През последните десетилетия драматичната съдба на българската ин­телигенция през XX век все по-често попада във фокуса на общест­веното внимание. Публикуваха се редица спомени, дневници и други материали, посветени на преждевременно прекършени от преврата на 9 септември 1944 г. житейски и творчески пътища на писатели, журналисти, художници. При „народната власт“ много достойни и талантливи българи бяха натикани в общите и в повечето случаи нищо незначещи, тъй като бяха механично прикачвани определения „фашисти“ и „врагове на народа“ и самото споменаване на имената им бе немислимо.

Сега, след десетилетия на мълчание и забрава, все повече от тях „проговарят“ чрез своите спомени. Когато през 2001 г. издадохме с моя колега Цочо Билярски „записките“ на П. К. Чинков с тях се възкреси един много популярен навремето си, но напълно непоз­нат на нашите съвременници глас, гласът на първия български политически радиокоментатор Панайот Константинов Чинков. Те бяха последвани и от спомените на друг заслужил за българското радио деятел – Есто Везенков. От познавателна гледна точка Чинковите спомени се оказват важно сви­детелство за изясняването на редица моменти от най-новата ни политическа и културна история и особено от историята на бъл­гарската журналистика.

Счита се, че спомените са най-субективните и следователно най-ненадеждните исторически извори. Паметта често подвежда, вре­мето пречупва и отсява възприятията за видяното и преживяното и личното отношение при оценката на минали хора и събития е неизбежно. Но в много случаи спомените се оказват едни от най-важ­ните, а понякога и единствените исторически свидетелства. Колко сухо и едностранчиво би било нашето познание за миналото без спо­мените, особено при реконструиране на образите на личностите. Спомените в този случай се оказват едни от най-важните свиде­телства, а за придаването на психологическа плътност на образа са незаменими. Тяхно неоспоримо предимство е улавянето на разли­чни нюанси в предаването на конкретен исторически момент, въ­трешните подбуди за определени действия, условията и атмосфе­рата, в които се развиват процесите и събитията и се изявяват личностите, ароматът на времето. Безспорно интересно е и прос­ледяването на промените в оценката на автора с оглед на истори­ческия момент, в който са записвани спомените, защото миналото винаги се пречупва през призмата на настоящето. Едни и същи хо­ра, след години, съобразявайки се с присъдата на времето или водени от политически или други съображения за момента, анализират и оценяват по различен начин първоначалните си възприятия. Така, чрез спомените, историческият образ преминава през ново допълни­телно развитие. Това последно обстоятелство важи с особена сила за мемоарната литература, писана след 9 септември 1944 г. Заплахата, че спомените могат да попаднат в ръцете на „органите“ при поре­дните арести и обиски е принуждавала повечето автори да правят някои компромиси и премълчавания по отношение на истината.
Спомените си, които озаглавява „Записки в две части и една интермедия за събития и хора, видени от кръстопътя на множество житейски пътища“ Чинков пише през 60-те години, които завършва през 1968 г. Той живее с непреклонната воля да представи на поколенията истината такава, каквато я е видял и почувствувал. С цел да ги запази и направи достъпни за бъде­щите изследователи, той се опитва многократно да ги предаде в Българската академия на науките и Научноизследователския център при Съюза на българските журналисти. От запазените в архива му лични писма се вижда натискът, упражняван върху него от представители на ръководството на СБЖ да ги съкрати и пре­мълчи някои моменти. Особено са се дразнели тогавашните корифеи в журналистиката от страниците, посветени на министъра на въ­трешните работи Петър Габровски, който е бил приятел на авто­ра и от разтърсващото описание на живота в затворите и лагерите. За негова чест, Чинков остава непреклонен. Предвид времето, в което са писани, спомените му са истински пример за гражданска и политическа доблест,  принципност и кураж. Излезли изпод ръката на мис­лещ и пишещ човек, изпъстрени с безброй любопитни и пикантни случки, предадени с премерено и тънко чувство за хумор и самоирония, те са изключително увлекателно и издържано и в литературно отношение четиво.
Панайот К. Чинков е един от най-изтъкнатите български прево­дачи и журналисти между двете световни войни, известен повече не с името си Панайот, а като Пе Ке Чинков. Роден е в град Елена през 1897 г. Първи журналистически опити прави още в гимназията в сп. „Ученишка мисъл“, спряно от военната цензура (1915 г.) Следва право и философия в София, Мюнхен, Франкфурт и Берлин, но не успява да се дипломира. Това обстоятелство обаче няма да попречи на бъдещата му дейност, в която проявява изключителна ерудиция, съобразителност и характер. Усвоява пет езика, като превежда про­фесионално от четири. Учители в преводаческото му изкуство са Дино Божков, Георги Бакалов и Стилян Чилингиров. Негови преводи печатат издателствата „Хемус“, „Игнатови“, „Мирчо Смрикаров“ и др. От 1934 г. Чинков е директор и главен акционер на издателство ,Азбука“ АД, което издава и в. „Литературен час“, по-късно „Час“ под негова редакция (до 1938 г.). В най-общи щрихи творческата му био­графия може да се представи така: три години редактор на немски осведомителен бюлетин „Балкан кореспонденц“ в Дортмунт, пет го­дини редактор в Българската телеграфна агенция на осведомителния бюлетин, две години дирек­тор на Журналистическо бюро при Дружеството на столичните жур­налисти, четири години редактор на в „Литературен час“ и „Час“, от 1940 г. политически коментатор в Радио София. През 1941-1942 г. създава и изпълнява длъжността директор на Дирекцията на националната пропаганда. На 17 септември 1944 г. е арестуван, осъден от VI състав на „Народния съд“ на доживотен затвор, но освободен през 1955 г. През 1956 г., по време на Унгарските събития, отново е арестуван и изпратен на лагер в Белене, където е държан до 1959 г. След освобождава­нето си е лишен от софийско жителство и живее в с. Драгичево. Се­мейството му също е подложено на преследване. Синът му Влади­мир Чинков през 1953 г. като трудовак, по скалъпени обвинения, е осъден на смърт от военен съд. Последните години от живота си Панайот Чинков прекарва във Варна, жив погребан от „народната власт“. Умира през 1983 г. Името му можеше да се срещне само в библиографските справочници на периодичния печат и то винаги с тенденциозна политическа оценка.
Човек с такава биография естествено има какво да разкаже. В спомените му намират отражение редица важни процеси и факти от културната ни и политическа история. В първата част, озагла­вена „Преди девети“, са представени основни моменти и малко изве­стни подробности от историята на българското книгоиздаване и преводна литература. Веднага след спомените си за старите изда­телства „Хемус“, „Мирчо Смрикаров“, „Иван Игнатов“, „Т. Ф. Чипев“,„Азбука“ АД, на което Чинков е директор и главен акционер, е включена една глава, посветена на книгоиздаването след 9 септември 1944 г., ка­то самото й подзаглавие „Хора без характер“ достатъчно добре пре­дставя героите й: Орлин Василев, Пелин Велков, Димитър Добрев. По-нататък Чинков, без да си поставя за цел, вплитайки в разказа собствения си богат опит на журналистическото поприще, прави анализ и оценка на периодичния печат между войните. Особен инте­рес представляват главите, посветени на осъществяването на иде­ята на Чинков за политически радиокоментари, които са несъмнен принос към историята на радиото в България и създаването и дей­ността на Дирекцията на националната пропаганда. Самият автор отдава най-голямо значение на тази част от многостранната си дейност. Изложението е подкрепено с приложени документи или части от документи, които повишават познавателната стойност и достоверност на разказа, още повече, че в държавните архиви официална документация на Дирекцията е само частично запазена, а за създаването й и най-ранния период от дейността й почти липсват документи. Доста страници, като истински майстор в занаята, Чинков посвещава на темата как се прави „добър печат“, и на какви условия трябва да отговаря един добър правителствен вестник.
Интермедията, под заглавие „На синора“ представя събитията от септември 1944 г. с интересни политически и психологически оцен­ки на момента и поведението на участващите герои.
Втората част на спомените, „След девети“, с подзаглавие „Кръс­топътят на много житейски пътища“, т. е. затвора, самият ав­тор характеризира като „опит за психография на политическия затворник след 9 септември“. Приносът на Чинков в опита му да внесе известна яснота във все още забулените в тайнственост ре­дица въпроси около тъй наречения „Народен съд“ е несъмнен. В про­дължение на няколко години той се колебае дали да опише тези пре­живявания и впечатления. Възпират го редица субективни и обек­тивни причини. В крайна сметка, според собствените му думи, се задоволява да каже минималното, „за да се види живата среда, да се почувствува атмосферата на затвора“. Убедени сме, че читате­лят на тези страници ще разбере притесненията на Чинков с оглед на времето, когато са писани и особената гледна точка, от която са представени редица познати в друга светлина личности.
Спомените на Панайот К. Чинков се съхраняват в Централния дър­жавен архив в личния му фонд в различни варианти. Нашият избор се спря върху най-пълния. Текстът им публикувахме цялостно, без никакви съкращения.
Макар и с късна дата отново искаме да изкажем нашата благодарност на починалите преди няколко години дъщеря на П.К. Чинков - Людмила и нейния съпруг флотския офицер Хри­сто Миевски, за съдействието и подкрепата при издаването на тези изключително ценни за нашата история, публицистика и журналистика „записки“-спомени.
Като приложение Ви предлагам да се запознаете с предговора на „записките“ и главата в която Чинков разказва за това, че България е била известена предварително от Третия Райх за нападението над СССР. Ще прочетете и любопитни страници за това как България обявява война и на САЩ и Великобритания под натиска на съюзниците си от Тристранния пакт.
Преди да се потопите в разказа на П. К. Чинков искам да припомня един интересен случай след излизането на книгата от печат. Тя се изчерпи само за дни, като беше отразена и в българските медии – радио, телевизия и преса. Интересът към нея беше невероятен. Беше стигнала и до Българската редакция на ББС в Лондон. От редакцията последва позвъняване до нас с другия съставител – Билярски. На телефона в момента беше Билярски. Към нас бяха отправени обвинения как сме си позволили да публикуваме спомените на този отявлен фашист, който бил уж толериран от комунистите и затова е оживял. Какво ги беше подразнило? В книгата си Чинков заделя и не малко страници на американските и английските бомбардировки над София и казва редица нелицеприятни истини по отношения на САЩ и Англия. Явно това беше главната причина за позвъняването. Разговорът се излъчи в ефир и вероятно е запазен в архива на ББС. Би било любопитно да се запознаете и днес с неговото съдържание, но инициативата за това оставяме на уважаваното от нас радио, което в продължение на десетилетия беше един светъл лъч за информирането на нашите сънародници, за това което ставаше в Родината.
Смятам, че и днес тези спомени могат да се преиздадат, тъй като са отдавна библиографска рядкост и съвременниците ни ще имат все още възможността да научат нещо ново и то разказано по един великолепен и блестящ начин. А ужасът, който Чинков е преживял в почти всички български затвори и концлагери след 1944 г. и като че ли по чудо е оживял, за да ни разкажи това, ще разчувства всяко честно българско сърце. Там ще срещнете не само имената на мъчителите на българската интелигенция и политическите затворници, но и главните цензори, виновници за наложеното мракобесие още  в първите дни след 1944 г.

Ива Т. Бурилкова

ПРИЛОЖЕНИЕ:

СЕГА ЩЕ ЧУЕТЕ НАШИЯ КОМЕНТАТОР

Предговор

Когато през месец ноември 1940 година почнах своите всекид­невни политически коментари пред микрофона на Радио София, аз бях направил вече 60 превода от чужди езици на български, издаде­ни във форма на книга от най-големите български издателства. Освен това неколкостотин пъти името ми се беше появявало във вестници и списания под преведени от мене стихове, разкази и романи или под оригинални мои работи. Най-сетне, в продължение на четири години излизаше редовно един добре разпространен седмичен вес­тник "Литературен час" (от третата годишнина нататък вестникът се казваше вече само "Час"), в който името ми беше написано най-малко на едно място - защото бях редактор на вестника - ако с него не беше подписана и някоя оригинална моя работа. Наред с това бях публикувал в разни вестници и повече от хиляда кратки критични бележки върху всевъзможни прояви от всички области на нашия културен, стопански и политически живот. Тези бележки никога не подписвах с името си, а с псевдоним (Орач, Човекът с камшика и др.) или с името на вестника, ала всички редовни читатели на вестника знаеха, че бележките са писани именно от мене. Може би те отгатваха това по стила ми или пък по други, интуитивни пътища откриваха авторс­твото им, но така или иначе то се знаеше и много често читателски писма биваха адресирани със същинското ми име, както и в полемични реплики, предизвикани от моите бележки, се споменаваше името ми. По същия начин негли може да се обясни и това, че макар при четенето на първите ми коментари пред микрофона на Радио София името ми да не се съобщаваше, още на втория ден достатъчно много хора в София знаеха вече кой е този анонимен коментатор, първият български радиокоментатор, и някои от тях почнаха да ми се обаждат по телефона.
Не зная защо, дали поради по-важното естество на комента­рите ми или по-доброто или по-лошото им качество в сравнение с другите ми книжовни или публицистични работи, или пък поради това, че аудиторията ми беше много по-многобройна, отколкото читателс­ката ми публика, но известността ми като коментатор се разпростря много по-нашироко, отколкото стигаше популярността ми като пре­водач или литератор.
Така коментарите ми, на които веднага се обърна внимание, защото бяха правени от един човек с вече доста известно име, ми спечелиха по-нататък една популярност, която ми дава право да ка­жа сега, че аз страдам всъщност от твърде голяма популярност. Защото ако всичко онова, което съм написал, казал или направил, беше написано, казано или направено от другиго, от някого с неиз­вестно име, никой нямаше може би и да му обърне внимание, докато на мен и досега се държи сметка за неща, станали преди четвърт век и по-отдавна.
Не искам да кажа, че това не би трябвало да бъде така, но понеже е така, озаглавявам тези записки именно с думите, които ми спечелиха, без нужда и без полза, една болезнена известност.

* * *
Ако на някои места се отклонявам повече или по-малко и се спирам върху събития и лица, които не са непосредствено свързани с моята журналистическа или литературна работа, с коментара на Радио София или с работата ми в Дирекцията на националната пропаганда, със затворничеството ми или със следзатворническите ми патила, правя това, защото моята дейност не се развиваше в безвъздушно пространство и аз не живеех под стъклен звънец, а в една среда, наситена с добрите или лошите качества и прояви на големи и малки обществени деятели, които създаваха климата на епохата и обуславяха успеха или неуспеха на едно или друго дело.
Още по-неизбежно става да се спра и на големи личности или на по-малки хора, които не могат да се причислят към категорията "личности", когато говоря за прекараните в затвора години. В затво­ра човек е в принудително, често пъти най-тясно и понякога твърде продължително съжителство с хора, с които преди това не е имал никакви връзки, но които сега, именно чрез това принудително съжителство, оказват в по-голяма или по-малка степен влияние вър­ху неговата психика, върху делата му, върху плановете му за бъдеще време. Прочее, не можех да не се спра и върху тези хора, когато говоря за онези времена.
Строго погледнато, тъкмо правените в затвора наблюдения са най-ценни, защото там, в затвора, човек неволно и неизбежно се разгалва психически и политически. След продължително принуди­телно съжителство, понякога само с един или двама души, между четирите голи стени на тясната килия, при липсата на всякакви развлечения, при невъзможността да влезеш в каквато и да било връзка с външния свят, ти несъзнателно изказваш на съкилийника си и майчиното си мляко, както се казва. Даже и при по-либерален режим в затвора, при относително по-широка свобода, затворникът все пак изчерпва всичката си съпротивителна сила, всичката си дискретност, всичките си усилия да се прикрива, да лавира или да симулира и неговият съкилийник, стига да е наблюдателен, може да види като на длан целия му минал живот, че даже и бъдещето му.
Френците казват, че най-добре можеш да познаеш човека във време на пътуване или при игра на карти. Аз бих добавил - и в затвора. Защото там още повече, отколкото дори при най-продължителното съвместно пътуване, човек е изложен на неизбежността волно или неволно да отметне от себе си всяко було, да разкрие миналото си, да издаде помислите и намеренията си. Затова именно сметнах, че за да се разберат по-добре делата на някои хора от преди 9 септем­ври 1944 година, трябва да представя тези хора и такива, каквито съм ги наблюдавал и опознал в затвора.
Разбира се, да пиша за всички онези стотици и стотици големи и малки обществени деятели, които съм имал възможност да наблю­давам в затвора, е излишно: достатъчно е, мисля, да се опишат единиците, стърчащи повече или по-малко над другите, за да се раз­берат стотиците.
Не желая нито да въздигам, нито да принизявам този или онзи и моите укори по адрес на едного или одобрителни думи по адрес на другиго имат всъщност за обект не човека, а деятеля, чиито харак­терни качества като бъдат изяснени, ще може да се разберат по-добре фактите и събитията. Не искам да клеветя, не искам да злословя, не искам да изтъквам себе си или да прикривам отговор­ностите си, които бяха установени навремето от съда. Искам само да кажа истината, доколкото тя може да изиграе предупредителна и поучителна роля за тези, които след нас ще трябва да оправят об­ществените работи на България.
Не казвам нищо небивало, не казвам нищо, което не е затво­рено между кориците на разни досиета; най-сетне, не казвам какво­то зная, само за да похваля или очерня някого. Пиша всичко това, защото смятам, че то не трябва да бъде известно само на мене или на малцината, които вече си отиват един по един, не трябва да оста­не потулено в папки и досиета, а трябва да стане достояние на онези, които биха могли да го използуват целесъобразно, за да предупреж­дават срещу лекомислия - да не кажа по-тежка дума - и да подбуждат към по-зряло отнасяне с обществените работи и техните двигатели.
Все пак трябва да уверя изрично, че нищо в тези записки не е описано от неутрално гледище. Напротив, всичко е предадено съобразно с моята лична, субективна преценка, така, както съм го видял от един висок и своеобразен кръстопът, дето се пресичат множест­во житейски пътища, именно - затвора. Дори когато говоря за съби­тия и хора, с които съм се срещал, разминавал или сблъсквал преди да съм бил в затвора, аз съм ги описал и такива, каквито съм могъл да ги преценя, след като съм минал през школата на затвора. Самото заглавие на тези записки показва, че взимам критическо отношение към лицата и събитията, за които говоря. В тази точка аз съм напъл­но съгласен с акад. Тодор Павлов за критиката изобщо:
"Ние днес знаем, че строго научно погледнато, всяко мислене, в това число и художественото, е и трябва да бъде субективен об­раз на обективните неща (курсивът на Т. П.). Ние знаем, че истин­ската художествена критика има задача не само обективно вярно да изобразява действителността, но същевременно да способствува и за нейното изменение, което, разбира се, е немислимо без субек­тивно (к. м.), активно, борческо и творческо отношение на писате­ля към изобразяваната от него действителност." (Вж. Тодор Павлов, За марксическа естетика, литературна наука и критика, София, БАН, 1954, с. 339.)
Но тук трябва да подчертая изрично и дебело още и това, че като казвам "субективно", не искам да кажа "пристрастно", както съв­сем погрешно се смесват понякога тези две понятия. Думата "субективно" тук е употребена в смисъл на лично, индивидуапно виж­дане на субекта, който пише, сиреч на автора. И макар че моята ра­бота в значителна степен е мемоарно-художествен, а не историко-документален разказ, аз съм смятал спазването на безпристрастие за първа моя задача и съм се помъчил да й остана верен от първата до последната буква на своите записки.
Безпристрастието изисква да опишем хората и събитията такива, каквито сме ги наистина видели със своя субективен, лично наш, индивидуално наш поглед, а не по-инакви, отколкото сме ги ви­дели в действителност. Съвсем друг е въпросът дали нашият поглед е виждал нещата в истинските им очертания или ги е виждал изкривени, изкълчени, обезобразени. Аз твърдя, че съм ги виждал именно такива, каквито са били те в действителност, защото съм ги гледал ретроспективно, от висотата на онзи кръстопът, за който спо­менах по-горе. На този кръстопът, дето се кръстосват множество житейски пътища, душата, погледът и атмосферата са пречистени и от него всичко се вижда така рязко, прецизно очертано, както близка, ясна и релефна се вижда далечната планина, когато я гледате през пречистената от сутринния пролетен дъжд атмосфера.
Драгичево, септември 1968 год.
П. К. Чинков

* * *
Предупредено ли беше българското правителство за 22 юни
Връщам се към началото на своите външнополитически коментари.
Събитията се развиваха с главоломна бързина. Аз бях станал и. д. директор на националната пропаганда. И моят коментар, който продължавах да правя редовно всеки ден, дори когато пътувах, бе­ше станал нещо като функция на Дирекцията на националната пропаганда. (При пътуване в провинцията диктувах коментара си по телефона в Дирекцията на националната пропаганда, а оттам го предаваха на Радио София и го разпращаха на вестниците и на чуждите аташета по печата).
Положението ми в Дирекцията на националната пропаганда беше крайно нестабилно, липсваше ми служебен авторитет, защото тези, които трябваше да се подчиняват на моето ръководство, имаха по-висок ранг или по-стабилно положение и преди всичко, защото не бях допускан до всички източници на информация, което най-м­ного пречеше на работата ми като коментатор. А със съзнанието на честен журналист аз държах на това моите коментари да отразяват и тълкуват на момента, незабавно и изчерпателно всяко току-що ста­нало събитие, след като проверя предварително достоверността на съобщението за това събитие.
Понеже моите официални източници на информация не ми бя­ха достатъчни, за да мога да върша добросъвестно работата си, аз се обградих със свои "частни информатори", така да кажа. Това бяха мои колеги журналисти (двама от тях - Йордан Георгиев и Богомил Шаренков - назначих сетне на редовна служба в Дирекцията на на­ционалната пропаганда), на които плащах от своите безотчетни пред­ставителни пари, възлизали на 1500 лв. месечно, за да ме осведомя­ват върху текущите събития, главно от областта на вътрешната политика.
Един от тези информатори ме осведоми например за това, че в Русе и в Дунава до Русе били хвърлени няколко бомби. Попитах министър Габровски вярно ли е това, за да зная как да реагирам в своя коментари, а той, преди да ми потвърди факта, поиска да узнае отде зная аз за това...
А случаят беше много важен. Това беше първата бомбарди­ровка, извършена 3-4 дена след нахлуването на германските войски в Съветския съюз, и то от самолети, дошли откъм Румъния, за които се предполагаше, че са съветски. По-късно узнах, че бомби са били хвърлени същия ден не само над Русе, но и в Плевен и Ловеч. По този повод у Филов беше узряла идеята за скъсване със Съветския съюз и в този смисъл той беше докладвал на царя. Царят се съгласил, но при условие, че това ще се направи, само ако се случи още някой подобен инцидент. Във всеки случай, един ден след аудиенцията на Филов тайният царски съветник архитект Йордан Севов (който ше­таше между двореца и Министерския съвет много по-често, отколко­то явните царски съветници) натоварил министъра на външните ра­боти Иван Попов да съобщи на Бекерле, че имаме намерение да скъ­саме дипломатическите си отношения със Съветския съюз и да го помоли да поиска мнението на германското правителство по този въпрос. Това научих от Иван Попов два-три дена по-късно, когато говорихме във връзка с коментара ми от 22 юни, за който не бях получил, въпреки старанията си, никакви указания от страна на правителството и за който говоря по-нататък. Това беше един от много редките случаи, когато Иван Попов се отпусна да ми каже нещо поверително.
Освен до своите "частни информатори", прибягвах и до чужди радиостанции, които слушах у дома си сутрин рано и вечер късно или през нощта.
Беше средата на юни 1941 год. Съветският съюз разпростра­няваше по етера и всякак иначе оплаквания, че Германия трупа войс­ки на германо-съветската граница. На 15 юни, неделя, Германия оп­роверга тези съветски съобщения, Казваше се изрично, че нямало струпвания на германски войски по съветската граница. В същото комюнике се говореше за всевъзможни други работи. Аз коменти­рах всичко друго, но не споменавах нищо за опровержението. Слушателят, който знае да слуша, трябваше да разбере, че не давам вяра на това толкова важно опровержение, щом не го коментирам. С други думи, аз направих точно обратното на онова, което направи­ха всички вестници, които от слепота или от лицеприятие към германците дадоха широко място на германското опровержение.
Във всеки случай, аз бях вече нащрек. И на 22 юни, пак неделя (Хитлер предприемаше всичките свои важни, "светкавични" акции винаги в неделен ден рано сутринта, докато политическият свят още спи), към 6 часа сутринта завъртях копчето на радиоапарата, за да събера новини за коментара си. Попаднах на някаква германска радиостанция и с изумление чух гласа на Хитлер да произнася следни­те думи:
"... и ние заповядваме на своите войски да преминат граница­та и да навлязат в съветска територия!" Това беше краят на предаването. Повече нищо не чух.
На минутата позвъних на Габровски у дома му. Той веднага се обади. Казах му какво съм чул.
- И аз току-що чух това - каза ми той.
- Добре - какво ще правя с коментара? - казах.
- Днес няма да говориш за това - отговори ми той.
- Това не мога да направя - възразих му. - Аз не мога да не се откликна на това събитие. То значи да се самоубия като журналист. Пък и хората трябва да знаят какво става.
- Добре, ще почакаш тогава. Обади ми се по-късно. - И затвори телефона.
Всичко това ме изненада и озадачи силно. Не знаех Габровски да е ранобуден, още по-малко пък можех да очаквам, че в 6 часа сутринта, в неделен ден, ще седи пред радиоапарата и ще търси да хване някоя чужда радиостанция. Като размислих, стана ми ясно, че правителството и лично Петър Габровски като министър на вътреш­ните работи ще да са били предупредени от германците, за да взе­мат потребните предохранителни мерки за в случай на народни въл­нения у нас. Естествено беше да смятам, че и аз като шеф на Дирекцията на националната пропаганда и като радиокоментатор е трябвало да бъда предупреден, за предстоящото събитие. Обаче не само че това не беше станало, ами и сега, когато, малко по-късно, почнах да търся по телефона ту Габровски, ту проф. Филов, ту Иван Попов, не можах да вляза с никого от тях във връзка и не получих от никъде никаква информация и инструкция. Разбира се, аз направих въпреки това своя коментар и го дадох да се чете. Не можех да си позволя това, което правят днес някои "коментатори": зъб не обелват, просто премълчават, не тълкуват нито с една дума някои много важ­ни събития, например слизането на Хрушчов от политическата сцена, отстраняването на Бен Бела от власт и др. под. и публиката остава само с голото съобщение за факта и, следователно, неориентирана.
Но наред с всичко друго на мене ми стана съвършено ясно, че не бих могъл да продължавам повече работата си като радиокомен­татор и преди всичко като и. д. директор на националната пропаганда, докато не ми бъде създадено едно служебно положение, което ще ми даде възможност да имам на свое разположение веднага и в пълна мяра всяка възможна информация. При фактически съществува­щото положение аз бях по-малко осведомен от директора на полицията.. Разбрах, че и Филов, и Габровски или нямат ясна предс­тава за естеството на моята работа, или просто ми нямат вяра, зато­ва не искат да ме поставят в положение да зная всичко.
Когато два-три дена подир това разправях на Филов, че е тряб­вало и аз да бъда своевременно предупреден за предстоящото събитие, за да мога по подходящ начин да подготвя общественото мнение, той ми възрази: "Генералът - той разбираше военния министър ген. Теодоси Даскалов - беше наредил вече да се вземат мерки по Дунава." Де го биеш, де се пука! (По-късно разбрах, че мерките на ген. Даскалов са се състояли в нареждане да започне затъмняването на нашите крайду­навски градове и че тези мерки са му били внушени от германците.) Във всеки случай, думите на проф. Филов ми потвърдиха косвено, че правителството е било предупредено от германците и че в 6 часа сут­ринта на 22 юни 1941 год, министър Габровски не е седял пред радио­апарата нито случайно, нито по навик.
Прочее, аз взех повод от станалото на 22 юни и четири-пет дена след това, като разбрах от разговорите си с проф. Филов и Петър Габровски, че няма изгледи служебното ми положение да се поправи, подадох оставка, като занесох писмото лично в Министерството на вътрешните работи. Понеже Габровски не беше там, оставих плика на частния му секретар и се върнах в Дирекцията. Не мина и половин час, пристигна Габровски. (Той често идваше при мене, за да му нап­равя в Дирекцията доклада си.) Попита ме защо е светнала така маса­та ми. Тя наистина беше светнала, защото бях разчистил всичко и бях оставил само мастилницата (а беше светнала и в буквалния смисъл на думата, защото беше покрита със стъкло, в което се отразяваше слънцето). Разбрах, че министърът още не беше ходил в министер­ството, че на отиване там се е отбил при мен и му казах за оставката си. Той се разсърди, развика се, работата щяла да се уреди, но точно сега не му било времето и трябвало да почакам.
И аз се реших да почакам. И чаках до средата на декември, когато отново подадох оставка. Защото между това от всякъде ми се правеха спънки в работата или поне не получавах улеснения. Аз, който трябваше да информирам обществото широко и правдиво за всичко, не само че не бях информиран от правителството, ами дори много работи се криеха от мене.
Впрочем това умишлено криене от мене на фактите започна много рано, още преди да поема ръководството на Дирекцията на националната пропаганда. Така, само няколко дена след като бях започнал да правя своите радиокоментари, бях научил от някъде - като слух - за предложението на Съветския съюз до българското правителство, предадено ни чрез съветския дипломат Соболев, да сключим със Съветския съюз пакт за ненападение и взаимопомощ. Попитах Габровски какво вярно има в това. Той извика:
- А, бе, не се занимавай с тези глупости, бе! Това беше казано с такъв тон, че трябваше да разбера, че глупости са слуховете за направеното предложение, които бях чул; подразбираше се от думи­те и тона на Габровски, че такова предложение изобщо не е било направено. Днес, разбира се, всички знаем, че това предложение е било направено от Соболев лично на Филов на 25 ноември 1940 год. Според мои сведения, решението за отхвърляне на предложението на Соболев е било взето още същия ден вечерта в специален съвет, който се е състоял в двореца и в който е взел участие и германският пълномощен министър в София фон Рихтхофен. От Иван Стаменов, тогавашния български пълномощен министър в Москва зная, че той е бил викан при Молотов още 4-5 дена преди пристигането на Соболев в София и му е било предложено да бъде сключен "гаранционен пакт" между Съветския съюз и България. Стаменов е уведомил веднага телеграфически Министерството на външните работи в София зато­ва предложение на Молотов и понеже българското правителство не е реагирало положително, станало е необходимо да бъде изпратен в София Соболев.
От друга страна кандидатите за директор на националната про­паганда шетаха, явно и открито се обсъждаше въпросът за сменява­нето ми и това ме злепоставяше дори пред подчинените ми. Пет души народни представители - Дени Костов, Велизар Багаров, Еким Екимов, Спас Ганев и Дончо Узунов (първите четирима бяха осъдени на смърт от Народния съд) - бяха говорили при различни случаи против мене в пленума на Народното събрание (без да споменавам ония, които бяха говорили в заседания на мнозинството), защото не правех достатъчно германофилска политика, не правех достатъчно действена пропа­ганда за режима. Във връзка с това трябва да подчертая дебело, че никой депутат от опозицията не беше говорил против мене.
Най-сетне, и германците бяха съвсем недоволни от мене. За да посоча някои основания за тяхното недоволство - освен това де­то не харесваха коментарите ми като недостатъчно твърдо застъп­ващи германските становища, - ще разправя два-три случая. Един ден Габровски ми съобщи, че при него ходил някакъв пратеник на Министерството на пропагандата в Берлин, който му предложил гер­манците да ни дадат десет подвижни кина за прожектиране на тесен филм - всевъзможни германски научно-популярни филми. Габровски приел, останало подробностите да се уговорят по-късно, сега герма­нецът заминавал обратно за Берлин.
Казах на Габровски, че е направил грешка, като е приел предложението. Най-първо, германците навярно няма да ни подарят тези кина, а сигурно ще искат да ни ги продадат скъпо и прескъпо (както и се оказа впоследствие). Второ, даже и да ни ги подарят, те ще искат да прожектираме техни филми или предимно техни. (Впоследствие те поискаха 50 процента от филмите да бъдат тяхна продукция.) Трето, ние и да имаме право, не бихме могли да прожек­тираме наши филми, по простата причина, че още нямаме производ­ство на тесен филм.
Габровски ме разбра, каза, че като се върне германецът, ще го прати при мен и остави на мене да правя каквото ща. Германецът се върна. Габровски го прати при мене, аз го изслушах, започнах издалеч и му казах най-сетне направо, че мъчно ще стане тази работа, защото поради липса на наши тесни филми ще трябва да прожекти­раме само германски, а ние трябва да правим българска национална пропаганда, а не германска. Все пак, повиках Славчо Данаилов (завеждащия службата за кината), представих го на германеца и му казах да види, какво може да се направи с германското предложение. Славчо Данаилов го покани при себе си, а две минути след това аз взех телефона и казах на Славчо Данаилов, че от тази работа не бива нищо да излезе. По-късно Данаилов ми докладва, че още от първата минута германецът е бил наясно: той веднага схванал моята маневра като отказ.
Разбира се, човекът от Министерството на пропагандата в Берлин веднага се е оплакал на Бекерле и по-нататък и това веднага е било вписано в моето досие при германците. А поводи за такива вписвания имаше много и много. Винаги в случаи, които можеха да предизвикат неприятна реакция и дипломатически постъпки от страна на германците, аз предварително съобщавах, според случая и възможността, било на Иван Попов, било на министър-председателя или на м-р Габровски какво мисля да направя, предупреждавах ги какви последици може да има това и казвах, че съм готов да поема върху своя гръб кривите дърва. Естествено, те винаги одобряваха предварително моите постъпки и се радваха, че от една страна ще бъдат защитени българските интереси, а от друга страна ще има с кого лично те да си измият ръцете пред германците.
Подобни са например и следните два случая, само че тук оп­лакванията от мене пред германците са направени от българи, а не от германец. И в двата случая обаче задължена е моята сметка.
Съществуваше тогава (а мисля, че и досега още съществува) една Дирекция "Храноизнос" (Дирекция за закупуване и износ на зърнени храни). Както се вижда съвсем ясно от самото име на учреждението, неговата задача беше да закупува от селяните и от трудово-кооперативните земеделски стопанства и да изнася (в чужбина, разбира се) зърнени храни. И много естествено беше, че Дирекция "Храноизнос" ще изнася зърнени храни не в Англия или в други враждебни на България страни, а в страните на нашите съюз­ници и преди всичко в Германия, знаеше се, че това е така и че ина­че не би могло и да бъде. Въпрос можеше да става само за това, да не се изнасят прекалено големи количества в ущърб на нуждите на вътрешния пазар, на вътрешната консумация. Доколкото този прин­цип се спазва и доколкото това е заслуга на директора на "Храноизнос", то е негова заслуга пред отечеството, разбира се. Но ако един ден научите от вестниците, че директорът на "Храноизнос" е получил от Германия висок орден на шия, не бихте могли да помислите нищо друго, освен че този човек си е спечелил големи заслуги пред германците и че тези заслуги се състоят в това, че той е задово­лявал в пълна мяра апетита на германците, за сметка на залъка на българския народ, естествено. (Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС) съще­ствуваха вече няколко на брой по онова време. Те не са създадени от отечественофронтовския режим, както се мисли сега, дори името им не бе променено, а бяха получени зестра от бившия режим като плод на свободната селскостопанска проява и свободна организационна дейност на селските стопани. Първото ТКЗС е създадено пре­ди 40 години - на 12 май 1928 год. - на гара Стралджа, Ямболско, под името Земеделска трудово-производителна кооперация „Начало“.)
Това не само бихте си помислили, ами то така и беше в действителност. През есента на 1943 година прекарах няколко дена във Виена и бях изумен от изобилието и разнообразието на луксо­зен бял хляб и кифли във всички възможни видове и форми. Този хубав хляб беше произведен, разбира се, не от австрийско или гер­манско брашно - австрийското и германското жито не стигаше дори за производството на обикновения типов хляб, - а сигурно от българ­ско брашно или жито, което някой български чиновник се престараваше да изнася в Германия. Макар хлябът да се отпущаше срещу купони, дажбата беше толкова голяма, че аз успях да си спестя голя­мо количество хляб от различен вид, който донесох в България, дето по това време бяхме забравили вече какво е истински хляб и ядяхме нещо подобно на кирпич. Показах на Габровски виенския хляб, раз­правих му тези работи и казах, че ще занеса хляба на Филов, за да види и той с очите си какво ядат немците и какво ядем ние. Габровски обаче задържа хляба и каза, че сам ще го покаже на Филов. Дали действително е направил това, не зная.
А ето че един ден, в един период, когато хлябът у нас изобщо не достигаше и беше непоносим по качество, когато се говореше, че това е така, защото изнасяме всичките си храни в Германия, в трите сутринни софийски вестника - "Утро", "Зора" и "Заря" - се появи съобщение, че директорът на "Храноизнос" Момчо Дочев е награден с висок германски орден на шия! Изтръпнах, като прочетох това съобщение. Това значеше да наливаме вода във воденицата на противобългарската пропаганда, която щеше умело да използува това явно доказателство, че ние храним с наши зърнени храни германс­кия народ, а оставяме българския народ да си недояжда. Макар да беше вече късно, защото трите сутринни софийски вестника имаха едно разпространение, което проникваше във всички кътища на страната, аз реших да спра публикуването на това съобщение в дру­гите вестници, за да не се дразни повече народът. Знаех какви пос­ледици можеше да има моето нареждане, можеше да предизвика дори дипломатически конфликт, даже ако съобщението за награж­даването на Момчо Дочев не беше предадено на вестниците от Германската легация, а от самия Момчо Дочев, но аз бях готов да взема на своя гръб кривите дърва. Обадих се по телефона на министър-председателя, обясних му цялата работа и го попитах дали той би имал нещо против, ако спра по-нататъшното публикуване на съобщението за награждаване на директора на "Храноизнос" от германците, като аз поема върху себе си цялата отговорност, ако германците реагират неблагоприятно на това. Филов ми каза: "Добре, нямам нищо против. Спрете по-нататъшното публикуване." Така и направих, като пратих на цензурата потребната инструкция.
Разбира се, историята не свършва тук. Тя свършва в германс­ката легация, дето много бързо бяха разбрали каква е работата и си бяха взели бележка от това.
Подобен е случаят с награждаването от германците с висок орден на шия тогавашния началник на Контрола по печата (цензурата) д-р Владимир Данчев. Съобщението затова "велико събитие" излезе най-първо и само (след моята намеса) във вестник "Нова вечер", и то придружено с портрета на д-р Данчев. При това беше изпратил сам съобщението, заедно с портрета си, обаждал се няколко пъти по те­лефона в редакцията и настоявал непременно да бъде поместен и портретът му, а редактор-уредникьт на в. "Нова вечер" беше имал глупостта да напечата това явно доказателство, че германците са много доволни от начина, по който д-р Владимир Данчев души бъл­гарския печат и служи на тяхната кауза.
По същата процедура, както при случая с директора на "Храноизнос" аз спрях публикуването на това съобщение в останали­те вестници, но пакостта беше вече направена. Естествено, д-р Данчев беше побързал след това да каже каквото трябва в Германската легация, където ден не минаваше да не иде, "за да си свери часовника", както има дързостта да ми каже сам той един ден.

* * *
Между това събитията се развиваха с трескава бързина. Зает с ръководството на едно голямо, току-що създадено учреждение с много важна обществена мисия, каквото беше Дирекцията на националната пропаганда, аз просто нямах време да се огледам и ориентирам. Приличах на картоиграч, който непрекъснато търпи загуби, които го хвърлят в треска и той, обзет от тази треска, просто няма време, спокойствие и възможност да спре за момент, да си направи сметките, да прецени шансовете си - и да спре да играе. И той продължава да играе... и да губи.
Както и да е, дойде 13 декември 1941 год., денят, в който об­явихме "символичната" война на Съединените американски щати. Казах вече, че не получавах от никъде информации, даже ако поисках. Разчитах само на радиото, вестниците и тайния прислушвателен бю­летин на чуждите радиостанции, който освен на министрите и на ня­кои висши чиновници се изпращаше и на мене срещу подпис.
Прочее, на 13 декември 1941 год., сутринта към 11 часа без нещо, дойде в Дирекцията при мен един от моите частни информато­ри и ми съобщи запъхтян, че Народното събрание се свиква на из­вънредно заседание. Сега, в събота, когато Събранието изобщо не заседава, и то сутринта! Попитах за какво може да се свиква събранието.
- Не знам точно - беше отговорът.
- Но какво се говори?
- Едни казват, че ще обявим война на Съединените щати, други казват, че ще обявим война на Съединените щати и на Съветския съюз. Хванах се за главата.
- Сигурно ли е това?
- Съвсем сигурно. Сега ида от Народното събрание.
Всъщност този развой на нещата беше напълно естествен, като се вземат пред вид събитията, които бяха станали непосредствено преди това. Изненада ме повече това, че се говори за обявяване вой­на и на Съветския съюз, толкова повече, че се знаеше колебливото становище на царя по този въпрос. Другото беше логично, два дена преди това Германия беше обявила война на Съединените щати. Това обявяване стана с реч на Хитлер, която се предаваше по германските радиостанции. На другия ден германският и италианският пълномощ­ни министри в София, Бекерле и Маджистрати, бяха се явили в наше­то външно министерство и бяха заявили на министър Иван Попов, че по смисъла на чл. 3 от Тристранния пакт всички държави, които са се присъединили към пакта, би трябвало да скъсат дипломатическите си отношения със Съединените щати и да обявят положение на война. Това, разбира се, не беше съобщено във вестниците. Аз го научих късно вечерта от журналиста Милко Пенев, чийто информатор беше обикновено д-р Александър Франгя. Как го беше научил последният, това ми беше непонятно, а по-късно и стана излишно да се осведомя лично от д-р Франгя за достоверността на новината.
Във всеки случай, помъчих се веднага да вляза във връзка с министър Габровски, с Иван Попов или проф. Филов. Всуе. Никой на се обаждаше. Взех колата и полетях към Народното събрание. Минаваше вече 11 часа. Спрях колата пред Държавната печатница, далеч от задния вход на Народното събрание, за да не дразня някои хора, на които се зловидеше и това, че разполагам (като и. д. дирек­тор на националната пропаганда) със служебна лека кола. Впрочем това не беше никак чудно, като се има предвид, че дори на Двореца се зловидеше, че някои висши длъжностни лица имат на свое разпо­ложение служебна лека кола, докато дори тайният съветник на царя не разполагал с такава...
Като влязох през задния, канцеларския вход на Народното събрание, в хола видях, че народните представители се изкачваха по стълбата към заседателната зала на мнозинството. Последен вър­веше министър Габровски. Застигнах го и го попитах какво ще има, за да зная какъв коментар да направя.
- Ами почакай, ще чуеш декларацията на Филов и ще си напра­виш тогава коментара.
Обясних му, че няма да имам време да си направя коментара, ако трябва да изслушам първо декларацията на Филов и че може спокойно да ми се каже за какво се отнася декларацията на министър-председателя. Габровски не се съгласи на това, настоя да почакам да чуя декларацията и тогава да направя коментара. И се заизкачва нагоре към залата на мнозинството.
Като слизах надолу, на най-долното стъпало срещнах минис­търа на външните работи Иван Попов, който също бързаше за частното заседание на мнозинството. Спрях и него и го помолих да ми каже какво ще има, за да мога да си направя навреме коментара. А той ме попита:
- Ти какво знаеш?
Казах:
- Едни казват, че ще се обяви война на Съединените щати, други разправят, че ще обявим война на Съединените щати и на Съветския съюз. Не зная какво да пиша, а няма да имам време да пиша, след като изслушам декларацията на министър-председателя, затова...
Тогава Иван Попов ме прекъсна и бавно, лениво, както изоб­що си говореше, ми каза:
- Направи един коментар за единия случай и един - за другия. След като чуеш декларацията, ще прочетеш съответния коментар.
И се отдалечи...
Това беше чудовищно! Но какво можех да направя, освен да се повъртя още малко там, за да се опитам все пак да науча нещо. Влязох в ложата на журналистите. Оттам видях, че в заседателната зала на Събранието се монтира инсталация за предаване на заседа­нието по радиото. За всеки случай, попитах началника на информацията на Радио София, Александър Джаджев, дали е положително, че заседанието ще се предава по радиото.
- Положително, разбира се - беше отговорът.
Тогава се върнах бързо в кабинета си в Дирекцията на националната пропаганда, отворих радиоапарата, повиках секретарката Кавръкова, на която обикновено диктувах коментара си, казах й да пише направо на машината, като сложи под восъчния лист две копия, повиках и началниците на отдели, за да ми правят компания и да чуят и те декларацията на Филов. Скоро Филов започна да говори и секретарката стенографира декларацията от първата до последната дума. Веднага след това почнах да диктувам коментара си. На два пъти накарах Кавръкова да ми прочете от стенограмата какво точно беше казал Филов и продължих да диктувам коментара. Когато из­теглиха копието изпод восъчния лист, оставаха само още 5-6 минути до часа на моята емисия.
Изхвръкнах веднага и полетях с колата към Радио София, за да занеса лично коментара. Като хлътнах в стаята на началника на информацията, заварих информатора Георги Бояджиев да говори по телефона, а до него стоеше говорителят Витанов. Щом ме видя, Георги Бояджиев извика в апарата: "Ах, ето го!", грабна листа от ръката ми и зачете коментара по телефона. Щом свърши четенето, той мушна листа в ръката на говорителя Витанов и му каза: "Чети!". Витанов изскочи на момента от стаята, за да прочете коментара пред микрофона.
Всичко това стана с такава лудешка бързина, че аз, вече достатъчно изнервен от всичко, което се беше случило дотогава, едва можах да се окопитя и да попитам:
- Каква беше тази история? Кому прочете коментара?
- А бе, - отвърна Георги Бояджиев, - министър Габровски десет пъти досега звъни по телефона и каза да не се чете в никакъв случаи коментарът, докато не го прочетем на него. Когато ти влезе, той тък­мо беше отново позвънил. На него прочетох коментара.
Този коментар, който поместих след това в книгата си "България 1941" под заглавие "Пълно сътрудничество със силите на Оста" - ако изобщо мога да съдя за себе си безпристрастно, - беше все пак доб­ре направен, въпреки необичайните, почти драматични условия, при които го създадох - или може би тъкмо затова!
В коментара казвах между другото:
„България не участвува в групата на Тристранния пакт платонически, тя не се е наредила от любов към политическия спорт на страната на силите от Оста. България е на страната на Германия и на нейните съюзници поради жизнената необходимост да извоюва националното обединение на българския народ и да създаде за всич­ки българи условия за стопанско преуспяване и културно издигане. Всички пречки, които се поставят на пътя на тази историческа задача, трябва да бъдат премахнати и в това отношение не може да има никакво колебание. Колебание не може да има в никакъв случай имен­но у нас българите, защото ние повече от всеки друг народ чувствуваме тежестта на досегашната несправедлива политическа и сто­панска система и нуждата тя да бъде заменена с един нов и по-справедлив ред. България не можеше да не държи сметка за положението на война, създадено от Щатите, и затова трябваше да тегли логическите последици, налагащи се от чл. 3 на Тристранния пакт."
Във всеки случай, това беше последният коментар, който нап­равих с любов към работата си, към професията си, доставеше ми удоволствие не темата - точно обратното, тя ме дразнеше, - но се радвах, когато въпреки всички препятствия успях все пак да дам как­вото трябваше. Но стана ми вече повече от ясно, че тази работа не може да продължава повече така и аз трябва да си взема най-сетне шапката.
Още същия ден след пладне попитах Габровски защо беше пот­ребна тази история с четенето на коментара ми по телефона, защо ме излага по такъв начин пред хората от радиото.
- А бе, остави се, Иван Попов ми разправи, че ти бил казал да направиш два коментара - единия за това, че обявяваме война на Съветския съюз и на Съединените щати, а другия...
- А нима можехте да допуснете, че аз ще направя коментар, който не е в съответствие с декларацията на правителството?
- Попов много се боеше да не стане грешка и настояваше аз непременно да чуя коментара, преди да бъде прочетен пред микрофона.
Ето какви хора управляваха тогава България. Хора, които се бояха и от сянката си. Хора, които бавно мислеха и мъчно решаваха, хора, които като не можеха сами да направят нещо свястно, не оста­вяха поне другите да работят както трябва. При тях ли ми беше мястото? Сега беше се повторил случаят от 22 юни и аз реших вече окончателно да се махна и втори път изпратих оставката си.
На 25 декември отидох при Габровски да видя какво става с оставката ми, за приемането на която бях настоявал вече устно. Наскоро бях чел в подлистник на в. "Мир" разказ за един осъден на смърт някъде в Ориента, когото приятелите му съветвали да подаде молба до султана за милост, но той отказал да направи това, защото можело по-лошо да стане. Едва успели да го убедят, че по-лошо от това изобщо не може да стане и че сигурно ще го помилват. И той най-сетне подал молба за милост. Но като минал някакъв определен срок и не се получил ферман за помилването му, извели нещастника да го бесят. В последната секунда пристигнал един конник и донесъл дълго очаквания ферман. Уви! В него пишело осъденият на смърт не да се обеси, а жив на кол да бъде набучен...
"Видяхте ли, бе! - казал осъденият на смърт.
Казвах ли ви аз, че по-лошо ще стане!"
Разправих това на Габровски и му казах, че е по-добре сега да се приеме оставката ми, вместо да се чака германците да наложат приемането й, защото бях научил, че германците настоявали за увол­няването ми. Министърът ми каза:
- Сега е 25 декември, католишката Коледа. Бекерле е в Германия. Докато той не се върне, няма да бързаме.
Възразих, че подавам оставка не защото я иска Бекерле, а защото не мога да работя при служебното положение, в което съм поставен, и защото не ми се дава възможност да осъществя докрай работната програма на Дирекцията на националната пропаганда, спе­циално по отношение на печата, но Габровски пак настоя да не бързам. Напротив, той много искаше да издам непременно до края на месеца една книга, която ми беше възложил да напиша ("България 1941 събитията в слова и картини), като държеше много на това, да напиша нещо хубаво за Бекерле. Бях написал десетина безразлични реда и давах една снимка - отиването му с царската каляска в дворе­ца за връчване на акредитивните писма, - но като получих сега пря­ко потвърждение, че Бекерле иска оставката ми, изхвърлих почти всичко, каквото бях написал за него и на 31 декември книгата излезе от печат с много оскъдни сведения за идването на новия германски пълномощен министър в София. Една част от тиража обаче беше излязла вече с първоначално написания текст.
На 21 януари, вечерта късно, към 8 часа, Габровски ме повика в Министерството на вътрешните работи и още при влизането ми ме попита с шеговит тон:
- Как беше онзи подлистник във вестник "Мир" за осъдения на смърт?
Ясно! Разбрах веднага каква е работата. И все пак се изненадах, когато Габровски поиска да седна веднага да напиша ос­тавката и да редактираме съобщение за вестниците, че оставката ми е приета. Възразих му, че съм подал вече две оставки и че той има свободата да приеме която иска от тях.
- Де да зная къде съм ги оставил! - каза Габровски. Тогава сед­нах и написах нова оставка, в която като се позовавах на по-ранш­ните си две оставки, молех да бъда освободен от длъжност. Редактирахме и съобщението за вестниците, което бе напечатано следната сутрин.
Публ. в П. К. Чинков, Сега ще чуете нашия коментатор. Записки в две части и една интермедия за събития и хора, видени от кръстопътя на множество житейски пътища. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2001, 589 с.