ЕДИН АВТЕНТИЧЕН РАЗКАЗ ЗА БЪЛГАРСКАТА СЪПРОТИВА СРЕЩУ СРЪБСКИТЕ ЗЛОДЕИ

Като гледаме какво е сега положението в Македония и примирението и пригласянето на тамошните българи пред сърбоманските издевателства над тях искаме да покажем, че в миналото съпротивата там не е преставала. Веднага след Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.), узаконил първата национална катастрофа, терорът и насилията над нашите сънародници се засилва. Над българите в Егейска и Вардарска Македония гръцките и сръбските поробители осъществяват истински геноцид, а оцелелите наши сънародници са подложени на пълна денационализация, надминаваща дори петвековното турско робство. Засилва се и съпротивата на българите, сменили турското робство със сръбско и гръцко. Въстават българите в Тиквешията, в Охридско, в Кичевско и в Дебърско. Въпреки героизма на въстаниците, въстанията са жестоко потушени и са дадени нови скъпи жертви. Българските земи се обезкръвяват тъй като се увеличават и бежанските потоци към свободна България. Сръбските и гръцки окупатори закриват българските общини, църкви, училища и читалища. Спират да излизат и печатаните в Цариград, Солун и Битоля български вестници и списания.


Сърбия, подкрепяна от лъжливия „арбитър“ - руския император Николай ІІ, започва най-усилено да се готви за война, като един терористичен акт ще се превърне само за броени дни в повод за световна война. След Сараевския атентат Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Излязла победителка от Балканските войни нашата западна съседка не само е с повишено самочувствие на първостепенна военна сила, но и продължава въоръжаването и дооборудването на армията си. Свикват се наборите за попълването и създаването на нови военни части.
За един такъв случай разказва в краткия си спомен революционера и участник в освободителните борби на македонските българи Панчо Тодоров. Сръбските окупатори, за да покажат публично пред света, че в Македония живеят не българи, а сърби свикват войнишките набори от македонски българи, за да хвърлят на очертаващия се фронт срещу Австро-Унгария и Германия и решават те да бъдат заклети във вярност пред сръбския крал пред очите на специално поканени чуждестранни журналисти. Сръбските военни власти в Крагуевац не успяват да осъществят замисленото, тъй като този опит завършва с бунт на свикания набор от македонски българи. Тази операция е ръководена от довчерашния сръбски военен аташе и участник в Букурещката конференция генерал Д. Калафатович.
Колкото и да е невероятно, но за това първи съобщават сръбските опозиционни вестници. А от българска страна пред цивилизования свят публично тази история е изнесена от видния български историк, публицист и дипломат Симеон Радев, родом и той от Македония. Във френскоезичното издание на книгата му „Македония и Българското възраждане“ през 1918 г., използвайки информацията от тогавашната сръбска преса и разказа на Панчо Тодоров пише:
„В XX в. обаче не може с терор да се измени душата на един народ. Колкото по­вече се усилваше сръбската тирания, толкова повече растеше пламъкът и смелостта, с които македонците манифестираха своето бъл­гарско съзнание.
Да цитираме само един от хилядите епизоди: през април 1914 г. щипянските новобранци отказаха да положат клетва за вярност на сръбския крал.
Ето как разказва тоя епизод един очевидец в “Радничке новине“:
„Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден бяха променили на­строението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дой­доха командирът и свещеникът и церемо­нията почна.
Свещеникът напомни на синовете на „Нова Сърбия“, че трябва да бъдат верни на отечеството и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава.
„Новоосвободените“ слушаха тази патриотическа реч неми и с наведени очи.
Изведнаж отдалече се разнесе вик: „Не искаме да се кълнем“. Цяла дружина като един човек отказваше да положи клетвата. Смятам безполезно да описвам по-нататъшните събития. Ще прибавиме само, че две от­деления от 1-ия полк оградиха с ножове на пушките своите „новоосвободени“ братя.
„Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже.“
Ето сега разказът на един от тия ге­роични новобранци, който бе взел участие в тая спонтанна манифестация и който бе само ранен, Панче Тодоров:
„При четене клетвата от свещеника, ние, щипските новобранци, заявихме, че не ще положим клетва. В същото време един слаб вик „ура“ се чу от съседната група. Ведна­га тоя вик бе подхванат от всички страни и надалече се разнесе: „Да живее цар Фердинанд,“ „Да живее българския народ“. Всич­ко се обърка. Офицерите с извадени сабли се нахвърлиха върху нас. Ние се защища­вахме както можахме.“
Отпорът на македонците на сръбските притеснения щеше да вземе чисто революци­онна форма – защото комитетите се реорганизираха и четите се появиха отново, – ко­гато избухна Европейската война.“
Пълният разказ на Панчо Тодоров, който ще може да прочетете по-долу за пръв път е публикуван през 1933 г. във вестника на Иван-Михайловата ВМРО „Свобода или смърт. Революционен лист“.
Заедно с неговия спомен е поместена и следната кратка биографична справка:
„ПАНЧО ТОДОРОВ
Убит той на 26. март 1933 г. в Хасково от престъпните оръдия на изменниците-предатели, които от пет години насам злодействуват из България.
Панчо Тодоров има големи заслуги пред олтаря на македонската свобода. Родом е от Щип, от сиромашко, но патриотично семейство. Взимал е живо участие в революционната борба в Македония. През турско време, а и по-късно, през първия сръбски режим, е бил четник. Участвувал е в известния бунт на македонските мла­дежи – новобранци в сръбската армия в Крагуевац. В тоя брой на „Свобода или смърт“ даваме неговия разказ за тоя сериозен жест на младите македонци.
Докрая на живота си Панчо Тодоров живя с мисълта за своето поробено отечество, като не престана нито за миг да работи за успеха на македонското освободително дело. Панчо загина едва 40 годишен, като председател на Македонското братство в Хасково, дето се е ползувал с голяма обич и уважение както между нашата емиграция в тоя град, така и всред местното гражданство. Бог да го прости!“
Тук искам да допълня разказа на Панчо Тодоров и с не до там известни факти. Македонските българи, които служат в сръбската армия и са хвърлени на фронта срещу австрийците масово се предават в плен. Австро-Унгария, която скоро ще стане съюзник на България във войната, предава тези военопленници на българските военни власти. Тези наши сънародници всичките веднага се записват доброволци в българската армия и голяма част от тях служат в 11 Македонска пехотна дивизия, която се окичва с бойна слава в боевете при Криволак, завоя на Черна и бойните полета на Македонския фронт.
Предлагам Ви да прочетете разказа на щипянина Панчо Тодоров - този бележит български революционер, за когото днес малцина си спомнят.

 

Цочо В. Билярски

БУНТЪТ В КРАГУЕВАЦ НА МЛАДИТЕ МАКЕДОНЦИ, ВЗЕТИ ДА СЛУЖАТ В СРЪБСКАТА АРМИЯ.

(По разказа на Панчо Тодоров, родом от Щип, убит от предатели на 26 март т. г. в Хасково)

През 1914 год. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. От Щип бяха взети около 40 души. Според наредбата, в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, Кочанско, Кратовско, Щипско и други места и се образува така нареченият Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. На тръгване Щипското гражданство беше излезнало да ни изпрати.
Във Велес ни качиха на трена. Бяхме около 1000 души. Из пътя прека­рахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението в Крагуевац би­ло предварително съоб­щено да излезе на га­рата, за да посрещне първите македонски но­вобранци. И, действител­но, на гарата беше излязъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.
Още от първите дни офицерите в ка­зармата се мъчеха да бъдат много внима­телни с нас и се ста­раеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски вой­ници. Ние веднага раз­брахме, че с това тяхно необикновено внима­ние се цели нещо. Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към притъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те – офицерите – при­бягнаха и до друго едно средство. Раздадоха пло­чи на всички новобран­ци, както това правеха нашите учители в пър­во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски, като ни караха да пишем: „Яз съм сърбин, сръбски син“, „Име ми е Радивой“. Също така ни караха да научим и да пишем клетвата. Разбрахме, какво целят с тези си маневри сърбите, та рекохме да се противопоставим. Първи ние, щипяни, подкрепени от гра­жданите между нас, и ония селяни, които бяха гра­мотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отде­ление сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме учили друг език и че сега трябва да научим сръб­ския език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Не­доволството от това се изрази най-ярко, като счупихме плочите. Ини­циаторите за тая ни постъпка бяхме аз и Пан­чо Янев, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не после­два никакво наказание.
По едно време поч­наха да ни дават само чорба, която се пригот­вяше от гриз. Това бе­ше яденето, което се да­ваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая по­мия не можем да ядем. И един ден се съгла­сихме всички да не при­емаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на сви­нете, а ние сме хора; искаме сносна храна да ни се дава. Тогава мене ме арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатович. Той беше много внимателен и кротко ме запита, защо правим това. Заявих му, че подобна храна не можем да ядем. То­гава той ме запита, кол­ко души сме и ми обе­ща да ни дават на нас друга храна. Така и ста­на. По същия повод и еврейте, които служеха при Белградския гарнизон, бяха отказали да получават храната. И тях удовлетвориха.
Изобщо до клетвата гледаха ни много добре.
Обученията правех­ме без пушки. Всички македонци бяхме наста­нени на едно място – в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха само началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци.
Незаклети стояхме в казармата около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присътствува.
В надвечерието на клетвата аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нашков и на неколцина още, че в Белград нашите македонци не са приели клетва (това аз си го измислих). А бяхме разбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представяли като доброволци. Като съобщих това на другарите си – те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник нямаше. Всички бяхме готови на всички жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава решихме да не даваме.
В деня когато щяхме да полагаме клетвата, на определеното място – в казармата, беше дошло цялото гражданство. Кралят не дойде – не знам защо. Бяхме построени в каре. Генерал Калафатович ни държа реч, в която из­тъкна, че ние, македонците, още от преди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълча­ливо, без някой да му възрази. След него го­вори владиката и направи водосвет. Но тъкмо почна да изрича думите: „Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на Отачбину“ и пр., още не произнесли никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме, че не приемаме клетва. Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души на брой, викахме, че не приемаме клетва. По едно време от срещ­ната страна се чу от стотици гърла гърмогласно „ура“, а след това всички в едно гърло викахме „ура“, „Да живее Фердинанд“, „Да живее бъл­гарския народ“, „Да живее Македония“. Сръб­ските офицери, които бяха в средата на карето, дето се отслужваше молебенът и гдето беше народът, който беше се натълпил, силно се сму­тиха и не знаеха какво да правят. По едно време един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи. При тия ругатни на майора от нас никой не мръдна, а всички спо­койно наблюдавахме какво ще прави той и оста­налите сърби. Народът се изплаши и се разбяга.
Срещу нас се спуснаха неколцината сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пуш­ките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери. Мнозина от нас из­вадиха и ножовете си. Тогава сърбите се изпла­шиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх – викаше:
– Бежите, македонски комити идат!
Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо, ги не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат и офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата. После ние тръгнахме на групи из улиците на града, пеейки македонски и бъл­гарски патриотични песни, като „Жив е той, жив е“, „Тих бял Дунав“ и други. Понеже беше празник, всички дюкяни бяха затворени. Изпозатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбием склада и да вземем пушките, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войници. Преди тая гюрултия, складът се пазеше от едно наше момче без пушка (дневален); сърбите се изплашиха и поставиха въоръжени свои хора да пазят склада. Те изхвърлиха това наше момче през прозореца, вследствие на което то беше тежко ранено.
Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. И не се съ­брахме да обмислим, като какво да правим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение, понеже нямаше никаква сръбска войска, а, ако искахме, мо­жахме вкупом, целият полк, да се отправим през границата за България.
Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радовиш и двама от Кочани решихме да избягаме от Крагуевац. Оти­дохме на гарата, качихме се на трена и слезнахме на една гара близо до Куманово. Оттам тръгнахме пеша по направление към Куманово. През нощта ни откриха сръбски патраули. Опитаха се да ни задържат. Като не се спряхме – те поч­наха да стрелят. Тук нашата група се пръсна. Панчо Янев се отдели с другата група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и повърнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите са ме търсили вече у дома. Оти­дохме в Ново село. Там престояхме три дена. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който при „Сива Кобила“ ни преведе през границата в с. Раково – Бъл­гария.
Останалите в Крагуевац македонци – наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следния ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите на бунта. Голяма част от тях са били аресту­вани, другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са оста­вили повече от 5–6 души. Откритите инициатори бяха съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните полкове.
При тоя бунт имаше повече ранени от сър­бите, а от нас само неколцина.
Публ. във в. „Свобода или смърт. Революционен лист“, г. ІХ, бр. 141, април 1933 г., с. 12-13.