Ще започна с една декларация, че не изпитвам ни най-малки симпатии към бившия български монарх Фердинанд І, но това съвсем не означава, че имам намерение да го дискредитирам безоснователно. На най-високо място и в този случай, както и в цялата ми работа поставям истината, основана на безспорни документални сведения. От подобни на него типове би трябвало да се интересуват само психиатрите и съдебните власти, макар и посмъртно. Вероятно преживе никой не се е сетил да се обърне към големия италиански психиатър и учен Чезаре Ламброзо, както прави Симеон Радев по отношение на тогавашния турски султан Абдул Хамид, за да установи че на българския престол стои един престъпен тип, циник, измамник и равратник. А по отношение на съдебните власти, това което може да се каже е, че Търновската конституция го е пазела от съдебно преследване.

Член от 8 от Конституцията гласи: „Лицето на царя е свещено и непрекосновено“, като същевременно чл. 13 определя, че „Съдебната власт във всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действуват от името на царя.“ (Вж. Конституция на Българското царство, изменена на 11 юли 1911 г.) Въпреки това той абдикира в полза на сина си и бяга в последните дни на Първата световна война, за да не се върне никога в България, тъй като тук не е желан нито от сина си – цар Борис III, нито от българските политици, държавници и общественост. Фердинандовата абдикация изпреварва прогонването му от народното недоволство, а след като е изгонен от хора от най-близкото си обкръжение, за което има безспорни свидетелства. Преди няколко десетилетия покойният професор Любен Беров, който в последствие беше и служебен министър-председател в една своя статия в сп. „Исторически преглед“ разсъждаваше над въпроса, дали Фердиданд е бил платен немски агент и заключаваше, че не е тъй като по конституция той имал определена цивилна листа. Чл. 35 от изменената Конституция на 11 юли 1911 г. определя това по следния начин: „Народното събрание с особен закон определява на царя и на неговия двор цивилна листа“. А стария чл. 35 от приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция има следното по-конкретно съдържание: „Народното събрание определява за обдържане на княза и на неговия двор шестотин хиляди франка на година. Това количество не може да бъде уголемено без съгласието на народното събрание, нито намалено без съизволението на княза.“
Явно уважаваният професор не е бил наясно с някои факти или ги е премълчал, това което е било известно още от десетилетия преди него.
Но тъй като отново в интернет-мрежата нашенското крещящо незнание и простотия отново напират, на основата на непознаването нито на архивите, нито на книгите, дори и на хвалебствените биографии на Фердинанд, Ви предлагам автентични документи от руските и немските архиви и от българското Народно събрание, от които е видна лакомията и продажността на този държавен престъпник, избегнал българското правосъдие, който трябва да бъде непрекъснато анатемосван и да бъде показвано пред сънародниците ни, че царят е гол. Да, но както казва полският поет-сатирик Станислав Иежи Лец, царят е гол, но под скъпоструващи дрехи. Фердинанд идва от Виена в България гол, като австрийска пушка, а бяга, прогонен като куче, както той сам се изразява от най-близките си царедворци с цяла влакова композиция ценности, голяма част от които беше разпродадена на чуждестранни колекционери. (За сведение бих Ви насочил на една не много известна снимка на неговия внук в Мадрид пред ценностите, преди да бъдат разпродадени, публикувана във Варненския специализиран вестник „Музей“.) Останалото беше замъкнато след референдума за републиката от неговите наследници, а недообраното от България и днес продължава да се влачи. Още един път искам да перефразирам думите на великия борец срещу Фердинанда поета-сатирик и философ Стоян Михайловски, че има живи, които не е трябвало да се раждат, но има и мъртви, които трябва непрекъснато да се убиват.

Та, неграмотните критикари, разчитайки и на незнанието и на други многознайковци, които обичат да се „ровят в интернета” започнаха да говорят и пишат лъжи, като например, че писмото на Фердинанд до сина му – цар Борис ІІІ, било измислено от комунистите веднага след 9 септември 1944 г. и още тогава било публикувано!? Други пък, които явно че не хранят големи симпатии към Кобурга, сина на стария Кобург, който продал собствените си войници на френския крал, пишат че все пак не е трябвало, за да се каже истината за Фердинанд, да се използват фалшификати. Дори напоследък започнаха да се задават въпроси на какъв език е написано писмото. Това може да установите ако посетите Централния държавен архив и поискате посочената нееднократно архивна единица (папка) от личния архив на Димитър Йоцов, където се съхраняват и значителен брой други преписи на документи от архива на Фердинанд. Бих Ви посъветвал да сверите и другите преписи на Йоцов с върнатите от внука на Фердинанд документи и се опитайте да поръзсъждавате по темата, която Ви подсказах. Но тъй като не всеки ще има възможност да посети архива ще Ви дам още малко допълнителна информация. Писмото на Фердинанд до сина му е написано на литературен български език, на какъвто е водил по принцип кореспонденцията си с него и част от която е запазена и публикувана. Фердиданд е полиглот, но е владеел и българския литературен език до съвършенство, като е познавал и си е служил дори с жаргонната му форма. За това може да прочетете повече подробности в спомените на неговия учител по български език Добри Ганчев. Между другото там може да прочетете и още нелицеприятни факти от неговия живот, като развратник и хомосексуалист. Бих Ви посъветвал да разгърнете Д. Ганчевите прелюбопитниш спомени за характера и нрава на този престъпен монарх. Да допълня още, че и в най-ранния си български период Фердинанд свободно пише на български език, но често изпъстря писмата и другите си текстове и с думи на немски, френски, английски и латински език.
Самопризнанията на Фердинанд в писмото до сина си за това как е успял да измъкне огромни суми, без да ги връща от руския император Николай ІІ и германския кайзер Вилхелм и присмехът и задоволството от себе си как е успял да надхитри двамата императори бяха потвърдени и от публикуваните в изданието на руските документи, станали известни още през декември 1917 г. по нареждане на Владимир Илич Ленин. По-долу ще имате възможност да се запознаете с тези разкрития от руските архиви, както и с тези които оповестява и чете депутатът Никола Харлаков в българското Народно събрание през 1919 г. и публикувани още тогава в сп. „Социалистически преглед”. (Между другото искам да отбележа и факта, че преписите от руската им публикация на руски език има в Централния държавен архив в личния фонд на верния Фердинандов царедворец и македонски деец генерал Александър Протогеров. Интересно защо му са били необходими тези орезиляващи Фердинанд документи?!) В резултат на публикуването им в българския парламент започва срамна и продължителна дискусия. Тук вече не става въпрос само за успешно осъществената измама от Фердинанд, а за дадени безвъзмезно подкупи от Русия и Германия, въпреки имуществените  гаранции от страна на Кобурга и за сключването на предателски договори и споразумения през 1912 и 1915 г. за включването на България в Балканския съюз и в Тройния съюз. За това Фердинанд разполагаше с неконтролирана власт след промяната на Търновската конституция (чл. 17) да сключва тайно договори с чужди страни през главата на правителствата и парламента. Промяната беше внесена от правителството на демократите, начело с Александър Малинов в ХІV Обикновено народно събрание, но се санкционира от управляващата коалиция от народняци и цанковисти по време на тържествените заседания на V Велико народно събрание през юни-юли 1911 г. Не че досега Фердинанд не правеше каквото си иска без да се съобразява с конституцията и през главата на правителството и парламента, но от този момент можеше да го прави и законно, без да е задължен да отговаря за действията си пред когото и да било. Оставаше само да се събират плодовете от неговите тайни ходове и машинации. И те не закъсняха. Ако разгърнете стенографските протоколи на Народното събрание ще срещнете още безспорни и неопровержими данни. А в материалите от Парламентарната изпитателна комисия за първата национална катастрофа, когото са разследвани престъпленията на двете русофилски правителства на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев (1911-1913) са препълнени със забравени днес истини за Фердинандовите престъпления. Същото се отнася и до работата на следващите парламентарни комисии, разследващи вината за втората национална катастрофа на правителствата на д-р Васил Радославов (1913-1918) и на Александър Малинов (1918).

Тъй като на този въпрос – за подкупите от Русия и Германия, а и по отношение на участието в тях и на Англия и Франция, за които има безспорни сведения, трябва най-после да се сложи точка смятам да продължа издирването на документите от съответните чуждестранни архиви. (Между другото искам да отбележа, че набор от тях има издирени и предадени в Министерство на външните работи от българския дипломат Любен Златаров, който е работил преди Втората световна война в българските легации във Виена, Букурещ, Берлин и Москва.) Особено би било важно да получим и сведенията за разгърналата се дискусия в Германския Райхстаг през март 1931 г. за плащанията, които са правени за Фердинанд от германското правителство по времето на кайзер Вилхелм и по времето на Ваймарската република. Плащанията продължават и по времето на Третия Райх, а и от Федералната република след Втората световна война. Интересно дали подпалването на Райстага на 27 февруари 1933 г. не обслужи и Фердинанд след направените разкрия?! Би било любопитно да се проучи и този въпрос, по време на пожара, дали Фердинанд си е греял ръцете през онези студени февруарски дни и дали не се е подсмивал под мустак, че още едни негови критици и кредитори са изчезнали в небитието. Известна е и съдбата на германския комунист и депутат в Райхстага Торглел, задавал неудобни въпроси за германските плащания на Фердинанд, подсъдим по процеса срещу подпалването на Райхстага. Дали не е имало и нещо което да се скрие, което пожарът най-добре би направил! Все още не е категорично доизяснено и дали Георги Димитров, Танев и Попов са подпалили Райхстага, заедно с Вандерлюбе, но определено Фердинанд е имал изгодата от неговото подпалване. Покойният професор Ангел Веков беше се добрал до интересни сведения от архивите на Георги Димитров, Трайчо Костов и от руските архиви. Та, в едно писмо до Тр. Костов след 9 септември 1944 г. Г. Димитров нарежда „Берегите мальчика!“ Става дума за малолетния ни тогава цар. Симпатиите на Димитров към „мальчика“, както откри проф. А. Веков били изразена с един скромен подарък от ръчно-плетени терлички, а малко по-късно ще бъдат демонстрирани и с разрешението да напуснат България по живо, по здраво след референдума, с цяла влакова композиция ценности, а вероятно и документите на цар Борис III, които и до днес са в неизвестност.  Свързаността на Фердинанд с пожарът в Райхстага е само хипотеза, но документите и германската преса само могат да я отхвърлят или потвърдят?! Тук сме включили само съобщенията от пресата за разискванията по немския бюджет през 1931 г. За какви услуги немските държавници и правителства дават тези огромни суми на бившия цар и то по застъпничеството дори на социалиста министър на финансите Хилфердинг? Ако е заради сложената забрана върху неговите авоари в Англия, както намекват някои, защо пък именно Германия ще му плаща компенсации?! Какви други услуги, които не знаем е правил Фердинанд на тази чужда ни страна. Още повече, че немският генерал Ерик Лудендорф в спомените си сипе обвинения срещу българското командване и държавници, но не и срещу Фердинанд, а той през това време получава огромни суми от немското правителство. На тези въпроси трябва да намерим отговорите. Отново ще повторя, че през 60-те години в сп. „Исторически преглед” започна дискусия бил ли е Фердинанд немски агент или не? Дискусията не стигна до никъде, тъй като само се философствуваше, както и при дискусията за българския фашизъм, и не се извадиха документите от дискутиращите. Но сведенията, които се намират в протоколите на Парламентарните изпитателни комисии и оповестените чуждестранни документи от цветните книги на външните им министерства говорят друго. Това означава, че диренията трябва да се продължат, тъй като истината е по-скъпа от политическите пристрастия и емоции.
Но не само подкупите са важни при този ненаситен за власт, имоти и пари владетел, управлявал без да се съобразява с Търновската конституция. Не напразно в историята се говореше за личния му режим, а днес този въпрос е зарязан като неактуален. А ангажиментите му при тези подкупи доведоха родината ни до това миниатюрно състояние да не може да се открие върху глобуса и все още български територии да са в рамките на съседите ни, а това не са просто територии – там живеят наши сънародници, които не смеят да кажат, че са българи. Това е част от наследството, което ни остави този „престъпен безумец”, както го нарича един от най-близките му политици – Иван Ев. Гешов. Във връзка с Фердинандовото царуване и катастрофите особено важна и ценна информация, придружена с не до там популярни документи се съдържа в спомените на този именит български политик, държавник, учен, финансист и дипломат. Не бива да се изпускат и спомените на д-р Стоян Данев, тъй като и в тях има редица пропуснати факти от окото на изследователя.
Само ако разровите от любопитство, която и да било книга с публикувани спомени и дневници или документални сборници, ще бъдете засипани от информация, която е в противоречие с хвалебствените биографии и луксозни издания за Фердинанд от услужливи биографи и популяризатори.

Не бих искал да ви насочвам вниманието към спомените на Добри Ганчев, тъй като те отдавна са вече известни, но си заслужава да ги разгърнете отново, както и спомените на Петър Карчев, дневника на проф. Иван Шишманов, спомените на Коста Скотунов. Разгърнете и дневниците на д-р Константин Стоилов, спомените на Антон Прудкин, публикувания архив на Стефан Стамболов, спомените и книгите на Велчо Т. Велчев, биографията на Стамболов от Димитър Маринов. С голямо значение за биографията на Фердинанд са спомените на Александър Малинов, при управлението на когото той абдикира, прогонен от ограбената и опустошена наша родина. Особен интерес представлява и трилогията на Александър Гиргинов за войните и за управлението на Фердинанд. Официалният платен биограф на Фердинанд Ханс Рогер Мадол веднага след направени разкрития в Райхстага през пролетта на 1931 г. пише биографията си за бившия български цар, като се среща се с него и го интервюира. Бих препоръчал да сравните също цитираните Фердинандови думи с тези от неговите съвети до цар Борис ІІІ. Съвпаденията не са случайни, както тук, така и в разказите на Добри Ганчев, ген. Сава Савов и Петър Тодоров.

Цочо В. Билярски

ДОКУМЕНТИ:

I.

ТАЙНИЯТ ЗАЕМ НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР ФЕРДИНАНД

№ 1.

Рапорт от Анатолий В. Неклюдов, руски посланик в София до Анатолий А. Нератов, заместник министър на външните работи на Русия

София, 12/25 ноември 1911 г. 

Лично строго поверително
Многоуважаеми Анатолий Анатолиевич,   
При посещението ми на С. Д. Сазонов в Давос аз му съобщих за един много секретен въпрос, – толкова секретен или по-точно толкова деликатен, че не се осмелих да пиша за него, а възнамерявах да Ви докладвам лично при среща в Петербург, където исках да намина за два дни след сватбата на дъщеря ми. Но тъй като сватбата се състоя в София и считам за невъзможно в настоящия момент да изоставя поста си, все пак съм принуден да прибягна до “пергамента и тръстиката” и да Ви известя чрез това напълно лично и строго поверително писмо. Ето в какво се състои работата: преди два месеца цар Фердинанд, чрез посредничеството отначало на министъра на финансите Тодоров, след това на тайния си секретар Добрович, ме сондира за възможността да заеме от Русия лично за себе си, – разбира се при привилегировани условия, – около три милиона франка. Аз бях чувал и преди, че имуществените дела на царя далеч не са в блестящо състояние: от една страна той е накупил и настроил в България прекалено много, - от друга княгиня Клементина, която без това похарчи в България много за укрепването на престола на сина си, не даде в завещанието си, както се очакваше, особено предимство на своя любимец, който така получи след смъртта на майка си от 600 до 700 хиляди франка годишен доход и нищо повече. Що се отнася до имотите, придобити от него в България, те наистина представляват значителна ценност (повече от 4 милиона франка, както ми казаха), но не само не носят доход, а засега струват ежегодно на царя доста значителна сума. От тези имоти само великолепната борова гора в Чамкория може да носи известен и увеличаващ се от година на година доход, и то едва когато се реши окончателно делото на царя със Самоковската община за част от гората и започне правилна експлоатация. Същевременно дългът на царя към Народната банка достигна почти 2 милиона франка, при това при 7 % лихва. Освен че е достатъчно унизително година след година да прехвърля полици на банката и така да се каже да зависи от това емисионно, но не държавно учреждение и самият размер на процентните вноски е значителна загуба – 200 000 франка годишно.
Предвид на това цар Фердинанд ще ни бъде много признателен, ако вие можете да му дадете заема – гарантиран с неговите имоти, намиращи се в България – в размер 3 000 000 франка и 4 процента лихва, плюс ½  %  погасяване.
Такъв заем би могъл да се осъществи само чрез някоя частна руска банка, зад която би могла да стои руската хазна, - както беше направено с 4 милионния заем на Белградското офицерско събрание във връзка с изплащането на дълговете на кралския син Георги. Същевременно разбира се, че нашата хазна би трябвало да поеме известен разход по увеличаване на процентите: вероятно 5 % вместо 4 %, т.е. на 3 милиона заем общо 30 000 франка (11 хиляди рубли годишно). Този разход е толкова минимален, че за него всъщност не си струва и да се говори, ако самият факт на заема бъде признат за операция не твърде опасна във финансово отношение и целесъобразна в политическо отношение. Цар Фердинанд все пак не е крал Милан и кралския син Георги; при това имуществото, което предлага за гарантиране на дълга представлява, а особено след няколко години ще представлява, доста голяма ценност.
Що се отнася до политическата целесъобразност, - то това е по-сложен въпрос и особено деликатен. Да се мисли, че ще купим цар Фердинанд срещу заем от 3 000 000 франка би било наивно и даже не съвсем справедливо. При това човек, който може да търгува със своето политическо влияние когато е на трона или около трона, е способен чисто и просто да излъже своите доверители, както направи някога Милан.
Но нашето любезно съдействие без никакъв пазарлък  за уреждането на паричните дела на българския двор, несъмнено ще се отчете като известно увеличение на нашето влияние върху царя. А точно в настоящия момент цар Фердинанд стои  на кръстопът между нас и Австрия, приближавайки се по-скоро до нас и лично оказаната му услуга може да се окаже поредният тласък в наша полза. Затова аз съм за Негово Величество да я направи. Но само, - ако у нас се съгласят на това, - според мене е безусловно необходимо заемът да се уреди, както вече по-горе казах, без никакъв пазарлък, нито политически, нито финансов; в искания размер, при предлаганите условия; бързо, напълно негласно и любезно; т.е. така, както се прави между “джентълмени”; така ние ще издигнем цар Фердинанд в собствените му очи; а такива нравствени услуги понякога се ценят повече от материалните. Във всеки случай, т.е. ще се съгласим ли на тази комбинация или ще се откажем от нея, - безусловно необходимо е преди Височайшата санкция да не знае никой освен Вас, държавният секретар Коковцев, мене и, в краен случай три или четири напълно доверени лица.
В очакване на възможно най-бърз и благосклонен отговор на настоящето писмо, моля Ви, приемете уверение в дълбокото ми уважение и искрена преданост.
(подп.) А. Неклюдов 

№ 2. (№ 58)

Писмо от Владимир Николаевич Коковцев, държавен секретар и министър на финансите до Сергей Сазонов, министър на външните работи

12 юли 1912 г.

Условия на заема
С[трого] секретно
До Негово превъзходителство С. Д. Сазонов
Уважаеми господине,
Сергей Дмитриевич,
Имам чест да препратя на Ваше превъзходителство препис от верноподаническия ми доклад, удостоен с Височайше утвърждение на 9 юли 1912 година, за приемането за сметка на Държавната хазна ежегоден разход от 60 000 франка, съотносително равни на 22 500 рубли, съставляващи част от погасяването на дадения на българския цар Фердинанд заем от 3 000 000 франка. От този доклад, Ваше превъзходителство, благоволете да забележите, че се предполага на българския цар да се даде от Министерството на императорския двор заем от 3 000 000 франка за срок от 25 години и 7 месеца считано от деня на даването. По този заем цар Фердинанд ще отпуска 5 % лихва годишно, т.е. 150 000 франка, а Държавната хазна за погасяването на този заем ще доплаща на Министерството на Императорския двор по 60 000 франка по точно изчисление.
Вследствие на това имам чест покорно да моля Ваше превъзходителство да ме уведомите за съгласието на цар Фердинанд за получаването на заема при посочените условия, както и за реда, по който ще бъде угодно на Негово царско величество да го получи. Ползвам се от случая да Ви помоля, почитаеми господине, да приемете уверенията ми в пълно уважение и искрена преданост. № 51.
(подп.) Коковцев  

№ 3. (№ 59)

Рапорт от Анатолий В. Неклюдов, руски посланик в София до Анатолий А. Нератов, заместник министър на външните работи

София, 6 октомври 1912 г.

Строго секретно
До негово високопревъзходителство С. Д. Сазонов
Уважаеми господине Сергей Дмитриевич,
Позовавайки се на моите лични секретни телеграми, имам чест да препратя на Ваше високопревъзходителство с настоящето заемното писмо на заинтересованото лице от 2 септември тази година.
Приемете, почитаеми господине, уверение в дълбокото ми уважение и пълна преданост, с които имам чест да бъда на Ваше високопревъзходителство покорен слуга.
(подп.) Неклюдов  

№ 4.

Заемно писмо-разписка от цар Фердинанд до руското правителство

София, 2 септември 1912 г.

Аз, долуподписаният, удостоверявам с настоящето, че днес, втори септември 1912 година, получих на заем от руското правителство сума в размер на три милиона франка в злато, която се задължавам да изплатя на същото руско правителство, заедно със следващите се пет процента годишно лихва и погасяване или общо се задължавам да изплащам на равни половингодишни вноски в размер на седемдесет и пет хиляди франка златни всеки първи март и първи септември, започвайки от първи март 1913 година до окончателното погасяване на всички заети суми в течение на двадесет и пет години и девет месеца. Изплащането на горепосочената сума гарантирам специално с моето собствено недвижимо имение, което се намира в България в околностите на град София, а именно лично принадлежащия ми като собственик дворец, наричан двореца “Врана” с всички други прилежащи постройки и земи, простиращо се на четири милиона квадратни метра, оценявано на три милиона франка златни.
В удостоверение на всичко гореизложено се подписвам.
(подп.) Фердинанд
ЦДА, ф. 1909 к (Архив ген. Александър Протогеров), оп. 2, а. е. 440, л. 1-5. Препис. Ръкопис на руски език. Преписът е направен от брошурата “Сборник секретни документи” от архива на бившето Министерство на външни работи. Издание на Народния комисариат на външните работи. Петроград, Декември 1917 година, стр. 168-179.

* * *

II.

ФЕРДИНАНДОВИТЕ ГРАБЕЖИ И ПОДКУПНИЧЕСТВО

ТАЙНИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ ДОГОВОРИ НА БЪЛГАРСКИЯ МОНАРХИЗЪМ

І. Политическия договор между България и Германия за Добруджа. Рапорта на Неклюдова относително подкупването на цар Фердинанда за дележа на Македония.

(Из потайностите на Балканския съюз. – Документи от тайния политически архив на руското Министерство на външните дела).

В заседанието на Народното събрание от 11 март 1917 година, когато се дебатираше военния кредит от 1 139 000 000 лева, нашият другар Н. Харлаков, видински народен представител(1), взема ду­мата и произнесе своята реч по външната и военна политика на България. По съдържанието на тая реч, насочена против българския империализъм и монархизъм, цензурата не позволи тогава да се съобщи нито една дума, защото между другото в нея се засягаше политиката на цар Фердинанда и неговите тайни поли­тически и финансови договори. Днес, когато събитията изтикаха Фердинанда от сферата на активната поли­тика и го предадоха на историята, ние искаме да запознаем нашите читатели поне с една твърде малка частица от съдържанието на тая реч.
В своята реч др. Харлаков изтъкна, че кръвта и средствата на българския народ се изразходват безразсъдно не за осъществяването на българските на­ционални задачи, както те се схващат от нашите буржоазни националисти, а за интересите на европей­ския империализъм, за интересите на българския монархизъм. Той подчерта факта, че българската външна политика винаги е била инспирирана от интересите на българския монархизъм, който окончателно се наложи, откогато на българския цар се даде правото да сключва тайни политически договори, без знанието на Народ­ното събрание, без знанието дори и на целия Мини­стерски съвет.
За да илюстрира тая си мисъл, той се спря на актуалния тогава въпрос за Добруджа. Понеже пред­ставителите на всички буржоазни партии, обвиняваха тогава германците, че не давали Северна Добруджа на България, др. Харлаков беше прав да се обърне към тогавашното правителство с въпроса:
„Ако, както вие твърдите, в съзнанието на целия български народ Добруджа е българска; ако истори­чески, географически, етнографически и стратегически Добруджа трябва да бъде българска, защо вие, българ­ските националисти, сте позволили на българското пра­вителство да сключи такъв таен договор с Гер­мания относително Добруджа, по силата на който, вие сте се отказали предварително от Северна Добруджа.(2) Тоя въпрос става още по-нтересен, като имаме изяв­ленията на един от членовете на вашия кабинет, на един бивш ваш министър (думата бе за м[инистъ]р Апостолов), който тука преди няколко дена заяви, че преди сключванието на договора между България и Германия, респективно Централните държави, Министерският съвет е вземал решение да настои, щото цяла Добруджа да бъде гарантирана от съюзниците за България.
По-нататък, др. Харлаков изнесе тоя факт в още по-категорична форма. „Аз вземам смелостта да твърдя, че зная много добре, какво целия Министер­ски съвет, преди сключването договора с Германия, е бил категорично установен, нещо повече, че той е решил и вписал в основните положения, които тряб­вало да влязат в договора, цяла Добруджа да бъде присъединена към България. Той даже е изработил писмено основните положения на този договор, които са били дадени в ръцете на министър-председателя Радославова, за да подпише договора в тая смисъл". Обаче тайният договор, подписан от цар Ферди­нанда и Радославова, е излязал от двореца без Добруджа и това обстоятелство продължава да се крие от останалите министри дори по самия момент, ко­гато започнат конфликтите с германците в Добруджа по повод установените там две етапни зони – гер­манска и българска. – Нашият другар запита тогавашното правителство да каже, какви интереси и съображения са продиктували на цар Фердинанда и Радо­славова да се откажат тогава от Северна Добруджа, когато цялата буржоазия е била убедена, че Добруджа трябвало да бъде българска. - И понеже не получи отговор – изказа убеждението си, че в основата на тая измяна на цар Фердинанда към тъй наречените „български националистични интереси" лежат чисто монархическите интереси на българската династия, а може би и интереси от най-грубо материално естество.
За да потвърди тая си мисъл, той изложи накъсо оная част от историята на Тайния сръбско-български договор от 1912 г., която оставаше до тогава не известна.(3)
Др. Харлаков цитира твърдението на демокра­тите, че в преговорите си, водени през 1910 година с Русия, чрез руския посланник в София Сементовски Курило(4), те са успели да добият съгласието на Русия да признае за безпорно българска цяла Македония със Скопие, Битоля и Солун, и съпоставя това твърдение с факта, че Тайния договор със Сърбия бе сключен върху базата дележа на Македония на спорна и безспорни зони, който твърде много напомня дележа на Добруджа на Северна (спорна с германците) и Южна (безспорна за България) зона.
„Кои са причините, кои са мотивите, кои са ин­тересите, кои са факторите, питаше, нашия другар, които наложиха тогава дележа на Македония, а по-сетне и на Добруджа?"
Отговорът на тоя въпрос, отговаря др. Харла­ков, ние намираме едва днес в документите, пуб­ликувани от руското революционно правителство, с които искаме да запознаем сега нашите читатели, от­носително
Тайния заем на цар Фердинанда.(5)
В четвъртия номер на „Сборника Секретных Документов из архива бившаго Министерства Иностранных Дел", издаден от „Народния Комисариат (Министерството) на Външните Работи" през декември 1917 и януари 1918 година, ние намираме един много интересен документ адресиран до Анатолий Анатольевич Нератов, бившият товарищ министра иностранных дел в Петроград(6), изпратен от София с дата 12/25 ноември 1911 г. Това е частния и съвсем поверителен (таен) рапорт на Неклюдова, тогавашния руски посланик в София(7), който е напечатан в Сборника под № 57 и който ние привеждаме тук текстуално на български,
Рапорта на Неклюдова до Нератова.
„Частно твърде секретно".
София, 12/25 ноември 1911 г
„Дълбокоуважаемий Анатолий Анатолиевич,
При моето посещение на С. Д. Сазонова(8) в Давос, аз му съобщих за един твърде сериозен въпрос, - толкова секретен или по-добре толкова деликатен, че аз не се решавах да пиша за него и се канех да Ви доложа устно при свиждането в Петербург, където исках да намина за два дена по­сле сватбата на дъщеря си. Но тъй като сватбата стана в София, и аз не считам за възможно в настоя­щата минута да се отдалечавам от своя пост, принуден съм да се обърна все таки „к пергаменту и трости" и да Ви направя моето съобщение в настоя­щето съвършено частно и твърде поверително писмо.
Ето в какво се състои работата; преди два ме­сеца крал Фердинанд, чрез посредничеството отначало на министъра на финансите Тодоров, а после и на своя таен секретар Добрович, ме сондира отно­сително възможността да заеме за себе си лично в Русия, – на износни разбира се условия – около три милиона франка. И по-рано аз бях чувал, че имот­ните дела на краля се намират далеч не в бляскаво положение: от една страна той е накупил и построил твърде много в България, – от друга княгиня Климентина(9), която е похарчила в България твърде много за закрепването престола на сина си – в завещанието си не е оставила, както са очак­вали, особени преимущества на своя любимец, който по тоя начин е получил след майка си от 600 до 700 хиляди франка годишен доход, – никак не повече. Що се отнася до имотите придобити от него в България, то те наистина представляват от себе си една доста, значителна ценност (повече от 4 милиона франка, както ми казваха), но не само че не дават доход, а струват на краля за сега доста зна­чителни суми всяка година. От тия имоти само вели­колепната борова гора в Чамкория може да дава известен, всяка година увеличаващ се доход, но и то само когато окончателно се реши процеса на краля със Самоковската община за една част от гората и когато бъде въведена правилната експлоатация.
А между това, дългът на краля към Народната банка достига почти 2 милиона франка, и при това със 7 %. Независимо от това, че за крал Фердинанда е твърде унизително да преписва из година в година полицата на банката и по тоя начин да зависи от това емисионно, но в същност не държавно учреж­дение, но и самия размер на лихвите, които се плащат, се явява твърде неизносен – 200 000 франка в година.
Пред вид на това, крал Фердинанд би ни бил твърде признателен, ако вие бихте могли да му направите заем – под гаранция на неговите имоти в България – в размер на 3 000 000 франка и 4 процента, плюс ½ % погашение.
Подобен заем, разумява се, би могъл да стане само чрез някоя частна руска банка, зад която би се скривала руската хазна, – както това стана при 4 милионния заем на Белградското офицерско събрание в свръзка с изплащането дълговете на кралевича Георгий.
При това, от само себе си се разбира, че на­шата хазна би трябвало да поеме върху си известен разход за попълване на процентите: вероятно 5 на сто вместо 3 на сто, т. е., на 3 милионния заем – всичко около 30 000 франка (11 хиляди рубли годишно). Този разход е тъй минимален, че в същност не си струва да се говори за него, ако самият факг за заема бъде признат за операция не твърде опасна във финансово отношение и целесъобразна в политическо отношение.
Що се касае до първия въпрос, то аз мисля, че нашето поръчителство за дълга на крал Ферди­нанда не е опасно.
Крал Фердинанд все таки не е крал Милан(10) и не е кралевич Георгий; при това, имотът предлаган за гарантиране дълга, представлява, и особенно след няколко години ще представлява, доста значи­телна ценност.
Колкото се отнася до политическата целесъобразност – то това е въпрос по-сложен и, особено, твърде деликатен. Да мислим, че ще купим крал Фердинанд с един заем от 3 000 000 франка, би било и наивно и не до там достойно. При това човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние бидейки на трона или до трона, – способен е чисто и просто да измами своите доверители, както някога направи това Милан.
Но нашето любезно, без всякакъв пазарлък, съдействие да уредим паричните дела на Българския дворец несъмнено ще се шконтира с известно нарастване на нашето влияние върху краля, А в настоящата минута крал Фердинанд стои именно на кръстопътя между нас и Австрия, приближавайки се по-скоро към нас, и услугата направена лично нему може да бъде лишен тласък в наша полза.
Ето защо аз съм за изпълнението жела­нието на Негово Величество.
Но само, – ако у нас приемат това, – то според мене, безусловно необходимо е, щото заемът да се уреди – както вече по-горе се изразих – без всякакъв пазарлък, нито по­литически нито финансов; в искания размер, на предлаганите условия, бързо, съвършено негласно и любезно; т. е. тъй, както това става между „джентлемени"; с това ние ще възвисим крал Фердинанда в неговите собствени очи; а подобни нравствени услуги се ценят понякога още повече от материалните.
А във всеки случай, т. е. ще се съгласим ли на тая комбинация, или ще се откажем от нея – безусловно е необходимо, щото за всичко това, до Височайшата санкция, да не знае никой, освен Вас, статс секретаря Коковцев(11), мене и, в краен случай, три или четирима съвършено доверени лица.
В очакване на възможно бързия и благосклонен отзив на настоящето писмо, моля Ви да приемете уверението в дълбокото ми почитание и искрена преданост.
(подп.) А. Неклюдов".

ІІ. Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на въшните работи.
(Тайните политически договори на българския монархизъм).

Преговорите на Малинова през 1908-1911 г. със Сърбия, Гърция и Русия за Македония, Одрин, Деде Агач. – Ролята на Сементовски–Курило и Паприков. Русия и из­менението на чл. 17 от Конституцията. А. Радев за ро­лята на Гешева–Данева по изменението на Конституцията. – Рапорта на Неклюдова. – Сръбско-българският договор от 1912 година и секретното приложение към него.

От рапорта на руския посланник в София А. Неклюдов, с дата 12/25.XI.1911 година, който печатахме в миналия брой на „Соц[иалистически] Пр[еглед]", се вижда, че той предлага на руското правителство „да уреди паричните работи на българския дворец", за което последният е молил, „чрез посредничеството отначало на министъра на финансиите Тодоров, а после и на своя таен секретар Добрович", като се даде на цар Фердинанд под формата на заем един подкуп от 3 000 000 франка златни, в един момент, когато „цар Фердинанд стои на кръстопът между Русия и Австрия, приближавайки се по-скоро към Русия, и в който момент, „услугата направена лично нему", чрез тоя заем, „може да бъде лишен тласък в полза на Русия".
За какъв кръстопът в монархическата поли­тика на България, по онова време, през 1911 година, става дума?
За да разберем това, трябва да припомним някои обстоятелства. През времето на кабинета Малинов (16.II.1908-9.III.1911 г.) са заведени пре­говори между България и Сърбия отначало, а по-сетне между България и Гърция за сближение и общо дипломатическо действие спрямо Турция. Преговорите за сближение и пълно разбирателство със Сърбия, са се натъкнали на претенциите на Сърбия за разделяне сферите на влияние в Македония по един начин, който би оставил областта на тъй наречената по-сетне спорна зона, без обаче строго фиксирани южни граници, в сферата на Сърбия. Началото на тия сръб­ски претенции трябва да се дири във въпроса за Скопие, известен под името Фирмилиянов въпрос(12), още при кабинета Данев от 1901-1903 год. Малиновият кабинет бил отговорил на Сърбия с non possumus! и завел преки преговори с Русия по македонския въпрос, отначало в София чрез руския посланик Сементовски–Курило, а по-сетне за същата цел бил изпратен в Петроград, като посланик, тогавашния министър на външните дела – Паприков(13).
Първоначално и Русия била направила алюзията България да се дезинтересира от северозападната част на Македония, която алюзия убедила Малинова, че сръб­ската теза, при преките разговори със сръбските дипло­мати, за сближение и разбирателство, не е нищо друго, освен теза внушена, поддържана или най-малко въз­приета от Русия. Българското правителство, обаче, успяло уж да убеди Русия в невъзможността Бълга­рия да наруши по какъвто и да е начин интегралитета на Македония, и, благодарение „голямото българофилство на Сементовски-Курило", Русия уж се съгла­сила да признае правото на България върху цяла Ма­кедония, в нейните Сан-Стефански граници, със Ско­пие, Битоля и дори Солун. Спорът между България и Русия се пренесъл върху бъдащето очертание на източните български граници. Преди всичко, русите не са искали да отстъпят на България Одрин и доли­ната на Марица. По-сетне са настоявали за своя сто­янка (морска база) в Бургас или Иниада. Но Малинов успял да убеди Русия да отстъпи по всички тия въпроси в полза на българското гледище и, в края на краищата, останали спорни, и неразрешени претен­циите на Русия да има морска база поне на Беломорския бряг – Деде Агач или някъде близо. Тъкмо в тоя момент преговорите били преустановени и, за не­щастие за Малиновата национална политика, окончателно прекъснати със смъртта на Сементовски–Курило, който едничък бил най-посветения от руска страна деец в тия преговори. – Всички преговори, няма съм­нение, са се водили със знанието и под ръководството на Фердинанда.
Тия подробности дължим на личния разказ на един от тогавашните български министри.
Руското царско правителство, давайки вид, че отстъпва на най-главните български националистични ас­пирации, – чрез което и неговият софийски посланик е изпъкнал в очите на Малинова като голям българофил, (задачата асла на всички посланници е такава – да се преструват като приятели на държавата, в която са акредитирани, докато оплетат кошницата на своята политика, след което те стават неудобни и се сменяват), – е преследвало друга по-конкретна задача, да убеди българския цар и правителство във възможността и наложителността от разбирателство и спора­зумение на България с Русия, чрез което цялата бъл­гарска външна и военна политика да се предадат в ръцете на Русия; и понеже на царя не е доверявало, а българските правителства са временни, руското прави­телство е искало да подготви чрез Малинова почвата за изменението на чл. 17 от Конституцията, който се явявал най-важната пречка за един таен, обвързващ цар, правителство, държава и народ, договор.
Кабинетът на Малинов се хвана в примката на благоприятно-развиващите се руско-български преговори, внесе и прокара в XIV Обик[новено] народно събрание закона за изменението на чл. 17 от Конституцията, което да­ваше право на българския цар, със знанието само на правителството, да сключва с чужди държави и прави­телства тайни съюзни договори. Това изменение на кон­ституцията изяде главата на Малиновия кабинет то­гава, на България в 1912, 1913 и 1915-1918 год., па и на самия Фердинанд. – Малинов си правеше, обаче илюзията, че той ще свика V Велико народно събрание, за да санкционира изменението на Конституцията, и че неговият кабинет ще използва чл. 17 за сключването на подготвения нов руско-български таен до­говор. Тая илюзия обаче, веднага се изпарява при по­сещението направено тогава в Петроград, където не­говата политика бе обругана и от преса и от дипло­мати като наивно-малчуганска. Напразно Малинов се опита да спаси положението на кабинета си, чрез ди­версията за даването под съд на стамболисткия каби­нет от 1903-1907 години на Петков(14)-Гудев(15)-Генадиев. Външната политика в България винаги се е оказвала по-силна от вътрешната и е командувала последната. А в оня момент външната политика на българския и руския монархизъм налагаха падането на Малиновия кабинет и заменяването му с малко вероятния тогава коалиционен кабинет на Гешева–Данева. Според лично направените ни тогава изявления на покойния министър-прогресист А. Радев(16), които той не скрил и от цар Фердинанда, последният е искал да свърже историческата отговорност за това опасно и съдбоносно изменение на Конституцията не само с Демократичес­ката партия, но и с останалите две буржоазни партии – Народняшката и Прогресистката, – които в миналото най-вече са се кичели с борбата против личния режим на кобурготския принц и палочника Фердинанда. А руският монархизъм, знаейки, от преговорите между Малинова и Симича(17), между Малинова-Паприкова със Сементовски-Курило и Сазонова, за упоритостта на българския националистичен империализъм, е смятал, че само един кабинет на Гешев–Данева е най-удобния за сключването на новия руско-български или още по-добре на сръбско-българския таен договор.
Тъй и стана. Малинов си отиде, огорчен и озлобен, на местото му дойде Гешев с Данева и Тодорова, Петото Велико Народно Събрание бе свикано през юни, юли 1911 г. и сакционира изменението на чл. 17 от Конституцията, което дава право на царя с правител­ството му да сключва тайни договори с чужди дър­жави без знанието на Народното Събрание.
Един път отстранено най-важното препятствие за сключването на тайните, от народа и неговите представители, договори, – руската и българска царски дипломации се залавят за своята пъклена работа. Пре­говорите, обаче, се завеждат не между Русия и Бъл­гария, а под ръководството на Русия, направо между Сърбия и България. С това се отстраняваше неудоб­ството, от ангажиментите или обещанията, ако разказа за тях на демократите е верен, които Русия, чрез Сазонова и Сементовски-Курило е била дала на Малинова, относително българския интегралитет на Македония и България можеше да бъде заставена, под натиска на сръбските изисквания, да бъде по отстъпчива по въпроса за Македония, още повече България управлявана от Гешева–Данева, които един път в 1913 година дадоха ценни доказателства за такава отстъпчивост по Фирмиляновия въпрос. Последното неудобство от присъствието в тия нови преговори на лицата, които бяха ги водили, Малинов и Сементовски–Курило, също беше отстранено. Малинов бе в немилост, паднал от власт, а Сементовски–Куриро бе починал. На мястото на последния в София бе Неклюдов, а в Белград – Хартвиг(18).
Но най-забележителното и характерното за котерийността на българското буржоазно управление дори и в областта на външната политика, дето политиката, на всички буржоазни партии уж била общонационална политика, е обстоятелството, че кабинетът на Гешева-Данева подкача преговорите със Сърбия без да се осведоми от Малинова за предшествуващите преговори между България и Сърбия, между България и Русия; че Малинов не сметна за необходимо и наложително в интереса на общонационалната кауза, да посвети своя наследник по ръководството на външната политика в исто­рията на водените от него преговори; че цар Фердинанд, който лично е ръководил тия преговори, скрива от своите нови министри всички разговори и преговори с Русия. – Очевидно цар Фердинанд, който в интереса на своята династическа политика си­стематически враждуваше с една евентуална автономна Македония и искаше нейния дележ, се готвеше скъпо за онова време да продаде отстъпчивостта на русофилския си кабинет.
Както и да е, V-то Велико Народно Събрание се закри на 9 юли 1911 год., преговорите за таен съюз между България и Сърбия се започнат веднага и бързо се развиват. Фердинанд разиграва комедията, че се колебае между Австрия и Русия по македонския въпрос, т. е. „че се намира на кръстопътя между австрийската и руска политика, склонявайки се по-скоро към последнята", очевидно, с явното намерение да се продаде по-скъпо на последнята.
И, нека това добре се забележи, тъкмо в раз­гара на тия преговори (август, септември, ноември, фе­вруари 1911/1912 год.), когато ще се решава съдбата на Македония и България, съдбата на техните народи и бъдещето им, – тъкмо в разгара на тия прего­вори, през септември 1911 год., – Фердинанд изпраща при Неклюдова, отначало своя финансов министър Тодор Тодорова, а сетне и своя началник на Тайния си кабинет Добровича, да преговарят с руския посланик в София, да му даде руското правителство един скромен заем (подкуп!) от 3 000 000 златни франка. Зер, скромен е човекът: заборчлял е до уши! На Българската народна банка в София има да дава 2 000 000 лева, с ужасната лихва 7 %! Всяка година трябвало, като фалирал търговец, да се унижава и променява полицата си. Имал много (заграбени) имоти в България, които обаче, не били още достатъчно до­ходни. Майка му се много изхарчила за подкупуване на български и чужди държавници, по настаняването и признаванието му за български княз, и не му оставила наследство повече от 600–700 хиляди лева годишен доход, а той, горкият, плащал само на Народната банка 200 000 лева лихви годишно! И за това цар Фер­динанд щял да бъде твърде признателен на Русия, ако тя би могла да му направи един макар заем от 3 000 000 лева, на по-скромна (например 3–5 %) лихва, гарантиран даже от неговите имоти; с една реч, да уреди паричните работи на българския дворец тъй, както същата Русия бе изплатила дълговете на сръбския кралевич Георги, като направи 4 милионен заем на Белградското офицерско събрание. На­истина, казва Неклюдов, „наивно и недостойно е да мислим, че с това ние ще купим цар Фердинанда, защото човек, който стои на трона или около трона и е способен да търгува със своето политическо влияние, способен е, подобно на Милана, чисто и просто да измами своите доверители". Но нашата „услуга", особено „ако тя бъде направена бързо, негласно, любезно, без всякакъв пазарлък, както подобава на джентлемени", – т. е. такива които подкупуват и се подкупуват, – „ще възвиси Фердинанда в неговите собствени очи; тая „нравствена" услуга ще се оцени по-високо от всяка друга материална услуга, и това ще бъде лишния тласък да мине Фердинанд и неговата политика на стра­ната на Русия; Фердинанд ще приеме дележа на Македония съобразно интересите на руската политика и ще повери на последнята съдбините не само на Маке­дония, но и съдбините на българския народ и държава.
Руското правителство би било безразсъдно, ако се не съгласеше да купи политиката на цар Фердинанда, на кабинета Гешев-Данев-Тодоров, политиката и на всички бъдащи български правителства за такава ефтина цена – 3 000 000 златни лева!
И то се съгласява ...
Но, разбира се, като всеки добър маклер, то няма да даде сумата, докато не изтръгне подписите на българските министри и българския цар върху Тай­ния сръбско-български договор.
Тоя договор, заедно със секретното към него приложение, се сключва и подписа на 29 февруари 1912 год. и официално е публикуван в № 2 „Сборника секретных документов из архива бывшаго Министерства иностранных дел", издание Народнаго Комиссаpиата по иностранным делом, декабрь 1917” в Петроград. Тоя документ напечатан в сборника на руското съветско правителство под № 27, гласи следнето:
„Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия в 1912 г.
(превод).
„Негово Величество Фердинанд I, Цар на бъл­гарите, и Негово Величество Петър I, Крал на Сърбия, проникнати от вяра във взаимността на интересите и еднаквостта на съдбините на Техните Държави и двата братски народа, Българския и Сръбския, и решени соли­дарно и със съединени сили да пазят тези интереси и да се грижат за тяхното всестранно развитие, се споразумяха върху следното:
„Чл. 1. – Царство България и Кралство Сърбия взаимно си гарантират независимостта и целостта на държавната територия, като се задължават абсолютно и без всякакво ограничение да дойдат на помощ една на друга с всички свои сили във всеки случай, когато една от тях бъде нападната от една или по­вече други държави.
„Чл. 2. – Двете договорящи се страни се задъл­жават така също да дойдат една на друга на помощ с всички свои сили в случай, че една коя и да било от великите сили се опита да присъедини, или да окупира, или да заеме със своя войска, макар и вре­менно, каква и да е част от Балканските територии, които в настояще време се намират под властта на Турците, ако само едната от тях намери това вредно за своите жизнени интереси или счете това повод за война (casus belli).
„Чл. 3. – Двете договарящи се страни се задъл­жават да не заключват мир иначе, освен само съв­местно и след предварително съглашение.
„Чл 4. – За пълното и най-целесъобразно из­пълнение на настоящия договор ще бъде сключена во­енна конвенция, в която ще се предвиди всичко онова, което трябва по отношение военната организация, дис­локация и мобилизация на войските и отношенията на върховните командувания, да бъде утвърдено в мирно време за военните приготовления, за военното положе­ние и за успешното водение на войната. Военната кон­венция ще се смята съставна част от настоящия договор. За нейното изработване ще се пристъпи не по-късно от 15 дни след подписването на настоящия договор, и тя трябва да се приготви в продължение на не повече от два месеца.
„Чл. 5. – Настоящият договор и военната кон­венция ще бъдат в сила от деня на тяхното подписване до 31 декември 1920 година включително. Те могат да бъдат продължени и след тоя срок, но само след допълнително съглашение, което трябва да бъде утвърдено от двете договорящи се страни, а в случай, че в деня, когато изтича срока на договора и военната конвенция, страните се намират във война или в положение на ликвидация после войната, договорът и военната конвенция ще останат в сила до сключването на мира и ликвидацията на положението създа­дено от войната.
„Чл. 6. – Настоящият договор ще бъде подписан в два еднакви екземпляра, съставени на Българ­ски и Сръбски езици. Те ще бъдат подписани от Дър­жавните глави и Министрите на външните дела. А военната конвенция, съставена също в два екземпляра, и двата на Български и Сръбски езици, ще бъде подпи­сана от Държавните глави, Техните Министри на външните дела и специалните военни пълномощници.
„Чл. 7. – Настоящият договор и военна конвен­ция могат да бъдат публикувани или съобщени и на други държави само след предварителното съглашение на двете договарящи се страни и то съвместно и едно­временно.
Също така само след предварително съглашение може да бъде приета в съюза и някоя друга държава.
Съставен в София на 29 февруари хиляда деветстотин и дванадесета година".
* * *
„Секретно приложение към договора за дружба и съюз между Кралство Сърбия и Кралство България.
(Превод от Сръбски).
І. – В случай че в Турция настанат безре­дици, които би заплашили държавните и национални ин­тереси на двете договарящи се страни или на едната от тях, а така също, ако поради вътрешни или вън­шни затруднения, които могат да настъпят за Тур­ция, statusquo на Балканския полуостров бъде поколе­бано, то оная договаряща се страна, която първа се убеди в необходимостта от въоръжено действие, ще се обърне с мотивирано предложение към другата страна, която е длъжна от своя страна да влезе не­забавно в размяна на мисли и в случай, на несъ­гласие със своята Съюзница – да даде на последната обстоятелен отговор. Ако се постигне Съглашение за въоръжено действие, то за това ще бъде съобщено на Русия, и, в случай че от страна на последната няма препятствия, Съюзниците ще пристъпят към военните действия съгласно постигнатото споразумение, ръководейки се във всичко от чувствата на солидарност и съблюдавайки във всччко взаимните интереси. В противен случай, – ако не се постигне Съглашение, – въпросът ще бъде предоставен на Русия, мнението на която, каквото и да бъде то, ще бъде задължително за двете договарящи се страни. Ако Русия не пожелае да изкаже своето мнение, а ако и след това не се по­стигне Съглашение между договорящите се страни, то, в случай че страната изказала се за въоръжена на­меса започне самостоятелно военни действия против Турция, – другата страна е длъжна спрямо своята Съюз­ница да съблюдава дружествен неутралитет, да пристъпи незабавно към мобилизация в предвидените от воен­ната конвенция размери, и да помогне на Съюзницата с всички сили, ако някоя трета държава застане на страната на Турция.
ІІ. – Цялата територия придобита от съвместните действия съгласно §§ 1 и 2 на Договора, както и § 3 на това Тайно Приложение влиза под управле­нието на общите власти (condominium) на двамата Съ­юзници и ликвидиранието й ще се извърши незабавно и не по-късно от тримесечния срок от деня, когато се възстанови мира, върху следните основи.
Сърбия признава правото на България върху те­риторията източно от Родопите и реката Струма, а България – правата на Сърбия върху територията се­верно и западно от Шар планина;
Що се отнася до територията лежаща между Шар планина, Родопите, Архипелага и Охридското езеро, в случай че двете страни се уверят в невъзможността да се образува от нея, пред вид общите интере­си на сръбската и българска народности или по други, било външни или вътрешни причини, отделна автономна област, то спрямо тая територия ще се постъпи въз основа на следните постановления: Сърбия се задъл­жава да не иска нищо зад линията, обозначена на при­ложената карта, която започва от Голям връх на турско-българската граница (северно от Крива Паланка) и се продължава в югозападна посока до Охридското езеро като минава: през височината Китка меж­ду селата Метежево и Подържикон, височината източно от селото Нерава, по водораздела до височината 1000 северно от Бащево (Градец планина), през селото Бащево, между селата Любенца и Петралица, през ви­сочината Острица 1000 (Лисец планина), на височина­та 1050 между селата Драч и Опиле, през селото Талшиманци и Живалево, на височината 1050, височи­ната 1000, през селото Кешани, по главния водораздел Градище планина, на височината Горище, през височината 1023, по водораздела между Иванковец и Логинец, през Ветерског и Сопот към Вардара, през Вардар, по планинските вериги към височи­ната 2550, след това на Перполските планини по техния водораздел между селата Крапе и Барбарас, на височината 1200 между селата Якреново и Дреново, на височината Чесма (1254), по водораздела Баба планина и Крушкатепеси между селата Сопа и Царско на върха на Протайските планини източно от селото Белица, през Брежан на височината 1200 (Илинска планина), по водораздела, през височината 1330 на височината 1217, и между селата Ливанище и Горенца до Охрид­ското езеро около манастира Губовца; – и България се задължава да приеме тази граница, ако Негово Императорско Величество Государят Император, към когото ще бъде отправена молбата да бъде Върховен арбитър по този въпрос, се изкаже в полза на означената линия. От само себе си се разбира, че двете страни се задължават да приемат за окончателна граница оная линия, която ще бъде угодна на Негово Императорско Величество Государя Император да установи в гореозначените предели, като най-добре отговаряща на правата и интересите на двете страни.
ІІІ. – Копие от Договора с това Секретно Приложение, както и Военната Конвенция, ще бъдат предадени съвместно от договарящите се страни на Руското Императорско Правителство с молба да ги има пред вид и да се отнесе доброжелателно към пре­следваните от тях цели, а така също да ходатайствува пред Государя Император да благоволи Негово Императорско Величество да приеме и одобри предви­деното от тоя Договор, както Нему така и на Не­говото Правителство, участие.
IV. – Всеки спор, който би възникнал при тълкуването, на който и да било член от тоя Дого­вор, Секретното Приложение и Военната Конвенция, ще се представи за окончателно решение на Русия, щом едната или другата страна заяви за невъзможността да се постигне съглашение чрез преки преговори.
V. – Ни един член от това Секретно Приложение не може да се предаде на гласност, нито да се съобщи на някоя друга държава без предварител­ното съглашение на двете договорящи се страни и съгласието за това на Русия.
Съставено в Белград, на 29 февруари 1912 г."
* * *
Ето тоя злокобен „Договор за приятелство и съюз – каква демонска подигравка! – между Бъл­гария и Сърбия", който българските престъпни дър­жавници, услужвайки интересите на българския, сръбския и руски монархизъм, заключиха след изменението на чл. 17 от Конституцията, скришом от народа и не­говите представители!
Ето договора, основан върху престъпната мисъл да се разпокъса живото тяло на Македония, и нейните безжизнени части да се присъединяват към монархи­ческа България и Сърбия, без да се пита волята на македонския народ!
Ето договора, който хвърли България и Сърбия, а по-сетне и Гърция във война срещу Турция, а след това Сърбия, Гърция и Румъния във война срещу Бъл­гария, и която опожари Македония, разори македонския народ, и опропасти народите на България, Сърбия, Румъния, Гърция и Турция.
Ето договора за Балканския съюз, който заплаши Европа с коренно изменение установеното преди него европейско равновесие и хвърли послената искра, що възпламени пожара на Всемирната Международна Война!...
И този злокобен за България, за Балканите, за цяла Европа договор, подготвен от Фердинанда и Малинова, сключен от Фердинанда, Гешева и Данева, се роди в атмосферата на предателските преговори, заведени чрез посредничеството на един български министър на финансите, за подкупуването на цар Фердинанда от руското правителство, чрез един „заем" от 3 000 000 златни франка!
Но забележете! Договорът и Секретното При­ложение са подписани на 29-и февруари 1912 година. Подкупът е уговорен през зимата 1911/1912 година, но златото още не е дадено на Фердинанда!...
* * *
На първа страница от сборника № 2, издаден от Руския Народен Комисариат по външните дела е напечатан следния позив:
„ Пролетарии от всички страни!
Сваляйте от себе си игото на империалистите!
По примера на работниците, войнпците и селяните на Руската Република, публикувайте мрачните договори на народните потисници!"

ІІІ. Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на външните работи.
(Тайните политически договори на бълг[арския] монархизъм).
Рапорта на Хартвига до Сазонова за преговорите и колебанията на цар Фердинанд по ратификацията на Военната Конвенция. - Сръбско-Българската Военна Конвенция от 1912 г.

В бр. 16 на „Соц[иалистически] Преглед" ние изтъкнахме, че Тайният българо-сръбски политически договор е бил подписан на 29 февруари 1912 година, но обещания заем от 3 000 000 златни франка още не е даден на цар Фердинанда. Защо? – Защото тоя договор обвързващ България по принципиалните политически, териториални и други въпроси, не съдържаше още кон­кретните разпореждания за разпределението на въоръжените сили на двете държави, в случай на война, и взаимните военни задължения, при които само глав­ния политически договор може да има реална стойност.
Руското царско правителство, знаейки слабостите на балканските князе и крале, е показало само събла­знителния блясък на своето злато; неговите при­мамливи лъчи са проникнали в алчната зеница на цар Фердинанда; но неговите грабителски нокти няма да се допрат до това злато, докато цар Фердинанд не подпише военната конвенция, която конкретно обвързва България да даде въоръжените сили на българ­ския народ в изпълнение на подписания престъпен договор.
Според чл. 4 на договора, двете страни са били задължени да пристъпят към изработването на воен­ната конвенция, която ще бъде неразделна съставна част от Договора, най-късно 15 дни след подписването на Договора и да приготвят окончателно в про­дължение на не повече от два месеци.
По историята на тая конвенция руският посланик в Белград Ник. Хартвиг ни дава твърде интересни подробности, публикувани от Руското съвет­ско правителство в „Сборника № 3 на секретните до­кументи из архивата на бившето Министерство на вън­шните дела", издаден през декември 1917 година.
На страницата 104 под № 41 (номер на доку­мента в сборника) е публикувано следното:

„Писмо на Посланика Хартвиг до Сазонова за Сръбско-Българската Конвенция.
Белград, 22 май 1912 год. № 29.
До Негово Високопревъзходителство,
С. Д. Сазонов, ...,
Твърде доверително.
Милостивий Государь
Сергей Дмитриевич,
Както имах честта своевременно да Ви съобщя, Началниците на Сръбския и Български Генерален щаб се отправиха в края на миналия месец в Буково, близо до Неготин, да се съвещават по делото за сръбско-българската Военна Конвенция. Първият проект на тази конвенция, изработен от сръбското пра­вителство и представен на г-н Гешева, чрез г-н Спалайковича, не е срещнал от страна на българите никакво възражение по същество; възникнаха само за­труднения по въпроса за съвместното командуване по причините, които аз подробно изложих в моята телеграма от 24 април под № 23. И уреждането на тия затруднения бе възложено на висшите и най-компетентни офицери от двете армии.
Генерал Путник и Генерал-майор Фичев(19) ус­пешно се справиха с възложената им задача, като подписаха вече на 29 миналия април отново съста­вения от тях проект за Конвенция. Както сръбското, тьй и българското правителства останаха напълно до­волни от работата на споменатите генерали. От само-себе си се разбира, че крал Петър(20) не се замисли нито една минута да ратифицира важния военен акт. След това настанаха дълги дни и недели, в продължение на които сръбското правителство очакваше с не малка тревога окончателното решение по това дело на крал Фердинанда.
Както съобщаваше Спалайкович(21), българският Монарх в последно време водел крайно усамотен живот, оставайки по цели недели в своя чифлик извън града, където не допущали дори министрите на доклад. С това обстоятелство Гешев обяснявал закъс­няването на ратификацията, като прибавял веднага, че той не се съмнява в одобрението й от Краля, който чака между другото, подробният отчет на генерал Фичева за станалите в Буково съвещания.
Най-сетне тия дни бе получено от сръбското пра­вителство известие от София за състоялата се рати­фикация на Военната Конвенция. Българският екземпляр бе донесен от пристигналият вчера в Белград г. Спалайкович. Председателят на Министер­ския съвет ми предаде любезно този акт, за да снема от него копие, което аз бързам да представя в руски превод на благоусмотрението на Ваше Високопревъзходителство.
Поради липсата на време, аз лично направих буквалния превод само на 8-тях първи члена, като най-важни, и на последния XIV-и член. Останалите от IX до XIII члена, отнасящи се до второстепенни въпроси, се предават в къса префразировка.
По тоя начин благополучно напълно е завършено „Съглашението за Дружба и Съюз" между Сърбия и България, което се струваше неосъществимо ...
Приемете, Милостивий Государь, уверение в дълбокото ми почитание и същата преданост.
(под.) Ник. Хартвиг.”

На стр. 99 в същия сборник (документ № 40) е напечатан изпратения от Хартвиг препис от самата

„Сръбско-Българска Военна Конвенция.
Към № 29.  Белград, 1912 г. – Твърде дове­рително.
Според смисъла и по силата на основните начала на чл. II от Договора за Дружба и Съюз, сключен между Сръбското и Българското Кралства и заради по-успешното водене на войната и пълното постигане на целите, набелязани от Съюза, утвърждават се след­ните постановления, имащи еднаква задължителна сила и важност, както и постановленията на самия Договор.
Чл. I. – Кралства Сърбия и България в случаите, предвидени в чл. I и II на Съюзния Договор и чл. I на Секретното Приложение към споменатия Договор, – се задължават да се притекат взаимно на помощ, а именно: България с военна сила поне от 200 000 человека, а Сърбия – със сила от 150 000 человека, подготвени за военни действия, както на границата, така и вън от пределите на техните територии.
В горе споменатото число не трябва да влизат бойците от резервните части, нито бойците от Сръб­ския III призив, нито бойците на Българското опълчение.
Гореспоменатите войски трябва да пристигнат на границата или зад пределите на държавната тери­тория в определеното от нуждите и задачите на во­енните действия направление, не по-късно от 21–дневния срок от минутата на обявяването на войната или известяването на едного от Съюзниците, за това, че е настъпило времето за съюзническите задъл­жения (casus foederis). Обаче и преди пълното изтича­не на споменатия по-горе срок – ако това отговаря на характера на военната операция и може да съдействува за успеха на войната, – договорният дълг задължава Съюзника да изпраща своите войски на бой­ното поле на отделни части, наспоред тяхното мобили­зиране и концентриране, не по-късно от 7-ия ден от обявяването на войната или настъпването casus foederis.
Чл. II. - В случай че Румъния нападне Бълга­рия, – Сърбия се задължава да обяви веднага война на Румъния и да насочи срещу нея, било на Средния Дунав, било на Добруджанския операционен театър своите войски в състав не по-малко от 100 000 че­ловека.
В случай, че Турция нападне България, – Сърбия се задължава да нахлуе в пределите на Турция, като от своите мобилизирани войски насочи не по-малко от 100 000 человека на Вардарския операционен театър.
Ако Сърбия в това време би се намирала вече, самостоятелно или заедно с България, във война с някоя друга държава, тя е задължена да отправи против Румъния или Турция всички намиращи се в нейно разпореждане свободни войски.
Чл. ІІІ. – В случай че Австро-Унгария нападне Сърбия, – България се задължава веднага да обяви война на Австро-Унгария и да насочи своите войски на число 200 000 человека в пределите на Сърбия за съвместни със Сръбската армия настъпателни или отбра­нителни действия против Австро-Унгария.
Тези задължения от страна на България спрямо Сърбия запазват силата и в случая, когато Австро-Унгария, над какъвто и да било предлог, по съгла­шение ли с Турция или без него, би въвела своите войски в Ново-Пазарския санджак и с това би принудила Сърбия, било да обяви война на Австро-Унгария, било да отправи войските, си в Санджака, за да защити своите интереси, и с това предизвика сблъскване с Австро-Унгария.
В случай че Турция нападне Сърбия, – България се задължава да нахлуе веднага в пределите на Тур­ция, като насочи на Вардарския театър една армия не по-малка от 100 000 человека от състава на мобили­зираните, по силата на чл. 1-ви от настоящата Конвен­ция, войскови части.
Ако Румъния нападне Сърбия, – България се задължава да започне нападателни действия срещу румънската армия, веднага щом тя премине през Дунава в пределите на Сърбия.
Ако България, в един от предвидените в настоящия член случаи, би се намирала вече, само­стоятелно или съвместно със Сърбия, във война с дру­га държава, – тя е длъжна да помогне на Сърбия с всички останали свободни войски, намиращи се в нейно разпореждане.
Чл. IV. – Ако Сърбия и България по предвари­телно взаимно съглашение обявят война на Турция, то двата съюзника, при отсъствие на други специални за случая, разпореждания, се задължават, от състава на своите мобилизирани по силата на чл. І от настоя­щата конвенция, войскови части, да насочат на Вардарския театър армия по численост не по-малка от 100 000 человека.
Чл. V. – В случай, че една от договарящите се страни обяви война на някоя трета държава, без предварително сношение и съгласие на другата страна, то последната се освобождава от задълженията изло­жени в чл. 1-ви на настоящата Конвенция; обаче тя все пак е задължена спрямо своята съюзница да държи дружествен неутралитет през време на войната, а така също немедлено да мобилизира не по-малко от 50 000 человека войска, с цел най-добре да огради свободата на движение за своята съюзница.
Чл. VI. – През времето на съюзните военни действия ни една от договорящите се страни не може да сключи с противника по-дълго от 24 часово при­мирие без предварително сношение и съглашение с другата договаряща се страна.
Договарящите се страни могат да водят пре­говори за мир и да заключат мирен договор само след предварително взаимно съгласие.
Чл. VII. - През време на войната, с войските на всяка от договарящите се страни и техните опе­рации се разпорежда техния законен командир.
Когато отделни отряди от състава на войските на двете договарящи се страни действуват против един и същи обект, – тогава общото командуване взема: над единиците с еднаква сила – старшият по чин командир; а над единиците с различна численост – старшият по положение командир.
Когато една или няколко отделни армии, принад­лежащи към състава на войските на една от догова­рящите страни, влязат в разпореждането на другата страна, то тяхното командуване се запазва за техния законен началник, който във всички стратегически опе­рации, обаче, се подчинява на главнокомандующия на страната в разпореждането на която е поставен.
В случай на съвместни военни действия против Турция, върховното командуване на Вардарския теа­тър, съгласно чл. IV от настоящата Конвенция, се предоставя на Сърбия, ако на този театър оперират нейните главни сили, надминаващи по численност бъл­гарските войски.
А в случай, ако главната сръбска армия не върши операции на Вардарския театър или нейните сили бъдат по-слаби от българските, – то главното коман­дуване на означения театър се предоставя на Бъл­гарския военноначалник.
Чл. VІІІ. – В случая, когато войските на двете договарящи се страни се намират под единолично ко­мандуване, то всички заповеди и разпореждания отно­сително стратегическите и технически операции, – ще се издават на двата езика сръбски и български.
Чл. чл. IX, X, XI, XII и XIII се отнасят до вто­ростепенни постановления за продоволствието и издръж­ката на съюзническите войски, до превозването на ра­нените и болните, погребението на убитите и т. н.
За разпределението на трофеите. За назначението на особни делегати при щабовете за взаимни сношения. За поправката на съобщителните средства. Относително различните други въпроси – предоставя се на начал­ниците на Генералния щаб на двете държави да влязат в бъдеще в по-нататъшни преговори.
Чл. XIV. – Настоящата Конвенция влиза в дей­ствие от деня на нейното подписване и остава в сила до изтичане срока на Договора за Дружба и Съюз, към който тя се прилага като съставна част.
Белград – София – 29 април 1912 г.
Подписали Конвенцията:
Крал Петър - Крал Фердинанд
Милованович - Гешев
Генерал Путник - Генерал-майор Фичев”

И така най-важния документ от Сръбско-българския договор е подписан и ратифициран; и за това веднага след подписването му от Петроград разпореждат да се отпусне на Фердинанда искания ... заем.

ІV. Документи из Тайната политическа архива на руското Министерство на външните работи.
Условията на тримилионния заем на цар Фердинанда. – Собственоръчната разписка на Фердинанда от 2 септември 1912 година (Факсимиле).

В заседанието на Народното събрание от 11 март 1917 год. (виж бр. 15 и 16 на „Соц[иалистически] Преглед”), др. Н. Харлаков, видински народен представител, е прочел и останалите документи от Руската тайна поли­тическа архива относително условията на тримилионния заем, даден от руското царско правителство на цар Фердинанда, за подписването на Сръбско-българския по­литически договор и Военната конвенция от 1912 г., с която България даваше съгласието си за дележа на Македония, и косвено се обвързваше да воюва със Сър­бия и Русия против Австрия и Централните държави в една евентуална европейска война.
Тия документи, напечатана в четвъртия сборник на Народния комисариат по Външните дела от 1917 год. са следните:

„№ 58. Условията за заема
До Негово Превъзходителство С. Д. Сазонов.
Твърде секретно.
Милостивий Государь
Сергей Дмитриевич,
Имам чест да препратя на Ваше Превъзходи­телство преписа от верноподаническия ми доклад, удостоен с Височайше утвърждение от 9 този юли 1912 год., относително приемането за сметка на Дър­жавното Казначейство ежегодния разход от 60 000 франка, равни по паритет на 22 500 рубли, които съставляват част от погашението по отпускания на Бъл­гарския Цар Фердинанда заем от 3 000 000 франка.
От тоя доклад, Ваше Превъзходителство ще бла­говолите да видите, че се предполага да се даде на Българския Цар Фердинанд от сумите на министер­ството на Императорския Двор заем от 3 000 000 франка със срок 25 години и 7 месеца, считани от деня на неговото даване.
Според този заем, Цар Фердинанд ще плаща 5 % годишни лихви, т. е. 150 000 франка, а Дър­жавното Казначейство за погашението на тоя заем ще доплаща на Министерството на Императорския Двор по 60 000 франка според точно направената сметка.
Вследствие на това имам чест най-покорно да моля Ваше Превъзходителство да не отказвате да ме уведомите за съгласието на Цар Фердинанда да получи този заем на указаните условия, а така също по какъв начин ще бъде угодно на Негово Царско Вели­чество да го получи.
Ползувам се от случая да Ви моля, Милостивий Государь, да приемете уверението в съвършеното ми почитание и искрена преданост.
(подп.) Коковцев.
12 юли 1912 г. № 51.”
* * *
„№ 59. Разписката
София, 6 октомври 1912 г.
До Негово Високопревъзходителство С. Д. Сазонов
Твърде поверително.
Милостивий Государь
Сергей Дмитриевич,
Като се позовавам на моите лични секретни те­леграми, имам чест при настоящето да препратя на Ваше Превъзходителство заемното писмо на заинтере­сованото лице от 2 септември тази година.
Приемете, Милостивий Государь, уверение в дъл­бокото ми уважение и съвършена преданост, с които имам чест да бъда на Ваше Превъзходител­ство покорен слуга.
(подп.) Неклюдов.”

„Аз долуподписания удостоверявам с настоя­щето, че днес, 2 септември 1912 година, получих на заем от Руското Правителство сумата в размер три милиона франка в злато, която се задължавам да заплатя на същото Руско Правителство заедно с припадащите пет процента годишно за ръст и погашение, или всичко се задължавам да изплащам с еднакви полугодишни платки в размер седемдесет и пет хиляди франка златни всеки първи март и първи септември, начевайки от първи март 1913 година, до окончателното пога­сяване на цялата заета сума в продължение на двадесет [и] пет години и седем месеца. Изплащането на гореспоменатата сума гарантиран специално със соб­ствения мой недвижим имот, който се намира в Бъл­гария в околността на гр. София, а именно с частно мен принадлежащия като собственик Дворец под названието Дворец „Врана", с всички приписани към тозн дворец други постройки и земята на пространство четири милиона квадратни метра, оценявани на около три милиона франка златни.
В удостоверение на всичко гореизложено подписвам.
Гр. София, 2 септември 1912 година.
Фердинанд".(22)

И така, нека рекапитулираме фактите и данните.
На 9 юли 1911 год. се закри V Велико Народно Събрание, което измени чл. 17 от Конституцията даващ право на цар Фердинанда да сключва тайни по­литически договори с чужди държави без знанието на Народното представителство.
Веднага след това руската, сръбската и българ­ската царски дипломации се залавят за работа по сключването на сръбско-българския политически съюз върху дележа на Македония. Тези преговори продъл­жават до 29 април 1912 година.
През септември 1911 г. министърът на финансите Тодор Тодоров, а след него и началникът на Тайния кабинет на Фердинанда, Добрович, се явяват пред руския посланик в София А. Неклюдов, да го молят да посредничи пред руското правителство за отпущането на един заем на цар Фердинанда от 3 000 000 лева, като описват с черни краски „плачевното положение на финансите на бъл­гарския дворец". Неклюдов, който добре познава и финансите на цар Фердинанда и неговата алчност, обещава да направи тая услуга.
В това, време преговорите за сръбско-българския съюз продъджават.
На 12 ноември 1911 г. Неклюдов пише своето „частно, твърде секретно" писмо до товарищ министъра на външните работи А. А. Нератов, в което настоява да се даде искания от Фердинанда заем „без всякакъв пазарлък", бързо, съвършено неглас­но и любезно, както подобава между джентлемени, за да се тласне окончателно Фердинанд и българската политика в обятията на руската политика.
Руското правителство очевидно се е съгласило, то е обещало да даде искания „заем". Преговорите за сръбско-българския съюз продължават. Заемът е обещан, но не се дава.
На 29 февруари се подписва политически „Дого­вор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия". Заемът още не се дава.
15 дни след неговото подписване се, започват преговорите за Военната конвенция между България и Сърбия. В началото на април сръбското правителство изработва един проект, който българското правител­ство не е могло да възприеме изцяло, защото са въз­никнали спорове по въпроса за съвместното командуване. Обещаният заем още не се дава. В края на месец април 1912 год. началниците на двата Генерални щаба Путник и Фичев се събират в Буково, около Неготин (Сърбия), изработват окончателния текст на Воен­ната конвенция и на 29 април я подписват. – Зае­мът още не се дава.
Крал Петър веднага я ратифицира, а Фердинанд в продължение на цял месец се колебае да я рати­фицира, поради което той се скрива в двореца Врана и не приема дори и министрите си. При тия условия, разбира се, че руското злато, макар и обещано, още не му се дава.
Към 20 май Фердинанд най-сетне ратифицира Конвенцията, и Спалайкович бърза да я занесе в Белград, където пристига на 21 май. На 22 май 1912 г., руският посланик в Белград Н. Хартвиг, пише на Сазонова за това и му изпраща препис от най-важните постановления на тая Конвенция. Писмото на Хартвига пристига в Петербург през юни.
Сега вече няма никакви пречки за отпущането уго­ворения заем от 3 000 000 златни франка на Цар Фердинанда. В края на юни или началото на юли 1912 г. руският министър на финансите Коковцев представя на Императора своя доклад, да разреши отпущането на тоя заем от сумите на Министерството на Императорския Двор, с условие, Фердинанд да плаща в продължение на 25 години и 7 месеци го­дишно по 150 000 франка, които съставляват по 5 % годишни лихви, а Руското Държавно Казначейство да до­плаща на Императорския Двор по 60 000 франка го­дишно за погасяването на тоя заем.
На 9 юли 1912 г. императорът дава съгласието си. На 12 юли Коковцев съобщава това на Сазонова и го моли да вземе съгласието на Фердинанда относи­телно условията, а така също „как ще бъде угодно на Негово Величество да получи златото".
През юли и август очевидно се съобщава това на Фердинанда, получава се неговото съгласие, както и указанието, как и где да му се броят парите. До края на м. август златото пристигна в София и на 2 септември се брои на цар Фердинанда, срещу собственоръчно написана и подписана от него разписка.
На 2 септември Фердинанд получава от Рус­кото правителство 3 000 000, и словом три милиона златни франка, а на 17 септември същата година Бъл­гария и Сърбия обявяват обща мобилизация на всички свои въоръжени сили за война срещу Турция, която се обявява на 5 октомври. С една реч, след получа­ването на златото веднага се туря в действие сръбско-българската Военна конвенция и съюзния договор, за дележа на Македония и разграбване на турското наследство.
На 5 октомври се обявява войната, а на 6 ок­томври 1912 год. руският посланник в София А. Неклюдов бърза да изпрати по С. Д. Сазонова, руския министър на Външните работи, „заемното писмо на за­интересованото лице от 2 септември (разписката на Фердинанда)".
…………..
Подкупът на цар Фердинанда, чрез който бъл­гарската политика бе вързана за колесницата на руската царска политика, е направен във формата на заем, който уж ще се изплаща в продължение на 25 го­дини, за да може руското правителство да има Ферди­нанда вързан в ръцете си в продължение на целия тоя период. Че това не е заем, а подкуп, за това свидетелствува обстоятелството, че фактически не е внесена нито една от уговорените полугодишни вноски, за погасяване на лихвите, когато според условията първата вноска от 75 000 лева трябваше да се внесе на 1 март 1913 година. Цар Фердинанд се оплак­ваше, че е много заборчал и че за него било съсипателно да дългува на Българ[ската] Народна Банка 2 000 000 с 7 % годишни лихви, че за него било твърде унизи­телно всяка година да променя полицата си на Народната Банка, и да зависи от „това емисионно, но в същност не държавно учреждение". В действителност обаче, той никога не е променял полицата си към Бълг[арската] Народна Банка, нито пък е плащал лихвите й. Защото полицата му е минавала по книгите на Бълг[арската] Народна Банка, като безимен съкровищен бон, секретът на който е знаел само управителят на Бан­ката (тук се крие тайната за несменяемостта му...). Сво­ите задължения към Банката Фердинанд не плати и след получаването на трите милиона франка руско злато, макар че с тях той искаше да ликвидира това унизително уж за него задължение. Своята по­лица към Бълг[арската] Народна Банка, той уничтожи едва неделя преди абдикацията си, като прехвърли задъл­жението си към друго лице, т. е. като замени старата полица с нова полица, която ще продължава да минува по сметките на банката като заем срещу безимен съкровищен бон на един персонифициран фалирал институт.
………....    
Когато на 11 март 1917 година напечатаните сега документи бяха изнесени от трибуната на Народ­ното събрание, впечатлението бъше потресаващо между депутатите и публиката. Нито един депутат, нито един министър нема смелостта да се застъпи за честта на своя господар. В същото заседание бившият министър Тодор Тодоров беше заставен да потвърди факта за водените от него преговори. Той заяви, че действително през 1911 година, между него и руския посланик е станало дума за трудното финан­сово положение на двореца и за един частен заем на Фердинанда в Русия, но какво е станало, по-сетне, той не знае. Мълвата за подкупа на Фердинанд бързо се разнесе из столицата и провинцията. В двореца настана грозна суматоха и буря. Никой не можеше да се доближи до разсвирепелия рушветчия, без да бъде малтретиран. Под наркоза на спирта, който задуша­ваше уязвеното честолюбие, хвърчаха бутилки, най-улични унгарски и български псувни, раздаваха се ще­дро плесници и ритници... Радославов е бил най-безпощадно изруган, защото не защитил нито с една дума господаря си, когато той не прощавал никому в Камарата и най-малкото обвинение против последния свой стражар...
Един от видните правителствени депутати, току-що завърнал се по онова време от Букурещ, раз­казва за срещата си с едно от най-приближените до Фердинанда лица, няколко дни след това, което носе­ло отпечатъка на дворцовите свирепи буйства... –„Какво ви е, Ваше Височество, да не би да се безпокоите за военното положение на България, за съдбата на Доб­руджа?... - Уверете Негово Величество Царя, че всичко отива добре, Добруджа цяла ще бъде наша. Успокойте се, успокойте и него. Всичко отива добре, отлично!" Депутатът не можал да разбере слабото действие на благоприятните вести донесени от Бу­курещ, предавани на това високопоставено по рож­дение дворцово лице, докато не срещнал едного от дворцовите офицери, който му разказал за зверщините, които се разиграват в двореца в свръзка с раз­критията по подкупа на Фердинанда, същият Ферди­нанд, който през 1913 година, обвинил Данева, че продал България на Русия за един милион рубли...
Същият депутат на 3 октомври 1918 година, в деня на Фердинандовата абдикация, казваше: «Про­четените в Камарата документи за Цар Фердинанд бяха последния морален удар, които го съкрушиха. Те го направиха невъзможен повече в България и той трябваше да си отиде”.
Струва ни се, че тоя почтен депутат не бе на­пълно прав, защото, перефразирайки думите на Неклюдовия рапорт Фердинандовия подкуп, ние можем да кажем: „Човек, който е способен да търгува със своето политическо влияние, бидейки на трона или до трона – няма никакъв морал.” Подобни хора отстъпват полесражението не вследствие на някаква морална необходимост, а под натиска на грубата сила. Фердинанд бе изгонен под натиска на грубата сила на въстаналия въоръжен български народ, който даде повече от 2000 жертви пред вратите на София.
Публ. в сп. „Социалистически преглед”, бр. 15, 16, 19, 20. С., 14 юни – 19 юли 1919 г.
--------------------
БЕЛЕЖКИ:
(1) Никола Иванов Харлаков (1874, Габрово – 1927, Москва), български политически деец, учител, публицист; член на ЦК на БРСДП и представител в Международното социалистическо бюро, секретар на Общия синдикален работнически съюз, създател на  Работническа комунистическа партия, която по-късно се влива в БКП (т.с.); участник в Македоно-одринското освободително движение - ВМОК, ВМОРО, Македонската федеративна организация и ВМРО (обединена); редактор на в. „Реформи“, сп. "Пролетарий" (1905–1908), главен редактор (1924–1927) на печатния орган на Балканската комунистическа федерация "La Federacion Balkanique" и на редица други вестници и списания - „Учителски другар“, „Начало“ и др.; депутат в ХVI-то и ХVII-то ОНС (1913–1919) като независим социалист. Взема участие в Балканските войни (1912–1913) и в Първата световна война (1915–1918).
(2) Параграф 2 от Тайната спогодба между България и Германия, подписана в София на 24 август 8/ 6 септември 1915 г. третира въпроса за Южна Добруджа и корекция на Берлинския договор. Дословно текстът гласи: „В случай че Румъния, през време на настоящия конфликт, без всяко предизвикателство от страна на Българското Правителство, на­падне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съ­гласи, щото България да анексира отстъпените с Букурещкия Дого­вор територии на Румъния, както и да се направи една поправка на румъно-българската граница, опре­делена от Берлинския Договор.” Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. Съст. Ц. Билярски. С., 2009, с. 138.
(3) Става дума за тайното приложение към Сръбско-българския съюзен договор от 29 февруари / 13 март 1912 г., където се определят и безспорната и спорната зона в Македоиня. Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947), с. 75-77.
(4) Дмитрий Константинович Сементовски-Курило, руски дипломат; дипломатически агент и генерален консул (1906-1909) и пълномощен министър (1909-1911) в София.
(5) Става дума за Сборника секретни документи от архива на бившето Министерство на външни работи. Издание на Народния комисариат на външните работи. Петроград, Декември 1917 година, стр. 168-179. (ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 440, л. 1-5. Препис. Ръкопис на руски език.) Цялостият превод на български език вж. в Цар Фердинанд – циник, измамник, лицемер. Съст. Ц. Билярски. С., 2009, с. 78-83.
(6) А. Д. Нератов е същевременно шеф на Тайната дипломатическа преписка и Тайната архива при Министерството на външните дела. Бел. „С.П.”. Анатолий Анатолиевич Нератов (1863–ок.1929), чиновник в Азиатския департамент и заместник-министър на външните работи на Русия (1910-1917).
(7) Анатолий Василиевич Неклюдов (Нехлюдов), род. 1856 г., камерхер, действителен статски съветник, дипломат, посланик в София (1911-1913), посланик в Стокхолм (1913), съветник в Руското посолство в Париж, извънреден посланик и пълномощен министър в Швеция (1914-1917), посланик в Мадрид (април-август 1917), от 1917 г. е в емиграция; масон.
(8) Сергей Дмитриевич Сазонов (1860-1927), руски дипломат, министър на външните работи на Русия (1910-1916), посланик в Лондон (1916-1917).
(9) Клементина Сакскобургготска (1817-1907), княгиня, майка на цар Фердинанд и дъщеря на френския крал Луи Филип Орлеански.
(10) Милан ІV Обренович (1854, Яш – 1901, Виена), сръбски княз (1868-1882) и крал (1882-1889), син на Милош І Обренович.
(11) Владимир Николаевич Коковцев (1853-1943), руски държавен и политически деец, финансист и банкер, граф (от 1914 г.), държавен-секретар и член на Държавния съвет, сенатор, министър на финансите на Руската империя (1904-1914 г., с прекъсване 1905-1906), председател на Министерския съвет (1911-1914), от 1918 г. е в емиграция.
(12) Митрополит Фирмилиан (1852, Белград – 1903, Белград), приема монашески сан през 1869 г., възпитател на сръбския крал Александър Обренович, архимандрит на Сръбската православна църковна община в Чикаго (от 1891), администратор на Гръцката митрополия в Скопие (от 1897), скопски патриаршески митрополит (1902-1903). Заради неговото ръкополагане за скопски митрополит възниква т.н. Фирмилианов въпрос, който е разрешен под натиска руската дипломация, Вселенската патриаршия и сръбското правителство пред Високата порта и поради пасивността на русофилските правителства в България. Неговото назначение е първата най-голяма победа на сръбската пропаганда в борбата й с Българската екзархия в Македония. Умира в Белград, но по негово желание е погребан в Скопие в двора на църквата “Свети Спас” в Скопие. След смъртта на Фирмилиан начело на Скопската митрополитска катедра са назначавани също сърби за митрополити – Севастиан (1904-1905) и Викентий (1905-1915).
(13) Стефан Паприков (1858, Пирдоп – 1920, София), генерал. Началник-щаб на Западния корпус по време на Сръбско-българската война (1885). Министър на войната (1899–1903), министър на външните работи (1908–1910), пълномощен министър в Петербург (1906, 1910–1912), член на българската делегация на Лондонската мирна конференция през Балканската война (1912-1913).
(14) Димитър Петков (1858, с. Башкьой, Тулчанско – 1907, София), общественополитически и държавен деец, журналист, лидер на Народнолибералната (Стамболовистка) партия, кмет на София (1887–1893), министър–председател (1906–1907). По това време е министър на вътрешните работи в правителството на ген. Р. Петров.
(15) Д-р Петър Гудев (1863, Градец – 1932, София), политически и държавен деец, член на Народнолибералната (Стамболовистка) партия. Председател на XII Обикновено народно събрание (1905–1907), министър-председател и министър на вътрешните работи (1907–1908). Под псевдонима Б. Петвеков издава през 1908 г. "Историята на Източния въпрос преди Освобождението на България".
(16) Александър Радев (1864, Битоля – 1911, Виена), министър на правосъдието в правителствата на П. Каравелов и д-р Ст. Данев и на народното просвещение в Даневото правителство.
(17) Светислав (Света) Симич, сръбски дипломатически представител в София, началник на Просветното отделение в сръбското Министерство на външните работи, един от ръководителите на сръбската пропаганда в Македония, началник на Консулския отдел във Външно министерство в Сърбия.
(18) Николай Генрихович Хартвиг (Гартвиг) (1857, Кавказ – 1914, Белград), руски дипломат (1875-1914), от немски произход, посланик в Персия (1905-1907), бил е на дипломатическа работа в България и в Близкия изток; участва в мирните преговори с Япония след Руско-японската война, извънреден и пълномощен посланик в Сърбия (1909-1914).
(19) Генерал-войвода Радомир Путник (1847-1917), сръбски военачалник, участник в Сръбско-турската война (1876), в Сръбско-българската война (1885), началник на Сръбския генерален щаб, командващ сръбските войски през Балканската война (1912-1913) и в началото на Първата световна война, военен министър (1904-1905, 1906-1908, 1912). Ген. Иван Фичев (1860-1931), министър на войната (1 септември 1914 - 6 август 1915) в правителството на д-р В. Радославов. През Балканската война е началник-щаб на Действащата армия, член на Българската делегация, подписала Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.), пълномо­щен министър в Румъния (1921-1923), член на БАН. Вж. Ив. Фичев, Балканската война (1912-1913). Преживелици, бележки и документи. С„ 1988.
(20) Петър І Карагеоргиевич (1846, Белград – 1921, Белград), сръбски крал 1903-1921), възкачил се на сръбски престол след убийството на крал Александър Обренович, син на княз Александър и баща на крал Александър І Карагеоргиевич.
(21) Мирослав Спалайкович, сръбски дипломат, пълномощен министър в София (1911-1914).
(22) По-долу на с. 8 и 9 е отпечатано факсимиле от саморъчно написаната и подписаната от Фердинанд разписка на руски език, което е озаглавено: „Фотографическа снимка. От собственоръчно написаната и подписана от цар Фердинанда разписка. (факсимиле).

* * *

III.

КАКВО ПОЛУЧАВА ЦАР ФЕРДИНАНД ОТ ГЕРМАНИЯ

Дебатът от бюджета на Райхсвера. – Получените от бившият цар суми. – Размера на получената днес пенсия.

Берлин, 19 март. В днеш­ното заседание на Райхстага станаха разисквания по бюдже­та на Военното министерство. Говориха най-напред докладчикът социалдемократ и министъра на войната Грьонер. Протестираха срещу твърдени­ята, че Германия се въоръжа­вала тайно. Министърът се надява, че в Конференцията в Женева ще се отдаде справедливост на Германия, която трябва да бъде приравнена по отношение на въоръженията с останалите държави. Само та­ка може да се заличат и забравят миналите спомени. Поиска да се вземат легални мерки срещу ония, които разпространяват неверни сведения в чужбина за тайни въоръжения на Германия.
След него взе думата комунистическият депутат Хинденбергер, който между другото са спря върху намесата на България във войната. Той про­чете документи, за които поддържа, че са официални и че бившият цар на България бил получил от Германия в навечерието на българската намеса във войната 25 милиона марки. След войната когато бившият цар се настанил в Германия, той получил на два пъти от германското пра­вителство по един милион марки. Сега той получава от държавното германско съкровище една годишна пенсия от 120 000 марки. Последната била отпусната от републикан­ското правителство, благодарение на застъпничеството на председателя на републиката, когато министър на финансите в Германия е бил социалдемократа Хилфердинг.
Публ. във в. „Утро”, бр. 6473, С., 21 март 1931 г.

* * *

БИВШ БАЛКАНСКИ ЦАР - ГЕРМАНСКИ ДЪРЖАВЕН ПЕНСИОНЕР

При второто четене на военния бюджет комунистическия депу­тат Книпенбергер изнесе тайните финансови връзки на живеещия в Кобург бивш български цар Фердинанд с германското правителство. Той се позова на едно поверително писмо на Финансовото министер­ство. Според служебната стенограма на Райхстага от 19 март т.г. Книпенбергер е казал дословно:
„Всички осигурявания, които бяха обещани на царя през 1915 г. по повод неговото влизане във войната, са изпълнени напълно. Това значи, че на царя е казано: ако тръгнеш с нас, ще получиш толкова и толкова. Това е, което по-късно наричаха верността на Нибелунгите. Царят е получил сумата 25 милиона марки. Въз основа на това пла­щане той е потвърдил писмено, че с това са изпълнени обещанията на германското правителство от 1915 г.
Въпреки тази писмена декларация царят се е опитал отново да получи нови средства от германската държава. Молбите му са под­крепени от Външното министерство и Бюрото на председателя на Райха. Като се има предвид общоизвестната търговска обиграност на царя и на неговия адютант и финансов съветник генерал Петър Ган­чев, не може да се приеме, че сумата от 25 милиона марки е била вложена в банкови сметки или спестовни каси, а по всяка вероятност в скъпи вещи, ценни книжа или девизи. Въпреки че с изплащането на тази сума царят е бил окончателно удовлетворен, германското прави­телство е отстъпило на повтарящите се настоявания и отново му е изплатило на два пъти чрез пълномощния министър Грюнау един ми­лион марки. Освен това е била заплатена и още една малка сума, която не е отбелязана в документите.
С встъпването в длъжност на сегашния президент на Райха Хинденбург царят е представил отново настоятелна молба за по­нататъшни плащания. Кабинетът се е отзовал на тази молба и решил да му се осигури веднага една годишна рента от 60 000 марки, пла­тима първия път веднага, а за в бъдеще това да става на 1 април всяка година.
Тази сума бе много малка за царя и той я отказа. В отговор на новите постъпки относно размера на рентата кабинетът реши да я увеличи на 100 000 марки. Царят отказа да приеме и тази сума. Въз основа на нови преговори кабинетът реши рентата да се увеличи на 120 000 марки и да се отпуска пожизнено.”
Въпреки големия отзвук на тези съобщения на Книпенбергер правителство продължава да пази пълно мълчание. Необходим бе един втори удар, за да може да си развърже малко езика.
На 25 март т.г. при третото четене на бюджета на Финансовото министерство комунистът Тоглер запита според служебната телегра­ма:
„С какви средства от Министерството на финансите, Министер­ството на външните работи, бюджетът на канцлера или на президен­та е бил изплатен бланкочек на Райхсбанк на сума 500 000 марки, който пълномощникът на българския цар генерал Ганчев е осребрил на 25 февруари 1931 г.
Господин министре, как може да се обясни, че вие в това тежко време, когато се зачеркват в държавния бюджет и последните суми за прехраната на децата и за семейните помощи, така щедро предос­тавяте 500 000 марки на този бивш български цар? Ако това не ви е известно, запитайте министерския съветник Кюсел Глагау от вашето министерство, той ще може да ви разкаже нещо по този въпрос. Също и държавният секретар д-р Майснер би бил в положение да ви даде точни сведения, че този бланкочек е бил изплатен в края на февруари т.г. редовно и незабавно на генерал Ганчев.”
Може би позоваването на държавния секретар д-р Майснер съдържа ключа за разкриването на този финансов роман? Правител­ството го третира засега като една книга затворена със седем ключа. На добре обоснованото запитване на Тоглер финансовия министър Дитрих отговори съвсем кратко: „Що се отнася до случая с бившия български цар, то аз не съм готов да дам сведения по въпроса. Не съм компетентен, затова не мога да го обсъждам сам... Бих предпо­чел да отнесем случая, който произхожда от войната, в комисията на Министерството по външните работи.”
На правителството ще бъде удобно, ако случаят се разисква в комисията по външните работи. Там ще бъде окончателно погребан, понеже нейните обсъждания са поверителни.
Много богатият български цар Фердинанд като добър фамилен баща не вложи своето собствено състояние в страната на обичните си поданици, а в Английската банка в Лондон. Когато през 1915 г. той възнамеряваше да започне война против Сърбия за уголемяване на страната си, бяха водени преговори с германското правителство, за които и сега не е оповестено нищо автентично. Положително се знае само, че Фердинанд е бил склонен да не изтегли своите влогове от Английската банка, тъй като това би породило най-голямо съмнение у Съглашението. За да се откаже от това, бе му осигурено едно обез­щетение.
Според твърдението на двамата оратори бившият цар е получил досега от държавните средства следните суми:
1 През 1921 г., т.е. в началото на инфлацията, еднократно обезщетение от 25 милиона марки, за което тогава е заявил, че е за­доволен.
2 На два пъти досега на незвестни дати по 1 милион марки чрез посредничеството на пълномощния министър Грюнау.
3 Един път му е била изплатена неизвестна сума.
4 На 29 март 1931 г. 500 000 марки чрез посредничеството на генерал Ганчев.
5 Една пожизнена годишна рента от 120 000 марки.
Ако посочените суми не бяха точни, правителството би излязло срещу комунистическите оратори с едно опровержение, вместо да се задоволи с бягството на Дитрих в тъмнината.
Това, което прави случая особено отблъскващ, е, че и в държавния бюджет не са отбелязани никакви изплащания на бившия цар. Всичко се е вършило тайно. От някой поверителен фонд? Тогава би било желателно да се знае от кой? Този поверителен фонд е зло­употребяван, поради което следва да бъде зачеркнат от следващия бюджет.
Особено възмутително изглежда обременяването на държавните финанси с една продължителна рента.
Естествено има известна трагедия в съдбата на седемдесетгодишния бивш цар - от висините в пропастта. Обаче какъв бе той, ако не един хазартен играч, който влезе във войната, без да бъде прину­ден? Той заложи на губеща карта. Това той следва да заплати.
Но германския народ не следва да заплаща погрешните сметки на чуждите монарси. Милионите живеещи в страната, десетките хи­ляди пръснати в чужбина германци, които по-рано бяха състоятелни, днес живеят с грижи и в немотия и трябва в напреднала възраст да понасят непосилни лишения. А те не бяха никакви играчи на хазарт, а само жертви на съдбата. Фердинанд игра и загуби. Пострадалите от войната и от инфлацията германци не залагаха, а бяха залагани. Обаче никой не мисли даже да помисли да ги обезщети поне отчасти.
Достатъчно лошо е, че нашите собствени князе начело с виновния Вилхелм II са така щедро обезщетени. Но да се плаща сметка на чуждестранни князе - благодаря!
X. И. Герлах
Пуб. във в. „Ди Велт ам монтаг”, Берлин, бр. 15, 13 април 1931 г. и в. „Дума”, г. I, бр. 128, София, 9 август 1990 г., с. 5. (С. Хаджихристов, Милиони марки за Фердинанд. Неизвестни факти за монарха.) Публикацията във в. „Дума” се предхожда от следната бележка на С. Хаджихристов “Дипломатът Любен Златаров, работил преди Втората световна война в българските легации във Виена, Букурещ, Берлин и Москва, остави бележки, съхра­нявани в Министерството на външните работи. В тях той разказва и за откритите от него факти за сделката на цар Фердинанд с Вилхелм II, която е изиграла решаваща роля за участието на България в Първата световна война. Поместваме няколко стра­ници от тези бележки.” А бележката на Л. Златаров към статията от немския вестник има следното съдържание: “През пролетта на 1931 г. в германския печат се появяват подробни публикации относно сумите, които бившият български цар Фердинанд е получавал от Германия. Българският печат тогава не обнародва абсолютно нищо по този въпроси, очевидно да не засегне цар Борис. Най-обстойната статия е поместена в берлинския вестник „Ди Велт ам Монтаг” в бр. 15 от 13 април 1931 г. под заглавие „Бивш балкански цар - германски държавен пенсионер”. Превеждаме пълният й тек­ст от оригинала."