СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

След излизането на България от Първата световна война през 1918 г, пред нея възникват редица проблеми. Националният въпрос не е решен по военен път и дори се явява опасност от ново разпокъсване на българските земи и заграбване на нови части от тях от сръбските, гръцките и румънските съседи на България. В страната царят спекула и скъпотия. Жертвите, които България дава по бойните полета от октомври 1915 г. до септември 1918 г., са огромни. Много войници от нашата армия са оставени от коалиционното правителство на Александър Малинов като заложници в ръцете на англо-френските войски.

Друга, немалка част от тях са в пленническите лагери на противника. Цифрата набъбва и когато към тях да се прибавят и пленените войници и офицери през предишните години по време на бойните действия.
Българската историческа литература досега е проучвала въпроса за военнопленниците единствено чрез отношението на БКП към чуждите военнопленници в България и към българските, които се намират в ръцете на врага(1). Отношението на българската буржоазия, на отделни нейни представители и на военните историци до 1944 г. към военнопленниците и заложниците е слабо отразено в посочената литература. По-подробни сведения за това може да се получат и от издадените спомени на бивши български военнопленници и заложници(2).
За всяка страна въпросът за военнопленниците възниква веднага след включването й във военните действия. Години преди започването на Първата световна война се изработват Хагската и Женевската военнопленническа конвенция. Член 14 от Хагската конвенция гласи: „Още в самото начало на войната се урежда у всяка от воюващите държави и в даден случай – у неутралните страни, които ще приемат воюващи в земята си, освободително бюро за военнопленниците. Това писалище, натоварено да отговаря на всички запитвания, които се отправят до него, получава от разните меродавни места всички съобщения относно интерниранията и преместванията, освобожденията под дума, разменянията, отклоненията, влизанията в болници и умрелите, както и други необходими сведения, за да се почне и държи явна лична бележка за всеки военнопленник. Бюрото трябва да внася в нея номера на списъка, името и презимето, възрастта, месторождението, чина, войсковата част, раните, датата и мястото на пленяването, интерниранията, раните и смъртта, както и всички особени сведения. Личната бележка ще се връчи на надлежното воюващо правителство след сключването на мира.

 

Освободителното бюро е натоварено също да прибере и съсредоточи всички вещи за лична потреба, ценности, писма и пр., които се намерят на бойното поле или се оставят от пленници, освободени под дума, разменени, отклонени или починали в болниците и амбюлансите, и да ги предаде на заинтересованите.“(3)
Докато се водят военните действия, воюващите страни до известна степен се съобразяват с военнопленническите конвенции. Но след излизането на България от войната положението, в което е поставена, е изключително трудно. Това се дължи преди всичко на политиката на Малиновото правителство по време на сключването на Солунската военна конвенция на 29 септември 1918 г. за спиране на военните действия. Българското правителство сключва споразумението, тъй като се вижда заплашено не само от поражението, очертало се след пробива при Добро поле, но и от избухналото Войнишко въстание 1918 г. и от опасността то да се разрасне след демобилизацията. Това въстание-метеж е в резултат на деморализиращата пропаганда и дейност на тесните социалисти и земеделците на фронта и в тила. Не е малка и опасността от навлизане на съюзническите войски след пробива в старите предели на България, ако не се сключи наложената конвенция. От страна на Съюзните антантски сили конвенцията е подписана от генерал Франше д`Епре, а като делегати на българското правителство – от Андрей Ляпчев, генерал Иван Луков и Симеон Радев. За българските военнопленници в нея дословно е написано: „5. Българските войскови части, намиращи се западно от Скопския меридиан и принадлежащи на 11-а германска армия, ще сложат оръжие и ще се считат до нова заповед военнопленени; офицерите ще запазят оръжието си. 6. Българските военнопленени ще бъдат до сключването на мира употребени за работа в Ориента от съюзните армии без взаимност по отношение на съюзните военнопленени. Тези последните ще бъдат веднага предадени на съюзните власти, а интернираните граждански лица ще бъдат свободни да се завърнат по домовете си.“(4)
От 2 до 4 октомври 1918 г. на съглашенските военни власти са предадени като заложници 1-ва пехотна Софийска дивизия в състав 1-ви, 6-и, 25-и, 41-ви и 42-ри пехотен полк и 1-ва, 16-а и 25-а Сборна дружина; 6-а пехотна Бдинска дивизия в състав 3-и, 15-и, 51-ви и 52-ри пехотен полк и 15-а и 36-а Сборна дружина, една етапна и една опълченска дружина, две гаубични, една полска и четири планински батареи; 302-ра пехотна дивизия в състав 19-и, 35-и, 36-и, 70-и, 71-ви, 72-ри и 82-рн пехотен, 3-и етапен, 13-и опълченски и 3-и гаубичен полк. Общата численост на заложените дивизии е 86 475 души(5). В ръцете на противника до пробива при Добро поле има около 30 000 души военнопленници и дезертьори(6).


Димитър Мишев

Офицерите са разположени в пленническите лагери Гросети, Лерин, Секулево и Сорович(7). Войниците, военнопленници и заложници, са разпределени в пленническите депа в околностите на Атина (Лиосия, Руф, Ганди), Коринт, Крит (Канеа), Ламия, о. Халки, Калмати, Патрас, Янина, Лариса, Солунско (Микра, Шамли, Шехтанлък, Караманкьой) и Кавала(8). Български военнопленници има и в крепостта Паланиди, о. Итака, Навплион, в Белгия, Франция (о. Корсика, депо Корте), о. Малта, Египет (пленнически лагер Сиди Бешра, близо до Александрия) и в Испания (Барцелона)(9).
В член 105 от наложения на България Ньойски мирен договор (27 ноември 1919 г.) се казва: „Възвръщането на българските военнопленници и интернирани граждански лица ще се извърши колкото се може по-скоро след влизането в сила на настоящия договор и ще се изпълни с най-голяма бързина.“(10)
По сведения на ген. Тодор Кантарджиев от края на 1919 до април 1920 г. в България се завръщат 48 572 заложници и пленници(11). А по данни на Щаба на войската към юли 1920 г. броят на българските пленници и заложници е 111 811 души(12).
За освобождаването на българските военнопленници и заложници изключително голяма е дейността на видния наш общественик, публицист и историк академик Димитър Мишев, за когото имахте възможност да прочетете преди време в „Сите българи заедно“. Отново искам да припомня, че когато Димитър Мишев застава начело на Дружеството за освобождение на военнопленниците двама от неговите синове са загинали като офицери – първият през Балканската война при Люлебургаз, а вторият като пилот през Първата световна война при Прилеп. Та той не е загрижен за своите синове, а за синовете на Родината, изпаднали в това тежко и нечовешко положение.

Луи Франше д'Еспере

Тази му дейност започва в Швейцария през 1919 г., когато ръководи Българския съюз в Швейцария(13). Той използва големия си авторитет пред много политици и общественици във Франция, Англия, САЩ и Швейцария, за да обърне вниманието им върху непосилния режим, при който са поставени българските военнопленници в Сърбия и Гърция, и жестокостите, извършвани над тях.
На 11 юли 1919 г. Димитър Мишев като председател на Българския съюз в Швейцария изпраща от Лозана телеграми с еднакво съдържание до Жорж Клемансо, председател на Мирната конференция в Париж, до председателите на американската, английската, италианската и японската делегация, до Жонсон, член на американската делегация, до Кровс, член на английската делегация, до Тардийо, член на френската делегация, до Кастолди, член на италианската делегация, до Адатши, член на японската делегация, до председателите на парламентите и сенатите в съглашенските държави, до председателя на Международния Червен кръст в Женева, до медицинските факултети в университетите, до председателите на Червения кръст и до вестниците на съглашенските и неутралните държави, до Фердинанд Бюисон, председател на Съюза за правата на човека, и др. В тях Димитър Мишев настоява да бъдат репатрирани останалите повече от 100 000 български военнопленници, гниещи във военнопленническите депа в околностите на Солун. В телеграмата Мишев набляга на това, че военнопленниците са всъщност заложници, сложили оръжие по заповед, без да познават вкуса на поражението, и че тяхното предаване в плен ускорява края на Първата световна война и победата на Съглашението(14).
Д. Мишев неколкократно се обръща към Международния комитет на Червения кръст в Женева с молба да се направи проверка на положението на българските военнопленници в Сърбия и Гърция(15). Той търси и съдействието на медицинските факултети в университетите в Базел и Бери(16).
Димитър Мишев използува личното си познанство с големия приятел на България и познавач на националния въпрос на Балканите Леон Ламуш, за да информира чрез него държавния секретар на военните съдилища на Франция за тежкото положение на българските военнопленници в Сърбия(17).
Своите блестящи качества на публицист в защита на българските веннопленници Д. Мишев проявява на страниците на редактираните от него списания „Плебисцит“, издавано в Лозана, и „Съвременни балкански въпроси“ – в Париж(18).
Българският съюз в Швейцария, ръководен от Д. Мишев, води кореспонденция с българските военнопленници във Франция и с техните семейства в България, с което им засвидетелствува моралната си подкрепа и ги подпомага с парични средства. Тази хуманна дейност се върши от секретаря-касиер на съюза д-р Никола Герджиков, роден в Одринско и завеждащ акушеро-гинекологична клиника в Женева(19).

ген. Тодор Кантарджиев

След завръщането си в България Д. Мишев застава начело на Българската лига за самоопределение на народността и на Българската лига за защита на правата на човека, които провеждат редица акции за връщане на българските военнопленници от Сърбия и Гърция, незаконно задържани от техните правителства.
В писмо от 20 март 1920 г. до председателя на Съюза на учените, писателите и художниците Д. Мишев настоява да се отправи призив към всяко човеколюбиво дружество и към подобните институти във всички славянски държави да се издигне „високо глас за освобождението на нашите пленници, като жигоса безчовечното, което опитва да си свие гнездо в Белград и Атина“(20).
На 6 юни 1920 г. Българската лига за самоопределение на народността и столичните културни дружества(21) свикват събрание във Военния клуб в София, на което Д. Мишев произнася голяма реч на тема „Съюзните велики сили и пленниците“. В нея той изразява вярата си, че хуманността ще надделее в Сърбия и Гърция. Д. Мишев изтъква и причините, поради които се задържат военнопленниците– Сърбия иска материални компенсации и оказва политически натиск върху България, а Гърция използува като причина немотивираното искане да се върнели „отвлечените и побългарявани“ гръцки деца от Драмско и Серско от българските войници. Всъщност целта е да се задържи масовата пленническа работна ръка и при престъпна експлоатация да се използува за безплатна тежка физическа работа. В заключение ораторът казва: „Но нашите пленници са дадени не на Гърция и Сърбия, а на великите съюзни сили. За него носят отговорност пред човечеството Франция, Англия и Италия не защото го вършат, но защото го търпят. Пленниците се повериха на тях, на тяхната рицарска дума. Върховен човешки дълг е да се тури край на ужасното положение на българските пленници в Гърция и Сърбия, като се освободят и репатрират веднага.“(22)
След Д. Мишев на трибуната застава Екатерина Каравелова, която в кратка реч говори за опитите на България да се подобри участта на военнопленниците(23). Събранието завършва с приемането на резолюция, прочетена от добруджанския деец д-р Петър Вичев, и с избирането на делегация в състав Димитър Мишев, П. М. Матеев, Велчо Т. Велчев, проф. д-р Любомир Милетич, проф. Анастас Иширков, Екатерина Каравелова и Никола Станев, която да предаде резолюцията на представителите на великите сили й на неутралните страни в София(24). Резолюцията от събранието е предадена на 3 юли 1920 г. от Д. Мишев и П. Матеев на представителите на Франция, Англия, САЩ и Италия в София(25).
Димитър Мишев, Н. Станев и д-р П. Вичев от името на Българската лига за самоопределение на народността и от столичните културни дружества отправят призив до директорите на гимназиите и прогимназиите във Видин, Лом, Враца, Плевен, Русе, Шумен, Варна, Търново, Габрово, Кюстендил, Пловдив, Пазарджик, Сливен, Бургас, Кула, Белоградчик, Фердинанд, Берковица, Рахово, Никопол, Бяла и Бяла Слатина да организират протестни събрания в цялата страна и „протестният глас на българския народ се обърне към човешката съвест от име[то] на хилядите несретни семейства, чиито бащи, синове и братя въпреки тържествената дума на Съглашението се държат вече две години заложници“(26).
По решение на Великата масонска ложа в България на 16 януари 1921 г. на учредително събрание се основава Дружество за освобождение на българските пленници и се приема устав. За негов председател е избран Димитър Мишев, за секретар – Трифон Трифонов – и двамата членове на ложата(27). Димитър Тошев, син на дипломата Андрей Тошев, бивш военнопленник на остров Корсика, е избран за касиер на дружеството, д-р Д. Енчев – за деловодител и за членове полковник Димитър Аламанчев, П. Лобанов, П. Д. Крусев, Папанчев и Д. Лидси.
Дружеството започва да издава на български и на френски език като свой орган вестник „Нашите пленници“(28).
Член 1 от устава гласи: „Дружеството за освобождение на,българските пленници има за цел: да издирва и работи за освобождението на пленници-българи, гдето и да са те; да събира парични и вещни дарения за подпомагане участта им.“(29) Дейността на дружеството продължава около една година. Със съдействието на Министерството на войната, на Министерството на външните работи и на Българския червен кръст то издирва останалите живи военнопленници и публикува списъци с имената и местонахождението им(30).
След изявленията на сръбското правителство, че всички български военнопленници са освободени, дружеството изпраща в Сърбия Васил Гребенаров да разузнае дали има още задържани българи в Нишката крепост(31).
Обществеността в София организира благотворителни вечеринки в локал „Атлантик“, а театралната агенция „Лира“ – представления, като приходите се предават на дружеството(32). Българският спортен съюз, председателствуван от Стойчо Мошаиов, свиква събрания в защита на правата на българските военнопленници и основава фонд „Нашите пленници“, като средствата, събрани от него, също се предават на дружеството(33). То отпуска парични помощи на освободени и избягали от сръбски и гръцки плен български военнопленници(34). На него се изпращат копня от сведенията за издирените от Министерството на войната и от Министерството на външните работи български военнопленници(35).
Димитър Мишев получава писма и от офицери и войници, военнопленници в Нишката крепост, с молба той да даде гласност на страданията им, да направи официални постъпки за тяхното освобождаване, тъй като ги заплашва сръбски военен съд по фалшиви обвинения като виновници за нанесените щети по време на войната(36).
Копие от писмото на д-р Филков, лагерен лекар в Лесковац, до Щаба на войската е изпратено и до Д. Мишев. В него лекарят съобщава за липсата на каквито и да е хигиенни условия и лекарска помощ, за изтезанията и побоищата, на които са подложени от сръбските лагерни власти българските военнопленници в лагера в Лесковац. Ето как лекарят описва едно от мъченията над българските военнопленници: „Най- обикновеното телесно наказание, препоръчано от сръбското военно министерство, над пленниците е било връзването им за някое дърво или стълб. Пленникът се привързва с гръб към дървото, краката високо 1/2 метър от земята, ръцете се опъват назад и нагоре, връзват се около дървото, краката силно прибрани и завързани също в дървото. Когато е слънчев ден, лицето на вързания пленник е обърнато към слънцето, връзването трае според естеството на грешката, и то най-малко 2 часа.“(37) В писмото си д-р Филков споменава, че сръбските власти не се съобразяват с никакви конвенции и не разрешават военнопленниците да получават и да изпращат писма и колети(38). Заставят ги да живеят в землянки върху голата земя, без покривки, отопление и осветление и да работят по шосета и железопътни линии(39).
Във връзка със създалата се ситуация в западната ни съседка Здравка Мичева, пише че от всичко това страдат и сръбският народ, защото българските военнопленници съдействуват за увеличаване на безработицата в страната. Но в същото време те са естествен резерв на революционните сили в антиправителствените акции и стачното движение(40).
А левият гръцки вестник „Ризоспастис“ пише, че за да намалят надниците на гръцките работници, административните власти в Тесалия използуват безплатния труд на българските военнопленници в Гърция и укриват тяхното присъствие там(41).
В статията си „Ньойският договор и българските пленници“ Д. Мишев изразява задоволството на българската общественост, че Обществото на народите е възложило грижата за освобождаването на пленниците на Фритьоф Нансен, и опасенията си, че делегатите на Международния Червен кръст Шлемер и д-р Щайнмец няма да могат да се справят с възложената им задача да установят броя на българските военнопленници в Сърбия и Гърция поради липсата на пленнически списъци(42). Това принуждава дружеството да публикува пленнически списъци на страниците на дружествения орган в. „Нашите пленници“(43).
На 21 януари 1921 г. делегация на дружеството предава на делегатите на Международния Червен кръст д-р Шлемер и д-р Щайнмец писмо и pro memoria от името на дружеството за неизпълнението на чл. 105, 109 и 110 от Ньойския договор за връщане на българските войници и офицери, затворени в Нишката крепост по фалшиви обвинения за уж извършени от тях жестокости и зверства на сръбска територия. В писмото се напомня, че липсват пленнически списъци, с което се затруднява издирването и освобождаването на военнопленниците(44).
На 25 януари 1921 г. делегацията връчва писмо с подобно съдържание и Pro memoria и на ген. де Фурту, председател на Военната съюзническа комисия в България, който изпраща препис от него до маршал Фош, председател на Военния съюзнически комитет във Версай(45).
В защита на българските военнопленници в Нишката крепост Д. Мишев от името на дружеството изпраща на 25 януари 1921 г. телеграма протест до Жул Камбон, председател на Посланишката конференция в Париж, на 2 март – до Сръбското бюро на пресата в Белград, на 12 март и на 22 април – до сръбското военно министерство. На 21 февруари дружеството търси и използува посредничеството и на Българския църковен народен събор пред сръбския патриарх Димитрий. Публикуват се и писма на затворените български офицери и войници в Нишката крепост до българското и сръбското правителство и до техни близки. В писмата се отхвърлят измислените срещу тях обвинения за извършени жестокости на сръбска земя. Публикуват се и биографични сведения за тях и справки за участието им във войната, като се доказва невинността им(46). Благодарение на активното застъпничество на Д. Мишев сръбските власти освобождават всички военнопленници от Нишката крепост(47).
В телеграма до в. „Манчестер Гардиан“ от 13 февруари 1921 г. дружеството протестира и срещу незаконното задържане на български военнопленници в Гърция, които са използувани за каторжна работа в рудниците и островите още от времето на Междусъюзническата война през 1913 г., представяни от гръцките власти като „македонски славяни“, и обвинявани в „комитаджийство“(48).
В писма до ген. де Фурту от 2 април 1921 г. и до испанския посланик в София от 17 юни Д. Мишев поставя въпроси във връзка с издирването на български военнопленници, използувани за принудителна работа в мина Шамбери, близо до Гренобъл, и на задържаните в Барцелона(49).
През април 1921 г. между Д. Мншев. и Гюстав Адор, председател на Десетата международна конференция на Червения кръст в Женева, се разменят писма по въпроса за необходимостта Сърбия и Гърция да предадат пленнически списъци на България и на представителите на Международния Червен кръст, за да се ускори ликвидирането на военнопленническия въпрос(50).
В статия от 25 юни 1921 г., озаглавена „Пленниците и официалното човеколюбие“, Д. Мишев изразява надежда, че човечността ще надделее и че със съществуването на пленническия въпрос във века на хуманизма „човечеството е пред най-голямо падение, човеколюбието е останало само в уставите на Червените кръстове в Европа“. В заключение той подчертава: „Съвестта на демокрацията е една. Чиста и светла, тя има едно върховно призвание на Балканите: да очисти пътя за разбиране и да тури основата на братство и човещина, каквито времето й цивилизацията налагат на балканци.“(51)
Дружеството за освобождение на българските военнопленници, като използува влиянието на двамата приятели на България лорд Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон над Фритьоф Нансен, настоява да се организира анкета, която да разкрие тежкото състояние на българските военнопленници в Сърбия и Гърция и да ускори репатрирането им(52).
На заседание на дружеството на 16 август 1921 г. е взето решение да бъде изпратена делегация в състав председателя Димитър Мишев и секретаря Трифон Трифонов, „която да представлява дружеството пред бюро International pour la defence des droits des peuples и пред човеколюбивите д[ружест]ва в Швейцария, както и да влязат във връзка с високопоставени лица в Швейцария, Франция и Испания, също и да правят постъпки непосредствено пред официалните учреждения в тия страни, за освобождение, репатриране и издирване на останалите наши пленници от войните, понеже едно лично съприкосновение се налага“(53). Средствата за командировката отпуска пленническият фонд на Българския спортен съюз(54). Активната родолюбива и хуманна дейност на видния наш общественик, публицист и историк Д. Мишев изиграва голяма роля за решаването на българския военнопленнически въпрос след Първата световна война.
В личния архивен фонд на Димитър Мишев, представляващ една документална съкровищница и съхраняван в Централния държавен исторически архив се съхранява машинописно копие от Устава на Дружеството за освобождение на българските пленници, което Ви предлагам заедно с брошурата „Българските пленници в Гърция и Сърбия“ без каквито и да е съкращения.

Цочо В. Билярски

----------------
БЕЛЕЖКИ:
() Вж. В. Коларов, Спомени, С., 1968, с. 341, 342, 346, 347, 349, 350, 352, 353, 356, 613, 621; Д. Тишев, Борбата на БКП за освобождаване на пленниците заложници след Първата световна война. – „Трудове на Военната академия „Г. С. Раковски“, 1962, т. 4, с. 51–78; Е. Атанасова, Борбата на БКП за защита и освобождаване на пленниците заложници след Първата световна война и проявите на пролетарска солидарност и интернационализъм. – сп. „Военноисторически сборник“, 1964, № 2, с. 24–39; Е. Евстатиева, Положението на македонските българи военнопленници от сръбската армия в Австро-Унгария и отношението към тях на австро-унгарското и българското правителство. – сп. „Военноисторически сборник“, 1968, № 5, с. 20–31; Е. Евстатиева: Военнопленниците в България и тяхната защита от БРСДП. – „Годишник на СУ“, 1970, т. 61 (1968), с. 321–365; Е. Евстатиева, Георги Димитров в защита на военнопленниците в България по време на Първата световна война. – сп. „Известия на Института по история на БКП“, 1971, т. 28, с. 71–91.
(2)    Т. Кантарджиев, Пленените дивизии. Предаване, живот и освобождаване, С., 1919; Т. Кантарджиев, В заложничество и у дома, С., 1927; М. Гочев - Гълин, Пленникът на остров Корсика. Действителен разказ, С., 1924; М. Пенчев, Защо и как загинаха 9-те офицери в о. Корсика. – в. „Днес“, 26 септ. 1936; П. Димитров, За нашите пленници, Сливен, 1919; Д. Доденов, Животът и имената на някои български пленници в гръцките острови. Мистериите на крепостта „Паланиди“ и българите в нея, т. 1, Пловдив, 1926; Г. Савчев, В гръцки плен, С., 1931; К. Ципушев, 19 години в сръбските затвори. Спомени, С., 1943, с. 57–65; А. Гиргинов, От война към мир, С., 1937, с. 290, 291, 310–317. (В тази книга авторът прави опит да отхвърли отговорността за подписването на Солунското примирие от кабинета на Александър Малинов).
(3) В. „Нашите пленници“, № 1, 25 февруари 1921, с. 1–2; ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 1000 л. 1–2.
(4) Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. 1, С., 1925, с. 80–81.
(5) Т. Кантарджиев, В заложничество и у дома, с. 51.
(6) Пак там, с. 60.
(7) Пак там, с. 52.
(8) Пак там, с. 60.
(9) Пак там, с. 61.
(0) Б. Кесяков, Пос. съч., т. 2, С., 1926, с. 145.
(1) Т. Кантарджиев, В заложничество и у дома, с. 61.
(2) Б. Кесяков, Пос. съч., т. 2, с. 144.
(3) Ц. Билярски, Дейността на Българския съюз в Швейцария през 1919 г. – сп. „Военноисторически сборник“, 1981, № 3, е. 76–89; Ц. Билярски, Дейността на Димитър Мишев в защита на българските военнопленници след Първата световна война. – сп. „Военноисторически сборник“, 1985, № (, с.144-153; Българските пленници в Гърция и Сърбия, С., 1920, с. 14. За целокупната обществено-политическа и творческа дейност на Д. Мишев вж. и Ц. Билярски и И. Пасковq Архивен фонд „Димитър Мишев“. – сп. „Известия на държавните архиви (ИДА)“, 1982, т. 44, с. 229–249; X. Бръзицов, Един час при Димитър Мишев. – в. „Литературен глас“, № 35, 12 май 1929, с. 3–4.
(14) Българските пленници в Гърция и Сърбия, с. 5–7.
(15 Пак там, с. 8–14; ЦДА, ф. 1546 к, on. I, а. е. 826, л. 1–2.
(16)     ЦДА, ф. 1546 к, on. 1, а. е. 827, л. 1; а. е. 840, л. 1.
(7)     Пак там, а. е. 828, л. 1–2.
(8) Questions d’actualités balkaniques, (Paris), 1919, № 1, 4, 5; Le Plébiscite, (Lausanne), 1919, № 1, p. 11–12.
(19) M. Гoчев-Гълин, Пос. съч., с. 114–116; Ц. Билярски, Пос. съч., с. 78, 81 и 88.
(20)    ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 989, л. 1–2.
(21)    Дайте ни пленниците! – в. „Напред“, № 288, 7 юни 1920, с. 1; За заложниците в Гърция и Сърбия. – в. „Пряпорец“, № 122, 7 юни 1920, с. 1.
(22)    Д. Мишев, Съюзните велики сили и пленниците, С., 1920, с. 9 и 12.
(23)    В. „Напред“, № 288, 7 юни 1920, с. 1; в. „Пряпорец“, № 122, 7 юни 1920, с. 1.
(24)    В. „Напред“, № 288, 7 юни 1920, с. 1; в. „Пряпорец“, № 122, 7 юни 1920, с. 1; ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 864, л. 10–12; а. е. 987, л. 1–10.
(25)    ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 1005, л. 1.
(26) ЦДА, ф. 1546 к, on. 1, а. е. 882, л. 1.
(27) В. Георгиев, Международни прояви на масонската Велика ложа на България (1918–1936 г.). – сп. „Исторически преглед“, 1981, № 6, с. 6.
(28) От българското издание на вестника излизат два броя – № 1 на 25 февр. и на 2 на 25 юни 1921 г., а от френското само един – на 3 март 1921 г. Българското издание се печата в печатница „Ново време“ в тираж 1500 бр., а френското – в Придворната печатница „Ив. Кадела“ в Цариград в тираж 500 бр. и се разпространяват чрез агенция „Куриер“ за ръчна продажба в будките „Нови Карпати“, „Модерен театър“ и „Кафене Сплендид“ в София. Винетката на вестника е изработена от Минчо Никифоров (вж. ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 992, л. 2, 3; ф. 1626 к, оп. 1, а. е. 31, л. 39, 42, 77, 79, 80, 86–93; а. е. 32, л. 1, 2).
(29)     ЦДА, ф. 1546 к, on. 1, а. е. 991, л. 1.
(30) Пак там, а. е. 993, л. 1–3; а. е. 994, л. 1, 2; в. „Нашите пленници“, № 1, с. 6–8; № 2, с. 10–12; Nos prisonniers de Guerre, № 1, 3 mars 1921, p. 6–8.
(31) ЦДА, ф. 1626 к, оп. 1, a. a. 29, л. 1.
(32) Пак там, a. е. 24, л. 1; а. е. 31, л. 103.
(33) Пак там, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 992, л. 4; ф. 1626 к, оп. 1, а. е. 26, л. 1; а. е. 28, л. 1
(34) ЦДА, ф. 1626 к, оп. 1, а. е. 30, л. I; а. е. 31, л. 8–10, 22, 26 и 47.
(35) Пак там, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 993, л. 1–3; а. е. 994, л. 1 и 2.
(36) Пак там, а. е. 34, л. 1–2; в. „Народна отбрана“, № 630, 11 юли 1921, с. 2.
(37) ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 993, л. 3.
(38) Пак там, л. 3.
(39) Пак там, л. 1.
(40) З. Мичева,  Българо-югославските отношения (1919–1923). – сп. „Векове“, 1980. № 3, с. 14.
(41) В. „Ризоспастис“, Атина, № 1272, 13/26 февр. 1921; вж. ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 996, л. 1 (препис – машинопис).
(42) В. „Нашите пленници“, № 1, с. 2.
(43) Пак там, с. 6–8;№ 2, с. 10–12.
(44) Пак там, № 1, с. 3–4.
(45) Пак там.
(46) Пак там, с. 4, 5–6; № 2, с. 2–4, 7–9.
(47) В. „Народна отбрана“, № 630, 11 юли 1921, с. 2.
(48) В. „Нашите пленници“, № 1, с. 4–5.
(49) Пак там, № 2, с. 6, 7.
(50) В. „Нашите пленници“, № 2, с. 5–6; ЦДА, ф. 1546 к, оп.1, а. е. 1008, л. 1–2.
(51) В. „Нашите пленници“, № 2, с. 1–2.
(52) ЦДА, ф. 1546 к, on. 1, а. е. 997, л. 2–4.
(53) Пак там, а. е. 1002, л. 1; ф. 1626 к, оп. 5, а. е. 31, л. 20, 25.
(54) Пак там, ф. 1546 к, on. 1, а. е. 1002, л. 1.


ПРИЛОЖЕНИЯ:


№ 1

УСТАВ

НА ДРУЖЕСТВОТО ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕННИЦИ (ПРИЕТ НА 16 ЯНУАРН 1921 ГОДИНА ОТ УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ)


Чл. 1. Дружеството за освобождение българските пленници има за цел: да издирва и работи за освобождението на пленници–българи, гдето и да са те; да събира парични и вещни дарения за подпомагане участта им.
Чл. 2. За да постигне целта си, дружеството си служи със средства: а) Морални: печат, статии, позиви, мемоари, брошури, беседи, събрания, общения с наши и чужди политически и обществени дейци, с представители на наши и чужди хуманитарни дружества, с хора на науката; б) Материални: помощи, подаръци, волни пожертвувания от частни лица и общества и пр.; забави, вечеринки и др.
Чл. 3. Седалището на дружеството е в гр. София.
Чл. 4. Член на дружеството е всеки, който усвои целите и средствата му.
Членовете се приемат от Управителния комитет. Редовен член е всеки пленник по право и всеки гражданин и гражданка, внесли каква и да е помощ на дружеството. Почетен член е всеки, който е внесъл повече от хиляда лева помощ или с дейността си е принесъл особена заслуга за освобождението и живота на пленниците.
Чл. 5. Дружествените работи се ръководят от Управителен комитет, състоящ се от осем души, избрани от общото събрание. Те избират измежду си председател, секретар и касиер. Сметките на дружеството се проверяват от трима проверители, избрани от общото събрание. Първият управителен съвет и първите проверители избира учредителното събрание.
Чл. 6. Изборът на Управителния комитет става с тайно гласуване. Избрани са ония, които получават най-много гласове.
Чл. 7. Членовете на дружеството във всеки окръг избират пленническа група от три члена, а тия в околията – един дописник, които поддържат връзка с дружеството.
Чл. 8. Управителният комитет представлява дружеството чрез председателя и секретаря, а по въпроси от имуществено естество – чрез председателя и касиера.
Чл. 9. Общото събрание се свиква всеки три месеци при дневен ред, определен и разгласен от Управителния комитет. То изслушва доклада и отчета на Управителния комитет, касиера и проверителите и се произнася върху тях. Взема решение по въпросите в дневния ред. Общото събрание е редовно, колкото и членове да присъствуват. Решенията се вземат с болшинство от присъствувашите. Изменението на устава може да стане, ако гласуват. 2/3 от присъствуващите членове. Общото събрание има право да провъзгласява почетни членове.
Чл. 10. По предложение на Управителния комитет или по предложение на една пета от членовете на дружеството може да се свиква извънредно общо събрание.
Чл. 11. Дружеството има печат с надпис: „ДРУЖЕСТВО ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕННИЦИ, 1921 г.“
Чл. 12. Дружеството [се] ликвидира, щом постигне целта си. Извънредно общо събрание, свикано от Управителния комитет, взема решение за ликвидация и избира ликвидатори – пет души. Ликвидаторите внасят архивата на дружеството на хранение в Народната библиотека в София и останалите суми в „Дружеството за сираци от войната“.
Председател:
Секретар:
Членове:
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 991. л. 1. Копие. Машинопис.

№ 2

БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕННИЦИ В ГЪРЦИЯ И СЪРБИЯ

Телеграми и писма из книги ІІ, ІІІ и V на „QUESTIONS D'ACTUALITES BALKANIQUES” („Съврeменни балкански въпроси"). Издание на „Българския съюз в Швейцария, София, 1920 г.

І.
Позив в защита на българските пленници
Телеграма
До Жорж Клемансо, председател на Конференцията за мира.
Копие:
До председателите на делегациите американска, английска, италиянска и японска
До г. Жонсон, член на Американската делегация.
До г. Кровс, член на Английската делегация.
До г. Тардийо, член на Френската делегация.
До г. Кастолди, член на Италиянската делегация.
До г. Адатши, член на Японската делегация.
До Председателите на Парламентите и на Сенатите в съглашенските държави.
До Председателя на Международния Червен Кръст в Женева.
До Медицинските факултети в университетите.
До Председателите на Червения Кръст и до вестниците в съглашенските и неутрални държави.
До г. Фердинанд Бюисон, Председател на Съюза за правата на човека и пр., и пр.
Шеста и единадесета български дивизии, също и част от първа и днес още се държат в плен, макар по членовете на примирието от 24 септември 1918 те да бяха оставени временно като заложници. Тия дивизии са задържани в околностите на Солун по изричното искане на сърбите и гърците. Войниците в тях, на брой повече от 100 000 души, дивни по храброст и самоотвержение, съставяваха дясното крило на българската армия. По заповед на българския главнокомандуващ, те, всички, сложиха оръжие. Останали с непоклатен морал, ако не бяxa се подчинили на заповедта, операциите на съюзните войски щяха да се продължат и щяха да се пролеят безполезно потоци още човешка кръв. Тези примерни войници, предадени днес на сърби и гърци, са предоставени напълно и съвършено на тяхната воля. Без дрехи, без обувки, без храна, без медицински грижи, изложени на най-лоши страдания и на най-жестоки нравствени и телесни изтезания, тия несретници са станали живи скелети, косени всеки ден от смъртта. Скорбут и блатна треска опустошават ужасно техните редове. Разяждани от скорбут, месата на лицето и слабините на хиляди несретници окапват изгнили. Това е горчива, жестока истина. Ни сянка преувеличение в картината. Французи със състрадателни сърца, дошли от Солун, описват със сълзи на очи непоносимите условия, в които са поставени българските войници и, с най-голяма покърта и негодувание на благородната си душа, порицават безчовечието на сърби и на гърци, забулвано с клевети и обвинения, които сипят в печата срещу българския народ. Хиляди същества се завличат по този начин от смъртта, с хиляди живота се помитат завинаги в мочурите из околността на Солун. Несретните войници, окаяни жертви на дълга, апелират със сетна сила, която им е остала, за милост към състрадателното човечество; те протестират, в име на цивилизацията, срещу варварското третиране, на което са подложени.
„Българският съюз в Швейцария" се присъединява с всичката си душа към този апел и към този протест. Изпълняващ върховен дълг, той изнася пред съвестта на делегатите в Конференцията за мира, пред тия на представителите на Червения Кръст, на парламентите, на медицинските факултети, на печата, както и пред съвестта на всички филантропи спектъра на мъченията, понасяни от несретните български пленници. Той същевременно моли най-убедително, в име на принципите, които са основа на цивилизацията, да се състави анкетна международна комисия и да се изпрати веднага в околността на Солун с поръка да провери фактите и да тури край на едно безчовечие, като освободи тутакси несретниците и подири за тях грижите на медицината и на социалното милосърдие.
Светът е свидетел на системно унищожение на хиляди млади енергии и способности. Тази изтреба не се оправдава с индивидуалните престъпления, които, може би, са вършени от българи, цивилни или военни, през време на войната – престъпления, осъдени с негодувание от целия български народ. В България военните пленници не са били подложени на режим, какъвто сърби и гърци се надварват да описват. За това сведочи изложението от Делегацията на Международния комитет на Червения Кръст, която посети България през април–май 1917 г.
„В много лагери", стои на 20 страница в Изложението, „бяха се установили приятелски отношения между пленниците сърби и техните пазачи българи". Народът в България стори всичко драговолно да облекчи неволничеството на войниците пленници. На офицерите пленници нищо не липсваше: те получаваха редовно 70-80 лева месечно за лични разноски. Една анкета между самите пленници, които днес вече са се завърнали в родните си огнища, ще утвърди това. Ни един от тях не е се върнал в родината си с разядени меса от скорбут. Впрочем, и дори ако са били вършени жестокости, това оправдава ли ужасните отмъщения? Да се допусне подобно нещо, ще рече да се отрече всеки морал, всяка цивилизация.
Лозана, 11 юли 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

II.
Писмо
До Международния комитет на Червения Кръст в Женева
Господин Председателю,
Българският съюз в Швейцария благодари горещо на Международния комитет на Червения Кръст за писмото от 14 минали юли. Покъртен дълбоко от искреното внимание, с което се посрещнала телеграмата му от 11 юли и от бързите мерки да се направи анкета за положението на българските пленници, поверени на Съглашението, той съжалява, че му е невъзможно да съобщи имената на благородните французи, от които има предметните сведения; това не може да стори, не че не знае имената им, по защото не бива да отплати с невъзпитание човешките и рицарски пориви. При това, в случая са важни не имената, но фактите. Последните се признават и от самите гърци.
„Българският съюз в Швейцария" настоява на твърденията си; в скоро време той ще изнесе имената на жертвите от безчовечното третиране на пленниците в лагерите на Македония.
Притвореното приложение, което допълня това писмо, ще убеди членовете на Международния комитет на Червения Кръст, че българските пленници са изложени на страдания и на смърт. Приложението дава имена и брой на жертви; в непродължително време то ще се последва с второ, което ще изнесе още по-печални случаи.
Благоволете да приемете, Господин Председателю, уверение за нашите чувства на високо уважение.
Лозана, 15 август 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

ІІІ.
Как се отнасят сърбите към българските пленници
Приложение към писмото от 15 август 1919 до Международния комитет на Червения Кръст в Женева
I. Триста войници българи били пленени и предадени през октомври на сръбския капитан Миленко. Изпърво били оставени в Македония на гара Бенища, дето разтоваряли и товарили вагони. По-сетне, подир пробиването на българския фронт, те били изпратени в Сърбия, дето били лошо третирани и грозно бити. Съблекли ги, взели им дрехите и обущата; оставени почти голи, те били карани на работа зиме боси и голи. Цели два месеца получавали по 120 грама хляб на ден. Често ги оставяли по пет шест дни наред без хляб; така гладни и слаби ги карали на най-тежка физическа работа. Много от тия войници пленници, бити жестоко, падали из пътя в несвяст и мъртви; техните несретни другари ги погребвали. Сам капитан Миленко пред очите на цяло отделение пленници убил пленника Пеню Иванов. Тия окаяници, които гладът косил, се хранили с листе, корени и с месо от умрял добитък; от 300 пленници останали живи само 60 души. Така третирали сърбите пленниците, които съставлявали Трета пленическа дружина от Първия полк на военните пленници.
II. На 15 октомври 1918 год. цяла дружина от 32 български пехотен полк била пленена. Подир пет-шест дни тия пленници, разделени на групи, били отправени през Албания в Сърбия. Минали през Скопие, Качаник, Феризович, Прищина и Митровица. Низ целия път не им позволили да пият вода, не им дали залък хляб. Повечето пленници съблекли – взели им дрехите и обущата; по ризи и окоченели от студ, те спели на открито небе. Пленниците, на които взели обущата, били принудени да пътуват боси по снега. Преди да влязат в г. Кралево, били разделени на две групи: здрави и болни. Здравите изпратили в Чачак, а болните оставили в Кралево на грижите на един български лекар пленник, ала без медикаменти. Рецептите на българския лекар се късали и хвърляли. Повече от половината войници на тая дружина измрели; същата участ чакала и войниците от 36 пехотен български полк, взети в плен при Петреник на 15 септември 1918 г. На брой 750 души, те били разделени на групи и изпратени през Скопие и Качаник в Сърбия. Из пътя им взели обущата и дрехите. На два дни давали 200 грама хляб на войник. Когато стигнали в Кралево, давали по половин килограм брашно или картофи на двама пленници. Гладни и голи, пленниците всеки ден били пращани на 9 километра от Кралево да секат дърва. Ходейки боси, краката им от търнето се разкървявали и израняли. Войниците се гърчили от болки на раните и куцали. Мъчени тъй, от 780 души войници останали живи само 200 души.
III. Когато град Ниш се взел от сърбите, около 40 пленници българи, офицери и войници, били заварени на лечение в болниците. Сърбите ги занемарили и изоставили без всяка грижа. Само веднаж на десет или петнадесет дни превързвали раните им. Военният сръбски лекар, д-р С. Милославлевич, бил особено груб и жесток спрямо несретните ранени българи. Като минавал край тях, желаял им винаги смърт. От 40 ранени само еднн офицер и един войник оздравели; всички други измрели. Това може да се провери по болничните листове, ако са държани редовно такива.
Българските пленници, които карали на работа в околностите на Лесковец, Владикин хан, Враня и пр. били съблечени буквално – взели им дрехите и обущата. Мнозина от тях били пренесени в болниците у Ниш със замръзнали нозе и ръце. На един подофицер от 10-и пехотен български полк били ампутирани двата крака.
Пленените български офицери оставили в яхър влажен и без прозорци, мнозина от тях се разболели. Болните не приемали в болниците. Ако приемат някого, било само за ден или два.
Още по-безчовечно се обръщат с българските войници пленници. Карат ги на тежка физическа работа, бият ги до смърт за най-малко нарушение. Например, защото се счупила една ос на колата, която карал натоварена от Пирот за Ниш, пленникът Харалампи Тонев Свинарски от Букйовци (Оряховска околия) бил бит така, че му счупили единия крак, едната ръка и две ребра.
Вечер от осем часа до сутринта забраняват на пленниците да ходят по естествена нужда.
IV. В Сърбия, при Владикин хан, българите пленници са мъчени безчовечно. Държели ги по пет-шест дни гладни, без троха хляб; тъй изнемощели и гладки, карали ги на най-тежка работа. Сръбският комендант давал на стражата заповед да бие немилостиво пленниците. За последните смъртта била спасение. На Владикин хан били преместени 480 българи пленници; от тях живи остали само 60 души – само те могли да изтраят безчовечието, на което били подложени.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

IV.
Българските пленници в Сърбия и Гърция
Писмо до Международния комитет на Червения кръст в Женева
Господин Председателю,
Положението на българските пленници в Гърция и в Сърбия не е подобрено. Скорбутът и блатната треска, подпомагани от ужасни лишения и от немарата на санитарните власти в двете тия страни, продължават своите опустошения; броят на техните жертви постоянно се увеличава.
Гърците са турили българите в дъсчени бараки с пробити покриви и са ги оставили без всеки санитарни грижи. Болни или здрави, пленниците спят на гола земя, а в дъждовно време – у локви вода. Гръцкият офицер, който ги надзирава, е съдружник със съдържателя на бакалницата в пленническия стан; пленниците са принудени да купуват от нея и да плащат за неща десет пъти по-скъпо, отколко се продават в града.
Това не е клевета, но печална истина.
Не така се отнасят англичаните и италиянците с българските пленници: те ги окръжават с всички грижи, каквито човещината и хигиената предписват. С признателност изнасяме това.
Напоследък, за да се направи непоносимо положението на българските пленници, администрациите на гръцките и сръбски пощи връщат всички колети, изпращани от семействата на пленниците.
Болезнено огорчен, „Българският съюз в Швейцария" е принуден да изнесе отчаяното положение на българските пленници и да моли Международния комитет на Червения Кръст да нареди бърза и скрупулна анкета, която да се направи от представители на неутрални държави. Тя го моли също да настои да се върнат в отечеството си българските пленници, задържани като заложници, подир сключване на примирието.
,,Българският съюз в Швейцария" си позволява да моли още да му се съобщи, ако е възможно, резултата на анкетата, за която се отнася писмото от 14 юли на Международния комитет на Червения Кръст, та да може и той от своя страна да обмени с него сведенията, които е събрал по този предмет.
Благоволете да приемете, Господин Председателю, уверение за нашето най-високо уважение.
Лозана, 2 октомври 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

V.
Благодарност
Телеграма до Международния Червен Кръст в Женева
Гласът на човешката съвест, тъй нетърпеливо чакан от стотини хиляди пленници и от стотини хиляди техни майки, бащи, съпруги, деца и близки роднини се издигна от Швейцария, малка по пространство на своята земя и, в същото време, най-велика република на земята по своята душа.
Неговите изразители, Международният Червен Кръст, Швейцарският Червен Кръст, Народното събрание и Федералният съвет, изпълниха върховен човешки дълг, като се застъпиха за пленниците, държани още в Сибир, Франция, Германия, Гърция, Сърбия и пр., за да се освободят и върнат в отечеството си.
„Българският съюз в Швейцария" е честит, че може да използва случая, който му се представя. Той изказва на Международния Червен Кръст своя възторг и своята безгранична признателност за извършеното дело от швейцарския народ – красноречива проява, изразяваща благост и възвишена любов към човечеството.
Лозана, 8 декември 1919
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.
(Същата телеграма се изпрати на Швейцарския Червен Кръст, на Народното събрание и на Федеративния съвет в Берн. Последният благодари на Българския съюз в Швейцария за телеграмата с писмо чрез Българската легация в Берн. – Бел. ред.)
Публ. в Българските пленници в Гърция и Сърбия. Телеграми и писма из книги ІІ, ІІІ и V на „Questions d'actualites Balkaniques” („Съврeменни балкански въпроси"). Издание на „Българския съюз в Швейцария". Превод от френски. С., 1920 г., 14 с.

№ 3

ВОЕННА КОНВЕНЦИЯ, ОПРЕДЕЛЯЩА УСЛОВИЯТА ЗА СПИРАНЕ ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ МЕЖДУ СЪЮЗНИТЕ СИЛИ И БЪЛГАРИЯ.

Подписана в Солун на 29 септември 1918 година.

1. Незабавно изпразване, съгласно една спогодба която ще последва, окупираните още територии от Гърция и Сърбия. От тия територии не ще се изнесе нито добитък, нито зърнени храни, нито каквито и да било съестни продукти. Никаква повреда няма да бъде направена при заминаването. Българската администрация ще продължава да функционира в частите на България окупирани понастоящем от съюзниците.
2. Незабавна демобилизация на цялата българска армия, изключая задържането в боен състав на една част от всички родове оръжие, състояще се от:
3 дивизии от по 16 дружини всяка една и
4 полка кавалерия,
които ще бъдат употребени: две дивизии за отбрана на източната граница на България и на Добруджа и една дивизия за пазене на железниците.
3. Складиране, в места, които ще се определят от Главното командуване Източните армии за оръжията, мунициите, военните коли, принадлежащи на демобилизираните части, които ще бъдат след това складирани от българските власти под контрола на съюзниците. Конете ще бъдат също предадени на съюзниците.
4. Възвръщане на Гърция военните материали на 4-тия гръцки армейски корпус, взети във време на заемането Източна Македония, доколкото те не са били изпратени в Германия.
5. Българските войскови части намиращи се западно от Скопския меридиан и принадлежащи на 11-та германска армия, ще сложат оръжието и ще се считат до нова заповед военнопленени; офицерите ще запазят оръжието си.
6. Българските военнопленени ще бъдат, до сключването на мира, употребени за работа в Ориента от Съюзените армии, без взаимност по отношение на съюзните военнопленени. Тези последните ще бъдат веднага предадени на съюзните власти, а интернираните граждански лица ще бъдат напълно свободни да се завърнат по домовете си.
7. Германия и Австро-Унгария ще имат срок от четири седмици за да изтеглят от България войските си и военните си органи. В същия срок ще трябва да напуснат територията на Царството и дипломатическите и консулските представители на Централните сили, както и техните сънародници.
8. Заповед за спиране военните действия ще бъде дадена, щом като се подпише настоящата конвенция.
(п.) Франше д`Епре – Андрей Ляпчев  – Генерал Луков

Военна конвенция, определяща условията за прекратяване военните действия между Съюзните сили и България.
Подписана в Солун на 29 септември 1918 година.

Тайни членове.
1. Евентуалното преминаване на съюзни военни сили върху българска територия, както и използуването на железниците, пътищата, водните пътища и пристанищата ще съставляват предмет на една специална конвенция между българското правителство и Главното командуване на Източната армия. Преговорите за това ще започнат най-късно в един срок от 8 дена. Те ще засегнат също контролът на телефоните, телеграфите и безжичните телеграфни станции.
2. Известно число стратегически пунктове във вътрешността на българската територия ще бъдат заети от Великите Съюзни сили. Тази окупация ще бъде временна и ще служи само за гаранция. Тя няма да даде повод нито за принуждения, нито за произволни реквизиции. Главнокомандующият генерал на Съюзните армии уверява, че без особени обстоятелства, София не ще бъде окупирана.
3. Главнокомандующият си запазва правото да изиска, в случай на нужда, пълното прекратяване на всякакви сношения между България и бившите й съюзници.
4. Отваряне българските пристанища за съюзни и неутрални параходи.
(п.) Андрей Ляпчев – Генерал Луков - Франше д`Епре
Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), с. 80-81.

№ 4

ИЗ ДОГОВОР ЗА МИР МЕЖДУ СЪЮЗНИТЕ И СДРУЖЕНИ СИЛИ И БЪЛГАРИЯ

Подписан в Ньой на Сена на 27 ноември 1919 г. Утвърден с Указ № 50 от 15 януари 1920 г. Ратифициран на 9 август 1920 г. Публикуван в „Държ[авен] в[естни]к“, бр. 239 от 1920 г.

Съдържащ ХІІІ части от които:
Част І-ва – Устав на Обществото на народите.
Част ІІ-ра – Граници на България.
Част ІІІ-та – Политически клаузи.
Част ІV-та – Военни, морски и въздушни клаузи.
Част V-та – Военно-пленници и гробници.
Част VІ-та – Санкции.
Част VІІ-ма – Репарации.
Част VІІІ-ма – Финансови клаузи.
Част ІХ-та – Икономически клаузи.
Част Х-та – Въздухоплаване.
Част ХІ-та – Пристанища, водни пътища и железници.
Част ХІІ-та – Труд.
Част ХІІІ-та – Разни клаузи и
Протоколи: 1. За предаване списъка на провинените лица, съгласно чл. 118 и 2. За начина на подписването договора.

Американските Съединени Щати, Британската Империя, Франция, Италия и Япония,
означени в настоящия договор като Главни Съюзни и Сдружени Сили;
Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хеджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сърбо-Хървато-Словенската държава, Сиям и Чехо-Словашко,
съставляващи с гореозначените Главни Сили Съюзните и Сдружени Сили,
от една страна,
и България
от друга страна,
вземайки предвид, че по искането на Царското Българско Правителство, Главните Съюзни и Сдружени Сили се съгласиха да сключат на 29 септември 1918 г. примирие с България, с цел да се сключи един договор за мир;
Че Съюзните и Сдружени Сили еднакво желаят, щото войната, в която някои от тях бидоха последователно въвлечени пряко или непряко и която води своето начало от обявяването на война, отправено на 28 юли 1914 г. от Австро-Унгария до Сърбия, и от неприятелските действия, започнати от България срещу Сърбия на 11 октомври 1915 г., и водени от Германия, съюзница на Австро-Унгария, Турция и България - да отстъпи място на един траен и справедлив мир;
За тази цел високите договорящи Сили назначиха за свои пълномощници, а именно:
Председателя на Американските Съединени Щати:
Уважаемия Франк Лайон Полк, държавен подсекретар; Уважаемия Хенри Хуайт, бивш извънреден посланик и пълномощник на Съединените Щати в Рим и Париж; Генерал Таскер X. Блис, военен представител на Съединените Щати при Върховния военен съвет;
Негово Величество Краля на Съединеното Кралство Великобритания и Ирландия и на британските територии отвъд моретата, Император на Индия: Г. Сесил Хармсуърт, М. P., държавен подсекретар за външните работи; Сър Ери Кроу, К.С.В., K.C.M.G., пълномощен министър, помощник държавен подсекретар за външните работи;
И:
За Доминиона Канада: Уважаемия Сър Джорж Халси Парли, K.C.M.G, висш комисар за Канада в Съединеното Кралство;
За Австралия: многоуважаемия Андрю Фишър, висш комисар за Австралия в Англия;
За Южноафриканския съюз: Г. Реджиналд Андрю Бланкенберг, О.В.Е. изпълняющ длъжността на висш комисар за Южноафриканския съюз в Съединеното Кралство;
За Доминиона Нова Зеландия: Уважаемия Сър Томас Макензи, K.C.M.G., висш комисар за Нова Зеландия в Съединеното Кралство;
За Индия: сър Ери Кроу, К.С.В., K.C.M.G;
Председателя на Французката република: Г. Жорж Клемансо, председател на Министерския съвет, министър на войната; Г. Стефен Пишон, министър на външните работи; Г. Луи-Люсиен Клоц, министър на финансите; Г. Андре Тардийо, главен комисар за френско-американските военни работи; Г. Жул Камбон, французки посланик.
Негово величество Краля на Италия: уважаемия Маджиорино Ферарис, сенатор; уважаемия Гулиелмо Маркони, сенатор; Г. Джиакомо де Мартино, извънреден пратеник и пълномощен министър;
Негово Величество Императора на Япония: Г. К. Мацуи, извънреден посланик и пълномощник на Негово Величество Японския Император в Париж.
Негово величество краля на Белгийците: Г. Жюл ван ден Хьовел, извънреден пратеник и пълномощен министър, държавен министър; Г. Ролен-Жакемин, член на Института за международно частно право, главен секретар на белгийската делегация;
Председателя на Китайската република: Г. Викиуин Уелингтон Коо; Г. Сао-Ке Алфред Ше;
Председателя на републиката Куба: д-р Рафаел Мартинец Ортиц, извънреден пратеник, пълномощен министър на републиката Куба в Париж;
Негово величество Краля на Елините: Г. Елефтериос Венизелос, председател на Министерския съвет; Г. Никола Политис, министър на външните работи;
Негово Величество Краля на Хеджаз Г. Рустем Хайдар; Г. Абдул Хади Ауни;
Председателя на Полската република: Г. Владислав Грабски, Г. Станислав Патек, пълномощен министър;
Председателя на Португалската република : Д-р Афонзо да Коста, бивш председател на Министерския съвет; Г. Хайме Батала Рейс, пълномощен министър.
Негово Величество Краля на Румъния: Г. Виктор Антонеско, извънреден пратеник и пълномощен министър на Негово Величество Румънския Крал в Париж; Генерал Константин Коанда, корпусен генерал, кралски флигел-адютант, бивш председател на Министерския съвет;
Негово Величество Краля на Сърбите, Хърватите и Словените: Г. Никола П. Пашич, бивш председател на Министерския съвет; Г. Анте Трумбич, министър на външните работи; Г. Иван Цолгер, д-р по правото;
Негово Величество Краля на Сиям: Негово Височество Принц Шароон, извънреден пратеник и пълномощен министър на Сиямския Крал в Париж;
Председателя на Чехо-Словашката република: Г. Едуард Бенеш, министър на външните работи; Г. Стефен Осуски, извънреден пратеник и пълномощен министър на Чехо-Словашката република в Лондон;
България:
Г. Александър Стамболийски, председател на Министерския съвет, министър на войната;
които, след като размениха пълномощията си, намерени за редовни, се споразумяха върху следните постановления:
От деня на влизането в сила на настоящия договор, положението на война ще престане.
От този момент и под резерва на постановленията на настоящия договор ще започнат официалните сношения на съюзните и сдружени сили с България.
[…]

 

ЧАСТ V

ВОЕННОПЛЕННИЦИ И ГРОБНИЦИ

Отдел I
Военнопленници
Чл. 105. Възвръщането на българските военнопленници и интернирани граждански лица ще се извърши, колкото се може по-скоро, след влизането в сила на настоящия договор и ще се изпълни с най-голяма бързина.
Чл. 106. Възвръщането на българските военнопленници и интернирани граждански лица ще се извърши съгласно условията, изложени в чл. 105, от една комисия, състояща се от представителите на Съюзните и Сдружени Сили, от една страна, и от тази на Българското правителство, от друга.
За всяка една от Съюзните и Сдружени Сили една подкомисия, състояща се изключително от представители на заинтересованите Сили и от делегати на Българското правителство, ще уреди подробностите по изпълнение възвръщането на военнопленниците.
Чл. 107. Щом бъдат предадени на българските власти военнопленниците и интернираните цивилни лица ще трябва със съдействието на същите власти незабавно да се изпратят по местожителствата им.
Ония от тях, на които местожителството от преди войната се намира в окупираните от войските на Съюзните и Сдружени Сили територии, ще трябва също да се изпратят там след одобрението и под контрола на военните власти на съюзническите и сдружени окупационни войски.
Чл. 108. Всичките разноски, произходящи от това възвръщане, от момента на тръгването, ще бъдат за сметка на Българското правителство, което ще трябва да набави превозните средства и технически персонал, които ще намери за нужни комисията, предвидена в чл. 108.
Чл. 109. Военнопленниците и интернираните цивилни лица, подлежащи или осъдени на наказания за нарушение на дисциплината, ще бъдат възвърнати, без да се дочака излежаването на наказанието или края на започнатото против тях преследване.
Това разпореждане не се отнася до военнопленници и интернирани цивилни лица, които биха били наказани за деяния, извършени след 15 октомври 1919 г.
До завръщането им всичките военнопленници и интернирани цивилни лица остават подчинени на съществуващите правилници, особено по отношение работата и дисциплината. (Текст в проектодоговора: Чл. 109. Военнопленниците и интернираните цивилни лица, подлежащи или осъдени на наказания за нарушения против дисциплината, ще бъдат възвърнати, без да се дочака излежаването на наказанието или края на започнатото против тях преследване. Това разпореждане не се отнася до военнопленниците и интернирани цивилни лица, които са наказани за деяния, извършени след първи юни 1919 г. До завръщането им, всичките военнопленници и интернирани лица остават подчинени на съществуващите правилници, особено по отношение на работата и на дисциплината.)
Чл. 110. Военнопленниците и интернираните цивилни лица, подлежащи или осъдени на наказания за други деяния, освен нарушение на дисциплината, ще могат да бъдат задържани.
Чл. 111. Българското правителство се задължава да приеме в територията си, без разлика, всички лица, подлежащи на завръщане.
Онези от военнопленниците или български поданици, които не биха желали да се върнат, ще могат да бъдат освободени от завръщане; но Съюзните и Сдружени Правителства си запазват правото било да ги възвърнат, било да ги пратят в някоя неутрална страна, било да им разрешат да останат на тяхна територия.
Българското правителство се задължава да не предприема против тези лица или против семействата им никаква изключителна мярка, нито да упражни по отношение на тях, поради горната причина, каквото и да е преследване или гонение от каквото и да било естество.
Чл. 112. Съюзните и Сдружени Правителства си запазват правото да поставят възвръщането на военнопленниците и на българските поданици, намиращи се под тяхна власт, в зависимост от декларирането и освобождението, от страна на Българското правителство, на всичките военнопленници и поданици на Съюзните и Сдружени Сили, които се намират още задържани против волята им в България.
Чл. 113. Ще бъде учредена една Междусъюзническа Анкетна Контролна Комисия за:
1. Да издири невъзвърнатите съюзнически и сдружени поданици;
2. Да установи самоличността на онези, които са изразили желанието да останат на българска територия;
3. Да констатира престъпните деяния, подлежащи на санкциите, предвидени в част VI (Санкции) на настоящия договор и извършени от българи над военнопленници и поданици на Съюзните и Сдружени Сили през време на тяхното пленничество.
Тази комисия ще се състои от по един представител от следните Сили: Велико-Британия, Франция, Италия, Гърция, Румъния, Сърбо-Хървато-Словенската държава.
Резултатът от анкетата ще бъде съобщен на всяко едно от заинтересованите правителства.
Българското правителство се задължава:
1. Да дава свободен достъп на Междусъюзническата Комисия и да й доставя всички необходими превозни средства, да я допусне да влиза в депата, затвори, болници и всякакви други помещения и да постави на разположението й всички документи от публичен или частен характер, които биха я осветлили в издирванията й;
2. Да накаже българските чиновници и частни лица, които биха укрили присъствието на някой поданик на една Съюзна или Сдружена Сила или които биха пренебрегнали да съобщят присъствието му, след като са узнали за това.
Чл. 114. Българското правителство се задължава да върне веднага, с влизането в сила на настоящия договор, всичките предмети, ценности и документи, които са принадлежали на поданиците на Съюзните и Сдружени Сили и които са били задържани от българските власти.
Чл. 115. Високите Договорящи Страни заявяват, че се отказват от взаимното изплащане на сумите, дължими за издържането на военнопленниците в респективните им територии.
Отдел II
Гробници
Чл. 116. Съюзните и Сдружени Правителства и Българското правителство ще направят потребното, за да се почитат и поддържат гробниците на войниците и моряците, погребани върху респективните им територии.
Те се задължават да признаят всяка комисия, натоварена от едно или друго правителство, да установи, впише, поддържа или въздигне подходящи паметници върху поменатите гробници и да улесни тая комисия при изпълнението на нейните длъжности.
Те се съгласяват освен това да си правят взаимно всички улеснения за удовлетворение на исканията по пренасяне на останките на своите войници и моряци, като се спазват постановленията на местното законодателство и нуждите на обществената хигиена.
Чл. 117. Гробниците на военнопленниците, интернираните граждански лица, поданици на различните воюващи държави, починали в плен, ще бъдат прилично поддържани при условията, предвидени в чл. 116 на настоящия договор.
Съюзните и Сдружени Правителства, от една страна, и Българското правителство, от друга страна, се задължават освен това да си доставят взаимно:
1. Пълния списък на починалите с всички потребни сведения за установяване на тяхната самоличност;
2. Всички данни върху броя и местонахождението на гробовете на всички починали, заровени без установяване на тяхната самоличност.
[…]
Публ. в Ньойски договор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Д. Николов. С., 1994 и в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България. Т. ІІ и ІІІ, С., 1926.