УЧАСТИЕТО НА БИТОЛСКИЯ ВОЙВОДА КРУМ ПЕТИШЕВ ОТ ПЛЕВЕН В РЕВОЛЮЦИОННИТЕ БОРБИ В МАКЕДОНИЯ (1903–1930 г.)

Крум Петишев със своите спомени ни е оставил автентично историческо свидетелство за борбите за свободата на Македония. Те осветляват основни събития от тази борба и разказват за редица дейци на освободителното движение за един продължителен период от 27 години – от Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. до оттеглянето му от активна революционна дейност през 1930 г. Цялото това време Крум Петишев прекарва с пушка в ръка в поробена Македония. Спомените разкриват жизнения път на един от мнозината българи от свободна България, приели освобождението на поробените си братя за своя лична съдба.
Крум Петишев е роден в Плевен през 1886 г. в чиновническо семейство. Родителите му са бесарабски българи, преселили се в България след Освобождението през 1878 г. През 1901 г. баща му умира и той е принуден да напусне училище и започне работа в една дърводелска фабрика в София.



Крум Петишев с другари

През лятото на 1903 г. „патриотичното чувство беше много силно развито”,  разказва Крум Петишев. Обявяването на Илинденско-Преображенското въстание (1903) увлича много младежи да заминат с чети в Македония.


Полковник Анастас Янков

Още ненавършил осемнадесет години, става четник в четата на полковник Анастас Янков, в чийто поход участва от Рила, над Дупница, където е сборният пункта на четите на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), до разложките села Годлево, Драглище и Белица. Неподходящо обут и облечен, въоръжен с тежка кримка с щик и тежка бомба, след няколко дневен преход е напълно изтощен и полк. Анастас Янков го изпраща обратно в България. Разказът на Крум Петишев не оставя впечатление, че включването му във върховистка чета е резултат от някакви идейни убеждения или предпочитания. Очевидно това е станало напълно случайно, но оттук нататък през следващите няколко години дейността му остава свързана с ВМОК, за което,  изглежда, решаваща роля е изиграл авторитетът на полковника-войвода Анастас Янков.

Крум Петишев с четата си

През лятото на следващата 1904 г. К. Петишев прави нов, също безуспешен опит да замине с чета в Македония. Четата е спряна от българските власти преди да мине границата и той е интерниран във Варна. Там по това време е и върховисткият войвода Никола Лефтеров. Сформирана е нова чета, която през есента на 1904 г. се прехвърля в Горноджумайско и Петричко. Мечтата на младия Петишев да стане македонски четник най-сетне е осъществена.
След преустановяването на дейността на ВМОК той продължава участието си в революционната борба като четник на Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМОРО). През 1907 г. заминава с четата на Лука Джеров за Битолско, а по-късно преминава в четата на Димко Могилчето. Участва в кръвопролитното сражение с гръцки андарти и турски аскер под връх Гарван, местността Леската в Битолско - Мориховско на 11 септември 1907 г., където получава седем рани.
Започването на Младотурската революция през юли 1908 г. временно преустановява четническото движение. След всеобщото разочарование от Хуриета и обезоръжителната акция на турските власти през 1910 г., предприета срещу българите от Македония и Одринско, ВМОРО възобновява революционната борба. От 1912 г. Крум Петишев отново е с чета в Демирхисарско, този път предвождана от войводата Ване Стоянов. По време на Балканската война (1912-1913) действа с чета в Битолско. През април 1914  г. е поканен от члена на ЦК на ВМОРО Петър Чаулев да участва във взривяването на железопътния мост при гара Удово, което е начало на известната Валандовска акция.
Крум Петишев участва в Първата световна война (1915-1918) в партизанските отряди на 11 Македонска пехотна дивизия, а по-късно е взводен командир в партизанската рота на бившия си войвода Никола Лефтеров.
След войната ВМРО продължава борбата с новите поробители на Македония Гърция и Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. К. Петишев отново е определен за войвода в Битолско, закъдето заминава с четата си. Определен е за делегат на VІ общ конгрес на ВМРО, който е първият следвоенен конгрес на организацията (1925 г.). През април 1925 г. ЦК на ВМРО го назначава за нелегален член на Битолското революционно окръжно управително тяло и като секретар и е причислен към четата на крушовския околийски войвода Иван Джонев. Участва в работата и на VІІ общ конгрес на организацията през 1928 г.


Александър Протогеров

Убийството на члена на ЦК на ВМРО генерал Александър Протогеров (1928 г.), с когото Крум Петишев е свързан още от началото на революционната си дейност, предизвиква разцепление в редовете на ВМРО. Той застава на страната на протогеровистите. Редовете от спомените му, които ще прочетете по-долу, посветени на тези събития в организацията и ролята на Иван Михайлов, са белязани от субективното му отношение. Както голяма част от съмишлениците си, разочарован, Кр. Петишев се оттегля от активна революционна дейност през 1930 г., което декларира писмено пред двата съществуващи тогава централни комитета.
През 1932 г. постъпва на работа като чиновник в Дружество „Гранитоид” – София, а от 1934 до 1937 г. работи като склададжия в склада за въглища на гара Перловец.
Дългогодишният революционер и борец за свободата на поробените българи от Македония и Одринско Крум Петишев умира в София на 23 май 1975 г.
Спомените му са писани през 1966 г., като Крум Петишев е използвал водения от него дневник, който за съжаление не е запазен. На него се дължи изобилието на места на неизвестни или малко познати от други източници подробности и факти за революционната борба в Македония, което ги прави първокласен исторически извор. Съхраняват се в Централния държавен архив в неговия личен фонд (ЦДА, ф. 1803 к, оп. 1, а. е. 4 и 5).

Ива Бурилкова

 

 

КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ И СПОМЕНИ НА КРУМ КОНСТАНТИНОВ ПЕТИШЕВ ЗА РЕВОЛЮЦИОННАТА МУ ДЕЙНОСТ В ПОРОБЕНА МАКЕДОНИЯ


Роден съм в гр. Плевен на 11 февруари 1886 г. Родителите ми са дошли както и много други българи след освобождението на България от турско робство от Бесарабия и са заели първите разни административни служби в току-що освободена България. Баща ми е станал главен учител в град Орхание (сега Ботевград), а в последствие и съдебен следовател. Ние бяхме четири деца – две момичета и две момчета, от които аз бях най-малкият. Баща ми се помина през 1901 година, след което нуждата ни накара да прекъснем учението си. Брат ми замина за Париж и там работи и завърши финансии. При започването на Първата световна война той се завърна в България и през войната загина геройски при с. Кукуречени (Битолско) на 30 декември 1917 г. като ротен командир в 81 пехотен полк. Едната ми сестра се помина, а другата стана милосердна сестра. Аз останах сам при майка си, която имаше една малка пенсия, и постъпих като чирак в дърводелската фабрика на Иван Бруха в София.
В него време, през 1903 г., патриотичното чувство беше много силно развито сред младежта. Едва бяха минали около 25 години от освобождението на България от турско робство и несправедливия Берлински договор, с който Македония оставаше пак поробена. Пламенните стихове на Христо Ботев, а така също и съчиненията на Любен Каравелов, Иван Вазов и на други съвременни писатели силно увличаха младежите да заминават като четници и се борят за свободата на поробена Македония. Много от тях сложиха юнашки кости по македонските чукари в дългогодишната освободителна борба. И аз, на свой ред, още ненавършил 18 години, заминах като четник за Македония при обявяването на Илинденското въстание с четата на полковник Анастас Янков, като зарязах клетата си майка и отдадох цялото си съществуване на борбата за освобождението на брата роб. Влязох в македонското освободително движение като младеж и работих до бели коси.

СПОМЕНИ


През лятото на 1903 година, преди обявяването на Илинденското въстание, в София имаше силно брожение сред младежта за освобождението на Македония. Аз и моят съученик Владимир Антонов, от град Щип, тръгнахме да търсим начин, за да заминем за Македония, обаче където и към когото и да се обръщахме, не ни приемаха, тъй като сме били още малки за тая работа. Най-после, един ден в гостилницата на Ломски хан, съдържател на която беше големият родолюбец Яким Балев, от град Охрид, и която гостилница се намираше на бул. “Мария Луиза” (сега бул. “Георги Димитров”), между улиците “Екзарх Йосиф” и “Цар Симеон”, в ляво като се отива към гарата, където се хранеха четници и често се пееха юнашки песни, видяхме на една маса един полусляп четник да се храни. Приближихме се страхливо при него и макар и със съвсем слаба надежда, че ще може да ни помогне, му изповядахме болката си. Ние го уверихме, че макар и млади, ние сме много издържливи и че няма да го посрамим, ако ни помогне да се запишем като четници и да заминем, ако е възможно, още същия ден за Македония. Бай Божил Бранков, така се казваше въпросният четник, който беше полуослепял от експлодирала пред него бомба в голямото сражение на Готен, Малашевско, между четите на Дечев, Карев, Пито Гули и Колю Лефтеров с турска войска, напълнили се очите му с пръст и сега едвам виждаше, поусмихна се и изглежда му стана драго, като видя нашето горещо желание да станем четници, стана от масата и ни поведе с него. Ние двамата хвъркахме от радост и просто не ни се вярваше, че най-сетне и ние ще станем четници. Заведе ни в една двуетажна сграда на улица “Витоша” и “Позитано”, където се помещаваше Комитета. Влязохме в една стая в долния етаж и там заварихме полковник Янков, който пишеше нещо на една маса. Бай Божил почна да го убеждава да ни приеме за четници, като твърдеше, че ни познавал много от по-рано. Изглежда, че полковник Янков беше в добро настроение и ни каза, че ще ни вземе в неговата чета. Написа две писма да ги предадем на генерал Цончев, който се намираше в лагера на четите в Рила планина, над град Дупница (сега Станке Димитров), даде ни и по един лев за пътни разноски и ни пожела добър път, като не пропусна да ни напомни, че всичко трябва да се пази в най-строга тайна. Ние се сбогувахме с Бай Божил и му благодарихме за голямата услуга, нарекохме го наш кръстник в македонското освободително движение и решихме веднага, още същата минута да тръгнем, като че ли там само нас чакаха, за да обявят въстанието.
Грабнахме от къщи по един комат хляб и по малко сирене и тихичката се измъкнахме от София по пътя за Княжево и то така, както си бяхме с кърпените обувки и къси палтета. След като вървяхме цяла нощ, на другия ден по обед, капнали от умора и не спали, стигнахме при моста на река Джерман пред град Дупница. На моста стоеше един човек с гайтанлии бечви. Той ни погледна и като разбра, че не сме от града, без много церемонии ни повика и ни поведе. Заобиколихме около града и той ни заведе в горния край в махалата “Бишико”, в една градина. Там ни донесе по един хляб, малко кашкавал и по един чифт ватени гащи. Каза ни много да не шаваме нагоре-надолу и че вечерта ще дойде да ни вземе. При залез слънце наистина дойде заедно с много други момчета и групово, починали добре, тръгнахме към планината. След като се блъскахме цяла нощ из тъмнината, на разсъмване, доста уморени, пристигнахме при влашките колиби на върха на Рила, където беше и лагерът на четите. Явихме се двамата пред генерал Цончев и му предадохме двете писма. Генерал Цончев ги прочете, изгледа ни добре, намръщи се и ни каза, че ще ни върне обратно, понеже сме били още малки. Ами сега? Кой знае какви отчаяни физиономии сме направили, та генералът се позамисли малко и нареди да ни зачислят на храна в четата на Янков. Дадоха ни по една кримка с щик и по 50 патрона, по една бомба с фитил и по една шарена селска торба през рамо, в която си държехме патроните, бомбата и храната. Един четник ни даде една дървена паница и една лъжица. Заедно се хранехме в паницата и то само с една лъжица. Всеки ден, докато дойде полковник Янков, и до заминаването ни, имахме учение с пушките, като ни показваха и как се хвърлят бомбите. Това ставаше под командата на подпоручик Танушев.
Един ден донесоха няколко чувала с волски кожи – фаши за цървули. Дадоха и на нас двамата една фаша и конопени върви и ни казаха да си направим цървули, тъй като от обувките ни не бе останало нищо. През живота си не бях правил цървули и безпомощни и двамата гледахме фашите, като не знаехме от где да почнем. Все пак намериха се добри четници и ни помогнаха. След като киснахме фашата цял ден във вода – така трябвало, за да имаме сносни цървули, ние направихме такива, но те, докато бяха мокри, бяха удобни, а след като изсъхнаха, понеже ги бяхме мерили и на тънки чорапи, ни стегнаха и ни разраниха пръстите на краката. Вследствие на това ние изпитвахме непоносими болки при поход. Но нали вече бяхме станали комити, трябваше да търпим. Вечерта спахме в една папрат с долепени гърбове, както си бяхме с късите палтета. Цялата нощ до съмване здравата треперехме и очаквахме да ни огрее благодатното слънце. На сутринта голи и боси, но зли като оси, бяхме готови вече да освобождаваме Македония.
Най-сетне настъпи денят на тръгването на всичките чети начело с генерал Цончев за границата. Тука бяха освен полковник Янков още капитан Стоянов, поручик Дървингов, подпоручик Танушев, Кольо Лефтеров, един кореспондент и още много други офицери, имената на които съм забравил. Вечерта се спуснахме през Елинин връх по посока към границата. Денувахме под самата граница и на другата вечер я минахме в посока към селата Годлево, Драглище и Белица, Разложко. След като прекарахме няколко мъчителни прехода в Македония, изтощени до крайност, ние двамата не можехме да се движим по-нататък нито крачка с това облекло и разранени крака. Тежките торби с кримковите патрони и бомбата ни смазваха раменете. За това помагаше и кримката с този ненужен щик, който така много ни пречеше, особено при нощните походи. Всичко това допринесе да ни върнат обратно в България. Заедно с нас върнаха Михаил Думбалаков и Аврамов. През границата обратно за България ни преведе старият 90-годишен дядо Анго.
След като минахме на българска територия, веднага бяхме арестувани от пограничните войници. Закараха ни в Рилския монастир и от там ни препратиха под стража в София, дето ни освободиха. У дома радостната ми майка, че ме вижда жив и здрав, едвам ме очисти от мърсотия и въшки, каквито имах в голямо изобилие. Тя се надяваше, че ще мирясам вече, ала надеждите й отидоха напусто, защото това беше само началото на моята революционна дейност. Както и да е, но така безславно завърши първото ми влизане в поробена Македония.
Но нека да кажа няколко думи за
Войводата полковник Анастас Янков.
Полковник Анастас Янков е роден през 1854 година в славното и известно патриотично село Загоричане, Костурско, което на два пъти бе нападано и опожарявано, а населението му поголовно клано от гръцките андарти. Понеже там бил слаб поминъкът, баща му бил принуден да напусне селото и се засели в град Чорлу, близо до Цариград, където се отдава на скотовъдство. Отворил млекарница в Цариград, като преди това закупил и 40 биволици. Неговият син Анастас, още юноша, разнасял млякото по клиентите, между които била и Руската легация. От легацията на Анастас Янков давали скришом разни вестници и други книжа, като “Горски пътник” и други, получавани в легацията нелегално от Букурещ с руските параходи, за да ги разнася на посочени адреси. Той използувал случая и с голям интерес прочитал всичко.
Един ден отишъл на чешмата със стомна вода, дето се скарал и се сбил с едно турче и без да му мисли много, пухнал го със стомната по главата и го разкървавил. Писнало турчето, вдигнало се голяма олелия, дошли заптиетата, арестували нашия юнак и го закарали в конака. Като го обискирали обаче, намерили в него “Горски пътник”, което му усложнило много положението. За да го освободят, поискали от баща му рушвет 80 турски лири. Нямало друг изход и баща му дал 40 лири, а останалите 40 лири дала руската легация. Така го освободили от ареста и още с първия параход го изпратили за Одеса. От Одеса заминал за Букурещ и постъпил в четата на Панайот Хитов. При обявяването на освободителната руско-турска война постъпил в българското народно опълчение и участвува във всички боеве, като при Стара Загора е бил ранен. След свършване на войната с други българчета го изпратили да следва във военното училище в Русия. Като се върнал в България, постъпва като офицер в нашата войска и достига до чин полковник. Като започва борбата за освобождение на Македония, полковник Янков отдава всичките си сили и влиза като войвода в поробена Македония преди Илинденското въстание. Участвува и в самото въстание и след него. На връх Великден 1906 година денува с четата си над село Влахи, Горно Джумайско (Благоевградско) в полите на Пирин. Селяните го поканили да слезе в селото, но още не се били настанили добре в къщите, селото бива обсадено от много аскер, завързва се голямо сражение, в което загива, пронизан от турски куршум, големият родолюбец и войвода полковник Янков.

Отново на път за Македония

През 1904 г. четническото движение в Македония бе подновено и аз и моя другар Владимир Антонов почнахме да обикаляме през пролетта около Ломски хан, дебнейки случай да се запознаем с войводите Минко Ботков и Васе Миджо, които се готвеха да заминават за Малашевско. Запознахме се с тях и те ни приеха с готовност за четници. По това време властта беше интернирала много от водачите на Комитета и преследваше организирането на чети в България. Минко Ботков и Васе Миджо закупиха от битпазар стари стражарски куртки и панталони и цървули от евреите и една вечер тихом, мълком се измъкнахме около 16 души от София покрай Захарната фабрика и цяла нощ вървяхме по железопътната линия. Призори стигнахме при село Крапец (Радомирско) и останахме в едно дере да чакаме Васе Миджо, който беше избързал напред. Докато да си починем, Васе Миджо дойде при нас с един селянин, който по дерето ни заведе в една къща, която беше накрая на селото. Тихичката влязохме вътре и целия ден прекарахме много добре. Привечер, щом се стъмни, потеглихме за Дупница, като внимателно се изтеглихме от селото, за да не ни забележи никой селянин. Призори стигнахме до Дупница, водени от Васе Миджо, но за да не ни забележат, вместо да минем по моста на река Джерман, ние прегазихме реката над града, обиколихме самия град по нивите и се озовахме в горната махала на града – в махалата “Бешико”. Пак така тихичко се вмъкнахме в къщата на един наш човек. Същия ден вечерта дадоха на всеки четник по една пушка “бердана” и по три гердана патрондаши. Нямаше по-щастливи от нас да бъдем въоръжени с тия прекрасни за това време пушки. А Ботков и Миджо имаха манлихерови пушки, за каквито ние простосмъртните не можехме и да мечтаем. След като се екипирахме със селските торби, направени като раници, в които поставихме суха храна за няколко дена и други вещи, отпочинали добре след двудневен престой, още рано, при стъмване, незабелязани от никого, ние потеглихме по стръмни пътеки с бърз ход към село Бораново, където смятахме да стигнем до сутринта и на другата вечер да прехвърлим границата. Обаче сметките ни излязоха криви. Като наближихме моста на река Струма при Бобошево, вместо да прегазим реката някъде по настрана, Ботков каза да минем по моста, за да не губим време, пък и нямаше нищо подозрително. Беше пълна тъмнина и голяма тишина. Щом стигнахме обаче до средата на моста, някой извика отсреща “Стой! Кои сте вие?”. Ботков отговори, че сме свои, пазарджии и бавно се приближихме до тях. И стана така, че вместо те нас, ние ги заловихме и обезоръжихме. Бяха 6 души. Оказа се, че са селски патрул, така наречени тогава контра-шайки, натоварени от властта да охраняват границата от четите, които заминавали за Македония. След кратко съвещание между Ботков и Миджо решихме, за да не ни предадат, да ги вържем и прекараме с нас през границата в Македония и от там да ги освободим да се върнат обратно в България. Като разбраха какво ги чака, те почнаха да плачат и да се молят и със сълзи на очи да ни се кълнат и уверяват, че няма да ни предадат, че всичко това те вършели по заповед, а не по своя воля и какво ли не ни обещаваха само и само да ги освободим. Изглежда, че Ботков излезе наивен и ги освободи. Те радостни и щастливи ни пожелаха “Добър път” и още един път ни обещаха, че тук всичко ще си остане. Ние продължихме с усилен ход към село Бораново, дето стигнахме рано призори и се настанихме в Борановските колиби под самата граница. Към 9 часа сутринта, тъкмо се бяхме унесли в сладка дрямка, от разни страни почнаха да обстрелват колибите наши гранични войници. Разпискаха се жените и децата и настана голяма суматоха. Не знаехме какво да правим. Турците от границата гледат, слушат гърмежите от пушки. А ние, тъй като през деня не можехме да минем границата, да се сражаваме с българските войници беше безполезно – не сме тръгнали да се бием с български войници. Ботков нареди да скрием оръжието в една купа сено, а Васе Миджо, преоблечен като жена с голяма черна кърпа на главата, се мушна между жените, а ние всички излязохме на открито. Престрелката престана и войниците дойдоха при нас и ни поискаха оръжието. Ние отрекохме да имаме оръжие, но излезе един селянин и каза: “А снощи имахте, като искахте да ни връзвате”. Изглежда, че още като сме ги освободили вечерта при моста, те веднага са отишли в граничната застава и са ни предали. Така скъпо платихме за ботковата доверчивост. Войниците заплашиха жените, че ако не кажат къде са пушките, ще запалят колибите и тогава една стара баба им посочи купата сено. Натовариха пушките на два коня и ги подкараха пред нас, а ние всички, без Васе Миджо, с наведени глави, посърнали, потеглихме обратно за село Бобошево като на погребение, охранявани от кордон войници като престъпници. При пристигането ни в Бобошево почти цялото село излезе да ни посрещне като добри гости и кълнеха предателите. Закараха ни в една кръчма, докато получат нареждане от Дупница какво да ни правят. Разтичаха се жените от селото да ни гощават с разни гозби, баници и котлета с вино и какво ли не, а на нас никак не ни беше до ядене и до пиене, понеже бяхме отпаднали духом и посрамени, че се дадохме да ни хванат като баби. На другия ден сутринта ни подкараха за Дупница, конвоирани само от един войник, който беше съгласен да бяга заедно с нас. С негово знание заминаха двама четници напред за Дупница да съобщят на наши хора да изнесат оръжие и заедно с войника щяхме да минем границата за Македония през друго място. Обаче тези приятели минали и заминали Дупница без да се обадят на никого. И така повторно се осуети минаването ни за Македония.
Привечер пристигнахме в Дупница и ни закараха в околийското управление, където веднага дойде следовател да ни разпита един по един. В София бяха задигнати пушки от кавалерийската казарма и него много го интересуваше дали и ние не сме взели участие в тази работа. От разпита следователят разбра, че не сме замесени в задигането на пушките от кавалерийската казарма и нареди да ни изпратят под стража в София. Когато пристигнахме в София, закараха ни в 6 полицейски участък и на тези, които имаха домашни, съобщиха на последните. Дойде и майка ми. Трябва да кажа, че когато ме разпитваха при следователя в Дупница и когато ме запитаха как се казвам и от къде съм, не зная кой дявол ме накара, та казах, че се казвам Йордан Георгиев от град Щип. И сега, когато дойде майка ми и ме извикаха при дежурния стражар на името Йордан Георгиев, майка ми, без много да му мисли, за да поправи грешката, каза, че се казвам Крум Петишев, а не Йордан Георгиев и мене, вместо да ме освободят, върнаха ме обратно в карцера, въпреки молбите и сълзите на майка ми. На другия ден Ботков и мене със стража ни закараха на гарата и от там с влака та в Русе, в ареста на околийското управление. Там заварихме Георги поп Ангелов – Ашлака, стар четник от Тутракан, когото също така бяха интернирали. На другия ден сутринта и тримата ни качиха на параход и ни откараха в Силистра, в ареста на околийското управление. От Силистра, конвоирани от двама конни стражари, ходихме цял ден пеша и едва вечерта стигнахме до село Куртбунар, дето ни беше определено постоянно местожителство от Министерството на вътрешните работи. Повика ни околийският началник в кабинета си и почна да ни дава съвети да си намерим работа и да станем мирни граждани на майка България, а ние тримата – аз, Ботков и Георги Ашлака си мислехме как по-скоро да офейкаме от тук. Няколко дена се преструвахме, уж търсим работа и една вечер изчезнахме, като ни водеше Георги Ашлака, който, както споменах, беше от Добруджа, родом от Тутракан, и познаваше добре местността. Намерихме се в град Добрич (сега гр. Толбухин). Там два дена се крихме в познат на Георги ханджия, който ни каза, че имало телеграма от околийския началник на Куртбунар да ни заловят и върнат обратно. От Добрич за една нощ пристигнахме във Варна при войводата Кольо Лефтеров, който ми даде един негов стар костюм да се преоблека и веднага ме изпрати в градината на Ташко – негов четник на края на града, за да бъда там по на прикрито. Там помагах да садим лук и разни зарзавати до заминаването ми за Македония с четата на Кольо Лефтеров.
Във Варна прекарах цялото лято и в късна есен един ден потеглихме с влака за София около 20 души четници, начело с Лефтеров, като се качихме в разни вагони, за да не направим впечатление на полицията. В София се настанихме в Ломски хан на бай Яким Балев и аз отидох до дома да видя майка си и се сбогувам с нея. Като ме вида сиротата, почна да ме прегръща и се радва, че ме вижда жив и здрав и с надежда, че и аз най-после ще мирясам и ще бъда опора в живота й. Но като разбра, че съм дошъл да се сбогувам с нея, като че ли се стопи. А аз, разчувстван, мълчаливо й целунах ръка и тихо се измъкнах от къщи, към неизвестността. На втория ден вечерта от пристигането ни по двама, по трима се изтеглихме от София и се събрахме над Александровия мост над Княжево. От там потеглихме групово за село Крапец, като по пътя на този, който ни питаше къде отиваме, му казвахме, че отиваме работници в мина Перник. В село Крапец денувахме в една горичка над селото, дето наши ятаци ни донесоха храна. Вечерта потеглихме и призори, след като обиколихме град Дупница, се прикрихме в една къща в махалата “Бешико”. На другата вечер потеглихме по една пътека по полите на Рила и при усилен ход призори пристигнахме в метоха, в който беше складирано оръжието, в една къща между селата Зла Пастра и Рилския монастир. Там прекарахме няколко дена, за да си отпочинем добре. На всеки четник дадоха по една пушка бердена, с по три гердана патрони, раница и четническо облекло, а Кольо Лефтеров взема къса карабина манлихер и ние със завист го гледахме. На 15 декември вечерта потеглихме за границата на Царев връх. Там нямаше нито наши, нито турски граничари, тъй като зимно време те слизаха в ниското. Съвсем свободно минахме границата, ала патилата ни почнаха от тука. Започна да вали силен сняг и движението ни стана много трудно.
След няколко прехода пристигнахме до село Сърбиново (сега Брежани), дето починахме няколко дена, тъй като бяхме твърде много изтощени от трудния път. На Василовден (14 януари) вечерта преминахме река Струма между селата Крупник и Симитли, качени на селски кончета. Реката беше доста дълбока и влачеше буци лед, а студът много силен. Кончетата почти плуваха, като им се виждаха само главите над водата, а и ние бяхме потънали в ледената вода до кръста и нагоре. Като слязохме от конете на другия бряг на реката, дрехите ни веднага се сдървиха от студ. Прекосихме шосето, което отива от Горна Джумая за Петрич и зацапахме по водата на една рекичка, за да се изгубят следите ни. Отивахме към село Сушица. След много тежък поход пристигнахме изморени и изтощени в селото и почти в съмнало се настанихме в няколко къщи. Още не бяхме се настанили добре, дойдоха силно разтревожени селяни и ни съобщиха веднага да напускаме, че по нашите дири идела войска. На бърза ръка цялата чета се измъкнахме по едно деренце и се прикрихме в една височина с гъста горичка над селото. Цял ден стояхме там, мокри и непочинали. Като духа оня ми ти северен вятър, та ни пронизва, а огън не можем да запалим, защото се вижда. Зъбите ни тракат като картечници и не може дума да се продума. И хоро играхме, уж да се стоплим, но нищо не помага. В последствие се оказа, че не е било потеря, а бил таксидаро (бирникът), охраняван от трима суварии. Идвал да събира вергия (данъци).
Вечерта потеглихме за село Тросково пак така по преспи сняг и много изнурителен път. Цели три дена седяхме все из село Тросково, което е пръснато по балкана. Там, дето му е къщата, там му е и нивата. Ходим, ходим и все сме в Тросково, край няма. На третия ден се изкачихме на върха на гората, в местността “Чаршията” в една вековна букова гора, дето ни чакаше с четата си старият войвода дядо Дончо Златков. Цялата зима се движехме двете чети из Горно Джумайско и Петричко, сравнително спокойно.
През март 1905 г., когато пукна пролетта и духнаха южните ветрове и снеговете започнаха да се топят, мене ме придадоха като секретар на районния войвода Петре Цапаревски с пет души четници, все местни хора, със задача да изпълним няколко смъртни присъди, като тези над Траян от село Цапарево, предател на войводата мичман Тодор Саев. Освен Саев, той беше предал и брата на Петре, когото турците измъкнали от къщи и го убили, като го заровили край селото. В село Цапарево имаше гарнизон от около 100 души аскер с един юзбашия и около този аскер се укриваха тия няколко души предатели. Гората се раззелени и ние се настанихме около селото, за да изпълним присъдите. Един ден едно овчарче ни донесе една човешка ръка, донесена му от овчарското му куче. Петре му каза да отиде да види от къде е донесена ръката и така по ръката открихме къде е заровен братът на Петре. Намерихме и цигарето, което аз му бях подарил, когато идва последния път при нас в гората. От селяните научихме, че Траян и още двама искат да отиват на гурбет в Света гора, ама ги било страх да не ги заловим, като излизат от селото. Ние използувахме това положение и аз написах писмо, в което пишех, че било каквото било, организацията им прощава всичко, ако те се разкаят и обещаят да работят, както са работили по-рано, пък и че нямат кой знае какви грехове. С това ги заблудихме, че не знаем за предателството на Саев и убийството на петровия брат и за други неща. И ето ги един ден, водени от един селянин, дойдоха и тримата – Траян и двамата други предатели – с едно стъкло ракия и леблебия. Останахме доста учудени като ги видяхме, понеже слабо вярвахме, че ще се хванат на въдицата, която им подхвърлихме с писмото. Още вечерта присъдата беше изпълнена, като Петре сам се справи с Траяна и за Саев, и за отмъщение за убития му брат.
След това временно се изтеглихме далече от селото, докато се успокоят турците. Те безуспешно бяха ги търсили. След известно време се върнахме, за да ликвидираме и останалите шпиони, като дядо Циме, вуйчо на войводата дядо Дончо, който живееше до самата казарма на турците и каквото научаваше, веднага го донасяше на турците. Пък и не остана жена да мине покрай него, без да я закачи с най-мръсни думи. Но много се вардеше и никъде не излизаше извън селото. Той имаше нива на около един километър от селото и беше пратил един селянин да му я изоре и посее с пшеница. Казаха ни кога ще носи семето и Петре прати трима по-здрави четници от групата, между които бях и аз, облечени в селски дрехи и ние се упътихме по нивите тъкмо когато той пристигаше с едно магаре, натоварено с жито. Още от далече нашите хора му се провикнаха, че идат да им даде воловете си за един ден оран срещу заплащане, а той като ни погледна още от далеко малко съмнително, ни дочака, за да се спазарим. Още с пристигането и тримата се нахвърлихме върху него, запушихме му устата да не вика и го търкулнахме в една падинка, защото селото се гледаше като на длан и имало опасност аскерът да ни види. Вързахме му здравата ръцете с големи усилия, понеже беше набит и здрав старец и здравата се съпротивляваше.
Още същата вечер се прибрахме при групата и със силен ход потеглихме за село Клепало, където беше дедо Дончо и Лефтеров и им го предадохме като бакшиш този цапаревски шпионин. Изглежда, че турците ги много заболя за него, та почти цял месец сардисваха селата и пращаха потери, но всичко остана напусто.
Оставаше да се справим и с най-опасния шпионин Кочо, богат грък, който беше и голям лихвар и държеше кръчма и бакалница в селото и беше доставчик на продукти на аскера в селото. Семейството му живееше в Петрич. Там имаше просторна къща и синовете му въртяха голяма търговия из цялата околия. Бяха върли българомразци и бяха в пълна услуга на каймакамина. Кочо един път в месеца отиваше в Петрич с няколко души аскер на коне за продукти за аскера и за стока за бакалницата му. При едно такова отиване ние се настанихме на засада покрай пътя близо до селото, та кога се връща от Петрич, да го уредим някак си. Бяхме наредили селяни, уж имат работа в гората, да наблюдават кога ще се подаде керванът от към Петрич. Предупредиха ни, че идат и ние се смъкнахме до самия път в храсталаците. Минаха покрай нас четири-пет коня, натоварени с продукти, карани от войници, а Кочо, понеже беше близо до селото, беше спокоен и яздеше на около 200 крачки по-назад от войниците, яздеше бавно и дремеше на коня, без да подозира каква любезна среща го чака. Щом се изравни с нас, Петър излезе на пътя, хвана коня му за юздата и го поведе в гората, а Кочо ни жив, ни мъртъв, пребледнял от страх и изненада като мъртвец, не може от страх ни да извика, ни да продума. Завлякохме го далеко навътре в гората до една поляна. Селяните веднага, понеже нямаше време, сами го ликвидираха с тъпото на секирите и го заровиха в полянката, която веднага преораха и стана нива, а коня му го препратихме в България за по-сигурно.
Голяма тревога се вдигна от страна на синовете му и властта да научат нещо за него, ала нито големите парични награди, които обещаваха, нито побоищата в селата не помогнаха, всичко остана скрито и покрито. А ние се оттеглихме далеко от тук, тъй като едно от потерите, които бяха плъзнали да търсят Кочо, и после и от бегликчиите, които търсеха скритите овце от селяните, които ги криеха в горите, за да не ги обложат с данък беглик, имаше опасност те да напипат други брадати и мустакати овце, т. е. да открият нас.
След като се справихме успешно с шпионите в село Цапарево, време беше да се приберем при четите – аз при Кольо Лефтеров, а Петре при дядо Дончо, тай като двете чети се движеха заедно. При пристигането ми в четите останах много изненадан, като заварих при тях Александър Протогеров само с един четник – Юрдан, понеже бяхме чули, че Протогеров минал и заминал за Охридско като неутрален с около 30 четници, много добре екипирани и всичките въоръжени с дълги покрити манлихери. А какво беше станало?
Като пристигнал Протогеров при Лефтеров, той от своя страна устроил среща на Огражден – карадачките колиби с Христо Чернопеев, който завеждаше Струмишка околия като наш противник, с когото бяхме на нож и постоянно се гонехме и дебнехме един други. Предал му Протогеров с четата, за да го преведе през Струмишко, ала той вместо да ги преведе, завел ги в едно село, името на което не мога да си спомня. Разквартирувал ги по двама, по трима по къщите и после тръгнал от къща в къща и ги обезоръжил и всичките изпратили в България. Само при Протогеров не влязъл. Вечерта, когато Протогеров разбрал за извършеното от Чернопеев и безизходното си положение, върнал се обратно при Лефтеров. Беше го срам да се върне в България и известно време се движи с дядо Дончо из Петричко.
През месец август същата година с четата на Лефтеров, в която се числях и аз, се упътихме през Беласица за Горни Порой, който се намира в южните склонове на Беласица. До тук пристигнахме благополучно и седяхме в градчето два дена. На втория ден вечерта се изтеглихме по върха на Беласица, за да се срещнем с войводата Павел Желязков – много добър, млад и смел войвода от Добруджа. Беше се съмнало добре и тъкмо седнахме да почиваме в една папрат, отведнъж от всички страни около нас загърмяха пушки. Спотаихме се в папратта и не можехме да разберем какво става. Чуваме по едно време, че се дава заповед на турски: “Илери, илери (напред)” и разбрахме, че Павел е открит. Власите овчари го предали и аскерът довтасал и още рано сутринта се почна сражението. Ние бавно с пълзене се придвижихме из високата папрат нагоре, докато се добрахме до едни камънаци и открихме огън по турците, които отстъпиха в безредие, понеже се намериха между кръстосан огън. Някой от нас уби тръбача в момента, когато им даваше сигнали. Както надуваше тръбата, изведнъж млъкна и се търкулна от скалата, дето беше застанал.
Вечерта потеглихме, без да можем да се срещнем с Павел, да прехвърлим Беласица обратно към Петрич, понеже след сражението знаехме, че ще плъзнат потери от всички страни. От наша страна жертви нямаше. Само Георги Ашлака си беше навехнал лошо крака и не можеше да стъпи, та направихме от клони носилка. А как се носи този голям човек из стръмнините по камънаците? Много голям зор видяхме. Силни потери се движеха по билото на Беласица и в полето, та се наложи да се укриваме няколко дена, докато се поуспокои положението. Като погладувахме малко, една вечер се смъкнахме тихо от планината и незабелязано минахме между Беласица и Огражден и след няколко нощни походи се срещнахме с дядо Дончо и си починахме добре.
Движихме се още известно време из Петричко, но понеже наближаваше зимата, трябваше да се приберем в България на почивка, защото бяхме доста изтощени от трудния четнически живот. Преминахме границата при Цари връх и прекарахме първия спокоен ден в България под самия връх, като ядохме до насита малини. Вечерта слязохме в метоха, дето си бяхме оставили дрехите при заминаването. Почистихме и оставихме на склад оръжието, починахме, нахранихме се добре и по един, по двама се запътихме за София. А аз, вече доста възмъжал и вече опитен четник, горд за изпълнен дълг и готов за саможертва, се прибрах също така в София при моята натъжена майка. Моята мечта обаче да продължа борбата за освобождението на Македония не ме остави.
На другата 1906 година върховистите преустановиха своята революционна дейност в Македония и много от четниците се включиха в редовете на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и продължиха своята революционна дейност. На свой ред и аз през лятото на 1907 година заминах с четата на Лука Джеров – около 30 души – за Битолско, през Кюстендил, дето беше пунктов началник Аце Дорев от Битоля. Понеже ни предстоеше да прекараме за Битолско пушки и взривни материали, Лука нареди аз и Ташо Наумов от Битоля с 8 души четници да заминем напред с материалите през границата при Гюешево. Сега вече бяхме екипирани много добре: с хубаво и здраво четническо облекло, раници, цървули, нови карабини манлихер, нагантови револвери и разни други дреболии.
Към края на месец юли пристигнахме в Гюешево с материалите, натоварени на коне. Наредихме чрез куриери да дойдат около 50 души селяни от Македония и на другата вечер, като дойдоха селяните, минахме границата, като на няколко селяни дадохме по две пушки, а на други – по две цилиндрични кутии с меленит. На другия ден спокойно денувахме в една папрат покрай една рекичка. Вечерта пристигнаха около десетина души лопенски власи с коне, натовариха материалите и продължихме към Кратовско, дето се срещнахме с члена на окръжния комитет тогава разговорливия Ефрем Чучков, с когото прекарахме един ден много добре. При село Неманица, Щипско, поседяхме два дена, за да дочакаме Луката, както се бяхме уговорили и който беше минал границата след нас. След като се събра цялата чета, както казах около 30 души, продължихме по Вардара през селата Превод, Дивли и при село Аджидимирци минахме Вардара на брод, хванати за ръце като на хоро. Денувахме наблизо в една горичка и на другата вечер се упътихме към село Ораховец, Велешко, като аз с няколко четници вървяхме най-подир около конете с материалите. Вече наближавахме селото, когато се гръмна с пушка срещу нас. Нашите залегнаха и отговориха с няколко гърмежа. Настана една малка бъркотия, понеже конете се подплашиха от гърмежите и почнаха да се дърпат на разни страни и едвам ги укротихме. С бърз ход пристигнахме в селото почти вече на съмване, като се разпоредихме веднага да се прикрият материалите, а няколко селяни отидоха на мястото, дето стана престрелката да приберат гилзите от патроните и да заличат следите. След това се изкачихме на една камениста и много удобна за сражение чукара над селото заедно със селската чета, все отбор сърцати момчета в очакване потерята, която не закъсня да дойде. Повъртя се около един-два часа из селото, селяните ги нагостиха добре и си отидоха. Може би ни забелязаха, но се престориха, че не са ни видели, та стана и за тях, и за нас добре, а най-много за селото, което щеше най-много да пострада. После научихме, че този, който гръмнал срещу нас, бил турчин, който пазел бостана си и като ни видял, се уплашил, гръмнал с пушката и побягнал право във Велес, за да съобщи на войската.
Вечерта потеглихме за село Ракле, Прилепско, дето пристигнахме около един час преди съмване. Първата ни грижа беше със селяните да прикрием оръжието и материалите, след което се изтеглихме в една горичка, непосредствено над селото. Всички се натъркаляхме на земята, твърде много уморени и жадни за сън. Беше почнало да се съмва, а мене сън не ме лови, като че предчувствувах нещо лошо. Станах да пообиколя и да поогледам мястото и не бях изминал и петдесет крачки, когато пред мене изскочи едно ловджийско куче и почна да си върти опашката. Веднага разбрах, че има потеря и изтичах при четата. Всички скочиха и бежишком се изтеглихме нагоре из планината, дето залегнахме зад едни камънаци. След около 10-20 минути се даде един залп от десетина маузерови пушки и после всичко затихна. Впоследствие научихме от селяните, че като дошла потерята, забелязала един четник да лежи на земята и с един залп го убиват. Мисля, че се казваше Атанас Лимончев, живущ в град Бургас. Вина за така глупаво дадената жертва носи лично отговорност Лука Джеров, защото са спали един до друг и в суматохата гледал да спаси кожата си и не събудил спящия до него Лимончев.
Докато потерята се разправяше със селяните, ние се изтеглихме високо в планината към връх Козяк. Вечерта заминахме за село Трояци, дето на другия ден се срещнахме с прилепския войвода Тане Николов, с когото се движехме няколко дена. Ходихме из Мориовско към връх Зелка да търсим гръцки андарти, но не срещнахме никакви андарти. След няколкодневно скитане из Мориовско се върнахме обратно в село Трояци, дето ни бяха препратили оръжието и материалите. Луката нареди да замина през деня, преоблечен в селски дрехи с един селянин за село Бонче, Битолско, и да вляза във връзка с битолския войвода Димко Могилчето. От село Бонче писах на Димко и след два дена дойде един негов четник, който щеше да ни води при Димко. Веднага пратих по куриер писмо до Луката да тръгнат за село Бонче и за мое голямо учудване на другата вечер дойдоха само осем души, оръжието и материалите, а останалите четници заминали с Ташко Наумов за Охридско, а Лука Джеров, преоблечен в селски дрехи, с кираджии заминал за град Прилеп уж да разучи положението, а от там за Битоля, гдето се прикрил. След години го видях в София, но каква полза. Всякой не е роден пушка да носи, чета да води и народ да освобождава.
Вечерта потеглихме за село Путурус, гдето ни чакаше Димко Могилчето заедно с натовареното на коне оръжие и взривни материали. На кон се беше качил четникът Петър, не му помня презимето, който се бе разболял. Той беше от Битоля. Бяхме изминали почти половината път из тъмната и много дъжделива нощ, когато при една почивка забелязахме, че Петър го няма. Разтичаха се селяните, които караха конете и го намерили сред близкото турско село Мусинци, дето конят спрял и той спи над него. Турците го видели и веднага съобщили в Битоля.
Щом пристигнахме в Путурус, веднага прикрихме оръжието и материалите и докато да се видим с Димко, почна да се съмва, когато разтревожените селяни ни съобщиха, че селото е заградено от аскер. По него време почти във всички села имаше направени скривалища. В къщата, дето бях, имаше хамбар с жито. Разровиха житото, под което имаше плоча и под плочата една тясна дупка, в която влизаше малко светлина от някъде. Натъпкахме се вътре трима души като сардели, след което отгоре поставиха плочата и житото и там проседяхме около един час. Когато ни извадиха, ние бяхме полумъртви. Като се погледнахме, и тримата приличахме на мъртъвци, едва що не се удушихме в дупката. След това цял ден не можахме да дойдем на себе си. И другите четници, и Димко се бяха прикрили по другите къщи. Само болният Петър и други двама четници от Леринско, които били в една крайна къща, решили да прибегнат в друга по-удобна къща, но турците ги забелязали и с един залп и тримата паднали убити пред самата къща. Така трагично завърши първата ни среща с Димко Могилчето.
С голямо облекчение и в пълна изправност аз му предадох оръжието и взривните материали, които ми бяха създали толкова големи грижи по целия път от България до Битоля.
С Димко се движехме известно време из Битолското поле. Един ден той получи известие, че една гръцка чета от 7-8 души била в село Чегел, Битолско – Морихово. Веднага потеглихме за там и осъмнахме на скалистия и удобен за сражение връх “Гарван” над самото село, с намерение вечерта да разберем къде е гръцката чета и да се справим с нея. Този хубав слънчев ден, 11 септември 1907 година, ни най-малко не предвещаваше трагедията, която щяхме да преживеем и колко скъпи жертви ще дадем. Димко постави часовой в едни храсти на самия връх, а останалите четници най-спокойно се натъркаляхме по-надолу в дребната горичка, която покриваше целия връх, за да спим. Слънцето току-що беше изгряло и едва ни погалиха първите му лъчи, когато часовоят дотича и ни каза, че турски аскер на вериги се движи към върха. Скочихме всички да заемем позиции, но Димко каза, че по-добре е да се изтеглим по-надолу в едни скали в местността “Леската” и се прикрием там. Войската ще претърси върха и като не ни намери, ще си отиде. Но не излезе това, що мислеше Димко, а само изпуснахме удобните за бой позиции и се настанихме на едни голи и големи скали, които не отговаряха нито да се води сражение, нито за прикритие.
Едва що стигнахме до скалите и от към село Грунище (тук теренът е много наклонен към река Църна) се зададе гръцката чета от около 30-40 човека, а не, както ни бяха казали, че е от 7-8 човека и започнаха да ни обстрелват от три страни. Пристигна и аскерът и той започна да ни бие от към гърба. При това съвсем неизгодно за нас положение се почна боят, който продължи през целия ден. Нашата чета беше от 16 души и от нея се спасиха само 6 души, а останалите 10 души паднаха геройски в тоя неравен бой. Не малко убити паднаха и от гърците и от аскера и, както ни разправяха селяните, на другия ден от зори до късно през деня турците мъкнели убити андарти, които намирали между скалите.
Аз бях залегнал на една голяма гола скала, като турих пред мене няколко големи камъка за прикритие и от тука не позволявах на гърците да се помръднат, но изглежда, че те бяха решили на всяка цена да се справят с мен, защото почнаха да ме обстрелват ожесточено от три страни. Един куршум ме парна леко от дясната страна на челото. След малко тъкмо турях нова пачка патрони в пушката и един куршум ми откъсна върха на палеца и нокътя на лявата ръка, но аз продължавах да стрелям. Те съсредоточиха всичкия си огън върху мен и не след дълго от ляво един оловен куршум от пушка “Гра” ме удари в лакътя на лявата ръка, раздроби костта и се сплеска в пачките патрони на патрондаша. Ако не бяха тези пачки на патрондаша, щеше да ми разкъса червата. След малко друг куршум ме удари в темето на главата, закачи черепа и беше направил две дупки под кожата – от където беше влязъл и излязъл. Аз обаче продължавах да се бия въпреки изтеклата кръв от раните и въпреки болките, които изпитвах, което вбесяваше гърците. Не след дълго един куршум ми скъса жилата между палеца и показалеца на лявата ръка, докато най-после, както бях вдигнал мерника на пушката, един куршум удари право в него и ако не беше мерникът, щеше да ми пробие челото. Куршумът рекушира и скъса ръкохватката на затвора на пушката, а железни парченца от мерника се забиха в челото ми. Почувствувах силни болки в главата и силен удар, като че ме удари някой с желязо по главата и за момент изгубих съзнание. Когато се поопомних и видях негодната ми вече пушка, хванах я за цевта и я ударих силно в скалата и й строших приклада, а след това, крайно изтощен, се затичах като пиян през угарта на една нива направо към позициите на турците, целият окървавен. Лявата ми разкъсана ръка висеше окървавена и кръвта течеше неспирно, а и лицето ми и вратът ми се бяха напълнили с кръв от раните в главата. Гърците непрекъснато стреляха по мен, но за щастие не можаха да ме улучат, а турците престанаха да стрелят, като мислеха, че ще ме хванат жив. Когато наближих на около стотина крачки от турските позиции, отведнъж кривнах на дясно с бързина къде стъпни, къде не, както казват в Малашевско, към близката гора. Турците, като видяха, че ги излъгах, изпсуваха и гръмнаха няколко пушки по мен, но аз вече се бях добрал до гората – нашата майка закрилница, навлязох дълбоко в нея и там съм паднал крайно изтощен в безсъзнание, след едно сражение през целия ден, без каквато и да е храна и капка вода.
Денят вече се губеше и беше почнало да пада мрак и когато дойдох на себе си, беше вече тиха лунна нощ. Изпитвах много силни болки от раните в ръката и главата, кръвта по които беше засъхнала. С мъка станах прав и се запътих навътре в гората, когато дочух слабо пъшкане в едни шубраци близо до мен. Приближих се тихо до ранения, тъй като не знаех дали е наш, или е грък. Внимателно погледнах през клоните и за мое най-голямо учудване, пък и щастие, видях Димко, че лежи върху шумата, целият осветен от луната. Той като ме видя, малко се стресна, но веднага ме позна и ме повика при него. Един куршум му беше пронизал крака от коляното и беше излязъл през бута, без да закачи костта, но той не можеше да стъпва на ранения си крак. Ние постояхме малко и след това се изместихме навътре в гората. Димко се подпираше на здравата ми ръка. Спряхме се под един куп дъбови клони, сечени с шумата от селяните за листник и решихме, ако на другия ден ни открие аскерът, ще се бием докато можем – той с пушката, а аз с револвера, след което ще се самоубием. На другия ден турците търсиха из гората ранени и убити, но за щастие не можаха да ни открият. Късно вечерта чухме сигнали с чукане на камъни от наши хора и на сигналите отговорихме и ние с чукане на камъни и след малко при нас дойдоха няколко души с коне, местни селяни, качиха ни с мъка на конете и потеглихме за село Църничени, дето пристигнахме призори. Едва що влязохме в една къща и почна да се съмва, когато дотича един селянин и с тревога ни съобщи, че селото е сардисано от аскер. В къщата имаше скривалище – в обора под гюбрето, дето лежеше и спокойно преживяше една крава. Вдигнахме кравата, разровиха гюбрето и двамата набързо се натикахме в тясната и влажна дупка, дето кой знае от къде влизаше по малко въздух. След това натрупаха пак гюбрето върху нас и туриха кравата да легне и тя продължи да се преживя. След обиска на селото, който продължи около два часа, ни извадиха от скривалището ни живи, ни умрели, едвам се свестихме. Като се напихме до насита с вода и се нахранихме доволно, Димко нареди вечерта да впрегнат два коня в една каруца, в която имаше постлана слама, натовариха ни на нея и с бърз ход още същата вечер пристигнахме в село Карамани, съседно на град Битоля, при енергичния ръководител Хаджията. Още сутринта той прати един селянин при д-р Чкатров в гр. Битоля, който донесе сублимат, едифор, марли и бинтове. Наложи се да ми разрязват куртката с ножици, тъй като същата беше станала като кора от засъхналата кръв и не можеше да се свали от гърба ми. Селяните, които гледали всичко това, като излезли на двора, казали: “Брей, кьофте го направили Крумета”.
Промиха и превързаха временно раните, колкото можаха, на мен и на Димко, докато влезем в Битоля. На другия ден Димко, облечен в градски дрехи, се качи на файтон между две жени и замина за Битоля, а мен ме облякоха в селски дрехи, превързаха ми главата при ушите, уж ме боли зъб, наметнаха ми един кожух на гърба, за да не се вижда превързаната ми ръка и така, качен на едно магаре, натоварено от едната страна с две патици, а от другата с две празни тенекии за газ, потеглих за  Битоля и пристигнахме към 6 часа вечерта – най-удобното време, понеже беше рамазан и по тоя час гръмваше топ и турците се улисваха в ядене и пиене. Пред мен вървеше на около 20 крачки на кон един селянин, който ми беше куриер и когото следвах най-внимателно, за да не го изпусна от очите си, понеже по това време имаше доста голямо движение по пътя от работни хора, които се прибираха от полето в града. Пристигнах благополучно в града, необезпокояван от никого в един тесен сокак в Ени маале, където куриерът се спря пред една къща. По улицата нямаше никой. Той влезе в разтворената пътна врата, а след него влязох и аз с магарето. Домакинята ни посрещна много любезно. След малко дойде при мен смелата и енергична битолчанка Фроса, която се грижеше за мен като майка както за квартира, така и за храна. Тя ми беше връзката с д-р Чкатров, който не можеше да идва често, понеже турците зорко го следяха. Също така тя ме свързваше с окръжния комитет, председател на който беше тогава Павел Христов. През ден, през два си менявах квартирата и там, където бях, жените кадяха тамян, за да убият миризмата на едифора, с който ме лекуваха.
Като чауш на Ени маале беше Ташко, наш човек, в когото турците имаха доверие и когато често пъти предприемаха претърсвания, викаха го в полицията и той влизаше пръв в къщите при обиските. Той винаги ни предупреждаваше и нито веднъж не сме бивали изненадвани. Всички къщи имаха комшулуци и когато турците наближаваха до къщата, където бях, през комшулуците отивах в съседната къща и това продължаваше, докато се свърши обискът. После се връщах обратно, а те отиваха в къщата, от където бях излязъл. Тази игра се повтори няколко пъти, докато един ден след обиска на всяка къща поставяха часовой и аз не можех да се върна обратно, та бях принуден да се провирам от комшулук в комшулук, докато дойдох до крайната къща, а от там вече е полето, дето бяха залегнали полицаи като ловджии, които чакат да им излезе насреща дивечът. В една къща заварих две жени, които като ме видяха с револвер в ръка, целият настръхнал и омотан с бинтове, крайно изненадани, много се уплашиха и почнаха да се кръстят, като не знаеха какво да правят. А време за приказки нямаше. Гледам двор широк, с овощни дръвчета, а в ъгъла, на дъното на двора, една малка купчина сено и до сеното едно магаре. Казах на жените да си гледат работата и да не смеят да продумат никому нищо, а аз се затичах и се свих на топка в сенцето, като притеглих и магарето с връвта, с която беше завързано, близо до самото сено и зачаках с насочен револвер. Бях решил, ако ме открият, ще стрелям в тях и после в себе си и край на мъки и теглила.
Не след дълго дойдоха потеряджиите и ги слушам как ходят и тършуват из къщата, а после дойдоха и в бахчата. Един полицай се приближи до магарето и почна да го рита да се поотмести, а друг му извика: “брак айван, бре” и той го остави. Те не можеха да си представят, че може да се скрие човек в такава малка купичка сено. Както и да е, мина благополучно още едно премеждие.
Вечерта дойде Фроса и се прибрах обратно в квартирата, в която бях. Тя ми разправи, че в къщата, дето бил Димко, понеже не можел да ходи, облекли го в женски дрехи и го турили между две-три жени с кърпи на главите, наведени над коритата, уж перат. Турците него време имаха за голям срам да се заглеждат в жените и така и той минал благополучно.
Въпреки старанието на д-р Чкатров, раната в лакътя на лявата ми ръка, костта на която беше раздробена, вървеше зле и се налагаше операция, а такава можеше да се направи само в България и затова трябваше бързо да замина за там.
Един неделен ден, късно след обяд, облечен по градски с наметнато палто и фес на главата, с няколко младежи уж сме излезли на разходка, отидох до близкото село Карамани пак при Хаджията, който още същата нощ на кон ме препрати към Прилепско. Бях снабден от Битолския окръжен комитет с открит лист, с който се нареждаше бързо да ми се дава канал и услужва с кон.
През една незабравима в пълен мрак нощ, като пътувах по кози пътеки и камънаци, възседнал на кон, който го водеше селянин-куриер за село Беловодица, Прилепско, ни настигна страшна буря. Върху нас се изсипа невиждан дъжд. Не вали, а просто като че ли някой ни полива с някаква огромна поливачка или както казват кукушани за такъв дъжд: “дожде като сиджим”. Куриерът загуби пътя в голямата тъмнина и почнахме да се лутаме безпомощни натук и натам да търсим пътя сред трясъците на гръмотевицата и проливния дъжд. Най-после се оставихме на дребното конче, което, стъпвайки внимателно по камънаците, за наша най-голяма изненада, ни заведе право в Беловодица, премръзнали и мокри до костите. Там в една крайна къща се изсушихме и напихме с горещ горски чай, след което призори ме заведоха навън от селото в една горичка за денуване. На другата вечер се преместих в село Пещани. Там ръководителят ме настани да денувам в една плитка пещера, нещо като навес под една скала на около 15-20 метра непосредствено над шосето, което отива от гара Градско за Прилеп и по което шосе през целия ден има много голямо движение. Беше невъзможно да дойде някой при мен. Оставиха ми хляб и една бучка бито сирене с поръка добре да се спотайвам. Оставиха ми и една стомна с вода. Мястото беше такова, че при една най-малка непредпазливост от моя страна, можеха веднага да ме открият. Цял ден слушах да си говорят на турски и български минувачите. По едно време, като ме припече слънцето и стана нетърпимо горещо, като ме налетяха безброй мухи, съблазнени от раните, които бяха почнали да миришат, а водата в стомната стана гореща и не можеше да се пие, горещината се усилваше, болките в главата и в ръката непрекъснато се усилват и туптят като пулс, а не мога да се помръдна, идваше ми просто да полудея. Едвам понесох този мъчителен незабравим ден.
Пътуването ми до България трая около 20 дена и мина благополучно, така да се каже. Имаше само две приключения. Едното в село Крайници, Велешко, дето ме бяха скрили в една плевня, пълна с царевишляк. Тъкмо беше дошъл при мен старият селски даскал и ми беше промил със сублимат раните и беше почнал да ме превързва, дотича един селянин и ни каза бързо да се укрием, че селото е сардисано от аскер. Не видях кога се изпариха селянинът и даскалът, а аз, като нямаше друг изход, взех, че се заврях колкото можах по-навътре в царевишляка до самото дъно на плевнята. След около половин час дойдоха аскерлиите и с ножовете на пушките започнаха да мушкат в царевишляка, но за щастие не можаха да ме намушкат.
По него време велешани бяха примамили един много богат солунски евреин уж да строят някаква фабрика, а като отишли с него да огледат мястото за фабриката, четата го заловила и после поискали откуп за освобождаването му. По тоя случай евреите в Солун бяха дигнали голям шум и вследствие на това бяха излезли потери да търсят евреина, та още малко по тоя случай и аз щях да си намеря белята.
Второто приключение стана посред нощ на шосето, успоредно на което тече река Брегалница, близо до град Щип.
Денувах в село Петрик и бях си отворил канал за село Судик. Качен на кон, който водеше един селянин, тъкмо се измъкнахме от един дол и се готвехме да пресечем шосето, когато от невиделица са зададе и лудо препускаше турска артилерия, която сигурно имаше нощно учение и не  ни обърнаха никакво внимание, но ние не видяхме кога прецапахме реката и се намерихме на отсрещния бряг, целите мокри, в едни върби. Мъчно се качвах и слизах от кон поради болките, но сега така леко скочих и не усетих никакви болки, от здрав по-здрав станах. Селянинът се върна обратно през реката да търси коня и го намери, че пасе там, където бяхме го оставили. След това вече спокойно продължихме пътя и призори стигнахме в село Судик.
По пътя за към границата ме настигнаха Михаил Чаков, който тогава беше велешки войвода, и Павел, брат на Иван Алабака. Той идеше от Кичевско и пътуваше за България. Заедно при Гюешево минахме границата и стигнахме до Кюстендил. От Кюстендил Аце Дорев хвана файтон, който ме закара до Радомир, от където с влака още същия ден пристигнах в София. На следния ден отидох в Комитета, който се помещаваше на първия етаж в сградата на ъгъла на бул. “Драгоман” (сега “Георги Кирков”) и ул. “Пиротска” (сега “Андрей Жданов”) От там наредиха веднага да постъпя в Александровската болница, дето, след като ми направиха снимка на ръката, направиха и операция с пълна упойка, от докторите Христо  Тантилов и Божидар Татарчев. Извадиха парчетата кокалчета от лакътя на ръката, а така също и тези от челото – железни парченца, останали от ударения мерник на пушката, обръснаха и почистиха главата, гдето беше почнала да гнои раната от куршума, издълбаха до дъното месото на откъснатия палец на лявата ми ръка, понеже беше пораснало някакво синьо месо. И така украсен, престоях в болницата около три месеци, от където излязох полуинвалид и със съвсем слаба и крива ръка, но нали е все ръка и не е като без ръка, както искаха първоначално да я режат.
Като напуснах болницата, постъпих войник в ж.п. полк, дето наредиха веднага да ме съди военен съд, защото не съм се явил в казармата при постъпването на новобранците. В съда представих едно удостоверение от Христо Матов, задграничен представител на организацията, което съм запазил и до днес. С него организацията удостоверяваше къде съм бил и че не ми е било възможно да се явя навреме в казармата. Съдът уважи това удостоверение и ме оправда. След това бях представен на проверочна комисия, която ме намери негоден за военна служба със саката ръка и ме обложиха с военен данък.
Така печално за мен завърши влизането ми в поробена Македония през 1907 година – година, пълна с много преживелици, година, в която македонският народ с много героизъм, себеотрицание и жертви се бореше на живот и смърт за свободата си и с турци поробители, и с нашественици гърци и сърби. Много младежи и от България, и от Македония сложиха юнашки кости в свирепи боеве в името на свободата. Почти не минаваше ден без сражение, атентат или друго някое произшествие. Положението беше станало фактически държава в държавата. Денем формално управляваха турците, а стъмнеше ли се, турчин не смееше никъде да се мерне и наставаше нашето царство. Организацията управляваше чрез своите комитети и чети, които се деляха на районни, околийски и окръжни. Те разрешаваха по съвест разни спорове на населението и строго беше забранено на същото да се отнася до турските съдилища. Издаваха също така и разни други наредби. Дисциплината беше на голяма висота. Кореспонденцията се препращаше до предназначението й от село на село по куриери и това ставаше по-бързо от пощата. Почти във всяко село имаше стегната селска чета, която беше длъжна да се притича на помощ на сражаващата се чета, а така също помагаше и за други цели. Положението беше станало такова, че почти назряваше разрешаването на македонския въпрос, но превратът и хуриетът на младотурците осуети това нещо и стана така, че не след дълго борбата започна с още по-голямо ожесточение.
След хуриета през 1908 година и побратимяването с турците организацията беше преустановила дейността си. Но не бяха се минали и една-две години и турците почнаха да избиват системно по-видни войводи, като околийския войвода Васил Аджиларски и други и заселиха по протежение границата с България турци изселници от Мала Азия, така наречените моаджири. Това наложи организацията да продължи борбата с поробителите.
През пролетта на 1912 година заминахме за Македония група чети под войводството на Лазар Тодоров Фертико за Тиквишко, Илия Иванов – за Леринско, Иван Джонев – за Крушевско и Иван (Ване) Стоянов – за Демир-Хисарско, Битолско. Всички бяха снабдени с открити листове от Тодор Лазаров, задграничен представител на Комитета, който лежеше болен в един хотел и който в последствие се самоуби.
Пристигнахме, добре снабдени с оръжие и облекло, под Султан тепе на Осоговската планина и минахме границата при местността “Сива кобила”. Преди да минем границата обаче преседяхме два дена в гората в очакване да ни донесат суха храна: кашкавал, сухари и други продукти най-малко по за два-три дена, а така също медикаменти и други неща. След като ги донесоха, веднага ги разпределихме между четниците. Стана спор обаче за една чанта, презраменна, направена от дебела като гьон кожа, широка около 30 см и висока около 40 см, тежка около два-три килограма със съдържанието й. Тя беше пълна с разни лекарства и превързочни материали, но беше много неудобна за носене. Никой не искаше да я вземе и стана голяма разправия, докато най-после скромният и добродушен и много духовит Тодор Петров Тошкаро я прехвърли през рамото си и тури край на спора. Като награда за този му жест остана, че го кръстихме “докторо” и вече никой не му казваше Тоше, както беше досега, а – доктор, а в последствие и той си взе белята с тоя негов докторлък. Като минавахме през селата в Македония и селяните слушаха, че му викаме докторе, мислеха, че това е истински доктор и му водеха какви ли не болни, а той безпомощен гледа към нас и с очи ни пита какво да прави. Най-после посвикна и бръкне в чантата и даде на болния или хинин, или валерианови капки, или нещо друго според случая и го изпрати успокоен.
След няколко етапа от минаването на границата се срещнахме с Тодор Александров в Кочанско, с когото прекарахме няколко дена и от когото получихме инструкции за по-нататъшната ни дейност. Между инструкциите беше и тази – как да се разрешат отношенията между Петър Чаулев и Милан Матов, които бяха на нож и си оспорваха правата един на друг, което се отразяваше много зле на духа на населението в Битолско и трябваше да се тури край на всяка цена на тия нежелателни разправии между двамата и така да се даде възможност по-успешно и с общи сили да се води борбата срещу вековния ни враг. Александров ни препоръча да съберем четите на някое място в Битолския окръг и да поканим и двамата и разгледаме спора им, като виновния изпратим за България.
Като се разделихме с Тодор Александров, в Щипско се срещнахме с четата на Иван Бърло, който ни преведе през Щипско до Конча планина, Радовишко. Прехвърлихме планината и при село Градец минахме на брод благополучно Вардара и ж.п. линия, която се охраняваше добре от аскера, но не можаха да ни забележат в доста тъмната нощ. Денувахме необезпокоявани в едно дере, далеко от реката. На другата вечер пристигнахме в село Бошево, Тиквешко (Кавадарци), дето се разделихме с Лазар Фертико, който остана да работи в тоя район, а ние останалите през село Конопище продължихме по-нататък и при Рожден се разделихме с Илия Иванов, който замина за Леринско. В село Прилепец се срещнахме с прилепската чета на Милан Гюрлуко, с когото прекарахме един ден и на другата нощ с усилен ход пресякохме прилепското поле и денувахме в село Бело Църква, Крушовско. От там на другата нощ през село Свети Митрени осъмнахме и се приютихме в горичката на историческия “Мечин камен”, дето геройски паднаха до един непокорните глави на легендарния Пито Гули с безумно смелите си четници в защита на Крушовската република, срещу хилядния аскер и башибозук през славното Илинденско въстание през 1903 година.
Понеже трябваше да се срещнем с Милан Матов, който беше в Битолското поле, Ване Стоянов, Иван Джонев и аз оставихме четниците на бивака под “Мечин камен” и ние тримата заминахме през село Обрешани и го намерихме в село Ивановци, Битолско, с един четник. След като му предадохме нареждането на Тодор Александров – че това положение между него и Петър Чаулев не може вече да продължава, той се съгласи на една среща с всички войводи от Битолско, за да се разгледа въпросът. На другата вечер заедно с Матов потеглихме обратно за бивака при четата. От там се придвижихме за село Радово, дето денувахме в една дъбова горичка под селото. Още същия ден получихме писмо от Петър Чаулев, който бил в съседното село Брезово и ни канеше за среща. Същата вечер заминахме за село Брезово при Чаулев, като Матов остана в село Радово с четата на Иван Джонев, който не дойде с нас. Чаулев също се съгласи на една среща и решихме тя да стане в село Мало Илино, Демир Хисарско, Битолско, като най-подходящо място, понеже е настрана от път, има просторна гора и отговаря за тази цел. Точно в кой ден беше – не мога да си спомня датата, но се изпратиха писма до околийските войводи на определеното време да бъдат в село Мало Илино. След това с Чаулев и Стефан Алабаков – Ходжата обиколихме някои села от Кичевско, Охридско и Ресенско, дето се срещнахме с ресенския войвода Кръсте Трайков. Един ден преди определената дата за срещата бяхме в село Брежани, Охридско, и когато вечерта минахме през пресеката “Илиенска църква” и се спуснахме в село Мало Илино, не намерихме никой. Един ден преди нас дошли Милан Матов и Милан Гюрлуков от Прилепско. През това време през селото минали турски суварии, а те помислили, че е потеря и че има предателство и офейкали. По този начин се осуети определената среща. Даже Матов беше наредил по Битолското поле и нас населението да ни третира като врагове.
Чаулев си замина обратно за Охридско, а ние с Ване Стоянов останахме в определения си район Демир-Хисарско на организационна работа. Ване, който през 1908 година беше секретар на демирхисарския войвода Алексо Стефанов, имаше добри връзки с местното население и лесно ни се отдаваше организирането му, както и затягането на дисциплината. Пък и Тодор Петров – доктора, който беше силно мургав и космат, беше пуснал една брада до гърдите. Цялото му лице беше обрасло с косми, даже и от ушите му се подаваха такива и само очите и зъбите се белееха, когато се засмееше. Кой знае от къде беше намерил и един кирлив зеленикав фес, който едвам се крепеше на рошавата му глава и приличаше на католишки поп. Той представляваше доста внушителна фигура и респектираше селяните. Така мина лятото без някои особени произшествия, с изключение на едно: турците строяха телеграфна линия между Битоля и Кичево, като бяха отдали на предприемач доставката на телеграфните стълбове. От своя страна предприемачът беше наредил чрез властта селата, които бяха покрай шосето, да доставят определено количество стълбове безплатно, а стойността за тия стълбове предприемачът си поделяше с каймакамина и други лица. Някои села бяха доставили вече такива стълбове и ги бяха стоварили на шосето под село Железнец. Една вечер по наше нареждане се събраха повече от 100 души селяни от околните села в село Железнец, без да знаят защо ги викаме. Ръководителят на селото беше приготвил три тенекии с газ и като се стъмни добре, всички потеглихме при стълбовете. Почна се една усилена работа на редене: ред стълбове, ред сухи клони и т.н., та се образува една грамадна камара. След това поляхме дърветата с газ и им теглихме кибрита. Като пламнаха ония ми ти дърва, та осветиха цялата околност. А на селяните им казахме: айде сега, кой на къде види и в един миг всички се стопиха в нощния мрак. След това заковахме на едно дърво една бележка от името на горската народна власт, че ние сме запалили стълбовете, понеже предприемачът няма право да му се доставят безплатно такива стълбове и се оттеглихме далеко в планината.
Турците си премълчаха за станалото, като че ли нищо не е било и не предприеха никакво следствие.
През есента, когато се почна Балканската война, пратихме един по-отворен селянин в Битоля да разузнае положението, обаче турците, силно озлобени, му ударили един здрав бой и той едвам се отървал жив. Като дойде при нас и ни разказа какво е видял и патил, каза ни и малко разочарован: “вака идело свободата со кьотек”.
С почването на войната пристигнаха при нас от България четите на Алексо Стефанов и Славчо Пирчев и ние станахме една доста внушителна група. След боя при Куманово, където беше разбита турската армия, която се оттегли към Битоля, имаше доста дезертьори, които минаваха през нашия район и селяните ги заловиха и обезоръжаваха и по тоя начин много от тях се бяха снабдили с оръжие и аскерски дрехи, манерки и др. Ние, от своя страна, заедно с четата на Чаулев, който беше пристигнал при нас, нападнахме турското село Прибилци и ликвидирахме няколко известни лоши турци, като водихме и кратка престрелка с един турски разезд.
При нас най-напред пристигна от към Кичево един сръбски разезд с офицер, който посрещнахме при село Брезово и водихме кратко сражение при село Вирово с турски ариергардни части, които се оттегляха към Гявато. След тридневни боеве между сръбски и турски войски Битоля падна и ние влязохме в Битоля заедно с войската с надежда, както се очакваше, че ще дойде българска войска. Обаче напусто остана и надеждата, и радостта. Сърбите се разположиха добре и по едно време ни предложиха да си предадем оръжието, което ние своевременно бяхме укрили. Като разбрахме, че със сърбите няма да се разберем, решихме да се пръснем, като Ване Стоянов, Тодор Петров – доктора и Димитър Проданов заминаха за Солун, а аз през Прилеп, Велес, Щип и Кочани, през Църната скала за България. Така завърши революционната ми дейност през 1912 година.
Преди започването на Междусъюзническата война предстоеше ми заминаването с чета за Битолско. Един ден излязох с момчетата по полето на разходка. Аз бях голям любител на борба и бях доста добър борец. Уловихме се с един четник да се борим и бяхме си оплели краката и в опита ми да го сваля на земята, пищялката на десния ми крак на около 15 см над глезените се счупи като дърво на две. Взеха ме на ръце и ме занесоха в Александровската болница, дето пролежах около 40 дена и дълго време след това ходих с патерици и това стана причина да се отложи заминаването ми.

Валандовската акция

През месец март 1914 година бях поканен от Петър Чаулев, а така също бяха поканени и Ване Стоянов, Тодор Петров – Тошкаро и Любе Весов за акцията – разрушаване на ж.п. мост над Вардара при гара Удово и по този начин да спрем доставките по тая линия на разни военни материали за сръбската армия, която воюваше срещу Австро-Унгария.
След несправедливия Букурещки мирен договор настроението срещу сърбите беше голямо и ние с готовност се съгласихме да участвуваме в тая акция. Ване, Любето, Тошкаро и други четници заминаха напред, а аз останах в София за водач до Струмица на пристигналите за целта няколко души турци от Цариград. Запомнил съм имената на двама – Хаки бей, бивш турски офицер преди 1912 година в град Крушево и Яя бей, бивш потераджия и главорез в турско време в Тиквешко. Като го видяха някои четници от тоя край, силно се възмутиха и искаха да ликвидират тоя народен враг. Когато пристигнахме в Струмица, аз ги представих на Милушев, който беше пунктов началник, и повече не ги видях. В последствие чух, че и те минали границата с нас и отишли към Валандово и някой от тях е бил ранен в престрелка със сърбите.
В много села около Струмица се бяха настанили четници в очакване на деня за нахлуване в Македония. Аз, Стефан Алабаков – Ходжата, Тошкаро и други четници, около 20 души, бяхме в село Банско. На 14 април 1914 година, велики петък – това съм запомнил добре – при настъпилия мрак Панайот Карамфилович с една група от около 30 человека нападна сръбския граничен пост при Чепелий, войниците на който се разбягаха и ние, около 200 души, навлязохме в сръбска територия, командувани от Петър Чаулев и Колю Лефтеров. Бяхме разделени на няколко групи: две групи от по 50 човека от кукушани, командувани от Туше Скачков и Христо Делчев, брат на Гоце Делчев, и една група от Гевгелийско, командувана от Стойчо Чочков със задача да завземем гара Удово. Други две групи пак от около по 50 човека, командувани от Ване Стоянов и от мен – Крум Петишев – със задача да превземем ж.п. мост на Вардара, та да може групата, командувана от Димитър Недков, която следваше след нас с натоварен на няколко коня взрив, да минира моста и да го разруши. В същата група беше включен и Тошкаро.
Както изглежда, сърбите бяха предизвестени за предстоящото нападение, защото се бяха добре окопали в гъстата дребна гора оттатък Вардара и силно обстрелваха както моста, така и гарата. Над гарата имаше поставени две оръдия, които бяха превзети от кукушани и гевгеличани и войниците избити, но те не можаха да завземат гарата. Също и ние не можахме да се доближим до силно обстрелвания мост, защото докато се лутахме в тъмнината без водач, при настъпилата бъркотия, почна да се съмва и бяхме принудени да се прикрием в изоставените сръбски окопи. Сърбите силно ни обстрелваха от срещната гора през Вардара и успяха да убият един четник и раниха в гърдите друг – мисля, че се казваше Овчаров. Те набързо докараха и войска с влакове от към Велес, която се стремеше да ни пресече пътя за изтегляне обратно в България по Чепели Балкан и заради това се наложи още през деня да се прехвърлим обратно в България, без да успеем да разрушим моста, а само се вдигна голям шум за нищо.
Когато се върнах в София, научих, че взривът бил складиран в къщата на попа в село Свидовица и не зная как се възпламенил и не останало нищо, нито от къщата, нито от попа, нито от попадията. Само синът на попа оцелял, тъй като през това време той прекарвал добитъка на паша и бил доста далеко от къщата.
* * *
През месец август 1914 година бях натоварен от организацията да замина като войвода с девет души за Кичевско. Същевременно заминаваха и четите с войводите Ване Стоянов за Демир-Хисарско, Битолско, Милан Гюрлуков за Прилепско и Стойчо Чочков за Гевгелийско. Събрахме се на границата при село Чепелий, Струмишко, но въпреки направените няколко опита, не можахме да навлезем в Македония и бяхме принудени да се върнем обратно в България, понеже сърбите след Валандовската акция силно охраняваха всички брегове на Вардара и най-много железопътната линия и беше невъзможно преминаването им. И така се осуети тази ни акция.
След известно време България обяви обща мобилизация и всички се пръснахме по частите си. И аз на свой ред се включих в партизанските отряди на 11 Македонска дивизия и в последствие като взводен командир в партизанската рота на Колю Лефтеров на фронта при Поградец – манастира “Св. Наум”, местността Плоча. През 1917 година бяхме сменени от други наши войски и нас изпратиха по протежението на Шар планина от град Дебър до град Тетово, дето се помещаваше щабът на ротата, като взводовете се преименуваха на планински взводове и аз станах командир на 16 планински взвод със седалище в град Галичник и Кичевска околия със задача да преследваме разбойници, които се прехвърляха от Албания при Шар планина и задигаха цели стада овце и друг добитък от българското население, а така също вършеха и разни други грабежи. На два пъти имахме престрелки с разбойниците – първия път на устроената им засада, когато идваха от Албания при село Белица и ги принудихме да се върнат обратно в Албания и втория път над манастира “Св. Иван Бигор”, при която престрелка им отнехме задигнатите от тях стотина овце и ги закарахме в Галичник. След десетина дена дойдоха при мен с писмо от коменданта на град Кичево една бабичка и двама мъже, на които предадох за голяма тяхна радост откраднатите им овце. До края на войната останах на този пост.
След завършването на злополучната за България Първа световна война изтерзана и борческа Македония остана пак да пъшка под сръбско иго, но не сложи глава, а изправи юнашки снага и нейните верни чеда почнаха с нови сили борбата за свобода или смърт. През пролетта на 1922 година бях поканен да замина за Битолско. Тайничко към средата на месец април незабелязано аз се измъкнах от София с пет четници за Горна Джумая, като предварително натоварихме на една каруца, карана от кукушанеца Иван Бараков (по него време за превоз на търговски стоки служеха покритите с рогозки кукушки каруци, теглени от по два коня), четническите дрехи и други материали. Още с пристигането ми в Горна Джумая почнаха неприятностите.
Пунктов в Горна Джумая беше Иван Караджов, който дал на други четници, които заминали преди нас, изпратените по Иван Барака четнически дрехи, които си бяхме ушили скришно по мярка в София при наш човек шивач, близък на Любомир Весов. Това стана причина да се забавим известно време, докато си ушием други дрехи. Пък и колко други разправии имахме с този особен човек. Най-после, след като ни ушиха дрехите, с другите материали и оръжието ги изпратих за крайграничното село Лешко. С мен щеше да влязат вътре за среща с Тодор Александров и Алеко Василев и Гавазов, които също бяха с четите си в Горна Джумая, и даже заедно отидохме до село Лешко, дето ни чакаше Еврем Чучков, който ми даде временен пътен лист до срещата ми с Тодор Александров. Алеко и Гавазов отказаха да минат вътре под предлог, че е бил дошъл човек от Солун, с когото трябвало да се срещнат.
На 6 май, Гергьовден, рано вечерта, като издебнахме, когато се хранеха сръбските граничари, минахме благополучно границата при село Габрово с опитния куриер Антим и денувахме при село Умляно, Малашевско. След няколко прехода се срещнахме с кочанския войвода Панчо Михаилов, с когото прекарахме два дена. Като си починахме добре, заминахме, доколкото си спомням, за село Дулица, дето ни очакваше Тодор Александров, с когото прекарахме няколко дена и който даде на мен и Любен Весов, който ми беше секретар, инструкции за бъдещата ни дейност в Битолско, като решихме Любето да завежда Крушовска околия, дето той имаше известни връзки, понеже през време на войната беше офицер в Крушовско и обучаваше младите войници и беше си създал добри връзки сред гражданите.
Понеже минаването на силно охраняваните от сърбите река Вардар и железопътната линия беше много рисковано, решихме да отворим канал през Тетовско, по Шар планина, като за целта ми даде двама албанци от Призренско, които дезертирали от сръбската армия. Те трябваше да ни служат за връзка, като минаваме през албанските села. Даде ми и едно писмо от името на организацията до албанските водачи в Скопие за съвместна работа против сърбите. Към нас се присъедини и някой си Зафир с трима четници, който се представил на Тодора с обещание, че ще ни преведе през Тетовско и което излезе след това пълна лъжа.
Разделихме се с Тодор Александров с повишено самочувствие и придружени от опитните скопски четници Пано и Тоде, които ми служеха като куриери до срещата ми със скопския районен войвода Величко Велянов – Чичо. На минаване през Щипско и село Горни Балван в една падина между голите баири се срещнахме с четата на Иван Бърльо. Още не бяхме се успокоили от вълнуващата ни среща и почна да се обденва, видяхме на зарката на един от баирите, че се движи една човешка фигура. Бърльо прати веднага двама от неговите четници да заловят този необикновен пътник. Когато го доведоха, се оказа, че това е известният циганин-шпионин Сандре. При обиска у него се намери сръбска дозвола, че има право да носи пушка бързометка с 50 метака и властите да му оказват пълно съдействие. Голяма беше радостта на Бърльо, че успя най-сетне да залови и ликвидира този народен враг.
След раздялата ни с Бърльо потеглихме за село Неманица, където денувахме и продължихме за село Превод. Ръководителят на селото ни настани в едни капини в лозята, като ни донесоха за храна силно бито и много солено сирене и една голяма стомна за вода. Него ден беше много горещо, слънцето силно печеше, а ние не можехме да шавнем – едно, че ще се убодем от бодлите на къпините, и второ, да не ни забележат стражарите, които бяха дошли при селяните, които окопаваха лозята. Така прекарахме един много мъчителен ден, без да можем да починем и дремнем по малко, а през нощта ни предстоеше доста дълъг път до село Сушица, Скопско. Затова, измъчени от горещината, недохранени и неотпочинали, пътя през нощта минахме много тежко, като че ли нямаше край. Хем ходим, хем спим, а колко пъти се спъвахме от камънаците, докато пристигнахме при съмване, крайно изтощени, в едно деренце над село Сушица. Изморените кончета се тръшнаха на земята да спят, а за часовой оставих Тоде, който беше от същото село и когото смятах после през деня да пратя до селото за храна и връзка с Чичо. Този хубав слънчев ден беше празник, Спасовден и селяните си бяха в село. Не минаха обаче и 10-15 минути, когато слънчевите лъчи погалиха върховете на околните баири и почна да се носи силен кучешки лай от овчите стада по човеци – стадата пасяха наблизо. По едно време видяхме един селянин на около стотина крачки от нас с пушка в ръка, турнал дланта на едната си ръка над очите, за да не му пречи току-що изгрялото слънце да гледа напред, да се спуска от баира право към нас. Посочих го на Тодето и той като го видя, каза, че това е наш човек и тръгна към него да го посрещне. Но когато го наближи на десетина крачки, селянинът гръмна в Тоде, но не можа да го улучи, а Тоде се хвърли върху него и го свали на земята. Почнаха да се боричкат. Като чуха гърмежите, всичките момчета скочиха на крака и веднага почнахме да се измъкваме от дерето, за да вземем върха на баира, но потерята, която също беше чула гърмежите, тичаше вече към върха и на нас не оставаше нищо друго освен да вървим отстрана на баира, за да заемем по-удобно място за неизбежния бой. Докато бързахме напред, зададе се кавалерия, която ни пресече пътя, спешиха се войниците и откриха огън по нас и ние, щем не щем, по неволя, заградени от всякъде, останахме на това място, гдето имаше малко дребна дъбова горичка за прикритие и съвсем неудобна за сражение. Настаних момчетата на позиции с поръчка скъпо да платим на тиранина, както и излезе. От тях паднаха един офицер и пет войника, както ми казаха после селяните, а от наша страна всички останахме живи и здрави. Здрав бой падна през този като че ли безкраен ден. От всякъде гърмежи, псувни и закани. Чувахме как свири локомотивът на железницата и мислехме, че кара войска, а колко е далеко още, докато се стъмни. В най-критичния момент бях решил да унищожа архивата, понеже мислех, че ще ни атакуват. В това време видях до мен една костенурка, която най-спокойно си пасеше тревата и не искаше да знае каква трагедия се разиграваше около нея. Дойде приведен при мен Любето да ме пита какво ще правим, като се стъмни. Върнах го обратно на мястото му и му казах много да не шава, че ще го убият и когато се мръкне, ще видим какво ще правим. Сърбите не се решиха да ни атакуват и така с ожесточен бой през този ден-година най-сетне дочакахме нощта-закрилница. Като се стъмни добре, всички се събрахме наедно и потеглихме бавно и внимателно пълзешком и съвсем тихо на десетина крачки един от друг към засадата на сърбите. Пръв вървеше Ангелето (Ангел Здравков от София), който носеше една голяма четвъртита бомба, която щеше да хвърли в засадата на сърбите и в настъпилата суматоха тичешком ние щяхме да се измъкнем. Но не стана нужда от тая операция, защото сърбите от една срещу друга засада по някакво недоразумение почнаха да се обстрелват помежду си, а ние през това време използувахме настъпилата бъркотия и се измъкнахме незабелязано през една висока ръжена нива, като още същата нощ, водени от местния и опитен четник Пано, се настанихме в една дребна, но гъста дъбова гора в землището на сърбоманското село Винци като най-сигурно, защото сърбите никак и не подозираха, че може да бъдем там. Като престояхме два дена в същата гора, докато се поуспокои положението и се разотидат потерите, заминахме за село Дивле, дето се срещнахме с Чичо, при когото заварихме Тоде, леко ранен под мишницата, този, който остана в деренцето да се бори с потеряджията, който беше гръмнал върху него. Както ни разправи Тоде, след като свалил на земята сърбоманина и посегнал с дясната ръка да извади ножа от пушката, който бил на кръста му, сърбоманинът успял да го мушне с едно ножче в мускула под мишницата. Тоде му нанесъл няколко удара по главата с ножа и го зашеметил, след което бързал да се скрие наблизо в едни храсти, защото време за губене нямало, понеже сражението почнало и от всички страни се движели сърби. Така скрит, преседял два дена в храстите, след което благополучно пристигнал при Чичо.
Ръководителят на село Дивле ми каза, че ясно чували гърмежите и му казали на Чичо, че се сражава чета, но той не благоволил да си разваля спокойствието, като казал, че това не е сражение, а сръбската войска имала учение. Ако ни се беше притекъл на помощ и беше ударил сърбите в гърба, те щяха да дадат много повече жертви и щеше да се повдигне още повече духът на населението в Скопско.
След като преседяхме два дена в село Дивле и си починахме добре, потеглихме заедно с Чичо за Скопска Църногория, от дето пък Зафир щеше да ни преведе през Тетовско по Шар планина, както беше обещал на Тодор Александров. Като пристигнахме в едно албанско село в Църногорието, изпратихме по куриер албанец писмото на Тодор Александров до албанските водачи в Скопие. На другия ден обаче, като донесоха храна, някак си гузно ни гледаха и чак вечерта, когато се стъмни, ни казаха, че от Скопие отказали всякакво съдействие и им наредили да ни предадат и че уж щели да кажат на сърбите, че сме били двама-трима и щели да им дадат лъжлива посока на заминаването ни. Същевременно в тъмното изчезнаха и двамата албанци, които ми беше дал Тодор Александров. Изглеждаше, че намериха за благоразумно да си ги приберат, за да не би да пострадат, ако ни открият потерите. Още същата нощ продължихме напред към Тетовско, като заблудихме албанците, че се връщаме обратно и на другия ден денувахме близо до река Лепенец. Чичо ми заяви, че от тук нататък не отива нито крачка, понеже нямал никакви връзки, а Зафир пък каза, че щял да се скрие в Тетово, дето имал познати, понеже служил като войник в Тетово през време на войната, а ние да правим, каквото знаем. При така създалото се положение аз не можех да поема риска да жертвувам другарите си, като ги поведа по непознат край с вражески настроени албанци без всякакви изгледи за успех и реших да се върнем обратно при Тодор Александров и да се посъветваме с него и да уредим друг канал за Битолско. С усилен ход нея нощ пристигнахме в село Црешово, в полите на Църногорието, родното село на Чичо, съседно на Скопие, дето добре прикрити денувахме в една габерова горичка и цял ден наблюдавахме военните самолети, които летяха в разни посоки, за да ни открият. На другата нощ останахме да денуваме сред полето, близо до шосето, между Скопие и Куманово при село Райчанци в дълбокото корито на една суходолица, дето прекарахме един спокоен ден. Вечерта потеглихме за село Аджиларе и минахме покрай семафора на гарата, без да бъдем забелязани, но в селото за малко щяхме да се натъкнем на сръбски войници-сенари, които спяха в дворовете. Изтеглихме се високо в планината в една дребна дъбова гора, дето прекарахме деня и на другата нощ прецапахме през Пчиня и през село Градманци заминахме за село Дивле. Там се срещнахме с току-що пристигналите от България войводи Илия Кушев, който отиваше във Велешко и Лазо Дивлянски, който оставаше за Скопско като околийски войвода. Прекарахме два дена заедно, след което Илия Кушев замина за Велешко, заедно с Любето, който пожела да работи във Велешко. Чичо остана при Лазо, а аз с моите хора се запътих за Кочанско при Тодор Александров. След няколко прехода пристигнахме при Тодора в Кочанско, от дето изпратих момчетата на почивка в България, а аз останах при Тодора още няколко дена, за да се уговорим за бъдещата ни дейност в Битолско, като се поканят бивши войводи и стари работници от този край. За целта на 12 юли с.г. преминах сам с един куриер границата и през село Богослов, дето преспах, без да се отбиваме в Кюстендил, завих на дясно и през Кадин мост по шосето заминах за Дупница, а от там с дековилката пристигнах в Горна Джумая, дето се срещнах с Михаил Монев, комуто предадох няколко писма от Тодор Александров. Наложи се да замина за село Палат, Свети Врачко, дето беше заселен и оземлен демирхисарският войвода Алексо Стефанов. Поговорихме си доста с Алексо и той се съгласи да замине за Македония, обаче трябваше да прибере семейството си в София и през пролетта на 1923 година, като поканихме и други стари работници, ще заминем за Битолско.
И така още в ранна пролет на 1923 година ни се отвори доста работа, докато подготвим една доста внушителна група от около 45 човека за Битолско с войводи Алексо Стефанов, Силко Цветков и Крум Петишав и куриерската чета на Атанас Калчев, който щеше да ни помогне за преминаването на Вардара, през Кавадарско, понеже познаваше добре този край и имаше връзки с местното население. За по-успешното предвижване и минаване границата сам Тодор Александров беше дошъл в село Лешко, Горно Джумайско и при непосредственото негово участие успяхме незабелязано от властта да се съберем в село Добрилаки на границата. Направихме и няколко снимки с Тодора и една тъмна нощ на 15 май се сбогувахме с него, като ни пожела добър път и успех в работата. Преминахме границата на път за Вардара. След няколко прехода през Малашевско и Радовишко пристигнахме на северните склонове на Конча планина. Планът ни беше, като прехвърлим Конча планина, да се спуснем от южната й страна и при село Градец да минем на брод Вардара, ала криви ни излязоха сметките. Като се изкачихме на върха на планината и осъмнахме в местността “Бел камен”, дето имаше като малко селце влашки колиби, скрито близо в гората, пратихме Гьоре Бужба от гр. Охрид и един друг четник при власите, които винаги са услужвали четниците, да приготвят храна за цялата чета за вечерта, като мислехме там да денуваме, да се нахраним и починем добре, защото при минаването на Вардара ни предстояха дълги и изнурителни преходи по Кожух планина. Като предали поръчката на кехаята на власите, той им казал, че ще нареди всичко да бъде готово за вечерта, дал им хляб и мляко да си хапнат и ги изпратили с живо и здраво, а след това, както разбрахме после, веднага пратил да съобщят в село Лубница, дето имаше жандармерийска станица, за двамата четници, като, както изглежда, не им повярвал за поръчката и си помислил, че те са само двамата и никой няма да разбере, че ги е предал. Вечерта, като се стъмни добре, отидохме на колибите при власите и кехаята като ни видя и особено Атанас Калчев, с когото бяха стари познати, целият изтръпна, но се направи на много любезен и веднага нареди да донесат един котел топло мляко и след като поговорихме за това, за онова и му казахме, че утре сме му цял ден на гости, той ни каза, че ще ни заведе на много удобно място за денуване и ние по него, та в една грамадна яма, та по-лесно да ни унищожат. Щом си отиде той, ние веднага се измъкнахме от ямата и се настанихме на един каменист връх, дето прекарахме нощта, защото силно се усъмнихме, като ни настаняваше в такава дупка, че тука може да има предателство. Сутринта рано, на 21 май, пристигнали десетина жандарми от станицата и съгледали Борис Кузманов от село Мало Църно, Демир-Хисарско, който беше часовой, че стои до едно дърво, гръмнаха върху му и един куршум счупва приклада на пушката и го ранява леко в петата на десния крак. Още от първия гърмеж скочихме всички на крака и с “ура” ги атакувахме и те с писък избягаха кой къде види. Време за губене нямаше, защото като разбраха, че сме много хора, щяха непременно да получат помощ от Струмица и Радовиш. Тръгнахме по билото на планината по посока към Струмица. На една пресека се бяха настанили няколко жандарми, които хич и не подозираха, че само няколко крачки ни делят от тях, тръгнаха по една пътека към нас и пред тях се изпречи четникът Кирил Анатков, от Велес, и при завързалата се престрелка падна убит един жандарм, на когото прибрахме оръжието, а Киро беше ранен в гърдите и ръката. Направихме носилка от клони и така го пренесохме обратно в България, като минахме границата на 27 май.
От предателството на власите се осуети минаването на Вардара и отидоха напусто толкова грижи, пари, рискове и труд. Доколкото ми е известно, организацията им даде заслуженото на предателите. Като видяхме, че минаването на Вардара на големи групи е доста рисковано и обречено на несполуки, решихме на малки групи от по няколко войводи и четници да заминем през Албания за Западна Македония.
И така в началото на август същата година заминахме тайничко с паспорти с фиктивни имена през Лом по Дунава с австрийски параход за Виена и оттам транзит през Италия за Албания: Ване Стоянов, Тодор Петров (Тоше), Миле Христов и аз – Крум Петишев. Като навлезе параходът в сръбски води, дойдоха полицаи и прибраха паспортите на всички пътници. Това ни доста разтревожи – да не ни открият, особено в Белград, дето параходът престоява по-дълго време и срещу заплащане се скрихме аз и Ване в каютата на капитана, а Тоше и Миле в тая на машиниста, докато се измъкнем от Сърбия. На белградското пристанище беше най-опасно, защото цял ден сновяха из парахода сръбски агенти и формени полицаи и оглеждаха пътниците, а ние се спотайвахме в каютите и наблюдавахме с револвери в ръка през пердетата какво става навън и бяхме решили, ако ни открият, ще се бием докато можем и накрая ще си пръснем черепите. Най-после потеглихме и като пристигнахме при Нови Сад паспортите бяха върнати на капитана на парахода и ние продължихме към Буда Пеща вече напълно успокоени.
Още с пристигането ни във Виена бяхме радушно посрещнати от нашия незаменим Колю Велев, който ни настани в хотел “Драй кронен” и през цялото ни пребиваване във Виена, благодарение на този верен македонски син, голям идеалист и отдал се всецяло на освободителното дело, внимателен към нас, прекарахме няколко дена във Виена, които минаха като празник. При заминаването ни и той се качи във влака, но в друг вагон, като дипломат, и в куфара му се намираше оръжието ни, което ни предаде в Триест, дето се сбогувахме с този рядко добър човек. Той сърдечно ни пожела добър успех в предстоящата ни работа, след като ни настани в парахода, с който пътувахме покрай Италия и спряхме на Санта Каранта – най-южното пристанище на Албания, дето слязохме, но вместо да заминем на другия ден за Корча, албанският полицай ни задържа около десетина дена, докато получи нареждане от Тирана. След дълги разправии и губене на ценно време и след постъпките на наши хора в Корча, най-сетне дойде разрешение и веднага потеглихме за Корча с камион. По това време такова беше единственото превозно средство на пътници в Албания.
В Корча пристигнахме почти на мръкване и преди да влезем в града камионът спря, за да слезем. Ние любезно бяхме посрещнати от корченеца Христо Шка, който ни преведе в тъмното покрай града и ни заведе във варницата на много заслужилите на организацията братя Ибраим и Али Мбория. Там заварихме за голяма наша радост всички наши другари, начело с Александър Протогеров и за голяма моя изненада там беше и Васил Пундев, с когото в София живеехме в един апартамент и който пожела да заминем заедно, но аз му отказах, понеже, както му и казах, той с перото ще бъде много по-полезен за делото, отколкото с пушка в ръка. Но той не се е помирил и след моето заминаване се е свързал с наши хора, уредил си заминаването и даже ме изпреварил.
След като престояхме един ден във варницата, наложи се да се преместим в една празна къща в село Мбория, понеже ни бяха надушили сръбските шпиони. Един ден ни доведоха трима четници – Лазар Даскалов, Никола Марков и Атанас Филипов от четата на леринския войвода Илия Иванов, който се разболял и заминал за България и ги оставил тримата да работят в Леринско. Те като извършили убийството на един влах, се прехвърлили в Албания, свързали се с наши хора и така се озовали при нас. Протогеров ме натовари писмено да ги разследвам по убийството на влаха. И тримата дадоха едни и същи показания – изглежда, че се бяха наговорили – какво, че чакали да мине някой селянин да му поръчат да им донесе храна, но като се показал и ги видял влахът, уплашен извадил револвер да стреля в тях. Обаче те го изпреварили и го убили, след което го пребъркали и му взели парите, часовника и револвера и се прехвърлили в Албания. След разпита се събрахме на съвещание: Протогеров, Георги Попхристов, Алексо Стефанов, Ване Стоянов, Перо Шанданов и аз, та да решим какво да правим тези млади  и неопитни четници и решихме по настояване на Протогерова да ги вземем с нас в Македония, което решение, както ще видим по-нататък, се оказа фатална грешка, тъй като то донесе много страдания на населението в Ресенско, Охридско и Демир Хисарско и убийството в затвора в Охрид на смелия 20-годишен Войде Стоянов от село Турве, Охридско, през пролетта на 1924 година.
Една късна вечер през месец септември 1923 година цялата чета начело с Александър Протогеров, състояща се от стари и изпитани ветерани в македонското освободително движение: Георги Попхристов, Алексо Стефанов, Тасе Христов, Крум Петишев, Ване Стоянов, Тодор Петров, Перо Шанданов, Васил Пундев, като кореспондент, и четниците Али Ибраимов, куриер, Никола Гушлев, Миле Христов, Рампо Чесното, Лазар Даскалов, Никола Марков и Атанас Филипов отпътувахме в закрити файтони-купета към село Братомир, което се намира в подножието на южната страна на Галичица. Слязохме на едно пусто място и веднага се запътихме нагоре в планината по трудно проходимите стръмни и каменливи от дребни камъчета пътеки. Не бяхме още свикнали по такива пътеки. Що падане му сторихме нея нощ.
На другата нощ се прехвърлихме на северните склонове на Галичица към граничното село с Македония Мала Горица, Преспанско. След като починахме един ден, на следната нощ – 18 септември минахме благополучно границата и се озовахме в сръбска Македония. Обиколихме доста села из Ресенско, Демир Хисарско и Охридско и това доста допринесе за повишаване духа на населението. На 23 октомври по билото на Галичица се върнахме обратно в Албания. Като минахме границата и се отдалечихме доста от нея, спряхме в местността “Корито”, дето се разположихме на почивка. Всички се пръснахме да събираме сухи клонки за огън, защото беше доста студено. Като свършихме работата и се настанихме около огъня, забелязахме, че един от тримата леринчани – Атанас Филипов го няма. Това ни доста озадачи и се пръснахме да го търсим, да не се е случило нещо с него, но всичко излезе напусто. А той, предателят, без каквато и да е причина, отишъл и се предал на сръбските постове. Сърбите го облекли във войнишки дрехи и с други войници го повели из селата, където сме минали. Съберат всички селяни насред селото и той, скрит в някоя къща, посочва селяните, които са идвали при нас. Голяма поразия направи тоя изверг. Станаха много арести и побоища на населението, а някои селяни станаха и нелегални, като Пандо и Георги от село Скребатно, Охридско, дето престояхме няколко дена и имахме събрание за избиране делегати от Битолския окръг за предстоящия конгрес на организацията и други организационни въпроси.
След като починахме добре няколко дена, по същия начин се прибрахме в село Мбория. През това време сръбското правителство беше дало нота до албанското, че толерирало български чети и ние решихме колкото за очи да задоволим сръбското правителство и оправдаем албанските власти и няколко души от нас се предадохме на полицията в Корча, а тия няколко души бяха: Ване Стоянов, Крум Петишев, Тодор Петров и Миле Христов. И така, една сутрин заминахме за Корча и се представихме в полицията, както си бяхме с четническите дрехи, но без оръжие. На въпроса къде ни е оръжието, казахме, че то е оставено в поробена Македония и ние сме дошли в братска Албания като болни и на почивка. След като ни задържаха, на другия ден, придружени само с един полицай, пеши заминахме за Поградец и от там от село на село, придружавани с по един пъдар, през Елбасан, та в Тирана, дето бяхме освободени под полицейски надзор. Ване след няколко дена си замина за България, а ние тримата останахме, като Тоше и Миле постъпиха като дърводелци в една фабрика, а аз станах “чирак” в бръснарския салон на Димче Бужба от Охрид, бивш четник на Петър Чаулев и наш ятак, който се беше преселил семейно в Тирана. Чрез Димче и кираджии, които пренасяха разни стоки от Корча до Тирана и обратно, поддържахме връзки с нашите хора в село Мбория. Отначало всичко вървеше горе-долу добре, но не след дълго време почнаха да ни следят сръбски шпиони и, както ми каза Димче, научил, че искат да ни убият.
Наложи се да се срещна с министра на вътрешните работи Хасан бей Прищина и да протестирам срещу положението, което се беше създало около нас. Димче ми издействува такава среща и министерът ме прие в кабинета си – една съвсем скромно наредена стаичка с няколко обикновени стола, една маса и на нея един старомоден телефон с въртяща дръжка. Говореше на развален сръбски език и можехме да се разбираме. На въпроса му защо сме дошли в Албания, аз му казах, че това му е добре известно и го помолих да ни се даде съдействие. Той ми обеща, че ще нареди да не ни преследват, но сме можели и да си заминем за по-сигурно. Разбрах, че нищо не може да стори и се разделихме с него доста разочаровани. Вечерта, като се събрахме в квартирата на Димче, решихме да заминем за Италия и от там да се върнем обратно в Албания. Така и сторихме.
След няколко дена заминахме през Дурацо за Бари и от там за Рим. Като слязохме от парахода в Бари, отидохме в митницата, за да прегледат багажа. Гледам един мъж, че се върти около нас и ни наблюдава. След като ни прегледаха багажа и не намериха нищо нередовно, излязохме на площада и едва се бяхме качили на файтона, който да ни закара на гарата за Рим, същият този човек, що ни наблюдаваше и беше излязъл след нас, който бил полицейски агент, свирна на карабинера, който беше наблизо и като ме посочи, кой знае защо само мен, му каза да ме закара в една малка къщичка, съседна на митницата, заедно с раницата, а гунята, в ръкава на която бе скрит парабелът ми, остана във файтона. В стаичката ме обискираха най-щателно, но не можа да ми намери около 50 парабелови патрона, които бяха в пояса ми, и два пълнителя, които също бяха под навивките на краката ми. Само ми конфискува едно електрическо фенерче и табакерата с тютюна. Ако ми беше намерил оръжието, имаше да ми пати главата, ама ми провървя късметът тоя път.
В Рим се срещнахме с пристигналия преди нас Александър Протогеров и Петър Чаулев. Поседяхме няколко дена и след това Тоше замина за България, а аз и Миле заминахме за Бриндизи и от там с параход за Санта Каранта, от където с камион сред настъпилата вече зима за село Мбория при другарите ни, като занесохме и един парабел с надпис подарък на Ибрахим Мбория за заслугите му към организацията, който ми беше предаден в Рим от Протогеров, за да му го предам. В Мбория заварихме всички другари, с които бяхме пристигнали от Македония, след нашето заминаване за Тирана, без Перо Шанданов, Тасе Христов и Васил Пундев, които бяха заминали за България.
Цялата зима прекарахме около 16 души в една малка задушна стаичка и с нетърпение очаквахме да се запролети и заминем за Македония. Изядохме един чувал боб и не знам колко венци чесън. Това беше ежедневното ни меню.
Най-сетне многоочакваното време дойде и на 8 май 1924 година се озовахме в поробена Македония около 16 души с войводи Георги Попхристов, Алексо Стефанов и Крум Петишев.
През април бе убит граничният албански офицер Васил Трамара, наш приятел, като убиецът беше избягал в гръцка територия и се беше укрил при власите каракачани. Същите власи бяха предали на гръцката потеря смелия войвода Илия Дигалов, от село Въмбел, Костурско, 32-годишен, който загина геройски, обсаден от потерята в една къща в село Глъмбочани, Мала Преспа, на 26 ноември 1922 година. За това им предателство бяха осъдени от организацията на смърт. Като наближихме мястото, дето им бяха овцете, пратихме двама четници да заловят и доведат двамата предатели. Призори изпълнихме добре мисията си. Доведоха двамата власи. Присъдата веднага бе изпълнена, като им зашиха на дрехите по една бележка, че са наказани от организацията за предателство. Вечерта с бърз ход прехвърлихме границата в сръбска територия по Пелистер над село Герман, Преспанско, дето ни заваля силен сняг и от лято се намерихме сред зима, измръзнали и мокри до костите. Пътуването ни се доста затрудни по мекия и дълбок сняг, който почна бързо да се топи и почна да вали ситен, като че ли безкраен дъжд. Планината се обви в гъста, мокра мъгла и поради това едвам се движехме, крайно изтощени и гладни в тъмната непрогледна нощ. Що падане му сторихме тая вечер и доста си понатъртихме месата, но никой не пострада сериозно. Осъмнахме високо в планината над село Любойно, дето преседяхме тоя ден и вечерта слязохме близо до селото в една ливада. Непрестанният дъжд продължаваше да вали. Пратихме няколко четници в селото за храна и те се върнаха с два чувала хляб и сирене, които селяните с готовност им бяха дали. Прибрахме набързо хляба по раниците и се отдалечихме към планината, а дъждът вали ли вали. Близо до гората ни се изпречи селската църква. Влязохме за малко да си отдъхнем и я напълнихме с вода, която се стичаше от нас. Имаше малко осветление от запалените кандила и видяхме как гледат недоволни от иконите намръщените светии, такива неканени богомолци, дето им нарушихме спокойствието и им измокрихме дома. След кратка почивка поехме пак под дъжда високо в планината, понеже беше почнало да се съмва. През деня времето се оправи и ние се припекохме като гущери на благодатното слънце. Вечерта потеглихме за село Брайчино и спряхме при една воденица. Воденичарят отиде до селото и след дълго време ни донесе на едно магаре около 30 хляба и сирене. След като се нахранихме добре, забравили вече мъките, потеглихме през върха Въртешка за село Смилево.
Обиколихме благополучно някои села из Демир-Хисарско и Кичевско и на 6 юни влязохме в село Велмевци, Демир-Хисарско. Георги, Алексо и аз останахме на края на селото в една ливада, а четниците се пръснаха из къщите сами да вземат приготвения вече от селяните хляб и други неща за храна. Това направихме от предпазливост, за да не пострадат селяните в случай, че се научат сърбите и се оправдаят, че не те, а ние сами насила сме вземали хляба от къщите. Току-що бяха се прибрали при нас момчетата с няколко души селяни с хляба и храната и Миле кучкаро си беше свалил на страна от него раницата и чантата, в която се намираше печатът на Крушовската революционна околия и беше почнал да дели хляба и храната, когато изведнъж се дадоха няколко вистрела в нас със светящи куршуми. Скочихме веднага на крака и се изтеглихме набързо в тъмнината покрай едни плевни по посока към село Цер, без да отговорим на гърмежите, които продължиха още известно време. С бърз ход минахме през Сухо поле, прекосихме шосето Битоля – Кичево и осъмнахме на връх Крушка, над село Пласница, родното село на Алия, в една вековна гора. Вечерта пратихме Алия в селото с един четник, ако може да вземе храна и да разбере какво става с потерите.
Като влезли в селото и тръгнали към неговата къща, се натъкнали на патрул от сръбски войници, които извикали по тях да спрат, без да познаят що хора са, но нашите се връцнали в миг и се стопили в нощния мрак и пристигнаха при нас преуморени и гладни. Според Алия цялото село било пълно с войска.
В бързината, когато ни обстрелваха в село Велмевци, Миле беше забравил в тъмнината да си прибере чантата, която сърбите прибрали и като намерили печата на Крушовската революционна околия, взели, та написали на български едно писмо до кмета на село Слоещица, уж от четата, в което му поръчвали да донесе на определено място храна, ракия и вино и го подпечатили с печата, но кметът не се хванал на подхвърлената му въдица.
Като видяхме, че движението на потерите се е доста усилило и е рисковано да останем повече в този край, заминахме за родното село на Алексо – Радово, Крушевско. На път за там при село Пуста река, Крушовско, към 10 часа през нощта едвам се спряхме край една вадичка на почивка и се зададоха от към селото няколко сръбски войника – нощен патрул. На техния въпрос кои сме, им отговори Рампо честното, който говореше добре сръбски, понеже беше служил войник в сръбската войска и почна да ги лъже от коя войскова част сме били, обаче те се досетиха, че ги лъже и казаха, че като ни уловят, костите щели да ни поломят, докато най-после Чавчето не се стърпя и високо им извика, че сме български комити. Те веднага се оттеглиха към селото, а ние, колкото може по-скоро, продължихме за село Радово, дето пристигнахме на разсъмване. Цялото село се разтича да ни събира храна, особено като видяха своя съселянин и войвода Алексо. Между селяните имаше и негови роднини. Особено усърден беше един инвалид с дървен крак, не му помня името, който, като дошли сърбите след нас, го арестували и го пребили от бой.
Като се нахранихме набързо, се изтеглихме в една горичка над селото и от там още не беше се стъмнило добре заминахме към село Брезово, защото ни казаха поставените да наблюдават далеко от селото селяни, че се движели от Битоля камиони с войска. Вечерта в тъмното се смъкнахме към село Железнец и необезпокоявани минахме по моста на река Църна и поехме към върховете на Бигла над село Баздерник. На 13 юли минахме в гръцка територия и на 14 с.м. се прехвърлихме в Албания през билото на Галичица, дето останахме на почивка, да си отдъхнем малко и докато се поулегне положението с потерите. Останахме до самата граница под връх Томорос. Не беше обаче добра почивката, защото нямаше никаква гора и се печехме като гущери на слънцето и дремехме в сенките на грамадните голи скали. Пратихме Ламбо Маркулев, от Костурско, при Ибраим Мбория да ни достави храна и някои други потребности и на 23 с.м., вече поотпочинали, минахме обратно в сръбска територия. На 28 юли денувахме над село Петрино, отдето вечерта потеглихме за село Болно, Ресенско, където щяхме да имаме среща със селяни от селото – високо над селото – в една картофена нива. Пътят ни беше доста изнурителен и бяхме капнали от умора. Около полунощ наближавахме въпросната нива и се движехме покрай едно поточе в една долчинка, която извеждаше на една поляна между три баира. Пръв вървеше куриерът Алия и по него Алексо, Георги Попхристов, аз и подир мен Чавчето и другите четници. Едвам пристъпихме на поляната и се даде един залп от десетина пушки върху нас – бяхме попаднали на засада, устроена от войниците на близката станица. Веднага залегнахме без да им отговорим. Само Чавчето гръмна и щеше без малко да убие Георги Попхристов, защото видях как куршумът удари и даде искра в един камък до главата на залегналия Георги. Станах прав и се обърнах към Чавчето, като му казах да не стреля, че ще убие някой от нас, но той гръмна втори път и куршумът ме удари в коремната област. Усетих силна болка и топлина, като че ли някой ме удари с желязо през корема и се строполих на земята. Като се поокопитих, пипнах се с ръката на голо по корема и гледам няма кръв, само патрондашът ми разкъсан. Куршумът за щастие ударил в долната част на патрондаша, прерязал като с нож през средата три пачки с патрони, рекуширал и излязъл през външното джобче на куртката. Престрелката трая около 15 минути. Всички скочихме в поточето, за да изгубим дирите и бързо потънахме обратно в гъстата необятна нискостеблена дъбова гора към село Скребатно, където прекарахме около три дена без храна, докато се поулегне положението.
В настаналата бъркотия се изгубиха Миле Христов от Крушево, Борис Кузманов от село Мало Църно, Демир Хисарско и Сотир Христов от село Любанища, Охридско-езерополско, които намерихме после в Албания.
След като погладувахме малко, на третия ден вечерта предпазливо се спуснахме в Болиската река и спряхме при една воденица, дето за щастие намерихме един чувал с прясно царевично брашно, което Георги заплати на воденичаря – наш човек. Напълнихме си раниците с царевично брашно и бързо се отдалечихме към изворите на “Поток”. На едно затулено място запалихме огън, разпростряхме пелерините и изсипахме върху тях брашното, наляхме му вода от материте и всички почнахме да месим царевични питки. След това, омесени-недоомесени, ги нахвърляхме в жарта, дето за няколко минути отгоре изгоряха, а в средата брашното се влачи сурово. Но кой ти гледа, че питките били неопечени и без сол – гладът не пита. Такива сладки питки не помня да съм ял през живота си – по-хубави от козунак. Като си поуталожихме горе-доле глада, угасихме огъня и бързо потеглихме по Галичица и на 17 август призори прехвърлихме границата в гръцка територия. На другия ден, понеже местността позволяваше, като се движехме денски по върховете на планината, гръцката потеря ни забеляза и даде няколко изстрела по нас доста отдалеко, но ние не им отговорихме, за да не обърнем вниманието на албанските постове, бързо се закрихме зад едни скали и се прехвърлихме в албанска територия.
На 19 септември потеглихме за България през Санта Каранта и на 27 с.м. пристигнахме в София на кратка почивка и подготовка за нова борба и за предстоящия извънреден конгрес на организацията, след убийството на Тодор Александров, за който конгрес бях избран за делегат от Битолски окръг.
През месец февруари 1925 година се състоя в Пирина шестият редовен конгрес на организацията. За председател на същия с абсолютно болшинство сполучливо бе избран илинденецът Ангел Узунов от град Охрид, брат на легендарния охридски войвода Христо Узунов, който вещо ръководеше събранията на конгреса. За нов Централен комитет на организацията бяха избрани Александър Протогеров, Георги Попхристов и злополучния Иван Михаилов, който нанесе такава голяма вреда на македонското освободително дело с убийството без съд и присъда на Александър Протогеров и на най-достойните смели войводи, четници и интелигенти, за да задоволи своята амбиция на диктатор и оръдие на тогавашната власт.
През пролетта усилено почнахме да се приготовляваме за влизане на по-големи чети в поробена Македония. За целта бе назначена комисия от Ал. Протогеров, Григор Хаджикимов и от мен, Крум Петишев, за набавяне на облекло и други необходими вещи за около 500 души четници. Доста се потрудихме, но успяхме да се справим с поставената ни задача.
На 3 април 1925 година бяхме назначени от Централния комитет на организацията за нелегални членове на Битолското революционно окръжно управително тяло: Алексо Стефанов, председател, Перо Шанданов подпредседател и Крум Петишев секретар. Същевременно бяха назначени от Централния комитет на организацията следните околийски войводи в Битолския революционен окръг, както следва:
Временно заведующ Битолска революционна околия членът от Битолския окръжен революционен комитет Перо Шанданов, в четата на който се включва и членът на Централния комитет Георги Попхристов.
За Демир-Хисарска околия Алексо Стефанов председател на Битолския революционен окръжен комитет,
За Кичевска и Дебърска околия – Силко Цветков
За Крушовска околия – Иван Джонев, в четата на който се включва членът на Битолския окръжен революционен комитет Крум Петишев,
За Ресенска околия – Тасе Христов,
За Леринска околия – Илия Иванов,
За Костурска околия – Доно Попщерев,
За Стружка околия – Стефан Алабаков – Ходжата,
За Охридска околия – Наум Йосифов,
За Прилепска околия – Петър Костов Пашата и
За Преспанска околия – Петър Ангелов със специална мисия.
През месец юли с. г. потеглихме за Битолско през Беласица по нов канал около 30 души с войводи членът от Централния комитет Георги Попхристов, Алексо Стефанов, Перо Шанданов, Крум Петишев и Иван Джонев и куриерската чета на Борис Изворски, която щеше да ни придружава до Кожух Планина. Същевременно през Огражден навлязоха в поробена Македония друга група чети, начело с Александър Протогеров, Силко Цветков, от Дебър, и Стефан Алабаков – Ходжата от Струга. Само Иван Михаилов не благоволи или не посмея да влезе (там, където има опасност, него го няма) и да изпита прелестите на нелегалния четнически живот. И добре направи, защото, ако загинеше, къде щяхме да намерим такава “ценност” и садист като него. Без него - убиеца организацията, както той се надценяваше, беше осъдена на гибел.
Като преминахме границата при село Ключ, първия ден денувахме в гръцка територия в южните склонове на Беласица, във вековна букова гора над село Липуш. Вечерта внимателно се спуснахме надолу към полето. За наша изненада във всички царевични ниви, заградени с камънаци, горяха огньове, запалени от заселени по тия места гръцки бежанци от Мала Азия, които викаха и удряха с дървета и камъни по разни тенекии, за да плашат дивите свине, които нападаха и унищожаваха царевицата им. Така тия осветени ниви в нощта и тоя голям шум от думкането на тенекиите и викането на хората представляваше като че ли концерт на открито на луди. Пътят ни беше през нивите и за да минем незабелязано и безшумно, се събухме по чорапи и много внимателно взехме да се промъкваме между огньовете, като най-много внимавахме да не съборим някой камък от градежа на нивите. И така, крачка по крачка, като сенки благополучно преминахме опасното място, ала доста ни пострадаха ходилата на краката от острите камъчета, с каквито като че ли беше специално за нас посипан целият път. След като се спряхме да починем малко и се обуем, потеглихме с бърз ход, като оставяхме големи дири във високата неокосена трева през поленцето за Круша планина. Призори прекосихме железопътната линия Солун – Цариград, която минава по полите на Круша планина и почти се беше съмнало вече, когато, капнали от умора, се озовахме в една дребна гора на Круша планина, до едни окопи, останали от англичаните. Към 10 часа сутринта забелязахме конници да идват по нашата диря право към нас. След около един час те пристигнаха и почнаха да обикалят около гората, но нямаха куража да навлязат при нас. И така целия ден не можахме да починем и бяхме с изопнати нерви като пред бой. Привечер Борис Изворски се изкачи на върха на планината и видя, че по цялото протежение от Вардар до Солун е настанена цяла армия войска. Вероятно имаха маневри, но с това ни пресякоха пътя и стана невъзможно да се движим напред, а оставането ни повече тук беше безсмислено и рисковано, защото на другия ден сигурно щяха да ни нападнат. Това ни накара да решим да се върнем обратно.
Още не беше се стъмнило добре, вечерта потеглихме обратно за Беласица и едва призори се озовахме в една доста затулена гора в прегръдките на планината-майка. На другата нощ се изви страшна буря с гръмотевици и пороен дъжд – много удобно време за минаване границата, макар че е много трудно движението из урвите по стръмната планина и без път, в големия мрак и мокри до костите. Като се прехвърлихме обратно на българска територия, от наши хора научихме, че гърците турили вечерта на много места засади с картечници, но бурята ги пропъдила и ни дала свободен път. Така неуспешно завърши опитът през тази година да заминем за Битолско по новия канал.
През юли 1927 година потеглихме за Албания през Румъния Алексо Стефанов, Миле Христов-Кучкара и аз. Миле щеше да ни служи за преводчик, понеже знаеше влашки. От Русе се качихме на параходчето, което пренасяше пътници от Русе до Гюргево. В Гюргево пратихме Миле да извади билети за влака за Букурещ, но ето го Миле, псувайки, след малко се връща без билети. Не им разбирал от езика. После разбрахме, че неговият влашки език, на какъвто говорят власите в Крушево, нямал нищо общо с този в Румъния. Тогава отидох аз и кое с думи, кое с мимики, извадих билетите за Букурещ. Като пристигнахме в Букурещ, отидохме в една гостилница да се нахраним. Келнерът, който говореше слабо български, обеща да ни извади билети за влака до Буда Пеща. Извади ни човекът билетите, но не зная как сме се разбрали, та наместо за Буда Пеща, на другия ден чак през Молдова се намерихме в Унгария в град Дебрецен, от където телеграфирах на Колю Велев, че на другия ден пристигаме във Виена. Той, като получил телеграмата, не можал да проумее как сме попаднали в Дебрецен. Както и да е, в Дебрецен се запознахме с един унгарец, който бил пленник в Русия и говореше развалено руски език, пред когото се представихме, че отиваме във Виена да купуваме земеделски машини, та той ни услужи, като ни извади билети и ни настани във влака за Виена. Същият обаче остана недоволен, че не купуваме от Унгария, дето имали много добри машини, а отиваме чак в Австрия. Ние му обещахме, че на връщане ще се отбием и в техните заводи и може да закупим и от техните машини, след като ги прегледаме и одобрим. Пък и кой знае дали приличахме и дали можехме да минем за такива тежки търговци: Алексо нисък, с прошарени коси, с каскет на главата, скрити и хитри очи под дебели вежди и дълги армейски мустаци, Миле – рус, с бръснати мустаци, с каскет на главата, невинен младеж и аз също с каскет и скромно облекло, обикновен на средна възраст гражданин.
Във Виена Кольо, както винаги точен, ни чакаше на гарата и все така грижлив с нас, ни настани пак в хотел “Драй кронен”. Във Виена преседяхме два дена и потеглихме за Рим, изпратени от Кольо, който се погрижи да ни извади билети и ни настани във влака със сърдечни пожелания за добър път и успех в работата. На Римската гара ни посрещна все така радушно предупреденият от Кольо Асенков, който ни настани на квартира в една частна къща, където за наша радост заварихме Перо Шанданов, който също беше на път за Македония. След два дена Миле се разболя, имаше температура и силно главоболие. Помислихме си, че е настинал и заради това Асенков донесе камфоров спирт, за да го разтрия вечерта. (Аз и Миле спяхме в една стая, а Перо и Алексо в съседната стая. Разделени бяхме с един коридор). Вечерта накарах Миле да се съблече до кръста и с един вълнен парцал, напоен добре с камфоровия спирт, го разтрих здравата, докато цялата му кожа по гърдите и гърба силно почервеня и целия потъна в пот. Ех, рекох си, сигурно го излекувах. Цялата нощ Миле се премята и наместо по-добре, почна да става по-зле. На сутринта Асенков отиде за лекар, а ние двамата с Алексо излязохме из града. Когато се върнахме, Миле го бяха дигнали и го закарали в болница. Бил болен от шарка. Аз хубаво щях да го излекувам, както го бях почнал с камфоровия спирт. Докато мъдрувахме с Алексо какво да правим, ето ти, че пристигнаха санитарите с една затворена болнична кола и ни прибраха и двамата с Алексо, заедно с куфарите ни, и ни закараха в една болница вън от Рим, дето преседяхме около две седмици под карантина. Не си спомням как офейка Перо, с когото се видяхме чак в Албания по пътя за Македония.
Като ни освободиха от болницата, побързахме да заминем за Албания, а Миле остана в Рим да го лекуват и после се върна в България. Асенков ни извади билети и ни настани във влака, който отиваше за Бриндизи. Още същата вечер от Бриндизи се качихме на един малък параход за Валона, дето пристигнахме на другия ден сутринта.
Във Валона ни услужи наш човек албанец. Той ни намери шофьор да ни закара с колата си до Поградец. Преди да тръгнем, нас двамата и шофьора ни повикаха в префектурата за разпит. Ние казахме, че сме търговци на царевица и отиваме в Тирана да търсим пласмент. На въпроса: защо сме слезнали във Валона, а не в Дурацо, от където е по-близо до Тирана, аз отговорих, че старият, като показах Алексо, не може да издържа по море. А после, като излязохме от префектурата, Алексо ми каза: Кай ти текна ова лага да кажеш на префектот? Изглежда, че префектът много не ни повярва, защото каза на шофьора, че щял да го държи отговорен, ако не ни закара право в Тирана. Шофьорът обеща, обаче вместо за Тирана, потеглихме за Поградец през Елбасан със скорост, каквато позволяваше колата. Късно вечерта пристигнахме близо до Поградец в село Одунище при Моарем бегу, човек на Ибраим Мбория, дето прекарахме на другия ден. На другата вечер потеглихме нелегално, водени от човек на Моарем бегу покрай Поградец, през село Зърваска и пристигнахме в село Елешница пак при човек на Ибраим Мбория. Вечерта пристигна от Корча и Ибраим Мбория с файтон и ни закара до село Бидинско и се настанихме в къщата на Видо, наш ятак. Сутринта Видо отиде в съседното българско гранично село Връбник, за да се свърже с нашите хора. Още същата нощ се намерихме във Връбник и, радостни и щастливи, се събрахме с Георги Попхристов, Перо Шанданов и Пецо Трайков, които ни очакваха.
След като преседяхме във Връбник около десетина дена, един ден рано на мръкване минахме границата в гръцка територия с намерение да заобиколим Преспанското езеро и по билото на Пелистер да се озовем в Битолско. Цяла нощ се блъскахме, докато минем безводната и камениста местност “Корбес”, която почва от самата граница и продължава до село Бесвина, Костурско. Сутринта осъмнахме, капнали от умора и жажда, до едни грамадни голи скали, а наоколо голи баири, из които пасяха овцете на каракачани-гръкомани и беше много опасно да не ни забележат и да съобщят на войската, която се намираше в село Бесвине. Покрихме се със сивите гуни и плътно залепени и залегнали един до друг до самите скали, та отдалече да изглеждаме, че сме част от скалите, прекарахме деня без да мръднем под гуните, като сварени от силното слънце, потънали в пот и крайно измъчвани от жажда – ден, като че ли безкраен ден. Вечерта се смъкнахме надолу към гората на село Буково, дето ни настигна силен дъжд. Дъжд вали, вода газим, а жедни ходим. Пък почнахме с кърпите, дето си бършем потта, да удряме по листата на дърветата и като се намокрят добре, ги изстискваме в канчетата. Като направим няколко пъти това, събира се колкото четвърт канче вода, която само ни усилва жаждата, но нали е вода?
Сутринта, като се движехме из гората, Пецо Трайков, не знам как стъпнал накриво, но му се изви десният крак при глезена и не можеше да направи нито една крачка от болки. Ами сега какво да правим? Ни напред, ни назад. Опита се Перо Шанданов да го носи на гърба си, но не беше възможно, затова го оставихме на едно закрито място, като оставихме при него и раниците и гуните, и отидохме да търсим вода далеко към село Буково. Намерихме едно кладенче, правено от дървари, с кристална студена вода и пихме, пихме вода по няколко матери – до насита. На връщане при Пецо с пълни матери вода ни застигна голяма буря със ситна градушка, та едвам го намерихме в тъмнината, спотаил се под гуните. Дадохме му вода, та и той се посвести малко. Не оставаше нищо друго, освен да се върнем обратно в село Връбник и да обмислим какво да предприемаме. По пътя Пецо едвам пристъпваше с болния си крак, като се подпираше с едната си ръка на тояга, а с другата на мен и вървеше като някой владика. Така стъпка по стъпка ние двамата последни минахме границата по каменистия Корбес.
Във Връбник извикаха един стар турчин “специалист” да му лекува крака и не минаха и няколко дена и пристигна Борис Изворски с четата си от седем души, които успели да минат Вардара и по Кожух планина минали през Леринско и Костурско и се озоваха при нас във Връбник, преследвани от потерите.
При това положение, понеже времето беше вече доста напреднало и оставането повече на толкова хора в това малко, макар и много патриотично селце беше невъзможно и рискувахме да ни открият албанските граничари и да донесем някои бели на селяните, решихме да се върнем в България. След като прикрихме оръжието си, една вечер потеглихме за село Звезда, дето беше граничната албанска застава. На началника на заставата казахме, че оръжието сме оставили в Македония и че идваме в братска Албания на почивка. От село Звезда, конвоирани от няколко войници, пристигнахме в Корча, отдето ни интернираха в град Берат. В Берат се настанихме в един хан и понеже бяхме под полицейски надзор, всяка сутрин ходехме в префектурата, за да се разписваме. В Берат преседяхме около един месец и след много постъпки от нашите решиха да ни освободят и заминем за България.
Един ден ни извикаха в префектурата и ни казаха на сутринта рано да излезем и побегнем по близката височина, обрасла с маслинена гора и като я прехвърлим, на другата страна на шосето ще ни чака камион, който ще ни закара във Валона, а те, като бягаме по височината, щели да гръмнат няколко пушки подир нас, уж ни преследват. Усъмнихме се малко да не ни кроят нещо лошо, но нямаше що и се съгласихме. На сутринта, още почти в тъмно, тръгнахме бързо по стръмната гора, доста разделени един от друг за всеки случай. Полицаите гръмнаха няколко пушки, както ни бяха казали, а ние бързо поехме нагоре по височината, прехвърлихме я и се намерихме на другата й страна, дето наистина ни чакаше камионът. Качихме се и потеглихме за Валона. Камионът се оказа една стара повредена машина, та и при най-малката стръмнина всички слизахме да го бутаме. Посред нощ шофьорът спря колата на една равнина и като из под земята в тъмнината изскочиха около 20 въоръжени войника и ни заповядаха да слезем всички от колата и да се наредим по двама един подир друг. Изтръпнахме. Не знаехме защо ни свалиха и какво мислят да правят с нас. Аз и Алексо бяхме един до друг и той ми пошепна: “Да им леваме шупливите? (Да им вземем пушките?). След като походихме около стотина крачки, забелязахме далече пред нас една светлинка от прозорче и това ни малко поуспокои. И действително, след около десетина минути пристигнахме при една войнишка застава, дето прекарахме доста добре деня с любезните войници. Привечер пристигнахме в град Валона, който не беше далеко. Закараха ни в префектурата. Дойде оня същият префект, когото по-рано с Алексо излъгахме, че сме търговци на царевица, та и двамата се криехме зад гърбовете на другите, за да не ни познае. От Валона с параход заминахме за Бриндизи и от там с друг параход за България, където пристигнахме през октомври 1927 година.
През 1928 година предстоеше да се състои VІІ конгрес на организацията, пред който щеше да се отчете от Централния комитет дейността на организацията, разходването на финансовите средства за времето от VІ конгрес през 1925 година, щеше да се избере нов Централен комитет и задгранично представителство, изменение на устава и др. Не му е мястото тук аз да описвам в моите спомени с какви долни средства и закани си служеше главорезът и безумецът Иван Михаилов, с което целеше предварително уставно да узакони и гарантира живота си за невлизането му в поробена Македония и за диктаторството, като той да назначава задграничното представителство – разбира се удобни нему хора – и др. Водиха се доста дълги преговори, за да се дойде до някакво разрешение по всички спорни въпроси, докато на 7 юли 1928 година пратени от него убийци отнеха живота на невинния и много заслужил на делото стар революционер и равноправен член в Централния комитет Александър Протогеров, без съд и присъда, като му приписа неприемливи, измислени обвинения. Така се тури началото на братоубийства, при които паднаха най-достойните и полезни за делото дейци. Всички стари работници, които не бяхме съгласни с него, отведнъж станахме предатели и много от нас, вместо да паднат там – в поробена Македония в борба с тиранина, намериха смъртта си в свободна България като последни престъпници и се получи следният парадокс: престъпниците, толерирани от властта, ставаха съдии и наказваха своите обвинители.
Но борбата в поробена Македония трябваше да продължи и през месец юни 1929 година заминахме, колкото се може по-незабелязано от властта и от тъй наречените убийци-михайловисти. Подпомогнати от наши хора, натоварихме на параход в Бургаското пристанище в големи сандъци четническото си облекло и други материали и със същия параход потеглихме за Бриндизи, Италия: Доно/Доне (?) Попщерьов, Петър Ангелов, Мицо/Мице (?) Чегански, Симо Костов и аз и след няколкодневно пътуване пристигнахме, посрещнати от Георги Попхристов и Лев Главинчев, от Охрид, който предварително беше заминал за Италия и поел грижата на пунктов началник. Същият добре се справяше с възложената му от организацията задача. От Бриндизи Доно Попщерьов, Мице Чегански и Симо Костов заминаха с параход за албанското пристанище Санта Каранта и от там за село Връбник, а Георги Попхристов, Петър Ангелов и аз прелетяхме с хидроплан до град Валона, Албания, от където с лека кола благополучно пристигнахме близо до село Бидинско и чрез нашия ятак Видо се добрахме до село Връбник, където ни чакаха вече Доно, Мице и Симо.
Като си починахме няколко дена, рано една вечер минахме границата и цяла нощ се измъчихме по каменистия и безводен “Корбес”. На другия ден денувахме в гората над южния край на Мала Преспа, зажаднели за вода. Под нас близо беше гръцката застава, та не можехме много да се движим и да търсим вода. Вечерта, щом се стъмни, потеглихме към село Буково и за наше щастие и радост на разсъмване намерихме старото дърварско изворче с хубавата студена вода. Като преседяхме два дена при изворчето, тръгнахме пак на път, като се разделихме на две групи: Доно, Мице и Симо заминаха за Костурско, Леринско и нататък, а Георги Попхристов, Петър Ангелов и аз – по билото на Пелистер за Битолско. Като денувахме в гората над село Герман в гръцка територия, един селянин от селото, търсейки да отсече нему нужно дърво и като че ли някой му беше казал, та дойде право при нас, дето се спотайвахме. Отначало се уплаши като ни видя, но после се поуспокои, като разбра какви хора сме. Обеща, че няма да казва на никого какво е видял в гората, а ние, за да го заблудим, почнахме да го разпитваме къде е най-добре да се мине границата от сръбска в гръцка територия, уж пътуваме за там, откъдето ние идвахме. Държахме го цял ден при нас и вечерта го освободихме и той потегли за селото, а ние по билото на Пелистер. Денувахме в гората над село Наколец. Вечерта като потеглихме пак по билото на планината и не бяхме извървели и стотина крачки, чухме няколко изстрели далеко пред нас. Разбрахме, че има засада и заради това изменихме посоката и вместо по билото да вървим, бързо се смъкнахме покрай езерото и с бърз ход осъмнахме в гората над село Златари, Ресенско. Денувахме в дребната дъбова гора над селото и вечерта се срещнахме с двама селяни, които се връщаха от воденицата с натоварени кола с брашно. Георги искаше да даде парична помощ на близките на затворените наши хора, но те не дойдоха, както бяхме поръчали на двамата селяни и ние заминахме за село Смилево. Отбихме се в къщата, която е на горния край на селото, на нашия верен човек Данаил Чешларо (гребенар), който бил за малко в селската кръчма. Жена му прати да го извикат и не след дълго ето ти го, че пристигна. Седнахме на по-прикрито място на гумното на разговор. Той ни каза, че е дошло нареждане от срезкия (околийския) началник в Ресен да излязат селяните да претърсят местността, понеже се били появили комити. Разбрахме, че са ни открили дирите и без много бавене, след като ни снабди с хляб и сирене, побързахме да се прикрием в близката дълбока вековна гора. Понеже нощта беше доста напреднала и не можехме да отидем по тъмно до съседното село Белица, откъдето, както мислеше Георги, преоблечени като селяни в пазарен ден, между пазарджиите, щяхме да влезем в Битоля, решихме да денуваме в гората, като се настанихме в една яма, в която някога са правили дървени въглища, пълна с попадала от години шума от дърветата – място удобно само за спане. Унесохме се в сладка дрямка, като един от тримата ни седеше буден. Призори беше мой ред да дежуря и слушам звънци на товарни коне, че отиват високо нагоре в планината. Помислих, че са дървари, а те били потерята и за да ни заблудят, звънели със звънците, за да помислим, че са дървари с конете си. Като се съмна, починали добре, закусихме до близкото поточе и потеглихме към върха на планината, понеже гъстата гора позволяваше да се движим и денски. Георги каза, че имал голяма разправия с кучета на сън, но кучетата не го ухапали. И тримата изтълкувахме съня, че може би ще се срещнем с потерята, но ще се отървем благополучно, без ни най-малко да подозираме, че това ще ни сполети след малко.
Като повървяхме около двадесет минути, седнахме да починем до едно грамадно буково дърво. Аз едва що бях извадил часовника да видя колко е часът и изведнъж на няколко крачки от нас като из невиделица се подадоха и спряха, изненадани от срещата, един сръбски офицер и няколко войници, като офицерът ни извика “Удай се!”. И тримата в един миг скочихме и се намерихме зад дървото. Офицерът, млад и едър мъж, се затича да ни пресрещне, но Петър го изпревари и му тегли куршума. След това и аз стрелях и той падна по очите си. Войниците, уплашени, се оттеглиха навътре в гората, а ние потърсихме по-удобно място за бой, като залегнахме по на около двадесет крачки един от друг – Петър от единия край, Георги в средата. Той не носеше пушка и си служеше с маузеров револвер с приклад. Аз бях на другия край. Така се почна престрелката с войниците, които нямаха кураж да ни атакуват. По едно време се провикна вероятно командирът им: “Никитаа, Никитааа”, но Никита не се обажда, той бил убитият офицер и заповяда на войниците да се изтеглят назад с една цветиста сръбска псувня по наш адрес. Тук трябва да отбележа, че буковото дърво, под което бяхме седнали да починем, се намираше в местността “Горановец”, от където е било обявено Илинденското въстание от Даме Груев и по съвпадение, близо по същото време.
Денят се беше пречупил и слънцето клонеше към залез, когато престрелката спря и в гората настана гробна тишина, но ние продължавахме да дебнем от мястото, където бяхме залегнали, защото се бояхме да не ни изненадат. Когато настана пълен мрак, а то какъв ти мрак, когато беше пълнолуние и месечината-шпионка със своето светило ни пречеше много да се измъкнем от капана, ние се събрахме тримата и решихме Петър да върви пръв, готов с бомба в ръка и да я метне, ако попаднем на засада. След него на десетина крачки Георги, а аз пак след десетина крачки да вървя последен. Така потеглихме на изток, като внимавахме да не настъпим някое сухо клонче, което, като изпращи, ще ни открие къде сме. Като наближихме края на гората, спряхме се пред една поляна, обрасла с папрат, и това доста ни улесни да се движим напред пълзешком из папратта близо един подир друг. Спряхме се на другия край на поляната и се ослушвахме около десетина минути дали няма човешки говор или нещо друго съмнително, след което тичешком и колкото се може наведени, излязохме на голо и завихме на дясно по билото на планината, като пресякохме с петите напред прашния път, който минаваше по билото, за да ги заблудим с дирята, и стремглаво се спуснахме по южната страна на Бигла към село Златари, Ресенско. Настанихме се, крайно изтощени и целите изподраскани и с набити меса от падане и търкаляне в бързината по стръмната гора без път, да денуваме в обраслата с много гъста млада дъбова гора “Люманова  чука”, Златарско землище. На минаване покрай градините на селото си поскубахме пресен лук, който изядохме с голям апетит с останалото ни по едно парче хляб.
Когато се съмна, видяхме по билото на планината да се движат кервани с коне, които вероятно носеха храна за потерята, която беше обсадила гората. Беше към 12 часа. Георги спеше, Петър наблюдаваше с бинокъла, а аз си зашивах разкъсания джоб на куртката, когато чух човешки стъпки по сухата шума. Грабнах пушката и тихо казах на Петър: “Идат!”. Залегнахме двамата и вторачихме погледите си ниско под дърветата, за да видим какви хора идат. Георги го оставихме да си спи, а стъпките чуваме все по-близо, без да виждаме хора. Най-после, изгубили търпение, се придвижихме към шума и какво излезе? Две костенурки си правеха любов и като се движеха, правеха шум също като човешки стъпки. Посмяхме се малко и се върнахме успокоени на мястото си, ала за късо време. Петър, като погледна с бинокъла си към билото на планината, забеляза, че една група от около стотина души от войници и селяни се спускат по нашата диря право към нас. Събудихме Георги и готови очаквахме дали ще ни открият. Денят беше доста напреднал и слънцето се беше наклонило доста на запад. Не мина обаче и един час, когато довтасаха и вече ги чуваме като се питат кой коя е чета и някой командува на сръбски: на лево, на десно. Сърбите хитруваха, като пуснаха селяните да вървят напред, та ако има нещо, те да пострадат първи. Но и селяните не бяха глупави. Те и да забележат нещо, се преструваха, че нищо не са видели. Изглежда, така стана и с нас, защото един селянин каза на другаря си: “Море, Ристе, не оди тамо”. Вероятно беше забелязал дирите ни. Минаха и заминаха без да ни открият.
Понеже ни предстоеше дълъг път, не дочакахме да се стъмни добре и забързахме към село Янковец, като доста се измъчихме, докато се измъкнем в тъмното от напоените с изобилна вода градини, заградени с бодлив тел една от друга, и от гъстата лепкава кал, що се лепеше по краката ни. Пресякохме шосето Ресен – Охрид по посока към село Ехла, на северния край на Преспанското езеро, в полите на Галичица. Когато наближихме селото, чухме голям кучешки лай и заради това заобиколихме селото от горния край и се запътихме по един много прашен от сушата дърварски път, който водеше нагоре в планината. Не изминали обаче и двеста-триста крачки от селото и бавно, доста уморени, се движехме един подир друг на десетина крачки, когато от лявата страна на пътя се извика: “Стой! Кой там?” и гръмнаха няколко пушки и след това не се чу вече нищо. В един миг в тъмнината се метнахме на десно и се стопихме в една доста голяма ръжена нива и излязохме тичешком от другия й край и продължихме много предпазливо да вървим по същия път, като нарочно оставяхме диря по прахта от стъпките ни. Когато наближихме единствените големи извори на Галичица и ги огледахме добре да няма засада, след като се напихме до насита с хубава изворна вода и напълнихме материте си, от там, стъпвайки по едрите камънаци, навлязохме в гората, за да заличим дирите и се измъкнахме от другия й край и поехме към върха на планината. Изток започна да се розовее, съмваше се, а ние, капнали от умора, от безсъние и гладни, бавно поехме към върха на Галичица по посока към албанската граница, като се движехме повече между гъсталаците, за да не ни забележат. Георги беше съвсем капнал (той беше на около 54 години) и едвам успявахме с Петър да го съгласим да върви. Като се изкачихме почти на върха, погледнахме към изворите и видяхме как конници обикалят около гората, понеже дирите ни водеха натам, за да ни обсадят, а не знаеха, че ние се бяхме измъкнали от другия й край. С голям зор най-после се добрахме до билото на Галичица и по билото, което е почти равно и ние можехме вече по-бързо да вървим към границата, която трябваше да минем колкото се може по-скоро, докато сърбите не са взели мерки да усилят охраната й. Когато се стъмни добре, се спуснахме в дълбокия дол, що дели Галичица на две от Охридското до Преспанското езеро, по дъното на който по една пътека се движат граничните патрули. Поседнахме малко да си починем и да разберем дали няма някакво движение и като се уверихме, че всичко е спокойно, тихичката пресякохме пътеката и с последни сили се заизкачвахме по планината, по голямата стръмнина близо един километър, която беше обрасла с висока, жилава и много плъзгава трева, и на всеки три крачки имаше по едно падане на очите. Едвам призори се изкачихме до върха Томорос, завихме в ляво в гръцка територия и се спряхме на почивка на “П… вода”, дето преседяхме, напълно изтощени, като парализирани, до вечерта.
Не всеки може да бъде четник и трябва доста воля, за да се понесе нелегалният четнически живот, пълен с незгоди и лишения.
Горното облекло на четника е от шаяк, опасан с пояс през кръста, дълъг около два метра – да не го убива патрондаша. Калци в цървули до над коленете да му топлят краката, пелерина доста широка, от сив шинелен плат, която му служи и за легло, и за покривка и когато завали дъжд, като се напои с вода, става двойно по-тежка. Раница, в която има за два-три дена суха храна, един чефт бельо за преобличане, един чифт цървули и разни други неща и която става доста тежка. Опасан е с дебел кожен колан, на който има: ножа от пушката, револвер, бомба и матера с вода. Патрондаш с 200 патрони манлихерови за пушката, които тежат шест стари оки, и къса пушка манлихера, тежка около три и половина килограма, а някои носят и бинокъл и санитарна чанта или всичко набира се товар около 20-25 килограма.
Така натоварени, мъчно се понасят, потънали в пот, походите в тъмнината, изкачвайки стръмните планински върхове и спускане по каменисти долове, защото се върви не по пътища, за да се избегнат устройваните засади. Няма вече високо говорене, а има само шепнене.
Нощно време пътуваме, а денем почиваме в някое затулено място все нащрек и така за нас нощта става ден, а денят – нощ. При такова екипиране за нас вече няма сваляне на патрондаша от кръста от минаването на границата до целия престой в поробена Македония. С него ставаме, с него лягаме в безкрайните походи. Пък си тананикаме и безкрайната песен:
“Вървели, вървели, вървели..
Вървели, вървели, вървели…”
Като се стъмни добре, се спуснахме към село Мала Горица, на брега на Преспанското езеро, при нашия ятак Пандо, който ни посрещна много радушно, настани ни недалече от селото в една горичка непосредствено над езерото, където слизахме за вода и да се измием. След като си починахме добре около една седмица, сбогувахме се с верния Пандо и покрай езерото се запътихме за село Връбник, дето пристигнахме след два прехода. Там заварихме Перо Шанданов, Пецо Трайков, Кръстан Поптодоров и завърналите се преди нас Доно Попщерьов, Мице Чегански и Симо Костов, които бяха обиколили благополучно Костурско, Леринско и част от Воденско. В селото също бил и Наумче Йосифов от град Охрид с четника Христо от Леорека, Ресенско, обаче с тях не можахме да се видим, понеже си бяха заминали за България.
След като преседяхме в село Връбник известно време, а есента беше настъпила, наложи се да заминем за България. Още с пристигането си в италианското пристанище Бриндизи, на път за България, научихме от италианските вестници за убийството в леглото от бандата на Иван Михаилов на моя незабравим приятел от детинство и дългогодишен безкористен и смел работник в македонското освободително движение, на безгрижния и винаги, и в най-критични моменти, весел, със своя заразителен смях, Тодор Петров-Тошкара, което ме крайно огорчи.
В Бургас пристигнахме на 15 ноември, от дето Петър Ангелов замина при семейството си в град Хасково. Доно Попщерьов също замина за Асеновград, а Мице Чегански и Симо Костов и аз – за София, където “революционерите” на разглезения “водач” на македонското освободително движение Иван Михаилов, създадено с толкова труд и жертви и дългогодишна борба, насърчавани от тогавашната власт, продължаваха ревностно да убиват най-достойните борци за освобождението на Македония и правеха това, което не можеха да сторят поробителите на Македония сърби и гърци. Като червей прояде дървото на революцията и почнаха да капят най-здравите му листа, като попарени от слана, но духна друг вятър и не можа да изпълни докрай пъкления си план.
Не след дълго време бе подло убит в Асеновград току-що завърналият се от Македония Доно Попщерьов, дългогодишен войвода в Костурско. Също бе убит и войводата Петър Ангелов в Хасково, със смъртта на който организацията загуби най-ценния си работник в Ресенско и Преспанско.
В южния край на Преспанското езеро, така наречената “Мала Преспа”, е вдаден в езерото полуостров, на който е разположено родното село на Петър Граждено. Неговият баща, добър патриот, е убит от гърците, след което Петър, още млад, тръгнал по гурбетчилък в Америка със свои съселяни от техния край. В Първата световна война северната част на езерото се владееше от нашата войска, а южната от французите. Петър, който владееше говоримо английски, албански, гръцки и турски и отчасти френски, беше най-добрият разузнавач на нашата войска в тая част на фронта. Много пъти в нощната тъмнина с лодка е прекосявал езерото и отивал сам или с другари в тила на французите, като е донасял ценни сведения на нашата страна. Един ден французите случайно ги открили в една горичка, дето се били спотаили над село Герман и в завързалата се престрелка само Петър успял да се спаси, като след три дена гладуване и повече пълзешком, успял да се добере до лодката. На път за другия край на езерото през нощта се среща случайно с една французка военна патрулираща моторна лодка и докато разберат кой е в лодката, Петър гръмва и убива един капитан и при настъпилата суматоха успял да се отдалечи и благополучно пристигнал, крайно изтощен, на спасителния бряг при нашите.
И като войвода в Преспанско с широките си връзки с населението Петър беше незаменим, но “водачът” посегна на живота на най-необходимите и опитни нелегални борци в поробена Македония, като награда за тяхната безкористна и дългогодишна дейност за свободата на родината.
След като прекарах зимата в София, рискувайки някой ден да бъда проснат на улицата като “предател” от този, който не беше влизал нито за минута в поробена Македония и особено с убийството през март 1930 година на близкия ми приятел и виден общественик Васил Пундев, който в 1923 година заряза семейството си и влезе като нелегален с пушка в ръка с чета, начело с Александър Протогеров в братска Македония, напълно разочарован, в мен не останаха вече сили и на 12 март 1930 година се оттеглих и се отдадох на мирен труд.
Така завърши близо 28-годишната ми революционна дейност в македонското освободително движение.
София, 8 юни 1966 г.                        
Дал спомените: Крум Петишев
ЦДА, ф. 1803 к, оп. 1, а. е. 4, л. 1-90. Оригинал. Машинопис.

СПОМЕНИ НА КРУМ ПЕТИШЕВ ПО РЕВОЛЮЦИОННОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДЕЛО В МАКЕДОНИЯ.

(Продължение)


През пролетта на 1921 г. имахме среща в дома на Любомир Весов с Александър Протогеров, Ване Стоянов, Тодор Петров-Тошкара, Любомир Весов и аз и на тази среща Протогеров ни предложи да заминем за Битолско и агитираме между населението в предстоящите избори да гласуват за наши хора, които ще се кандидатират в листата на комунистическата партия. По него време комунистическата партия беше легална и по тоя начин ние можехме да водим борба в Скупщината за признаването за малцинство на българското население в Македония. На срещата доста поговорихме и дойдохме до заключението да изоставим тази идея, защото отиването до Битолско без канал и организация, при изтерзано от войната население и големия сръбски терор, надали ще можем да пристигнем до Битолско, пък и да пристигнехме, нямаше да намерим добра почва за работа.
През есента същата година често се срещах с Петър Чаулев, който живееше на бул. “Македония” (сега “Димитър Благоев”), близо до Руския паметник и с когото се уговорихме той да замине за Албания, откъдето ще ми се обади, та и аз с няколко момчета да замина за там и влезем в Македония.
Дълго чаках да ми се обади Чаулев и чак в началото на 1922 г. той ми се обади с едно дълго писмо от Италия, с което ми съобщаваше, че не можело да се мине по никой начин през Албания, понеже албанските власти много пречели и ми препоръчваше да замина по канал за Битолско, което и сторих с Любето Весов, като секретар на четата, и шест души другари. Минахме през Малашевско, Царевоселско, Кочанско, Щипско, Светиниколско и Скопско, в които райони Тодор Александров беше успял да създаде здрава организация, каквато беше в турско време, за което до голяма степен му е помагало и това, че повечето от околиите в Източна Македония граничеха с България.
При срещата ни с Тодор Александров в Кочанско той ни даде писмени инструкции за бъдещата ни дейност в Битолско – за организирането постепенно на всички села с българско, албанско и смесено население, за задружна дейност с албанските освободителни чети, ако има такива и, ако членът от Централния комитет Петър Чаулев е влязъл в Битолско, той ще дава подробни упътвания по организационните работи и пр.
За съжаление, дадените инструкции не можаха да се осъществят по причини, които изложих по-рано в спомените си.
При срещата ми с Велешката чета на Илия Кушев Любето пожела да замине за Велешко с Кушев. Обаче как и защо се е разделил с Кушев и как е минал Вардара и се е добрал до село Острици, близо до град Крушево, не ми е известно. Като пристигнал на разсъмване до селото, влязъл да се прикрие в селската църква, дето го заварил попът от съседното село Журче. При разговора хитрият поп успял да го убеди да се премести в посочена от него къща, понеже било опасно да остане в църквата, за да го не открият. Доверчивият Любе дал си пушката на попа, за да я пренесе под расото до къщата и той вървял след него само с един револвер. Любе отишъл и се скрил в зимника на къщата, а попът бързишком отишъл в Крушево и го предал на властта. Дошлите жандарми обсадили къщата, стреляли през едно прозорче и го ранили в коремната област. Виждайки безизходното си положение и вече ранен, Любето откъртил един камък в зимника и там скрил архивата, след което си теглил куршума, за да не попадне в ръцете на тирана. Така геройски загина за свободата на родината си младият многообещаващ поет-революционер Любомир Весов.
През есента, на 18 септември 1923 г., при влизането ни на група революционери през Албания в поробена Македония начело с Александър Протогеров, обиколихме няколко околии в Битолско и към средата на октомври имахме тридневен окръжен конгрес в гората при село Скребатно, Охридско, под председателството на Александър Протогеров и протоколчик Петър Шанданов. На същия се избраха делегати за предстоящия конгрес на организацията, начертаха се планове за бъдещата организационна дейност и на края се взе решение членът от Централния комитет Петър Чаулев да отпадне от членуването му в организацията, поради нежеланието му да влезе и работи в поробена Македония, а той беше твърде необходим поради широките си връзки с населението.
От пролетта до есента на 1924 г., както пиша и в спомените си, се движехме начело с Георги Попхристов из някои околии в Битолски окръг и се създадоха доста връзки със стари работници, но здрава организация трудно ни се удаваше да създадем, за което много допринесе и предателството на Атанас Филипов. Повече работехме на яташки начала. При това с повече упорита настойчивост, при добра воля и себеотрицание, щяхме да постигнем по-големи успехи, ако не беше злосторникът Иван Михайлов, който с убийството на Александър Протогеров стана причина да се разцепи организацията. Той с лека ръка отне живота на най-добрите войводи и четници и спъна до голяма степен освободителното дело.
От 9 до 12 февруари 1925 г. се състоя Шестият редовен конгрес на организацията в Пирина и на този конгрес станаха изменения на някои членове на правилника и устава от 1908 г., обаче най-същественото – целта, си остана: “Обединение на разделена Македония в нейните географски граници и извоюване на пълна политическа автономия (самоуправление) за нея”.
Излъчи се комисия, която да проучи най-основно въпроса по убийството на Тодор Александров, в която комисия беше и Иван Михайлов. Другите не помня, но доколкото ми е известно, след приключване на анкетата, Иван Михаилов се заканвал на този, който би посмял да каже, че Александър Протогеров имал пръст в убийството на Тодора, а в последствие не му мигна окото, след като отне живота на Протогеров, за да не може да говори, да говори точно обратното, за да оправдае убийството му.
Кирил Пърличев, Мишо Шкартов и аз бяхме комисия по въоръжаването на четите.
Избра се и нов Централен комитет в състав: Александър Протогеров, Георгипопхристов и Иван Михаилов, който даде тържествено обещание за бъдещата си дейност. Избра се и задгранично представителство в състав: Кирил Пърличев, Георги Баждаров и Наум Томалевски и с това конгресът завърши своята работа.
Както преди конгреса, така и след него аз и като секретар на Битолския окръжен революционен комитет всецяло се бях отдал заедно с Георги Попхристов в пряката ми задача – за организиране и заминаване на чети в поробена Македония, което и беше най-същественото в борбата за свободата на Македония. Без борба вътре не можеше да има и успехи от вън.
По право с политическите въпроси се занимаваха Централният комитет и Задграничното представителство, обаче те бяха длъжни от време на време да ни информират за положението в организацията. Аз бях в пълна неизвестност, понеже не бях потърсен нито веднъж на другарска среща. Видях, че съм излишен вече и реших да се оттегля, което и сторих от месец март 1930 година.
Август, 1966 г.                                      
К. Петишев

ЦДА, ф. 1803 к, оп. 1, а. е. 5, л. 1-4. Оригинал. Машинопис.