СПИРО ЦЪРНЕ И КАЛЕШ ДИМКО – ДВАМА ОТ НЕЗАБРАВИМИТЕ БЪЛГАРСКИ ВОЙВОДИ ОТ МАКЕДОНИЯ

За българските юнаци Спиро Църне и Калеш Димко няма да срещнете почти нищо в историческата литература. Споменът за тях е съхранил само българският фолклор, като за тях са изпяти едни от най-хубавите ни народни песни. От богатството на народния ни фолклор с пълни шепи е черпил големият български писател народовед Антон Страшимиров. За тях той написва две кратки биографии, които включва в книжката си „Македонските войводи”, отпечатана през 1900 г. с подзаглавие „Етюди из българските геройства в Македония”. (Вж. А. Страшимиров, Македонски войводи. Етюди из българските геройства в Македония. По разкази на живи свидетели, 1900.) Освен на преданията и народните песни бележитият наш писател и участник в македоно-одринското революционно движение се възползва и от разказите на техни съвременници и очевидци. Първоначално двете биографии са публикувани във вестника на Върховния македоно-одрински комитет „Реформи”. (Вж. А. Страшимиров, Калеш Димко. Битолски войвода. Биография, в. „Реформи”, г. ІІ, бр. 41, 23 ноември 1900 г., с. 2-4 и Спиро Църне. Биография, в. „Реформи”, г. ІІ, бр. 35, 12 октомври 1900 г., с. 2-3; бр. 36, 19 октомври 1900 г., с. 2-3; бр. 37, 26 октомври 1900 г., с. 2-3; бр. 39, 13 ноември 1900 г., с. 2-4.) По това време Страшимиров е учител в Казанлък и участва в работата на конгресите на ВМОК като делегат на Казанлъшкото македоно-одринско дружество. Борис-Сарафовият Върховен комитет му възлага да отговаря за литературните подлистници на комитетския орган в. „Реформи”. Комитетът осигурява средствата и за отпечатването и разпространението на книжката.
Прилепският юнак и войвода Спиро Църне и битолският Калеш Димко се появяват на сцената на историята след като българите в Македония и Одринско след Берлинския конгрес остават отново под робство на Турската империя. Все още не е започнало организираното революционо движение на българите и тяхната дейност повече се родее с българското хайдутство, отколкото с четничеството на ВМОРО и ВМОК, но определено те са предвестници на това революционно движение. За тях Христо Силянов пише в първия том на своята история на освободителните борби в Македония - „Далечни предтечи на четничеството и на освободителната борба изобщо са обикновените народни харамии християни. Макар че се бои и страда от тях, народът се възхищава от юначеството и изкуството им, радва се на пораженията, които те понякога нанасят на турските потери и ги възпява. Първи носители на волен дух и на непокорство, харамиите са и първите несъзнателни народни учители по бунтарство. От средата на харамиите изникват първите отмъстители и бунтари. …, за някои от които и до днес се пеят песни. Истински и преки предтечи на македонското четничество трябва да се смятат ония храбреци, които поради турски обиди или след кърваво отмъщение, хващат гората. Такива са Спиро Църне, убиецът на кърволока Кара Сюлейман, Калеш Димко, Чакревци – в Прилепско, Стефан, Миайле, Мицко – в Кичевско и пр. Когато няма още ни помен от революционна борба Чакревци обсадени от многоброен аскер, се сражават юнашки и за да не попаднат в плен се самоубиват.” (Вж. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. София, 1933, с. 97.)
Като прочетете по-долу публикуваните биографии на българските юнаци Спиро Църне и Калеш Димко, убеден съм че ще си припомните любимите книги от младостта и ученическите години – Васил-Друмевата „Нещастна фамилия”, Любен-Каравеловите „Дончо” и „Войвода”, Иван-Вазовото „Под иго” и Македонски и Странджата от „Немили-Недраги”, Йордан-Йовковите „Старопланински легенди” и Димитър-Талевия „Железен светилник”. Тези биографии, излезли изпод златното перо на Антон Страшимиров днес никой не ги познава и не ги чете. Те отсъстват от учебните програми на децата ни. След като прочетете и последния ред от тези шедьоври на българската белетристика сигурен съм че в сърцето на мнозина от Вас ще трепне нещо съкровено и почти забравено.
В сайта „Сите българи заедно” ще продължим да публикуваме отново и отново тези нетленни страници от Антон-Страшимировото книжовно наследство, към което днес малко от нашите съвременници се връщат.

Цочо В. Билярски

* * *

 

СПИРО ЦЪРНЕ

I.
В 1879 година, – веднага с възстановяването след войната султанската власт пряко Струма и Вардар, че до Шар и Пинд, – в Прилеп се прочу за пръв бабаитин Кючюк Сюлейман.
Кючюк Сюлейман беше възнисък, плещест, рус човек със сиви котешки очи. Тогава той току-що бе навършил 28-та си годишна възраст. От двайсетата си година той бил почнал да се „удря" с първите бабаити в турската махла у При­леп. Дълго се той мерил със старите бабаити; бил лют, като тигър; ножовете играяли в ръцете му като орлови нокти. И когато след войната с „мос­ковците" много от старите бабаити отишли и не се върнали, то най-върл и най-силен бабаитин в цял Прилеп останал Кючюк Сюлейман.
Рядко някой турски бабаитин от Прилепа или от другаде е можал спокойно да мине през сарачската чаршия. Кючюк Сюлейман бил сарач, работел при старият си баща, и винаги е имало що да дращи гърлото му, за да се изкашли най-бабаитски и да се изплюе в самите нозе на всеки по-юначен минувач. Ако минувача не е бил бабаитин, то – отминавал мирно; а ако е бил бабаи­тин, –  спирал сепнат и, като предизвикан от Кючюк Сюлеймана, изкашлювал се и той, изпъчвал гърди срещу злия сарач и турял ръка на пояс. Тогаз Кючюк Сюлейман изкачал на пътя, запършвал ръце и се почвало бабаитско „удряне" – плесници, юмруци, борене, душене и на край, при равни сили – което рядко се е случвало, защото Кю­чюк Сюлейман бил много силен – „удрянето" идвало до ножове, че и до кобури. Това, разбира се, се е свършвало с помирение и побратимяване на „разлютените бабаити" в конака и то често от самия каймакамин, който, като всички турски го­лемци, не е можал да не благоговее пред „бабаитите".
Така лека полека Кючюк Сюлейман сандърдисал всичките Прилепски бабаити, та на край разпуснал пояс и зашетал дори по българската махла да ашиклова млади българчета. Сплашили се българите от дързостта на тоя силен бабаитин: вече от години те, българите, не са били виждали в своята махла турски бабаитин, – преди войната всич­ките тях е бил сандърдисал славният прилепчанец Диме Чакре, що сега още се маял по Бълга­рия да сбира чета, че да излезе войвода. – И свили се от Кючюк Сюлейманов страх всички прилепчанци, а Кючюк Сюлейман все по разпущал пояс: – той с други турски хаймани зачестил твърде много в българската махла.
* * *
Беше лунна нощ срещу Връбница. Мрачна и тъжна тишина владееше у българската махла в При­леп. Уви, не страстната неделя правеше клетите християни тук тъй свити; не от умиление по стра­данията на Бога Христа беше им махлата тъй мрачна и тъжна!
Прилепчани не можеха тази година да прекарат грехоопростителните великденски пости в смире­ние и молитви.
Повилнелите безверници–бабаити бяха им осквернили канон и вяра, нрави и народно име ...
Луната още не беше се издигнала в ясното небе, когато по кривулните тесни улички се понесе пиянски глъч и псувни: – това бяха двоица, обръжени от глава до пети, турци, с накрехнати над вежди фесове, с прехвърлени на рамо кадифени елеци, с обвиснали на напред силяхлъци; с разлюлени дънести чохени чашъри, написани с гайтани, с раз­пуснати крачули...
Те надигаха шише с ракия, пияха, кашляха, кикотеха се и се взираха, дебнеха, па се втурваха, като бесни, на всяка мернала се нейде сянка.
В това време един прегърбен човек, задянат с пълен чувал, беше забързал край сян­ката на къщята: – с глухи чести стъпки той вече наближаваше дома на Дабничанеца, сега прилепски воденичар, Илия Големджия.
Неизвестният този човек, наистина, вървеше под сенките, като да се пазеше, да го не види някой, но той се не озърташе, като страхливец, не се превиваше, не се огъваше, стъпваше с бърза равномерност, и когато чу още от далеч иззад себе си да го наближават двоица хора с тичане, то той само си усили стъпките, сякаш машинално, но не се извърна ни веднаж да погледне, кои бяха тия, що го гонеха. И ако затирилите се двоица хора не бяха го завикали, то изглеждаше, като че те можаха да го хванат ненадейно. Не се знае, дали това беше възможно, но – затирилите се двоица хора, щом го понаближиха, не чакаха да се хвърлят върху му, ами, без да мислят, какъв човек ще срещнат, извикаха му бабаитски:
– Дур, бре каур!
И ... стана нещо чудно: чувалът от гърба на свития човек изведнаж профуча над главата му, па се повали, като камък, пред нозете на едного от двамината търчащи турци и го обърка в стъпките му, та само едина от тях настигна „каура". А тоя сякаш изведнаж се дигна на задни нозе, като коза, – неочаквано разпусна висок бой на горе, па с мъжка десница дигна още по-високо светъл ятаган и халоса с гърбът на ножа си тъй силно турчина по главата, че тоя се повали, като заклан.
– Бре кяфир каур! – ревна тук спънатия и останал назад турчин: – давранма, я ти идам, Кючюк Сюлейман!
И в един миг блесна сред мрака искра: удариха се тежките ножове на двамина мъже, що личеше, бяха научени да играят с ятаганите си та­ка, както едирненските кьочечки със своите зилове... Втори удар последва и пак блеснаха, като запалени, стоманените ножове, Кючук Сюлейман сега зърна, че врагът му беше един не висок с тънки мустачки млад българин, с накривено калпаче над сбрани като черни гайтани вежди, под които святкаха две очи, като два живи въглена.
– Бре сербез каур! – изръмжа през зъби Кючюк Сюлейман, като се пооттегли пак; – машала, юнак си бил, дръж се да те видам! – и като фурия се хвърли пак над неизвестното българче.
Хвърли се Кючюк Сюлейман, па и сам не усети, как му отскочи от удара жилавия каурин: нещо страшно стана за страшния турски бабаитин, – ножът висна от ръката му, тежчина някаква му отмали десницата, той грабна своя нож с лява ръка, но тук оглушително звънна ... пречупени половини ножове се повалиха по камъните на калдаръма... И зрител някой тук би чул тогава българско яростно израмжаване и българска горда реч:
– Куче неверно, дръж сега да се померим! И притиснаха се две железни гърди, закършиха се и се зачупиха костите на двама страшни мъже.
– Де бре бабаитино! – шипеше през зъби лю­тия млад българин; – сакам да те видя: я съм ти ортакот Спиро Качърмаджия! Ха, държи се сега!
– Видам те, кяфир каур! – задави се Кю­чюк Сюлейман; – ъ-ъ-ъ, видам те, що си църн, као църн дявол ... ама ... чеаакай: ще ти я изпиям кърфчицата! – ръмжеше страшния турчин, но сила му вече не оставаше, широките му гърди се прегъваха ...
– Моли се на Мухамеда, куче, моли! – кресна с все сила лепият юнак българин, па с едно страшно изпъшкване двамата всесилни мъже бавно се повалиха на земята ...
– Ъ-ъ-ъ... ярдъм, дин ислям (помощ, правоверни!) – вопия най-после съкрушения под тежкото като чугун коляно на българина страшен Кючюк Сюлейман.
Но глуха и тъжна, мрачна и няма беше цялата християнска махла. И страшно, и безмилостно се носеха в нощната тишина тъпите юмручни удари и ританици над поваления турчин. Още малко и той почна с все свое бабаитско гърло да реве, както реве човек-поплювко, кога види ножа, с който ще го колят. Ревеше Кючюк Сюлейман, биеше без спир лютия юнак българин, немееше българската махла, а гледаха от небето оплашени и самите божии звездички. И когато най-после се освести и другия турчин с разцепената глава, та оплашен почна да реве и той, то страшния юнак българин се опомни в лютината си, счепка Кючюк Сюлейман за косите, завлече го при другия турчин, струпа ги на едно, отиде после та извади от захвърления си чувал, що беше пълен с елпезета тютюн, едно въже, повърна се, па свърза двамата турци на едно, и ги повлече, като лешове ... Ням, мрачен, страшен отнесе юнакът мъж набитите до смърт турски ба­баити долу при чешмата, остави ги там, па се по­върна, нарами си пак чувала, прибра изчупените но­жове и...
И си влезе в къщи – в къщата на воденичара Дабничанец Илия Големджия, защото ...
Защото тоя юнак българин беше Спиро Църне, синът на Илия Големджия, някогашния кундураджийски чирак, после воденичар при баща си, а сега опасен скитник. качърмаджия (контрабандист) на тютюн.
II.
Страшната мълва по еснафи и градски клюкари едно време, когато в скритите Стамболски сараи лекарите на изгнилото турско царство изрязаха жи­лите на добрия Султан Азиса, – тази страшна мълва едно време надали се е носила от еснафите и клюкарите по цялата Османска империя по-бърже и по-плахо, отколкото се понесе по цял Прилеп мъл­вата за страшното опозоряване на прехваления и непобедим бабаитин Кючюк Сюлейман. Един незнаен каур сам-саминичък е навил на двама правоверни бабаити и бил ги, и мачкал ги, и мешинил ги, дорде се муле от поене върне ... Чудо небивало! Ум да ви го не побере, око да ви го не хване: Кючюк Сюлеймана да бият и то ...
Но кой беше тоя каурин?
Още в тъмни зори, щом мълвата се понесе по турски одаи и кафенета, кривнаха глави всички юначни турци, па умислени и мрачни, като да беше се дигнала над царството им пак някоя ужасна хала, се заредиха да сноват към там – в бабаитската одая, където Кючюк Сюлейман лежеше с другия бабаитин – бъхтани от Църнето – лежеше и сключил беше език, та не продумваше никому нищо, а само излеко ръмжеше, като на себе си:
„Сфинско ке ядам, ако го не отепам тоа кау­рин!"
Редяха се – влизаха и излизаха – огрижените кабадаии, кълчеха дънести потури, люлеяха големите пюскюли на накрехнатите си високи фесове, а кипеше в душата им жажда за мъст, за кръв – каурска кръв.
Само един човек се неотместваше от възглавето на Кючюк Сюлеймана: – Мурад Дервентли, стар качърмаджия на тютюн, зъл бабаитин, що бе дал преднина на Кючюк Сюлеймана, защото по­вече живееше по гори и села, като бесен кесиджия, та се не задяваше в юнашествата на градските ба­баити. Той гаче беше нещо подушил: един той, Мурад Дервентли, можеше да знае, какви делии има сред каурите, и кой от тях може да излезе на Кючюк Сюлеймана. Той мислеше: „дерменджийския чапкънин е – он е, Спиро: още лани ме он слиса, коа со една ръка дигна денкот тютюн, що се бе намокрил ... Я я я, домуз ерифъ (Свиня човек.), язък оти не е от ислям, юнак е, ама ..." – И мислеше още Мурад Дервентли: „Он е. На своя глава сака да я кара, па се дърпна: не ке да ни е ортак. Хе, бре, кяфир каур, що ти чини тебе глаа!"
И като се наведе Мурад до ухото на Кючюк Сюлеймана, когато бяха останали на саме, каза му:
– „Не крий, он е, Дерменджийския чапкънин, Спиро Църне, ха?
Кючюк Сюлейман трепна, като боднат, па из­веднаж избели той страшно очи, стисна зъби, шипеше като змия, па промълви:
– Мурад аа, сакам да мълчиш: я ке си го отепам тоа каур ... со моя ръка ке си го отепам, али нека ми име не чуеш! И ке ойдам со тебе: всите каурчина от Прилепа един по един ке носам по гори, да си ги учам со даре на кьочек... ъ-ъ-ъх! – и люшна глава злия турчин от болки и ярост.
На Дервентлия сякаш само това му и трябваше; той веднага излезе и се запъти за към сарачската чаршия. В главата му се въртяха най-мъстителни мисли. Неговите грижи бяха големи. Стар качърма­джия на тютюн, той беше устроил цяла банда от смели хора, които му вършеха работа повече от бабаитлък, а той сам трупаше парите и пазареше вече един чифлик, където гласеше да дигне и кула. Това Дервентлият Мурад имаше да постигне само с юначеството си. Ала лятоска бандата му се беше разтурила. Кючюк Сюлейман се беше затирил по едно красиво каурче–момче, хванал го бе и държа го затворен два дни в една одая, па – ето, тук го досетили каурите, оплакали се на хьокюмата и взели момчето. Кючюк Сюлюман тогас побесня и биеше де кого срещне от каурите, па една нощ ...
"Дервентлият Мурад сега мислеше, че бе зле сторил, като беше прибрал между бабаитите и дермен­джийския хаймана – Спиро Църне. Тоя лятос теглил на Кючюк Сюлеймана куршум, когато този безпричина една нощ налегнал да бие един стар каурин. От тогас Спиро Църне се беше отделил от Мурадовата тайфа качърмаджие, заработил беше на своя нога, имаше вече своя тайфа все от каури, па вър­шеше голяма работа.
Хьокюмата бе кьорав, какъвто си е той и в Битоля, па и в Солуна, та че какъвто си е той кьо­рав и в Стамбол. Дервентлият Мурад си мислеше: качърмаджийството не е като нещо друго; хьокюмат тук на ярдъм не иде, защото кой ли не е качърмаджия, – такива са и всички мюсюлмани, и всички каури; ако рече хьокюмата да земе нечия страна, може да дойде до уран урана, а тогас–то­гас каурите са много, пък ако се намеси низамът то и каури, и мюслюмани ще идат в занданите, и не че зло ще го пати Мурада, ами събраното му бо­гатство ще влезе в бейски джебове, бир да е бабаит.
С тия мисли Дервентлият Мурад достигна до Сарачските дюгени. Той беше нагласил, ако се може, да придума бабаити турци да излязат на гезгин по Сухогоре и Мориево, па да посплашат каурите, та че и – ако срещнат на някъде качърмаджиите каури на чело с Църнета, то да ги пречукат без шум.
Тежко и гордо крачеше високият и пълен Дервентлия: чашърите му от синьо сукно светеха; на широкия му шарен пояс от пред лъщяха седефените дръжки на кобурите и ножа му; на гърдите му се преплитаха сребърния ланец от шест връви, прехвърлен през шия; в ръката му кадеше де­бела цигара на дваж по-дебело кехлибарено цигаре.
Тъкмо тук, из срещната страна на сарачската чаршия се зададе човек, – да речеш бабаитин, не бе, защото едва ли имаше 22 годишен; да речеш каур – и на това не мязаше, защото пък беше облечен като едирненски кабадаис в гайтантанлия сив елек и джапкенлия потури – форма, ко­ято Дервентлият бе виждал само у каурски горски хайдуци по Сакар Баир, та че и по Малешевско.
Дервентлият слисано спря и страшен се втрен­чи към странно облеченият млад човек, който идеше на среща му. По едно време и тоя сякаш спря очи на стария бабаит качърмаджия, па вървеше и не дигаше очи от него.
Дервентлият избели страшни очи, спря и ся­каш инстинктивно почна да запършва косматите си ръце за борба. Идящия на среща му младеж, щом видя тия приготовления, също спря, извъртя искрови малки черни очи, па сне гайтанлията си елек от широките си плещи и си го заметна през рамо.
– Хаймана Църне, – кресна Дервентлият срещу Спиро Църне, защото странно облеченият момък беше познатият ни вече юнак българин–контрабандист на тютюн; – сакам да се помериме, това не ти е сега нощ, та као хайдук да се удряш со първи пехливане! – отсече той.
– Не съм се удрял, като хайдук, Дервентли баба, за то се и не криям: яла ми да видиш, кого майка е повече сукала! – изръмжа Църне и ...
И двамата мъже се втурнаха един връз друг със страшно стиснати песници.
Веднага улицата се препълни с намръщени и жълтолики сарачи – повече турци. Те всички про­точиха вратове, неволно наближаваха „ударилите" се мъже, но никой не пристъпваше да се намеси, за­щото това би било обидно за славния стар бабаи­тин – Мурад Дервентлия. Пък и нямаше защо да се намисат: никому не можеше да текне, че сухото жилаво каурче, над което се сипяха големите кос­мати Мурадови юмруци, като боздугани, – че това 22 годишно момче, ще устои баре една минута срещу едрия стар бабаитин.
Но то се държеше, – Църне се държеше. Той отначало се огъваше, като вейка, от всеки тежък удар на едрия турчин; но колкото по се сипеха ударите, толкос по се разпъхтяваше Дервентлият, толкос повече се мъчеше той да вчепка в жила­вите си ръце младият дявол каурин, който пък сякаш тепърва се разпалваше, отскачаше като змия и все по-често махаше жилавите си и пъргави ръце, биеше – сякаш пън сечеше – все на едно място турчина: не по главата, не и по гърдите, а от двете страни под ключа на раменете ... За един миг – когато ръцете на двамата мъже сновяха по-бърже от сновалки на стан – за един миг настана ужасно колебание: всеки чувствуваше, че тоя миг решава тъй или инак участта на каяка млад каур, за­щото ... защото турците сарачи вече и без туй яростно треперяха ... Тя щяха да се впуснат вед­нага върху смелия безумен българин: – не само един Дервентлият от прилепските бабаити допущаше, кой каурин е осрамил любимеца на бейоветя, Кючюк Сюлеймана!... Ето защо цялата стекла се навалица настръхна през момента на колебанието: всички неволно почнаха да се тласкат към бясно биещите се мъже. Но Църне не видеше нищо: неговът бой като да нарастна или пък Мурад се беше поснишил от честите му удари под раменете; лицето на Църне почна да лъщи; черните му гъсти вежди под широкото набръчкано чело почнаха да потръпнуват и да се разпущат, като че гневът му минаваше; само малките му искрови черни очи почнаха да играят, като два черни диаманта ... Да, Църне сякаш се развеселяваше ... И имаше, може би, защо: Дервентлият вече все по-бавно слагаше своите юмруци, а и дваж си препъна нозете от умора, па почна несъзнателно да се дър­па назад ...
Сарачите почнаха да ръмжат. Но удивлението беше у всички, та сякаш никой още не се сещаше, да пристъпи към дело – да помогне на любимия стар бабаитин, славата на мюсюлманството в целия край, Мурада Дервентлият. Ала тъкмо тук едно петнайсет годишно турче се запали сякаш, изпсува и, преди да го усети някой, пръпна – провря се между нозете на Църне ... Стана нещо страшно: младият българин изведнаж се преобрази на ужасен враг, изръмжа той като звяр, ритна та от­хвърли хе, далеч турчето, па подскочи и се хвърли с такъв тежък юмрук вече право върху сляпото око на Дервентлията, щото тоя се полюле и се за­вали с цялата своя грамадна снага като пресечено дърво. Изведнаж се дигнаха във въздуха жилавите ръце на няколко десетки сарачи.
– Тутун бре! – се изтръгна из устата на посрамените и зли турци.
Па впуснаха се те върху непобедимия Църне; впуснаха се, както се орли впущат на мърша, ала посрещна ги Църне, както вълк посреща кучета.
Почна се ужасно блъскане, реване, псуване; едни падаха с кърви в устата, други се прескундваха и пак ставаха.
А Спиро Църне биеше, като яката псуваше все що е мило на неверниците, па най-после, блед, отслабнал, разтреперен, той разблъска разярените турци и се опита да търти на бяг. Уви, късно беше: от всички страни се стичаха де що имаше турци околовръст, а българите, като виждаха какъв край зема работата, плахо и със свити езици се крияха. Неравната борба взе безславен край: падна Църне о земи под ударите на тълпата разярени турци; падна Църне, но гък не рече, не рева като Кючюк Сюлеймана ... А турците удреха, ритаха, дордето ...
Дордето освестеният Дервентлия, като зърна, що става, скръцна зъби и викна:
– Динкардашлар! – риджа, жив ми го оста­вете! Сакам со Кючюк Сюлеймана да си го хватиме и да му хвърлим каурските меса на кучинята: – он, тоа каяк каур е тепал снощи и Кючюк Сюлеймана!
– Брееей! – поразиха се всички сарачи, които до снощи считаха Кючюк Сюлеймана за непобедим.
И оставиха Църня, прострян на земята и безчувствен.
А след малко, от към българската махла, се зададе стара жена в черна пребрадка; тя се с глас препъваше и през плачът си люто кълнеше, като редеше: „Божке ле Вишний! На место мъжка рожба, да съм камен родила! На место син да добия, да съм се жива изгорила! Боже, що сме ти ние, християне, согрешили, та проклети поганци"...
– Не плачи, бабо, – пресрещна я един стар и лют турчин та й се изсмя под нос, – юнак син си родила, ама хич да си го не раждала, не е той за рая ... ха, ха, ха!
– И не ще ви е той рая! - каза някой до са­мия турчин, па бързо отмина и отърча при безчувствения Църне.
Тоя българин беше червеноврат, окъсан, но твърд свит, гаче се преструваше на повече стар, отколкото беше.
Майката и непознатият този българин дигна­ха Църне и го отведоха дома му.
III.
С всяко ново лято след освобождението на България положението на българите в Македония и Одринско ставаше все по-несносно. Видейки турците, че тяхното царство и тук, в Македония и Одринско, ще се свърши ден по-рано или ден по-късно, удряха на разврат, кражби и убийство.
В Прилеп, след бабаитствата и побоите между Спиро Църне и Кючук Сюлеймана, турците все по се разбесняваха.
Кючюк Сюлейман диреше на всяка стъпка да убие Спира Църне. Харно, ама ял беше попарата от Спира, та му се боеше. Веднаж се начакали на „Ша­рена Чешма", и Кючюк Сюлейман се хвърлил на Спира, туку тоя вече ни дал, ни зел, – измъкнал ятагана и се пуснал на К. Сюлеймана, та той само с бяг се куртулисал от ножа Спиров.
Това осрамило ептен Кючюк Сюлейман, та той се сторил „качак", а другите турци почнали явно да следят Спира, за да го убият. Един неделен ден при беклемето на Хаджи Огняна излязал на Спира царския ясакчия–бабаит и уж щял да го претърси, пък то, щом го понаближил, хванал се за кобурите си – искал да гръмне на Спира. Но и Спиро не спял: с един скок юнака счепкал ръцете на бабаитина турчин, хвърлил му ко­бурите хе, далече, свил го за гушата, повалил го на земята и щял с два пръста да го удуши, ако не бил отърчал да го моли Наумче с други още на близо българи.
Така за Спира вече нямало живот в Прилепа. А едновременно и золумите на Кючюк Сюлюмана растели. Тоя все още се въртял скритом в града, хващал момчета българчета и докато не земал откуп, то не ги пущал. Българските първенци се оп­лакали на конака и чак тогас Кючюк Сюлюман вече явно излязал с Мурад Дервентли и още с един бабаит по Мориево, като непокорен на царството кеседжия.
От всичко туй Спиро Църне все по се разлютвал. Страшния юнак българин вече виждал, че за братята му християни не ще има живот в тази клета македонска земя. И ето идва един ден от с. Леница един старец, дири максус Църнето, ко­гото познавал само по юнашката му слава, па намира го и с плач го моли, – „да пойди в село да му изтреби еден турчин, що му безчестил керка му"... И тук за пръв път Спиро Църне дига чета от верни мъже: Петре Шандел, Ицо Бале (Сурле), Арсо от с. Ореховдол и още троица други, па – излиза.
Като гръм се пониса по цяла каза появяването на Църне войвода. Отдъхнали си клетите християни, а настръхнали злите турци. Пък и сам Спиро не е мислил да се крие: щом отепал лепищанския зъл поляк, за да избави селяните от преследване, той ги изпратил на конака в Прилеп да кажат: „Спиро Църне войвода ни отепа полякът и тръгна да бие Кючюк Сюлеймана".
От тук почва славата на Спира Църне вой­вода – слава велика, която се оповести на българския свят: „Македонски Гарибалди" биде наречен Спиро Църне от честните тогава синове на Македония!
Много пъти Спиро се е срещал с люта потера от турци, не малко юнаци е губил, не веднаж е падал и сам ранен, но права е приказката, че ве­лика и непобедима е народната любов: Спиро Църне е намирал все нови и по-нови юнаци за своята чета, а когато е и сам падал ранен, то народа го е укривал от турците и опазвал го е от зло така, както само Бог може да укрие и опази човека.
Спиро Църне не бил опърничав, винопиец, самохвалко и себелюбец, като много други харамии. Той е ходил и с други войводи, като не е дирил първенство; а за четата си с бил винаги готов да сложи главата. Само едно е имало у Църне, което го прави по-велик от другите: той презирал турците, подигравал се с тях и досущ нехаял за главата си, също като Илю войвода. Веднаж, кога ходел със Слави войвода по Велешките села, свършили им се фишеците и ей ти Църне, облякал се в селски дрехи и слязал – не другаде, ами в сами Прилеп, където го познавали и малките деца! На заранта прехвърлил човека един сърп на шия, па тръгнал из града: ходил, та разгледал конака, по чаршията сновал, явно фишеци си купувал, още от далеч поздравлявал съгражданите си, смеял им се, като ги гледал да прехапват устни, па си отишъл дома си, обръжил се от глава до пети, и тъкмо да излезе, ей ти потера: рухнали да го дирят всички турци! И дирили го те, псували, канили се, къщата била претършували, насмало щели да я запалят ... Но нямало го Спира, нямало го, джанъм! Никой не се сетил да дигне глава и да се взре в клонете на гъстата черница, в които Църне се увил, като ка­кавида. Па търтила потерата да го дири навред около града, а той сам, на заранта си нарамил пушката и когато потерата се вече връщала в града, той над града с един гърмеж им казал сбогом и изчезнал в гората.
С такива юначества от една страна с избива­нето на ред зли турци – от друга се носела лека-полека славата на Спиро Църне войвода; носела се тая слава по Струма и Вардар, па будила духа на старо и младо: песни се пеели вече за него от момите по селата, от децата по училищата, па – пренесла се тая слава и в свободна България, където в първо време комай бяха забравили братията си отвъд Рила и Родопи ...
Втората чета на Спиро се състояла от следните юнаци: Ангел Стефанов (после наричан войвода, сега жив в София), Ристе Сурле, Андрея Башипоселец, Георги Лафа, Илия Радобилец, Йосиф Морийовец и други.
Колкото по-се усилвала славата на Църне, тол­кос повече потери са пущали по него и често се е говорело, че ту тука са го убили, ту пък там, до като изневидяло Църне пак се явявал и пречуквал бабаитин, събличал голи и набивал суарета заптии за сторения им золуми над християните.
И ходел-годе ходел Църне, ухо му било все в туй, що правял Кючюк Сюлейман със своите кеседжии. Идело ден, в който ще трябвало да се срещнат двамата юнаци.
През един месец, когато Спиро Църне биде повикан в Тиквешко, да премахне разбяснялия се поляк на Кесендра, а не му се удаде, макар и да го причаква цял месец, то пръсна се слух пак, че една дружина арнаути издебнали Църня и то убили.
Тогас развеселиха се изведнаж всички турци и почнаха пак да беснуват, а по Мориево и Сухогоре вече явно зашета Кючюк Сюлейман с Мурад Дервентли, Абдулла Дауд, Алия и Феиза. И изтръп­наха клети християни: нямаше вече хаир за мало и голямо! Неоставяха те девойка негонена, жена недосегната, неоставяха стада по горите, чарди по мерите! И беснуваха, па на край – тръгнаха, като да са царски кеседжии, да хвърлят и да събират давнини по всички села, а най-вече спряха със золумите си в се­лото Царевик, от където беше прославилия се ведно с Църне юнак Георги Лажът ... И – пее им до днес бедния македонски роб черна песен:
„Бог да го бие той Кьучук Сулиман,
Кьучук Сулейман баш арамиа!
Што ми пособрал верна дружина
И на дружина той му сборуа:
– Айде, дружина, да си пощиме
Во тоа село, село Смолани,
За да сбереме по малце пари,
От сека кукья по една лира;
Че кье пойдиме село Царевик,
За да збериме по троа пари,
От сека кукья по две–три лири
А от попое по девет лири
И от Георгьииа до девет лири ...”
(Нар. песен).
ІV.
Беше хубав майски ден; ручеите, вадите, реките бяха пълни и бистри; горите, нивите и ливадите се зеленееха като море; птички чуруликаха и се носеха на облаци, стада звъняха и се губеха в тревите, агнета, телци и жребчета се шареха по ши­роката цветиста мера на с. Царевик. А небето се обвиснало синьо и модро, разкрило своето боже око – животворното слънце – и трепти ... трепти над тая безпримерно хубава земя!
Мрачни, с надвесени над веждите чалми и обръжени от глава до пети, излязоха из гората и с тържествени стъпки, с ръце върху седефените дръжки на ножовете си, влязоха в Царевик – те ... дивите господари тук на всичко, що е мило на Бъл­гарина! ...
Ех, земльо, край злочест ... Македонио, проклета и триж проклета твоята съдбина!
Кючюк Сюлейман беше това със своите ужасни главорезци. Като султан влезе той в селото, па пред кръвнишките му стъпки онемяха дори и псе­тата на клетите раи!
Па седна той на сянка под сайванта на сел­ския хамбар, заобиколиха го страшните му кръволоци мъже, а ей – бледен, разтреперан се озова пред тях и ниския сухичък селски мухтар.
И извади Кючюк Сюлейман рабоши, отвори уста – дума рече:
„Колкото ханета, толкова и лири! А от поп Цека 9 лири и от Георгия Лажов татко 9 лири.

Поп Цеко беше праведния енорияш на пет села. Народен човек беше поп Цеко. И за това му памети доброто име нашия народ по все Прилепско. А Георгия Лажов татко бе стар юнак човек, но и той, както всички оголвани християни, бе си сиромах, клетник, па и оборили го бяха годините, а син му Георгия, не истраял беше да гледа погански золуми над българите, та сторил се бе качак, а ей сега, ходеше комита с Църнета.
Глухо се понесе по все Царевик плач и страх. Дека да найдат, клети сиромаси, по лира на глава? Селяните сами рекоха, да идат и да посрещнат поп Цека, що идеше от Прилеп, и да му сторят хабер, да не си иде, оти е чер золум в село от той Кючюк Сюлейман. Туку как да идат, когато злото бе всекиму на глава? И зашетаха стари побелели глави низ село, събраха по-първите лю­де, па отидоха и паднаха на молба пред Кючюк Сюлеймана: нека се смили, нека иска по силите на селото топтан пари, па нека им даде мюллет ...
– Я съм ви пратил хабер уще от неделя, каури! – изръмжа злия турчин, огледа се, па ей, спря котешките си очи на нещо далек в двора и се змийски усмихна: – „де бре, чорбаджие!" – кресна; – „сфинско ядете ли?"
– Е, па ядеме, по закон ни е! – отвърнаха плахите селски старейшини.
– Баш кеф ми е! – отсече Кючюк Сюлей­ман, па смигна на Феиза ...
И скочиха всички тез диви злодеи на нозе, за­сукаха мустаки, а сам Кючюк Сюлейман пристъпи, па почна да вързва клетите българи ...
Така навързаха и петимата селски първенци, па през зъл смях ги отведоха в дъното на двора. Там, в две свински кочини, грухтяха отхранени прасета. С ритници Кючюк Сюлейман откърти вратните и на двете кочини, пусна с псувни живот­ните, па извърна се, засука мустак и покани клетите българи да влязат в кочините ... Тия слисано стояха, но заиграха по робските гърбове ятаганите на турците и клетите българи послушни като скотове, почнаха да се свират в кочините ... Ритниците на зверовете турци допълниха работата: селските първенци се валяха в мочура – едни връз друг – валяха се в кочината, задушваха се, а турците, извили назад ръце, се смеяха от все гърло ...
И мухтарът търти из село – дигна си сиромашта, претършуваха се всички къщя; грош по грош се събираше, за да се натъкми на къща по лира не писана давнина, която злия Кючюк Сюлей­ман със смях прибираше за „бучаам хакъ ичуп". („Правото на ножа ми".)
Тъкмо по това време пристигна от града и поп Цеко. И клетите селяни го заобиколиха, като Бога си, молеха го, да си иде в града. Но доста беше да чуе поп Цеко, че първите старци на Царевик са в ръцете на злия разбойник: не, не рачи правед­ния свещенник да бяга! Прекръсти се той, па само, като истински Христов проповедник, се опъти, озова се пред Кючюк Сюлейман, селям му даде, и падна му на молба, – нека да пусне старците: щото може селото ще даде!
– Папаз ефенди! – рече му Кючюк Сюлей­ман, ти за другите гайле не бери: я кажи, да чуем, – носиш ли девет лири, що ти сакам?
– Аман джанъм бабаит! – рече му дядо поп; дека у нас, сюрмаси, толкова пари?
– Бърго пред нази! – кресна му Кючюк Сю­лейман; – я ке те науча, имаш ли пари!
Па слисаха се бедните селяни: злодеите под­браха клетия свещенник и напуснаха селото ...
Къде го поведоха? И щяха ли да се върнат? Това никой не знаеше. Свити зачакаха бедните селяни в страх и трепет.
Надвечер отърча из гората овчарче и заразправи ... О, нека българската реч се не мърси от туй, що турчин може да върши над български све­щеник! Но нека е и проклета оная българска ду­ша, в която не гори огъня на отмъщението срещу всичко що е турско! Мъст, да, само кръв, турска кръв ще измие нашия позор!
... Слисани стояха селяните през туй, що из­плашения овчар разказваше. Жените плачаха, мъжете робски въздишаха.
Ах, дека ми е Георгия! – изпъшка най-после Лажо – старият юнак баща на Църнева другар, Георги Лажът; – дека ми юнакът син, нека си глава сложи, ама нека тоя християнски срам да не преживеем!
Уви, болнавия стар човек не беше още свършил своята клетва, когато из под селото търтиха деца и жени: – „идат!" пищяха те; „и-и-и-дат!" – викаха и бягаха на вси страни.
И само един старият баща на Георги Лажът остана ням, мрачен, па дочака злодеите.
А Кючюк Сюлейман му се зарадва.
– Хей гиди Коджа Лажо! – викна му той; – води ни, море, в кукята си! Па ке ми доведеш и Любата на Георгия да си чиними мухабет!
Стария човек мълком поведе злодеите към дома си, вкара ги в своята одая, па излезе бързо отиде в дома, оседла кон, излезе и хвана за ухо орача си, що сечеше дърва:
Да търчиш в Тикфешко да найдеш Църнета со мой Георгия. Да им речеш, оти да дойдат, зере няма за нази живот тука!... Ха, на мини у Смо­лени и речи им, да пойдат у „Рашна гора", па да найдат жив али мъртав поп Цека и да го отведат, клетник, у Прилепа ...
V.
Беше тъмна нощ. Сред мрака две групи хора се стремяха в различни посоки по теснините отсам Прекорид над Прилеп. Двамина окъсани българи от Смолени вървяха след едни волски кола; в която един завит в черги злочест човек непре­станно стенеше. Тая група хора отиваше към При­леп. А от към града една група пеши хора с пушки на рамене бързаха за насам. Мрака способствуваше – двете групи хора се срещнаха. Въоръжените идящи от Прилеп люде свирнаха хайдушки, пръснаха се изведнаж, но скоро се съб­раха около колата:
– Бога ми, християни сме! – кресна звънлив глас, та се окопитиха и хората около волската кола.
Тогас стенящия човек в колата дигна глава и в мрака полича апостолската осанка на дългобрад све­щеник, защото ... защото това беше светия мъченик на Кючюк Сюлеймановото свирепство – свещеник Цеко...
– Юнаци вие, християни! – глухо прошепна той; – да найдете Църнета войвода ...
– Тука съм, отче попе, – отзова му се сам Църне войвода, защото въоръжените хора не бяха други, а сам Спиро Църне със своята вярна дружина.
Тогас въздъхна си мъченикът свещеник, даде си сили, подигна се още повече и с очи към небето издума горчиво:
– Хвала ти, Вишний Господи!
Па като се обърна към Църня, изрече:
– Със спокойна душа ще си ида в гроба, Църне, оти ти си български войвода, що не ке оставиш мо­ята кръв не отмъстена! Не ке оставиш моето осрамване не отплатено! Не ке преживееш да се осмее расото на Христов служител!
Църне бледен, разтреперан посегна сред мра­ка, намери ръката на бедния мъченик свещеник, стисна я и благоговейно я поднесе на устните си.
– Да ви благослови Бог, български юнаци! – пришепна старецът и отпусна се пак безсилен в колата.
А Спиро Църне дълго още стоя пред простре­ния в колата изтезан и обруган духовник. До него прав стоеше сега пак оня едър, с червен врат, с костеливи плещи българин, що на вре­мето в Прилеп, когато Църне беше избит до смърт от сарачите, бе отишъл със старата Църнева майка да го прибере, та по закачката на стария върл турчин заради Църне, беше отговорил: “не ще ви е той, Църне, рая! – Тоя едър българин бе Геор­гия Лажът, синът на познатнят ни вече Коджа Лажо от с. Кръвеник. Той сега със свито сърце диреше да подкани своя войвода, да бързат, да отърчат на помощ на клетия му стар татко и на цялото им бедно село срещу золумите на Кючюк Сюлейман, за които бе сварил да обади на юна­ците, като ги срещна от сам Прилеп, Дядо Лажовът ратай. Да, Георгия Лажът искаше да бърза, ала Църне войвода все още стоеше вцепенен при колата с трупа на поп Цека. Стария свещеник истиваше; той я пристигнеше жив в Прилеп, я не; нямаше да преживее мъките си тоя честен Христов и народен служител! На край Спиро сви вежди, избели очи и промълви на селяните:
– Отведете, братя, бедния пастир в Прилепа! Па като се обърна към юнаците си, продума:
– Ей как гине все, що е българско! А граж­даните по школи ходят, па тамо в Болгария тичат на воля, или си тука остаят и кютат като неми риби! Ех, бре юнаци! Хай, вървете! Нека ми само на очи да се мерни тоя Кючюк Сюлейман: ще си му исипя кръвчицата, а по тамо нека и моите меса орли кинат!
И сред тъмната нощ юнаците потеглиха на бърз ход, па се мяркаха по чуки и ущелия като верни дружни соколи.
А в същото това време у дома на Коджа Лажо в Царевик, Кючюк Сюлейман се вече разлютваше. И ракия с бинлик, и пържени пилета, и ба­ници тънко точени достави раята на своите без Бога и без царя золумджие. Но Кючюк Сюлейман не забрави първото си говорене, с което се бе обърнал той към стария Лажо; от време на време злия турчин засукваше мустак и креснеше:
– Де бре, коджа гяур, не ме лажи: кoгa ке ми дойде тува Георгиевата Люба? Сакам саде да ми стои диван чипраз и да ме части со люта ракия!
– Ке дойде белки, аго! – отвръщаше стари Лажо, като премрежваше закървените си очи; – она си живи при свой татко, – натерал съм я! Па пратих да я повикат; ама била нейде по попрелки на меджия...
И злите турци едяха, пияха, па все поозверяваха. Гледаше ги стари Лажо, свиваше му се сърце, па метнеше крадишком око на своята дърварска брадва зад вратата. Ех, как ги би той изсекал кучинята! Парче по парче би им месата на гарваните хвърлил! Но те – неверни псета – бяха четирма и все млади бяха, охранени, силни, а и – все още трезви ... Изглеждаше ги с кървава омраза в сърце стари юнак Лажо, мяташе неволно очи на своята брадва и изпъшкваше. А на запилите се турци нито минаваше дори през ум, че тоя грохнал, побелял, прегърбил се от старост полусляп гяурин премисля нещо зло. Само набръчканата стопан­ка, клетата майка на единствен син комита, само тя една харно познаваше, що за сърце носи нейният прегърбен сега, но някога, хе на времето си, стра­шен харамия стопан. Следеше тя изпод вежди тъмните очи на своя мълчалив, но страшен старец, свиваше й се сърце, па не страя: стана кротко, зашета уж из къщи, че на край незабелязвано взе под престилката брадвата из зад вратата и изчезна в мрака на вън. И изведнаж стана нещо необяснимо с бедния старец: загледа се той към вра­тата, из която изчезна стопанката му със скритата брадва, почна после да трепери, избелиха му се очите, па туку махна ръка, въздъхна гръмко и отпусна глава – заплака ... сълзи затекоха по бузите му, като на млад човек пред мило опело ...
– Бах, бака коджа гяуру! – скочи зачуден полупияния вече Кючюк Сюлейман; – защо плачеш, море коджа Лажо!
Стареца мълчеше и не дигаше глава.
– Ставай, бе кяфир! – ритна го на шега турчина.
– Халал ти юнашество, аго! – отвърна дядо Лажо.
– Де, стани, да ни доведеш Георгиева Люба: – я ке те разшеня!
– Кючюк Сюлейман, – дигна мрачно глава дядо Лажо; – я си ме ти заколи мене: не ке найдеш ти посестримата на мой Георгя, – я съм я скрил!
– Бре, коджа комита! Ха, ха, ха! Ти смяташ, не ке я найда ли? Харно де: кярата ериф, ти ке ми играеш со нея на кьочек, хем още през тая вечер! – отсече ехидно злия турчин, па махна ръка на своите главорезци и скочиха те, а Феиза не за­брави и бинлика с ракия, – взе го под мишца, па тръгнаха гнусни золумджии да шетат по мрак низ село и да мърсят християнска вяра и чест ...
Гъстееше мрака на нощта; усилено виеха селските псета, а скоро се зачуха и писъци на жени и деца ... Сякаш хала се понесе по мирното селце ...
Дядо Лажо ням и глух стоеше под своята хижа, па изведнаж сякаш божие откровение озари душата му, поклати той отчаяно глава и стана.
Сянката на всенародното отчаяние сякаш се всели в душата на стария юнак. Не беше ли той скитал през цяла младост по горите не мил и не драг? Не беше ли той думал, не беше ли се клел пред своите селяни, че веднаж, кога се молил Богу на изгрев слънце, то чул глас от небето: Турция ке падне?! И не беше ли паднала Тур­ция! О, Боже Господи! Каква велика радост бе то, кога се чу, че русите вече слезли на Велес! Как се мало и голямо прегръщаха бедни клети българи, когато из Стамбол, докато бяха вече стигнали християнските войски от руси и българи, се чу, че вред и по цяла Македония ще е вече българско!
Старият юнак натисна рунтавият калпак над побелялата си глава, въздъхна още веднаж, па прекръсти се и отпусна глава, а ръката му неволно зачука с тояжката черната и няма земя, сякаш че викаше някого ... Кого викаше тук, в тъмната нощ, старият юнак? Сенките на развратните бъл­гарски царе ли, що едно време в кавгите си сами са привикали в земята ни тая черна турска прокуда? Тях ли викаше дядо Лажо, за да ги прокълне с всичкото свое окървавено сърце? Или пък сега той привикваше духовете на всичките паднали юнаци за българския народ и българската свобода? Защо ги привикваше? – Те са с хиляди, наистина, но те лежат в гробовете си и всеки от тях има по тол­кова рани в снагата си, щото само Божията тръба на второ пришедствие ще ги възкреси ... Или дядо Лажо чукаше о земята, за да пробуди Антихриста и да хвърли в преизподнята цялото това кръвожадно и невярно турско племе, що ето през пет века все още се не насища, да лочи кръвта ни, да мърси земята ни, да безчести челядта ни и да срами за ви­наги вярата и народа ни ...
Стареца дигна своята тояга, извърна се към вратата, па глухо промълви:
„Ех, много трябва да сме согрешили на Бога, – няма вече за нас живот!"
И с глухи стъпки прекрачи той прага на своя дом, мълком се запъти из кривулни улички, па скоро сред мрака напусна селото.
А селските псета виеха и гората–черна, и тъм­на – поемаше техния вой, па отнисаше го далеч по скали и ущелие ... Дядо Лажо с чести стъпки, придружаван от тоя вой на псетата, от това бу­чене на гората, пое също пътека стръмна и пуста, що водеше към скалите и ущелията ...

VI.
След сред нощ звуковете на тамбурата, с която се веселеше Кючюк Сюлейман из Царевик се понесоха на вън и заглъхнаха в „Рамна Бу­ка" към Смолени. Пияни, наситени на скотства, злите турци бяха напуснали клетото село със закана, да се повърнат на утрето пак. Те бяха изредили всяка по-богата къща и на вред ги черпеха, гоща­ваха, с щото се намираше; нейде трепереха от тях, нейде ги величаяха, нейде ги умоляваха, а нейде бягаха, закриваха очи, да ги не гледат, що вършат...
На „Вълчи дол" под „Белите камъне" у сред „Рамна Бука" Феиза спря да бие тамбурата, развъртя се и на часа дигна буен огън, па хищните бабаити се навъртяха на колело край огъня, а Абдулла и Даут извадиха кафениците, втикнаха в огъня чезви да варят кафе, че обтегнаха се и проточиха сладо­страстни маанета сред величавата тишина на тайнствената гора. Под плавния ленив припев Феиза скоро се обтегна и заспа дълбоко. Обтегна се и Кю­чюк Сюлейман, па проточи и той глас ...
А по небото се бяха навалили тъмни облаци, гората все по-страшно бъблеше, далеч вълци завиха, а туку над самите злодеи, сред „белите камъни" зловещо забуха скрит бухал. Кючюк Сюлейман се сепна, а ако и Абдула с Даута бяха спрели своите маанета, то безгрижните зли турци биха чули край буче­нето на бухала и нечии глухи стъпки по камънчите, биха чули още и цъкането на нечии курдисвани пушки...
– Ставай, бре Феизо! – викна Кючук Сюлей­ман на заспалия Феиз и го дигна.
– Остай се, ала-северсен, Сюлюман ага, не гибай ме!–отвърна му мрачно Феиза.
– Що ти е, бе кардаш Феизо? – почуди се Кючук Сюлейман.
– Джанъм, остай се: спиейки видоф един сон, како да бяхме отишле у Георгия Лажо в Царевик… и ни кладе он по един фес на глаа цървен... Да ни не найде, Сюлюман Ага, някос зло...
– Будала не биди, бре Феизо, – махна презри­телно ръка Кючук Сюлейман; – удри карадузено! Запей ми я моята песна! Ба, довечера ке му одиме кай той керата Лажо... Де, удри карадузено! И пари ке му земиме на гяурот, и фесое  ке го натераме от Прилепа да ни купи!
– Яша бе Сюлейман ага! – викнаха Абдула и Даут, а сам Кючук Сюлейман дигна табанджа и за шен гръмна на хава, па далеч се понесоха ехо след ехо...
Ехо след ехо се понесе далеч гърмежът на Кючук Сюлеймановата табанджа, а преди още да за­тихне гората, то „Белия камен" туку над турците се оживи и изведнаж страшно проговори:
– Дин иман душман, теслим! (Враго по род и вяра, придай се!) – се понесе гръмовно Църнева глас над главите на страшните злодеи. И те се сепнаха, хванаха се за пушките, но – късно бе...
Дружен залп от Църневите юнаци свали на земя първо Феиза, а до него Даута и Кючук Сюлей­мана. Само Абдулла - дребен и хитър – се повлече на корем и пое гората по-бърз и от заяк.
Зави се и зарови в пръста, като люта змия, окъпания в кръвта си Кючук Сюлейман.
– Дойде ти часът, куче невярно! – му кресна Спиро и безумен от ярост се спусна да го коли. Ала жив бе още кръвнишкия бяс у ненаситния мъчител на българите; на очи бе легнал Кючук Сю­лейман, но жив бе той и сега трепна мартинката в ръцете му, насочена срещу буйния български вой­вода... Ала будно бе окото и на Георгия Лажо; скочи той из зад пусията си и бърз като ястреб, изпразни кобура си върху кръвожадния разбойник... Па отпусна Кючук Сюлейман злодейската си дес­ница, избели очи и глухо замоли Църня: –
„Прости ми сега, тако ми вяра,
Не мой ми сечи русата гла'а,
Да не ужалиш моята майка!
„Чини се каил, земи ме есир!" – молел в предсмъртен час Кючук Сюлейман; – „и прати кай татка ми да му сакаш осумстотин лири, що ги имам у сандуко мой, за чивлик да купам!"
Но Църне стоял с ножа над главата му, пиян от ярост, слушал го, па скръцнал зъби и рекал:
– От коя търговия и спечели тие лири, бре куче краставо? И що, що ке ми и даваш мене? Яс не сум излегол за пари да печелам, ами...
Навел се Църне войвода, извил му врата, па рекал:
– Ами сум излегол да тепам као тебе бесни кучиня, що му пият кърфта на мойте братя!
Тъй ръкъл, па откъснал му главата, като на пиле петровско, насъкал го къс по къс и хвър­лил му месата, за да ги ядат орли и врани...

При зори след тая благословена нощ, когато първите зари на Божието слънце осветиха в златни краски пещерната скала над „белите камъне", то там на колене се прощаваше със света полусляп старец.
Това беше старият юнак Дядо Лажо. Прекръсти се той, извърна се на всички страни, и през сълзи рече:
– Суетен е, Боже, твоя хубав свят, за нас – турските раи! Що съм ти, Господи, толкова согрешил, та и старините ми да бъдат мърсени от турски золуми!
И като се прекръсти пак, старият юнак до­даде: – „суетен, суетен е, Боже, твоя хубав свят за нази!" – и влезе в тъмната пещера, па изчезна в нея...
И не излезе вече дядо Лажо из тъмната пещера. Не бе той чул гръмките думи на Църне войвода, не бе той чул, как свирна куршума на негова юнак син Георгия в пъкленните гърди на Кючюк Сю­леймана... О, да бе ги чул, белки би излязал старият юнак!
" Но добре е, добре е че ги не чу! Още на втория ден из Прилепа като хищни птици се попилееха по гори и поля заптии, низами и потери... Кой смее в кървавото турско царство да трепе разбойници, като Кючюк Сюлеймана? Той е мюслюманин, той бива да бие, безчести, коли раите... Дълго се сра­жава Църне войвода с потерите и през труповете им си път проби, та се озова най-после в близко християнско гнездо – озова се във Враня с две дъл­боки рани на снага. Но през зимата можаха да му заздравеят раните до толкос, че на пролет от Враня поведе той пак дружина... Туку ех, язвата на предателски вражди се бе разгоряла вече у сърбите: те предадоха Църне! От Куманово пресрещна въстанишката чета потеря арнаути и се е заловил лют бой, що траял цял ден и нощ цяла...
В тоя лют бой загина Църне войвода... Но народа – поробения и страждущ народ – той не вярва! – жив е още Църне! ...
Ех, наистина, жив е той още със своята юнаш­ка слава! Хвала му на името во веки! Вечна памет на Спиро Църне, Прилепски войвода!

* * *

КАЛЕШ ДИМКО

Битолски войвода.

Дядо Кузман закрепи огромния трион о дебе­лия пън, изпъшка, преви хилавата си снага, па слезе от високата си бичкиджийска скеля и дойде при мен, под чардака от наредени за съхнене дъски.
Слънцето беше на пладне; неразлистената още гора беше глуха; ручеите само – силни от стопи­лите се снегове – заглушваха долищата. Тук–там се чуеше вече екът на пролетната вестителка: – куку, куку! – будеше кукувицата живот в раскошните усои на Родопи.
Протегна се дядо Кузман при мен, запали цигар, па се загледахме на шир по плоското, като длан, тракийско поле.
– И по нас е поле, ама е близо Пелистер, – проговори най-после стареца; – пък и, ако нямаше Пелистер, то огън щеше да гори Битолско поле!
– Защо ?
– Е, Пелистер е майка ... майка на юнаци! Ех, господине, зло е по нас! Отпървой, кога се тука освободи, а нази ни оставиха пак под турците, там не бе толкоз зле колкото е сега. Истина, кога се узна, че си оставаме пак у робство, то лошо се изплашихме, рекохме хъ, сега турците ще ударят на сеч, па мнозина се готвехме да си бягаме в Бугария, туку и сами турците бяха сплашени, кротки си бяха и заживяхме си ... Ала не минаха две-три години, па турчина си почна пак своето.
„На, да ти разправя!"– почна стареца с огрижено чело; – „в Битолско золумите се почнаха първо в наше село Лафцн. За добро или за зло даде Бог, па в селото ни отрасте една девойка, ама що де­войка – на кадро да я изпишеш! Катерина я бяха кръстили, а после ергените си я припяваха Кати. Мирно живуваме ние по нази – като тука, дето седянки го викате, йо, – сакън: по нас си е приказка, барут при огън не стои ... Истина, хора, си правим, имаме си сборове, ама всичко е тъй кротинко, момците си са с момците, момите с мо­мите – мешане таквос, да прощават. И бела от ергенство си ний тамо нямаме, господине. Хеле да не е тая поганска вяра ... ех! – На връх селскио ни сбор се стори белата ама що бела! Привечер се залови, го­сподине, хоро среди село. А то на сбор речи, е като Великденско хоро, – налавя се все, що е живо: моми на един ред, жени на други ред, мъже на трети ред, па момците по них, че хее, децата на, ­се редят между момци и моми ... Три–четири гайди свирят сред това голямо хоро! – Та ще кажа: посред веселието на цяло село ей го полякът наш, завил чалма, да речеш е ходжа, навел те­жък силяхлък под пояс, па клати се, иде, а очите му кръвени, – личи, зло му в кучешката душа! Тъй си се спогледахме и всички изтръпнахме! А он, полякот, ни едно ни две, господине, – право на хорото, кай жените, прекоси им реда, влезе среди хорото, па засука мустак и загледа – все жените и момите гледа. Всеки си рече, – ще стори това куче нещо. Па зер, господине, всеки спре око на тая, хубавицата, що ти я думам, ами – тя бе преко мера хубост: бой – фиданка, господине, тънка та кършна! Лице – лале що е? – извила тънки вежди над църни очи, а ония бузи – зрели ябълки! Хубава беше, Бога ми, сякаш я гледам и сега пред очите си; пус­нала коса до пети, па извила бяла шия – гледал съм у Стамбол лебеди – не са тъй красни! А чупеше се, да я врагът не види, – зер, като зюмбюл тънка в кръста, па се чупеше, а едни гърди, господине! – такива гърди у тънкоснага девойка я не съм видвал! А на турчинът, господине, то му е меракът; мръсен е турчина; не гледа он жената, що е по лице, по коса, как е по очи и що й е в сърце ... Ех, мръсен е, турчина, мръсен како също жи­вотно ... Ний тогай, цяло село, загледахме лепата девойка, па на младо и старо се сви сърдце: зер поганецот поляк я зърна–незърна, цял си под­скочи на местото кучето проклето, па искашли се и ей го – право при нея, – залепи се и заигра хоро ... Брат й, що се рекло, не е закон да се хване при нея, а он – незнаен друговерец, хоп право до нея и тика, тика космата ръка у колана й на кръста! Ама ще речете, – какво е, ще поиграе, ще си иде. Ех, така е, зер, псето не ще земе пред цяло село да задиря девойката, туку кучешка вяра! Ех, брате, да се не разчуе за девойка по нас, оти турчин я люби: върла е срамота това, господине! И върла е пакост! Никоя майка и никой баща не сака да земе дома невеста, що я турчин люби: то е все едно, къщата си да запалиш, господине! - Та ще река: ахна тогай всето село. И всички се загледахме у мом­ците: зер, кой ли от них не ахкаше по Катина! А они, момците, навели глави ... И никой, господине, не видя, кога е из них липсал един ерген. Ако бяхме видели, то баре върлото чудо не би станало пред цяло село! Е зер, мало и голямо си знаехме, що е за юнак Димко, Калешот го предумваха, оти беше въклест, с църни очи избелени и с коса къдра. Старите си му думаха още от малък, оти хайдук ке биде: зер не дружеше со момците, по гори ходеше, вълчета живи ловеше, а беше нишанджия, – толкос вече бива! Ама до той ден на сбора, никой във все село не знаеше, ки оти Калеш Димко е ударил око на лепа Кати. Е зер, Калеш Димко се не свърташе у село! Па тогай, на хорото, и ни­кому не текна, да си рече – „бей, Калеш Димко беше тука дорде се полякот фати на хорото, а ей сега го няма". Никой, господине, се не сети, а то – баре се бихме разбягали. А след малко що да видиш ... Брех, що да видиш, брат да ми си, господине: всички тръпнахме, ама всички мало и го­лямо – ахнахме, брате, а на сърцето ни е хем страшно, хем пък драгостно, че мило, че ядно ... Е зер, найде се, брате, юнак, как, да му се не радваш? А он – Калеш Димко – надвесил калпак над вежди, втикнал пищови и ятаган на по­яс, па в лява ръка пушка, а дясната на ятагано – иде към хорото, иде брате, ама тъй върви мерно и с глава напред, да речеш, вълк е, що на стадо иде! И всички ний се изплашихме, господине, никой се не мръдна от мястото си, а полякот се заплеснал о девойката, – не види ... Па и зер, може Бог да му беше пречел дните, та го бе ослепил и не видеше он, че Калеш Димко иде тъй стра­шен на него! А кога лютият юнак ерген дойде до хорото, то всички спряхме ... ете, речи, нозете ни се прекосиха! А полякът изгуби ума, – дигна ръка на чалмата си и така си замръзна под ножа Калеш-Димков ... И ахна света цял, господине: как го не къйдиса, люто момче! Замахна ножо и пред цял свят преполови главата на поляка, за­махна още веднаж – отсече му долнята челюст ... То се знае, поганецот се килна и се повали пред нозете на Калеш Димка, като поженат клас ... А он дигна още веднаж ножът; –  отсече му дясната ръка; дигна пак ятагана – отсече му лявата ръка ... Цялото село, господине, търти на бяг. А реве оня Калеш Димко – сякаш е бесен вълк! „Невярно куче!" – чуехме; – „на ти бугарска де­войка! На тебе хоро у християнско село!" – Секъл го, господине, секал – само кръве наоколо ...
„Па взе си Калеш Димко от тогай гората! Ех, зле си попати селото за тая бела. Ама то още не бе нищо: ели се заяде оня Калеш Димко – все ходи, а все е кай наше си село; комита излягал, а сърце му все по тая хубава девойка Катерина! Име му се понесе, господине, кай си речаха турците „Ка­леш Димко" очи им на четири гледаха. А он – набра си хем дружина отбор юнаци – Коста от Нижоо поле, Мито чешларо, Андре Петрев и двоица друзи – ходи, де ходи, туку виж някоя нощ слезли у село, собрали ергените, мохабет чинят и хабер пракят на Катеринин татко – нека му я даде керка си на той Калеш Димка за невеста ... Как да я даде, господине, комита е излегол? И ние, селяните, думаме на таткото нейно, – санким нека скрито попот да ги венча ... Е зер, то си беше веке знайно, девойката си го сакаше ... Веднажки Калеш Димко слегол от гората привечер кай кладенецо под село, а тамо вси моми, па тая ... ще, Катерина, се не обояла, – взела от глава китка и я хвърлила уж да й я не земе на сила Калеш Димко, па то ... максус да я земе! – й думахме на стариот, – нека ги скрито венча. Ама еле е лепа девойка, еле вси момци низ село по нея гледат, гордост хвана майка й – дума се, дълга коса къс ум – жена ще, сака да си задоми керката на личен, имотен ерген, а не да я даде за комита... Ех, каква им песня пеяха, господине, тогай ерге­ните! Ама каква?! Па то и цяло село я пееше ... вчера си лежим тука, а тя ми в умо и запях си я ... Чак на сърце допада, такваа е песнята! Видиш она му веле:
„Ти да дойдеш, Калеш море Димко,
Вечер на вечеря,
Трала-лай-ла, вечер на вечеря ...”
Това се повтаря, па е жално–милно ... ех! А он й сборува:
„Яс сакав да дойдам, мори Кати,
На сладка вечеря, –
Мама ти е дома, мори Кати,
Затоа не идам!”
А да знаеш, господине, що му она вели! И да е грешно от Бога, ама е пак право. Ей, що му она вели:
„Мама не е дома, Калеш Димко,
Мама не е дома.
Тя си ойде, море Капидане,
Лис да си собере,
Буби да наранит ...”
„По нази е премяна свилено да носят ... Та она му велит, мама й отишла лис да бере... Ама после, как се молит она, брате, на Господа! Ех, господине, на младост я сам имах главеница, па ойдох на гурбет, а тя през лятото си умре ... Не видов я баре на носило, та ми е много мило за младост ... Ех, на да чуеш, как се моли она на Бога, за да се затрие мама й, па она да си земе Ка­леш Димка ..."

Тъй треперливо пресече разказът си дядо Кузман, облегна се, загледа към синьото небе и ста­решкия глас чудно звънна със странните думи на юнашката любовна песен:
„Моли Бога, Калеш море Димко,
Ветър да завее,
Ветър да завее, Капидане,
Гранка да се скърше,
Гранка да се скърше, Калеш Димко,
И майка да падне ...”
„Е па ... зер може да падне майка й", – пресече песента си дядо Кузман, като ме гле­даше със странни очи, в които едва после аз забелязах, че играяха сълзи: – „па като падне, може да умре, и она, тя и Капитан Калеш Димко, ке се земат ... А да знаеш, що му сбор сборува тя на край! „В планина", кажуе, „да живейме – в планина, в пещера! И комити”, кажуе; „да одаме"... Ех–на:
„Комити де одаме, Калеш море Димко,
Комити да шетаме,
Турци да тепаме, Капидане,
Турци да сечиме!”

* * *
Слънцето се наведе на запад. Дядо Кузман, от­давна вече покачен на бичкиджийската скеля, беше се закрепил като дирек, и теглеше огромния трион. Като гледах по челото му капките пот, що се валяха като градушка по набръчканите му бузи, мене ми ставаше мило за оная страна, която е тъй богата и уви, тъй бедна; в която има толкова страдания и пак толкова геройства, щото не оставят да истине сърцето на простия и работен човек дори и в такива прекарали години, в каквито се намираше жилавия дядо Кузман.
– Е, що си не одиш, – ме запита той по едно време, като ме гледаше заплеснат и унесен; – оди си, учителю, селото е далеко, ке замръкнеш тука!
Право казваше стареца; в усоите вече ставаше хладно; нощта почваше да се мръщи иззад скалите на винаги намусените наши величествени Родопи. Но мене ме задържаше нещо; дядо Кузман със своя разказ за Калеш Димко войвода беше ме закачил със здрава въдица, та аз му рекох:
– Ще си ходя, дядо Кузмане, туку ти ми кажи, зеде ли си Калеш Димко оная – девойката ... и жи­вяха ли си они харно, ха?
– Хе, хе, – усмихна се дядо Кузман, па седна върху чатала на скелята и рече: – подай ми стомната да се напия, па ще ти кажа ... да ти не е бадева!
Дадох стомната, напи се Дядо Кузман и тъй кратко доразказа той милата любовна история на чутовния Битолски войвода Калеш Димко:
– За земане, – зеде си я, учителю, туку за живене ... ех, ти си младо, та питаш! Ей, как стана. На онова време зачини золуми по нас Керимчето–бейски син, що имаше два чифлика баща му в Битолско. Шеташе, кучиньо черно, низ селата, и изплашуеше таткувци и майки, кои що имаха хубаи керки и деца. О що ке му текнеше на това турче, това им правеше на селяните. Аман бяха викнали селяните от Керимчето. А Калеш Димко тогай най се беше заел с наше село, санким с майката и с таткото на девойката. Ама не даваха му я. Сами турците – бейове и други – като знаяха защо е излъгал Калеш Димко комита и като му се бяха убояли, па като го и милуваха, оти е юнак, думаха на наше село, да речеме на Калеш Димка, да се предаде, пашата ке му прости, а тамо – ке си земе и девойката, па да се задоми и да си живее мирно. Харно ама Калеш Димко им не хваташе вяра. Чак кога се разплакаха селата от Керимчето, тогай на, нещо текнало на Калеш Димка, и му го прати калаузо Бошнако да го бара Керимчето, къде е. Така го барали, барали, па седейки си турчето еднаж обружено у една нива кай жетварки, коми­тите излегли и го хватили, вързали го и пребягали у Леринското. После дене се чу, оти Калеш Димко хватил Керимчето и сакал на баща му 3000 лири. Брех, оплаха беше по турците, учителю! И аги, и бейове тичат в наше село, хора пракят, – да го молят войводата, само зиян да не чини бейчето. Най-после сам беят му пратя на Калеш Димка хабер, – нека му докара синот у Битоля, дума му бея, Пашата ще го прости, Беят пари ке му дае, а ке му земе и чупата, що я люби в селото ни, в Лафци де. Дълго им не вярваше Калеш Димко, ала го увериха, па ей – викнаха вси селяни у Битоля, да идем на среща, що ке правят на Калеш Димко. Одих и аз. Много свят се беше собрал, госпо­дине, толкова много свят яз не съм видвал. Цялата Битоля излегоха на пречек, дори и училищата бяха се затворили, – учителите со учениците излегоха на пречек. Димко войвода вървеше напред, со мартинката на рамо, со пищови и ножое на силяхлъка, со три колани опашани ... той фъстън маслосан и тай джепкен и джамадан ... гологлаф, со косата накрената, како някой аслан, брадата до пояс ... Одот му не оди ки – от земята подскокнуе! Само от погледа да го видиш и да бягаш. И сите другари, що му бяха, и сите такива бяха. Заробеното турче вървеше до Димка, и кога влегоха в пашин сарай, татко му на бейчето, стар, белобрад со плач на очите го прегърна войводата и го избакна велейки: „сааол, евлядъм Димко, сен сън беним икинджи оглум" ете, дума му, да живееш синко Димко, ти си втори ми син ... Со голям кеф го пречака и пашата ...
„Ех, радуваха се поганците, оти Калеш Димко бе тепал много залумджие и страх им беше дал. А християнето се вайкаха, – зер, господине, щом няма у Пелистер войвода и гората е, ако питаш, като от слана попарена. А Калеш Димко си остана у Битоля, па дойде си у Лафци, стори сватба за помен ... Харно си заживе, учителю, како що питаш, туку ... юнак човек у турско може ли мир­но да живее? … Оста си клета девойка млада вдо­вица! Не истрая, господине, Калеш Димко той срам, що си чини от турците на нам, бугарите. Ала и турците си го знаяха, та бараха да го отепат, дорде си беше у Битоля. Харно ама, той ги усети, па зеде си пушката и хай в Пелистер. Еднаж викнал и ей ти чета ... Сега веке юнаци много: престрашиха се, господине, и нашите бугари тамо! Ех, що бе войводство у Калеш Димко през три годин! Все що живи турци кладе той през това време в ръ­ка, господине, ги посече ... ги подпуши ...
„Ой, учителю, мръкнува се, - прекъсна се дядо Кузман; – харно ви е тука на слободия, ке си пойдеш сега с песня у село. Ама по нас где! Ех, иди, учителю, в село, па кога ти на ум дойде за­пали една свещ и за душата на Калеш Димка, наш Битолски войвода! Сложи си той юнашката глава все за Бугария! Черни предателе–цинцари, що Бога нямат – го предадоха, брате, па го налегна силна потера, били се три часа у една воденица, избили му псета дружина ... Ама той се не предал, не: в рани, кога да го хванат, се удрил с револвера у клетото сърце ... Брех, плач беше у сиромасите християне! А що радост беше у турците: кога го донесоха у Битоля мъртав на колата, турили го бяха седнал ... со дългата брада, страшшшен ... Не го закопаха ама – ихтибар му сториха, како на юнак – чекаха, па дойдоха жената му клета, майка му и братчето му ... Много го плакаха! Един е гроб за Калеш Димко войвода и калаузот му Бошнака – у гробищата Света Неделя в Битоля ... И плаче му, учителю, невестата до ден днешен над той чернио гроб, оти си му е вярна ... зер, войводска е жена, вярна му е, хвала й! Па и где ке найде по-юнак от Калеш Димка? Петнайсет годин ся, откак умре – нека му е честна памет по все Бухарско!"
Публ. в Ан. Страшимиров, Бележити българи. Биографии и очерци – Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Д-р Константин Стоилов, Христо Ботев, Поп Кръстю, Цанко Дюстабанов, Илю войвода Малешевски, Спиро Църне, Дядо Ангел, Калеш Димко, Чемков и Гавазов, Гоце Делчев, Кръстю Асенов. Съст. Цочо Билярски и Василена Билярска. София, 2009, с. 336-354, 361-367.