ЦАР БОРИС III ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА МОРСКИЯ ОФИЦЕР КАПИТАН II РАНГ КОСТА СКУТУНОВ

За българския цар Борис III е писано толкова много, че нищо чудно една нова книга за него да остане и незабелязана. Наистина, това не се отнася за книгата която ще научите по-долу, тъй като тя изчезна от книжарниците за по-малко от две седмици. Става дума за книгата със спомени на морския офицер капитан II ранг Коста Скутунов „Бурни времена. Цар Борис III отблизо“. Някои от спомените и изследванията за цар Борис III бяха претърпяли повече от две-три издания, включително и задгранични. Като че ли всичко за него е казано, с изключение на няколко важни момента както от негова­та биография, така и от българската история, които са взаимосвър­зани.

От времето на царуването на цар Борис III в историята все още има редица неизвестни около превратите през 1923 и 1934 г., убийството на Александър Стамболийски и другите политически убийства и атентати, умелите маневрирания със смяната на пра­вителствата след 1934 г., тромавото връщане на някои конститу­ционни права и половинчатото възстановяване на българския пар­ламентаризъм при ликвидирани политически партии. Все още има въпросителни около ролята на дъновизма в политическия живот и връзките му с двореца. Макар и след хилядите написани страници, има още какво да се каже около политическите и шпионски проце­си през последните десетилетия на Третото българско царство. Ка­то че ли всичко е казано и около смъртта на българския монарх, а все още си задаваме въпроси, отговорите на които все не ни задоволя­ват. На някои от тези въпроси именно ни дават отговор спомените на ка­питан II ранг Коста Скутунов.

 


Коста Георгиев Скутунов е роден на 10 април 1890 г. в Шумен. Той израства в семейството на опълченец от Руско-турската война (1877-1878 г.). Баща му Георги Скутунов е и взводен командир през Сръбско-българската война от 1885 г. К. Скутунов и по-малкият му брат Христо, по примера на баща си, поемат също пътя на воен­ния. К. Скутунов първоначално учи в родния Шумен, където завър­шва Шуменското педагогическо училище. От 1903 до 1910 г. е сти­пендиант във Военното училище в София. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин подпоручик от артилерията и получава назначе­ние в Шуменския крепостен батальон. След две години младият офицер е пред стените на Одрин. Започнала е Балканската война на страните съюзници България, Сърбия, Гърция и Черна Гора с Отоманската империя. Макар че западните политици, диплома­ти и историци говорят за война, за подялбата на наследството на „Болния човек на Европа“, българското участие в тази война е за освобождението на върнатите от Европа с Берлинския договор бъл­гарски земи и население от Тракия и Македония. Поручик Скутунов участва в боевете при превземането на Одринската крепост като командир на батарея. Освободителните Балкански войни (1912-1913 г.) завършват с първата национална катастрофа, регла­ментирана с Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г., подпи­сан от довчерашните съюзници и Румъния с България, и с Цариград­ския договор от 16 септември 1913 г., подписан между България, от една страна, и Отоманската империя - от друга. Освободените с много героизъм и жертви земи и население отново са върнати на поробителя или предадени на довчерашните съюзници. В рамките на отечеството са върнати част от Беломорска Тракия и Пиринска Македония със Струмишко. Националноосвободителните задачи на свободната българска държава се изместват отново напред във времето. Междувременно Скутунов е произведен в чин поручик на 5 август 1913 г. и получава назначение като адютант на инспекто­ра на артилерията в Министерството на войната генерал Пантелей Ценов. От началото на 1914 г. младият артилерийски офицер е из­пратен да учи в Руското военноморско училище, което завършва в края на 1915 г. с чин мичман II ранг и получава назначение като командир на бреговата батарея на нос Галата. На 5 октомври 1915 г. България влиза в Първата световна война на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция, за да довърши започнатото през Балканс­ките войни. В началото на войната Скутунов е ротен командир на Радиотелеграфната рота във флота, „формирана“ по думите му от него, но скоро получава назначение като командир на миноносеца „Строги“. Завоювалата успехи млада българска флота води успеш­ни битки и в морската война. На 16 март 1917 г. Скутунов е произ­веден в чин капитан, като скоро отличилият се млад морски офи­цер е назначен за адютант на началника на флота полковник Кон­стантин Кирков. На този пост Скутунов остава само няколко ме­сеца. От 1 февруари 1918 г. е командирован да следва в Германското подводно училище в град Еккернфьорде, близо до Кил, за офицер на подводница. Тук го заварва Солунското примирие от септември 1918 г., с което България на практика излиза от войната. Скутунов продължава обучението си, като завършва пълния курс на учили­щето. От 1 август 1918 г. постъпва на обучение в Торпедното учи­лище във Фленсбург, като след завършването му отива на практи­ческа специализация в германската морска база на остров Хелголанд. Жестокостите през войната завършват с ужасите на неспра­ведливите мирни договори както към България, така и към нейни­те съюзници. В това време революционната вълна залива Европа, пренесла се от Русия. Оказва се, че обратният път към родината е не по-малко труден от преживяното дотук. Скутунов заедно с други български военни и цивилни от Германия трябва да се завърне през обхванатите от революциите Германия и Унгария. Но проблемите не свършват само с това. Завръщащите се трябва да преминат с железницата и по водния Дунавски път и през територията на довче­рашните ни врагове във войната Сърбия и Румъния. След многомесечни перипетии се завръщат в победената си родина на 1 май 1919 г., която е в очакване на втората национална катастрофа, а тя идва с подписването в Парижкото предградие Ньой на мирния договор със страните победителки на 27 ноември 1919 г. От половин годи­на България има нов цар. На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на сина си княз Борис Търновски, който се въз­качва на българския престол под името Цар Борис III, а старият монарх се отправя в изгнание, което ще продължи до края на живо­та му - далечната 1948 г. В очакване на новото си назначение капи­тан Скутунов остава в София, където и той е увлечен от събитията в живеещата в очакване столица. Случайната му среща с приятеля от Военното училище Иван Багрянов, по това време адютант на младия цар и бъдещ министър-председател, ще стане повод за запознаването на К. Скутунов с българския монарх. Младият капи­тан разказва пред царя впечатленията си от разбунените от рево­люциите Германия и Унгария. В спомените си Скутунов ще запи­ше: „Това беше първата ми среща с царя, впечатленията от която и до днес не мога да забравя.“


След дни, на 24 юли 1919 г., К. Скутунов заминава за новото си назначение във флота - командир на минна рота, имаща за задача почистването на Варненския залив от минните заграждения от вой­ната. Тук покрай усилената и отговорна служба Скутунов ще завър­же близко познанство с бъдещия английски адмирал Уейстейл, с когото по-късно ще се срещне отново в доста комична ситуация. Половин година след първата си среща с цар Борис III Скутунов отново ще се срещне с царя, което ще се окаже решаващо за следва­щите „бурни времена“ от живота на младия морски офицер. Цар Борис, нямайки търпение да посрещне завръщащите се по море български военнопленници, излиза в открито бурно море с мотор­ница, управлявана от Скутунов. След това приключение, в което емоциите надделяват над разума, Скутунов е назначен за адютант на цар Борис III на 7 май 1920 г. Скоро след това ново назначение, на 12 август 1920 г., е произведен в чин майор, а от 31 март 1921 г. преминава временно в запаса. Освен адютант на царя, Скутунов е и военен комендант на двореца в София и през следващите изпъл­нени със събития години той е винаги близко до българския мо­нарх. От назначението си в двореца до преминаването на нова служ­ба - началник на отделение „Корабоплаване“ при Дирекцията на пристанищата в Министерството на железниците, пощите и те­леграфите ще изминат осем години, които ще сложат отпечатък върху целия живот на този достоен морски офицер. Макар и преминал на друга длъжност, монархът ще се обръща към него във важни моменти от по-нататъшната си дейност, когато ще има нужда от верен сътрудник при срещите си с югославския крал Александър и румънския крал Карол. И винаги достойният офицер и верен адютант К. Скутунов ще се отзовава при пръв повик.
Благодарение на хрумването на генерал Щерю Атанасов, кой­то настоява пред капитана през 50-те години да запише спомените си от времето на службата си в двореца, днес всеки любознателен български читател може да се запознае с „бурните времена“ от 20-те и 30-те години на отминалия век такива, каквито ги е видял и иск­рено описал Коста Скутунов.


Може би скептиците, преди да отгърнат страниците на Скутуновите спомени, ще си зададат въпроса какво още могат да научат от тях, но се надявам, че след прочита и на последната страница ще научат толкова много неща, които не могат да ни поднесат нито история­та, нито никои други спомени или дневници. Покрай тежките годи­ни на възстановяването на страната ни след катастрофите от вой­ните и прохождането на обновяващите се партии и на младия мо­нарх, пред нас един непрофесионален мемоарист разказва както за обикновеното човешко ежедневие на цар Борис III, така и за него­вото най-близко обкръжение. Определено искам да изтъкна, че едва ли сте попадали на други подобни страници. Бъл­гарският цар Борис III за пръв път е пред нас от плът и кръв, в истинския си човешки образ. Това го дължим преди всичко на вер­ния му адютант, смятащ за свой дълг да разсее натрупаните съмне­ния около личността на монарха, хващайки перото три десетиле­тия след станалите събития. В спомените има и редица случки от живота на царското семейство, които са останали до днес неизвес­тни за широката общественост. Скутунов ни представя както обра­за на абдикиралия цар Фердинанд, така и на неговите дъщери и сестри на цар Борис III княгините Евдокия и Надежда. В спомените почти винаги присъстват верните царедворци, изпадащи понякога в смешни ситуации в резултат на престараване или други обстоя­телства, както случката с персийския шах и много други. Страница след страница, припомняйки си многократно отминалите случки, Скутунов рисува образи, които явно и като добър художник се връ­ща непрекъснато да доизкусури или да добави нови моменти към вече написаното. За съжаление животът на мемоариста Скутунов не стига, за да придаде още по-завършен вид на спомените си. Но и това, което читателят може да прочете е не само любопитно и неизвестно, но и приятно и леко четиво. Едва ли някъде сме среща­ли подобни моментни скици на личностите, които изпълват поли­тическия, военния и културния живот на Третото българско царст­во. Всички сме чували разказите и анекдотите за разсеяния профе­сор Александър Балабанов, за „хитрия шоп“ Елин Пелин, за разточителния и винаги изпитващ парични нужди и забъркващ се в раз­ни истории скулптор професор Андрей Николов, за бохема акварелист и любител на питието Кочо Щъркелов, успял да влезе в кон­фликт с всесилната в ония години ВМРО, за артистичния кръг от актьори, художници и архитекти, сред които ще се открои архитект Йордан Севов. Но най-важни, според нас, както за широкия кръг читатели, така и за недонаписаната история, са образите на поли­тиците, които през следващите десетилетия ще срещаме все повече и повече в политическия живот. От този приятелски кръг на мла­дия цар по-нататък ще излязат нови политици, министри, дипло­мати, генерали и учени. Това са другарите в ергенските му приклю­чения - Иван Багрянов, Първан Драганов, Сирко Станчев, Дими­тър Наумов, Васил Бойдев, Христо Калфов и много, много други. Многократното връщане към образа и личността на Александър Стамболийски ни дава възможност да видим бележития земе­делски водач и държавник и в друга светлина, както и десетки стра­ници за отношенията между цар и министър-председател. Същото се отнася и до образите на тайнствените полковници Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Христо Калфов и генерал Иван Вълков, както и редица други дейци на обгърнатия в неизвестности Военен съюз. По страниците на спомените на Скутунов преминават, макар и за кратко, и зловещите фигури на капитаните Димитър Порков, Харлаков, Славейко Василев, на атентатори, терористи и разбойници. Тук има нови сведения както за съгражданина на Скутунов, гене­ралния секретар на Коминтерна Васил Коларов, така и за редовия комунист поета-матрос Никола Вапцаров, единият успешно спасен от царя, другият - заплатил с живота си за политическите си убежде­ния. В почти неизвестна светлина виждаме професор Александър Цанков и изтънчения банкер и бъдещ външен министър Атанас Буров, които не дотам умелото перо на мемоариста Скутунов успя­ва да обрисува по незабравим начин. Същото се отнася и до земе­делските министри и дейци като поета Цанко Церковски, републи­канеца Райко Даскалов, Александър Димитров и Спас Дупаринов. Едни от най-интересните разкази в спомените са посветени на царя-ловец и на неговата ловна дружинка, движена често от суеверия, характерни за всички ловци, както и самохвалствата на автора и на другите участници. Тук имаме и непосредствените впечатления на Скутунов и от царя като ботаник и естественик, направил толкова много за развитието на естествените науки като продължител на делото на баща си. Макар че много е говорено и писано за обичта на народа към царя, тук има свежи и автентични описания на Скутунов както на тревогите на царя от страданията на населе­нието при трагичните земетресения, пожара в Народния театър и жертвите от атентатите, така и състраданието му към отрудените хора, намиращи неговата навременна подкрепа и съчувствие.
К. Скутунов завършва спомените си през 1962 г., като не успя­ва да ги преработи в окончателен вид, тъй като умира на 11 юли 1965 г. в София.
След 9 септември 1944 г. К. Скутунов е арестуван по недоразу­мение, но след намесата на Васил Коларов (спасен преди години от царя и Скутунов) е освободен веднага. След войната Скутунов е привлечен като военен сътрудник към Военноисторическата ко­мисия към Генералния щаб на българската армия и участва в уред­бата на Музейния комплекс „Шипка“. Той е автор и на редица книги по морско дело и по военна история, сред които са „Запис­ки по морската война“ (1923), „Катехизис за служещите при приста­нището“ от „Малка железопътна библиотека“ (1932), „България във война с Англия и САЩ през 1941-1944 г.“ (1954), „Германо-съветската война 1941-1943 г.“ (1952) и др. Освен военното си образование и многото си специализации, К. Скутунов през 1924 г. се дипломира и в Свободния университет за политически и сто­пански науки.



Макар че на много въпроси засегнати в тези спо­мени едва ли ще може да се даде окончателен отговор, но все пак разполагаме вече с още един първокласен извор за нашата история и минало, на които читателят сам трябва да реши да повярва ли безрезервно, или само да ги има за сведение. Смятам, че мо­жем да се доверим на искреността на разказвача, един доблестен български морски офицер.
Спомените, които публикувахме през 2004 г. заедно с Ива Бурилкова бяха ни предоставени от сина на о. з. капитан II ранг Коста Скутунов - инженер Васил Костов Скутунов, на когото отново изказваме нашата благодарност. Това беше неговият личен екземпляр, но екзем­пляр от тези спомени се съхранява и в Централния държавен архив във ф. 1298 г. (а. е. 2 и 3), които също са предадени от инж. В. Скутунов.
По-долу ще имате възможност да прочетете няколко фрагмента от спомените на К. Скутунов за цар Борис III. Иска ми се да вярвам, че тези невероятно интересни и все още останали в неизвестност спомени, въпреки предишното им публикуване отново ще бъдат отпечатани, за да стигнат до по-голям брой читатели.

Цочо В. Билярски

 

ИЗ СПОМЕНИТЕ НА КАПИТАН II РАНГ КОСТА СКУТУНОВ

Цар Борис III

Цар Борис III е роден в гр. София на 18/30 януари 1894 г. Той е син на цар Фердинанд Кобург-Готски, който е бил най-малкият син на княз Август Сакс-Кобург-Готски и на княгиня Клементина, най-малката дъщеря на Луи Филип Орлеански. Неговата майка е кня­гиня Мария-Луиза Бурбонска, дъщеря на Роберт Бурбонски, херцог на Парма и Пиаченца и на съпругата му Мария Бурбонска, дъщеря на Фердинанд II, крал на Сицилия.
Като престолонаследник той получи името княз Борис Търнов­ски. Обаче при встъпването му на престола, като трети подред бъл­гарски цар с името Борис, той се преименува в цар Борис III.
Италианец по майка и германец по баща, цар Борис III има роднински връзки почти с всички европейски царски династии.
На 2 февруари 1896 г., въпреки поетите от цар Фердинанд за­дължения пред Ватикана, той бил миропомазан тържествено от Екзарх Йосиф в катедралата „Св. Неделя“ в София и минал в лоно­то на православната черква. На миропомазването на малкия княз, като негов кръстник взел участие представителят на руския импе­ратор, генералът от свитата граф Голенишчев-Котузов. С този си акт цар Фердинанд най-после успява да подобри отношенията си с руския императорски двор и страната ни доби доверието на царска Русия.
На 20 януари 1912 г. се отпразнува най-тържествено пълноле­тието на престолонаследника. По този случай в София пристигна­ха делегации от цяла България и нарочни представители на евро­пейските владетели и престолонаследниците на съседните ни стра­ни. Тържеството стана в двора на Военното училище, дето престо­лонаследникът положи войнишка клетва.
През време на Балканската война младият княз беше назначен офицер за връзка при началник щаба на действащата армия, дето той ревностно изпълняваше всички възложени му поръчения.
След Балканската война, в началото на 1915 г., престолонаследникът постъпи като редовен ученик във Военната академия, ко­ято обаче не можа да завърши поради закриването й при обявява­нето на Европейската война.
През време на Европейската война престолонаследникът беше назначен офицер за поръчки при главнокомандващия действующата армия. Като такъв, за отлична служба, на 14 януари 1916 г. той бе произведен в чин майор.

Абдикирането на цар Фердинанд

След катастрофата на Македонския фронт при Добро поле, за всички стана ясно, че ние загубихме войната. Делегатът на прави­телството министър Андрей Ляпчев беше принуден да подпише „на барабан“ примирието в гр. Солун. Тогава, на 2 октомври 1918 г. министър-председателят Александър Малинов поиска извънредна аудиенция от цар Фердинанда. Същия ден, от името на правителс­твото, за да излезе от безизходното положение, в което беше изпад­нала страната ни, той предложи на цар Фердинанд да абдикира и напусне България. След дълги и мъчителни преговори най-после той успял да убеди царя от необходимостта на този жертвен от не­гова страна акт. Последният се съгласил да абдикира при условие, че му се разреши да замине със семейството си за Германия. Заед­но с това обаче, независимо от тези почти непреодолими злини, които бяха надвиснали над страната ни, изневиделица се появил извънредно сложният въпрос за престолонаследието, който неми­нуемо щеше да ни докара вътрешни сътресения. Затова министър-председателят Ал. Малинов настоял най-енергично да се сондира престолонаследникът, който вече е пълнолетен, дали е съгласен да се откаже от престола и да напусне заедно с баща си страната ни. Когато в салона се явил бъдещият цар на България, изправен пред дилемата да остави страната ни и се прибере с баща си в Германия, или да поеме трънливия път, който го очакваше при неустано­веното положение в България, той напълно съзнателно и най-категорично заявил: „Аз България не напущам!“
С това въпросът за царския институт бил ликвидиран и същи­ят ден - 2 октомври 1918 г. цар Фердинанд се принудил да издаде манифест, с който да обяви своето решение да абдикира в полза на сина си, престолонаследника княз Борис Търновски и го произведе в чин генерал-майор. Същия ден през нощта царят напусна завина­ги България и замина с отпуснатия му на разположение специален влак, заедно с княз Кирил и княгините Евдокия и Надежда за Германия, дето се установи да живее във фамилното си имение в окол­ността на гр. Кобург.
Дълбоко обиден от решението на своя син, който беше отказал да изпълни волята на баща си и да напусне България, цар Ферди­нанд почти скъса връзките си с него. За да спази традицията и своите синовни задължения, цар Борис всяка година редовно му изпращаше поздравителни телеграми за неговия рожден ден и в големите празници. Обаче злопаметният цар Фердинанд не само, че не му благодари за това нито веднъж, но постоянно е злословел по адрес на сина си в домашния си кръг и го наричал подигравателно „селския цар“. Така той прекъсна всички връзки със сина си. Едва след 15 години, когато беше принуден да присъства на негова­та сватба в Италия, цар Фердинанд за пръв път след абдикирането си се срещна и проговори студено със сина си.
В този тежък момент от нашата история, когато въобще съществуването ни като държава беше проблематично, късно през нощта на 2 октомври 1918 г., изоставен от баща, брат и сестри, престолонаследникът подписа известния манифест, зае освободе­ното от баща си място и се провъзгласи за цар на България под името цар Борис III.
На другия ден, 3 октомври 1918 г., рано сутринта камбаните на катедралата „Св. Неделя“ зазвънили продължително. Скоро катед­ралата и площада пред нея се изпълнил с народ. След малко откъм бул. „Дондуков“ се задал новият цар, посрещнат с небивал възторг от народа. Облечен във войнишки боен шинел, бледен и развълну­ван, той минал като сянка между народа и застанал скромно до царския трон в черквата. След свършването на тържествения моле­бен по случая, царят целунал поднесения му от престарелия Софийс­ки митрополит Партений кръст и приел поздравленията на офици­алните лица и на дипломатите. След това, акламиран от народа, тръгнал към двореца.
Прекарал на фронта през време на двете нещастни за нас вой­ни, споделил лишенията и страданията на войниците, той опозна тъжната душа на народа. Едва навършил 24 години, царят встъпи на българския престол с дълбокото съзнание за трудната си задача и въпреки своята младост, той успя да възстанови нашето национално единство. Той съумя да обедини усилията на народа в консо­лидиране положението в страната и издигна престижа ни пред съ­седите и пред великите сили-победителки. Всички заработиха за съв­земането на разорената ни от националната катастрофа страна и за превъзмогването на злокобната несигурност и разюзданост, ко­ито бяха обхванали обезверения ни народ.

Тържествената клетва

Един очевидец, който в този момент бил портупей-юнкер във Военното училище, ми описа по следния начин обстановката, при която войниците от Софийския гарнизон положили клетва пред но­вия цар: „След като бяха спрени пред София и разпръснати, разбун­тувалите се след катастрофата на Добро поле войници, които се предвождаха от обявилия Радомирската република виден партиза­нин от Земеделския съюз Райко Даскалов, на 3 октомври 1918 г. войниците от Софийския гарнизон трябваше да положат клетва за вярност на отечеството и царя. (Впоследствие Райко Даскалов стана министър на вътрешните работи и пълномощен министър в Чехия. Убит е през време на преврата.)
В този ден, покрусени от обхваналото столицата ни униние, ние потеглихме около обяд от Военното училище към двореца, дето ро­тите се построиха с фронт към зданието. Нашият командир на ро­та ни извести, че ще вземем Самарското знаме. Като старши портупей-юнкер, аз бях избран за знаменосец. След това, придружен от двама юнкери, ние се отправихме към двореца. Тук ни посрещна дежурният адютант и ни поведе по покритата с червена пътека мраморна стълба към една стая в първия етаж, дето се съхраняваха знамената на частите от Софийския гарнизон. Той извади от мяс­тото му обвитото в черен кожен калъф Самарско знаме и ми го предаде. Когато излязохме от зданието, посрещнати от тържестве­ния марш на училищната музика, ние се отправихме към построе­ните роти и застанахме пред фронта. Моментът беше неописуемо тържествен. Докато се движех със знамето, сълзите ми течеха неп­рекъснато и аз се движех като насън. Просто не помня как се до­мъкнахме до мястото ни пред строя. Нашите роти бяха заобиколе­ни от множество граждани, които бяха снели със страхопочитание шапките си и плачеха неудържимо.
След като свърши церемонията за посрещането на знамето, пос­ледваха отсечени команди и построени в походна колона, начело със Самарското знаме, ние се отправихме към лагера. Музиката засвири един тържествен походен марш и, последвани от множест­во народ, ние се понесохме из софийските улици. Из пътя всички срещнати граждани мълчаливо поздравяваха със снемането на шап­ки нашето знаме, което в този момент беше символ на нашата сво­бода и надежда за добро бъдеще.
Когато пристигнахме на лагера, там намерихме построени час­тите от Софийския гарнизон, заедно с два представителни полка, дошли от фронта. Веднага се започна тържествен молебен. Тук ца­рят за пръв път се показа пред войската и народа като цар Борис III. Облечен в обикновен войнишки шинел, с една смачкана фураж­ка на глава, гледан отстрана, той беше олицетворение на надвисна­лото над страната ни нещастие. На бледото му, почти безкръвно лице като че ли нямаше живот. Будните му сини очи бяха угаснали и гледаха съвсем апатично. Той се движеше като сянка между зао­биколилите го висши офицери и официални лица. В този момент обаче той завладя напълно сърцата на всички ни.
След тържествения молебен, с натъжен и сдържан глас царят каза няколко топли думи пред развълнуваните войници и се отпра­ви към Самарското знаме. След това всички войници и офицери паднаха на колене и устремили възторжено поглед към стоящия до знамето млад цар, повтаряха след командващия парада с висок и развълнуван глас войнишката клетва.
След клетвата частите се престроиха и минаха церемониален марш пред царя. На всички ни направи много тягостно впечатле­ние вида на нашите скромни войници, които, макар и окъсани и почти голи, маршируваха с ентусиазъм. Те със замах удряха крак и в стройни редици преминаваха пред царя, който, едва сдържащ съл­зите си, ги поздравяваше от сърце.“

Манифестът

При встъпването си на престола царят издаде следния манифест:
„Българи,
С манифест от днешна дата, моят възлюбен баща възвести от­казването си от престола в моя полза и с това велико самопожертвувание пред върховните интереси на нацията, даде пример на не­изменна обич към България.
Обявявам на българския народ, че от днес аз встъпвам на прес­тола на българските царе под името Борис III.
Роден в хубавата българска земя и духовно чедо на православната вяра, отрасъл в средата на моя любим народ и заедно с него споделял радостите на светлите му подвизи и постоянния му напре­дък, винаги въодушевен от идеалите му; проникнат от демократич­ния дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и не­зависимост, така и във всичките му държавни и обществени инс­титути, аз тържествено заявявам, че ще почитам конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа.
Осланяйки се на волята на народа и уповавайки се на закрила­та на всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около моя престол и ми дадат пълна подкрепа, за да изпълня свещения си дълг към милата ми родина, която преживява моменти на край­ни усилия и тежки изтезания и да подготвя достойно и честно бъ­деще на българското племе.
Да живее България!
София, 3 октомври 1918 г.   
Борис III“

Представянето ми на царя

Когато автомобилът спря във вътрешния двор на двореца, на вратата на съединителния коридор веднага се появиха моите стари познати от пътуването ни по море, когато посрещахме пленниците - капитан Сирко Станчев и поручик Георги Ханджиев. Те най-радостно ме посрещнаха и изразиха шумно, че са доволни дето съм пристигнал. След това ме заведоха в стаята на капитан Станчев. Много общителен и разговорлив, последният ме отрупа с въпроси за морето и за пътуването ми. В момента, когато най-оживено се разговаряхме, вратата на стаята се отвори внезапно и при нас вля­зоха царя и капитан Иван Багрянов. Макар че беше вече напуснал службата си в двореца и се беше уволнил от армията, като отличен приятел на царя, той беше винаги желан гост на последния и отся­даше на квартира в Бурмовата къща, дето имаше запазена една стая за него, когато пристигне в София.
Аз бях много изненадан от тази неочаквана среща с царя. Ста­нах от стола си смутен и преди да успея да му се представя служеб­но, той тръгна към мен приятно усмихнат, подаде ръка и каза: „Е, стари приятелю, видите ли, че пак се срещнахме. Помните ли пос­рещането на пленниците. Морето беше страшно и Калфов щеше да умре от яд, че не го послушахме да се върнем“. Това беше третата ми и най-дълга среща с царя, която продължи почти 10 години. Моето представяне на царя стана така просто и непринудено, че се почудих защо маршалът при изпращането ми за Чамкория прида­ваше такава протоколярност на това представяне...
Ние останахме известно време на разговор и царят се осведоми дали съм се настанил в Бурмовата къща и как съм пътувал. След това, понеже минаваше 9 часа, царят каза: „Месю, хайде сега да се приготвим за вечеря, после ще приказваме“. На излизане той наре­ди на капитан Станчев да ме заведе и настани в една от стаите в същия коридор и си излезе заедно с Багрянова. Капитан Станчев ме заведе в определената ми стая, дето оставих малкия си багаж и приведох в порядък изпрашената си от пътуването в открития ав­томобил външност. Подир малко известиха, че вечерята е готова и капитан Станчев дойде при мен, за да ме заведе в столовата. Пос­ледната представляваше една доста обширна, варосана стая, по сре­дата на която се намираше една солидна и дълга маса, изработена от бор, заедно с 12 тежки ловджийски столове. Както в целия дво­рец, така и тук въздухът беше напоен от аромата на борова гора. Всички пристигнахме почти едновременно в столовата. Преди да заемем местата си около масата, царят нареди аз да седна отдясно на него. Компанията ни се състоеше все от млади хора, почти на еднаква възраст. Понеже всички, освен царя, бяхме прекарали цели 7 години във Военното училище, ние имахме еднакви разбирания и много общи теми за разговор. Освен това, като офицер царят се чис­леше във випуска на капитаните Станчев и Багрянов и беше свик­нал да общува и да дели приятелство с офицерите от свитата си.
Вечерята мина много забавно и в интимен разговор. Царят беше много словоохотлив, а капитан Станчев и Багрянов не преставаха да разнообразяват общия разговор. Само поручик Ханджиев, който беше по природа мълчалив, по-рядко вземаше думата. Аз се почувствах веднага всред близки и приятни хора. Забравих стес­нението си и неудобството, че не можах да се представя служебно на царя.

Първите дни от царуването на царя

В първите дни от царуването си, царят преживя тежки изпита­ния. Страната изживяваше една истинска революция. Независимо от това, ние бяхме окупирани от победителите. За контролиране клаузите на примирието и на подписания в гр. Ньой мирен дого­вор, в София се бяха настанили една Контролна и една Репарационна комисии, които тормозеха страната ни. Когато не можеха да наложат на правителството исканията си, председателите на тези комисии се обръщаха към царя. В такива случаи със своя автори­тет, царят винаги успяваше да смекчи прекалените им претенции.
В това време положението на царя беше извънредно тежко. Той просто вегетираше под опекунството на министър-председателя Александър Стамболийски, който чувстваше, че амбицията му е удовлетворена, защото беше почти пълен господар на страната, ма­кар че беше почнал да се убеждава, че между демагогията и управ­лението има голяма разлика. Той третираше царя като свой по-малък брат. Но събитията се развиваха така стихийно, че от ден на ден царят все повече загубваше почва под краката си. Той не беше сигурен дали в някой момент не ще бъде принуден, даже от неотговорни фактори да напусне страната. Когато земеделците образува­ха хомогенно правителство, положението в страната стана още по-тежко. Техните министри никак не се смущаваха от факта, че спо­ред конституцията царят е върховен представител на държавата. Надъхани с неразбрани социалистически идеи, те вършеха каквото им дойде на ум. Конституцията, тази единствена подкрепа на царя, съществуваше само на книга. А вследствие своеволията на разни отговорни фактори, в страната царуваше безправие и народът беше обезверен. Бившите политически водачи бяха почти обезличени. За­губили влиянието и контакта с партизаните си, те се лутаха в без­пътица.

Ин вино веритас

Верен на своята идея, че поговорката „Ин вино веритас“ изна­ся една стара истина, царят намисли да я изпита и спрямо новите си познати. Затова той изчакваше удобния момент. Един ден той реши да поканим наедно всичките си нови приятели и да устроим един гуляй в Бурмовата къща. Понеже част от тях бяха държавни чиновници, за по-голямо удобство, ние определихме един съботен ден и ги поканихме на гости. Поканени бяха: архитектите Иван Васильов, Георги Овчаров, Тотю Горанов, Атанас Донков, Сава Овчаров и инженер Борис Ненов. Те пристигнаха на групи и се настаниха в салона, дето обстановката им беше добре позната. След малко пристигна и царят. Той се ръкува с гостите и след като ги увери, че му са приятни гости и желае по-често да ги вижда, той ги помоли да се чувстват като у дома си.
Поведе се непринуден приятелски разговор. На масата се поя­виха приготвените от по-рано закуски и вино. Царят пръв вдигна чашата и поздрави с добре дошли гостите. След това постепенно се създаде една задушевна атмосфера. Наздравиците почнаха да след­ват една подир друга и обхванати от настроение, гостите се отпус­наха. В това непринудено веселие, запълнено с разправяне на разни анекдоти и случки из живота, като се изредиха и всички познати хорови песни, ние прекарахме една чудесна вечер. Тук особено из­пъкна архитект Горанов, който се прояви като незаменим имита­тор.