ЗА МЯСТОТО НА ЧЛЕНА НА ЦК НА ВМОРО ПАВЕЛ ХРИСТОВ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Преди 90 години, на 6 юни 1922 г. в София умира един от видните български революционери Павел Христов. Некролози за него отпечатват само вестниците „Илинден” и „Македония” и като че ли за него почти никой повече не си спомня за него. Но това не е точно така. Само няколко дни след смъртта му Тодор Александров изпраща до бившия битолски окръжен председател на ВМОРО и войвода Милан Матов кратка бележка само с няколко думи: „Павле като стар и голям грешник – не трябваше да умре от своя смърт…” Какво искаше да каже с тези думи тогавашният  ръководител на ВМРО, който е бивш съратник на П. Христов?

Ако потърсите в енциклопедичните справочници нещо повече за него, ще срещнете изключително оскъдна и суховата информация, а всъщност той участва в дейността на Вътрешната македоно-одринска революциона организация повече от четвърт век. За разлика от справочниците в мемоарната литература и в историческите изследвания той присъства не само осезаемо, но е и по върховете на революционата организация на българите от Македония и Одринско. Ще Ви запозная накратко с неговата биография на основата на това, което е известно, тъй като от него няма запазен нито архив, нито спомени, нито книги. На мен не ми е известно и дали има някакви наследници.


Павел Христов

Павел Христов е роден през 1874 г. в революционното битолско село Цапари. Семейството му вероятно се преселва в освободената българска земя, защото го виждаме да завършва Ломската гимназия през 1894 г. Току-що, на 23 октомври 1893 г., в Солун е основана ВМОРО. Едва завършил гимназия, П. Христов заминава за Македония, като е назначен за учител от Българската екзархия. Последователно учителства в Прилеп, Кичево, Костур, Битоля и др. Заклет е за член на революционата организация през 1895 г. След като се премества да учителства в Костур,  Централният комитет на Българските македоно-одрински революционни комитети го назначава за ръководител на Костурския околийски революционен комитет, където работи с едни от най-видните български революционери като Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Михаил Николов и др. В този район, който е преден пост в борбата срещу гръцката въоръжена и културна пропаганда, П. Христов е революционен ръководител от 1898 до 1901 г., когато е арестуван след разкритията по Солунската и Попставревата афери и е осъден и лежи в продължение на три години в Корчанския затвор. Амнистиран е някъде в края на 1903 г., вероятно след въстанието, но не избира лесния живот в свободното българско княжество, а отново се включва в революционната организация. По това време той участва в съвещание на Битолския революционен окръг, ръководено от Даме Груев, което взима важни решения за възстановяването на организацията и подпомагане на разореното население. През следващата 1904 година е избран за председател на Битолския окръжен революционен комитет, където пред организацията се отваря най-много работа, тъй като окръгът е жестоко пострадал от злодействата на турския аскер и башибозук при потушаването на въстанието, а на организацията й предстои да възстанови революционните си структури. 
Докато П. Христов ръководи Битолския окръг, задачите, които стоят пред него и другите ръководители – Георги Попхристов и Христо Узунов,  са записани в спомените на Г. Христов така: „През цялата зима аз, Христо Узунов и Павел Христов денонощно размишлявахме върху новата борба, която ни се наложи. Решихме: 1) Срещу гръцката пропаганда и агенти да се държим не само отбранително, но и нападателно там, гдето се налага; 2) да се наложи бойкот на техните поддържници; 3) културно и икономическо повдигане на население­то в окръга; 4) изработихме проектоправилник за четите и милицията; 5) изработихме инструкции как да се води съдеб­ното дело в градовете и селата и 6) приготвихме и набелязахме точки и мнения за общия учредителен конгрес.”


Георги Попхристов

От спомените на Георги Попхристов се вижда, че П. Христов е легален ръководител на Битолския окръг, но скоро турската полиция стига по дирите му и той преминава в нелегалност и по канал на ВМОРО се прехвърля временно в България. В България се задържа малко и скоро се прехвърля отново с четата на тиквешкия войвода Петър Юруков, който е определен този път за крушевски войвода. Юруков заминава за последното си назначение, където и ще намери смъртта си, а П. Христов заедно с Г. Попхристов и демирхисарския войвода Алексо Стефанов се установяват в с. Зашле, Демирхисарско. Тук те имат задача да решат споровете между войводата Алексо и населението, която задача общо взето не успяват да изпълнят.
Докато Г. Попхристов отива за среща с окръжните ръководители,  неговата чета се ръководи от П. Христов и Тодор Златков.
На проведения конгрес на Битолския революционен окръг за депутати за Общия конгрес са избрани П. Христов, Г. Попхристов, Пере Тошев, Гьорче Петров и Борис Сарафов. Първият Общ Рилски конгрес се провежда през септември - октомври 1905 г. в Рилския манастир. Конгресът приема нов устав и правилници на организацията и променя името й от Тайна македоно-одринска революционна организация на Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Временно са преодолени разногласията между различните групи в организацията и става така, че разцеплението е отложено за по-късна дата.
П. Христов отново заминава за Битоля през пролетта на 1906 г. Тук се включва в борбата срещу привържениците на Б. Сарафов в Окръжния комитет, които открито се противопоставят на Д. Груев. По думите на М. Матов П. Христов предлага да се разреши въпросът изцяло, като бъдат  ликвидирани Б. Сарафов и неговите привърженици в Окръжното ръководство, но до изпълнението на предложението му така и не се стига, тъй като към комитета пристига войводата Пандо Кляшев, известен също като бивш член на Сарафовия комитет. Но той със своя такт и умереност успява да успокои духовете, като дори Окръжният комитет в лицето на П. Кляшев, М. Матов и П. Христов предлагат назначението на новите задгранични представители – Христо Матов, Иван Гарванов и Б. Сарафов. В интерес на истината трябва да се каже, че П. христов трудно се съгласява с избора на Б. Сарафов за задграничен представител.
На проведения през август 1907 г. конгрес на Битолския окръг П. Христов отново е избран за член на Окръжния комитет.
През март 1908 г. се провежда Кюстендилският Общ конгрес на ВМОРО. От протоколите на конгреса се вижда, че П. Христов не участва в неговата работа, но от последния протокол от 15 март става ясно, че той, заедно с Ефрем Чучков и Петко Пенчев, са избрани за членове на Централния комитет на организацията. Дейността на този ЦК е краткотрайна, тъй като само след три месеца и половина - през юли 1908 г.,  започва Младотурската революция. Макар че ВМОРО няма своя програма за отношения с младотурците, първият официален контакт на ВМОРО с тях е този на Битолския окръжен комитет, който още преди революцията,  на 3 юли 1908 г., влиза във връзка с Битолския младотурски революционен комитет. ОК изказва симпатиите си към борбата на младотурците за извоюване на човешки права, която съвпада с дотогавашната борба на ВМОРО, и готовността си за задружно действие, но след като получи за това решението на Централния комитет. Това писмо е подписано от М. Матов, който по това време е председател на Битолския окръжен комитет. Но бездействието на ЦК и Задграничното представителство спъва вземането на решения за действия от страна на окръжните и околийските комитети. Битоля е превзета на 10 юли от младотурските военни части и една от първите им акции е да започнат да привличат в своите редици дейците на ВМОРО. Ситуацията налага в Битоля да пристигнат членовете на ЦК П. Пенчев и П. Христов. Провежда се спешно съвещание, в което участват още М. Матов  като ръководител на Битолския окръг, П. Пенчев и П. Христов като членове на ЦК и част от местните ръководители. По време на съвещанието се получава информация, че е започнало легализирането на някои от организационните войводи в Скопие и Солун, а веднага след съвещанието се легализира и битолският войвода Кръстьо Ресенски. Оформят две мнения – едното е на П. Пенчев за легализиране на организационните чети веднага, а другото – обратното на М. Матов, П. Христов и местните ръководители. По решение на съвещанието веднага е организирана среща на П. Пенчев и М. Матов с младотурските ръководители Хабиб Ефенди и Факри Ефенди. Взема се решение да се посети Младотурския централен комитет в Солун, да се прекрати заклеването на дейци на ВМОРО в младотурските комитети, да не се използва оръжие и ВМОРО да функционира официално до откриването на Отоманския парламент. Относно легализирането на четите организацията заявява, че ще бъде легализиран само четническият им състав. Фактически тези първи преговори вече не се отнасят само за Битолския окръг, а за цялата организационна територия, тъй като в тях участват двама от тримата членове на ЦК.
На ново заседание на ЦК с Битолския окръжен комитет е взето решение да се легализират членовете на ЦК П. Пенчев и П. Христов, които да заминат за Солун за срещата с Младотурския ЦК. Двамата заминават още на 14 юли. Пристигат в Солун вечерта на 15 юли, малко след като е пристигнал Я. Сандански, който е посрещнат най-тържествено от един от водачите на революцията Енвер бей. Те, освен за срещата с Младотурския ЦК, имат и тежката задача по преодоляването на разцеплението във ВМОРО. Още в първите дни след пристигането си двамата, заедно с дотогавашния председател на Скопския окръжен комитет д-р Георги Николов, току-що пуснат от затвора, и членове на Солунския окръжен комитет започват преговори с групата на Сандански. Я. Сандански веднага поставил условието П. Пенчев да бъде изключен от ВМОРО, с което групата не се съгласила. За сведение на читателите искам да припомня, че още преди разцеплението П. Пенчев, който е секретар на Сандански и член на Серския окръжен революционен комитет, го напуска и преминава в лагера на противниците му, като проявява и изключителна активност в борбата си срещу серската група. До 20 юли преговорите още продължавали. След срещата си със Сандански П. Пенчев и П. Христов се срещат със секретаря на Българското търговско агентство Янко Пеев пред когото заявяват: „Ний дойдохме тука за да третираме със Солунския централен младотурски комитет въпроса за даванието широки и съществени права за българското население в Македония и Одринско под новия конституционен режим. Още в Битоля ний заявихме официално на тамошния младотурски комитет, че се присъединяваме условно към младотурското движение и ще съдействуваме на младотурския комитет да постигне пълно реализиране на програмата си. Но това наше решение ще бъде временно и ний си запазваме правото да го отменим и да подкачим отново прекъснатата борба в случай, че младотурците не успеят да постигнат едно конституционно управление на страната и ако на българското население не се дадат широки и съществени права, еднакви с ония на всички отомански поданици. Битолският младотурски комитет възприе по принцип това наше рашение и само тогава ний дойдохме тука, за да влезем в по-нататъшни преговори с представителите на Солунския централен комитет. Но преди да сторим това ний правим сега опит за помирение със Сандански, та да можем след постиганието на едно пълно споразумение между двете организации да се явим пред младотурците с исканието на целокупната Вътрешна организация. Ний ще направим всичко, що е в ръцете ни, да склоним Сандански да приеме исканията ни. Той е много добре гледан от турците, а нас последните считат за агенти на българския княз и като неуморими ратници за присъединяванието на Македония към България. Вследствие това недоверие на младотурците към нас в наш интерес е да добием за в случая на наша страна Сандански и другарите му. Щом се привършат по един или друг начин преговорите със Сандански, ще предложим на младотурския комитет нашите искания. Определихме специална комисия, която да изучи добре постановленията на конституцията от 11/23 декември 1876 и да ни представи обстоятелствени бележки върху по-важните от тях. Въз основа на тия коментарии и като имаме пред вид благото на българското население в Македония и Одринско, ний ще приготвим нашите искания, които ще представим веднага на младотурския комитет. Ний сме били и продължаваме да бъдем български националисти, защото считаме мнозинството на македонското население за чисто българско и не можем да направим разлика между съдбата на българите, живущи в Княжеството и ония, живущи в Македония и Одринско. Желали бихме много да знаем,  дали княжеското правителство одобрява искрено последните събития в Турция, дали то има надежда, че Н. В. султана ще удържи докрай обещанията си за въвежданието на конституция в империята си; дали то има доверие в силата на младотурската организация за добивание даже по насилствен начин рекламираните правдини и, най-после, дали то желае възтържествуванието на младотурската партия в Турция при условие, че ще се дадат и гарантират съществени права на българското население във вилаетите, или пък, напротив, би видяло със задоволство пропаданието на извършеното досега и компрометирванието на току що родилия се конституционен режим. Ако ний получим бързи наставления и съвети от София по тия въпроси – готови сме да се съобразим, ако не напълно, то поне колкото това ни бъде възможно с тях.”
Неуспехът на преговорите наложили и на 18 юли д-р Г. Николов трябвало да замине за София, за „да склони някои от видните тамошни водачи на Вътрешната организация да дойдат незабавно в Солун, за да вземат участие в преговорите с младотурците.” Младотурците, които не крият симпатиите си към Сандански и неговите хора, същевременно следят с голямо внимание преговорите и отношенията между двете крила на ВМОРО. На 17 юли солунският младотурски вестник „Асър” излиза със статия по случай пристигането на членовете на ЦК на ВМОРО П. Пенчев и П. Христов в Солун, в която се дава информация и за двете крила на организацията и се подкрепя постигането на споразумение между тях. Авторът на статията е отбелязал следното: „Българският комитет се дели на две партии: едната иска присъединението на Македония към България, а другата се бори за реформирането на Македония. От тия партии оная, що преследва една патриотическа цел, има за най-първи шефове Сандански и Паница, които са били предмет на възторжени ура и ръкоплескания. Обаче другата партия, която иска присъединението на Македония към България, като видя прокламирането на свободата, равноправността и как всички съотечественици се сдружиха и заклеха да работят заедно за щастието, благосъстоянието и сигурността в страната, а пък самите българи, наши съотечественици, да проклинат ония, които водят предателска политика спрямо отечеството, като видя всичко това втората партия, реши да се откаже от своите намерения и да се присъедини към турския комитет на „Прогреса и Съединението”, за което нещо в Солун е пристигнал един от първите шефове на организацията, г-н Пенчев. Че тези преговори ще бъдат увенчани с успех не се съмняваме, защото катадневно виждаме благоразумните политически успехи на турския комитет.”
Обстоятелствата налагат заминаването на П. Христов за Битоля, а преговорите продължават да се водят от П. Пенчев, Симеон Радев и току-що пристигналия от София задграничен представител Христо Матов. Към тях скоро се присъединява и дипломатът Никола Наумов, дългогодишен редактор на в. „Право” и „Македоно-одрински преглед”, както и автор на Мемоара на ВМОРО от 1904 г.
След завръщането на П. Христов в Битоля той е арестуван от турските власти заради убийството на преминалия на турска служба бивш войвода на ВМОРО, черногорецът Йово Йованович.
След освобождаването му от ареста П. Христов влиза във връзка с Ташко Наумов в Битоля. Ако може да се вярва на Милан Матов, той пише следното за тази връзка в спомените си: „През 1909 година в Битоля дойде Ташко Наумов, който беше забегнал в Белград и бе станал дясна ръка на Никола Пашич. Между него и Павел се създаде необясним постоянен контакт, който последният обясняваше като средство да „купува” онова, което ставало в Белград, при което не забравяше да споменава, че продължава да търси многото милиони… Преди да избухне Европейската война Павел бе извикан от Наумов във Венеция или Триест и се върна оттам много „обнадежден”, но с малко пари – колкото за път. Много лесно си продаде тогава честта Павел Христов, въпреки че беше утвърден революционер. Ташко Наумов кани по същото време и други другари, които бяха далеч по-бедни и по-наивни от Павлета, но те не се поддадоха на подобни въдици.” На кое може да се вярва и на кое да не се вярва в спомените на М. Матов е трудно да се прецени?!
Но според запазените документи П. Христов участва във възстановяването на ВМОРО след 1910 г. и е от страната организацията  заедно с Т. Александров при водените преговори със създадената от Христо Чернопеев Българска народна македоно-одринска революционна организация, като в един от проектите за нов ЦК той, заедно с Т. Александров и Хр. Матов, са посочени като съветници в него.
Организацията е възстановена и излиза публично с Мемоар до представители на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. За членове на ЦК по писмен път са избрани Т. Александров, Хр. Чернопеев и Петър Чаулев, а П. Христов е предложен за задграничен представител заедно с Тодор Лазаров, Христо Матов и П. К. Яворов, но П. Христов така и не влиза никога в тази си роля.


Тъй като преговорите за обединение с бившите върховисти вървят изключително трудно, те продължават и през лятото на 1912 г. Сред инициаторите са, както е отбелязано в протоколите са бившия задграничен представител П. Христов, войводите Г. Попхристов, Христо Цветков, Александър Ефтимов и Константин Дзеков от страна на ВМОРО и полковник Стефан Николов, майор Петър Дървингов и д-р Димитър Владов от страна на върховистите. Обединението е осъществено непосредствено преди започването на Балканската война, като за резервен член на ЦК е определен подполк. Александър Протогеров.
След започването на Балканската война (1912-1913) П. Христов застава начело на чета № 23 и действа в своя роден Битолски край. Известно е, че Балканските войни завършват за нас, българите, с първата национална катастрофа. ВМОРО отново е възстановена и продължава революционната си дейност вече в поделената от Сърбия и Гърция Македония. Организацията влиза в споразумение за общи действия с Младотурския, Влашкия и Албанския македонски комитети, като за тази цел е подписан съвеместен протокол.
П. Христов заедно с поп Търпо Поповски, бивш председател на Битолския окръжен революционен комитет, подпомогнати от войводата Григор Ошавков и българския генерален консул във Валона Тодор Павлов, са изпратени да установят връзка и да започнат съвместни действия с Албанския комитет. Мисията, възложена на поп Търпо Поповски, П. Христов и Гр. Ошавков, среща големи трудности, които им се създават от албанска страна. В писмото-доклад на П. Христов от Дурацо от 16 март 1914 г. до полк. Ал. Протогеров той съобщава следното: „Албанският комитет се приготовлява за акции, но предварително иска да уговори при срещата с нашия комитет, за програмата на дейността. Албанският комитет никога не може да се постави на наша почва, защото съвършено противоположно е социалното положение тук. Гласът на народа тук не се слуша, а гласът на бегове, паши и байрактари, следователно организирани са байрактарите и главатарите, организирана е и Албания. Макар и да се организират беговете и главатарите, даже дадоха беса помежду си да прекратят кръвното отмъщение, недоверието, а най-много грандоманията ги карат да не се търпят помежду си и поради това цялата дейност на Централния комитет е в наши ръце. Тези дни пристигнаха представители от Мат, Малесия, Люма и другаде и всички търсят нас и явно говорят, че ние не познаваме никого освен Българския комитет. В едно писмо ви загатнах да изпратите 30–40 души, между които да има и офицери, по тоя въпрос взе решение тукашният  комитет и искаше да изпратим представители във всички погранични околии, които да ръководят работите и да ги обучават в динамитното изкуство. Накъсо казано засега е централизирана в наши ръце дейността на комитета.” Въпреки срещаните трудности мисията не прекратява дейноста си, а търси съвети от полк. Ал. Протогеров за бъдещите си действия: „1. Да засилим ли тукашната организация? 2. Да започнем ли дейност с чети или атентати? 3. Албанският комитет да го държим ли в наши ръце или да го оставим на произвола? 4. Минимум 2000 пушки с патрони и пари ще могат да се отпуснат или не? 5. Имаме възможност да потопим 7–8 парахода гръцки в една неделя? Да действуваме ли? 6. Динамит, бомби, капзи, машинки и други потребности да чакаме или не?” Чрез П. Христов Албанският комитет търси посредничество и за съюзяването с Турския комитет”. Мисията в края на краищата завършва с неуспех през юли 1914 г., тъй като е не само саботирана, но и е преследвана от Есад Паша, а сръбската и румънската пропаганда в Албания се оказват по-силни и добре обезпечени със средства.

Павел Христов
В Албания П. Христов се среща с кореспондента на излизащото в Санкт Петербург под редакцията на Димитър Чуповски списание „Македонски глас” Дмитриевич-Миховидов. В него сътрудничил и Кръстьо Мисирков, като използвал псевдонима К. Пелский. То било орган на Македонската колония в Петроград. На 13 август 1914 г. в бр. 11 на списанието излиза писмо на П. Христов по повод на публикуван меморандум на колонията. За какво именно тук става дума? На 1 март 1913 г. колонията излязла с „Меморандум на македонците за независимост на Македония”, който бил връчен на посланиците на Великите сили в Лондон, с който се искало да се формира независима Македония в нейните етнически и географски граници. А на 7 юни 1913 г. колонията излязла с втори меморандум, който бил адресиран до обществеността в държавите от Балканския съюз. Сред чужденците, редактори и сътрудници на списанието, са русите И. П. Кулезньов, Д. Д. Архангелский, Леон Михайлович Шах-Паронианц и Василий Михайлович Смелков. Поместеното писмо на Павел Христов било със заглавие „Писмо от Дурацо” и с мото, че „Автономна и независима Македония ще създаде траен мир и федерация на балканските държави”. В превод от руски на български език писмото има следното съдържание: „Многоуважаеми съотечественико! Нашата вековна борба с Турция за извоюване на автономия на Македония своевременно учуди целия свят. Жертвите, които даде Македония в борбата за свобода, са неизброими… Всяко село, град, поля и върхове – с една дума, всеки кът на страната е оросен с кръвта на самоотвержените македонски герои, които почиват сега неизвестно къде в безкръстни гробове.
Въпреки това, не гледайки на неравната борба с вековните тирани, нищо не можа да омилостиви коварната европейска дипломация – ни Илинденското въстание 1903 година, ни обръщането на селата на пепелища, ни затворите, ни каторгите, тъй като тя се стараеше хитро да използва нашия въпрос за своите лични интереси, получавайки концесии, сключвайки изгодни търговски договори и други подобни сделки. Една само Англия през 1907 година излезе с предложение за автономия на Македония, но Германия съумя да убеди Турция, че тя, за да предотврати автономията, изкуствено изработи конституция през 1908 година, превърнала се впоследствие в много по-лоша тирания, отколкото Абдул-Хамидовия режим.
Общите усилия на съюзниците през 1912–1913 година сломи турската тирания и за момента македонският роб за първи път въздъхна с пълни гърди, въобразявайки си, че вече е настъпил желаният ден на свободата, но събитията ни доказаха, че той беше излъган, тъй като след свършека на войната с Турция настъпи дележът на Македония, а след това – Междусъюзническата война, завършила с ново поробване на нашето отечество.
Но македонецът още не губи надеждата за промяна към подобрение на неговата участ, той пази вярата в руския народ и се надява, че жестоката грешка, извършена от дипломацията, ще бъде поправена от Великата братска Русия, като завърши сега делото на славянското освобождение. П. Христов.”
Това писмо на П. Христов предизвикало неодобрението на ръководителите на ВМРО, тъй като то не само не било съгласувано с ЦК, но и противоречало на взетите решения при възстановяването на организацията и било напълно самоволно негово действие.
След завръщането му от Албания П. Христов се установява в България. Отново в спомените си М. Матов го обвинява за нечисти връзки, този път с Наум Тюфекчиев и Христо Цветков. Засега не съм открил друга информация, която да ги потвърждава или отхвърля, затова само ще цитирам Матовия текст, без да го коментирам: „Друга нечистоплътна връзка на Павел Христов бе с Тюфекчиев – чужд опасен агент, действащ винаги срещу ВМРО. Те се сближиха особено през 1914 година. Павле винаги се поддаваше на неутолимата си жажада за себеизтъкване, а така също и на глада си за много пари. Въпреки горното, то никой от нас не си позволи да го обвини в присвояване на средства, въпреки че в съзнанието на всички ни оставаше някакава диря на замърсяване. … Следващото „сближаване” на Павел беше с Христо Цветков, който вършеше дейност срещу ВМРО и срещу България, при което двамата стигнаха дотам, че организираха нещо като оръдие на съглашенците, наречено „контраакция” (заедно с хората на Дзеков) срещу нападателните действия на Тодор Александров – на сръбска територия, при Демир Капия. Наскоро повториха същата акция и на турска територия при Одрин. В тези случаи те действаха като платени наемници, нямащи нищо общо с македонската революция.”
Явно, че в думите на М. Матов има много истина, тъй като Т. Александров в писмо до Георги Баждаров от София на 26 февруари 1915 г., пише следното: „Тюфекчиев замина завчера за Цариград, вероятно, за да докладва на турците докъде е стигнала неговата организация и да занесе протокола, подписан от Шатевци, Зековци, Павле Христов, Джорлев и др. типове, с който протокол се избират от групата:
Благодетеля Наум Тюфекчиев, председател на Македонския комитет, Петър Чаулев и Павел Христов – подпредседатели на Македонския комитет, К. Дзеков – касиер, Павел Шатев – секретар, дякон Евстати и др. – съветници, а след това следват подписите на „войводите”… П. Чаулев и Георги Попхристов още във втората среща са изругали Тюфекчиева и не само не посещават събранията им, но правят сичко възможно да оттеглят и др. от там. Симеонов и Славчо Абазов също се оттеглиха. Пав. Христов до снощи се колебаеше като Буриданово магаре; едва днес се съгласи да се откаже окончателно от парите на Тюфекчиева и да замине с наши средства за Бургас, Варна и др. За останалите около „благодетеля” ще земем някои мерки да ги пръснем.” И наистина Т. Александров наскоро взема мерки срещу създателя на този нов Македонски комитет Наум Тюфекчиев, в който на П. Христов било отредено местото на подпредседател. Тюфекчиев е убит в София от терорист на ВМОРО на лобното място на Стефан Стамболов, тъй като има доказано участие в убийството на Стамболов.


Тодор Александров

Но явно е и че П. Христов влиза отново в правия път. Тъй като той е болен от туберколоза, не взема участие в Първата световна война, но по настояване на Т. Александров е назначен за битолски окръжен финансов началник, а впоследствие - и за битолски окръжен управител. Като битолски управител П. Христов не крие симпатите си към министър-председателя д-р Васил Радославов и към министър Димитър Тончев.
През юли 1918 г. е подготвено официално честване за 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание в Крушево, където крушевски кмет е Наум Томалевски. За председател на комисията по честването е избран ректорът на Софийския университет проф. Шишков, а за секретар - Т. Александров. Назначена е и комисия за Крушево, в която влизат околийският началник, Г. Попхристов и П. Христов.
В изготвен от Т. Александров списък, който е връчен в Щаба на Действуващата армия с имената „на войводи и четници от партизанските отряди, които да се представят за награди”, името на П. Христов фигурира на 27 място.
По думите на М. Матов в края на войната П. Христов отново пътува до Албания, за да се установят отново връзките с нея, за единодействие срещу Сърбия и Гърция, но и тази мисия завършва несполучливо. По този повод М. Матов пише: „След свършека на голямата война той се прикрепи плътно към Александров и Протогеров и отиде заедно с тях в Албания, където никаква работа не бе свършена, а само остана лошото впечатление у онези, които ги бяха поканили”.
Явно, че Матовата информация се отнася до по-ранно време, тъй като в края на Първата световна война П. Христов не се включва във възстановената от Т. Александров, П. Чаулев и ген. Ал. Протогеров ВМРО, а преминава на страната на създаденото през 1918 г. Временно представителство на Обединена бивша ВМРО, в която главни действащи лица са Димо Хаджидимов, Гьорче Петров, Михаил Герджиков, Петър Ацев и Таската Серски. Тази организация излиза с лозунга „Назад към автономията” и се обявява както срещу истинската ВМРО, така и персонално срещу Т. Александров и ген. Ал. Протогеров. Името на П. Христов стои под всичките официални изявления на Временното представителство на Обединената бивша ВМРО.


Павел Христов

Тази съвместната дейност на П. Христов с Д. Хаджидимов, Г. Петров и М. Герджиков срещу Т. Александров и ген. Ал. Протогеров кара Александров да го премахне, но личната трагедия на П. Христов попречва за изпълнението на възложената задача на терористите на ВМРО. Разказът на М. Матов за П. Христов завършва с думите: „След това си завръщане (от Албания) Павел, измъчван от съвест и несполуки, се разболя от фамилната си болест – туберкулозата. Макар и болен, той продължи да поддържа връзки с разни тъмни личности, което мотивира Тодор Александров да прибегне до терористи, които щом го видели, че е на смъртно легло – оставили го на мира.” Ето защо Т. Александров изпраща онази кратка бележка до М. Матов, с която започнах своя разказ.
И да повторя отново. На 6 юни 1922 г. умира Павел Христов в София. Независимо от лъкатушенията в неговата революционна дейност, той и до днес си остава в революционерите от първата редица на ВМОРО, които не бива да забравяме, а да се опитаме да ги разберем и разтълкуваме често пъти неясните им ходове.
Предлагам на читателите да прочетат изключително интересното писмо-доклад на П. Христов от мисията му в Албания (1913-1914), както и доклада на Янко Пеев за преговорите, които водят с младотурците и групата на Сандански П. Христов и П. Пенчев (1908).

 

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Поверителен рапорт № 660 от Янко Пеев, управляващ Солунското търговско агентство, до министъра на външните работи ген. Стефан Паприков за разговора му с членовете на ЦК на ВМОРО Петко Пенчев и Павел Христов за условията, при които организацията ще единодейства с младотурците и необходимостта от постигане на споразумение и с групата на Я. Сандански

Солун, 18 юли 1908 г.

Тв[ърде] Бързо
Поверително
Господин Министре,
В допълнение на рапорта ми от днес, под – 658, бързам да донеса до знанието Ви съдържанието на разговорите що имах днес, след обед, с г. г. П. Пенчев и П. Христов досежно досегашното и бъдащото поведение на Вътрешната организация към младотурското движение и обявения нов конституционен режим в Турция.
“Ний дойдохме тук, за да третираме със Солунския Централен Младотурски комитет въпроса за даването на широки и съществени права за българското население в Македония и Одринско, под новия конституционен режим. Още в Битоля ний заявихме официално на тамошния Младотурски комитет, че се присъединяваме условно към младотурското движение и ще съдействуваме на Младотурския комитет да постигне пълно реализирание на програмата си. Но това наше решение ще бъде само временно и ний си запазваме правото да го сменим и да подкачим отново прекъснатата борба в случай, че младотурците не успеят да постигнат едно конституционно управление за страната и ако на българското население не се дадат широки и съществени права еднакви с ония на всички отомански поданици.
Битолският Младотурски комитет възприе по принцип това наше решение и само тогава ний дойдохме тука да влезем в по-нататъшни преговори с представителите на Солунския Централен комитет. Но преди да сторим това, ний правим сега опит за помирение със Сандански, та да можем, след постигането на едно пълно споразумение между двете организации, да се явим пред младотурците с искането на целокупната Вътрешна организация. Ний ще направим всичко що е в ръцете ни да склоним Сандански да приеме исканията ни. Той е много добре гледан от турците, а нас, последните считат за агенти на Българския княз и като неуморни ратници за присъединяването на Македония към България. Вследствие това недоверие на младотурците към нас, в наш интерес е да добием за в случая на наша страна Сандански и другарите му. Щом се привършат по един или друг начин преговорите със Сандански, ще предложим на Младотурския комитет нашите искания. Определихме специална комисия, която да изучи добре постановленията на конституцията от 11/23 декември 1876 и да ни представи обстоятелствени бележки върху по-важните от тях. Въз основа на тия коментарии и като имаме пред вид благото на българското население в Македония и Одринско, ний ще приготвим нашите искания, които ще представим веднага на Младотурския комитет.
Ний сме били и продължаваме да бъдем българи националисти, защото считаме мнозинството на македонското население за чисто българско и не можем да направим разлика между съдбата на българите, живущи в Княжеството, и ония, живущи в Македония и Одринско.
Желали бихме да знаем дали Княжеското правителство одобрява искрено последните събития в Турция, дали то има надежда, че Н.В. Султана ще удържи докрай обещанията си за въвеждането на конституцията в Империята си; дали то има доверие в силата на младотурската организация за добиване даже по насилствен начин рекламираните правдини и, най-после, дали то желае възтържествуването на Младотурската партия в Турция при условие, че не се дадат и гарантират съществени права на българското население във вилаетите, или пък, напротив, би видело със задоволство пропадането на извършеното досега и компрометирането на току-що родилия се конституционен режим.
Ако ний получим бързи наставления и съвети от София по тия въпроси, готови сме да се съобразим, ако не напълно, то поне колкото това ни бъде възможно с тях.”
Благоволете да приемете, господин министре уверение в отличното ми към Вас почитание.
Управляющия агентството: Я. Пеев
ЦДА, ф. 3 к, оп. 8, а.е. 1256, л. 16. Оригинал. Ръкопис. Рапортът е парафиран от княз Фердинанд.


№ 2

Писмо от Павел Христов до полковник Александър Протогеров, майор Петър Дървингов и д-р Георги Николов за дейността му в Албания по прилагане на постигнатото споразумение на Вътрешната организация с Турския, Влашкия и Албанския македонски комитети.

Дурацо, 16 март 1914 г.

За г-да Николов, Протогеров и Дървингов
в София.
Писах ред писма до Централ[ния] комитет, излагах положението в Албания в свръзка с нашите работи, но отговор само от Чаулев получих едно писмо и едно от г-н Николов. От мълчанието разбирам, че или положението на кабинета не е стабилизирано, или безпаричието, а може би двете причини заедно спъват да ми отговорите по-обстойно.
Сръб[ската] пропаганда значително се бе разширила в Малесия, особено около нашите села, повече от 200 000 л. са прахосани от сърбите за подкупничество на бегове, но благодарение Албан[ския] комитет можахме да парализираме дейността на сърбите. Ариф Икмет, автора и явния агитатор на сърбите е изпъден с оръжие от Албания и избяга в Охрид. Лиман Льеш, също подкупен от сърбите идва в Тиран и стоя скрит, опасявайки се да не бъде арестуван. Днес, последния изпрати братовчед свой при нас и ни моли да ходатайствуваме пред комитета, за да го опростим. С една дума може да се каже, че сръб[ската] пропаганда е на изгасване.
Албанският комитет се приготовлява за акции, но предварително иска да уговори при срещата с нашия комитет, за програмата на дейността. Албан[ският] комитет никога не може да се постави на наша почва, защото съвършено противоположно е социалното положение тук. Гласът на народа тук не се слуша, а гласът на бегове, паши и байрактари, следователно организирани байрактарите и главатарите, организирана е и Албания. Макар и да се организират беговете и главатарите, даже дадоха беса помежду си да прекратят кръвното отмъщение, недоверието, а най-много грандоманията ги карат да не се търпят помежду си и поради това цялата дейност на Централ[ния] комитет е в наши ръце. Тези дни пристигнаха представители от Мат, Малесия, Люма и другаде и всички търсят нас и явно говорят, че ние не познаваме никого освен Българ[ския] комитет. В едно писмо ви загатнах да изпратите 30–40 души, между които да има и офицери, по тоя въпрос взе решение тукашния комитет и искаше да изпратим представители във всички погранични околии, които да ръководят работите и да ги обучават в динамитното изкуство. Накъсо казано за сега е централизирана в наши ръце дейността на комитета.
Преди два дена ни предложиха да заминем за Цариград, за да посредничим за съюза с Тур[ския] комитет, но не им дадохме дума защото сме без средства.
Хасан Бей настоява по-скоро да се уреди срещата, но чака Павлова, за да се разберете телеграфически за датата и мястото. Същият между другото ми загатна, че се е срещнал с г. Ризов в Рим, последният му е казал разчитайте на подкрепата на България. Осланяйки се на тези думи Хасан Бей ме моли да пиша Радославову да помогне на Албан[ския] комитет с 80–1000 хил[яди] лева.
От Елбасан, Поградец и Корча постоянно ни пращат депутации и ни молят да заминем нататък, а ние с “Ярън о бир гюн” (днес утре), поради средства мълчим. От писма и пътници дознаваме, че гърците се тъкмят да действуват с чети в Епира и Корчанското, в такъв случай, за да защитим Преспата (малката) и Костурско ще ни бъдат потребни най-мало 1000 пушки, но от къде?
Общото положение в Албания продължава да е хаотично. Принца Вид дойде, също и Турхан Паша, който състави и кабинет. Пренк Биб Дода отказа да влезне в кабинета, като привърженик на Исмаил Кемал. Недоволството от сегашния кабинет особено от Есад Паша е голямо, даже и явни демонстрации стават във Валона и другаде против кабинета.
Тиран, Круя, Мат, Малесия и Шкодранско албанците мухамедани са фанатици турци и постоянно викат: ние искаме Бабо (султана).
Незадоволството против сегашния кабинет го отдавам и на вънкашни влияния, защото Есад Паша и другарите му министри са австрофили, а Исмаил Кемал бе италиянофил, следователно с нови кабинет печели австрийск[ата] политика, а Италия ще пуска своите интриги за падането на кабинета.
По-горе ви загатнах, че Албан[ският] комитет ни предлага да посредничим, за съюзяването им с Тур[ския] комитет. По тоя въпрос досега е писано само на д-р Темо в Костанца в Румъния, но той не е успял, защото турците са предложили амнистията на Бекири Ефенди и другарите му, осъдени за известната Ви афера. Според мен, ако ние не съумеем да пипнем здраво юздите на Централ[ния] комитет тук, когато сами ни молят, след като се съюзят с Тур[ския] комитет аз вярвам, че управлението ще мине в тур[ски] ръце, защото всякога вярата (турската) играе и ще играе роля в Албания.
В общи черти ви описах положението на работите тук, ако нещо съм пропуснал можете да ме запитате да ви пиша повторно върху някои въпроси. Вие ще ви моля след като прочетете настоящето обмислете и ми отговорете на следното:
1. Да засилим ли тукаш[ната] организация?
2. Да започнем ли дейност с чети, или атентати?
3. Албан[ският] комитет да го държим ли в наши ръце, или да го оставим на произвола?
4. Минимум 2000 пушки с патрони и пари ще могат да се отпуснат или не?
5. Имаме възможност да потопим 7–8 парахода гръцки в една неделя? Да действуваме ли?
6. Динамит, бомби, капзи, машинки и други потребности да чакаме или не?
П. Чаулев се обещаваше да дойде и е писал писма до Ирфана, но още го няма.
Аз мисля след срещата ви с Албан[ския] комитет, трябва да дойде тук Чаулев, Атанасов – Майора, или друг някой офицерин, който да знае турски най-малко, за да им помогна да завземат тукашните комитетски работи.
Повторно моля, след като ми обрисувате положението на нашия комитет, положението на България към комитета, отговорете ми и на горните въпроси.
Мнозина съм слушал да говорят, че в Македония не са турците, т. е. сърбите не ще ни оставят да работим комитет, но имайте предвид, че съм близо до населението наше в сръб[ска] територия, което е готово да ни помага, защото сърбите и гърците само подготвиха почва за револ[юционна] дейност в Македония. Не отказвам факта, че ние трябва да вървим в унисон с политиката на българ[ското] правителство, но не забравяйте, че ние трябва да изтъкнем на нова сметка македон[ския] въпрос пред европейския свят. 3–4 атентати в Косово и 3–4 в Македония са достатъчни да родят македон[ския] въпрос.
Миналото нека ни служи за урок, че българ[ското] правителство ще ни търси само когато докажем велегласно, че Макед[онската] организация работи и е силна.
Писах ви в едно писмо, че тук дойде, като кореспондент на “Македон[ский] голос” някой си Димитриевич – Миховидов, казак, що за човек е и как гледате вие на кружока в Петербург, който ратува за независ[има] автоном[на] Македония?
Сръб[ският] консул тук месец и повече си блъска ангелите за къща под наем за консулство, но арнаутите не му даваха, като на сърбин, едвам преди 2–3 дена нае къщата на един гъркоманин.
Моля г-н Протогеров да направи малък труд лично за мен – да иде при г-н Семенов и да го помоли да ни изпратят по малко пари мен и на поп Търпо, за да продължим пътя към Поградец. Повече от месец живея на юнашка вересия, а от друга страна животът с идването на принца стана извънредно много скъп.
Писвайте ми с мастилото (бялото) на адрес: чрез г-н М. Татарчев, bulgar toudjar, или чрез нашето консулство. Вярвам, че имате работа, но писвайте ми по-начесто, защото нищо не зная от тамошните работи, които ме интересуват.
Моля книжки за прочит като “Оранжева книга”, по войните с Турция и други пратете ми.
Шум селям на д-р Владова.
Дервиш Хима писа едно писмо на г-н Радославов и се кани да дойде в София подир месец.
С поздрав
П. Христов.
НБКМ БИА, ф. 189, а.е. 4, л. 193–199. Оригинал. Ръкопис. Писмото е в пощенски плик, който е надписан: “Бързо. Чрез господин Коста Атанасов за г-да Николов, Дървингов, или Протогеров в София. Чрез г. Сапунджиев, Триест.” На гърба на плика пише: “Моля пратете отворено писмо за получаването на настоящето. Същия.”