ЗАЩО И КАК ПРАВИТЕЛСТВОТО НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ ПРОДАВАШЕ ИНТЕРЕСИТЕ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ?

Веднага след Първата световна война под натиска на Съюзническата контролна комисия в България затворите и полицейските участъци са претъпкани с най-видните ни политически мъже, обвинени като военнопрестъпници и виновници за националните катастрофи. (Това ще се повтори и след края на Втората световна война.) Истинските виновници, начело с цар Фердинанд и д-р Васил Радославов бягат в Германия, за да не се завърнат никога и да умрат в емиграция. Провеждат се и редица шумни процеси срещу политическите противници на правителството на БЗНС, като кръгът на виновните непрекъснато се разширява. Разширява се и кръгът на враговете на правителството на Александър Стамболийски, които търсят начин да му се противопоставят с всички средства.


До идването на власт на правителството на БЗНС в отношенията между Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и българските правителства винаги е търсен синхрон и с малки изключения действията са били винаги в една и съща посока, към една и съща цел. Но земеделското правителство има неправилно отношение към разрешаването на националния въпрос и в интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство то започва все по-често да жертвува Македония, докато накрая е пожертва напълно. В тази дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Александър Стамболийски и министрите от неговото правителство Александър Димитров, Райко Даскалов, Христо Стоянов, а шпионската дейност на Александър Оббов,  Коста Тодоров, инж. Георги Вълков, д-р Г. М. Димитров и Димитър Мацанкиев в полза на Югославия и Гърция ще бъде доказана и осъдена в шпионските процеси през 30-те и началото на 40-те години на миналия век, и само бягството в емиграция ще ги спаси от въжето, с изключение на Г. Вълков.

Възстановяването на Вътрешната Македонска Революционна Организация (ВМРО) започва веднага след пробива на Добро поле по инициатива на Тодор Александров и неговите съратници. Една от първите и най-важни задачи, която трябва да решават членовете на ЦК – Т. Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев, е снабдяването на ВМРО с оръжие и боеприпаси. За тази цел Т. Александров и ген. Протогеров използват връзките си с българските офицери, като полученото оръжие е изпратено веднага в пограничните пунктове на организацията в Неврокоп, Петрич и Кюстендил. Членовете на ЦК изчакват решенията на Парижката мирна конференция, за да възобновят революционната борба във Вардарска и Егейска Македония. ЦК на ВМРО съдейства и при създаването на революционните организации на тракийските българи, на западнопокрайнските българи и Добруджанската революционна организация, които започват дейността си след Ньойския диктат.

 

Във връзка с активната роля, която изиграват за въвличането на България във войните, а и за участието им в тях, Т. Александров и ген. Ал. Протогеров са арестувани малко преди подписването на Ньойския мирен договор (1919 г.) по решение на правителството на БЗНС като виновници за двете национални катастрофи, но с помощта на дейци на организацията успяват да избягат от затвора и преминат в нелегалност. Известно е изказването на Стамболийски от онова време, че ако трябва да ги даваме на сърби и гърци да ги съдят и убият, по-добре е ние да си ги убиеме. От „милоста“ на земеделския водач ги спасява само бягството им от затвора, осъществено от хора на организацията и със съдействието на софийския градоначалник Антон Прудкин.


През 1921 и 1922 г. Александър Димитров и Александър Стамболийски осъществяват важни срещи с министър-председателя на Тройното кралство Никола Пашич, пред когото поемат сериозни ангажименти за разправа с ВМРО и с четничеството, което стряска все още неуверените, но жестоки окупатори на Вардарска Македония, но не само на тези срещи се дължат компромисите на БЗНС по македонския въпрос. (Още на Парижката конференция, именно съдружника на нашите национални предатели Никола Пашич беше заявил, че до десет години във Вардарска Македония няма да остане нито един българин.) Към Министерство на вътрешните работи е привлечен един от най-видните дейци на старата ВМОРО – Гьорче Петров, който става висш български чиновник – ръководител на Комисията за настаняване на бежанците от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. В комисията са привлечени и други бивши революционери, сред които е и Павел Христов. С помощта на Гьорче Петров се създават контрачетите, които започват преследването на четите и дейците на ВМРО. (Г. Петров е наказан със смърт от ВМРО, а по отношение на П. Христов Т. Александров заявява, „не трябваше да оставяме Павле да си умре сам!“) БЗНС определено е и със заслуги и за създаването на Македонската федеративна организация в двете и проявления – легалната и революционната, начело на които застават арх. Никола Юруков и д-р Филип Атанасов. Т. н. революционна организация се отдава не само на преследване на четите на ВМРО, но и на грабежи и безчинства над мирното население. Довчерашните революционери, но днескашни ренегати и разбойници обикалят села и паланки и обират след най-жестоки инквизиции планинското население. Тези изроди осакатяват огромен брой мъже и жени, за да изкажат къде крият парите и ценностите си – жените са изнасилвани, рязани са им зърната на гърдите, а мъжете са горени и осакатявани като са им превивани тестикулите. Към всяка контрачета е имало и специален инквизитор „вияч”, който вършел тази мръсна работа. Тези „революционни” действия са вършени с подкрепата на земеделската власт, тъй като към четите е имало и полицейски служители, а не рядко в тяхна услуга са били и някои български военни, хранещи симпатии към земеделската власт. Тъй като четите на ВМРО са предназначени за действия във Вардарска и Егейска Македония, контрачетите преследват революционерите и на тази „чужда” територия в Македония. За да се докарат пред сърбите земеделските управници изработват и специален закон след посещението и разговорите на Ал. Димитров с Пашич. Това е “Законът за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотна безопасност в чужди държави”, който е публикуван в бр. 141 на „Държавен вестник” на 22 септември 1921 г. Необходимо е да си припомним и една от „бележитите” реформи на правителството на БЗНС – правописната реформа, с която се целяло опростяването на сложния български правопис. Интересно е че един немски кореспондент ще забележи в нея пореден ход за сближаването на българското правителство със сръбското, като чрез това опростяване се цели доближаването на двете азбуки. Може би е случайно съвпадението, но след 9 септември 1944 г. отечественофронтовската власт, в която влизат и министри от бившите кабинети на Стамболийски отново ще наложат тази опростена азбука и то в един такъв момент, когато българските държавници и политици – марионетки за пореден път се канят да вкарат България, като съставна единица в новата Югославска федерация.
През ноември 1922 г. при посещението си в Белград Ал. Стамболийски в интервю за сръбския печат казва дословно следното: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани." Думи, от които всеки българин трябва да се срамува... Само дни след изявленията на Стамболийски чети на ВМРО, предвождани от войводите Панче Михайлов и Йован Бърльо в първите дни на декември 1922 г. превземат Кюстендил, за да накажат безчинстващите федералисти и да покажат на земеделската власт, че ВМРО няма да се примири с македонската политика на правителството. Оранжеви гвардейци от цялата страна започват да се стичат към столицата, но до сблъсък не се стига, тъй като след демонстрацията четите се изтеглят под най-строг ред зад граница. Федералистите и всякаква друга паплач, която съставляват контрачетите скоро се разбягват, като едни от тях минават в Гърция, а други в Югославия. Тези които бягат в Югославия продължават антибългарската си дейност, след като са назначени на сръбска служба и стават гръбнака на Сдружението за борба срещу българските бандити, т. е. срещу ВМРО. По-късно останалите ненаказани федералисти и контрашайкаджии ще се влеят в създадената през 1925 г. във Виена ВМРО (обединена), за която пряко ще отговаря българския комунистически и коминтерновски деец Георги Димитров, а архивата и всички подписани документи по македонския въпрос на тази организация ще се съхраняват в Съветското посолство в Австрийската столица. Това формирование, характеризиращо се със симпатии както към Съветска Русия, така и към Югославия още в началото на 30-те години ще се попълни с нови членове и съмишленици от сърбоманското крило на отцепилата се от ВМРО група на протогеровистите. Че това не са празни твърдения може да се види и от факта, че федералистките шайкаджии носят на калпаците си петолъчки с кръстосаните сърп и чук, които са им предоставени от кмета на Дупнишката комуна.
Макар и стреснали се от Кюстендилската акция земеделските управляващи скоро след това подписват Нишкото споразумение със Сърбо-хърватско-словенското кралство, което е ново предателство спрямо националните интереси. И с това се опитват да задълбочат твърде неудачния обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония. Многократно Т. Александров и Централният комитет на ВМРО отправят предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов, Александър Стамболийски и другите министри от правителството на БЗНС.
Въпреки несъгласието си с нихилистичната политика на правителството на БЗНС ВМРО се стреми да изглади отношенията си с него и да се върне доверието между тях, за което има редица индикации. Но отношението към ВМРО остава не само враждебно, но и провокативно — преследват се и се избиват без съд и присъда изявени революционни дейци от контрачетите, в които влизат ренегати от македонското движение и които обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на сръбските и гръцки власти. А след подписването на предателското Нишко споразумение правителството на БЗНС предприема открито крути мерки срещу македонските дейци с цел да угоди на сърбите.
На 7 май 1923 г. се провежда заседание на Министерския съвет. След като се опитва да аргументира дейността на ВМРО като предизвикателство срещу българското правителство, Министерският съвет взема решение да се арестуват в столицата, в Петрички и Кюстендилски окръзи „всички нелегално действуващи лица" и „техните ятаци и идейни вдъхновители и ръководители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството", както и да се разтури Илинденската организация. Че това постановление има ясно изразен репресивен характер, говори нареждането арестуваните да се разпределят в „разни концентрационни лагери в страната" и да чакат там да започне следствието срещу тях, „след като се създаде специален закон за съденето им".
За това колко са сериозни намеренията на правителството на БЗНС, говорят започналите арести по изготвените списъци на дейци на ВМРО и на Илинденската организация от дупнишкия и кюстендилския околийски началници. Земеделската парламентарна група предлага освен наказания за администрацията в Кюстендилско и Петричко, допуснала унижението на разполагащата с парламентарно мнозинство земеделска власт и следните мерки срещу ВМРО и Илинденската организация: „Да се претърси София и се изселят всички подозрителни безработни и нелегални от какъвто произход да са те, както и македонствующи без установено местожителство. Да не се позволява никакъв конгрес на македонствующи в София. Да се арестуват и преследват онези от дружество „Илинден", които се солидаризират във вестника си с действията на нелегалните като укриватели и съучастници. Крайната мярка за излавяне на всички нелегални в новите земи след подготовка на жандармерия, войска и полиция трябва да бъде затваряне на всички пътища в новите земи, спиране на продоволствието, поголовно претърсване на всички населени пунктове там и обезоръжаване."


Противопоставяйки българите от царството срещу тези от легалните и нелегални македонски организации, в „Декларация на българското правителство по държането му спрямо македонците" най-цинично се заявява: „Дават ли си отчет тези заблудени хора за мощта на българския селски народ!" По-нататък в декларацията пише: „България е изправена днес пред един договор за мир, който тя е подписала и е принудена да изпълни, колкото и несправедлив да е той. Този договор потвърди присъединението на Македония, за което се дадоха толкова жертви, към държавата на сърбите, хърватите и словените. Да предяви днес отново страната ни претенции за нея, това значи българското правителство да заплашва целокупността на съседната държава и следователно да иска война и погубването на България... Българското правителство изпълни своя дълг в границите на възможното за защита на нашите сънародници в Македония. То подигна въпроса за правата на малцинствата и защити благотворителните македонски дружества и братства в България. Македонците трябва да отстояват правата си в самата Сърбо-Хървато-Словения и в чужбина; в България те няма кого да убеждават. Българското правителство, за да може да осигури мирния напредък на България и обезпечи нейното бъдаще, желае да подобри своите сношения със съседите си. То е дълбоко убедено, че има и друг начин за разрешение на македонския въпрос от този на авантюрите и войната."
В изявления пред представители на столичния печат министърът на вътрешните работи Христо Стоянов отправя директни заплахи към ръководителите на ВМРО. Той заявява без какъвто и да било свян, „че нелегалните хора от автономистическата организация са плюли върху жизнените интереси на своя народ и под блясъка и опиянението на чуждото злато искат да лочат българска кръв". В изявлението си министърът подчертава, че мерките, които ще вземе правителството на Ал. Стамболийски, са: „край на произволите и на убийствата, предаване на престъпниците за съдене и наказание от законната власт; край на самоволно издаваните присъди и събиране на данъци; край на насилственото подвеждане под клетва и зачитане законната власт и нейните нареждания, както това е в старите предели на царството".


Като резултат на това постановление затворите и създаващите се концлагери се напълват за няколко дни с дейци на легалната и нелегалната македонски организации. Като илюстрация ще цитирам писмото на Арсени Йовков, поет и публицист, главен редактор на вестник „Илинден" и деец на Илинденската организация, който е хвърлен в Русенския окръжен затвор. В писмото, което той изпраща до министър-председателя Александър Стамболийски с копие до министъра на вътрешните работи и до централните вестници, пише следното:
„След като разтурихте легалната Илинденска организация, а оставихте Революционния федеративен комитет, който действа пред очите Ви в София и Пловдив; след като хвърлихте в затвора мен, мирен труженик на перото, без да имате един-единствен факт на конспираторство, а оставихте спокойни в София и Пловдив ония, които събраха насилствено стотици хиляди левове; след като арестувахте десетки кротки граждани, между които даже инвалиди - разсилен на Държавните имоти, а не побутнахте кюстендилските и софийски убийци, чиито имена Ви лично посочихме; след като нарушихте собственото си постановление, като вместо в лагери ни хвърлихте в затвори, за да приравните писателя с апаша - питам: докога ще ни държите тука като доказ за едно флагрантно Ваше нарушение на всякакъв закон? Обаче голата истина е вече известна и нея не ще закрият нито постановления, нито фрази, нито стените на Русенския затвор. Тая истина Ви носи и всичката отговорност."
Правителството на БЗНС, дошло на власт като спасител на България, остава в историята и с антидемократичния акт по създаването на първите концлагери, в които то пращаше не само политическите си противници, но и най-доблестните борци за освобождението на останалите под робство българи, за да угоди на външни сили и на чужди държави.
Това отношение на БЗНС към национал-революционерите ги превръща в противници на правителството на Стамболийски, което е свалено от власт само един месец след приетото постановление... Без да участва официално в Деветоюнския преврат ВМРО подкрепя свалянето на правителството, а нейна чета предвождана от скопския войвода Величко Велянов участва в екзекуцията на Ал. Стамболийски и неговия брат. И както казва народът ни, който нож вади от нож умира.
Предлагаме Ви да прочетете книгата “Правителството на Стамболийски и македонското освободително движение. Според данни на Вътрешната македонска революционна организация. Май 1923 год.”, която е подготвена от ВМРО и с активното участие на Т. Александров през май 1923 г. В нея са разказани, на основата на богата документация и факти тези събития и дейност на правителството на БЗНС. Тя именно е едно от най-сериозните обвинения срещу престъпленията на земеделската власт, обслужваща сръбските интереси и агресивни намерения срещу народа ни и преди всичко срещу българите от Вардарска Македония. Колкото и да е нелицеприятна тази истина тя трябва да се знае от нашите сънародници, тъй като за това, за което се бори Т. Александров и до днес не е изпълнено. Във Вардарска Македония и днес управляват сърбомани и там теглото на тези които се осмелят да кажат, че са българи е неописуемо. Ще излезе вярна онази максима, че „историята учи, че от историята никой не се учи“!


За повече подробности по тази тема може да разгърнете книгата „БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО. Непознатата война“, която издадохме в Библиотека „Сите българи заедно“, като и статията „Убийствата на Александър Стамболийски, Райко Даскалов и Александър Димитров от ВМРО – едно заслужено възмездие“, която ще намерите в едноимения сайт.
Прилагам и факсимилета от оригиналните илюстраци на книгата, макар и с много лошо качество.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СТАМБОЛИЙСКИ И МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ.

Според данни на Вътрешната македонска революционна организация.


Имало е времена по-тежки,
Но по-подли никога не е имало.
Некрасов
Май 1923 год.

I.
Пораженци и пораженство.
Най-добре се проявяват разните характери през време на борби и големи събития, каквито са революциите и войните. Има една категория хора, които предричат неуспех на всяко дело още при неговото започване. И не защото те имат друго мнение върху начините, средствата и пътищата, чрез които може да се достигне до целта: което и течение да надвие при определянето на тези пътища, те са песимисти. Те са добре, когато нищо не смущава всекидневните занятия на тихия им живот, както са щастливи спящите, когато лоши сънища не развалят блажената им дрямка. Щом се наруши това честито спокойствие те са вече изплашени и започват с лошите си прокоби. Такивато хора, макар и да говорят за народни идеали, за по-високи цели на човешкото съществуване, нито в един момент не са годни да се издигнат над дребните си лични интереси, за които ежечасно треперят. И когато започнатото дело успява, те не се радват, а поклащат многозначително глава и казват: чакайте, ще видим тепърва, края е още далеч. По този начин те отравят у мнозина хубавите минути на възторг и екзалтация, а у по-слабите, по-близките до тях по душа убиват всеки полет. Най-малкия неуспех те надуват като голяма несполука, а едно местно и частично поражение, те възвестяват като катастрофа. Това са пораженци, още преди да има поражение. Те са истинска обществена опасност, особено в слабокултурните страни.
Българският народ има нещастието да бъде под чуждо политическо, икономическо и духовно робство цели пет века. В края на XVI в. и в осемдесетте години на XVII в., два въстанически опита, като две светкавици, осветлиха тъмнотата на българската земя, но уви, това бе само по за един миг, та затекоха се след това пак черните години на народната неволя. Българите в Мизия, Тракия и Македония, останали без интелигентни водачи, трябваше още две столетия след това да работят като ратаи на турските бегове и паши. Живот, имот, семейна чест, човешко достойнство бяха в благоволението на завоевателите инородци и друговерци. Душите пък, в които едничките светлинки бяха няколкото християнски вярвания, се намираха в плен у гръцкото развратно духовенство. Българският народ бе застрашен да се обърне на тор в гръцката културна нива посредством черквата и училището. Селяните не съзнаваха своята народност, - те бяxa християни по религия, рая по социално положение и мислеха, че така е наредено от Бога, че така трябва да си бъде и пребъде. Гражданите се срамуваха да се казват българи и се зовяха гърци: Априлов от Габрово, в пъпака на Стара планина, се казваше грък, преди да прочете историята на малорусина Венелин! Чуждият свят бе забравил за съществуването на българския народ; само отделни пътешественици, които бяха пребродили Мекедония, Мизия и Тракия, констатираха в своите описания, че в Балканския полуостров живеят не само гърци и сърби, а че голямата му част, централната му част е населена с българи. Но техните книги са се малко чели. Ала националното възраждане на гърци и сърби, ускори възраждането и на нас българите.
Просветителното движение тласнато от разложанина Паисий и котленеца Софроний; подето от кичевчанина Хаджи Йоаким Кърчовски, тетовеца Кирил Пейчинович, дойранчанина Хаджи поп Теодосий, котленеца д-р Берон, габровеца Априлов, разложанина Неофит Рилски и др., — доведе до повдигането на Черковния въпрос. Новородилата се българска интелигенция призова народа към борба против поробителите на душите — фанариотите. Някои от водителите се пренесоха в жертва за народното дело по затвори и в заточения. Такива бяха, например, Неофит Бозвелията от гр. Котел, Димитър и Константин Миладинови от Струга и пр. Други умряха от собствена смърт, но дните им бяха съкратени от тегла и неволи. Нищо, обаче, не ги спря да изнесат до край, при падане и ставане, Черковния въпрос. С учредяването на Екзархията българският народ бе признат официално от турското правителство и международно в целия свят като особена национална единица на Балканите. И през тези борби, - просветителното движение и Черковния въпрос, - имаше пораженци. След завършека на делото те станаха предмет на всеобщо презрение.
Раковски, Левски, Ботев, Хаджи Димитър и Стефан Караджата, Панайот Хитов и Филип Тотю, Христо Македонски (от Кукушко), Георги Измирлиев (от Горна Джумая) на когото в Горна Оряховица е издигнат паметник - Дядо Илю Малешевски, Бенковски, Каблешков, Волов - издигнаха знамето на революцията и призоваха народа си към върховни усилия и жертви за благоденствието на идещите поколения. На техния зов се притекоха мнозина самоотвержени българи от Тракия, Мизия и Македония: уви, усилията на въстаналите храбреци бяха сломени. Пораженците тогаз ги нарекоха чапкъни, които са предизвикали клане над народа си.
Дойде Руско-Турската война. От петмилионния народ пет хиляди души се явиха доброволци, които при Шипка прославиха българското племе и показаха, че то има право на свободен и независим живот. Една пета част от шипченските герои бяха от Македония. Когато Гурко отстъпи, Сюлейман Паша нахлу в Тунджанската долина, опожари Стара Загора и войната се затегна, - пораженците проклинаха царя на русите, че е смутил робската дрямка на раята!
Руско-Турската война се свърши с победа над турците. Тя донесе освобождение само на Мизия и Тракия, като първата бе окастрена от изток и запад, а втората от юг. Македония пък изцяло остана под турско владичество. Новоизникналата държава, както му беше и реда, трябваше да се отдаде на вътрешно строителство. Създадена, обаче, без големи собствени жертви, по-младото поколение в нея скоро забрави неволите на робството. Обществената дейност, вместо да взима жертви, даваше облаги. Партиите от две станаха четири, после шест, осем, тринадесет. Материални разчети и дребни амбиции изплуваха на повърхността в политическите борби. Запад бе създал много идеи, зад които можеше да се прикрива всяка голота.
Македонските българи решиха да поведат борба на свой риск и своя отговорност. И тръгнаха по пътя на Левски и Ботев; образуваха си Вътрешна тайна революционна организация с цел: Автономия на Македония. Македонските революционери не искаха от България освен морална подкрепа, а най-важното - да не им пречи. Като добри българи те не желаяха България, по силата на един естествен закон, да се увлече в рискована война, без да бъде добре подготвена морално, материално и международно и без да си направи точно сметката. Македонците след една десетгодишна подготовка се подигнаха на въстание в 1903 година и удивиха света със своя героизъм. Търновското въстание в 1875 год., Габровското и Панагюрското в 1876 год. по размер могат да се сравнят с размера на македонското въстание в един район. Илинденското въстание бе удавено в кръв и задушено с огън. Явиха се и сред македонците пораженци, но те бяха малко: революционната стихия ги изхвърли от обществения живот и те се затвориха в къщурките си. Борбата продължи във вид на една постоянна партизанска война и тласкаше развитието на Македонския въпрос към логическия му завършек — автономията на Македония.
От създаването на Третото българско царство външната политика на правителствата му имаше един обект — освобождението на Македония под формата на автономия или на присъединение. Македонските българи по силата на националното начало, което не е отвлечена формула, не можеха да бъдат против обединението на българския народ; техните водители, обаче, считаха това невъзможно, пък и опасно, защото би могло да доведе до подялбата на Македония между балканските държави. Заради това те държаха твърдо за автономията, понасяйки с усмивка на уста хулата, че са сепаратисти. През есента на 1912 год. кабинетът Гешов-Данев предприе война против Турция съвместно със Сърбия и Гърция, с които бе сключил предварително някакви договори, които се пазеха в тайна. Българският въоръжен народ потегли в тази война с голям ентусиазъм: той отиваше да освобождава поробените си братя. За този идеал той бе готвен в казармите в течение на 35 години. Може да се каже, че в началото на тази война пораженците не смееха да се покажат. Българите в Македония, респективно Вътрешната революционна организация, дадоха всичката си подкрепа на България и нейните съюзници в тази „освободителна" война. Трогателна солидарност съществуваше между всички българи, без разлика на партии и фракции в Царството, в Тракия и Македония през първите два месеца. Ала затягането на войната, грешките, които я съпровождаха - политически и стратегически, - всичко това даде храна на пораженците и те излязоха от леговищата си със злите свои прокоби. Пораженството, тази страшна отрова за народите, проникна от дълбокия тил и в редовете на армията. Вън от обективните причини, пораженството не малко допринесе за катастрофалния край на Междусъюзническата война. Войниците, които бягаха от фронта с пушките на рамото, казаха, че отиват да пазят старата граница: за тях там свършваше българската земя. „Поробените братя" бяха им станали ненавистни. Но пораженците не се спряха на старите граници, те продължиха своя път; отиваха да пазят синура на своето село. В случай че врага дойдеше и до този синур, пораженеца щеше да каже: ще пазя плета на собствената си колиба. Нещастници! Те не знаяха, че този е най-сигурния път да загубят и тази колиба ...
След Букурещкия договор за мир пораженците бяха много, но не до там могъщи да вземат управлението в свои ръце. Избухналата наскоро Общоевропейска война понамаля числото им. Но все пак бяха доста силни, когато България се намеси в тази война. Призования на нов подвиг български народ, макар и без ентусиазма на първата война, потегли срещу враговете си с твърдост и решителност. Велики победи издържа. Славни страници записа в историята си. Три години се бори мъжки срещу неприятели, събрани почти от целия свят. Ала пораженците също вършеха своето позорно дело, даже от затворите, гдето бяха тикнати някои от тях. Особено се засили отровната им пропаганда след намесата на Съединените Щати във войната. Те почнаха да шумят. Искаха мир на всяка цена, т.е., те жертвуваха всички жертви, дадени до тогаз, и всички успехи, постигнати чрез тях. Пораженството зарази фронта. Най-голяма бе тази зараза в най-стратегическите пунктове на бойната линия - на Добро поле. Преди пробива тук, преди да се почнат даже действия от страна на неприятеля за този пробив, обществената мълва разнасяше злокобната вест, че войниците ще се бият до 15 септември и после ще захвърлят пушките. Атмосферата беше наситена с пораженство. Неприятелят е бил осведомен на кой пункт пораженството най-силно е обхванало армията и там направи своя пробив. Катастрофата бе сега колосална ... Дръзките водачи на „Българския Народен Земледелски Съюз" в тези най-трагични моменти, не намериха зрънце доблест у себе да съдействуват за ограничението на злото, но те проявиха достатъчно самообладание и голяма пресметливост да се поставят начело на пораженството и да поведат бягащите от фронта войници против столицата на България! Озлобени спрямо цар Фердинанд, те не пощадиха честта, доброто име и бъдещето на своя народ. Пред техния взор имаше една цел: властта, цялата власт, сега или никога. И понеже не можаха да я вземат със сила, те я получиха чрез хитрост част по част, ползувайки се широко от пораженството, което бе заляло цялата страна. „Какъвто мир ми предложат, такъв ще подпиша", - заявяваше м[инистъ]р-председателят Стамболийски, преди да бъде свикана Конференцията за мир в Нйой. А защо бе потребно това заявление, след като бе заложена здравата част от армията и бе взето оръжието й? Нима имаше у някого помисъл за нова съпротива, след като България бе окупирана от съюзниците победителки въз основа на едно примирие? Но м[инистъ]р-президента знаеше, че говори на един прост народ, уморен и съкрушен от три нещастни войни. Той искаше да му вреже в съзнанието - ето на, аз ти нося мир на всяка цена.
От четири години насам България се управлява в името на пораженството ...
II.
Правителството на Стамболийски и Македонското освободително движение.
Македонските българи са били винаги най-изложени на вражески нападения. Те са служили всякога като една бариера за останалите българи. Във войните през средните векове между България и Византия, България и Сърбия, македонците са първи изпитвали ударите на тези съседи завоеватели и са ги отслабвали достатъчно, за да не проникнат в сърцето на българската земя. Македонските българи - както се е изразил покойния Старо-загорски митрополит Методий Кусев в Народния събор в Цариград през 1871 год., - са били винаги на устата на топа. Поради това те са били и най-дълго време под чуждо владичество, поради това са и днес под владичеството на Сърбия и Гърция. Но у тях се е развило и противоядие срещу тази напаст; те са най-коравите българи: шест и половина века са под чуждо иго, - византийско, сръбско, турско, пак сръбско и гръцко, - ала при все това здраво държат за своята народност и мъжки се борят за съхранение на националната си култура, за политическа свобода и независимо управление. Както след първия, така и след втория погроми пораженството не овладя македонците. Имаше и има между тях пораженци, които се подслониха под крилото на пораженците в България, но все пак не можаха да вземат връх, защото, както тук сред емиграцията, така и оттатък в поробената страна има едно здраво, заякнало в борба мнозинство, което не пада духом въпреки всички превратности на съдбата. И бива ли да бъде друго яче за тези, които водят революционна борба от тридесет години насам?
Водачите на македонското освободително движение можеха да почнат възсъздаването на Вътрешната революционна организация още на другия ден след изтеглянето на българските войски и българската администрация от Македония, но не сториха това, за да не напакостят на България, която те обичат повече, отколкото тези, що я управляват, защото обичта на първите е безкористна. Те чакаха сключването на мира и след това да започнат наново своята дейност.
Емигрантите, един месец след погрома, се организираха пак и издигнаха своя глас за свободата на Македония с твърдост, без хленч, унижения и пълзения, защото най-малко дипломатите са хора, които могат да се трогнат. Мемоарите, които подадоха до Конференцията за мира и до Обществото на народите, свидетелствуват за високия дух на македонците емигранти.
Но пораженството има нагона да заразява всичко и не търпи около себе самоупование и твърда вяра в крайната сполука на народното дело. И „Земледелческото народно" правителство под ръководството на г-на Стамболийски поведе борба против водачите на македонското освободително движение - открита против водителите на Вътрешната организация, прикрита срещу стоящите начело на емигрантската организация. Затова то намери съветници в лицето на малцината македонци пораженци, измежду които се явиха също лица да изкористят създаденото от катастрофата положение, да застанат начело на македонците и вървят под диктовката на “почитаемото" правителство, от което получаваха пари.
В края на октомврий 1919 год. министъра на вътрешните работи Александър Димитров извика в кабинета си Тодор Александров и го помоли да му даде съвети и съдействие чрез приятелите си, за да се въведе ред и мир в Струмишкия окръг, където не беше спокойно. Тодор Александров се яви при министъра и в интереса на България и българския народ му обеща всичко, що може да стори за това. Подир няколко дена на 4 ноемврий същата година в 5 часа заранта Т. Александров и генерал Ал. Протогеров бяха арестувани. Предлог? Сръбското правителство, съгласно Нйойския договор за мир искало да му се предадат всички, които са извършили жестокости в Поморавия и Македония.
Вярно ли беше това?
Сръбското правителство беше издало една книга, за бивали и небивали български жестокости, в които бяха замесени няколко стотин души. Между тях бяха поставени нарочно и македонските революционери. Преди Голямата война Вътрешната революционна организация бе започнала пак своята дейност. Срещу насилническата и денационализарска политика на Сърбия трябваше да се реагира. Извършени бяха атентати на няколко места; избити бяха пазачи на железнопътната линия. Ако правителството на една държава - белградската в случая - убиваше, биеше, грабеше чрез разни „черни ръки", и банди на държавна служба учители, свещеници, търговци, занаятчии, земледелци, мирни хора, но които са проявили български чувства, - Революционната организация не можеше да не противопостави на терора терор, иначе тя би се самоотрекла. Това са делата, за които можеха да отговарят Александров - Протогеров. Но никоя цивилизована държава в света не предава революционери. През войната Т. Александров и Ал. Протогеров бяха в редовете на българската армия като всички българи. Ако хора на Организацията и през войната са извършили нейде някакви екзекуции, това са сторили те над сърби кръволоци, които бяха дошли, кой знае отгде, да изтезават населението в чужда тям страна. Т. Александров в Поморавия не е имал работа. Генерал Ал. Протогеров бе назначен от Главното командуване да усмири въстанието в Поморавия, което застраши тила на българската армия и извърши с успех възложената му задача. А че той си е послужил със законните средства при такива случаи, показват документите, които едно българско правителство трябваше да проучи, преди да издаде заповед за арестуването му. Колко обвиняеми от сърбите арестува земледелското правителство? Много малко. Защо почна от тези, които стояха начело на македонското освободително движение? Защо побърза с арестите, преди да види, как този въпрос ще се разреши с Германия и другите победени? Защо три дни преди тези арести Ал. Димитров повика за съвет Тод. Александров в кабинета си, ако той бе престъпник? Това беше една лукава примамка. Според данни, станали известни по-после, Алек. Димитров, замесен някога в революционните македонски борби като бивш санданист, посегна на Тод. Александров и Ал. Протогеров, ръководим от свои чувства и по съветите на Гйорче Петров, Павел Христов и др. Пораженците в България и македонски пораженци си подадоха ръка и направиха съюз...
Протогеров и Александров избягаха от затвора, защото не ги чакаше справедлив съд, а мъст. За привличане македонци към почитаемото правителство бе уволнен Г. Палашев от комисията за бежанците и бяха назначени Гйорче Петров и Павел Христов. Комисията за бежанците, отделение при Министерството на вътрешните работи, се обърна на нов македонски комитет, чието предназначение бе да се бори със законно-избраните и признати водители на Македонската революционна организация.
Минаха месеци. Около комисията за бежанците, Вътрешното и Военното м[инистерст]ва се насукаха македонци и тукашни българи със съмнително минало и лоши инстинкти. Едни от първите помощници на военния м[инистъ]р и на м[инистъ]ра на вътрешните работи се убедиха, че хората, с които си служат, се продават и на други места, че сигурни, честни хора, добри българи, служащи на идея, а не за пари има само между привържениците на Вътрешната организация. Поменатите висши чиновници намериха път да донесат до знанието на Александров и Протогеров, че м[инист]рите им искат съдействие за известни патриотически задачи. Макар веднъж изпитали на собствен гръб вероломството на м[инистъ]ра Ал. Димитров, в интереса на общобългарски интереси, които не са в противоречие, а напротив са в хармония с идеала на македонците - независима Македония - Протогеров и Александров посочиха за връзка с Opганизацията Симеон Георгиев, бивш кочански войвода извънредно честен и безкористен труженик, с големи заслуги не само спрямо Македония, но и спрямо България.
Минаха нови месеци. Един ден, обаче, детективи на Вътрешното министерство отиват в Кюстендил и сутринта рано взимат Симеона Георгиев, довеждат го в София и го арестуват в VI полицейски участък. Не се минаха пет дни след това и трупът на Симеона бе намерен в Кюстендилско. Установи се, че детективът Стойче Добрев, Христо Даскалов и др. са го взели от VI участък, убили го, пренесли го с автомобил до едно място недалеч от Кюстендил и после трупът му, натоварен на кон, са занесли в землището на селото Жиленци. Можеше ли да стане това без знанието на Александър Димитров?
Втората подлост бе по-голяма от първата. Македонец, български гражданин, борил се 30 години за освобождението на родната си земя, участвувал във войните, награден с ордени за храброст, се пребива като псе от детективите на Вътрешното министерство в участъка, гдето бил арестуван без никакво обвинение и без никакво следствие! А какво станаха неговите физически убийци? Като научиха, че престъплението им не е останало в тайна и опасявайки се от наказанието на Вътрешната организация, те с няколко свои оръдия заминаха в Македония - с паспорти. Стойче Добрев постъпи на сръбска държавна служба като водител на банда, която изтезава населението, за да кажело, къде са комитите. Страшни зулуми е извършил и върши този палач.
Христо Даскалов бил назначен полицейски инспектор в Битоля, за да шпионира и преследва там българите, които биха замислили да поведат борба против сръбския режим. Прехода от службата им от България на служба в Сърбия, е твърде естествен: и тук и там те преследват борците за освобождението на Македония. С цената на подобни заслуги министър Александър Димитров бе приет в Белград да подготви пътя за сближението между България и Сърбия...
* * *
През есента 1920 г. Съюзът на македонските благотворителни братства в България имаше своя Втори велик събор. Както между членовете на Изпълнителния комитет, който водеше работите на съюза до този събор, така и между делегатите имаше пораженци, които минаваха за противници на Вътрешната революционна организация, защото тя се ръководела от Тодор Александров и Ал. Протогеров. Голямото мнозинство от събора, обаче, стоеше на гледището, че легалната емигрантска организация не бива да се бърка в работите на Вътрешната революционна организация. Съюзът на братствата има скромната задача да поддържа интереса на македонците емигранти спрямо поробената родина, да осветлява чуждия свят върху положението в Македония и да пледира пред официални фактори, обществени сдружения и частни лица македонската кауза. Македонският въпрос ще бъде поставен на дипломатическата маса и тласкан към правилното му разрешение от борбите, легални или нелегални, според условията в самата Македония, които ще се водят в последната. Тъй е било в миналото, тъй ще бъде и сега, казваха те. Никакво вмешателство, прочее, в работите вътре: емигрантите могат само да им съчувствуват и да ги изнасят чрез печата пред чуждия свят. Пакост бихме сторили и на България, казваха те, ако има смешение между едната, и другата организации. Така мислеше мнозинството. Разбира се, това не се разискваше в събора, не биваше и да се разисква.
Всички въпроси от принципиален характер минаха благополучно.
Дойде ред да се избере новия Изпълнителен комитет. Явиха се две мнения по начина на избора. Малцинството искаше да стане с явно гласоподаване и със спогодба върху лицата - т. е. и то да бъде представено; мнозинството - избора да стане с тайно гласуване и които лица получат най-много гласове, те са избрани. Това искаше мнозинството, защото в миналия комитет трима от членовете му бяха извършили едно лошо дело без знанието на колегите си - 9 души - и защото имаше постоянни борби вътре в самия комитет. Поради решението на събора избора да стане с тайно гласоподаване, тридесетина делегати начело с архитект Н. Юруков и д-р Ф. Атанасов напуснаха демонстративно, събраха се в един от салоните на бирария “Батемберг” и на другия ден обявиха отцепничеството си, като си избраха някаква Временна комисия. Преди разцеплението още д-р Филип Атанасов държеше едно арогантно поведение и се заканваше! На каква сила разчиташе той и другарите му? В последствие се установи, че тази сила бе българската държавна власт. „Земледелското" правителство бе пуснало въдицата си сред емигрантите и внесе разцепление между тях. По-късно „Временната комисия" - бе наречена „Федеративен Комитет" и в устава на новата „организация" бе формулирана цел - създаването от Македония на независима федеративна държава. Така се създаде „принципалното" различие със Съюза на братствата. Обществената мълва разнася, че въпросът за отчуждаването на хотел „Юнион Палас" от „Земледелското" правителство, а този хотел е собственост на архитект Юруков и на тъста на д-р Филип Атанасов, е имал също така известно значение за разцеплението, чиито инициатори бяха поменатите двама господа. Вярно ли е това, не знаем. Знае се само, че хотелът не бе отчужден и че архитект Юруков често посещавал м[инистъ]р Александър Димитров. Г-н Крум Попов, кмета на столичната община, в интимен разговор признал пред Георги Занков, председател на Илинденската организация, че правителството е създало „Федеративния комитет"...
Но „Федеративният комитет" не се задоволи с легална „дейност" - поддържане на разцеплението и излагането по този начин на поробената страна в чужбина; той пожела да си създаде и „революционен" клон вътре в Македония. Понеже това му се виде невъзможно откъм изток, реши да се опита откъм запад. И през есента 1921 г. д-р Филип Атанасов, Павел Христов, Христо Цветков, Кръстю Лйондев и Крум Зографов заминаха за Албания: първия и последния през Букурещ, Виена, Рим, Бриндизи; другите трима се качиха на параход в Бургас. Една случайност събира на същия параход поменатите трима с Александър Протогерова, който заминаваше тайно за странство. Както в парахода, така и в Тирана, гдето пристигнали и д-р Филип Атанасов с Крум Зографов, те си разкрили картите пред Протогеров - че ще основават вътре революционна организация и се започнали преговори помежду им, които не доведоха до окончателен резултат, понеже се узна, че са оръдия на Земледелското правителство, което беше им дало и средствата. А принцип на Вътрешната организация е да не зависи от никое правителство. От тази експедиция нищо не излезе. След време д-р Филип Атанасов, Христо Цветков, Крум Зографов и Павел Христов се върнаха. Остана само Кръстю Лйондев, който, изглежда ги е напуснал. Павел Христов погина от туберкулоза.
Това, обаче, не отчая „Федеративния комитет", толкоз повече, че имаше кой да харчи и още, че намери нови „привърженици".
* * *
Трима бивши революционери, а именно Славе Иванов, Дончо Ангелов, Стоян Мишев заразени, вероятно, от пораженството и изгубили вяра във възстановяването на Вътрешната революционна организация, нагласяват скоро след погрома няколко бивши четници за обири в Македония, та каквото донесат да си поделят. Тодор Александров нищо не знае, това се върши тайно от него, макар Славе Иванов да е почти постоянно с него. Григор Циклев, Митруш Циклев, Ване Арсов, Мите Стоянов Суджукаров, Пано Жилянски, Сандо Пехливано и др. отиват като чета в Македония и със страшни инквизиторски средства, - като стягане тестикулите, горене по тялото и други подобни, - изтръгват златни турски лири от някои турци, българи и власи, занасят ги в България и си ги делят с изпратилите ги поменати трима. Като усетил тая работа бившия войвода Лазар Тодоров Фертика, дали и нему нещо, за да мълчи. Това позорно дело бе страшно пакостно за освободителното движение. Населението вътре е нападнато едновременно от грабителите сърби и от разбойници македонци, бивши четници и войводи. Хората оттатък можеха да си помислят, че това се върши със знанието на Тодор Александров. С тези разбойничества, ако продължеха, щеше да се премахне всяка почва за освободителното движение, защото населението, тероризирано от разбойниците, можеше да се хвърли в обятията на сръбската власт, като по-малко зло. Ала никое престъпление не остава тайна. Тодор Александров дочува за това и разпитва уличените, по-рано верни хора на Организацията. Те отричат. Един, обаче, от участниците в това мръсно дело се разкайва, разправя всичко в подробности и иска прошка от Организацията. Същият се самопризнава, че м[инистъ]р Александър Димитров му обещал голяма сума пари, ако убие Тодор Александрова. Организацията го прощава, но решава да накаже непокаялите се грешници, които продължават да лъжат. Дончо Ангелов, бивш кратовски войвода, който влязъл вътре с чета без разрешение на Централния комитет и който мислел, че последния не е разкрил разбойническите похождения, бива заловен и осъден на смърт заедно с брата на Григор Циклев и други. Намиращите се в България разбойници дигат аларма сред познати македонци, че Тодор Александров е полудял, понеже убивал най-добрите си хора като Дончо Ангелов! Те се заканват да отидат и го убият. Тези разбойници, познавайки строгите наредби на Вътрешната революционна организация, - тя наказва най-строго подобни деяния, - решават да се борят с нея на живот и смърт. Те дирят съюзници. Вдъхновителите им Стоян Мишев и Славе Иванов намират тези съюзници във „Федеративния комитет и „земледелското" правителство. „Федеративният комитет" им дава фирмата си и “идеите" си, те пък стават негова бойна сила. Те образуват „Федеративна революционна организация" на българска територия и избират из средата си „Централен федеративен комитет", който си направи и печат с образ в средата - мома, разкъсала робски вериги. В „Централния революционен Федеративен комитет" влезли Крум Зографов, Александър Панов, Григор Циклев, Велко Мандарче, Заре Секулички и Лазар Тодоров Фертика. Д-р Ф. Атанасов и арх. Н. Юруков запазили за себе ролята на „задгранични представители". И през пролетта на 1922 г., след Великден, - формират една чета от 50-60 души, начело на които застават членовете на „Централния комитет". В Кюстендил и мъжко и женско, и мало и голямо е знаело за заминаването им: голям гуляй паднал. Към границата били изпратени от околийския началник, който им държал реч, защото отивали на голям подвиг: да убият Тодор Александров и да превземат Вътрешната организация.
М[инистъ]р на вътрешните работи бе тогаз Райко Даскалов.
Влязоха вътре. Опитаха се да измамят Александрова и Панчо Михайлов, като ги викаха на среща уж за разбирателство. При заминаването си пък бяха наредили да се пусне из София мълвата след няколко дни, че македонските войводи се събрали на конгрес, скарали се, сбили се и че между убитите е и Тодор Александров: толкоз бяха уверени в изпълнението на своя план. Вътре, обаче, те бяха посрещнати с огън от организационните чети и милицията, та се намериха, от гдето бяха тръгнали, в Кюстендил - изподраскани, с подути от бягане крака, капнали от умора. Крум Зографов, - главния член на „Централния федеративен комитет" - пък намери там смъртта си. Единствените документи, които са заловили сръбските власти, бяха тези у Крум Зографова. Защо белградското правителство не подаде нота до земледелското правителство по този случай? И ако е поискало обяснение от последното, защо не последваха заплашвания? Отговорът може да бъде само един: обяснено му било, че тази чета е заминала да преследва четите на Вътрешната организация, значи да върши делото на Сърбия.
Подир този крах на „Федеративната революционна организация" от разбойници и продажници другият виден член от „Централния" комитет Александър Панов бе назначен управител на Столичната баня от земледелеца кмет Крум Попов: той бе заслужил този пост с подвига си, макар и неуспешен. Същия господин, като управител на банята, се зае да организува емигрантска земледелческа дружба, като обещаваше на членовете й места за къщи, бързи й максимални заеми, служби и други облаги. Записаха се няколко продажници и дружбата бе образувана. Тя имаше и свой орган - „Прокуден Земледелец", редактиран от същия Панов, печатан в печатницата на „Земледелския Народен Съюз", на хартия от тази на в. „Земледелско знаме".
През август същата 1922 год. в Македония бе изпратена втора експедиция от разбойници федералисти: след като опожариха с. Кошево, гдето падна убит по-рано Крум Зографов, и убиха неколцина селяни, тези пехливани се върнаха назад.
Когато през септември 1922 дружбашкото правителство устрои „цепеничарската акция" против блока на гара Долни Дъбник и в Търново, в тази акция участвуваха и разбойниците федералисти. Може би, от тук земледелческите водители вадят заключението си, че блока е с Революционната организация и Революционната организация е с блока. Те водят борба с Организацията още от 1919 год., изпращат против нея контрашайки; тези последнитe, преследвани от Организацията, а те са оръдия на „Земеделческото правителство" и против Организацията и против блока и против всяка опозиция. На своя съюз с „федералистите" по силата на логиката земледелческите водачи противопоставят някакъв съюз на Революционната организация с блока и изобщо с опозицията. Когато бият блока, те го бият под предлог, че симпатизира на Революционната организация, не, че конспирира против правителството с македонствующите. Когато воюват с Организацията, те казват, че се борят с нея, защото е в услуга на блокарите. А в действителност Революционната организация е чужда на партийните борби в България; и по целите си, по средствата си, по състава си тя няма нищо общо с партиите. В нейните традиции е да не се бърка във вътрешния политически живот на България, но в нейните традиции също е, тя да се бори срещу всички пречки, от където и да идат те. „Земледелческото" правителство й е обявило война, тя може ли да не отговори на ударите с контраудари? Близки до правителството лица, когато последното бе в разгара на борбата си с блока, - не напразно то има инициативата да се справя, когато ще, с всеки, когото е обявило за свой неприятел, - влязоха в преговори с Организацията за разбирателство. Членът от Централния комитет Тодор Александров, отговори, че Организацията не се занимава с качване и сваляне на правителства и че примирението само по себе ще стане, когато „Земледелското правителство" предаде на съдебните власти разбойниците „федералисти", които обраха раненските власи в Кюстендилско, на българска територия. За това Организацията притежава неопровергаеми доказателства - дознанието от едного от участниците в този обир. А тези „федералисти разбойници", начело с Григор Циклев, Сандо Пехливана, Вано Арсов и др., вилнееха в Кюстендил, вършеха грабежи в Кюстендилско, тероризираха кюстендилските граждани под покровителството на административните власти. От тях бе убит и бившия четник Стоян Антов при съучастие на стражари. Никой не смееше да закъснее вечер в този окръжен център на „свободното" III Българско царство от терористичната група на „Федеративния комитет" и „земледелското" правителство. Всеки се прибираше рано, да не бъде повален от някой куршум, както това стана с Ал. Гюргинчев и Алайков. Правителството бавеше своя отговор. Тези същите искания - да се дадат под съд „федералистите разбойници", да се отстранят от Кюстендил и София, да не се изпращат някакви си „федеративни", а всъщност разбойнически чети в Македония и да терзаят там и тъй изтерзаното от сърби население, - тези същите искания на „Вътрешната организация" бяха отговора и на по-раншни „преговори" между правителството и Организацията. То отговаряше уклончиво, нещо, приемаше, нещо отхвърляше - и никога не преставаше да върши своите „акции" против Организацията и нейни съчувственици, като Михаил Странджата, който бе убит посредством оръдията му „федералисти”. Така бе и последния път. Когато се водеха тези преговори, убит бе запасния подофицер Алайков, съчувственик на Вътрешната организация. В отговор Организацията предприе кюстендилската експедиция — да залови и накаже сама тези катили. Знае се резултата: Кюстендил си отдъхна и гражданството се почувствува свободно. Оттеглянето на революционерите стана, обаче, при условието, че ще се изпълнят исканията на Революционната организация, защото мнозина от разбойниците „федералисти" бяха подушили по-рано, - сигурно съобщено им е било от властите - за експедицията на революционерите, и избягаха в София и Пловдив. Министър Томов, управляющ тогаз и М[инистерст]вото на вътрешните работи, въодушевен, вероятно, от желание да тури край на една позорна борба на правителството на свободна България с водачите на борческа Македония, обеща да изпълни всичко. Ала крайните, които образуват камарилата на Стамболийски, които го ласкаят, величаят, въздигат до небесата, бият на чувствата му, - те са изучили, кои са тънките струни на неговата душа, - надделяха: те успяха да убедят своя „гениален" водител, че Турлаков, Томов, Манолов са с македонствующите и комплотират с тях против особата му. А Организацията е преговаряла на два пъти с м[инистъ]р Томова като мандатер на Министерския съвет, инак тя би нямала работа с него. Като всеки диктатор и Стамболийски е заобиколен от подлеци ласкатели. Млади хора, полуобразовани и без житейски опит, авантюристи, амбициозни, жадни за власт, пари и разгулен живот, без обществено чувство, без национално чувство, отричащи всички добродетели, обичащи само себе си, един вид „свръхчовеци", но не от типа на Нитчевия свръхчовек, а от вида на низмените човешки типове, които гледат на народа с презрение, експлоатират невежеството му с демагогия и теглят от него живителни сокове като паразити, - това са то жеманфишистите, които образуват камарилата на г-на м[инистъ]р-председателя. Те именно победиха във вътрешните разногласия на Съюза, наложиха преобразуването на кабинета и отвориха път за себе си. Тикайки Стамболийски в една пакостна за България, вредна и за самия Земледелчески съюз борба, те го правят все повече и повече пленник на своите страсти. Диктаторът Стамболийски същевременно е роб на няколко жеманфишисти ...
* * *
Разбойниците „федералисти", пропъдени от Кюстендил, се настаниха в София и Пловдив. В последния град дето д-р Филип Атанасов и архитект Юруков имат връзки със свои земляци от Костурско чрез банка „Градиво” и разни строителни предприятия, те си бяха създали и известна база. Те тук почнаха да налагат „данъци" - даваха покани, скрепени с познатия червен печат, до местни търговци, „без разлика на вяра и народност" да внесат по десетки хиляди левове на ... „Федеративната революционнa организация", която освобождавала Македония, та трябвало да я подпомагат с пари. Някои от заплашените се обърнали към архитект Юрукова и д-р Филип Атанасова: „ще дадете, казвали те. Видите ли най-големия хотел в София „Юнион Палас", - заложили сме го и половината му стойност сме дали за тази цел! ..." Други се оплаквали на властите; последните, обаче, казвали: „ние не се бъркаме в македонските работи", т. е. “ще дадете, не желаем да ви защитим от тези изнудвачи." Защото изнудвачите бяха услужили на „Земледелското правителство" в борбата му с Вътрешната революционна организация, в цепеничарската акция и защото им са нужни за още акции.
През февруари т. г. бе организирана нова експедиция против истинските борци за освобождението на Македония: една банда под водителството на Пандурски-Чочков замина за Малешевско, гдето извършила няколко убийства и обири. Революционерите влизат в дирите й, разбиват я в едно сражение, залавят петима от разбойниците и снемат дознания от тях. След това заловените били обесени на едни върби при с. Кочариново. Пандурски, обаче; с неколцина избягал и се предал на сърбите: сега и тези изроди, подобно на Стойче Добрев и Христо Даскалов, са потераджии на сръбска служба и насилват бедните македонски селяни да стават сърби.
След всички тези несполуки „земледелческото правителство” замишлява да подеме систематично борбата, като премахне съмишлениците на Вътрешната организация в Петричкия окръг и на първо място в Неврокопско. Сега като главни организатори изпъкват на сцената, криещите се по-рано зад кулисите, Димитър Кемалов от с. Калапот, Драмско, и Тодор Паница. Първият е член във Висшия земледелчески съвет, един от секретарите на „Земледелческата партия" и един от камарилата на Стамболийски. Той е „федералист." Другият - Тодор Паница - се прослави преди 15 години с подлото убийство в София на задграничните представители на Вътрешната революционна организация – Иван Гарванов и Борис Сарафов. След Младотурската революция, той стана турско мекере. През последната война бе на разузнавателна служба при щаба на II-ра армия, и като такъв задигал със заплашвания тютюни на гърците в Драма срещу низка цена и после ги препродавал с грамадни печалби на търговци. По този начин направил положение от около 1 1/2 милион лева. Подведен бе по чл. 4 от Закона за забогатяване от войната. За да не бъде преследван, той се отдаде в служба на „Земледелческото правителство". Тодор Паница е от България и като „македонствующ" също е от лагера на „федератистите" разбойници. Той, заедно с избягалия от Неврокоп околийски началник П[оп]иванов, застанаха начело на „оранжевогвардейския" отред, който трябваше да очисти Неврокопско, след това и другите околии в Петричкия окръг от автономистите. В отреда бяха зачислени и мнозина от виновниците за създаденото положение в Неврокопско. Членове на Земледелския съюз, „федералисти" като македонци или „македонствующи", деребействували в Неврокоп преди изгонването им от възмутеното и въстанало население, те сега, облечени и въоръжени от държавата, обучени от оранжевия военен инструктор полков. Добруджански, отиваха да заемат положението си на властвующа клика. В тази експедиция са взели участие и известните вече разбойници „федералисти" начело със Ст. Мишев и Ст. Чочков. На тръгване в поход тази банда е била изпратена с речи от м[инистъ]ра на войната Муравиев и м[инистъ]ра на вътрешните работи Хр. Стоянов, който в изявленията си казва, че не познавал хората й! През време на престояването си в Бельово тази банда уби един кръчмар там. В надвечерието на последните избори за народни представители тя се явила в Неврокопско при с. Сатовча. Когато хиляди души въоръжени милиционери са се насочили против бандата и щели да я унищожат, за спасяването й е била дадена заповед до военните да я обезоръжат. Една част действително е била обезоръжена и върната назад в София. Някои били избити като Лакото и др. При залавянето на този Лако, автор на много убийства и обири, войници и стражари са стреляли против автономистите, и последните за самоотбрана също отговорили с огън, до като заловят разбойника. - Четирима от същата Неврокопска „оранжево федеративна" банда в стражарска униформа се предали на сърбите при Ново село, Струмишко; сега са в услуга на великия щипски жупан и вършат грозни изтезания над населението. Паница, обаче, избягал неизвестно где, а Попиванов, бившия околийски началник в Неврокоп с Г. Кемалов, брат на Д. Кемалов, и 36-ма други минали гръцко-българската граница и се предали на гръцките постове. Така проявиха и тези типове липсата у тях на всяко национално чувство. Сега управляющия Министерството на външните работи м[инистъ]ра на войната Муравиев преговаря с Гръцката легация в София за въщането им в България през Бургас или Варна. Ст. Мишев, Гр. Циклев с 15-16 души други разбойници по желание биват пратени от гърците на великия жупан в Щип и стават потераджии.
По повод на тия последни събития, - бандата на Пандурски и експедицията на Паница, - Вътрешната революционна организация е пратила до Стамболийски предупредителните и строго поверителни писма, които Министерският съвет намерил за патриотично да публикува с изявленията на м[инистъ]ра Хр. Стоянов. С този акт правителството на Стамболийски обяви явна война на поробените македонски българи, която война до тогаз водеше задкулисно, тайно, посредством разбойниците „Федералисти". Ала още с първия си удар - правителството сбърка адреса: ударени бяха хора, които не са извършили нищо нелегално и които имат едничкия грях, че обичат поробената си родина и се борят срещу гърци и сърби с устна реч и печатно слово, нещо позволено от законите в България.
Кои са тези страшни за „Земледелческото народно" правителство хора, за които бе издадена заповед да бъдат арестувани въпреки всеки закон и морал?
Иван Каранджулов, от Прилеп, дългогодишен главен прокурор при Върховния касационен съд, бивш делегат на България в Конференцията за мира в Хага, човек на около 70 годишна възраст. Защо? Не виждаме друга причина, освен тая, че бе три години председател на Изпълнителния комитет на Съюза на Македонските братства в България, организация архилегална, на която всичките дела са открити и подлежат на проверка от всекиго.
Генерал Д. Жостов, от Либяхово, Неврокопско, един от първите военни магистрати в България; сигурно той си пати, зарад фейлетоните му във в. „Слово," с които жигосваше със сарказъм делата на „землделческите" първенци.
Никола Милев, от Мокрени, Костурско, бивш професор, бивш директор на печата при Външното министерство, един от делегатите на днешното българско правителство при Съвета на Обществото на народите, в събранието му през септемврий 1922 год., в което бе изнесен въпроса за четничеството поради сръбски и гръцки обвинения спрямо България; бивш подпредседател на Съюза на Македонските братства. Той е директор на в. „Слово". Защо бе заповядано арестуването му? Сигурно, защото писа статия във в. „Слово" по повод изявленията на м[инистъ]р Хр. Стоянов, в която зовеше „земледелското" правителство да подири българщината у себе и да не воюва с борящите се за свободата на Македония.
Георги Кулишев, от Дойран, бивш редактор в Дирекцията на печата, бивш секретар в Цариградската легация през режима на „земледелците", журналист, редактор на в. „Слово", защото „Слово" критикува „почитаемото" правителство.
Кирил Пърличев, от Охрид, син на Григор Пърличев; Георги Баждаров от Горно Броди, Серско; Йордан Бадев, от Битоля - учители по професия, журналисти по дълг спрямо разпокъсаната и поробена родина, бивши редактори на в. „la Macedoine", „Македония" и списание „Македония", членове на своите братства, постоянни делегати в съборите на емигрантската организация? Вината им? Е, да, имат такава: в писанията си страдат със страданията на населението в Македония, радват се с радостите на неговите героични борби ...
Георги Занков, от София, бивш войвода, а после народен представител и общински съветник, сега председател на Илинденската организация, която извади на показ позорните дела на „федералистите-разбойници" и оповести съюза им със земледелческото правителство.
Арсений Йовков, от Дебърско, редактор на в. „Илинден", който публикува позорните деяния на поменатите разбойници и съветваше правителството да не помага на делото на Сърбия и Гърция в Македония. В последния си брой в. „Илинден" съпостави думите на министър Хр. Стоянов с неговите дела.
Марко Иванов, от Леринско, бивш войвода, сега търговец, е арестуван, защото е член в Управителното тяло на Илинденската организация.
Климент Кръстев, от Охрид, запасен полковник, защото се довери на земледелските министри и прие поканата им да посредничи за разбирателство с Революционната организация.
Сребрен П[оп]петров, от Екши Су, Леринско, защото прие предложението на м[инистъ]р Райко Даскалов да бъде назначен окръжен управител в Петричкия окръг, за да уталожи духовете, види се, докато м[инистъ]ра подготви оранжевата си гвардия.
Другите защо? Питайте тези; които са заповядали арестуването им. Собствено в постановлението на Министерския съвет под № 44, се казва:
„Да се арестуват всички нелегално действующи лица в българска територия: автономисти и федералисти, заедно с техните разклонения на Петричкия и Кюстендилски окръзи.
Да се арестуват техните ятаци и идейни вдъхновители из горните окръзи, столицата и вътрешността на царството.
Арестуваните да бъдат разпределени в разни концентрационни лагери в страната, а следствие срещу тях ще се започне, след като се създаде специален закон за съденето им".
Ятаци и идейни вдъхновители! Видите ли; това са те, преследваните.
Кой установи това?!
Знае се. Списъкът е приготвеи от „федералиста" македонец, секретар на „Земледелския съюз", бивш директор на Трудовата поземелна собственост Димитър Кемалов, по указанията на други „федералисти", заедно с д-р Филип Атанасов.
Колко „федералисти" има арестувани? Такъв въпрос е абсурдно да се задава. „Федералистите", които внушават на правителството арестите, които приготвят списъците за тези арести, себе ли ще турят?
Впрочем, самото министерско постановление е един грозен произвол. Няма модерна държава, в която административната власт да игнорира съдебната, да арестува пълноправни граждани и след това да създава посредством послушната й камара закони, по които да се съдят тези граждани. Логическият край на тази практика е: Министерският съвет внася в Народното събрание законопроект, в който се казва тези и тези граждани да се осъдят по на еди колко си години. Другото в процедурата на „Земледелческото правителство" е само мижи да те лъжа!
В печата се изнесе, че правителствените вестници писали, какво арестуваните са взети за заложници! Защо, пак? И таз добра! Ето ти още един нов юрнек. Ясно е, че арестите бяха главно за угода на сърбите ...
* * *
Тази противонационална политика на „земледелческото" правителство ползува ли поне временно Царство България? Поне временно, казваме, защото далечните, последици са несъмнено пакостни, тъй като един народ жертвува ли окончателно свои части, той в края на краищата ще загине. Вчера поморавци, днес македонци, царибродци, босилеградци, утре - до Искъра и най-сетне finis Buigariae и загинване на българската народност. Политиката - моя двор да се спаси, та другите, що щат да станат, ако е израз на непроходимото невежество у българския селянин в царството, тази политика у едно правителство, макар изходяще от селяни, е едно колосално престъпление спрямо нацията. Та поне временни никакви облаги носи ли тя на България? Отговорът е отрицателен.
Сърбия, Гърция и Румъния, които държат под властта си области населени с българи, миналото лято се бяха нагласили, да заплашат България с окупиране на нейната територия, защото поддържала четничеството, пращала чети в Македония и Добруджа. Всъщност по-осезателно се бе проявило четническо движение в Македония под сръбска власт. Букурещ и Атина подкрепиха Белград от солидарност в извършеното от трите престъпление.
Вярно ли е в основата си това обвинение спрямо България? Нито е фактически вярно, нито е вероподобно. Ние изложихме по-горе, че „Земледелческото правителство" е изпращало чети не против Сърбия, а против Вътрешната македонска революционна организация и че части от тях са постъпвали на сръбска служба като потераджии. Сърбите, които имат отлична шпионска служба в България, знаят много добре всичко. Подозренията при това на някои, че в поддържането на разцепничество и борби сред македонските емигранти играят динари и драхми, не е без основание. Далеч от нас мисълта, че всички бивши и настоящи отцепници са се продали; повечето са заблудени.
Не е вероподобно, защото никакви чужди чети не могат да виреят в една страна, когато те не намират почва вътре в самата нея. Защо няма чети в Нишавската област, в Поморавия, в Зайчарско? Защото тамошните българи са претопени, в смисъл че младото поколение е изгубило националното си самосъзнание и това стана, понеже сърбите завладяха тези земи в едно време, когато още не бе завършен процеса на Българското възраждане. В Македония не е така; там почна българското народностно свестяване, там борбата срещу гръцкото духовенство бе най-упорита и продължителна; там се води силна борба и против сръбската пропаганда в турско време; там преди да влязат сърбите се води и двадесетгодишна революционна борба за свобода и автономия. Турция едно време също обвиняваше България за революционното движение, а най-силно бе въстанието в Битолския революционен окръг, в който въстаниците бяха въоръжени с гръцки пушки! Сега сръбското правителство пак обвинява България, като казва, че тя, ако не праща чети, поне не пречи на тяхното минаване. За доказателство сочи и обстоятелството, че на изток от Вардара имало чети, на запад от Вардара нямало. В същност има такива и на запад от Вардара, само че по-малко. Убийството на Илия Кушев и Вардарски стана, не защото населението не ги поддържаше, а защото трима от четниците им турци бяха подкупени и ги убиха, когато спяха. Весов пък, болен, бе предаден от един поп в Крушовско; тази черна душа не е населението в Македония, той е мърсотията в това население, каквато има във всяко стадо. Пък и много бързат сърбите, и искат всичко да знаят. И през турско време първите афери - Винишката, Щипската, - бяха на изток от Вардар, но после още по-страшното бе от другата страна на македонския Йордан.
Революционно движение в Македония е имало, има и ще има, докато тя е завоювана страна, докато не се сдобие със свобода и самоуправление. Безспорно, в Хърватско, Словенско, Босна се борят за същите права с легални средства. Ала в Македония сами сърбите и гърците пресякоха пътя на легалната борба: те не признават българската народност и прогониха местната българска интелигенция: учители, свещеници, лекари, архитекти, юристи, публицисти, художници, писатели, офицери и пр.
Истина е, че не само с чети се води нелегална борба; в Ирландия се водеха сражения, по улиците с блиндирани автомобили и с модерни технически средства. Но в Ирландия има развит градски живот, висока материална култура и стогодишно революционно движение: начините на борбата не се определят в кабинета на учения, а в самата обществена среда.
Види се, в Македония с чети може да се води революционна борба, затуй така се води.
Да не минават от България четите! Но както Сърбия, която е въоръжена до зъби, не може ги спре да не минат на нейна територия и обратно, още по-малко това може да стори България. Не можеше да го стори в турско време, още по-малко може да го стори сега. Вината е в границата, която дели еднородно население: и отсам българи и оттатък българи. Сърбия щяла да окупира нови земи, за да спре четничеството? Ще го засили, защото територията, която поддържа четите, ще се увеличи, а границата ще дели пак българи от българи. За това единствената права позиция, която може и трябва да подържа едно българско правителство, защото тя е съгласна и с обективни условия, тя е позицията, която държеше Българската делегация в Лондон през лятото на 1922 година пред Съвета на Обществото на народите, пред който бе сложен четническия въпрос. Сръбските, гръцките и румънските делегати бяха притиснати до стената с искането на международна анкета, която да установи състава на четите и причините за виреенето на четите, та да се цери злото от корен.
Защо после правителството на Стамболийски отиде да преговаря в Ниш по четническия въпрос и защо тези преговори са се водели така, щото сякаш България е виновна за четнишкото движение и сякаш от нейните административни мерки ще може да се прекрати то? От протоколите на Нишките преговори се вижда, че българските делегати не са говорили с тона, аргументите и самоувереността, които имаха в Лондон. Вместо в положението на обвинители, те са били поставени в това на обвиняеми. Защо те не предявиха пред Сърбия да приложи подписания от нея Сенжерменски договор за покровителство на малцинствата и спрямо македонските българи? Българските делегати са се бояли да споменат, че славянското население в Македония е българско! ...
Правителството на Стамболийски от четири години насам гони да постигне някакъв външен успех, без да е годно да върши каквато и да е външна политика: от Ангора в Лондон, от Белград в Рим, от Лондон в Париж, та на въздуха. Но нужен беше някакъв външен успех на „земледелското" правителство за оправдаване на вътрешната си политика на произволи, беззакония и корупция: И понеже действителен такъв не постигна, трябваше привиден някакъв успех да покаже.
И ето го: добре сме със Сърбия, с Румъния, с Гърция, които лятос ни заплашваха с война.
С война ли?
Са ли те в състояние да правят нови завоевания? Гърция ще оставим, тя е във война още с Турция и яде такъв бой, че ще й държи влага за дълго. За туй и спрямо нея Стамболийски държи остър език, за да изтръгне едно обещание - връщането на бежанците, - което не вярваме, че атинското п[равителст]во ще изпълни. Румъния, поради външни и вътрешни опасности, съвсем не мисли да си създава нови бели.
Сърбия е най-страшната според „земледелското" правителство. Не, според нас. Сърбия е сега по-немощна откогато и да било. Три милиона сърби владеят 10 милиона хора от други народности: хървати, словенци, бошнаци, черногорци, маджари, власи, немци, българи, албанци. По-рано Австрия бе жив етнографически музей; сега Югославия е жив етнографически музей. Но Австрия бе управлявана от културните и политични немци, а Югославия от дивите и брутални шумадийци. Югославия е така разяждана от вътрешни национални борби, че господарите сърби са шашардисани и не знаят от где да почнат и где да свършат. Югославия или ще бъде федеративна държава или няма да я бъде. В първия случай, тя за България няма да е опасна; във втория случай - тя е безсилна Сърбия е преситена от територии. Ако не бе така, тя щеше да създаде сама претекста, за да завладее нова част от България. Нали същия Пашич, без никакво предизвикателство от България, ограби своята съюзница въпреки договора за съюз с нея? И да не беше така; има силни международни фактори, които поради свои интереси, не допускат ново разширение на Сърбия.
Вестниците на „земледелческото" правителство, за да опровергаят, че последната акция на правителството - разтурянето на Илинденската организация, спирането на в. в. „Илинден" и „Независима Македония", арестите на македонски деятели, - не е била уговорена в Ниш, публикуваха протоколите. Важното не е това, дали тази акция, стана по настояването на Сърбия или не; важното е, че тя е угодна за Сърбия, полезна за нея, вредна за България, пакостна за Македония. А дали тя е продиктувана от "властолюбието и користолюбието на „земледелческите" водачи, или пък е уговорена, ако не в Ниш, то в Белград, - това не е от голямо значение. Фактът е на лице; значението му е очевидно.
III.
Положението в Петричкия окръг.
Македонците никога не са допускали и помисъл за някаква революционна борба с България в малкото парче от Македония, което тя получи по Букурещкия договор за мир и което бе окастрено с отнимането на Струмишката околия по Нйойския договор за мир. Първо, защото 75 на сто от македонците в Петричкия окръг са българи и като такива могат да имат всички политически права и свободи. Второ, защото и другите народности там - турци, власи и евреи, - имат пълна национална свобода и могат да се ползуват от всички политически права. Трето, - защото те са уверени, че не е България, която ще попречи за възстановяването целостта на Македония и за създаването от последната на една независима държава. България сама ще се откаже от тази своя част, стига останалите два големи дяла да бъдат освободени от сръбско и гръцко иго. В 1919 г., преди да замине Българската делегация за Нйой, една депутация от членове на Изпълнителния комитет на Съюза на македонските братства в България се яви пред м[инистъ]ра на външните работи, Т. Тодоров тогаз, и му заяви, че македонците очакват, щото България да отстоява автономията на Македония и делегацията й да декларира, че България с готовност се отказва от своя дял за това, стига Гърция и Сърбия да бъдат заставени от силите победителки да сторят същото със своите дялове. Г-н Тодор Тодоров каза, че тази позиция ще държи и Българската делегация в Нйой.
Как стана тогаз, че населението в Петричкия окръг се подигна против административните власти? Причината е партизанството, особено безогледното до престъпност партизанство на „земледелческите" водачи.
В Петричкия окръг има най-много сравнително бежанци. Голяма част от българите, прогонени из Югоизточна Македония от гърците и из Средна Македония от сърбите, е там. В Петричкия окръг има сравнително и най-много безстопанствени имоти, на които бяха настанени бежанците и на които предстоеше да се настанят ненастанените по един справедлив начин. Като пое властта „Земледелческия народен съюз", — назначените чиновници, без морални качества, но с ценза на големи партизани се заеха да вербуват съмишленици на Съюза. Ала не с убеждение, с просвета правеха това, а използувайки неволята на едни, алчността на други. В комисиите, които трябваше да снабдяват със земя бежанците, бяха назначени „земледелци" от стара България или нови такива, подали декларация по користни съображения. И започват те да настаняват тези, които дадат декларация за „земледелци", като, разбира се, най-първо себе настанаха и оземлиха. На едни и същи семейства са давани и къща, и дюкян, и градини, и ниви, вместо на занаятчии и дюкянджии да се дава само къща и дюкян, а на земледелци — къща и ниви. „Нашите" се облагодетелствуваха за сметка на „ненашите". Разбира се, най-добре наредиха себе и своите местните водачи - Димитър Кемалов в Неврокоп, Петър Ангелов в с. Петрово, Мелнишко и др. Този последния господин - Петър Ангелов, - бивш войвода, се „оженил" за една ханъма в Петрово, и после сторил така, че й взел целия голям имот и станал едър землевладелец; подава декларация за членство в „Земледелченския народен съюз," става член в Околийската дружба, с една дума той коли кучето. Не стига, че той самия забогатява, но той разпорежда кому колко и какво да се даде. Този е един случай, който взимаме за пример. Постъпват оплаквания в Комисията за бежанците за неправди и произволи, - ала и тя нали е отделение на Вътрешното министерство, най-партизанското от всички министерства?
Злото не спира, обаче, тук. Настанени по-рано хора биват изваждани от жилищата им, прогонени от нивите им, и опразнените къщи и ниви се дават на новопокръстените „земледелци", нашите. И правда от нийде: Бог високо, цар далеко. По този начин се създава страшно озлобление. Партизанските борби, освен това, в този македонски кът се усложняват и от неугасналите още фракционни борби, създадени в турско време между местните революционери. Заслонения зад властта партизанин може всичко да прави: той е оземлен и снабден с жилище, той върши безнаказано контрабанда, той разбойничествува. Административните чиновници стават ортаци с облагодетелствуваните партизани. На едно место окръжни управители налагат на мандрите специални данъци за собствената си кесия; другаде някои си ще се женят, задължават се всички селяни от околията да дойдат на сватбата на деребея и всякой да носи подарък. Занятите със своето забогатяване чиновници нехаят за преките си работи. Появява се разбойничество по градове, села и кръстопътища; то се развива и расте прогресивно. Никой не е сигурен за имота и живота си.
Почват се и партизански убийства. Убит е в Неврокопско Стоян Мълчанков, народен представител, бивш войвода. Убит е по късно Тетимов Заяка от стражари на нивата му. Иде ред и на други: те трепват, взимат пушките и хващат гората, както по-рано бяха направили това Алеко Василев и други, чиито семейства са били изхвърлени от жилищата им. Така са създадени сума нелегални хора, които по традиция от близкото минало се организират за обща борба срещу административната власт и със свои средства да въведат мир и ред в този нещастен край, театър на революционни борби и, войни от тридесет години насам. А тук трябваше да се действува най-внимателно, най-безпристрастно, най-малко партизански.
Правителственият печат, в унисон със „земледелческото" правителство, твърди, че в Петричкият окръг е създана организация, която е държава в държавата и която, следователно, не може да се търпи. Тази позиция е неатакуема от правово гледище. Ала кои са тези, които в този случай се явяват защитници на държавния авторитет? За нещастие, това са водачите на „Земледелческия народен съюз" и техните храненици, които направиха България една от най-неправовите държави в света.
„Земледелческите" дружби назначават и уволняват чиновници, определят данъците, разполагат с частните имоти и пр., и пр. Не са ли те държава в държава?
„Земледелческия народен съюз", има своята армия - от жандарми и оранжева гвардия със свой началник. Не е ли той държава в държава?
„Земледелческият народен съюз" - има своите магазини, кооперации, мелници и др. стопански предприятия, които се финансират от държавните банки така, щото не се знае, де свършва партийното стопанство и где почва държавното стопанство. Не е ли той държава в държавата?
„Земледелческият съюз" почти замести националния триколйор с оранжевото знаме, с цвета на което се окичват обществени учреждения и държавни служители. Не е ли той държава в държава?
България днес няма свое правителство: то е правителство на „Земледелческия съюз" и за „Земледелческия съюз". Анархията се сее от горе. За газенето на законите се дава пример от Министерския съвет. Оформяването на тези беззакония и произволи чрез референдуми и Народното събрание само руши още повече устоите на държавата, защото се съзнателно поддържа смешението на понятията.
Каква е разликата между Петричкия окръг и останала България? Тази, че в Петричкия окръг повече тежнее една надпартийна организация, а в България господствува една партийна организация. Не със сила ще се въведе нормалното положение в Петричкия окръг, както и в цяла България, а със строга законност, справедливо управление, и при съзнанието, че преди да има партии, има България и преди да има партизани има - български граждани; тази, че в Петричкия окръг Макед[онската] opг[анизация] изтреби разбойничеството и осигури на населението имот, живот и чест, а в останалите окръзи на Царството вилнее разбойничеството и органите на земледел[ската] власт са, които отнемат безнаказано имота, честта и даже живота на неприятните тям граждани...
IV.
Политика или призраци и стръв?
Имало е времена по-тежки,
но по-подли никога не е имало.
Некрасов.
Две незначителни историйки:
Българските позиции са северозападно от Битоля. По бързо нареждане от щаба на полка артилерийския капитан Т. дава строга и отсечена заповед на батареята си да открие разрушителен огън върху черквата „Св. Неделя". Мерача, млад, пъргав, селянин от тракийско се заглежда сплашено някак и се сепва: - Тя е наша, г-н капитан. - Как наша, в града няма нищо наше сега. - Наша е, г-н капитан, там венчахме Стою от Втора батарея за една битолчанка, що сватба бе, що приказ; пихме, играхме, както никога и никъде откакто сме тръгнали на война. По лицето на капитана пробягва сянка на мъка. - Да, да, провлача той почти с болка, наша беше, наша е, но ... там са заложили сега французите картечници, които косят веригите, трябва да я унищожим. - Огън! ... И, черквата в която са венчали Стою от 2-а батарея с хубавата битолчанка се разрушава ... Огънят пресеква. Черквата е обгърната от облаци, прах и пушък, които постепенно улегват и от купола на черквата се откройват грамадни дупки". Мерачът се заглежда унесено. Той вижда сякаш сватбата, хората, песните и болка му свива сърцето ...
* * *
Битоля е в неприятелски ръце.
Хората, старци и деца, които от немощ не успяха да напуснат града заедно с българските войски, са изпокрити в зимниците на по-солидните здания. Тук-там из улиците на града неприятелят е настанил артилерия. Война беше, всички съображения за човещина бяха отстъпили на едно кърваво начало: да се смачка противника. И животът на беззащитните граждани от стратегията на французите се отмина като безценица. Не, нещо по-страшно от това. Те, французите и сърбите, сметнаха тоя живот като една бариера - по-здрава от бетон арме - срещу огъня на българската артилерия. Те съобразиха: градът е български, населението българско, едва ли българската артилерия ще склони да го руши. Прочее, да се настанят оръдия на най-удобните места в самия град и никой гражданин да не се пуска вън от града. Така и стана.
Разбира се, решението да се обстрелват неприятелските позиции в самия град е костувало на българското командуване не по-малко колебание и мъка, отколкото на мерача от батареята, но трябваше да се срази противника. И населението, българското население, трябваше да изпита на главата си страхотиите и разрушението на братската артилерия. Има, обаче, нещо велико в стоицизма, с който то е пренасяло тия ужаси. Разказваха го отпосле. Когато градът се е обръщал на кипнал и клокочещ вулкан от огъня на българската артилерия, те, гражданите, заривали глави по-низко и по-дълбоко в земята и с изцъклени от ужас очи шепнели молитва за пощада от смъртта и никога проклятие срещу ония, които стреляли, не е осквернявало тая молитва.
Когато огъня утихвал, в душите им наставала пак ведрина и изгрявала надежда. „Сега, може би, ще дойдат".
Когато инициатива и надмощие е взимала френската артилерия и българската не се обаждала, болка свивала сърцата им: „Защо не стрелят, Господи, дано не са си отишли"...
В това непобедимо чувство на кръвно сродство трябва да се търси ключа на всички по-важни събития на Балканите и смисъла на българската история от последните няколко десетки години. По силата на това чувство през миналото и по-миналото столетие Македония подаде знак и понесе знамето на борбата за всебългарско национално пробуждане, по силата на същото чувство България понесе знамето на войната за освобождение на Македония. Стамболийски, не казвам правителството, защото в него имаше несъмнено единици с по-силно съзнание за отговорност пред историята, се опълчи с истинска стръв срещу това чувство. Ако тая борба не е безумие от гледище на българските държавни интереси, тя е сигурно едно кощунство от гледище на българското национално чувство. С логиката на оня неук селянин, който в своята животинска ограниченост разправя, че границите на неговото отечество се покриват със синура на нивата му, без да проумява, че ако от тоя синур земе да брани своето малко „отечество", то е неминуемо изгубено, и с тая логика Стамболийски още през 1919 г., когато властта му не беше така неограничена както е сега, оповести в своя личен вестник „Земледелско знаме", че най-големия грях срещу България е, дето 300 000 български синове се пожертвуваха зарад „пущинаците на Македония". И през тая знаменита тирада личеше не толкова един съзнателен противник на политиката на война, колкото един безразсъден враг на „македонщината". И това македонофобство на сегашния министър-президент на България кипя ето вече четири години, за да се разрази в последно време не вече в дипломатически предупреждения, а в явна враждебна акция срещу борците за свободата на Македония и техните съчувственици тук в Царството. Тази акция е толкова по-отвратителна, защото, се води в споразумение със сърбите от Шумадия, постигнато отчасти явно в Ниш, отчасти тайно в Белград. Разбира се, за честта на Стамболийски, инициатива за това споразумение дойде от Пашич. Но Пашич никога не би се осмелил да скланя българското правителство към родоотстъпнически акции, ако Стамболийски не беше вече, показал готовност за това. В дипломатическата история на България има и други случаи, когато българското правителство е бивало енергично подканвано „да земе мерки против нахлуването на чети, като засили охраната на границата". В резултат на тия постъпки е имало и разтурване на братства и арести и интернирания на македонски деятели. Тези „акции", обаче, на българските правителства всякога са отразявали искрено желание за добросъседски отношения, без никога да преминат в искрена родоотстъпническа стръв. Никое българско правителство до днес не е давало ангажименти да съдействува с цената на братска кръв за унищожението на една организация, чието съществуване се подхранва от политическите условия на съседната държава и чиито задачи са еднакво възвишени толкова от гледище на българското племе, колкото от гледище на международната правда.
Въпреки тежките условия, в които изпадна България подир последните войни, по въпроса за освободителното движение в Македония българското правителство можеше да бъде дипломатично, т. е. да даде най-недвусмислени доказателства за миролюбие и за ненамесване в живота на съседните държави, без да има нужда да изпада в деяния, които пред всяка неподкупна съвест, българска или европейска, ще се таксуват като безумие и предателство. Най-ясно доказателство за тая възможност бе Съвета на Обществ[ото] на народите в Лондон и после в Женева. Нима преди една година протестите на сърби, румъни и гърци, че България изпращала чети, за да разстройват вътрешния ред в държавите им, и заплашванията с „ефикасни санкции" бяха по-малко енергични и сериозни? Но правителството на Стамболийски намери тогава един решителен отговор, с който парира сполучливо всички тия протести и заплашвания. Чрез македонци, които Стамболийски днес, сякаш вън от себе си, таксува като „пасмина престъпници" (виж статията му «Тревогата'' в „Земл[еделско] знаме" и „Победа") българското правителство поиска в Лондон една международна анкета, която да установи на самото место от къде произлизат и кой подържа комитските организации. Тая анкета не стана пак поради една гламавщина на първия български дипломат, който преди да поиска международна анкета, бе направил постъпки за преми и частични споразумения със съседите.
Прочее, при явната възможност за българското правителство да излезе с открити карти и с чест срещу всички целесъобразно стъкмени обвинения на сърбите, без да има нужда да прибягва до политика на предателство и братоубийство, налага се сам по себе си въпроса, от какви потици се обуславят отношенията на Стамболийски спрямо македонското освободително движение?
Нека сега още подчертаем: от деня, когато почувствува в ръцете си власт, а може би и от първите си демагогски появи пред българските избиратели, Стамболийски държи спрямо македонците отношение на враждебност или неприязън, или в най-щастлив случай пренебрежение. Няколкото случаи на застъпничество за правата на малцинствата в Югославия, като това в Генуа, после в Лондон и Женева, се дължат не на някаква промяна в чувствата и убежденията му, а на абсолютната неустановеност във външната му политика. Без тези застъпничества, които правеше в моменти на уплаха, Лондон, или под влияние на чужди фактори, Генуа, Стамболийски би могъл да бъде поне по-последователен. Защото след всяко застъпничество сърбите му обръщаха сърдито гръб и повдигаха вой от нови обвинения, и принуждаваха първия министър на България да се отмята от собствените си постъпки, като безволен и безумен пленник. Помислете само каква цена добива неговото застъпничество за македонските малцинства в Генуа в осветлението на по-късните му изявления в Белград, дето същите тия малцинства бяха анатемосани като „бунтовническа сган". Или доблестното искане международна анкета, което презумираше, че извора на чети е самата Македония, дето живее едно несръбско население, в осветлението на Нишките разисквания и спогодба, дето български делегати, премного дипломатизирани офицери, избягват да заявят с присъщата на офицера доблест, че в Македония живее едно борческо население, което ще ражда и ще поддържа чети дотогава, докогато постигне своята независимост и че при тия условия никакви гранични спогодби не са в състояние да изкоренят четничеството. Нима срещу острото възражение на сръбския делегат, че въпроса за колонизацията е чисто домашен въпрос за Сърбия, не можеше да се отговори, че досущ от същия характер е и въпроса за четничеството? Това би било еднакво акт на доблест и на дипломация. Но българските делегати са били стегнати от инструкции и от прекалена дипломатическа куртоазия ... Има ли нужда от повече доказателства, че отсъствието на всякаква политика е основния характер на цялата външна политика на Стамболийски?
Прочее, на въпроса.
С ловкостта на не особено изкусен въжеиграч Стамболийски тръби на ляво и на дясно, че от гледище и на вътрешната и на външната политика на „народното" българско правителство станало необходимо „да се справи" с македонските организации. Да видим какъв характер имат тия организации, с които Стамболийски се е запретнал да се бори.
Най-напред имаме така наречената организация на „Македонските благотворителни братства и дружества", която от последния им конгрес, януари 1923 г., насам обедини в себе си всички македонски емигранти в България. Тя се вербува от македонци принадлежащи на всички политически партии в България, включително и земледелската. Като свободни граждани нейните членове са се вмесвали във вътрешния политически живот на страната дотолкова, доколкото това им се е налагало от партията, към която се числят. Никога, обаче, и никъде из Царството те не са се намисали като особена организация. В традицията и съзнанието на тая организация е да се държи абсолютно неутрално по отношение на партийните борби в страната. Разбирайки добре, че би излязла от преките си задачи и неминуемо би погубила себе си, тя никога не се е поддавала на изкушения за партизанствуване, не се поддаде и напоследък, когато, по някакво недоразумение се заговори за македонска партия, колкото и да изглеждаше изкусителна и да се желаеше една подобна партия от министър-председателя Стамболийски. Той, който се оплаква от политически вмешателства на македонците, сам подшушна идеята за „македонска партия", - но хитростта му се оказа твърде много кръчмарска и издърпа въдицата си само с червея. Задачите на емигрантската организация не се отнасят пряко нито до вътрешното, нито до международното положение на Царството. Те засягат това положение дотолкова, доколкото им се налага от чувството за културно и племенно единство. Пряката задача, обаче, е да подпомагат със средства, които им позволяват законите в страната, борбата за освобождение на Македония. Онова, което македонците в самата Македония не могат, трябваше да се прави от техните братя изгнаници тука. Срещу насилствените колонизации и срещу кървавите злодеяния, като онова в Гарван, македонците в самата Македония имат само едно средство - пушката, техните съотечественици тук срещу същите злодеяния имат митинги, протести, мемоари и пр., и пр, - акции напълно съвместими със законите и престижа на царството. Подобни организации със същия състав, същите задачи и средства, има в Америка, има в Турция, но нито Хардинг, нито Мустафа Кемал не мислят, че те им бъркат на вътрешната или външна политика. Има и в Букурещ... Като спомене човек Букурещ, не може да не спомни в настоящия момент едно обстоятелство, което шокира, обижда, боли: преди 50 години Влашко, васално на Турция, въпреки политическата си немощ пред последнята, търпеше Ботева, Каравелова, Раковски, които вършеха там нелегални дела; днес Стамболийски, когото македонските българи имат всички основания да смятат свой съплеменник, не търпи идейните и морални съчувственици на македонското освободително движение! Но да оставим сантименталностите, да вървим по-бърже към фактите.
Братствената организация Стамболийски остави засега по съображения за постепенност; посегна само на вестника й, на бивши членове в управителното й тяло, на бившите редактори на вестника й и на сегашния редактор, както и на отделни нейни членове.
Друга организация на македонци в България бе Илинденската. Тя пък се зароди и се основа на начала за взаимопомощ. Старите македонски войводи и четници, които в борба за свобода на родината си, бяха пропилели из нейните балкани и младост, и сили, и имот се почувствуваха след последната война изоставени, захвърлени като никому ненужни отрепки. Те нямаха поне моралната награда на народната признателност и това ги обиждаше. Така пренебрегнати, те започнаха да чезнат от мизерия и глад из незнайни бордеи; захванаха в гладно отчаяние и да се самоубиват. Това ги накара да замислят сами за себе си, да образуват дружество, което да се грижи за настаняване на работа, за морално и материално подпомагане, за взаимопомощ. Това за тях беше въпрос за хляб и никой закон не можеше да им го отрече. Така се създаде, така и си живееше с чисто благотворителни и просветителни задачи Илинденската организация. Подобно на братствената и тя не прояви нито в един случай вмешателство в политическия живот на Царството. Веднаж, два пъти излезе вън от тесните, рамки на своята благотворителност, - когато трябваше да присъедини своя протест към протеста на братствата против някое злодеяние от страна на сърбите в Македония. Но ... за бухалите в България илинденци изпаднаха в непростим грях, като захванаха да посрещат с нескривано съчувствие борческото дело на своите потомци в Македония и пак с нескривана боязън и възмущение да изобличават всяко злодеяние или кощунство спрямо делото на тия борци, откъдето и да идеше то. Стамболийски очевидно се е озовал между изобличените и разтури Илинденската организация, без да й посочи нито едно престъпление, нито едно нарушение на законите в Царството, нито едно вмешателство във вътрешната или външната политика на правителството му.
Има и някаква трета организация в Петричкия окръг, която Стамболийски таксува като „нелегална” и за която се говори на друго място в тая брошура.
От всички досегашни борби на Стамболийски с македонците е видно, че той смята и трите горни организации само като издънки, или заслон на една по-голяма и по-страшна, която и съставя главната прицелна точка на последните му „решителни акции", това е Вътрешната македонска революционна организация. И това е, което оголва и страховете му, и безумието му, и родоотстъпничеството му. Посягайки, от угодничеството или от боязън все едно, да разрушава една организация, която в днешното време на всеобща жажда за лично доволство е поела тежкия кръст на саможертвата в името на една свята кауза, Стамболийски кощунствува с чувството за племенно единство и със заветите на най-добрите българи от недавното минало. Кой е подтика за тоя безумен поход?
Преди всичко „съображения на вътрешна политика". Тя, организацията, „върши убийства на български граждани, атентати над министри, изпраща заплашителни писма, става оръдие на блоковите партии, за да свали днешното правителство". Доколко всички тия убийства и атентати, които й се приписват, са дела на тая организация, ние не можем да знаем. Има обаче факти и събития, поотделно известни вече на цялото българско гражданство, но непознати в техния вътрешен смисъл, които далеч предшествуват всички тия атентати, убийства и писма, и които показват с една поразителна очебийност, че решението на Стамболийски да унищожи Македонската революционна организация е по-старо и от убийствата и атентатите, и от създаването на блока. И ето ги. (Подробни данни за това са изложени в първата част на тая брошурка, тук ще набележим само най-типичните.) Организацията едва се подаваше из развалините, които бяха оставили войните в Македония, и бе насочила всичките си усилия да се справи с една напаст по-страшна от самата сръбско-гръцка власт - разбойничеството, когато м[инистъ]р Ал. Димитров замисляше вече удар, с който да я зашемети, преди да е стъпила на краката си. Той отреди специална и значителна сума за организиране на една чета със задача да убие първите хора на Революционната организация. Последния му план, обаче, се провали. У шефа на кроената и вече почти организирана чета се пробужда съвестта на стар борец и той хвърля пред краката на самата жертва на заговора и плана и приличното възнаграждение. М[инистъ]р Димитров и помощника му Гьорче Петров бяха демаскирани по тоя начин като явни заговорници спрямо Вътрешната революционна организация. А тогава нямаше нито блок, нито атентати, нито убийства, нито заплашителни писма. Тоя план не успя, но м[инистъ]р Димитров не се отчая, той минаваше като опитен и енергичен полицай, пък беше вече и дал дума пред Пашича в Белград за „най-искрено сътрудничество" за унищожение на Македонската организация. Понеже с първенците от вътре задачата се оказа малко по-трудна, той реши да захване с техните най добри съчувственици в Царството. С помощта на същия помощник, когото след убийството му назова „най-доброто и най-довереното лице на министерството", той бе вече съставил един черен списък. Първо жребието се падна на Симеон Георгиев, един революционер, който в продължение на тридесет години е служил беззаветно на макед[онското] освободително дело и чийто гърди се кичеха от пет ордени за храброст, проявена през двете войни. Един ден, току изневиделица, го арестуват в Кюстендил, докарват го в VI полиц[ейски] участък в София и след като го накълцват, изхвърлят със специален камион трупа му край с. Жилинци - Кюстендилско. Двама от убийците му, които бяха на полицейска служба при м[инистъ]р Димитров, именно Христо Даскалов и Стойчо Добрев, сега са на най-долна политическа и потераджийска служба при м[инистъ]р Пашич в Сърбия. Те избягаха, след като се убедиха, че м[инистъ]р Димитров, пак с цел да маскира убийството на С. Георгиев и тях ще затрие, както затри при Панчерево третия им другар съучастник в това убийство Тончев. А до тогава нямаше нито блок, нито убийства, нито атентати, нито заплашителни писма. Отиде си м[инистъ]р Димитров и неговия заместник Райко Даскалов запретна ръкави да продължи неговото пъклено дело спрямо Макед[онската] революционна организация. И Гьорче Петров не остана без достойни заместници. Целият така наречен „Федеративен революционен комитет" влезе в неговата роля И се захвана същия ортаклък със същите задачи и със средствата на българската държава. И се заредиха: албанската експедиция, четата на Зографов, вилненията на обявените от организацията разбойници скрити под маската на „федератизма", в Кюстендил и Пловдив, и Сатовча - Доспат, за които читателят вече знае и подробности. Има ли нужда от повече доказателства, че безподобното по своя обществен цинизъм решение на правителството на Стамболийски да унищожи Макед[онската] революционна организация произтича от неговото политическо озлобление и родоотстъпничество? Може ли още, при една що-годе чиста съвест, да се твърди, че българското „народно правителство" било заставено да обяви свирепа борба против Македонската организация, затова, защото тя е „служила на блока и е пречила на вътрешното умиротворение на Царството"? В любоугодничеството си, в уплахата си, в нервността си, в лудостта си ако щете, Стамболийски изби в улично сквернословие по отношение на македонските работници. Французинът Жантизон в една специална кореспонденция до в. „Gazette de Lausanne" се прекланя „пред свещената упоритост на македонските борци"; русинът Неманов пак в специална кореспонденция във в. „Последния Новости" ги назовава „мъченици на една свята идея"; хърватинът Радич в интервюта ги сочи като „светци", българинът Александър Стамболийски ги таксува като „пасмина престъпници". Може ли да се допусне по-голямо държавническо безразсъдство, по-вулгарен цинизъм пред българската национална история? Ще дойде ден, обаче, когато същия тоя наивен народ, когото днес Стамболийски така фокуснически лъже, ще се увери в глупостта и безчестието му и сам ще го окачи на позорния стълб.
В похода си против освободителното македонско движение Стамболийски изтъква и съображения от външна политика. В основата на тая политика, по схващанията на новите дипломатически съветници на Стамболийски от типа на П. Петков, който плю на бащина и майчина кръв, стои сближение със СXС кралство. Това сближение открива две перспективи: най-близката е постигане на някакви политически и стопански придобивки за България с подкрепата на Сърбия и по-далечната - образуване на една силна югославянска държава, в която да влиза и България като равноправен член. Това е голямата политика, за която „народното правителство" на Стамболийски могло да си позволи най-после „да пожертвува няколко стотин македонски глави".
Първо и първо една политика на сближение предполага взаимно доверие на преговарящите страни. Илюзия е, ако не абсурд, да се вярва, че правителството на Пашича има какво да е доверие в първия министър на България. Може ли да се вярва на една дипломация, която с неустановеността и лекомислието на дете се подава на всякой случаен политически вятър и според това днес кокетира с националистите от Ангора, утре с интернационалистите от Москва, а други ден с роялистите от Белград? Та Белград ни е дал досега хиляди доказателства за солидна политическа памет и можем да бъдем сигурни, че шовинистите около Пашич не ще да са забравили времето, когато Стамболийски правеше мили очи на Степана Радича в името на „югославянската идея" и „Зеления интернационал". И ако днешната сръбска преса е тъй щедра в похвалите за българския м[инистъ]р-президент, то е не защото тя го смята за истински и сериозен носител на сръбско-българско сближение. Напипали сполучливо най-болното място в мозъка на Стамболийски, сърбите през глава го хвалят, за да зимат чрез него, колкото може повече, без нищо да дават. Те знаят, че външната политика на първия м[инистъ]р на България се изразява в неустановеност и противоречия пред външния свят и в гръмогласни и голи фрази пред българското гражданство. И сръбския печат го отрупва с похвали, които угодниците януарчета около особата му старателно превеждат в своите вестници, за да мамят и заблуждават българския народ, а от това сърбите само печелят. Има ли нужда от доказателство за всичко това? Ето ги: неотдавна Стамболийски, след като „проби ледовете около ... двореца на крал Александър" в Белград, направи вулканически изявления пред сръбский шовинистически печат, че македонците са една бунтовническа раса, че те са едно зло и за България и за Сърбия и обеща да ги натовари на вагони, па да им ги изпрати там в Сърбия, тъй му са опротивели те в неговото царство. Сръбския печат предаде тия изявления дословно, като ги подслади хитро с похвали за „политическата прозорливост" на Стамболийски. Да речем, че тия изявления не бяха проста проява на безразсъдство или лудост, а отразяваха някаква политика - каква? Стамболийски осигурил чрез тях подкрепата на Сърбия за исканията, които щял да предяви в Лозана за автономия на Тракия и беломорския излаз на България. Наистина, първия делегат на България формулира криво-ляво някакви искания в Лозана, като в продължение на самите заседания на конференцията поради политическа безтактност и в зависимост от ветровете, що повяваха там, ги смънкваше и ги промени на няколко пъти. В какво се изрази „подкрепата на Сърбия"? Сръбската делегация, независимо от словоборството на Стамболийски в Белград, независимо и от ласкателствата на сръбския печат за „новата политика" на Стамболийски, подкрепи своята стара съюзница, Гърция, против претенциите на България.
Но Стамболийски не се разколеба, и в отношенията си със Сърбия продължи политиката на разменност с македонския въпрос, за да получи срещу това съдействието на Сърбия за слизане на България на Беломорския бряг. И, понеже за сърбите, които в политиката са строги реалисти, един платонически отказ от Македония не би имал никаква цена, Стамболийски склони на реални гаранции: да потуши в България и ако може вън от нея, всякаква дейност за свободата на Македония, ако ще би и с цената на братска кръв. И за да покаже, че е премного ревностен и искрен в тая политика, той, първия български министър, не поиска от сърбите никакви взаимни гаранции. И защо му са? Касае се да се унищожи македонщината; ако срещу това спечели нещо България откъм територия добре, ако не, печалбата ще остане самото унищожение на това „зло". - Ето тук е потайния ключ на тая политика на безразсъдство и родоотстъпничество.
Македонско движение, в смисъл на една легална борба за свободата на Македония, има и в Америка. От там македонските емигранти правиха енергични постъпки пред всички конференции, и те на първо време успяха да спечелят разположението на самия Уилсон, който в Париж предложи автономията на Македония. Но Сърбия нито веднъж не се опита да протестира против това движение, макар че Америка беше на страната на нейните съюзници. Легалната пропаганда на ирландския въпрос се води с всички законни средства главно в Америка, но Англия въпреки своята традиционна близост със Съединените Щати не склони нито веднъж да поиска от американското правителство да се справи с тая противоанглийска пропаганда. Защото за Америка едно подобно противомакедонско или противоирландско гонение би означавало да постави своето законодателство в положение на зависимост от чужди страни. За настоящето правителство на България въпроси от подобен характер не съществуват и то без колебание се отзова на сръбската примка, за да подхване с македонския въпрос една политика на разменност, като се ползува от обстоятелството, че, поради характера на борбите, които се водеха в Македония, поради нейния български състав и особено след последните войни, македонския въпрос в чужбина е познат като български въпрос и може следователно да послужи за целите на една подобна политика. Да речем, че от гледище на българските държавни интереси правителството на България е свободно да води една политика на дележ и разменност за сметка на Македония. Партизани на една подобна политика не са липсвали и в други български правителства. Реалната разменна стойност, обаче, на тая политика е била до сега само една: да се дезинтересира България от македонския въпрос срещу придобивки другаде. Но Стамболийски отиде много по-далеч от тоя политически платонизъм. Той не само се дезинтересира от Македония, ами се запретна с „решителни акции" да унищожи македонското движение, а това значи чисто и просто едно вмесване в борбите на Македония в полза на нейните врагове - сърбите. И така, България, която воюва със сърбите за Македония, днес се съюзява със сърбите против Македония. Но с какво може Стамболийски да помогне на сърбите в тоя съюз? С едно: да разруши всички македонски организации в България, да забрани на македонските емигранти всякаква пропаганда в полза на македонската свобода и всякаква легитимна и легална реакция срещу злодеянията на сърбите в Македония. И това той прави вече с особена ревност. Но е ли в негова власт да изкорени онова „зло", от което неистово се оплакват сърбите и което дълбае в основите на царството им Македонската революционна организация? Очевидно не, защото, ако това беше възможно, сърбите, които са непосредно уязвени и които са сто пъти по-силни от България, сами биха сторили това до днес. Ако в тоя ангажимент пред сърбите за изкореняване на „македонското зло" Стамболийски и неговият антураж от малчугани съветници не виждат акт на родоотстъпничество, не можаха ли да прозрат поне, че заинтересовани страни може да видят в него едно косвено признание, че корените на това „зло" се намират и в България и според това да държат последнята отговорна за всичко, което тепърва може да настане в Македония? Помислиха ли тия дипломати за пакостта, която чрез това нанасят на самата България?
Да допуснем, че Стамболийски успее да изпълни най-идеално поетия пред сърбите ангажимент, да изкорени „македонското зло," какво ще получи България срещу тая услуга? - Сръбска подкрепа за широк Беломорски бряг, шушнат съветниците на Стамболийски по тайните дипломатически кюшета и по официозите. Ако това не е абсурд или съзнателно заблуждаване на българското гражданство, то е най-малко знак на политическа слепота и ето защо. Външната политика на Югославия се ръководи, както е известно днес от Белград, който се стреми да задуши всички движения за културно национални автономии на несръбските елементи в страната, за да закрепи хегемонията на шовинистична Шумадия. Този стремеж на сърбите към хегемония се спъва от упоритата съпротива на хървати, словенци, босненци, македонци и др., които се домогват към децентрализация. При това положение политиците от Белград в никой случай не биха допуснали засилването на България, защото разбират, че една силна с Беломорски бряг България по много причини би била една морална подкрепа и насърчение за центробежните сили в Югославия. Това схващане на сърбите се вижда от факта, че нито в една от многобройните вече конференции след войната Сърбия не подкрепи легитимните претенции на България за беломорски излаз. Видя се, обаче, особено ярко след Нишките преговори и спогодбата с Гърция за Солун. За да даде убедителни доказателства за своята политика на мирно съседство и разбирателство със сърбите, г. Стамболийски склони да изложи престижа и интересите на България, като изпрати в Ниш делегация която да преговаря за унищожение на македонското освободително движение. И сърбите, които са с всичкия ум в главата си, извлякоха от Нишката спогодба всички възможни ползи. Най-напред протръбиха в чужбина, че България отхвърля окончателно от себе си македонския въпрос, като обявява формено гонение и поход срещу самото македонско движение. Известни са вече на българското общество белградските телеграми за убийството на Тодор Александров зад Софийската семинария, за пленяването на Протогеров, Панчо Михайлов и Бърльо към Кюстендип и Джумая, за кървавите сражения между българска войска и български комитски чети на самата сръбско-българска граница и пр. Последиците от това? Приятелите на България, на Македония и на българското племе изобщо, едва ли в тия телеграми ще почерпят насърчение за нови постъпки в полза на техните, на България и Македония, справедливи стремежи. А неприятелите злорадно ще потриват ръце и с нови интриги ще задръстват и без това задръстените български и македонски въпроси. С многобройните измислици за гонение на македонците в България сърбите преследват и свои вътрешни цели: да внушат на борящето се население в самата Македония, че и България, на която то възлага надежди за морална братска подкрепа, го отхвърля от себе си. Чрез Нишката спогодба и чрез словесното кокетиране с личността на г. Стамболийски сърбите разрешиха и третата си задача: да сплашат Гърция и да я склонят на по-бързи и по-широки отстъпки в Солунското пристанище. А какво постигна България от всичко това, освен родоостъпническия позор на своето правителство? Обелиха ли зъб сърбите в Лозана в защита на повтореното българско искане за беломорски излаз, казаха ли една дума поне в подкрепа на справедливия протест на България срещу жестоките гонения на българите в Тракия? Ако Гърция се боеше от някакво сръбско-българско споразумение, би ли била толкова арогантна в отношенията си с България и българския елемент в Тракия в един момент, когато турските щикове лъщят на брега на Марица? Не мислят ли политиканствуващите около Стамболийски, че във времето, когато се е устройвал в Ниш и Белград заговора против Македония Балукчич и Нинчич са давали на Атина всички уверения за ненарушимо приятелство, което означава нищо повече, нищо по-малко един заговор против България?
Това е то голямата „държавна", не „национална", политика на отстъпки, спогодби и придобивки, която води Стамболийски, ценейки мъдростта на разни „нови" дипломати.
Коя е по-далечната и примамлива перспектива на тая голяма политика? Казахме: да се създаде след време една голяма югославянска държава, в която България ще влиза като равноправен член.
Трябва да бъде човек голям политически простак, за да мисли, че една подобна държава е възможна, докогато ръководството на югославянските съдбини е в ръцете на шумадийските славяни, които в своята грандомания отъждествяват понятието Велика Югославия с понятието Велика Сърбия. Кой сърбин от Белград би склонил да образува с България общо царство, докогато в Македония живеят един милион и половина българи, и докогато Загреб, Любляна, Сараево, Цетина и Скопие се стремят да смачкат хегемонията на сръбството?
Едничкият и най-кратък път за постигане една единна и силна Югославия минава не през Белград, а през поменатите по-горе центрове. Чрез явната Нишка и тайната Белградска спогодби, чрез „решителните акции" срещу македонците Стамболийски се е поставил в пълна услуга на пансърбизма и се е изтъкнал като отявлен противник на идеята за югославянско единство и за голяма югославянска държава.
Трябва да бъде човек много наивен, за да повярва, че само невежеството е, което обяснява всичките тия очебийни грешки и противоречия във външната политика на сегашното българско правителство. Та колко прозорливост е потребна, за да се види, че с всички ласкателства и кокетничества сърбите се стремят да изюдат България, да вземат от нея, колкото може повече, без нищо да дадат и че Белград е най-големия противник и най-голямата спънка за постигане на силна югославянска държава! Не, дипломацията на Стамболийски не може да не проглежда поне тия едри прояви и ако при все това той, Стамболийски, подзе ожесточената кампания против македонците, то е защото тя представлява една самостоятелна задача в неговата политика. Той заяви гороломно в Хасковската си реч, че е победил Железничарската стачка, победил комунистите, победил блока, победил професори и студенти, едно му остава: да победи и смачка македонското освободително движение. Защо? Та това движение, г-не министре-председателю, е движение за граждански свободи, за българщина, ако щете. Ако македонците искаха да преклонят глава пред гръцката и сръбска власт, ако те искаха да станат сърби и гърци, нямаше нужда да се борят и да се подлагат на жестоки изтребления в родната си земя и на мъчително изгнание вън от нея. Три четвърти от многобройната македонска емиграция бедствува в тръпно ожидание на часа, когато ще може да се завърне под родна стряха и да заживее там със своя роден български език, със своята родна българска култура, със своето национално чувство Ония, пък които бродят с пушки из македонските балкани, полагат труповете си, за да проправят път на това завръщане. Защо Стамболийски е повел стръвно гонение против едните и другите? За да прави българска държавна политика? Видяхме, че не. Тогава? Затова защото в своята лична патологическа жажда за власт и под влияние на престъпни колеги и съветници, от деня още на стъпването си на власт той вижда в освободителната дейност на македонците една спънка за своята политика на пораженство.
V.
Мародери.
Великият френски поет Виктор Юго в романа си „Клетниците" описва на едно място, как след сраженията, в безмълвието на нощта, когато бойното поле е наслано с труповете на покосените през деня, мародери дебнешком отиват от убит на убит, претърсват дрехите им и задигат пари, часовници, пръстени. За тези светотатци, крадци на погиналите за отечеството са предвидени най-строги наказания във всички държави.
Ала през времена на войни и след тях има и други видове мародери, делата на които не изглеждат тъй неморални и безчестни, но които в същност са по-опасни за отечеството от тези на същинските мародери.
Война е. Всички минали през казармата, па даже и данъчните са под знамената. Едни са в действующата армия. Те с риск на живота си се сражават дене и ноще за осъществяване на народни идеали или за защита на застрашеното отечество от неприятелско нахлуване. Често гладни и голи, при дъжд, сняг и бури; изнемогващи за сън, затънали понякога в кал и вода, — понасят всички тези несгоди само и само да изпълнят най-свещения си дълг - дългът към отечеството. Други в тила, макар и по-малко изложени на опасност и поставени при по-удобни условия за живот, но далеч от своите близки, - като мравки се движат и снабдяват бойците с храна, облекло, муниции. И те изпълняват дългът си към родината. В това същото време пък безсъвестни хора, алчни за богатство, са заети с измисляне средста за по-големи и бързи печалби. Те закупват стоките от първа необходимост, държат ги известно време в складовете си, подигат по този начин цените им и ги продават с огромни печалби. Специални агенти подготвят това подигане на цените, като алармират обществото, че известни стоки скоро ще се изчерпят, а няма от де да се доставят, та всеки трябва да се запаси с тях. Тези безсъвестни хора - са мародери, които ограбват своето отечество.
Административни чиновници, без чест и скрупули, чужди на всеки по-висок порив, чрез „подаръци за направени услуги" и често пъти чисто и просто чрез рушвет, особено в окупираните земи, също така направят своя товар като вършат беззакония, произволи и насилия. И те са мародери, които крадат своето отечество.
Подобни мародери се срещат в тиловата служба на армията, те се обогатяват от залъците на бойците на фронта. Има ги и в самата действующа армия, - но там са много рядко. И в това време, когато преданите на народното дело мрат от неприятелски куршуми и шрапнели с усмивка на уста, шепнейки - „Българио, колко те обичам", - в пространната отечествена земя златният Молох върши своя опустошителен танец, срамни вакханалии се уреждат, позорни оргии се устройват. А бойците на фронта гладуват, децата им дома са без хляб и топливо! Всичко това не може да не стане достояние на изправените срещу врага, и тогаз в техните души идеала е затъмнен, хубавите им чувства изстиват, поривът им намалява, злоба завладява сърцата им. Пораженците намират благодатна почва и катастрофата става неизбежна ... Ето затуй, особено във време на война, трябва една силна, честна, строга, но справедлива власт, която да преследва тези опасни мародери.
Погромът е станал. Десетки хиляди човешки живота, в разцвета на своите сили, са изгубени. Стотици хиляди млади хора са осакатени. Мнозина мрат от придобити през войната болести. Грамадни материални богатства са изгубени. Дългът на държавата е колосален. Бюджета свършва с големи дефицити. Обезщетенията, наложени на победения под формата на репарации и реституции, идат да увеличат обществения дълг. Данъците стават непоносими. Книжната пара се обезценява. Скъпотията ежедневно расте. Мизерията взима нови жертви. Но поне да е постигнат идеала изцяло или отчасти? Не, напротив, нови земи са откъснати от страната. - Победители чужденци газят народния суверенитет. Народът е съкрушен, с убит дух, отчаян, озлобен. Народът е изгубил душевното си равновесие; той е болен. Уви, вместо водачи лекари, изпъкват на сцената нови мародери, на душите, най-лошите, защото убиват бъдащето на народа си, преследвайки лични користи ...
За да грабнат доверието на народа и да се наложат за негови управители, те бият на най-тънките му душевни струни, те човъркат в нараненото му сърце.
„Ние сме били всякога против войните, и ако ни бяхте чули по-рано, нямаше да дойдете до този хал”, крещят те, и лъжат: разровете броевете на „Земледелческо Знаме" от преди войните; прелистете и дневниците на Народното събрание и ще се уверите, че лъжат.
„Отговорни са всички за сполетялото ни нещастие, освен нас, които не сме управлявали!" А лъжат, защото дадоха подкрепата си на някои от управлявалите, а с други управляваха заедно, след като обвиняемите бяха вече извършили „престъплението", за което сега ги съдят. Кога станаха виновни те? Когато почнаха да им правят опозиция.
Под съд виновниците за националната катастрофа? Добре. За това има закони. Законите, обаче, не им се харесват, те създават нови с обратна сила. Състава на съда от компетентни, според законите, лица не ще осъди виновните, както са ги осъдили предварително те. Лесно: - създават нов закон с обратна сила за специални съдилища от свои хора, които ще изрекат това, що им се каже.
Да се накажат незаконно обогатилите се. Отлично. Създава се, обаче, без нужда специален закон за това, пак с обратна сила и се почват арестите. Завеждат се шумни процеси. Някои са осъдени, ала голяма част биват освободени, след като са поделили с приятели на министрите незаконно спечелените през войната пари.
Мародерите на душите са много изобретателни, за да си създадат положение. Обществото нещо се размърдва, иска законност, слушат се критики на управлението. Малко терор трябва да се всее: атентата в „Одеон”, убийството на Такев, Греков, бомбата на „Цар Симеон”, бомбата на Св. Кирил и Методий - 1921 год.
„Опозицията се сплотява — иска да ни вземе властта! Как смее? Ще си примерим силите”, казват мародерите на душите, — потрайте до Търново и в Търново цепеници, последвани от „референдум" и нов „държавен съд".
Опозицията е сплотена. „Нови избори ще направим, - но за всеки случай ще изменим избирателния закон, въз основа на добитите през извършените избори цифри, не ще допуснем до народа агитаторите на опозицията, а бюлетините й нейде ще конфискуваме, нейде ще фалшифицираме. А най-главното ще убедим народа, че нашите противници са негови врагове, врагове на България; те искат пак война!”
Печатът издига глас на протест срещу произволите и беззаконията. Нов по-строг закон за печата. И това не помага. Тогаз? Лесно е: интерниране на журналистите, като апаши, спиране на вестниците без съд, без закон ...
Министрите, които управляват България от името на „Земледелческия Народен Съюз", постоянно плашат народа, че ако дойдат други, ще водят война. А за да подържат своето противокултурно, антисоциално и противонационално управление водят постоянна война с българи, често пъти с най-достойните и най-заслужилите чеда на България. Така, първия министър се хвали, че водил борба и война със запасното офицерство, със съдии и адвокати, с професорите на едничкия ни университет, с железничари и пощенци, със старите партии, с комунисти и широки. Всички той победил! Сега отваря явна война на македонските революционери и на скромни легални македонски деятели в България. От Белград и Атина потриват ръце от радост и чрез вестниците си величаят Стамболийски, поставяйки го наред с Мусолини, Радич, Пашич и др. А по-малките мародери около него превеждат веднага всяка чужда похвала и похвалите на тези, които всеки ден лочат българска кръв и гризат български кости!
Мусолини - Стамболийски? Но Мусолини е голям националист италианец и се наложи като борец срещу пораженството, а Стамболийски култивира пораженството, „харизва" на Сърбия Македония за вечни времена, сякаш му е собственост, и сключва конвенция в Ниш за съгласувани действия между Сърбия и България против ... българите в Македония.
Стамболийски - Пашич! Но Пашич си служи със силата, за да владее чужди на сръбството народи. Стамболийски си служи със силата против синовете, често пъти най-доблестните, на собствения народ и помага на Сърбия да гнети македонските българи.
Радич - Стамболийски! Радич се бори за независимостта на Хърватско и за образуването на една югославянска федеративна република, в която да бъде равноправен член и Македония, а после и България. Хърватско и Македония са съюзници в тази борба. Стамболийски, м[инистъ]р-председателят на една независима държава, става доброволно васал на крал Александра и му помага във борбата, която водят Македония и Хърватско против Сърбия!
Победил партии, професори, чиновници? Цели партии лоши и грабителски няма; - има отделни лица такива - в едни повече, в други по-малко. Чиновничеството не е враг на държавата, то крепи държавата; то е скелета на държавата. Тежко на тази държава, която воюва със своето чиновничество!
Преди да вземат властта, водачите на „Народния Земледелски съюз" по стъгди и мегдани държаха демагогски речи против „разкоша" на гражданите, разточителството на цар и министри, против културните институти и бяха против всякаква външна политика и дипломатически служби. Те ходеха тогаз с цървули и торба на рамото като просяци.
Те сега са министри. Те и тези около тях са с лачени чепици и носят дрехи от последна мода. На краката си не стъпват: пътуват със специални вагони по железниците и винаги с автомобили по улиците и шосетата. Посещават редовно кабаретата и устройват вакханалии. Всички се изредиха с мисии в странство, като измислиха и нуждата от такива; - всички по този начин „икономисаха" от чуждестранна валута добри парици. М[инистъ]р-председателя пък, както някога Фердинанд, е повече в чужбина: той надмина Фердинанда и по диктаторски замашки и по разточителство. Разликата е, че което на един Бурбон приличаше, на един селянин от Славовица хич не подхожда.
Ах, да, ще пропуснем. Те са и патриоти, големи националисти. Най-големия софийски булевард преименуваха от „Цар Фердинанд" на „Христо Ботев", макар разликата между чувствата, мисълта и делата на Ботев и техните да е толкоз голяма, колкото между делата на обитателите на рая и тези на обитателите на ада: ако Ботев беше жив, щяха да го пребият в VI полицейски участък заради идеите му.
Преди 50 години Христо Ботев пишеше в своето „Знаме", издавано в Букурещ, когато нямаше българска държава:
„А раята, т. е., нашият беззащитен и полуубиен народ, на плещите на когото тежи всичкия товар на робството и който по своето природно, човешко и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония не може да търпи това унижение, което са търпели гладиаторите в Рим и евреите във време на Тита и Навуходоносора."
А на други места:
„Ние сме казвали и казваме, че дордето се необяснят и неизравнят отношенията ни със Сърбия, никакъв съюз и никакво споразумение е невъзможно между южните славяни ..." „...Тая партия от честни и умни xopа (думата е за партията около „Рад” и „Будучност”) - трябва да разкаже на своя народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава когато всеки един народ от тях запази своите етнографически граници и когато всеки един остане свободен в своята къща". Тъй говореше преди половин век Христо Ботев, тъй говори днес и водителя на хърватските земледелци Степан Радич.
А що прави правителството излязло от „Български Народен Земледелчески Съюз"? Става страж на Сърбия и я подпомага да третира най-южните славяни, македонските българи, македонските селяни, както са били третирани „Гладиаторите в Рим и евреите при Тита и Навуходоносора." Сръбският пълномощен министър в София Pакич се явил пред министъра на вътрешните работи Xр. Стоянов и му благодарил лично за последните арести и разтурянето на Илинденската организация.
Срам покрива българските ни чела.
Министрите на България и клепалата около тях говорят, без да се червят, за народните будители и българските революционери от 70-те години и устройват в тяхна чест празненства. А тези, които следват днес примера им в Македония и са се обрекли в саможертви за род и чест, за свобода и самоуправление, наричат престъпници и убийци, както бяха някога наричани Ботев, Левски, Бенковски, и пращат срещу тях да ги преследват истински разбойници и вулгарни престъпници.
Страшно падение!
Кой е мислел, че българския народ, който от сто години насам върви все напред и напред, ще дойде до там, щото да се управлява от хора, които наричат безчестието чест, доблестта престъпление, измяната към отечеството патриотизъм, добродетелта порок, чуждите шпиони родолюбци, беззаконието справедливост, насилието народен съд, грабежите - народна мъст, поражението победа и пр., и пр. Никога не е имало и не ще има по-подло време!
Българи земледелци! Думите „обновление", „реформи”, „грижи за трудовия народ" са празни приказки в устата на тези, които управляват от ваше име. Те са мародери на болните ви и страдални души, и като се докосват до чувствата на наранените ви сърца, заблуждават ви, приспиват ви, да не виждате, как богатеят от държавните средства. Те са се съортачили с мародерите спекуланти през войните. На тях викат осанна същите тези интелигенти, които като чиновници в дълбокия тил мародерствуваха, - защото мародерите, макар и разни видове, се подушват и намират.
Български граждани! Тези, които ви управляват днес, ни унижиха като нация, всекидневно убиват бъдещето ни като народ, водят българското племе към морално падение, унищожавайки всичко доблестно и борческо в него; готвят ви пак да станете ратаи на чужденците, каквито сте били цели векове.
Българи, отгдето и да сте, каквито политически убеждения да имате, свестете се, дордето не е късно!

ПРИЛОЖЕНИЯ


№ 1

Родоотстъпника Стойче Добрев и неговата банда



[МЯСТО ЗА СНИМКА № 1 и № 2 с. 53 и 54]!!!!

Произхода му е бил от с. Колицко, Кумановска околия, Македония. Бил е някога, през кратко време, четник в четата на легендарния кумановски войвода, Кръстю Лазаров. Като такъв, той, при много случаи, е проявил дефектите на своята смрадна душа, та е станало потреба да се бракува и запрати на забрава.
Септемврийските събития от 1918 година откриха границите на България за много нравствени лешове. Един от тях бе и той. И той не закъсня да се намести, на призвано място, в строя на прочутата и незабравима шпионска фаланга, устроена от покойния български министър на войната, Александър Димитров.
Знае се, че в устройството на тая шпионска фаланга, софийската Сръбска легация и придадената към нея Сръбска военна мисия оказаха, по пътища изповедаеми и неизповедаеми, ценно сътрудничество.
Едновременно с него беше се наместил, тоже на призвано място, в строя на същата шпионска фаланга и друг родоотстъпник, еднакво злокачествен като него, печалното име на когото, вече добре известно и популярно, е Христо Даскалов, родом от с. Смилево, Битолска околия, Македония.
Дейността и на двамата, като шпиони от поменатата шпионска фаланга, е низа от дела, едни от други по-свирепи, по-скверни и по-цинични.
Венец на тия техни дела, безспорно, бе погубването на най-храбрия, на най-честния и на най-светлия македонски син, Симеон Георгиев, бивш кочански войвода.
Знаят се подробностите на извършеното человекоубийство. Подпомогнати от своя другар по служба и по падение, Илия Тончев, изпълнявайки заповедите на хора с малки глави, с тесни души и с тесни умове, те измъкнаха, през една злокобна августовска нощ 1920 година, по противоправен път, от избите на Шестия полицейски участък на българската столица задържания без повод, без основание и без прегрешение Симеон Георгиев, вързаха го, заклаха го, качиха безжизнения му труп на български дьржавен камион и го отнесоха в землището на с. Жилинци, Кюстендилска околия, гдето го закопаха.
Смели и жестоки, когато бяха подпрени, за да извършат злодейството, те станаха страхливи и подли, когато разбраха, че се отдръпна, по понятни подбуди и разчети, подпората им, след като злодейството бе консомирано. Меркающите се отмъстителни ножове на Симеоновите другари ги уплашиха и ужасиха. И те ... избягаха.
Христо Даскалов, надеждно дегизиран, при комбинирани грижи и съдействия на българската власт и на органи на софийската Сръбска легация, „избяга" успешно през българската граница при гара Драгоман и се озова в сръбската столица, Белград, гдето се конституира интелектуален сътрудник на сръбската власт в разрушителното й дело спрямо Македония, спрямо неговата родина.
Стойчо Добрев, начело на един сбир, съставен от няколко изчадия, лика-прилика на него, въоръжени и екипирани с оръжие и дрехи, измъкнати от българските държавни складове „избяга”, тоже успешно, през българската граница при град Кюстендил и се озова в гр. Криворечна Паланка, гдето се конституира физически сътрудник на сръбската власт в разрушителното й дело спрямо Македония, спрямо неговата родина.
И сега, той и неговият сбир, сменили вече дадената българска държавна премяна с вражеска премяна, ала задържали даденото им българско държавно оръжие, вилнеят с него всред своя народ, рушат с него своята родина, обслужвайки една инородна и иноземна власт, свирепа, подла и коварна, която мърси майките им, мърси сестрите им, мърси родовете им, мърси родината им, мърси Македония.
Какво крушение морално, какъв цинизъм, какво злокачествено родоотстъпничество!
Ние излагаме ликовете на тия злокачествени родоотстъпници на показ, за да бъдат видени и запомнени не от ония, които ги знаят, а от ония, които не ги знаят и от ония, които трябва да ги знаят ...
В[естни]к „Илинден", год. ІІІ, бр. 8, 25.II.1923 г.

№ 2

Изложение на по-крупните грабежи и разбойничества, извършени в Македония (1918-1922 год.).


А. Грабежи и разбойничества през 1918-1920 г.
1) Към края на 1918 год. е ограбена черквата в с. Страцин, Кратовско, от Ангел Трайчев, от с. Барбарево, Св. Николско. Ограбената сума е поделена между него и двамата кратовски войводи Дончо Ангелов и Григор Циклев. От тая сума тримата обирджии предлагали на Мите Опилски 1500 лева, за да не ги изкаже, но той с възмушение отказал да приеме предлаганата му сума.
Забел[ежка]. Бившия кратовски околийски войвода Дончо Ангелов е знаял за всички вършени обири и разбойничества в Кратовско и другаде и е зимал равен с обирджиите дял от ограбените суми, като в замяна на това обещавал на разбойниците да ги защити да не бъдат наказани от организацията.
2) През март 1919 г. в с. Стражанци, Св. Николско, разбойниците Григор Циклев, от с. Г. Стубол, Кратовско, Пано Ефтимов, от с. Мечкуевци, Св. Николско, Сене Попиванов, от с. Лесково, Анг. Трайчев, от с. Барбарево и Вицо Лазаров от с. Стамуловци, нападнали в домът му заслужилия на Организацията селянин Арсо Коларски и след жестоки побоища и изтезания с приклади и тояги върху него и цялото му семейство, ограбили му 50 лири т. зл. и 20 000 лева книжни.
На 8 април 1919 год. е извършен обир в с. Липа, Тиквешко, върху първенеца. Тодор .... от шайката на разбойника Ване Арсов, от с. Доляни, Щипско. Ограбения Тодор е бил жестоко изтезаван, а дъщеря му и снаха му били обезчестени от главатаря на бандата Ване Аpсов и от Андон Митев, от с. Сулдурци, Радовишко, които били вътре в къщата, а останалите съучастници: Доне Христов, от с. Доляни, Хр. Сараманли, от Радовиш, Иван Стайков, Петруш Атанасов и Мите Янев - тримата от с. Гарван, Радовишко, са били в засада и патрули около къщата.
На другия ден след обяд злочестия ограбен и опозорен баща, заедно с обезчестените си снаха и дъщеря, отива в гр. Кавадарци и се оплаква на съглашенския командант. Назначава се съглашенска анкета, в която участвуват представители и на силно възмутената от мерзката постъпка на тези изроди Американска санитарна мисия и офицер от българската армия, тъй като сърбите и гърците приписаха това дело на бълг[арските] войници.
Враговете на българския народ използуваха тоя случай чрез телеграфни агенции и печата на цял свят, като го сочеха за „дело на дивото, варварско племе, българите, които нямат нищо общо с „чистите сърби", от „Южна Сърбия" - (Македония).
4) През пролетта на 1919 г. са обрани турците от с. Ливец, Кочанско от разбойниците Ване Арсов, Мите Стоянов Суджукаро, от с. Соколарци, Кочанско, и тайфата им инспирирани от Дончо Ангелов, Сл. Иванов и Ст. Мишев. На последните трима са дадени по 8 лири от ограбената сума, а обирджиите предварително укрили една част от сумата и си поделили повече,
Забелъжка. На връщане от тоя грабеж Ване Арсов е убил в Кюстендилско, поради скарване при дележа на обирите, един от другарите си Иванчо Арсов. Мин[алата] год[ина] следствие заведеното от жената на убития дело за убийство против Ване Арсов, последния бива арестуван. По заповед на министър Алекс. Димитров, обаче, делото се унищожава, а Ване Арсов, снабден с открит лист от същия м[инистъ]р се връща на важна служба в Кюстендил.
5) През пролетта на 1919 год. е изтезаван и обран Ефрем ... от с. Дренък, Кратовско. Той и син му са бодени с ножове на пушките, виени им са тестикюлите, за да кажат парите си. Ограбени са им: 50 наполеона злато и 25 000 лв. книжни. Джелати и обирачи са били: главатар - Григор Циклев, Пано Ефтимов, специалист по „виеното", Сене Попиванов, Ангел Трайчов и Филип Павлов. - Ограбения е близък роднина на Григор и Митруш Циклеви.
6) През ноември 1919 год. са изтезавани и обрани власите бр[атя] Никола и Щерьо, от с. Чашица, Кратовско от Пано Жилянски, Филип Павлов, Сене Попиванов и Цветан Кумановски. Ограбени са им освен голяма сума златни монети, нанизи и книжни пари, още и сребърни пафти, тепелъци, забрадки и пр.
7) През есента 1919 г. е изтезаван и обран богат турчин Рекип, от с. Рудари, Кратовско, от разбойниците Митруш Циклев и другаря му Бешир, от с. Рудари. Според признанието на наказания Митруш, зели му 70 лири зл. и 200 динара, които двамата обирджии делили по равно.
Забележка. Бр[атята] Григ. и М. Циклеви живели задружно, парите им били общи и що вършил единия, знаел е и другия.
8) През пролетта на 1920 г. обран за I път Димчо Челебия и другарите му във влашките колиби на Вакъв, Паланечко, от разбойниците: Ване Арсов, Мите Суджукаро, Пано Ефтимов, Яким Трайчев, Мите Димов и Пано Жилянски. Плана за тоя обир е изработен в квартирата на Григор и Митруш Циклеви при участието на Дончо Ангелов, и др., поради което и от ограбените пари са дадени дялове и на: Дончо Ангелов, Сл. Иванов и Ст. Мишев.
През лятото на 1920 г. Организацията почна вътре планомерна работа и по-важни съображения се даде през септември с. г. амнистия за всички, извършени до тогава обири, грабежи, и др. престъпления.
Б. Грабежи и разбойничества - след амнистията от Орг[анизация]та (септември 1920-май 1922).
9) На 20 януари 1921 г. в с. Орел, Св. Николско, извършен е обир на Димчо Челебия (II път) и на богатия българин - първенец, от с. Филан - Анастасов от разбойниците: Мите Суджукаро, Пано Ефтимов, Сандо Пехливано, Гиго Соколарски, Митруш Циклев, Ангел Трайчев и Мите Димов. След като първите трима разбойници са подложили жертвите на нечовешки изтезания: горене с нажежени шишове по вратовете, ръцете и краката, стягане и виене тестикюлите им, докато изкажат и дадат всичките си скрити пари и скъпоценности, ограбили: а) от Димчо 50 лири т. зл. и б) от Филип 22 лири т. зл. и 50 000 лева книжни. Задигнали са златни и сребърни нанизи, пафти, дрехи, чорапи и др.
От плячката са взели: Ване Арсов и Дончо Ангелов равни дялове с обираджиите, а на Ст. Мишев и Сл. Иванов дали само 5000 лева, Митруш Циклев и Ангел Трайчев на една пейка у Борисовата градина в София, като ги излъгали, че са ограбили всичко 30 000 лв.
10) През пролетта на 1921 г. в с. Добровница, Паланечко, е извършен обир с тройно убийство на селяни от с[ъседните] села, върнали се скоро от Америка, от разбойниците: Митруш Циклев, Яким Кръстовдолски, Пано Ефтимов, Мите Даскала и Лазо Фетунички. Ограбили им 90 л. т. злато и 25 000 лева книжни.
11) На 10 април 1921 г. в с. Долни Балван, Св. Николско, бива нападнат в къщата му богатия влах, кехая Митре Папандия от разбойниците: Ване Арсов, Мите Суджукаро, Сандо Пехливана, Наце Нушев, Нако и Лазо Г. Трогерски и Гиго Соколарски. След големи изтезания, ограбили от дома му около 8000 лева, динари и леи, задигнали за откуп единствения му син в Г. Трогерските и Теолските ридища, дето получили още 650 л. т. зл. От ограбената сума са взели три равни с обирачите дяла Ст. Мишев и Сл. Иванов - двата за тях, а третия - за Лазар Фертика. Парите са делени в къщата на ятака на разбойниците в Кюстендил ... Митре Хаджимишев.
12) На 15 май с. г. в с. Пеширово, Св. Николско, е изтезаван и ограбен турчина от с. Чанче Хасан от разбойниците: Богдан Смилев, Алекса и Дане - тримата от с. Църнилище, Св Николско, Мане Стоянов от с. Доляни, Щипско и Трайчо Иванов. На Хасан са били обмотавани с нажежен тел краката на голо, а Мане Стоянов е изтезавал снахата на Хасана, гаврил се с честта й и най-сетне отрязал пъпките от ненките, за да кажат двамата парите и нанизите си. Ограбили са: 45 лири т. зл., 3 петолирки (наниз) и 1200 динара. След завръщане на разбойниците, Сл. Иванов и Ст. Мишев са искали и зели чрез Богдан Смилев дялове от сумата.
По повод тоя грабеж турчина депутат Али Шефик бей прави интерпелация в Скупщината против „изпращаните от България чети", а турското население в Св. Николско взема пушки срещу Организацията.
13) На 1 юни с. г., кехаята от Вакъвските колиби, живущ в с. Орел, Димчо Челебия бива обран за трети път и убит мъченически от разбойниците: Митруш Циклев и бр[атята] Янко и Ангел Симеонови, от с. Кнежево, Кратовско. Изтезавали и убили го, че изказал на организацията обирачите си - първия и втория път. Решението за третия обир и убийство на Димчо Челебия е взето от Ст. Мишев, Сл. Иванов и Дончо Ангелов в София, дето последния отишъл за тая цел и на връщане пратил разбойниците джелати.
Забележка. Тримата инспиратори решили при тоя набег Митруш Циклев с тайфата си Янко, Ангел, Яким, Кръстовдолски и Мите Даскала, да убият богатия кехая в „Пониква", Бробата. На 30 май петимата нападнали влашките колиби, но като не успели да заловят никого от кехаите, оттеглили се и Яким и Даскала откраднали няколко коне, а Митруш с другите ограбили и убили Димча.
14) През юни с. г., в турското село Якимово, Кочанско, влизат разбойниците: Яне Велинов от с. Цера, Царевоселско, Мите Суджукаро, Сандо Пехливано, Йорде Ефтимов и Санде Алексов, от с. Гърдовци, и Лазо Трогерски, събират селяните, убиват двама души от тях, за да сплашат останалите, и сетне ги изтезават един по един да дадат парите си. Едва събрали около 200 лири т., един от задържаните, турчин, побягнал и, като се отдалечил, изгърмял 2-3 пъти с револвера си и разбойниците се подплашили и избягали.
15) На 21 юли с г. в с. Кйослери, Св. Николско, е изтезаван зверски и ограбен Ферад бег, от същото село, а слугата му убит от разбойниците: Ване Арсов, Мите Суджукаро, Яне Велинов, Сандо Пехливана, Мане Стоянов, Пано Ефтимов, Гиго Соколарски, Йордан Ефтимов, Сане Алексов, Лазо Трогерски, Дане, Алекси и Богдан от Църнилище. Пано вил тестикюлите на Ферада, а другите го горили. Ограбили му 600 лири турски.
16) Два дена подир този обир (на 23 юли с. г.) същата разбойническа банда ограбва кехаите и по-заможните власи в колибите на в. Чатал, Плачковица. От ограбените суми в Кйослери и Чатал (21-23) взели са равни дялове - по 3 нап. зл. и по 400 динара книжни - и следните лица, които са зели участие при съставяне плана на тия обири: Лазо Тодоров Фертика, Сл. Иванов, Ст. Мишев, Ване Арсов, Яким Кита, от с. Куланово, като оставили един дял и за отсъствующия Трайко Бойков от Куманово, защото знаял за обира и главно защото издействувал чрез Гьорче Петров от м[инистъ]р Ал. Димитров да се унищожи делото за убийство против Ване Арсов и да бъде освободен от затвора.
17) През пролетта на 1921 г., след известното сражение на разбойнишката тайфа на Григор Циклев при с. Страцин, което сражение сърбите искаха да използуват като претекст, за да окупират Кюстендил-Перник, оцелелите леко ранени разбойници Гр. Циклев и Пано Ефтимов отбиват се уж да търсят кон за тежко ранения си другар Цветан Кумановски у Ив. Терзийски в с. Секулица, Св. Николско, и му ограбват 25 лири т. зл. и 1200 динара. След това сторили същото и в с. Филиповци, същ[ата] околия с Ванчо.
Тая разбойническа банда е заминала на времето въпреки заповедта на члена от Цен[тралния] к[омите]т на Орг[анизацията] Т. Александров да не бъде пропусната. Изпратил ги е до границата Ст. Мишев, като им е дал за другар водач известния разбойник - „вияч" Пане Ефтимов и им възложил да извършат 2-3 крупни грабежа: на Доне Танчев от с. Мечкуевци и на Мише ... от с. Патетино, Св. Николско и др. И наистина Гр. Циклев и тайфата му се опитали да заловят Доне Танчев, но не успели, нападнали и Мише Патетински, но той ги отблъснал, като сам открил огън. Замислювали сетне да оберат един богат влах кехая (в Конче или в с. Макреш), но предателството на другаря им Максим осуетило всички планове.
Забел[ежка]. При заминаването на Ст. Иванов Антов с чета за Тиквешко през пролетта с. г. Дончо Ангелов, Гр. Циклев, Сл. Иванов и Ст. Мишев тикнали му хитро да заминат с него и двамата опасни разбойници Митруш Циклев и Яким Кръстоволски, защото знаели от самия Стоян, че той отива, освен за организационната работа, на връщане да си донесе скритите от убития от сърбите негов баща 1600 лири т., скривалището на които, освен от бащата, знаело се само от Ст. Иванов. На тръгване от България последния купил 2 нови кемера за парите и единия от тях дал на „верния си другар" Митруш. Плана е бил: щом стигнат в околията да извадят парите и бързо да се върнат в България само двамата разбойници със Стояна, но из пътя да го убият и да му вземат всичките пари. Когато отишли, обаче, в селото на Стояна, явили се там силни потери, което ги принудило да се върнат обратно, преди да свършат „работата" си.
18) Сл. Иванов и Ст. Мишев, възползувани от обстоятелството, че струмишки ок[олийски] войвода Г. Въндев няколко месеца не е можал на бъде в преки връзки с члена от Цен[тралния] к[омите]т на Орг[анизацията] Т. Александров изпращат му фалшив печат с надпис: „Струмишки революц[ионен] район" и някакви ръкописни разписки и го задължават по-бързо да събере налог и да прати чрез тях от събраните суми в касата на Цен[тралния] к[омите]т на О[рганизация]та. Въндев извършил това и на 28 декември 1921 г. лично занася и дава на Ст. Мишев и Сл. Иванов 140 лири т. зл. След като се прегледаха сметките на Въндева и се разкри това мошеничество на двамата, прати се писмо да дадат обяснение за извършените престъпления и да внесат в касата 140-те лири. До сега не се получи отговор.
В. По-важни грабежи и убийства, извършени от същите разбойници в пределите на България.
19) Към края на ноември 1919 г. в гр. Кюстендил разбойниците Григор и Митруш Циклеви, Сене Попиванов и др. убиват и обират един момък, от с. Злетово, Кратовско, завърнал се наскоро от Америка, и след това обират и парите от куфара от квартирата му. Навремето трупът на убития се намери на Хисарлъка и вестниците изказаха предположението, че може да е на изчезналия от затвора зап[асен] ген[ерал] Ал. Протогеров.
20) През юли 1921 год. е убит известния кочански войвода Симеон Георгиев Клинчарски. Убийството е извършено по заповед на м[инистъ]р Димитров от негови детективи, но не малко допринесоха за това разбойниците Яне Велинов и др., които Симеон преследваше заради грабежите, които вършиха в Македония.
21) На 8 ноември 1921 г. бе убит сред града Кюстендил в къщата на жена му Стоян Ив. Антов, бивш съдържател на гостилница и хотел „Елит", от разбойниците Григор Циклев, Мане Стоянов, Пано Ефтимов, Ване Арсов, Мите Суджукаро и др., при присъствието на околийския началник, който със старши и стражари съдействувал на разбойниците, като заел всички изходи на къщата.
22) През м. март т. г. извършен е обир с убийство в Радомирско и на местопрестъплението намерен бастуна на разбойника Сандо Пехливана.
23) В началото на м. май т. г. от селянин в Желинци, Кюстендилско, са ограбени 4000 лева от членове на разбойнишката банда, която биде ударена и разпръсната от организационни чети в Македония на 29 април т. г.
Г. Нахлуването на разбойниците в Македония - 24 април-8 май 1922 год.
24) След като Вътрешната М. Р. Организация изчерпа всички мирни средства, за да вразуми разбойниците и да ги отклони от кривия и опасен път, след като за тая цел се даде и амнистия през септември 1920 за всички извършени до тогава обири, грабежи и разбойничества и се видя, че мирните средства не помагат и разбойничеството в Македония зема застрашителни размери, Организацията се видя принудена да накаже, съгласно правилника, доказаните престъпници, които са били съучастници в грабежите и разбойничествата, извършени след ограбванията. Останалите ненаказани от тях замислиха как може да се отърват от заслуженото наказание и да си продължат да вършат грабежите необезпокоявани от никого.
Член на Ц[ентралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация]
Тод. Александров.

№ 3

Условията за помилване на разбойниците.

ВМРО
Свобода или смърт
18 окт. 1922 г.
№ 326
Македония.
До посредниците за помилване на оцелелите разбойници и техни вдъхновители.
Получено писмо, което осветлява Кюстендилските събития.
Злините, които принесоха разбойниците на освободителното дело са големи, грамадни. С извършените грабежи над българи, турци и власи в Македония и България - от края на 1918 год. досега, - грабежи, придружени с жестокости, убийства и изнасилвания на моми и жени, малка част от които са изложени в приключеното приложение към неиздадена брошура „Разбойничеството в Македония" ... разбойниците и техните инспиратори отчуждиха инородните елементи от Организацията, убиха доверието на населението изобщо у бившите борци за свобода, подбиха престижа на ВМР Организация, напакостиха на обезоръжена и беззащитна България, станаха причина за афери, предателства, свързани с нови безполезни жертви и пр., и пр. А откато разбойниците се явиха зад някаква идейна маска: „Федеративен" съюз или комитет, с някакви своеобразни печати, с устави, правилници, позиви съобщения и др. подобни, калъпени в София, групираха се около тях всички престъпници, изменници и шпиони, осъдени от Организацията, с цел безнаказано да вършат своето противонародно дело - грабежи и предателства -както са случаите в гр. Щип, Струмишко и другаде.
Много време, усилия и жертви се изгубиха напразно в борбата с това голямо зло - разбойничеството. И сега, когато се почва най-ефикасния начин на борба с тези злосторници, - да се избиват зад граница, за да не се увеличават тук страданията и мъките на поробеното население, намериха се посредници за помилване на оцелелите разбойници, с което може би ще ги насърчат към нови престъпления, както стана и досега. Голяма морална отговорност пред Организация и история поемат посредниците за помилване. Централният комитет на ВМР Организация даде първото помилване на разбойниците през септемврий 1920 год. за всички извършени до тогава грабежи. Това помилване само насърчи по-голямата част от разбойниците и увеличи тяхното число; милостта на Организацията те счетоха за нейна слабост и помислиха, че могат безнаказано да продължат стария път. Разбойниците правиха още 2-3 пъти опити за помилване, - последния път чрез Ване Арсов с посредничеството на Т. Х[аджи]кост[адинов], - и когато им се прати обща декларация с условията за подписване от всички тях, подстрекнати от Сл. Иванов отказаха да подпишат декларацията (сега се заканват на Т. Х[аджи]костадинов да го убиват) и като идваха през април т. г. 36 души тук вътре, с цел да убият члена от Центр[алния] к[омите]т на Организацията Богдан и да унищожат самата Организация, Ване Арсов и другарите му са се хвалили, че с „преговорите" за помилване са успели да измамят, да преспят Богдана, за да могат по-лесно да се справят с него. Коя е гаранцията, че и сегашния опит не е някаква игра за печелене време?
Макар да желаем искрено да не се пролива братска кръв, когато българския народ има толкова много кръвни врагове, с които трябва да се разправя, опита на миналото, обаче, ни кара да бъдем много предпазливи. Ето защо няма да бъде преустановено унищожаването на разбойниците там, дето се намерят, докато не изпълнят по отделно следните условия:
1) Всеки от тях да се разкае искрено и да подаде до Централния к[омите]т на Организацията молба за прошка и помилване, приподписано от двама души гаранти от емиграцията там.
2) Да пратят заедно със заявленията печатите: „Македонски Революционен Федеративен Съюз" (голям) и „Македонски Революционен Федеративен Комитет" (малък) и по 1 екземпляр от всички позиви, съобщения, устави, правилници и др. под.
3) Ст. Мишев и Сл. Иванов да пратят подправения печат на Центр[алния] к[омите]т на ВМР Организация и фалшивите печати на Струмишки, Скопски и на други революционни „райони", чрез които печати изтръгнаха 140 лири турски организациони пари от Струмишкия околийски войвода Георги Въндев.
4) Да престанат да влизат вътре в Македония сами, да пращат свои оръдия или да пишат писма против Организацията, да препращат позиви, съобщения и др. под.
5) Да престанат да са в услуга на враговете на македонската свобода против ВМР Организация: а) на българското правителство, по чиято заповед се убиха много заслужили на Организацията дейци и което в сътрудничество със сърбите иска да унищожи ВМР Организация; б) на отцепнишката „Федеративна Емигрант[ска] Организация" там, която даде на разбойниците името си, съдействие и план за унищожение на ВМР Организация и др. подобни и
6) Да се отдалечат от пограничните на Македония околии и окръзи и от София, докато дадат доказателства, че са се поправили и докато се позабравят престъпленията им.
Чл[ен] в Ц[ентралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация]:
Т. Александров.

№ 4

Обира на Ранинските власи в Кюстендил.

ВМРО
Свобода или смърт
№ 335
Македония
29 ноември 1922 г.
До Господин Съдебния Следовател при Кюстендилския окръжен съд.
Уважаеми г. Следователю,
Тези дни попадна в ръцете на Организационното правосъдие разбойника Пано Лазаров от с. Ърлевци, Велешко, сега поляк в с. Богослов, Кюстендилско, който е взел участие в грабежа, извършен на 25 август т. год. над Ранинските власи. Той ще получи наказанието си, съгласно законите на ВМP Орг[анизация] за маса престъпления спрямо Организацията. При неговия разпит, обаче, се разкриха данни, които може да ползуват следствието по тоя грабеж на власите.
Прилагам Ви тук г. Следователю 1 препис от дознанието върху тоя грабеж, с молба, да използувате, както намерите за добре изложените в него данни.
Приложение: 1 препис от дознанието.
Чл[ен] в Цен[тралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация]
Тод. Александров.

Дознание.
Днес 29.XI.1922 г. е снето следното дознание от обвиняемия Пано Лазаров, родом от с. Ърлевци (Велешко), 29 годишен, по занятие полски вардач в с. Богослов (Кюстендилско), обвиняем в съучастничество с разбойниците и в издаване на организ[ационни] тайни.
„Аз долуподписаният Пано Лазаров удостоверявам следното, от няколко месеца работех в тухларната фабрика на Стефан Найденов под с. Орландовци (Софийско). Получавах месечна заплата 1200 лв.
На 25 август тая година дойде при мене Сандо Пехливана с още две лица и ми каза: Хайде да отидем в Македония по една работа; аз не знам нито местата, нито пътищата. Едното лице Петре — низко, с кръгло лице, очи кестеняви и малки черни мустачки, другото Никола, висок, с кръгло лице, с големи мустаци. Санде ми издействува от господаря няколкодневна отпуска. Господаря трябва да е видял и запомнил тримата.
Още същия ден и четиримата потеглихме за Соф. Кюст[ендилската] гара. Тук ни посрещна една низка, руса, гологлава с коси на къдри жена. Тя ни донесе и дрехите (багажа). На тръгване с нея се целунаха Петре и Никола, а аз със Санде бяхме настрана.
И така привечер, на 25 август пристигнахме с вечерния влак в Кюстендил. Сане Алексов и Йорде от с. Гърдевци (Кочанско) ни посрещнаха на гарата в Кюстендил. От там пеша тръгнахме по главната улица надолу към Аджундар, към площада до грънчарницата взехме малката тясна уличка вляво по посока на дюкяна на Кацаря между Бояджийски и II участък на 40-50 крачки от площада, на 10 кр[ачки] от Кацаря, влязохме в една врата вляво, минахме малко дворче 7-8 крачки и веднага наляво от двора в къщата. Влязохме направо в стаята, без стълбичка. Къщата бе средна и низка. За сведение помня, че на 50-60 кр[ачки] по-долу от къщата живееше една гледачка (врачка).
Посрещна ни висок 35-40 год[ишен] човек, рус с жълти мустаци, плави очи, говори със слаб женски глас. Имал държанка, чиято била и къщата. Смятали да я продадат и да отидат да живеят в София. (Трябва да е Алексо от с. Църнилище - Б. с). Жена му (държанката) средна, червендалеста с очи кестеняви.
Там поседяхме един час, след което и седмината се упътихме към казармите. Спряхме зад казармите у едни ниви. Тук дойдоха и други. Сбрахме се около 16-20 души. На шестимата дадоха пушки, а на мене не дадоха.
Ване Арсов от с. Долени (Щипско) каза: „Ще слушате само мене, каквото аз кажа, това ще вършите", и се тупаше с песница по гърдите.
Тръгнахме към власите и на 200-300 кр[ачки] разстояние някой извика: «Где са Ранинчани?" Излязоха трима (двамата руси, третия черноок и тримата с големи мустаки) селяни от село Ранинци.
От групата само девет души ходихме при власите. Те са Григор Циклев (водителя им), Мите Стоянов - Суджукаро, Яне Велинов, Нако от с. Трогерци, Гиго Соколарски, Йорде Гърдовски, а ние: аз, Сандо Пехливана и Сане Алексов - Гърдовски бяхме на страна. Сандо и Сане ме държаха за ръце. Съмняваха се в мене.
На 50-60 крачки южно от колибите в долчинка бяха като резерв останалите под началството на Ване Арсов. Там бяха Петре и Никола и ранинските селяни. Беше и някой си Стоян, с каскет. Имаше един къс, малък, патрав, с женски глас, черноок с черни мустаци (вероятно Сане Попиванов от с. Лесново).
След обира спряха при Ранинската река да си поделят парите. Ване Арсов ми даде 3000 лв., като ми каза никому нищо да не съобщавам. На следующия ден, в събота, на 26-й бях в с. Богослов. В кръчмата на Мите Бърборко сварих Стефан Чавдаров, който се закани; че не мога да го опия, а аз извадих портфейла с парите и му предложих да ги изпие, ако може. Пропуснах да кажа, че парите, които ми даде Ване Арсов, бяха в столевови банкноти.
На 27-й, неделя, напуснах село Богослов и заминах за София. На работа се явих във вторника, 29-й. Чорбаджията не ми каза нищо.
Прочете ми се и всичко е вярно записано, за неграмотността и по молбата на Пане Лазаров подписвам го аз
Е[фтим]  П[олски].
Поемни лица:
Гавр. Митов,
К. Григоров.

№ 5

Из изнудванията на разбойниците в България.

[МЯСТО ЗА ФАКСИМИЛЕТО ОТ С. 69]!!!!

Македонски революционен федеративен комитет

Разписка
Получих от г-на председателя на Еврейската община в гр. Кюстендил сумата от лева 35 000. Словом - тридесет и пет хиляди, като пълном[ощник] на Централ[ния] комитет на ВМФ Рев[олюционна] Организация .
Кюстендил, ноемв. 1922 год.
(подпис размазан, нечетлив)
Централния Федер[ативен] Комитет

№ 6

Из подвизите на разбойниците в Пловдив.

Когато всичко способно без разлика на народност и вяра, вън и вътре в нещастна Македония, се е запретнало да работи за облекчение страданията и извоюване свободата на македонските населения, за жалост, намират се недобросъвестни македонци, навикнали да живеят от чужди гръб, и да смучат жизнените негови сили. Вместо да помогнат, те спъват развоя на освободителното дело и компрометират трудолюбивия македонец. Не един път се съобщи, че група разбойници, скрити под името «Федеративен революционен комитет" изнудвали са по един най-жесток начин видни македонци и български граждани, от които са вземали крупни суми за някаква си организация.
Всеки е очаквал, че след станалото обединение на македонските братства в България, за тия паразити не ще остане много за вършене беззакония, обаче фактите твърдят тъкмо обратното. Напоследък получи се писмо от Пловдив, в което се съобщава, че там систематически се облагат видни македонци, от които се искат и вземат големи суми. Въпреки оплакванията им до властта, последната не взема никакви мерки за залавяне на злосторниците, като се задоволява с отговора, че не се бъркала в македонските работи.
В писмото се посочват имената на следните разбойници, посочени и на властта.
1. Колйо Георгиев, от с. Кандороби.
2. Кузо Георгиев, негов брат.
3. Трайко Желински.
4. Наско Шестоевски.
5. Колйо Досев от с. Загоричани.
6. Благой Стаматов от с. Загоричани и други, на които имената им не знаят.
Свърталищата им бяха:
Бунарджика в кафенето на бр[атя] Георгиеви и Колйо Досев. В „Тепе Алти" и кафенето на Кара Мичо при Станимашките фаетони. Пострадали са: Конст. Бл. Частов, от когото са взели 10 000 лева, от Миталков са искали 5000 лева. Имало е и други, имената на които не съобщават.
Нека енергични постъпки се направят, гдето трябва, за да получат заслуженото и не става нужда сами гражданите да се справят с тия разбойници.
Надяваме се, че еднаж за винаги ще се отървеме от разбойниците.
М-в.

Бележка на редакцията. За да скрепим горнята дописка с факти, предаваме дословно едно от писмата, които се получават в редакцията ни от пострадали македонци в Пловдив, от които се вижда, как кюстендилските дела се пренасят в Пловдив. Държим тия писма на разположение на властта. Ето едно:
Прочетох вашето обявление във в. „Илинден" брой 7, от 18 февруари, дето каните гражданите било от Пловдив, било от Хасково, за да ви дадат факти по събирането налози от страна на „Ф[едеративната] р[еволюционна] организация," която на ново започва своите действия. Ето някои донесения: аз като бежанец македонец живея понастоящем в Пловдив; преди месец и половина, дойде едно лице в къщи с револвер в ръка и ми каза: прочети тази покана. Аз прочетох и виждам, че ме застрашават, ако не внеса определената сума от 10 000 лева и то без никакъв срок, както и да разпиша поканата, че приемам да внеса сумата. Помолих човека, че сега в момента нямам нито 10 стотинки, ще се старая да ги намеря. Лицето ме напусна доста любезно и с думите: „какво да правим - заповед изпълняваме". Питам: кой ги дава тия заповеди? - „Ами не знаете ли, отговори лицето, тоя е наш Липо". Питам, кой Липо? Отговори: „Лицето е Липо, докторо на бае Атанас сина и други непознати за тебе." Момчето си отиде. Аз мислих, какво да права; знам, че има една Вътрешна организация, но тя е в Македония, помислих и си рекох: да питам докторо.
След един ден пратих един мой човек при доктор Атанасов, да научи каква е тази работа. Моя човек намерил доктора и при него някое си щипянче Славе Иванов. Запитан доктора, отговори с думите: „Вие ще си играете играчка? Знаете че има Федеративната нелегална организация нужда от пари, ще давате и нищо повече, ако не с добро - с лошо; аз съм дал до сега цял милион, камо ли вие 10 хиляди лева." Моя човек си дойде и ми каза: „Моли ги, белки ще ти отстъпят: друго чаре няма." И действително молих, отстъпиха от 10 хиляди не 5 хиляди. Броих ги на едно младо момче високо с бръснати мустаци, казва се Митко. Даде ми една разписка с един подпис, която не се четеше. Аз от яд я скъсах и я захвърлих. Това е, което се случи с мене; има много, дето ми се плачат, но страх ги е да се обаждат.
Сега има доста хора да се оплакват, че им се искат пари. Питам: дали също доктора иска, или никой друг? Те (казват, че искал Кочо Хаджириндов, ведно с цялата тайфа на Славе Иванов. Тук са били най-лошите тепачи от нашите хора.
Ний ви молим да вземете мерки вие, за да се тури край на всичко това, което позори и Македония и България, дала нам това добро гостоприемство. Апелираме и към българското правителство, за да турне на място всички подобни „революционери", на които мястото не е в свободна България.
Пловдив, 19.II.1923 год.
Няколко пострадали македонци.
В[естни]к „Илинден", от 3 март 1923 г.

№ 7

Подвизите на разбойническата банда на Пандурски.

Снетото дознание от уловените пет души и в последствие обесени при Кочариново.

Показанията на Владимир Сосипа.
Именувам се Владимир Атанасов Биляров (Сосипо). Един ден през зимата (1923 г.), Давидко ме покани да отидем в Пловдив, гдето ще се явим на Македонския Федеративен Комитет. Отбихме се в София и Давидко ни заведе у Стойчо Чочков. Последния беше заминал за Пловдив, но жена му ни каза, че ще ни изпрати до него с брат си. В София останахме два дни, аз у Чочкова, а Давидко и Андрея - на хотел. На третия ден потеглихме за Пловдив с шурата на Стойчо Чочков - Сандо и там право в гостилницата на Колю Костурчето. Стойчо ни каза, че в тази гостилница ще се храним безплатно. Гостилницата се намира срещу фабриката „Мехмед Паша", държи я Колю, но е на името на брат му Кузе. За спане Стойчо Чочков ни заведе в хотел „Виктория”. На петия ден от пристигането ни К. Х[аджи]риндов, касиера на федератистите чрез Колю ни раздаде пари, за да се облечем по-добре. На мен даде 2000 лева, а на Давидко и Андрея по хиляда. При даването на парите казаха ни, че ще ни издържат и ще ни дават пари, но каквото ни заповядат да го извършим с готовност. Всички пари даваше Кочо Х[аджи]риндов. Когато се събирахме в гостилницата на Колю, всички техни хора приказваха гръцки. Когато ни даваха парите Риндов предложи да дадем клетва, но Колю каза да почакаме малко, докато се съберат всички. Един ден Леонид от с. Гърчица (Гевгелийско) ни каза, че по заповед на Х[аджи]риндова, трябва да отида по някои фирми (богати хора в града) и с квитанция в ръка да ги заплаша да внесат парите още нея вечер. Аз отказах. Тези, които отидоха по тази работа, снабдяваха ги с пистолети. Веднаж, не помня коя дата, към 9 часа вечерта, аз, Леонид, П. Чочков, Дерменджиев и Илю Жеков, се събрахме пред един магазин, да изнудим господаря и да вземем пари. Мен ми стана лошо и Леонид ми каза да отида право в гостилницата, а те останаха там. Когато се върнаха казаха, че не са свършили никаква работа, защото имало голямо движение. Разправяха ми, че те по такъв начин са събрали много пари в Пловдив и Татар Пазарджик. Това ставало по следния начин: отиват при някой богат гражданин (в къщи или в дюкяна му) всички въоръжени, дадат му да подпише квитанция и ако не се съгласи, на другия ден му искат двойно. Стойчо Чочков беше се върнал в София и след няколко дни дойде пак в Пловдив, за да иска пари от комитета, но не му дадоха и той се скара с Колю, който отказа да дава храна на Илия Жеков и някой други. Стойчо Чочков му каза сърдито: аз съм довел тия хора и ще си ги взема, няма да оставя да ги използувате. Тогава той повика мен, брат си Петър Чочков, Пандурски, Жеков и Никола Дерменджиев от Одринско. Вечеряхме в друга гостилница и трябваше да потеглим. Аз и Жеков пропуснахме влака, а Дерменджиев избяга. Определихме среща в къщата на Сандо, шурата на Стойчо Чочков, които живееха към Подуенската гара. Жеков остана в Пловдив, защото не му изпратиха хиляда лева, които искаше. Аз потеглих за София и в къщата на Сандо намерих Пандурски и П. Чочков. Оръжието и дрехите бяха приготвени. Вечерта дойдоха Давидко, Воденски и Андрея. Стойчо Чочков ни каза, че отиваме в Дупница, но къде ще спрем, знаят Пандурски и Давидко. Аз, Пандурски и П. Чочков потеглихме с каруца през Владая, за да прекараме оръжието. Давидко, Воденски и Андрея заминаха с влака. Пристигнахме в гр. Дупница и каруцата разтоварихме към края на града. Всичко беше в чували и минаваше за стока. Аз останах да пазя вещите, а Пандурски и П. Чочков отидоха в града. Вечерта по тъмно се върнаха с каруца, натоварихме багажа и го закарахме в домът на Иван Чорлев. На втория или на третия ден на Коледа, не мога да си спомням добре, дойде при мен Христо Железнички и ми каза, че ме чакат в домът на Иван Чорлев. Щом се мръкна отидох там и сварих другарите си в четнишки дрехи. Вечеряхме, пийнахме си и аз взех да се стягам.
Забравих да добавя, че с федератистките групи, които обираха гражданите в Пловдив, имаше много детективи, единият от които се казваше, мисля, Трайко. Това обстоятелство ми даваше право да мисля, че и властта е с федератистите и ми даваше кураж.
Подписали за неграмотност две лица.
Присъствували поемни лица.

Показанията на Христо Железнички.
Именувам се Христо Стоименов Железнички, пленен другар на федеративната разбойническа банда на Илия Пандурски и Петър Чочков.
В с. Рила 7-8 дни работих в инсталацията (електрическата) над селото, подир което тръгнах за Дупница. Постъпих в Дупница на работа в Пожарната команда. Куртев ме запозна с д-р Петров и с Чорлев и им разправи, че бягах от автономистите. Веднага ме пратиха за пазач на общинската градина с 1600 лева месечна заплата с безплатна квартира, осветление, отопление, и зеленчук за храна. В Дупница стоях до Коледа. На 5 януари 1923 год. от София додоха Илия Пандурски, Владо Сосипа и Петър Чочков, като докараха една каруца с оръжие и дрехи. В дома на Сосиповия роднина в горната махала стовариха тия вещи. Сосипо остана да спи там. Чочков и Пандурски отидоха да спат при Чорлев. По трена стигнаха от София и Давидко Вангелов, Георги Воденски и Андрея Иванов. Чакаше се да доде и Илия Жеков от Радовишко и някое турче от Струмишко, но не додоха. На Бъдни вечер се събрахме на вечеря в училището. Щом се стъмни добре, дойдоха Чорлев и Владо. На вечерята беше и училищния слуга, с когото станахме 11 души: аз, Чорлев, Владо, Пандурски, Чочков, Воденски, Давидко, Андрея, Механджийски и Т. Янев. Чочков каза на Чорлева: „Ще има нужда да се отвори от тук канал, за да преминават федеративни чети за Гевгелийско, Воденско, Тиквешко и др." След вечерата Пандурски и Чорлев се отделиха на страна и шушукаха около 1 час. Механджийски и аз си отидохме по-рано, а останалите на Бъдни вечер преспаха в училището. На другия ден рано Чорлев и Пандурски ходиха в дома на първия. Вечерта в домът на Чорлева взехме да се обличаме в четнически дрехи. Дадоха ми една манлихерова дълга пушка патрони за нея, две войнишки куртки, два войнишки шинела и един чифт калцуни. Вечеряхме у Чорлева. Ние потеглихме 10 души. Чорлев ни изпрати до чешмата при къщата му, ръкува се с всички, пожела ни добър час и успех. Нощувахме и денувахме в Мурсалевските ханчета при ханджията, познат от по-рано на Пандурски. Потеглихме по трасето на дековилката, стигнахме в с. Падеж призори в дома на Тодор. Домакините бяха 2 мъже и 1 жена и 2 или три деца. Обядвахме тука, а за вечеря минахме в с. Дебочица в дома на Пандурски, гдето сварихме майстори, почакахме да си излязат и после влязохме. Бащата на Пандурски дойде пиян и каза на Пандурски: „Или бъди коч или нека те газят всички". Зетя на Пандурски дойде също при нас. След два-три часа минахме в Андоновата плевня и та ни знаеше още едно лице. На другата вечер Пандурски поиска да убием Димитрачко и още едного от Дебочица; с него се съгласиха само Чочков, а ние се противопоставихме. Вместо бой взехме му едно агне без пари. От тук преминахме в Сръбско и Умленските колиби видяхме Иванча Умленски, който ни даде храна. После стигнахме на Бабинските колиби, местността „Требомир" и там останаха Воденски, Сосипо, Пандурски и Чочков, а другите отидохме на други колиби половин час далече. След обиколката на още 2-3 колибарски селища стигнахме на Механджийската колиба, и към 8 часа след пладне напуснахме и нея. На всички срещани овчари се даваха позиви от федератистите. Четяха се устави. От Механджийската колиба тръгнахме да идем в къщата на Георги Тренчев и на мрак уловихме сина му, с който отидохме у дома им, гдето вечеряхме. Чочков и Воденски настояваха да се убие стария Тренчов, за гдето през лятото той ги издал на милицията. Скрихме се в Тренчовата кошара и чакахме два дни да се върне стария Тренчов от пазаря - в Берово и чак на третия ден той се зададе с кон. Механджийски и аз наблюдавахме, а Чочков и Пандурски го хванаха.
Пратиха ме да докарам сина на Тренчева. И двамата син и баща вързахме, а вързан бе колибаря Пилича, за да се прикрие, че той има участие в залавянето и убийството. Тренчев докарахме в къщи, сина оставихме при слугите в една стая и аз го пазех, а Пандурски, Механджийски в другата стая държаха вързания баща и го изтезаваха. После видях, как Тренчев бе горен с железа по врата и лицето. Воденски и Чочков почнаха да тарашуват из къщата. Те намериха парите в сандъка и разни дрехи. Бащата също докараха при мен да го пазя, а тарашуването продължиха те. Подир, това Пандурски и другите - не помня кои - изкараха сина и бащата над къщата, дето всички отидохме, като у дома затворихме домашните, за да не викат за помощ. Залаяха кучетата и аз отидох за часови, а другите убиха двамата Тренчови. Другарите ми казаха, че на сина и бащата са турнали примки на врата, по двама теглили примките, а други ги измушкали с щикове. Пандурски със свещ провери измрели ли са. Поделихме си по около 1000 лева книжни български и сръбски пари; имаше две лири златни, които Чочков купи и тая сума разделихме. Паднаха ни се и по 13 сръбски левове. После при кантона Пандурски ни каза, че трябва да убием Колтата в с. Сухострел българска територия. Чочков и Воденски се съгласиха - останалите пак се противяхме, но първите ни казаха, че щом не искаме да извършим това, да оставим оръжието и дрехите, а да вземем по една икона и да станем просяци или калугери.
Пандурски прибави, че той ще граби и убива, защото бил загазил по всички посоки. Тръгнахме всички и отидохме в с. Брестово. С бинокъл видяхме отсреща в една къща Колтата и цял ден го наблюдавахме. Наближихме вечерта към махалата, гдето беше Колтата. Аз, Механджийски и Воденски бяхме до къщата на Брестовеца Иван, а през това време другите уловиха вече Колтата, самия Иван и Лесо, митнически стражар. Колтата закарахме до Сухострел. Влезнаха в дома на хазаина му Псалтирко. Чочков поведе Псалтирковица да отвори стаите и сандъците и Чочков им взел парите именно: 25 лири, 7 бона по 1000 лева и около 12 000-13 000 лева книжни български. Подкарахме вързаните към гробищата. Аз държах Псалтирко, Чочков наново му поиска пари. Но Псалтирко му каза: можеш да ми вземеш живота, но нямам други пари. Тогава Чочков го мушна с ножа си в гърдите, а Пандурски викна на Механджийски да отиде да мушка, за да можел Псалтирко по-скоро да умре и да нямало време да вика, тъй като българската застава е близко. И аз го мушнах един път и отидох да видя, има ли шум към заставата. Констатирах спокойствие. Връщайки се, видях Колтата увиснал на едно дърво. На гърдите му закачиха писмо.
При границата стана подялбата на парите. От там през едни колиби и по шосето Берово-Царево над Цръвник, а на другия ден отидохме на Умленските колиби, дето с нас съединиха провинените пред ВМРО Иван и Христо Умленски. Отидохме към Робево и после към с. Мачево. От Мачево отидохме в планината и там часовоя Иван видя в зори организационна чета. Искахме да бягаме, но тръгнахме да я ударим. Обаче попаднахме между огън от три страни и отстъпихме. Паднаха убити другарите ни Иван Умленски и Трайко Янев; а ранени Г. Механджийски и Хр. Умленски. На една колиба превързахме ранените. Бяхме захвърлили чанти, пелерини, шапки, кепета и пр. Шапките ни бяха арнаутски бели кечета, купени от Берово и навезани от Трайко и Пандурски с емблема чук и сърп с червени конци. Избягахме към Струмица и 7-8 дни се скитахме из Барбаревските колиби. Хляб взехме от дървари. Обратно дойдохме до Русиново и научихме, че наблизо е организационния войвода Кушов. Затова хванахме към Егуменските колиби. През деня додохме в Беровската планина. Обаче неочаквано запукаха пушки и ние почнахме да бягаме. Хр. Умленски, изгуби револвера си й аз изгубих затвора на пушката си. Додохме към Пехчево. Усъмнихме се да не сме издадени и упътихме се към границата, минахме и хванахме един овчар да ни води, но той призори избяга, след което - забелязахме после видяхме и милиция. Досетихме, че търсят нас и хукнахме към сръбско. Подир малко се повърнахме в българско в гората на Църварица. Тук се яви спор. Пандурски тогаз взе от Сосипа пушката, защото той му я бил дал. Ние спахме в гората, а на следния ден тръгнахме към Цървище. Спахме на Фролошката воденица и към 10 ч. през деня стигнахме в Бобошево. Обаче полиция ни залови в селото, вързаха ни и така свърши експедицията ни. Туй беше на 14 март. Пропуснах да съобщя следните работи: Пандурски ми разправяше веднаж, че той е извършил обира над власите при Лисец - лятото 1921 г.
20 март 1923 год.
Подпис: Хр. Стоименов Железнички.
Присъствували са поемни лица.

Показанията на Давидко Вангелов.
Подписаният Давидко Вангелов, 29 год., родом от с. Горна Рибница, Петричко, подозрян бях в грабежа в с. Брезница, Джумайско, гдето се обраха много пари. Около Димитровден 1922 година избягах в Дупница, и после в София и в хотел прекарах 15-20 дни заедно с другаря ми Андрея Иванов, избягал по същата причина. Пак двамата се върнахме в Дупница и ненамирайки работа, подир два-три дни отново отидохме в София и в хотел „Наполеон" спахме 2-3 вечери. Тоя път с нас дойде в София и Владо Сосипа от Берово, също поради грехове избягал от ВМР Организация. Тогава срещнах федератиста Сандо, шура на Стойчо Чочков; тоя Сандо познавах от лятото, когато донасяше оръжие и дрехи за другари на Ст. Чочков до селата Клепало и Добрилак както и писма до федератисти там. Сандо ни посъветва да намерим федератистите в Пловдив, които щели да ни поддържат и заедно с нас дойде до Пловдив, като ни представи при Ст. Чочков. Последния ни настани за безплатна храна при гостилничара Колю от Костурско. Там се храниха и Илия Жеков, Леонид от с. Гречище, Гевгелийско и други хора на федератистите. След три-четири дни федератиста Кочо Х[аджи]риндов поиска да ни възложи да събираме пари от пловдивските граждани, както събираха чрез заплашвания Леонид, Митко Кратовчето, Стойчо Чочков и др. и самия Х[аджи]риндов. На мене и Андрея тая служба се понрави и казахме, че ще заминем за София. X[аджи]риндов плати на гостилничаря, на хотела „Виктория” за спането, даде ни по 1100 лева, а на Сосипо 2100 лева и дойдохме в София, в Новоселски хан. Сосипо, обаче, се върна пак в Пловдив. Минаха така в безработица още 20 дни. От Пловдив пристигнаха Илия Пандурски и Сосипо и ни съобщиха, че са наредили да заминем цяла група въоръжени към Джумайско като федератисти. Тe имали пушки и други необходимости оставени в дома на Чочковия шура Сандо в Подуене. Ходихме в дома на Сандо при него и Стойчо и уговорихме тръгването си. Установихме се на следното: Пандурски, Петър Чочков, Стойчев и Сосипо да закарат с каруца през Владая за Дупница дрехите и оръжието, а аз, Андрея и Г. Воденски да тръгнем по трена за същия град. Така и направихме. В София получихме инструкции и от Чочкова (Стойчо) за работите ни в Джумайско и в сръбска територия: да агитираме против ВМР Организация, да казваме на селяните да не я подкрепват материално, да казваме, че Федеративния комитет ще победи и пр. Даде на брат си Петър и на Пандурски разни устави, позиви и наредби. В Дупница аз и Андрея отидохме при пом[ощник]-кмета Чорлев, от дома на когото ... На Бъдни вечер се събрахме в ... повече от 10 души: ние шестимата дошли от София, намиращите се в Дупница наши другари (беглеци от ВМРО поради сторени грешки) Георги Мелнишки, Хр. Железнички, Георги Механджийски и Трайчо Янев. Дойде и Чорлев. По недоразумение с фурнаджията вместо гювеч тая вечер ядохме кисели чушки, кашкавал и салами. Купихме и вино. Всичко заплати Чочков, а по-късно Чорлев ... Облякохме се в Чорлевия дом ... Чорлев при излизането ни се ръкува поред с всички, като ни изпрати малко по-далеч от къщата си. Часът бе около 10 вечерта ... Тръгнахме 10 души. Спряхме на ханчето при Сандо, познат на Пандурски, Воденски, Чочков и Сосипа, а вечерта по диковилката стигнахме до с. Покровник, минахме моста на Струма и стигнахме вече Падеж. Отидохме в една къща на най-оттатъшния край на селото; мисля, че домакина се казваше Тодор. В къщата имаше 2 мъже, 1 жена и 2-3 дечица. Целия ден бяхме там, а вечерта стигнахме в дома на Пандурски, в с. Дебочица. Преди да влезем, почакахме излизането на майсторите, които през деня работили там. Стария баща на Пандурски беше пийнал и току се провикваше: „Те така те сакам бе синко." Дойде и зета на Пандурски, в чиято плевня отидохме за спане и денуване на другия ден. Бащата говореше на Пандурски да убием Димитрачко и Пандурски ни предложи това в плевнята, но само Чочков и Воденски се съгласиха. Не биде убит Димитрачко. Хляб ни носеше в плевнята и друго едно лице - чича на Пандурския зет. Напуснахме плевнята и дойдохме на Сушицките и Тресковските колиби - търла, гдето Пандурски хвана едно лице, името не му помня, искаше да го бие, защото издал през лятото на селската полиция присъствието на Пандурски, Сосипа и др. Вместо бой взехме му за храна едно ягне без пари. През границата отидохме на Умленските колиби. От тук отидохме на Бибини колиби и поради падналия сняг стояхме 2-3 дни. После ходихме на една Беровска колиба позната на Пандурски и Сосипо, а от там на Баба-Янините колиби и стояхме 1-2 дни. Преместихме се пак на Беровските колиби и два дни стояхме. От тук отидохме при Котаринската колиба, стояхме 1 ден и заминахме на Дудуковата колиба. Стояхме 2-3 дни. Пред двама-трима колибари Пандурски и Трайко говориха и раздадоха федеративни позиви. От там отидохме на Механджийската колиба. От тук минахме в местността Дворища, гдето има къща Георги Тренчев. Старият 70 год[ишен] Георги Тренчев бил на пазар в Берово и извикахме сина му. Вечеряхме у Тренчеви и отидохме в колибата на съседа им Георги Пиличо. Той шушука с Воденски, Чочков и Пандурски и след това ни се каза, че трябвало да избием Тренчеви, понеже те ни издавали. Скрити в кошарата на Тренчеви чак на третия ден видяхме, че стария Тренчев пристига с кон. Хванаха го Пандурски, Воденски, Чочков, Андрея Иванов и Трайко, но коня му се подплаши и побягна, та стана нужда да го ловят двама другари. Тия двама Христо Железнички и Механджийски доведоха и сина, а Трайко и Георги Христов доведоха вързан и Пиличо, за да се прикрие, че той взема участие в залавянето и убийството - изобщо за шмекерия. Сина и бащата закарахме у дома им, дето доведохме и овчарите им, а Пилича пуснахме. Пандурски, Механджийски и Андрея измъчваха с гореща маша и тесла бащата. Аз бях часови навън, Чочков и Воденски тарашуваха, - отваряха сандъци и пр., и взеха вещи и пари. После излезнахме с вързаните, а у дома затворихме домашните да не викат за помощ. Над селото Чочков, Андрея, Пандурски и Георги Механджийски измушкаха вързаните. Тръгнахме пак към Беровско. На Шумановата колиба оставихме буренцето, което взехме от Тренчев (стария) пълно с ракия. Поделихме си от ограбените Тренчеви пари по около 1000 лева книжни сръбски и бълг[арски] пари, по 13 лв. сребърни, а двете златни лири закупи Чочков и взетата сума си разделихме. Падна ни се по 1 чифт чорапи и по 1 пояс и кърпа. Задигнахме по няколко кила сланина, сливи и др. дребни работи. Стигнахме на Умленските колиби. Пандурски извика Ивана Умленски и брата на кмета - Христо. Те додоха на заранта и донесоха хляб, а вечерта спахме в ... Там Пандурски, Воденски, Чочков и Трайко настояха да убием Колтата в с. Сухострел - на българска територия. Да убием и хазаина на Колтата, Псалтирко, защото тоя не дал на Пандурски щерката си. Противихме се на това предложение, но наложиха се тия, що го дадоха. Отидохме в дома на Дамяна в с. Трескаво. На утрото Дамян се върна от Симитли. Шурата на Дамяна, Марко, още вечерта казал на Пандурски, че Колтата е тук. Цял ден наблюдавахме Колтата с бинокъл в отсрещната махала. Вечерта Дамян ни поведе, доближихме до отсрещната махала. Колтата беше отишъл на разговор в друга къща. Взехме сестрата на Ивана и я подмамихме, че идем да гоним Пандурски, та да извика брата си. Тя ни заведе в къщата, дето разговаряха. Взехме от дома на Ивана дрехите и пушката му. Уловихме Ивана и Колтата аз, Чочков, Андрей, Трайко и Г. Христов, а Пандурски вънка бе уловил митнишкия стражар. При ръката повърнахме Ивана и митнишкия, а Колтата поведохме към с. Сухострел. Пред квартирата оставихме часови и влезнахме. В сандъците Чочков намерил парите на Псалтирко и ги взел. Книжните пари ми дадоха да нося аз. Взехме ябълки, сливи, три матари ракия, 5-6 чорапи, 1-2 торби, 2 куртки, 2 панталони и заведохме двамата до гробищата. Псалтирко мушкаха Г. Механджийски, Чочков, Андрея и Воденски, а Колтата един пожела да го обесим. Обесиха го Пандурски, Чочков, Андрея и Воденски. Взетото оръжие оставихме в една колиба до Пиличовци, а ние продължихме. Паднаха се по около 2000 лева и по 2 лири. През границата додохме до Панчарево и влязохме в селото. На Умленските колиби с нас се срещнаха Иван и Христо Умленски. Умленски, заплашен от ВМРО, Христо и Иван, се присъединиха с нас. През Будинските колиби изкачихме към планината. Там стояхме два дни и усетихме, че наблизо е дошла чета на ВМРО. Рекохме да нападнем четата, но попаднали на засада, търтихме да бягаме, като оставихме убити Трайко Янев и Иван Умленски, а ранени бидоха Механджийски и Хр. Умленски. Изхвърляхме си кепета, чорапи, бомби, шапките. От там забягнахме към Струмишко. Бавихме се в Барбаревските колиби 7-8 дни, а хляб взимахме от дърварите турци. Върнахме се пак в Беровско, но на една колиба пак ни удариха автономисти и отидохме към Пехчево и Умленските колиби. После се преместихме на други колиби, тъй като се уплашихме пак да не ни ударят. На новата колиба идва жената и сестрата на Хр. Умленски. Донесоха хляб и др. работи. Жената разправяше, че някой близък на Христо канил него и Пандурски да се предадат на сърбите, но това не стана, защото Пандурски имал много грехове пред сърбите. През сръбски засади минахме Панчарево и прехвърлихме границата. Додохме към с. Лешко, Джумайско, и уловихме за водач един овчар, който призори избяга от нас. Покрай границата додохме до Църварица. При двама български войници пушихме цигари и там видяхме, че наблизо се движи милиция. Затова пак възвихме към сръбско. Подир малко наново додохме в българска територия. Тука се скарахме помежду си, защото Пандурски, Чочков, Воденски и Хр. Умленски пожелаха наново да минем в сръбско, а всички останали не искахме това, а бързахме да се промъкнем в Дупница и се спасим от умора, глад и смърт. Сосипо биде обезоръжен от Пандурски. Четиримата потеглиха назад, а ние към стара България. В махлата Коприва оставихме оръжието си при селянина Чиме. С един пъдар се упътихме към Църварица, дадохме му 300 лв. и сами додохме до Фролошката воденица. Там спахме. На другия ден тръгнахме за Цървище, а после за с. Бобошево, Дупнишко. Обаче тука ни излови милицията, върза ни и ни подкара. Това се случи на 14 март към 10 ч., пр. об. По този начин завърши нашето навлизане в Македония. Разбирам, че сме тръгнали по престъпнически път, но голям дял - ако не и единствен за нашето падение имат тия, що ни пратиха, а именно: федералистите, които ни лъгаха, че били някаква организация. Те бяха явни съюзници и ортаци на властта, това можеше най-добре да се види в Пловдив, гдето се събираха пари и се пиеше, разговаряха свободно с детективи и др. хора на властите. Нямам друго желание освен лично да избия моите подбудители като Риндовци и големците им Юруковци и Атанасовци.
21 март 1923 год.
Подпис: Давидко В. Панковски.
Поемни лица: (подписали двама).
Снел дознанието: Д. Я.

№ 8

Оранжевата експедиция в Неврокопско.

Показанията
на един от участниците в Оранжево-федеративния разбойнически отряд на българското правителство, изпратен през м. април т. г. в гр. Неврокоп, от гдето той доброволно се предава в редовете на Вътрешната Македонска Революционна Организация и саморъчно написва следното:
След Кюстендилските събития се сформирова в София, в помещението на казармата на I-ва дружина една полицейска школа, прямо подчинена на Вътрешното министерство. В тази школа можаха да се приемат лица само по препоръка на дружбите. Без съгласието на дружбите никой не може да се запише там. Предназначението на тази школа беше да се обучат няколко хиляди верни бойци, за в случай на нужда, изходящи от средата на дружбите. Тези хора се обучаваха като редовни войници, не се назначаваха на служба или работа нигде, защото нямаше нужда от тях. С една дума, те бяха хора повикани да пазят интересите само на „Земледелческия Съюз." От там получиха титлата „Оранжева армия". Заплата получаваха по 1500 лева на месец, плюс облекло, храна, квартира, осветление и отопление. За началник на така наречената „гвардия" е подполковник Добруджански, по убеждение земледелец, а за негов помощник Бакърджиев, бивш главен инспектор на полицията. През тази школа, до колкото знам, минаха много хора, едни се уволниха, други сега напоследък бяха изпратени по изборите в Стара България, а една голяма част - не по-малко от 1000 души -, се изпрати в Петричкия окръг. На мястото на заминаващите същия ден идваха други от дружбите. В тази гвардия, чисто „земледелска", се допущаха агитатори от „Земледелския Съюз" да й говорят политически речи. Между ораторите най-често посещаваше казармата Димитър Кемалов, придружен от Стоян Калъчев. Речите на първия бяха особено предизвикателни по отношение на македонското движение. Кемалов имаше връзки с оранжевата гвардия чрез помощника Бакърджиев, с когото се познаваха от Неврокоп.
През м. февруари н. г. почти всички забягнали от Неврокопско и Петричкия окръг бяхме разколебани и искахме да се завърнем по домовете. Това настроение даже се изрази и в няколко конфликта доста остри, които обаче биваха потушавани от Д. Кемалов със забележка, че това е разкол и тези, които повдигат подобни въпроси, са изменници и неверни спрямо „Земледелския Съюз". От този месец и след честите тогаз конфликти Кемалов започна да говори на всички ни, че няма защо да се тревожим за завръщанието ни, защото този въпрос бил на дневен ред в Министерския съвет, обаче, не могат да се споразумеят относно мерките, които трябвало да се вземат, крути или миролюбиви, защото министрите не се погаждали. Заговори се за реконструкция на кабинета, след което всички мерки щели да бъдат взети. И така след реконструкцията Кемалов весело говореше, че дойде деня. Започна да ни учи да пишем писма до министрите, в които да очерним автономистическото движение като чисто блокарско. На мене на няколко пъти говори да пиша писма лично до министър-председателя, обаче, аз, въпреки обещанието - никога не писах. През този период той е имал среща с министър Обов, комуто говорил (преди да замине Обов в странство). Министър Обов винаги е бил в услугите на Кемалов като управляющ временно Вътрешното министерство. Утвърдяване списъка на контрашайките преди падането на Неврокоп стана от Обов.
В началото на м. март Д. Кемалов ходеше между нас и на всекиго говореше да се готвим да отидем една депутация при министрите Стамболийски, Обов, Стоянов и Муравиев. Понеже втория се опожари, а четвъртия не беше заел поста, решихме да отидем при Стамболийски и Стоянов, който току-що постъпи. Депутацията беше начело с Петър Ангелов и Хайдуков Никола от Горна Джумая, бивш депутат от болшинството. Намерихме Стамболийски в Министерския съвет, той ни прие в присъствието на един господин, по външността му личеше, че не беше българин. На зададения въпрос какво обичаме, думата взе Хайдуков и описа, че всички от депутацията са напуснали родните огнища, понеже били преследвани от автономистите блокари, като носители на земледелски идеи. Министъра, след като изслуша него, ядоса се и каза защо не си ми обадил до сега. Хайдуков се смути; но от това безизходно положение го изкара Петър Ангелов, който взе думата и говори за убийствата, грабежите, безчестията, налаганите данъци и преследването на земледелците от окръга. Министъра попита: „Е добре, какво искате сега?" - „Искаме да се завърнем и да ни осигурите живота," бе отговора. След това министъра каза да си отидем, а за останалото ще нареди потребното, като ни облече всички във власт, и по такъв начин ще може да се завърнем.
Забравих да кажа, че министъра запита: „По убеждение какви сте: федералисти или автономисти?" отговори му се, че сме само земледелци и че не принадлежим към никоя фракция. Така се свърши разговора.
Още същия ден се събрахме в хотел „Златица” и всяка околия беше длъжна да състави списък на хората си, който списък щеше да се представи на Стамболийски. До вечерта списъка, беше приготвен, представен и на другия ден се съобщи, всички да се явят в казармата при Оранжевата гвардия. Една част се явиха, там се облякоха и въоръжиха; никаква задача не им беше възложена, само ядяха, пиеха и се готвеха за Петричкия окръг, когато ще се издаде заповедта. Командата се наричаше „разузнавателната част при полицейската команда" с началник Константин Попиванов, помощник Григор Милчинов и пристав Атанас Драчев. Много хора не бяха отишли в казармата, останаха вън, обаче заплатата си отиваше. Впоследствие Конст. Попиванов я получи и не я даде никому, като се оправдаваше, че който е бил в казармата, той ще получи заплатата, който не е бил - няма нищо да получи. Недоволство имаше много, защото хората се бяха разписали в раздавателните списъци и по ведомостите, а заплата не им се даде. Това ставало по нареждане на Д. Кемалов в когото и отидоха парите; това положително знам. За задържането на тези пари Кемалов говореше интимно на мен, че ще се употребят за общи нужди, на първо време ще се издава независим информационен вестник, посветен изключително против автономистите. Чрез него щял да опише биографиите на водителите на това движение и пр., пр.
В интервала между решението да се отиде в казармата и до денят на тръгването ставаха почти всеки ден размени на мисли между представителите на Д. Кемалов и тези на Паница и на Стойчо Чочков. Заминаването на Паница се пазеше в най-голяма тайна. Стойчо Чочков дойде в казармата с 21 човека, облякоха се и искаха, колкото може по-скоро да тръгнат, а на нас се каза да пазим дохождането на Чочкова в казармата в най-голяма тайна. Лично аз не бях в казармата, обаче, тези сведения зная положително, защото живеех в една квартира с Кост. Попиванов. Стойчо Чочков и Паница не се знаеха и не действуваха заедно до тръгването ни. Чочков се познава с Яне Богатинов и Лаков от Пловдив. В София те размениха няколко писма между Чочков и Паница. Куриери бяха Георги Киралов и Григор Милчинов. Тези срещи и преговори продължаваха дълго време между поменатите горе лица и между много други, на които имената не зная, обаче всички бяха хора добре охранени и все македонци федератисти. Чочковите хора бяха всичко до последния момент около 30 души, от които половината войводи, отцепници и осъдени от ВМРО. Между тях имаше двама войводи, на които имената не зная и които в 1920 г. на сръбска територия са ходили с четата на Крум Зографов, за да унищожават ВМР Организация и лично Тодор Александрова.

НА ДОЛНИТЕ ВЪПРОСИ ОТГОВОРИ:
1. Целта на организирането.
Целта на организирането беше, Паница и всички останали войводи, на всяка цена да превземат Неврокопската околия, гдето Паница разчиташе на успех, благодарение връзките, които имал със старите Санданисти и с някой от настоящите фактори, вмъкнали се в организацията. След като се превземе околията, набързо да се сформируват чети, изключително със санданисти, като по такъв начин акцията му щяла да се популяризира най-първо в Мелнишка околия, гдето имал свои хора, които нямало да окажат съпротива, и след това между останалите околии в окръга. По такъв начин Паница щял да стане заведующ Петричкия окръг на мястото на Алеко Василев. Най-главната цел, обаче, е да се премахне Тодор Александров на всяка цена и с каквито и да са средства. Агенти в Мелнишка околия за тази цел имало, а също и в Неврокопска. За помагачи в Неврокопско той считаше свещ[еник] Милан Конев, Иван Коюмджиев, Димитър Пенков, Стефан Урдев, Ангел Тетимов и др. санданисти. Щом дойде Паница в Неврокоп повикал последните лица и поръчал им да образуват друга организация против автономистите.
2. Държане беседи или даване заповеди, писмено или устно, от кого и какви.
За общ началник за нашата команда беше Кост. Попиванов, обаче, фактически бе Паница. Паница нареждаше, в което село се влезе, да се събере населението и му се обясни, че досегашните автономисти са престъпници и т. н., само той е работил идеално за автономията. След това да се види, какви суми е събирала организацията, и веднага да се изнамери сумата и да се прибере. Беседи от него имаше във вид на другарски разговор, а такива в София имаше от н[ачални]к школата и военния министър. Присъствувах на речта на военния министър пред войниците и стражарите, произнесена в казармата, гдето един военен направи забележка такава: „Господин министре, ние отиваме там да възстановяваме авторитета на държавната власт, обаче, нас ще ни посрещнат с куршум ... Министъра лаконически отговори: „Който ви пусне един куршум, вие ще му пуснете 100 по гърба". Такива устни заповеди се даваха и от министъра на вътрешните работи в кабинета му, гдето на няколко пъти вика Коце Попиванов, Стоян Попов и др. лица. В същия дух говори и главния секретар Сапов. Писмена заповед имаше Кост. П[оп]иванов само за дохождането му в Неврокоп, тя гласеше така: „До н[ачални]ка разузнав[ателната] част Кост. П[оп]иванов. По заповед веднага заминете с частта си за гр. Неврокоп. С храна ще се снабдявате от военните власти, които са длъжни да ви дават такава, а също и съдействие" и т. н. Друго едно писмено упътвание имаше за военните действия, маршрута, произшествията, отношенията с войската, цивилното население и т. н. И двете бяха подписани от н[ачални]ка Добруджански.
3. Имената на хората от групата, а тъй също и разпределението и началници от тях.
Имената на всички не помня, зная само имената на неврокопчани, а на Чочковите хора много малко, защото с тях говорих и се запознах от Батак насам. На които имената знаех, дадох ги още вчера. До с. Батак н[ачални]к беше Кост. П[оп]иванов, а от Батак насам беше Паница. Бяхме разпределени на 5 чети, на едната беше Стоян Мишев, на другата Дерменджията, на третата Пехливана, на четвъртата един войвода, името на когото не зная, на петата Тодор Мавродиев. Чочков и др. 5 души войводи заедно с Паница бяха щаба.
4. Срещите с разни министри, военни и цивилни с Кемалов, Петър Ангелов, а тъй също и разговорите.
Както в началото обясних, срещи имаше много между Кемалов и Чочковите хора без Паница, защото той се криеше в къщи. Други цивилни се срещаха с тях много, обаче имената не зная. Разговора, обаче, с тях зная, той се отнасяше изключително до предстоящата акция. С военни лица освен с подполковник Атанасов (същия, който беше назначен за окръжен управител), майор Никифоров и в Доспат с майор Сапунджиев, с други военни не съм знаял да се срещат. От министрите най-много Кемалов се срещаше със Стоянов и Стамболийски. Аз няколко пъти съм питал Кемалов за разговорите, обаче, той винаги криеше и самодоволно говореше, всичко е на ред, още малко остава, мерки ще бъдат взети, какви мерки, обаче, той не обясняваше.
На 12 март, когато бяхме депутация и имаше думата Хайдуков, Стамболийски го прекъсна и му каза нервно, „Защо ти като депутат не си ми съобщил всичко това от по-рано," а Хайдуков смутено му отговори: „Аз мисля, че Кемалов Ви е обяснил всичко", обаче министъра със същата нервност му каза: „Нищо не ми е обяснил". След това имаше голямо роптание против Кемалов, всички го обвиняваха, че не е описвал положението, гдето трябва: От тогаз насам Кемалов всеки ден това вършеше от министерство в министерство. Разговорите не можах подробно да науча, защото мизерията ме караше след дневната работа в министерството да ходя и след 6 часа в театър „Ренесанс”, гдето играх всяка вечер до 12-1 часа. Ако имах възможност, щях да науча и най-малките подробности, защото той имаше безгранично доверие в мен.
5. Пътя през къде са минали и що са правили, с кого са се срещали, ятаците им по пътя в пределите на стара и нова България.
На минаване от София минахме през Подуенската гара, качихме се на влака за Т[атар] Пазарджик. През Белово щяхме да вземем и Чочковите хора, които бяха на Юндола с Атанас Драчев и други някои неврокопчани и от Стара България. Дали не бяха готови, не зная, но когато минахме Белово, те не можаха да се качат с нас, а дойдоха на другия ден по обед в Батак. Ний влязохме в Пазарджик в мръкнало, там чакаха каруци ангажирани от Георги Кемалов, брата на Д. Кемалов, с които веднага потеглихме за Батак, където стигнахме сутринта. Настанихме се в един хан. Същия ден дойде останалата част в Белово и се настаниха в квартира. Спахме там. До тогаз не беше ясно, дали ще дойде Паница, обаче, с нетърпение се очакваше. На другия ден привечер с 2 файтона дойде той, придружен от Венето и Георги Кемалов. Спахме пак и сутринта рано тръгнахме. Както споменах, в Батак бяхме по ханища и квартири. Голямо гостоприемство намерихме в дружбата. От дружбата познавам Янко Джамбазов и един горски стражар Петър. От Батак спахме на чарковете над Доспат. Забравих да спомена, че в Батак Коце П[оп]иванов арестува Аликапата от Шабанли и Шакир Даутов от с. Сатовча, живущ в Шабанли и ги караха с нас, първия до с. Доспат, гдето го предадоха на пол[ицейския] участък, а втория го освободиха на чарковете с условие, да отиде в Шабанли и донесе в Доспат организационното оръжие. Спахме в Доспат в участъка, пощата и кафенето. Аз бях назначен да пазя пощата да не се водят разговори по телефона или по апарата, защото разбирам да манипулирам и с двата уреда. През деня долових следния разговор между майор Сапунджиев и капитан Пейчев. Първия пита, има ли гости пристигнали в Неврокоп, втория отговаря има две роти ли беше не помня точно, обаче, още две са на път и неизвестно е кога ще стигнат. Сапунджиев пита ами други някой части дойдоха ли? (въпроса беше за оранжевите). Пейчев отговори, че други няма (и не може да се сети за какви пита) и пита: ами в Доспат пристигнаха ли? Не, отговори Сапунджиев, след това пита там ли е Филипов. Пейчев отговори – не знам. Такъв разговор се водеше и със Слащен, обаче Сапунджиев и там нищо не каза. През деня и вечерта Кост. П[оп]иванов беше при Сапунджиев, от когото взе една картечница и около 20 сандъка картечни патрони. Заранта тръгнахме за Сатовча. През Усина, Курудере влязохме в Сатовча. В селото бяха доста хора избягали, но имаше и останали. От местните хора видях въоръжени при нас на позицията Никола Карталов и Лазар Карабожиков. В селото не стоях повече, защото се спречкахме с Чочков за нанесения побой от него на телеграфистите чиновници - мои познати. Над позициите зад Сатовча стояхме два дена, където се бяхме окопали. През деня в събота или петъка майор Сапунджиев прати два сандъка с патрони, които докараха трима стражари от същата команда - закъснели в София.
6. С какви суми са разполагали и от къде са ги взимали.
Не зная от где разполагаха със суми, обаче, положително зная, че ние когато мизерувахме в София, Кост. П[оп]иванов похарчи 60 хиляди лева за 2-3 месеца, а може и повече. Големи суми харчеха и Момчилов и Дим. Кемалов, но най-много ги превъзходствуваше Попиванов, който за една вечер е имало случай с проститутки да харчи 2-3 хиляди лв. От казармата заплата получаваха по 1500 лв. Чух веднъж, че взели от Вътрешното министерство 100 000 лв. Имаше даже и недоволства. Това ми каза Ат. Драчев.
7. Оръжие, облекло и где какво е взето, има ли други материали каквито и да са и местонахождението им.
Оръжие и облекло взеха от казармите - на всекиго пушка, 250 патрона и комплект дрехи. Други материали, оръжие или каквито и да е нямат, но все трябва да има скрито, защото Чочковите хора си имали оръжие по-рано, оставили го някъде, а с държавно дойдоха и получиха. Без оръжие те не са. Можех да науча и това много лесно, но не ме интересуваше, а най-важното че ми липсваше време. В Пловдив непременно имат оръжие, защото там се организират и изпращат гдето трябва.
8. Частни разговори водени от войводите с четниците.
Разговори ставаха често. Винаги се говореше против ВМР Организация - автономистите и водачите им. Постоянно се чуваха ругатни, клевети и закани. А П[оп]иванов повече разправяше за лицата, които трябвало да се избият, за нивите, които щял да отнеме и даде на хората си и пр.
9. На военните ли или на Вътрешното министерство са били на разположение.
До София бяхме подчинени на Вътрешното министерство, а с тръгването от София - на военните.
10. Ятаци в София, Т[атар] Пазарджик, Белйово, Пловдив, а тъй също в Неврокопско и гр. Неврокоп.
Както споменах по-преди, ятаци в София и навсякъде имат, обаче нямах възможност да ги изуча, а най-право, е че никой не ме натовари с такава мисия. В София най-важното, което трябваше, казах го на познатия ваш X. У., обаче за ятаците кои са, това ми беше невъзможно да изуча по простата причина, че бях зает с работа през деня и вечерта. В Неврокоп също не зная кои са ятаците, но ясно е според думите на Паница, че такива има измежду санданистите.
11. Подробности, разговорите им с Кемалов.
Лично на разговорите между Кемалов и Паница не съм присъствувал, но зная че Кемалов ходеше често при него и го информираше по въпросите и решенията на правителството. Кемалов е говорил на Паница, да не се страхува от нищо, защото военните ще действуват строго, и ще унищожат всички нелегални автономисти. Това научих лично от Паница в Сатовча. В София се говореше, че с нас ще дойде Петър Ангелов и Дядо Тошо, но не зная защо и двамата не дойдоха. В последствие научих, че Петър Ангелов бил назначен за секретар на Окръжния управител в Петрич. Момчилов не дойде с нас, защото се обвинява в убийство в Белйово и София и злоупотребление на държавни суми, за които престъпления Кемалов знае. Почти всички забягнали в София от Неврокопска околия са наклонни да си дойдат, но и сега няма човек близък на тях, който да ги информира правилно за положението. Всички, които отиват от Неврокоп в София, лъжат и не казват истината. Пак повтарям, че са наклонни да си дойдат, с изключение на 3-4 души, на които не понася това положение. Най-голямото зло за организацията е Кемалов, който постоянно с всички средства я петни. Без него окръга е умиротворен.
28 април 1923 г.

№ 9

Дознание снето от Лако Иванов, който стана причина за избиването на един невинен български войник и няколко оранжевогвардейци в камионетката при Св[ети] Врач.

Днес 5-ий май 1923 год. подписаният Лако Иванов, 25-годишен, грамотен, женен, родом от с. Петрово - околия Мелнишка, на зададените ми въпроси отговарям следното:
Бях полицейски старши стражар, завеждах Петровския пол[ицейски] участък от Мелнишкото околийско управление.
Миналата година през м. август, около 22-ия ден от същия месец, дойде баща ми при мене и ми каза, че ВМР Организация ме осъдила на смърт за извършени от мен престъпления.
Аз, изплашен от това, вземах другарите си стражари, Илия Ангелков, Атанас Нашков и Никола Маджаров и избягахме още същата вечер. Отидохме в Голешевската планина и там се прибрахме при разбойниците: Иван Кънчев от с. Лъки, Илия Ангелов от с. Парил - Неврокопско, Атанас Бунгалов от с. Голешево и Антон Ковачев от с. Храсна - Мелнишко.
За началник на групата ни беше Иван Кънчев. На другия ден сутринта като станах видях, че Бунгаловчето го няма между нас, обаче не обърнах внимание. Към обед пристигна Бунгаловчето с четири пушки и каза, че успял да ги открадне от митнишките стражари в с. Голешево.
След като се наобядвахме, преместихме се на друго място. Същата вечер отидохме в с. Белйово и влязохме в къщата на тогавашния белйовски общински кмет, името на когото не зная. Вечеряхме при кмета и останахме да спим в неговата къща. На другия ден кмета ни каза, че ще събере селяните, за да ги сплашим и да се откажат да работят за ВМР Организация.
Привечер, същия ден дойдоха по-видните селяни при нас и забранихме им строго за в бъдеще да работят за организацията. Останахме и втората вечер в къщата на кмета.
Сутринта около 10 часа пред пладне дойде кмета при нас и ни каза, че двама полицейски стражари идат от към с. Горно Cпанчево за към с. Голешево. Понеже нямахме всички другари пушки, решихме да им вземем пушките. Веднага отидохме при моста на 200-300 крачки от селото и турихме им засада, избихме стражарите, взехме пушките и дрехите им и оттеглихме се в корията, а кмета Белйовски го оставихме да ги погребе.
Имената на стражарите са: Илия Велев от с. Кърчево и Димитър Апостолов от с. Горна Сушица. На другия ден бяхме подгонени от милицията и от там избягахме към с. Парил - Неврокопско.
Като поседяхме няколко дена към с. Парил, аз със своите другари и Бунгаловчето отидохме в Неврокоп и се явихме при окол[ийския] началник К. П[оп]иванов, на когото казахме, че сме прогонени от автономистите.
Началника ни каза: останете при мен на служба. Аз постъпих пол[ицейски] старши стражар заедно с другарите си. След няколко дена Бунгаловчето замина пак към с. Парил при Иван Кънчев.
По въпроса за откраднатите овце от с. Белйово аз нищо не зная, но предполагам овцете да са откраднати, от Иван Кънчев и групата му.
Като полицай и по заповед на окол[ийския] н[ачални]к К. П[оп]иванов тръгнахме начело с Вънето по преследване автономистите в Неврокопските села.
При окупацията на Неврокоп от автономистите, аз и другарите ми бяхме вътре в градът, скрихме се в една плевня в сламата. В плевнята стояхме четири дена до изтеглянето на блокадата от автономистите. След като излязохме от плевнята, научих, че Паница и окол[ийския] н[ачални]к били към с. Сангаратия. Упътих се да ги търся, обаче, вместо тях да ги намеря, хвана ме селската милиция и ме арестува. През вечерта сполучих да избягам и отидох право при Кънчев, но той изплашен от положението каза ми да се махна от там.
След това аз заминах за София и отидох право в къщата на Петър Ангелов. Залових се за частна работа, но живеех в къщата на П. Ангелов.
Около 20 ноември 1922 год. уговорихме с П. Ангелов да замина и разузная положението в Мелнишко. Аз и другарите ми Никола Маджаров от с. Петрово и Илия Щерков от с. Хърсово след някой ден тръгнахме от София по железницата. Като стигнахме на гара Левуново слезнахме там и същата вечер стигнахме до Петровско. Обаче тук бяхме открити - и подгонени от милицията, избягахме в Гърция, където се предадохме на гръцките власти в с. Кърчево - Демир Хисарско.
Като престояхме няколко дена в с. Кърчево изплашихме се да не би да бъдем убити и тук от автономистите, помолихме гръцките власти да ни изпратят в Солун.
Обаче вместо в Солун, гръцките власти ни изпратиха в Патра (Стара Гърция). Като поседяхме няколко дена в Патра, сполучихме да избягаме и дойдохме в Атина. В Атина явихме се при българския консул, който, като го помолихме, издаде ни открити листове да заминем за България.
Качихме се на българския параход „Фердинанд" и стигнахме до гр. Варна.
От Варна отидох в София право в къщата на П. Ангелов. Понеже нямах пари, намерих нашия тютюнотърговец Х[аджи]манчев, от когото взех 2000 лева за сметка на тютюна ми, с които пари преживях няколко дена в София.
На 1 март т. г. постъпих с всичките си другари в Оранжевата гвардия.
Там - отделиха ни всички избягали от Петричкия и Скопския окръзи на брой около 80 человека и отделно ни обучаваха.
През месец април т. г., на 2 или 3 - не помня добре - нашата рота под началството на К. П[оп]иванов слязохме на гара Белйово. След като престояхме там няколко дена отидохме в Пазарджик, Пещера и стигнахме в Батак.
В Батак ни стигна върховния ни н[ачални]к Тодор Паница.
Начело с Паница потеглихме за Сатовча. По пътя за Сатовча бяхме ударени от няколко души милиционери (помаци), разпръснахме ги и продължихме пътя, вечерта стигнахме в Сатовча.
След като си отпочинахме първия ден, на втория ден бяхме с намерение да тръгнем за Неврокоп. Но по едно време пред пладне повикаха нас началниците на групите при Паница.
Паница ни каза, че сме били обсадени от автономистите. Тогава Паница нареди да се приготвиме за път.
През това време пристигна един офицер с около 30 войника. Веднага Паница и К. П[оп]иванов отидоха при офицера. Какво са говорили не зная.
След като се завърнаха от срещата с офицера, даде се заповед, да се приготвиме по-рано вечерта. Вечеряхме и към 8 часът вечерта потеглихме от Сатовча. По пътя нищо не забелязахме. На заранта стигнахме в Неврокоп, където се настанихме в казармата.
Всички, които бяха от градът, отидоха си по домовете, а ние останахме в казармата. След обед аз излезнах, за да направя някой покупки и да се видя с някои приятели от градът. След два-три часа, завръщайки се в казармите, научих, че другарите ни са обезоръжени.
Аз избягах към с. Парил, без да се обадя на никого. От там през Калиманско стигнах в с. Цалем, отидох у един мой приятел на име Димо Велев, когото излъгах, че съм изпратен по служба, нахраних се добре и тръгнах за Св[ети] Врач, където се прибрах при другарите жандармеристи (оранжевисти), останах три-четири дена при тях, от където бях изпратен с четири души стражари с покрит камион за София.
В камиона имаше още двама войника, един фелдфебел, един старши подофицер и един цивилен. По пътя излязоха хора въоръжени непознати, дадоха заповед да се спре камиона, обаче стражарите вместо да спрат камиона, откриха огън. На огъня се отговори с огън. В това време аз припнах да бягам. Стрелящите на камиона спряха стрелбата, пуснаха се подир мене, настигнаха ме и ме уловиха.
За всички досегашни престъпления, извършени от мен, признавам се за виновен. Обаче по-виновни са от мен тези, които ме заблуждаваха.
Подпис на обвиняемия: Л. Ив. Лазаров.
Снел дознанието: Победа.
Свидетели: Полски, Таяр.

№ 10

Приложение № 11
І.
(Емблема: мъртвешки череп и под него скръстени мъртвешки кости.)
„Свобода или смърт”

ВМРО
10 апр. 1923 г.
№ 423
Македония

Последно предупреждение.
До г. Ал. Стамболийски, копие - другарите му министри и известни видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др.
в София.
Ако въпреки нашите няколкократни напомнювания за това, пак се одързостите да изпратите в Македония под българска власт известните на българското общество разбойници - „федератисти" и дискредитираните пред всички български граждани и пред света обирджии - оранжевогвардейци, ВМР Организация, преди да турне в изпълнение: т. 2 от решенията в окръжно № 303/1922 г. и окръжно № 416/1923 г., по един екземпляр от които Ви се прилагат тук счита за свой повелителен дълг да ви предупреди за последен път, че за сички лоши последствия от това безумие за Царство България и за цялото българско племе държи отговорни: Вас лично, другарите Ви министри и сички усърдни участници в това мръсно и предателско злодеяние, председатели на дружби и др. земледелски големци.
Приложение - 2 окръжни № № 303/1922 и 416/1923.
Чл[ен] в Цен[тралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация].
(п) Т. Александров.

II.
Окръжно. Тайно.

До заведущи окръзите и до нелегалните групи в Македония.
„Свобода или смърт”
ВМРО
№ 303
Македония
22 август 1922 г.

Централният комитет на Вътрешната Македонска Революционна Организация, като взе предвид:
1. Декларациите на българското правителство на 1919 г., че за създаване Автономна Македония то е готово да отстъпи частта от нея, останала в пределите на Царство България;
2. Че на същата година българското правителство предложи плебисцит над всички свои покрайнини, върху които изявяват претенции съседите на България, като молеше да се простре той и над Македония, Тракия и Добруджа;
3. Че населението на останалата под бълг[арска] власт част от Македония се изказа по осезателен начин, какво то ще предпочете да влезе в състава на Автономна Македония, щом бъде създадена тя и
4. Че това население по право и дълг, както и в изпълнение дадената в миналото клетва пред Орг[анизацията], не може да не подпомага морално и материално борбите за свобода на своите братя от поробена Македония.
Реши: Да се възобнови и преустрои Организацията в тоя край, като спомагателна на ВМРО със следните цели:
1. Да подпомага морално и материално ВМРО в поробените под Сърбия и Гърция части на Македония;
2. Да премахва всички пречки за успеха на Орг[анизацията], а именно: унищожаване разбойничеството, контрабандата и шпионажа, наказване крадците, изнудвачите рушветчиите и зулумджии чиновници и др.
3. Да дава прием и съдействие за намиране работа на завърнали се на почивка или за работа качаци и бежанци от Македония под сръбско и гръцко робство, както и да съдействува на желаещите от тях да се завърнат в родните си места;
4. Да смекчи партийните борби там до степен да не бъдат вредни за каузата на роба;
5. Да подпомага законноустановените власти за закрепване реда и законността в тоя до скоро най-размирен край в Царство България;
6. Да уреди и там милиции главно за усилване охраната на селата и границата срещу нападения от крадци, контрабандисти, разбойнишки наши и чужди банди и др. под.
Спомагателната Организация в тия земи, както и Македонската Р[еволюционна] Организация, е самостойна и безпартийна; тя не се меси във вътрешните борби на Царство България, нито взима страна в партийните борби там. Ако, обаче, бъде засегната или предизвикана от личности или групи, безразлично какви убеждения имат те, Организацията се разправя лично с тях, съгласно правилника и традициите си.
С много сърдечни поздрави,
Чл[ен] в Ц[ентралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация]
(п) Т. Александров.
(Това окръжно бе замълчано от м[инистъ]р Хр. Стоянов, като заяви, че то било почти същото като онова под № 416, нещо невярно.)

ІII.
Окръжно. Най-тайно.

До завед[ующия] окръга, окол[ийските] войводи и нелегалните групи на Спомаг[ателната] Орг[анизация] на ВМРО в Македония п[од] бълг[арска] власт.
„Свобода или смърт"
ВМРО
5 април 1923 г.
№ 416
Македония.

По повод настъпилото смущение в населението там след Нишките сръбско-български преговори; поради заканите сръбски войскови части да влизат в българска територия, с цел да преследват чети, или разбойници „федератисти", заедно с „оранжевогвардейци", предвождани от изверги като Паница, П. Ангелов и др. под. да нахлуят в границите на Македония, с цел да унищожават, задружно със сърбите, Спомагателната и ВМРО и при заплашването на земледелското правителство да обяви военно положение в Петричкия окръг и да отложи депутатските избори там, за да се успокои населението и запази престижа и обаянието на ВМРО, поканвате се да вземете веднага следните най-сериозни мерки:
1. Ако се явят в Македония под българска власт омразните сръбски капи - синоним на робство и кърджалийски зулуми - да се избиват от нелегалните групи на Орг[анизацията], щом минат по-навътре от бъл[гарската] граница.
2. Ако потеглят за там известните разбойници „федератисти" да се избиват безмилостно, без да им се позволила сквернят с присъствието си борческа Македония.
3. Ако бъдат пратени от безумното българско правителство „Оранжевогвардейци", които се „отличиха" досега със своите грабежи, буйства и „храброст" към беззащитното население, за първи път да се предупредят да се върнат обратно или да се обезоръжат и пратят в родните им места, а след първото - едно за всички - предупреждение, да се ударят и избиват до крак от нелегалните групи, подкрепени от четници в отпуска и др. нелегални там, като се внимава да не се спасят по никой начин ни един от извергите-водачи.
4. Ако наистина „народовластническото" земл[еделско] правителство се реши да обяви военно положение в Петричкия окръг и отложи изборите там, да се вземе мнението на населението: трябва ли да плаща данъци и да изпълнява наредбите на сегашното „българско" правителство, което го лишава от изборното право - това, що не посмяха да сторят даже тираните сърби и гърци в частта на Македония под сръбско и гръцко робство.
Българското правителство е своевременно предупредено да не допуска сръбски части да минават там, нито да праща оранжевогвардейци. Ако при все това дръзне да ни предизвика, бъдете безпощадни в мерките, понеже остава върху него цялата отговорност за всички лоши последствия от това.
Които, поради малодушие, небрежност или по други причини не изпълнят горните нареждания, ще бъдат наказани със смърт.
С много сърдечни поздрави,
Чл[ен] в Ц[ентралния] к[омите]т на ВМP Орг[анизация]
под. Т. Александров.

№ 12

Из доклада на бившия окръжен управител в Петричкия окръг Христо Димитров.

Господа Министри,
Шест месеца аз бях окръжен управител в Петричкия окръг, управлението на който е широко свързано с македонския въпрос, неудачното нареждане на който донесе, а и с последните Неврокопски и Кюстендилски събития продължава да донася най-големите нещастия за България. Съзнавайки важността на този въпрос, аз считам за мой дълг да дам отчет пред вас, с което да допринеса според силите си за изучването на един от най-главните въпроси за Отечеството ни.
Вие, ако искате да бъдете достойни ръководители на народните съдбини, трябва да си наложите търпението, за да проучите всички обстоятелства, както и актива и пасива на всички участвували и участвуващи отговорни лица, не толкоз да ги накажете или наградите, колкото за да гарантирате, както вас тъй и България от подобни изненади.
Силата, която бламира в много случаи българската власт, е Автономната Македонска Революционна Организация (АМРО), която е тайна, съществува мимо и вън от явните политически организации в няколко държави и се стреми за създаване автономна или независима Македония.
Главният национален елемент на тая организация е български и главната база - край българската територия в Петричкия, Кюстендилския и дори Софийския окръзи. Средства за постигане целта: може да се каже, че си служат с всичко, което вярват, че ги приближава към целта.
С главно действующия елемент ние до войната не спорехме, но катастрофалната за нас война като с грамаден чук пропука това единство и тук в Петричкия окръг се появи пукнатината по следните главни причини:
1) Тука е разреза, що се направи от Ньойския договор, който поставя хора, които не само се чувствуват едноплеменци, но и роднини, в три отделни държави.
2) Тук са събрани бежанците от цяла Македония, за които е лесно да си въобразите, какви хора са и в какъв градус болезнено настроение са поради разделянето им от всичко мило и близко.
3) Навика на населението да не уважава искрено държавната власт, а тая на войводите, в чието лице да вижда защитници и
4) Наличността на хора, навикнали във войводство да намират смисъл в живота и приложение на личностите си.
За да не се дойдеше тук до пречупване на българската власт е било нужно особно здраво, честно и разумно управление; а какво е станало? (Това се е дължало на тоя народ и от морално гледище след толкова страдания за свободата.)
България е дошла тук със своята слабост, със своето безогледно партизанство.
Поради неуредения живот тук, поради извънредната скъпотия и поради несигурността от уволнение и преместване държавните служители от всички ведомства не са приемали да дохождат и остават тук; изключение от това правило са правили ония, които по някоя причина са били бракувани от стара България, от които са искали да се отърват, или на които са искали да си отмъстят.
С една дума, Петричкия окръг е направен чистилище за България. Съвокупно всички тия причини са дали едно гнило управление, което само е родило реакцията, раждането на която се ознаменувало с убиването на окръжния управител Козлев, като олицетворител на гнилостта, която тури начало на организацията, която стана държава в държава, и която започна и продължава съществуването си върху дефектите на официалната държава.
Неприязънта между тия две „държави" бе голяма, когато на 20 юни 1922 год. аз поех управлението на Петричкия окръг.
От господина министъра на вътрешните работи ми се каза: „Имаш под командата си всички въоръжени сили там; ако са ти недостатъчни, ще ти дадем още, но искам там да има само единна държавна власт" ...
Поех поста. След един месец щателно изучване причините на нещата, аз подадох господину министру рапорт с искания, що ги бях съобщил в доклада против Никифоровата военна акция. Не бях поискал нито един войник или стражар повече, защото степента на болестта тогава не изискваше това; аз разчитах за достатъчно увеличението, което ще стане само от попълване определените вече щатове.
Премахването, обезвредяването или ограничението на неофициалната държава аз желаех чрез премахването дефектите на официалната и последствията от тях.
Това бе и най-християнско - морално, най-българско и най-разумно от всички гледища. Това значеше да се разберат грешките, идящи от България, и да се премахнат. Това значеше да се премахнат главните причини, които дават право на съществуване на AМРО върху българска територия, в форма вредяща на българските интереси. Това значеше, отърсване от минали грешки, да заемем по-високо морални и интелектуални позиции от тези на Р[еволюционна] Организация, след което ще ни е лесно да я унищожим, ако и тя не напусне досегашните и не тръгне по поетия от нас път не на взаимно унищожение, а на взаимно издигане. Това значеше да поемем пътя, по който да нормализираме положението чрез възстановяване правителствения и държавния авторитет по-горе от тоя на АМРО.
Но Господина Министра не искаше или не можеше да разбере това и тръгна с пренебрежение по всички линии. Оставеше ме да управлявам окръга чрез началника на Полицейското отделение Илия Стоянов (т. е. изгуби доверие в мене). Нито един път не ме е извикал на доклад, нито едно мнение по назначаванията не ми е поискал. Виждайки пропастта между двете държави и опасността да се сгромолясат и двете в нея, аз натрапвах и рапортите, и мненията, и мене си на докладване.
Аз исках издигане правителствения авторитет над тоя на Автономната организация чрез издигане България и правителството на по-високи позиции, а Господин министъра искаше брутално издигане на тоя авторитет и брутално унищожение на създадената организация почти по наша вина ...
Разликата в разбиранията доведе до разлика в действията.
Докато аз в приложението принципите си действувах против корупция и разединението в партии, течения, личности, чиновници, да премахна дефектите, що създават пукнатината, министерството прощаваше на всички развалата им, с което я поощряваше, само за да ги има в подетата борба за „авторитет!"
Тукашните земледелци, които са станали такива в решителното си болшинство, от като З[емледелския] Н[ароден] Съюз дойде на власт повечето от хюкюматчийски побуждения, са имали нужда да бъдат управлявани като всички хюкюматчии; неудовлетворена им тая насъщна нужда, те са способствували много в създаването виновност на правителството и за появяването на неофициалната държава, която вече носейки им управление, каквото заслужават, аз ги заварих успокоени в половината окръг.
Оставаше главно Неврокопско неудовлетворено. Аз много настоявах пред министерството да смени курса на политиката, за да могат да бъдат възпитавани тамошните земледелци в народовластие, без да се изражда в анарховластие. Ако моите принципи се прокараха, втората държава можеше да бъде в Неврокопско само пропагандаторка и Земледелския народен съюз, еволирал към достойно народовластие, щеше да се запази най-силен.
Министерството, в пътя на урбулешкия начин за излизане от положението, отпусна юздите на неврокопчани, с цел да завладеят Неврокопската околия, за да я отведат на атака против Петрич (нямаме фронт вънка - трябва да си открием вътре).
Моите рапорти министъра не искаше да ги получава, а началника на Полицейското отделение ехидно казваше: „Нямам време да ги чета”.
Рапортите ми против корумпирани околийски началници оставяха под миндеря. Изглежда, че изпращането подаръци и жени от заинтересованите за министерството влияеше за това. Министерството все повече започваше да се отнася направо до околийските началници. То правеше много, за да бъда безвластен.
Неврокопчани в унисон с министерството без моето знание започнаха обезоръжаване на опозицията, с което предизвикаха убийство на стражари и забягването на трима, начело с опозиционен кмет, с което се турна начало на четничество и в Неврокопско. Образува се контрачета, която отговори с убийството на Тетимов, на което противната страна отговори с малкото нападение в Неврокоп, в което паднаха двама убити. Нелегалните се увеличиха с още няколко души.
И тъй борбата се започна, като правителствената страна се представляваше от хюкюматчии некорегирани от централата, за да представят не кални партизани, а идейни земледелци, които да имат сърдечно уважение на болшинството от народа, а не да поддържат авторитета си изключително с бруталната сила. Всичко онова, което пресата изнесе за корупцията беше вярно, почти както и аз съм го донел в рапорта си.
Под влиянието на началника на полицейското отделение, който имаше широки права от Господина Министъра Даскалов, Административния съвет реши интерниране семействата на станалите нелегални.
През всяко време аз доказвах неуместността на това. Всичко това ме омаловажаваше в очите на министерството, представлявано постоянно от началника на Полиц[ейското] отдел[ение], по влиянието на който сигурно се дойде до предаване въоръжените сили на секторния началник полковник Гашаров, а сетне на майор Никифоров. В тая посока са спомогнали много Кемалов и Петър Ангелов, които бяха непрестанни действувачи пред министерството и Управителния съюзен съвет. Малко по в друга посока пък действуваха депутатите Хайдуков и Илиев, всички недоволни от мене, защото аз, макар и вежливо, противодействувах на охотата им да ме имат за оръдие; разбирайки тяхната вина в създаденото положение, аз се стремях да ги приуча да вървят след правителството, което представляваха. Ако министерството не ми противодействуваше, те всички щяха да се смирят и от това щеше да последва само добро за всички.
Извършеното в Корница от контрачетата, която само се наплащаше (повторно ви напомням за анкетиране 2 милионния Безотчетен фонд при Министерството на вътрешните работи, защото силно вярвам, че полагаемото за контрачетата е лапнато от 2-3-ма), илюстрираше, че по морал правителствената страна стои по-долу. Точно за това поисках среща с организацията, за което бях взел разрешение по-рано от господина министъра Обов, който временно заместваше господин Даскалов. (Приказвах с един от първите хора на организацията. Останах с впечатлението, че с тези хора можем да се разберем, тъй че капка братска кръв вече да се не пролее.) Стана нужда да отида в Неврокоп и София, с цел да предотвратя сблъскването. В Неврокоп, макар и трудно, можах да постигна благоразумие, но в последствие това се разруши от Кемалов, който командуваше от София. В София издействувах само обещание за условно възвръщане интернираните семейства.
Там витаеше още духът на урбулешката борба и на невежественото третиране въпроса. Министерството се указваше слабо да противостои на настроението (създадено от заинтересованите Кемалов, Ангелов и пр.) във Върховния съвет, настроение, което роди майор Никифоровата военна акция. Там аз съм бил представен като предател на „съюзните" положения, поради което аз изпратих телеграма, с която молех анкета, от която ще се установи, че не аз съм предател, а Кемалов неуравновесен. Нищо не последва.
Тогава, десетина дена преди Неврокопските събития, аз с обстоен рапорт наново се помъчих да предизвикам по-сериозното внимание на г. министъра, молейки го да даде отдушник на положението чрез уволнението околийския началник ... Но г. министъра страда от общата българска болест - бързане -, той иска изведнъж да издигне всестранно правителствения авторитет.
Научих се, че г. майор Никифоров с пехота, кавалерия и артилерия пристигнал в Неврокоп. Няколко дена след това узнах за Неврокопското събитие и тогава изпратих следната шифрована телеграма:
„София, министъра на вътрешните работи.
Имам сведение, че последния понеделник автономистите влезли в Неврокоп и се завързало сражение. Войска, навярно тази, що е била с Никифор [Никифоров], обсажда града. Автономистите повдигат населението от околията и обсадили и войската заедно с града. Сега автономистите били господари на положението в Неврокоп. По другите места в окръга е напълно спокойно. Помощ на там не мога изпрати, защото силите, с които разполагам са нужни тука. Вярвам, че автономистите, след като изловят виновниците в техните очи, не повече от 20 души, ще се оттеглят. Правителството най-евтино може да излезе от това положение, като и то приеме изловените за виновни, а след това си помисли по-дълбоко. Ако следвате думите или делата на Кемалов, ние ще отидем в гражданска война, в която и да сме победители, пак ще губим. Ако ми оставате голяма власт, поемам отговорността за всичко и отговарям с всичко, но за това трябва да говорим по-надълго.
Окръжен управител: (п.) Хр. Димитров.

№ 13

Първото предупреждение.

До Г-н „Земледелския" Министър на Вътрешните Работи Ал. Димитров
в София.
(Копие до г.г. другите министри, шефовете на партии, главните редактори на столичните вестници, видни общественици в България и др.)
Господин Министре,
От няколко месеца напуснах Царството, угнетявано от тираническия режим, натрапен от другарите Ви и Вас, и заминах за поробената си родина Македония, дето да изпълня, както аз разбирам, своя дълг към нещастните си съотечественици. Ако мислехте, наистина, че имате основание да се боите от мене, докато бях в България, поне тук, надявах се, да освободя от грижи по мен Вас, другарите Ви и Вашите органи и оръдия - явни и тайни полицаи, комисари за настаняване бежанците и др. подобни, които имат не малко работа там в Царството, ако желаят да изпълнят добросъвестно службите си ..., понеже дейността ми тук, вън от пределите на Царството, засега изключително поробеното население и сръбските и гръцки власти. Какво бе учудването ми, обаче, като узнах за мерките, които сте замислювали да предприемете против мен вътре в поробена Македония! Помислили сте, види се, че сте уредили напълно вътрешното управление на България и считате границите на Царството тесни за своя полицейски талант, или намирате сръбската полиция и войска негодни или недостатъчни да се справят сами с вътрешните си врагове, та се явявате Вий - кой знае срещу какви облаги - със своите органи в услуга на „братска" Сърбия - на Сърбия на Пашич и Александър, която стъпка договорите с България на 1913 г. и заграби подло сърцето на българска Македония, като на 1919 г. задържа заграбеното и отне на България Струмица, Цариброд, Босилеград и други български покрайнини и се надвеси над столицата на Царството почти на пушечен изстрел! ... с намерение по-късно да заграби до река Искър или да излиза на Черно море, като изгори всички български книги и унищожи българската интелегенция ...
От няколко седмици насам Ваши чиновници, инспектори, явни и тайни полицаи, са се разтичали по София, Кюстендил и другаде да събират изхвърлени по-рано от редовете на Организацията бивши нейни членове за разни престъпления, като убийства, грабежи, изнудвания, злоупотребление на пари и др. под. - и да увещават и подкупват мои другари, както и мнозина съчувственици на Организацията там, за да образуват и изпратят чети от България, с цел да ме убият тук. Напразни усилия; организираното население тук сигурно ще съумее да се разправи лесно с тези натрапници, както това е вършило не един път в миналото!
Според най-положителни сведения главното Ваше оръдие в тази престъпна акция е Гйорче Петров, назначен от Вас председател на Комисията за бежанците, доскорошен самозван представител на бивша Вътрешна Македоно-Одринска Революционна Организация и известен на българското общество и македонските среди под прозвището „Велзевул на Организацията".
Българското общество би се потресло, ако изнеса всички факти, които са ми известни, по тази Ваша престъпна замисъл, а именно: организирането на група детективи в чета, която е получила вече снаряжение и всички инструкции; опитите за назначаване специален човек по границата, натоварен с мисията да улесни влизането на проектираната хайка в дирите ми тук; полуофициалното изявление на един пограничен Ваш администратор, че най-голям триумф за правителството Ви би било моето убийство и пр. Зная, че за да оправдаете престъплението си пред ония порядъчни хора, които още са останали околу Вас, сте пустнали интригата, че аз съм комплотирал, заедно с демократите, против скъпия живот на министрите, с цел да падне сегашния кабинет, за да бъдел заместен от демократски. Тази клевета остава за Ваша сметка, тъй като всички знаят, че аз не се числя към никоя българска партия и няма да се числя в партия до освобождението на Македония.
Но що се отнася до опитите Ви да пращате чети в Македония, които да служат за кърсердари на нейните поробители, аз не мога да ги отмина мълком и счетох за свой дълг да Ви отправя това писмо. Разбира се, аз не си правя илюзията, че Вие и другарите Ви ще се вразумите и че ще престанете да вършите лудости, разноските на които ще плаща българския народ, както заплати скъпо „подвизите" Ви при Добро поле, Радомир и Владая, - а отправям това писмо, за да се осветли съзнателната част от българското общество върху новите „подвизи", които му готвите.
Знайте следното: никой не може да ми отнеме правото да разполагам със своя живот, както намеря за добре, и да служа по силите си и съгласно разбиранията си на поробената ми родина. Който се опита да стори това, уверен съм, - благодарение на закрилата на Провидението и на съдействието на организираното македонско население, - ще си счупи непременно главата.
X ..., септемврий 1920 г.
С почит:
Тодор Александров
(Това писмо, по хронологичния ред на документите, трябваше да стои в началото на последната част на брошурата. Печатим го накрая, защото късно се намери.)
Публ. в Правителството на Стамболийски и македонското освободително движение. Според данни на Вътрешната Македонска Революционна Организация, Б. м., май 1923 год., 111 с.