АКАД. ЙОРДАН ИВАНОВ ЗА БЪЛГАРО-СРЪБСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Учител на няколко български поколения историци и литератори, безспорно е академик Йордан Иванов, виден наш учен - филолог, историк, археолог, нумизмат, фолклорист, етнограф и библиограф. Й. Иванов е професор в Софийския университет по българска и славянска литература и гостуващ-лектор в редица европейски университети. По време на моето следване в Софийския университет трудно можехме да се докопаме до неговите документални издания и изследвания (“Български старини из Македония”, “Българите в Македония”, “Богомилски книги и легенди”, “Северна Македония” и др.) В библиотеките имаше най-много по един екземпляр, за който трябваше да се чака ред, а в антикварните книжарници също не можеха да се намерят, тъй като те бяха сред забранените заглавия. В началото на 70-те години започна да излиза поредицата „Българско историческо наследство“, издание на Издателство „Наука и изкуство“.

Първо заедно с „Историята“ на проф. Васил Златарски бяха отпечатани съчиненията на проф. Марин Дринов и фототипно документалните изследвания на акад. Йордан Иванов „Български старини из Македония“ (1970) и „Богомилски книги и легенди“ (1970). Както бяха отпечатани съчиненията на проф. М. Дринов и акад. Й. Иванов, така и бяха отново върнати в складовете на издателството и заплашени от претопяване във вторични суровини. Страхът от истината все още не беше преодолян. Успях да си ги доставя чрез приятели от самите складове, четири-пет години по-късно. След преодоляването на някои грешки по македонския въпрос, издателството пусна отново фототипно издание на друга скрита до тогава книга на Й. Иванов „Българите в Македония“ (1986). Отпечатани бяха също фототипни издания на двутомника на Христо Силянов и записаните от проф. Любомир Милетич спомени на участниците в Илинденско-Преображенското въстание. Но преди да излезе от печат „Българите в Македония“, „Наука и изкуство“ публикува и един изключително ценен том в ограничен тираж с „Избрани произведения“ (1982) на акад. Й. Иванов, в който бяха включени негови изследвания по въпросите на старобългарската литература, история и фолклор. Така и не дочакахме излизането на проектирания втори том от „Избраните произведения“.
По-долу ще имате възможност да се запознаете с три изключително интересни статии на големия учен за българо-сръбските отношения през вековете, поместени в т. I от „Избраните произведения“, предварително публикувани от него в българската преса през 20-те и 30-те години на миналия век. Тези статии ще отговорят на някои важни въпроси, на които е възможно да не сте намери отговора досега.
Може би много от Вас при посещението си в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“ са се питали какво дирят там мощите на сръбския светец Свети Сава. Това ще може да научите от първата статия на акад. Йорданов. А от останалите две статии ще научите важни факти, свързани с дейността на редица бележити българи, посветили голяма част от своя живот и дейност на Сърбия. Сред тях са Йован Раич, Петър Ичко, Михаил Герман, Христофор Джефарович и владиците Партений и Доситей.
Текстовете са предадени цялостно без каквито и да било корекции, съкращения и бележки.

 

Цочо В. Билярски

* * *

СВ. САВА СРЪБСКИ В ТЪРНОВО

Малцина читатели ще да знаят, че първият сръбски просветител и книжовник, учредителят на сръбската национална църква, патронът на сръбството – Св. Сава, е прекарал последните си дни в старобългарската столица Търново, дето и починал и бил погребан в църквата „Св. Четиридесет", 1235 г. Подробности за това намираме в двете биографии на светеца, написани едната от Доментиан, другата от Теодосий през XIII в. Тези биографии съдържат между друго и твърде любопитни вести за българския живот и нрави във времето на Асен II и за добрите отношения между Сърбия и България, чиито владетелски домове се намирали тогава в родствени връзки: цар Асеновата дъщеря била женена за сръбския крал Владислав, братов син на св. Сава. Ето прочее как са описани горните събития в съчинението на Теодосий, което намерихме в един от най-старите негови преписи, от началото на XIV в., в Лесновския манастир при Кратово (Македония). Тук предаваме в буквален превод само по-важните пасажи:
„Св. Сава, като се качи на кораб, тръгна от Цариград по море за Загорската земя (България), защото желаеше да види своя сват Асен, загорския цар, чиято дъщеря беше оженена за крал Владислав. Щом пристигна в град Несебър (Месемврия), проводи да съобщят на Асен за своето пристигане. Царят веднага изпрати неколцина от своите благородни служители заедно с коне, за да посрещнат светеца с подобаеща чест и да го вземат от приморския град. Св. Сава, като пристигна в Търново, бе причакан и любезно приет от царя, който по тоя случай устрои голямо тържество и настани светеца поради студеното време в своите топли дворци.
И понеже бе дошъл светлият и велик празник Богоявление, царят и блаженият (търновски) патриарх Йоаким, за да почетат своя гост, поканиха го да отслужи светата служба в навечерието на Богоявление, а на утрото служи сам патриархът. Светецът прие поканата на царя и патриарха, отслужи навечерието на Богоявление, сетне освети и просвети царя и всички присъствуващи с кръста Христов и с поръсване на светата вода, па като обядва с царя и патриарха на една трапеза, отдели се на почивка.
След това, понеже царят се бе приготвил да излезе от града и да иде в гората на лов за диви зверове, повика св. Сава и като го моли настоятелно да не си заминава скоро от Търново, каза му: „Владико свети, сега е зимно време, остани при нас като у дома си дори до Великден; тогава ще дойде приятно време и ще можеш да си отидеш." Царят остави светеца в топлите си дворци и заповяда на своите служители да му доставят всичко доволно от царския дом; той му даде и много злато, за да има какво да раздава на приходещите при него бедни. И така, като се сдоби с молитвата и благословията на светеца, царят замина весел за своя лов.
Подир царевото отпътуване св. Сава се поболя и разбра своето скорошно отхождане към бога. Затова повика учениците си и описа всички свещени неща, които бе накупил и събрал по време на пътуването си в Палестина, Сирия, Египет, Вавилон, в Азия и Цариград, като свещени одежди, златоковани и украсени с бисер свещници, църковни съсъди, много мощи на светци и пр. Всичко това като описа, заповяда една част да бъде предадена в Сръбската архиепископия, а друга в Студеница. Написа и писма за мир и благословия до крал Владислав, до своя наместник блажения архиепископ Арсений, както и до своя народ, па, като предаде всичко на своите ученици, пусна ги да си идат в сръбската земя, а при себе си задържа само малцина. Той подари и на Българската патриаршия свещени одежди, златообковани книги и украсени с камъни и бисер свещници и др. църковни съсъди, които и до ден днешен се съхраняват за чест на божията църква и за помен на светеца. Той обдари щедро и бедните. И така, като не остави нищо у себе си, за да бъде леко неговото към Бога отхождение, благодареше Бога, че е послушал молбата му и че в чужда земя ще приеме неговия дух.
Блаженият търновски патриарх Йоаким, щом узна за заболяването на светеца, дойде при него и като разбра, че е приближил последният му час, запита го дали не желае да се съобщи за болестта му на цар Асен, който отсъствуваше от Търново. Св. Сава много се моли на патриарха да не прави това и му рече: „Владико свети, недей заради моята болест докарва утруждение; стига голямата милост, която ти показа към мен; отдели се в килията си и ме остави да мога да предам в тишина своя дух Господу." И като се помолиха и размениха последно целование, патриархът си излезе. Като мина среднощ и взе да се зазорява неделният ден, светецът прие пречестните, свети и животворни Христови тайни, па каза следните думи, които той винаги говореше: „Слава ти, Боже, за всичко", ... и предаде душата си в божиите ръце.
После се събраха блаженият патриарх Йоаким с епископите и началниците на града, и недоумяваха де да погребат тялото на светеца, защото той не беше завещал нищо за това. Стана прочее нужда да запитат царя и да чакат неговата заповед. Царят, като узна за упокоението на светеца, много се разсърди на патриарха, че е утаил от него болестта на светеца, па поръча да положат тялото в сградената от царя църква в името на светите велики Четиридесет мъченици и заповяда да разделят доста злато на нищите при погребението, защото голяма беше царската любов към покойника... И така, като бе извършено всичко установено над светителовото тяло, погребаха го в църковния припрат, в дома на светите Четиридесет мъченици, при река Янтра, в новия „град", в „мястото", наречено Търново.
Царят, щом се върна в града от своя лов из горите, преди още да отиде в двореца си, се отби в манастира „Св. Четиридесет", поклони се на божията църква и се приближи до гроба на светеца, като хвалеше Бога, който е сподобил царския манастир с останките на светителя. И без да се бави много, царят заповяда да изградят гроба и да положат отгоре му подобаващ камък, да го покрият с царска багреница и да поставят в чест на светеца свещници и златоковани кандила над гроба за осветлението му."
По-нататък в биографията се разказва как след една година бива изпратено пратеничество от Сърбия в Търново да моли да му се предадат останките на св. Сава. Цар Асен, патриархът и народът обаче, като смятали, че воля Божия е била тялото на светеца да почива в царския манастир, дали подаръци на пратениците и ги изпратили назад. Трябвало най-сетне да дойде сам крал Владислав на гости на своя тъст Асен в Търново и да издействува след дълги молби да се пренесат мощите на св. Сава в Сърбия. Останките на светеца били погребани в манастира Милешево (1237 г.). По-късно, през време на сръбските въстания към края на XVI в., турците пренесли останките на св. Сава от Милешево в Белград и там, в местността Врачар, ги изгорили в 1595 г.
Известието на Теодосий, че св. Сава бил погребан в припрата на „Св. Четиридесет" в Търново, е важно за археологията на Търново. В тоя припрат са се намирали гробовете и на българските светци и патриарси. Нещо преди 20 години там били направени разкопки и се открили гробове и скелети със следи от облекло. За голямо съжаление тия разкопки били водени неумело: главите (черепите) били събрани в чували и пренесени в „Св. Димитър", другите кокали и вещи разхвърлени, без да бъдат проучени и фотографирани! Сърдим се на турци и гърци, че били унищожили българските старини, а ние и ден днешен варварствуваме над нашето минало.
1926 г.
Публ. в Акад. Й. Иванов, Избрани произведения. Т. І. С., 1982, с. 154-156.

* * *

БЪЛГАРИ – ДЕЙЦИ В СЪРБИЯ

1. ЙОВАН РАИЧ

Йован Раич (1726–1801 г.) е славно име в сръбската възродителна епоха. Той е най-ученият сърбин на времето си, пръв богослов и просветител на сръбството и най-сетне „баща на сръбската история". Неговото капитално дело „История разных славенских иародов найпаче Болгар, Хорватов и Сербов", излязло през 1794-1795 г., има дълбоко и трайно влияние за сръбското национално превъзпитание: за пръв път в това четиритомно съчинение сърбите видяха обширната картина на своето минало; от него сръбските държавници и водители черпеха примери и поука; в него писателите намираха сюжети и вдъхновение за своите родолюбиви драми, повести и поеми; по неговите съкратени издания и преработки сръбското юношество учеше своята родна история. Това влияние продължи дори до шестдесетте години на XIX в. и дотогава Раич оставаше единственият главен сръбски историк.
Що се отнася до първата част на неговата „История", тя намери отклик и сред българите. Още през 1801 г. родолюбиви български търговци в Австрия подканили Атанасий Нескович да направи от Раичевата история книга за българското минало. Съчинението излязло с иждивението на „Николая Черноевич, купец болгарский", под заглавие „История славенно-болгарског народа из г. Раича историе. В Будиме граде 1801". По-късно, през 1844 г., Петър Сапунов издаде тази книга в Букурещ на новобългарски: „Историята на славенно-българският народ. Из историята на г. Райча и пр.".
Е добре, Раич, тоя славен „сърбин" е бил от български произход! На сръбските историци е свидно да признаят тая истина, затова я заобикалят. Само благородният библиотекар на Патриаршеската библиотека в Карловци, прота Д. Руварац, бележи на едно място в своята биография на Раич следното: „Тежко е, че Раич се е признавал за българин ... , при все че обикновено е минавал за сърбин."
За Раичевото българско потекло са запазени следните данни: Бащата на Раич се родилна 1699 г. във Видин. Той се викал Радослав (Райо) Янков. Райо се преселил в Карловци, Сремско, дето бил известен с прозвището Рае Видинац, т. е. Видинчанин. На 26-годишната си възраст се оженил в Карловци за девойката Мария, от която му се родил син Йован на 11 ноември 1726 год. Райо се поминал на 1743 г., а Мария – на 1763 г. По името на баща си Райо бъдещият историк получил фамилното име Раич. В родословните бележки, писани с ръката на самия Йован Раич и обнародвани отчасти в „Гласник", I, стр. 171, четем между другото: „Дом Радослава Jанковича, иначе Рае Видинца ... Отец мой Рая родилен во Видине болгарском в лето 1699. Женился в Карловце лет сый 26. 1725 года ..."
Йован Раич изтъква българския си произход, и то много категорично, в едно свое писмо до митрополит Стратимирович от 1796 г. В това писмо Раич се сърди на цензора на своята история, който неуместно обвинявал автора за някои недостатъци и неправилно употребени думи. По този случай Раич казва: „Моето намерение не е било да излагам живота на всички словенски народи, а само на два или три от тях, които са ми еднокръвни и съседни. Цензорът намира моето съчинение негодно и посочва за пример, че не съм бил употребявал уместно гръцката дума саравари (шалвари), ами съм бил поставил „гащи" вместо „шалвари". Но аз твърде добре зная, какво е шалвари, защото съм ги виждал много пъти и тъкмо моят български род и до ден днешен ги носи (и баш мой бугарский род и до данас употреблюе их)."
Раич не забравя своите българи и в „Историята" си, дето проследява цялото им битие от началото, та до падане на България под турска власт. Своя интерес към българското минало той е изразил и в самото заглавие на труда си: „История ... найпаче Болгар ...". Разглеждайки историята на сърбите, той не е могъл да забрави деянията на българите, тъй тясно свързани с политическите, етничните, литературните и верските прояви у сърбите. В това отношение Раич се е издигнал много по-високо от своите съвременници и е усвоил гледище, което се приема за догма в модерната историческа наука. Сръбският литературен историк Скерлич с право отбелязва тая заслуга на Раич: „Раич е имал много добра идея – да представи сръбското минало не като отделна абстракция, откъсната от историята на най-близките славянски народи ... Сърбите и българите представят славянския блок на Балканите, тяхната история тече успоредно и не е възможно да се проучва едната без другата. В това отношение Раич се е издигнал над своето време и е предугадил какво трябва да бъде научното изучаване на сръбското минало."
Тук е уместно да припомним и за връзките между Раич и българския историк Паисий, и двамата въодушевени от една родолюбива мисъл – да издигнат от забрава славното минало на своите народи и да закрепят националното им съзнание. Раич и Паисий, почти връстници (Раич е бил 3–4 години по-млад от Паисий), се срещат изпърво в Хилендарския манастир в 1758 г. и сетне в родния град на Раич, Карловци, в 1761 г. Те обменят мисли за изворите на югославянската история и си помагат взаимно. В Хилендар, дето Паисий бил проигумен, а брат му Лаврентий игумен, Раич си извадил бележки „из древнью рукопиеныя книги сербския, обретаемыя в лавре сербской Хилендаре 1758 года". Три години след това, в 1761 г., Паисий, снабден с препоръчително писмо от Хилендарското братство, заминал в Карловци, едно по манастирска работа, а друго – да събира материали за своята българска история, или, както се изразява той, „собирати по мало от много истории, и у Немска земля [в Карловци] повече за то намерение ходих". В Карловци тогава е учителствувал неговият познайник Раич. Там Паисий набрал нови материали, между които, както казва българският историк, „тамо обретох история Маврубирова за сербие и болгари в кратце" и др.
Така двамата българи се виждали, сговаряли и помагали за замислените си трудове, които прославиха техните имена: единият написа първата българска история, а другият – историята на южните славяни и предимно на сърбите, в чиято среда той се роди и проживя.
Българино, когато пътуваш на Запад, за Виена или за Прага и стигнеш на гарата Карловци, хвърли поглед пряко Дунава: сред една горичка в полето ще съзреш да се издига камбанарията на Ковилския манастир. Там почиват останките на архимандрит Йован Раич. Спомни си за тоя българин, преследван и огорчаван приживе от онези, сред които живя и за които работи, и въздиган до небеса от същите след неговата смърт и кажи: вечна му памет!...
1926 г.

2. ПЕТЪР ИЧКО

Сръбското въстание през 1804–1806 г., което докара до освобождението на Сърбия от турско робство, се отличава с добра организация, с преданост и сговор и с юнашки подвизи, достойни за удивление. Наред с войводите Кара Георги, Станой Главаш, Петър Добриняц, Миленко Стойкович и др., които представят физическата мощ на въстанието, стои и един дипломат, македонският българин Петър Ичко, чиято интересна личност и дела заслужават да се споменат накъсо в следващите редове.
Петър, по прозвище Ичко (в Южна Македония галено българско име на Христо), бил роден в голямото кайларско село Катраница, лежащо на изток от Островското езеро. Освен родния си български език той знае отлично турски, гръцки, френски, а още и немски и сръбски. Той имал широки връзки в Австрия, в Сърбия, в Букурещ и Цариград. Изпърво бил драгоманин в турските посолства във Виена и Берлин, сетне сердар при влашкия княз Мурузи и най-после белградски консул. Неговият брат Наум Ичко, доверено лице на сръбския княз Милош, е бил също търговски консул в Белград, тогава един вид министър на търговията. На тая длъжност той останал до края на 1820 г.
Вук Караджич, който събирал вести за видни сръбски дейци от онова време, за Петър Ичко добил сведения и от В. Василевич от Земун. Той съобщава на Вук между друго следното: „Що се отнася до г. Петър Ичко, за него можах да науча вярно и положително това: той се родил в Катраница, ще каже бил българин; не бил женен; в немските земи се научил немски; брат му Наум е женен и има две деца; единият му син е тука в Земун на училище ..."
Петър Ичко или, както се нарича в някои сръбски документи, Ичкоглия (т. е. Ичкооглу) става известен в новата сръбска история едва към края на живота си. На негово име е наречен договорът, сключен между въстаналите сърби и Високата порта в 1806 г., „Ичков мир".
Сръбското въстание в 1804 г. почнало с буна срещу золумите. на дахиите и кърджалиите, но когато турското правителство не пожелало да възстанови стария ред на нещата и да даде някои вътрешни свободи на сърбите, въстаниците трябвало да насочат оръжието си срещу султанската войска. Сърбите сполучили да разбият турците, да превземат няколко града и дори да обсадят Белград. Знаейки обаче силата на Турската империя, те едновременно с воденето на въстанието правели постъпки пред султана и пред Русия за изравняване (sic) на недоразуменията и за даване правдини на сръбското население. Отначало турците не искали да знаят за помирение, но когато през 1806 г. сърбите имали големи успехи и русите почнали да се готвят за война с Турция, султанът се решил да направи известни отстъпки на сърбите и да си оздрави гърба за срещу русите. Сръбски посредник за преговори бил нашият Петър Ичко.
На 1 юли Кара Георги и сръбското народно събрание дали в Смедерево пълномощно на „Петра Ичкоглия Сердар и белградски консул" да представи на Портата сръбските искания. Петър Ичко заминал първо за Букурещ и уведомил за мисията влашкия княз и руския представител, които обаче се усъмнили в успеха на преговорите. В Цариград Петър Ичко прибягнал до услугите на патриарха и употребил всичката си вещина и дарби, каквито той наистина притежавал, за да склони Портата на отстъпки. Уговорената спогодба, известна в историята с името „Ичков мир" (1806 г.), обхващала следните по-главни положения: 1) сърбите остават верни на Портата и плащат годишен данък 722 500 гроша; 2) в Сърбия ще седи турски паша с 500 души войска, разпределена в крепостите Белград, Смедерево, Шабац и Ужица; 3) турци могат да живеят само в крепостите, а извън тях могат да пътуват само с паспорт от баш-княза; 4) за глава на Сърбия се признава баш-князът с право на наследство, на носене самур-калпак, на събиране данък; 5) свобода на вероизповеданието и право за градене църкви и училища.
Ичковият мир бил приет с радост от сърбите, но бил отхвърлен от турците в обсадения Белград и от турския гарнизон в Шабац. Военните операции почнали отново: Белград бил превзет с пристъп, Шабац се предал и турците подложени на клане. Сърбите били обнадеждени, толкова повече, дето и Русия обявила война на Турция и дори проводила пари и едно отделение руска войска в Сърбия. Скоро обаче след Тилзитския мир (1807 г.) по намесата на Наполеон Русия трябвало да се примири с турците (12 авг. 1807 г.) и сърбите да останат без руска помощ.
През есента 1807 г. Турция подканила сърбите за спогодба въз основа на Ичковия мир, но понеже сърбите желаели Русия да гарантира тоя договор, турците оттеглили предложението си. В Букурещкия мир (1812 г.), сключен между Русия и Турция, на Сърбия се признавали автономни права, приблизително както тия в Ичковия мир, и то в договор, подписан и от русите. Сърбите, искайки нещо повече, останали недоволни въпреки съветите на русите за умереност. Сърбите не могли да разберат, че Русия, която била заплашена от готвещия се за поход Наполеон през тая година (1812), не е в състояние да им помогне. Сръбското непослушание било наказано; на следната година турското оръжие турнало край на сръбската държавица и Кара Георги избягал в Австрия ... Само умереността на положенията в Ичковия мир можеше да спаси Сърбия, без да се дават нови жертви, без да се отлагат работите за второ въстание и нови сътресения.
Сърбите не оцениха на времето заслугите на техния доброжелател Петър Ичко и дори жестоко му се отплатиха. На една среща, устроена в Топчидере, те отровиха с измама Ичко (5 май 1808 г.).
Петър Ичко се е подвизавал и на литературното поле. В Софийската нар[одна] библиотека се съхранява една Ичкова печатна поема на гръцки език.
1926 г.

3. МИХАИЛ ГЕРМАН

През края на XVIII и първата половина на XIX в. Разлог и особено неговото село Банско се били издигнали твърде високо икономически и културно. Това се дължало на оживената търговия, която банчани въртели със серски и драмски памук и с разложки сахтияни. Те продавали тези стоки освен из българските, влашките и сръбските земи още и във Виена, дето имали свои кантори. От Разлог излезли много лица, които помогнали за просветния и родолюбив напредък на българщината. Разложани станали най-щедрите дарители и ктитори на светогорските манастири „Зограф" и „Хилендар", на Рилския манастир; с иждивението на разложанина Марко Тодорович (булгара родомъ изъ Разлога) излезе през 1792 г. във Виена първият черковнославянски буквар, предназначен за децата в Сръбско и Българско; в Разлог се образува първата иконописна школа с похвати на западноевропейско художество, ширени от зографа Молер, виенски възпитаник; Разлог роди първия български педагог и учител Неофит Рилски и пр. На Разложко наречие благодарение на търговци разложани, живущи в Сърбия и Австрия, бидоха обнародвани първите български песни преди повече от 100 години. Въз основа на разложкото наречие бе стъкмена от сърбина Вук Караджич в 1822 г. първата българска граматика.
Но не е само това: и Сръбското възраждане дължи много на разложани, които като търговци и консули допринесоха за икономическото подигане на Милошева Сърбия и за нейното политическо и международно заздравяване. На първо място между тия разложани трябва да поставим Михаил Герман, за когото е и речта ни в тая статия.
Вести за живота и дейността на Герман намираме в официалната кореспонденция, разменена между него и княз Милош, в частната преписка на Герман и в биографските бележки за същия от Вук Караджич.
Михаил Теодорович Герман се родил към края на XVIII в. в с. Банско, Разложка околия (Македония). През първите години на XIX в. той бил изпратен от баща си по търговия във Виена, но тъй като поради Наполеоновите войни търговията не вървяла добре, той заминал за Венеция. Благодарение на своя роден български език или, както казва Караджич, „због бугарскога jезика" той станал преводач при един търговец, който доставял материали на руската флота, която по онова време стационирала в Адриатическо море. Герман се опознал с русите, влезнал в тяхната среда и дори се оженил за бившата годеница на един руски офицер. От Венеция Герман заминал в 1811 г. с жена си пак във Виена. При своите обиколки из южноавстрийските области той бил подозрян, арестуван и изгонен от Австрия, откъдето най-сетне се прибрал в Разлог при родителите си. Там с помощта на познати търговци той довел от Виена и жена си. Не минало дълго време и Михаил Герман, снабден с нови средства от баща си, заминал отново във Виена по търговия, ала политическите събития в  Сърбия го извикали на  нова  кариера – дипломатическа.
Уроците от Първото сръбско въстание, което докара до унищожаването на всички сръбски правдини в 1813 г., били пресни в паметта на княз Милош, който при Второто въстание (1815 г.) бил изтъкнат начело на народното освободително движение. Милош бил много предпазлив, умерен в исканията си и далновиден. Той веднага влязъл в разбирателство с турците и се задоволил с малко. Не престанал обаче да прави явни и тайни постъпки за оформяване на обещаните права пред Портата и пред Русия, която след несполучливия поход на Наполеон в Москва (1812 г.) и след Виенския конгрес и Парижкия мир (1815 г.) взела да играе важна роля в политическия живот на Европа. Тактиката на княз Милош успяла: ако и бавно и постепенно, Сърбия извоювала своята автономия. Добър помощник на Милош в това отношение се явил нашият разложанин Михаил Герман.
Още в годината на въстанието (1815 г.) Герман се явил в Сърбия при Милош и го убедил в необходимостта да се почнат веднага тайни постъпки пред руското правителство. Идеята била прекрасна. Със съгласието на сръбските първенци и на Милош на 15 февр. 1816 г. било дадено писмено пълномощно на М. Герман, който да замине за Русия, дето пред император Александър I да представлява целокупния сръбски народ и неговите искания.
Още същата година Герман донесе на Милош златен пръстен с диаманти, подарък от император Александър. Това благоволение към Милош било цяло събитие за нова Сърбия и за нейните надежди. Герман, за да бъде близо до сърбите и в контакт с русите, трябвало да се установи в Букурещ, дето чрез руския консул да уведомява за работите в Сърбия и да получава инструкции от Русия. За да избегне обаче подозрението на букурещкия княз-бей, Герман бил обявен за руски поданик, ако и в същност да бил таен сръбски консул. През края на Александровата епоха Герман бил в Петербург, а сетне се установил пак в Букурещ.
Заслугите, които Герман направил за Сърбия и за международното признание на последната, били извънредно големи. Герман станал дясна ръка на княз Милош, както това личи от крайно сърдечната кореспонденция между двамата и от нейното съдържание. Милош държи Герман в течение на всички свои постъпки пред султана и за отношенията му към своите врагове в Сърбия. Не напразно Милош пише на Герман: „Ваша служба код мене есть велика, кою я никоим начином исплатити не могу ... Знате и видите да неимам с ким важна дела отправля ти." Поради това от време на време Милош възлагал на Герман разни секретни мисии и го провождал в Петербург и в Цариград. Герман прескачал често и в Сърбия. Неговата дълга дейност съвпада с първото князуване на Милош (1815–1839).
Герман е проявил интерес и към книжовните работи в Сърбия. Той се обявил от страната на Хаджич по въпроса за Буковите реформи на сръбския правопис и литературен език. Когато Караджич изпратил своя превод на Новия завет в Петербург за печатане, Герман осуетил предначинанието, защото намирал, че Вуковият превод и език са лоши. Герман обаче съдействувал да бъде обнародван на руски език друг Караджичев ръкопис – „Жизнь и подвиги княза Милоша Обреновича", и то без знанието на автора. Това силно ядосало Вук, който обвинявал Герман в злоупотребление. Неприязнените отношения между Вук и Герман поради това не престанали никога. За да си отмъсти, Караджич съчинил кратка биография на Герман, дето са преувеличени недостатъците на Милошевия любимец, и тая биографийка той проваждал наляво и надясно, без да успее обаче да разклати положението на Герман. За да дискредитира Герман, Караджич писал писма и на княз Милош, в които изтъква князът да се пази от тия българи – Герман и сродника му Марко Теодорович, които като не сърби могли да повредят на сръбската кауза. (М. Теодорович бил „консул" в Белград. От него и от друг разложанин – Пантелей хаджи Стойков, също консул, били записани българските народни песни във Вуковия „Додатък” от 1822 г.) Вук прибавя при това, че Марко Теодорович пред него лично е заявявал, че българският народ бил по-голям и по-знатен от сръбския и пр. Не ще е била по-малка и Германовата ненавист към Вук Караджич. В едно свое писмо до княз Милош от 1826 г. Герман се заканва на куция Караджич: „Вук Степанович не престает нападать на мне, но скоро мыслим да му пребием и другу ногу ..."
А че Михаил Герман, ако и на сръбска служба, не е забравил своя български род, знаем например от следните факти: В 1835 г. се печатали в Крагуевац български книги за Габровското училище. Благодарение на застъпничеството на Герман, който бил в преписка с Неофит Рилски и други български радетели, княз Михаил дал заповед да не задържат българските ръкописи в печатницата и дори да ги печатат безплатно („Господаро се обеща колкуто книги се щампосат за Габровското школьо бадихава"). На някои от излезлите в Крагуевац български книги от Неофит Бозвели през 1835 г. стои изричната бележка: „Напечатано с одобрением и иждивением его светлости князя сербского Милоша Теодоровича Обреновича на дар учащейся болгарской юности." Герман дори се осмелил да изведе пред самия Милош проводения от габровци Христодул в Крагуевац, който да се грижи за отпечатването на книгите.
Благодарение на Герман неговият съселянин и прочут български учен и учител Неофит Рилски бил гледан много добре и уважаван от княз Милош. Князът се решил да покани за владика в Шабац учения българин и поръчал на Герман да му пише официално. Герман пише на Неофит на 1836 г. от Букурещ между другото: „Когато бях зимъс в Крагуевац, стана разговор със светлейшия сръбски княз за Вас. Негова светлосг има за Вас твърде хубаво мнение и би желал да дойдете в Сърбия, да приемете архиерейско достойнство и да станете Шабацки епископ... Сега като получих и писмена заповед от княза, № 196, от 14 април 1736 г., да Ви поканя да заминете за Сърбия, и да Ви попитам с настоящето си: бихте ли се решили да оставите Габрово и да отидете в Сърбия и там да епископетвувате?..." Неофит е бил и в пряка преписка с княза, но, както се знае, той е предпочел да остане учител в своето отечество, отколкото да бъде сръбски владика.
Видно положение в Сърбия е заемал и родният брат на Герман – Лазар Теодорович. През 40-те години във Виена е добре известна търговската и банкерската къща на братя Германови, несъмнено разложани, близки сродници на Михаил Герман.
1926 г.

4. ХРИСТОФОР ЖЕФАРОВИЧ

Ето още един българин, който е живял и работил сред сърбите и чиито книжовни и гравьорски произведения са оставили важни следи в политико-националното възраждане на сърби и българи.
Доскоро не се знаеше нищо положително за потеклото на Жефарович. Едни го изкарваха сърбин, други предполагаха, че е българин, а трети го смятаха за грък или куцовлах, докато не бе открито завещанието му, пазено в руския Синодален архив. Дело № 326 в тоя архив е надписано: „1754 г., септември 7 ден. По донесението на колегията на иностранните дела, дело за имота, оставен в Москва на хранение в синодалната ризница от свещеника българин Жефарович."
Жефаровичи били от Дойран, Македония. Още през първата половина на XVIII в. едни от тях се изселили във Виена, а други останали в родния си град. В Дойран останал братът на Христофор Жефарович поп Продан и сестра му.
Един сродник или брат на Христофор, именно Георги Жефарович, работел във Виена като живописец и се поминал на 1752 г. Данаил, племенник на Христофор, бил изучен от последния и по-късно, 1783 г., получил дворянска титла в Австрия. Неговият син бил професор минералог в Краков, Грац и Прага и се поминал в последния град в 1850 г.
Христофор Жефарович бил йеромонах. През последните 13 години на своя живот той живял главно във Виена и се занимавал с писателство, живопис, гравьорство и търговия на книги. Търгувал главно сред австрийските сърби, но имал връзки и с Белград и Букурещ. През 1745–1746 г. е ходил през Солун в Йерусалим. Жефарович е бил вещ художник, имал обширни познания и владеел освен български, сръбски, черковнославянски още гръцки, латински и немски език. Своите съчинения той обнародвал на руско-черковнославянски език, който се смятал тогава за свещения оня старославянски език и който трябвало да стане книжовен език на православното славянство на руси, сърби и българи.
От Жефарович са известни следните негови печатни (повечето гравирани на бакърени плочи) дела, излезли във Виена: 1) „Букваръ от Христофора Жефаровiча Зографа"; 2) Стихотворение в чест на възшествието на престола, на Мария Терезия; 3) „Стематографiя", 1741 г.; 4) „Поученiе святителское къ новопоставленному iepeю", 1742 г.; 5) Привилегии, дарени на сърбите от австрийските императори, 1744 г.; 6) „Описанiе святаго божiя града Iерусалима", 1748 г.; 7) „Правила молебная" (посмъртно издание), 1765 г.
На 1753 г. Жефарович заминал за Москва и там се поминал същата година, 18 септември, в Богоявленския манастир.
Славата на Жефарович е свързана с неговата „Стематография". Назначението на „Стематографията" е било да опише короните, гербовете на някогашните южнославянски области, да припомни за тяхната стара слава и да даде ликовете на видните южнославянски владетели и светци. А понеже съчинението е било посветено на Арсений IV, патриарх „всех Сербов, Болгаров, Западното поморiа" и пр. и предназначено да се продава главно сред австрийските сърби, авторът се е старал да изтъкне повече сръбското минало и дори да отбележи, че книгата била написана на „славено-сербеки език", макар и езикът й да е руско-черковнославянски. При все това Жефарович не е забравил и своя еднокръвен български народ и е застъпил неговото минало с редица ликове. За любовта, която Жерафович е проявявал към своите българи, говори ясно и посвещението в „Стематографията", написано от Павел Ненадович, бъдещия знатен Карловецки сръбски митрополит: „Благопочтенному господину Христофору Жефаровичу иллирико-рассианскому общему зографу, ревнителю отечества Болгарскаго..."
Освен образите на сръбски владетели и светци поставени са и ликовете на българските светци: Св. цар Давид Български (брат на Самуил), Св. Методий, Св. Кирил, Св. Климент Охридски, Св. Петка, Св. Георги Софийски.
Българският герб в „Стематографията" е представен в следния вид: под корона стои щит, а на щита изписан коронован лъв, изправен на задните си крака вляво, и под герба четиристишие. Гербът на областта Македония е еднакъв като тоя на България, само че докато за българския лъв е казано, че е светъл, за македонския – червен. За българите авторът добавя, че идели от р. Волга, че били отлични ловци, па повтаря следната характеристика, заета от средновековните хроники и по-късните хералдични сборници: народъ вишше сылами неже разумом славенъ, отчасти и грабителства склонении, т. е. че българите се славели повече с физическата си мощ, отколкото с ума си и че отчасти били наклонени към грабеж...
„Стематографията" със своите няколко издания и със своите образи е будела родолюбивото чувство на южните славяни и е дала образците за сръбския и българския държавни гербове, както и за някои царе и светци. От „Стематографията" бе взет и възпроизведен ликът на Стефан Душан в книгата на Стаматович „Славеносербскому род у и обществу". Печатът на Кара Георги и знамената на първото сръбско въстание носят гербовете на сръбските области според „Стематографията". Печатът на княз Милош също така. Все от „Стематографията" е взета формата на сръбския държавен герб и узаконен чрез Конституцията от 1835 г. Ако и в основата си да няма нищо историческо, а е фантазия на Жефарович и на неговите предходници Мавро Орбини, Витезович и др., тоя герб стана свещен белег на сръбската държава. Той представя кръст, в четирите ъгъла на който са посветени четири огнива (чакмака). Обяснението на герба е: Сърбия, за да запази кръста, е трябвало да мине през много огньове. Народът обяснява другояче герба и чете неговите четири огнива, които изглеждат на четири букви С, с/с/с/с така: само слога србина спасява или само слога спасе срба и пр.
Когато в 1882 г. Сръбското княжество бе обявено за кралство и гербът бе променен, кръстът с огнивата бе поставен на гърдите на разперен двуглав коронован орел.
Българският държавен герб също така е зает от „Стематографията" на Жефарович. За това е помогнало отчасти и посочването на Паисиевата история, дето се казва за българите: „Знаменiе на печатъ царски имеяли изображенiе львово." На 1841 г. Ив. Богоев (Богоров) напечатал в Одеса „Лики на болгарските царе Йоанна Асеня и Йоанна Шишмана и Болгарскиа лев", които заел и преработил според „Стематографията". На 1844 г. бе напечатана за пръв път българската история на Паисий под наслов „Царственик" и на стр. 77 бе даден образ на българския герб според Жефарович: „Знамение на болгарских хоругвах" и пр. По-късно тоя герб се явява на разни щампи, докато най-сетне и бива приет на Учредителното събрание 1879 г. като държавен.
„Стематографията" е повлияла у нас и в друга посока. На нашите зографи тя е послужила като ерминия при изображение на югославянските светци. Това най-добре личи в иконографията на Рилския манастир.
1926 г.

5. ДВАМА ВЛАДИЦИ: ПАРТЕНИЙ И ДОСИТЕЙ

Сръбското възраждане почнало сред австрийските сърби още през XVIII в. Що се отнася до сърбите в Шумадия, те и в началото на XIX в., когато се създаде тяхната държава, живеели селашки, без просвета, без духовни интереси. Така в 1815 г. в цяла Сърбия е имало само 3 училища и единственият сръбски вестник „Новине Сербске", излизащ във Виена, е имал само 5 абонати в Сърбия. През 1820 г. близките на княз Милош, който е бил неграмотен, са убеждавали последния, че за държавния глава не е потребно да знае да чете и пише. Не е стояла по-добре работата и през 1827 г. Вук Караджич разказва в своята „Даница" от тая година, че в Сърбия, Босна и Херцеговина едва имало един човек от 1000 души, който да знае четмо и писмо, и че нямало и на 100 села едно училище. Дори през 1844 г. от 17 председатели на съдилища 10 души едва са знаели да си подписват името, а 3-ма са били съвсем неграмотни.
При това ниско просветно състояние на Сърбия за държавата е било много трудно да се сдобие с образовани чиновници.
Такива са идвали или из Австрийска Сърбия, или из Българско. Когато в 1813 г. белградският митрополит Леонтий избягал в Австрия, на негово място трябвало да повикат поп Дино от Ниш и да го направят владика под името Дионисий. А в 1835 г., като нямало достойно лице за владика в Щабац, княз Милош се обърнал до учения българин Неофит Рилски да го моли да стане шабацки епископ.
Сърбите прибягват до услугите на българските книжовни хора и по-рано, и то не само в Шумадийска Сърбия, но и в Австрийска. Такъв е бил случаят, на първо място, с Партений и, на второ, с Доситей.
Партений Павлович, българин от Силистра, е живял и работил през първата половина на XVIII в. Той се отличавал с високите си дарби, с буйния си темперамент и обширно образование. От Силистра, дето свършил местната школа на наустница и псалтир, той пътувал из Румъния, България, Македония, Австрия, Италия, дето учил богословие и философия. Партений знаел няколко езика: български, черковнославянски, гръцки, турски, влашки, латински, италиански, немски, сръбски. На 1726 г. го виждаме в духовната столица на австрийските сърби – Карловци, дето и бил ръкоположен йеромонах, а по-късно и епископ, помощник на карловецкия митрополит. Там се и поминал на 1760 г. Павлович е осветил множество църкви в Сремската област и оставил ценно описание на фрушкогорските манастири от 1753 г. От преводите и съчиненията му най-важна е неговата автобиография, ценна не само като извор за живота на тоя велик скиталец и поборник за правословието, но и като съчинение, в което са предадени с искрено чувство живи картини от живота на християните през оная малко осветлена епоха.
В това си произведение Партений Павлович се вестява дух буден, неспокоен и любознателен; той не може да търпи несгодите на турското робство, скита се из родната си земя, преследван, затварян и изтезаван; в странство той се явява бранител на православието и дори се осмелява да държи проповеди против католичеството. В много черти Павлович напомня други буйни българи, като търновеца Григорий Цамблак, котленеца Сава Раковски, велешанина Йордан X. Константинов–Джинот.
Ето за показ няколко извадки от автобиографията му, тук предадени от черковнославянски на новобългарски: „Във Виена ме държаха затворен два месеца и ме изпитваха; след това трябваше да лежа още тринадесет месеца в затвора, доде се смили господ над мене, и ме пуснаха... Оттогава главата ми шуми и ме боли, но слава Богу за всичко, защото през време на моите странствувания неведнъж ми се е случвало да пострадам. Така, както бях още мирско лице и се случих в Охрид, изядох няколко удара от турците по главата и гърба. А знаете ли защо? Защото си позволих да вляза в тяхната джамия, някогашната наша хубава църква „Св. София", и там да бия клепало. Щях да си изпатя много повече, ако да ме не защити тамошният паша и муселим, от когото бях взел позволение да устроя клепалото в нашата църква, защото турците не допущат на нашите християни в Турската империя да се бие клепало или звон. Поръчах на един майстор да направи клепалото (Охридския архиепископ Йосиф, вечна му памет, не беше тогава в Охрид), но не ми позволиха да бия и да свикам християните на молитва и църковно правило. Тогава аз отидох в джамията, някога църква, присвоена от зловерните агаряни, и там почнах да клепам. Агаряните поради нашите грехове бяха заграбили много наши църкви, и то не само по-рано, но и сега ги заграбват, като напр. в Ниш, дето съм служил."
„Когато бях в Трансилвания, оковаха ме във вериги и ме закараха при генерала в Сибин... Сетне пътувах благополучно през Банат, Срем, Славония, Хърватско, Далмация, Италия; само в Хърватско изядох няколко удара от желязо. От Неапол ме изгониха, задето съм бил рекъл за папата, че non е vero pastore il, Pontifice, ma е falso, perche е fato la schisma in chiesa de Jesu Christu. В Задар ме затвориха три деня по наклеветяване на католишкия владика Змаевич, който бе писал против нашата православна църква..."
„С архиепископа Викентий Йованович споходих Прага и Карлсбад... Ако да не беше ме възпрял владиката, аз смятах да ида да посетя Саксонската академия и др. училища. На връщане във Виена отидох в храма на Св. Стефан и там държах проповед на латински език за мира, любовта и вселенските събори. Беше в деня на Всех святых по католишки. Почнаха да викат, че съм безумен, искаха да ме арестуват, но аз продължавах. Едва когато видях, че на всяка цена искат да ме спрат и да ме смъкнат, тогава млъкнах..."
„След няколко дена отидох в Пожон (Дн. Братислава), маджарски град, посетих Търнавия и Латинската академия. Сетне през Хърватско, Далмация, Дубровник, Ипек, Ниш, София, Пловдив, дето не мина без агарянска пакост и затвор..., пристигнах най-после в Рила. Там си починах три месеца във велика духовна наслада и безмълвие... В българския град Средец, или София, видях поставени в кивот мощите на бащата на Св. Стефан Дечански, крал Милутин, който извадил очите на сина си... В София славят и новомъченика Св. Георги и Св. Николай Нови, които пострадали за вярата и били изгорени от турците..."
Като бил в Рилския манастир на 1734 г., Партений си преписал грамотата на цар Шишман, дарена на манастира, направил бележка на оригинала отдолу и се подписал. Тая бележка могат да видят и сега посетителите в Рила.
Другият българин, който имал владишно достойнство в Сърбия, бил Доситей Новакович, роден на 1784 г. в с. Дъбница до Прилеп, Македония. Доситей, който имал буен нрав и не можал да търпи турските издевателства, забягнал в Св[ета] Гора, дето в българския манастир „Зограф" приел монашество. По-късно Зографското братство провождало Доситей за духовник в Прилеп и в Пирот, но турците не го оставяли на мира, та той бил принуден да избяга в свободна Сърбия. Когато в 1833 г. Зайчар влязъл в границите на Сръбското княжество, Доситей бил поставен на 1834 г. за тамошен владика изпърво в Зайчар, сетне в Неготин, дето се и поминал на 1854 г.
Новакович в новото си отечество бил известен като добър българин, пък и в Зайчар се намирал между българи. За българската му народност свидетелствува и неговият дякон Стефан Ковачевич. В едно писмо на Ковачевич от 1851 г., съхранявано сега в ръкописното отделение на Софийската народна библиотека, между другото четем: „Я 1831 год. ... будем от нашега болгарина Зографскаго во Атоне монастыря господина епископа Доситея во диакона рукоположен и при нему у Заичару ... служил."
Като „народен" човек Доситей е пожелал да го заровят след смъртта му не при или в църквата, а при народа, в общите гробища. В Зайчар и Неготин дълго време се разказвали епизоди от живота на добрия и юначен владика. Доситей се отличавал с голяма благост и щедрост, с гостолюбие и с юнашки навици, нехармониращи твърде с високия му духовен сан. Рядко е имало ден на владишката трапеза да не е имало гости. Доситей е бил любител на коне и голям ездач. Когато е препускал на своя ат, той често е мятал калимавката си във въздуха и я е пак улавял. Буйният прилепчанин не оставал надире и при владеенето на пушката: колчем се устройвала стрелба, Доситей е бивал един от първите стрелци.
Сега останките на Доситей са извадени от гробищата и положени в особена гробница в Неготинската църква. На гробната плоча се чете надпис: „Зде почивает тело блаженоусопшаго перваго епископа Тимочкия епархiи, яже основася по освобождении Сербии от ига агарянскаго, Доситея, рожденаго в селе Дабници, близ Прилепа…”
1926 г.
Публ. във в. „Мир”, 23, 24, 27, 28 и 31 юли 1926 г. и в Акад. Й. Иванов, Избрани произведения. Т. І. С., 1982, с. 183-197.

* * *

НАРОДНОСТТА НА ХРИСТОФОР ЖЕФАРОВИЧ

Между българите, които през XVIII в. се бяха преселили в Австрия или пребиваваха там временно като търговци, се чуват имената на личности, които се проявяват и като родолюбци, като книжовници, художници и пр. Такъв е например книжовникът Велко Попович, който казва, че бил отьчьстlом же от бльгарские земли, от места Кратова; такъв е силистренецът Партений Павлович, книжовник и епископ-помощник в Карловци; такъв е разложкият търговец Марко Теодорович! Който дава средства да се напечата в 1792 г. буквар и не забравя да изяви своята народност – булгара родомъ изъ Разлога; бащата на родоначалника на сръбската история Иван Раич също бил българин от Видин, преселен в Карловци: син му Иван Раич, ако вече и посърбен, не скривал българския си произход и заявява в своята автобиография: „отецъ мой Рая родился во Видине болгарскомъ в лето 1699" или по-ярко в една полемика за употребата на думата „шалвари": „та добре знамъ што су шалваре и видю сам ихъ многа пута, и башъ мой богарсюй родъ и до данасъ употреблюе ихъ". В тая редица трябва да поставим и Христофор Жефарович.
Жефарович е работил през първата половина на XVIII в. във Виена и в сръбските колонии в Австрия. Той е най-много известен със своята книга „Стематография", излязла във Виена на 1741 г., с ликове на български и сръбски светци и владетели, със славянски и други гербове, със стихове и обяснения към гербовете и пр. Познато е голямото влияние, що упражни тая книга сред сръбските и българските зографи; тя даде и образците на сръбския и на българския държавен герб.
Печатал е „Поученiе святителское къ новопосвященому iepeю", „Описанiе святаго божия града Iерусалима" и привилегиите, които били дадени от австрийските императори на заселените в Австрия сърби. В патриаршеската библиотека в Карловци намерих две Жефаровичеви писма от 1744 г., от които се вижда, че той е печатал и буквари и календари, пък е рисувал и икони, които разпространявал сред сръбските черкви и преселници. Сам Жефарович, йеромонах по духовно звание, е смятал за свое главно занимание зографството. Образите в „Стематографията" са били рисувани, а някои (на светците) са били и гравирани от него. На 1753 г. Жефарович заминал за Москва и там се поминал през същата година.
Жефарович печатал своите книги на общия онзи порусен църковнославянски език, който беше и книжовен за руси, българи и сърби от онова време, като за русите си беше свой, руски, за сърбите – сръбски, за българите – български. Жефарович, който работеше и изкарваше прехраната си сред сръбските колонисти главно, се титулува „илирико рассiанскiй общiи зографъ" и дори в едно стихотворение в своята „Стематография" говори за „Отечество сербское наше". Това даде повод на някои историци и книжовници да смятат Жефарович за сърбин, макар и други пък да предполагаха, че той е бил българин, влах или грък. Така в биографичния речник на Вурцбах за Жефарович се приема за вероятно сръбското му потекло. Проф. Теодоров-Балан, основавайки се на едно посвещение от Павел Ненадович на Жефарович, гдето последният е назован „ревнитель отечества болгарскаго", с право се догажда за българския произход на автора на „Стематографията". Руският професор Петровски беше склонен да смята Жефарович от гръцки род. Известният историк на сръбската литература Йован Скерлич казва за Жефарович: „Изглежда да е бил из Южна Македония, от гръцки или цинцарски род." В Боян Пеневата „История на новата българска литература" четем: „Въпросът за неговия (на Жефарович) произход все още не е решен." Ако обаче Петровски, Скерлич и Пенев да бяха се вгледали по-внимателно в податките за произхода на Жефарович, щяха да дойдат до по-други заключения. А тия податки са следните:
1. Известният сръбски деец и митрополит карловецки, който лично е познавал Жефарович, се обръща към последния в неговата „Стематография", лист 41-а, с думите: „Благопочтемному господину Христофору Жефаровичу общiй народскому зографу ревнителю отчества болгарскаго, люителю царства иллирическаго ..." Тука не може да има съмнение, че за „илирското" царство, в което да се подреждат северозападните балкански славяни, на първо място сърбите, Жефарович се явява като гост, „любитель" докато пък същият той е „ревнитель" за своето „българско отечество".
2. Втората податка е още по-значителна и решаваща. Тя се заключава в дело № 326 на руския синодален архив, образувано по случай смъртта на Жефарович на 1753 г. в Москва, в Богоявленския манастир, и засягащо неговото наследство. В делото се казва, че след смъртта на „свещенника булгаря Зефаровича" неговите вещи и пари били оставени на съхранение в Москва у Синодалния скевофилакс и че негови сродници и брат му свещеник живеели в турска област, в православната Солунска архиепископия, в града Дойран.
3. В същото дело е приключено съобщение от 1754 г. от руския посланик във Виена, Кейзерлин, какво православният свещеник Христофор Зефарович, като заминал от Виена в 1753 г. за Москва, оставил завещание, гдето посочвал за опекун на своя сестричник Данил някого си Димитрий Алексеевич. Братът на Жефарович, като се научил за смъртта на последния в Москва, искал да унищожи завещанието. Жефаровичевият брат в Дойран се наричал поп Продан. В завещанието, написано на гръцки, името на Жефарович е придадено с недостатъчните за славянските звукове гръцки букви: Христофоросъ Тзефаровитзи, Христофоросъ Зефаръ.
4. Се в същото дело се съобщава, че на 17 януарий 1756 г. дошъл из Виена в Москва „болгарской наш и Иванъ Петровъ", който представлявал поменатия по-горе опекун на Жефаровичевия сестричник. На този българин било предадено наследството на Жефарович.
Явно е прочее, че Жефарович не е бил никакъв сърбин или влак, или грък, а българин от южномакедонския град Дойран, от тоя същия Дойран, гдето по-късно се роди Теодосий Синаитски, български книжовник и основател на първата българска печатница в Солун.
1934 г.
Публ. в Акад. Й. Иванов, Избрани произведения. Т. І. С., 1982, с. 198-200.