УБИЙСТВЕНИТЕ РАЗКРИТИЯ СРЕЩУ СРЪБСКИТЕ И БОЛШЕВИШКИТЕ АГЕНТИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1929 Г.

Истината по македонския въпрос, колкото и да е болезнена за нас българите трябва да се изследва и познава в нейната пълнота. Некомпетентни български държавници определяха македонското революционно движение само като романтична страница от нашата история. Тук ви предлагам малко по-различен поглед към тази страница. Имената, образите и фигурите на родоотстъпници и явни предатели, които ще срещнете по-долу днес може да видите в музея на ВМРО и революционната борба край Вардара в Скопие. Изобщо не съм черногледец и песимист по отношение на борбите на народа ни, но за да стигнем до сърцевината на историческите събития трябва да познаваме както героичната им страна, така и позорящите народа ни продажници.

Тази убийствена с фактологическите си сведения брошура, която ще прочетете по-долу излиза през 1929 г., като резултат от разузнавателните действия на възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Един от водещите наши историци преди години казваше, след като беше работил в сръбските архиви, че дори в тежките моменти по време на войните сръбската страна продължавала да изплаща големи суми на продажни български души. Зулумаджиите от септември 1923 г. и втората вълна национални предатели и убийци от пролетта на 1925 г. намираха гостоприемство в Сърбия, която ги обсипваше със средства и какви ли не благинки за предателството си срещу българския народ, докато българите от Вардарската бановина (Вардарска Македония) бяха подложени на нечовешка денационализация. Дори емигрантските лагери, от които се извършваха набези срещу българската държава често пъти бяха разположени в пограничните райони с България (Малешевията, Западните покрайнини и Нишко и Пиротско), където живееха отново поробени българи след Ньой. Огромни парични средства за българските родоотстъпници бяха осигурени и от коминтерновските фондове чрез нейната важна структура МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) във Виена. На убийците, които се изпращаха на българска територия също бяха изплащани огромни суми, което разкрива в показанията си по време на процеса срещу нея и Цола Драгойчева. В тази брошура са намерили полагащото им се място, както земеделските емигранти, така и болшевишките оръдия Димитър Влахов и Тодор Паница и останалите създатели и дейци на ВМРО (обединена), създадена и ръководена от Георги Димитров по инструкции на Коминтерна.
Както в сянката на Васил Левски стоят един поп Кръстьо и Димитър Общи, така и в сянката на македонските ни революционери се спотаяват и новите Попкръстювци. Убеден съм, че това което ще прочетете ще ви отврати от родните предатели, живяли с жедри подаяния от сръбските и московските си господари, но ще ви даде и материал за размисъл. Някои от имената на предателите, които ще срещнете в текстовете по-долу, след септември 1944 г. ще управляват България, а други осъзнавайки калта, в която са затънали няма да посмеят да се върнат в родината, докато трети ще се опитат да изкупят вината си с цената на живота си, както д-р Константин Терзиев, Панко Брашнаров, Павел Шатев и др.

 

Цочо В. Билярски

* * *

РОДООТСТЪПНИЦИ

От 5–6 години насам във Виена се е загнездил един субект, който, след като се е продал цял на душманите на своя народ, непрекъснато го клевети, неуморим да повтаря все едни и същи клеветнически фрази, все едни и същи измислици и лъжи.
Заобиколен от 5–6 души също прогонени и пропцирени свои братя по дух, Мито Влахов издава във Виена печатни органи на своята личност и „идеи" и в тях, на разни езици, повтаря все едни и същи стереотипни лъжи и безсъдържателни фрази. Каквото измисли неговата продажна глава против българския народ, веднага го отпечатва на всички езици и, подобно на някой фалшив специалитет, го праща по всички краища на света, дано някой загубен търговец, или някой страдащ от неизлечима болест, му стане клиент. За превеждане рецептата му на разни езици и за разпространението й, той е наел по един сърбин, грък, влах, албанец, хърватин и др. Тия последните изглеждат по-честни хора, с по-малко паднал морал, с непродадени съвести, защото в превежданите от тях фалшиви рецепти на „д-р" Влахов почти нищо противно на техните народи и държави не се пише, макар там да е много по-лошо, отколкото в България.
Кой е Мито Влахов и безделническия кръжок около него, тук – в тяхното отечество – никой вече не се интересува да знае. Дамгосани с печата на своето продажничество, влаховци ще се скитат и продават всякога и всякъде, но само между своя народ не ще се върнат. Грехът на предателството към тоя народ ще ги гони до гроба.

Какво е миналото на Мито Влахов и на кръжока му?
Малко преди „Хуриета" (младотурския преврат от 1908 год.) в Солун се вести личността на Мито Влахов, като учител в Българската мъжка гимназия. Като краен материалист, Влахов намери за най-износно да служи под ведомството на „ултранационалистическото учреждение" – Екзархията, която за Влахов, впоследствие, стана още и „шовинистическо оръдие на българския империализъм". А като „идеалист", той почна да насажда комунистическите идеи между учениците. Нека се забележи, че Мито Влахов е „интелектуелец", който чудновато съчетава две противоположни крайности – идеализма и материализма. На думи е пролетарец, а в живота си е буржоа. Той може, като Ботьов, да оплаква денонощно сиромасите, но може да живее във Виена, като чорбаджия от Букурещ.
Като „борец" срещу турското потисничество в Македония, Влахов се вмъкна под кожата на националиста Сандански, подхлъзна го да напише „към народите в Турция" червен манифест (но с отоманска тенденция) и с това създаде най-пакостното разцепление между самите българи в Македония от една страна, и между турците и няколко българи от друга. Подведени от Влаховци, младотурците, вместо да се вслушат в желанията и правотата на единодушния и преобладаващ български елемент в Македония, почнаха да си служат с внушената от Влаховци политика: „разделяй и владей". Насочвани по указаниге от Влаховци посоки, младотурците стигнаха до прочутите обезоръжителни акции в Македония, вследствие на които първи побягнаха в гората и в България Чернопеев и Сандански. По същата причина младотурците дойдоха скоро и до Балканската война, в която се провалиха и те, и българите.
Като остави Сандански сам да чака ефекта от гръмогласния манифест и от образуваната вече „Федеративна партия" в Серско, Влахов, изпод кожата на Яне, се добра до младотурците и стана техен депутат от Македония и за сметка на македонските българи. Това депутатство е първото продажничество на Влахова, което до нейде задоволяваше неговия материалистичен инстинкт.
Макар и човек „чист от предразсъдъци" и даже и атеист, в Цариград Влахов се ожени и биде венчан по най-почетен и религиозен начин от самия Екзархийски заместник, митрополит Герасим. Съществуваше тогава възможност, Влахов да се добере и до друго място – мирски съветник в омразната му Екзархия, срещу която пък неговите другари от „Федеративната" партия почнаха безпощадна борба, като с помощта на правителството за една-две години обърнаха около 70 екзархийски селски народни училища в моарифски. Подбутнаха и едни големи и опасни ученически бунтове в Солунските български мъжки гимназии с цел, последните да бъдат компрометирани и, като огнища на безредия и „чужда пропаганда", да бъдат затворени, или обърнати в моарифски. Не успяха в това.
Дойде Балканската война с всичките й катастрофи за Македония и за Турция. Влахов, изплашен, избяга в България и впоследствие го виждаме консул на омразния цар Фердинанд в омразната деспотична Русия, дето дочака Общата война и се прибра в София.
И през страшната война Влахов никога не изпусна практическия път в живота: веднага се нареди в щаба на „добродушния" Протогеров, чрез когото лесно се добра до най-големите постове – окръжен управител в Щип и Прищина, а „масите" и бъдещите „фашисти" отидоха по боевите линии да проливат кръвта си.
След войната и катастрофата, Влахов намери пак удобно място сред буржоазията, като стана секретар на Търговската камара във Варна. Но там „идеите" на Влахова не бяха тъй добре „задоволени" материално, та, след известно време, той се продаде (вече четвърти път) на буржоата и бъдещ „кърволок" Цанков, който го прати във Виена за консул на България.
По онова време Тодор Александров, избягал вече от затвора, бе влязъл в сърбска Македония и бе възобновил организацията. Влахов веднага си спомни, че отдавна някога е бил член на ВМРО, бил е, следователно, и „революционер" някъде и че може да играе и друга роль, освен консулската. При туй, пред него се чертаеха вече переспективи от друга една страна в света: щедрата болшевишка фортуна затъмняваше бедната консулска каса на България и Влахов реши да играе „революционната" роль, като се „ориентира" към бляскавите и несметни източници на Москва. И не се излъга: успял или неуспял в новата и „спасителна" ориентация за Македония, за себе си той успяваше. Защото Влахов е теле, което отдалеч подушва, де е кравата с голямото виме и натам насочва своята широка уста.
Помогна му и случаят. По онова време се вестиха във Виена изхайлязеният вече член в Централния комитет на ВМРО, Чаулев и избяталият от Софийския затвор, генерал Протогеров. Известно е, как Влахов ги замота в „новата" ориентация на македонската освободителна борба, как Протогеров бе готов вече за бъдещия пост „Главнокомандующ на съединените червени армии" на Балканите. В края на краищата всички подмамвания и договори се изляха в един „манифест" (зер Мито Влахов е майстор на манифести) от м. май 1924 година, който манифест щеше да се пръсне по четирите краища на света и който щеше да озари свободата на Македония, без последната да е подозирала и знаела, що се върши за нейна сметка там – във Виена.
И двата манифеста на Влахова не спечелиха нищо добро за Македония. Сам Влахов, обаче, нищо не изгуби. Той се залости между краката на болшевишката крава и до тоя час бозае до отмаляване и се пени срещу „белия терор" в България. Дали е наторил балканската нива за семето на болшевизма, или не, сам той си знае. И дали един ден ще се изплъзне от наказанието на болшевиките, както се изплъзна от онова на младотурците, бъдещето ще покаже. Защото заблужденията, в които някога Влахов вкара младотурците, както и тия, в които по настоящем държи болшевиките, са били и са неимоверно пакостни и за тях. И към едните, и към другите, плюс македонското дело, и във връзка с македонската борба, Влахов е бил и е безподобен фалшификатор, мошеник и изнудвач. За всяко дело, за всяка политика той е паразит.

Тодор Паница
Един от типовете, що съставляват престъпния кръжок на Влахова, бе и Тодор Паница, тъмното минало на когото тук накратко ще изнесем.
Родом от стара България, неудачник в училищата и изключен от тях, Паница се зачислява в редовете на Македонската организация и заминава за Серско.
Като четник в Драмската околия, Паница бе натоварен от обособилата се в 1905 г. сепаративна на ВМРО група на серчани да убие Христо Матов, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Есента на 1907 г. той наистина уби последните двама, а другият се спаси случайно. Както е известно, тия убийства туриха трагичното начало на взаимните избивания между македонските дейци – начало, което и досега продължава. „Борец" срещу потисниците на Македония, със своето безнравствено поведение Паница поруга една учителка в с. Калопот – Катерина Измирлиева, за която, след няколко скандали, биде принуден да се ожени. След „венчанието", новата невеста стана още по-необуздана, отколкото бе по-преди, нещо което свидетелствуваше, че Паница е насадил добър морал даже у неговата бъдеща жена. Шокираното население пищеше от тая развратна двойка.
Дочакахме младотурския преврат. За услугите и ревността, които Паница показа за отоманизиране на българите през време на Хуриета, младотурците му подариха един чифлик в Драмско и бившият „борец" срещу беговете сега стана сам бег и за кратко време с поведението си надмина всички някогашни бегове-турци. Оргиите, които кръжокът на Паница разиграваше в чифлика на Махмуд бей, не се поддават на описание. Поменатият кръжок на Паница – жена, балдъзи, младотурски ашлаци, начело с известния юзбашия Тефик ефенди – всичко бе се обърнало в една истинска и безобразна комуна. Централната личност във вертепа на Бакхуса, естествено, беше г-жа Паница, облечена във фередже и широки шалвари. Целият кръжок вече бе дал клетва върху корана на Мохамеда, че вярно ще служи на отоманството. Харемският образ на новия живот бе външния израз на сърдечната клетва, а еротическият каяфет на новите младотуркини будеше изблик на душевни и телесни пориви у Тефиковите аскерлии ... Младотурците, както сега болшевиките, бяха щедри – даваха пари. Влахов тържествуваше, като гледаше спечелени народните македонски „маси" там – в чифлика на Махмуд бей. Червеният манифест на Яне Сандански личеше по вратите на правителствените учреждения, макар сам той да криеше вече острите си уши из дупките на Пирина ... Но не бе за дълго.
Настана Балканската война и клелият се върху корана и на младотурците Паница веднага им измени и мина на страната на цар Фердинанда: през войната турското население в Серско и Драмско адски пропищя от тоя Паница и никога няма да забрави неговите золуми...
Какво е правил през Общата война, незнаем, но земледелското правителство осъди Паница, като кожодер, по чл. 4. За да избегне ударите на този проклет чл. 4, Паница реши да продаде остатъка от силите си и съвестта си на Стамболийски и през 1922 год., начело на един оранжев отряд, замина през Юндола, за да спасява народа от „автономистите" в Петричко. След като яде попарата на тоя народ в Неврокоп, Паница хукна назад към София и се задържа чак в Ниш, а оттам в Белград. Тук, на новия пазар, Паница нямаше що да работи, освен да се залови за току-що изтървания свой занаят – да продава на сърбите себе си и своето отечество. Той се зачисли в средата на родоотстъпниците „емигранти" и в шпионското бюро на Жика Лазич.
Оттук нататък ние ще разглеждаме делата на Паница заедно с ония на Влахов, защото те се сдружават и действуват вече общо против своя народ и отечество.
* * *
Снабден с паспорт чрез Коста Тодоров и Александър Обов, издаден от сръбското Външно министерство на името Димитър Арнаудов, търговец, Паница наскоро заминава за Виена, дето намира Хаджириндовци, Влаховци и др. Там той се представя и на болшевишкия представател, който му предлага големи суми за организирането на чети и прехвърлянето им в България. Приел тая болшевишка покана и съблазнен от златото на Москва, Паница, придружен от Кочо Павлов, Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Яне Богатинов, през юли 1924 год., пристига в Сърбия. Последните му другари бяха избягали от България, през Турция, в Русия, откъдето Паница ги извика в Сърбия.
След едно споразумение с Белград, Паница натоварва ренегата Никола Дерменджиев да замине за Малешевско, от където да праща разбойнически банди в българска Македония, разбира се, със съдействието на сръбските власти и средства, а сам той със свои другари, снабден с препоръка от сръбското Външно министерство до сръбския консул в Солун, заминава за последния град. Там сръбският консул го представлява на гръцките военни и административни власти, които му разрешават да организира и там банди за нахлуване в България. Паница, снабден с нуждните средства, веднага свиква пръснатите из Гърция и Сърбия бегълци от Неврокопско и формира родоотстъпническа служба сьс седалище в Солун и клонове в Драма, Плевна, Зърново и Ловча. По такъв начин, Тодор Паница едновременно се продаваше на болшевики, сърби и гърци. Алчен за злато, подъл и ловък, знаейки, че рано или късно мошеническата му роль ще излезе на яве, той, освен получаваните ежемесечно грамадни суми от болшевики, сърби и гърци, непропусна да влезе като посредник, заедно с Александър Кантарджиев, между гръцкото правителство и четиримата бивши земледелски министри емигранти: Александър Обов, Христо Стоянов, Недялко Атанасов и Коста Тодоров по продажбата на българския излаз на Егея срещу една сума от 5 милиони драхми. Една част от тая сума – около 100 000 динари, се изразходва за емигрантите в Пожаревац, друга съвсем малка част се даде на мошеника Алаксанър Кантарджиев, като възнаграждение за посредничеството, а лъвският пай бе поделен между останалите.
„Легендарният" Паница бе вече тъй низко паднал, щото за пари бе готов да продаде на дявола и себе си, и българското племе. Той почна безсъвестно да лъже и болшевики, и сърби и гърци, само и само да измъкне повече пари от тях. Няколко факти: В Берово и Царево Село четата на Никола Дерменджиев, състояща се всичко от 18 души, бе представена за 50-членна. За тая чета той теглеше пари и от сърби, и от болшевики и то по следния начин: за Възкресение Христово през 1925 година, доктор Филип Атанасов, в качеството си на касиер на Федеративната организация, предава на Паница 150 000, словом сто и петдесет хиляди динари за облекло и въоръжение на Дерменджиевата чета. Паница телеграфически повика последния да се яви в Белград, където ще се срещнат, за да му предаде малко пари за нуждите на четата. Дерменджиев отива и получава, вместо 150 000, само 15 000 динари, а той от своя страна дава на четниците 1500 динари. Същото стана и в Гърция. Там съществуваше една чета под водителството на братя Бакърджиеви, която едва имаше пет члена, на която чета постоянно се внушавало от страна на Паница, а главно от неговата жена, да дочака в засада при местността „Папаз Чаир" Неврокопския търговец Лазаров, Хаджията от Горно Броди и други пътници, отивайки на панаир, който панаир става всяка пролет в Неврокопско, и да ги изколи, за да ги обере. Същата чета бе представена на болшевиките и гърците като петдесеточленна, а и още една под водителството на Иван Момчилов, също толкова голяма, въпреки че Момчилов нито един път не е ходил на границата. Освен това представени бяха Георги Лаков и Кочо Павлов като пунктови началници, а като куриери имаше представени повече от 30 души. Васил Манолев бе представен като задграничен представител. Всички те получаваха кой по-малко, кой повече заплати и от болшевиките, и от гърците. Така щото, всеки месец Паница получаваше по 300–400 000 драхми за „революционерите" в гръцка Македония, от която сума харчеше максимум 100 000 драхми, а останалите туряше в своя джоб.
През 1925 г. заминаха през Ниш за Солун ведно с Паница, като задгранични представители, народният представител Георги Колев и членът от земледелското младежко дружество Вергил Димов. Там те в срок от два месеца само, в ресторант „Огеро олимбос", на улица „Егнатея", където се хранеха всички, похарчиха около осемдесет хиляди (80 000) драхми за храна и два пъти повече за разврат. Изпратеният тогава там Величков, комунист, родом от Дупница, като болшевишки представител, погнусен от всичко това, протестира, вследствие на който протест хитрият и подъл Паница веднага ги върна обратно в Сърбия, за да прикрие своите мърсотии. Но, което е още по-мръсно, Тодор Паница и Христо Стоянов организираха разбойнически шайки, които изпращаха в България да ограбват пощи, банки и частни търговци, под предлог че нямало пари за доизкарване на „делото". Ето още един факт: към края на 1924 год., един месец пред Коледа, извикват по телефона емигранта Иван Мициев, родом от гр. Дупница, избягал по аферата “Лиячев”; снабдяват го с пари и го натоварват с ограбването пощата за гр. Кула, предполагайки, че за праздниците, понеже на чиновниците се изплащат по две заплати, ще има повече от един милион лева. След два опита откъм Зайчар, Мициев не успява да организира грабежа, защото парите промотал в пиянство и разврат.
Най-после, след известни спорове и настоявания на Христо Стоянов, който действуваше със знанието на властта, един бял ден Мико Младенов и Мициев се отправят на границата, откъдето изпращат един конекрадец в Кулско да разузнае, кой ден ще мине пощата. Последният разузнава и на връщане влиза в обора на един честен селянин, по идея земледелец, и задига воловете му. Стопанинът усеща, вика за помощ и с притеклите се още няколко души селяни подгонва крадеца, който, разярен от несполуката, сваля пушката си и ги убива на място. Оставя воловете и избягва. Населението взима оръжие и патрулира по цели нощи и дни да пази имота си от „едноидейните" си – сега разбойници. Така се осуетява грабежът на Кулската поща.
Пак през това време – зимата 1924 год. – пристига в Ниш Паница. В ресторант „Европа" дохажда Станчо Трифонов, бивш помощник-градоначалник в София и поисква от Паница две-три момчета, които да вземат участие при нападението на Ориент експреса, с който пътуваше и министър Калфов, Паница разрешава да отиде, който иска. С тая акция се заемат Мициев и Дерменджиев, убедени от Паница, че в експреса имало все богати хора и можло да се извърши богат обир за в полза на „делото". В това нападение, което излезе несполучливо, участвуваха повече от тридесет души, които бяха въоръжени в Цариброд от майор Динич – най-близкото лице на крал Александър, тогава комендант на Цариброд. На връщане пък той с една група войници, под предлог, че ще ги арестува, прибира им оръжието и, разбира се, никого не арестува.
През м. март 1925 год. сръбското правителство отпусна на емигрантите едно голямо количество пушки. Водеха се преговори с Маткович и Стоян Мишев за организирането на групи в сръбска Македония, които да се поведат към България. От друга страна, на Паница бе обещано, че ще му се дадат в помощ всички фашистки дружини, като „Сърнао", „Югославянско сдружение", „Орюнаши" и пр. Но ето какво става с оръжието: земледелците, нямайки вяра в комунистите, дадоха им много малко пушки, които веднага бяха прехвърлени в България, но по-голямата част остана непрехвърлена, защото в редовете на земледелците нямаше нито един, който мислеше да се бори и да умира за идея, или, както приказваха, за доброто на България. Това оръжие бе отпуснато от правителството на Люба Давидович. Като дойдоха на власт радикалите, взеха обратно непрехвърленото оръжие и го отправиха към Албания срещу Фан Ноли. Натам бяха изпратени и двадесет души български запасни офицери, подофицери и редници от картечни роти, под началството на Икономов. След завръщането им, всеки един донесе по нещо: златни монети, часовници, кордони и пръстени, задигнати от албанското население.
По-късно и няколко дена преди бомбардирането на черквата „Света Неделя" в София, почти всичко беше готово за революцията в България и Гаврил Генов, Михайлов и всички дружбашки министри, начело с Паница, събрани в Ниш, обсъждаха някои технически въпроси, като от къде и как да се действува и пр. Комунистите, обаче, изплашени да не би революцията да успее, в който случай дружбашите сами ще пипнат властта, направиха една провокация, като предварително бомбардираха черквата. Паница страшно псува по адрес на комуната. С научаването за атентата, унил, убит духом, Паница замина за Виена, от където не се върна вече.
През същото това време почнаха да се ритат и обвиняват водителите на дружбашката емиграция. Недялко Атанасов и Христо Стоянов се обявиха за левичари и обвиняваха Александър Обов и Коста Тодоров за продажбата на Егея и като хора родоотстъпници и служащи на други държави. Същите обвинения последните отправяха на първите. Развързаха се кесиите на Сърбия и Русия. Подкупваше се и се корумпирваше и без туй корумпираната до тогава емиграция. Сръбското правителство престана да храни оная емиграция, която е с Атанасов и Стоянов. От друга страна, Александър Обов и Коста Тодоров, по-слаби с пари, но силни с властта, почнаха предателствата. Почнаха обиски, арести, побоища над групата на Атанасов – Стоянов. Гаврил Генов, Михайлов и други по-видни комунисти избягаха. Докато Обов – Тодоров станаха още по-войнствени срещу България, Атанасов – Стоянов биеха отбой. „Целият свят отишъл в дясно, та не можем ли ние в ляво да отидем. Европа крепи десничарското правителство на България" – така разправяха. В края на краищата стана така, че ония, които се бореха в България като интернационалисти, в Сърбия си оставаха българи, а ония, които в България се бореха като националисти и лееха крокодилски сълзи за българското племе, в Сърбия продаваха го, продават го и днес на Белград.
След протеста на българското правителство, да се отдалечи емиграцията, властта изпрати групата на Атанасов – Стоянов в Горни Милановац, а групата на Обов – Тодоров в Пожаревац. Всеки новопристигнал емигрант бе запитван още на границата, от коя група е. Онези на Обов – Тодоров бяха третирани като благонадеждни, а другите като антидържавни.
По това време пристигнаха двете разбойнически чети на Георги Янчев и Томангелов. С пристигането си още те се обявиха за привърженици на групата Атанасов – Стоянов и, неизвестно защо, бяха приети от групата на последните хладно. Обаче, Обов – Тодоров, трябвайки им разбойници, почнаха да им обещават златни кули с цел да ги привлекат. Томангелов, както ще видим по-късно, прие, но – интересно е – Георги Янчев, въпреки няколкократното му арестуване и заплашване с предаването му на българските власти като криминалист и няколкократното му смазвяне от бой, не отиде при Обовци. А понеже бе хладно приет от Атанасовци, не остана и там. Оставиха го да работи черна работа, нечислящ се към никоя група.
Вън от тези две групи, имаше още две емигрантски групи, а именно: федеративната Серска група, състояща се от около шестдесет човека и анархистическата – от десетина човека. Разбира се, и тези две групи не останаха пощадени и оставени вън от двете големи. Комунистите от една страна с пари, Обовците от друга със заплашвания, почнаха да ги подканват. Но анархистическата група, като изключи няколко души и се очисти от гнилото, отказа да се присъедини към коя и да е група, замина в гр. Велики Бечкерек и до днес хората й, шпионирани и от двете групи, арестувани, малтретирани и измъчвани, работят черна работа, за да се прехранват, като постепенно, при първа възможност, напускат Сърбия, един по един, верни на идеала си. Обаче, не бе същото и с федеративната Серска група. Всяко гнило начало има катастрофален край. В тая група имаше един червей, който разяждаше. Имаше една затаена злоба, насочена срещу тъй наречената „интелигенция" начело с Димитър Арнаудов от Неврокоп, човек подъл, зъл, с лошо сърце и извънредно много страхлив и изкуфял, мразен почти от всички хора на групата. В Горни Милановац групата се състоеше от четата на Дерменджиев, все козарчета, криминални престъпници от Петричко, Мелнишко и Неврокопско, десетина момчета също новодошли, пак прости македончета от същите места, десетина по-интелигентни, които бяха повечето комунисти отколкото федератисти и най-сетне в Солунския затвор имаше десетина души, тъй наречената „интелигенция", всеки с претенции да замести Паница. След смъртта на Паница, те бяха арестувани по желанието на Обов – Тодоров, с цел да ги привлекат на своя страна, като ги освободят. Почнаха се атаки и от двете страни за присвояване на групата, обаче самозваният заместник на Паница, Димитър Арнаудов, заяви на всеуслушание следното: „който освободи другарите ни, той ще има групата ни". Кратко и ясно. Обовци, знаейки предварително това, изпратили шпионина д-р Коста Терзиев с пълномощие на сръбското Външно министерство да освободи арестуваните в Солунския затвор и да ги доведе при групата. Така и стана. Тъкмо по това време бе насрочено делото по убийството на Паница във Виена.
Един ден дохажда горепоменатият Терзиев и предлага на групата да се направи един протест и да се определят, кои ще присъствуват на делото като свидетели. Решават да се съберат след обед в хотел-ресторанта „Сърбски краль", където Терзиев бе на квартира. Когато Григор Милчинов и Арнаудов отиват в определения час, намират на една маса седнали Терзиев, Лаков, Делипапазов и Кочо Павлов. Първият диктува, последният пише. Протестът почти половината бил готов. В момента, когато сядат, Терзиев диктува следния пасаж: „Тодор Паница, великият борец за Югославия, падна пронизан от българските бандити". До края на този протест Паница се таксуваше, какъвто и беше в същност, като борец за велика Югославия, предател на българското племе. След свършването на протеста, вместо да бъде подписан от избраното Временно управително тяло на групата, Терзиев взема и го подписва от свое име, като водител на последната. Тогава Милчинов взима протеста от масата и запитва присъствующите, дали са съгласни с тоя протест, в който се посочва Паница като борец за велика Югославия, против българското племе. Никой не отговаря. Задава се втор въпрос, дали са съгласни и кой е упълномощил Терзиева, когото освен двама-трима от групата, които го познават, другите хора за пръв път го виждат, да се подписва за водител. Димитър Арнаудов, засегнат в слабото място, като претендент за водител на групата, скача като ужилен и се изказва против Терзиева. Терзиев, от своя страна, нервиран, скъсва протеста, като се заканва, че няма да даде паспорт на избраните за свидетели: Арнаудов, Делипапазов и Кочо Павлов. Късно, към осем часа вечерта, се разделят, като Терзиев отива в стаята си, а другите по квартирите си. Тримата „революционери", изплашени от заканите на Терзиев, се връщат при него след половин час и го молят да се състави протеста по неговата воля, като му заявяват, че Григор Милчинов, като човек от Западна Македония, няма нищо общо със Серската група.
На другия ден детективът Терзиев, придружен от трима нови другари, тържествующ, дохажда при другите, показвайки им най-напред легитимация от Пашич, легитимация от Жика Лазич и легитимация от Акимович, а после и протеста, написан по негова воля и подписан от четиримата.
Същевременно, посредством Терзиева, се повеждат преговори между Жика Лазич от една страна и Арнаудов – Дерменджиев от друга за преместването на цялата група от Горни Милановац в Щип, Ново Село и Царево Село. Най-напред Жика Лазич дохажда в Околийското управление, където повиква двамата „войводи", Арнаудов и Дерменджиев, да се запознаят, а след него идва секретарят му Милчич и генерал Томич. След дълги преговори, най-после, в Белград, в кабинета на Жика Лазич, пазарлъкът се привършва: ще се дават на всекиго казионни дрехи и оръжие от военните, ще се плаща на четник по 800 динари месечно и храна, която ще се дава от пограничните власти на казан. Комунистите, обаче, узнали намеренията на Жика Лазич и компанията и недоволни от тая комбинация, почват силна агитация помежду групите, като изтъкват и сочат Арнаудова, Дерменджиева, Лакова и Делипапазова като продажници и сръбски агенти.. Това ли бе повлияло върху хората, или поради други причини, но, когато Арнаудов и Дерменджиев се върнаха в Ниш и искаха да стегнат групата за път, всички се отказаха. За тоя отказ Дерменджиев пое върху себе си отговорността, след което се прикри известно време, а след това с подправен паспорт и с помощта на комунистите избяга във Виена.
Горепоменатите преговори бяха почнати от Паница, но след неговото убийство бяха завършени от Арнаудов – Дерменджиев.
Между това, в Виена, след убийството на Паница, страстите за първенство в „федерацията", корупцията и алчността – кой да граби повече долари, динари и драхми, бяха се до толкова разбушували, щото през август 1925 год. вече имаше четири – пет лагери, които едни други се изключваха. В единия лагер Димитър Влахов, Ризо Ризов; във втория – д-р Филип Атанасов, Славе Иванов; в третия – Кочо Хаджириндов, Миладинов, д-р Коста Терзиев; в четвъртия – Васил Манолев, Яне Богатинов, Димитър Арнаудов, Бумбаров (новоизлюпеният федератист – Жика Лазичевист) и най-сетне г-жа Паница. Не липсваха у никого митарски биения в гърдите и клетви и псувни по адрес на другите. Д-р Атанасов, с документи на ръце, като бивш касиер, доказваше, че Паница взел повече от двадесет хиляди (20 000) долари, а и до днес Влахов не пожелал да оправдае сумите. Приживе, когато бивал поканван да оправдае изтеглените суми, Паница се навъсвал. А по-сетне успял да измести доктора и станал сам касиер. Освен Хаджириндовата група, останалите живееха в разкош.
По-късно там пристигна и Димитър Арнаудов с официален паспорт; там са също Иван Бакърджиев и Владимир Поптомов. Няколко дена след пристигането им, събират се в къщата на Влахов: Димитър Влахов, Ризо Ризов, Димитър Арнаудов, Васил Манолев, Иван Бакърджиев. Яне Богатинов, Григор Милчинов и Никола Дерменджиев. Тук се отваря въпрос за образуване на обединена ВМРО, и то по следния начин: Серската група да бъде представена като серска група от един човек – избран от групата, федератистите от Западна Македония – от Ризов; Източна Македония – от Влахов. Ще се привлече и един от България – за представител на емиграцията. А федератистите от българска Македония (Петричко) – от Владимир Поптомов. Последният не взема участие в разискванията, понеже беше на комунистическия конгрес в Москва.
Арнаудов, повлиян от госпожа Паница, се изказа, че намира за по-добре, Серската група, под водителството на г-жа Паница, да си действува самостоятелно. На това се съпротивяват Манолев, Дерменджиев и Бакърджиев. Яне Богатинов подкрепя Арнаудова. Тогава Влахов, предизвикан от подлостта на Богатинов, изкарва протокола за обединението, подписан в присътствието на болшевишкия представител, от същия Богатинов и Манолев при срещата им в Баден, близо до Виена, разбира се, без никой да знае това от групата. Веднага избухват караници и разправии. Арнаудов разправя, че цялата група е с него, Дерменджиев – също, Яне – също, Манолев, подкрепен от Бакърджиев – също. Пръсват се без да решат нещо. Очертават се три страни: г-жа Паница с Арнаудов и Богатинов; Манолев с Бакърджиев; Дерменджиев с Милчинов. Второто събрание решава следното: г-жа Паница да се изолира, като жена, а групата й да се представлява от Васил Манолев временно. Да се изпрати Дерменджиев в Париж, Милчинов и Арнаудов да се върнат в Сърбия, където Арнаудов ще остане при групата. Дават се на Бакърджиев (500) петстотин долари да замине за Гърция и изплати дълговете на Паница. При такова решение се разделят. Ето така се роди прословутата „Обединена ВМРО" на Влахова.
Как се развиват събитията в Виена по-нататък: Дерменджиев, подкупен чрез д-р Терзиев от Жика Лазич, дохожда в Белград, вместо в Париж, и предава всичко. Терзиев едновременно подкупва и Хаджириндов, като редактор на в. „Македонско Съзнание". Последният дохожда също в Белград и тук продължава издаването на „Македонско Съзнание", което, със съдействието на сръбската полиция и на „Бялата Ръка", се разпространява сред българското население в Македония.
Освен горния противонароден орган на сръбската полиция, в Македония се пръскат и другите два такива органи, за които се говори в самото начало – „Балканска федерация" и „Македонско дело", издавани с болшевишки пари от Влахова във Виена. И едните и другите не чете никой, освен някои подкупени, или отчуждили се от народната маса типове.
Всичките почти, македонци и българи, изхвърлени заради предателската дейност на Влахов и Паница вън от границите на отечеството им, са пръснати и разпилени по разни места на Сърбия и Европа. Ония, що бяха около Паница, не съществуват вече като „група". Всички се пръснаха и продадоха. Жената на Паница, Катерина, с детето си и със сестра си Магдалина и досега живеят на широко във Виена с грамадните средства, които той им остави. Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Кочо Павлов получават по хиляда динари от сръбските фондове и живеят в Горни Милановац. Братя Бакърджиеви, паднали в немилост пред „обединената", работят сергиджилък в Загреб, готови да се продадат на първия, който ги потърси. Ония от Петричко и Мелнишко, заедно с двамата от Неврокоп – Тодор Ковачев и Никола Шопов, са контрачетници към Царево Село и Ново Село, където е и Николай Хайдуков. Последният пък заедно с Т. Ковачев върши военен шпионаж за сметка на сърбите в Горно-Джумайско и Кюстендилско, срещу което получава по три хиляди динари и дрехи. Изпращат разни контрачети в тия краища с привидния предлог пред четниците, че правят „освободителна организация" на българския народ. Ползувайки се до голяма степен от някои български вестници, които в безогледното партизанство сами представляват положението в България за лошо, сърбите с името на Н. Хайдуков, избягал полани без всяка причина от дома си, се готвеха да издават в Париж един политически бюлетин, чрез който да изтъкват пред Европа, че Петричкият окръг е под непоносимата „диктатура" и терор на „автономистите", та по този начин онзи окръг да стане обект на освобождение, разбира се, със сръбска помощ. Там, в Париж, предателите Христо Гетов, Обов, Борис Чанджиев и Иван Христов вече издават със сръбски пари един подобен парцал – „Родина".
Интересен е въпросът с амнистията. От страна на Земледелската партия в България, много често се повдига този въпрос и в Народното събрание се настоявя да се даде пълна амнистия на емигрантите в Сърбия.
Възможно е, Земледелската партия да има искрени намерения по въпроса. Сръбското правителство, обаче, не желае да се лиши от „емигрантите". Първо, защото то още разчита, че при едно засилване на земледелците в България, „емигрантите" ще могат да нахлуят и да направят преврат, за да възстановят „законното правителство на Стамболийски, узурпаторски изгонено на 9 юний". В това заблуждение сърбите са поставени до голяма степен от самите водители на „емиграцията".
Второ, защото при една широка амнистия, част от емигрантите може би да се възползува и да се върне, но се една значителна група ще остане там, ако не да поддържа илюзията за преврат в България, то за шпионажа, който продалите се български изчадия вършат тъй усърдно за сметка на сърбите.
За да ни стане по-ясно, как сръбското правителство е гледало на българите-предатели и каква политика е имало и има да прави с тях, нека дадем думата на атентатора на Жика Лазич – покойният Иван Момчилов, който е прекарал в средата на „емигрантите" – предателите и между подлеците на славянството – сръбските управници:
„Когато беше жив още Стоян Мишев, правеше се сметка да се изпратят по-големи групи към Македония. Там ще се събере по-голямата част от четнишките им сдружения, ще „мобилизират тайно" населението под командата на сръбски офицери да навлязат около 10 000 души в българска Македония. Офицерите и други лица на официална служба, взели, участие в това, щяха да бъдат осъдени задочно от сръбската власт и съдилища, за да се даде вид, че правителството е против подобно нещо. После – при свършения факт – когато тези навлезли „ядра" в България завземат българска Македония, потикнат останалите части на България към революция и свалят правителството, новообразуваното революционно правителство обявява веднага присъединението си към Югославия и пр., и така бързо и ненадейно завършено всичко това, Сърбия остава чиста и Европа се поставя пред свършен факт.
През 1924 г. в Ниш имаше няколко полка готова сръбска войска, която щеше да навлезе заедно с емигрантите в България. На офицерите на тези войски бяха дадени специални заповеди, как да действуват и пр., държаха се публично речи от последните на войските, а и земледелските водители правеха това публично, без да се боят от някакви обвинения. Бяха си разпределили и роли – имаха и главнокомандующи, и началници на оперативни отдели и пр., и пр. Имаше и струпано оръжие в Ниш и други пунктове.
По същите дни бях отишел от Солун в Белград. Бях в „Задграничното представителство" на БЗС, където бяха събрани Коста Тодоров и други емигранти. Коста Тодоров, като най-близък до сърбите и като най-осведомен, бе запитан да каже нещо за резултата от срещите. Той почна да обяснява и приблизително каза следното: „Не бойте се, всичко е в ред. Сърбия има от нас нужда и ще ни помага всякога. Ние имаме зад себе си и крал Александър". В този период всичко ставаше почти явно.
Имаше нареждане от Белград до всички власти да съдействуват на емигрантиге във всяко отношение. Даваше се оръжие, облекло, храна, пари. Всички, които заминаваха в друг град, или в странство, биваха снабдявани с открити листове и паспорти с български и сръбски имена. В странство до легациите и консулствата бе наредено да ни съдействуват всякак.
Българската емиграция в Сърбия бе „добре дошла" за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България – в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководиха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея – да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: „Ех, ех... ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко". Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти" – б. н.) обясняваше в ресторант „Тунеа", как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на „революционната борба", как Коста Тодоров и други земеделски „водители" още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.
Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант – б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онеи, които устройват „акциите". Тодор Ковачев – началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич – началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков – и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна „тайна", като се посвещават само няолко доверени лица.
„Когато мислят нещо да предприемат, те вършат това с оглед не само на вътрешните, но и на външните условия. Понеже живеят под постоянния страх от обвинения, те не предприемат нищо, без да сондират мнението на министъра на външните работи.
Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на „безопасността" на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия", и членовете на „Бялата Ръка". Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.
През цялото ми последно стоене в Белград – около 15 дни – почти всеки ден М. Тодоров отиваше при него лично, или приказваше по телефона по уреждане на заминаването ми. Едвам напоследък той приказваше и с други от Вътрешното министерство – с шефа на Политическия отдел при Обществената безопасност, мисля Богданович, но то вече бе за приготвяне на документите и пр. От разговорите, които те водеха помежду си и от запитванията, които аз отправях към М. Тодоров, разбрах, че Жика Лазич по същия въпрос се съвещава и с други личности. Един път ми се каза, че Воя Маринкович не е тук, а трябвало да се чака от Загреб. Значи, тогава се потвърди и това, че Воя Маринкович е известен, че ще се праща атентатор, защото още в Пожаревац Юрдан Арнаудов ми каза, че приказвал по телефона с Белград и че се очаквало Воя Маринкович да пристигне от Женева и се нареди работата. Друг път ми се каза, че министърът на вътрешните работи, Веля Byкичевич, е зает с конференцията на великите жупани от „Южна Сърбия" и затова уреждането на въпроса ще остане за другия ден. Трети път ми се каза, че сега се уреждал въпросът, с парите които ще се вземат от Външното министерство – от кредита за емигрантите, или от Вътрешното министерство – от фонда, определен за такива цели. Въобще, разбра се, че тази работа е известна на двамата министри, чието мнение се искаше. Може би някой от тях бе дал и мнение да не се бърза толкова много, защото и мене ме забавиха, а и другия, когото щяха да пращат през „Ядран", оставиха го за по-после. От чиновниците във Външното министерство допускаме да знае Миличевич – шеф на Политическото отделение при Обществената безопасност, който беше приготвил и маджарски паспорт за мене. Знаят, навярно, и някои от „войводите" на удруженията в Белград, защото револверът „Нагант", който ми се даде, бе взет от тях.
Те трябва да са дали и запечатаното писмо, което отнесох на пунктовия им началник в Битоля – Илия Трифунович, ул. “Войнишка”, 37. Той ми каза, че не знае за къде и защо съм изпратен, но от любезното му държание и от това, че ме предаде да спя в къщата на един сръбски капитан, разбрах, че и той знае. При тръгването ми се каза, че в случай на нужда – при завръщането ми – мога да се обърна за съдействие към сръбските легации, защото Външното министерство е предупредено.
При други случаи, когато е имало да се пращат хора някъде, бивали са извиквани чрез жупанството в Пожаревац и единствен Юрдан Арнаудов (важна емигрантска персона – б. н.) знаеше, къде отиват. Повикват някого, дават му обява, че уж отива за работа в друг град, а после се разбере, че заминал за България. Такива са случаите с Велко Иванов, Паисий Иванов, Никола Иванов, Димитър ... и други македончета. Обикновено минават през пунктовете Цариброд и Берово – Царево Село. Особено през последните пунктове, където се препращат чрез Тодор Ковачев. Оттам заминават обикновено хора, родом от Македония (българска), за Горна Джумая, Кюстендил или Петричко. Властите биват предупредени, дават им съдейстие и те минават границата с тяхно знание. Полицейските разпореждат до военния граничен началник и той ги пропуща. В граничните градове те се явяват, ако има нужда, при емигрантския пунктов началник, който ги снабдява с храна и пр.
Случва се често, местните власти да пращат на своя глава група емигранти, която навлиза да „разузнава", а тя краде, убива и се връща обратно. Тогава местният началник получава своя „бакшиш". Такива групи са изпращани няколко пъти миналата година от Пожаревац, откъдето ги снабдяват и с пътни листове до границата. Тази работа там я върши полицейският чиновник в жупанството Драгиша Йованович, в съгласие с Юрдан Арнаудов. Подобни групи бяха изпратени миналата година и от Лесковац, Ниш, Пирот, Горни Милановац, Велики Бечкерек и други градове и те имаха за цел повече разбойничество. Обикновено предвождат се от „анархисти", които и в миналото са водили разбойнически банди в България (Нешо Томангелов, Велко Иванов, „Героя", Тинко Симов и др.)."
В едно друго изложение, в което описва, как е била подготвена „акцията", с която е бил натоварен в София, Иван Момчилов пише следното:
„Предпоследния ден преди тръгването ми, той (думата е за емигранта М. Тодоров – б. н.) потърси по телефона Жика Лазич и води с него следния разговор: „Г-н шефе, за онази работа, кога ще бъде готово?". Изглежда, че му е отговорил „скоро", защото този му каза: „Тогава този нека замине още утре (въпросът се отнасяше за мен), а другият – през Адриатика – може и по-късно".
Купиха ми дрехи, снабдиха ме с пари и револвер „Нагант” и ми дадоха писмо до Илия Трифунович в Битоля, ул. „Войнишка", 37.
Лицата, които трябваше да се убият, са следните: Александър Протогеров, Георги Попхристов и Иван Михайлов. Това е първата група, която се желаеше от сръбското правителство; второ – Негово Величество Царят, който е прицелната точка на земледелските среди и трето – Радул Милков, когото считат не важна личност, но „ако може, за назидание и пример".
* * *
По-горе описахме положението на Влаховата „федерация" във Виена през 1925 год. и как стана раждането на неговата ВМРО (обединена). По-нататък тя се подраздели и прие следния вид:
Група I: 1. „Обединената" с Централен комитет Д. Влахов, представител на „Балканската федерация";
2. Западна Македония (под Сърбия), представител Ризо Ризов;
3. Горно-Джумайско и Разложко, представител Владимир Поптомов;
4. Неврокопско, представител Димитър Арнаудов;
5. Македония под гръцко иго, представител Христо Янков-Чолака от Кукуш;
6. Македонската емиграция в България и Дружество „Илинден", представител Георги Занков. Последният бe натрапен на първите от болшевиките;
7. Задгранични представители (ЗП): в Париж – Разлогов и в Цариград – Павел Шатев. За Албания се мислеше Христо Цветков.
Тая група, както казахме, издава всеки 15 дена в Виена „Македонско дело" и „Балканска федерация" – това е многоезичната “Federation Balcanique”. Тия безплатно пръскани противобългарски вестници, както видяхме, се издават с болшевишки средства.
На всеки член от тая група се плаща месечно по 700 шилинги, плюс още известна сума, като на комунистически деятели на Балканите.
Група II: Д-р Филип Атанасов и Славе Иванов – със сръбски пари.
Група III: Борис Чанджиев и Иван Хр. Попов – пак със сръбски пари.
Група IV: Д-р Коста Терзиев и Кочо Хаджириндов – фалирала вече, понеже падна в немилост пред Жика Лазич.
- - -
След атентата върху Жика Лазич, кредитът, който Коста Тодоров и Александър Обов имаха пред сръбските власти, значително намаля. „Акциите" в България останаха да се ръководят от Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Коста Тодоров си запази правото да действува срещу ВМРО, т. е. в Македония.
В Министерството на външните работи „Българският отдел" се завежда от Драгиша Станоевич. След атентата над Жика Лазич, по негово и това на полковник Динич нареждане, емиграцията се концентрира в няколко лагери: Ниш, Княжевац, Лесковац, Царево Село, Ново Село, Пожаревац и Горни Милановац. Първите имат за обект стара България, вторите – Петрич и Горно-Джумайско. Нови Сад, Вършец и Велики Бечкерек – Хърватско. През миналата година биде образуван върховен екзекутивен-ръководителен комитет, в чийто състав влизат полковниците Кръстич и Динич, като представители на ултрашовинистическата военна организация „Бялата Ръка". Убийствата, които се проектират в България, ще имат за главна цел да предизвикват емигриране, което, от своя страна, „да засили кадрите, на емиграцията за акции и революция".
Оръжието на бандитските терористически групи се дава от военните складове. Терористите го получават на границата от заведующия пункта, а на връщане пак му го предават, който пък, от своя страна, го предава на военния склад, отдето го е получил.

Ето списъкът на главните агенти на сърбското правителство, с обозначение на месечното им възнаграждение в сръбски динари.

Група Коста Тодоров – Александър Обов
1. Александър Обов, живее в Париж, Авеню Емил Зола, 16.
2. Коста Тодоров.
Двамата получават месечно ... 160 000
3. Александър Кантарджиев – Атина ... 4000
4. Ангел Величков – ? ... 2500
5. Борис Николов – Париж ... 1500
6. Борис Бумбаров – Виена ... 2500
7. Борис Чамурлиев – Париж ... 3000
8. Борис Чернев – Пожаревац ... 1500
9. Георги Капчев – Белград ... 4000
10. Деню Костов – Париж ... 3000
11. Дочо Узунов – Пожаревац ... 2000
12. Иван Бояджиев – Пожаревац ... 3000
13. Иван Неделчев – Пожаревац ... 3000
14. Иван Костов – Пожаревац ... 2000
15. Иван Тодоревски - Пожаревац ... 1500
16. Иван Чилев – Париж ... 3000
17. Илко Тотев – Пожаревац ... 1500
18. Йордан Арнаудов – Виена ... 3000
19. Коста Терзиев – Белград ... 4000
20. Крум Пастармаджиев – Пожаревац ... 1500
21. Кирил Попов – Прага ... 1500
22. Коце Георгиев – Пожаревац ... 1500
23. Михаил Тодоров – Белград ... 4000
24. Мирчо Топалов – Белград ... 1500
25. Методи Шопов – Виена ... 2500
26. Николай Хайдуков – Ново Село ... 4000
27. Нешо Томангелов - Ново Село ... 3000
28. Никола Димитров – Пожаревац ... 2000
29. Павел Ст. Павлов – Пожаревац ... 1500
30. Станчо Трифунов – Париж ... 2500
31. Стефан Капзималски – Пожаревац ... 2000
32. Стоян Попов – Бeлград ... 1500
33. Стефан Димитров – Париж ... 2500
34. Тодор Ковачев – Царево Село ... 3000
35. Тинко Симов – Пожаревац ... 3000
36. Тодор Сервански – Пожаревац ... 1500
37. Тодор Пунчев – Пожаревац ... 1500
38. Христо Г. Обов – Париж ... 3000

Група Недялко Атанасов – Христо Стоянов.
1. Недялко Атанасов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 17.
2. Христо Стоянов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 16. Двамата получават месечно ... 166 000
3. Асен Даскалов – Белград  ... 1500
4. Ангел Гърев – Белград ... 3000
5. Ангел Тодоров – Велики Бечкерек ... 1500
6. Атанас Маренов – Лесковац ... 1500
7. Ангел Хаджийончев – Ниш ... 2500
8. Борис Спасов – Вършец ... 2000
9. Борис Христов – Ниш ... 2000
10. Васил Стойков – Белград ... 1500
11. Васил Бояджиев – Вършец ... 1500
12. Васил Дочев – Белград ... 1500
13. Васил Бакърджиев – Ниш ... 1500
14. Георги Тугалов – Княжевац ... 1500
15. Георги Михайлов – Нови Сад ... 1500
16. Иван Тулешков – Белград ... 4000
17. Иван Мострев – Белград ... 1500
18. Иван Желев – Белград ... 1500
19. Иван Филипов – Вършец ... 1500
20. Иван Аврамов – Лесковац ... 2000
21. Иван Петров – Лесковац ... 2000
22. Йоцо Николов – Княжевац ... 1500
23. Иван Шипотов – Княжевац ... 1500
24. Янко Икономов – Суботица ... 1500
25. Йордан Димитров – Ниш ... 1500
26. Кирил Ралев – Белград ... 1500
27. Кирил Палчев – Белград ... 1500
28. Кирил Митов – Белград ... 1500
29. Кирил Попниколов – Ниш ... 2000
30. Кочо Василев – Ниш ... 2500
31. Методи Ганчев – Белград ... 1500
32. Методи Харизанов – Ниш ... 2000
33. Мико Младенов – Велики Бечкерек ... 2000
34. Методи Попов – Лесковац ... 1500
35. Никола Контев – Белград ... 4000
36. Мино Маринов – Белград ... 1500
37. Нако Калчев – Ниш ... 2000
38. Нако Йотов – Цариброд ... 1500
39. Никола Иванов – Ниш ... 1500
40. Павел Каблешков – Княжевац ... 1500
41. Павел Върбанов – Белград ... 1500
42. Петър Василев – Белград ... 1500
43. Петър Инаретски – Белград ... 1500
44. Петър Константинов – Ниш ... 1500
45. Стефан Светозаров – Княжевац ... 2500
46. Спас Младенов – Вършец ... 2000
47. Станчо Донев – Белград ... 4000
48. Стоил Петров – Белград ... 1500
49. Стефан Здравков – Белград ... 1500
50. Стефан Милушев – Белград ... 1500
51. Стоян Илиев – Княжевац ... 1500
52. Тодор Драганов – Ниш ... 2500
53. Тодор Чобанов – Ниш ... 2500
54. Тодор Гълъбов – Белград ... 4000
55. Тома Миленков – Княжевац ... 1500
56. Христо Иванов – Белград ... 4000
57. Христо Иванов – Цариброд ... 2000
58. Цоко Иванов – Вършец ... 1500
59. Цвятко Станиев – Цариброд ... 3000
60. Ангел Балкански – Горни Милановац ... 2000

Група, която не получава възнаграждение и е абсолютно независима
1. Гечо Минков, студент – Белград, чиновник.
2. Боян Тодоров, студент – Белград, зарзаватчия.
3. Любен Недeлчев, студент – Белград, зарзаватчия.
4. Димитър Паков, студент – Белград, чиновник
5. Александър Стаменов – Белград, зарзаватчия.
* * *
От изложената дотук на кратко „деятелност" на Влахов – Паница и на „емигрантите", читателят достатъчно вижда мизерията на безотечественика и родоотстъпника. Страшен е падналият морал!...
Ако сръбските престъпления и узурпаторства на Балканите и частно в Македония се нуждаят от една гаранция срещу бъдещи промени, или евентуални възмездия, лесно обяснимо е, защо сърбите така силно прибягват до всичко мерзко, изхвърлено вън от България и защо пръскат грамадни суми по издръжката на разврата. Ясно е, защо и гърците, в солидарност със сръбската тактика, прибягват до същите мизерници – Паница и Влахов, дават им милиони драхми, вярвайки в сполуката на Коста Тодоровци, Обовци и в сръбската им поддръжка, желаейки да ликвидират с българския излаз на Егейско море. Цялото това поведение на Белград и Атина почива върху обмислени сметки и е ясно тъй, както е ясна трагедията на българския народ, из средата на когото се е излъчила тая мизерия, поквара и животинство.
Но, в цялата тая история на сръбски и гръцки сметки, както и на българска мизерия и трагизъм, има и една необяснима и даже комична страна. Това е участието на болшевиките в „далаверата" на Влаховци и прахосването на руските средства. Да се харчат милиони за издръжката на една развратна и пропъдена шайка във Виена и да се мисли, че една група мошеници и шарлатани, изгонени от отечеството им, е комунистически, или въобще някакъв фактор на Балканите – това е необяснимо и смешно! Да даряват болшевиките милиони долари на Влаховци срещу заблуждения и фалшиви сведения – това е комично. Същата история едно време вършеха, макар в много по-малък размер, русофилите-емигранти, които пълнеха Азиатския департамент със заблуждения за сметка на България и за чувствата на българския народ към руския цар. Резултатите на ония пакостни заблуждения се видеха през войната и за руси, и за българи. А болшевиките тепърва има да ги видят. Защото фалшивата работа не може да не избие в разочарование и пакост. Впрочем, през септемврий 1923 год. болшевиките видяха, какво донесоха заблужденията на Коларовци и Димитровци.
Малкият наш народ е страшно разпокъсан и не е в състояние да услужи на голяма политика, нито на големи идеи. Неговата политическа задача е твърде скромна: национално обособление и политическа независимост – искания, които на никакви идеи не пречат, нито противоречат на големи принципи. Мисълта на болшевиките – нашата страна да стане огнище, от което огънят на болшевизма да подпали Европа, е не само глупава, тя е и подла, защото нашата запалка е твърде нищожна и, подпалена еднаж, тя сама ще си изгори, без да може да възпламени големия, но влажен погреб на Европа. Такава роль ние нито можем, нито смеем да играем. Ония, които претендират за резултати от подобна роль, са зли посредници и фалшиви мислители. Те са, които създават и подържат неуместната вражда между нас и русите, с които нищо не ни дели, па макар и болшевизма, политическите принципи, на който с нищо не противоречат на нашите национални въжделения. Една поне индиферентност помежду двата народа би била предпочителна пред сегашните абсурдни взаимоотношения. Причините на аномалията не са други, освен политическите и идейни търгаши, като ония във Виена, наши и руски, както и московската разточителност. Как мислят русите (болшевики) да привлекат българския народ: с подръжката на всичко мерзко и изгонено ли? Че това би било покупко-продажба, която няма нищо общо с идеите и със съвестта. Наистина, русите, било старите, било сегашните, вечно са били жертва на заблуждението и неосведомеността. И в областта на „славянската" идея, и в оная на болшевизма фатални личности и безделници – търгаши всякога са докарвали злини на двата народа и са тровили отношенията помежду им. Ние и сега недоумяваме, например, защо болшевиките, като претендират, че в тяхното царство е рай, твърдят, че у нас е ад, когато в същност не е нито едното тук, нито другото там? Защо трябва да се вярва на информациите на някой си Влахов, който ги измисля обикновено ноще, лежейки в кревата?
Ние не отричаме, че и у нас, както и у русите, стават произшествия, често нежелателни, но почти всякога осветленията по тях, които Влаховци им са давали и с които са хранили своите патрони-болшевиките, са били гадни съчинения, с езуитската цел – да се изтръгнат повече долари. Безбройните факти на Влаховото търгашество са достойни само за презрение, а не и за субсидиране. Кървавите междуособици от 5–6 години насам, както и жертвите, които паднаха напусто, се дължат на отхранвания от глупавите руси демон, които, скрит невидимо във виенските лабиринти, не може да получи своето заслужено възмездие. Но той няма да го отмине – в това всеки е сигурен.
Публ. в Родоотстъпници. Б. м. 1929 г., 32 с.