Д-Р ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ – НАЙ-БЕЛЕЖИТИЯТ ЖУРНАЛИСТ И ПУБЛИЦИСТ СРЕД ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Журналистиката става поприще за мнозина родолюбци от останалите след Берлинския конгрес 1878 г. под робство български земи. Симеон Радев, Ни­кола Милев, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Стоян Шангов, Димитър Ризов, Христо Силянов, Васил Пасков и др. остават ярка следа както в журналисти­ката, така и в българската културна и политическа история. И те, както и революционерите, се посвещават на каузата за освобождението и обединени­ето на всички българи в една свободна родина.

 

Делото на тези борци, избрали за оръжие перото, все още не е достатъчно проучено и заслужено оценено. Едно от тези почти забравени имена, което трябва да бъде поставено в пър­вите редици, е д-р Владимир Бурилков.
Д-р Владимир Бурилков е роден на 14 април 1882 г. в гр. Малко Търново.
Това градче по решенията на Берлинския конгрес остава в Турската импе­рия. То се намира в недрата на Странджа планина, разположено в средата на хълмистата Малкотърновска котловина, на 57 км южно от Бургас, на 36 км югозападно от Царево и на 36 км северно от Лозенград.
В статистиката на Тома Карайовов за Одринския вилает е отбелязано, че в края на XIX век в Малко Търново живеят само българи на брой 6000, от които 5900 са източно православни екзархисти и 100 униати.
Според една легенда Малко Търново води началото си от края на Втората българска държава, когато част от великотърновските боляри забягнали към Странджа, като през следващите векове то се попълвало с нови българи бе­жанци след потушените търновски въстания. Но съвременните изследвания сочат и други теории за по-късния произход на това убежище на българщи­ната. Малко Търново успяло да запази през всичките векове на робството привилегированото си положение не само на градчето като административен център, но и на населяващите го българи.
По думите на краеведа Георги Попаянов поминъкът на малкотърновци би­ли земеделието, скотовъдството, дърварството, въглищарството, домашната индустрия, занаятите и търговията.
През 1939 г. д-р Владимир Бурилков, след като подчертава, че родният му край е „един от най-слабопознатите на широкото българско общество“, пи­ше: „Но голямата любов към целокупната българска земя е свързана орга­нически и с любовта ни към малкия роден български кът, в който за първи път сме чули родната българска реч и волната, макар и често тъжна, българ­ска песен! Нашата родна Странджа е, от край време, чисто българска, най-родна от родните български планини, а такъв е особено нейният духовен и стопански център - Малко Търново, и покрайнината му. Само българска реч, само българска песен са огласявали тези простори. Никога тоя народ не е търпял, не е понасял чуждото иго. Турската власт никога не е посегнала на чистия негов облик. Гърците не са могли да добият никога влияние в сели­щата, които са били винаги само български и без какви и да са примеси от гърци или турци. И заради това Малкотърновският край има правото да бъде горд къс от българското отечество“.
Д-р Владимир Бурилков е син на малкотърновския търговец Тодор Димов Бурилков. Произходът на родовото име Бурилкови е свързан с Димо, който първи в града вместо потури обул панталони, наричани тогава „френски дре­хи“, оприличени от малкотърновци на бурило за биене на масло. В рода е запазено и друго предание за произхода на името. Според него Малко Тър­ново е основано от изселените от Велико Търново заедно с Патриарх Евти­мий български боляри, един от които е бил и боляринът Бурил (Борил), дал името на рода. Бащата на д-р Вл. Бурилков Тодор е активен участник в църковно-националните борби, а така също е основател и председател на обра­зувания през 1883 г. Български революционен комитет. Секретар е учителят Андон Драгулев, а касиер поп Стамат. Поради липса на организация на по-широка основа този първи опит за създаване на революционен комитет в Малко Търново завършва злополучно. През 1886 г. след предателство Тодор Бурилков е убит от турците. След убийството на бащата, майката Зорка Бурилкова остава вдовица със седем невръстни деца. Тя е основател и първи председател на Женското дружество в Малко Търново, имащо за цел да за­щитава правата на местните българки от турски посегателства. Грижите по изхранването и образованието на децата лягат изцяло върху нея. С израства­нето им, преди още да са завършили училище, всяко от тях се включва в издръжката на семейството. По-големите стават учители веднага след завър­шването на гимназия в околните български села. Две от децата умират още малки, но всичките останали пет завършват висше образование. Тонка Бурилкова, по мъж Страшимирова, става акушер и същевременно е автор на редица драми и поеми на патриотична тематика. Желю Бурилков е финан­сист, заместник-председател на Българска народна банка, главен директор на заводите „Чилов“, председател на Съюза на индустриалците. Димо Бурилков става лекар и известен общественик, член на ръководството на Радикалната партия, председател на Федерацията на въздържателните дружества в България, член на политическа групировка, известна под името „Петорката“ след 1934 г., а след 9 септември 1944 г. е в ръководството на опозиционната Радикална партия, която не влиза в Отечествения фронт. За цялата си профе­сионална и обществена дейност е удостоен със званието „народен лекар“. Станка Бурилкова е химик. Д-р Вл. Бурилков е изтъкнат публицист, юрист и политик.
Отраснал в будна и родолюбива среда, станал свидетел още от малък на борбите на тракийските българи срещу поробителя, Владимир Бурилков при­ема осъществяването на националните идеали като своя лична съдба. Завър­шва основно и прогимназиално образование в родното Малко Търново, а чет­върти гимназиален клас учи в Българската гимназия „Д-р Петър Берон“ в Одрин.
По време на обучението си в Одрин Вл. Бурилков попада в средата на настоящи и бъдещи революционери. По това време гимназията играе ролята на Одринската Алма Матер, по подобие на Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Тук учители и ученици са дейни участници в Бъл­гарските македоно-одринските революционни комитети (по късно ВМОРО). Гимназията е постоянно средище на македоно-одринското революционно движение от септември 1895 г. до Балканската война (1912). Тук учителстват рево­люционерите Христо Попкоцев, Антон Арнаудов, Лазар Димитров, Георги Петров, Петър Васков, Спас Мартинов, Атанас Разбойников, Георги Васи­лев, Велко Думев, Павел Ковачев, Климент Шапкарев, Христо Шалдев, Кон­стантин Вълканов, видният турколог Васил Шанов, фолклориста Антон Попстоилов, диригента на ученическия струнен оркестър Михаил Шафрани. Голяма част от тях са родом от Тракия, но по-голямата е от Македония и определено трябва да се каже, че това, което ги обединява всички тях, е българският им род.
Македоно-одринският ученически революционен кръжок се създава през учебната 1900-1901 г. и поддържа връзка с Одринския революционен коми­тет чрез учителя Васил Шанов. По това време одринчани стават свидетели на героизма на революционерите Славчо Мерджанов, Петър Соколов, Татал Зармариян и Оник Торосян, от смесената българо-арменска чета, обесени публично на одринските площади. Учениците от гимназията не само не се наплашват от това, а започват още по-активно да се готвят за бъдещата ре­волюция, като се упражняват в стрелба със закупената от кръжока пушка.
Тъй като братята на Вл. Бурилков вече учителстват в свободна България, те го взимат при себе си да учи, като през 1903 г.завършва Видинската гимназия.
От 1904 г. Вл. Бурилков започва да следва право във Висшето училище ( по-късно Софийски университет „Св. Климент Охридски“), но след освиркването на княз Фердинанд от студен­тите при откриването на Народния театър през 1907 г. университетът е зат­ворен и той продължава следването си в Сърбия. Поради развиващите се бър­зо събития в Турската империя и невъзможността да се издържа прекъсва и се завръща в България. Още като студент започва да се занимава с журна­листика. Известно време работи в редакцията на вестник „Мир“, който е орган на Народната партия. Въпреки че тук той се задържа кратко, след половин век ще отбележи в спомените си голямото влияние, което оказват върху него бележитите ни публицисти Михаил Маджаров и Иван Пеев - Плачков.
Най-плодотворният период от журналистическата му дейност започва от 1907 г., след като преминава в независимия информационен вестник „Днев­ник“, като само няколко месеца по-късно става негов главен редактор. Когато Стефан Танев започва работа в „Дневник“ през 1908 г. издателят на вестника Атанас Дамянов го запознава с целия екип, който се състои от уводника Вл. Бурилков, репортерите С. Илчев и Георги Костов, коректора Добри Попов, художника Александър Божинов, Емил Козак-Чермак и Хр. Абрашев.
Висока оценка за в. „Дневник“ от този период дава проф. Елена Стателова. Тя пише: „За да си осигури материали за всички актуални събития вътре и вън от страната, в. „Дневник“ организира своя широка мрежа от сътрудници, кореспонденти и репортьори. Журналистите на в. „Дневник“ са навсякъде - първи при убийства, при катастрофи, на конгреси и пр.“ А акад. Вл. Топенчаров в своята история на българската журналистика пише, че „от 1908 г. „Дневник“ е най-разпространеният буржоазен ин­формационен всекидневник, което довежда до набавянето на първата линотипна машина в България и го превръща в „развито капиталистическо пред­приятие за новини“. По нататък Топенчаров допълва: „Редакцията е поверена на амбициозни млади журналисти с нагон към сензационното четиво и с же­лание да интригуват публиката, за да пласират вестника. Редакцията играе на независимост, за да хване широката маса на читателите“.
Възходът на „Дневник“ съвпада с развиващите се политически събития в Турската империя и България. Д-р Бурилков оценява след години в споме­ните си журналистическата си дейност в „Дневник“: „Тука, независимо от вътрешните политически проблеми на страната, аз отделях особено внима­ние и на общия български национален въпрос - въпроса за българското национално обединение“. А събитията на Балканите по това време наистина се редуват с главоломна бързина. В края на 1907 г. в Париж се провежда конгрес на младотурците и на някои от националните революционни организации на поробените в Турция (без ВМОРО, въпреки че и тя е поканена), целящ рефор­мирането на империята; убити са задграничните представители на ВМОРО в София Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница; Вътрешната организация се разцепва на две противостоящи си крила и се провежда общия й конгрес; идва на власт Де­мократическата партия; подготвя се и се осъществява Ревелската среща на руския и английския монарси, решенията на която дават надежда за рефор­мирането на Турция и осъществяването на автономията на Македония, а при­бързаното обявяване на Младотурската революция на 11 юли 1908 г. пък заварва неподготвени, както тези които я започват, така и националните революционни организа­ции. Обявена е независимостта на България, предхождана и последвана от криза в българо-турските отношения; легализират се националните револю­ционни организации в Турция като резултат от прокламирания Хуриет; осъществена е анек­сията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария; повдига се въпросът за Източните железници; назрява Турско-италианската война и се търсят съюз­ници за очаквания военен конфликт на Балканите с цел окончателното реша­ване на националния въпрос и да се прогони „болният човек“ от Балканите и Европа, като се изтласка завинаги в Азия.


Д-р Вл. Бурилков

Въпреки че редакционния екип на „Дневник“ е малък, вестникът отразява най-аргументирано и вярно, до голяма степен дължащо се на Вл. Бурилков, развиващите се събития във и около България. Бурилков е винаги в центъра им. Само дни след началото на Младотурската революция, на 20 юли 1908 г. той, който е подготвил читателите на „Дневник“ за очакваното събитие, вед­нага е командирован в Солун, където се премества центъра на революцията от Ресен и Битоля. Седмици преди започването на революцията Бурилков, заедно със Симеон Радев се среща в София с някои от вода­чите на младотурците. Така, оказвайки се в центъра на събитията, той е лич­ност, ползваща се с доверие и авторитет както пред младотурците и в средите на ВМОРО, така и пред цялата българска общественост. Оттук пътува непре­къснато до Битоля, Скопие, Ресен, Лерин, Дойран, Драма, Сяр, Одрин, Ца­риград, като от репортажите му се добива впечатление, че задъхващото му се перо по едно и също време се намира на няколко места. По повод репор­тажите на Бурилков неговият приятел и колега Григор Василев декларира, че вярва в него и го определя като „тънък и безпристрастен наблюдател“. Бурилков отразява развитието на събитията по места, провеждането на митинги и събрания, учредяването на Съюза на българските конституционни клубове (СБКК) и неговите конгреси и действия, като същевременно е член на Централната му комисия по печата и де­путат от родното Малко Търново на Втория конгрес на СБКК; заедно с проф. Александър Теодоров - Балан участва в съз­даването на Българската матица в Цариград и сътрудничи на нейния орган „Летоструй“, а на събора на дружеството в Одрин на 11 август 1911 г. е из­бран за член на ръководството му. Бурилков провежда една рискована анкета, където С. Радев не успява, по повод на злодействата на Тодор Паница и Яне Сандан­ски в Серско и Драмско, които разкрития отразява на страниците на вестника. Не пропуска и заседанията на конституционните клубове в Солун, както и работата на турския парламент; среща се и интервюира водачите на револю­цията и държавата. Той е навсякъде и винаги е на нивото както на събитията, така и на революционерите, държавниците и политиците, с които се среща и разговаря. Той едновременно отразява политическия живот, както в нова Тур­ция, така и в България. Като познаваме вече неговата журналистическа дей­ност, можем с право да кажем, че информираността на българската общест­веност тогава се дължи преди всичко на в. „Дневник“ и особено на уводника му Вл. Бурилков. В много отношения той е и новатор в журналистиката - доразвива започнатото от Симеон Радев в областта на политическото интер­вю, а с цел да изпревари вестникарската конкуренция през 1909 г. изпраща уводната си статия до Стара Загора по телеграфа за първите пробни пропор­ционални избори. За този му акт Стефан Танев пише в затворническите си писма - „беше нещо като голямо събитие в българския печат“.
След като се изострят отношенията между Сърбия и Австро-Унгария през 1909 г. по време на Балканската криза без дори и да помисли за сигурността си, Бурилков заминава за Белград, за да отразява събитията от мястото им.
На 12 ноември 1909 г. е утвърден уставът на Дружеството на столичните журналисти. Той е изработен от основателите на дружеството, сред които са Йосиф Хербст, Вл. Бурилков, Петър Завоев, В. Бобошевски, Христо Силянов, Матей Геров, Георги Костов, Хр. Цанков и други, работещи в столични­те вестници. Според чл. 4 от приетия устав основните цели на дружеството са „да сдружи ратниците на българската журналистика, да повдига етичното равнище на българската журналистика, да създава благоприятни и съответс­тващи на високото журналистическо призвание материални и морални усло­вия на вестникарската работа, да посредничи в спорове между издатели и хонорувани журналисти, да се намесва по покана в спорове за чест, възник­нали между членове на дружеството, като вестникари, както и с други лица, и въобще да стои като буден страж над професионалните интереси на журна­листите по призвание“. Дружеството е регистрирано след близо четириго­дишни непрекъснати действия, но на практика въпреки прокламираните цели дейността на дружеството се изразява само във взаимопомощ и професио­нална защита. В негово комюнике от 1908 г. публично се заявява, че ще за­щитава правата на своите членове, независимо от политическите им убежде­ния. Тази декларация довежда до увеличаването на членската му маса и вли­яние сред по-голямата част от журналистите в София. Пак по това време комисия от ръководителите на дружеството в състав: Бобошевски, Бербенко, Ив. Коларов, Вл. Бурилков и П. Завоев протестират срещу предизвиканите от някои офицери дуели срещу редактора на в. „Камбана“ Кр. Станчев и ре­дактора на в. „Балканско ехо“ Г. Киселов за нанесени им обиди за неуставни действия. Тези оперетъчни дуели се състояли, но дружеството отново успява да защити членовете си от очертаващия се произвол срещу тях. Извоюваният от Бурилков авторитет в защита на професионалните интереси на българските журналисти в бъдеще ще му отреди мястото на председател на един от поредните им конгреси.

Д-р Вл. Бурилков – председател на Конгреса на журналистите
Въпреки активната му журналистическа дейност на всички невралгични точки на Балканите Бурилков не изоставя и довършването на образованието си. През 1909-1910 г. той защитава курсова работа, а през 1910-1911 г. дипломна работа по право в Брюкселския нов университет, което е констатирала в изследването си и Андре Деспи-Меир. Според нейната анкета този универ­ситет, в който Бурилков става доктор по право, през определени моменти от историята му може да се назове Брюкселски „български“ университет, пора­ди големия брой българи следвали там. И като студент Бурилков не изоставя перото. Негови статии за положението в България и на Балканите се публи­куват и в европейския печат. При посещението си по това време в Белгия цар Фердинанд кани Бурилков на аудиенция и изразява задоволството си от не­говата дейност в защита на българските национални интереси пред света.


Д-р Вл. Бурилков – Брюксел, 1910 г.

В края на 1910 г. Българският екзарх Йосиф I поканва Вл. Бурилков в Ца­риград за главен редактор на екзархийския вестник „Вести“, където работи заедно с бъдещия историк на революционните борби в Македония и Одринско Христо Силянов. Заради острите му статии срещу турските жесто­кости в Македония и Одринско вестникът е спиран неколкократно. На 25 яну­ари 1911 г. турският военен съд спира вестника, но още от следващия му брой той излиза под името „Глас“ и то отново под редакцията на Бурилков. След 1 март той започва да излиза под старото си име „Вести“ до окончателното му спи­ране от турските власти в началото на Балканската война. В десетки статии Бурилков отразява живота и борбите на българите в Македония и Одринско, обезоръжителната акция, участието в изборите, църковния въпрос и др. През времето, докато е в Цариград той сътрудничи на солунското списание „Иск­ра“, на цариградското сп. „Летоструй“, и на издаваното от Тодор Влайков сп. „Демократически преглед“, излизащо в София и др.
След обявяването на Балканската война турските власти се опитват да арестуват д-р Бурилков, но той успява да избяга в България с руски кораб През войните 1912-1913 г. д-р Бурилков участва като доброволец, а след тях е назначен за струмишки окръжен управител.


Д-р Вл. Бурилков – Окръжен управител на Струмица


Визитни картички на д-р Вл. Бурилков

От август 1914 г. до нача­лото на Първата световна война той се установява в Бургас на адвокатска практика. Тук през 1915 г. той се оженва за Радка Гугучкова,
Д-р Вл. Бурилков участва в Първата световна война като подофицер в 11 Пе­хотна македонска дивизия. В героичните боеве при Криволак д-р Бурилков, който е в състава на 1 дружина от 6 пехотен македонски полк е ранен на 21 октомври 1915 г. За боя при Криволак полк. Петър Дървингов цитира релацията на командира на дружината майор Любомир Стоенчев, от която личи устрема и героизма на нашите части. В книгата му „Действията на 11-а пе­хотна македонска дивизия от Криволак до Богданци 1915 г.“ пише: „Против­никът заема височините североизточно от Криволак. Укрепен е на нея добре. Нашите войски бяха на североизточния склон на височината, около 250-300 крачки от противника, окопани... На 21.X.1915 г. към 9 ч. 30 м. пр. пл. се даде първият артилерийски изстрел от наша страна. Към 11 ч. пр. пл. артилерийс­ката стрелба стана по-усилена. Към 11 ч. 20 м. пр. пл. командирът на 54 полк запита началника на бойната част дали е забелязал разколебание у противни­ка, отдето се отговори, че подобно не се забелязва. Към 11 ч. 40 м. пр. пл. получих заповед от командира на 51-й полк да настъпя с полковата поддръж­ка, за да подтикна бойната част и да атакувам противника. Ротите настъпи­ха... В това време се чу сигналът за атака, ротата начело с ротния си коман­дир поручик Радославов и младшия си офицер подпоручик Циронкаров с гайда, която свиреше „Шуми марица“, настъпи пред лежащата 3-а рота от 54-й полк, мина и през 11-а рота от същия полк, като претърпя големи загуби, залегна при тази последна рота. Тук бе убит подпоручик Циронкаров, 1-а рота с която бях, следваше 2-а рота и залегна непосредствено и малко вдясно от нея, защото малкият фронт бе така задръстен от налягали живи, убити и ра­нени войници, та нямаше где да се настъпва повече, нито пък усилията на началниците и стремителността на новопристигналите роти можа да повдиг­не залегналите роти. Другите роти от дружината бяха вкарани в боя от майор Минчев и вдясно заедно с ротите от 54-й полк. От тях на туй място паднаха командирът на 3-а рота поручик Мечкуевски (ранен), мл. офицер от същата рота Иванов (убит) и младият офицер от 4-а рота подпоручик Бурилков (ра­нен). В това положение бойният ред стоя по-късно от 7 ч. сл. пл., когато се стъмни и ротите почнаха да се оттеглят в окопите си по заповед на началника на бойната част...“


Д-р Вл. Бурилков – Председател на дружеството на запасните подофицери

След като оздравява, Вл. Бурилков е назначен за комендант на гара Криволак (1916-1917 г.), а след това до края на войната е окръжен управител на Ниш.


Д-р Вл. Бурилков – Комендант на гара Криволак, юни 1917 г.

В настъпилото след войните общо униние в резултат на националните катастрофи д-р Бурилков не губи дух. Той се установява отново на адвокатска практика в Бургас и не пропуска случай с перо или на дело да напомни за българските национални интереси. Следният любопитен случай, характеризира патриота Бурилков. По време на кървавите събития от 1923 г. той е мобилизиран по процеса в Средец. След приключването на процеса д-р Бурилков строил всички подсъдими въстаници и ги накарал да викат „Ура за България“, след което ги освободил да си отидат по домовете. Този факт е отбелязан и в неговото досие.
През 1926 г. като член на Демократическия сговор е избран за народен представител от Странджанския край. На 17 декември 1927 г. влиза в депутацията по поднасяне отговора на тройното слово в I редовна сесия на XXII Обикновено народно събрание пред цар Борис III. В Народното събрание той взема отношение по продължаващите убийства в средите на ВМРО, с което си навлича гнева на водачите й.
Любовта към родния край е един от най-важните и определящи двигатели в обществената му дейност. Той е дългогодишен председател на Малкотърновската дружба „Странджански край“. Автор е на предговора на първото сериозно краеведско изследване, книгата на Георги Попаянов „Малко Търново и неговата покрайнина“, отпечатана през 1939 г. В нея отбелязва, че тя е само „начало и подтик за проучване, във всяко отношение, на целия район на Странджа планина“ и пожелава на всички малкотърновци „никога да не забравят своя прелестен роден край и гордо да носят спомена за Странджа“.
Покрай политическата си и професионална работа като адвокат д-р Бурилков продължава да се занимава с журналистика. Основава и редактира вестниците „Бургаска поща“, „Вечерна бургаска поща“, „Бюлетин на българска задруга фашисти“ и др., излизали в продължение на двадесет години. Негови статии редовно присъстват и на страниците на столичните ежедневници „Мир“, „Зора“ и други, в които той отново остава верен на вижданията си по националния въпрос, и на интереса си към отношенията на България с Турция, СССР и Германия. По време на Втората световна война следи и отразява развитието на политическите и военни събития.
След сключването на пакта между Съветския съюз и Германия д-р Вл. Бурилков основава в Бургас Българо-съветско дружество и става негов първи председател. Той заема активна позиция по време на Соболевата акция. Заедно с представители на бургаската общественост изпраща телеграма до цар Борис III в подкрепа на мисията на Соболев. След започването на военните действия между Германия и Съветска Русия дейността му в дружеството замира, за да я възобнови в края на войната. Връщането на Южна Добруджа и Македония изпълва д-р Бурилков с възторг и той не крие радостта си от обединението на Отечеството.
Разправата с политическите противници след 9 септември 1944 г. не под­минава и д-р Вл. Бурилков. Той е изправен пред Народния съд, но под натиска на видни общественици като проф. Янко Атанасов, дипломата Никола Антонов, Илия Бояджиев и други е освободен, като получава условна присъда от го­дина и половина затвор. Посоченият от Вл. Бурилков за свидетел министър-председател Кимон Георгиев, на когото е застъпник в последните парламен­тарни избори, не се отзовава. Новите властници успяват да заличат за дълги години напред обществената и политическа значимост на доктора. От декем­ври 1947 г. е заличен от списъците на адвокатурата, а малко по-късно, от март 1948 г. му е отнето правото на адвокат. На 21 април 1948 г., както на него, така и на семейството му е отнето бургаското местожителство и са наложени ограничения за заселване както в София и Пловдив, така и в граничната зона, където е родното Малко Търново.
Д-р Владимир Бурилков се вълнува от несбъднатите национални тежнения до края на живота си. През 60-те години, когато излизат „Ранните спомени“ на неговия приятел Симеон Радев, и той започва да пише спомени за дейност­та си по време на Младотурската революция. За тази цел издирва и система­тизира огромното си публицистично наследство, но смъртта не му позволи да ги завърши. Въпреки това, разпръснатото из целия периодичен печат твор­чество, както и запазеното в личния му архив го нареждат на едно от първите места сред нашите публицисти и журналисти.
Д-р Владимир Бурилков умира на 2 декември 1968 г. в Бургас.
През 1998 г. заедно с внучката на д-р Владимир Бурилков, моята колежка Ива Бурилкова, подготвихме и издадохме във връзка с 90-годишнината от Младотурската революция книгата с репортажи и статии на бележития й дядо – „Д-р Владимир Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция видяна от специалния кореспондент на „Дневник“. С., 1998, 346 с.“ Книгата беше представена в Съюза на българските журналисти в София, но не можа да стигне до всички интересуващи се от нея, тъй като беше изчерпана за няколко седмици. В нея включихме, запазените във внучката на д-р Бурилков спомените и подбор от неговата публицисти­ка за периода от началото на 1908 г. до Балканската война - 1912 г.
Тъй като една от основните теми в спомените, репортажите и статиите на д-р Бурилков е Младотурската революция, промените в нова Турция, политическия и културния живот на българите в империята, както и дейността на ВМОРО ще се спра накратко на описаните събития в книгата.
Държавните преврати в историята на балканските народи станаха нещо нормално още от XIX век. Но първата балканска революция, поне така се нарича в науката, е Младотурската революция от 11 юли 1908 г. Тя е завър­шек на младотурското конституционно движение, зародило се през 60-70-те години на XIX в., като един от неговите родоначалници е роденият в Ловеч турски реформатор Митхад Паша. Младотурската революция е една от последните в пореди­цата буржоазни революции, имащи ограничен характер в резултата на ико­номическата и политическата слабост на турската национална буржоазия.
Ревелската среща на английския и руския монарси император Николай II и крал Едуард VII от 9 и 10 юни 1908 г. става един от поводите за обявяването на Хуриета (свободата). Решенията й за провеждане нов кръг от реформи в Македония в действителност биха до­вели до осъществяването на автономията на Македония, целта към която се стреми Вътрешната македоно-одринска революционна организация от 15 го­дини. Срещата с взетите решения заварват неподготвени не само управлява­щите в Турската империя, но и младотурците и българското революционно движение в Македония и Одринско. Младотурците са принудени да действат бързо, за да изпреварят развитието на събитията. С провъзгласяването на принципите за свобода, братство и равенство е оповестено и възстановява­нето на Мидхатпашовата конституция от 1876 г. Главните дейци в Младотур­ската революция са преди всичко патриотично настроената част от турската армия и интелигенцията, намиращи се под силно европейско и преди всичко френско влияние, които се стремят да запазят целостта на империята. Опас­ност за тях се оказват и непрекъснатите действия на националните револю­ционни организации на поробените българи, арменци, албанци, араби и др., които преследват не реформирането на империята, а нейното разпадане и създаване на национални държави или присъединяване към вече освободени­те части от отечествата си.
Веднага след провъзгласяването на революцията в империята закипява ак­тивен политически живот, като се създават редица политически партии и дви­жения, легализират се революционните организации и те се включват в по­литически борби, като съответните народности създават свои легални поли­тически организации.
Резултатите от Младотурската революция се оказват нетрайни, тъй като след един кратък период младотурците изменят на широко афишираните принципи, в името на които са дошли. Засегнати са публичио интересите на българите, живеещи в Европейска Турция с провеждането на антибългарската обезоръжителна акция, като успоредно с нея са ограничени и политичес­ките права на българите, изразило се в прекратяването на дейността на Бъл­гарските конституционни клубове, постепенното ограничаване дейността и на Народната федеративна партия (българска секция), която и без това не се ползва с широка обществена подкрепа. Българската екзархия, най-сериоз­ният защитник на българските интереси в Турската империя, се оказва също в доста неизгодна позиция. Като схизматична тя до известна степен се оказва изолирана и зависима от Цариградската патриаршия, която въпреки че се на­зовава Вселенска в действителност е гръцка патриаршия. Положението на българите става все по-нетърпимо и за свободната и вече независима бъл­гарска държава става ясно, че българският национален въпрос може да се реши единствено по военен път.
Като специален кореспондент на вестник „Дневник“, а по-късно и главен редактор на екзархийския орган вестник „Вести“, д-р Владимир Бурилков първоначално е наблюдател на развиващите се събития в Европейска Турция, а впоследствие и активен участник в тях. Изпод перото на д-р Бурилков из­лизат стотици статии за периода от 1907 до 1912 година. Голяма част от тях, особено уводните, не са подписани, но благодарение на запазените в личния му архив броеве, които той е подписал допълнително с мастило, а някои ко­ригирал и допълвал, може със сигурност да се установят почти напълно тези, които той пише през 1908 г. във в. „Дневник“. А за тези, които са от 1907 г. е запазен негов тефтер, в който той прави библиография на отпечатаните статии, като първата е от 6 юни. Тук той отбелязва и свои работи, печатани през 1917 г. във в. „Пряпорец“. В личния му архив са запазени и негови статии от вестниците „Вечерна бургаска поща“ и „Зора", а така също и извадки от негови публикации, но тъй като те излизаха от темата и периода не ги включ­ихме в сборника. При нашите издирвания успяхме да открием и богатата му и много ценна кореспонденция с приятелите му Григор Василев, виден деец на Демократическата партия, адвокат, публицист и държавник, и Тома Карайовов, председател на Съюза на българските конституционни клу­бове и дипломат, допълващи с важна информация неговата биография. (Писмата му до Гр. Василев бяха публикувани в книгата Гр. Василев, Един живот в писма (Из архива на Григор Василев). С., 2000, с. 44-63.)
По-долу предлагам на Вашия интерес две статии на д-р Вл. Бурилков от в. „Дневник“ за отношението на гърци и сърби към народа ни, както в царството, така и в Македония. Поводът за тях е новото назначение на видния наш дипломат Димитър Ризов, от които още тогава личи тяхното единодушие, което по-късно българските инициатори, сред които е и Ризов няма да забележат

Цочо В. Билярски


* * *

ГРЪЦКИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА


Българското общество е още под впечатлението на козните на Патриар­шията против Българската екзархия и днес ни идат съобщения от Атина за нови дръзки гръцки предизвикателства спрямо нашата нация. С една нахалност, противна на най-елементарното приличие в международните отноше­ния, гръцкото правителство действува коварно против българското, като са­мо възбужда демонстрации против нашия нов дипломатически агент в Атина, г. Д. Ризов, за да протелеграфирва след това по четирите краища на света, че гръцкия народ се вълнува против новия български представител, защото бил „фанатик българин и деец по македонското движение“. Ние не можем да си представим грък, който да не е „фанатик грък“ и, ако започнехме да мерим с мярката на гърците последните не би били в положение да изпратят ни един свой агент в България. Но ние, фанатиците българи, сме действително особни „фанатици“, такива към които гърците могат без всякаква опасност за себе си, да бъдат безподобно нахални и дръзки. Нашето поведение към най-святите народни задачи заслужава подобно отношение. Да, гърците имат пълно право да бъдат и нахални и дръзки спрямо нас. Защото, те знаят предвари­телно, че ние едвам реагираме и на най-смелите атаки против нашите наци­онални интереси.
Цели години, ето вече, българското племе е подложено на едно система­тическо изтребление от гърци, турци и сърби. И през тези именно години, докато гърци и сърби си деряха и дерат гърлата да викат по цял свят, че българите тях изтребляват, България седи безучастна пред грозното зрели­ще на постоянно унищожение и опустошаване на цели български покрайнини. Нещо повече, убийците продължават да бъдат обвинители, а жертвите търпят още положението си на обвиняеми. Ако на наше място би бил някой друг народ, подобна резигнация би му се видяла нещо чудовищно, нещо необяс­нимо. Румъния, за пет румъни в Македония, скъса сношенията си с Гърция, изгони гръцките поданици от държавата си. Какво е предприела България в защита на нашите жизнени интереси? Лишени ли сме ние от инстинкта за самосъхранение?
На нас не действува нищо. Дори ясните и ужасни за нашето народно дело цифри на полковник Верана не предизвикаха никакъв признак на требване нито у обществото, нито у правителството. Ние не видяхме дори поне на чужбина някой български дипломат, да използува тези цифри за разяснение пред европейското обществено мнение на същинското положение в Македо­ния, да посочи на истинските жертви и истинските убийци. Всички намират за най-изгодно да не нарушават своето спокойствие. Те мислят, че някой друг е натоварен с мисията да се грижи за българските работи.
Но не е само това. Гръцката патриаршия, която се инспирира направо от Атина и която е ръководителка на гръцкия четнически терор в Македония, не престава да работи против българската светиня, против Българската екзар­хия. Такрира на патриаршията подаден на великия везир, с който се иска или вдигането на екзархията от Цариград, или променяване облеклото на екзар­хийското духовенство, бе преминат мълком и от българското общество и от българската преса. Не е само вярата, че такрира ще остане без последствие, което накара нашето общество да не вдига тревога. Ние мислим, че и тука най-голямата причина лежи в нашето пренебрежение към всички въпроси от национално естество.
Надали има нужда от привеждането на други примери, за да се доказва апатията, която е обзела в последните години българското общество и бъл­гарската държава. Достатъчно е само да споменем сръбските постоянни пре­дизвикателства, на които ние едва реагираме.
При това наше поведение, твърде лесно обясними са и последните гръцки топурдии против нашия дипломатически агент г. Ризова. Ние мислим, че на гръцкото правителство, ако то се осмели да иска отзоваването на г. Ризова, може да се даде само заслуженият отговор: да се иска не само отзоваването на Залакоста, но и да се скъсат всякакви връзки с тази мизерна държавица, която живее само с идеята за борба с българщината.
Всяка слабост, която би се проявила в случая, ще бъде за сметка на нашия престиж.
Публ. във в. „Дневник“, бр. 1969, 15 януари 1908 г.
* * *

СРЪБСКИТЕ ИЗЛИЯНИЯ ЗА Г. РИЗОВА

Г-н Д. Ризов, нашият досегашен дипломатически агент в Белград, възбуж­да в този момент твърде голям интерес поради своята странна съдба. С не­говата личност се занимават еднакво два народа, които ние смятаме днес за еднакви неприятели на българската нация. Г-н Ризов е злобата на деня и в Белград, и в Атина. Сърбите устрояват тържествено заседание на дружест­вото „Славянски Юг“ в чест на г. Ризова, на което заседание ще говори бив­шият сръбски дипломатически агент в София г-н Джая. Нашите задтимокски братя въздигат г. Ризова до степента на един борец за сръбско-българското братство и са неприязнено настроени против неговия заместник г. Тошева, когото смятат за сръбски неприятел...
По едно чудно противоречие между двама единомисленици, не на същото мнение са за г. Ризова гърците, верните съюзници на сърбите в борбата про­тив нашите сънародници в Македония. Според изявленията на един българс­ки дипломат, напечатани в загребския вестник „Obzor“, гърците не искали да търпят г. Ризова в Атина, защото те не признавали съществуването на никак­ви българи в Битоля, а г. Ризов е битолчанец. Ето защо гърците наричат пос­ледния „фанатик българин от гръцко произхождение“.
По отговора, който заслужава гръцкото правителство, ако се осмели да направи постъпки пред България за отзоваването на г-н Ризова, ние си казах­ме вече думата.
Днес искаме да се спрем върху чувствата, които проявяват сърбите по повод преместването на г. Ризова от Белград.
Сърбите говорят за загубите, които щяло да претърпи делото на сръбско-българското сближение.
Този глас, който иде днес от Сърбия е твърде интересен. Сръбско-българско сближение! Може ли да се говори днес за подобно нещо? Дори, бихме казали, имат ли в този именно момент сърбите право да говорят за някакви братски чувства към българския народ? Мислят ли те, че българският народ, във всички свои слоеве, може да закрие очи пред онова, което се върши от сърбите в Македония за сметка на българите? Мислят ли те, че сладките и ефтини фрази за братство могат да ни приспат?
Нашите братя зад Тимока, между които безспорно има и искрени приятели на сръбско-българското приятелство, трябва да разберат, че днес българите не могат да се задоволят само с празни излияния.
Докато сръбското общество и сръбската държава поддържат с всички свои сили и в съюз с гърци и турци една престъпна борба против нашите сънарод­ници в Македония, дотогава най-разумно ще бъде и от едната и от другата страна да престанат всякакви сантименталности на счет някакво фиктивно братство. Докато продължава днешното поведение на сърбите по македон­ския въпрос, докато те работят против свободата на македонския българин, дотогава отношенията между България и Сърбия могат да бъдат само отно­шения на две противни една на друга страни, които взаимно ще се преследват. От техните междуособни борби, може би, ще се възползува други трети, но не на България се пада отговорността за това положение и не тя е оная, която ще търпи по-големите загуби.
Българското общество и българската държава са си поставили по маке­донския въпрос един идеал, който изхожда от истинското съчувствие, което питае свободният българин към своя заробен македонски сънародник. Бъл­гария е искрен борец за автономията на Македония. Това е въжделеното же­лание и на всички роби в Македония. Автономна Македония е идеал, който намира отзвук в сърцата на всички културни люде в Европа. Само сърбите и гърците се противопоставят на това стремление на македонците.
В своята македонска политика сърбите не могат да се проникнат от никак­ва идея на човещина и състрадание към поробените. Тяхната политика е его­истична. Жалкото е, че е и донкихотска.
Няма никакви признаци, по които да се вижда, че у сръбското общество и сръбската държава е настъпило някакво отрезвление. А докато това е така, България трябва да бди върху своя неприятел, въпреки единичните прояви, които сочат за съществуването в известни среди на стремление за споразу­мение с България.
Не може да има никакво съмнение, че българското общество гледа симпатично и на онези малки проблясъци на здраво схващане на политиката, която би била най-изгодна за слабата Сърбия по отношение на България, колкото малък и да е броят на представителите на това схващане. Още по-приятно е да констатираме в този кръжок и почтените г. Джая и Люба Стоянович.
Въпреки всичко това обаче, гласовете идящи от Сърбия за сближение с България са без всяко значение за сръбската реална политика, а докато това е така, българските държавници не могат да обръщат внимание върху тях.
Публ. във в. „Дневник", бр. 1970, 16 януари 1908 г.