ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ НА ПРОФ. ВЕНЕЛИН ГАНЕВ ПО ВРЕМЕ НА МИРНИТЕ КОНФЕРЕНЦИИ В ПАРИЖ И САН РЕМО (1919–1920) В ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА БЪЛГАРИЯ НАД ЗАПАДНА ТРАКИЯ, ДОБРУДЖА, ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ И МАКЕДОНИЯ

Частично е позната научната, политическата, дипломатическата и правозащитната дейност на проф. Венелин Йорданов Ганев.(1) Накратко ще се спра на някои биографични факти от неговия живот. Роден е на 4 февруари 1880 г. в Русе. От 1897 до 1901 г. учи право в Лайпциг и Женева, като същевременно учи и музика. Научната му дейност в Катедрата по енциклопедия и философия на правото в Софийския университет продължава от 1913 до 1947 г. като професор по Обща теория на правото и Търговско право. Декан е на Юридическия факултет от 1914 до 1918 г.(2) На 29 септември 1918 г. правителството на демократа Александър Малинов прекратява продължаването на участието на България в Първата световна война, след като е подписана Солунската военна конвенция. При неговото управление българският цар Фердинанд І абдикира в полза на сина си и по най-бързия начин напуска България и отпътува за фамилните си имения в довчерашната съюзница Германия, където ще остане до смъртта си през 1949 г. Престолонаследникът княз Борис Търновски се възцаря под името цар Борис ІІІ, а бившият министър-председател д-р Васил Радославов забягва също в Германия, където остава след войната заедно с главнокомандващия българската армия генерал Никола Жеков. След като Ал. Малинов ръководи два краткотрайни коалиционни кабинета, подава оставка на 28 ноември 1918 г., като на негово място младият цар ще възложи на външния му министър, народняка Теодор Теодоров да състави отново коалиционен кабинет. Във втория, също коалиционен кабинет на Т. Теодоров, който просъществува от 8 май до 6 октомври 1919 г., проф. В. Ганев е назначен за министър на правосъдието като член на Радикалната партия. Пред правителството на Т. Теодоров, който съчетава поста на министър-председател с този на министър на външните работи и изповеданията, стои отговорната задача да подпише мирния договор, който ще му наложат страните победителки от Антантата на Парижката мирна конференция. Когато започват преговорите по подготовката на мирния договор, проф. В. Ганев е включен като член (пълномощен делегат) на възглавяваната от министър-председателя Т. Теодоров Българска делегация, която отпътува от София на 20 юли 1919 г. В делегацията със същия статут е член и министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството,  лидерът на БЗНС Александър Стамболийски. След връчването на предварителния проект за договор от Парижката конференция на председателя на Българската делегация на 19 септември 1919 г. е определен срок до 14 октомври, който впоследствие е удължен до 24 октомври, да направи своите възражения и бележки. На 24 октомври делегацията връчва своя отговор, представляващ 151 печатни страници с приложени 3 ноти. Проектодоговорът по своята жестокост надминаваше многократно очакваните санкции срещу България. Той на практика не e двустранен договор, а диктат срещу една победена и разорена малка вече държава, в каквото се беше превърнала страната ни само за няколко месеца. Победителите не се съобразяват с отговора и нотите на Българската делегация, а само са нанесени незначителни корекции във финансовите клаузи и в частта, отнасяща се до държавните дългове. В този си почти непроменен вид, както е във връчения на 19 септември 1919 г., проектодоговорът е връчен на председателя на делегацията Т. Теодоров на 8 ноември 1919 г., който от 7 октомври не е вече министър-председател. Начело на новото, също коалиционно правителство, е застанал Александър Стамболийски, а за нов външен министър е назначен народнякът Михаил Маджаров. На същия ден, 8 ноември, когато е връчен проектодоговорът, е насрочена Първата редовна сесия на ХVІІ Обикновено народно събрание, което е свикано в 6 часа след пладне да обсъди и приеме диктата на победителите. Определеният срок за утвърждаването на проектодоговора от Българското народно събрание изтичал на 13 ноември 1919 г. в 7 часа вечерта. Тъй като поради умора от дългия и тежък път и от нанесения върху страната ни удар, пристигналият в последния момент председател на делегацията Т. Теодоров помолил чрез новия министър-председател  Ал. Стамболийски да докладва на следния ден, 9 ноември, с което събранието се съгласило. Още в това първо заседание Стамболийски обявил публично, че правителството е възложило на него като министър-председател да отиде в Париж и подпише окончателния текст на договора. Т. Теодоров докладвал на второто заседание на сесията, на 9 ноември 1919 г. След направените изказвания с възражения и критики срещу договора, обсъждането завършило на 10 ноември 1919 г. с прочитането на протест на Трънски граждански комитет срещу откъсването и на Западните покрайнини от България.(3) След заминаването на Т. Теодоров за София в Париж останали двамата члена на Българската делегацията Михаил К. Сарафов и проф. В. Ганев. Т. Теодоров определя М. К. Сарафов за ръководител на делегацията. 


Българската делегация в Ньой

Договорът бил подписан от председателя на Българската делегация и министър-председател Ал. Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в 10 ч. и 30 м. в парижкото предградие Ньой. От страна на победителите договорът бил подписан от Франция от министър-председателя Клемансо, министрите Пишон и Камбон, генерал Клоц; от Англия – държавния подсекретар Хармсуорт и помощникът му Гроу; от Италия – сенаторите Ферарис и Маркони и пълномощния министър Мартино, от Япония – посланик Мацуи; от САЩ – държавния подсекретар Полк, бившия американски посланик в Рим и Париж Хебри Уайт и генерал Блис и др.(4)
След отпътуването на М. К. Сарафов за София на 29 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски оставя за председател на Българската делегация в Париж проф. В. Ганев, но без ясен дипломатически статут.
Въз основа на решението на ХVІІІ ОНС Ньойският договор и придружаващите го приложения влиза в сила, което е потвърдено с Указ № 50 от 15 януари 1920 г., като изпълнението му е възложено на министър-председателя Ал. Стамболийски и министъра на външните работи и изповеданията М. Маджаров.(5)
До отзоваването му от мисията му в Париж от министър-председателя и вече управляващ и Министерството на външните работи и изповеданията Ал. Стамболийски на 4 май 1920 г. проф. В. Ганев разгръща голяма по обем дипломатическа дейност, защитавайки българските национални интереси в една почти невъзможна за работа обстановка, като остават за решаване от Парижката мирна конференция още редица въпроси, отнасящи се и до България, какъвто е преди всичко въпросът за Западна Тракия и др., които са обект на настоящата публикация. След като Ал. Стамболийски го принуждава да оттегли нотата си от 27 април 1920 г. по тракийския въпрос пред Конференцията в Сан Ремо на 9 май 1920 г., фактически завършва неговата дейност на дипломат във френската столица.
Но преди отзоваването на проф. В. Ганев от Париж на 16 април 1920 г. министър-председателят Ал. Стамболийски освобождава от правителството дотогавашния министър на външните работи и изповеданията, народняка М. Маджаров и министъра на финансите, цанковиста и лидер на Прогресивно-либералната партия д-р Стоян Данев. Целта на Стамболийски е да създаде “хомогенен” кабинет на БЗНС, като се отърве от дотогавашните си коалиционни партньори, макар и изявени противници на съюза с Германия и Австро-Унгария.
След завръщането си в България проф. В. Ганев се занимава с адвокатство и възобновява научната си дейност в Софийския университет, като е автор и на редица трудове по обща теория на правото, не загубили качествата си и до днес. Проф. В. Ганев е и дългогодишен народен представител, а от 1919 г. е дописен член на Българската академия на науките. Близо четвърт век проф. В. Ганев е председател и на Българската лига за защита на правата на човека и гражданина, която продължава и до след 9 септември 1944 г., когато заради правозащитната си дейност към преследваните по политически причини пред новата власт си навлича редица неприятности. Тук негов подпредседател е видният общественик, публицист и историк Димитър Мишев.(6) По времето, когато проф. В. Ганев е на дипломатическа работа в Париж, съдейства на Д. Мишев, по това време председател на Дружеството за освобождаването на българските военнопленници, които са задържани като заложници от страна на Антантата съгласно Солунското споразумение за освобождаването и завръщането им в родината.(7) Човек с изявена гражданска позиция, проф. В. Ганев се оказва необходим и на новата власт, поради което е избран за член на Регентството, който пост заема от 9 септември 1944 г. до 15 септември 1946 г. Но благодарноста на новата власт трае от ден до пладне. След смяната му като регент проф. В. Ганев, заедно със семейството си, е интерниран в провинцията.
Със свои научни разработки и публикации проф. В. Ганев сътрудничи на Годишник на Юридическия факултет, Списание на Юридическото дружество, сп. Право, Списание на Икономическото дружество, сп. Демократически преглед, сп. Адвокатски преглед, сп. Юридически архив, сп. Отец Паисий и др. Неговите книги и учебници за българските юристи и до днес се издават и са библиографска рядкост.
Проф. В. Ганев умира в София на 15 септември 1966 г.
* * *
В приложенията съм включил 61 документа от малкия по обем личен фонд на проф. Венелин Ганев, съхраняван в Научния архив на Българската академия на науките (НА БАН, ф. 49 к). Включените тук документи са останали почти неизвестни и неизползвани за нашата дипломатическа история и са ценно продължение към неговия дневник, който е съпроводен с подбраните от самия проф. В. Ганев неговите приложения.(8)
Ще имате възможност да се запознаете и с този изключително ценен дневник на проф. В. Ганев, който беше очакван и търсен от нашите историци от десетилетия. От неговите редове, писани в най-трудните за народа ни седмици и месеци, лъха оптимизмът на големия българин и патриот за България. Препис от дневника ни беше предоставен от вече покойния му син, юристът Йордан Ганев, с когото имахме намерение да съберем и останалата част от неговия архив и да я издадем. Тук донякъде изпълнявам това обещание. При публикуването на дневника на проф. В. Ганев съм се доверил на добросъвестността на Йордан Ганев при дешифрирането на оригиналния ръкопис, грижливо съхраняван в дома му.    
В приложената дипломатическа кореспонденция преди всичко се открояват писмата и телеграмите, разменени между проф. В. Ганев и министър-председателя Александър Стамболийски, външния министър Михаил Маджаров, члена на Българската делегация бившия министър Михаил К. Сарафов; изложенията, нотите и промемории до Парижката мирна конференция и Конференцията в Сан Ремо и др. В дипломатическата му кореспонденция се съдържа информация за направеното от него за защита на българските интереси пред Генералния секретариат на Парижката мирна конференция и пред Председателството на Мирната конференция в Сан Ремо и правените му непрекъснати спънки; за срещите и разговорите му с водещи фигури във френския обществено-политически живот като Виктор Берар, Жюстен Годар, проф. Олар, генерал Кретиен, министър-председателят Александър Милеран, Ленай, италианския сенатор и дипломат полковник Фортунато Кастолди, английския журналист Джеймс Баучер; за изключителната активност на представителите на Мирната конференция от съседните на България страни и преди всичко на министър-председателя на Гърция Елефтериос Венизелос, решили до голяма степен въпроса за Западна Тракия и трудностите при прокарването на идеята за транспортен и търговски излаз на България на Егейско море. От кореспонденцията се забелязва благосклонността на италианските и американски представители към решаването на българските въпроси и след подписването на Мирния договор, и по-специално към Добруджа и Тракия; както и изричните настоявания от френска и английска страна България да се дезинтересира в бъдеще от каквито и да било претенции към западната ни съседка – Сърбо-хърватско-словенското кралството и да насочи повече погледа си към Източна Тракия, която е в ръцете на Турция. Интересни са направените сондажи чрез проф. В. Ганев България да се заангажира в една въоръжена акция на Антантата срещу създаващата все още проблеми на конференцията Турция, отказваща да подпише наложения й мирен договор. В такъв случай страните победителки биха били по-благосклонни към страната ни и биха я компенсирали териториално за сметка на Турция. От голямо значение са и разменените писма на проф. В. Ганев с френските министри на финансите и на външните работи за българския държавен заем и за икономическите интереси на Франция в България и развитието на българо-френските културни взаимоотношения, както и писмата и нотите до ръководителите на Конференцията в Сан Ремо на италианския министър-председател Франческо Нити, френските политици и дипломати А. Милеран и Жул Камбон по въпроса за Западна Тракия и др.
С голяма стойност са и документите, макар и малко на брой, включени в публикацията, които се отнасят и до Македония, Западните покрайнини и Добруджа.
Въпреки че по въпроса за Парижката мирна конференция и за налагането на Ньойския договор на България има огромна по количество литература и публикации, както и по дипломатическата борба за Западна Тракия, която продължава и след подписването на договора, включените тук документи изясняват редица недостатъчно разработени въпроси от българската дипломатическа история за този период.(9) Тук се открояват особено документите свързани с Конференцията в Сан Ремо и активността на проф. В. Ганев в този случай, използващ неоценимото му съдействие от страна на големия приятел на България, английския публицист и журналист Джеймс Баучер, но както се оказва в последствие не съвпаднало с плановете на министър-председателя Ал. Стамболийски, повлиян от натиска от страна на Симеон Радев.(10) А К. Муравиев отправя още по-силни обвинения срещу В. Ганев в лични уговорки с Е. Венизелос по въпроса за икономическия излаз на Егейско море, участието в управлението на железниците и пристанището. И по неговите думи това е причината за неговото уволнение.(11) Действията на В. Ганев, около Конференцията в Сан Ремо, дали възможност на Ал. Стамболийски по-лесно да се отърве и от големия ерудит и патриот проф. В. Ганев, налагайки му да си подаде оставката от поста на председател на Българската делегация в Париж, след като вече се е отървал от М. Маджаров и д-р Ст. Данев на 16 април 1920 г.
Дневникът и документите са предадени цялостно и без каквито и да било съкращения, като са придружени от редакционно заглавие, отбелязани са мястото и датата на написването и исковите им данни от Научния архив на БАН, а там където е било необходимо, са правени бележки за имена и събития.

Цочо В. Билярски


БЕЛЕЖКИ:
(1) Вж. В. Ганев, Дневник (1919 г.). Ньойският мирен договор. Съст. Ц. Билярски, Л. Ванова, С., 2005, 270 с.
(2) Алманах на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Животописни и книгописни сведения за преподавателите. За петдесетгодишнината на Университета (1888-1939). С., 1940, с. 105–106. На научната дейност на проф. В. Ганев се спира доста обстоятелствено и субективно в спомените си неговият колега, юриста проф. Петко Венедиков. Вж. П. Венедиков, Спомени. С., 2003, 559 с.
(3) Стенографските дневници от заседанията на ХVІІІ ОНС излизат в отделна книжка, но без изказването на Димитър Благоев. Вж. Най-силният протест против Ньойския договор за мир. Един ценен исторически документ. (Стенографският дневник на ХVІІІ Обикновено народно събрание за заседанието му на 9 ноември 1919 година, посветено на обсъждане проекта за мирен договор, предложен от държавите-победителки. – Докладът на първия български делегат. – Речите и протестите на народните представители). Издава Всебългарския съюз “Отец Паисий”, С., 1935, 68 с. Пълните текстове от заседанията, включително и изказването на Д. Благоев вж. във В. Ганев, Дневник, с. 187–270.
(4) Текстът на Ньойския договор вж. в Д-р Б. Д. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България. Т. ІІ-ІІІ, С. 1926. Вж. и Хр. Христов, България, Балканите и мирът (1919), С., 1984,  372 с.   
(5) Вж. Държавен вестник, г. ХІІ, бр. 239 от януари 1920 г.   
(6) Вж. В. Ганев, Българската лига за защита на правата на човека и гражданина. В сб. Полувековна България (1878-1929). Илюстрован албум.С., 1929, с. 173-175; Б. Петков, Лига за защита на правата на човека и гражданина. С., 1945; И. Бурилкова, Към историята на Българската лига за защита правата на човека и гражданина, ИДА, кн. 83, с. 81–130.
(7) Вж. Ц. Билярски, Дейността на Димитър Мишев в защита на българските военнопленници след Първата световна война, ВИС, г. 54, С., 1985, кн. 1, с. 144–153.
(8) Вж. В. Ганев, Дневник. В книгата са включени освен дневника на проф. В. Ганев (с. 9-78) и някои негови писма, свързани с мисията му в Париж и Сан Ремо (с. 78-85) и дневниците на Михаил К. Сарафов (с. 89-145), на проф. Стефан Панаретов (с. 149-163), на Харолд Никълсън (с. 164-186) и Стенографският протокол от заседанието на ХVІІІ ОНС на 8, 9 и 10 ноември 1919 г. (с. 187-270).
(9) Вж. История на дипломацията. Т. 3. Дипломацията в първия етап на общата криза на капиталистическата система. С., 1967, 991 с.; Р. М. Илюхина, Лига нации (1919-1934), М., 1982, 356 с.; Х. Кисинджер, Дипломацията, С., 1997, 782 с.;  Д-р Б. Д. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България. Т. ІІ-ІІІ, С. 1926; Западна Тракия в международните договори, С., 1946; Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков, С., 1948, 649 с.; Александър Стамболийски – Документално наследство. Външната политика на правителството на БЗНС (ноември 1919–юни 1923). Съст. П. Панайотов, Т. Добриянов, С., 1989, 399 с.; Източният въпрос в дипломатически документи, спомени на политически дейци и материали от периодичния печат на епохата. Съст. Ив. Илчев, Б. Гаврилов, С., 1995, 272 с.; Г. П. Генов, Източният въпрос (Политическа и дипломатическа история). Ч. 1-2, С., 1924-1926; Същият, Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни, С., 1940, 464 с.; Същият, България и Обществото на народите, С., 1938, 173 с., Същият, Ньойският договор и България, С., 2000 (първо издание – 1935 г.), 143 с., Същият, Политическа и дипломатическа история на България. Т. ХХІІІ, ч. 2. България и Първата световна война, С., 2006, 258 с.; А. Иширков, Западна Тракия и договорът за мир в Ньой. С една карта, С., 1920, 67 с., Същият, La Bulgarie et la mer Egee. Le probleme de la Thrace, Berne, 1919, 64 p.; За Тракия. Речи произнесени на публичното събрание в Народния театър в София на 16 май 1920 г. (Л. Милетич, А. Иширков, Д. Мишайков, Н. Милев, Д. Михалчев, Б. Вазов, Ст. Романски), С., 1920, 50 с.; Мирът и Близкият изток и Тракийският въпрос. Речи произнесени на Общогражданското събрание във Военния клуб в София на 27 декември 1920 г. (Л. Милетич, Вл. Моллов, Ал. Цанков, Гр. Василев, Ст. Романски), С., 1921, 41 с.; Тракия пред ревизията на Севърския договор. Речи произнесени на публичното събрание във Военния клуб на 13 февруари 1921 г. (Ив. Вазов, Т. Марков, Ст. Караджов, Б. Вазов), С., 1921, 31 с.; Ньой – тринадесет черни години (27.ХІ.1919 – 27.ХІ.1932), С., 1932, 63 с.; Ст. Шишков, Тракия преди и след Европейската война, Пловдив, 1922; Д. Попниколов, Одринска Тракия, С., 1919, Същият, Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика, С., 1931; Ив. Алтънов, Междусъюзнишка Тракия, С., 1921, 188 с., Същият, Източният въпрос и нова Турция с особен оглед към интересите на България. С 2 карти към текста, С., 1926, 519 с.; Н. Стоянов, Репарации и междусъюзни дългове. Български държавни дългове, С., 1933, 196 с. + 3 приложения; К. Крачунов, Правата на българите върху Македония, Тракия и Добруджа. Според 150 дипломатически документи и видни мъже, С., 1933, 72 с., Същият, Страници от българската политическа история (1878-1941). България и Бяло море. С., 1941, 152 с.; С. Данев, Най-нова дипломатическа история (От Виенския конгрес до днес), С., 1936, 146 с.; Ал. Гиргинов, От война към мир, С., 1937;  Д. Димитров, Тракийският въпрос и икономическият излаз на България на Егея, Париж, 1938; Ан. Разбойников, Обезбългаряването на Западна Тракия (1919–1924), С., 1940, 131 с., Същият, Народностният образ на източният дял на Западна Тракия. С., 1944; Г. Попаянов, Народностният лик на Западна Тракия. Исторически и етнографски проучвания, Бургас, 1942; Ив. Батаклиев, Западна Тракия и необходимостта от териториален излаз на България на Бяло море,  сп. Балкански преглед, г. І, 1946, № 6; Ив. Орманджиев, Западна Тракия в международните договори, сп. Балкански преглед, г. І, 1946, № 9-10; К. Димчев, България и излазът на Егейско море, С., 1946, 32 с.; В. Божинов, Западна Тракия в дипломатическата борба (1918-1924). В Изследвания по българска история. Т. ІІІ. Външната политика на България (1878-1944), С., 1978, с. 235-263; А. Пантев, П. Петков, САЩ и България по време на Първата световна война, С., 1983, 151 с.; Хр. Христов, България, Балканите и мирът (1919), С., 1984,  372 с.; Същият, България и Парижката конференция за мир през 1919 г. В сб. Паметта на България. Сборник статии, С., 1980, с. 37-55; Ст. Трифонов, Българското национално-освободително движение в Тракия (1919-1934), С., 1988, 210 с., Същият, Антантата в Тракия (1919-1920), С., 1989; Ив. Илчев, Джеймс Дейвид Баучер и българската национална кауза (1912-1920), ИДА, С., 1985, кн. 50, с. 135-190, Същият, България и Антантата през Първата световна война, С., 1990; К. Муравиев, Договорът за мир в Ньой, С., 1992, 311 с.; В. Георгиев, Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война. Съюзът на българските учени, писатели и художници (1917–1918 г.), С., 2000, 112 с.; Р. Караганев, България и нейната insuffienctia pulmonum или националната кауза за излаз на Бяло море (1919-1941), С., 2005, 390 с.; Г. Марков, Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента (1916-1919 г.), С., 2006, 401 с.; В. Тошкова, САЩ и България (1919-1989). Политически отношения, С., 2007, 430 с.; G. Desbons, La Bulgarie apres le Traite de Neuilly. Preface de Justin Godart, Paris, 1930, 286 p.; L. Lamouch, Les Bulgares en Macedoine, dans les Confins occidentaux et en Thrace, Paris, 1931, 67 p.; B. Petkow, Le Traite de Neuilly et la Bulgarie Economique, Sofia, 1929, 63 p.; вж. и документалната поредица на Теодор Димитров под заглавие Жалбите на Македония. Меморандуми, петиции, резолюции, бележки, писма и документи, отправени до Обществото на народите (1919-1939). Т. 1-13, Женева, 1979-1986 и др.
(10) Вж. Р. Караганев, България и нейната insuffienctia pulmonum или националната кауза за излаз на Бяло море (1919-1941), С., 2005, с. 33-34.
(11) Вж. К. Муравиев, Договорът за мир в Ньой, С., 1992, с. 275.

ПРИЛОЖЕНИЯ:

І.

ДНЕВНИК НА ПРОФ. ВЕНЕЛИН ГАНЕВ

Париж, 27 юли – 22 септември 1919 г.
27 юли 1919 г.
Най-после ето ни в Париж, или, по-право, в Neuilly. От вчера сме тук, след като пътувахме седем дълги дни и нощи, пълни с разнообразни впечатления и преживявания. Много от видяното и чутото остави дълбоки следи в мене. Но нищо до сега не ме трогна и не ме завладя тъй изцяло, както минутите на нашето тръгване от София на 20 т. м.
Неделен ден. Часът бе минал вече 11. На гарата бе се събрал доста голям брой гражданки и граждани, макар че достъпът не бе тъй лек. Разговорите бяха обикновени, шумът досаден. Мнозина се суетяха насам нататък, водени от чисто любопитство или от пътническо неспокойствие. Но тренът се приготви да тръгне. Всички млъкнаха отведнъж и втренчиха поглед в заминаващите. Скриваното вълнение дотогава в обикновени разговори или суетно любопитство обхвана всички лица. В погледа на всички се четеше дълбока тъга на измамени надежди, макар и тъй справедливи, и чистосърдечни безмълвни пожелания за по-добра участ на измъчения ни народ. Тренът потегли всред общото сдавено мълчание и беззаветно предани погледи. "Многая лета" подет от дякона, дошъл заедно с Негово Високопреосвещенство Климент Врачански не внесе промяна в общата картина. Мнозина се трогнаха до сълзи. В тая минута са почувствува лъхът на нещо велико, съдбоносно! Все пак, за учудване е нашият народ в минути на тежки изпитания, в минути на непринудени политически манифестации и политически интуиции!
* * *
Тренът тръгна. Във вагона се качиха и г. г. Маджаров(1), Данев(2), Бакалов(3), за да обсъдим в импровизиран Министерски съвет някои важни въпроси. Ние все още се намирахме по влиянието на великото, съдбоносното, което лъхна над всички ни при изпращането и при разискванията ни неволно проникваше тонът на една религиозна, задушевна възвишеност. Предметът на разискванията не подхождаше напълно към тоя тон, но той не го отстрани. Разисквахме върху предявените искания от страна на железничари и пощенци за увеличение на заплата и възможността да избухне стачка. Малко странно е, че нашите железничари повдигнаха въпроса за увеличение на техните заплати тъкмо в надвечерието на преговорите за мир и тъкмо тогава намериха за добре да заплашват със стачка. Но нашата колективна политическа незрялост допуща още много по-други обществени несъобразности. Макар и да чувствувах тая страна на въпроса, макар, от друга страна и да виждах, че удовлетворението на железничарите се намира в пълно противоречие със законите и бюджета на страната, аз все пак напрегнах всичките си сили, за да се добера до нещо да задоволим недоволните и да закърпим обществено-политическата ни сграда до изплуването на по-солиден бряг. И аз предложих да се удовлетворят железничарите не като се увеличи заплатата, а като се мобилизират, за да се избегна всяка опасност от стачки и хем поради това им се дадат дневни. Предложението ми, което аз бях лансирал още в последния ни министерски съвет, намери възторжена подкрепа от страна на г. Стамболийски(4). Към него се присъедини и г. Сакъзов(5), макар че той малко по-рано и по обикновената си привичка, ни упрекна, че не сме разбирали духа и нуждите на времето и, говорейки с поглед, втренчен в далечините и намиращите се там негови мислени събеседници, настояваше да се задоволят "някак си" недоволните, без да посочи подходящите законни и бюджетни средства. Окончателното решение на въпроса биде предоставено на Министерския съвет в София.
Наближихме Своге, дето другарите ни трябваше да вземат трена за София. Настоявах да обменим мисли по Дирекцията на прехраната и Централата на девизите с оглед към скъпотията на живота и обезценяването на нашия лев, една от най-важните и основни причини на скъпотията на живота. Не остана време. Г-н Данев пожела да узнае моето мнение, за да го има предвид. Изложих му го накратко. Пристигнахме в Своге. Настъпи раздялата и с колегите. Между нас пак проникна духът на съдбоносното и неопределеното в нашата история. Пръв се прости с нас г-н Маджаров, като ни пожела успех и, трогнат най-искрено, целуна г-н Теодоров(6) като сродник, целуна и мене. Това ме покърти. Г-н Данев го последва. В мен пак изплуваха същите чувства като при изпращанието от София. Всъщност, колко еднакво чувствуваме и схващаме ние българите политическите и историческите ни неща (събития)! Различаваме се само в избраните пътища, усвоените методи на историческите и политически осъществявания.
* * *
На гарата в Своге имаше много гражданки и граждани. Там беше и Кръстников, дошъл на екскурзия, за която ми говори като бях у него. Приятно ми беше да разменя с него няколко думи. Все пак с него се разбираме най-добре по много политически и партийни въпроси. Напуснахме Своге със същото чувство на съдбоносни исторически преживявания. Недалеч от Своге, близо до Черепишкия манастир, ученици екскурзианти изпроводиха нашето преминаване с песни и овации. Тъкмо що пееха "че си българин помни!" Чистите детски гласове, непринуденият тон на техния доброволен патриотизъм, който друг път едва ли би ми обърнал (привлякъл) вниманието, сега ме застави дълбоко да се замисля. Орисницата на нашите исторически съдбини едва ли ще се смили над единодушните очаквания на всички българи, стари и млади, мъже и жени! Какви са конкретно тия очаквания, никой не би могъл да каже. Но има и нещо - и според мене то не е много - което би могло да задоволи всички ни и да усили вярата на един младенчески народ в историческата правда и международната солидарност. Тъй той no-скоро би се отвратил от някои свои зли водачи и наказанието, което му се готви от други, би постигнало по-скоро своята цел!                               
* * *
Впрочем и тук душата на българския народ е много по-сложна или, ако щете, много по-пълна с настроения, които ви изненадват. На гара Мездра г-н Стамболийски се срещнал със свой един съмишленик, селянин от околните села на възраст около 60 години. На прощаване той му казал: "Вижте, сключете мир даже и при най-тежки условия. Човешката работа не е трайна. Нека се минат някои години, ние пак ще ги бием"!
* * *
Тренът летеше по дунавските пресечени равнини. Умората и горещината ни страшно измъчваха. Но чувствата на странна тържественост за великото, което ни предстоеше и което свързваше всички българи в едно, не ни изоставяха. Ние не можехме и громко да ги изказваме. Неопределеното бъдеще, зловещото бъдеще свиваше сърцата ни и сдавяше чувствата ни на безпределна привързаност към всички за общата ни съдба като ги превръщаше в една тиха и неотклонна меланхолия. Под влиянието на тия чувства и за да запазим тоя невидим, но чувствуван контакт с българските граждани изникна идеята делегацията да отправи при напущането на България едно съответно комюнике. Проектът трябваше да бъде приготвен от мене. В него аз исках да отбележим нашата вяра в справедливостта на великите сили, за да подкрепим очакванията на всички, които ни изпращаха с такива безрезервни пожелания, но без да им даваме големи надежди. От друга страна, аз исках да посочим в комюникето си, колко голямо е значението на вътрешния ред, както за нашите искания пред конференцията, така и за самите нас и какъв съдбоносен дълг ни налага преживяния исторически момент. Проектът, чиято, форма и изрази не ме задоволяваха напълно, биде одобрен от г-н Сакъзов и г-н Стамболийски. Г-н Теодоров предложи друга, по-кратка редакция, изготвена от самия него.
* * *
Спряхме за малко на Павликени. Казаха ми, че някой ме търсил на гарата. Г-н Генов(7) ми препоръча г-н М[…], наш приятел от селото. Стана ми много приятно, че радикал из тия места се заинтересовал да ме види и обмени мисли..., навярно по предстоящата ни мисия. Но при първото си още приближаване почнах да се разочаровам. Събеседникът ми почна най-изтъркани партийни разговори и всякой негов дъх ме обливаше с неприятни алкохолни изпарения. Пожела да ми каже две думи насаме. Съгласих се, макар неохотно. Очаквах, че може би сега ще лъхне и над него духът на преживяното и той ще прозре историческото. Ново разочарование! Господинът ми заяви, че той заедно с неговите другари от селото, т. е. тия, с помощта на които ние сме се издигнали, настоява да назнача непременно някой си Р. за секретар на м[ировия] съдия, когото аз изоставих поради това, че не отговаря на ценз и няма опитност. Иначе той и неговите приятели не щели да вземат участие в изборите и щели да намерят друг път да се зачитат техните желания! Мъката ми беше голяма. Чувствувах, че не само алкохолните пари определят тоя начин на мислене. Имаше там нещо пo-дълбоко, което, за жалост, пусна корени и в нашата партийна среда и което отдавна подкоси всичкия ни предишен партиен идеализъм и политически полет. Почнах да реагирам против тия нерадикалски мисли, но тренът тръгна. А аз дълго време не можах да отклоня мисълта си от тоя контраст между мислите на България и мислите на радикала от Павликени.
* * *
В Горна Оряховица ми съобщиха, че някои наши приятели са искали да ме видят. Очаквах, че ще дойдат познати радикали от града, дето имаха събрание. С голяма готовност излязох от трена. Искаше ми се да споделя някоя мисъл с по-приближени приятели. Оказа се, че на гарата са дошли да ме видят само двамата наши млади съратници, г. г. Г. и П., мирови съдии в града. Поговорихме с тях, при голямо тяхно възбуждение, предизвикано от събранието, в което и те са вземали участие. Не пропуснаха да ми изкажат своите желания по разместването им в по-удобни за тях градове. Разговорите почнаха да стават вече доста мъчителни. Но тъкмо в тоя момент ме видя г-н В[ичев], един от водителите на така нареченото Добруджанско движение(8). Съобщи ми, че в Русе добруджанци се нагласили да ни срещнат с голяма група и със знамена да демонстрират тяхното непременно желание да се настои, щото Добруджа да се присъедини към България. Колкото и да желаех да се въздържа, все пак си позволих да му забележа, че е било излишно да се прибягва до подобни театралности, които не отговарят нито на положението ни като победена държава, нито на настроението ни пред конференцията. Ако ли пък е въпрос да се обърне вниманието на правителството върху Добруджа, забелязах му, че няма искания, които ние всички, а особено лично аз ценим тъй много, както исканията ни по отношение нещастното население откъснато от България след 40 години общ културен, политически, стопански и битов живот. При това добавих, доколкото сведенията ми се простират по Добруджанския въпрос, стоим засега сравнително най-добре. Мислех, че събеседникът ми ще се задоволи с казаното. Но той тутакси ми отвърна: Как мислите, че стоим добре! Нима ще се задоволите с линията, която изключва Силистренско и Тутраканско? И той беше готов да продължи: Нима ще се задоволим с цяла Южна Добруджа? Не беше трудно да убедя моя събеседник, че нашето положение не ни позволява ние да предявяваме искания, та да обсъждаме, кои от тях са най-задоволителни за нас. Но все пак разговорът стана раздразнителен и досаден. Още веднъж се убедих, че все пак нашата политическа психология най-малко умее да се справя с конкретните условия на действие и че дори в най-трудните моменти ние не преставаме да бъдем максималисти: или всичко или нищо, ето двете алтернативи които владеят нашето политическо съзнание.
* * *
Тренът потегли от Горна Оряховица доста късно през нощта. Колегите почнаха да се отделят, за да си починат. Аз предпочетох да остана сам и да се отдам на мислите си. Нощното осветление и еднообразния шум на влака им даваха най-разнообразно направление. Голямо удоволствие е за мене да се отдавам мълчаливо на мислите си, когато пътувам с железница. Равномерният тропот на колелата, правилното ритмично туптене на локомотива и постоянното чувство на движение са за мене и без това извор на най-разнообразни асоциации, на най-неподозирани вживявания. При това сега пък имаше за какво да се замисля. Тръгваме за Париж с такава историческа мисия, съпроводени с най-трогателни съчувствия от всички! Скоро оставяме България, а в нея тъй много още неустановени преживявания, тъй още деликатни обществени тъкани за циментиране на обществено-политическото цяло! Какво ни очаква далече там, какво ни готви близкото тук, когато и от него се отдалечим там негде зад неизвестностите! А при това наближаваме Русе. Колко спомени, колко преживявания! Чистият, кристално чистият политически и морален фон на моята досегашна обществена и лична дейност, аз си го изваях тук. Той ми беше непоколебимата опора всякъде, дето след това ме носеше съдбата. Не можех да се приближа до Русе, без сърцето ми да затупти по-силно, по-топло и без то да ми не подскаже и напомни всички мои лично и морални ценности от детинството, юношеството, па даже и възмъжалостта. Пък нали и сега от Русе през Дунава ще се отправя за неизвестното, там на Запад, Далечния запад! Нали пак от Русе през Дунава по същия път тъкмо преди 22 години се отправях като студент за първи път към същия Запад, и тогава още за мене тъй много желан и тъй много пълен с мистериозни неизвестности!
Не си легнах. Знаех, че в Русе на гарата, ще ме очакват. Не се излъгах. Бяха почти всички приятели, беше Михайлов, Маеров, Александър, Кольо. Дойдоха във вагона и дълго говорихме. Разменяхме мисли по всички по-важни въпроси. Наближи часът да преминем Дунава. Колегите и всички от делегацията се разбудиха и приготвиха. Явиха се и делегатите на добруджанци, но без оная театралност, за която ми говориха в Горна Оряховица. И слава Богу! Казахме и на тях някои ободрителни думи и почнахме да се готвим за отпътувание! Съобщиха ни, че румънското правителство не се съгласило да преминем Дунава с наш параход, макар да е било задоволено тяхното искане и топовете на парахода да са били снети. Трябваше да пътуваме с един румънски параход и един шлеп, избрани от най-последните техни запаси. Не останахме изненадани от тая първа среща, понеже бяхме се приготвили за най-разнообразни срещи. Едва що се развидели, отправихме се на парахода. Със сдавено сърца и притеснени чувства разделихме се от България и навлязохме в пътя на изненадите, неизвестностите и изпитанията.
* * *
В Рамадан румъните ни приеха любезно. Скоро се настанихме в специалния трен, уговорен от нас и за нас, и заминахме за Гюргево. На гарата там ни посрещна и изпрати едно отделение войници с офицер начело. Дали това беше за наша чест и досега на мога да си обясня. Войниците и офицерът стояха мирно при пристиганието и отпътуванието ни. Но иначе защо пък тая чест за нас? Необяснимо!
От Гюргево отпътувахме навреме и при най-голям ред. Румъните ни посрещаха и изпращаха мълчаливо, с една ледена хладина, свободно преминаване. Но никаква обида, никакво огорчение, никаква неприязненост. Поведението на народа не ни учудваше. Малко ли страдаха и те горките. А народът в страданията си все повече се учи на великодушие. Но се учудвах от администрацията. Познавайки ги доста отдавна, не допущах, че управляващите не ще проявят негде известно пренебрежение. И всъщност то скоро се прояви. Румъните ни дали повреден локомотив. Още на първата гара след Гюргево ние трябваше да чакаме повече от час, до дето пристигна друг локомотив от Гюргево. С това закъснение пропуснахме Orient-express и макар че го догонихме в Ninkovze вследствие на телеграмата на майора G., който заповяда на трена да ни чака там, все пак закъсняхме с 6 часа и пропуснахме Simplon-express, с който трябваше да пътуваме по-нататък. Това закъснение предизвика по-късното ни пристигане в Париж с около 24 часа и обилните насмешливи закачки на парижката преса.
29 юли 1919 г.
Мъчителните изпитания продължават. След утрешната закуска събрахме са при г-н Теодоров, за да обмислим, как да се обърне вниманието на членовете от другите делегации върху нашите гледища и нашите аргументи, изложени в "La question bulgare et les etats balkaniques". Решихме да изпратим с подходящо писмо 10 екземпляра от тия мемоари до Секретариата на конференцията и под отделен надпис по един екземпляр на всякой от чуждите делегати. Още не привършили тоя въпрос, г-н Сакъзов, отишъл за малко в стаята си, се завръща с ужасен поглед и чете съобщение от "L'homme libre", според което съветът на петтях ни дава излаз на Егейско море, но в замяна на това отстъпва цяла Източна Тракия на Гърция, задоволява всички териториални искания на Сърбия и запазва цяла Добруджа на Румъния. Бедният г-н Теодоров! Още не изслушал края на това съобщение, той прибеля и загуби обикновената си словоохотливост. Ръката му почна нервно да трепери и той се оттегли в съседната стая, понеже му стана видимо зле. Неговият непоправим, дори брутален оптимизъм му измени. Увереността във справедливостта и мъдростта на великите сили го напусна. Неговото дълбоко чувство на обич към родината бе тъй зле засегнато, че моралната мъка се превърна във физическа немощ. Г-н Сакъзов почна пак да уверява себе си и околните си с поглед втренчен в далечините неопределени, сякаш негде там той виждаше невидими фигури, които се мъчеше да убеди в правотата на нашата кауза. Аз се отдадох на обикновените си мълчаливи размишления и сам си признах, че даже моите песимистични очаквания са надминати... Разстройството и смущението продължиха немалко, но все пак скоро се окопитихме. Аз прочетох сам съобщението и поисках да се утешим с условната форма на неговите изрази. След това, съобщи ни се, че тия съобщения са обикновени вестникарски стрели, изковани в редакциите, за да внесат смут в делегацията ни. Кой би казал, че даже редакцията на "L'homme libre" прибягва към тия средства, и то по отношение на една тъй беззащитна делегация като нашата!
И друго днес ми направи впечатление. Бяхме решили да приготвим един малък мемоар върху нашите гледища по тракийския въпрос и да го представим на конференцията без други формалности, та да ни чуят там, дето очевидно ще са разединени, преди да са се произнесли. Г-н Теодоров покани г-н Иванов и г-н Михайлов, за да ги натовари с изготвянието на проекта в най-скоро време. И двамата намираха хиляди предлози, за да отложат изготвянието му след няколко дни. Не били още готови статистическите им данни, нямало в каква дипломатическа форма да се изготви тоя мемоар, той трябвало да бъде много добре аргументиран и пр., и пр. Като че ли нашата задача е да изготвяме само всестранни и изчерпателно научно аргументирани изложения и като че ли не трябва да използуваме всяка възможност да постигнем бързо един видим резултат. След дълга размяна на мисли, почнаха да работят според нашите решения. Ще видим кога и как ще бъде изпълнено!
Повече довелен останах от Финансовата комисия. Въпросите се поставяха правилно: какви аргументи могат да се наведат, за да се намали размерът на обезщетенията при всички по-важни териториални и стопански възможности? Според г-н Сакаров(9), комисията била готова със съответни аргументи за всяка една от тия възможности. Слава Богу! Поне един път и ние проявихме способност да гледаме практически на работите и да имаме пред очи най-близките, непосредни резултати!
* * *
Успокоението настъпи по-скоро отколкото предполагах. "Temps" опроверга съобщението на "L'homme libre" като отбеляза, че границите на България още не са окончателно определени и че по въпроса за Добруджа наново си пробива път мнението той да са реши чрез преки преговори между Румъния и България. Оптимизъм отново обхвана всички. До кога ли?
Прочете ни се мемоарът върху Тракия, според говореното тая сутрин. Проектът, съставен от г. г. Михалчев(10) и Мишайков(11) изобилствува с обяснителни пасажи и полемични аргументи. Кога ще свикнем и ние тъй да излагаме и съпоставяме данните и съображенията, че обясненията и полемиката да се чувствуват от всички, без да се указват изрично? Заявих г-ну Сакъзову, който урежда тоя пръв наш акт, че желая да поговорим по него.
30 юли 1919 г.
Оптимизмът отново ни завладя безрезервно. "Journal" възпроизвежда впечатленията на своя кореспондент от един разговор с Polk(12), според който Америка, за да запази общия мир, ще се противопостави на всяко решение, лишаващо България от Кавала. Вчера ние се страхувахме за Деде Агач, днес нас ни галят с надеждата за Кавала! Настроението се повдигна силно и по привичките на нашата колективна политическа психология мнозина почнаха да тълкуват всички трудности, които и днес още продължават да съществуват, като искани комбинации и извъртания, целящи само нашето добро. Даже отказът на Титони(13) да представи проекта за Тракия се тълкува в смисъл благоприятен за нас. Титони не искал бил сам да поеме отговорност че отхвърля гръцките искания. Той предпочитал да се покрие с едно общо решение на конференцията, А що се отнася до неговото изоставяне на Тракия, което по-рано се тълкуваше като компенсация срещу някои придобивки в Мала Азия, това днес се отрича от всички. Във всякой случай настъпват решителни минути. Изглежда, че становището на Америка е решително. То не може да не предизвика един обрат благоприятен за нас. Самият факт, че Америка е решила окончателно да подпише договора за мир с нас е вече едно щастие за нас. Тя не ще изложи току така своя престиж и най-малко ще иска да предизвика един компромис за Тракия. Не е чудно, че Италия ще почерпи кураж от това становище на Америка и наново ще се възвърне към, може би, временно пожертвувани решение. Ненапразно Титони се разболял и не присъствувал на първото заседание на петтях, в което е присъствувал Polk. На Америка, на Уилсън(14), техните мисионери, а може би и на г-н Панаретов(15) ще има много да благодарим!
31 юли 1919 г.
Съдбата ни все още не е решена окончателно от петтях. Собствено, не са решени още териториалните въпроси, или, по-точно, въпросът за Тракия. Но вестниците решават и тоя въпрос. По-голямата част, разбира се, в полза на Гърция. Те не ни правят вече тъй силно впечатление. Но силно впечатление, ни направиха две съобщения: едното във "Verite", подписано от Fabrice и другото в "L'oevre", подписано от Charles Leglio. И двете са в наша полза и ни защищават умело и с много добри аргументи. Може би тая защита се дължи на г. майор G., който сам е пожелал да му дадем материали. Но във всеки случай обратът е процепен и ние, както всякога, намираме безкористни и убедени защитници.
Днес дадохме последната редакция на изложението по тракийския въпрос. Подобрение има, но аз все пак не съм доволен от него. Аргументите се разляни и не всякога тъй подбрани, че да защитят решително и с няколко думи едно ясно положение.
1 август 1919 г.
Борбите за нас в средата на петтях продължават и ние все още плуваме в неизвестността. Става все по-ясно, че Италия ни е изоставила срещу компенсации в Мала Азия, а Румъния, възползувана от затрудненията на Венизелос(16), си е осигурила неговата подкрепа за Добруджа срещу своята поддръжка за Тракия. Играта на Италия не е тайна за никого измежду нашите. И с трогателна прямолинейност на политическа искреност мнозина, даже г-н генерал Л[уков](17) считат, че с презрение трябва да скъсаме в бъдеще всички връзки с тая страна. Колко наивно детински мислим все още по политическите работи! Всякога сме бивали готови да заглушим хладните разсъждения на трайни политически конюнктури и констелации с временните чувства на негодувание или на презрение и възмущение поради постъпките на други държави. Злочестите опити, тъй явни последици на политиката на чувства, още не са ни поучили. Така постъпихме в 1913 г., така постъпихме и в 1915 г. Дали пак тъй не ще постъпим и в 19... г?
Днес след обяд изпратихме до конференцията изложението си за Тракия и мемоара: La verite' sur les atrocites bulgares. След това заедно с г. г. Сарафов(18) и Сакъзов отидох във Версай. Тоя път, след като хвърлихме бърз поглед върху водите, каналите и езерата и след като отново поглъщах с наслада всичката чаровност на меките, завършени и симетрични линии на парка, посетихме двореца. Публиката си беше излязла вече, понеже часът бе 5. Поради особените разпореждания на нашите хладни, но внимателни пазители, нам бе отдадена честта да се разходим сами с офицера, който ни придружаваше, един от пазителите на дворците, из великолепните и разкошни негови апартаменти. Посетихме стаите на Людовиг XIV, галерията на огледалата, стаите на Людовиг XV, на Мария Антоанета и на Людовиг XVI. Нашият чичероне бе много любезен и много внимателен. Той ни обръщаше внимание на всичко по-важно и в знак на особено благоволение ни показа дори будоарите на кралиците и стаите на Мария Антоанета, които не са открити за всички посетители. Но все пак много остана неразгледано. Ние имахме едва един час на разположение, а да се види имаше тъй много! Останах поразен от вкуса и от стила на постройката. Особено приятно удоволствие изпитвах от разния стил на апартаментите според владетеля, който ги е обитавал и епохата, през която са били наредени и украсени. Порази ме също големия лукс, голямото богатство, разпиляно по тоя дворец, но използувано с вкус, система и вярно художническо чутие. Всякъде виждаш не толкова разкоша и скъпоценното, колкото артистичното, чаровното. Всичко това ме порази и, ако щете, ме трогна. Колко бих желал да си бях пак сам, както в ония минали години, когато бях в Рим, Неапол, Флоренция, па и в Германия! Тогава бих се скрил негде, в някоя от стаите, бих се любувал на воля от стройните, измерени линии на всичката украса в стаите. Бих се отдал на съзерцание, пред кокетните фигури, изящните черти, меките тонове на всички картини и портретите тъй подхождат към някои от моите впечатления и предразположения, и то към ония, които най-много ме омайват и които най-малко съм имал случай досега да култивирам и практикувам. Бих сторил всичко това и бих се отдал на исторически размишления и откровения и уверен съм, че бих се дълго колебал между това, дали да порицая цялата тая тълпа на изящни маниери, която тъне в плътски удоволствия, готви сътресения и нещастия на цял народ и сама не съзнава възвишеното в нея, или да я оправдая. Но аз не съм сам. Пък и колкото пъти неволно се отдам на исторически и естетически съзерцания, сърцето ми тутакси де свива и историческата ни съдба тутакси изплува пред мене с всичката си политическа грозота. Мислите ми се отдръпват от Версай и почват наново пак да блуждаят там, към онова, което ни предстои. И тогава отново ме обземат чувствата на тежка отговорност, на съдбоносни исторически моменти и на жестоки изпитания, които съдбата ни е отредила да преживеем в най-скоро време. И тогава пак почвам да си казвам: нима тъй си мислех аз да посетя тия богатства на Париж!
Вечерните вестници съобщиха наново и настойчиво вестта на утрешните, според която по сведения от Белград, в България избухнали болшевишки движения, главно в София, Пловдив, Русе и войските отказали на много места да изпълняват заповедта за въдворяване на реда. Съобщението намери крайно благоприятни условия, за да внесе във всички ни по-голяма или по-малка тревога. Още при отпътуването ни от България, положението там беше вече доста натегнато. А оттогава досега никакви съобщения от там не сме получили. Изобщо взето ние бяхме уверени, че у нас нещо извънредно мъчно може да се случи, но пак, кой знае! Дали тия тревожни съобщения не съдържат нещо вярно? И г-н Сакъзов, който, обикновено, най-леко се подава на първите си впечатления и под влиянието на непосредните си чувства е готов да действува без да прецени критично и конкретно избрания път, почна пак своите иеремиади, как безгрижно сме се отнасяли към големите въпроси и предложи да поискаме официално, чрез г-н Теодоров сведения от шефа на Военната мисия г-н полковник Н[ойков](19). Г-н Теодоров се противопостави, като изтъкваше своята увереност, че в България няма нищо и че съобщенията са лъжливи. Г-н Сакъзов, разбира се, не можа да се успокои от тия уверения и патетично настояваше на своето. Забелязах, че е неудобно за нас, като официално представителство на българското правителство, с което ние можем вече да се сношаваме даже с шифър, да искаме сведения от чуждо правителство за работи, станали в България. Г-н Стамболийски застана на същото гледище, което се сподели и от г-н Теодоров. Но за успокоение на г-н Сакъзов, усвои се предложението на г-н Сарафов, да се запита г-н Н., частно, дали се знае нещо по-точно за България. Впрочем и това не стана. Защото на другия ден съобщенията не се повториха, тревогата и чувствата отминаха и ние се поуспокоихме.
2 август 1919 г.
Събитието на днешния ден бе пристигането на г-н Гешов(20). То ни изненада приятно. Защото г-н Гешов се забави много и някои измежду нас почнаха да се съмняват, дали той ще дойде въобще.
Г-н Гешов бе приет в нашата среда с всеобщо внимание и почит. Това ме трогна. Напредналата възраст на г-н Гешов, неговото бурно минало, което брои не малко заслуги към България, неговото участие не в малко исторически събития от междудържавен характер, най-после неговата предана и многостранна деятелност в Швейцария през последните няколко месеца в полза на България - всичко това бе събудило във всички други среди пълна почит и уважение. То събуди и между нас българите, може би за пръв път, същите тия чувства.
Г-н Гешов ни обясни причините за своето забавяне. Те се намират във връзка с нашата мисия. Най-важната от тях е уреждането на срещи с някои английски общественици - а може би и с Л. Ж[ордж](21) - в Лондон, за дето той получил разрешение да се отправи. Г-н Гешов с присъщата си почтеност предостави нам да решим, дали да отиде в Л[ондон] и на какво да напира там. Той сам изтъкна, че още няма съобщение, дали ще се види с него. Някои, вземайки повод от това, бяха на мнение, че по-добре е г-н Г[ешов] да замине, само след като получи сигурност, че ще има тая среща. Аз обърнах внимание на това, че г-н Г[ешов] трябва да замине по възможност no-скоро, защото даже да няма непосредна среща с Л. Ж[ордж] контактът с другите ще може да принесе полза на България. Добавих, че по всичко личи, какво тоя контакт се желае и от английските среди и ако Л. Ж[ордж] по положението си не ще може да се срещне с г-н Г[ешов] той сигурно ще узнае от другите размяната на мисли с г-н Г[ешов]. Най-после отбелязах, че Л. Ж[ордж] никога не ще гарантира с писмо една среща с г-н Г[ешов] даже ако иска да се види с него. Първоначално, колебанието между нас бе голямо. Но по-после, особено след като се прочете писмото на английския шарже д'афер в Берн Lord Akson и промяната на неговото държане, което минава внезапно от избягване на всяка среща, с пълна любезност, манифестирана даже от lady Akson, усвои се, че г-н Гешов трябва да замине по възможност утре. Колкото до неговата мисия в Лондон, съгласието се установи сравнително леко. Всички бяхме на мнение, че английските финансови среди трябва да се заинтересуват пряко особено с оспорваните ни територии, като им се дадат концесии по пристанища, канализация на Марица, мини и пр. Защото България и без това все ще прибегне до концесионната система, за да се възстанови и да заздрави стопанското си положение, а също и да уреди финансовото си равновесие. Относително политическите ни искания, г-н Г[ешов] може да изтъкне началата на плебисцит, автономия на Македония и дори да отбележи дискретно, че според него мирът едва ли ще може да бъде подписан, ако условията са много тежки и особено, ако се откъснат земи от старите граници на България.
Днес вестниците ни пожалиха. Те не писаха нещо особено за нас. При все това, очертава се вече по-ясно, че тракийският въпрос ще се свърши с компромис между американското и гръцко гледище. Нашият мемоар за Тракия е получен от конференцията.
3 август 1919 г.
Днес бяхме пак в руската църква. Отидохме с намерение да се видим с някои меродавни лица из руските кръгове. Не успяхме и тоя път. Русите се държат не бих казал хладно, но предпазливо и нерешително. Те предпочитат да ни избягват. Горките! И тяхната съдбата се коренно промени! И те не могат да вършат това, което чувствуват и което искат. Защото и те имат нужда от благоволението на други. Ние не сме се намирали в друго положение. Но те!...
Все пак аз останах доволен от църквата. Тъй добре се чувствува човек там. Малкият кокетен и грижливо украсен храм, тъмно-червените стени с меки сводове, модерни и с вкус нарисувани картини, чудесната акустика, измерената служба и грижливо водения хор - всичко това създава атмосфера на дълбоки вживявания и чисто религиозно-естетически съзерцания. Наново пак се отдавах на най-разнообразни потоци на чувства и мисли, поддържани в преситен драматичен тон, съобразно с литургията и хоровата музика. И право. Надали има другаде тъй концентрирани драматични преживявания и тъй обилно драматизирани звукови положения, както в нашата църковна хорова музика!
4 август 1919 г.
Днес замина г-н Гешов за Лондон. Събрахме се наново, за да установим последните указания на неговата мисия. Нещо ново не добавихме. Повторихме изтъкнатото до сега. Всъщност едва ли можем да се доберем засега до нещо ново. Крайните наши задачи са много ясни и тъй добре обосновани сами по себе си, че не се нуждаят от много хитрувания и дипломатически обсъждания. А пътищата, които ни водят до тяхното разрешение, както и средствата, които имаме за сега на разположение, са тъй ограничени, че голям избор и в това отношение нямаме. Все пак поговорихме по необходимостта да заинтересуваме финансови английски среди с нашия суверенитет в Тракия, чрез даване на концесии, да се обърне внимание, че при много тежки условия на мир, България ще се постави пред големи изпитания във вътрешния ред и спокойствие, пред големи изкушения, тъй като тогава ще се изложи авторитета на партиите в сега управляващия блок, т. е. ония партии, които всецяло са ангажирани със Съглашението и които единствено могат още да запазят реда у нас; да се изтъкне, че при тия условия и особено, ако се откъсне нещо от стара България, едва ли ще се намери човек от по-авторитетните партии в България, който би подписал такъв временен и осъдителен мир. Говорихме по всички тия въпроси и разменяхме разни аргументи, но в очите на всички ни се четеше същото чувство на беззаветно смирение и най-сърдечни благопожелания, което ни обхвана още при тръгването от София. Сякаш всички ние инстинктивно схващаме, че, може би, не са аргументите и дипломатическата ловкост, които ще ни помогнат. Ние сме повалени и от всички страни обкръжени с противници. Даже най-малките свободни движения са нам непозволени. Ние сме в ръцете на други. И в такъв случай само една свърхестествена сила, само Бог, само неопределеното и мистично случайното може да ни помогне. Още в София погледите на всички сякаш говореха: дано Бог ни бъде на помощ! И ние днес като че ли си казвахме: имайте предвид г-н Гешов, всички тия възможности, пък дано Вие излезете честит, та да обърнете щастието към нас! Ние всички Ви пожелаваме най-доброто!
Вечерта пристигна първата телеграма от София, подадена на 1 август, приета тук на 3-ти, 12,25 ч. сутринта. Телеграмата беше напълно успокоителна. Правителството взело всички мерки против готвените демонстрации на 27 юли и редът бил напълно запазен, без да стане нужда да се намиса властта. Само железничарският въпрос, който се считаше от нас окончателно уреден, едва сега бил на път да се уреди. Как? Не ни се съобщава. Този втори пункт от телеграмата огорчи неколцина измежду нас. Но все пак върху всички ни надделя първото чувство на успокоение и радост. И как да не се порадваме? След толкова дневна раздяла, след толкова разнообразни слухове и известия на вестници, сред тия изборни и тревожни настроения и сред тукашния суров режим на смешна изолираност, една телеграма от София, едно автентично известие от България. При това една добра новина! Все пак на 27 юли не е станало нещо особено. Редът и спокойствието са били напълно запазени. А това е засега нашата най-голяма политическа добродетел, нашето най-голямо политическо богатство вътре в България и вън от нея.
Радостта ни не мина съвсем незасенчена. Едва свършили вечерята, г-н Ив. ни съобщи, че в “Temps” наново са писали много неприятни работи за нас, особено за личностите на нашите делегати. Съобщи ни също, че същият вестник отбелязвал, какво на частни заседания на американската, италианска и гръцка делегация, събрани вчера, Америка не правела вече опозиция на гръцките домогвания.
Побързах да се прибера в стаята си и прочетох вестниците. Оказа се, че писаното в “Temps” далеч не е тъй страшно, както ни се представи. Истина е, че там се пледира каузата на сърби и гърци по обезщетенията и участието им в съответната комисия, но цитираното от речите на г-н Теодоров не само не го излага, но, напротив, поставя нашата кауза на много приемлива основа. Пък освен това, главната цел на статията е no-скоро пледоарията на “Temps” да се назначи англичанин вместо французин за шеф на Съглашенската мисия в София, която ще бди за изпълнението на договора за мир. Това мое оптимистично схващане се сподели и от г-н Теодоров. Все пак мен ме озадачи протестът на сърби и гърци против клаузите на договора относително обезщетенията. Тоя протест е подкрепен с мотив, който, изглежда, най-силно влияе върху психологията на тукашните народи: България, макар и победена, била фаворизирана тъй много, че в същност изглеждало като че ли Сърбия и Гърция са победени. Сърбия иска 650 000 глави добитък, когато ни определят само 28 000, а тя поддържа, че й е отвлечено 3 000 000 - цифра очевидно невероятна! Тоя протест на сърбите ме озадачава. Тъй аргументиран, той навярно ще бъде уважен в известен размер. Но тая тяхна постъпка ме съвършено огорчи. Аз все още имам достатъчно морална сила и съм готов да работя за искреното и пълно сближение и споразумение на двата народа за мирно съжителствуване на Балканите. Но кому служат сърбите, като предявяват тъй лъжливо обосновани протести и то след като конференцията е приела едно положение? Каква цел гонят те, като в последен момент проявяват тъй странно желанието си да лишат България от работен добитък, да я тикнат в мизерия и да си спомня винаги в тежките минути на незавидната си участ, че това са сърбите, които й създадоха това положение?
Във вечерните вестници прочетох, че комисията по проверка на пълномощията имала утрината заседание и намерила пълномощията ни редовни по форма и съдържание. Неволно сърцето ми леко се сви! Значи, готвят ни първото свиждание! Аз съм готов отдавна за първото и даже за последното свиждание. Но все пак сърцето ми болезнено се сви. Дали то даже не изпита горчиво разочарование?   
5 aвгycт 1919 г.
Тая вечер се събрахме, за да прочетем писмото, което г-н Теодоров изпраща до г-н Маджаров като изложение до Министерския съвет по извършеното от нас до сега. Г-н Теодоров четеше, ние слушахме и моите мисли полетяха далеч там негде към родната земя. Нещо мило, топло обля цялото ми същество и пред мене пак почнаха да се редят далечни и близки спомени на тъй дълбоко прочувствуваното и тъй сърдечно преживяното там. Скоро изпъкнаха пред мен погледите на ония, които ни изпращаха в София, техните погледи и техните мълчаливи, но тъй съдържателни и тъй предани благопожелания. И аз отново почувствувах всичката отговорност на нашата мисия и великото, съдбоносното на преживявания исторически момент. Почувствувах го и сърцето ми се сви под духовните мъки на поетото бреме.
Може би тая чувствителност днес си има и друга причина. След вечеря всички, които бяха научили, че свиря на пиано, настояваха много неотклонно да ги поразсея малко. Както винаги в тия случаи, и сега на мене ми беше крайно неприятно. Не че не желаех да задоволя моите сътрапезници и всички другари по съдба. Ала чувствувах, че не ще мога да им доставя колкото и малко удоволствие. Отказвах и най-вече аз оставах огорчен от моя отказ. От една страна, сам аз най-вече бих желал да можех да посвиря тъй като аз зная и аз искам. От друга страна, тая пълна увереност, че не ще мога да просвиря даже най-обикновеното, най-лекото! Тоя трагизъм винаги ме е измъчвал. Никой ми не вярва колко много ме измъчват ръцете и тяхното заболяване, което пресече най-окриления полет на моите сили и старания и ме лиши от най-ценното удоволствие, що можех да имам. След това никой ми не вярва, че най-малката минутка, която мога да използувам на пианото, аз употребявам за да се запозная по-отблизо с истинската музика, Обикновените валсове или други модни работи не ми доставят никакво удоволствие и аз никога не ги свиря. А другото никога не мога да зауча наизуст, защото никога не свиря редовно и никога не свиря едно и също нещо, било поради ръцете, било поради желанието ми да се запозная с все по-нови и по-нови работи. И ето пред една покана да свиря в такова общество аз се чувствувам съвсем безпомощен. Как се измъчвах тогава от положението си и от разнообразните си желания! И как тихо облажавам ония, които, много по-малко взискателни, учат, знаят и свирят много работи на лекия вкус на широката публика! Те все пак могат да задоволят себе си и другите. А аз, въпреки толкова годишния ми труд нито себе си, нито другите. Ето и тая вечер г-н генерал Л[уков] просвири толкова валсове, толкова арии от разни опери, Grieg, Solweig's Lied, просвири ги с леко чувство, вариететни акценти, груби грешки в ритмично и хармонично отношение, но ги просвири и задоволи всички ни. А аз, стоя като слушател и съзнавам, че даже това не мога, което г-н Л[уков] може. А славата ми на добър пианист е голяма. Каква мъка, каква горест!
6 август 1919 г.
Г-н Цачев отпътува за София като куриер. Чрез него изпратих няколко писма. Тяхното написване зае почти целия ми ден, а спомените, разбудени чрез тях, и досега ме обливат с топлотата и негата на далечни видения. Написването на всяко приятелско писмо е бивало за мен истински празник. Аз цял се вдавам в чувството, което ме свързва със събеседника ми по писмото, и чувството, при което пиша писмото. Пред мен никне образът на събеседника ми и всичко, което ми е тъй скъпо у него. Съдържанието на писмото придобива за мене второстепенно значение. Главното е личното мое удовлетворение от написаното писмо, топлото чувство на вътрешно събеседване с близък человек. Заради това, може би, много малцина са доволни от моите писма, и то предимно ония, към които мога да бъда откровен и на които мога да пиша писма без съдържание. Но заради това пък лицата, на които още пиша изчезнаха до един.
Днешните писма бяха по-особени. В тях се помъчих да вложа по-голямо съдържание. Но все пак успях да побеседвам с близки до мен лица, успях главно да си поживея със спомени и видения из България. Мене ми олекна. Топло чувство на безпределна нега се разля по всички фибри на съзнанието ми, насочено все там към милите, родни далечини. И аз бях доволен.
Покрай това днес прочетохме отговора си по мемоара на Междусъюзническата анкетна комисия по нашите жестокости в Гърция. Отговорът биде одобрен с малки поправки. Той е, изобщо взето, сполучлив. Защото, в същност, гърците имат най-малко основание да се оплакват от нас. Повечето им обвинения са неоснователни и неистински. Но какво да правим, като ни е излязло лошо име! Дали нашите военни ще се вразумят от печалните им дела през, миналата и сегашна война, които, без да ни бъдат полезни в каквото и да било, очерниха за дълго време името на нашия добродетелен, милозлив и сърдечен войник? Нека не се оправдаваме, че съседите ни са по-лоши от нас. Името ни е тъй лошо, че за да измием петното, трябва години да се държим във всяко отношение примерно.
В същото заседание решихме г-н Панаретов да се завърне обратно във Вашингтон, дето са Wilson и Lansing. Едва ли има между нас человек, който тъй неусетно спечели симпатиите на всички, както г-н П[анаретов]. Неговото държание и във Вашингтон ще е било примерно. Внимателен, сериозен, той всякога умее добре да постави въпросите и с добросъвестността си да печели приятели на разрешението им според нашите интереси. Прекрасно познава хората, с които работи, и всякога действува с тактичността на културен човек. Не малко симпатична е и госпожа Панаретова. Американка по произхождение, тя ме трогна до сълзи, когато оня ден ми говори за нейната привързаност към България и скъпия спомен за нейния едничък син загинал през последната война. Много съжалявам, че не ми се отдава и друг път да поговоря с тая приятна и мила дама.
В конференцията все се бавят. Изглежда, че договорът ще ни се връчи едва към 17-18 август. Толкова по-добре! Дотогава ще минат и изборите, та хапът ще може да се глътне при по-спокойна вътрешна атмосфера.
7 август 1919 г.
Прегледахме отговора по обвиненията ни в жестокости в Моравско. Защитата ни тук е една от най-трудните и... най-досадните. Едничкото ми утешение е, че обвиненията на сърбите са извънредно преувеличени и че в същност те се вършили не по-малко жестокости от нас.
Преглеждането на отговора ни отне почти целия ден. Решихме да го изпратим утре в Конференцията заедно с подписите на бежанците българи от Източна Тракия, прогонени от турците след 1913 г. Цялата днешна работа ми беше съвършено противна. Чувствувах се разнебитен, потресен и недоволен от себе си. След общите обсъждания оттеглих се в стаята си. Не можех да намеря спокойствие и излязох да се поразходя по двора. Там също не останах дълго. Дразнеше ме нещо, дразнеха ме и нашите другари, които спокойно си говореха върху обикновени теми, и нашите пазачи. Върнах се пак в стаята си, погледнах към Bois de Boulogne, минаващите групи хора... и за пръв път ми стана мъчно, че не мога да изляза в Париж, да се позабравя пред някои негови памятници. Те сигурно биха ми поговорили за нещо друго и биха ме отвърнали от несретните ми днешни мисли.
8 август 1919 г.
Интересна сценка обърна днес вниманието ми. Учителка с група дечица-ученички, идейки от улицата на Neuilly, се спряха подредени на тротоара пред хотела. Очевидно искаха да минат улицата, за да навлезат в Bois de Boulogne и прекарат деня там. Улицата не е една от най-шумните. Автомобили се движат доста много, но всички се спират пред входа на леса, за да си платят октроа по бензина. Въпреки това, учителката с голяма предпазливост и голяма бдителност задържаше децата и чакаше да изминат всички коли, за да премине улицата - нещо около 5 метра широка. По едно време тя се реши, и поведе децата. Но скоро се явиха наново автомобили, които, забелязали децата, спираха се и изменяха пътя си, съобразявайки се с тях. А учителката - млада госпожица, скромно облечена - тичаше напред и назад да закриля децата, да ги подрежда и да ги води под свое покровителство през улицата. Тя се успокои само тогава, когато всички деца навлязоха в леса и тръгна с тях. Каква внимателност и каква грижа! Каква добросъвестност при изпълнение но своята длъжност и какво чувство на отговорност! Ето какво ни липсва на нас всички ни от най-малкия до най-големия.
Сутринта и след обед се занимавахме с отговора на обвиненията ни в жестокости, извършени в Моравско. Пак имаше моменти, когато трябваше с болка на сърце да преглъщаме горчиви спомени, позорящи доброто ни име за дълги години. Колко труд в областта на културата, колко дела на националното великодушие и възвишеност ще трябва да проявим, за да измием петното, нанесено от неколцина неуравновесени и побеснели управници! За щастие, че сърбите не са народ, който стои no-горе от нас в това отношение. Кой знае дори, дали не ни надминават? Но каква полза? Грешките на другите могат да обяснят, но не и измият нашите петна.
След обяд излязохме на разходка из Bois de Boulogne и бяхме в Bagatelle. Пак имах случай да се порадвам на това чисто французко, може би, чисто парижко изящество на линиите, на тая симетричност, елегантност, кокетливост във формите, на тая тънка, деликатна сянка, на тая прозрачност във въздуха и декоративност в подреждането на цветята и дърветата. Французинът не се трогва толкова от идеята, съдържанието, мисълта. Нему не са скъпи драматичното в положения, чувствувания и преживявания. Той отправя всичкия си интерес на външно приятното, на милото и игривото във външното възприемане и само по него може да се заключи за игривостта и подвижността на неговия дух, за деликатността, изяществото, красивото, моделираното и нюансираното в неговите чувства и вътрешни движения. Тук таме само ще се долови негде, че зад това измерено изящно и сдържано кокетно се крият дълбоки драматични борби на потресни преживявания и непоносими положения. Но то се само долавя и догажда. Непосредно възприеманото е външно изящното и сдържано красивото. То е изящният, външно красивият и измерен валс в Манон, върху която се разиграва цялата буря от страстни чувства между Манон и бащата на Adolphe. Това е, изглежда, артистичния натюрел на французина, поне доколкото го долавям от Bois de Boulogne и Versailles.
След вечеря имахме няколко неприятности. Вечерните вестници наново бяха крайно безпощадни спрямо нас. L'lntrasigeant отбеляза една нова еволюция на тракийския въпрос: отстъпването на най-западната част на Гърция, а създаването от другата част, т. е. Деде Агач и Гюмурджина - една международна област. Възможно е да бъдем изненадани и с такова разрешение на въпроса, колкото и неестествено да е то. Възможно е, за да се накаже България и да се задоволи Гърция, да се създаде подобна междудържавна област, макар че тя никому не е необходима: тя не се конституира като свободен достъп към море за държава, на която не може да се даде, понеже я взимат от нас, които имаме нужда от тоя достъп; от друга страна, как би могла да съществува стопански и политически тая област като неутрализирана международна единица? Всичко това е необяснимо. Но толкова необясними работи стават в тая конференция!
Тая вечер свирих, защото не мога да търпя положения на вечни покани. Бяха намерили Mignon и La flute enchantee но за пеене. Свирих арията на Mignon и увертюрата на La flute enchantee, разбира се a prima vista. Свирих и, разбира се, всички останаха разочаровани!
Между това г-н Панаретов, който заминава утре рано, Дочете едно писмо на г-н Теодоров до Wilson. Писмото беше много добре написано и го одобрихме. Поговорихме върху неговите инструкции. Аз наново настоях да може да узнае и ни съобщи минималните искания, та да знаем, кое да искаме. В това време се получи до него писмо от г-н Polk. В писмото, след обикновените, но много внимателни приветствия, г-н Polk изказваше радостта си, че г-н Панаретов е в делегацията и че ще има случай да ни посъветва в умереност. Но, Боже мой, до где ли може да отиде тая умереност?
Простихме се с г-н и г-жа Панаретови мило и задушевно. Отидох си в стаята. Личните ми морални мъки бяха големи. Но ония погледи на софийските граждани, ония чувства на трогателна преданост към общата ни мисия, които вълнуват целия ни народ, предусещането ми каква Голгота ни очаква още - те излизаха на преден план!
9 август 1919 г.
Нощта мина крайно неспокойно. Натегнатите нерви бяха зле изненадани от силния шум, който почна да ме дразни тъкмо като си легнах и който се дължеше на едно повреждание на водните тръби.
Все пак тутакси след закуската се събрахме и обсъдихме някои общи въпроси. Разискванията носеха отпечатък на настроението и безпокойствието, създадено от вчерашните вестници. Постепенно то се изживя и решения практически не се взеха. След обяд изслушахме изложението по претенциите на Сърбия за български земи. Изложението е написано от г-н проф. Ив[анов](22). Съдържанието, изобщо взето, е прецизно. Но тоя тон на полемика и тая тенденция не да се оборват сръбски искания пред конференцията, като се имат предвид практически резултати, а да се изтъкват погрешни техни твърдения, за да се каже, как ние добре си владеем материята - тоя тон и тая тенденция ми се видяха съвсем неуместни. Обърнах им внимание, че аргументите засягат повече сръбски искания, които се отхвърлят от конференцията, а няма специфични аргументи за ония техни искания, които се удовлетворяват, т. е. исканията им около Босилеградско и Струмишко. Добавих, че, може би, изложението ще бъде отхвърлено, щом като се види, че то се сили да отвори отворена врата. Реши се да се допълни и изглади.
След това се оттеглих в стаята си. Поработих върху заключението на един мемоар за намесата ни във войната, който мислим да подадем на конференцията. В него трябваше да вмъкнем и някои чужди идеи, но го написах, изобщо взето, според моите схващания. Ще видим дали ще бъде усвоено.
Вестниците съобщават тая вечер, че съветът на петимата внесъл някои изменения във финансовите и стопански клаузи на договора ни за мир, за да задоволи исканията на сърби, гърци и румъни. Значи, протестът на сърбите не е без резултат, а ако се съди по статията на Н. Янкович, финансов делегат на Сърбия, протестът им се опира на крайно тенденциозни данни. Жалко, много жалко, че сърбите правят всичко, за да стане пропастта между нас все по-дълбока и по-дълбока! Кога ще поумнеят народите и особено тия на Балканите, кой знае. Но сякаш има нещо неодолимо, фатално, което ни влече към постоянни недоразумения и стълкновения. Когато едната страна е примирителна и готова на всякакви отстъпки, другата се забравя и отива до крайности. Ако втората е примирителна, първата поема пътя на другата и т. н. Ще ли някога и двете да се случат примирителни и сговорчиви?
10 август 1919 г.
Угнетеното настроение от вчера не ме остави през целия ден. Пожелах да отида на църква. Службата, хоровото пение и мистичното винаги ми действуват крайно благоприятно. Освежават мисълта ми и ободряват духа и съзнанието ми. Неопределеното и мистичното в човека, обикновено потиснато и изоставено през всекидневните занятия, изплува тогава на повърхността и под влиянието на постоянните религиозни анализи в службата, както и на съсредоточената църковна музика, създава една от най-благоприятните тъкани на най-разнообразни асоциации и съчетания на реални и възможни преживявания. Личните мъки и терзания, личната неудовлетвореност и незадоволство се пречистват от възвишеността на религиозното настроение. Те намаляват и изчезват, когато се съпоставят с възможните мъки, страдания и незадоволства на другите, близките, молещи се с такава вяра, с такава преданост и резигнация, както аз чувствувах, може би, в най-ранната си възраст. И тогава лично преживяното се слива и губи в безпределно общочовешкото. Концентрираните и смесени чувства и мисли, предизвикани от сблъскването между по-рано преживяното и неговото съпоставяне с преживяното през службата, се избистрят и изглаждат. И вие си отивате от църквата пречистен, успокоен, примирен, настроението ви е смирено, но зад неговата смиреност се крият нови сили, нови стремежи, нови желания за достоен и всестранен живот.
Заради това поисках да ида днес в църква. За съжаление, не ни дадоха обещаните два, а само един автомобил. Трябваше някои да останат. Отстъпих мястото си на други, които не бяха ходили още на църква.
За да отклоня малко мислите си, отидох при г-н генерал Л[уков]. Говорихме на разни теми, но разговорът се въртеше трудно и вървеше тежко. Все пак с него поприказвахме до обяд. Оплака ми се от Фаденхехт23, задето в речта си на 13 април в казиното е намесил съвсем не на място и, според него, крайно оскърбително името му, като е изтъкнал, че Жеков(24) и Луков, макар и да виждали гибелната политика на Радославов(25) и Луков да е поддържал, че Радославов трябвало да се свали, нямали кураж и характер да издържат докрай. Луков се почувствувал тъй оскърбен и огорчен от Ф[аденхехт], от когото най-малко очаквал подобни клевети, че бил готов да му обяви дуел. Работата не дошла тъй далеч, защото Ф[аденхехт] публично, във вестника, изгладил работата. Лично аз не можах да си спомня дали Ф[аденхехт] е казал това, което Л[уков] поддържа.
Г-н Л[уков] ми разви една своя идея, предизвикана от постоянните заплашвания на железничарите да правят стачка. Според него, железничарите трябвало да бъдат милитаризирани напр. за 5 години, за да се научат на ред, дисциплина, изпълнителност и изправност. Хора сме имали готови. Същата идея ми приповтори днес по-късно и г-н Стамболийски, който, изглежда, я е чул от Л[уков]. Но чудно! Временната мярка, която аз поддържах като изключителна в съвета от София до Своге, изглежда се въздига вече като постоянна мярка. Толкова далеч, според мене, едва ли е потребно да се отива.
След обяд отидохме на разходка пак към Bagatelle. Времето беше тежко, бурно и горещо. Нервите страдаха силно, толкова повече, че вееше сухият буреносен южен вятър. В Bagatelle откривахме все по-нови и "по-нови" красиви кътчета, изящни линии, кокетни и игриви фигурации на групички дървета, градинки с цветя като фон от дървета и пр. Мене ми беше тежко и мъчно. Гледах красивото, изящното, игривото, но не го чувствувах и не се трогвах тъй дълбоко, както е в моите привички.
Нашата мисия и днес не напредна нито с една крачка. Политиката бе, като че ли изоставена. Но все пак всички мислим за нея. А това бавене притиска още повече моите зли предчувствия.
11 август 1919 г.
От рано днес се заловихме на работа. Г-н Теодоров ни събра, за да прочетем нотата, с която искаме от конференцията да вземе окончателни решения по териториалните въпроси след като се допита до населението с плебисцит. Главната трудност при съставянето на нотата беше да се намери как да се изтъкне, че плебисцитът трябва да обгърне и Македония, евентуално и Добруджа, т. е. областите, които са в ръцете на победителите сърби и гърци, а също и румъни. Г-н Т[еодоров] обхваща тия области с една формула, която, според мене, не беше тъкмо най-подходната. Той изтъкваше войната от 1913 г. и Букурещкия мир, но тъй грубо и неуместно, че тоя пасаж ме дразнеше. Аз бих предпочел да се изтъкне същата идея, под формулата напр. плебисцитът да обхване всички области, съставящи все още предмет на оспорване между балканските държави, които Букурещкият мир не можа да разреши по един задоволителен начин. В това време г-н Ив[анов] повдигна въпрос, дали е желателно да излизаме с плебисцит и не е ли това наше искане проявление на една слабост, щом като то не е предшествувано с ясно и категорично искане, че Македония е наша и трябва да бъде присъединена към нас. Бедна България! Все още има хора измежду нейните синове, които никакъв урок не черпят от събитията и днес в сегашното ни положение искат да продължават старите пакостни опити над нея, като предявяват искания смели и брутални, само за назидание на бъдните поколения! Г-н Сакъзов не пропусна случая на възбудена атмосфера. Схванал съвсем иначе мисълта на Ив[анов] - но как, не можах да схвана -, той се наежи по обичая си, и взема поза на Дон Кихот, борещ се против мелници. Отрече нотата на г-н Т[едоров] понеже била плод на стара, отживяла мисъл и почна да се бори против нея, за да докаже, че трябвало да влезе в нея нещо ново. В какво се състои това ново, беше мъчно да се долови. Най-после се разбра, че г-н С[акъзов] не се противопоставя против съдържанието на нотата, но иска да се прибави мисълта, че конференцията трябвало да уреди плебисцита, за да оправдае очакванията на местното население, тъй дълго време копнеещо за него! Даже г-н Стамболийски заяви, че в същност въпросът е за една мисъл, която може да се добави, но да се приеме нотата. Все пак мислите ни се отвлекоха от това безполезно и безплодно противопоставяне, което никак не изхожда от реалното, а всякога, сякаш нарочно търси въображаемото, за да се бори против отворени врати и да свърши с едно голямо нищо. Разделихме се, като остана да се прередактира и преведе нотата, та повторно да я обсъдим.
После обед прочетох на г-н Т[еодоров] заключението, което ми бе възложено да напиша по мемоара за нашето намисане във войната. Той с малко изменения в думи го одобри. Остава само да се прочете в пълно заседание, за да се приеме окончателно.
12 август 1919 г.
Нашите работи все още не напредват. Комитетът на петимата още не се е произнесъл по тракийския въпрос. А кога ще ни се връчи договорът, Бог знае.
Стоим и чакаме. Между това обмисляме, разсъждаваме, кроим, фантазираме и се отдаваме на множество дипломатически комбинации. От време на време тая гимнастика на духа и тревожното ни състояние, което я подхранва, ни дава импулс и настроение да съставим по някое изложение за конференцията. Друг път пък се задоволяваме с утехата, че бъдещето все пак ще ни донесе нещо приятно.
Напоследък две събития ни спират вниманието. Едното от тях, занимава доста много и комитета на петимата. То е контрареволюцията в Унгария.
Никога не съм се възхищавал от болшевизма, в която и да било негова форма, нито в Русия, нито в Унгария. Но болшевизмът в Унгария ми се виждаше всякога един голям анахронизъм. В негова полза не можеше да се изтъкне нито особеностите на руския идеализъм, руската измъчена душа, която, за да се добере до общото щастие на человечеството, не се спира да не пролее кръвта на най-добрите си синове, нито пък закъснялото обществено и стопанско развитие на една обширна и недостъпна страна. Болшевизмът в Унгария всякога ми правеше впечатление на нещо изкуствено, театрално, уредено по план и споразумение. И аз очаквах края на болшевизма в тая страна пак по план и споразумение.
Струва ми се не съм се лъгал много, макар че и при това обществено явление, както и при всяко друго, покрай тая предпочитана, лична страна, има и друга, спонтанна, обществена, предизвикана и съпроводена от по-дълбоки обществени съотношения. Болшевиките в Унгария се помъчиха да осъществят един комунистически режим. Те се надпреварваха с руските в терора, за да въведат и поддържат тоя режим. Но те не можаха да бъдат тъй последователни, както руските. Все пак от тях скоро се отвърнаха всички в Унгария. Трябваше да дойде удобен момент, за да бъдат те разгонени.
Моментът не закъсня да дойде. Румънското население, предизвикано от една необмислена и безразсъдна офанзива на унгарците, разнебити всичко болшевишко. Унгарците скоро се съвзеха пред предстоящата гибел. В тях сигурно е заговорил и гласът на тежко, неизгладимо национално оскърбление. Една Унгария да бъде победена, унизена и ограбена от Румъния! Румъните да стъпят като победители в Будапеща! Може ли да не заговори националната гордост на всеки унгарец! В един момент всички се споразумяват и нагласяват контрареволюцията. Ерцхерцог Йосиф става диктатор, на Унгария като връща страната пак в буржоазния режим. Уви! Превратът не може да запази Будапеща от нахлуването на румъните.
Второто събитие пък се очертава в Мала Азия. Турците се групират и с една въоръжена армия от около 50 000 души обявяват една негласна революция против Цариград очевидно насочена против гърците.
Двете събития може би не ще имат някои необикновени последствия. Все пак те показват, колко малко успокоение внася конференцията в Париж. Тя не успя да уреди бъдещите световни отношения според политическия и обществен държавен идеализъм на Wilson. Може би, той няма кураж да изиска неговите начала да се приложат до последните техни консеквенции. Във всеки случай человечеството още не е готово за тях и в конференцията неговите принципи се използуваха само до известни граници, доколкото беше необходимо да се създадат нови националистични държави, необходими, от гледището на Франция, Англия и Америка, за защита на тяхното дипломатическо положение, преценявано по старите критерии. В останалото конференцията се води от старите отъпкани пътеки на дипломатическата борба, като не спира да извлече най-голяма облага от победения, жертвувайки понякога дори по-далечното бъдеще пред сегашното. По тоя начин, конференцията не само не намалява, но увеличава поводите за бъдещи стълкновения. Тя не разреши задоволително ни един въпрос и откри множество нови. Отнемането колониите на Германия и нейното стопанско и финансово изолиране и обременяване не може да не крие бури в себе си. А раздялата на Австро-унгарското наследство е пълно с възпламенителни вещества. Как ще улегне Чехо-Словашко, как ще се справи Югославия с антагонизма между сърби-хървати-словени? Как ще уредят съседските си отношение. Чехо-Словашко с Полша, Югославия с Италия, Сърбия с Румъния? Какво ще прави Полша с изкуствени и всякога уязвими източни граници? Как ще се уреди българския въпрос и какво ще стане с отношенията ни спроти сърби, гърци и румъни? А голямата руска загадка не ще ли заличи с един замах всички европейски комбинации? Досега Франция, изглежда, се утешава с идеята, че ролята на Русия срещу източните граници на Германия, ще се играе от Полша, Чехо-Словашко, Румъния, Югославия. Но какво ли би останало от тоя блок държави, ако Русия, избавена от болшевишкия режим се съвземе от огорченията, които изпитва сега от Франция и Англия, се приближи до Германия, както иска Милюков(26)? А може ли Австрия да живее, както е тя сега създадена? Малоазиатските апетити и упорството на турците не носят ли зародиши на бъдещи сътресения? И всичко това, когато войските на всички победители, с изключение, може би на сърби, гърци и румъни, особено що се отнася до техните съседи, са изморени и не искат да чуят за каквито и да било нови, макар и по-славни походи? Чудно е, наистина, как конференцията за мир си играе с огъня.
Тъй стоят събитията. Но можем ли ние да извлечем някаква полза от тях? В известни, ограничени размери, може би, да и то само с дипломатическа ловкост. Да очакваме много, не смея. Защото и ние сме тъй малко годни на противодействие. А сърби, румъни и особено гърци тъкмо искат удобен момент за да навлязат и унищожат едничкото ценно останало здраво от войната! Ще въздишаме ние безпомощно още няколко години. И ще слушаме безропотно, как други се надсмиват върху нас. Как мъчно ми беше днес, когато прочетох във вестниците, че разоръжаването на България се извършва сега много леко, защото настъплението на Румъния в Унгария и унищожаването на болшевизма там ни е дало добра поука! Като че ли е имало някога момент, когато ние сме черпили сила от болшевизма в Унгария! Но могат ли журналистите да намерят по-добър момент, за да се погаврят пак с България? И сме ли ние в състояние да им обясним нелепостта на техните изложения?
Ние сме безпомощни. Даже по отношение на конференцията средствата за въздействие и отбрана са много ограничени. Режимът, новият режим на преговорите за мир, ни оставя напълно в ръцете на победителите. Само тук таме можем да изтъкнем известно становище или известни аргументи с мемоари, ноти, изложения. То не е малко, но е крайно недостатъчно и сърцето ти се къса, когато почувствуваш безпомощността си. Терзанията ти и без това не са малко! А тъкмо тогава, като че ли на пук, си спомняш за чистосърдечните погледи на изпращачите от София, които бяха пълни с очаквания, които тъй жадуваха за обнадежвания. Спомняш си и още по-голяма мъка те обхваща!   
13 август 1919 г.
Денят мина незабелязано. Но и нищо особено не спря вниманието ми. Вечерните вестници съобщават, че комитетът на петимата, след като привърши днешното заседание, ще се събере отново едва в понеделник. Значи, ако нашите въпроси не бъдат решени днес, това, което е много вероятно, връчването на договора не ще може да стане по-рано от края на идната седмица. Г-н Теодоров е доволен от това отлагание. "Колкото по-късно, толкова по-добре", казва той, "защото с течение на времето всички ни опознават по-добре и започват да ни ценят по-добре" До известна степен г-н Теодоров има право. Но мене ми се струва, че връчването на договора се бави вече, без да се изменя той в наша полза. Протестите на сърбите го измениха даже в наша вреда, а дългите преговори по тракийския въпрос показват, че гръцките искания са по-силно и че компромисът, който ще се наложи, ще клони главно пак в тяхна полза. Вече стана вероятно дори едно от най-неестествените разрешения на тоя въпрос. За да се задоволят гърците и се лиши все пак България от изход към Егейското море, изтъква се идеята, да се даде на Гърция 1/3 част от Западна Тракия, а останалата част заедно с Деде Агач или пък само Деде Агач да се интернационализира като Деде Агач и при гръцка администрация да служи за стопанските цели на България. Добре е, ако заедно с това някои вестници ни дават Източна Тракия, т. е. Одрин до Енос - Мидия. Не! По-дългото бавене да ни се връчи договорът не е вече в наша полза. Вземете само предвид, колко загуби има България от това ненормално положение, от това вечно очакване и невъзможност да се отдаде на нормална всекидневна работа. А стопанската и търговска изолираност, липса на международни сношения и съобщения създават неестествени условия, при които се развива успешно само контрабандата и спекулацията, само скъпотията и ниския курс на лева ни.
14 август 1919 г.
Отново вълнения и отчаяния! Утрешните вестници, между които и някои американски, издавани в Париж, разстроиха пак малкото относително спокойствие, което не може да не обхване даже изложените на физически напасти. Изглежда, че проектът да се даде част от Тракия на Гърция, и останалата да се провъзгласи като интернационална държава, само за да не се остави на България, намира все повече привърженици. Вестниците представят тоя проект като американски. Може би, към него се прибягва само заради това, защото иначе всички гръцки искания ще бъдат задоволени. Но той, особено тъй както е представен днес, е тъй малко естествен и тъй малко осъществим, че мъчно може да се допусне поддържането му от сериозни хора. И гърците, разбира се, печелят лека слава и лека победа, когато го оборват и свеждат към абсурд. Те, заедно с всички техни вестници, се нахвърлят против него с голяма ярост. И именно това обстоятелство, заедно с неестествеността на самия проект, ме заставя да си мисля, дали той не е едно гръцко изобретение, вложено в устата на американците, само за да ги изложат и да достигнат по-пълно уважавание на техните искания? Във всякой случай, вестниците произведоха своя ефект. Даже г-н Теодоров загуби за известно време своя вроден и упорит оптимизъм. Той загуби, до известна степен, даже самообладание, нещо, което се забеляза и у други, които, дошли тук с друго настроение и при друга култура, търсят само повод, за да обмислят и комбинират леката си и заядлива критика. Това ми бе извънредно неприятно, толкова повече че аз все още мисля, какво компромисът - единствено възможният и естествен компромис е, да ни се даде все пак известен териториален достъп до Егейско море. Иначе, може би и за нас, нашето бъдещо положение, по-добре ще бъде да се даде всичко на Гърция. Тогава отношенията ни ще бъдат по-чисти и определени и ще избегнем един постоянен извор на вечни разправии и неприятности.
Към 11 часа се събрахме да прочетем френския текст на изложението по сръбските искания за ректификация на границата. Писано е пак от г-н Иванов, то съдържа всички недостатъци на писаното по-рано на български. Съставен в един ненавременно полемичен тон, той отделя много място на историята и етнографията, като се стреми да не пропусне нито една неверност на сръбския мемоар, а пропуща обсъждането, на въпроса от гледището на сегашното положение, особено с аргументи, засягащи Босилеградско и Струмишко, отстъпеното на Сърбия. Г-н Ив[анов], който присъствуваше при четенето, прояви наново своята упоритост и настоятелно държеше да не се изменя даже някоя запетая или пък да се зачеркне някоя дума. Още в заседание на обяд между нас заявих, че съм недоволен от изложението. То, според мене, трябва да почне с едно указание, че отнемането на територии по стратегически съображения, неприложено даже спрямо Германия, противоречи на началата, усвоени от конференцията. Пък и самите стратегически съображения тук са неоснователни. А колкото до опасността от наша страна да нападнем железния път на Сърбия - нещо, което се изтъква от сръбското изложение - те се гарантират между другото и като намаляват въоръжението ни. Едва тогава могат да се изтъкнат исторически и етнографически аргументи, които иначе ще уморят читателя, преди той да е достигнал до най-важната част от изложението ни. Доводите ми се усвоиха от г-н Сакъзов и Теодоров, и ми се възложи да дам последна редакция на изложението.
Веднага след обед изслушахме г-н Маджаров Г[еорги],(27) който дойде като куриер от София, още като четехме изложението по сръбските искания. Сърцето ми затупа малко иначе, когато видях през прозореца г-н М[аджаров]. И когато той ни разказваше за нашите работи там, нещо родно и топло обливаше всичките ми мисли, цялото ми съзнание. Пред мен се нижеха безброй много спомени, погледите на изпращачите в София отново се впиваха в мене и напомняха святостта на мисията, която имаме да вършим тук. Желанието да се постигне доброто, - чистосърдечното желание и готовност да пожертвуваш всичко, за да достигнеш възможното, е все така силно. Но реалността сякаш се открива тук по-ясно и безнадеждността на положението се очертава по-ярко. Толкова по-голяма е раздвоеността на съзнанието ти, тъгата и терзанието... Г-н М[аджаров] все ни разказваше всичко по-важно в София. Приятно ни бе да послушаме, че редът и спокойствието са били запазени и че устоите на нормален обществен живот - психологически и обществени устои се засилват. Личната увереност в отделния гражданин се увеличава, то и вниманието вече се чувствувало навсякъде. Изборната борба вървяла нормално, даже вяло. Но тревогата е само скъпотията. Бедната наша страна! Това всеобщо днес напрежение ще се чувствува най-силно и най-дълго от нас, особено ако не се вземат мерки да се подобряват нещата и със сключването на мира да се увеличи минното производство и да се уредят международните съобщения и търговски сношения. От близките домашни и партийни приятели, разбира се, нито дума. Не им се обидих!
След обед повторно заседание. Г-н Теодоров ни прочете по-важните писма, донесени от г-н М[аджаров]. Най-важното съобщение идеше от страна на г-н Гешев из Лондон. Чрез г-н Недков(28) в Берн ни съобщава, че мисията му има известен успех и че се е срещнал с видни лица, между другото и с м-р В., който се готви да дойде като член на конференцията. Поставена нашата кауза върху почвата на връзката й с английските интереси, тя е имала известен успех. Дано той да се прояви и в конференцията.
След това обсъдихме изложението, което искам да отправим :до конференцията, за да обясним нашата намеса във войната и по което писах заключение. В общи черти то се одобри. Но предвид на това, че въведението е писано от г-н Bourgeois, офицерът при мисията, главната част още в София, и заключението тук, имаше малко откъслечен характер. Възложи се и то на мене, за да му дам единство и последна редакция.
Тъй свърши днешният ден, препълнен с ободрителни работи и с възпроизвеждане на много родни спомени от оставеното далеч... Часът сега е напреднал доста вече. Вътре в хотела и вън от него става все по-тихо и по-тихо. Замира пулсът и викът на обикновеното всекидневие. И в тоя тих нощен час извършеното днес внася успокоение и у мене. А погледът ми лети някъде там далеч към родната земя, лети там за да се добере до нещо скъпо, свято, ценно!
15 август 1919 г.
От София - шифрована телеграма. Генерал Fr. d'Espere(29) пристигнал на 9 в София и предявил искания, изложени в писмо от Клемансо(30): 1) Да предадем затворите на оръдията и пушките от складовете; 2) да уволним всички набори освен един; 3) да уволняваме офицери и под цифрата 3500 за които бяхме се установили при по-раншните ни преговори. Иначе признавали нашата лоялност по изпълнение на примирието. В София приели първата точка и отказали по втората и третата. Ние ги съветвахме и по първата да отлагат окончателното решение. А за пушките - руски - да ги отстъпят на генерал Деникин(31). Колко хубаво би било, тия пушки да бяхме ги дали на Русия много по-рано! Но аз си спомням, какво съпротивление срещаше даже от неочаквани места отстъпванието на 50 000 пушки през юни. Щели сме да вземем страна против болшевиките и да признаем правителството на Деникин! Като че ли нашите отечествени, ако не и общечовешки, интереси не искат да се възстанови no-скоро Русия - особено сегашна Русия, измъчена и изменена, разочарована от довчерашните й съюзници!
Какво решение ще се вземе окончателно в София, навярно ще се види от по-послешни телеграми. Едно е сигурно. Че и тях ги измъчват, преди още мирът да се подпише.   
Мъчим се, винаги се мъчим, и все пак денят, когато ще ни се връчи поне договорът за мир, не изглежда още тъй близък.
16 август 1919 г.
Нова тревога! Нова шифрована телеграма от София, подадена на 13 т.м. В нея се предавя един разговор, който генерал Д'Епре е имал с ген. Шкойнов(32), дивизионер на 10-та дивизия в Гюмурджина и в който той, без да има още заповед от Париж, съветва генерала да подготви изпразванието и прибиранието на населението от Тракия, понеже тая област по решение на конференцията се отстъпва на Гърция. Разговорът, воден на енергичен, даже предизвикателен език, разтревожил колегите от София. Отначало той разтревожи и нас, и мене. Но още през четенето аз съобразих, че ако ген. Д'Епре е действително натоварен официално да предаде казаното от него, не е ген. Шкойнов лицето, което е квалифицирано да приеме подобно съобщение. Изказах мнението си и всички се съгласиха с мене. Ефектът на телеграмата намаля значително. Към нейното съдържание се отнесохме спокойно и хладнокръвно. Телеграфирахме същото в София.
И все пак, защо френският генерал се отдава на подобни разговори? Гони ли с тях някои цели или си прави само удоволствие да мачка противниците си? Някои измежду нас, които го познават по-близо, твърдят, че той има тая черта в характера си. Но Бог знае! Человек почва да предполага, дали той, който не обича българите и е предразположен към Гърция, не действува по внушение на последните и не иска да предизвика униние, отчаяние и дори смущение в последната неделя на изборите? Как могат гърците спокойно да гледат, че даже през тъй страстната изборна борба ние все пак запазихме пълен обществен ред и спокойствие, пък и изборите ще подкрепят демонстративно сегашната политика външна на България?
Заговорих за изборите, и мислите ми полетяха далеч там, дето те се произвеждат. Днес е последният ден на изборната борба. Утре се извършва гласуването. Мнозина измежду тукашните членове на делегацията се вълнуват, тревожат, участвуват с всички трепети в изборната борба и очакват с нетърпение резултатите и оправданието на отдавна гласените от тях комбинации. Аз гледам на изборите сравнително спокойно. Не че те не ме интересуват. Сегашните избори са едни от най-интересните, както по момента, в който се произвеждат, така и по участие на избирателите. Едва ли има други по-съдбоносни избори от тия, произведени след 3 години изтощителна и злочеста война, която разтърси всички наши национални очаквания, произведени при повдигнато политическо съзнание у всички избиратели и при най-интензивна изборна агитация. Интересът от сегашните избори е голям, даже от научно, обществено-психологическо и политическо гледище. А пък аз участвувам в тях и като гражданин, целящ практически резултати от тях, пък и сам съм кандидат! Има значи защо да се интересувам. Но все пак аз гледам спокойно на изборната борба и нейните резултати. Нейният край е известен и с малки промени съотношението на партиите, което ще последва след него е ясно. Земеделците, даже след отцепването на Драгиев(33), ще имат грамадно мнозинство, може би около 100 души. Широките също ще имат около 40-50, тесните социалисти около 30, радикали около 20, народняци около 15, цанковисти около 6, демократи около 20, останалите едва ли ще се проявят. Тоя резултат не може да бъде изменен тъй, че да се почувствува една възможност за по-стабилно управление. Сега то ще се води или от земеделци и широки социалисти, или от тях и от нас. Във всякой случай, и при едната и при другата комбинация то не ще може да даде дълготрайно управление и струва ми се, че в скоро време ще имаме нови избори. При такова положение и тъй отдалечен, както съм, аз почвам да гледам на изборите някак философски. Пък и трябва да призная, че никакъв партиен ентусиазъм няма у мене. За съжаление, някои от партийните ми другари направиха доста от май до юли, за да умъртвят всеки партиен полет у мене, всяко чувство на партийно щастие и партийна радост. Утрешният ден за мен не носи изненади, даже ако не бъда избран.
След обед прочетох на г-н Теодоров измененията и допълненията на мемоара по сръбските териториални искания, изготвянието на които ми бе възложено. С малко поправки в някои думи, дадох го да се преведе на френски и се препише.
17 август 1919 г.
Неделя е. Много ми се искаше да ида в църква. При режима, под който сме поставени да живеем, това удоволствие придобива и нови прелести. От рано се радвам и предвкусвам възвишено-съсредоточеното настроение и насладата от хорова църковна музика. Но при все това трябваше да остана. Малко преди да тръгнем, дойде в стаята ми г-н Теодоров и така умолително ми загатна, да би могло изложението по нашата намеса във войната да се свърши по-скоро, че аз реших да използувам сутринта, за да очертая схемата по него. Пък нали сме дошли за работа тук?
Останах. След нещо 1 час ходих при г-н Теодоров и му изложих връзките между разните части на изложението. Сега предстои да си изготви то в окончателна форма.
След обед получихме нови телеграми от София. Нищо особено в тях. Най-важното, което ни се съобщаваше, е, че тая годишната реколта, и зимната, и лятната ще бъде 3-5 пъти по-голяма от предишната.
След като привършихме заседанието, г-н Сакъзов ме покани да отидем на разходка с г-н Стамболийски, Сакаров и други. Бях изпаднал в особено инертно настроение и почувствувах се доста преуморен. Съгласих се, не тъй охотно. Разходките в празничен ден всред шумна тълпа винаги са ми неприятни и досадни. А днес бях най-малко способен да издържа една такава разходка.
Все пак обиколихме няколко алеи из Bois de Boulogne. Имаше нещо интересно да видим целия тоя работнически и дребен парижки свят да се весели, забавлява и отпочива, насядал на групички по тревата. Задоволяващ се всеки в своята група да си прави удоволствие, дори да се любува по парижки, без да обръща внимание на други до него групи или на минаващи, да яде, пие гръмогласно, шумно, но непринудено, естествено и радушно! Имаше нещо интересно в цялата тая гледка. Но аз скоро й се наситих. Подобни гледки и подобни удоволствия ми говорят много малко и не могат да замъглят моите мисли. Или, може би, те ми говорят много, собствено дават ми повод и материал за дълги обсъждания, които вече се издигат от това зрелище, изоставят го, обхващат всичката тая мизерия на человеческия дух и человеческото тяло, които при липса на условия за по-смислен живот и по-възвишени удоволствия, се задоволяват, губят или самозабравят в онова, което е по техните сили.
Взехме лодка, за да се поразходим по езерото. Тогава едва се попримирих със себе си. Мислите ми отлетяха по съвършенно други посоки. Лодки, вода, гребане! Това тъй напомня нашите дунавски авантюри още като ученици - вземане на лодки без позволение или с 30-40 ст. възнаграждение за цял следобед. Управляване на лодката с импровизирани гребла или пък тежки лопати и обучение на изкуството да гребеш и управляваш лодката! Аз се отдадох на стари спомени и за по-пълно усещания сам гребах в продължение на десетина минути.
На вечеря думата дойде пак до изборите, разбира се. Съставиха се разни пророкувания за техните резултати и се говори по тях със страст, увлечение и ... голям партиен субективизъм. Аз охотно приемах най-неблагоприятната прогностика за нас, дори съзнателно я намалявах. Нали и без това не исках да си правя илюзии и да живея с тях!
Разговорите вървяха оживено. Но мен те не можаха да увлекат. Моите мисли бяха другаде, пък и душевна инертност и умора ме обзеха изново.
18 август 1919 г.
Г-н Теодоров ни съобщи сведения от г-н Гешов в Лондон. Г-н Гешов е успял да се срещне с доста видни лица там, между другото с Barnes, министър без портфейл из средата на Labour party(34). Резултатите са задоволителни, разбира се, относително, като се има пред вид плачевното положение на нашия въпрос и недостъпната хладина към нас на английските общественици. Г-н Гешов ни съобщава също, че г-н Jakson, един от инициаторите и покровителите на неговото пребиваване там, пристига в Париж. Изглежда, че, благодарение на името си и личните си връзки, г-н Гешов може да бъде полезен на каузата ни в Лондон. Но немалък принос за неговия успех има, според мене, и постановката на нашата защита там. Нужно беше да се изясни, че не само гърци и сърби, но също и ние сме наклонни да отстъпим известни експлоатации на западни индустриалци и капитали. От гледище на вътрешната ни политика, такъв метод на действие е вече наложителен. При това уничтожение и разпилявание на богатства, при това изчерпване на всички запаси, ние, с нашите слаби капитали, бихме били за дълго време осъдени на стопанско и обществено-политическо вегетирание и измъчвание, ако не заинтересуваме външни капитали, като се помъчим да ги поставим под един разумен режим и смислен контрол. А от гледище на външната ни политика, ние все пак бихме намерили устойчива и ефикасна подкрепа. И в Лондон, финансовите аргументи като че ли са били най-убедителните.
Към обяд изготвих и прочетох на г-н Теодоров изложението по нашата намеса във войната, което ще изпратим до конференцията. Изложението трябваше да свърже в едно цяло печатаното "La Bulgarie et la guerre mondiale" с бележките на г-н Bourgeois(35) и да предаде на всички части един общ тон. Прочетеното бе одобрено от г-н Теодоров. Остава да се одобри утре от общо заседание.
Едва отвърнал глава от работата по това изложение, съобщиха ми, че някои от г. г. експертите негодували против промените, извършени в изложението по сръбския въпрос. Оказа се собствено, че г. г. Иванов и Луков били недоволни, че се извършват поправки без тяхното съгласие и одобрение. Странни амбиции влагат тия господа в изработеното от тях. Като че ли те не са съветници и експерти, а лица, които дават насоки на работата ни и носят отговорността по нея. И какво собствено не одобряват? Срещнах се с тях, главно по настояване на г-н Теодоров, и не можаха да отбележат нищо по същество. Възразяваха най-вече по промяната на реда на аргументите. Сърбите държали тоя ред и ние трябвало да го спазваме. Чудна рутина! Цялата защита на нашата кауза от рано още, по-особено от 1912 г. се движи в историческата и етнографическа аргументация. Рядко и то крайно несръчно, се аргументира със стопански съображения, почти никога с юридически и особено общо политически. И сега, когато, ако щете, крадешком се вмъкнаха тия аргументи, хората на рутината се стъписаха, като навсякъде по света, от новото. От една страна неправилно, а от друга страна, то (изложението) не е тяхно! Малко им важи неуспехът през толкова години на историята и етнографията, които не спомогнаха да убедят даже нашите бивши съюзници. Заради тях не са резултатите, които важат, а възраженията - политическите и научни възражение, които правят на сърбите или гърците или румъните, и то тъй, че нито един аргумент да не остане неопроверган, нито една нелепост - незаклеймена! Но тоя път, слава Богу, господата се задоволиха с малки поправки на думи и пропущанието на един пасаж, който целеше да изтъкне, че стратегическите граници са предлог за постоянни анексии. Те скоро признаха, че прибавеното е много хубаво, но трябвало по-рано да стане! Изложението се даде на отпечатвание.
След обед дойде семейството на г-н Теодоров - г-жа Теодорова заедно с дъщеря си и сина им. Посрещнати бяха на гарата от г-н Теодоров. При пристигането им, поздравих ги радушно и аз. Г-жа Теодорова е жив ум и буден, устойчив характер. Тя и нейните ще внесат сигурно едно приятно разнообразие в нашия общ живот, който вече усърдно подхранва най-оживените и безскрупулни клюки.
По покана на г-н Сарафов, прочетохме една преписка из Тайната архива по събитията преди намесата ни във войната. Каква престъпна воля у тогавашните ни управници! Решили да се намесят във войната на страната на Австрия и Германия по най-дребнави съображения, те старателно са избягвали и отхвърляли най-благоприятни предложения за нас от Съглашението, дори при спазване на неутралитет. Каква игра и какво светотатство и с народа ни, и с държавата ни! И колко право имах, когато още през май м[есец] 1914, подкрепях публично в нашия клуб настояващ за блокиране на партиите за събаряне на Радославов с оглед главно именно към тия печални събития!
По изборите се поинтересувахме, както си е редът. Но известия нямахме още никакви. Комбинации, обаче, за управление се правеха най-оживени. Интересът на социалистите към тия комбинации е голям.
19 август 1919 г.
Изпратихме нотата, с която възразяваме против обезоръжаването, искано от генерал Д'Епре. Тя не ме задоволява напълно, макар че много я поправяхме по форма и съдържание.
Прочетох също изложението по намесата ни. Със съкращения главно в предпоследната част, то се одобри и даде на превод и печат.
След обед - разходка с автомобили по la Valee de Chevreuse. Местността беше разнообразна, но не особено красива. Разбира се, навсякъде култура, навсякъде вълниста и по хълмовете залесена. Но нямаше вече онова благородно изящество и кокетност, както местата, дето са боравили по-устойчиво хората на аристокрацията и двора. Дишах чистия въздух, оставях да ме брули вятъра и силното процепвание на въздуха, предизвикан от летенето на автомобила, но оставах малко трогнат. Сякаш плуваха по повърхността ми и никъде не намирах повод за по-дълбоки преживявания. Рисунките и пейзажите на природата се редуваха един след друг, без да остават следи, като че ли бяха нагласени групировки на калейдоскоп.
Пристигнахме до ресторант "Leopold". Интересно кътче на волни разходки на артисти. Стените на всички стаи окичени от картини, дадени за спомен от самите артисти. Между тях имаше и някои наистина красиви. Лъхаше от тоя ресторант дух на старинни френски обичаи и на волен парижки живот. Духовете на безгрижни и занесени художници, които тук в по-интимни компании или със свои избраници, витаят по всички стаи и сякаш се мяркаха веселите двойки в по-големите кътчета между стените. Но и тоя ресторант не ме особено трогна. Помислих си само, как при такава обстановка и при тия обичаи да не се ражда великото във Франция. Помислих си и го оставих. Обхвана ме добре познатата ми тъга за несъвършенството на нашите неблагоприятни условия. Качихме се отново на автомобила, полетяхме пак по нови ливади, хълмове, лесисти и тайнствени алеи. Рисунките и пейзажите отново почнаха да се нижат машинално пред моите очи. С тях изчезнаха и моите мисли. Върнахме се в “Madrid” малко късно. Но дали останах доволен и освежен от разходката?
20 август 1919 г.
Още никакво съобщение, кога ще ни връчат договора! Догадки не липсват. Много вероятно изглежда, че до края на седмицата ще връчат отговора на австрийците, през идната седмица ще подпишат техния и през същата седмица ще връчат и нашия. Такива съобщения дават и вестниците. Но все пак кой знае? Толкова изненади, толкова събития могат още да настъпят. Освен това, работата на конференцията не се подчинява на никаква логика.
Връчването на договора е още една неизвестност. Но заради това пък се правят между нас окончателни комбинации за управлението след изборите и за бъдещето ни стоене тук. Земеделците, но особено социалистите са нетърпеливи. Решили са да управляват в бъдеще и подкрепяни навярно от достатъчно мнозинство в камарата, те бързат да се върнат в София, за да съставят по-хомогенно правителство, според г-н Сакъзов само от социалисти и земеделци, според г. Стамболийски и великодушния г-н Сакаров, и от радикали.
Г-н Теодоров се е поддал на идеята да се върнем в София, макар и по други съображения. Той мисли, че никой не ще повдигне въпрос за министерска промяна, понеже такава промяна е най-малко на мястото, си. Той все се лелее от мисълта, че всички са убедени привърженици на широка коалиция, понеже, между другото, и най-добре се гледа от Съглашението. А сьс заминаванието ни ...
Подкрепих го, като му казах, че една промяна трябва да имаме в резерв, в случай че условията тук не са благоприятни. Добавих, че една промяна сега не би се погледнала добре от Съглашението и че нашата делегация не ще има същия престиж, понеже не ще участват в нея министри. Но му забелязах също, че делегацията в София не ще може спокойно да работи и изготвя отговори. Нейното заминаване немотивирано, може би, ще бъде възможно, ако ни дадат малък срок да отговорим и във всякой случай не ще бъде погледнато добре. Отидем ли в София, промяната ще се наложи, колкото и да мислим, че не е наложителна. На същото мнение бе и г-н Сарафов.
Г-н Теодоров настояваше на своето. Не исках повече да напирам на другата страна на въпроса, понеже ми бе малко неловко да отида. Отида ли веднаж в България, аз не ще бъда повече министър и едва ли ще бъда и в делегацията. Неудобно пред себе си ми бе да настоявам. Пък и кой знае, дали и мен не ме влече нещо в България.
21 август 1919 г.
И днешния ден използувахме, за да обсъдим някои мемоари до конференцията. Връчванието на договора се бави и, колкото наглед да сме спокойни, несъзнателно ни обвзема една неопределена и несъзнавана тревога. Мислим си, че все може още нещо добро да се направи в помощ на нашата кауза и съвестта ни не би била спокойна ако не го направехме.
Разбира се, че тоя начин на действие не е най-добрият. Често пъти, при подобни настроения се казват някои работи много често, а други се премълчават. Впечатлението на тия, които ни четат, се разпръсва и целта не се постига. Пък и цялата ни работа носи характера на нещо несвързано, некоординирано, без план и без мисъл. Не тъй трябваше да се работи. Липсата на организация се чувствува. И какво да се прави? Нито г-н Сакъзов, нито аз, въпреки нашите усилия, не можем да убедим г-н Теодоров, пък и г-н Стамболийски да усвоят една по-смислена уредба на работата ни. Надявам се, че връчването на договора и малкият срок, в който ще трябва да изготвим отговора си, ще ни вразумят и самата работа тогава ще ни наложи най-елементарна организация. Но връчването се тъй бави!...
И ето днес, пак за успокоение на съвестта си, прегледахме едно изложение по тракийския въпрос. То е пo-скоро прибавка към изпратеното по-рано и е предназначено да съдържа извадки от документи на гърци - училищни инспектори, владици и частни лица - които недвусмислено признават, че в цяла Тракия са слаби, а българите силни. Жалко е, че тия анекси не се изпратиха с изложението. Впечатлението щеше да бъде по-силно. Тогава, обясняват ни сега, експертите по тия въпроси не са още познавали всички тия документи, които им били връчени преди тръгването от лица, натоварени от щаба на армията с издирвания из Тракия! А тия документи биха могли още в България да се фотографират и с хиляди да се отпечатат. Колко все пак ни липсва организация и смисленост в работата!
Самото изложение беше написано пак по старому. То не беше изложение само на документите и кратко тяхно коментиране. В него пак едва ли не се правеше една рекапитулация на тракийския въпрос. Решихме да го съкратим. Г-н Теодоров се задължи да се погрижи с изпълнението на нашето решение.
Всички отидохме в St. Germaine и околностите. Паркът на St. Germaine не е тъй изящен, както във Версайл. Но и аз като че ли не бях разположен да се трогвам от прелестите на природата и на човешкия дух. Само гледката към Париж ме плени. А моментът, когато Monmartre и църквата Sacre Ceure, облян изведнъж със силен слънчев лъч и цял блестеше със своята невинна и фантастична белизна, се очерта на края на хоризонта, ме действително унесе. Но не за дълго. Компанията не беше наклонна на сантименталности, на съзерцания. Ние бързахме да обиколим околностите на St. Germaine и отпътувахме от тях в пълно безразличие душевно.
Изобщо взето, като че ли атмосферата на нашата делегация става много българска. Недоволство има между всички, а работата се върши от малцина. Пълна незаинтересуваност към цялото, със силно развито чувство на интерес и амбиция към онова, което всякой един върши. Никакво уважение към положението, отговорностите и разпоредбите на други. Всякой смята себе си за сведущ по всичко, а най-вече по управлението. Претенции големи, особено по материалното възнаграждение и дневните, които трябва да бъдат за всички еднакво големи, тъй че да може човек "да си прави покупките и праща на домашните си да живеят"!.. Това недоволство съединява отделните лица в групички и съгласно българският обичай, всичко се критикува, против всички се клюкарства и никой не се замисля дали неговата собствена работа и лично поведение не заслужават по-остра критика и порицание! Не, връчването на мира и привършването на нашата работа се още повече налага.
И като си помисли човек, с какви очи ни изпратиха от София, с какви чувства и с какви очаквания! Какъв исторически момент ни предстои да зарегистрираме и увековечим със собствените си дела! Контрастът е голям. Изглежда, че навсякъде великото и възвишеното върви наред с тривиалното и дребнавото. Такава е участта човешка!
22 август 1919 г.
Най-после, тая вечер късно получихме резултатите от изборите. Получихме и останахме огорчени. Големият брой тесни социалисти ни изненада доста неприятно. Никой измежду нас не си правеше илюзии за техния възможен успех през предстоящите избори. Но тяхното компрометиране в България, падането на Бела Кун(36) в Унгария ни даваха надежди, че техният брой не ще бъде, може би, тъй голям, както се очакваше по-рано. Г-н Сакъзов особено не можеше да се примири с факта. Него го дразнеше, че тесните са ги тъй много изпреварили. Те, които имаха Вътрешното министерство, и които според него не ще бъдат по-малко от 50-70, сега са 37 - с 10 повече от демократите. Г-н Стамболийски също остана малко недоволен, понеже очакваше не по-малко от 100 души, а сега са 85 и то с Драгиев и неговите привърженици. Също и г-н Теодоров промени цвета, когато узна броя на тяхната група и разпределението на партиите. В това отношение всички имаха основание да са позагрижени. Партиите са тъй парцелирани, че не дават възможност за образуване на едно правителство от равномерно застъпени и близки партии, ползуващи се с достатъчно мнозинство и способни на творческа работа. Земеделци и широки имат едно мнозинство, но несигурно, особено ако поведението на Драгиев стане опозиционно. Те биха могли да работят с радикали. А ние сме тъй слабо застъпени. Дали да се обърнат към народняци и демократи? Да помислят тая възможност и да я поискат, те още не смеят. А от тоя парламент все пак трябва да излезе едно министерство. От това гледище резултатът от изборите има с що да ни огорчи.
Той огорчи и мене. Моето сърце болезнено се сви, когато узнах, че ние, радикалите, имаме само 8 места. Тая цифра ми навя тутакси доста тъжни мисли. Не толкова поради това, че вероятността да не бъда избран се превръщаше вече за мен в една едва ли не сигурност. С това положение аз отдавна се свикнах. Но мене ме наскърби плачевният резултат, до който достигнаха нашите тъй основателни партийни очаквания през тия избори. Обективно погледнато ние имахме голям шанс да излезем с повече места. На никоя партия събитията не дадоха тъй много право, както на нашата. Пък и субективно погледнато, нашите хора си дадоха доста труд да агитират. Някои измежду тях си правеха големи илюзии и допускаха да имаме от 25-30 места. Даже нашите противници тук, като почнем от Я. Сакъзов, Теодоров и стигнем до най-щедрите - г. г. Стамболийски, Сакаров ни даваха от 16-22-24 места. Аз бях по-умерен и допусках най-много да имаме до 16 места. Но даже аз останах изненадан, когато узнах, че имаме само 8. Тоя резултат е една горчива чаша за нас и аз мъчно мога да видя от тук, какви последици ще има въобще за партийния ни живот. Колко разочарования, колко основания за насмешки от страна на други партии, особено от страна на демократи, които излизат с 28 места! И как ли са разпределени тия места по окръзи? Дали Видин не ни носи някои големи огорчения?
Работата е тъжна. Тоя резултат свидетелствува, че има нещо гнило в нашата партия. Аз го изтъквах вече няколко пъти. Дали сегашните избори ще отворят очите ни за в бъдеще? Въпросът става ясен. Нашата партия не може да стои на кръстопът. Стига вече тая нерешителност, това колебание. Стига сме се оставяли да се влияем ту от широки, ту от земеделци. Ако ние искаме да живеем и се развиваме, ние решително трябва да поемем нашия път на политическа дейност. Решително трябва да застанем на становището на една радикална буржоазия, която с нови методи на управление и политическа дейност, с конкретни буржоазни платформи обединява всичко смислено у нас под едно общо политическо знаме. Иначе между широки социалисти, земеделци и други партии, нашето съществувание едва ли ще може да се оправдае. Има и друго, което почва да разяжда нашата партия и което не е останало без влияние при сегашните ни избори. Личната недисциплинираност и липсата на лични връзки. Между нас не можеше да се наложи някой като водач. От друга страна Централният комитет смогва само да води политическата и организационната страна на партията, оставяйки всички въпроси, дори най-важните да се решават от всички. Лицата, които го съставяха, нямаха големи амбиции и не привлякоха по-будни младежи с политическа перспектива. Те дори ги заобикаляха и всичкото си влияние градяха върху лични връзки с масата и демагогски похвати в конгреси и събрания. И сега, когато трябваше партията да се яви пред избори, веднага се явиха кандидати и тия, които имаха известни връзки претендираха и недопускаха други, макар по-полезни от тях за народно събрание и управлението. Тогава възникнаха раздори, лични обиди и други спътници на неустановени политически похвати, които не могат да имат друг резултат, освен сегашния.
Тъй може да се обясни не само падението на нашата партия. Целият изборен резултат, увеличението на едни, намалението на други, си има свои обяснителни доводи. Някои увеличения, като тия на широки и тесни социалисти, са преходни. Други, като увеличението на земеделците достигат до максимума си. Увеличението на широки е немислимо без администрацията, а на тесни - без общото раздразнение поради войната и скъпотията, без подкрепата на радослависти, македонци и иностранци. Демократите не биха имали 28 места, ако не успяха да привлекат всички националистични и македонски елементи, а цанковисти - финансовата администрация.
Все пак нашето малко увеличение не ме толкова отчайва. То скоро ще се засили, защото чувствува се, че ние не сме достигнали максимума си и че имаме сили, които са готови да се развърнат в една солидна политическа форма. Нужни са само опитни водачи с политическо възпитание и политическа интуиция. Нужна е също една реорганизация на партията и по-голямо вътрешно сцепление между ръководните лица.
Тежките впечатления от резултати на изборите се усилиха от една втора телеграма от София. В нея се съобщава, че турците от Гюмюрджина се отказали от кандидатството и протестирали, заедно с турци избиратели против изборите, понеже тия области не щели да останат български. Историята едва ли познава по-двулично поведение от това на гюмюрджинските турци! И тоя техен акт може доста да навреди на нашата мисия тук.
23 август 1919 г.
Резултатът от изборите се смля вече от по-голямата част измежду нашите. Само г-н Сакъзов не скрива още нервозността си и често пъти издава неудоволствието си, дето тесните са ги надминали. Разбира се, че саркастичните бележки от страна на "безпартийните" не липсват и едва ли някога ще липсват.
Наред с успокоението, настана и нещо друго. Почна по-настойчиво да се обсъжда въпросът с нашето възвръщане. По-голямата част делегати, макар и по разни съображения, са наклонни да усвоят положително разрешение. Даже натоварихме г-н Теодоров да сондира чрез мисията, дали ще бъда удобно да си отпътуваме за България, пред вид на това, че новите избори изискват конституиранието и събиранието на новата камара и че бюджет има гласуван само до 1 октомври.
Но преди г-н Теодоров да направи сондажи, г-н Станчев(37) ни съобщи късно, че в разговор с шефа на мисията, било му заявено, какво нашият договор е вече напълно готов. Оставало само да се получи окончателното мнение на Wilson, за да ни се връчи.
Дали ще настъпи най-после тоя ден?
24 август 1919 г.
Ходих в руската църква и добре направих. Тия душевни успокоения чрез религиозно-естетически преживявания действуват особено сега извънредно благотворно.
Преди още да тръгнем за църква, видях г-н Цоков(38). Той се е върнал днес сутринта от Берн, дето беше отишел да сговори едно по-благоприятно поведение от страна на френската преса спрямо нас. Същевременно той ни донесе не малко известия от Берн.
Най-важните са две писма от г-н Гешов, от Лондон. Г-н Гешов е имал един малък успех. Срещнал се е с неколцина влиятелни мъже там и очаква да се срещне с Лойд Джордж, а също и с House(39). Някои измежду тия лица, относително крайни песимисти, са му съобщили, че "работите вървят вече малко по-благоприятно за нас". Интересно е, че, според г-н Гешов, англичаните биха гледали с добро око едно наше сближение с турците. Навярно Турция и Мала Азия остава пак място на най-ожесточено съревнование между Великите сили и особено между Франция и Англия. Тоя факт не ще закъснее да са отрази върху взаимните отношения между силите на Антантата, а следователно и върху нас. Той ще внесе значителни усложнения в Близкия изток, дето положението е и без това усложнено от националистическото турско движение в Мала Азия и Армения. Англия се мъчи да спечели симпатиите и поддръжката на мюсюлманското население с оглед към Индия. Тя сключи съглашението с Персия и би била наклонна на отстъпки спрямо Турция, за да не дразни исляма. Тия политически стъпки внисат голям смут във Франция и поведението на Англия я заставя да дири пътища, за да се гарантира от всяка евентуалност. Положението е стигнало до там, че аз не виждам, кой ще се противопостави на турското въоръжено националистично движение, особено като се има пред вид, че то се организира от едно население войнствено със слаби културни нужди, и се развива в една извънредно недостъпна област. Положението непосредно до нас се заплита и в същото време разслабва връзките между ония, които решават вашата съдба.
Но, може би, положението се усложнява не само близко до нас. Преходът към мирна обстановка след толкова годишна напрегната война и дългото протакане на мирните преговори създават някои нови политически тенденции и ориентации, които никак не спомагат на трайното сцепление между "съюзните и сдружени сили", съставени от тъй многобройни членове с толкова разнородни тежнения. Даже в една и съща държава проблемите на симулираната междудържавна организация се схващат различно. А предизвиканите вследствие на това вътрешни политически борби оказват не малко влияние и на международното положение. В тoвa отношение най-важното е позициите на американския сенат по ратификацията на договора. Тая позиция показва, колко илюзорна е защитата на Лигата на народите по отношение на Франция. И Франция започва вече да търси едно сближение с Германия, толкова повече че Англия, Америка и Италия са почвали усилени търговски връзки и изпреварват Франция в грижите си да заздравят откритите международни рани от войните. Колко е понякога трагична съдбата! За сега, друг път по-благоприятен за Франция няма от едно сближаване с Германия. Досегашните нейни защитници - Англия и Америка - се отдалечават от нея - Англия, поради малоазиатските си интереси, Америка - поради американските. Русия не съществува, а малките и нови славянски държави, с които Франция искаше да замести Русия, са още неоформени и нестабилизирани и самите те се подяждат от толкова, много вътрешни разложителни и неустойчиви движения, от толкова много взаимни съревнования, че не представляват никаква практическа полза. Колко скоро новите устои се разрушиха и показаха още по-ясно празнината, оставена от изчезването на старите!
Положението следователно се усложнява. Но може ли това усложнение да се използува от нас? Ето где е въпросът. Аз мисля, че ако бихме имали възможност, ние бихме могли да го използуваме не иначе, а дипломатически и то много ловко. В никой случай не трябва да си правим илюзия, че бихме могли да го използуваме и с военно съпротивление по образеца на турците. Защото нашата територия съвършенно не е тъй недостъпна и особено гърци и сърби, па може би и румъни, леко ще се справят с нас. Вън от това, аз мисля, че у нас не ще се намерят и 1000 души да се съгласят на нова война.
Усложненото сега международно положение би могло да се използува само дипломатически. Но и тук не трябва да се увличаме. Ще трябва особено да се пазим сега от да вземем страна към една от Великите сили - Франция или Англия. Към Англия нас ни влекат по-съществени интереси и ни сближават повече допирни точки. Вън от стабилния характер на нейния народ и бронята, която той ще представлява за Турция, но той ще се противопостави и на Гърция. А вземе ли Англия страната на Турция, тя се обявява против Гърция. Все пак сега не е моментът да правим политика с едната или другата от тия две Велики сили. Защото ние мъчно стигаме при това положение до ясни международни отношения, и всяко лавиране би се схванало като интрига, към която и двете страни ще бъдат жестоки. Ние бихме могли да използуваме сегашното политическо положение само с осветления, с официозни разговори и с очакване всяка сила да схване нашето значение и в замяна на ония облаги, които очаква от нас и които не могат да й дадат нашите противници, да ни третира по-добре. Едно протакане на преговорите от това гледище е желателно. Но желателно ли е то от гледище на актуалното наше положение? Едва ли. Ето защо по-добре е, според мене, да се свърши тоя мир. Самото протакание не ще ни донесе някои чувствителни облаги, а излага на карта много ценно от нашето съществувание. Пък, по всичко се вижда, че решенията на сегашната мирна конференция не са окончателни. Те ще се променят в най-скоро време по вътрешните причини, създадени от Великите сили, и по международни съображения.
Г-н Цоков ни говори за някои мерки, с които ще можем да спечелим няколко френски вестника. За да подкрепи предложението си, той, както по-рано г-н Мишев(40) в едно писмо, не забрави да ни нарисува нашите големи политически, морални и исторически отговорности, загдето не сме склонили да хвърлим сега 2–5–10-20 милиона лева, когато сме заровили всичко младо и жизнено с тая война. Чудна политическа наивност у тия възрастни хора! Те не виждаха даже, че притежателите на вестниците бяха много неопределени. Не виждаха, че вече хорото е на привършване и едва ли сега вестниците биха могли да ни принесат полза. Напротив, всякой ще си каже, че след като са издоили другите, поне срещу нещо, сега позалъгват малко и нас - глупавичките. Положението би било друго, ако връчването на договора се отложи. А след мира, този въпрос ще трябва да се организира на съвършенно други начала. Ето защо, аз бях на мнение да се реши тоя въпрос от Министерския съвет в София. Другарите се съгласиха, но в същото време те бяха на мнение да се представи в София въпросът благоприятно от нас и да се продължат преговорите в Швейцария.
25 август 1919 г.
Написах писма до нашите в София, понеже г-н Маджаров си отпътува. Написах също и писма до двамата наши пленници в Корсика, които ми се обадиха. Бедните пленници, колко мъки и терзания преживяват и те за чужди грехове!
Тая вечер вестниците съобщават, че тутакси с приключването на австрийския договор, което ще стане най-късно утре, съветът на петимата почва изучаването на нашия. Дали?
26 август 1919 г.
Австрийският договор все още не е приключен. Връчването на нашия все още се бави!
Днес очаквахме да дойде куриер от София. И той негде се е забавил.
Колко безплодно тече времето!
27 август 1919 г.
Г-н Цачев(41) си дойде от София и ни донесе подробностите по изборите. Аз съм пропаднал и в Русе, и в Кюстендил. Тоя резултат не ме изненада. Изненада ме no-скоро обстоятелството, че в Русе сме получили 2047 гласа и сме загубили избора само с около 250 гласа. Никой от нашите приятели, нито no-първи, нито по-второстепенни, не е ходил нито в Русенско, нито в Кюстендилско. Това също не ме изненада.
Подробностите по изборите потвърдиха моите опасения. Във Видин вземаме само две места, а тесните - 5. В Търново даже вземаме 1 място и Фаденхехт(42) остава също на въздуха, освен ако Найчо(43) му отстъпи Видин. Навсякъде, и във Враца, и в Плевен, и в Стара Загора, и в Пловдив, и в София сме вземали мястото с много големи усилия и не малко колебания. Ще ли почерпим поука от тия резултати? Ще ли се убедят "месиите" колко ограничена е тяхната сила и "големите" - колко безрезултатна е тяхната демагогия и липсата на политически усет и такт у тях?
Аз си подавам оставката като министър. Заявих това си намерение официално и на г-н Теодоров. Той се опита да ме разубеди. До свикването на камарата не би трябвало да се предизвиква криза, която щяла да направи тук не тъй благоприятно впечатление и щяла да затрудни мисията на делегацията ни. Признах, че известно неудобство има да си подам сега оставката и че мене ми е неприятно да създавам неприятности на делегацията. Но, прибавих, струва ми се тая коректност от моя страна ще бъде полезна за всички ни. Той настоя да почакам поне, додето съдилищата провъзгласят избраните.
Отначало аз се примирих с такова едно отлагание. Но после размислих и се върнах на първото си решение. Моето пропадание е сигурно и е съобщено във всички наши вестници. То, навярно, е съобщено и тук, в Париж. В България всички очакват моята оставка. Пък и тук тя ще се схване като нещо, което следва само по себе си. По-скоро противното би ги учудило. Ще ли се изложи тогава делегацията с тая моя постъпка? Струва ми се, противното е вярното. От друга страна моята оставка не води след себе си обща реконструкция на кабинета. Тя или може да си остане латентна до общата криза, или пък да се приеме и бъда заменен с друг. Ако се възбуди обща криза, тя ще се предизвика не от моята оставка, а от други фактори. Всъщност широките социалисти, пък и Стамболийски, сега ще я предизвикат даже да не си дам оставката. Ето защо утре оформям това си решение с писмо до г-н Теодоров.
Г-н Цачев ми донесе писма от нашите, от Найчо и Кръстников. Лелкото, по обикновеному, пише разхвърляно, набързо и все заета с избора и успеха на Петко. Райничка - по-смислено, като се мъчи да ме утешава с ласкателни характеристики и нови пътища. Но от тях нищо не може да се узнае за настроението в нашите кръгове след изборите. Не може да се узнае и от писмото на Кр[ъстников], понеже то съдържа само няколко реда. А Найчо е написал своето преди изборите.
Бедният Найчо! Неговото писмо ми достави пак голямо удоволствие. То пак ме сгря с топлотата и задушевността на чувствата си. Но вече се вижда, как той е загасваща сила, замираща светлинка! Нашите схващания пак се съвпадат напълно. Но ние постигнахме нашата партия тъй малко, когато се разбирахме по най-съществените въпроси!
Найчо е един от тях. Той си отива. Той си отива с голяма болка в душата. А тия избори навярно ще го съкрушат окончателно!
Събрахме се на заседание и прочетохме някои книжа от България. Нещо особено не ни съобщават. Г-н генерал Д'Епре действително се е държал недостойно в Тракия. На неговото държание там и на неговото отношение се дължат не малко изненади в изборите.
Вечерните вестници съобщават, че австрийският въпрос ще се забави няколко още дни. Значи, връчването на нашия пак се отлага. Как почвам да мисля за връщане в България! Тежи ми вече тая невъзможност да вършим работата, за която сме пратени и която е от такова значение, за нас. Да бих могъл поне да се утешавам, че отлагането е в наша полза!
28 август 1919 г.
Поднесох оставката си с писмо, отправено до г-н Теодоров. Мотивирах оставката си тъй: пред вид резултатите на изборите и установените парламентарни традиции поднасям оставката си като министър на правосъдието. В същото писмо помолих г-н Теодоров да Съобщи за това на Министерския съвет в София и изказвам на всички колеги голямата си признателност за добрите чувства, взаимното уважение и пълно съдействие при съвместното решаване на множеството жизнени въпроси от управлението на България през последните няколко месеца.
Г-н Теодоров бе почнал пак да ме уверява, че не е необходимо да си давам оставката. Но г-н Стамболийски се намеси, разговорът се отклони в друга посока и въпросът се приключи.
Тъй се тури точка на моето сегашно политическо положение. На глед много естествено, тихо и безславно, като резултат на един изборен неуспех. В същност, моята сегашна оставка е краят на печални, вътрешно партийни дребнавости, които ме отвратиха още при влизането ми в министерството, още през конгреса и заседанието на Върховния партиен съвет, но особено при решението да участвам в делегацията от страна на нашата партия. Аз съжалявам само едно. Защо политическият момент на България и моята все пак голяма привързаност към Радикалната партия не ми позволиха да напусна министерството още през м. юни? Още тогава, особено като останах само с Русенската, а после и с Кюстендилската колегии, аз се примирих с тоя край, който днес оформих.
Колкото и да е един от редките моменти в живота на една личност, той ме оставя сравнително равнодушен. Аз не изпитвам нито някое особено вълнение, нито пък даже сянка на огорчение. В мене повече надделява психологията на един фаталист. Краят за мене беше ясен, неизбежен. Аз се подготвях постоянно и незабелязано към него. Сега аз го преживявам като нещо очаквано, неизбежно, неминуемо, без мъка и роптание. Аз съм спокоен пред другите и пред себе си. Други повече от мене трябва де се позамислят за него.
Днес пак четохме изложението до конференцията по намесата ни във войната, изготвено в окончателна форма. Г-н Стамболийски ме крайно изненада, когато заяви, че ако той трябва да подпише тоя мемоар, не би го подписал, защото се защищавал в него Фердинанд44, не се излагали всички борби на парламента и всички процеси заведени против него и други политически лица и групи и т. н. Последното съблазни г-н Сакъзов, който също настоя на него, като допълни, че и той даже е бил викан от следователя. Обясних, че всичко, което г-н Стамболийски намира пропуснато, е в същност отбелязано в мемоара и че да се заместят общите положения и най-типичните факти с изброяване на всичко станало, значи да се направи мемоара още по-дълъг и да му се отнеме дипломатическия тон. Доказвах също, че в тоя мемоар не може да се изложи всичко. Той преследва само една цел: като застане на гледището, усвоено от западните мисии, че българският народ все пак носи отговорността за извършеното от неговите управници, да постигне нещо в негова полза. И от това гледище ще трябва да се обсъжда тъй, освен ако се приеме, че самото становище не е добре подбрано. Г-н Стамболийски си излезе, като заяви, че най-после нека се изпрати мемоара, а парламентът ще трябва да направи нещо в духа на казаното то него. Часът бе напреднал и отидохме на обяд. След това г-н Сакъзов ми каза, че мемоарът бил написан в същия дух, като речта, която трябвало да говори г-н Теодоров при връчване на договора! Изглежда, че днес сме загубили всички устои и директиви на една смислена дипломатическа акция!
След обяд ходихме в Париж за покупки. Не ми беше толкова за покупки. Нещо от Париж исках да видя. И видях много малка, незначителна част от града, видях я набързо, в треската на пазарно миткание и надбягвание. Но нещо величествено, изящно, красиво достойно лъсна пред мене. Във всичкото видяно, в улиците, зданията и хората сякаш чувствуваш концентрирания пулс на западната история, западната култура, цивилизация и политика през изтеклите няколко столетия. Как ми се искаше да мога пак да надникна и в някои театри, музеи или библиотеки! Но трябваше да се правят покупки и в 7 1/2 часа трябваше да се върнем.
29 август 1919 г.
Най-после меморандумът върху намесата ни се прие окончателно и утре ще бъде изпратен в конференцията. В него все още останаха следи от полемичния тон на по-раншната концепция. Но общият тон и основните мисли са пропити от новото, което трябваше да се внесе в нашата дипломатическа акция. Ние трябваше да заявим тържествено и официално нашата отговорност за извършеното в нашето име. Тъй само бихме могли да създадем по-благоприятна атмосфера тук в наша полза. Другото се схваща от тукашните като явно нахалство и никога не може да се възприеме от тукашната психология. Застанали върху някои неизбежни искрени признания, ние си отваряме много врати и нас по-леко ще ни чуят.
Вечерните вестници съобщават, че окончателният договор ще бъде привършен утре, отпечатан и връчен на австрийците в началото на идната седмица. Дали иде след това нашият ред?
30 август 1919 г.
Според австрийците, американската анкетна комисия и нейният председател г. Crane щели да съветват американското правителство и Wilson да поеме мандата за Месопотамия, Сирия и Турция. Съобщението е сигурно неточно. Америка да поеме мандат за Месопотамия и Сирия е невероятно. Но да би могло да поеме мандат за Турция, т. е. за Цариград! За сега по-благоприятно разрешение на въпроса в наша полза ние не можем да очакваме. Щом като не може да бъде Русия, нека Америка да се настани в Цариград. Тогава и въздигането на Тракия в неутрална държава става по-малко горчив хап.
Австрийският договор е даден да се отпечатва.
31 август 1919 г.
Пак е неделя. Седмиците се нижат една след друга, а ние все още очакваме. Времето направи своето. Нашата напрегната съсредоточеност и възбудената чувствителност към всичко, което ни засяга от близо или от далеч, се притъпи. Ние станахме по-спокойни, по-неподвижни. Мнозина се поддадоха на блажена инертност, която запълва, изглежда, обикновения им всекидневен живот. Ако искате, малко леност заля даже работните. Дали връчването на договора ще налее нова енергия у нас и повторно пак ще изостри вниманието, отзивчивостта и чувството на отговорност към нашите работи?
Възползвах се от неделния ден, за да си доставя удоволствието да ида на църква. И добре направих!
Вече е положително, че австрийският договор е приключен и се отпечатва. Във вторник ще го връчат, а в неделя се очаква подписването му.
Утре комисията ще има заседание сутринта. Ще ли се занимава с нашия договор?
1 септември 1919 г.
Ето дойде вече и септември. Но в същото време вестниците съобщават, че комитетът е подкачил разглеждането на нашите работи. От станалото до сега, всякой измежду нас крие в душата си малко скептицизъм. Дали тоя път ще свършат с нашите работи? Причини да се отложат пак, не виждам. Напротив, по всичко изглежда, че даже комитетът на петимата желае вече да приключи по-скоро тъй дълго проточилия се договор. Как ли? Самата тая мисъл подавя съзнанието. А инстинкт някакъв или смътното чувство на неумолимото и неизбежното все пак набелязват нерадостни изгледи. И сърцето почва пак болезнено да се свива.
Цял ден писах писма за България. Не скрих моите опасения от бъдещето, което ни готви конференцията. Казах своето и по станалите избори.
Вечерта г-н Теодоров ни повика, за да ни прочете писмото, което ще изпрати на г. Dutasta, секретар на конференцията, като личен негов познат. Идеята е много добра. В такова писмо могат много неща да се кажат, които не могат да се поместят в официалните изложения, а които все пак трябва да се кажат. Г-н Теодоров е почнал писмото си много добре. Но както винаги, той го е много проточил, като не е могъл да се ограничи със същественото и същественото да го искаже с необходимото. Изказахме си бележките, изказах и аз своите. Г-н Теодоров ме задържа даже, да направим заедно поправките и съкращенията. Което можахме направихме. Но аз се убедих, че е много трудно да се правят набързо съкращения и поправки в едно готово вече изложение. Поправеното не отстрани всичко, което можеше да се изостави. Но и така писмото ще постигне нашите цели.
2 септември 1919 г.
Конференцията продължава да се занимава с нашия въпрос. Споразумение по Тракия не могло да се постигне. Вследствие на това било е решено да се иска от България да поеме задължението, че ще се подчини на решението, което Великите сили ще вземат по-после по отношение на Тракия. Но дали ще трябва да изпразним Тракия след мира? Някои вестници отговарят на този въпрос утвърдително, други отрицателно, по-точно, не го засягат.
В сравнение с отнемането на цяла Тракия, това решение на въпроса не може да се не счита за по-благоприятно към нас. То сигурно се дължи на упоритата опозиция на Америка. То все още оставя надежда у нас и нашите оптимисти трябва сравнително да бъдат доволни от него.
Между това, съобщението за същото решение им направи тъкмо обратното впечатление. Настроението у мнозина стана доста тягостно. Клетите! Те ми говориха, че никога не са допущали да се отнеме част от старата ни територия! Защото нали били провъзгласени принципите на народностите, на икономическите излази и т. н.!
Едно зло известие никога не иде само. От София получихме не по-малко неприятно известие. Сменяването на Chretien(45) c, Claudel почва да проявява целите си. Claudel настоява да отнесе в Цариград затворите на оръдията, да намалим войската и я концентрираме в по-големи части на определени места. Очевидно, искат да ни държат в ръцете си, та да нямаме голяма свобода и подпишем мира, даже ако е по-жесток от очакванията на най-големите песимисти. Едновременно с тая новина, от София ни съобщават и друго. По разпореждане пак на Claudel, добруджанската граница ще се пази от румънски погранични войски, а като окупационни остава само една дружина френски колониални стрелци. Даже Добруджа, за която ни се даваха най-големи надежди от всички страни, даже тя почва да ни се оспорва по най-брутален начин.
Атмосферата се пак сгъстява. Неумолимата логика на международните събития и досегашната дипломатическа психология взема пак своя обикновен ход. Промените, предизвикани и оформени от Wilson са незначителни. На изток те са съвършено заличени от методите и приомите на най-отвратителните дипломатически маневри на малките източни народи. Горко на победените! Но горко и на илюзията за траен мир!
3 септември 1919 г.
Вилсон дал отговора си. Той настоява да имаме излаз на Егейско море и, според някои само вестници, като приема едно закръгляване на границата в полза на Гърция от към запад - вероятно Ксанти - иска цялата останала Западна и Източна Тракия да се превърне в една интернационализирана държава заедно с Цариград. Навярно тоя отговор на Wilson е заставил конференцията да се спре на решението, което се взело вчера. Тракийският въпрос не се решава окончателно, но мир ще имаме и без него. Всички наши надежди не се отнемат. Ние ще можем да имаме вяра в бъдещето и жертвите, които ще трябва да дадем сега за Тракия ще бъдат по-леки, отколкото ако Гърция си я беше присъединила. Те са по-леки, но сякаш повече чужди на българския политически темперамент. Една систематична и целесъобразна политика на търпелива колонизация, разумна училищна, църковна и културна политика, стопанско проникване и дипломатическа презастраховка се налагат. Всичко това ни липсва на нас, навикнали на бързи, брутални действия свързани с непосредни резултати. А вън от това, съседството с Америка, която по всяка вероятност ще поеме мандат в Цариград, не е съвсем удобно. То ще ни ползува с по-голямата култура, техника и стопанска организация на американците. Но стопанската и обществена борба значително ще се изострят и усложнят. Може би, подобни инжекции ни са потребни. Но дано имаме сили, сръчност и умение да не бъдем подавени.
Сутринта се събрахме да обсъдим телеграмите получени от София. Решихме да дадем по-енергична нота до конференцията, като искаме спазванието на примирието, което се нарушава с вземането на затворите, намалението на ефективите ни и допущанието на румънска погранична стража в Добруджа. Решихме да се направи нещо, та в конференцията да узнаят за нашето крайно тягосно впечатление от тия мерки и да изтъкнем, че Съглашението нищо не печели, като убива престижа на хората в България, които са най-верни негови приятели и доверието на един народ, който все ще продължава да съществува.
Някои от тия мисли ще могат да бъдат изложени в нотите. Жалко е също, че нотата по обезоръжаванието не се написа с по-енергичен тон. Дано нотата за Добруджа да е по-добре.
За да може същото настроение да се изтъкне и пред американците, решихме г-н Фурнаджиев да напише от своя страна едно писма до тях чрез проф. Wood. Систематизирането на писмото се възложи на мене. Аз го изготвих, предадох на г-н Фурнаджиев, вечерта го поправих и му го дадох да го препише и експедира.
След това бяхме в Париж днес за покупки. Възползувах се да се скитам по улиците, с моите мисли и мои настроения.
4 септември 1919 г.
Някои вестници съобщиха, че Сърбия след Румъния отказва да подпише договора с Австрия поради задълженията да дадат културни, религиозни и езикови права на малцинствата. Истинската психология и истинският политически морал на двете тия държави блясва. Но въпреки това все още сръбски официални места правят резерва, че Сърбия щяла до край да остане вярна на Съглашението и да подпише всички задължения. Но тя се надява, че тия задължения не ще засегнат поне старите й владения т. е. Македония. Политическият й приом не се изменя с тия резерви.
Пак се събрахме, за да обсъдим различни въпроси. Между другото, почнахме да четем един мемоар за Източна Тракия. Неудобно е сега да повдигаме тоя въпрос направо и със специален мемоар. При това, той е написан съвършено исторически. Решихме да поотложим неговото довършване, като използуваме материалите при новия отговор на мира.
След обед всички заминаха на разходка. Останах сам. Поработих, посвирих и ми беше по-леко и по-приятно. Чувствувах се сам със себе си, с моите мисли и преживявания. Какъв чудноват солипсизъм!
5 септември 1919 г.
От мисията, аташирана към нас, ни съобщиха неофициозно, че договорът бил вече на приключване и скоро ще бъде даден за отпечатване. Връчването му се проектира идната седмица.
Денят на националната ни голгота наближава. Всички са вече песимисти. А английският офицер за връзка, комуто днес казах, че Съглашението с договора убива престижа на най-добрите си приятели сред народа, защото даже аз, който сам един измежду най-песимистите, никога не съм допускал, че ще късат още от нашите територии и нашето население, ми отговори кратко и ясно: "Да, и аз съм вече песимист"...
6 септември 1919 г.
Г-н Цоков се върна от Швейцария. Не след много, събрахме се на заседание. Прочетохме всички книжа и изслушахме впечатленията на г-н Цоков. Всички наши приятели считат, че сегашното настроение е крайно неблагоприятно за нас и че едно забавяне да ни се връчи договора може да бъде само в наша полза. Но по-проницателните из между тях не пропущат да не ни изтъкнат, че още по-важно за доброто на България е да се запази вътрешния ред. Защото сегашният мирен договор по всичко изглежда, според техните думи, че е нещо привременно. А вътрешните безредици биха могли да ни тласнат в непоправими катастрофални бедствия.
Пред нас отново изпъкна Хамлетовския въпрос: дали да се стремим да отлагаме, или да одобрим сключването на мира, за да можем с мъдри и нормални отношения да предвардим вътрешни нежелателни събития. Очертаха се пак двете схващания. Но тоя път г. Стамболийски застана решително на моята страна. Той наведе и това съображение, че липсата на мир не е вече в наша полза и по външни съображения, тъй като поради изчезванието на всякой международен авторитет и международна власт, нашите съседи могат да се възползуват от най-невинния предлог, за да нахлуят у нас. Почнаха се пак споровете между двете схващания. Г-н Сакъзов беше много мъгляв и, очевидно в известно колебание, не можа да схване правилно въпроса и по обикновеному създаваше си и оборваше положения, които от далеч само засягаха въпроса. Спорът беше много оживен и трая до дълго. Но както във всички по-важни случаи на управление от тъй разнородни политически партии и политически темпераменти, не можахме да вземем никакво решение и оставихме събитията да наложат своето. Впрочем, нашето решение в тоя случай не щеше да измени събитията. Те се ръководят от друга воля и други решения, а конференцията сигурно ще върши своето, даже ако ние бихме могли да й открием нашите мнения. А по всичко изглежда, че тя бърза... бърза толкова, колкото може да бърза една тъй диспаратна, сложна и тежка машина като нея.
Г-н Цоков ни даде сведения за една нова политическа ориентация на Изток, подкрепяна от италианската страна. За да даде противодействие на Югославия, Италия прави опити да сближи Румъния с България и Румъния с Унгария в един дунавски триумвират, който би могъл да играе голяма роля. Идеята не е съвсем безнадеждна. Но нейните резултати биха могли да се проявят само след мира. При това тя би ни отклонила от естествения наш път за сближаване и съвместно действие с Русия, щом се възстанови. Румъния - Унгария е много неестествена и недълготрайна комбинация. Само в едно отношение тя би ни била полезна. Да се застави Румъния още сега да ни отстъпи Добруджа и то цяла нова (?) Добруджа. Това е един непосредствен резултат, който можем да имаме и то не с цената на далечни обвързвания, а само с цената на нашето дезинтересиране от румънската политика към Югославия. В това отношение между нас нямаше разногласие.
7 септември 1919 г.
Ходих в църква. Понеже тоя път г. Стамболийски не дойде, трябваше аз, покрай другото, да поддържам връзката с няколкото българи, живущи свободно в Париж, връзка, които до сега поддържаше той. Даде ми се едно изложение според съобщенията от италианската страна. Според него ние губим не само Ксанти, Гюмюрджина, Деде Агач и Софлу, но още и Струмишко, Кюстендилско, Босилеградско, та даже Цариброд и някои села в Белоградчишко. Даже Добруджанският въпрос не взема едно по-благоприятно положение. На Румъния е предоставено, да вземе инициативата за едно споразумение между двете страни.
Това изложение, пристигащо вече от най-сигурен източник и хармониращо с указанията на вестниците, повлия доста тягостно даже в средата на най-големите песимисти измежду нас. И аз не очаквах нещо добро от мирния договор. Но не допущах, че с изтръгвание на стари наши територии в полза на Сърбия конференцията ще поиска да превърне пропастта между нас и сърбите в абсолютно непроходима. На какви цели служи конференцията, на какви цели служат сегашните сръбски меродавни кръгове, и могат ли те да си представят последствията? Аз истина вярвам в едно по-добро бъдаще. Но жалкото е това, че то ще трябва да се постигна с нови и много по-големи жертви от досегашните.
Даже и най-големите песимисти из между нас останах попарени от териториалните граници, които ни готви мирният договор. А оптимистите останаха поразени. Г-н Теодоров посърна и целия след обед бе крайно възбуден.
Веднага след обед се събрахме, за да обсъдим някои въпроси по работата ни след връчването на договора. Решихме окончателно главната част от делегацията да заминe за София и там да изготви отговора, а тук да остане само необходимият персонал за връзка. Според досегашното решение, аз оставам тук. Това решение нито ме задоволява, нито ме огорчава. Рядко съм изпадал в такава една емоционална инертност. Тукашното близко бъдеще, при тоя режим, поставени да живеем, с тия интереси, които сега ни вълнуват, с тия ограничения в средствата за по-интензивен културен живот, не ми рисува радостни и привлекателни перспективи. А от друга страна, да ида сега в България, при тая отчужденост от много партийни другари, при тая невъзможност да заработим с тях за едно истинско обществено-политическо съживяване и ободряване на нашия народ, също не ме блазни. Очаквам съдбата да избере, някоя от двете възможности. Ако си ида в България, може би само перспективите за личния ми живот и личните ми удоволствия ще бъдат по-розови. Но мога ли аз да отделя личното от общественото? Да става каквото е писано по книгите. Може би, пак тук ще бъда по-полезен, отколкото в България, макар че ролята ми ще бъде доста пасивна.
Впрочем взетото решение не е още окончателно. Неговото изпълнение ше зависи много от становището, което ще вземат тук спрямо него. Г-н Теодоров ще говори за него на полковник Henry. Възможно е, то да се измени или изостави. И кой знае? Може би, то ще бъде по-добре. Аз се страхувам и днес повторно изявих моите опасения, че отиването на делегацията в България си има големи отрицателни последици. То ще улесни вътрешните сега безполезни преустройства на кабинета, ще подигне политическите страсти, ще създаде една тревожна атмосфера и едва ли отговорът ще се изработи тъй, както би се изработил тук. Но и г. Стамболийски, и г. Сакъзов, и г. Теодоров, всякой от свое гледище, настояват да се отиде в България.
Във време на разискванията стана дума да се опитаме и приберем заедно с делегацията някои наши сънародници из Швейцария в България. Жалко е, че г. Теодоров се отказа да прави каквито и да било сондажи по тая посока. Делегацията би изпълнила едно от своите макар и не основни, но във всякой случай съществени задължения, ако направи всичко възможно, за да облекчи плачевното положение на мнозина наши сънародници в чужбина. Освен това, тия сънародници струват тъй скъпо на държавата било в помощи, било в чужда валута, било и в двете заедно!
Вечерните вестници съобщават, че договорът ни се печата и че утре ще се даде препис на "puissances a I'interet limite". Няма вече съмнение, че решителният ден наближава!
8 септември 1919 г.
Г-н Теодоров съобщи на полковника за връзка нашето желание да замине по-голямата част от делегацията в България и да ни се връчи договорът по обикновения церемониал. Защото по вестниците узнахме, че имало идея връчването да стане само от секретаря на конференцията. Може би, ще искат по настояване вероятно на нашите съседи да направят разлика между другите неприятели и нас - la puissance ennemie "a I'interet limite". Жалко е само, че тая разлика не е прокарана и в договора!
9 септември 1919 г.
Отговор официален от конференцията по вчерашните наши постъпки нямаме. Но указания ни се дадоха, че ще ни задоволят, що се отнася до нашето желание да се върне по-голямата част от делегацията в България. И приготовленията за отпътуване почнаха вече.
Ние се събрахме сутринта, за да прочетем някои телеграми от София и да разменим мисли по отпътуването. От София ни съобщават наново за недостойното и предизвикателно държане на Franche d'Esprey към нас. Тоя французки генерал желае всякак да изложи на унижение победената българска власт и бедния български народ.
Поради отпътуването стана нужда да се определи, кой от двама ни с г-н Сарафов ще бъде председател на делегацията. Аз побързах да отклоня едно предложение на г-н Теодоров, да поема аз това качество. Отклоних се, защото не съм министър и до известна степен съм бламиран от избирателите си. А при това равно условие с г-н Сарафов, той има всички други предимства: по-стар по възраст, по политическа и министерска деятелност и т. н. Ще се помъча и тъй да бъда полезен. А да бъда на второ място при тоя режим на нашата делегация и при тия отношения за мен е даже едно голямо удоволствие.
Вечерните вестници нищо не пишат вече за нас. Една тайнствена и злокобна тишина пред нещо страшно и потресно. То вече не може да закъснее.
10 септември 1919 г.
В Сен-Жермен се подписва договорът за мир с Австрия. Тържеството ще е голямо. Вековна държава със стари традиции, цял народ с чистосърдечни и незлобиви пориви се екзекутира. За първата може да не се съжалява, макар че има нещо тежко в рушението на грамадната сграда, преживяла толкова столетия. За австрийския народ обаче не може да не се тъжи. Екзекуцията му отнема всяка възможност да живее свободен и честит живот в момента, когато той се стреми да се организира политически на нови начала. Не ще е негова грешката, ако не успее.
Началото на нашата екзекуция наближава. Според тази вечерните вестници връчването на договора щяло да се извърши в началото на идната седмица, навярно в Quai d'Orsay.
11 септември 1919 г.
Нашето желание да бъде третирана България като другите сили неприятелски, изглежда, ще бъде усвоено. Договорът ще ни се връчи от конференцията в Quai d'Orsay. Някои вестници, узнали за нашето устно изказано желание, не пропущат случая да иронизират. Колко далеч са те от истинските наши чуства!
12 септември 1919 г.
Напрегнатото очакване през последните дни ме изтощи. Понякога всички фибри мускулни почват възбудено да трептят и чувствувам, как нервите ми изневеряват. А горещината на тия, септемврийски дни не ми дава ни покой, ни утеха.
Пожелах да направя по-далечна разходка. Отидохме в Chantilly. Още по пътя успях да се отдам на едно безгрижно възприемане на всичко, що срещаше погледа ми. А живописните хоризонти, лъкатушните ниви и ливади, гористите и живописни хълмове, богатите тонове, приливи на всички степени, пурпурни и портокалови цветове при захождащо слънце ме обляха и увлякоха в едно пасивно, естетично съзерцание. Бях вече значително доволен, когато пристигнахме в Chantilly и тутакси се отправихме към двореца. Но това, което видях там, ме плени окончателно. Много неща не видях. Беше късно, музеят беше вече затворен и ние успяхме да си издействаме само правото да се поразходим из парка. Но тоя парк, това вълшебно творение на Lenotre, което още носи следите на игривия, кокетния и проницателния негов гений; тия живописни и величествени пинии, тая симетрия на всичко и тия грациозни стълби, тъй хармонични в своите разпределения от ляво и дясно и тъй добре затворени в дъното със статуята, тоя изящен, открит лъчезарен дворец - това са образи и преживявания, които не се забравят. Обиколихме двореца от всички страни и тръгнахме да си ходим. Стигнахме до стълбите и поисках от по-далеч да погледна тяхната централна симетрия. Гледката беше феерична. Погледът бързо минаваше от стъпало на стъпало и летеше сякаш към небесното. Изведнъж той достигна до последното стъпало и вместо гледката да се свърши, погледът съвсем естествено преминава към статуята, която се вижда вече не като прикрепена към земята, а като видение, проицирано във въздуха. В тоя час на слънчев залез ние като че ли не бяхме в Париж, а там негде в царството на приказките.
Късно беше и скоро се отправихме да се връщаме. Тръгнахме по същия път. Аз се отдадох съвършено на моите мисли. Чудните приливи и съчетания на цветните тонове при тоя залез на слънце още повече ме убеждаваше, колко много картините на Boucher, Fragonard и Watteau носят национален отпечатък. Пък и нерядко из пътя погледът ми се спираше на нежна руса главичка, с ясен, бистърпогдед на сини очи, с извити, дъгообразни вежди, полегато чело, остър нос и […] устни и бяло-червени страни. Илюзията бе пълна.
Тъй като в това време г-н Стамболийски започна да ми говори, колко и той останал доволен от разходката. Защото през цялото време той обмислял проект за бъдещето подигане културно на България. Обмислял и проектът се оформил в него вече така. Военната служба той ще превърне в служба на отечеството. Всеки български гражданин ще даде работните си сили в полза на държавата и по тоя начин той, с помощта на инженери, агрономи, лекари и техници ще създаде нова България прошарена с пътища, гори, интензивно стопанство и хигиенични жилища. Очевидно, тая разходка не само на мене подействува сантиментално. Но толкова разлика между моя сантиментален излет и другия!
Вечерта подчерта разликата. Г-н Стамболийски, все още сантиментален, изложи своя план и на г. г. Сакъзов и Сарафов. Последният, доловил сантименталния край на плана, правеше възражения, макар и много странични и несполучливи. Г-н Сакъзов намери пак благоприятна почва да прояви своето скучно резониране на зададена тема. Той тутакси обвини г-н Сарафов в привързаност към старото и неумение да разбере новото, което, не зная защо г-н Сакъзов винаги олицетворяваше със себе си, т. е. с неговите мисли и чувства, макар че те носеха всичкия отпечатък на изживяния вече схематичен марксизъм. Той почна пак по своему да конструира произволни положения и да ги оборва без полза за истинския ход на обсъжданото. Подекламира доста той, но все пак не се усещаше доволен. Чакаше и аз да взема неговата страна. А аз упорито мълчах. При едно случайно намисане мое в разтовора, за да го отклоня от тая досадна тема, г-н Сакъзов не се сдържа да не ми изкаже недоволството си. Отвърнах му със същата монета. Но тутакси почувствувах, че моите мисли бяха другаде.
След вечеря г-н Теодоров ни прочете телеграма от Берн, която възпроизвежда писмо на г-н Панаретов от Вашингтон. Според телеграмата, положението ни съвсем не е розово. Тя подкрепя от по-сигурен източник онова, що се долавяше от вестниците. Ксанти и Марония се дават на Гърция. Тракия се отнема от нас и се дава на автономната държава около Цариград. Спрямо Сърбия правим отстъпки и даже областите от към Доруте не ще получим сега. Това е било говорено на г-н Панаретов от г-н Lansing(46). И аз си помислих: Ако при такива условия Тракия се отнема от нас и ако Лигата на народите излезе жизнена организация, дали заради нас не ще бъде по-трудно да спечелим отново Егейския си бряг? Не ще ли бъде по-леко да се действува против Гърция, отколкото против Америка и против Лигата. От друга страна, Обществото на народите е тъй полезно за общата человеческа култура и за нас, то тъй много ще ни бъде полезно за защита на нашите сънародници в чужбина. Не, нека храним надежда, че и чрез Лигата на народите ще получим Тракия и то само по дипломатически и правен ред!
Аз имам надежда. Но горкият г-н Теодоров. Той съвсем загуби кураж и посърна. Неговият оптимизъм вече му изневери.
Действителността пак се показа пред мене с всичката си брутална голота. Далеч е тя от онова, що може да утеши едно тъй измъчено национално и политическо съзнание, като нашето, като моето! И по неволя, аз пак потърсих утеха в лично преживяното, в онова, що не се намира в такава пряка връзка с обществото ни днес. Пак ги потърсих, и спомените от разходката към Chantilly ме обвзеха на ново, без да се разделям от тях до късно през нощта!
13 септември 1919 г.
Телеграми от София. И двете неприятни! Румъните се настаняват и военно в Южна Добруджа. Нашите шансове да си възвърнем поне тия земи намаляват. Без задължение от страна на конференцията Румъния едва ли ще пожелае да влезе в споразумение, за да ни отстъпи територията. Даже и с такова задължение положението все остава трудно. Самочувствието на Румъния се издигна тъй високо след завземането на Будапеща!
Другата телеграма ни съобщава безвъзвратното завземане на затворите и пренасянето им в Цариград. Нашите постъпки са останали безрезултатни. Ние оставаме разоръжени. Колко опасности за нас, особено в тия времена на междудържавно безвластие!
Решихме и по двете телеграми да направим пак безнадеждни постъпки. В същото време г-н Теодоров да поговори с полковника - шеф на мисията за връзка.
Вечерните вестници обясняват, защо се бави връчването на нашия договор. Нашите съседки Румъния и Гърция направили възражения по паричните решения и стопанските клаузи на договора. Ето упорита ненаситност!
14 септември 1919 г.
И днес ходих в църква... Наложеното и продължително очакване създава едно особено благоприятно предразположение към концентрирани религиозни и резигниращи преживявания. Към тях тъй много подхожда храмовата атмосфера, с унесената си служба, с тихата и полуосветена обстановка, с преданите физиономии на молещите се, резигниращи и очакващи спасение от всекидневните си страдания!
Вечерта се събрахме. Поправихме нотите по обезоръжаването и Добруджа. Утре ще бъдат изпратени. Големите претенции на съседите ни и вероятните условия на мира почват все повече да ни тяготят. А връчването все се отлага. Сега изникнали нови и по-важни въпроси! Малоазиатските недоразумения между Англия и Франция, романтичния фарс на D'Anunzio(47) във Фиуме и пр. и пр.
15 септември 1919 г.
Г-н Пашич(48) и сърбите надминаха себе си! Получихме от конференцията препис от една тяхна нота до нея, с която молят да узнаят чрез нашата делегация съдбата на 120 млади момичета, задигнати от нас през окупацията! До сега такъв въпрос не е бил повдиган, а такова събитие не може да не се узнае навреме. Да се повдига сега пред конференцията в надвечерието да ни се връчи договора - не, това може само една политически психология на нашите съседи да измисли и си позволи!
Колко ли още изненади от тоя вид имаме да видим! Договорът все още не ще ни се връчи. По всичко се вижда, че той ще ни се предаде през тая седмица. Но кой ден?
16 септември 1919 г.
Прегледахме и поправихме отговора на сърбите. А съветът на комисията едва утре ще отдели време да установи окончателно нашия договор.
17 септември 1919 г.
Съобщи ни се официално, че договорът ще ни се връчи в петък, 18 т. м., 10 1/2 ч. сутринта в Quai d'Orsay. Мъчителният и изкупителният час наближава. Изненади той не ще ми донесе. Условията на договора в общи щрихи и в най-същественото ни са познати. Духът на договора и настроенията на конференцията също тъй са ни познати. Струва ми се даже, че аз успях да претръпна и се свикна с мисълта да се отделя през един мъчителен четвърт час на най-недружелюбните и иронични погледи в един момент, като моето съзнание бъде насочено съвършено другаде. Но все пак, какво ли ще бъде там в петък, в 10 1/2 часа сутринта? Дали нервите, разнебитените нерви от терзанията на тъй продължителната и мъчителна война, натегнатите нерви от тъй продължителното очакване да се узнае съдбата на нашия народ, дали нервите ще издържат? Аз съм готов и трябва да бъда готов. Може би, всичко онова, оставено в България и готвено за нашето близко и далечно бъдеще ще ми даде сила и воля да изживея с достойнство и готовност изкупителните минути от тежките страдания на българския народ.
Вестниците съобщават, че са възможни някои промени в организацията и дейността на конференцията. Тя щяла да престане да функционира като постоянен институт и щяла да се свиква само при нужда и в различни места. Други вестници пък съобщават, че само седалището на конференцията щяло да се премести в Лондон. Иначе, тя щяла да съществува и действува както до сега. Дали от тия промени може да се очаква една по-благоприятна атмосфера за нас? Нека се надяваме, без да вярваме много.
18 септември 1919 г.
Утре ни връчват договора! Целият ден мислите ми се въртяха около това събитие. С какъв трепет се очаква то от всички ония, които ни изпратиха от София, от всички ония, които от най-разнообразните кътчета на България очакват да видят резултатите на толкова мъки и страдания! С какъв трепет се очакваше то и от всички нас в първите дни на нашето пристигане!
Днес това събитие като че ли не ни прави същото впечатление. Ние претръпнахме и се свикнахме. Лошото, което очакваме и узнахме, вече е предмет познат, който не ни вълнува особено. Така изглежда, че българите са неспособни да издържат едно по-продължително напрежение, една по-устойчива емоционална или волева съсредоточеност. Пресищаме се скоро, ставаме индеферентни и най-сюблимното от нашата индивидуална или народна история преживяваме в тъпо равнодушие, отдадени на всекидневни някои наши грижи и сметки. Колко много из между нас бяха излезли и днес да си правят покупки или да се разхождат!
Мене не ми дава сърце. Не че връчването на договора възбужда у мене сега ония чувства и мисли, които ме вълнуваха първите дни на пристигането ни. Времето оказа и върху мене влиянието си. Но аз не мога да се отделя от мисълта, че утре ще се извърши с нас нещо, което не всякога се случва в живота на хората и народите. Обстоятелството, че то ни е известно със съществените негови подробности, не намалява неговата трагична възвишеност, тъй както скорошният и очакваният край на болния човек не нарушава мистичната тайнственост на последния дъх. Тая трагична възвишеност на утрешния ден - аз я чувствувам още от днес.
Изглежда, че и г-н Теодоров не е далеч от такива преживявания. Той се суети на всички страни, значително пребледнял и посърнал. Неговото внимание не е насочено другаде.
Вечерта се събрахме. Г-н Теодоров ни съобщи, че имали намерение утре заедно с връчванието да изискат да окупират преди подписването съглашенски войски заедно с гръцки и сръбски, териториите, които ни отнемат. Решихме да откажем решително. Г-н Теодоров ме помоли да напиша проект за нотата, която ще подадем ако стане нужда.
В това време пристигна и г-н Гешов от Лондон. Той, също тъй цял под впечатлението на утрешното събитие, побързал да си дойде, щом научил, че ще ни се връчва договора. От Лондон не ни носи нищо утешително. Всички наши приятели там са песимисти. Законите на политиката са също тъй неумолими, както на природата. Подробности ще ни говори друг път. Ние се разделихме. Утрешният ден настъпва.
19 септември 1919 г.
Връчиха ни договора. Събитието настъпи и отмина с една естествена простота и непринуденост, на която не липсваха драматични нотки и която беше израз на подавена тържественост - разбира се от наша страна.
През всичкото време на церемонията аз успях да си наложа голямо спокойствие и търпеливо хладнокръвие. И това стана някак само по себе си. Цялата нощ мисълта за утрешния ден не ме оставяше на мира. Пред мене се мяркаха важността и значението на момента за всички нас и за целия ни народ. Едвам успокоен на тая тема, аз тутакси си представях проницателните и недружелюбни погледи на толкова исторически фигури и мислите ми отлитаха към впечатлението, което ние ще им произведем. Но веднаж моментът наближил, аз се сбрах с мислите и силите си. Тръгнахме от Chateau de Madrid в официална премяна и аз вече бях напълно спокоен. Разговарях през всичкото време с Della Rocca, италианския офицер при нас, гледах и се любувах на хубавите перспективи, откривани от Avenue du bois de Boulogne, Arc de Triomfe, Champs des Ellysees, Place de la Concorde. Стигнахме в Quais d'Orcey. Посрещнаха ни сдържано тържествено, но вежливо, даже без хладина. Поканиха ни в кабинета на министъра, докато се натъкмят в голямата зала. Аз бях тъй уверен в себе си, че имах свободата - и нека си призная - голямото удоволствие да се полюбувам на разкошната артистична обстановка на залата, нейните стилни орнаменти по стените и плафона, стил ампир, ако се не лъжа, и нейните действително артистични гоблени. В 10 и 35 ни поканиха в залата de I'orloge, при конференцията. Влязохме с един непринуден протокол, разбира се, не без някои несръчности от някои измежду нас. Още с влизането си, ние останахме приятно изненадани и трогнати. Щом пристъпихме залата и прогласиха нашето влизане всички делегати станаха на крака. Поклонихме се и насядахме. И тутакси се отправиха срещу нас погледите на всички, едни дружелюбни и приветливи, други одобрителни и насърдчителни, трети любопитни и равнодушни, четвърти насмешливи и неприязнени, но всички съзнаващи превъзходството на своето положение пред нашето. Г-н Cl[emanso], енергичен, подвижен даже в старостта си, не издаваше никаква умора, а с една външна, сдържана досада, прикриваше умело, но не напълно едно любопитство и интерес. Той откри заседанието и каза няколко сухи думи в строго официален и малко пренебрежителен тон. Връчи ни се договора и, макар предупреден, г-н Сl[emanso] направи движение, за да приключи заседанието. Г-н Теодоров, неприятно засегнат като всички ни от това, направи движение, за да говори. Даде му се думата и почна. Но тъй развълнувано, тихо... Г-н CI[emanso] го пресече и сурово покани да говори по-високо. Г-н Теодоров повиши тона, но увереността на гласа му отслабна още повече. Неговата дикция разкриваше най-разнообразни тонове на стеснение, вълнение, притеснение и не рядко гласът му се пресичаше или изтъняваше, когато преглъщаше сълзи. Тъй впечатлението от речта, която и без това беше със съдържание примирително и градено върху канавата на mea culpa, беше още повече умилително, даже плачливо. Физиономията на някои делегати издаваше видимо, че са трогнати, и г-н Polk нерядко кимваше, за да ободри и насърдчи. А китайският делегат ни гледаше с толкова приветливо добродушие и с такава сърдечна доброта, че аз останах трогнат. Полският делегат скриваше вълнението си в постоянно прелистване на книжата пред него. А гръцкият и сръбският се надсмиваха иронично. Г-н Теодоров едва в средата на речта си доби по-голяма увереност. Но той не достигна нито веднъж до спокойния и уверен тон на едно официално изявление пред такова тържествено събрание.
Той бе много развълнуван още от няколко дни, особено от сутринта. Аз, напротив. Спокойствието, което бях си наложил още от сутринта, успях да запазя и в залата на часовника. То не беше засегнато даже от вълнението и стеснението на г-н Теодоров. Въпреки непривичността на обстановката и личните ми склонности, аз открито разхождах поглед навсякъде и се помъчих да не пропусна нищо от станалото. Едновременно с това, аз исках да се запази вид у делегацията, че и тя представлява достойнството на една държава и макар победена, тя е в конференцията представителка на един народ. Това, вижда се, не е останало незабелязано. Един английски вестник открил у мене черти на един истински германец!   
В същност "германецът" струваше доста усилие. Спокойствието ми беше придобито с воля. И разхождайки погледа си по всички физиономии и кътчета на конференцията, мислите ми трескаво летяха от един въпрос на други, от едно място на друго. Ето до где ни доведоха нашите дребнави, политически привичка и схващания, нашата недозряла и детински наивна дипломация, гнилотата на целия ни обществен и държавен организъм, тъй, преднамерено подяждан от Фердинанд и неговия антураж. И всички тия грешки се изкупуват сега не тъкмо от виновните, но от цялото сегашно и множество бъдещи поколения. Как ще погледнат на станалото тук и на договора за мир всички ония, които още тъй чистосърдечно и уверено очакват, световната правда у нас! Към где ще се отправят ония погледи, които с такава преданост ни пожелаваха всичко добро за общото благо? Кой знае? Може би, те по-скоро ще свикнат със станалото. И добре ще бъда така.
Г-н Теодоров приключи речта си. Г-н CI[emanso] вдигна заседанието. По същия път и със същата официалност ние се върнахме в Neuilly. Часът беше 11 ¼. До обяд аз не предприех нищо. Бях се оставил на мислите си и на непринуденото възпроизвеждание на станалото. Скоро ме обвзе една апатия към всичко и току що извършеното ми се виждаше като сън, тъй безразлично като разните фази на съня.
След обяд прегледах договора. Нови впечатления не получих. Той не се отличава много от онова, що очаквахме. Но има някои подробности по-лоши, други по-добри. Отнемането на територии в полза на Сърбия е най-чувствителното. Конференцията само се солидаризира със Сърбия, за да отвори нови рани между двете държави. Клаузите по отношение на Тракия са по-насърчителни. Тя не се дели и цяла, заедно с Ксанти се запазва за едно второ решение на въпроса. Сравнително по-добре сме поставени по отношение на Добруджа, за която нищо не се говори, но се подразбира, че ще бъде предмет на обсъждане при фиксирание положението на Бесарабия. А най-добре, сравнително, сме по финансовите и икономически въпроси. Клаузите за армията, които не се различават от клаузите на другите договори, ще бъдат също доста мъчителни за нас.
След обед прегледах и кореспонденцията от София. Тя довърши моето настроение на апатичност и малко надежда в политическо възстановявание. Политическите страсти са изпаднали наново на по-предишното си дребнаво несериозно ниво на незрялост. Същата политическа и партийна борба, същите методи, същите партийни концепции. Всяка една партия тълкува положението, като че ли България съществува за нея. Ни една не иска да види, че трябва да се създадат политически и психологически партийни предразположения за управление между няколко партии. Защото управление само от една е изключено и за дълги години. Партийните лица у нас не играят роля и никога не могат да групират мнозинство около себе си. А партийките, които са много, стоят една до друга недостъпни една за друга и никак не проявяващи склонност към задружна позитивна и творческа работа в момента. Жалко, че и нашата партия действува по същия начин: стриктни политически формули, имащи пред вид само една страна от политическия комплекс, напълно несъвпадаща с преживяваните събития и чужди и затварящи всички пътища към гъвкава творческа и отговорна дейност, създаваща истински държавни мъже и крайно полезна за нашата действителност. Но тъй е било у нас, тъй е и изглежда, дълго още тъй ще бъде.
20 септември 1919 г.
Вавилонско стълпотворение! По-голямата част от делегацията се готви да замине. Коват се сандъци, изпращат се колети, бяга се за последни покупки, вечно се тича насам, нататък. Пътуват българи!
Трябваше да се съберем, за да фиксираме много работи помежду си. Но и тук липса на ред и система. Едва към 10 1/2 ч. се събрахме без г-н Сакъзов. Поговорихме несвързано по договора. Изказахме задоволството си, че за незабавната окупация на Тракия не става дума. Изказахме надежда за бъдещи някои облекчения и пр. Възложи се тук да се изработят проекти за отговор по Лигата на народите и юридическото третиране на частно-правните отношения между поданиците на договарящите държави с нас (Partie IX, section III - VIII, Partie XIII). Всичко това се струпа собствено на мене.
Поговорихме за пленниците и други откъслечни въпроси. Но никакво решение, никакво заключение. Разделихме се тъй малко поставени в положение да проявим една обвързана и планомерна дейност, както и по-рано.
Примирих се с тоя начина на действие. Дано като останем по-малко да имаме по-добра организация и по-съвършено разпределение на работите.
Между това приготовленията за тръгването следват своя път. Всичко е на крака, всеки се суети насам нататък.
Към 8 ч. тръгнахме за гарата. Тогава вече и мене ми се сви сърцето. Викаше ли ме нещо нататък, или пък близката раздяла с хора, с които тъй дълго и при такива емоции преживях, ме измъчваше? Лека меланхолия ме обзе. Но и тук все трябва някой да остане. Пък и кой знае? Може би не за дълго. Новата промяна на правителството дали не ще предизвика връщането ми в скоро време?
На гарата поговорих с г-н Стамболийски и Сакъзов. Първият има пълно съзнание за политическото си положение. Говори вече, че той ще образува бъдещия кабинет както и не изключва възможността да го образува с подкрепата на други партии, без социалистите. "Ще взема, казва той, радикали, та даже и цанковисти, и уверен съм, че демократи и народняци ще ме подкрепят". А аз си мисля: С това настроение, приятелю мой, ти ще образуваш кабинет и с демократи и народняци. И кой знае дали това не ще е по-добре! Социалистите, г-н Сакъзов особено, имат тъй слабо понятие за истинските нужди на момента и тъй много са сковани със своите формули! България не е в състояние сега да прави нови опити при големите сътресения.
Г-н Сакъзов беше по-въздържан. Той говори само по информациите, които желае да му се дават от тук и по бъдещата работа по отговора на договора.
Г-н Теодоров не видях за дълго. Когато го наближих говореше с г-н Гешов и Сарафов. Изглеждаше ми, че между тях се обмисля готовността да се вземат по-енергични мерки, за да не се даде възможност на социалисти и земеделци да вършат експерименти необмислени и пакостни.
Какво ли има да преживява България? Договорът ни връчиха. Какъвто и да бъде той, границите и тяжестите на нашата България ще бъдат такива, че ние в скоро време бихме могли да се съвземем и макар трудно, да се отдадем на политическо и културно творчество. Но това може да стане само ако запазим вътрешния ред. Иначе помежду си ще се уничтожим. Ще ни уничтожат и съседи. Ще ли запазим тоя вътрешен ред? До сега бяхме предпазливи и търпеливи. Но българите много скоро се измарят в предпазливостта и търпението си. Те накрая си увреждат най-много. Дали сега поне ще изтраят до край? Много се протака тоя договор за мир.
Тренът тръгна. Изпратих мислено всичко, което има у мене, към скъпите места там далеч. Върнахме се. Прибрах се скоро в стаята си погълнат от същите впечатления.
21 септември 1919 г.
Бях в църквата “St. Madeleine”. Послушах внушителната католическа религиозна музика. Органът ме упиваше. Цялата музика ми импонираше. Но тя е тъй хладно измерена, че не ме трогва. Нейното назначение е да порази с грандиозността си, с мраморната си величественост. А аз предпочитам другата, нашата религиозна музика.
След обед направихме разходка по неопределени направления. Нищо не ме вълнуваше и аз спокойно се оставях да ме носят мислите, гдето искат, и да изпитвам удоволствие от безспирното движение в добен, елегантен автомобил.
22 септември 1919 г.
На работа! Изготвих проект за отговор по Лигата на народите. Искали да го изпратя в София с г-н Маджаров в четвъртък 25 т. м. Дадох го да се прочете от г. г. Сарафов, Станчев, Минков(49). Никой нищо не възрази, нито пък добави.
Вечерта “Temps” съобщава, че конференцията разглежда решението да искат от нас незабавното изпразване на Тракия и завземането й от гърци около Ксанти и международни войски останалото, без да се предреши окончателно съдбата на Тракия. Значи тоя въпрос наново изпъква и напразни са били нашите илюзии, че правото е надделяло на силата и заинтересоваността. Единствен случай да се иска изпълнението на един договор преди подписването му! Телеграфирахме в София.
* * *
Из интервю на проф. В. Ганев пред журналиста Моллов.
...Изборите (есента на 1919 год.) дадоха голямо мнозинство на земеделците и дотогавашният ръководител на делегацията ни в Париж г-н Теодоров с право смяташе, че е редно г-н Стамболийски да поеме всички отговорности по преговорите за мир. И той действително се върна в България, като остави Сарафов и мене като ръководители на крайно намалената делегация в Париж. Скоро тук пристигна Стамболийски като министър-председател с официално приетия отговор на мирните условия, представен на победителите и съставен предимно въз основа на изработения от мене проект и поиска ние заедно с него да подпишем проекта за мирния договор. Аз, обаче, отказах по съображение, че все още се смятах представител на Радикалната партия, а тя се беше обявила крайно нетактично и крайно неполитично против установения договор за мир. През цялото време на своето пребиваване в Париж Стамболийски се привърза извънредно много към мен, вслушваше се във всички мои бележки, даже когато засягаха личните негови постъпки и ми предложи да остана аз сам председател на нашата делегация за преговорите по мирния договор докато се ратифицира тоя договор от надлежните страни и се възстановят нормалните дипломатически отношения. Аз се съгласих и останах в Париж с ранг на пълномощен министър и пренесен вече в собственото здание, в което се помещаваше жилището на нашия министър и канцеларията. В това си качество аз направих редица постъпки пред правителството на Франция по някои въпроси от извънредно голямо значение за България и за българския народ. Най-важната измежду тях и завършила с пълен успех, това е постъпката ми да се освободят преди ратификацията на мирните договори от двете страни всички наши военнопленници, интернирани на о-в Корсика... Втора една постъпка, която направихме пред френското правителство през това време, засягаше набора на нашата войска. Според мирните договори можехме да имаме само наемна, не наборна войска. Аз се опитах чрез френското правителство да предизвикам изменение на надлежните клаузи от мирния договор и да ни се позволи да имаме постоянна наборна войска, като между другите аргументи навеждах и тоя, че наборната войска е влязла в бита и обичаите на нашия народ до такава степен, че момите отказват да вземат за свой съпруг момък, който е бил намерен за негоден и е бил освободен от военна служба... Тогавашният министър на Франция Милеран се отнесе с видима симпатия към това наше искане, като обърна особено внимание и върху аргумента, засягащ битовата страна на наборното подбиране на нашата войска. Но тая моя постъпка не завърши успешно, което според сведения на Френското външно министерство се държало на упоритото противопоставяна на Сърбия и на тогавашния неин министър председател Пашич.... Все през това време се откри конференцията в Сан Ремо, която между другото трябваше да реши окончателно въпроса за Тракия, нейната териториална принадлежност и нейния окончателен държавен статут. Поради неточни и бавни съобщения с България и невъзможността да се чакат инструкции от България аз реших на своя отговорност да отида там като наблюдател и да се помъча да направя нещо в наша полза чрез връзките ми с проф. Нити, който тогава беше министър-председател на Италия и председател на конференцията. Готвейки се да замина аз бях изненадан от посещението на познатия и в България английски журналист, дългогодишен кореспондент на английски вестници и по-специално на “Таймс”, голям приятел на българите и на България (Джеймс Баучер)(50). Отивайки в Сан Ремо, той се отбил специално в Париж, за да се посъветва с нашето правителство за неговите позиции на конференцията в Сан Ремо, одобри напълно моето решение да отида и аз там.
Понеже френското правителство не можеше да ми издаде само нужната виза, без съгласието на другите държави, участници в конференцията, ние с Баучер решихме да отида в Ница или Мантон до границата на Франция и Италия и там да чакам разрешение от председателя на конференцията... Скоро след пристигането си в Ница аз получих разрешение от председателя на конференцията да отида в Сан Ремо като наблюдател. Пристигнал доста късно през нощта там, аз бях изненадан от посещението на Баучер около един часа пред нощта. Облечен съвършено официално той ми съобщи, че конференцията е приключила своята работа и сутринта ще се закрие официално. Той ми съобщи също така, че Венизелос, с когото е вечерял и с когото току що са се разделили, е бил съгласен и не прави никакави възражения, ако аз направя официални постъпки пред закриващата се конференция и поискам някои отстъпки в полза на България, като свободен достъп до пристанището на Деде-Агач, който да се обяви за свободен град, една трета от чиновниците по железопътната линия от българската граница до Деде-Агач, както и свободно уреждани и управлявани български училища във всички по-големи села и във всички градове на Тракия, която окончателно се отстъпва на Гърция. Още тогава аз съставих надлежната нота в тоя дух и я предадох на конференцията преди нейното закриване.
Конференцията предостави разрешаването на този въпрос по дипломатически ред. Нейното благоприятно разрешение, поне според Баучер, е било напълно спечелено… Върнал се в Париж, аз изпратих в София препис от нотата си и обяснения защо не съм поискал предварителни инструкции. Но преди още да се получат моите изложения в София, българското правителство, тогава на Стамболийски, е дезавуирало всички мои постъпки пред конференцията в Сан Ремо и ме отзова от моя пост във Франция.
При сбогуването си в Министерството на външните работи на Франция, неговият главен секретар Палеолог(51) ми каза, че се очудва на взетото решение в София относно дезавуирането на моята нота, тъй като моята нота съдържа един много по-енергичен протест против отдаването на цяла Тракия на Гърция, а освен това съдържа конкретни конструктивни предложения, които сигурно щяха да бъдат удовлетворени.
* * *
Из телеграма № 1043 от проф. В. Ганев до МВРИ за разговора си с Джеймс Баучер
Париж, 3 април 1920 г.
Баучер, минувайки през Париж на път за Южна Франция, идва в легацията. Изказа желание да придружи министър-председателя при посещението в Лондон.... Според Баучер общественото мнение в Англия почва да се променя в наша полза. Държал реферати по балканските въпроси пред парламентарни дейци, убедени еленофили и сърбофили и, макар да защищавал становището на България, имал пълен успех. Мисли, обаче, че Франция е против нас.... Изостави любимата си идея да настоява да ни се даде Кавала, като мъчно осъществима сега, за да насочи всичките си усилия за Деде-Агач и долината на Марица и обеща да телеграфира в Англия на парламентарни дейци, за да поддържат в парламента становището на Ленай, т. е. Деде-Агач на България, интернационализиране на Тракия, само вместо френски мандат, мандат на Великите сили, не даже на Лигата на народите, понеже там са сърби, румъни, гърци и особено Венизелос, чието влияние е извънредно силно.... Нотата на Вилсон да се даде Одрин и околността нам е съобразна с една телеграма на Балканския комитет и Баучер, отправена до Вилсон на 30 март. Според Баучер, ако Вилсон настоява на тая си нота, ще може да успее. Помоли ме да Ви съобща, че по отстъпването на Цариброд американците са подали в конференцията писмен протест.
* * *
Из телеграма № 1042 от проф. В. Ганев до МВРИ
Париж, 3 април 1920 г.
Нужните постъпки ще направя пред Палеолог, ако ме приеме, понеже се придържа по-строго в режима на конференцията. Пред народни представители, наши приятели, говорих. Решение от конференцията по Тракия няма. Моля да бъдете уверени, че не е пропуснат случай пред официални и официозни места да се защити становището и аргументите по Тракия, както не веднаж Ви телеграфирах. По същия въпрос мисля да подам нова, по-енергична нота, в която след всички други аргументи, да изложа и лични, в смисъл че отстъпването на Тракия на Гърция излага престижа на всички искрени привърженици на Антантата у нас и че за членовете на делегацията, които дадоха добросъвестни уверения пред българския народ, какво според договора най-малкото, което може да се очаква, е Тракия да остане интернационализирана с мандат на Великите сили, се създава положение непоносимо за тях и налага моето оттегляне. Моля Вашето мнение по подобна постъпка. Франция не настоява за мандат в Тракия, понеже има други по-важни интереси в Мала-Азия и не желае да внесе подозрение в Англия и понеже обществеността във Франция е против поддържането на войски в изтока, особено там, гдето няма жизнени интереси. Изобщо положението в Тракия остава все още извънредно сериозно, но трябва да се следи и разглежда със спокойствие.
* * *
Телеграма № 604 от Михаил Маджаров, министър на външните работи до проф. В. Ганев
София, 6–7 април 1920 г.
Възприемам възгледите, които възнамерявате да изложите в нотата по въпроса за Тракия.
* * *
Из телеграма № 1159 от проф. В. Ганев до Александър Стамболийски, министър председател със съдържанието на нотатата по въпроса за Тракия.
Париж, 2 май 1920 г.
При нормални условия никога не бих си позволил да, подам нотата без предварителни инструкции. Но в Сан Ремо трябваше да се бърза, понеже конференцията беше пред последното си заседание. Затова след недвусмислен протест за взетите решения, дадох на исканията в нотата характер второстепенен, засягащ подробности и приложението на взетите решения.
“Върховният съвет току що е взел своето решение досежно отстъпването на Източна и Западна Тракия. Българската делегация не може да си позволи да разисква отново този въпрос, който засяга при това жизнени интереси на България. Но тя държи да изкаже най-голямото си съжаление загдето конференцията взе решения, които България счита за несъответни с нормалното развитие на бълканските народи и зле означени за обезпечаване на траен мир на Балканите, без да се даде на българските делегати да защитят свои доводи на устни разисквания. Обаче, за да бъде прилагането на тези решения по-справедливо, българската делегация си позволява да представи на благосклонното внимание на Върховния съвет известни забележки по подробности, които счита от естество за запазване по-ефикасно на признати права на България.
Първо. Българи да бъдат назначавани за началници или най-малко за подначалници на гари Одрин, Димотика, Софлу, Деде-Агач; една трета от подведомствения подвижен персонал да бъдат българи.
Второ. В пристанището Деде-Агач зона, подобна на сръбската в Солун.
Трето. Учредяване на междусъюзническа комисия, подобно на тази предвидена за Македония; признаване на общинско самоуправление в Тракия; признаване и възстановяване на всички права на българската църква; признаване и откриване на български училища със свободно преподаване на български и позволяване на българите да говорят майчиния си език; признаване юридическа личност на българските училищни общини в Тракия; право за пледиране на български в съдилищата за всяко лице, което поиска това.
Четвърто. Минимална ректификация на източната граница на Западна Тракия така, че България да може да си присъедини Лозенградско и Скопие, Бунар-Хисар, Самоков и поне частично да се стигне до съобразяване с принципа на народностите.”
Реших да подам нотата, защото според сведенията на г. Баучер, относително настроенията на конференцията, подобни искания имали шанс да бъдат поне отчасти уважени и Венизелос, с когото Баучер е разговарял лично, е бил наклонен да ни задоволи с визираните в нотата територии. А важността за нас да имаме свои чиновници в железницата, своя зона и да пробием с Лозенград триъгълника Димотика, Одрин, Лозенград е очевидна. Г-н Баучер също ме съветва да подам нотата в съставянето, на която той взе голямо участие. Все пак, за да запазя напълно свободата ни по отношение на своите решения, представих исканията си като детайл и ректификация на граници. Впрочем мисля, че правителството не е свързано даже формално понеже приемам да бъда дезавуиран, само че не виждам как другояче може и сега да се постъпи.
* * *
Телеграма № 1176 от проф. В. Ганев до Ал. Стамболийски
Париж, 3 май 1920 г.
Моля съобщете настоявате ли на Вашето разпореждане и след телеграмата № 1159. В такъв случай подавам нота: "Понеже според получените инструкции нотата подадена в Сан Ремо по моя инициатива не отговаря на възгледите на българското правителство, моля да се счита за неподадена." Би било желателно да се изтъкне тогава кои са възгледите на правителството. Позволявам си да отбележа, че на мене е все още неясно кое от нотата в Сан Ремо не се одобрява. Страхувам се, че с нейното дезавуиране ще се даде материал на противниците ни да намерят в нея това, което тя собствено не съдържа. Разбира се аз все пак съм готов да изпълня Вашето разпореждане. Но тогава естествано аз преставам да заемам сегашното си място и моля незабавно за отзоваване.
* * *
Из писмо на проф. В. Ганев до Джеймс Баучер
Париж, 10 май 1920 г.
Драги господин Баучер, г-н Стамболийски тотално дезавуира нотата по повод Тракия, която заедно изработихме и която аз предадох в конференцията в Сан Ремо. Той я дезавуира официално в конференцията тук и публично чрез официозна публикация на Бюрото на българската преса. Още не мога да си обясня мотивите на това дезавуиране, нито аргументите, поради които в България се е сметнало за необходимо да се даде такава необикновена гласност на това... Въпреки настойчивите ми въпроси г. Стамболийски не ми съобщи пасажите от нотата, които той не одобрява, нито доводите, поради които той изцяло я отхвърля. Така че у мен остава предположението, че се касае до едно недоразумение. Всички новини от България затвърдяват това ми предположение... Има само една разлика. Докато в България, както изглежда, се задоволяват само с енергични протести, нотата, изразявайки съжаления в смисъла на протест в дипломатически стил, прави крачка в повече и се мъчи да постигне някои практически концесии от голяма полза за една бъдеща реалистична политика в Тракия... Много съжалявам. Съжалявам също така защото се опасявам, че тъй като Вие взехте голямо участие в изработването на нотата, ще се почувствате лично засегнат от дезавуирането й от г. Стамболийски. Ако действително това е така, то Ви моля да ни извините. Освен това вие не сте замесен - аз лично нося отговорността. Спомняте си, че имах някои колебания преди да редактираме нотата. Точно тогава, познавайки много добре преобладаващия български политически манталитет, предразположен винаги към протести, но малко загрижен за практически резултати, се питах дали най-после не ще се приближим към западния политически манталитат... Ще бъда много щастлив ако имам шанса да получа новини от Вас и няколко успокоителни думи...
* * *
Из писмо от Джеймс Баучер до проф. В. Ганев
25 май 1920 г.
Аз съм напълно отчаян и изпитвам към Вас жива симпатия. Още повече, че се опасявам, че, може би, с моето сътрудничество неволно допринесох за това нещастие. Не мога да разбера, защо, дори и след като се е сметнало за необходимо да се дезавуира нотата, са решили да дадат на това една необичайна гласност. Отлично разбирам негодуванието, което цари в този момент в София и го споделям напълно, защото според мен България беше третирана по недостоен, несправедлив и дори криминален начин от конференцията - особено по отношение на Тракия. (Видяли сте телеграмите, които изпратих до Негово Величество (английския крал) и до председателя на съвета (министерския във Франция). При дадените обстоятелства, действително един най-енергичен протест се налагаше срещу решенията на конференцията. Но не мисля, че това зависеше от Вас - един подобен протест би имал отражение върху генералната политика на Вашата страна и върху отношенията й с много чуждестранни сили и не би могло да бъде направен без изрични нареждания от София. Освен това решението за Тракия не беше оповестено дори неофициално по време на престоя Ви в Сан Ремо... и ми се струва, че Вие направихте всичко възможно показвайки трудностите които ще възникнат при изпълнението на решенията и изисквайки важни и практически концесиии. Тези Ваши действия не подкопаваха позицията на България по отношение на общия въпрос - още повече, че в нотата Вие направихта протеста в дипломатически стил. Винаги беше възможно правителството да придаде на исканията Ви провизорен характер и без да ги оттегля, да направи по-късно енергичен протест - след като бъде обявено решението на конференцията.
БЕЛЕЖКИ:
(1) Михаил Маджаров, публицист, деец на Народната партия, редактор на в. «Мир», министър на външните работи в кабинета на Т. Теодоров и Ал. Стамболийски през 1918 и 1919 г.
(2) Д-р Стоян Данев, лидер на Прогресивнолибералната партия, министър-председател, председател на Народното събрание.
(3) Цанко Бакалов Церковски, поет, деец на БЗНС, министър на народното просвещение (1919–1920), на обществените сгради, пътищата и благоустройството (1920–1923) и управляващ Министерството на железниците, пощите и телеграфите (1923) в правителството на Ал. Стамболийски.
(4) Александър Стамболийски, лидер на БЗНС, министър-председател, публицист и журналист, редактор на в. “Земеделско знаме”, председател на Българската делегация в Ньой.
(5) Янко Сакъзов, лидер на БРСДП (ш. с.), публицист.
(6) Теодор Теодоров, лидер на Народната партия, министър-председател, председател на Българската делегация в Ньой.
(7) Георги П. Генов, професор по международно право в Софийския университет, деец на Радикалната партия, член на българската делегация в Ньой, председател на Всебългарския съюз “Отец Паисий”.
(8) Д-р Петър Вичев, журналист и публицист, редактор във в. “Камбана”, добруджански деец.
(9) Д-р Никола Сакаров, финансист, публицист, деец на БРСДП (т. с.) и на БКП, член на българската делегация в Ньой.
(10) Димитър Михалчев, професор по философия в Софийския университет, председател на Тракийското дружество в България, дипломат.
(11) Димитър Мишайков, професор в Софийския университетМишайков, юрист, министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на А. Ляпчев (1930–1931), министър на народното просвещение в правителството на Г. Кьосеиванов (1936).
(12) Франк Лайон Полк, държавен подсекретар в Държавния департамент. Делегат на Съединените щати в Конференцията за мир в Париж.
(13) Томазо Титони, италиански държавник и дипломат
(14) Удро Уилсън,  президент на САЩ (1912–1924).
(15) Стефан Панаретов, професор, пълномощен министър в САЩ, съветник в българската делегация в Ньой.
(16) Елефтериос Венизелос, водач на Либералната партия в Гърция, министър-председател (1910–1915, 1917–1918).
(17) Генерал-лейтенант Иван Луков, генерал от пехотата. През Балканските войни е началник-щаб на 1 пехотна Софийска дивизия. Началник на Военното училище. През Първата световна война е началник на Оперативния отдел при ЩДА и помощник-началник на ЩДА. След смъртта на ген. К. Жостов от 1 септември 1916 г. е началник-щаб на ДА. От декември 1917 г. е командир на ІІ армия. Участва в българската делегация за Солунското примирие от 29 септември 1918 г. Създател и първи ръководител на Военния съюз.
(18) Михаил Сарафов, член на българската делегация в Ньой, директор на Солунската българска гимназия “Св. св. Кирил и Методий”, създател на българската статистика, министър.
(19) Полковник Стефан Нойков, полковник от генералщабното ведомство. През Първата световна война е началник на разузнавателната секция в ЩДА, началник-щаб на 4 пехотна Преславска дивизия, началник на Оперативния отдел в ЩДА, командир на 8 пехотен Приморски полк (1919), началник на Военното училище, началник-щаб на армията (1923).
(20) Иван Ев. Гешов, политически и държавен деец, председател на БАН, лидер на Народната партия и на Обединената народна-прогресивна партия, министър на финансите в правителствата на П. Каравелов (1886), д-р В. Радославов (1886-1887), д-р К. Стоилов (1894-1899) и министър-председател (1911-1913).
(21) Лойд Джордж, английски политически и държавен деец, министър-председател.
(22) Професор Йордан Иванов, професор в Софийския университет, историк, етнограф и филолог, съветник в българската делегация в Ньой и член на Българската културна мисия в Швейцария.
(23) Йосиф Фаденхехт, професор по право в Софийския университет, министър на правосъдието в правителството на Ал. Малинов (1918).
(24) Генерал Никола Жеков, генерал от пехотата, министър на войната в правителството на д-р В. Радославов (1915), главнокомандуващ българската армия (1915-1918). След Първата световна война живее в изгнание в Германия и Австрия. През 1921 г. се завръща в България и е осъден на 10 години затвор като виновник за втората национална катастрофа. Амнистиран е през 1924 г. През 30-те години се занимава с политическа дейност. През септември 1944 г. емигрира в Германия, където умира. Възгледите му за войната вж. в книгата му "Войната като обществено явление и неизбежно зло", София, 1930.
(25) Д-р Васил Радославов, политически и държавен деец, лидер на Либералната (Радославистка) партия, министър и министър-председател (1886-1887, 1913-1918). Един от главните виновници за въвличане на България в Първата световна война.
(26) Професор Павел Милюков, руски историк и социолог, политически деец, лидер на Конституционно-демократическата партия (кадети), професор по обща и славянска история във Висшето училище в София (1897-1898); автор на трудове по руска и по българска история; застъпва становището за българския характер на Македония; през 1913 г. участва в Карнегиевата анкета.
(27) Георги М. Маджаров, председател на Цензурната комисия, дипломат, син на М. Маджаров
(28) Тодор Недков, търговски агент в Скопие (1902) и Битоля (1908), консул в Битоля (1910) и Одрин (1913), генерален консул в Солун (1915), пълномощен министър в Румъния (1920), и в Австрия (1924), ръководител на Българската културна мисия в Швейцария в края на Първата световна война, със седалище в Берн.
(29) Франше д`Епре, френски военачалник, маршал, командващ войските на Антантата на Южния фронт.
(30) Жордж Клемансо, френски политически и държавен деец, министър-председател (1906–1909, 1917–1920), лидер на Радикалната партия, председател на Парижката мирна конференция.
(31) Деникин, руски генерал.
(32) Генерал-майор Иван Шкойнов, началник щаб на 4 дивизия, командир на 1/6 бригада, началник на 10 пехотна дивизия.
(33) Димитър Драгиев, деец на БЗНС, председател на УС на БЗНС, учител, публицист, министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Т. Теодоров, през юни 1919 г. напуска БЗНС и основава БЗНС “Стара Загора”, издава в. “Земеделска правда” (1919–1934).
(34) Барнс, един от водачите на Лейбъристката (работническа) партия в Англия през време на Първата световна война, министър.
(35) Поручик Буржоа, френски офицер от мисията на полковник Анри.
(36) Бела Кун, унгарски политически и държавен деец, деец на УКП, член на ИККИ.
(37) Д-р Димитър Станчов, бивш министър-председател, дипломат, началник на канцеларията на българската делегация за сключване на мирния договор.
(38) Димитър Цоков, дипломат, управляващ в Атина (1899), дипломатически агент в Лондон (1903-1907), Русия (1908 и пълномощен министър от 1909-1911), пълномощен министър в Лондон (1911-1913). След избухването на Първата световна война остава във Франция, тъй като е свързан с английските и френските разузнавателни служби; участник е в неуспешните преговори за сключване на сеперативен мир с България през 1917-1918 г.
(39) Полковник Хауз, един от най-доверените лица на президента на САЩ У. Уйлсон.
(40) Димитър Мишев, главен екзархийски секретар, деец на Демократическата партия, председател на Българския съюз в Швейцария и член на Културната мисия, председател на Дружеството за освобождение на българските военнопленници, подпредседател на Българската лига за защита правата на човека, историк и публицист, член на БАН.
(41) Никола Цачев, адвокат в София, частен секретар на министър-председателя Т. Теодоров.
(42) Йосиф Фаденхехт, професор в Софийския университет, министър.
(43) Найчо Цанов, деец на Радикално-демократическата партия, публицист, депутат в Народното събрание.
(44) Фердинанд Сакскобургготски, български княз (1887–1908) и цар (1908–1918), виновник за две национални катастрофи.
(45) Генерал Кретиен, френски генерал, командващ съюзническите войски в България.
(46) Роберт Лансинг, държавен секретар на САЩ (1915–1920), дипломат, участник в работата на Парижката мирна конференция.
(47) Габриеле д`Анунцио, италиански писател.
(48) Никола Пашич, сръбски и югославски политически и държавен деец, лидер на Радикалната партия, многократно е министър-председател от 1904 до 1918 г.
(49) Константин Минков, секретар на Българската легация в Хага и секретар на българската делегация за сключване на мирния договор.
(50) Джеймс Дейвид Баучер, кореспондент на английския вестник “Таймс” за Балканите.
(51) Георг Морис Палеолог, френски дипломат и писател, пълномощен министър в България (1907–1910) и Русия.

ІІ.

ДОКУМЕНТИ:

№ 1

 

Паметна бележка от капитан […] за българския характер на Западните покрайнини.

Лозана, 3 ноември 1919 г.
Цариброд, малък граничен град, е център на област, която се състои от 85 села и 12 паланки, всички чисто български. Според последното преброяване от 1910 г. населението в областта достига 45 605 души, от които 44 978 българи.
Мирните условия, предвидени за България отнемат Цариброд и 38 села от майката родина и ги предават на Сърбия. Ако това стане, сърбите ще стигнат пред портите на София за един ден, те ще бъдат в българската столица.
Общият брой на населението в Цариброд и 28-те села, които ще бъдат отнети възлиза на 20 977 души, които се разпределят в следващите девет  националности:
1. българи  - 20 394
2. цигани - 390
3. сърби -  79
4. гърци  - 31
5. евреи – 21
6. куцовласи – 12
7. румънци – 10
8. турци – 5
9. други – 35
Отнемат Цариброд от България по стратегически причини.  Сръбските делегати искат да подсигурят град Пирот и пътя, който води към него. Аргументите им са неоснователни. Височините от двете страни на пътя, който води към Пирот се извисяват над Цариброд и цялата низина около него.
Ако Цариброд и посочените села, бъдат отнети от България, българската столица ще остане без никаква защита. Този факт ще причини най-жестоката и най-дълбоката рана за българския народ. Та ще се превърне в извор на вечни проблеми. Тя ще е фатална не само за България, но и за мирния договор. Измислените стратегически причини са нон сенс в Обществото на народите, на фона на югославската държава, чието население е четири пъти по-многобройно от това на България и на почти обезоръжената България.   
Цариброд и околностите му никога не са били през вековете под сръбско управление нито политически, нито религиозно, дори и когато Сръбската държава е била в апогея си при Душан(1), например, когато, макар и за кратко, се е простирала до Пелопонес.
От етническа гледна точка, тази анексия е още по-неоснователна. Населението на Цариброд според неговия език, бит, обичаи, традиции, фолклор, дух и пр., е идентично с това в цяла Западна България.
Националното чувство на населението в анексираните села е силно развито. Синовете на този край участваха в Първа дивизия, през Балканската война, спомените и традициите са живи в душите им.  Първа дивизия доказа своя величествен героизъм във всички сражения, тя се покри със слава. Тя е гордостта на България.
От интелектуална гледна точка, населението от околностите на Цариброд стои далеч по-високо в сравнение с всяка една област в Сърбия; във всяко село от околностите на Цариброд има училище, а  в Сърбия преобладават области, в които три четвърти или половината от селата изобщо нямат училища.
Същото е положението в останалите присъединени райони; в околностите на Видин, в едно село с 851 жители, няма нито един сърбин; в Кулско има 8 села с 9 960 жители, от които едва 26 сръбски работници; в Босилеградско в 42 села с 22 074 жители, 21 839 са българи, 174 цигани, 18 сръбски работници, 5 евреи, и 7 други.; в околностите на Трън в 18 села с 10473 жители, 10 412 са българи, 42 цигани, 10 сърби и 7 евреи; в Струмишко в 65 села с 25 062 жители, 19 069 са българи, 5428 са турци, 565 други и накрая в Петричко в 6 села жителите са 2652, всичките  българи.
Изложението е достоверно. То може да се провери на място. За останалото, правото на самоуправление на народите, залегнало в основата на мирния договор изисква неизбежното провеждане на анкета.
Капитан
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 4, л. 1-3. Оригинал на френски език. Машинопис.

№ 2

Писмо № 531 от [Александър Стамболийски(2), председател на Българската делегация на Мирната конференция в Париж] до председателя на Румънската делегация с призив за справедливо решаване на въпроса за Добруджа

Ньой сюр Сен, 22 ноември  1919 г .
До Господин Председателя
на Румънската делегация на Мирната конференция(3)
Господин председател,
Считам, че тежките изпитания, на които бяха подложени балканските народи през последните години, поставят пред държавниците им задължението да започнат да работят за взаимното сближаване и пълното разбирателство на балканските държави.
Само от тези държавни мъже зависи да изчезнат завинаги, сред народите на Полуострова, недоразуменията, които до ден днешен не им позволяват да заживеят в траен мир, точно обратното, проблемите, които ги разделят продължаваха да се задълбочават и в продължение на дълги години те са подхранвали взаимната им неприязън.
С оглед на тези перспективи и в частност, в навечерието на българския подпис под мирния договор, аз си позволявам, господин председател, да потърся вашето съдействие пред управляващите кръгове в Румъния, за да се обърна с горещ призив  към всички, които искат да се разреши сегашното положение и да се гарантира истинския мир за двата съседни народа.
Винаги съм бил пламенен привърженик на взаимното разбирателство между балканските държави и винаги съм ставал жертва на собствените си разбирания по въпроса. Но никога не съм подлагал на съмнение неговото осъществяване и благотворното му влияние. Днес, в момента, когато моята родина изтощена от бойните, политическите и социалните  катастрофи на войната, ми повери съдбата си, аз се чувствам двойно по-задължен да издигна глас в подкрепа на тази идея.
За мен е изключително приятно, да се обърна с този призив към румънския народ. Защото не виждам какво би могло да раздалечи този благороден и трудолюбив народ от българите. През цялата история на Румъния и на България никога не е имало враждебно противопоставяне. Напротив, те винаги са поддържали цивилизована търговия и приятелски отношения. Съвременната им история не е по-различна. След освобождението на България до 1912 г., двата народа имаха почти еднакви икономически интереси и живееха в дух на добро съседство, който постепенно укрепваше.
Но Балканската война, която разтърси до основи държавите на полуострова промени отношенията между България и Румъния.  През 1913 г. Румъния, подтиквана от стратегически съображения и с оглед да запази политическото равновесие отне от България Южна Добруджа, която вече четиридесет години беше част от нашия политически и културен живот.
По този начин бе прекъснато разбирателството между двата народа. Недалновидни политици задълбочиха проблемите. Пред България те издигнаха въпроса за Северна Добруджа, въпреки факта, че българският народ уважи нуждата на Румъния да има излаз на морето, както  и големите материални щети, които тя понесе за изграждането на пристанището в Констанца, всъщност той пожертва тази провинция, която румънското правителство още на времето призна като българска.
Удари часът, когато политическите страсти трябва да стихнат. Старото приятелство между двата народа би могло лесно да се възроди. Старите политически съображения за равновесие, днес вече не съществуват. Румъния е щастлива защото нейният идеал, политическо единение на народа, вече е факт. Днес тя е три пъти по-голяма по територия и население, в сравнение с България, която е обезоръжена, разпокъсана и потисната.
Каква полза ще има Румъния, да запази територия с коренно чуждо  население, което е тясно свързано чрез своята култура и политически живот с България? От друга страна един благороден жест ще й осигури завинаги приятелството на българския народ. България след политическото и социалното си възраждане през последните месеци заслужава по-голямо внимание. Двата съседни народа ще се възродят чрез взаимното развитие на мирната икономика и ще се радват на плодовете на добросъседството.
В името на това бъдеще на двата народа, отправям този призив за взаимно разбирателство и дори ако днес, той не срещне разбиране аз ще остана завинаги негов убеден привърженик.
Приемете, господин председател, уверенията в моето най-дълбоко уважение.(4)
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 5, л. 1-3. Копие на френски език. Машинопис.

№ 3

Шифрована телеграма № 630 от В. Ганев до министъра на външните работи и изповеданията Михаил Маджаров(5) за липсата на становище на Мирната конференция относно режима на Тракия, за отпътуването на Американската делегация и за съобщението на вестниците за парафирането от Югославия на договорите с Австрия и България и също за съгласието на Румъния да ги подпише.

Париж, 9 декември 1919 г.
Върховният съвет не е взел окончателно решение по режима [на] Тракия. Делегацията [на] Съединените щати при Конференцията полк. Хуайт(6), генерал Бисинг(7) заминават днес за Вашингтон. Съединените щати ще се представляват в Конференцията от тукашния им посланик Валас(8).
Вестниците съобщават, че Югославия подписала Австрийския, българския договор след като й се позволило да направи известни резерви по участието й във финансовите тежести на бившата монархия, които резерви щели да бъдат благосклонно разгледани [от] Конференцията.
Днешните вестници като имат пред вид декларациите на новия румънски министър-председател Вайда Воевод(9) мислят, че и Румъния която трябваше да отговори най-късно днес е дала в Букурещ съгласието си да подпише двата договора.(10)
Подписал Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 1. Препис. Машинопис.

№ 4

Шифрована телеграма № 634 от В. Ганев до М. Маджаров за изявленията на гръцкия външен министър Никола Политис, че вече България окончателно е изтласкана от Егейско море и за искан срок от Венизелос от Мирната комисия за ратификацията на мирния договор, като се визира и уреждането и на турския въпрос.

Париж, 10 декември 1919 г.
Според “Тан” Политис(11) заявил [пред] Атинската камара по повод мира с България: “Последната изместена окончателно от Егейско море. Елинизмът завзема без прекъсвание териториите си и е на път да осъществи мечтите си. Егейско море става гръцко море. Договорът за свободна емиграция на етническите малцинства се приема. Главните съюзни държави признават, [че е] дошел момента [да] освободят ипотеки от създавание и уголемявание Гърция като се отказват права [от] протоколът Лондон – 1832(12), договора – 1863(13); тези права минават [върху] Лига [на] народите.
Венизелос(14) поискал комисия по договорите [с] рапорт за ратификация [в] срок [от] 10 дни. Настоящата Гръцка камара продължила 4 месеца мандата си до уреждание турския въпрос. Венизелос искал одобрение [на] своята политика от Гърция до 1915, иначе щял да бъде бламиран.
П[одписал] Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 2. Препис. Машинопис. Телеграмата е изпратена на 11 декември 1919 г.

№ 5

Шифрована телеграма № 1453 от М. Маджаров до В. Ганев с питане за решението на Висшия съвет на Мирната конференция за временното управление на Западна Тракия.

[София], 10 декември 1919 г.
В една депеша от седмий того говори се за едно съвещание на Висшия съвет относително временното управление на Западна Тракия. Известни ли Ви са решенията на това съвещание и имате ли някакво официално съобщение по този въпрос.
Подписал Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 4. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 17 декември 1919 г.

№ 6

Шифрована телеграма № 642 от В. Ганев до М. Маджаров за разговора му с полк. Фортунато Кастолди за възможност за сближение с Румъния и Сърбия, с посредничеството на Италия за решаване на спорните въпроси около Южна Добруджа, Царибродско и Кулско.

Париж, 12 декември 1919 г.
До Министерство на външните работи,
Министър Маджаров, София
1395(15) изпратен [в] Рим, понеже господин министър-председателят бе отпътувал. Във връзка със съдържанието й може би ще ви интересува следното: наклонността на сърбите да преговарят за Цариброд, Кулско и Босилеградско, за да се примирят с България и консолидират другите си придобивки, се изтъкна и от Кастолди16 миналата събота, 6 декември, в разговор най-напред с мен, после и с г-н министър-председателя. Застъпвайки италианското становище той съветваше въздържаност, да се сближаваме със Сърбия и да [не] правим нова грешка на колеблива политика спрямо Италия. При възражението, че споразумение със съседите [е] необходимо, за да секчим атмосферата около нас, той съветва сближение с Румъния. На бележката ми, че такова сближение, извършено с отстъпката на Южна Добруджа, ще засенчи веднага цената на сръбските отстъпки, отговори че Италия действува в тая смисъл и Вайда Воевода е спечелен. На неговото желание да узнае, какви компенсации от наша страна би могъл да укаже, като мое мнение, незадължаваще никого, споменах: признаване с договор свободно сключен Северна Добруджа за окончателно румънска и облекчение на транзита заедно с други икономически съглашения. От друга страна изглежда, че французките среди посрещат много благосклонно сближението особено със Сърбия. Генерал Кретиен(17) е намекнал на г-н Николов(18), че сближението ни със Сърбия е наложително и за сметка на Гърция. Има основание да се мисли, че Франция почва да цени нашето значение било за европейската, било за малоазиатската й политика. Нейните официални кръгове се смекчиха видимо към нас и възможното е тя, а навярно и Англия, да настояват пред Сърбия за сближение с България, като за тая цел са й оставили като разменна монета особено Цариброд. Мисля, като продължаваме да правим постъпки за сближение да имаме пред очи, че Цариброд, Кулско и може би Царибродско са леки отстъпки и при сближението със Сърбия да не забравяме подкрепата на Италия пред Румъния за Добруджа. Г-н министър-председателя ще съобщи всички подробности.
Под[писал] министър Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 18, л. 1. Препис. Машинопис.

№ 7

Придружително писмо № 650 от Стоил Стоилов, секретар на Българската делегация в Париж до Генералния секретариат на Парижката мирна конференция, с което препраща Нота № 651 от Българската делегация, написана от В. Ганев за недоразумения при изплащането на българските заеми чрез Парижката банка.

Париж, 12 декември  1919.
До Генералния секретариат
на Мирната конференция в Париж.
Секретариатът на Българската делегация има честта да помоли Генералния секретариат на Мирната конференция да предаде приложената нота на господин председателя на Френската делегация на Мирната конференция.
Секретар:  Стоилов(19)

До Негово превъзходителство
Господин президента на Френската делегация
на Мирната конференция в Париж.
Господин председател,
Чрез своята нота от 24 ноември 1919 г. Българската делегация успя да ви запознае с разясненията, които получи от царското правителство, по повод нотата на Френската делегация от 21 ноември.
Българското правителство, за да поддържа държавния кредит в чужбина, на практика винаги е полагало грижи да изплаща полиците на кредиторите на българските ценни книжа в неутралните и централните страни. По време на войната то осъществи плащането по всички свои заеми. Но след примирието и главно след февруари 1919 г. обслужването по плащанията на полиците бе значително ограничено. На 6 февруари Министерският съвет по искане на представителя на Делегацията на френските кредитори, Негово превъзходителство г-н Шарло, реши, че: “плащането на просрочените и погасяването на държавните заеми от 1902, 1904 и 1907 г. за периода от м. септември 1915 до 28 февруари 1919 г. започва от 14 март 1919 г. така че падежът на всяка нова или просрочена полица ще бъде изплатен”. 
Това решение бе съобщено на господин Шарло и след това на неговия заместник, с писмо № 3239 от 14 август 1919 г., което бе прието без възражения.
Съгласно с това решение и при заемните условията от годините 1902, 1904 и 1907 обслужването на плащанията по полиците на тези заеми бе поверено, както и преди войната на Банк де Пари е де Пеи-Ба. От тази дата българското правителство осъществи само плащания по полиците на заемите от 1892 и 1909, които не бяха обект на споразумение между г-н Шарло и Министерския съвет и чието обслужване никога не е било поверявано на Банк де Пари е де Пеи-Ба. Българската делегация вярва, че тези разяснения ще могат да задоволят исканията на Френската делегация. Последната, от своя страна, посочи в нота от 21 ноември, че френското правителство вече е информирало българското правителство, че не е склонно да приеме подновяването на обслужването в чужбина на българския държавен дълг, преди сключването на споразумение за плащане на закъснелите дългове във Франция. Подобно споразумение бе постигнато и ратифицирано с гореспоменатото решение на Министерския съвет, взето на 6 февруари 1919 г. Заемите от 1892 и 1909 г. не са част от това споразумение, а българското правителство продължи, както и преди да осъществява доброволно плащането на полиците на тези заеми в неутралните и централните държави. От друга страна българското правителство винаги е правело всичко възможно, за да осъществява паралелно плащането на полиците с посредничеството на Банк де Пари е де Пеи-Ба. Следователно, както Българската делегация посочи в нотата си от 24 ноември, инцидентът цитиран в нотата на Френската делегация от 21 ноември е резултат от недоразумение.
Накрая, българското правителство ще има възможността да предостави разяснения и да сложи край на това недоразумение след пристигането в София на председателят на Министерския съвет, господин Стамболийски, който при престоя си в Париж бе уведомен по въпроса.
Благоволете да приемете, господин председател, уверението в моите най-дълбоки уважения.
(п) В. Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 6, л. 1-4. Копие на френски език. Машинопис.

№ 8

Поверителна шифрована телеграма № 654 от В. Ганев до М. Маджаров за разговора му с полк. Ф. Кастолди за бъдещия статут на Тракия и за евентуалните дипломатически комбинации за запазването на Добруджа за България.

Париж, 13 декември 1919 г.
Министерство на външните работи,
Министър Маджаров, София
От Кастолди, когото видях днес, узнах: В Конференцията Франция подигнала въпроса да й се заплатят разноските по окупацията на Тракия от държавите, на които областта ще се отдаде. На въпроса от италианците, кои са тия държави, понеже Великите сили не са се произнесли, указано е било на първо място на Гърция, после даже на Турция, Цариградската автономна област, но не и България. Италия направила резерви даже по отношение на Гърция, понеже с подобно решение вече и юридически почва да се признава нейното за сега все още фактическо завземане на Тракия. Кастолди забеляза, че ако в разпределението на окупационните разноски България не се споменува предрешава се в голяма степен окончателното й изключване от Тракия. Същият ми съобщи, че взетите мерки от генерал Франше д`Еспере и Шарпи(20) в Тракия за изселването [на] българи и заселването [на] гърци и турци има пред очи подготовление на неблагоприятен за България плебесцит, който може би ще се предприеме в Тракия. Съветва България да протестира против тия мерки на окупационните власти, понеже изселването е уредено с договора и се отдава на специални юридически установени комисии. Според мене не е зле да се съветват и даже да се заставят българи да не напущат Тракия и други отстъпени територии. Засегнахме и въпроса за наши компенсации на Румъния при отстъпка на Добруджа. Заяви ми, че италианците ще поддържат такава една комбинация: ние да отстъпим на Сърбия ромъните около Тимок, Сърбия – Банат на Румъния, последната – Добруджа нам. На въпроса му как би се посрещнало подобно предложение в България, въздържах се да отговоря. Тогава ми заяви, че отстъпката на Добруджа може да се свърши с отдаването [на] Бесарабия на Румъния. Същият ми заяви, че между още висящите въпроси, които чакат решение от Конференцията, Италианската делегация поставила Добруджа, но бил зачеркнат от Секретариата на Конференцията. Лично той ще види утре секретаря и ще настои да се постави наново Добруджа между висящите въпроси. Безполезно е,  струва ми се да забележа, че тия изявления са доверителни и лични. В тях има също и една нескрита тенденция, но мой дълг е да предам буквално.
под[пис] министър Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 3. Препис. Машинопис.

№ 9

Писмо от В. Ганев до М. Маджаров за срещите му и разговорите му с полк. Ф. Кастолди, Виктор Берард, генерал Кретиен и др. в дома на мадам Дориан за положението на България, за бъдещите й отношения с Франция, за плановете му за организиране на българската пропаганда във Франция и др.

Париж, 15 декември 1919 г.
Любезни г-н Маджаров,
Откато делегацията се премести в Париж и се настани в помещението на легацията ни, мнозина българи и французи, даже и белгийци, почнаха да се обръщат към нея като към една истинска легация. Засега чужденците се интересуват най-вече от търговски и стопански въпроси. Те мислят вече, как да възстановят връзките си с България и какви по-износни пласменти могат да намерят у нас. Аз ги посрещам най-любезно и им давам всички напътвания и сведения, които им са необходими. Жалко е само, че в Легацията няма достатъчно данни и сведения. Особено сведения върху сегашното законодателно и стопанско положение на много въпроси съвършено ни липсват. Ето защо ще Ви помоля да разпоредите да ни се изпратят по възможност по-скоро новите закони, засягащи вноса, износа, консорциума по вноса и износа, всички закони, засягащи новите финансови и стопански инициативи на държавата и пр. Необходими ни са също и последните статистически сборници, както и всички други сведения, които биха могли да ни улеснят, за да дадем точни сведения на заинтересуваните. Струва ми се, ние трябва да бъдем особено приветливи към всички ония, които желаят да възобновят икономически връзки с България. Често пъти те са най-добрите агитатори за една по-мека политическа атмосфера по отношение на нас.
Откак сме в Париж имах случай вече да имам няколко политически срещи. Най-напред с Кастолди, с когото се виждах два пъти, а завчера с V. Berard(21), Aulard(22) и др. чрез г-жа M-me Doriant(23). По-важното и в двете срещи Ви протелеграфирах. Истина е, че лицата, с които говорих нямат особено официално качество и разговорите ни имат характер не като нещо положително и официално, а като схващания, впечатления, указания и ориентировки. Но когато ни липсва възможност да имаме други, струва ми се трябва да обърнем нужното внимание и на тия.
Г-н Кастолди е все още голям приятел на България. Но като всички италианци е огорчен от новите ни тенденции да се сближим със Сърбия. Първите разговори с него имахме в присъствието на г-н Стамболийски. Надявам се, той ще Ви изясни всички подробности, които не можем да Ви явя в телеграмата и които изясняват политическото положение на Италия спрямо Сърбия и нас, а също и личното положение на Кастолди. Вторите разговори със същия, в които ми направи някои разкрития по решенията на конференцията, Ви не протелеграфирах веднага.
По срещата ми с Berard също Ви телеграфирах същественото. От начало Berard се показа много неприязнено настроен срещу нас. Но симпатиите на хазяйката, г-жа Doriant, която, за да ни устрои среща, беше ни поканила на обяд, и моята първоначална отстъпчивост към някои негови възгледи го обезоръжиха. Berard е недоволен от нас най-напред като французин, който не може да ни прости измяната в 1915 г.(24) Но той има и лични мотиви да бъде неприязнено настроен към нас. той, както г-жа Doriant и всички около нея, са вярвали на уверенията на г-н Греков(25), че България няма да воюва против Русия и са се ангажирали, изглежда, с тия уверения. Както и да е. Раздялата ни с Berard беше много по-приятелска отколкото можах да очаквам. Същественото от разговорите ни Ви предадох. На разделяние си дадохме среща. В най-скоро време ще искам пак да го видя.
С г-жа Doriant и нейния антураж обмислихме план на агитация в полза на България. Ще се почне с по-невинната, като се засегне най-напред, културния, битовия ни живот и обществената организация. Тая пропаганда допада повече на френския начин на мисление. Ще се пишат статии за образователното дело, демократическите привички на нашия народ, битови сцени свързани със земледелието и от естество да възсъздадем в скоро време България силна в стопанско отношение, български песни, изкуство и пр. След това ще минем на икономическото и финансово положение, за да заинтересуваме други кръгове. Нсъвместно с това ще се агитира дискретно и за политическите ни домогвания.
Всичко това е един добър план на действие. Но изпълнението му е трудно. То изисква повече хора. Но главно, то изисква данни. Повторно ще Ви помоля да ни улесните в това отношение. Особено бих Ви помолил да ни държите в течение на всички по-важни прояви в политическо, законодателно, обществено и стопанско отношение. Защото щом се появи някое съобщение за нас, тенденциозно и инспирирано от наши врагове, бързат да искат сведения от нас. Неудобно е да измисляме и комбинираме ние опровержения, без да разполагаме с данни.
От вестник “Temps” станаха много любезни. Г-н Стамболийски ще Ви изложи нов план за организация на нашата пропаганда чрез пресата. Аз мисля, че сега е доста удобен момент, за да завържем трайни връзки с тукашни някои вестници. Един видим обрат се забелязва в поведението на официална Франция спрямо нас. Атмосферата постоянно се смегчава и макар Франция да следва все още нашите съседи в ликвидацията на войната, тя почва да ни цени повече от гледището на собствената си политика. Русия е за нея още една проблематична и неизвестна опора. Полша, Чехия, Югославия не й стигат, като защита против Германия. Англия се стреми да използва нуждата от нея със значителни отстъпки в Сирия и Азия – Персия. Франция ще бъде много доволна, ако чрез нас, тъй близки георграфически до Цариград и Мала Азия, добие една по-сигурна опора. Сам Victor Berard ми говори, че във Франция почват да работят за френски протекторат върху Цариград и неговия хинтерланд.
Щом френското правителство почне да усвоява това становище, френската преса скоро ще го последва. И поради това забелязва се едно предразположение вече към нас. Последното съобщение на “Temps” инспирирано от нас, е характерно. Трябва да се използува момента и да се организира агитацията на рационални начала, а не както сега.
Виждах и генерал Chretien. Все тъй мил и предан приятел на България.
Това е по-важното, извършено от нас в продължение на една седмица, откак си замина г-н Стамболийски. Пред конференцията мисля да подигна въпроса да се позволи на наши студенти да следват във Франция, а ако предразположение, да се освободят, пак във Франция от секвестър имотите на наши поданици.
Накрай ще Ви помоля пак да имате добрината да се разпоредите, за да ни се изпратят всички книги и сведения, за които Ви говорих по-горе. Ще Ви помоля също да ни държите в течение, за да бъдем ориентирани по всички важни прояви на нашия живот.
Сърдечни поздрави и благопожелания Вам и всички г-да министри. Моите уважения на …
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 28, л. 1-4. Чернова. Ръкопис.

№ 10

Поверителна шифрована телеграма № 668 от В. Ганев до М. Маджаров за разговора му с В. Берар, който препоръчва България да насочи вниманието си на Изток и да участва в акцията срещу Турция, заради които ще получи компенсации, за обещанието на Ел. Венизелос да предаде на България Ксанти и др.

Париж, 16 декември 1919 г.
Министерство на външните работи,
Министър Маджаров, София
Мадам Дориян, въпреки всичко, все още [е] голяма приятелка [на] България, устрои среща с Виктор Берар, Олар и други приятели [на] Сърбия. Берар, отначало неприязнено настроен, съветва да подредим стремежите си. Предвид по-голямото държавно и стопанско значение на Тракия да насочим усилията си към нея. Когато му заявих, че тоя възглед не е чужд на България и лично аз го споделям като начало на осъществяване нашите искания, Берар стана по-предразположен и открит. Заяви ми, че въз основа личните си разговори с Венизелос гарантира какво същият би предоставил още сега [в] Тракия изток Ксанти на България, ако не се страхувал [от] опозицията [на] гръцките националисти. Но ще ни я отстъпи щом се почувствува господар [в] Гърция. Берар вижда консолидиране [на] България най-напред на Изток и ако оставим Сърбия [в] покой, готов да работи в наша полза за Тракия, източно Ксанти, включително Одрин, даже Родосто, както е работил в 1914 – 1915 г. Тогава той спечелил за своя възглед Изволски(26), който в писмо до Гирс(27) [в] Цариград, от което Берар обеща да даде препис, изказва готовността да се даде на България Родосто, за да се намеси против Турция. Берар съобщил това на г-н Греков, от чийто неискрен, според него, отговор останал той и всички около мадам Дориан, крайно огорчени против България изобщо.
Берар, личен приятел на Венизелос и Александър Сръбски(28), очевидно черпи вдъхновението от сръбски кръгове. Но както Ви указах в по-раншното съобщение, изглежда същите възгледи да се споделят от много компетентни французки фактори и среди. Същият [е] приятел с Англия, чийто протекторат в Сирия той защищава даже против съотечествениците си, ми заяви, че Англия ще наложи династията на Карагеоргиевич на цяла Юго-Славия, въпреки противни тенденции [на] хървати и словени.
Макар тия сведения да не изхождат от официални или дипломатически среди, мисля че не са безполезни.
Под[писал] министър Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 19, л. 1. Препис. Машинопис.

№ 11

Шифрована телеграма № 675 от В. Ганев до М. Маджаров, отговор на телеграмата му от 10 декември 1919 г.

[Париж], 18 декември 1919 г.
София – Министър Маджаров
На № 1453. Официални съобщения нямаме. Узнатото от Кастолди Ви телеграфирах с № 654 от 9-й декември.
Подп[ис] Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 4. Препис. Машинопис.

№ 12
Строго поверителна телеграма № 704 от В. Ганев до министър-председателя Ал. Стамболийски за огорчението на Фиески от неизпълнените обещания да пътува в антуража на Стамболийски и да посети безплатно България, като в противен случай ще започне кампания в пресата срещу него.
[Париж,] 24 декември [1919 г.]
President du Conseil Stambolijski.
Sofia.
Фиески се върна от Женева крайно огорчен и раздразнен, понеже въпреки уверенията [на] Теодоров(29) [и] Станчев(30) било му е отказано да продължи пътуванието до София в антуража Ви. Искаше незабавно да почне кампания в пресата против Вас, като неоправдал надеждите на Съглашението и против някои от секретарите като явни германофили. Спряхме го, като го уверихме, че има недоразумение, което надяваме се, ще се изглади. Изглежда готов да се помири, ако му се достави безплатно пътувание до България и обратно, както са го уверили по-рано. Иначе неговото положение действително [е] неприятно. Той разгласил в познатите редакции, че заминава като кореспондент в България и сега се чувствува изложен. Една негова кампания против Вас ще направи много лошо впечатление, понеже беше първият наш защитник във френската преса, още като пленник, имал е неприятности с френските власти за тая си защита. Много тежко му е също, че Вие за чието спасение през септември 1918 г. е направил много, не сте го оценили.
Ganeff.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 26, л. 1. Чернова. Ръкопис.

№ 13

Поверителен рапорт № 289 от Българската легация в Париж до В. Ганев за отпътуването на българските военнопленници от Франция за България и за разговор с началниците на на ХV френски корпус по въпроси, отнасящи се до България и за решенията на Парижката мирна конференция.

Париж, 13 януари 1920 г.
До господин председателя на Българската делегация в Париж.
Рапорт
Чест имам, господин председателю, да донеса по долуизложеното по завръщането на нашите военнопленници(31).
А. Транспортните параходи отпътуваха:
а) На 8.І. “Император Петър Велики” замина от Марсилия с 935 долни чинове, като на 9-и с. м. от пристанището Аячио са се качили 153 офицери и 25 долни чинове;
б) На 10-и н. м. от Марсилия отпътува парахода “Босфор” с 532 долни чинове и 8 офицера;
в) На същата дата отпътува от Тулон болничния параход “Биен Хоа” със 17 офицера и 659 долни чинове инвалиди и болни;
г) На 12-и н. м. в лагера “Мирабо” при Марсилия се съсредоточават останалите от депото “Юзес” 32 офицери и долни чинове, които ще отпътуват към края на н. м. от Марсилия с парахода Австрия.
Б. Изпратеното облекло, долно и горно, от България се раздаде на нуждающите се в[оенно]п[ленници], с изключение на инвалидите и болните, чийто превоз по железницата се организира по начин, че санитарните влакове не преминаха през гара Марсилия, както беше обещано. Краткото време и липсата на превозни средства не ми позволиха да пренеса облеклото в Тулон за раздаване.
С раздаденото облекло в[оенно]п[ленниците] напълно придобиха вид на спретнати български войници.
В. Инсталацията на параходите ще им позволи да пътуват при благоприятни условия. Храната на борда е доброкачествена и достатъчна.
Г. Моралното състояние на всички е добро. Мисълта, че скоро ще бъдат в България, ги кара да забравят всички душевни страдания. Изключение правят по-голямата част от инвалидите и тежко болните. В тях продължителното мъчително боледуване и тежки недъзи са положили своя отпечатък на отчаяние, като при най-малката несгода несдържано заявяват по най-брутален начин незадоволството си и при това деморализующе влияят на околните.
Редки са случаите да се констатира увлечение в болшевизъм. Всички имат желание да се отдадат на сериозен и полезен труд. Често незадоволство и подстрекателство към неповиновение се проявява от дезертьорите, които като че ли желаят по този начин да образуват по-голяма група на сподвижници по съдба.
Дадох обстойни инструкции на г. г. офицерите, които чрез разговори и наставления из средата на войниците, да реагират против подобни влияния. Впрочем, самите войници осъждат действията на болшевиците. Те ясно схващат разрушителното им дело и не така лесно се поддават.
Д. Парични взаимообразни помощи раздадох само на г. г. офицерите, списъка на които с разписки се прилага. Долните чинове не заявиха желание да заемат пари. Оставих сумата от 1500 фр[енски] франка на майор Тамахкяров(32) за купуване на тютюн на нуждающите се инвалиди и болни през време на пътуването. Също разпоредих в Цариград, при срещата с “Босфор”, да получат от него оставения за болните два сандъка тютюн.
Е. На всеки транспортен параход назначих по един от старшите офицери за началник на групата. Заповядах да се разделят на взводове, на които също назначат по няколко офицери за старши. Да се съставят пълни именни списъци на всяка група, които във Варна предаде в Комендантското управление за сведение.
Ж. От групите военнопленници, които трябваше да се завърнат в България, са останали доброволно във Франция 50 человека, част от които са дезертьори и осъдени за тежки престъпления.
Съветвах всички да се завърнат в България, за да могат да си уредят служебното положение.
З. В Марсилия открих категория наши в[оенно]пленници, които досега не бяха показвани в сведенията. Съществуват около 12 така наречените колониални работнически роти с ефектив от 2000 до 2200 войника (само в Марсилия и Тулон има 1700). Това са в[оенно]п[ленници], които са изявили желание да работят за французката армия, вместо да стоят в депата и дезертьори. Облечени са във французка униформа и ходят на свобода.
За тяхното завръщане в Марсилия направих енергични постъпки в Щаба на Корпуса и веднага се запита в Париж за участта им.
На 12-и т. м. направих постъпки в секцията за в[оенно]пленници – Конференция на мира, също за освобождението им. Отговориха ми, след запитване в Щаба на Колониалните войски, че се събират сведения за състава им и за желающите да се завърнат в България, като в най-скоро време ще се почне тяхното завръщане.
От дезертьорите в Марсилия и Тулон се явиха при мен депутати, които съветвах да се завърнат в България; да не бягат сега от ротите си, понеже скоро ще има заповед за завръщане и на тях; да продължат работата си, понеже имаха желание да обявят стачка. По-голямата част от тях, след изпитаните тегла и морални терзания, се разкайват за извършеното престъпление и горчиво оплакват съдбата си.
И. Напоследък един сръбски полковник е агитирал между нашите в[оенно]п[ленници] да не се завръщат в България, а останат във Франция, като се ангажирва да ги изпрати впоследствие в Македония на сръбска служба, като агенти добре заплащани. Възложих на офицерите да действуват между войниците и се постараят да отклонят съгласилите се. Резултатите от тази сръбска агитация са ничтожни.
Гръцки пък майор е посещавал депата и търсил из нашите в[оенно]п[ленници] гърци, които е освобождавал. Често българи са се представлявали за гърци с единствена цел само и само да бъдат освободени.
К. В Марсилия бях приет от началника на ХV-ти корпус, генерал Монро; началник щаба на корпуса; от помощник-началник щаба на корпуса и се срещнах с още щаб офицери от корпуса. Във всички намерих благосклонно внимание; явни симпатии към нас и широка услужливост.
Генералът се отзова с ласкави думи за добрите качества на българския народ, като обаче пазеше голяма въздържаност да говори по политически въпроси.
В другите офицери намерих, напротив, желание да говорят по политически въпроси досежно Балканите. Открито изявяват омразата си спрямо Гърция. Начират, че Конференцията на мира е била прекомерно щедра към Гърция, като успеха й отдават на ловкостта на Венизелос.
Интересно е заявлението на полковник Олвие, помощник-началник щаба на корпуса, който каза, че нам трябвало да се даде източно от р. Струма (Кавала), като засега Македония останела на Сърбия, понеже трудно било да й се отнеме тази провинция. Той заяви, че Македония е населена с българи. Факт, който полковник Русел, бивш нач[алник] щаба на пехо[тната] дивизия в Източната армия, заяви, че той е констатирал лично на самото място през време на войната, като добави, че Бесарабия ни най-малко не е населена с румъни. Интересува се за участта на Южна Добруджа и никак не се изразява симпатично за румъните, за чийто бъдаще говорят с явен песимизъм.
Не особено им е приятно като виждат как италианците кокетират с нас. Казват, че италианците са несериозен народ и тяхната подкрепа е невалидна и нестабилна. Съветват известна предпазливост. Заявих им, че малките народи са длъжни да бъдат отзивчиви на всички аванси на симпатии.
Изобщо във всички се съзира, че познават добре балканския въпрос и намират наложения ни мир за несправедлив особено териториалните отнемания, като изказват опасения за траен мир. Явни им са симпатиите към сърбите, като обаче нямат особена вяра в съществуването на Югославия. Омраза имат към гурците. Безспокойство за разрешението на турския въпрос.
Аз се постарах да ги осветля върху нашето вътрешно и външно политическо положение и убедя от абсолютната необходимост от даване Тракия на България.
Ясно е, че лесно се печели разположението на французина, с обстоятелството, като този последния знае, че събеседника му живее във Франция и че е следвал в тяхна висша школа.
Живо се интересуват от кога ще почнем да изплащаме купоните на българските заеми. Необходимо е по този въпрос да се дадат по-положителни сведения в печата. Ползата за нас в такъв случай е ясна.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 27, л. 1-4. Препис. Машинопис.

№ 14

Шифрована телеграма № 216 от М. Маджаров до В. Ганев за българското становище за разрешението на въпроса за Западна Тракия и инструкции за необходимите постъпки на Ганев.

[София], 7 февруари 1920 г.
Слуховете за едно близко разрешение окончателната съдба на Западна Тракия зачестиха напоследък. Вестниците отбелязаха, че в Американския Сенат било внесено предложение за отстъпванието тази област на Гърция като запазят търговски излаз за България на Егейско море. Неизвестно е дали и кога ще се сбъднат тия проекти и каква ще бъде окончателната им форма. За нас от жизнен интерес е Тракия да остане автономна област под протектората на Великите сили или на някоя от тях особено Франция ако друго по-благоприятно разрешение в полза на нас е невъзможно. Отстъпванието [на] Западна Тракия на Гърция би застрашило нашето спокойно вътрешно политическо и икономическо развитие и би увеличило още повече затрудненията, с които България се бори. България има нужда от пълно спокойствие на своите граници, от свободен изход на море и търговски обмен, за да може да се съвземе икономически и да устои на договорните задължения, които е поела. Отстъпванието [на] Тракия на Гърция би парализирало всички тия необходими условия за живот на държавата.
Ако Западна Тракия сама за себе си не е напълно способна да поддържа своето политическо съществувание съединението й с Източна Тракия би създало всички условия за такова съществуване под протектората на някоя Велика сила. България от своя страна е готова [да] направи всички възможни улеснения и да задоволи множество икономически нужди на тая област, която пък ще служи нам като гаранция за нашето спокойно развитие.
Това е нашето становище за бъдещето на Тракия. Моля действувайте при всякой удобен случай в духа на горното с нужната предпазливост и такт.
Предайте настоящата телеграма чрез Хаджимишев(33) на Панаретов(34) [във] Вашингтон. Пасажа за предпочитане протектората на Франция се отнася само за Вас.
Съобщете писмено и шифровано това становище на правителството, легациите, Берн, Стокхолм.
П[одписал] министър  Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 5-6. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 11 февруари 1920 г.

№ 15

Шифрована телеграма № 243 от М. Маджаров до В. Ганев за българското становище за разрешението на тракийския въпрос като се създаде от цяла Тракия една област подчинена на Обществото на народите.

[София], 10 февруари 1920 г.
За сега най-доброто разрешение на Тракийския въпрос е да се направи от Западна Тракия и Източна Тракия една област под управлението на Съюза на народите.  В такъв случай ще се завърнат в Одринско находящите се у нас бежанци. Само българите са в състояние да повдигнат икономически запустяла Тракия. Турците и българите желаят това и са подписали заявление до генерал Шарпи и до Конференцията за запазванието международния характер на Западна Тракия. За сега французкото управление се носи добре към нашите сънародници.
Нашите съседи не ще имат нужда да искат съдението провинени българи, защото българското правителство и Парламента вземат всички мерки за ... наказанието им.
Българската политика почива върху принципа да спечели доверието на Съглашението: добри отношения съседски и вътрешен ред. Същевременно държи сметка за обноските на всяка една държава. Прави всичко да се отърве от минали грешки. Ний вярваме, че когато съюзниците видят нашата здравина и решителност да вървиме в съгласие с тях ще поправят поне някои от своите жестоки клаузи. До втора заповед съобщението за турско-българския апел до Съглашението пазете тайна.
Под[писал]  Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 7. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 13 февруари 1920 г.

№ 16

Шифрована телеграма № 273 от М. Маджаров до В. Ганев за получена информация за разрешението на тракийския въпрос, като двете Тракии бъдат дадени под мандата на Франция.

[София], 14 февруари 1920 г.
Тук се носи слух, че било постигнато принципално разрешение по тракийския въпрос в смисъл на автономия на двете Тракии под французки мандат. Ако узнаете там нещо дискретно по въпроса или за евентуално разрешение по него в Лондон съобщете ми. Явете ми веднага кога тръгва куриера Статков от Париж.
Подп[исал]  Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 9. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 16 февруари 1920 г.

№ 17

Шифрована телеграма № 413 от М. Маджаров до В. Ганев с питане за решенията на Мирната конференция по тракийския въпрос и за окупирането на Гюмюрджинската област от гръцки войски.

[София], 5 март 1920 г.
Според неофициални сведения на представителя в Тракия има вероятност Гюмюрджинската околия да бъде окупирана от гръцки войски.
Моля съберете лично сведения [по] въпроса за съдбата на Тракия. Разузнайте ще бъдат ли допуснати гръцки окупационни войски в Гюмюрджина и какви са изобщо решенията на Конференцията по тракийския въпрос.
Същевременно запитайте писмено Мамарчев в Лондон да се осведоми по този въпрос от Бъкстон(35).
Под[писал]  Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 8. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 6 март 1920 г.

№ 18

Писмо № 925 от В. Ганев до министъра на финансите на Франция Фредерик Франсоа Марсал за българския държавен заем и неговото изплащане

[Париж], 5 март 1920 г.
До Негово превъзходителство
министъра на финансите в Париж
Господин министре,
На 6 февруари 1919 г. по искане на негово превъзходителство г. Марсел Шарло, представител на френските донори в София, Министерският съвет на България реши да започне изплащането на полиците по българските заеми от 1902, 1904 и 1907 г., така че с изплащането на всяка нова полица един просрочен дълг също да бъде изплатен. Г. Шарло прие това решение на Министерския съвет.
В изпълнение на това решение, българското правителство прехвърли до 13 февруари 1920 г.  с посредничеството на г. Шарло в Банк де Пари е де Пеи Ба сумата от 33 337 751 франка.
Взимайки това решение българското правителство бе дълбоко убедено, че изплащането на полиците по българските заеми ще започне веднага и че донорите във Франция ще разберат огромните жертви, които България прави, за да задоволи законните им права и за да консолидира своя външен дълг.
Ако ми бъде позволено, ще добавя още, че според сегашния курс на българския лев, сумата от 33 337 751 франка представлява около 150-160 000 000 български лева, приблизително.
Но Банк де Пари е де Пеи-Ба още не е започнала да осъществява плащането на тези полици. Тя мотивира закъснението с факта, че не е упълномощена от правителството на Републиката и че е получила само около 24 000 000 от сумата, спомената по-горе. Останалите 9 594 284,25 франка се намират, според управата на Банк де Пари е де Пеи-Ба във Френския трезор (2 325 581, 30), Националната сконтова камара (2 199 968, 30), Креди Лионе (471 750), Сосиете Женерал (1 745 234, 65), Банк отришиен  (351 750) Банк де Пари е де Пеи-Ба (2 500 000).
Банк де Пари е де Пеи-Ба не е инкасирала още сумите, защото учредителите на въпросния кредит получиха заповед от Министерство на финансите на Франция да не плащат полици, издадени от Българската национална банка.
Като ви съобщавам горното, имам честта, да помоля, Ваше превъзходителство, да благоволи да разреши  на Банк де Пари е де Пеи-Ба да започне изплащането на българските полици и посочените по-горе банки да не отказват изплащането на издадени от нея чекове.
Аз съм дълбоко убеден, че в лицето на Ваше превъзходителство ще срещна разбиране, с оглед на интересите, които представляват за Франция и за донорите на френския кредит, заемите на българската държава.  
От друга страна сумите, изпратени от България не бива да бъдат поставени под запор, тъй като бяха преведени по сметката на г. Шарло за обслужването на българския дълг, те са предназначени за плащане на френските донори и следователно ще останат във Франция. Трябва да се изтъкне, че българските авоари във Франция се ползват със специален статут, факт, който българското правителство високо цени е, че те никога не са били секвестирани.
Вярвам, че българското правителство ще бъде удовлетворено в това отношение. Изплащайки сумата от 33 337 751 франка то даде задоволително доказателство, че в кратък срок ще изплати и другите просрочени дългове.
Колкото до заема от 1896 г. то той не е обект на решението на Министерския съвет, тъй като не е държавен заем. Той е сключен от Земеделската банка и само е гарантиран от българската държава. Но, за да ви изпратя разяснения по въпроса на този заем, поисках детайлни сведения от моето правителство и веднага щом получа отговор ще ви известя.
Благоволете да приемете, господин министре, израза на моето най-дълбоко уважение.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 22, л. 1-3. Копие на френски език. Машинопис.

№ 19

Шифрована телеграма № 933 от В. Ганев до М. Маджаров за действията на Е. Венизелос за разрешението на тракийския въпрос, за необходимостта от публични български изявление от Маджаров или от Ал. Стамболийски по тракийския въпрос и за отношението на САЩ при предаването на Тракия на Гърция.

[Париж], 8 март 1920 г.
Според досегашните ми частни сведения Венизелос се готви да пожъне нов успех в Конференцията по тракийския въпрос. Линията Солун–Дедеагач [е] откупил, на какви условия още не ни е известно. Конференцията наклонна да даде цялата наша и Одринска Тракия на Гърция. Последните нетактичности [на] Турция поставят наново въпроса за Цариград и може би турците не ще останат там. Англия [е] решила военна окупация [на] Цариград. Франция, заедно [с] Италия, ще я последват, като изтегли войските си от Тракия и постави окупацията на Гюмюрджинско на Гърция. Тукашните парламентарни кръгове недоволни от окупация с френски войски понеже искат да демобилизират и с удоволствие биха приели заместванието им с други. Съветваш ме да предложим наши войскови части в услуга на окупацията от Съглашението на Цариград в замяна на задължителна военна служба и компенсации [в] Тракия. Макар и свързано със значителни вътрешни и външни трудности не би ли могло да се използува тая идея? За да се употреби и друго силно средство, добре би било едно интервю от Вас или министър Стамболийски в смисъл [на] нотата № 216, например че за да се избегнат търкания между гърци и българи [в] Тракия [да бъде обявена за] автономна област с международна администрация, тъй като всички са доволни от сегашната френска; че иначе търговско дебуше под гръцка администрация е само теоретическо, нежелание пред вид психологията, враждата и слабата култура [на] двата народа; че сравнението с Данциг не [е] наместо, понеже Дедеагач не е населен и поставен между компактни гръцки маси и разликата между психологията и културата на германци и гърци. Вестник “Тан” ще печати подобно интервю. Изпратете го шифровано незабавно. Всред тия песимистични сведения малко оптимизъм навява съобщението [на] Henry Wales в “Чикаго Трибун”, че отдаванието Тракия [на] Гърция ще предизвика силен протест от страна на Вилсон(36). Америка остава все още единствената надежда. В Италия и отчасти във Франция има желание даже в официални среди да ни задоволят. Но заети с важни външни и вътрешни въпроси нямат сила да ни защитят докрай и ни пожертвуват поради финансова зависимост от Англия и икономически компенсации [за] Гърция. Кастолди е в Лондон, като се завърне ще събера сведения и от него.
Подп[исал] Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 10. Препис. Машинопис.

№ 20

Шифрована телеграма № 939 от В. Ганев до М. Маджаров за разговора му с Жюстин Годар и Ленай по тракийския въпрос по време на обед, даден в тяхна чест.

[София], 10 март 1920 г.
На обеда даден [на] Жюстен Годар(37) за тая цел се срещнах с депутата Ленай, докладчик [по] нашия договор. Изложих становището и аргументите ни по Тракия, Цариброд, Добруджа. Заинтересувах ги и с предложението ни относно армията. Значението на Дедеагач и долината [на] Марица за нас биде схванато и усвоено, а идеята да се образува от Тракия, двете или само западната, автономна област с администрация на Велики сили, особено Франция, се посрещна с видимо удоволствие. Страхува се от противодействие от страна на Англия и Италия за френска администрация. Вследствие на това напрях по-настойчиво за интереса на Франция, откъсната от Турция, да има опора в България за политиката си [към] Турция. Тоя аргумент на солидарност между Франция и България прави тук впечатление. Но най-добре запознат с френската политика Ленай се ориентира бързо по нашите работи. Накрай заяви, че е бил българофил и че можем още отсега да съобщим [на] правителството какво доклада му ще бъде благоприятен за нас. Докладът си ще представи [на] комисията преди изборите у нас. Пожела да му дадем сведения и данни за нашето становище и аргументи по териториалните въпроси. Останалите въпроси по договора не засегнах, за да напра по-настойчиво на отбелязаните. През време на разговорите намирах уместна подкрепа от г. Стоилов, който също беше поканен. Разбира се, не трябва да си правим илюзии за евентуални промени на договора в наша полза. Според Ленай и Годар това ще може да се постигне в бъдеще. Сам Ленай счита, че исканията на Гърция за Тракия намират сериозна подкрепа. От двамата узнах, че новия комисар [в] София Пико(38) [е] добре запознат [с] източните въпроси, но за съжаление [се] намира под силно английско влияние. Самите французи [са] недоволни от това влияние, което се е проявило в спогодбата между Франция [и] Англия по Мала Азия. Обаче ако схване нашите работи би могъл да ни бъде много полезен.
Подписал Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 11. Препис. Машинопис.

№ 21

Шифрована телеграма № 456 от М. Маджаров до В. Ганев с инструкции за по-нататъшните му действия по тракийския въпрос.

[София], 11 март 1920 г.
Новината относително решението на Висшия съвет [от] Лондон за отстъпването [на] част от Тракия на Гърция предизвика силно вълнение и разочарование в България. Общественото мнение и правителството още не можат да допуснат верността на тая новина. Известно е че първият проект да се отстъпи Тракия на Гърция биде отхвърлен от Конференцията, която реши да се образува от Западна Тракия [и] евентуално [от] Източна Тракия автономна област под покровителството на Обществото на народите 37618 53307 69149(39) някоя Велика сила с надежда да се произведе в последствие плебисцит съгласно принципа на народите. При тия условия Българската делегация подписа договора за мир. Понастоящем, ако Върховният съвет действително е решил да се отстъпи Тракия на Гърция, това би убило вярата на българския народ и българското правителство в справедливостта на Великите сили, на които то се довери при подписването на мира относително Тракия. Такова решение е противно и на принципите на народностите 11155 очевидно е че и днес когато всички гръцки бежанци се завърнаха в Тракия тяхното число е много по-малко от числото на българите. Това всеки тоя момент може да [се] установи. Отстъпването [на] Тракия на Гърция би предизвикало наново масово изселване [на] българския елемент.. 46649 ..страдания за тия нещастници, нови терзания и мъчнотии за българската държава, тъй като никой чужд елемент, както е установено, не може да живее спокойно под гръцки режим. Освен това обещания нам излаз на море остава илюзия под гръцки режим. Такъв излаз би могъл да бъде гарантиран само с международен режим в Тракия. – С отстъпването [на] Тракия на Гърция би се нанесло ожесточен удар на правото на народите, но и би се извършила голяма политическа грешка тъй като с такова решение би се създало неудържимо положение за българския народ, едно несигурно положение на Балканите и постоянно безпокойство за Европа. – Всеки здравомислещ човек признава, че правилното разрешение на балканската проблема е едно от условията за поддържане европейския мир. Конференцията фаворизирайки гръцкия империализъм в Тракия би значило 29429 ... 26202 против европейската 45504.
По всички гореизложени съображения за България не е безразлично кой ще владее Тракия и под какъв режим ще бъде тя.
Такъв език ще държите по този въпрос за Тракия, в тоя дух ще действувате.
Настоящата телеграма предайте [на] легацията [в] Берн [и] Хага и последната [във] Вашингтон.
(п[одписал]) Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 12. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 12 март 1920 г. Цифрите означават зашифровани думи.

№ 22

Шифрована телеграма № 951 от В. Ганев до М. Маджаров за проведените разговори с Александър Милеран и Ленай по тракийския въпрос, съобразно с получените инструкции.

[Париж], 13 март 1920 г.
На № 456. В тоя смисъл, заедно с други аргументи и съпоставяния говорих вече г-ну Милерану(40), още по-енергично г-ну Ленай, както ви телеграфирах. Ще имам случай да говоря с Марсал, министър на финансите, и Бриан(41), както и [с] други членове [на] Комисията парламентарна по външните работи. Песимизмът по въпроса е оправдателен, но въпроса не е още окончателно разрешен. Във Франция стават по-внимателни към нашите аргументи и по-хладни към Гърция. Но Англия е против нас.
Подп[исал] Ганев.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 13. Препис. Машинопис.

№ 23

Про мемория на Българската делегация по Ньойския мирен договор, относно разрешаването на проблемите с Дедеагач, Западна Тракия, Цариброд и Добруджа

Париж, 14 март 1920 г.
Pro Memoria
Ньойски мирен договор
І. Въпросът за Дедеагач и Западна Тракия
1. От юридическа гледна точка въпросът за Западна Тракия още не е решен окончателно.
Съгласно с чл. 48 на Договора, България отстъпва в полза на главните Велики сили, съюзни и присъединени,  всички свои права и задължения върху тази територия и се задължава да признае разпорежданията на силите, относно същата територия, но по изключение дава гаранция в полза на България, за икономически излаз на Егейско море. Впоследствие, от юридическа гледна точка, само част от въпроса получи окончателно решение. Все пак, би следвало България да има икономически излаз на Егейско море. Но основният въпрос за окончателното определяне на Тракия остава отворен.
По смисъла на горния член, интерпретиран в писмото, основните сили могат да решат окончателното определяне на Тракия дори в полза на Гърция.
Все пак, смисълът и изложението на този текст, изключват подобно решение. Всъщност този текст бе приет от Върховния съвет, именно за да отстрани присъединяването на Тракия към Гърция. Гръцката делегация на Мирната конференция формулира искане, насочено към присъждане на тази провинция на Гърция. Но нейните аргументи, в резултат на различни съображения, не бяха приети. Върховният съвет присъди окончателно на Гърция само малка част от територията (чл. 27, №2 от Договора). Тъй като в намеренията на Върховния съвет влизаше и това да не се присъжда окончателно цяла Западна Тракия  на Гърция, окупацията на тази територия бе извършена от френски отряди, с изключение на град Ксанти и неговите околности. 
Така от политическа гледна точка голяма част от аргументите са в подкрепа на идеята за отделяне на Тракия от Гърция и в полза на присъждането на тази провинция на България, а именно цяла Западна Тракия, или Западна Тракия, окупирана от френските отряди. Друго възможно решение (ако Тракия не бъде присъдена на България) е да се отдели Западна Тракия, евентуално Източна Тракия, като автономна провинция под управлението на Великите сили, съюзни и присъединени, или на вече установеното френско управление.
Значението на Дедеагач и Западна Тракия за България
1. Дедеагач и Западна Тракия принадлежат от географска гледна точка на България. Дедеагач е разположен на устието на Марица, изключително българска река, която черпи водите си от Рила, прекосява цяла Южна България и събира водите на малките реки, които напояват тази част от България. Освен това, Западна Тракия до Места и град Гюмюрджина, включително, т.е. частта от Тракия, която сега е под френско управление, представлява продължение на долината на Марица.
2. Дедеагач, както и Западна Тракия представляват за България единствен достъп до Егейско море, т.е. до открито море и към този излаз България е неудържимо и естествено устремена в резултат на историческите фактори и вековната емиграция, по-силни от волята на отделни личности от правителствата и институциите. След времената, когато българите преминават Дунава  (през VІІ в.) и образуват организирана държава, те естествено се насочват от Север към Юг към свободното море, което обяснява многото войни в миналото. Това движение продължава непрекъснато и през миналия век, както и до днес. Голям брой от българите, установили се в Тракия, в резултат на същата православна религия и по-високата гръцка култура, приемат езика и гръцката писменост, но остават българи. Така в голям брой гробища и църкви, които днес са гръцки, се намират надписи, доказващи несъмнено техния български произход. Например, като очебиен факт може да се посочи,  че в църквата в Димотика (на Марица, на юг от Адрианопол) има надгробен паметник с надпис на гръцки език датиращ от 1795 г., епохата на Френската революция, който показва, че това е гроб на българин, наречен Вълко, родом от Копривщица. Този град, разположен в подножието на Балкана е чисто български, неговите жители се занимават главно с животновъдство и обикновено се настаняват по долината на Марица. Името Вълко може да бъде само българско.
Вместо да се пречи на това естествено и неудържимо движение към морето и да се предизвикват вечни огнища на конфликти, ще бъде по-логично, от гледна точка на политиката и на мира, да се оставят на България, нейните завоевания от 1913 г., териториален достъп до открито море и Тракия.
3. Дедеагач оставен на България ще има капитално значение от гледна точка на европейската икономика, като пристанище и като град. Всъщност то ще обслужва цяла България и предимно България, по долината на Марица.
Ще се наложи изграждането на това пристанище и България ще трябва да положи много труд, това ще привлече и ще улесни усвояването на френски и чуждестранни капитали.
Поставянето на Дедеагач под българско управление ще предизвика канализирането на Марица, а това ще я направи достъпна за морските кораби. Това канализиране ще предизвика значителна икономическа активност и то с участието на български и чуждестранни капитали.
Освен това Дедеагач оставен на България ще може да се използва за нуждите на Румъния, Полша и цяла Източна Европа. България ще има голям интерес да развие единственото си пристанище на свободно море. Свързано чрез мост на Дунав с румънските железници и подпомогнато от специална данъчна система, българското пристанище ще има огромно значение за цяла Източна Европа, която ще има интерес от експлоатирането му защото така ще се намалят разноските по транспорта през Проливите и Черно море, ще се избегнат честите бури в това “негостоприемно море” и загубите на два-три дни за пътуване.
4. По същия начин, Дедеагач и Западна Тракия принадлежат на България от етнографска гледна точка. Населението на тази територия е в мнозинството си българско. Няма точни статистически данни, но ако се остави настрани Константинопол и неговите околности, и ако се вземат предвид долината на Марица, долината на Дедеагач и Гюмюрджина и техните околности, гарантиращи на България свободен достъп, ще се установи, че населението в тези райони е българско. В долината на Марица, заедно с Дедеагач, Гюмюрджина, Дедеагач и Софлу, гърците не са многобройни, около 37 000, докато българите са повече от 50 000.(42)
Б) Значението на тази територия за Гърция е незначително, дори негативно.
1. Гърция има огромно крайбрежие по Егейско море. След като притежава Солун и Кавала, какъв търговски и икономически интерес би могъл да представлява Дедеагач за нея?
2. От етнографска гледна точка гърците не са мнозинство сред неговото население. Вярно е, че в града те са доста компактна маса, която се занимава главно с търговия. Но Дедеагач е отделен от България и българското земеделско население, гръцките търговци се чувстват застрашени в работата си, един ден те ще бъдат принудени бързо да напуснат  или да тръгнат към българските територии, за да се осигури хинтерланд на Дедеагач.
3. Отбраната на крайбрежието на Тракия ще бъде трудна за Гърция. Това е територия с 2000 км дължина. С каква армия, Гърция би пазила тази територия? Самият г. Венизелос декларира през март 1913 г. говорейки за Кавала, че ако Гърция се разпростре по Егейското крайбрежие, то тя ще остане без гръбнак. Ако това е истина за Кавала, какво ли ще бъде за Дедеагач?
В) От гледна точка на интересите на Великите и на Западните сили.
1. Присъждането на Дедеагач и Тракия на България ще им отвори път към цяла България. Защото през Егейско море България ще може да поддържа търговски връзки с всички средиземноморски и океански държави, предимно с Франция. Дедеагач е единственото пристанище, което може да даде на България свободен излаз на свободно море и да й осигури контакт с всички западни морски сили.
Лишена от това пристанище България, разбира се ще има  Черноморските пристанища във Варна и Бургас, но това море няма предимствата на Егейско море. Проливите, бурите, нарастването на разноските, ще поставят пред България необходимостта да възобнови търговските си връзки, както в миналото, през страните от Централна Европа. 
2. Присъждането на Дедеагач и Тракия на България ще улесни мирната политика на Балканите.
Г) Ако етически е невъзможно Тракия да бъде присъдена на България, то да се създаде  автономна провинция, под управлението на Главните Съюзнически и Присъединени сили. Френското управление, макар и привременно даде чудесни резултати.
1. При режим на международно управление страстите, предизвикани от разнообразието на населенията и политиките ще се успокоят и дори ще изчезнат. Губи се време в ненужни дискусии за значението, което представлява тази територия за една или друга страна, докато лесно може да се установи какво е мнозинството от населението по националност. Накрая, плебисцит, осъществен под ръководството на същото неутрално управление ще улесни окончателното присъждане на територията според новите принципи на хуманността и равенството, ръководещи политиката на Великите западни сили. 
Д) Във всеки случай, трябва да се отбележи, че съществуването на български търговски излаз на територия, поставена под гръцки суверенитет и управление,  на Балканите е невъзможно. Подобно решение може да се приложи при народи по-напреднали от гледна точка на общата цивилизация и на индивидуалната култура. На Балканите то ще остане чисто теоретично и мъртва буква. Силата на антагонизма между гърци и българи, острите вековни страсти, стихията на колебливото управление на изток, желанието на гърците за икономически монопол, ще прогонят всички българи от пристанището и ще попречат на всяка търговия в полза на България. Погрешно е да се сравнява от тази гледна точка положението в Полша по отношение на Данциг, с положението на България по отношение на Дедеагач.
Общото положение, традициите и културата на двете страни са напълно различни. Ако Полша не успя да си осигури присъждането на Данциг, това е защото населението на Източна Прусия е немско. Но с присъждането на Дедеагач на България гръцко население няма да бъде разделено политически, а напротив, това присъждане ще бъде изцяло в съзвучие с принципа за националностите.
ІІ. Въпросът за Цариброд и българското население по западната граница, предоставени на Югославия (на Сърбия)
Нито един мотив не оправдава тези клаузи от договора (чл. 27, № 1). Населението от тези райони е българско. Тази точка не е оспорена от никого.
Сърбите искат тези територии единствено по стратегически съображения.
Съображенията противоречат на принципите, прокламирани от силите и западните демокрации.
Но дори от стратегическа гледна точка, новата граница, спускаща се в долината е много по-трудна за отбрана, отколкото старата граница.
Колко важни могат да бъдат тези стратегически съображения пред лицето на България, чиито територия и население са три пъти по-малки от тези на Югославия и чиято армия почти не съществува?
От морална гледна точка това решение представлява крещяща несправедливост.
Цариброд съществува съвсем отскоро като град. През 1878 г. след Берлинския договор той е създаден на няколко километра на изток от Пирот от българското население на този град, което не искаше да остане под сръбска власт и желаеше да живее в България.
Днес същото население след четиридесет години съвместен живот с България, нейната цивилизация и култура, нейния език и политическа организация, отново е присъдено на Сърбия.
Подобни клаузи не са създадени за да улеснят сближаването на двете страни, сближаване така желано от българската демокрация, която след насилственото абдикиране на Фердинанд(43), ръководи правителството в София. Те са създадени, за да отворят нови рани и да издълбаят нова пропаст между двата народа. Много голям брой сърби също са против тези клаузи в Договора.
ІІІ. Въпросът за Добруджа
Става въпрос за Южна Добруджа, т.е. за териториите, дадени на Румъния по силата на Букурещкия договор от 1913 г.
Северна Добруджа, макар населена главно с българи, не е обект на претенции от страна на компетентните български кръгове. Съществува ясното съзнание, че принципът за националностите тук ще е на втори план, подчинен на икономическите нужди на Румъния. Благодарение на Северна Добруджа, Румъния притежава Констанца, за нея това е единствен излаз на Черно море, който може да се използва, за него тя изтърпя значителни финансови жертви.
Нито един мотив, обаче не може да оправдае решението да се остави Южна Добруджа на Румъния.
Населението на тази територия в своето мнозинство е българско. От 282 007 жители, румънците наброяват 6519. Броят на турците преди 1913 г. намаляваше ежегодно поради емигрирането им в Анадола, а българското население, работливо и интелигентно, нарастваше в резултат на миграция от планината към плодородните равнини на Силистра, Добрич, Балчик и Тутракан. 
Общият живот на тези провинции с останалата част от България в продължение на четиридесет години свърза здраво населението с майката-родина. Това население се чувства обвързано с населението в България чрез роднински, културни и структурно-икономически връзки. Българите от царството никога няма да забравят своите братя и сестри от Добруджа.
По този начин във въпросната територия след 1904-1905 г. започна широко кооперативно и земеделско синдикално движение, чиято цел беше да се подобри земеделието като се гарантират достъпен кредит за малките собственици и селяните, като се организират общи продажби и покупки, като например за продукцията от мляко и пр.
Центърът на това движение, както и на движението в България беше Русе, град разположен на Дунав,  близо до Тутракан и Силистра.
Това движение придоби нови измерения, специфични за Южна Добруджа, благодарение главно на земеделското българско население, сред което не бяха рядкост образованите хора, живеещи като другите селяни, в национални носии, обработващи сами земята и полето, но притежаващи богати библиотеки с български книги по земеделие, кооперативно движение и политика, познаващи и книгите по счетоводство, те кореспондираха със синдикатите и изпращаха протоколи до генералните асамблеи и дори до конгресите.
Повторното отстъпване на Южна Добруджа на Добруджа ще сближи отново двете страни, Румъния и България, които доскоро не деляха нищо и ще консолидира мира на Балканите.
Всъщност, Румъния и България чиито интереси не се сблъскваха никъде, живяха четиридесет години в най-добро разбирателство.
С пристанището в Дедеагач, България чрез съответен режим на тарифите ще може да приближи и Румъния към Егейско море.
Самите румънци искат тази територия само по стратегически съображения, за да могат по-добре да пазят Северна Добруджа.
От друга страна Румъния, която стана силна, благодарение на присъединяването на Трансилвания, Банат и Бесарабия няма защо да се страхува от България с нейната значително намалена армия.
Но, България в замяна на Южна Добруджа би могла да се откаже от Северна Добруджа, например чрез договор, сключен под гаранцията на Великите сили.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 7, л. 1–11. Копие на френски език. Машинопис.

№ 24

Шифрована телеграма № 979 от В. Ганев до М. Маджаров за разговора му с В. Берар за възможността да се реши тракийския въпрос в полза на България при участието на страната ни във военна коалиция на Антантата срещу Турция и искане на инструкции по въпроса от българското правителство.

[Париж], 21 март 1920 г.
Строго-поверително. Твърде-бързо.
Виктор Берар енергично подкрепя идеята да предложим на Съглашението военна подкрепа в акцията му [срещу] Цариград и Турция. Той изказа съгласие да настоя и от негово име, за да се вземе по-скоро решение от нас в тая смисъл като предложим 50 000 души на разположение на Съглашението под френско командувание за Тракия и Цариград, въоружени и продоволствувани от Съглашението. Според него заедно с предложението можем да укажем на компенсации в Тракия, но да не поставяме това искане като conditio sine qua non на нашето предложение и особено да не подигаме въпрос за западните ни граници, колкото мъчителни и да са те за нас. Понеже според същия, българското желание на категорични гаранции тук е отчуждило всички симпатии към нас и едно лоялно предложение в посочената смисъл, което ще се схване като убедително доказателство за антантофилската ни политика ще ни спечели веднага всички загубени позиции и ще ни измъкне от положението на победен противник, за да ни постави наравно със съюзни[те] държави на западните сили. Той е уверен, че с тая помощ и без предварителни условия ще можем да имаме цялата наша Тракия от Ксанти дори до Мидия - Родосто, особено ако дадем да се разбере без да поемем определени ангажименти, че при евентуални усложнения в Мала Азия ние сме готови да разгледаме възможността да разширим нашата подкрепа и отвъд Тракия и Цариград. Според Берар, такова наше предложение ще се приеме даже от Англия ако ние спечелим Италия, което според мене не е трудно. Той изказа готовност да работи пред Англия и Франция. Това е мнението на Берар. В него има чисто лични негови възгледи, като достигането ни до Родосто и пълното ни резигнирание от западните граници, макар че и той смята Македония българска [и] с федерация между сърби и българи ще намери справедлив режим. Но и моето мнение е, че както Ви телеграфирах с № 933 ще трябва да направим предложение в изложената смисъл, че по тактически съображения не трябва да настояваме на категорични гаранции и че ще трябва да не говорим засега за западните ни граници. Решение по тоя въпрос трябва да се земе бързо, с оглед и към националистичното турско движение в Одринско. Ако решението е благоприятно, моля съобщете ми го веднага, за да го предам на Конференцията и известя Берар. Той е готов в такъв случай да предприеме една енергична кампания в печата и в Парламента, за да ни се даде Тракия от Места до Мидия – Родосто. Както Ви е известно Берар е сенатор, член [на] Комисията [по] външните работи, възможен министър, с влияние по външната политика между новите демократически и радикални кръгове и главен редактор [по] външните въпроси [на] “Ер Нувел”.
Подписал Ганев.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 14. Препис. Машинопис.

№ 25

Шифрована телеграма № 517 от М. Маджаров до В. Ганев за обсъждането на предложението на В. Берар след свикването на Министерския съвет.

[София], 23 март 1920 г.
На № 979. Вам са известни както моите тъй също и на министър-председателя антантофилски чувства. Готови сме да направим всичко, което силите на България позволяват, за да спечели доверието на Съглашението. По дадения въпрос може да се занимае Министерския съвет само като се върнат всички министри, които сега отсъствуват поради законодателните избори и то ако Министер[ския] съвет бъде сезиран от някоя от Великите сили на Съглашението.
Подп[исал] Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 15. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 24 март 1920 г.

№ 26

Шифрована телеграма № 1019 от В. Ганев до М. Маджаров за обсъждане във Франция на външната й политика, като е засегнат и тракийския въпрос в благоприятен за България смисъл и за авторитета на отделните френски политици.

[Париж], 29 март 1920 г.
Важните разисквания по интерпелациите относително външната политика [на] Франция, през които за пръв път се засегна и въпроса за Тракия в благоприятен смисъл за нас, се приключиха със засилвание положението на Милеран. Барту(44), който се сочеше като близък негов заместник, компрометира положението си поради популярни, но нетактични истини казани по адрес [на] Англия, чиято финансова и политическа поддръжка днес е жизнена за Франция. Бриян, ловко използувайки грешките [на] Барту, взема преднина пред него.
Подп[исал] Ганев.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 16. Препис. Машинопис.

№ 27

Шифрована телеграма № 559 от М. Маджаров до В. Ганев за настояването от българска страна да се запази френското управление на Тракия.

[София], 29 март 1920 г.
Не пропускайте никакъв случай да обясните на французите, че България макар и довчерашна противница гори от желание да й се даде възможност да услужи на Франция и на нейните съюзници защото иска да заличи следите от началното минало. Като първа крачка за спечелвание нашата привързаност е да се запази управлението в Тракия под французката власт. Всички народности в Западна Тракия освен гърците, които са по-малко не само от турците, но и от българите са доволни от французкия режим. Въвежданието [на] гръцка администрация в Тракия ще бъде една истинска провокация за другите народности.
Нека французкото Министерство на външните работи поиска сведения от военните власти в Тракия и тогава да реши въпроса.
Подписал Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 19 и 20. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 30 март 1920 г.

№ 28

Писмо № 1020 от Българската делегация до Френското министерство на външните работи, за развитието на българо-френските културни отношения

Париж, 30 март 1920 г.
До Министерството на външните работи
(Дирекция за администрация и технически работи) в Париж 
Българската делегация на Мирната конференция  има честта да запознае Министерството на външните работи с факта, че са започнати разговори с Министерство на общественото образование, с оглед на изпращане на неколцина френски професори в България, за размяна на университетски преподаватели и за изграждането на по-активни контакти между българските и френските културните институции и интелектуални среди. За момента разговорите все още имат технически и подготвителен характер.
Като информира Министерство на външните работи Българската делегация изразява надежда, че нейните усилия ще бъдат подпомогнати от Министерството и че то ще й предостави своята морална подкрепа за  задачите, с които тя се е натоварила.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 21, л. 1. Препис на френски език. Машинопис.

№ 29

Шифрована телеграма № 567 от М. Маджаров до В. Ганев за прекратяването на мисията на Александър Греков в Гюмюрджина от съглашенските власти и за позицията на България за бъдещето на Тракия  под протектората на Великите сили от Съглашението.

[София], 31 март 1920 г.
Преди няколко дена генерал Шарпи по заповед на Депере съобщил на нашия делегат в Гюмюрджина Греков предвид на това, че предаването [на] управлението на Тракия на съглашенските власти било завършено и положението на областта стабилизирано, мисията му в Тракия се смята привършена. Това съобщение направи тук крайно тягостно впечатление. Прекратяванието [на] мисията [на] Греков под такъв привиден претекст означава за нас начало [на] изпълнението [на] неговото решение за бъдещата съдба на Западна Тракия. Ний положихме големи усилия и направихме много жертви, за да улесним делото на Съглашението в Тракия с надежда да се създаде там сносен ред под протектората на някоя Велика сила като пълномощница на Съглашението, режим от който всички освен гърците са доволни и който би отстранил всякакви бъдещи компликации и затруднения. Мисията на Греков фактически още не [е] привършена защото има още редица въпроси за уреждание в полза на управлението в тая област, а с отзоваванието нашия представител [на] всички тия добри начинания остават наполовина. Греков както сам Депере ми заяви в скоро време на Софийската гара, е тъкмо на мястото си и от неговото държание и поведение (!) всички били крайно доволни. При тия условия [е] непонятно защо се прекратява неговата мисия когато гръцкия делегат Вамкавас, който държи предизвикателно поведение остава [в] Гюмюрджина. Недопущам (?), че отзоваванието [на] Греков се дължи на гръцки интриги. Ако отказванието се дължи действително на намерението да се настани постепенно Гърция в тая област моля (?) да обясните внимателно [на] Великите сили от Съглашението, че това настоявание ще предизвика големи незадоволства, от които могат [да] последват и по-сложни компликациии, бъдещи искрени привърженици на една антантофилска политика. Ний сме длъжни от сега да изтъкнем непоправимата грешка, която ще се направи в случай, че Тракия бъде отстъпена на Гърция. Единственото правилно и задоволително разрешение тракийския въпрос е Тракия да остане международна под протектората на някоя Велика сила.
В духа на горното направете постъпки гдето трябва.
П[одписал] Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 17-18. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 1 април 1920 г.

№ 30

Шифрована телеграма № 573 от М. Маджаров до В. Ганев за получена информация за концентриране на гръцки войски в Западна Тракия, предложение от българска страна френския мандат в Тракия да бъде продължен, за надвисналата опасност от български бежански маси при разрешаването на тракийския въпрос в полза на Гърция.

[София], 1 април 1920 г.
Според сведенията на Греков от Гюмюрджина Гърция концентрирала две дивизии в Ксантийско и Порто Лагос. Изглежда, че Французкото командувание в Гюмюрджина няма сведения от своето началство за тая гръцка концентрация. Узнайте и моля явете ми веднага какво се знае там за тая концентрация и дали тя няма за цел да се окупира Тракия. И това става по силата на някакво решение на Великите сили да се даде областта на Гърция. От получените досега сведения още не се установява дали едно такова решение е вече окончателно и дали няма надежда да се ревизира в зависимост от развитието на събитията и решенията, които ще се вземат по турския въпрос. Интересувам се да зная също дали Франция в никой случай не би приела мандат в Тракия или пък не би се съгласила да се продължи днешния режим в тая област. Във всеки случай Вие ще се придържате от телеграмите ми № 559, 567 като не преставате да изтъквате непоправимата гръцка [политика], придружена с големи последици за бъдеще, ако би се отстъпила Тракия на Гърция. Нека да не се забравя още, че покрай всичко друго такова решение в полза на Гърция би предизвикало наново масово бягство на българите от тази страна, нови страдания и още по-тежки затруднения за България при и без това тежко положение на страната ни. Моля предайте настоящата, както и горепоменатите две депеши на Хаджимишев [в] Хага.
П[одписал] Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 22. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 2 април 1920 г.

№ 31

Шифрована телеграма № 579 от М. Маджаров до В. Ганев за впечатлението, което е произвело в България изказването на френските депутати в парламента по тракийския въпрос.

[София], 1 април 1920 г.
Защитата, която направиха депутатите Беле и Тапение в Парламента на едно справедливо дело и пълно с ... далновидност думите на тия господа по тракийския въпрос произведоха тук силно впечатление и предизвикаха чувства на голяма признателност.
Изразите на тия чувства аз ви моля от мое име и от името на правителството да им изкажете лично нашата крайна благодарност и признателност.
Подписал Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 21. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 2 април 1920 г.

№ 32

Шифрована телеграма № 1062 от В. Ганев до М. Маджаров за разговора му с Морис Палеолог за разрешаването на тракийския въпрос, за причините за промяната във френското управление на Западна Тракия, за необходимостта от участието на България в акцията на Съглашението срещу Турция и за надеждите, които се очакват от новия френски пълномощен министър в София Пико.

Париж, 8 април 1920 г.
За г. министъра на външните работи Маджаров
На №№ 567, 573. Г-н Палеолог(45) в официална среща ни даде формални и категорични уверения, че въпроса за Тракия не е решен: ще се реши с турския договор(46). В министерството нямат известие за съобщението на г. Греков, че мисията му е привършена. Обеща да се информира и ми съобщи. Но пред мене още запита и ме увери, че в разпределението на френските окупационни войски в Тракия няма досега никаква промяна. Относително продължаванието на днешния режим в Тракия изказа опасения, че ще бъде трудно за Франция да поеме такъв ангажимент, понеже не разполага с достатъчно войски и разполагаемите използува в Мала Азия. Освен идеята ми, че продължението на днешния режим в Тракия може в бъдеще да се уреди с малко френски сили – ръководните места – а за изпълнители да се рекрутират лица от местното население и ме помоли да му приготвя а титр приве един проект в тоя дух. Във връзка с това посрещна извънредно ласкаво заявлението ми, че правителството разглежда възможността България да помогне според силите си акцията на Съглашението в Турция и Мала Азия и ме запита, дали в София е говорено по тоя въпрос на г. Пико. Излишно стана да настоявам за Тракия, защото щом почнах, той побърза да ме увери в най-добри разположения на френското правителство и лични негови за нас и нашите искания особено относително Тракия, но не скрива че положението е доста сериозно. Възлага големи надежди на Пико, когото счита добре разположен към нас и който ще почне да работи изпърво за търговско и културно сближение, за да достигне до политическо върху базата на френските интереси в Мала Азия и опората на тяхната защита чрез нас поради географското ни положение. Срещата беше сърдечна и г. Палеолог ме помоли да съобщя, че цени всичките си приятелски връзки с познатите му в София и държи да ги запази.
Подп[исал] Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 24. Препис. Машинопис.

№ 33

Шифрована телеграма № 607 от М. Маджаров до В. Ганев, с която му се изпраща адреса, поднесен от турското и българското население в Тракия на генерал Шарпи, за да й бъде дадена гласност чрез печата и да се връчи на френски депутати и сенатори и на Американската делегация в Париж.

[София], 8 април 1920 г.
Към № 597. Щом получите съдържанието на адреса, поднесен на генерал Шарпи от страна на турското и българското население в Тракия споразумейте се с Таверние, за да излезе молбата в “Тан” с колкото е възможно повече подробности относително овацията, която българското и турско население в Гюмюрджина направило на генерал Шарпи като акламирало в негово лице Франция. Същата молба да се отпечати в множество екземпляри и в пликове изпратете на всички депутати, сенатори, видни публицисти и приятели на България. Намерете средство да я донесете до знанието на Американската делегация.
П[одписал] Маджаров
Бележка. Настоящата телеграма не е получена в Делегацията по апарата. Тя е от 8 април н. г.; препис от нея се получи на 26 април чрез холандския министър в София, който доде в Париж.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 29. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 26 април 1920 г.

№ 34

Шифрована телеграма № 609 от М. Маджаров до В. Ганев за българската позиция за създаването на автономна Тракия, което ще осигури търговския излаз на България на Егейско море, за избора на състава на Висшия административен съвет на Западна Тракия и др.

[София], 8 април 1920 г.
Към № 607. От несъмнена полза ще бъде да се изтъкне в печата големия интерес от създаванието на автономна Тракия от гледище на осигуряването [на] траен мир на Балканите, за обезпечаванието на самата Тракия добри условия за развитието и за осъществяванието [на] поетите от Съглашението задължения за даванието търговски излаз на България на Егейското море, което е несъвместимо с гръцко владичество на тоя край. Наблегнете в разговорите си по този въпрос и върху важния аргумент за моралното и политическо влияние, което Франция ще си припечели в Балканите при наличността на един французки мандат в Тракия.
Считам за нужно [да] добавя, че избирането [на] Дулас като председател [на] Административния съвет няма онова значение, което гърците ще се постараят вероятно да му придадат. Ако и грък по народност той е французко протеже, дългогодишен драгоманин на Французкото консулство [в] Одрин и ... назначен в Административния съвет заедно с левантинеца Бадети като представители на неутралните елементи в Тракия. На тия обстоятелства се дължи и неговия избор за председател. Висшият административен съвет не е изборно тяло и не представлява народностите в Тракия, съобразно с тяхното значение. Членовете на съвета бяха назначени през октомври миналата година с уговорка, че щом като се завърши връщанието на бежанците и положението се стабилизира съвета ще бъде разтурен и ще се произведат избори. Вследствие на особените политически обстоятелства през миналата есен българският елемент бе застъпен само с двама души когато по резултата на извършеното от французките власти преброение на населението българите са втори по ред след турците и надминават по брой гърците. Съветът е за сега чисто съвещателно тяло с функции на един вид държавен съвет. Нека Ви бъде известно, че избора на Дулас се дължи и на обстоятелството, че едни от турците избиратели посредством личности под влиянието на гърците и по лични мотиви не е гласувало за определения турски кандидат, а за друг и при това предизвикало раздробление на гласовете, от което се възползували гръцките кандидати. Това гласувание и избора на Дулас е предизвикало негодуванието на турците.
Моля явете ми дали сте получили текста на петицията изпратена открито от Българската телеграфна агенция.
П[одписал] Маджаров
Бележка. Настоящата телеграма не е получена в Делегацията по апарата. Тя е от 8 април, препис от нея се получи на 26 април н. г. чрез холандския министър в София, който доде от София в Париж.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 27-28. Препис. Машинопис.

№ 35

Шифрована телеграма № 597 от М. Маджаров до В. Ганев за манифестация на българското и турското население в Западна Тракия с настояване пред генералгубернатора да остане под френски протекторат.

[София], 9 април 1920 г.
Четвъртий април по случай тържественото откриване Висшия административен съвет [за] Тракия българското, турското население организирало голяма манифестация, начело с учрежденията и младежите. Правителственият дом на генералгубернатора [е] бурно акламиран [и] обсипан с цветя. Депутация [от] 30 000 първенци българи, турци поднесли [на] генерала молба, [в] която [се] изказва най-гореща благодарност [на] тракийското население за неуморимите грижи от страна на генерала, както за инициативата за учреждаването и свикванието [на] Висшия административен съвет. По-нататък молбата казва искрено зряло обмисление волята [на] тракийските жители е щото установения днес [в] Тракия режим да не бъде разклащан и ... да се разширява докато стане един автономен режим под протектората [на] Франция или поне под тоя [на] Великите сили [на] Съглашението. Това решение е единственото средство, за да се избегнат нови кървави борби. По същия случай генералгубернаторът получил от множество български, турски общини [от] Тракия поздравителни телеграми, които подчертават желанието [на] тракийското население щото Тракия [да] остане автономна област под покровителството [на] Франция или това [на] Великите сили от Съглашението.
Моля предайте настоящата телеграма [в] Берн, Хага; последната по усмотрение [в] извлечение [във] Вашингтон.
П[одписал] Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 23. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена в Париж на 10 април 1920 г.

№ 36

Писмо от В. Ганев до френски посланик на Мирната конференция за потенциалната положителна роля на управлението на Франция или някоя от Великите сили на Съглашението в Тракия

Париж, 12 април 1920 г.
Господин посланик,
Позовавайки се на вашето желание, изразено по време на разговора ни миналия четвъртък, аз си позволявам да изложа писмено пред вас, съвсем лично, идеите си, които имах честта да набележа по въпроса за гражданското и военното управление на Тракия, като се ангажират възможно най-малък брой хора и средства от Франция или от Великите сили, съюзни и присъединени.
Вярвам, че организацията на френско или междусъюзническо управление в тази провинция ще може да се осъществи, без да са необходими огромни военни и финансови средства. Достатъчно ще бъде да се поверят  висши административни постове в Тракия на опитни френски или съюзнически чиновници. Франция и съюзниците ще се ангажират по този начин с известен брой служители, относително ограничен, но ще дадат на цялата администрация чисто френски  или междусъюзнически характер и винаги ще държат здраво управлението в ръцете си.
Полицията и подчиненият персонал, необходими за цялостното управление ще бъдат избрани сред местното население, защото в Тракия дори сред турското население могат да се намерят хора, които достойно и компетентно ще заемат тези второстепенни постове. Ще си позволя да ви цитирам, накратко, примерът на България която избра сред турското население чиновници за администрацията и полицията в някои български окръзи, където мюсюлманското население  представлява компактна маса, заместниците на окръжните управители са турци и българското правителство няма никаква причина да се оплаква или да е недоволно от тяхната служба, след като дейността им е поставена под управлението и контрола на българските власти.
Подобна организация на гражданското и военното управление на Тракия ще бъде желателна, още повече че ще преобладават служители на Великите сили, които ще привлекат местното население към публичните служби. Това управление, няма да изисква финансови усилия от страна на Франция или на Великите сили защото неговата издръжка напълно ще е гарантирана от финансовите средства и данъците на населението от региона.
От друга страна не бива да съществува страхът, че участието на местното население в управлението на Тракия ще промени неговия неутрален характер, защото онези които познават условията на живот в Ориента, главно на Балканите, знаят добре че местното население е склонно към ексцесии над чуждестранни елементи, когато е подкрепяно от национално правителство, но винаги е внимателно и гостоприемно, когато е под управлението и контрола на Западна сила. Тази сила, която ще държи главните административни постове, категорично ще постави върху  управлението своя собствен отпечатък  на неутрална и обективна власт.
Аз съм убеден, господин посланик, че в присъствието на администрация, организирана по този начин дори гръцките чиновници ще бъдат задължени да показват към българското население онова отношение, което показват към своите сънародници и че българските чиновници няма да правят разлика между българи и гърци в Тракия.
Има още една последна точка, не по-малко важна. Това е, че едно подобно управление ще улесни значително реализацията на голям брой мерки, така необходими за мирното съвместно съществуване на балканските народи. То ще допринесе за проникването на Балканите на модерните форми и демократичните отношения от западния политически живот. Ако Франция приеме мисията да бъде организаторка на политическия живот в Тракия тя ще извърши величествен жест, достоен за нейните исторически традиции и нейната политическа роля в Европа.
Благоволете да приемете, господин посланик, уверенията в най-искреното ми уважение
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 24, л. 3. Препис на френски език. Машинопис.

№ 37

Шифрована телеграма № 623 от М. Маджаров до В. Ганев за разговора му с френския пълномощен министър Жорж Пико за бъдещото управление на Западна Тракия, за готовността на България да улесни мисията на Франция в Близкия Изток.

[София], 13 април 1920 г.
На № 1062. Вчера имах разговор с Пико по въпросите, предмет на горнята телеграма. Заявих му, че България е готова да улесни мисията на Франция в Близкия Изток и че опасението й че за поддържанието настоящия режим в Тракия ще се изисква [да] заробят войскови части не са основателни понеже при големите задоволствия на местното население от французкото управление и готовността на това население да подкрепи и поддържа с пълна лоялност този режим и на България към същия режим за ... ще бъде достатъчно за Франция да държи там само ръководящ персонал и местното население да управлява страната, която може да даде и нужните войскови части. С това Франция не само ще усили своя престиж в Близкия Изток, но и ... управлението на областта с добри резултати, които даде досега ще служат за образец на добро управление на всички съседни държави.
След ... говорете на Палеолог.
Подп[исал] Маджаров
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 25. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 14 април 1920 г.

№ 38

Изложение № 1088 от В. Ганев до [Франческо Нити](47), председател на Конференцията в Сан Ремо срещу отстъпването на Западна Тракия на Гърция

Париж, 14 април 1920 г.
Господин председател,
Преди подписването на Ньойския договор Българската делегация има честта да разгърне многократно, всички аргументи от политико-икономически, етнографски и исторически характер, в противовес на доводите на Гръцката делегация, искаща да отнеме Тракия от България, която тя получи през 1913 г. в резултат на договорите от  Букурещ и Константинопол.  Българската делегация посочи, освен това, всички съображения които показваха необходимостта от оставянето на тази територия на България след катастрофата, която тя току-що претърпя.
Позовавайки се на Ньойския договор, Българската делегация остана дълбоко убедена, че стойността на аргументите, които тя изтъкна, са били взети предвид поне частично. На практика, територията на Тракия, която България трябваше, според Договора, да върне в ръцете на Великите сили  не бе предоставена на Гърция. От друга страна поставянето на цялата провинция, простираща се от Гюмюрджина до Дедеагач под управлението на френските окупационни войски затвърди това убеждение, не само сред делегацията и правителството, но също и сред целия български народ.
Не можеше и да бъде другояче. Защото както историята, така и етнографията и политико-икономическите условия необходими за съществуването и мирното развитие на българската държава налагат тази част от Тракия да бъде оставена на България или поне поставена под режим, който би й дал възможността да защитава своите законни национални и политически интереси, с една дума, под режим, който няма да й забранява преминаването и да пречи на излаза й на Егейско море.
Не само че населението на Тракия не е в болшинството си гръцко, а дори гръцкият елемент всъщност е незначително малцинство. Провинцията е населена главно с турци и православни българи или помаци. Освен това Гърция, която притежава по-голямата част от крайбрежието на Егейско море не доказа никаква нужда, политическа или търговска, за да си присвои и българското тракийско крайбрежие. Обратно, отстъпването на тази част на Гърция ще й създаде твърде големи трудности за отбраната и ще направи мира твърде несигурен. Г. Венизелос през март 1913 г. сам декларира, че ако Гърция получи този бряг, то тя ще остане без гръбнак.
Положението на България е точно обратното. Нашата страна не разполага с друг излаз на Егейско море, притежаването на тази провинция представлява за нея наистина жизнена необходимост. Лишена от тази провинция България няма да има излаз на открито море и ще бъде лишена от бързи връзки с всички западни морски държави и на първо място със средиземноморските – Франция и Италия, както и с Англия.
Всъщност, повече от два века, историческото развитие непредотвратимо налага пред българите едно безкрайно слизане от север към юг, от Дунав до свободното море. Това движение  не може да бъде спряно с временни решения, а човешката воля е безсилна да му попречи. Всеки, който иска да създаде траен и стабилен мир на Балканите не бива да пренебрегва това съображение.
Погрешно е да се смята, че България трябва да е напълно задоволена от факта, че договорът й гарантира търговски излаз на Егейско море. Ако съществува управление, вдъхновено от морала и концепциите на западната цивилизация, подобно решение може да бъде смятано като задоволително. Но при съществуването на суверенитет и гръцка администрация, при съществуващите психологически и морални нагласи на източните народи, главно на балканските, чиито конфликти имат вековна история, всеки просветен и добронамерен ум би разбрал, че гаранцията за свободен търговски достъп до Егейско море в полза на България ще остане само хипотеза, постулат, теория без никаква практическа реализация.
Това са без съмнение съображенията, продиктувани от равенството и справедливостта, от икономическата и историческата необходимост, които конференцията взе предвид, когато отказа да приеме (според съответните уговорки в Ньойския договор) исканията на Гръцката делегация за анексия на Българска Тракия от Гърция. От друга страна, делегацията и българското правителство се позоваха на убеждението, че неутрализирането на Тракия поставена под управлението на Франция и Великите сили представлява достатъчна гаранция за удовлетворяването на многобройните български интереси в тази провинция, те одобриха решението, подписано и ратифицирано чрез мирния договор.
Но Българската делегация разбра, въз основа на някои факти и разяснения, че въпросът за Тракия е повдигнат отново този път в съответствие с договора от Париж с Турция, и че в крайна сметка той ще се разреши в полза на Гърция.
Българското правителство бе болезнено изненадано от факта, че върховните окупационни власти в Тракия съобщиха на неговия представител в Гюмюрджина г-н Греков, че неговата мисия се счита за приключила, докато представителят на гръцкото правителство остана там и две гръцки дивизии бяха съсредоточени в региона на Ксанти и Порто Лагос, явно с намерението да окупират цяла антична Тракия.
При това ново развитие на нещата, Българската делегация на Мирната конференция счита за свой дълг да покаже до каква степен подобно решение, ако то наистина бъде прието, ще бъде фатално за мира на Балканите. Българските аргументи са познати на Конференцията и Българската делегация няма да се връща към тях.
Тя смята за свой дълг да изтъкне отново, като настоява изключително твърдо, фаталните последствия  които едно подобно решение ще провокира за вътрешното спокойствие и за мирното управление на България. Защото едно подобно решение, което присъжда на Гърция територии, които са й били отказани от Ньойския договор ще наруши договора, ако не пълния му смисъл, то  неговия дух, ще промени сериозно в ущърб на България едно положение, което бе считано за гаранция на мирния договор. Това нарушение ще разруши доверието на българския народ в законността на условията в договора, създадени по волята на Великите сили. Българският народ и правителството никога няма да разберат как през месец май 1920 г. Българска Тракия бе дадена на Гърция, след като през септември и ноември 1919 г. същата провинция бе отказана на тази сила. Тогавашните аргументи в полза на подобно решение или против него, останаха непроменени и ако е настъпила някаква промяна, то тя не е в полза на България.
Българската делегация иска да вярва, че всички съюзнически и присъединени сили и общественото мнение ще стигнат до убеждението, че народът и правителството на България през целия период след подписването на мирния договор до днес, винаги са давали блестящи доказателства за своята искрена воля да се забрави миналото и да се започне мирен и съзидателен труд за възстановяването на България и за мирното й сближаване с нейните съседи.
Ако въпреки всичко Тракия бъде дадена на Гърция това решение ще предизвика жестока съпротива сред българския народ, то рискува да насърчи сред бунтовните елементи желанието да се премине към насилие. Така ще се даде на екстремистките елементи повод да се даде път на тенденциите,  които вече ярко се откроиха  по време на последните законни избори.
От друга страна евентуалното решение за даването на Тракия на Гърция ще нанесе смъртоносен удар върху престижа и авторитета на всички партии, на всички политици в България, приятели на Антантата, които винаги са се съобразявали с Ньойския договор и продължават и до днес да убеждават българския народ, че най-доброто решение за България ще бъде неутралитетът на Тракия  и поставянето й под управлението на Великите сили. Отнемането на Тракия от България и нейното присъединяване към Гърция ще постави българските партии и политици в безизходно положение. Петте политически сили и техните лидери, които преди войната, по време на войната  и след нейния край винаги са следвали политика на сближаване със съюзническите и присъединените сили и които видели волята на българския народ изразена наскоро в изборите са на път да създадат правителство. Решение да се присъди Тракия на Гърция ще постави цялото българско правителство пред непреодолими трудности и ще бъде невъзможно да се намери в България държавник, който би могъл да им устои. То ще предизвика неизбежно оставката на членовете на делегацията, защото чрез своите възгледи върху събитията са допринесли съзнателно за изграждането сред българския народ на убеждението, че Тракия няма да бъде дадена на Гърция.
С оглед на това, Българската делегация си позволява да привлече отново вниманието на почитаемата Мирна конференция върху огромното значение което има въпросът за Тракия за България и върху фаталните последствия, които може да има за нашата нация решението да се даде Тракия на Гърция.
Делегацията е дълбоко убедена че конференцията няма да промени своето решение, взето по време на изработването на Ньойския договор и че тя ще запази и в бъдеще сегашния статут на Тракия, докато настъпят по-добри дни за окончателно, точно и справедливо разрешаване на въпроса за Тракия.
Конференцията може да преразгледа своето решение с оглед на сегашния режим в Тракия, неговата интернационализация и поставянето на тази провинция под френско управление вече дадоха редица чудесни резултати. Най-доброто доказателство за качествата на режима са задоволството, изразено от местното население преди всичко от турците и българите, както и многобройните манифестации и тържествени декларации на населението в полза на режима.
Благоволете, да приемете, господин Президент, уверенията в моето най-дълбоко уважение.
В. Ганев.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 8, л. 1-14. Копия на френски език. Машинопис.

№ 39

Шифрована телеграма № 1103 от В. Ганев до Ал. Стамболийски за получено разрешение да присъства на Конференцията в Сан Ремо, за да отстоява българското гледище по тракийския въпрос.

[Париж], 17 април 1920 г.
За да бъда по-близко до Конференцията и евентуално да мога да отстоя нашето становище и аргументи по Тракия поисках да ида в Сан Ремо. До разрешението на въпроса от Върховния съвет в Сан Ремо, сполучих да добия позволение да ида в Ница, гдето заминавам утре вечер и от гдето ще се потрудя да вляза в личен контакт с Чилев в Сан Ремо.
Подп[исал] Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 26. Препис. Машинопис.

№ 40

Писмо от Михаил К. Сарафов до В. Ганев за необходими му екземпляри от английския текст на Ньойския мирен договор и промените, предприемани от Ал. Стамболийски в МВРИ.

София, 23 април 1920 г.
Драгий ми Ганев,
Ида да те помоля за една услуга.
Както знаеш правителството на Съединените щати С. А. е наложило секестр на ценните книжа, които българските осигурителни дружества са депонирали там като гаранция по операциите им. Представителя на Д[ружест]во “Балкан” съобщава, че за вдигането на секестра, между другите документи, нужно било да се представи и текста на Мирния договор с България в превод на английски. В М[инистерст]вото на външ[ните] раб[оти] и изп[оведанията] такива екземпляри не се намериха. Аз дадох моя екземпляр. Но понеже биле нужни 5 екземпляра, моля вземи такива - на английски – 4 екземпляра и прати ги на г. William Scheide според приложения адрес. Каквито разноски последват – евентуално за купуването на 4 екземпляра – ще ти ги внеса, като ми съобщиш. Разбира се, че ще искам и един английски екземпляр и за мене.
Мога да ти се похваля с добро здравие. Кандидатираха ме в Търновската избирателна околия. Пътувах по села и градове 15 дена. Неуспях, а и знаях предварително, че няма да успея, защото колегията беше много занемарена от прогресистите.
Времето минава бързо. Занят съм с моята банка и с Д[ружест]во “Балкан”. Имам и други работи, пък и политика[та] ми отнема по-малко време.
Г-н Стамболийски ще остане в М[инистерст]вото на външните работи. Първото му назначение изглежда да е било да изпълни желанието на г-жа Лолова, която в Neuilly се беше похвалила на г-жа Николова, че мъжът й ще стане дипломат. На всеки начин нито г. д-р Лолов, нито г. Коста Тодоров(48) ще повдигнат г. Ст[амболийски] в очите на външния свят.
Замеделците са решени да управляват с хомогенен кабинет. Това ще им се удаде, ако бъдат в положение да касират няколко депутати комунисти и други. Тъй както са тръгнали земеделците, сътрудничеството им с буржоазни, тъй да ги нарека, партии е невъзможно, защото те (зем[еделци]) не са наклонни да слушат и да възприемат съвети.
При случай предай почитаемото ми на г-н и г-жа Николови, на г. Стоилова много здраве.
С предварителна благодарност и сърдечен поздрав от твоя
М. К. Сарафов.(49)
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 29, л. 1–2. Оригинал. Ръкопис.

№ 41

Молба от В. Ганев до Фр. Нити, председател на Конференцията за мир в Сан Ремо за аудиенция по въпроса за Тракия

Сан Ремо, 26 април 1920 г.
До Негово Превъзходителство
Господин Нити,
Председател на Мирната конференция.
Господин председател,
С оглед на най-новите решения за Тракия на Върховния съвет на Конференцията за мир, имам честта да помоля, Ваше превъзходителство, да има добрината да интервенира  пред Съвета, за да ми бъде дадена аудиенция, при което ще обърна любезното му внимание към някои въпроси, свързани с подробностите и практическото приложение, които са от огромно значение за България.
Благоволете да приемете, господин председател, израза на моето най-дълбоко уважение.
(П[одписал])  В. Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 23, л. 1. Чернова на френски език. Ръкопис.

№ 42

Шифрована телеграма от В. Ганев до Ал. Стамболийски за правените му пречки да присъства на Конференцията в Сан Ремо, за да отстоява българското гледище по тракийския въпрос, което е съгласувал с Джеймс Баучер.

[Сан Ремо, 27 април 1920 г.]
София,
М[инист]ру [на] външните работи.
От неделя вечер съм в Сан Ремо. Тоя, според г-н Баучер(50), – разбира се, чисто формален дипломатически успех не мина без инциденти. Француските власти [в] Ница, според мене по нареждание на Външното м[инистерст]во [в] Париж отказваха, макар и много вежливо да визират паспорта ми и улеснят заминаването ми [в] Сан Ремо, съобразно телеграфическото разрешение, подписано от италианския м[инистъ]р на външните работи Шалоя и извоювано също по застъпничеството на г-н Баучер и Чилев тук. След енергичните му заявления в смисъл, че ще считам, какво френските власти своеволно ми пречат да защитя българските интереси пред конференцията с телеграмата ми до Милеран в Сан Ремо да моля неговото застъпничество, сравнително скоро паспортът ми бе визиран от самия префект. От своя страна г-н Баучер, комуто също телеграфирах е изтъкнал, без да знае за полученото вече разрешение пред г. г. Нити, Шалоя, английската делегация, секретаря на г. Милеран и в една телеграма до “Times”, дипломатическия скандал на направените стъпки при наличността на даденото разрешение. Въпреки всичко това не бива, според мене, да се отдава на станалото голямо значение. Според моето мнение, което се споделя и от г-н Баучер, Милеран, знаейки за подигнатия въпрос да се повикат представители на Германия в Сан Ремо, се е противопоставил на моето идвание, за да не се създадат прецеденти. Вчера утринта отправих искание до Върховния съвет да бъда изслушан по подробностите и приложението на взетите решения по Тракия, тъй неблагоприятни за нас. Отговор на тая ми молба досега не получих. Но Конференцията се закрива. Понеже днес връчвам нота, с която след израза на най-големи съжаления за взетите решения, тъй малко благоприятни за траен мир на Балканите, настоявам съобразно с някои идеи на г-н Баучер: 1) да се назначат началници или поне подначалници гара в Одрин, Димотика, Софлу, Дедеагач българи; 2) поне една трета от персонала по движението българи; 3) българска зона в пристанището Дедеагач; 4) административна автономия на общините, признаване на български език за факултативен и съдебен, признаване църковни и училищни права и юридически личности български църковни и училищни общини; 5) ректификация границите и включване в България на Лозенградско, Скопие, Бунар Хисар и Самоков. Не се задоволих само с протест против взетите решения, тъй като считам, че понеже настроение против Гърция, въпреки всесилното обаяние и влияние на Венизелос се засилва вече чувствително даже и днес в официалните френски и английски среди, тактично е да настояваме върху някои детайли, които биха дали доста големи предимства в бъдащата ни културна, дипломатическа, може би и друга борба с Гърция. Впрочем според общото убеждение на всички почти журналисти тук и на голямата част от политическите лица, решенията на конференцията изобщо и по Тракия едва ли ще бъдат трайни. Настроението между италианските журналисти и мнозина дойдоха да ми засвидетелствуват истинските си симпатии. А г-н Баучер страда като истински българин.
Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 20, л. 1-2. Чернова. Ръкопис.

№ 43

Нота от В. Ганев до А. Милеран, председател на Мирната конференция, с доказателства за българския характер на Западна Тракия.

[Сан Ремо, 27 април 1920 г.]
До Негово Превъзходителство
Господин А. Милеран,
Председател на Конференцията за мира
Подписвайки Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. България бе твърдо убедена, че Тракия, която тя предостави на Великите сили, Съюзни и Присъединени, никога няма да бъде дадена на Гърция.
Върховният съвет давайки окончателно на Гърция една малка част от територията на Тракия, накара българският народ да се надява, че бъдещото положение на българска  Тракия ще бъде уредено изрично от Великите сили или от онези от тях, които ще получат мандат за управлението на провинцията. Тази надежда на българския народ, получи нов импулс след окупацията, осъществена от съюзническите войски. Гърция бе упълномощена да окупира само град Ксанти и околностите му. 
Истина е, че тази гръцка окупация предизвика известно напрежение в България, но българската нация остана трайно убедена, че намеренията на Гърция да замени съюзниците в останалата територия на Тракия няма да бъдат взети предвид от Великите сили. Твърде разтревожено и дори превъзбудено от гръцката окупация на Ксанти, българското обществено мнение не престана нито за миг да се занимава с бъдещата съдба на Тракия.
В Лондон Великите сили, в този момент са на път да вземат решение, относно съдбата на Тракия.
Според информациите на голям брой ежедневници, позоваващи се на достоверни източници Върховният съвет, свикан в Лондон ще присъди към Гърция останалата част от Западна Тракия.
Напълно естествено е, че Българската делегация на Мирната конференция не може да не се вълнува от подобни информации и постоянни слухове, изплъзнали се тези дни от европейските компетентни среди. Отдавайки им заслуженото внимание, тя си позволява да върне накратко вниманието на Мирната конференция върху важните аргументи, които вече изложи по време на подготовката на Мирния договор.
Присъждането на цяла Тракия на Гърция ще нанесе смъртоносен удар върху националния, социалния и икономическия живот на България, нашите аргументи показват по необорим начин правилността на присъждането на цялата провинция на България.
От географска гледна точка град Дедеагач и Западна Тракия принадлежат на България. Дедеагач е разположен на устието на река Марица, изключително българска река, а Западна Тракия до Места, включително град Гюмюрджина, т.е. онази част от Тракия, която в момента е под управлението на съюзниците, всъщност е продължение на долината на Марица.
Дедеагач, както и Западна Тракия представляват за България единствен достъп до Егейско море, т.е. до свободно море и точно към този излаз България е неудържимо и естествено устремена поради историческите събития и поради вековната емиграция, по-силни от волята на отделни личности, на правителства и институции.
Дедеагач отдаден на България ще стане твърде важен от гледна точка на европейската икономика, както като пристанище, така и като град. Това пристанище ще служи на цяла България и особено на онази част от България, която е разположена в долината на Марица. Построяването на модерно пристанище ще изисква от България усилен труд, но то ще привлече и улесни усвояването на чуждестранни капитали. Поставянето на Дедеагач и долината на Марица под български суверенитет  ще доведе неизбежно до канализацията на реката, за да стане тя плавателна. Това канализиране ще бъде свързано със съществена икономическа активност с участието на български и чуждестранни капитали.
Ако Дедеагач бъде оставен на България, пристанището ще може да бъде използвано  за икономическите нужди на Румъния, Полша и цяла Източна Европа. Облагодетелствано от специални данъчни тарифи пристанището в Дедеагач ще бъде изключително важно за цяла Източна Европа, особено когато се построи мост над Дунав и  се осъществи връзка с мрежата на румънски железници, пристанището ще подпомогне намаляването на транспортните разноски през Проливите и негостоприемното Черно море с честите му бури, и ще съкрати сегашното времетраене на пътя с около два-три дни.
От етнографска гледна точка Дедеагач и Западна Тракия принадлежат на България. Населението на тази територия е предимно българско. Няма да бъде прекалено, ако се представят още веднъж статистически данни, за да се докаже, че в долината на Марица, заедно със Софлу, Дедеагач и Гюмюрджина, гърците са само 37 000, докато българите са повече от 50 000 души.
Значението на тази територия за Гърция е нулево, дори негативно. Гърция има огромна крайбрежна ивица на Егейско море. Тя притежава Солун и Кавала, Дедеагач няма никаква икономическа и търговска стойност за нея. Самият г. Венизелос декларира през 1913 г. говорейки за Кавала, че ако Гърция се проточи по крайбрежната ивица на Егейско море тя ще се лиши от гръбначен стълб. Онова, което е истина за Кавала, представлява двойно по-голяма истина за Дедеагач.
Присъждането на Дедеагач и Тракия на България ще отвори пред Великите и пред Западните сили пазарите на цяла България. Защото през Егейско море България ще може да създаде и поддържа завинаги трайни търговски връзки с всички средиземноморски и океански пристанища. Дедеагач е единственото пристанище, което може да осигури на България свободен излаз на свободно море и следователно да я постави в контакт с всички морски сили на Запада. Лишена от това пристанище България разбира се остава с черноморските си пристанища Варна и Бургас, но това море няма предимствата на Егейско. Проливите, постоянните бури и увеличаването на разноските за транспорт ще поставят България пред необходимостта да прекрати връзките си с държавите от Централна Европа.
Присъждането на Дедеагач и Западна Тракия на България ще улесни мирната политика на Балканите. Вместо да пречи на естественото и неизменно придвижване на българите към Егейско море и да се създават поводи за бъдещи конфликти, ще бъде далеч по-справедливо и много по-логично да се остави на България нейният териториален достъп до свободно море и Тракия, която тя получи с цената на много скъпи жертви по време на Балканската война.
Ако е невъзможно от морална гледна точка, цяла Западна Тракия да бъде присъдена на България, или поне онази част, която сега е окупирана от съюзническите войски, не е ли възможно да се намери решение, приемливо и за двете страни като се създаде  на тази територия, към която евентуално ще се присъедини Западна Тракия, една автономна провинция, под управлението на главните съюзнически и присъединени сили. Управлението на съюзниците, макар и привременно вече даде чудесни резултати.
При режим на международно управление страстите, предизвикани от разнообразието на населенията и политиките ще се успокоят и дори ще изчезнат. Този режим на автономия ще даде на България търговски излаз чрез Дедеагач, докато създаването на подобен български излаз на територия, поставена под гръцки суверенитет и управление, на Балканите е нереализуемо. Второто решение може да се приложи при народи по-напреднали от гледна точка на общата цивилизация и на индивидуалната култура. На Балканите то ще остане чисто теоретично и мъртва буква. Силата на антагонизма между гърци и българи, острите вековни страсти, стихията на колебливото управление на изток, желанието на гърците за икономически монопол, ще прогонят всички българи установили се вече в Дедеагач, от пристанището и ще попречат на всяка търговия в полза на България. Погрешно е да се сравнява от тази гледна точка положението в Полша по отношение на Данциг, с положението на България по отношение на Дедеагач.
Общото положение, традициите и културата на двете страни са напълно различни. Ако Полша не успя да си осигури присъждането на Данциг, това е защото населението на Източна Прусия е немско. Но с присъждането на Дедеагач на България гръцкото население няма да бъде разделено политически, а напротив, това присъждане ще бъде изцяло в съзвучие с принципа за националностите.
Българската делегация на Мирната конференция вярва, че аргументите в полза на присъждането на Тракия на България, които тя изложи накратко пред Мирната конференция ще получат заслуженото им внимание. Тя вярва, че е нейн дълг в този решителен момент отново да привлече вниманието на Великите сили, Съюзни и Присъединени, върху катастрофалните последици от едно решение, което би лишило България от територия абсолютно необходима за нейното икономическо и национално развитие. На практика това решение ще затрудни изключително сериозно позицията на сегашните управници на страната и на умерените политически партии, чиито усилия са насочени към политика лоялна спрямо Антантата. Българското правителство, което очаква морална подкрепа от съюзниците при изпълнението на трудната задача да осигури ред и спокойствие в страната, ще се окаже в състояние на  непреодолимо разколебани позиции, а моралният му  авторитет ще  спадне значително поради разбиването на националните надежди.
Делегацията на българския народ, съзнавайки, че ще си навлече неизбежно недоволство, вижда, че по този начин ще се отвори огромно поле за пагубната дейност на екстремистките елементи, чиито акции до днес бяха спирани с цената на огромни усилия. Ако Съюзническите и Присъединените сили продължат да предоставят на българското правителство своята добронамерена помощ, може би то би успяло и в бъдеще в борбата с тях. 
Българската делегация иска да вярва, че призивът й за безпристрастност ще бъде чут от Съюзните и Присъединените сили, които винаги са се ръководели от духа на справедливост и великодушие към малките демократични нации, решени твърдо да скъсат с миналото си и да тръгнат по пътя на прогреса и цивилизацията.
Благоволете, да приемете, господин председател, уверенията в моето най-дълбоко уважение.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 11, л. 1-8. Чернова на френски език. Ръкопис.

№ 44

Нота от В. Ганев до Жул Камбон, председател на Конференцията на посланиците в Сан Ремо с исканията на българската страна в защита на националните и търговските й интереси на територията на Западна Тракия, отстъпена на Гърция и за статута на местното българско население

Сан Ремо, 27 април 1920 г.
До Негово Превъзходителство
Господин Жул Камбон(51),
Председател на Посланическата конференция
в Сан Ремо
Господин председател,
Върховният съвет току-що взе окончателните си решения за определянето на Западна и Източна Тракия.
Българската делегация не би могла да продължи обсъждането на този въпрос, който засяга националните интереси на България.
Но тя държи да изрази своето най-искрено съжаление поради факта, че Конференцията взе решения, които България счита за несъответстващи на нормалното развитие на балканските народи,  насочени срещу осигуряването на траен мир на Балканите, без дори да предостави на българските делегати правото да се запознаят с аргументите, изтъкнати по време на пленарната дискусия.
Същевременно, за да се осъществи прилагането на тези  решения по-справедливо, Българската делегация си позволява да предложи на добронамереното внимание на Върховния съвет, някои детайлни съображения, които биха могли съвсем естествено да защитят по-ефикасно българските интереси.
Тези съображения са следните:
1. Обслужването на железницата по долината на Марица.
Чрез създаването на смесена контролна  комисия, Върховният съвет отчете необходимостта от специален режим, предназначен за запазването на търговските интереси на България и нейния реален излаз на Егейско море.
За да бъде по-ефикасен този контрол, и установеният режим по-благоприятен, главно при ежедневното му прилагане, Българската делегация си позволява да предложи на Върховния съвет следното:
а) българин да бъде назначен като началник-гара, или поне като заместник началник-гара в гарите в Адрианопол, Димотика, Софлу и Дедеагач, т.е. в гарите, които са твърде важни за транспорта на пътници и стоки.
б) поне една трета част от помощния технически персонал и обслужващите движението да бъдат от български произход.
Очевидно е, че това предложение няма друга цел, освен тази да гарантира българските търговски интереси в ежедневния транспорт, които могат да се изплъзнат от централния контрол, упражняван от смесената комисия, чието седалище е в Дедеагач.
2. Пристанището на Дедеагач.
С оглед на същите съображения, Българската делегация си позволява да предложи да бъде запазена една зона в пристанището  на Дедеагач, по подобие на сръбската зона в Тесалоники за изграждането и поддържането на универсални магазии под ръководството на български чиновници, предназначени да бъдат използвани предимно от българските търговци.
3. Правен статут на българското население в Тракия.
В името на ефикасната защита на българското население в Тракия, биха могли да се предвидят следните мерки:
а) Създаване на междусъюзническа комисия за защита на правата на българското малцинство, подобна на тази, която бе предвидена в Македония.
б) Признаване на административната автономия на общините в Тракия.
в) Признаване и възстановяване на всички права на българската църква,  както в Тракия, така и в Гръцка Македония, особено при назначаването на владици, протосингели, архимандрити и свещеници.
г) Признаване и откриване отново на българските училища, свободно обучение на български език и разрешение за българите да говорят своя матерен език. Признаване на юридическия статут на българските училищни общини в Тракия.
д) Правото на всеки участник в съдебен спор, който е подал жалба, да пледира на български език пред съдилищата.
4. Коригиране на границата.
На последно място, Българската делегация си позволява да предложи минимална корекция на западната граница на Източна Тракия, така че България да може да присъедини региона на Лозенград (Кърк Клиссе), включително град Лозенград и околностите на Ускюб, Бунар Хисар и Самоков. С това включване границата ще бъде по-естествена от географска гледна точка. Освен това известно макар и частично удовлетворение ще получат принципите за националностите, защото според единодушното мнение на компетентните личности, целият окръг е населен изключително с българи (90%). (Вж. Киперт: Географска карта на Европейския изток от 1876 г.)
Решение в този смисъл ще бъде не само справедливо и безпристрастно, но и в съзвучие с принципите, прокламирани от Мирната конференция, то ще представлява и възпоменание към всички загинали, паднали славно през 1912 г., които разгромиха окончателно силите на Турция в Европа близо до Лозенград, Бунар Хисар и всички други кътчета, станали свещени за българския народ.
Благоволете да приемете, господин председателю, уверенията в моите най-дълбоки уважения.
Ръководител на Българската делегация
Подпис: В. Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 9, л. 1-9. Чернови и копие на френски език. Машинопис и ръкопис.

№ 45

Интервю с В. Ганев пред кореспондента на италианския ежедневник “Il tempo” Нело Куиличи за резултатите от Конференцията в Сан Ремо.

Сан Ремо, 27 април  1920 г.
Българското недоволство
Българският министър Ганев, ръководител на Българската делегация на Мирната конференция, заяви следното: “Преди всичко, България е удивена от лекотата, с която бе решен въпросът за Тракия, въпрос, който развълнува духовете на всички дипломати по време на преговорите в Париж през последните месеци. България не може да проумее как е възможно да се присъди Тракия на гърците, след като по време на дебатите не бе изтъкнато нито едно съображение в полза на подобно решение. Нищо не се е променило оттогава до сега, нищо ново не бе изтъкнато. Днес България има демократично управление, което се опитва да осъществява програма за възстановяване на страната, радваща се на одобрението на Съглашението.
Чрез Мирния договор Съглашението се стреми към уреждане на суверенитета и управлението на Тракия. България разбира тази воля на Съглашението като насочена към стабилизирането на Тракия чрез автономна политика и контрол от страна на Лигата на нациите спрямо местното население, което е доста смесено.
“Il Tempo”: Ваше превъзходителство, Съглашението се опитва да  стабилизира региона чрез специални гаранции в полза на националните малцинства, които се намират в Тракия.
В. Ганев: Всичко това е точно така, но все още гърците не са показали, че имат същите морални задължения, каквито имат французите, англичаните и италианците. Както българският народ, така и гръцкият народ наскоро преживяха ужасите на последователни войни, които донесоха огромни щети и бедствия на хората.
“Il Tempo”: А относно искането за пристанището в Дедеагач и това, че българите не успяха да го получат, какво мислите, Ваше превъзходителство? 
В. Ганев: Тъй като търговският излаз ще бъде само израз на добрата воля на гърците, които притежават политически това пристанище, Гърция ще трябва да промени отношението си към нашето търговско движение така, че да ни позволи да се възползваме от решението на Съглашението. Конференцията призна необходимостта на България от излаз на морето, но ние искаме Конференцията да вземе и необходимите мерки за реализирането на този принцип. Например, Конференцията ще трябва да вземе предвид факта, че България ще трябва да има началници или заместник-началници в пристанището и важните железопътни гари, които да работят заедно с гърците. Освен това поне една трета от персонала на железниците ще трябва да бъде български. 
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 10, л. 1. Печатно на италиански език.

№ 46

Писмо от В. Ганев до М. Бексон, началник отдел в Министерство на финансите на Франция, относно изплащането на българските държавни заеми

[Париж, април 1920 г. ]
До г-н М. Бексон,
Началник отдел
“Общо управление на фондовете”
при Министерство на финансите, Париж
Господине,
Вследствие на нашия разговор от 12 април, вече съм в състояние да ви предоставя информацията, за която ми споменахте. 
По време на войната до примирието през 1918 г. бе изплатена сумата от 319 737 327, 44 френски франка срещу полици по заемите от 1902, 1904 и 1907 г. към централните и неутралните държави. Остава изплащането на всички категории заеми, на същия принцип, т.е. до 1918, 42 109 868, 61 френски франка. След примирието и сключеното споразумение с г. Шарло от службата по държавни заеми, от Министерство на финансите на България бе изпратена до месец март 1920 г. сумата от 39 876 751 франка.
С тази сума трябваше да се платят:
а) По заема от 1902 г.
просрочените дългове от 14 март до 14 септември 1916, сумата от 2 780 000
б) По заема от 1904 г. 
Просрочените дългове от 14.ХІ.1915 до 19.V.
И от 14.ХІ.1916 – 7 160 000
в) По заема от 1907 г.
просрочените  дългове от 1.ІІ и 1.ІІІ.1916 г. и от 1.ІІ.1917 г.  – възлизащи на  8 744 200
Общо: 18 684 200 фр.
Останалата сума, общо, т.е. 21 192 551 фр. Трябва да бъде, според договора с г. Шарло, разделена както следва:
По заема от 1902 г. - 7 300 000
1904 г.  – 4 775 000
1907 г. – 9 117 551.
Така че до примирието, без да се взима предвид сумата от 39 876 751 фр., изпратена след тази дата с посредничеството на г. Шарло, както и сумата  от 19 737 327, 44 фр., изплатена през войната на неутралните и централни държави, остава още да се изплати като просрочен дълг – лихви и погашения:
а) По заема от 1902 г.
Просрочени дългове от 14.ІІІ. и от 14.ІХ.1916 г.
14.ІІІ. и 14.ІХ.1917 г.
14.ІІІ. и 14.ІХ.1918 г.
14.ІІІ. и 14.ІХ.1919 г.
14.ІІІ. и 14.ІХ.1920 г.
2 902 000 фр. На вноска приблизително или общо 26 114 000 фр.
б) По заема от 1904 г.
Просрочени дългове от 14.ХІ.1916 г.
От 14.V. и от 14.ХІ.1917 г.
От 14.V. и от 14.ХІ.1918 г.
От 14.V. и от 14.ХІ.1919  г.
2 737 000 на вноска приблизително или общо 24 633 000 фр.
в) По заема от 1907 г.
Просрочени дългове от: 1.ІІ и от 1.VІІІ.1916
1.ІІ. и от 1.VІІІ.1917
1.ІІ. и от 1.VІІІ.1918
1.ІІ. и от 1.VІІІ.1919
1.ІІ.1920 
3 514 000 франка на вноска приблизително или общо 31 621 000 фр.
Или общо за всички заеми: 82 368 000 фр., приблизително за лихвите и погашенията. От тази сума трябва да се приспадне сумата от 19 737 327, 44 фр., платени през войната на неутралните и централните страни. Остава сумата от 62 631 000 фр., приблизително за лихвите и погашенията. Срещу тази сума България притежава в Париж сумата от 39 876 751 фр. Следователно от българския държавен дълг остава непокрита сумата от 22 755 000 фр., приблизително – лихви и погашения.
Не бих могъл да ви дам уточнения по заема от 1896 г. на Земеделската банка, не получих никакви разяснения от София. Както ви обърнах внимание при нашия разговор, този заем е извън системата на български държавни заеми, отпуснати от кредитна институция.
2. Общо сумите  по българския държавен заем (до месец март) налични  във Франция, предназначени за плащане на полиците са  39 876 751  франка.
Всеки чек за тази сума е издаден и инкасиран от Банк де Пари е де Пеи Ба, без:
Сумата от: 2 199 968, 30 изтеглени от Националната камара и сконтирани
471 750 от Креди Лионе
1 745 234, 65 от Сосиете Женерал
351 750 от Банк отришиен 
2 325 581, 30 Френско държавно съкровище
Общо: 7 094 284, 25
3) След споразумението с г. Шарло, българското правителство плати с всяка нова полица  - просрочен кредит, считано от началото на януари 1920 г.  с всяка изтекла полица -  два просрочени кредита.
Този ред е създаден, за да се посрещнат новите падежи и следователно да се поддържа националния кредит на българската държава.
4) Колкото до изплащането на полиците в бъдеще, България ако не намери по-благоприятна комбинация, смята да се възползва от необходимите й средства по същия начин, както вече погасените полици. Според доклада ми се струва, че България заслужава напълно доверието на френското правителство. След като успя да намери почти 40 000 000 франка, за да плати просрочените дългове през най-трудния период от своето съществуване, след примирието, политически и финансово тя върви към стабилизиране на средствата за изплащане на остатъка от просрочените дългове, общо 22 755 000.
Приемете моля, господине, израза на моето уважение.
Председател на българската делегация.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 12, л. 1–4. Чернова на френски език. Ръкопис.

№ 47

Писмо № 1150 от В. Ганев до Конференцията на посланиците, с което препраща българската нотата до Мирната конференция в Сан Ремо

Париж, 30 април 1920 г.
Господин посланик,
Имам честта да ви изпратя тук приложено, нотата, която адресирах до Мирната конференция в Сан Ремо.(52) Тя включва отделни детайли и практически въпроси, поради което смятам за свой дълг да я представя пред Конференцията на посланиците.(53)
Благоволете да приемете, господин посланик, израза на моето най-дълбоко уважение.
Ръководител на делегацията
Подпис: В. Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 16, л. 1. Препис на френски език. Машинопис.

№ 48

Паметна бележка на В. Ганев, свързана с основните искания, от които България не бива да се отказва след решенията на Мирната конференция в Сан Ремо

[Сан Ремо, април-май 1920 г.]
Независимо от това, че е болезнено връщането към решени въпроси, не би трябвало да се отказваме от следните искания:
І) Кавала, естественото пристанище на България, да й бъде отстъпено или поне достъпът до това пристанище да бъде улеснен за нея;
ІІ) Истинските чувства на населението в Южна Добруджа да бъдат проучени чрез плебисцит, както се прави из цяла Европа;
ІІІ) Царибродско,  което е зависимо от София, да бъде върнато на България, без никакви спорни искания към Солун, или поне да бъде защитено от Сърбия, като се поддържат въоръжени сили и артилерия в този окръг.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 14, л. 1. Чернова на френски език.  Ръкопис.

№ 49

Интервю на В. Ганев  за отзвука в България от решението на Конференцията в Сан Ремо за отстъпването на Тракия на Гърция и българския свободен достъп до Егейско море(54)

[Париж, преди 3 май 1920 г.]
[В. Ганев:] Питате ме как бе прието в България решението, взето в Сан Ремо във връзка с Тракия.
Въздействието му бе изключително силно, дори мога да кажа, че новината предизвика огромно и дълбоко недоумение сред българския народ.
Колкото до правителството, още не съм получил информация и не съм запознат с мнението му.
Според мен нашите интереси бяха жизненоважни, няма да ни е лесно да ви обясним какво означава окончателната загуба на Тракия.
Решението, което бе дадено на въпроса за Тракия, противоречи напълно на онова, което Българската делегация многократно изрази пред Конференцията. Ние настоявахме, Тракия да бъде оставена на България и България да има териториален достъп до открито море; ние изложихме исторически и етнографски аргументи, които бяха в полза на българската гледна точка за икономическата необходимост, която вечно ще принуждава българския народ да се стреми към Егейско море. Географското положение на България е такова, че този масив от 100 000 квадратни километра, дълъг повече от 300 км и широк повече от 250 км, не може да остане отделен от Егейско море, на едно разстояние от двадесетина километра. Естественият порив на нашия народ ще ни доведе неизбежно до морето. Този порив, насочен от Дунав към Егейско море съществува повече от два века и трябва по някакъв начин да достигне завършека си. Българската търговия е лишена от своя естествен излаз към Западна Тракия, който от географска, икономическа и социална гледна точка е неразделна част от този български масив, за който вече споменах пред Вас.
България има непреодолима нужда от Западна Тракия и Дедеагач, те са й нужни, за да изгради тук основите на своята бъдеща морска търговия. Откъде би могла тя да изнася своите днешни продукти, когато въпросът за Проливите е още по-сложен от всякога. Не бих могъл да коментирам пред вас ползите, които Великите сили биха имали ако Дедеагач остане в ръцете на българите. Тези ползи са добре познати за хората, които ръководят Антантата, за да ги изтъквам още веднъж.
Но, както се каза, Конференцията в Сан Ремо пренебрегна напълно съображенията, които изтъкнахме. Българската гледна точка бе оставена настрани, а гръцките претенции получиха пълното си удовлетворение.
За нас остана единствено удовлетворението от продължаването  сегашния статут на Тракия, т.е. на междусъюзническата окупация, представена там от френски отряди, окупация, която е изцяло в полза на Франция, не особено обременителна, след като по думите на един френски генерал, един ефрейтор и четирима редници са достатъчни, за авторитета на местните управници, при които както мюсюлмани, така и православни живеят щастливо и имат възможност да се радват на цивилизаторския дух и безпристрастността на французите.
Не пожелаха дори да приемат предложението на президента Уйлсън, който настояваше в своята нота, адресирана до Конференцията по повод на турския въпрос, за даването на Андрианопол и Лозенград на България. Тя не успя да получи поне корекцията на границата, която искаше, от страна на Източна Тракия, за да включи в територията си Лозенград и Бунар Хисар. Давайки тези местности на България поне щеше да бъде показано  уважение към българските  войници, за славните битки из тези места от 1912 г. когато те окончателно разгромиха турските сили в Европа и оттогава показаха на цивилизования свят на кого трябва да принадлежи тази земя, станала светиня за българския народ.
Българският народ никога няма да проумее, поради какви съображения Конференцията в Сан Ремо взе срещу него, в края на април 1920 г. толкова твърда позиция, много по-твърда отколкото през септември и ноември 1919 г. В Договора от Ньой Конференцията не взе предвид гръцката гледна точка и не присъди Тракия на Гърция.
В Сан Ремо, след като българският народ вече бе дал всякакви доказателства че окончателно е скъсал с миналото и че иска да живее в мир със своите съседи и да води искрена просъюзническа политика, след като бе готов до докаже по най-ефикасен и най-искрен начин своята привързаност към каузата на Антантата в Ориента, намериха за правилно и справедливо да му отнемат тази част от Тракия, която дори гърците през 1913 г. не посмяха да му оспорят. А и самият г. Венизелос, твърдеше, че ако Гърция я получи, то страната ще остане без гръбначен стълб. 
[Въпрос:] Какво мислите за търговския излаз, който конференцията предвижда за България?
[В. Ганев:] Търговският излаз не би могъл да ни осигури предимствата, за които ви говорих. Освен това, един търговски излаз на България на гръцка територия е нереализуем поради вековната омраза между гърци и българи. Конференцията постъпи правилно като призна необходимостта от защита на нашите търговски интереси в Дедеагач, като създаде смесена контролна комисия. За да стане тази закрила по-ефикасна  и да се предпази от всякакви изненади ежедневният български транспорт, трябва да се препоръча  началниците или поне заместник-началниците на основните гари като Дедеагач, Софлу, Димотика и Андринопол да бъдат от българска националност, като поне една трета от помощния персонал по движението бъде български и една зона в пристанището на Дедеагач бъде резервирана за българските търговци. Но всичко това, разбира се е за период, чиято продължителност никой не би могъл да предвиди; защото режимът който ще се установи в Тракия ще бъде толкова неестествен, че народите няма да пропуснат да го заместят с далеч по-истински решения.
Същевременно България със своите днешни държавници, които изстрадаха каузата на Антантата вече показа, кой е ваш искрен и лоялен приятел. Тя даде многократни доказателства  за това, че желае да живее нов живот редом с народите защитници на правдата и равенството. Дори във френските среди България бе приета като партньор. Лишена от Тракия и Дедеагач тя ще бъде далече от Франция, далече от цивилизования Запад. Тя ще бъде затворена отново сред своите гористи планини  и напразно ще се опитва да разбере, дали наистина е било толкова трудно да се реши въпросът за Тракия според нормите на правото и принципите на правдата и  справедливостта.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 13, л. 1-8. Оригинал на френски език. Машинопис и ръкопис.

№ 50

Шифрована телеграма № 732 от Ал. Стамболийски до В. Ганев за притесненията му от подадената от Ганев нота до Конференцията в Сан Ремо и искане на допълнителна информация за решенията на конференцията.

Б. м., 30 април 1920 г.
Намираме, че подадената от Вас нота [ще има] важни за нас последствия и страх ме е да не би те да бъдат неблагоприятни. Затова бих предпочел бързо да ме уведомите затова, което се решава там за да взема аз лично становище по въпроса. При данните, с които разполагам досега не мога да преценя какви постъпки ми се налагат след подадената от Вас нота. Затова телеграфирайте незабавно какво сте узнали положително относително решенията на Конференцията за Тракия, дали са окончателни, дали ще бъдат съобщени на Америка, за да се произнесе и тя. Повторете съдържанието на подадената от Вас нота.
Подписал Стамболийски
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 1. Препис. Ръкопис. Телеграмата е получена на 1 май 1920 г.

№ 51

Из шифрована телеграма № 739 от Ал. Стамболийски до В. Ганев за впечатлението, което е направило отзоваването на френските войски от Тракия и др.

Б. м., 1 май 1920 г.
... “Тан”, 16 април за отзоваванието [на] французките войски от Тракия направи странно впечатление.
Моля съобщете ми подписано ли е вече съглашението с вестника. ...
Подп[исал] Стамболийски
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 2. Препис. Ръкопис. Телеграмата е получена на 3 май 1920 г.

№ 52

Шифрована телеграма № 744 от Ал. Стамболийски до В. Ганев с нареждане да подаде нота, с която да оттегли нотата си до Конференцията в Сан Ремо по тракийския въпрос.

Б. м., 2 май 1920 г., 8 ч. 30 м. вечерта
Подайте тутакси до Конференцията на мира следнята нота:
“По заповед на господина министра Стамболийски имам чест да оттегля нотата … 50866 … мене относително Тракийския въпрос тъй като тая нота не отговаря на възгледите на българското правителство и бе подадена от мене по собствена инициатива.”
Изпълнете тая заповед немедлено защото всяко бавене да направите тая постъпка би било съпроводено с грамадни отговорности.(55)
П[одписал] Стамболийски
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 3. Препис. Ръкопис.  Телеграмата е получена на 3 май 1920 г. в 8 ч. Вечерта.

№ 53

Изявления на д-р Стоян Данев пред италианския вестник “Il Tempo” за решението на Конференцията в Сан Ремо за отстъпването на Западна Тракия на Гърция.

Париж, 3 май 1920 г., 8 ч., 30 м.
Разясненията на Данев(56) за отстъпването на Тракия на Гърция
Данев, български делегат на Мирната конференция заяви пред в. “Le Temps”  по повод на отстъпването на Тракия на Гърция: “Решението, взето в Сан Ремо по въпроса за Тракия, предизвика у мен истинско душевно сътресение. Много трудно ще можем да се успокоим след  окончателната загуба на Тракия. Българската делегация изложи пред Конференцията историческите и етнографските мотиви, както и икономическата и военна необходимост от получаването на част от Тракия за нашата страна, което ще позволи свободен излаз на Егейско море. Но никой не се съобрази с тази реалност. Самият Венизелос още през 1913 г. заяви пред парламента в Атина, че не иска Тракия за Гърция, защото така страната ще се лиши от гръбнак”.
Спирайки се на мерките, които България ще трябва да предприеме, за да си осигури търговски излаз, Данев заяви, че мерките изглеждат временни, защото сегашният статут е противоестествен и народите ще потърсят друго, по-правилно решение.  
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 10, л. 2. Печатно на италиански език.

№ 54

Шифрована телеграма № 1161 от В. Ганев до Ал. Стамболийски за създадени му проблеми при заверката на паспорта му.

Париж, 3 май 1920 г.
София, Министру на външните работи
По срещнатите трудности в Префектура Ница и заверка [на] паспорта ми направих постъпки [пред] Министерството на външните работи и по желанието [на] последното подадох вербална нота.
Подп[исал] Ганев
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 17, л. 30. Препис. Машинопис.

№ 55

Твърде бърза шифрована телеграма № 1167 от В. Ганев до Ал. Стамболийски за готовността му да оттегли нотата си по тракийския въпрос, подадена на Конференцията в Сан Ремо и да подаде оставката си, и искане да бъде информиран за линията на правителството по въпроса.

[Париж], 3 май 1920 г., 10 и ½ часа вечерта.
София, М[инист]ру-председателю Стамболийски
На № 744. Моля съобщете настоявате ли на Вашето разпореждане и след телеграма № 1159. В такъв случай подавам нота: “Понеже според получените инструкции нотата подадена в Сан Ремо по моя инициатива не отговаря на възгледите на българското правителство, моля да се счита неподадена.” – Би било желателно да се изтъкне тогава кои са възгледите на правителството. Позволявам си да забележа, че мене е все още неясно кое в нотата от Сан Ремо не се одобрява. Страхувам се, че с нейното дезавуиране ще се даде материал на противниците ни да намерят в нея това, което тя собствено не съдържа. Разбира се аз все пак съм готов да изпълня Вашето разпореждане. Но тогава естествено аз преставам да заемам сегашното си място и моля незабавното ми отзоваване.
П[одписал] Ганев.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 4. Препис. Машинопис.

№ 56

Писмо от М. К. Сарафов до В. Ганев, с което повтаря молбата си от 23 април 1920 г. и за намерението на БЗНС да управлява самостоятелно.

София, 3 май 1920 г.
Драги Ганев,
Преди 2-3 седмици ти писах. Сега ще повторя писмото си, защото се боя г-н д-р Лолов да не го е изгубил.
Молих те и сега моля да изпратих четири екземпляра от английский текст на Мирния договор с България до
M-r W-s C. Scheide & Co, Hartford. Conn. USA.
С г-н Морфова(57) моля да пратиш за мене един екземпляр от същия текст за моята колекция.
У нас стават просташки, селски работи по общата политика. Земеделците са решили сами да управляват България и за постигането на това желание тръгнаха “през просото”.
Аз мислях, че поне г. Стамболийски ще бъде по-умен. Но види се, да не съм го добре преценил. Хора които са го видели тия дни, ми казват, че той се губи в задачите които има да решава: няма нито ясна представа за работите, нито система и твърда воля в работенето. По Външното м[инистерст]во направи вече погрешки, които мъчно ще се поправят. За финанси, стопанство не може да се говори при сегашний състав на правителството. Изглежда, че земеделците ще заставят опозиционните групи да се споразумеят – едничкото добро нещо.
Продължавам да се наслаждавам на добро здравие. Сега попривърших работите си, та намирам време да се поразхождам. У дома имаме по-често хубава музика: едно руско семейство – бежанци – майка и две дъщери, отлични пиянистки често прекарват вечерите си с нас. Ний се много сближихме с няколко руски семейства, които имат, тъй да се каже pried a ferre в наша къща.
Снаха ми се кани да пише на г-жа Николова. От мене ще предадеш, ако обичаш, хиляди поздрави и поклони на семейството К. Николов.
Много здраве и на г. Стоилова.
Ами знаеш ли, че сметките на делегацията за пребиванието й в Neuilly още не са уредени! Сметната палата основателно мисля аз, не иска да признае яденето и квартирата за отделни разноски от дневните.
Бъди здрав и добри успехи.
М. К. Сарафов.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 29, л. 3–4. Оригинал. Ръкопис.

№ 57

Шифрована телеграма № 752 от Ал. Стамболийски до В. Ганев за прекратяването на мисията му в Париж и назначаване на негово място временно Панчо Хаджимишев.

Б. м., 4 май 1920 г., 6 ч. вечерта
Прекратявам Вашата мисия в Париж и Ви моля да заминете за София неотлагателно. На Ваше място назначавам временно пълномощния министър в Хага г-н Хаджимишев. Съобщете горната промяна по принадлежност в Париж.
Едновременно с това предайте следующата телеграма на Хаджимишев [в] Хага: “Назначавам Ви временно като делегат на правителството пред Конференцията на мира в Париж на място [на] г. Ганев, който се отзовава и Ви моля да заминете неотлагателно за Париж. Управлението на Легацията [в] Хага поверете на секретаря Минков.”(58)
Подп[исал] Стамболийски
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 5. Препис. Машинопис. Публ. в Александър Стамболийски – Документално наследство. Външната политика на правителството на БЗНС (ноември 1919 – юни 1923). С., 1989, с. 34-35. Телеграмата е получена на 6 май 1920 г. в 5 ч. след обед и има входящ № 32.

№ 58

Бърза шифрована телеграма № 759 от Ал. Стамболийски до В. Ганев с ново настояване да подаде новата нота, с която се отхвърля нотата му по тракийския въпрос до Конференцията в Сан Ремо.

Б. м., 4 май 1920 г., 6 ч. вечерта
На № 1167. Недопускам ... с нота веднага да подадете нота буквално съобразно с текста предаден [с] телеграмата ми № 744. За всяко ново закъснение и всяко изменение ще Ви държа отговорен.
Подп[исал] Стамболийски
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 6. Препис. Машинопис. Телеграмата е получена на 8 май 1920 г. в 11 ч. вечерта.

№ 59

Шифрована телеграма № 1190 от В. Ганев до Ал. Стамболийски за подаването на нотата до Конференцията в Сан Ремо, с която се отхвърля нотата му по тракийския въпрос.

[Париж], 9 май 1920 г.
На № 744. Нота според Вашето нареждане подавам. Благодаря за напомнените отговорности. Имам пълно съзнание за тях и заради това си позволих с телеграма № 1167 не да причиня забавяне, а да осветля въпроса и изпълня моя дълг по постъпка с по-малко значение за страната.
Подп[исал] Ганев.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 30, л. 7. Препис. Машинопис.

№ 60

Писмо № 1193 от В. Ганев до А. Милеран за оттегляне на българската нота, подадена по инициатива на В. Ганев до Конференцията в Сан Ремо по решението на въпроса за Тракия.

[Париж], 9 май 1920 г.
До Негово Превъзходителство
Господин А. Милеран,
Председател на Конференцията за мира,
Париж.
Господин председател,
По заповед на министър-председателя господин А. Стамболийски, имам честта да ви съобщя, че оттеглям нотата, връчена от мен на 27 април, на Мирната конференция в Сан Ремо във връзка с Тракия, тази нота не отговаря на вижданията на българското правителство и бе представена от мен, по моя собствена инициатива.
Благоволете да приемете, господин председател, израза на моите най-дълбоки уважения.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а.е. 25, л. 1. Копие на френски език.  Машинопис.

№ 61

Бележки на В. Ганев за подготвяне на статии по основните политически въпроси на България след мирните договори.

Б. м., Б. д.
Статии за вестници
1) Идеята за отечество и нацията. Както в семейство, и в държавата по-добре защитени.
2) Идеализмът през войната.
Справедливост, малцинства, съвестта.
Последна война
Разочарования.
Но пак народа. Това ще се осъществи но не по прим[ера] [на] славянски[те] нации.
3) Сърбия не ще иска Гър[ция] във федерация, защото заедно с хървати и словени може да я изместят навън от М[акедония].
4) Франция може да застане начело на европ[ейския] континент и Гер[мания] и Русия.
Блокада от Англия в никой случай не е опасна: 1) [От] днешните съобщения ще използувам всички сурови материали. Русия и […] Герм[ания] 2) Гър[ция] към Англия [се стремят].
5) За да може да се действува в Англ[ия] за постоянно бъдаще: а) добри финансии; организирането им.
6) Франция стои на становището, че само Версайлс[кия] мир и неговото буквално приложение може да й гарантират сигурност.
С това тя не ще ли се противопоставя и против ревизията на Бъл[гарския] мир[ен договор]? За да бъде последователна както, за да не ни допусне и приеме в С[ан] Ремо се противопоставя против допускането на България.
НА БАН, ф. 49 к, оп. 1, а. е. 15, л. 1. Чернова. Ръкопис.
БЕЛЕЖКИ:
(1) Става дума за Стефан Душан (1308, Шкодра - 1335, Девол), сръбски крал и цар (1331-1335).
(2) Александър Стоименов Стамболийски (1879, с. Славовица, Татарпазарджишко – 1923, с. Славовица, Татарпазарджишко), водач на БЗНС. Министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в двете правителства на Теодор Теодоров (23 януари – 8 октомври 1919), министър-председател (7 октомври 1919–9 юни 1923) и министър на войната (7 октомври 1919–22 май 1920) и министър на външните работи и изповеданията (16 април 1920–9 юни 1923). Свален от власт с преврата на 9 юни 1923 г. и не след дълго време убит при жестоки изтезания.
(3) Председател на Румънската делегация на Парижката мирна конференция е Йон Братияну (1864-1927), министър-председател (1914-1918) и (1922-1926). Членове на делегацията са Димитру (Таке) Йонеску (1858-1922), водач на Консервативно-демократическата партия, министър на вътрешните работи, министър-председател (1921-1922), Виктор Антонеско, извънреден пратеник и пълномощен министър в Париж, Н. Мишу, Йон Г. Пеливан и корпусния генерал Константин Коанда, кралски флигел-адютант и бивш министър-председател. Но Ньойският договор от румънска страна е подписан от ген. К. Коанда и от Й. Пеливан. Константин Муравиев отбелязва на две места, че писмото е отправено до Братиану, но в заглавието на раздела, където е поместена тази информация е отбелязано: “Писмата на Клемансо, Пашич, Венизелос и Коанда.” – Вж. К. Муравиев, Договорът за мир в Ньой, С., 1992, с. 260 и 277, 233. Допускаме, че неточностите се дължат на К. Муравиев, който пише спомените си за Ньойския мирен договор едва през 1960 г. въз основа на свои тетрадки с бележки, водени по време на събитието.
(4) Текстът на писмото вж. и в К. Муравиев, Договорът за мир в Ньой, с. 267–269. Първоначален вариант на това писмо е изработен от Симеон Радев по поръка от Ал. Стамболийски, като “окръжно до държавните мъже на Сърбия, Гърция и Румъния”, но Ал. Стамболийски, заедно с М. К. Сарафов и В. Ганев решават на 19 ноември 1919 г. да се изготвят поотделно писма-обръщения до всеки ръководител на делегациите. Задачата е възложена на В. Ганев, но тъй като Ал. Стамболийски не одобрил проектите, са възложени на М. К. Сарафов, който ги изработва на 20 ноември 1919 г. На 22 ноември 1919 г. Сарафов е отбелязал в дневника си: “Приготвиха се и подписаха от г. Стамболийски, като лични, писмата до г. г. Clemanceau, Венизелос и председателите на сръбската и румънската делегация, в които се изтъква несправедливото третиране на България, а на съседите се предлага разбирателство. Писмата се предадоха на полковник Henry за предаване по назначение; от писмата за съседите се дадоха копия за Конференцията”. Вж. В. Ганев, Дневник, с. 135-136. Отговор от ръководителя на Румънската и Сръбската делегация не е получен, а само от ръководителя на Гръцката делегация Ел. Венизелос.
(5) Михаил Иванов Маджаров (1854, Копривщица – 1944, София), политически деец, русофил, публицист, член на Народната (Народняшката) партия, а от 1923 г. – на Демократическия сговор. Директор (министър) на финансите на Източна Румелия, подпредседател на V ВНС, министър на обществените сгради, пътищата и благоустройствата в правителството на д-р К. Стоилов (1894–1899), на вътрешните работи и народното здраве (1913), на войната в правителството на Т. Теодоров (1919) и министър на външните работи и изповеданията в правителството на Ал. Стамболийски (7 октомври 1919–16 април 1920), пълномощен министър в Лондон (1913-1914) и Петербург (1914-1915), участвувал в преговорите при подписването на Лондонския мирен договор, един от водачите на Съединистката в Източна Румелия и Народната партия в Княжеството, главен редактор на в. "Мир", член на БАН. Автор на трудове върху политическата история на България.
(6) Хенри Хуайт, член на делегацията на САЩ на Парижката мирна конференция, бивш извънреден посланик и пълномощен министър на САЩ в Рим и Париж.
(7) Става дума за генерал Таскер Х. Блис, член на делегацията на САЩ на Парижката мирна конференция, военен представител на САЩ при Върховния военен съвет.
(8) Хенри М. Валис (Henry M. Wallis), член на делегацията на САЩ на Парижката мирна конференция, посланик на САЩ в Париж.
(9) Александру Вайда-Воевод, румънски политически и държавен деец, в началото на политическата си кариера представлява румънското малцинство в Трансилвания в Унгарския парламент, водач на Румънската национал-царанистка партия и на групировката Румънски фронт, министър-председател.
(10) Румънската страна подписва Ньойския мирен договор в Париж на 9 декември 1920 г.
(11) Никола Политис, гръцки дипломат и юрист, делегат на мирните конференции в Лондон (1912), Париж и Букурещ (1913), и Мирната конференция в Париж (1919), министър на външните работи (1916-1920), пълномощен министър в Мадрид и Париж.
(12) Допусната е грешка – годината е не 1832, а 1830. Става дума за Лондонския договор от 3 февруари 1830 г., с който се създавала независима гръцка държава с монархическо управление, с който били силно орязани гръцки граници.
(13) Отново е допусната грешка – годината е не 1863, а 1864. Става дума за подписания Лондонски договор от 29 март 1864 г., с който се потвърждавал декрета на Йонийския парламент от октомври 1863 г. за предаването от Англия и присъединяването на Йонийските острови към Гърция.
(14) Елефтериос Венизелос (1865-1936), гръцки политически и държавен деец. Председател на Гръцката делегация на Парижката мирна конференция, водач на Либералната партия в Гърция, министър-председател (1910–1915, 1917–1918, 1928-1933).
(15) Цифрата е всъщност зашифрована дума, чрез шифъра на МВРИ.
(16) Полковник Фортунато Кастолди, италиански дипломат, роден на 28 януари 1876 г. във Виджевано, завършил Военно училище в Модена, италиански офицер в Македония по прилагането на Мюрцщегската реформена програма в турската жандармерия (1903–1908), цивилен комисар в Триполи (1911–1913), представител на Италия в Международната комисия за определяне на границите на Албания (1913), член на Италианската делегация в Конференцията за мир (1919–1920), пълномощен министър в Албания (1920–1922), пълномощен министър в Чили и Перу (1922–1926), от 1926 г. е пълномощен министър І класа, на 27 април 1944 е. арестуван в Рим, през 1948 г. е кандидат за сенатор, сенатор.
(17) Ген. Кретиен, френски генерал, командващ съюзническите войски в България след Първата световна война.
(18) Става дума за подполковник (полковник от 1919 г.) Константин Николов Николов, роден през 1879 г. във Велико Търново, генералщабен офицер. През 1914–1915 г. военен аташе при Българската легация в Париж, служил в 4 артилерийски полк, в Лейбгвардейския конен полк, адютант на 2 Конна дивизия, командир на 9 конен полк, уволнен през 1920 г.
(19) Д-р Стоил Константинов Стоилов (1889–1941), секретар на Българската делегация на Парижката мирна конференция, управляващ Българската легация в Австрия (1922-1924),  пълномощен министър в Унгария (1935-1940) и Югославия (1940-1941).
(20) Става дума за френските генерали - ген. Франше д’Епре, командващ Антантските войски на Солунския фронт през Първата световна война и ген. Ш. Шарпи, който ръководи, като генералгубернатор, френските войски и управление в Западна Тракия с център Гюмюрджина след Солунското примирие.
(21) Виктор Берар, френски публицист, автор на книги върху Източния въпрос и Македония, добър познавач на македонския въпрос, до Първата световна война публично изказва съчувствието си на България по македонския въпрос, сенатор, член на Комисията по външните работи, главен редактор по външните въпроси сп. “Ер Нувел”.
(22) Олар, френски професор, историк.
(23) Мадам Дориан, приятелка на България, в Париж поддържала културен салон, в който се събирали главно поддържници на България.
(24) Става дума за прекратяването на българския неутралитет и включването на България в Първата световна война на страната на Централните сили.
(25) Александър Димитров Греков (1884-1822), дипломат и журналист, управляващ българските легации във Франция (1915), Швеция (1915), Норвегия (1918) и Швейцария (1918), един от организаторите на Народния сговор, основател и директор на в. “Слово”, убит на 21 май 1922 г. в София. Ал. Греков е български представител при управлението на Междусъюзническа Тракия със седалище в Гюмюрджина.
(26) Александър Петрович Изволски (1856-1919), руски дипломат, министър-резидент във Ватикана (1894-1897), посланик в Белград, Мюнхен, Токио, Копенхаген (1897-1906), министър на външните работи (1906-1910), от 1910 г. е посланик в Париж.
(27) Михаил фон Гирс, руски посланик в Цариград (1912–1915).
(28) Става дума за Александър Карагеоргиевич (1888–1934), крал на Сърбо–хърватско–словенското кралство (по-късно Югославия), убит от терориста на ВМРО Владо Черноземски в Марсилия на 9 октомври 1934 г.
(29) Теодор Иванов Теодоров (1859, Елена – 1924, София), юрист, един от лидерите на Народната партия, председател на Българската делегация на Парижката мирна конференция (1919), министър на правосъдието (1896-1897) и на финансите (1897-1899) в правителството на д-р К. Стоилов, министър на финансите в правителствата на Ив. Ев. Гешов (1911-1913) и д-р Ст. Данев (1913), министър-председател (23 януари – 8 октомври 1919), участва в Демократическия сговор.
(30) Димитър Станчов (1863, Свищов – 1940, София), държавник и дипломат, частен секретар на княз Фердинанд І от 1887 г., министър-председател (1907), министър на външните работи и изповеданията (1906–1908), дипломатически агент в Румъния (1894), Австро–Унгария (1895), Русия (1896), Франция (1908), пълномощен министър във Франция (1908), Белгия (1910), Италия (1915), Великобритания (1920), Белгия (1921) и Холандия (1922), началник на канцеларията на Българската делегация за сключване на Ньойския мирен договор.
(31) Става дума за предадените в плен български военнослужещи, намиращи се западно от Скопския меридиан и принадлежащи към 11 германска армия, съгласно Солунската военна конвенция от 29 септември 1918 г. По такъв начин в ръцете на Антантата са оставени като заложници 86475 българи, като към тях се прибавят и около 30000 военнопленници, попаднали в ръцете на противниците преди пробива на Добро поле, без да се броят тези които попадат в плен при пробива и след него. В чл. 105 на Ньойския договор се казва: “Възвръщане на българските военнопленници и интернирани граждански лица ще се извърши колкото се може по-скоро след влизането в сила на настоящия договор и ще се изпълни с най-голяма бързина”. По сведения на ген. Тодор Кантарджиев от края на 1919 до април 1920 г. в България се завръщат 48572 заложници и пленници. А по данни на Щаба на българската войска към юли 1920 г. броят на българските пленници и заложници е 111811 души. Вж. Т. Кантарджиев, В заложничество и у дома, С., 1927, с. 61 и Ц. Билярски, Дейността на Димитър Мишев в защита на българските военнопленници след Първата световна война, ВИС, г. 54, 1985, кн. 1, с. 144–153.
(32) Става дума за майор (от 1920 г. подполковник) Георги Димитров Тамахкяров, род през 1877 г. в Татар Пазарджик, служил в 14 пехотен полк, дружинен командир в 39 и 23 пехотни полкове, началник на Ямболското военно окръжие, началник на 3 и 4 погранични сектори.
(33) Панчо Хаджимишев (1874-1957), дипломат, управляващ Легацията в Париж (1908–1910), пълномощен министър в Атина (1910–1913), в Лондон (1914, 1924–1935), в Хага (1916-1919), в Рим (1920–1921).
(34) Проф. Стефан Панаретов (1853–1931), преподавател Робер колеж в Цариград, пълномощен министър във Вашингтон (1914–1925), съветник в Българската делегация на Парижката мирна конференция.
(35) Става дума за Ноел Едуард Бъкстон (1869–1848), депутат от Либералната (1905–1906, 1910–1918) и от Лейбъристката (1922–1930) пария, председател и президент на Изпълнителния комитет на Балканския комитет (1903–1946). Посещава многократно България и Македония и защитава чрез Балканския комитет и в Английския парламент българските жертви през Илинденско–Преображенското въстание. През есента на 1914 г. заедно с брат си Чарлс Бъкстон е на обиколка из Балканските страни, за проучи политическите настроения.
(36) Томас Удро Уилсън (1856-1924), двадесет и осми президент на САЩ (1913–1921), демократ. Един от инициаторите за създаване на ОН, професор по история и ректор на Университета в Принстън, губернатор на Ню Джърси, председател на Американската делегация на Парижката мирна конференция.
(37) Д-р Жюстен Годар (1871-1956), френски политически и държавен деец, сенатор, адвокат, публицист, министър на труда и здравеопазването, като познавач на македонския въпрос подкрепя борбата на македонските българи за освобождение, член на Карнегиевата комисия, член на Македонския научен институт.
(38) Жорж Франсоа Пико, френски пълномощен министър в София (1920–1925).
(39) Тези и цифрите по-долу са всъщност зашифровани думи, чрез шифъра на МВРИ.
(40) Александър Милеран (1859-1943), френски политически и държавен деец, министър на външните работи, президент на Франция (1920-1924), председател на Френската делегация на Конференцията в Сан Ремо. На 24 април 1920 г. подписва в Сан Ремо с Лойд Джордж, който председателства Английската делегация известното Англо-френско споразумение относно Близкия Изток.
(41) Аристид Бриан (Бриян) (1862-1932), френски политик, министър-председател, 25 пъти е избиран за министър и 11 пъти за председател на Народното събрание, носител на Нобелова награда за мир през 1926 г.
(42) Вж. Т. Карайовов, Материали за изучаване Одринския вилает. В Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. ХІХ, С., 1903.
(43) Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски (1861–1948), немски принц, български княз (1887–1908) и цар (1908–1918), по негово време в резултат на Междусъюзническата (1913) и Първата световна (1915–1918) война България претърпява две национални катастрофи. Абдикира след поражението на България в Първата световна война в полза на сина си,  престолонаследника цар Борис ІІІ.
(44) Луи Барту, френски политически деец и писател, министър-председател и министър на външните работи, член на Френската академия на науките, убит на 9 октомври 1934 г. в Марсилия като външен министър по време на атентата срещу югославския крал Александър Карагеоргиевич.
(45) Георг Морис Палеолог Палеолог, френски дипломат и писател, пълномощен министър в България (1907–1910) и в Русия през Първата световна война, пълномощен министър и главен секретар в Министерството на външните работи.
(46) Става дума за Севърския договор.
(47) Франческо Нитти (1868-1953), италиански политически и държавен деец, публицист, професор по политическа икономия в Неаполския университет, министър на търговията и индустрията (1911-1914), министър на финансите (1917-1919), министър-председател (1919-1920), член на Италианската делегация на Парижката мирна конференция, председател на Конференцията на Върховния съвет на държавите от Антантата в Сан Ремо (19-26 април 1920 г.), като противник на управлението на Бенито Мусолини емигрира от Италия през 1924 г.
(48) Коста Тодоров (1889-1947), деец на БЗНС, публицист, поет, редактор на в. “Сила”, на задграничното “Земеделско знаме”, дипломат, пълномощен министър в Белград (1920-1923), представител на България в ОН.
(49) Михаил Константинов Сарафов (1854, Велико Търново – 1924, София), директор на Солунската българска гимназия “Св. св. Кирил и Методий”, дипломат, статистик, националреволюционер, общественик и дипломат. Министър на народната просвета (1880, 1881), министър на финансите (1884, 1902–1903), министър на вътрешните работи (1901–1902). Дипломатически агент във Виена (1903–1909), пълномощен министър в Цариград (1909–1912), член на Българската делегация на Парижката мирна конференция, създател на българската статистика, дописен (1881) и редовен (от 1884) член на Българското книжовно дружество. Автор на научни трудове по статистика и финанси.
(50) Джеймс Дейвид Баучер (1850–1920), кореспондент на английския вестник “Таймс” за Балканите, голям приятел на България. Баучер съдейства на Българската делегация на Парижката мирна конференция, както и на проф. В. Ганев и заедно с него изготвя нотата до Конференцията в Сан Ремо. По негово желание е погребан край Рилския манастир. Вж. Кореспондентът на “Таймс” съобщава от София, С., 1983, 191 с. и Ив. Илчев, Джеймс Дейвид Баучер и българската национална кауза (1912-1920), ИДА, С., 1985, кн. 50, с. 135-190. Във втората публикация е включена една телеграма на М. Маджаров до проф. В. Ганев от 10 април 1920 г., представляваща съобщение до Баучер във връзка с визитата на Ал. Стамболийски в Англия. Тя има следното съдържание: “М. Маджаров [София] – В. Ганев, Париж. Догдето не се ратифицира договорът, министър-председателят не може да определи кога би могъл да замине за Лондон. Това за сведение на г. Баучер. Маджаров.” Вж. с. 178.
(51) Жул Мартен Камбон (1845-1935), френски политик и дипломат. Генерал-губернатор на Алжир (1891-1897); посланик на Франция в САЩ (1897-1901), в Испания (1902-1907), Берлин (1907-1914); главен секретар на Министерството на външните работи (1915-1919); член на Френската делегация на Парижката мирна конференция (1919-1920); председател на Посланическата конференция (1920-1931).
(52) Вж. док № 43.
(53) Вж. док. № 44.
(54) Вероятно това е текстът за интервюто на В. Ганев пред парижкия вестник  “Le Temps”, отпечатано на 3 май 1920 г. За това може да се съди по текста, цитиран от италианския вестник “Il tempo”, който съдържа напълно аналогични фрази с горния текст.
(55) Това нареждане на Ал. Стамболийски е в резултат на докладна записка на С. Радев до министър-председателя от 1 май 1920 г., в която той критикува позицията на В. Ганев и подадената нота до Конференцията в Сан Ремо, като отбелязва, че “1. Конференцията е обсъждала един илюзорен български икономически достъп до Бяло море – излазът до морето при всички положения е фиктивен, ако минава през предоставена на Гърция територия. 2. При удовлетворяване на предявените в нотата условия се достигало до положение, че икономическия излаз на страната да бъде осигурен. По този начин, той [Венелин Ганев] несъзнателно иде в помощ на Венизелос.” С. Радев предлага да се направи официално заявление до Конференцията, че в депозираната нота нейния дипломатически представител не се е съобразил със становището на своето правителство. Ал. Стамболийски послушал съветата на С. Радев и настоява пред В. Ганев да оттегли подадената нота до Конференцията. Вж. Р. Караганев, България и нейната insuffienctia pulmonum или националната кауза за излаз на Бяло море (1919-1941), С., 2005, с. 33-34. На 1 май 1920 г. Ж. Пико получава следната поверителна информация от френския външен министър Пишон за взетото решение на Конференцията в Сан Ремо: “Отговарям на вашата телеграма № 27. Въпросът за Тракия наистина е бил поставен за обсъждане в Сан Ремо и е получил единодушно решение от страна на Великите сили. Тракия ще бъде отстъпена на Гърция чак до линията на Чаталджа, като се остави на Турция само басейна на езерото Деркос, което снабдява с вода Константинопол. Едно резюме на договора ще бъде обнародвано в същия ден, когато ще се връчи договорът на Турската делегация, т. е. на 10 май.” На 2 май 1920 г., когато вече българското правителство е информирано напълно за взетото решение от Конференцията, изпраща нова нота до Върховния съвет на Антантата, подписана от Ал. Стамболийски, в която между другото се казва: “…Българската делегация, като отстъпи суверенитета на Западна Тракия на Главните сили, имаше всички морални основания да вярва, че територията, от която тя се отказваше, ще образува една автономна държава, поставена под покровителството на Обществото на народите или на една от Главните сили. Без тази перспектива тя сигурно нямаше да се съгласи на жертвата, която й бе поискана… Българското правителство се надява също, че ако Източна Тракия следва да бъде отнета от Отоманската империя, тази провинция ще трябва да се обедини с автономната Западна Тракия съобразно с волята на нейното население, която един плебисцит може да установи. Но ако в случай, че правителството ще подкрепи нотата на правителството на САЩ, която предлага България да получи Одрин и Лозенград заедно с териториите, които принадлежат на тези два града…” Цит. по В. Божинов, Западна Тракия в дипломатическата борба (1918-1924), в сб. Изследвания по българска история. Т. ІІІ. Външната политика на България (1878-1944), С., 1978, с. 253 и 254.
(56) Д-р Стоян Петров Данев (1858–1949), професор, ръководител на Прогресивно-либералната партия (от 1899). Министър на външните работи (1901), министър-председател и министър на външните работи (1901–1903, 1913), председател на V Велико и XV Обикновено народно събрание (1911–1913) министър на финансите (1918–1920). След преврата на 9 юни 1923 г. влиза в Демократическия сговор.
(57) Инж. Богдан Морфов, министър на железниците, пътищата и телеграфите в правителството на д-р В. Радославов (1913), главен директор на железниците, съветник в Българската делегация на Парижката мирна конференция.
(58) За смяната на В. Ганев Ал. Стамболийски уведомява френския пълномощен министър в София Ж. Пико, че е направена тъй като Ганев без предварително допитване до българското правителство фактически се е солидаризирал с решението на Конференцията в Сан Ремо.