СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

На границата на зимата и пролетта българите честват празник, наречен Сирни заговезни, Сирница, Сирни поклади, Заговялка, Сирна прошка, Прочка, Ората, Поклади и др. Празникът е съобразен с черковния календар и се почита винаги в неделя, седем седмици преди Възкресение Христово. Според каноните на Православната Църква със Сирни заговезни се  поставя началото на великденските пости, които трябва да подготвят душата и тялото на вярващите за големия празник, наречен от Светите Отци на църквата „ празник на празниците и тържество на тържествата”. Обичаите  на този ден са ярък израз на онзи неповторим  и неделим синтез на старинни ритуали и представи дошли от дълбока, езическа древност и християнската вяра.


Най- съществения  момент на  Сирни заговезни е прошката. На този ден хората се помиряват помежду си и с Бога. Старите българи са вярвали, че на празника се помиряват  небето и земята, небето иска прошка от земята за градушките и проливните дъждове, които пращало през годината. Покаянието и искането и даването на прошка за сторените грехове са основополагащи в Христовото учение. Според каноните на християнската църква  едно от светите тайнства е тайнството покаяние. В това тайнство Господ очиства,  в първите векове чрез апостолите, а днес чрез свещениците, каещите се за сторените от тях  грехове. Но за да се причестят християните с хляба (тялото Христово) и виното (пресветата кръв Христова) по време на Светата Литургия,  те трябва да минат през период на строг пост и молитва, да се разкаят искрено за сторените грехове, да се изповядват на своя енорийски свещеник, да са готови за промяна. ..Прошката се свързва с Божествената  любов. Няма по-голяма любов от тази на Господ Бог, който изпрати на земята своя единороден Син, да проповядва, да чудотвори, да понесе страданията и кръстната смърт, за да изкупи човешките грехове. Сам Иисус Христос от кръста, прощава на своите мъчители, казвайки: „Отче, прости им , понеже не знаят що правят!”. Прошката е не само израз  на божествената любов, но тя е и изпитание за хората. Изпитание да намерят сили в себе си да признаят греховете си,  да се разкаят за тях и да молят смирено да им бъде простено. Според евангелските писания, разпнатия от дясно на Спасителя разбойник, в последните часове на своя  живот се разкайва и казва „...Помени ме, Господи, когато дойдеш в царството Си!”. Неговото искрено покаяние и вяра, карат Христос да изрече: „Днес ще бъдеш с мене в рая”.  В този смисъл трябва да отбележим, че искреното разкаяние на съгрешилия и молбата му са прошка някога са разваляли и т. нар. „натемия” (или „проклетия”). Има случай в живота на старите българи, когато в селището  живее човек, който безчинства над своите съселяни или жена блудница, със силен покровител, които не се спират нито пред Божите, нито пред човешките закони. За да се справят с тях, селяните им правят „натемия”- събират се мъжете в селото, носейки восъчна свещ и камък в пояса си и заедно с попа  отиват на синора на селището, на кръстопът. Там те хвърлят камъните на купчина, наричайки „Проклет да е (името на човека)”. Всеки, който мине оттам е бил длъжен да хвърли камък, даже и да е от друго село, който не го стори може да си навлече грехът на прокълнатия. Когато този, на когото е направена проклетията, както казвали предците ни „го загризе съвестта” и реши да заличи сторените от него злини с добри дела, той отива при старейшините на селото и се разкайва и моли да развалят „натемията”. В такъв случай се махат камъните, а на мястото, където е била „натемията” засаждали дърво, знак за силата на разкаянието и прошката. Прошката  е животворно дело, с което се прекъсва нишката на злото. Хората си прощават един на друг с вярата и надеждата, че сам Бог ще им прости, не случайно християните се  молят на своя Отец :„... прости нам нашите дългове, както ние прощаваме на нашите длъжници...”.

През целия ден на Сирни заговезни младите ходят на гости на по-старите: синовете и дъщерите при  своите родители, младоженците при своите кумове и т. н. Те носят дарове - най-често баница и вино, покланят се три пъти на този от когото ще искат прошка, целуват  му ръка  и казват: „Прощавай!”, на което им отговарят „Господ да прощава, простено да ти е!”.

След като хората са се опростили сядат на трапезата. В по-старо време имотните хора за отделяли от вечерята си за да раздадът на по-бедните, за които се знаело, че „няма с какво да заговеят”. Според традицията на трапезата се слагат предимно млечни продукти (затова се наричат и сирни, за разлика от местните заговезни, чествани седмица по-рано) – приготвят се баници (млинове) със сирене, варени яйца, риба, в по-ново време и бяла халва, задължително на трапезата има хляб, орехи и вино.

Вечерта на Сирни заговезни във всички етнически български земи се изпълнява обичая „хамкане” , „ламкане”. На греда на тавана или на хурка с конопен конец или „марта”- усукан бял и червен конец, се връзват варено яйце, въглен, парче сирене и халва. Стопанката залюлява конеца, а децата гледат да уловят окаченото с уста. Вярва се, че който докосне вързаните неща ще  е здрав и честит през годината. Въгленът се пази през цялата година и с него лекуват от уроки, белтъка на яйцето изяждат, а жълтъка пазят и с него лекувате деца и малките животни-агънца, яренца от „дрисък”. Някъде пият вода от черупките на яйцето „за душа на къртовете”, т. е. да не се въдят къртици по нивите. Гадаят по това как гори конеца за здраве, плодородие и предстояща женитба. Нарича се например „ще родят ли много житата”, „ще се задоми ли момата”, „ще има ли вино” и т. н. и запалват  конеца – ако гори бързо е добър знак, ако угасне е лоша поличба.

Сирни заговезни  почитат и като празник на огъня. През цалата седмица преди Сирница, ергените и младите мъже събират слама, съчки, царевична шума и ги струпват на високите места, край селото.  Вечерта те палят огньовете и се вярва, че там докъдето  осветява  огъня „няма да бие град”. В същото време момчетата палят огньове по улиците. Всяка махала пали огън и гледа нейният огън да е по- голям. Когато огънят затихне хората го прескачат, за да се очистят от злото, да прогонят бълхите и въшките  и да не ги хапят змии през лятото. Друга форма на празничния огън на Сирни заговезни е направата на т.нар. „оратник”- дървена тояга, разцепена в единия край, който е натъпкан със слама и като  запалват сламата мъжете показват своята сила и умение като въртят „оратника” така, че да образуват огнени кръгове. В празничната вечер, ергените хвърлят специално направени стрели-„чавги”, „пярници”, „курици” и пр.  Стрелите се правят от меко дърво, с дължина около 20 см. В предния край са заострени, в задния им поставят един или два чифта „уши”. Ергените изпращат тези запалени стрели в дворовете на своите любими, като стопаните са се подготвили за този ритуал и са прибрали всички запалими неща от двора. Момите събират тези стрели и на другия ден се хвалят коя е събрала повече. Характерно за празниците около огъня и изстрелването на стрелите е, че песните и приказките са доста „пиперливи”, в друго време биха се  счели за непристойни и е недопустимо според традиционните норми на поведение да бъдат изричани. Най-често тези песни и наричания са свързани с явни еротични послания, като например:

„...Ората, копата,

Дай ми,чичо, момата,

Да я водя из дол в дол,

Да и сеча бела фурка,

Да ми дава.....”

Или         „...Въртоте ле, попе ле !

Коя не уплела кълчищата,

Да ти държи три дни ....

Да и купя гривни!”

Не случайно тези послания се изричат на Сирни заговезни , когато започват постите, за да се изприказват ( не случайно „оратника” идва от глагола „оратя”-говоря), защото в дните на постите  за забранени песните, хората, веселбите, сватбите и волните приказки. Според християнската традиция дните на поста са отредени за смирение, покайни молитви, изчистване на душата от всички скверни и греховни мисли, добротворство и милосърдие, съпричастност към страданията и кръстната смърт на Иисус Христос.

В източните български земи Сирни заговезни се свързват и с обредните игри на кукерите. Според изследователите на този обичай корените му са в предхристиянската епоха, те се отнасят към тракийското културно наследство и почитта към бог Дионис. След приемането на християнството за официална държавна религия старите,  езическите  тържества продължават да живеят. Едно от свидетелствата за това са  отговорите на папа Николай (47) на въпроса на княз Борис I позволени ли са кукерските игри. Там четем: „Вие се допитвате дали е позволено в Четиредесетницата да се отдавате на игри.Това не е позволено на християните не само в Четиредесетницата, но и в никое друго време. Но понеже вие сте немощни, та още не можете да възлезете на планината за да възприемете оттам възвишените заповеди на Бога.... то ние още не можем да ви дадем съвета  да се въздържате във всяко време от игри, но поне в Четиредесетницата и по време на пост, когато, както много по-горе ви изложихме, още по настойчиво трябва да се отдавате на молитви, въздържание и всякакво покаяние.Нужно е да се въздържате не само от игри, но  също и от всякакво пустословие и волнодумство, които не влизат в работа, а също и от всяка празна дума, както Господ казва в евангелието „ За всяка празна дума, която казват човеците, ще отговарят!”.

Кукерските игри се изпълняват  само от мъже - ергени и млади мъже. Няколко дни преди празника, те се събират, за да разпределят ролите си и много преди това,  са приготвили маските си, някои от които се предават по наследство. Основните мъжки персонажи в тези дружини са кукерите и техния водач- главния кукер, царя-имотен и добър стопанин, стареца, попа, трохобера и др. Кукерите са облечени в кожуси от овчи, кози или сърнешки кожи, с козината навън, с маски на главите, стигащи до раменете. Маските са направени от картон, кожа или плъст и представят фантастични образи, които трябва да прогонят зимата и злите сили. Тези маски са украсени с вълнени конци, кълчища, мъниста, пайети, огледала, рога, пера и т.н. На кръста си кукерите окачват звънци, които издават силин шум по време на техните буйни обредни танци.В ръцете си кукерите носят дървени саби,дървени фалоси обагрени в червено и „пометаши” (дървени прътове с привързан парцал в края за измитане на пеща). Женските роли се изпълняват от ергени с по-нежни лица, белосани и с начервени бузи и устни, облечени в местната женска носия. Обредните женски лица са невестата или бабата. Бабата е със скъсани дрехи, носи кошница с прежда, хурка и „дете”от дърво, повито с парцали. Кукерите обхождат всички домове в селото, където играят хора и се държат твърде свободно с момите и невестите. Докосват с дървения фарлос  жените,  които не могат да заченат. По домовете зетят или старецът и невестата или бабата изпълняват сцени на полов акт за плодородие. Стопаните даряват кукерите с пари, с част от които сетне те си  устройват мъжко угощение, а другите даряват на храма или читалището.  Като обходят селището кукерите се събират на площада, където е докаран с колесар царя на кукерите, облечен празнично и който извършва обредно заораване за берекет. Царят впряга двама кукери и изорава  три концентрични кръга, а после засява пшеница.Някъде търкулва празната крина и според това дали тя ще падне с отвора нагоре или надолу се гадае каква ще бъде годината, сита или гладна. След което кукерите „убиват” символически царя и после той възкръсва, като в старинните митове за умиращия и възкръсващ бог и като вечното умиране и възкръсване на природата. Кукерските игри в една или друга форма съществуват без прекъсване в живота на българите от дълбока древност до днес.

Честването на Прошка е останало  живо в народната памет,  в народната душа и в календара на българите векове наред. Днес, повече от всякога народът ни има нужда от едно помирение  и всеопрощение... Не бива да забравяме, че е дар и благословия да можем да поискаме и да дадем прошка...  И така както човеците се помиряват един с друг е потребно и помирението между народите. В началото на XXI век, в обединена Европа, ние, живеещите на Балканите е нужно да се помирим, за да можем да вървим напред и да осигурим мирен и хармоничен живот на идващите след нас. Но за да го има това помирение е необходимо искрено разкаяние и молба за прошка за сторените грехове.  Защото  помирението не значи забрава и отричане от  нашето миналото,  от българското културно и историческо наследство, от хората, които имат смелостта и силата да се наричат българи!

Анита Комитска