Сръбско - българската война от 1885г. не е просто първата война на България
след нейното освобождение. Това е война на целия български народ срещу войските на кралска Сърбия, вдигнал се на крак като един за защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Войната предизвиква небивал ентусиазъм сред всички слоеве на народа. Възмущението от вероломната, с нищо непредизвикана агресия на Сърбия
се обръща срещу нея самата. Подлият акт на ,,братята сърби’’ от 1885г. отеква болезнено в душите на всички български патриоти. Така се заражда доброволческото движение, което е неделима част от въоръжените действия на българския народ за защита на Съединението.

Много са доброволческите формирования , чети и отряди, създадени и действащи веднага след Съединението и по време на Сръбско - българската война, проучени
и изследвани подробно в забележителния труд на Йордан Венедиков ,,История на доброволцитѣ отъ Сръбско-българската война- 1885г., излязъл през 1935г.
Едно от тези доброволчески формирования остава в историята под името ,,Македонски батальон’’. Преди да има 11-та Македонска дивизия в състава на Българската армия , действал през Първата световна война, има Македонски батальон , участвал в боевете през Сръбско - българската война.
Сформирането му не е някаква случайност. Тук е мястото да посочим, че комитетът, подготвил и обявил Съединението, влязъл в историята като
Таен комитет или съкратено БТЦРК веднага след създаването си през февруари 1885г. изработва мащабна програма за решаване на българския въпрос.
Македония като стара българска земя не е изключена от неговите планове.
Целта на БТЦРК е обединението на всички откъснати в Берлин през 1878г. български земи, в това число и Македония ,, чрез революция морална и с оръжие’’.
В ръководството на комитета влизат двама представители на ,,македонските’’ дружества капитан Коста Паница и Коста Ризов.
По-късно обаче програмата на комитета е ревизирана и вместо обединение се приема работата да се насочи върху съединението на Княжеството с Източна Румелия. Правилно с оглед международната конюнктура се избира стратегията на поетапно национално обединение. Така македонският въпрос временно е изоставен и минава на заден план, изместен от румелийския.
Македонските комитети в големите градове на Княжеството продължават да сътрудничат на съединисткото движение и впоследствие ще сформират основното ядро от доброволци в Българската армия през Сръбско - българската война.
През 1885г. агитацията за въстание в Македония се посреща на нож от управляващото в Източна Румелия румелийско протурско и русофилско правителство. Дейците, които агитират тази кауза са репресирани.
Така например видният деец на Съединението Илия Куртев е екстерниран от Източна Румелия в Княжество България заради това, че агитира за въстание в Македония. Това не му пречи да участва в Сръбско - българската война, като организатор на доброволци с чин подпоручик.


Македонците Коста Паница и Димитър Ризов, обградили от две страни
Захарий Стоянов (в центъра) , лятото на 1885г. Пловдив

След обявяването на Съединението в Пловдив на 6 септември 1885г. македонските младежи като български патриоти не остават настрана от всеобщите настроения
за защита на народното дело на всяка цена, включително и с оръжие.
Така се появява ,,Македонският батальон’’. Той  се създава от доброволци македонски българи, които в навечерието на войната се концентрират в Бойково, разположено в Централните Родопи, на 27 км. от Пловдив. Там са четите на
Спиро Костов, на поручик Карауланов. Той наброява около 400 души.
Командир на батальона е стотникът от Панагюрското въстание през 1876г.
и бивш опълченец  Иван Соколов.
Иван Вълчев Соколов е просветен деец и поборник. Роден е в село Върба, Радомирско през 1844г. От малък заминава за Цариград, където учи в Униатското училище. Той е представител на българската възрожденска интелигенция - учител, с  високо за онова време образование, придобито в чужбина (гимназия в Загреб и военно училище в Белград, където е и участник във Втората българска легия).
В България, където въвежда “Звучната метода” на преподаване, включително в Татар Пазарджик (дн. Пазарджик). Взема активно участие в подготовката на Априлското въстание в IV революционен окръг  с център Панагюрище .
Той е една от водещите фигури на събранието в Оборище, а по време на въстанието е комендант на столицата Панагюрище. Емигрира в Русия, където се записва в Опълчението и в неговите редове се сражава за Освобождението на България.
През 1878 г. получава първия офицерски чин в армията. През 1885г. Иван Соколов е председател на Поборническо - опълченското дружество в София и запасен капитан от румелийската жандармерия.
Като капитан участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България
и се сражава в Сръбско - българската война от 1885 г. Пенсионира се като командир на 5-ти пехотен резервен полк в Татар Пазарджик. Умира през 1904 г.
Автор е на спомени, записани през 1897г., които се съхраняват в Държавен архив - Пазарджик. Помага на историка Димитър Страшимиров при написването на неговата ,,История на Априлското въстание’’.
Друг командир в Македонския баталъон е Спиро Костов по прякор Кирпията.
По  това време той е войвода на чета, наброяваща 105 души и е произведен в подпоручик. Към батальона има и чета от конни доброволци, командвана от поручик  Ангел Карауланов.
Много важна роля в създаването му има Коста Паница, който през 1885г. е  временно председател на военния съд в Пловдив и даже известен период е комендант на града. Неговата идея е да се създаде партизански отряд от македонските доброволци. Затова съдейства за обособяването на македонските доброволци от дружините и полковете. Първата длъжност, която заема К. Паница  на 4.11.1885г. е командир на Смолчанския партизански отряд. В него влизат запасняци от 1-ви пехотен Софийски полк и македонски харамии.


Коста Паница

Действията на отряда на кап. К. Паница са много успешни. На 7.11.1885г.
той разбива сръбски части при селата Изатовци и Ржана. Паниката в сръбския лагер е толкова голяма, че разгромените сръбски войски побягват към границата
и Пирот. И в следващите дни с дръзките си рейдове и ненадейни атаки отрядът
на кап. К. Паница създава много проблеми на сръбските войски.
Историята на Македонския батальон е добре позната на специалистите. Тук ще маркираме само основните моменти в неговата дейност през Сръбско - българската война от 1885г.
Първоначално батальонът, подобно на Ученическия легион изпълнява охранителни функции по границата с Турция. Македонците обаче са недоволни. Те считат,
че тиловаци и граничари от тях не става. Искат да се сражават под знамената
на Българската армия срещу сърбите. И вдигат бунт, който е описан и
от Н. Генадиев в спомените му. Заплашват дори, че ще напуснат, без позволение, ако не ги изпратят на бойното поле. С подкрепа на Д. Ризов е издействано разрешение от Щаба на войската да тръгнат на поход към границата със Сърбия.
Походът на Македонския батальон започва от Байково на 3.11.1885г. Тогава те слизат в Пловдив, където се превъоръжават с пушки ,,Бердани’’.
На 4.11.1885г. след тежък преход от 36 км. батальонът е вече в Пазарджик. От там продължават на запад и през Ихтиман и Вакарел достигат София. Не успяват да се включат в победоносното сражение при Сливница, разиграло се от 5 до 7.11.1885г.
До 11.11.1885г. батальонът е в почивка и на следващия ден тръгва отново на поход. Вечерта нощува в Костинброд, на 13.11.1885г. е в село Гинци, а на 14.11.1885г.-
в село Славина. Включва се общото настъпление на българските войски и в заключителния победоносен бой при Пирот на 14 - 15.11.1885г.
Ценни сведения за участието на Македонския батальон в Сръбско - българската война дава в спомените си д-р Никола Генадиев.
Никола Иванов Генадиев е роден на 19 ноември 1866г. в град Битоля, Вардарска Македония. Син е на българския просветен деец Иван Генадиев Хармосин, брат
на журналиста Харитон Генадиев и чичо на художничката Василка Генадиева.
Дядото на Никола Генадиев е  Генадий (1830-1890) - митрополит на Охрид,
Дебър, Велес и Битоля. Н.Генадиев завършва основното си образование в Битоля.
През 1876г. семейството му се премества в Пловдив, където завършва гимназия.  Участва активно в подготовката на Съединението и на Сръбско - българската война от 1885г. Тогава е доброволец в Македонския батальон. През 1891г. Н.Генадиев завършва право в Брюкселския свободен университет. Става доктор на юридическите науки. После работи като адвокат и журналист в Пловдив.
Като пловдивски адвокат взима участие в няколко шумни процеса, които успява
да спечели, включително прочутото дело "Анна Симон" от 1897г.
По политически убеждения е стамболовист. От 1892 г. е и сред активните дейци
на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов. Д-р Н. Генадиев се счита
за ученик на Стамболов и за продължител на неговото дело.
Н. Генадиев се отдава на активна политическа дейност в началото на XX век.
От януари 1901г. почти непрекъснато до 1919г. е избиран за депутат. От 1907г.
е вече шеф на Народнолибералната (стамболовистка) партия. Последователно е министър на правосъдието (5 май 1903 - 30 януари 1904г.), на търговията и земеделието (24 юли 1903 - 30 януари 1904г.- като управляващ и 30 януари 1904г. - 16 януари 1908г.- като титуляр), министър на вътрешните работи и държавните имоти (27 февруари -3 март 1907г.), министър на вътрешните работи и вероизповеданията (4 юли - 17 декември 1913г.), управляващ министерството на земеделието и държавните имоти (4 юли - 23 септември 1913г.)


Сборник с речи и пледоарии на д-р Никола Генадиев от 1926г.

През 1914г. д-р Никола Генадиев е натоварен с изключително важна мисия да изучи положението на воюващите коалиции в избухналата Първа световна война. Посещава Западна Европа и се връща в България, като изцяло променя прогерманската си политическа линия.  Автор е на доклад до МС по мисията ми в странство през 1915 г.", който е завършен на 18 април 1915 г.  В него той описва посещенията си в Италия от 4 януари до 20 февруари 1915 г. и Франция - между
22 и 24 февруари с. г. В доклада си Н. Генадиев се обявява  против привличането на България на страната на Централния съюз. Фактически минава в опозиция на правителството на Васил Радославов.
И до днес остава загадка този политически поврат, който Н. Генадиев изживява. Обясненията са от прозорлив анализ на международната обстановка до корумпираност и солидно заплащане от външни сили, които по този начин се стремят да разбият хомогенното прогерманско правителство.
В подкрепа на втория аргумент стои репутацията на Н. Генадиев като виден аферист и  замесването на неговото име сред житарите по т. нар. Деклозиерова афера от 1915г. Това е  финансово - политическа операция на силите на Антантата, най-вече Русия и Франция, която цели вкарване на България във войната чрез изкупуване на нейната земеделската продукция.
Руският посланик в България Андрей Савински прави опит с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи житната реколта в България и да подкупи политическия елит, за да осуети влизането на България в световния конфликт на страната на Германия.
Аферистите земеделци прибират около 7 млн. лева, а пък съглашенците прахосват 50 млн. без никакъв ефект. Сред облажилите се и Н. Генадиев. На 21 октомври 1916г. той получава 12-годишна присъда. В Централния софийски затвор се сближава и със земеделските лидери, които също са видни аферисти, включително с водача на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) Александър Стамболийски.  Освободен е от затвора след пробива при Добро поле на
18 септември 1918 г. и дори е оправдан от Върховния касационен съд. Отново
се включва в политиката. Оглавява Националлибералната партия, създадена през 1920г. след обединението на трите партии, образували правителството по време
на Първата световна война. През 1923г. Н. Генадиев напуска партията, недоволен
от нейното решение да се включи в Демократическия сговор. Прави опит да създаде нова политическа партия, наречена ,,Народно единство’’. Целта му е да се противпостави на управляващия Демократически сговор. С новата партия смята
да участва в парламентарните избори през ноември 1923г. В самото навечерие на изборите Н.Генадиев е убит на 30 октомври 1923г. от Димитър Стефанов от ВМРО.
Д-р Н.Генадиев е известен публицист е България и в чужбина. Заедно с брат си Харитон основава през 1890г. в Пловдив вестник „Балканска зора“, който е първият траен български всекидневник след Освобождението. Активно сътрудничи на партийния си вестник ,, Нов ден’’ и през 1907г. става един от редакторите му.
През 1908г. поддържа всекидневника "Българска независимост", в който пише верният му редактор Трифон Кунев. От 1911г. издава в. ,,Воля’’. Това е орган
на неговата фракция в Народнолибералната партия, в който сътрудничат Трифон Кунев, Димо Кьорчев, Кирил Христов и  Симеон Радев.


Д-р Никола Генадиев

През 1923г. д-р Н. Генадиев издава своите мемоари. Първият и единствен том от спомените си той завършва през февруари 1923г. И веднага те са издадени.
В тях се съдържат ценни сведения за събитията от 1885г.
Тук поместваме извадки от спомените му за войната Те заслужава да бъдат четени , не само защото са увлекателно написани, а и защото се явяват безценен източник за войната от 1885г. Това са ярки свидетелства на епохата, описали ентусиазма, с който македонските българи въпреки лошото въоръжение и липса на боен опит влизат в боеве с врага. И побеждават.
За улеснение на читателя по-неизвестните личности , за които споменава
Н. Генадиев в спомените си  и някои по-непознати термини (чуждици) сме посочили в допълнителни бележки непосредствено след текста.

,, Временното правителство [на Източна Румелия] , обявено на 6 септември 1885г., свика под знамената всички южнобългарски граждани от 18 до 40 години и с голяма ревност взе да подготвя войска, за да я прати на турската граница. Крънковите пушки от складовете взеха да се почистват, частното оръжие от най - разнородни калибри излезе налице; шаяците се прибраха от притежателите им и във всеки град от шивачите запасни се образуваха тъй наречените шивални роти, които цял ден крояха и шиеха шинели, мундири, гащи и навуща. Обикновено ротни командири бяха устабашиите (1), председателите на еснафа , но попадаха и хора от други специалности…
Ясно пролича, че Съединението няма да свърши тъй лесно както си въобразяваха начинателите му. Временното правителство под друго название продължи усърдно работата си. Войниците прииждаха. Духът им беше отличен, раздадоха им стари крънкови пушки, облякоха ги кое наполовина, кое на три четвърти и ги пращаха на границата да ги обучават. Тая разнородна и набърже скърпена войска по външен вид много се различаваше от стегнатите и спретнати войници от Северна България  и през време на Сръбската война я нарекоха печенеги. Но това не й попречи да извърши знаменития преход от Харманли до Сливница, да надмине най - бързите известни дотогава Наполеонови походи и да се бие на Сливница и Пирот с храброст, която удиви Европа…
Между събравшите се в Пловдив доброволци имаше много ученици от разни гимназии. Всички те желаеха да изпълнят дълга към отечеството и за да им даде тази възможност, Временното правителство основа ученически легион, който квартируваше и се обучаваше в Пловдив.
Аз, Манушев, Ст. Мафов, заедно с много други се записахме в него. Но преди още легионът да бъде облечен , състави се от четници и други доброволци Македонски батальон, който начаса бе изпратен на границата, едно като по-надежден и, друго, вероятно защото в него имаше по-размирни елементи. Македонците, ученици от Пловдивската гимназия, аз , Андрей [ Тасев ] Ляпчев , Пере [Наумов] Тошев, Гьорче Петров, Тома Карайовов, Вл. Кусев и други , обсъдихме, че нашата длъжност е да идем при своите съотечественици, и се причислихме към Македонския батальон.
Облякохме се в собствени дрехи, въоръжихме се повечето с наши пушки мартинки, спуснахме се с голям мерак да си навиваме навущата и да си завързваме цървулите, натоварихме се с по три патрондаша, два през раменете и един през кръста и се отправихме в село Бойково на Родопите. Там прекарахме съкратено военно обучение под командването на един румелийски подофицер, когото после произведоха фелдфебел и назначиха наш ротен командир. От време на време някой от компанията отиваше в Пловдив под предлог на някоя поръчка, за да се види с големците и да донесе последните новини.
Времето течеше, събитията се развиваха и зрееха, заедно с това зрееше и нашият младежки ум. За младите хора войните и революциите са училище, в което в една година напредват, колкото в десет години мирен живот. Колко бяхме сега далеч от убеждението си в юли месец, че Съединението ще се прогласи една нощ и ще бъде обезпечено в няколко дена! Сега бяхме до границата и очаквахме с Турция война, която съзнавахме ,че не е по нашите сили, но бяхме решени да я водим.
Сега знаехме , че за да се узакони Съединението , необходимо е съгласието на великите сили, подписавши Берлинския договор, че Турция не скланя да се откаже от правата си, че в Цариград по нашия въпрос заседава конференция, в която Англия, раздробителката на българския народ в Берлин, е на наша страна,
а Русия освободителката е против нас. В Пловдив русофилите ръмжаха, но се потайваха, а русофобските чувства се усилваха и избухваха на всяка крачка в несвоевременни и необмислени манифестации.
В Бойково излизахме всяка сутрин на военно обучение в красиви поляни сред борови гори, отдето се любувахме на красивия изглед на полето и на кацналия всред него на канари Пловдив. Командите още бяха на руски и нас ни учеха да владеем пушката, да стреляме и да се пръскаме във верига. По- образованите младежи живееха в една къща. В тая наша компания влизаше заедно с другите ученици от Пловдив ротният артелчик (домакин) Пере Тошев, убит на 1908г. в Турско, та откъм храната бяхме добре.
Влизаше още един опитен въстаник от Калмиковата четa (2) ,Нашко, един дребен човек с две пари душа, но който в ход беше по-бърз от кон и в раницата, на когото винаги имаше и хляб, и сланина, и сирене, даже плодове.
Един ден на връщане от командировка в Пловдив , занесох новината, която ми повери Ризов : английският дипломатически агент съобщил на княза, че войната с Турция е избегната, но че по всяка вероятност ще се бием със сърбите. Тая вест ни изненада. Ние не можехме да си обясним отде накъде и защо Сърбия ще ни обяви война, но трябва да прибавя, че това ни зарадва. Колкото и да не желаехме дотогава да признаем  един пред други , никой от нас не се надяваше да победим турците. Спомените от робството бяха още пресни, а последната война доказа, че даже за велика Русия, за силата на която имахме преувеличени понятия, едва можа да сломи турската армия. Напротив, всички войници бяха убедени, че ще бием сърбите, и това е една от причините на победата. Дотогава омраза срещу тях нямаше, но мисълта за едно нападение на България от братски славянски народ,
за свободата, на когото българи са дали кръвта си, когато нашите войски са на другата граница срещу неверния турчин, ни се видя чудовищна.
Няколко дена по-късно пак бях в Пловдив и се намерих там, когато се обяви войната. На 2 ноември сутринта видях княза да заминава за София и изслушах речта на кмета К. Пеев (3),. Княз Александър беше загрижен и отговори с думите, които читателят вече знае. Той говореше чисто български, но произнасяше р-то като немец. Заявлението му, че с риск на престола и живота си отива да брани българската земя, произведе силно впечатление и предизвика възторжени овации. Файтонът потегли, князът изчезна и в замислените лица на присъствующите се четеше съзнанието, че отечеството е подложено на тежко изпитание.
Но всички отиваха на война с радост. У офицерите се породи борба, борба упорита, не за да останат в тила,а за идат непременно на война. От първия полк беше решено да остане една дружина в Пловдив, за да има в Румелия българска войска, за да се знае, че Съединението не е изоставено - офицерите на тази дружина бяха в отчаяние. На капитан (Костадин Атанасов] Паница(4) , служещ по военното съдебно ведомство, не дали част да командва - отиде в София и създаде възможност да  вземе участие във войната. Но най - нещастен беше капитан Вълю [Илиев] Стефов (5),един от най - важните дейци на Съединението, когото назначиха комендант на Пловдив като верен и запознат с положението там. Той искаше да се бие срещу неприятеля, считаше се за опозорен, но всичките му молби, за да го пратят на фронта , бяха напразно.


Капитан Вълю Стефов

Обиколих нашите разни началства от батальона  и с ужас узнах, че било решено и ние да останем на турската граница. Начаса намерих някои другари, които бяха в Пловдив, и заявихме на ротния командир новопроизведения Спиро Костов , че ще обявим бунт и че без разрешение ще напуснем Бойково
и ще вървим към Сърбия. Спиро и той колкото нас разбирал последствията от такова непокорство във време на война, намери, че трябва да се разправи това на началството. Но ние се отнесохме до Ризов и той след два часа ни съобщи, че издействал и ние да вървим за Сърбия и че батальонът е получил заповед да се дига от Бойково…
На 4 ноември сутринта нашият батальон тръгна по софийското шосе и вечерта нощувахме в Пазарджик. Дрехите си бяха наши, но държавата ни даде по един мундир и по една полушубка, от която ще се лиша тъкмо, когато ми стана най- потребна. За младите гимназисти, несвикнали на ход, защото тогава в училищата не се насърчаваше спортът, натоварени с тежка раница и множество патрони , първият преход от 36 км. беше тежък. Въпреки съветите на началството, ние се навеждахме на калния път да пием вода от локвите, толкова ни замъчи жаждата.
На другия ден пътят ни беше лек до село Бошуля… На третия ден стигнахме в Ихтиман и там четохме разлепена по улиците една телеграма , подписана от министър - председателя Каравелов, в която се разгласяваше, че нашите разбили неприятеля при Сливница. Никой не знаеше де е точно това село, но говореше се, че не било оттатък границата , а в България. Кое, за да не обезсърчаваме дружината, кое за да успокоим себе си, ние отсякохме, че трябва да е на 3 - 4 км.
от границата. В Ихтиман трябваше да почиваме един ден, но получи се известие,
че след нас иде друга войска, която не ще има де да нощува, и нас ни дигнаха късно след обяд и през нощта стигнахме във Вакарел.
Вакарел беше препълнен с войска. Квартири нямаше кой да приготвя и всеки трябваше да се подслони където намери…
В София стигнахме след пет дни ход из разкаляни пътища. Последният преход от Вакарел до София ме измори най-много и когато наближихме до Борисовата градина,аз едва се влачех като пребито псе….. Накрая на града , къде сегашния Орлов мост , ме посрещна А. Манушев, който стигнал преди нас с Ученическия батальон. Той знаеше де е Сливница, преживял със софиянци тревожните дни преди и през боя при това село, когато в столицата се очаквало да влязат сърбите, разправи ни, че ние сме победители и че неприятелят бяга към Драгоман, дето ,,печенегите’’ от Харманлийската дружина се кръстили в огъня и показали голяма храброст. ..
…заедно с Ляпчев отидохме да се видим с нашия приятел Д. Ризов (6).
След като ни съобщи последните новини, Ризов ни предложи да напуснем Македонския батальон, който беше причислен към партизанския отряд на капитан Паница, и да минем в Ученическия легион, който нямало да влиза в бой.
В едно сражение били избити ученици от Ломската гимназия и това стреснало някои управляющи среди , та князът сам заявил на Ризов, че ще даде заповед да бъдат запазени учениците. Ние отказахме и заявихме, че сме тръгнали именно,
за да се бием. Нашият събеседник взе да ни убеждава, че България ще има голяма нужда от своята интелигенция, че на партизанските отряди не признават правата  на редовна войска,че ако попаднем в плен сърбите ще ни застрелят, но ние останахме непреклонни.
Какво е било командуването на войските по него време, можем да съставим понятие по началствующите лица.След заминаването на руските офицери военен министър бе назначен майор [Константин Никифоров] Никифоров (7), 
началник - щаб капитан Рачо [Петров] Петров (8) , началник на артилерията майор Олимпи [Спиридонов] Панов (9), , главнокомандващ подполковник [Данаил Николаев] Николаев (10) , за полкови командири капитани, за дружинни поручици, а за ротни било подпоручици, било юнкери , било новопроизведени в офицерски чин подофицери. Тия последните изобилстваха в южнобългарските дружини, дето имаше по-голяма липса от офицери, и зевзеците ги кръстиха ,, скамбили’’.
Не питайте вече за командирите на доброволческите чети. Наш батальонен командир беше капитан [Иван] Соколов, стотник в Панагюрското въстание, румелийски жандармерийски офицер, който не е бил във военно училище, но дружината го обичаше, защото беше познат патриот, деец по Съединението и справедлив. Единият ротен командир беше Спиро Костов, бивш старши стражар, произведен офицер за участие в преврата,а другият нашият инструктор от Бойково, произведен в чин фелдфебел. При батальона имаше и малко едно отделение кавалерия, съставена от доброволци , които имаха коне, и командвана от буйния запасен поручик Карауланов (11)  …
Вечерта след един от най - уморителните преходи стигнахме в село Слатина.
Там срещнахме един млад чех Херуц (12),  кореспондент на руски вестници, голям русофил като всеки австрийски славянин и в същото време приятел на България. От него узнахме какъв оригинален отряд командва капитан Паница и някои любопитни епизоди от неговия поход.
Отрядът се състоял от две запасни роти редовна войска, около 550 души народно опълчение, нашият Македонски батальон, две доброволчески чети на поручик [Светослав Зафиров] Зафиров и 400 души македонски харамии.
Нашият батальон броеше 4 роти македонци, дюлгери, четници, ученици, търговци, които никой не заставляваше да идат да се бият, но всички решени да мрат за отечеството. Те бяха живо доказателство, че Македония е българска земя. В Хаджи - Димитровата чета имаше македонци, между които отдавнашните борци за свободата на България, като Спиро Джеров (13) и Христо Македонски(14)  ; в Ботевата минаха Дунава десетки македонци; сега срещу сърбите заедно с българската войска се биеха македонци доброволци.
В Сърбия не се състави нито една чета от 10 души македонци да тръгне срещу българите. Но ако духът у тия момци беше великолепен, боевата стойност на батальона не ще да е била голяма по причина на слабото командване и на недостатъчното военно  обучение. Същият ден , след като минахме Годеч, зачухме топовни гърмежи. Мнозина от нас и между тях и аз настръхнахме и начаса взехме пушките си на ръка. Старият опълченец Яко Бояджиев, един от най- любопитните ратници по Съединението, ни обясни, че топовете се чуват отдалече, че сражението е на 7- 8 часа разстояние от нас, и ние се успокоихме и си окачихме пушките през рамо. Опълчението - и то не беше много надеждна войска. Харамиите бяха стари вълци, калени в боеве, отлични стрелци, някои от тях на 200 разкрача промушваха петолевка с куршум, но навикнали да се бият по пусия. От това разнородно множество изобретателният ум на Паница направи отличен инструмент за война.
Преди два дни селото Слатина било в сръбски ръце. Предната нощ капитан
Паница пратил 27-те кавалеристи, с които разполагал да препускат из селото с
диви викове и да стрелят. Сърбите , събудени от сън помислили, че  иде голяма сила, разбягали се кой както може и се оттеглили на една височина. На другия ден,
за да ги отблъсне и от там, капитан Паница настанил харамиите на една естествено укрепена позиция и всеки един от тях, добре защитен , стрелял само на месо. Останалата войска заедно с всички селяни, пръснати все на закрито, викали
,, ура’’, за да се заблуди неприятелят, че насреща му има много войска.
Точната стрелба на харамиите покосила много жертви, а и сръбското отделение трябва да е било слабо и се принудило да отстъпи.
В селото Славина, както винаги досега се настанихме кой където намери. Аз заедно с няколко души от нашата компания , между които А.Ляпчев и Никола Дишков, останахме в една от крайните къщи на влизане в селото…. Вечеряхме , както и обядвахме, само със сухари, наквасени във вода , и си легнахме. Когато се събудихме сутринта, беше вече видело. Ние взехме да се стягаме и чакахме тръбата да засвири.
Но някой от по-бодрите другари излязъл и ни донесе потресающата новина, че батальонът заминал. Тръбата свирила, както всяка сутрин, но ние сме се успали и не сме я чули. Можете да си въобразите нашата тревога: това беше на 15 ноември, ние днес трябва да влезем в боя, другарите ни може би се сражават, а нас ни няма, и може да помислят, че сме се потаили от страх! Стегнахме се набърже и без да турим залък в устатата си, тръгнахме из селото да питаме накъде е заминала нашата дружина. В селото ни упътиха, ние поехме един стръмен горист път и закрачихме, колкото можем бърже, за да настигнем батальона. .. До ушите ни достигна глъч и ние видяхме на една издигната поляна пушки, войници, мулета, натоварени с казаните на нашия батальон, казани, които още бяха девствени, и най- после наши другари, разположени на почивка.
Когато се изкачихме на поляната , посред една група офицери видях самият капитан Паница , нашият приятел от революционния комитет, за когото предната вечер Херуц разправяше чудеса. Аз вече бях навикнал да отдавам чест на началниците, но преди да застана мирно да го поздравя Паница се спусна, разцелува се по руски с мене , с Дишков, с Ляпчев и ни приветствува с изрази, които ни стоплиха сърцата.
,,Само вас очаквах момчета, защото зная, че сте храбри. На вас съм отделил мъчна задача - ще заграждаме 900 души сърби, които са заприщени и няма де да бягат., ще ги изловим като пилци. Дайте спирт на тия момчета! ‘’
Дали толкова е вярвал в нашата храброст или искаше да ни подигне духа, не зная, но думите му ни поласкаха и насърчиха…
Наредихме се и Паница държа една кратка реч, една реч от малко думи, но които се забиха в сърцата ни и в умовете ни. Напомни, че ще преграждаме сърби, каза ни, че първата и втората могила са в наши ръце,а от третата нататък е неприятелят и ни заяви,че той е решен пръв да влезе в Пирот. И заключи: ,, Да живее България!’’ И полетя на коня си напред.
Тоя командир не приличаше на учените военачалници, които не даваха топъл хляб в Бучино, той ни вдъхна безмерно доверие и ние тръгнахме в пълна самонадеяност.
Навлязохме в гората в строй, вървяхме из една пътека, зададе се първата могила.местността беше хълмиста, сега по-рядко залесена и повечето с шубраки. Прехвърлихме могилата, изпречи се нова височина, изминахме и нея.Сега вече вървяхме предпазливо с очи, вторачени напред, и очаквахме да видим неприятеля. По едно време из нашите редове изпищя един куршум. Един четник, уверен, че на третата могила са сърби, клекнал на коляно и без да чака команда, взел да стреля. Отсреща се развикаха: ,,Не стреляйте, бе , ще ни избиете!’’
Разбрахме, че са наши и стрелбата спря. Изминахме третата могила, изминахме петата, шестата, неприятел още няма, сърбите постоянно отстъпяли.   Стигнахме
до една височина, от която се виждаше цялото Пиротско поле. Там лежеше на почивка една рота, командвана от подпоручик [Никола Петров] Мъглов , мой познат.
…. Беше вече часа около 3 след обед, а ние още не бяхме стигнали неуловимият неприятел. Сега налягали по камънаците, на есенното, но благодатно слънце, запазени от неприятелския огън, ние наблюдавахме първото сражение, което виждахме и най - голямото в тая война. По полето се раздаваше трясъкът на
пушечните изстрели, заглушени от време на време от топовните гърмежи. Артилерията беше отсам р. Нишава и по едно време оръдията след всеки изстрел
се дигаха напред, закрити зад дима, произведен от гърмежа. Ето че са вече на
брега на реката, ето че я минават. Победата е наша, ние я виждаме, войските вече ще влязат в Пирот.
Но Мъглов ни обясни, че градът няма да падне додето нашите не превземат височината зад него. А тая стръмна височина ние я виждаме цялата. Според
както ни бяха обучавали, атака на нож може да се предприеме  най - много от
400 разкрача,а нашите първи редове бяха много по-далеч от могилата. И ето,
че смаяни и възхитени, ние присъствахме на развязката (15)  на пиротския бой.
Една част, повече от рота може би една дружина, се дигна от веригата и полетя на нож от разстояние около 1000 крачки. Нападателите завикаха ,,ура’’, което слабо достигна до  нас и се закатериха по могилата. В това време стана нещо нечувано, което никога няма да забравя. Вероятно всички наши войски, които от полето, от
Келташ (16), на лявото крило, от височините на дясното крило виждаха атаката, разбирали са значението й , поне колкото нас и бяха устремили погледите си към височината. Из път полето заглъхна, топовните гърмежи и пушечният трясък  престанаха не само то наша, а и от сръбска страна, сражението замря.
Но от полето и от височините за насърчение на атакуващите едновременно като
по команда 50 хиляди български гърла изреваха едно оглушително , едно страшно ,,Ура! ‘’ Сърбите от върха на могилата дадоха два залпа, които покосиха доста от нашите. След това още два - три , но по-слаби и не вече дружни.Очевидно те вече бяха взели страха на българите. Височината падна в наши ръце, макар малцина от атакуващата дружина да се изкачиха с устрем до върха.
На това великолепно зрелище положи край капитан Паница, който ни застигна
на коня си и разярено запита къде се бавим, когато той ни чака да ловим пленници. Ротният се извини със заповедта на подпоручика. Мъглата изяде една попръжня
и ние тръгнахме да се катерим из канарите, за да спечелим изгубеното време и да застигнем сражението на дясното крило. Пътят беше мъчен и стръмен,
нас ни терзаеше мисълта, че сме пропуснали 900 - те сърби и страдахме от жажда ,
в матарките (17)  ни нямаше капка вода. Напрегнахме всичките си сили и бързахме, колкото можехме. Всеки се стараеше да се освободи от излишния товар, но кое беше излишно? Пушка и патрони не се хвърлят, но мнозина от нас завряхме в шубраките полушубките си с надежда , че след сражението ще си ги приберем.
Спряхме малко преди да се мръкне. Ние бяхме стигнали най- сетне постоянно отстъпващите сърби , от които ни делеше дълбока урва. Боят беше на замиране. Биеше се Приморския полк,на когото нас назначили резерва. Сърбите нямаха артилерия,а нашите бяха дотътрали едно горско оръдие, което страшно ни повдигаше духа. По едно време засвири музиката на Приморския полк.
Който не е бил на война не може да разбере колко музиката ободрява войника.
Първата ни грижа беше да си налеем вода в една долчинка, обстрелвана от неприятеля, но жаждата ни принуждаваше да презираме опасността. Впрочем
през цялата война ние бяхме изложени само на тоя огън. Върнах се от кладенеца на височинката и там срещнах юнкера Михаил Такев(18)  , стар съученик от гимназията, който командваше рота. Такев ми разправи, че тая вечер няма вероятност да влезем в сражение, но че на другия ден ние ще подкачим боя, а Приморският полк ще бъде на нас резерва.
Но прибави, че на утрето няма да намерим неприятеля на срещния бряг на урвата, защото сърбите имали обичай нощя да отстъпват…
….На сутринта  нямаше нужда да ни будят. Пронизани от студ, ние всички бяхме накрак и чакахме да засвири тръбата за поход,за да се посгреем. Но тръбата не се обаждаше. Скоро узнахме, че сърбите през нощта се оттеглили, и Приморският полк, без да чака нас да си покажем храбростта, изскочил 10 км.напред. Началствующите разправяха, че Пирот бил в наши ръце, че следващите боеве ще бъдат единият на Ак Паланка (Бела Паланка) , другият при Ниш. Те не знаеха,че неприятелят в бягството си няма да се спре нито на една от тия естествено укрепени местности. Но ние се удивлявахме защо стоим в бездействие. Малко преди пладне Спиро Костов узнал причината и побърза да ни я съобщи. Австрийският пълномощен министър в Белград граф [Рудолф фон] Кавенхюлер
[- Меч] (19)  се явил с бяло знаме пред нашия фронт и заявил ,че ако българската войска продължава да напредва в сръбска земя, ще срещне австрийски полкове. Боевете се прекратили и ние получихме заповед да вървим в Пирот.

Мемоарите на д-р Никола Генадиев, т. I, С. 1923 г. с . 89-90, 100-103,
106-107 , 110-123


Бележки по текста:
1. ,,Устабашии’’ - турцизъм. В превод от ,,Уста’’( майстор занаятчия през епохата на Възраждането) и ,, баш’’(ръководител, началник , водач), или ,, началниците на майсторите’’. Н. Генадиев уточнява, че това са били председателите на съответните занаятчийски еснафи;
2. Адам Иванович Калмиков (неизв. - 1885) - руски офицер, участник в Сръбско- турската  война (1876) и Руско- турската война (1877-1878 ), войвода в Кресненско - Разложкото въстание (1878-1879). През 1885г. води чета в Македония. В района на Царево село, Пиянечко (дн. в БЮРМ) е убит в бой с турска войска;
3. Костаки Пеев (1843-1920) - първият кмет на Пловдив след Освобождението (1878-1880, 1884-1887), дългогодишен депутат на Народната партия и изтъкнат русофил. Член на Временното правителство на Източна Румелия след обявяване на Съединението. Съучредител и подпредседател на пловдивската Търговско-индустриална камара (1895-1898) ,а после почетен нейн председател. Избиран е два пъти за депутат на областното събрание на Източна Румелия и на обединеното Народно събрание. Неговият син  Александър Пеев  адвокат, (д-р по право) става съветски шпионин през Втората световна война. Съден и разстрелян като такъв през 1943г.;
4. Константин (Коста) Атанасов Паница (12.III.1858, Търново - 18.VI.1890г., София) – военен юрист, участник в Сръбско- турската  война (1876) и Руско - турската война (1877-1878 ), активен участник в Съединението, герой от Сръбско - българската война, където е командир на партизански отряд, съставен от доброволци и запасняци, вкл. македонски харамии.
5. Капитан Вълю Илиев Стефов (1858-1902) - виден деец на Съединението. Родом е от село Медово, община Братя Даскалови. Завършва прогимназия в родното село Медово, след което започва да служи като певец в местната църква.
С група свои съселяни постъпва в Източнорумелийската гвардия, а оттам е изпратен във Военното училище в София. Подготовката и провеждането на Съединението го заварват на служба като адютант на командира на II-ра дружина на Източнорумелийската милиция майор Данаил Николаев. В началото на август 1885г. Стефов вече е член на БТЦРК и на него се възлагат отговорни задачи по привличане на войската към идеята за Съединението и укрепване на комитетите в села и градове. Под ръководството на В. Стефов се взема решение Съединението
да се обяви на 5 срещу 6.IX.1885г. Той организира и ръководи въстаническите сили в нощта между двете съдбовни дати, когато се пристъпва към овладяване на резиденцията на Главния управител. През 1886г. В.Стефов е преместен на служба
в Русе, след това в Казанлък. Достига до воинското звание подполковник.
През 1891г. преминава в запаса и се премества да живее в Пловдив. През 1901 г. е избран за народен представител от името на Либералната партия. Умира внезапно от сърдечен удар на  3.III.1902 г.
6. Димитър Христов Ризов (1862, Битоля – 23.IV.1918, Берлин) – революционер, общественик, политик и и публицист, участник в съединисткото движение, известен с политическата си хамелеонщина. Според нуждата и изгодата е както русофил [противник на политиката на министър - председателя Стефан Стамболов (1887-1894)] , така и националист германофил през Първата световна война. Изявява се и като дипломат. Той е едно от доверените лица на цар Фердинанд  подготвил сключването на Балканския съюз през 1912г. Автор на атлас за българските земи, озаглавен ,,Българите в техните исторически, етнографски и политически граници’’ 679-1917г.
7. Майор Константин Никифоров (1856-1891) - офицер от артилерията и участник в Руско – турската война (1877-1878) ,първият българин военен министър (1885 - 1886). Той заема този пост на 9/22.IX.1885 г., след като руското правителство се противопоставя на Съединението на България и изтегля своите офицери от страната. zа по-малко от 2 месeca подготвя армията за Сръбско-българската война (1885). Подпомага взаимодойствието на корпусите с щаба на войската. За заслугите си по време на войната е повишен в звание майор и награден с орден „За храброст“ II степен.
8. Капитан Рачо Петров (1861, Шумен – 1942, София) – генерал от пехотата, един от строителите на българската войска. Завършва първи випуск на Военното училище в София през 1879г.  и Николаевската академия на ГЩ на Русия в Петербург през 1883г., Заема различни отговорни длъжности във войската – началник- щаб (1885-1894), военен министър (1894-1896), бил е и министър на вътрешните работи през 1900г., министър- председател на България през 1901,1903-1906г.Той е основател и пръв главен редактор на в. ,,Военен журнал’’.
9. Олимпий Спиридонов Панов ( 17.VI.1852-22.II.1887г.) - бесарабски българин, виден националреволюционер, доброволец в Сръбско - турската война (1876), опълченец в Руско- турската война (1877-1878). По време на Сръбско- българската война от 1885г. е началник на артилерията на българската войска и има принос за разгрома на Сърбия. Като русофил подкрепя преврата срещу българския княз на 9.VIII.1886г., а след успеха на контрапреврата се замесва в нелегалната дейност срещу правителството. Участва в метежа на русофилите в Русе през февруари 1887г. Осъден на смърт и разстрелян на 22.II.1887г.
10. Твърдението на Н. Генадиев е неточно. Главнокомандващ е българския княз, а Данаил Николаев е  командващ отначало на Източния отряд (корпус), а след това ма Западния.
11. Ангел Иванов Карауланов - офицер от 1880г. с чин поручик, командир е на чета македонски доброволци след Съединението и на конен отряд от резервисти и доброволци в Сръбско - българската война от 1885г.
12. Кронислав Юревич Херуц – хърватин, кореспондент на хърватския вестник
,, Слобода’’ и доброволец в отряда на капитан К.Паница. Част от публикациите му за войната са преведени на български език и са публикувани във в. ,,Търновска конституция’’ през 1885г.
13. Спиро Джеров - роден в град Битоля, Македония около 1834 - 1836 г. Внук е на обесения от турците водач на въстанието в Битолско в 1822 г. Спиридон Джеров и брат на генерал Климент Джеров.Учи в гръцко училище. В 1862г. участва в гръцката конспирация за въстание в Битолско на Леонидас Вулгарис. След предателство на владиката Венедиктос Пелагонийски, заверата е разкрита през май 1862 г., Джеров е заловен и лежи в затвор до декември 1866г.       След като излиза от затвора заедно със Стоян Везенков се опитва да организира антитурско движение в Крушевско. Участва в Критското въстание (1866-1869). През 1867 г. се включва във Втората българска легия в Белград. След разпускането ѝ се включва в Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в която е назначен за член на военния съвет. Загива вероятно в последното сражение на четата на 18.VII. 1868 г. на връх Бузлуджа.
14. Христо Македонски (1834-1916) - родом е от село Горни Тодорак, Кукушко, Егейска Македония. Това е известният български хайдутин, четник, хъш и войвода, борил се за свободата на България, член на двете Български легии, в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В 1885г. е деец на БТЦРК в Голямо Конаре.
Той е прототип на Спиро Македонски, главния герой на повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“. Автор е на ,,Записки’’, които обхващат периода 1852-1877г.
15. ,, Развязката’’ - русизъм , в превод ‘’резултат, финал, край’’.
16. Келташ – височина край Пирот, където през 1885г. се водят боеве по време на войната срещу Сърбия, част от битката за град Пирот.
17. ,,Матраки’’ - вероятно става дума за войнишки манерки;
18. Михаил Такев (1864-1920) – политик и виден водач на Демократическата партия. През 1883 постъпва във Военното училище в София, а през 1885г.по време на Съединението и Сръбско – бългрската война е юнкер там. Постъпва като доброволец унтерофицер в армията. В състава на правителството на Александър Малинов е министър на вътрешните работи (1908-1910) и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1910-1911). В правителството на Александър Малинов, в края на Първата световна война, е министър на вътрешните работи (1918) и организира потушаването на Войнишкия метеж (1918).Убит е през 1920г. от анархиста Георги Донски.
19. Граф Рудолф фон Кавенхюлер - Меч (1844-1910) - австро-унгарски дипломат. Като дипломатически агент и генерален консул в София (1879-1881) влиза в близки отношения с българския княз Александър I. От 1881 до 1886г. е пълномощен министър на Австро - Унгария в Сърбия. В това си качество след превземането на Пирот от българските войски , на 16.XI.1885г. отправя ултиматума за спиране на българското настъпление. Така спасява Сърбия от катастрофа. Ултиматумът , връчен от него води до прекратяването на Сръбско - българската война.

Янко Гочев, историк