ТОМА КАРАЙОВОВ – ДИПЛОМАТ, РЕВОЛЮЦИОНЕР ИЛИ КНИЖОВНИК?

Тома Карайовов (1868, Скопие - 1951, София) е един от най-известните дейци на легалното и революционно македоно-одринско движение, чие­то ярко присъствие в него продължава няколко десетилетия. Той е един от основателите и секретар на Върховния македонски комитет, а през 1902-1903 г. е подпредседател на Върховния македоно-одрински комитет, възглавя­ван от инж. Христо Станишев. През втората половина на 90-те години той заедно с Никола Наумов издава в София вестник „Право“, представляващ фактически легален печатен орган на Българските македоно-одрински ре­волюционни комитети, които по-късно възприемат името Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Правителството на д-р Константин Стоилов го наз­начава последователно за секретар в българските търговски агентства в Битоля и Одрин. През 1902-1903 г. успоредно с дейността му като подпред­седател на ВМОК го виждаме да се отдава всецяло на Вътрешната органи­зация, като по поръчение на Гоце Делчев заминава за Берлин и Виена, откъдето закупува оръжие за предстоящото Илинденско-Преображенско въстание. През 1908 г. Тома Карайовов е избран за председател на легалната българска партия в Турция Съюз на българските конституционни клубове в Солун, на която е и един от основателите. След войните за обединение на народа ни Централният комитет на ВМОРО му възлага редица важни дипломатически мисии в Обществото на народи­те и пред някои чуждестранни политически дейци и общественици, главно във Виена и Берлин. Сред революционерите става известен с псевдонима си „Клубски“.
Тома Карайовов е блестящ публицист. Негови статии се печатат десетилетия из македонската легална и революционна периодика. Заслужават особено внимание и книгите му „Материали за изучаване на Одринския вилает“ (1903 г.), „Македонските искания и дипломацията“ (1903 г.), спомените му „Как се създадоха Българските конституционни клубове в Турция“ (1909 г.) и др., които и до днес са основен извор за занимаващите се с българския национален въпрос след Берлинския конгрес.
В историческата и мемоарната литература името и делото на Тома Карайовов е познато и често споменавано, но публикации и изследвания специално посветени за него досега няма.
Въпреки, че документалното наследство на Т. Карайовов е богато тук ще се спра на някои по-важни негови документи, които бележат ново начало в биографията на Т. Карайовов. В Централния държавен архив се съхранява един много ценен непубликуван и неизползван досега в историческите изследвания документ, свър­зан с Тома Карайовов. Това са неговите дневнични бележки. Но ако тряб­ва да бъда по-точен, това е всъщност част от дневника му, тъй като поли­цията конфискува този за периода до 19 май 1934 г. и го използва дори като доказателствен материал в започнатите дела от превратаджийската власт на деветнадесетомайци срещу революционерите от разтурената и забранена ВМРО. Части от него са публикувани и като изобличителен материал срещу ръководителя на ВМРО Иван Михайлов във вестник „Нови дни“.
Записките, които ще имате възможност да прочетете по-долу, обхващат един кратък период от жи­вота на Тома Карайовов - от началото на 1936 до 12 юни 1939 г. Самият Карайовов ги е нарекъл „Записки“, но някой на първата страница е напи­сал на ръка „Дневник на Т. Карайовов“. Той в много отношения е осакатен, вероятно от самия му автор. Писан е с много лош почерк, с молив и много от водените бележки са изтрити с гумичка, а други, навярно опасни да попаднат в чужди ръце по време на обиските от полицейските власти, са изрязани с ножица или са откъснати цели листове. Но въпреки това запазените текстове съдър­жат ценни сведения за този важен период от историята на България - от Деветнадесетомайския преврат до навечерието на Втората световна война. От записките могат да се получат сведения за разговорите на Карайовов с видните политически дейци Георги Кьосеиванов и Андрей Тошев, зад кои­то прозира официалната българска политика по българо-югославските от­ношения при преговорите със М. Стоядинович. Вижда се отношението на Иван Михайлов към него след влошаването на отношенията им и дистанциране­то на Карайовов, предадено му чрез завърналия се от Анкара Димитър Ачков и инженер Христо Станишев. Интересни са разговорите му също и с Михаил Монев, Тодор Павлов, Панчо Хаджимишев, проф. Г. П. Генов, Тодор Недков, проф. Александър Цанков, Димитър Спространов, д-р Вла­димир Руменов, подполковник Пантев, полковник Ал. Самарджиев, проф. Петко Стоянов, Павел Шатев, д-р Б. Кесяков, сърбина Савич и др. От за­писките личи отношението му към сключения Българо-югославски пакт, а така също и мнението на редица политически дейци и на македонската емиграция към него, а особено на действията на неуморимия му приятел инж. Христо Станишев, който непрекъснато крои планове за разрешаване на националния въпрос. Особено интересни са редовете, посветени на опи­тите за македонизиране на българите от Вардарска Македония в навечери­ето на Втората световна война, в които Тома Карайовов като българин вижда голяма опасност за бъдещето на народа ни. В разговора си, предаден в дневника, с двама българи от Македония, студенти в Белград, той ги съ­ветва да не „се отказват от историческата мисия, която се пада тям като българи да служат за съединително звено между сръбския и българския народи и защото, оставайки раната между двата народа открита, те стават причина за бъдещите кървави стълкновения между тях. Моето заключе­ние и моя съвет бяха: те открито да се държат като югославяни и сърби, но в дълбочината на сърцето си да пазят своята българска вяра.“
Немалко място е заделено на новите опити да се групира българската емиграция от Македония, за дейността на МПО в САЩ и Канада и за из­вестни, доста настойчиви сондажи на Иван Михайлов да привлече отново Тома Карайовов на своя страна и за забелязващи се опити за възстановява­не на ВМРО след настъпилото размразяване в политическата атмосфера в страната.
Прави впечатление и виждането на Тома Карайовов за причините, които довеждат до забраната на дейността на ВМРО и преследването й от правителството на Кимон Георгиев и от следващите правителства. Той пи­ше с болка, че „насилственото налагане на разбиранията от страна на мла­дите хора докара Организацията и Македонското дело в България до ка­тастрофа, защото мнозина виждаха в лицето на представители на Организацията елементи опасни не само за свободата на убежденията им, но и за живота им“.
От голямо значение са и сведенията за действията на Кирил Дрангов и Йордан Чкатров, най-приближените и доверени дейци на ВМРО на Иван Михайлов. В дневника си Тома Карайовов записва и за състояла се среща на Йордан Чкатров с германския министър Рудолф Хес през 1939 г. и за вероятно ангажименти на дейците на ВМРО към Германия и Италия, кои­то биха били опасни за делото.
Като приложение включвам и откъси от по-стария дневник на Тома Карайовов, конфискуван от полицията, публикувани в края на 1934 и нача­лото на 1935 г. в българския вестник „Нови дни“ и съобщението на сръб­ския вестник Политика за заловени писма на Тома Карайовов до Иван Михайлов, тъй като имат пряка връзка с тези записки, кол­кото и да са фрагментарни. Включвам и бележките на Тома Карайовов, писани след Първата световна война, в които той прави характеристика на международното положение на България в балкански и световен план, а така също и неговите размишления за пътищата и задачите, пред които е изправена Вътрешната македонска революционна организация.
Документите се предават в техния цялостен вид, без каквито и да било промени. С многоточия са означени липсващите текстове. А при доразкриване на от­делни думи съм използвани квадратни скоби.

Цочо В. Билярски

* * *

ДНЕВНИК НА Т. КАРАЙОВОВ

[...] Фаня Хаджиков през 1935 г. герм. м[...] те не могат да бъдат съд­ружници с фабриките за обиране на държавата [...]
1936 г.
След връщането му от Анкара ходих да видя Д. Ачкова. Той ми каза, че Ванчо още хранел добри спомени от мене. Дали това е вярно, не знам. Може би, по-скоро бе уловка, за да ме привлече отново към тяхната група, за което той толкова настояваше.
От 1.I.1936 г. до средата на февруарий прекарах тежки дни, поради зак­риването на „La Bulgarie“. В тая работа Кьосето и Николаев преследваха по­вече - ако не и изключително - лични съображения: и двамата искаха да махнат Симеонова, а последният мене. Натоварен с дългове и изоставен от целия свят, защото през живота си малко мислех за себе си и повече за обществения дълг... Това съзнание остави дълбок отпечатък върху душата и тялото ми.
През лятото реших да продам мебелите, за да се отърва от дълга. Че евреи и непознати българи се нахвърлиха като на мърша, нищо чудно, че владиката Паисий два пъти излъга, за да вземе 6 кв. м. персийски килим за 5000 л. вместо за 6000 колкото му поисках, това не можех да допусна. В тия лъжи помагаше му и епископ Кирил, който минава уж за мой приятел.
За същия владика ми казаха от кантората Шраос, че той изгонил хама­лите, които му занесли купената печка, и отказал да им даде хамалъка.
Какво унижение за човека, който похищава правото на бедния и какво оскърбление за владишкия сан! [...]
Миша Велков на място припомни турската поговорка: „От селянин бей не става“.
На 1.I. т.г. [А. Тошев] ми съобщи прогласяването на пакта с Югосл[авия] и прибави неодобрително формулата за отричането от дявола при кръщението, като че ли с тоя пакт ние сме се отказали от Македония. Два дена по-късно ходих у [Кьосето]. Казах му същността на чутото от [Тошев]. [Кьосето] остана гръмнат, защото [Тошев] му стиснал ръката с двете си ръце и му казал, че той бил извършил велико дело! [...]
За пакта [Кьосето] ми каза, че скоро границата ще се отвори за пъту­ванията без виза и направи намек за задружно вървене със сърбите към Бяло море. Себе си ли лъже Кьосето или мене?[...]
Предложих му да подкрепим делото, като излезем ние, по-старите мак[едонски] българи, с една одобрителна декларация. Не прие предложе­нието, но останахме съгласни да вида аз някои нашенци и след това пак да говорим.
На Коледа говорих с Руменова за това.
[...] много високи цени - 2-3 пъти по-скъпо отколкото в действител­ност струва [...] уговорил 35-40 от възнаграждение за себе си. Сигурно, за прокарване на тия сделки той висеше пред чиновниците [...] Ако днес го търпят ще бъде чудовищно. Ще трябва да оплачем България, защото солта се е смърдяла и не остана сол за солене! [...]
14. I.1936 г.
Вечерта бях у Т. Павлова, където намерих М. Монева. Те са против пакта, но не посочват други средства. Кьосето им е пределна точка.
Разказват за недоволството на Лукова и разрива между него и Кьосе­то. Под това осветление изглежда вероятно съобщението, че Луков обе­щал на Ачкова да възобновят Орг[анизацията].
15. I.1936 г.
Видях Хр. Станишева, които казва, че младите щели да отправят само един платонически протест срещу пакта и че той е на мнение, какво под­писването няма значение, ако нямаме сила да бутнем създаденото положе­ние, или ако имаме сила да сторим това.
Аз му възразих, че това може да има значение, ако в света се наложи една ревизия без война.
За тоя случай и за други подобни загуба ще бъде, ако Кьосето не е гарантирало с нещо подобрението на положението па българите в Югосл[авия] в смисъл на признаването им като народ. Малцинство, което би отворило пътя за борба за федерация. Тука само е нашето спасение!
17.I.1936 г.
[...]
24.I.1936 г.
Видях Т. Недкова у дома му. Според неговите сведения, между нас и сърбите няма военна конвенция. Те си казали, че до такъва може да се дойде, след като те преценят дали нашето въоръжение е задоволително. Това сведение, което изглежда по-правдоподобно, разрушава от дъно всички планове, за които говори Ст. Янакиев.
26.I.1936 г.
Видях Кьосето два пъти преди заминаването му за Белград с цел да го убеда да говори на Стоядиновнча, последният да направи някакъв жест по отношение на българите в Сърбия, за да се затвърди на дело пакта. Препо­ръчах му, Стоядинович да допусне връщането на ония българи-емигранти, срещу които няма присъда. Едно подобно дело би могло да окаже благотворно влияние и върху възприемането на пакта и върху вътрешната поли­тика. Той и тоя път отби моето предложение. Но след връщането си ми каза, че е говорил на Стоядиновнча поне да се амнистират Чкатров и Ципушев.
27.I.1936 г.
Професор Генов приема пакта, като една необходимост и като обеща­ние за бъдещия задружен излаз на Бяло море, което може да се осъществи в случай на война в Европа или в света, и то в комбинация с Италия-Германия, или с Англия. Той намира, че Германия не е могла да спечели довери­ето на Англия, и че тя няма да се задоволи с обещанията за приобщаването й в добиването на сурови материали от другите колониални държави и че поради това ще воюва за земя.
Струва ми се, че Генов греши в последната точка, защото при сегаш­ното равновесие на сили Германия сигурно ще бъде бита в една война, ко­ято тя би започнала без Русия.
28.I.1936 г.
Ходих у П. Х[аджи]мишева. В последната точка от разговора ми с Генова той споделя горния мой възглед. Според него, английската политика се стреми да обезпечи мира в Европа, за да може да се предаде всецяло на работите в Азия, главно срещу Япония, където ще действа предимно с Аме­рика, без да отстранява помощта, която би могла да дойде и от Русия.
Панче мисли, че Англия се стреми към интернационализиране на Про­ливите, но мирът в Европа е за нея за сега основна догма.
На пакта той гледа добре, но неговото добро използване зависи от здра­вината на вътрешното положение. И тъкмо тука ние сме зле поради егои­зма на политическите водачи.
2.II.1936 г.
Срещнах по „Ц. Освободител“ Ал. Цанкова. Той ми каза, че Маркъм бил при него, след разговора му в Белград със Стоядиновича. Последният казал на Маркъм, че българската граница е отворена за тях, но сръбската не е за нас.
Хората на Цанкова в Търново искали да съставят българо- югослав[ско] др[ужест]во, но окр[ъжният] управител и Красновски не утвърдили устава. Той одобрява моята мисъл да се влезе в тия др[ужест]ва и от нас, за да се попречи на Захариевци да дават тон в тях.
От друга страна научавам, че след подписването на пакта били уволне­ни в разни градове в Мак[едония] 5-6 д[уши] инженери македонци, които служили в общините и били заместени със сърби.
17.II.1936 г.
Кьосето много доволен, ми каза, че преди да замине за Атина, Стоядинович се споразумял с него върху това, което той ще говори в Атина на конференцията на Балк[анското] съглашение, и че Стоядинович удържал до край думата си.
В Атина всички са настоявали да се подпише една нова декларация, с която да се потвърди още един път ненарушимостта на границите. Мисле­ло се по тоя начин да се омаловажи значението на българо-югослав[ския] пакт. Стоядинович отблъснал решително това предложение под предлог, че той няма да направи нищо, което да унизи и оскърби България.
Кьосето говори тоя път още по-открито за възможността да слезем на Бяло море заедно със сърбите и в случай на война между великите държа­ви.
Тая война се рисува сега срещу Русия. Ще идем ли ние повторно сре­щу нея, за да бием тъпана, за най-голяма слава на враговете на славянство­то?!... Тежко ни!...
3.III.1936 г.
В разговор с [Кьосето] стана дума за големия недостатък в нашия об­ществен живот - липсата на доверие и на поч[теност].
[...] Вълев нарежда своите гешефти като министър. Той на няколко пъти иска да се нормира цената на желязото от Мин[истерския] съвет, на което се противопоставя Кьосето. Без тая нова нормировка Вълев печелел много от складираното желязо, цената на което е повишена. Кьосето каз­ваше, че той е наклонен да повиши цената, но разликата в това че да бъде в полза на държавата, след като се опише наличното количество преди нор­мирането.
Какво падение! ... Всички знаят разбойничествата на Вълева, но нито той се срамува от тях, нито по-силните от него могат да го вържат![...]
20.III.1936 г.
Епископ Йосиф ми каза, че в първите дни на януари у него са били събрани Цанков, Кожухаров, Гичев и Вир. Димов, за да намерат начин за споразумение поради опасността от комунизма. Те не са могли да намерат тая основа и се разделили взаимно по-ожесточени и без надежда за спора­зумение.
Сега, след общин[ските] избори, вероятно, земледелците са признали пред епископа, че те са усвоили погрешна тактика, вярвайки, че народът ще следва техните указания в изборите.
По всичко изглежда, че тия избори са пълно отрицание на партиите. Напразно Цанков се заканва. Зад тия закани му липсва сега сила [...]
22.III.1936 г.
По повод заминаването на Д. Спространов за Белград с група писате­ли, имах среща с него на 16 т.м. у д-р Руменов. Моята цел беше главно да му изложа моето гледище за нашата тактика по отношение на хърватите с д-р Мачек; за да му сложи то като упътване в случай, че той би могъл да говори с някого от тях.
Д-р Мачек може да изхожда от следните две положения в преговорите му със сърбите: или той ще поддържа едно тесно опортюнистично стано­вище, което ще държи сметка само за временните интереси на хърватите в държавата, или ще се вдъхновява от широките югославянски интереси. В първия случай, той може да се задоволи с отстъпки, които да задоволят само хърватите, като пожертвува повече или по-малко двете основни на­чала: признаване на народностното начало и произтичащото от него феде­ративно управление на държавата с Македония като равноправен член в нея.
Усвояването на едно от тия две положения е от съдбоносно значение за нас. И понеже сключеният напоследък пакт може да повлияе в нещо на поведението на д-р Мачек, Спространов трябва да изясни стопанските и политически нужди, които карат България да сключи тоя пакт без с това да предрешава бъдещето свое поведение във връзка със съдбата на ма­кед[онските] българи.
На сърбите Спространов трябва да постави също така въпросите в техните широки рамки: с оглед на опасностите, които заплашват тях, юж[ното] славянство и славянството изобщо, ще изтеглят ли те последст­вията от нуждата за нашата обща защита, като направят своевременно от­стъпките, които да направят възможна и доброволна тая обща защита, или ще стоят на досегашната непримиримост, която ограничава техния кръг само около сръбството.
Спространов ми каза, че, ако той успее да се види с водачите на сръб[ско]-българ[ската] лига в Белград, ще им каже открито да не се лъ­жат, че българ[ският] народ ще се откаже някога от българите в Македо­ния.
На 18 с.м. срещнах Марица Антонова, която се върна след дълго прес­тояване в Охрид и за впечатленията, на която ми говори и Д. Спространов.
Марица казва: 1. че духът е много бодър - навсякъде се пеят българс­ки песни, в присъствието на сръб[ските] чиновници, младежите ходят на поклонение на гроба на Давидова, и пр. 2. че в Охрид станала една тайна сбирка от около 40 души, повечето младежи, на която се обсъждала такти­ката им към сърбите и хърватите. Печалното е, че на тая сбирка преодоля­ло мнението на пo-младите, щото те да минават за напред не като българи, а като македонци. Като последствие от това някои захванали да пишат на местното наречие. 3. сърбите не дават служби на нашите друго яче освен на тия, които се женат за сръбкини.
Това ме много разтревожи за бъдащето, защото то може да се смята като стъпка към асимилацията със сърбите.
За да се предупреди тая опасност, на нашите хора в Макед[ония] тряб­ва да се вдъхне една висока и широка идея, която далеч да надминава сръб­ската. Тая идея е: македонците в Югославия могат да изпълнат една голяма историч[еска] мисия за южното славянство и за славянството, но при усло­вие, ако те останат българи в границите па Югославия. Само така те ще могат да послужат като съединително звено между българ[ския] и сръб[ския] народи и между техните държави.
Друго едно средство срещу асимилацията е избягването на смесените бракове. Затова нашите младежи ще трябва да избягват професии, които ще ги правят зависими от службата в Белград.
На 18 т.м. вечерта отидох у дома у Спространова и му изложих тия възгледи с поръка да ги предаде на наши хора, които би срещнал в Белград или Загреб.
На 19 направих същото и със Здравева, който заминава за Прилеп и който се изказа напълно съгласен с мене по горното.
10 август 1937 г.
В санаториума на Овча-Купел след вечеря подполковник Пантев в кръг от действуващи и запасни офицери дълго говори за „мръсната“ ВМРО и за „някакви“ Охрид и Битоля, за които не заслужавало още един път България да се бие. Причината за това ожесточение е от лично естество. Във времето на Мушанова той бил изпратен в Неврокоп да разследва убийства, извършени от ВМРО. Понеже той напипал здраво следите, Ванчовите хо­ра упражнили натиск върху правителството, което отзовало Пантева, пре­ди той да си свърши работата. На тръгване, умниците от Орг[анизацията] неусетно окачили тенекия на автомобила, която дрънкала из града до от­късването й. Пантев е озлобен поради това и за Никола предава на прокля­тие и Св. Никола - с леко сърце той се отказва от цяла Македония...
Аз взех думата и заключих по адрес на Пантева, че неговите мисли не са нито нравствени, нито политични.
2 септември 1937 г.
Кьосето на няколко пъти вече открито се оплаква от нерешителност­та на неговия човек (царя) да вземе определено становище. Той спомена и телег­рамата на Фердинанда до Гл[авната] квартира в 1918, която завършвала с мисълта, че неговата мисия на Изток била завършена.
10 ноември 1937 г.
Днес Мише Велков от Битоля в присъствието на поп Тома разказа следното:
„В разгара на четнишката борба в Македония, Даме Груев се криел в къщата на вдовицата Алтипармакова. Мише що току пристигнал от София бил извикан от Дамета, който се интересувал за новини от България. Ми­ше му предал съвета на Ал. Радев, нашите да не насилват българските пат­риаршески села, да подават заявления до властта за минаване под Екзархията. Даме, обаче, приел с насмешка тоя съвет.
На свой ред Даме е казал на Мише, че гръцкият комитет му е предло­жил спогодба на почвата на сфери на влияние и на изтласкване на сърбите и техните чети вън от Македония. Гърците искали да задържат в своята сфера Костур-Воден и земите южно от тях. Даме отхвърлил предложение­то, защото не искал съюз с тая разкапана нация“.
11 ноември 1937 г.
Снощи говорих със зап[асния] полковник Ал. Самарджиев, комуто да­дох да прочете моето изложение „Причините за нашите поражения“. И той ми каза, че е напълно съгласен с него. По тоя повод разговорът се разшири и върху миналото. Самарджиев ми каза, че Н. Томалевски му бил казал през зимата на 1929 г., когато бил в Рим, че той щял с ръката си да ме заколи.
Какво зло сторих аз на тоя нещастник, че той толкова е бил озлобен срещу мене?! [...] Какви опустошения прави завистта в нашия живот![...] При такива нрави и с такива чувства между бивши или сегашни другари как може да напредва едно народно дело?! [...] Самарджиев ми говори много некрасиви работи за Стоил Стоилов, Моето вписване в черния тефтер на Италия - отказът на италиан[ското] консулство да визира паспорта ми за отиване в Рим през ноември 1929 г. - се дължи на доносите на Томалев­ски, извършени пред италианците от Стоилова. Това твърди Самарджиев.
30 януари 1939 г.
Снощи бях у Ан. Тошев по повод смъртта на старата Тошева, където ми дадоха да прочета едно изложение на Кирил Дрангов срещу някое оп­лакване от Кимон Георгиев срещу гоненията, на които той и другарите му бяха изложени. Изложението на Дрангова е писано с невъздържан език, с ожесточение и със стръв. Впрочем, това е понятно, като се имат предвид темперамента на младите хора от средата на Дрангова и взаимните отно­шения между Дранговци и Кимоновци от преди и след 19 май 1934 г. Тия причини създадоха барикади между българи, които служат за клин в духовното ни единство и които се шират сега в Америка с изстъпленията на П. Ацева в „Мак[едонска] трибуна“.
В изложението на Дрангова прочетох следното:
„Вашата полиция (по адрес на Кимона) обаче, почувства, че нейната дейност не би се оправдала“ - и създаде провокацията: потърсиха се мърт­ви души, на които се плати скъпо, за да пишат, постфактум, дневници, в които да излагат големи и заслужили българи“[...]
Вероятно, това се отнася до моя дневник, взет при обиска от полиция­та през август 1934 г. и на два пъти откъслеци, обнародвани без мое знание и срещу моите протести в „Нови дни“.
Каква нужда има Дрангов да пуска двойната лъжа, че дневникът е пи­сан постфактум - значи по поръчка, и че за това ми е било скъпо платено?
Същият тоя Дрангов всякога, когато говореше с мене, докато аз бях с тях, се изказваше съгласен с мойта критика и възражения срещу тяхната тактика и техните принципиални гледища, каквото бе това за автономията. Така бе той в отношенията си с мене при последния разговор, който имахме с него към края на май 1934 г. у мене в къщи. Нещо повече: много пъти той ми казваше, че в мое лице той виждал един другар на баща му и че към мене се отнасял с чувствата, които свързвали мене и него с баща му.
Въпреки всичко това аз на два пъти говорих на Кьосеиванова за осво­бождението на Дрангова и другарите му от затвора при Погребите тука и от Лом - последният път по молбата на г-жа Д. Ачкова, която тогаз ми каза, че тая молба към мене е била отправена по искането на Ванчо от Ангора.
Тия лоши нрави на момчетата къде ще изведат делото, което те искат да водят?[...]
7 март 1939 г.
Днес молих по телефона проф. Петко Стоянова да уреди потребното, в качеството му председател на Турско-българското дружество, за да дър­жа аз сказка на тема: „Турската литература и турското народно възражда­не“.
Той ми даде следния отговор, изпълнен с недоброжелателни възраже­ния:
1. Че аз не съм бил член на дружеството - като че ли просветителните сказки могат да бъдат монопол само на дружествени членове.
Отговорих му, че това не е нужно и че аз съм упълномощил инж. Грънчарова още лани, но той е забравил. Нека Стоянов да ме запише сега.
2. На моята молба да се побърза с решението на настоятелството на дружеството, за да съвпадне сказката с отиването на министър-председа­теля в Анкара, Стоянов отговори: „Този г-н много ли улеснения прави нам, та и ние да улесняваме неговата задача?“
Тоя отговор крие дълбоката духовна причина, която доведе България до това печално състояние. Той подейства убийствено на душата ми и няма да го забравя до гроба... Колко е дребен тоя професор пигмей в сравнение с последния четник, който умираше с усмивка на устата, без да иска нещо за себе си!... Тежко на тоя народ с такива водачи, които не са поумнели след толкова нещастия!...
20 март 1939 г.
Сега поисках отговор от Петко Стоянова за сказката. Каза ми че ко­митетът не се събрал, а Павле Шатев ми каза завчера, че тоя професор толкова е омръзнал със своите своеволия на всички от настоятелството, че те искали да го бламират. Вероятната причина за несвикването на коми­тета е следоват[елно] крахът на Стоянова от бламиране. Ужасен тип ще да е този професор!... И той ще оправи България!...
20 март 1939 г.
Вчера срещнах зап[асния] капитан Алексиева от Паланка, който се изказа много похвално за моята статия в „Просвета“, кн. IV от декем. 1938 г. По тоя повод водихме дълъг разговор и за близкото минало и за младите хора. Пред него аз развих следната мисъл, която заслужава да отбележа тука.
Какво означаваше нашата революционна мисъл от XVII, XIX и XX векове?
Нейната основа не лежи в изгонването на турците, за да заемат тяхното място българските велможи, които могат да бъдат - и бяха в миналото - не по-малко зли от същинските турци. Тая мисъл лежи във вечния стре­меж към правда и справедливост. И когато водачите на революц[ионната] мисъл и дейност се лишават от съзнанието на тая мисъл и от приобщава­нето им към народа чрез нея, те избиват в лични разправии и кървави сва­ди, защото искат да служат на себе си, а не на народа. От разликата в това съзнание между поколението на дейците от края на миналия и началото на сегашния век и сегашните младежи произхожда и разликата във взаимните отношения на хората от тия две поколения. В първото преобладаваше сър­дечността, в последното преобладават кървавите разправии [...]
24 март 1939 г.
„Докато Германия стои зад мене, аз не се боя от [...]“
Англия и Франция не са могли и не са искали да ни дадат Добруджа. Нея ще получим от Германия. И това е потребно да стане така, защото друго яче народът няма да се успокои.
„Стефан прави голяма политика: ще спасява славянството“.
15 април 1939 г.
Виктор. Немските марки Изт[очно] от Елба.
17 април 1939 г.
Подписах изложението на инж. Хр. Станишев за срещата му с А. То­шев, който ме помоли да пратя Станишева при него, за да се обясни по интернирането му в Габрово и по разправията му с Гр. Василева по случка­та с феникс.
Изложението на Станишева е вярно, защото същото А. Тошев говори и мене преди срещата му със Станишева.
Станишев готви и едно изложение за нашата съвместна работа в 1901/1902 г., потвърждение на което иска в моите спомени за тая работа.
След това минахме на сегашното положение. Той ми чете писмото на Чкатрова, от което явствува, че той се срещнал с Ванчо.
Аз му съобщих моите сведения за срещата на Чкатрова със Stellvertreter des Führers Reichsministre Hess в Berlin, за протестите на сърбите в Брюк­сел и за последвалото предупреждение до Чкатрова от белгийското прави­телство, че ако продължава да се занимава с политика, ще бъде изгонен от страната.
По тоя повод казах му да предупреди Дрангова и Сие: 1. да не се ловят преждевременно в германо-италианската мрежа, но 2 и да не мислят, че ще бъдат приети с доверие от оста Париж-Лондон, които знаят техните преж­ни и постоянни сношения с маджари и италианци. За доверие и връзка между тях и Москва и дума не може да става. Заключих: да не пречат на хората, които биха успели да установят такава връзка с Париж-Лондон и с Москва, защото изходът на предстоящата борба не е известен.
Станишев одобри тоя възглед и без да именува мене ще се старае да го прокара.
Аз отворих дума и за подлата интрига на Кир. Дрангова срещу мене по въпроса за моя дневник. Към съображенията, които изложих по-горе, при­бавих и това: че Д. Ачков, когато се върна от Анкара тука, 3-4 часа ме убеждава от името на Ванчо, да се върна пак при тях, което аз решително отхвърлих. Понеже те сега не могат да ме убият физически, не се ли стре­мят с тая интрига да ме убият морално, щом като отказах да приема предложението им за връщане при тях? Щяха ли да хвърлят тая подлост срещу мене, ако бях приел предложението им? И каква стойност има интригата им при наличността на тяхното предложение?...
18 април 1939 г.
В дружество „Сливница“ генерал Сантурджиев разказа за събранията на родолюбивите организации в „Отец Паисий“ в 1932 г. Обсъждан е бил въпросът, предложен от Съюза за мир чрез църквите, за помирение със съседите и предимно със сърбите. Той се изказал в полза на предложение­то, но след няколко дена получил едно съобщение, че всички, които поддържат подобно помирение, ще се считат за народни врагове. И понеже по онова време, добави Сантурджиев, всеки ден падаха глави из София, не бе чудно и моята да бе обречена на подобна участ.
Насилственото налагане на разбиранията от страна на младите хора докара организацията и македонското дело в България до катастрофа, за­щото мнозина виждаха в лицето на представителите на орган[изацията] еле­менти опасни не само за свободата на убежденията им, но и за живота им.
Спомня ли си Ванчо моите съвети и предупреждения в дългите разго­вори в Швейцария през 1929/1930 г.?[...]
23 април 1939 г.
Вчера д-р Кесяков в М[инистерст]вото на външните работи ми се оплака, че „Македонска трибуна“ от Америка и него жестоко обругала за службата му в Белград. Той каза, че те са забравили това, което той е пи­сал в неговия „Сборник на дипломатически документи“ за договора от Ньой. Огорчението у него е очевидно.
Още един случай, подобен на тоя с генерал Сантурджиев а!... Куче, ко­ето не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата [...]
25 април 1939 г.
Катаната, будена във военното надмощие на Хитлера, поддържа упо­рито, че война няма да има, защото Франция и Англия се боят от пораже­ние.
Каква трагедия преживява бедният Методий, който е принуден да таи в душата си възгледи и чувства съвършено противни на горните!...
27 април 1939 г.
Утре съм на обяд на аспержи, а след [...] се заминава за Хисара.
Искания: да ни се даде Добруджа и коридор на Бяло море до Места срещу неутралитета само.
Ицо разговарял върху молбата, която емиграцията от Америка ще тряб­ва да отправи до Мусолини за покровителство. Ицо е насърчен в тоя път.
Основното предположение за крайния изход на световното положе­ние е същото като на катаната и нещо повече:
1. Демократическите държави няма да се бият.
2. Между Англия и франция няма сходни интереси: докато Франция би допуснала Италия да заеме част от турска М. Азия, Англия е противна на това, Франция има интерес и би могла да се помири с Германия, но Англия не допуща това.
Разговор с черногореца Драгович-калугер. Той се представлявал за човек на Гаврило. Но кой е той в действителност?...
12 юни 1939 г.
На 18 май - Спасовден - на два пъти говорих с двамата студенти в Белград - синове на Пане Чакъров от Скопие. И двамата упорито се при­държат в новата национална идеология, вмъкната от комунисти, за нова македонска народност.
Аз исках да ги убеда:
1. Че няма македонска народност, защото няма македонска култура, македонски литературен език и македонска история.
2. Че същественото в живота на македонското население в течение на вековете е българско, или - доколкото не е такъво - то е борба на гърци, сърби и турци да изместят българите.
3. От това следва, че студентите и техните другари по идеология, смя­тайки себе си не за българи, а за македонци, отказват се от най-славните традиции на своите деди: Св. Кирила и Методия и техните ученици, Самуила и от 1903 г.
4. Тръгвайки по тоя път, те или техните наследници, неминуемо ще стигнат да станат сърби. В такъв случай, не е ли по-добре за тях, без зао­бикалки да се признаят за такива?
5. Но вървейки из тоя път те извършват едно двойно престъпление срещу себе си и срещу южното славянство, защото се отказват от истори­ческата мисия, която се пада тим като българи да служат за съединително звено между сръбския и българския народи и защото, оставайки раната между двата народа открита, те стават причина за бъдащите кървави стълкновения между тях.
Моето заключение и съвет бяха: те открито да се държат като югославяни и сърби, но в дълбочината на сърцето си да пазят своята българска вяра.
От възраженията им не съм сигурен да съм ги убедил напълно. Комунистическата агитация и липсата на литература по нашата теза са направи­ли големи опустошения в душата им. Те признаха, никога и никъде не са могли да чуят и четат това, което аз им говорих.
Нашите богаташи тука са чужди па всяка мисъл за парични жертви в полза на една умела литературна пропаганда. Дано въпросът с активатора се разреши скоро!...
Разтревожен от горните размишления, аз се реших да посетя завчера, 12.VI. сказката на сърбина Савича.
Заключението му бе: че ние няма да се бием вече между себе си за чужди интереси и че всички наши висящи въпроси - включително и поли­тическия - щели да се уредят чрез нашето стопанско сближение - не иска да каже митнишка уния.
Тогаз границите щели да се отворят. От лукаваго: защото Германия и Италия не стоят на границите на Югославия, за да благоприятстват създаването на една 22 мил. славянска държава и защото самите сръбски управ­ници нямат желание да създадат такъва държава чрез възприемане на федеративното начало.
Поисках от Савича да го видя, по той отказа под предлог, че заминава на другия ден.
Приключвайки сказката с благодарност, земледелецът Захариев каза, че България могла да осъществи своите идеяли само с Югославия.
Под впечатление на сказката и на подлата и предателска мисъл на Захариева, аз казах на Савича: че Провидението е избрало нас, македонс­ките българи, да послужим като съединително звено между двата народа, но за това има едно предусловие: те да се съгласят да ни пуснат да се покло­ним на гробовете на бащите н майките ни и да умрем там.
Една мисъл по повод на Захариевото предателство:
Съдбата бе жестока за България не затова, че тя изгуби земи, а защото невежи, неспособни и даже продажни нейни синове дойдоха да я управля­ват[...]
ЦДА, ф. 1079 к, оп. 2, а.е. 7, л. 1-25. Оригинал. Ръкопис.

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Писмо от Тома Карайовов до Кимон Георгиев, министър-председател за публикуването във в. Нови дни части от дневника му без негово съгласие

София, 21 декември 1934 г.
Уважаеми Господине Министре-Председателя,
Обнародването на извадки от моя дневник в днешния брой на в. „Нови дни“ дълбоко ме огорчи.
Аз не допущах, че моите най-интимни бележки, предназначени да слу­жат за характеристика на лицата и събитията, за които те се отнасят, могат да имат истинска историческа стойност - в името на която те са и държани - преди да изтекат много, а може би, и десетки години.
От друга страна, една от тия бележки, която се отнася до възнаграждението, което аз очаквах да получа от Ив. Москова за моя труд в негова полза пред дружеството „Гларус“, не отговаря на истината. Тая истина е изложена в писмените показания, които аз дадох в Дирекцията на полици­ята. Казаното съобщение в „Нови дни“ ме представлява - волно или неволно не знам - като човек алчен за пари. Моята 40-годишна безкорист­на служба на държавата и на народа и сегашните мои материални затруднения, които са добре познати Вам, въстават срещу подобна клевета и обида. В моя живот има моменти - и те са моята гордост - когато аз с малки компромиси с народни идеали и народно достойнство можех да имам високи положения и големи богатства. Това важи преди всичко за време­то, когато след 1908 г. аз бях в досег с младотурците.
Поради изложеното по-горе и поради уверението, което имахте добрината да ми дадете при посещението, което аз Ви направих в Министерс­кия съвет преди няколко месеца, че моите книжа са иззети от полицията за някои допълнителни обяснения, аз съжалявам, че моята скромна личност е така изложена с извършената публикация на извадките от дневника ми.
С почит, Т. Карайовов
ЦДА, ф. 1079 к, оп. 2, а.е. 6. Оригинал. Машинопис.

ОТКЪСИ ОТ ЗАЛОВЕНИЯ ОТ ПОЛИЦИЯТА ДНЕВНИК НА ТОМА КАРАЙОВОВ, ПУБЛИКУВАНИ ВЪВ В.  НОВИ ДНИ

№ 2

В Петричко до 19 май 1934 г.
Из архивите на разтурената македонска нелегална организация
МИСЪЛТА ИМ Е ОТИВАЛА И ДО ПРЕДАТЕЛСКИ ПЛАНОВЕ...
Един висш функционер на бившата нелегална организация и близък съветник на Ив. Михайлов Т. К. е държал в продължение на няколко години свой дневник, в който записвал факти и впечатления относно организа­цията. Този дневник, който след 19 май е попаднал в ръцете на властта, съдържа много интересни сведения както за ръководящите лица на организацията, така и за техните дела.
Предаваме по-долу някои извадки от дневника на Т. К, които хвърлят нова светлина върху ръководящите лица на разтурената организация и върху техните домогвания.

22.I.1933. - Дневник А. - стр. 43.
Среща на Иван Михайлов с Т. К. Разговарят за окупиране на новите земи от македонската милиция. Ето целия пасаж от дневника на Т. К. от 22.I.1933 г., стр. 43:
„Мисълта за борба срещу българската държава изглежда, че се шири. Иван Москов ми говори, да се обявел Петричкият окръг независим и това дело да се защитело от 10 000 души с оръжие, които да се съберат от всич­ки краища на България.
Срещу моите усилия да го убедя, че тая постъпка може да предизвика намесата на съседите и да тури край на българската независимост, Мос­ков, без да помисли повече върху това, с леко сърце и него приема. Всички да сме били под робство. Впрочем, тая мисъл и Радко (Иван Михайлов) е изказал!...“

С. Д. Дневник А. - стр. 55.
Среща на Менча, Ив. Михайлов, Т. К. и В. К. Загатва се за „невропатията“ на Менча и Иван Михайлов. Ето какво пише на 15 януарий 1933 година Т. К. за тая характеристика:
„Менче казала на В., че понякога й идвали на ума демонски планове. След наблюдение на Радко при срещата ни с него в Горна Джумая, В. зак­лючи, че той (Иван Михайлов) е нервно неуравновесен човек“.

Писмо, 16.III.1932 г., папка № 1, стр. 33-37.
Радко (Ив. Михайлов) няма по-голям враг от „самия него“ - „и не слу­ша“ - казва Т. К.

Папка 9, стр. 23.
Д-р Р. описва грабителството на хората от ЦК и организацията в нови­те земи, като посочва и лица, които използват организацията за лични бла­га - това е - казва - Алеко-пашовщината в тоя край. Големците - заклю­чава той - грабят, малките мълчат от страх.
В. „Нови дни“, бр. 102, С., 21 декември 1934 г., с. 2.

№ 3

ЕДИН ПРЕДАТЕЛСКИ ПЛАН

Преди няколко дни дадохме извадки от дневника на един висш функ­ционер на разтурената нелегална македонска организация, който между другото е записал в бележките си, на 28 януарий т.г. следното:
„Мисълта за борба против българската държава, изглежда, че се ши­ри. Ив. Москов ми говори да се обявел Петричкия окръг независим и това дело да се защитело от 10 000 души с оръжие, които да се съберат от всич­ки краища на България.
Срещу моите усилия да го убедя, че тая постъпка може да предизвика намесата на съседите и да тури край на българската независимост, Москов без да помисли повече върху това, с леко сърце и него приема. „Всички да сме били под робство.“
Впрочем, тая мисъл и Радко (Ив. Михайлов) е изказал!
30 януарий.“
Даваме днес този пасаж във факсимиле.
В. „Нови дни“, бр. 105, С., 25 декември 1934 г., с. 1.

№ 4

ИЗ АРХИВИТЕ НА РАЗТУРЕНАТА ПЕТРИЧКА ОРГАНИЗАЦИЯ

Една характеристика за Ив. Михайлов от негов близък съветник. - Маниячество и кръвожадносг
Неотдавна предадохме един откъслек из дневника на Т. К., който е бил от най-приближените хора на Ив. Михайлов. Възпроизвеждаме днес от същия дневник още два пасажа, които сами говорят за себе си и не се нуждаят от коментарии:
,,... [органи]зирал и стегнал околията в Джумая. И въпреки тоя так[ъв] случай, без никакво предупреждение и след. той се мести в Дупница. Това показва, че Ванчо окончателно е изпаднал в психозата на едноличната диктатура. Въз основа на тия данни и на по-прежни дълги разговори в Швейца­рия, аз дохождам до заключение, че той е всецяло обладан от духа на Ленина: За едно велико дело няма велики жертви. Каква разлика, обаче, в духовната сила и материалните възможности между двамата!... Поради тая разлика, струва ми се, и Ванчо, и делото отиват в пропаст.“
На друго място в дневника си Т. К. бележи:
„... до широката, всеобемаща формула.
На края разглежда се доклада на Монева за извършеното от него в Неврокопско. Реши се той пак да иде там с мисия: да уреди споровете меж­ду двете враждебни партии и да съдействува за общин[ски] избори. Напра­ви ми впечатление заявлението на Радко, че ако одобрените мерки не дос­тигнели за въдворяване на спокойствието могло да се прибегне до убийст­вото на няколко души, подозирани в размирие. Колко евтин е станал чуж­дия живот!...“
В. „Нови дни“, бр. 116, С., 10 януари 1935 г., с. 3.

№ 5

Съобщение на Белградския вестник „Политика“ за заловени документи на Тома Карайовов след 19 май 1934 г.

АРХИВА И АРСЕНАЛ НА ВМРО В КЮСТЕНДИЛ

Из архива на ВМРО - връзките на терористичната организация с правителството на пок[ойния] Ляпчев
Узнава се, че в архивата на разтурената ВМРО има документи от твърде поверително естество. Между другото, има и един циркуляр, с който се дават нареждания на членовете на „братствата“ да се запишат в разните стопански и културни организации и по този начин да прикрият истинската си дейност. В архивата са намерени и няколко писма на известния Тома Карайовов. От тях се вижда, че той е получил големи суми от ВМРО. На­мерено е и едно писмо от Карайовов до Михайлов, в което Карайовов съо­бщава на Михайлов какво Михайлов да иска от Андрей Ляпчев за Карайо­вов.
Що се касае до интернираният Петър Джидров, узнава се, че той е бил дълги години председател на Управителния съвет на Македонската банка. През 1931 г. той, заедно с д-р Сакаров, се е кандидатирал в Петричкия ок­ръг за народен представител в листата на социалистическата федерация. Тук мислят, че парите, които Джидров е получил от касата на ВМРО, са пари за подготовката на тия избори.
Коста Крайшумович
В. „Политика“, Белград, 14 ноември 1934 г.

№ 6

Бележки на Тома Карайовов върху международното положение на България, предстоящите цели и задачи на Вътрешната македонска революционна организация, отношения със Съветска Русия и др. след Първата световна война

Б.м., Б.д.
Голямото разстройство в стопанските отношения и в политическото равновесие в света, предизвикано от световната война и от последвалите договори, продължава да съществува въпреки многобройните съвещания на държавниците от Съглашението и особено въпреки съвещанията на Генуезката конференция. Големите въпроси за възстановяването на Русия, Германия, Франция и Белгия зависят от предусловия, за изпълнението на които до сега не може да се постигне потребното съгласие между заинте­ресованите държави и главно между тия от Съглашението. Поради тая при­чина и вероятно, въпреки съвещанията и Генуа отношенията между Фран­ция и Германия, между Франция и Русия и даже между Франция и Англия не изключват големи изненади за бъдащето. Една от тия изненади е великденското съглашение между Русия и Германия в Рапало, близките и далечни последствия, на което не могат нито да се предвидят, нито да се измерят. Но всеки случай, това съглашение представлява една силна и трайна реак­ция за възстановяване на световните отношения върху разумни и реални основи срещу противоположните тенденции на Франция, Белгия, Полша и държавите от Малкото Съглашение да използуват положителните страни на договорите, като отстранят отрицателните.
Специално на Изток, положението се определя от съревнованията меж­ду Франция и Англия общо за надмощие в Европа и частно на Изток и от войната между Гърция и Турция. От досегашните известия за поведението на турците по отношение на решенията па последната парижка конферен­ция, която предложи известни условия за примирие между гърци и турци, се вижда, че последните, разчитайки на повдигнатия дух на техния народ, желаят чрез хитрост и печелене на време да изтощат своя противник и да го направят негоден за борба. Крайната тяхна цел за сега е: възстановява­нето на тяхното господство над Анадола и над Тракия до Марица, като приемат международния режим за Проливите. Ще се свърши ли тая борба между гърци и турци с едни компромис между тях или с изтощението на едного от противниците е един въпрос, от който в много голяма степен зависи и нашето бъдеще.
От трета страна, разнородният състав на Югославия, недоволството на народите, които влизат в състава и, изгледите за повеждане на една задружна борба от тях срещу сръбската хегемония, дава други изгледи за на­шето бъдаще.
Поради общото положение в Европа и това в Гърция и Сърбия, в свръз­ка с бавните или бързи промени, които може да настъпят, време е органи­зацията да определи своите искания в конкретна форма и да ги предяви публично на света. Обаче, тая важна задача трябва да се предшествува от следните предварителни работи: 1) да постави тя своите задачи в пълно съгласие със задачите на другите български организации: тракийската и добруджанската; 2) да определи своите отношения спрямо недоволните на­роди в Сърбия, Гърция и Румъния; 3) да си уясни политическите и стопан­ски цели на всяка от великите държави спрямо нашите съседи и особено спрямо нашето дело.
Исканията на ор[ганизацията] са вече определени: автономията па Македония въз основа на кантоналната система.
Това искане, обаче, представлява една съставна част от общите български културни задачи в Македония, Тракия и Добруджа, и поради това то трябва да върви в съгласие с тях, доколкото условията допущат това. Добруджанският въпрос поради вътрешното и вънкашно положение на Румъ­ния - поне докато Русия се държи пасивно спрямо последната - няма изгле­ди да бъде повдигнат и разрешен в наша полза чрез връщане на България отнетите земи. Поради това тоя въпрос трябва да се държи до толкова бу­ден, доколкото е необходимо да не се остави да бъде забравен от света.
От гледище на общите български интереси в свръзка със сегашното немощно състояние на България. Тракийският въпрос би трябвало да се разреши във формата на една автономна държава, която да обема земите от Черно море до Места. Обаче, при сегашното съотношение на сили това разрешение има малко изгледи за изпълнение: благодарение на военната си сила и особено благодарение на въздействието на панислямската пропаганда главно върху Англия, ревизията на Севърския договор в полза на тур­ците е вече възприета и от Съглашението. Открит остава само въпроса за жертвите, които Гърция трябва да направи от сегашните си придобивки в Тракия. Независимо от това, тракийският въпрос съставлява предмет на политически и стопански съревнования между Франция и Англия и поради това неговото разрешение ще зависи в известна мярка от съотношението на силите между тия две държави в даден момент. Явно е, че Англия, заг­нездила се на Проливите и опряна от към сушата на Гърция, с нищо не може да бъде изместена от там. Поради това Франция, блазнена от преце­дента с автономна Зап[адна] Тракия под управлението на френски генера­ли, търси да намери в новата тракийска автономия компенсация за уравно­весяване на интересите й с Англия. От гледище на сегашното съотношение на сили и на създадени свършени факти изгледи за автономна Тракия няма. Това не пречи, обаче, на нашата Тракийска организация да поддържа свое­то искане в горната смисъл, като единствено отговарящи на нашите права, произтичащи от фактическото положение от преди войната от 1912 г. и от жертвите на нашия народ през тая война. Но, поддържайки това станови­ще на тракийската организация, като отговаряща на общобългарските ин­тереси, организацията не трябва да изпуща из пред вид, че тя може да дойде в стълкновение с общотурските интереси в Македония.
Въз основа на изложеното и пред вид на разликата в съотношението на вътрешните сили в Гърция, Сърбия и Румъния, както и на дипломати­ческото положение в дадения момент - без непредвидените възможности на бъдещето - позволено е да се заключи, че днес не съществува никаква връзка, нито по време, нито по начин на действие между трите въпроса: тракийски, добруджански и македонски, които съставляват общата сложност на общобългарските културни задачи. Затова, след като се постигне едно разбирателство върху основните задачи на трите организации, целесъобразно е, всяка от тях да почне да действува самостоятелно.
Стъпвайки на почвата на специалните задачи, които организацията има да разрешава в гръцка и сръбска Македония, трябва да се анализира вът­решното състояние на Гърция и Сърбия и отношенията на държавите от Съглашението спрямо тях, за да се определи тактиката на организацията спрямо Гърция и Сърбия.
Във вътрешното състояние на тия две държави има една голяма разлика, която трябва да заеме едно основно място в нашите сметки спрямо тях, а именно докато Гърция може да се счита за хомогенна държава по състава на своето население, Сърбия, напротив, е една по-лоша мозайка и от австрийската. Българите и турците едва ли представляват 10-12 % от ця­лото население на Гърция. Под натиска на притесненията и асимилирането на българите, тия малцинства постепенно ще се разредяват. От друга страна, поради тяхната малочисленост те не са в състояние да наложат със сила една вътрешна или вънкашна промяна на Гърция.
Съвсем друго е положението в Сърбия. Като се изключат малцинствата от: маджари, румъни, българи, турци и арнаути, останалите господствующи народи от сръбска раса: хървати, черногорци, бошнаци и донякъде словенци, са толкова недоволни от сръбската хегемония, че охотно биха посрещнали всяка вътрешна промяна, която би довела отстранението на тая хегемония и установляването на едно истинско равенство между наро­дите от тая държава. Това е един постоянен елемент, въздействието на който върху съдбата на Сърбия не ще могат да отстранят нито вътрешни, нито вънкашни причини. Той ще действува до неговото логическо развитие: възтържествуването на федеративната система или окончателното разпадане на Сърбия на съставните й части. Поради това състояние на нещата в Сър­бия, поради изгледите, които то обещава за македоно-българските и общо­българските интереси и задачи и поради установеното вече съгласие меж­ду организацията и някой от недоволните народи в Сърбия, дейността на организацията в Сърбия като самостойна задача и като стъпало за по-нататъшно обезпечение на общобългарските интереси заслужава нашето пре­димно внимание.
Отношенията на великите държави от Съглашението спрямо източ­ните народи през 1918/1919 г. могат да се резюмират както следва:
1) общо съгласие у победителите за отстранение на славяните изобщо и специално на Русия от свободните морета;
2) опит за разделяне на източните земи и сфери на влияние между тях.
Първата от тия две точки е за сега напълно постигната със създаването на балтийските държави, с отношението на бесарабци, на Кавказ от Русия, с отдалечаването на България от Бялото море и с допущането на Италия на източния адриатически бряг.
Втората точка, обаче, поради лакомията, обща на всички капиталистически държави, претърпя в последните 2-3 години големи промени в полза на слабите експлоатирани държави: Турция, която в 1918/1919 г. насмалко остана да изгуби Цариград и съществуването си, днес има признати права от самите свои врагове върху целия Анадол и част от Тракия. Албания, която бе заета от италиански войски, успя да ги прогони и да застави италианското правителство да сключи особен договор, с който се признава независимостта на Албания. Така съпротивлението на слабите и несъгла­сието на силните помежду им доведоха промени не от полза за последните.
Анализът на интересите и на стремежите на всяка от великите държави поотделно дава ни следната картина:
Англия в стремежа й да владее моретата и техните ключове, пряко или посредством други, избра за свои стражари на Изток гърците, които ще крепи днес и в далечното бъдаще с всичките си сили, като подпорна стена срещу нас и русите. Задържането и по възможност засилването на гърците на морето е и ще остане основната догма на английската политика в Източното Средиземно море. Ако, обаче, Англия бъде заставена да пра­ви отстъпки от тая догма, това ще става само под натиска на противодействующите и налагащи се сили, както е сега случая с турците. В подобни случаи английската гъвкавост ще гледа да запази цялото и ще отстъпва педя по педя. Като допълнение на горната догма и под страха да не би се­гашна Сърбия като многобройна славянска държава с агресивни намере­ния да послужи в бъдещето като мост на Русия за прогонването на гърците от морето, Англия не би погледнала с лошо око на всички движения, които са от естество да отслабат вътрешно Сърбия и да отвлекат вниманието на сръбското правителство от един възможен изход към свободното море в ущърб на Гърция. В тая точка интересите на Англия и Италия по разни причини и пътища се солидаризираха.
След разнебитването на Русия и омаломощаването на Германия, Фран­ция съобщи всички условия на лице, които са от естество да й обезпечат хегемонията на континента, Франция смята тая цел като върховна за своя­та бъдеща политика едно, защото чрез нея тя смята най-добре да обезпечи плодовете на победата и друго, защото само по тоя начин тя смята да се освободи от зависимостта си спрямо Англия, която има срещу нея предим­ствата: на уредени финанси, на морска хегемония и на външна сигурност поради географическото й положение и надмощието на флотата й.
Главните средства за провеждане на тая политика на Франция са, ней­ната сухопътна военна сила и съюзите й на континента с два главни центъ­ра: Белград за Малкото Съглашение и Варшава като притегателен център за един желан съюз на балтийските държави с Полша, която е в най-тесни съюзни връзки с Франция и захваща да прави част от Малкото Съглаше­ние. По тоя начин би се осъществила мечтата на Франция да създаде една жива и неотразима стена между Германия и Русия от Балтийското море до Черното. По досегашното поведение на Малкото Съглашение в Генуа по повод борбата между Франция и Англия се вижда, че то държи с Франция. Причината за това е, безсъмнено, в солидарното схващане на нуждата да бранят задружно ненакърнени придобивките от парижките договори сре­щу Русия, Германия и другите недоволници.
Италия има един по-тесен кръг за действие: предимно Средиземно­морска държава, тя търси своето разширение единствено по бреговете на това море: на Балканите, в Мала Азия и в Северна Африка. За проникване на Италия на Балканите има една важна предпоставка: допущането да се образува там една силна държава - и особено една силна славянска държа­ва. Поради тая причина и поради обстоятелството, че Сърбия заема източноадриатически бряг, който служи като първо стъпало за нейното проник­ване у нас, Италия, като наследница на Австрия на Балканите, е и ще оста­не против Сърбия. Тя не може да бъде добре разположена и спрямо Гър­ция. Но, вървейки по линията на най-малкото съпротивление, Италия ще предпочита да не нагазва основните английски интереси, толкова повече защото съществува пълна хармония между Англия и Италия по отношение на славянска Сърбия.
Такива са отношенията, създадени от парижките договори между ве­ликите държави от Съглашението. Обаче, произлезлите от тях противопо­ложни стремежи, особено засилени след великденското руско-германско съглашение, което трябва да се счита като един от най-крупните истори­чески факти след войната, създават нови изгледи за бъдещето, анализира­нето и разбирането на които е от голям интерес за нас.
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 3, а.е. 97, л. 1-7. Оригинал. Ръкопис.

№ 7

За Чичерина

Б.м., Б.д.
Последствията, които парижките договори донесоха на света и особе­но на балканските народи се свеждат в следните положения:
Поради изкуственото провеждане на границите с пълно нарушение принципа за самоопределение на народите усили се враждата между пос­ледните, поради което трайният мир между тях е невъзможен и постоянното вмешателство на великите държави под формата на солидарна защита на договорите и на покровителство остава като наложителна догма и за бъдащето. Главните съглашенски държави имат вече установени сфери на влияние и на покровителство: Англия и Гърция, Франция и Румъния и в Сърбия, Италия и Албания. Освен това в борбата си за континентално над­мощие, Франция използува предишното си влияние в Полша и в държави­те от Малкото съглашение, което съглашение от друга страна е създадено от [...]
Свободата на моретата биде секвестирана от англичаните и от тех­ните стражари в източното Средиземно море - гърците - с оглед: славяни­те, особено българите, да бъдат колкото се може повече отдалечени от тия морета.
Това състояние на нещата влияе решително върху стопанските от­ношения между всички народи и върху вътрешната политика на балканс­ките държави в смисъл на една политическа реакция, която тиранизира господствующи народи и денационализира и унищожава малцинствата в тях: маджари, немци, българи и руси в Румъния и българи, турци, маджари и албанци в Сърбия и българи, турци и албанци в Русия, и в смисъл на една стопанска реакция чрез поддържане на капиталистическия строй и на ста­рото земевладение в Румъния, Сърбия и Гърция.
ВМРО, която води от 30 години насам борба за свободата на Македо­ния, не може да се откаже и в сегашния момент - колкото условията и да са по-тежки - от тая борба. Задачите, които ор[ганизацията] си е поставила за бъдещето, и средствата, на които тя разчита за своя успех, са следните:
I. Задачи
Изхождайки от основните положения:
1) Че за развитието на балканските народи са потребни: траен мир, възможен при възтържествуване на началото за самоопределение на наро­дите, стопанска справедливост и свободно ползуване на всички народи от моретата.
2) Че сегашният строй се крепи на буржоазните елементи с център царствующите династии и с концентрически кръгове: правителство, воен­на класа и буржоазно общество.
ВМРО си поставя следните задачи:
1) Да подготви морално и материално създаването на една автономна македонска област с кантонална система. ВМРО би поздравила с радост всяка инициатива, произходяща от местните населения в Тракия с цел да създадат от тия земи една подобна област.
2) Да съдействува с народите в България и Сърбия на първо време и с тия в Гърция и Румъния в последствие за отстранението на династиите и за създаването на балканска федерация.
3) Когато се постигнат горните две задачи и безимотни народни маси вземат връх в управлението, да продължи с тях борбата за възстановяване на пълното социално равенство.
II. Средства
1) Поддържане и усилване на старите кадри, които РО е създала от 30 години насам в Македония.
2) Влизане във връзка за задружна борба с всички недоволни народи.
3) Отстранение от престола на крал Александра по възможност преди оженването му.
По първите две точки ние имаме вече пълен успех: нашите стари кад­ри в градовете и селата в сръбска и гръцка Македония са възстановени и действуват в съгласие с турците, нашата бойна подготовка и случайните стълкновения на нашите чети задават вече сериозни безпокойства на двете правителства. Цялата сръб[ска] преса, когато организ[ацията] даде за Скуп­щината 17 депутати комунисти, се провикна, че това не са комунисти, а са бугараши. (Последното изречение е написано встрани на листа от ръката на ген. Александър Протогеров.)
От друга страна ние сме установили пълно съгласие за задружна бор­ба срещу сръбската тирания главно с хървати, черногорци, маджари, тур­ци, а срещу гръцката с турци и албанци.
За пълния успех на нашето дело съгласието ни с правителството на Съветска Русия и неговото съдействие на почвата на горните начала е нео­бходимо главно, за да може по тоя начин да се неутрализира в решителния момент противодействието на Румъния, която било поради създадените династически интереси, било поради солидарност в поддържане на създа­деното от парижките договори положение, било поради въздействието на съглашението и главно на Франция, може да се опита с военна сила да унищожи плодовете на нашата обща борба.
ВМРО се ласкае да вярва, че правителството на Съветска Русия няма да откаже своето ценно съдействие, защото постигането на горните задачи отговаря напълно на духа на идеите, провеждането на които Комунисти­ческата партия преследва в света и защото чрез създаването най-напред на една федеративна република на Балканите, която по-после може да вклю­чи Румъния и Гърция, създава в една взаимна материална опора и за Русия, като се отслабва противодействието на Румъния срещу нея, като се пара­лизира окончателно Малкото Съглашение с всички по-нататъшни комби­нации на Франция в свръзка с последното и с Полша и като се откриват свободните южни морета за Русия, с което се нанася решителен удар на политиката на Англия по отношение на Русия и общо по отношение на нейната хегемония над моретата.
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 3, а.е. 97, л. 24-26. Оригинал. Ръкопис.