ЕДНА ЗЕМЕДЕЛСКА АВАНТЮРА ОТ 1925 Г. В СЕЛО ГОДЕЧ

В денят когато се навършват 90 години от откриването на първите концлагери за дейците на ВМРО от правителството на Александър Стамболийски да си припомним за още един „героичен акт“ на земеделските безродници. За него няма да прочетете нито в учебниците, нито в многобройните биографични и мемоарни книги на земеделските дейци и водачи. Дори и в учебника по история на БКП в главата за „отпорът на единофронтовския комунистическо-земеделски фронт срещу фашисткия тетор от 1923 до 1925 г.“, нищо не се споменава. Но първо да си припомним някои важни престъпни моменти от това управление. На 22 сепетмври 1921 г. във в. „Държавен вестник“ е публикуван „Закон за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотна безопасност в чужди държави“, до който се достига след посещението на министъра на вътрешните работи Александър Димитров и министър-председателя на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич. По този закон съставените от правителството контрачети започват да преследват четите и дейците на ВМРО и във Вардарска Македония, обслужвайки по такъв начин сръбските окупатори и техния министър-председател, който беше заявил в Париж през 1919 г., че до десетина години в Македония няма да остане нито един българин. Ал. Стамболийски също се договаря със сърбите, жертвайки българските национални интереси и голямата му уста изрича думи, с които се отрича от Македония и македонските българи, нещо което до тогавашния момент не си е позволявал никой български държавник. Скоро след кощунствените изявления на Стамболийски през ноември 1922 г. в Белград последват нови действия на съгласуване и организиране на земеделското правителство със сръбските окупатори. Става дума за постигнатите договорености по Нишкото споразумение от пролетта на 1923 г., в резултат на което не само се засилват преследванията на революционерите от ВМРО, но и се създават концлагери за тях. Установената парламентарна и правителствена диктатура довежда до почти безкръвния Деветоюнски преврат само един месец по-късно, земеделският вожд е убит по най-жесток начин, изоставен дори от най-близките си. А неговите съратници организират юнския метеж, последван три месеца по-късно от нов метеж, организиран този път от БКП под натиска на Комунистическия интернационал и останал известен благодарение на пропагандата като Септемврийското въстание.
Военните и полицейските власти на деветоюнското правителство бързо се справят с двата метежа, а останалите живи организатори и участници бягат при мъчителите на македонските българи от друга страна на западната ни граница, където са не само добре приети, но им е подсигурено и материалното положение и издръжка от сръбските власти. Повечето изкарват там едно цяло десетилетие, след като са амнистирани от правителството на Народния блок. Комунистическите им съдружници единофронтовци пък, минавайки през Сърбия получават гостоприемство в Съветска Русия, където ще получат сериозна подготовка за действия срещу родината си през следващите години и десетилетия. Земеделската емиграция, предвождана от Райко Даскалов, Недялко Атанасов, Александър Обов, Христо Стоянов, Христо Гетов Обов, Коста Тодоров и др. е организирана във военизирани лагери на територията на Сърбия и дори във Вардарска Македония. Преминали сериозна военно-полева подривна подготовка групи тези сръбски слуги, организирани с подкрепата на Никола Пашич, за които пряко отговаря сръбския полковник от български произход Таса Динич ще бъдат хвърлени в терористични акции срещу българската държава. Целта на техните акции е да се внесе дестабилизация в страната, която да бъде злепоставена и в международен план, по времето когато се провежда и поредната асамблея на Обществото на народите. Земеделските единофронтовци ще са от дейните организатори и участници в атентата в Софийския храм „Света Неделя“ ня 16 април 1925 г., който жесток акт в продължение на десетилетия ще води черната класация по дадени най-много жертви сред мирно население. По-малки групи са изпратени да организират атентати в столицата, сред които е и атентата срещу Военния клуб. А друга самостоятелна група с подкрепата на БКП ще се впусне в една от най-престъпните авантюри, дело на земеделската политическа емиграция в Сърбо-хърватско-словенското кралство, подкрепени, организирани и въоръжени по нареждане на Никола Пашич. Никола Пашич съгласува предстоящите действия с един от най-големите български авантюристи Коста Тодоров, бивш пълномощен министър в Белград и представител на правителството на БЗНС в Обществото на народите. Решават да се сформира голяма чета от земеделската емиграция в С.-Х.-С.-Кралство, която да осъществи военна демонстрация, превземайки като най-удобно крайграничното село Годеч, околийски център, на десетина километра от Драгоман. Едва след взетото решение К. Тодоров ще извести Задграничното представителство на БЗНС, което е в състав К. Тодоров, Александър Обов, Недялко Атанасов, Христо Стоянов и Христо Обов – Гетов. Организирането на четата е възложено на Хр. Обов и Хр. Стоянов, като за политически войвода е определен Васил Спасов, а за домакин и технически войвода Цвятко Станиев, бивши народни представители от Земеделската парламентарна група. Организираната чета е разделена на четири чети от по десет човека, начело на които застават войводите Васил Спасов, Цвятко Станиев, Стефан Светозаров и Димитър Цоцин. Последни инструкции главният войвода В. Спасов получава от полковник Таса Динич. Тръгват през нощта на 7 февруари 1925 г. „Освобождението“ от деветоюнската власт на малкия Годеч продължава само няколко часа и сутринта „освободителите“ се оттеглят отново на сръбска територия в очакване на още по-голямата акция – атентата в „Св. Неделя“, за изпълнението на който е трябвало да послужи поклонението в храма на убития професор Никола Милев, който е и депутат в Народното събрание. Тъй като динамитаджиите - комунисти, земеделци и анархисти не са все още готови ще се наложи след един месец да убият този път един от най-авторитетните български военоначалници генерал Константин Георгиев, за да изпълнят пъкления си план. Други смелчаци от земелеската емиграция в Сърбия ще влязат в разбойническите чети, сформирани отново със съдружниците им комунисти и анархисти, действали през 1925 г.
След свиканото Московско съвещание (конференция) на БКП през юли-август 1925 г. Партията обсъжда въпроса за превземането на Годеч и взема решение публично да се дистанцира от този позорен акт, въпреки че го е подкрепила и с хора. Тук ще имате възможност да прочетете някои от прокотолите на тази конференция, на която се обсъждат и други престъпни действия на съмишлениците земеделци и комунисти. А повече подробности от Годечката авантюра ще научите от „Емигрантски изповеди” на Никодим Ст. Николов. Оставам на Вас да си направите съответните изводи от този „героичен акт“ на земелските слуги на Белград.

Цочо В. Билярски

 

 

№ 1

Спомени на Никодим Ст. Николов „Емигрантски изповеди”

София, 9 септември 1929 г.

СЪДЪРЖАНИЕ:
Бягството на министрите от затвора и минаването им през границата
Голямата борба на емигрантските лагери
Годечкото нападение
Главната квартира в гр. Цариброд
Живота и характера на големите разбойници
Пренасяне на оръжие в България
Продаването на Егея
Как българските емигранти помогнаха на Ахмед Зогу
Бягството на атентатора на „Св. Неделя” през Сърбия.

Увод
Задачата на тая малка книга надхвърля способностите на скромния й автор. Искал бих да опиша с голяма точност и пълна обективност живота и дейността на българските емигранти в Югославия и особено да изтъкна отношенията, които съществуваха между тях и органите на официалната сръбска власт.
Сърбия ги е приемала с голяма любезност и доста щедро ги е снабдявала с нуждите на живота. Настанявала ги е в квартири, давала им е възможност да работят, а на някои от тях е поставила на разположение редовни месечни заплати.
От една страна туй е било благородно. В това не може да се съмни и това благодеяние не трябва да се оспорва, или отрича. Като резултат на едно велико нещастие в Русия, милиони руски бежанци, бяха принудени да търсят помощ в чужди земи, и една от страни, които им се оказаха най-щедри и най-гостоприемчиви беше Югославия. Много хиляди руси са настанени там, живеят доста добре, приети са във всичките учреждения, и се радват на доста големи привилегии. Също така Сърбия е дала подслон на множество българи, които в тревожни времена бягаха от своето отечество. Тя прибра мнозина нещастни хора, които не смеяха да стоят у дома, а трябваше да търсят спасение в чужбина, и за това добро дело заслужава благодарността на всички люде, които одобряват хуманността и милосърдието.
Имало е в историята много тревожни периоди та много често политически нещастници, са били принудени да търсят прибежище между чужденци. И онези страни, като Франция, Англия и Холандия що отварят вратите си на хората, които са гонени, заради своите убеждения, се радват на уважението и почитанието на цялото човечество. И за своето человеколюбиво дело нека на Сърбия се даде хвалата, която й се пада.
Обаче, цялата работа с това не се изчерпва. Изглежда, че Сърбия е имала и своята сметка. И туй е предмета на тая книжка, именно, да се опишат отношенията между официална Сърбия и българските емигранти. Не съм, за жалост, в състояние да третирам този предмет изчерпателно. Не разполагам с документите, които държат тайните създавани от бурните и тежки дни, що България е приживяла от 9-й юний насам. Точно какви постъпки са направили Великите сили в най-критическите моменти; какви съвещания са направили първите сръбски държавници и точно какви са били сделките между сръбската власт и водителите на българските емигранти не мога да знам. Следователно, ограничавам обема на този скромен труд и в него ще се мъча да разкажа само една част от живота и дейността на емигрантите и главно доколко тя се касае до органите на Югославянската държава. И нека се запомни, че тая малка история е писана от дребен човек, който живее в низините и знае само за човешки страдания, стремежи и грешки, а не от вещо лице, което е имало големи връзки с важни дипломати. Това е разказ за скромни хора, които са участвували в трагични драми и за режисьорите на тия драми, както са се виждали през очилата на актьорите. Това е описание на отношенията между агентите на сръбската власт и на емигрантите, както самите емигранти са ги наблюдавали.
Всичко в книжката е взето непосредствено от емигранти, които се намират в България и е абсолютно автентично. Може да не е все вярно и без съмнение е само част от истината, но всичко в книгата е едно съвършено точно предаване на това, що участници в описаните събития най-съвестно са разправили.
Книжката няма никаква тенденция. Авторът не принадлежи на никоя партия и на никоя група. Той не е бил емигрант, нито се е борил против тях. Той не е бил никога „дружбаш", нито е хулил, или злословил някога „дружбашите". Нито пък има той нещо против Сърбия, или кой-да-е друг народ. Той няма ни най-малко желание да дразни когото и да било, нито да възбуди някого против коя-да-е държава. Той вярва наистина в едно сближение между всички балкански народи. Това му е веруюто, и за него със слабите си сили той работи.
Обаче, сигурно е, че добри отношения и братски чувства трябва да почиват върху откровени, честни, почтени дела. Ние можем да се разберем и обичаме и да имаме доверие едни в други, само ако знаем пълната истина за своите взаимни обноски. Тая книжка е скромен опит да се изясни малка част от истината.
Ще се въздържам от нападки и осъждания. Ще се опитам да разкажа известни събития и ще оставя четците свободни да направят оценката. В нашия Балкан е имало достатъчно страшни стълкновения, междуособни и международни, и аз се надявам, че ще можем всичките да се освободим от разрушителните страсти и да се издигнем над низките дела. Тогава ще бъдем все по-щастливи.

Глава І
Минаването на емигрантите от България в Сърбия. Приемането им от сръбската власт. Разните видове емигранти.
Историята се движи по доста определени пътища. Като океанските течения и реките и ветровете, също и тя се подчинява на повелителни закони. Страстта, страхът, гладът, амбицията, религията и други човешки прояви, почти всякога въздействуват по един и същи начин върху народите. Когато общественото махало отива до крайност на една страна, то се връща и отива до крайност на другата. Много събития — големи и малки — са неизбежни.
Такова събитие беше 9-й юний в нашата история. То не дойде случайно, нито бе неочаквано. От дълго време преди тая дата, хора и от двете страни предчувствуваха нещо страшно. Две непримирими сили бяха в стълкновение и решителното сражение не бе предотвратимно. Ако не бе дошло на 9-й юний, щеше да настъпи на 10-й юлий, или на 11-й август.
Имаше две сили в българския народ, които трябваше да се разправят една с друга. Това бяха революционизираните земледелски маси и буржоазната интелигенция. По теория, не вярвам, че такава люта, изтребителна борба между тия две сили е всякога потребна. В Швейцария, Чехия, Дания, Швеция, Англия и Америка не е ставала. Напротив, оземлената селска маса обикновено подкрепва буржоазията. И човек би мислил, че именно в България ще има най-малка вероятност за една вихрена класова борба, понеже тук всичките хора принадлежат на една класа и на една нация и имат една обща традиция. Няма аристокрация и няма голямо число богати хора, а от друга страна, има голяма демократичност, и навред скромен и непретенциозен начин за живеене. Никъде в Европа няма друга страна, гдето видимото, външното разстояние между съдията, професорът, банкерът и управникът от една страна и масите от друга е тъй малко. Това е основна българска черта — липса на аристократически претенции. И би могло да се очаква, че това качество ще държи народа обединен.
Обаче, по други причини не е било така. Точно защото не е имало аристокрация и всичките сме били на едно стъпало, властта и авторитетът никому не са се виждали като тайна, или магия, или мистерия, или велико призвание. Властта не е вдъхновявала благоговение, или подчинение и не е предизвиквала никакво страхопочитание. Най-обикновени хора са виждали своите съседи и другари да се качват до най-високите места, та всичко им се е видяло доста просто, и всякой си е казвал: „Ако Драган е големец, защо да не бъда и аз. Дали не сме и двамата от един дол дренки".
Тъй не е имало никакъв ореол около властта. Всеки се е смятал призван да управлява. Тая власт, обаче, е давала доста големи преимущества. Тя е ощастливявала хората, които са я имали. Хубаво и желателно е било да бъдеш властник.
И властниците са били все от една категория хора — от интелигенцията. Това наистина не е затворена аристокрация, членовете на която могат да бъдат само богатите и благородните. Напротив, тя приема нови членове всеки ден от малките градове и села и нищо не ги пита освен: имате ли диплома. Следователно е била демократична аристокрация.
Обаче, все пак народа се е разделил на две групи: на онези с дипломите и тези без дипломи. Едните са имали власт и привилегии, носили са европейски дрехи и живеели в град, докато другите са останали в село, не са имали власт, и са носили опинци. Пред вид на това, че никакви естествени, родени различия не е имало между тия две групи, и че горната група е произлязла от долната, и че обикновените хора в долната група са познавали интимно привилегированите в горната, те са им завиждали и мразели и са желаели да ги заместят.
И без съмнение хората с дипломите и с властта са увеличавали тая ненавист, като са гледали пренебрежително, или с презрение на по-простите и довчерашни другари. И това положение е ставало още по-обтегнато благодарение на бързото, ала неравно развитие в нашия обществен и икономичен живот.
След освобождението ние сме чувствували една страст към всеобщ напредък. С един скок сме искали да настигнем западните народи. Мислехме, че можеме в десетилетия да извършим това, що други народи са постигнали в столетия. И наистина направихме удивителен напредък. Предизвикахме учудване в чуждестранни наблюдатели. Обаче, всичко не можеше да се извърши изведнъж, и селските маси останаха недоволни. Чувствуваха се изоставени, оплакваха се, че градът се издигал за сметка на селото. Това не бе съвсем вярно, понеже фактически нашите села бяха в по-добро състояние, от тия в коя-да-е съседна, страна. Те бяха снабдени с амбулатории, училища, черкви, пътища и чешми, докато и много усилия бяха направени за издигане на земледелието. Освен това, естествено и дори необходимо бе да се обърне особно внимание на развитието на столицата и други градове, понеже те са като сърце и мозък на страната и без тях никакъв траен напредък не е възможен. Все пак фактът си остава, че животът в много села бе скучен, ограничен и мизерен. Селячеството бе наистина нещастно. То не доби своя дял от добрите неща в новия, модерен свят, и започна да протестира. То организира своята съпротива и се готви за борба.
И още тогава, преди тридесет години, богинята на историята, отбележи в своя световен летопис, на страницата посветена на България, две малки думи девети юний. И тя ги подчерта с червено. Още тогава се откри най-страшната борба в нашата вътрешна история, понеже не можа да се постигне помирение между българите с дипломи и българите без дипломи. Тъкмо противното стана: селяните категорично отказаха да приемат в своите редове хора от интелигенцията. Народът се раздели в два враждебни лагера и млада, трептяща с надежди и енергия, току-що освободена България писа и подписа собствената си присъда. Изправена още пред исполинска работа, която изискваше всичката сила на малкия народ, България още тогава реши да унищожи сама силата си. Тогава съдбата бе изречена и чакаше само времето, за да се изпълни.
Времето бързо изтече и донесе своите страшни наказания. Настъпиха трите големи войни, чрез които България се стараеше да осъществи вековни блянове. Бе период на върховни усилия и страшни опасности. И през всички тия тревожни дни на величие и унижение, съдбата на страната бе в ръцете на интелигенцията. Своята народна мисия своите завети, благоденствия, територия и място в историята, България повери на интелигенцията, и ако тая бе успяла да осъществи народните идеали и да ощастливи родината, без съмнение решително сражение между селячеството и интелигенцията щеше още за дълго време да се отложи.
Обаче, интелигенцията посрещна грозен неуспех и България катастрофално пострада. Нейните идеали бяха разгромени. Като неизбежно и неотложимо последствие масите влезнаха в настъпление, изместиха според тях негодната и недостойна интелигенция, и най-после туриха ръцете си на властта. Твърдо решени да докажат своята теория, че наистина не трябва особено подготовление за управляване, и че всеки овчар, или орач може да бъде властник, те започнаха открита революционна борба против интелигенцията. Тая последната абсолютно се отричаше. Не само, че личности бяxa охулени и унижавани, но самата теория, че трябва подготовка и школуване за добро управление беше отхвърлена. Невежеството бе издигнато на престол. Простотата се възпя. Настъпи епопеята на наивността, па от коронясването на невежеството до надделяването на злото е само една крачка, и наистина в администрацията се вмъкваха много опасни лица.
Естествено това предизвика борба за живот или смърт. Интелигенцията е плод на един вековен процес и е вдъхновявана от стари, могъщи традиции, та не може безопасно да се унижи, още по-малко да се унищожи. Революционната простота хвърли ръкавицата най-предизвикателно в лицето на цялата интелигенция и последната трябваше без всякакво колебание да я приеме.
И нека се прибавя, че изходът на борбата още от началото не бе в съмнение. Надмощието на интелигенцията бе абсолютно сигурно. Друга развязка не можеше да бъде. Интелигенцията е най-великата мощ на земното кълбо и не може да се надвие от самонадейна простота. Част от интелигенцията често изневерява на народа, експлоатира масите и подържа неправди, но ако масите отричат цялата тая интелигенция, и с голи ръце и прости умове отворят безусловна война срещу нея, масите винаги ще бъдат бити.
В България това стана извънредно лесно и дойдохме до Деветоюнския преврат без голямо сътресение. Колосът — простите селски маси — се измести от престола, след което интелигенцията седна на старото си място, и още един път взе юздите на управлението.
Като гледаме назад сега, хладно и обективно, към девети юний можем да кажем, че много от хората, които тогава изпъкнаха желаеха искрено да въведат мир и разбирателство и да обединят целия български народ. Вероятно е, че имаха намерение да съкратят фронтовете и да завържат българите в обединено, вдъхновено, творческо цяло. Обаче, имаше на лице огромни обществени сили, които далеч надхвърляха замаха на новите български управници.
Освободиха се потоци, които събориха всякакво съпротивление и се разляха в цяла България. Към лагера на селските маси се съединиха градския пролетариат; борбата се разпламна наново с ураганна сила и донесе септемврийската революция; тя после мина през много перипетии и докара атентата на 16-й април 925 г. България се обърна в арена и бе заляна от народна братска кръв. И в последствие много хора трябваше да бягат в чужди страни. Тъй се създаде емиграцията.
Емигрантите.
Известно число българи избягаха непосредствено след девети юни, но тяхното число не беше голямо. Много повече прехвърлиха границата след септемврийските събития в 1923 година, и мнозина други след страшния априлски атентат. Обаче, през цялото време от преврата, чак до края на 1925 година българите продължаваха да напускат своята страна и да търсят прибежище в чужбина. Някои отидоха в Румъния, Чехословашко, Франция и Германия, но повечето се събраха в Сърбия. Не е лесно да се определи точно колко емигранти бяха в Сърбия, понеже живееха в различни места, и освен това числото им постоянно се меняваше, като нови пристигаха и стари се връщаха. Във всеки случай нямаше повече от 2500 души, а твърде вероятно и по-малко.
Тези безотечественици, бяха от най-различни видове, с различни политически възгледи и съвсем различни характери. Някои бяха просто вулгарни престъпници — най-обикновени злосторници. Други бяха политически дейци, преследвани или осъдени за дейност против закона за защита на държавата. Някои от тия бяха участвували в насилнически акции, а други, бяха се борили против властта. Имаше и известно число революционери, или разбойници, които предвождаха въоръжени банди, и минаваха от време на време от Сърбия в България, за да убиват и плячкосват. Имаше също разбира се известно число бивши земледелски големци, които се отидоха в Сърбия, за да водят борба против новата българска власт.
Тогава освен всички тия имаше доста голямо число емигранти, които бягаха в Сърбия, просто понеже бяха познати сдружени земледелци и за тях животът в България бе почти невъзможен и нетърпим.
Който хвърли погледа си назад към буйните дни през 1924-1925 години ще си спомни, че тогава владееше в България много силна омраза против „дружбашите". - Много се говореше за конспирации, имаше емигрантски нападения, куриери постоянно минаваха границата, разни революционни комитети бяха много дейни и убийствата се зачестяваха. В такава много обтегната атмосфера, всеки „патриот" беше наклонен да действува на своя собствена глава и много често привърженици на правителството без всякакво законно оправдание сами прилагаха най-крути и жестоки мерки против познати „дружбаши" в разни градове и села. В последствие България стана много несигурно и опасно място за мнозина българи и те предпочитаха да живеят където и да бъде освен в собствената си страна. Всяка друга земя им си виждаше по-милосърдна и безопасна. Те почнаха да мислят, че биха приели с радост да вършат и най-тежка, черна работа и да слугуват на кого-да-било само да могат да си легнат вечер и стават сутрин без съкрушителния страх, че някой ги дебне, за да ги убие.
И най-после когато не можаха вече да понасят несигурността и тревогата, те тръгваха към планините с торбичка хляб и се отправяха от там към сръбската граница, без да бъдат или съдени или подсъдими.
Минаване границата.
Самото минаване на границата не беше съвсем лесно макар че има разни нелегални куриери, които са я прехвърлили двадесет-тридесет пъти без да бъдат обезпокоявани. Тя се простира от реката Дунав до Беласица планина в зигзагообразна линия 524 километри дълга и е отбелязана с доста гъст ред бели четиристенни бетонни пирамиди високи два метра с буквата Б на една страна и СXС (сръбско-хърватско-словенско) на друга. На двете страни на тая линия, която като смъртоносен меч дели брат от сестра, баща от син, стопанина от нивите му и един славянски народ от друг, има по една тясна ивица земя, широка сто метра, що служи, като неутрална зона. Тя е като „ничията земя" на бойното поле между двата враждебни фронта, и който мине там без позволение се излага на смърт.
Там е подвиг, а не престъпление да се убие човек.
На едната страна на тая зона са поставени българските постове, около 5-6 километра един от друг Те са малки, чисти, бели, четвъртити двустайни къщички, обитавани от гранични войници. Едната стая служи като антре и вестибюл, а в другата има гъсто наредени легла, обикновено внимателно покрити със сиви военни одеяла. Тук-таме има постове гдето по-амбициозните граничари са направили хубави градинки с цветя, и са образували красиви дворове и пътеки очертавани с малки камъни. Във всяка къща има шест човека и те са длъжни постоянно да патраулират разстоянието между постовете.
Обикновено те ходят по добре отъпкана погранична пътека, която криволичи от единия край на България до другия, и на която постовете са нанизани, като редки бели мъниста. И можеш да си въобразиш, че всеки ден и нощ, през буря, урагани и слънчев пек български войници ходят, бдящи и с пълни пушки по тая дълга пътека. От всеки пост излизат наляво и надясно и вървят догдето се срещнат с момчетата от съседните постове. Тогава се връщат, и тъй продължават назад и напред до края на своите смени.
Същото правят и сръбските граничари, само че техните постове много по-гъсто са поставени, и около всеки един бдят много повече войници. Тяхната погранична мрежа е изплетена много по-ситно от нашата. Но все пак, ако имаш вещ водач и внимателно дебнеш момента не е съвсем мъчно да бързаш приведен и тичешком край българския страж да преминеш лека-полека мъртвата зона и когато сръбския войник се отдалечава от избрания от тебе пункт да се спуснеш незабелязано в Сърбия. И всичко това е по-лесно, пред вид на това, че българо-сръбската граница минава през много планини, гори и храстове. Тъй в тъмна нощ под закрилата на слепите дървета, които не издават никакви тайни и постоянно шепнат, или въздишат, за да заглушат стъпките и дишането на скриващи се човеци, които търсят прибежище, подвиг, или плячка, те доста безопасно минават.
През месец септември 1923 година не беше нужно за емигрантите да минат границата тъй скришом, понеже Северозападна България бе във въстание и в някои места въстаници прехвърляха границата в групи като отстъпваща войска, но повечето от българските емигранти минаха в Сърбия един по един, или двама по двама по усамотените скрити пътеки.
Един случай.
Ето как един емигрант описва начинът, по който той е избягал от България:
„Тръгваме от София за Сърбия, не поради извършени престъпления, или от любов към делото на емигрантите, но да се спасим от съвсем безпричинния тормоз на полицейската власт. Автомобила ни занася до едно място не далеч от границата. След това аз и моя пътеводител, който е пораснал в тая местност, отиваме близо до село Калотино, между Драгоман и Цариброд.
Часът е седем вечерта през месец юли. Тук, обаче, е повече тъмно, защото се намираме в една дълбока долина. Качваме се направо въз планината, пътеки не търсиме, даже ги отбягваме, защото има по тях селска полиция, която преследва някаква емигрантска чета, появила се преди два дни. Изкачваме се с мъка на билото и поемаме пътя към границата, която е на четири километра пред нас.
Стъмва се съвсем. Нощта не е черна, нито пък лунна. Водача ми познава чудно добре цялата местност, като че ли е в собствения си двор. Вървиме без да говориме. Пуши ни се силно, но не смееме да палим цигари. Пътя ни е пълен с препятствия: камъни, храсти и разни купчини, а как неусетно ги преодоляваме. Зер минаваме през смъртта към живота. Всяка измината крачка изпращаме с радост, а новата посрещаме с трепет и страх. С голяма тревога очаквам границата. Нямам представа за нея. Напразно водача ми шепне, че не е опасно минаването й. Цял час пропътуваме и ние сме на предела. Тук държава стои срещу държава.
Сърцето спира да бие. Мястото е обраснало с храсти и тук-таме по някое самотно дърво. Над нас се открива една гъста гора. Ние не тръгваме към нея, защото зад нея се намирал българския пост. Лягаме и пълзиме. Внимаваме да не причиниме шум. Притискам гърдите си, за да спра дишането.
Над главите ни е опъната медена телефонна жица, която съединява телефоните на българските постове. Водача ми прошепва и посочва в нея. Пропълзяваме 20-30 крачки и пред нас се изпречва една тясна отъпкана пътека. Това е пътеката, по която минават патраулите на българските постове. Това е истинската граница.
Дочуваме бавни, тежки стъпки — стъпки на войнишки ботуш. Повръщаме се крачка назад и залягаме зад един храст. И ето пред нас само на две крачки се изпречват фигурите на двама български войници. С бастун бих могъл да ги потупам по нозете. Те стоят нащрек. Оглеждат се и се ослушват. Момента е страшен. Единият войник запитва другия: „Абе не чуваш ли нещо?" Другият му отговаря, че нищо не чува. Така стояха около две минути, които на мен се сториха вечност. Ако само бяха излезли две крачки от пътеката, щяха да стъпят върху нас.
Стискаме си револверите, понеже е въпрос за живот, или смърт. Сега сме като звяр срещу звяр. Те чакат и втренчено гледат. Сигурно са ни открили. Особено малкият изглежда да подозира нещо. Той е като овчарско куче. Но най-после високият вика, „хайде, няма нищо!" Какво сладко хайде. Оправдателна присъда. Българската държава, като че визира паспортите ни. Те продължават пътя си и след малко време силуетите им се сливат с черния фон на отсрещната гора. Ние бързо прескачаме войнишката пътека и безшумно тичаме напред приведени низко към земята. И ето след сто и петдесет крачки пред нас се изпречва една студена и свирепа четиристенна пирамида. Тук се почва нова държава. Сега съм в странство.
Водача ми въздъхна и каза, че аз мога вече сам да вървя, като ми даде следните кратки упътвания: „Като пресечеш този гъсталак пред тебе ще навлезеш в ниви, между които има отъпкан коларски път. Ще го хванеш и държиш винаги левите му разклонения. Такива има на две места. Ще походиш около двадесет минути и ще влезеш в село Градини. Там ще отидеш при бай ..., къщата на когото се намира в лявата страна на пътя ... ата по ред". След това се разделихме. Аз тръгнах напред, следвайки неговите упътвания, които се указаха много прости и точни. На другия ден, след като си отпочинах в с. Градини, в 10 часа преди обед се представих в околийското управление на гр. Цариброд, където подир обстоен разпит и гарантиране от страна на емигрантския големец Цвятко Станиев, бях пуснат на свобода.
И ето ме изправен пред една нова балканска тайна. Аз съм в чужда държава, в град, който тя е откъснала от моето отечество, но все пак се чувствувам много по-безопасен отколкото у родното си село. Никого не съм убил, нито обрал. Никога не съм крал от държавата, или от частни лице, но ето ме че търся прибежище в чужда страна. И съм любезно приет от традиционните врагове на моята родина. Кой е крив? Предател ли съм аз? Кой е виновен за всичко туй? Стамболийски ли? Или Цанков? Или Сърбия търси ли нещо от мене? Не знам. Аз съм малък човек заплетен в чудовищната мрежа на балканските борби и за миг поне съм в безопасност. Това мило, светло чувство ме обхваща и издига. В безопасност съм. Не трябва днес от никого да бягам. Никой няма да сочи пушка да ме убие. Светът ми се вижда много хубав. Искал бих да кажа някому „Христос Възкресе".”
Бягството на Недялко Атанасов
Друг случай, който показва, как емигрантите са преминали границата, е тоя на бившите министри Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Дълго време те бяха в Централния затвор, единият осъден, а другият задържан, както много от земледелските първенци в онова време.
Естествено, Атанасов направи всичките усилия, за да се отърве от своята килия, и първата значителна стъпка към осъществяването на този план бе преместването му от затвора в Александровата болница, на 24 юлий 1924 г., гдето той и Стоянов бяха поставени под стража в арестантското отделение. Целият план беше изработен с помощта на Димитър Грънчаров и Николай Петрини, с които Атанасов и Стоянов имаха няколко срещи, понеже не беше съвсем мъчно за двамата бивши министри да излязат от болницата под един, или друг предлог. Това ставаше още по-лесно благодарение на съдействието на един от надзирателите при Централния затвор, Павел Върбанов, който играеше главна роль в целия проект.
Нужни бяха само десет дена в Александровската болница, за пълното приготовление на плана за бягството и на третия ден от август те пристъпиха към неговото изпълнение. След обяд Върбанов се явява в болницата и съобщава на тамошния страж, един подофицер, че му е наредено да заведе Недялко Атанасов и Христо Стоянов в затвора на разпит и че щял да ги върне до вечерта.
Наивният подофицер не подозира, че ще има друго нещо, та предава арестантите. След това и тримата бързо се отправят към бул. „Хр. Ботев" при Инвалидния дом, където ги чакат един автомобил и стопанинът му. Там се качват заедно със запасния подполковник Иван Тулешков и комуниста Кирил Лазаров. Автомобилът тръгва веднага и поема за гр. Трън. Но хоп, още в началото злощастие. Когато тая напрегната и нервозна компания върви по бул. „Хр. Ботев" към свободата, необятния шир и въображаеми подвизи, автомобила им е спрян от неумолим стражар точно пред Руския паметник. „Стой", се провиква този представител на новия режим, и реда и мира.
Ох! как изтръпват четирите представителни господа в автомобила и как тревожно всеки се хваща за бомбите, с които господин Петрини бе любезен да ги снабди. Кой ги е издал? Как зорко бди орловото око на генерал Русев, та още в самото начало на бягството ги е открило!
Спирачките на автомобила крещят и машината се спира. Пасажерите се навеждат напред, а мишците им се свиват като пружини. Четири месеци те са подготвяли бягството си и сега не щат да се предадат живи. Тук ще се свърши епосът на живота им, като паднат ботьовски на бул. „Ботев". Черните очи на Атанасов блещят и малката му подстригана брадичка стърчи под стиснатите челюсти. Ах, може би щеше да бъде по-добре, ако бе надвил гордостта си и обръснеше тая предизвикателна брадичка, която всеки в София познава.
Тогава сигурно стражарят не би ги така лесно открил. Все пак, по-добре е да умре с развято знаме и смел пристъп, нежели преоблечен като баба или поп. Недялко Атанасов ще докаже на всички български генерали, че той няма да обръсне нито един свой министерски косъм заради тях.
Но всичката тая храброст е за нищо и това стискане на бомби без нужда. Г-н стражарят се интересуваше от управителя на автомобила, а не от пасажерите му. Шофьорът бе тръгнал наляво около Русия паметник, а не отдясно, та блюстителят на реда и полицейските наредби му извика жестоко: „Още ли не знаеш да караш по софийските улици? Надясно ти казвам, говедо, карай надясно!"
Г-н Русев, Вашият стражар има пълно право. Всеки трябва да кара на дясно. Но ще извините г. Атанасова. Той е малко нервозен и залисан днес. Туй не е съвсем обикновена разходка. Па и скоро не се е возил на автомобил, та малко е позабравил. Обаче, отсега нататък няма да кара наляво в София. Вашият изпълнителен стражар при Руският паметник няма да има причини да се оплаква от него. Той Ви много благодари за бележката, взема акт от Вашите наставления и сега ще продължи пътя си. Автомобилът се връща една крачка назад, обръща се надясно и лети напред, като стражарят, доволен от добре изпълнен дълг, им казва: „Хайде сега".
Генерал Ив. Русев, като че ли изпраща Недялко Атанасов в Сърбия.
Бомбите пак са оставени спокойни в местата си и тревожните пътници си отдъхват с голямо облекчение. И много често по пътя те си казват един на други: „Карайте надясно". Туй им става като магически ключ, който ще отвори вратата към свободата.
Бързо минават по доста разваленото шосе и като минават край Александровата болница се сещат за добродушния старши, който довечера ще почне да се чуди, защо г-да дружбашките министри не се връщат.
Хубава е тая екскурзия. Бързо, но внимателно минават през Княжево, все карайки надясно. Месец август е и цялата околност е пълна с влюбени двойки, с възхитителни прелести и розови мечти, но никой не е тъй весел, както двамата болнични пациенти, които бързат към ново място за лечение. Горите около Княжево са пълни с вълшебност, нежно крият от очите на света радостни двойки, които желаят да бъдат насаме с вселената. Но на нашите пътници по-далечните планини се виждат по-очарователни и горите по трънските висоти са, които те желаят да ги крият нежно от любопитните погледи на света.
Скоро минават Владая, качват се бързо по дългия баир, слизат в друга долина и ето ги скоро в Перник. Неотдавна те бяха господари тук. Цялото това голямо предприятие бе в техните ръце, и всички онези черни къртици са работили по техните заповеди.
Но днес — едно друго, по-мъчно предприятие, им е по-мило, та бързат по него. Хвърчат по разкопаното пернишко шосе, между две високи могили до един голям кръстопът, гдето автомобилът завива към север, като всички извикват радостно: „Карайте надясно". Влизат в Брезник, вървят през главните улици със своя голям черен автомобил, като група богати търговци, завиват наляво и поемат пътя за Трън.
Времето не е много ясно и приятно, но това не ги обезпокоява. Никакво златно слънце не им се усмихва от розови облачета на Трънските планини, но не ги е жал за това. Природата е била още по-блага и приветлива — тя им е пратила малко мъгла и дъждец, които ще способствуват на горите да им направят още по-нежен и вълшебен прием.
Минали са вече последното селище по пътя. Никой сега не ще може да ги спре. Никой телефон няма да им пресече пътя.
Почва да се стъмва и те се чудят, какво прави сега старшията при болницата и дали добрият полицай още стои при Руския паметник, за да бди за редовност и правилност. Спират автомобила и слизат за малко, за да си протегнат ставите и за да изпълнят едно природно изискване. Радостни са и игриви като деца. След цял-годишен затвор, ето ги свободни и безпрепятствени, всред величествени планини, които не знаят политика и никого не мразят.
Изправят се в ред край пътя, и като г. Атанасов заповядва: „Хайте сега, карайте надясно", те се освобождават от лишна вода и преживяват приятното облекчение, което идва след предълго чакане за удобен случай.
Пак се качват на автомобила и вървят до големия мост на реката. Тук спират и слизат. Плащат на шофьора, освобождават го и пешком поемат пътя надясно, към добре познатото с. Врабча, което границата дели на две. След няколко минути се срещат с уговорения ръководител, отбиват се в горите, обикалят българската част на селото и се отправят към границата.
Мястото е доста голо и нивите тук са много кални, тъй че вървежът е бавен, но границата е близо, а нощта не е къса, следователно, няма защо да се бърза, или да се тревожи.
Не след много време пристигат на границата, която тук криволичи много, качва се нагоре по височините и слиза на долу, играе гоненица с горички и бяга по рекичката, та предлага доста хубави места за преминаване незабелязано. Групата избира най-удобното, чака докато часовоят се отдалечава и спокойно отива до пирамидата.
Ето Недялко Атанасов в Сърбия, след една хубава екскурзия, която прекара тъй спокойно, както студентите, когато отиват до Черния връх и Боянския водопад. Обажда се на сръбския пост и се представлява като български министър. Обръщат му подобающето внимание и веднага го завеждат в Цариброд. Оттам той изпраща телеграма до генерал Русев, министър на вътрешните работи, и го освобождава от по-нататъшни грижи за неговото лекуване.
Казва се, че от тази телеграма г. министъра узнал за бягането на затворниците. Дотогава не му било съобщено, понеже охраната на болницата мислила, че министрите са в Централния затвор.
Сръбските власти се радваха, че им бе дошъл на гости един голям човек, и г. Н. Атанасов започна да бленува, както едно време Никола Пашич, че ще играе голяма роль в балканската история. Но Пашич беше по-друг човек и имаше по-впечатлителна брада.
* * *
Тъй българските емигранти — 2500 на брой — са минавали от България в Сърбия, гдето са намерили подслон, прехрана и заплати.

Глава II
Как са били настанени?
Разбира се, че не бе позволено на българските емигранти да се движат съвсем свободно из Югославия. Те бяха хора без паспорти, без средства за живеене и с доста крайни идеи, па някои от тях бяха престъпници, та властта още от начало ги задържа под наблюдение и обикнвено под контрол.
В самото начало на лютите политически борби в България имаше малцина емигранти в Сърбия, разбира се. Например, веднага след 9-й юни няколко хора само, като Ангел Гърев от Пазарджикско, които бяха се мъчили да помогнат на Стамболийски да се избави, бяха принудени да бягат от България. В Сърбия не бяха посрещнати особено добре, и доста мъчно и объркано влачеха своето съществуване. Но към тая група скоро се прибавиха и други по-видни членове на Земледелския съюз уволнени от българските легации в чужбина.
Един такъв бе Христо Гетов Оббов, който отиде в Белград и със съдействието на сръбската власт успя да сложи началото на емигрантската организация, която впоследствие много се разрасте и усъвършенствува. С прииждане на емигрантите през есента на 1923 год. и през бурните месеци на 1924 година тая организация, стана доста мощна и имаше няколко разделения, и много членове чието най-горещо желание бе да се борят против Цанковото правителство. И заслужава да се изтъкне, че през всичкото време емигрантските организации работеха в пълно съдействие и под прямия контрол на сръбската власт.
Най-напред, например, когато емигрантът пристигне в Сърбия той се представя на най-близката военна или полицейска власт. Тя веднага го поставя под един вид арест и го подлага на разпит, за да узнае причините на неговото емигриране, ако е революционер, или политически деец и кои емигрантски водачи го познават и биха установили неговата партийна принадлежност. След това повикват местния политически представител на емигрантите, който да гарантира за освобождаването на емигранта, след което го завежда в лагера на емигрантите, ако има такива в този пункт, а ако ли не, препраща го във вътрешността.
Лагерите бяха в Източна и Средна Сърбия, в градовете Ниш, Цариброд, Пожаревац и Горни Милановац. Също имаше доста голямо число емигранти в Северо-източната част на Югославия, като например, в градовете Суботица до унгарската граница и Велики Бечкерек не далеч от румънската граница.
Под думата „лагер" не бива да се разбира наистина войнишки лагер, или лагер за военни пленици. Той бе по-скоро един център на емигрантите. Но все пак повечето от лагерите приличаха на казарма. В Горни Милановац дори емигрантите живееха в казармата и се хранеха от общ котел, тъкмо като войници. В Ниш се поместваха в голяма стара къща, а в Цариброд в частни квартири.
Някои от тях се занимаваха със своята частна работа и нямаха никакво друго желание освен да изкарат прехраната си и да спечеля малко пари за нещастните си домашни в България.
Но една доста голяма част безделничеха. Седяха в своите неприветливи квартири, недоволни, понякога не добре хранени и облечени, и се отдаваха на оплакване, интригуване и конспирации. Те бяха под контрола и ведомството икономическия представител и на политическия представител, които пак по своя ред бяха подчинени на Задграничното представителство. Това последното се състои от Недялко Атанасов, Коста Тодоров, Христо Стоянов и други земледелски първенци.
Тъй съществуваше доста сложна йерархия. Малката група хора, които бяха на най-горно стъпало живееха в Белград и прекарваха доста добре. Бяха в постоянен контакт със сръбските власти, получаваха доста големи суми за себе и за лагерите, държаха се в течение на световните събития и се чувствуваха като важни фактори. И около тях имаше доста голямо число привилегировани емигранти, които също не прекарваха зле. Получаваха пари всеки месец, живееха в частни квартири и бяха свободни да се движат в доста големи райони. По-голямата част на емигрантската интелигенция така живееше — не разкошно, но сносно.
Под тях беше емигрантската маса, една много разнообразна сбирщина, която не получаваше нищо редовно освен дрехи и храна, и която винаги подозираше, че началствата злоупотребяват със средствата, които им бяха давани за лагерите. От тая маса около 1200 души бяха комунисти, 500 земледелци и 300 разбойници. Па имаше и анархисти, либерали даже сговористи. Но всичките бяха записани в официалните списъци на сръбската власт като земледелци. По-малко от половина от емигрантите взеха живо участие в акциите против България.
Тия акции бяха главно от два вида: конспиративна и пропагандаторска. Първата бе ръководена от специален „конспиративен отдел", който членовете на Задграничното представителство Христо Стоянов и Христо Обов-Гетов завеждаха. Коста Тодоров завеждаше отдела за пропаганда, та пътуваше често не само в цяла Европа, но и в Америка. Той поддържаше катадневен контакт с м[инистъ]р-председателя на Сърбия с м[инистъ]ра на външните работи, с Жика Лазич и с разни видни политически лица.
Парите за тия служби бяха получавани главно от три места: от белградското правителство, от Москва чрез Виена и от Прага. От Прага също се изпращаха понякога дрехи. Това значи, че сръбската власт даваше пари за издръжката на лагерите, за голямо число редовни емигрантски заплати, за пропаганда против българското правителство и за конспиративна дейност против България. Недялко Атанасов и Коста Тодоров получаваха тия суми от белградските министерства на Вътрешните и Външни работи.
Една друга служба в емигрантската организация беше, надзираването на движението през каналите, която се извършваше от тъй наречените началници на каналите. Тия бяха все вещи конспиратори и имаха за задача да приемат новопристигналите емигранти, да изпращат и посрещат куриерите и въобще да подържат непрестанна връзка с разни организации в България. Много хора минаваха редовно от Сърбия за България с писма, пари, наставления и оръжие.
За да може началника на канала да извършва успешно и безпрепятствено своите задачи, той поддържаше най-интимни връзки с местния околийски началник и погранични офицери. Последните за това имаха нареждане от централната власт. И когато станеше нужда един куриер или чета да замине за България, началника на канала уведомяваше околийския началник и граничния офицер. Последните нареждаха до постовете да не възпрепятствуват минаването на емигрантите и ако е нужно да им укажат съдействие. Това съдействие се състоеше в заблуждаване на българските постове. Имаше случаи когато сръбските граничари стреляха срещу нашите, като че уж преследват някого, за да могат по тоя начин да централизират на едно място вниманието на нашите войници.
Началникът на канала разполагаше с големи парични суми оставени му от Задграничното представителство за нуждите на службата.
Главните канали бяха Царибродският, Неготинският, Берковският, Трънският и Царевоселският.
Седалището на Задграничното представителство беше в Белград, ул. „Коларчева" № 7 в едно голямо няколко етажно здание състоящо се от един цял етаж от пет стаи. След разцеплението, другото Задгранично представителство (Н. Атанасов) се настани на ул. „Гундоличева" № 12 в първия етаж в зданието на един виден сръбски генерал. Те бяха заели целия етаж състоящ се от четири големи стаи и една малка.

Жика Лазич.
Официалното лице, с което най-много работеха емигрантите беше Жика Лазич. Господин Лазич, който е човек на 53 години е изобщо доста приятен и внушителен на глед, привлича около себе си много приятели, обикновено е доста скромен и дружелюбен в своите обноски, и способен, макар донякъде наивен, и много вярно изпълнява задачата си, която е приел, като своята житейска мисия, именно затвърдяването и издигането на сърбизма в Югославия. По причина на преданата си служба е станал довереното лице на краля. Много правителства идваха и си отиваха, но Лазич си остава. Той е полицейски човек и действува като такъв. Обаче не си служи само с жестокости. Той е ръководящ член на разни културни и благотворителни дружества, и много щедро дава помощи и привилегии на младежта, която иска да привлича към сръбската кауза. С една дума, той работи с човешки и духовни средства, когато с тях може да постигне желаната цел, а когато е нужно си служи и с бруталност като много полицаи и борци за национални каузи. Изобщо той е главният и най-вещ „сърбизатор" и в тая област има голям авторитет. И естествено, емигрантите му се виждаха доста благонадеждни оръдия за неговата дейност. Те бяха уж привърженици на югославянската идея, бяха против Македония, не бяха националисти и се бореха с отчаяни усилия против новото по-националистично българско правителство.
Ето защо, Лазич си служеше с тях. Това е стар, стар и много печален държавнически обичай. Всякога е имало наемници. Англия воюва със злато повече отколкото с пушки и Франция подкупва когото може в моменти на нужда. Доста българи и в България, за жалост, се продадоха в критични дни на Франция и на Германия. Не малко вестникарски редактори в разни страни са в служба на чужденци. И между многото наемници в историята бяха и емигрантите в Сърбия и човекът, чрез който главно получаваха своите субсидии, беше Жика Лазич.
Всеки ден той беше със Задграничното представителство, заедно правеха страшни планове за изпълнението, на които той им даваше много пари и оръжия и им постави на разположение апарата на сръбската държава. Той нареждаше щото полицейските началници, областни и околийски и военните да съдействуват на емигрантите в насилническите дела против България. Имаше като-че-ли голяма мрежа жици, по които Сърбия изпращаше опасни токове от зловредно електричество против България. Важните жици водеха до кабинета на г. Лазич, та той спираше и пускаше токовете по угодата си. Мрежата бе държавният апарат, а зловредното електричество бяха емигрантите. Туй електричество, обаче, както и обикновено, бе каприциозно и опасно. Емигрантите бяха немирни, все възбудени, често разделени и винаги недисциплинирани. Хората, които бяха се борили против българската власт, прехвърлили скришом границата, участвували в много нелегални дела и стояха далеч от родното си място не желаеха да се подчинят нито на задграничните големци, нито на сърбите. И даже, когато най-много хулеха България, мисълта им беше за своята родина. Силна носталгия ги обхвана и се почувствуваха истински безотечественици, озлобени срещу новите господари, които ги използваха и ожесточени срещу отечеството, на което напакостяваха. Впоследствие се отдаваха на гуляи, бой, свади, убийства. Раздразнени от безделието, разочаровани от пълния неуспех на акцията си и без доверие едни в други те постоянно се караха помежду си.

Емигрантски конгрес
Едно от най-лютите им стълкновения стана в гр. Ниш на 25 март 1925 г., на голям емигрантски конгрес, повикан главно от хората, които бяха недоволни от поведението и политиката на ръководните лица.
Събраха се 8-9-стотин души в най-голямата зала на Ниш, намираща се в помещението на Червения кръст. Председателското място бе заето от Александър Оббов, който седеше при една маса пред събранието. В първия ред на столовете личаха фигурите на Христо Гетов-Оббов, Недялко Атанасов и Коста Тодоров. Последният току-що се бе върнал от Москва и бе горещ и пламенен привърженик на договора, който бе подписан една година по-рано с Георги Димитров за съвместно действие между комунисти и земледелци.
Една голяма част от емигрантите бяха против този единен фронт и бяха дошли на конгреса главно, за да се борят срещу него. Водителят им бе Стефан Цанов, бивш секретар и председател на Младежкия земеделски съюз, човек на 30-годишна възраст, с голяма енергия и необикновен ораторски замах. Той сам беше посетил Москва, но после се обяви против всякаква революционна акция.
Оббов открива събранието и членовете на Задграничното представителство дават отчет за своята дейност. Мъчат се да се оправдаят срещу все повече растящето враждебно настроение в залата. Когато са запитани за сумите, които са получавали и разходвали, отговарят, че това е голяма тайна, и че за успеха на делото не могат да кажат нищо, но с общи фрази се позовават към своите другари, да продължат делото си за освобождението на българските маси и да не жалят ни лишения, ни жертви за великия народен подвиг.
Сега избухва най-ожесточено сражение. Изправя се Цанов в средата на залата и с най-безпощадни изрази започва да порицава членовете на Задграничното представителство.
— Вий, — казва той, — безсрамно измамвате нещастните емигранти. Приказвате за революция и пращате други към смърт, а вие седите спокойно в Белград. Позовавате се към жертви, а вие се радвате на охолност. Фантазирате за една кауза, но единствената кауза, която вие знаете, е личния ви интерес!"
Залата екна от бурно ръкопляскане. Най-после тая маса безотечественици, които заети от безнадеждна и невъзможна работа, са почнали да мразят целия свят и да се смятат разиграни от всекиго, са намерили отдушник и имат срещу себе си виновници, върху които могат да изсипят своя дълго кипящ яд. Експлоатирани от всевъзможни големци за чужди каузи, те са решили сега да одерат кожите на големците пред тях. Да минеш и преминеш българската граница и се бориш против цяла държава не е лесно, но сега да се води революция против недостойни водачи е и лесно и приятно, та масите дават на своя войвода пълната си подкрепа.
Г-н Оббов чука по масата, а Цанов продължава:
— Па и да бяхме революционери, не бихме могли да водим революцията от тука, тъй далеч от базата ни. Ние нямаме корени в народа си. Имаме ли ние защо да вярваме, че българския народ ще направи въстание, за да доведе на власт управници, като Александър Оббов? Иска ли България да стане робиня на Москва?
Председателят още по-силно тропа по масата и забранява на говорителя да оскърбява. Па и комунистите в залата протестират. Но възпламенен, свиреп и неумолим, Цанов подновява нападките си.
— Нашите водачи искат ние да изгубим живота си, а те седят на меко; искат ние да установим честен режим в България, а те тънат в корупция; искат да страдаме ние за справедливостта, а от тях по-несправедливи няма; искат от нас дисциплина, а те се отдават на разврат.
Атмосферата много се разгорещява. Коста Тодоров все прекъсва. Оббов вика. Страшно му се вижда това сбъркване на адреса. Той иска конгресът да хули Александър Цанков, а не Александър Оббов.
Говорителят не спира:
— Вие все говорите за кръволоци. Кой е по-кръвожаден от Вас, които всяка нощ изпращате нещастни хора на явна смърт? Провиквате се против препълнени затвори, а Вие сте, които ги пълните с невъзможни и позорни конспирации. Па и аз, нереволюционер, се възхищавам от истински храбър борец, но вашето революционерство е само мерзост, от която всички се отвращаваме!
Тогава Оббов извика: „Е ти храбрецо, ако си тъй славен ела да се мериш с мене копие с копие", и сложи юмрука си с всичката сила върху масата.
Един кръвоносен съд пукна и кръв избликна от ръката му, като от прободено агне.
Цялата маса се зачервени. Другарите се притекоха на помощ и посредством много кърпи силно завързани около юнашката мишница, успяха да запушат кръвта. И господин Оббов бе най-после задоволен. Оказа се герой. Даде от скъпата си кръв за „светото дело" на българския народ.
Конгресът се свърши с пълно разцепление. Няколко дена по-после имаше открит бой в Нишките улици между враждующите помежду си групи и цялата дейност се провали. Започна всеобща борба на лагер срещу лагер, група срещу група, лица срещу лица и с ежедневно променяване на фронтове. Всеки емигрант стана за брата си вълк.

Глава III
Дейността на емигрантите.
Но все пак тия вълци са били полезни на Сърбия. И в тая глава искам да опиша начина, по който те са услужвали на държавата, която им даде прибежище — как именно заплащаха своята храна и квартира.
За жалост не мога да дам ясна и обемиста картина на цялата дейност на емиграцията против България. За това би трябвало голяма книга, както и разкриването на много тайни, които са още забулени. Следователно вместо това ще разкажа разни отделни случаи, които нагледно показват каква конспиративна дейност вършиха емигрантите и как във всичката тая работа бяха подпомогнати, или ръководени от представители на сръбската власт.
Главна квартира
Като очебиющ примeр на близкото съдействие между българскитe конспиратори и сръбската войска можем да вземем случая на един действующ сръбски офицер в Цариброд, майор Таса Динич. Главният нападателен пункт на емиграцията бeше Цариброд и първият ръководител на тая служба бе майор Динич, който по никой начин не бе случаен човек, нито незначителен военен, опериращ на собствената си отговорност. Напротив той, като г. Лазич, бе доверено лице на най-високопоставения сръбски властник. Той действуваше за сръбската държава.
Кабинетът му беше Главната квартира на нелегалната дейност и ето как един емигрант го описва:
„На другия ден след моето пристигане в Сърбия бях представен на майор Динич, за да му дам сведения за причините на емигрирането ми и за политическото положение на България. Когато влязох при него в кабинета му мислех, че това не е негов кабинет, а клуб на емигрантите. Видях бюро и няколко стола, множество портрети на убитите и живи земледелски водачи в България залепени на стените, оранжеви завеси на прозорците, а на опънатия около всичките стени тел стотици броеве земледелски вестници издавани в София. Трябваше внимателно разглеждане, за да забележа малкото портретче на крал Александър поставен не на подобающе место между земледелските величия. Динич прояви жив интерес към събитията в България и побърза да декларира своята чистосърдечност и любов към българския селянин".
Каква трагична сцена! Колко много тя покъртва хората, които още мислят, че човеците не са безнадежни глупци, или непоправими злосторници, и че ще могат да живеят като братя и приятели!
Този кабинет е в българска къща, в чисто български град, Цариброд, който сърбите са отнели от България на сила. Стопанинът му е много енергичен офицер с висок пост в същата тая войска, която отне тази къща и този град от България. Той е пламенен, пъргав, приятелски, пленителен и има висока култура. Силно чувствува величието и повелителността на националната мисия, която е възложена върху него като войник и доверен човек на държавната глава, та в случай на конфликт най-вдъхновено би политнал в бой, за да постави и Кюстендил и София и Берковица и Видин в положението на Цариброд и Босилеград.
Но въпреки това кабинета му е обърнат в клуб на българска партия, украсен със знамената, портретите и вестниците на българи. Па и той най-любезно се среща с българите. Насърчава ги, храни ги, дава им пари, дружи радостно с тях, влива в опечалените им сърца своя жар и самоувереност, кани ги на гуляи, изказва им почитание, постоянно ги уверява в своята любов за пострадалите маси и ги убеждава, че скоро ще им помогне да възстановят друго управление в София и пълнят земята си с щастие.
Когато говори за българите никога не изпуска да изтъкне техните качества като герои и мъченици и когато приказва за освобождението на българските маси сълзи пълнят очите му.
И българите жадно го слушат. Радват се на приема и приятелството. Взимат му парите, пият му виното, нарамват му пушките и си представляват, че вършат полезен героичен подвиг за човешкото добро. Те си въобразяват, че са намерили родна душа, покровител на бедните и в откраднат български град стават благодарни на хората що са го окрали.
Безполезно е да ги наричам или глупци или предатели. Те са мънички хора, обхванати от бурята на Балканите, от вихъра на обществени и национални страсти и отиват там, гдето вълните ги тласкат. Без компас и без кормило, радват се на пари, хляб, вкусно вино, благи думи, даже когато са давани от сирени.
И нека никой високопоставен господин да не мисли, че само дребни хорица из масите правят това. И най-богатите аристократически и благородни особи са емигрирали в разни времена и от разни държави и са „предателствували" с ненадминато усърдие и настойчивост. То е общочовешки порок. Тези малки “дружбашки" мухи в Цариброд, в мрежата на силни паяци, не са единствено виновни. И много от тях са имали идеали, копнежи и блянове и са искали да правят велико добро, но фортуните на войни, сиромашия, невежество и властта са ги зашеметявали и ето ги сега как се люлеят в паяжината и си въобразяват, че ще вършат подвизи!
Между многото емигранти, които се събираха в „Главната квартира" в Цариброд, някои са видели препис на едно съобщение, което този вдъхновен покровител на българския народ е изпратил в Белград до началството си, и един от тях ни уверява, че се чете така: „Тежката трагедия, която българският народ преживява, е уникум в историята. Не е ли акт на човещина, най-сетне на мъдро държавничество, да му се притечем на помощ и го избавим от това фатално управление?" По-нататък майора предлага като средство една въоръжена намеса от страна на сърбите, като „само за 24 часа равнодушна Европа бъде изправена пред свършения факт".
Още едно лице се бе присъединило към групата, която тъй усърдно работеше за черния български народ. Бяха вече Недялко Атанасов, Георги Димитров, генерал Русев и Николай Петрини, а сега майор Динич е присвоил същата кауза и пише големи доклади до Белград за нея.
Какво мислеха и други сърби
И други сръбски държавници са показвали не по-малък интерес за българския народ, според свидетелството на емигрантите. Ето как Коста Тодоров е описал едно тайно заседание на Белградската Скупщина. Предаваме случая с думите на един емигрант.
„На това заседание беше сложен за обсъждане и разрешение въпроса за отношенията на сръбското правителство към България във връзка с емиграцията. Министъра на външните работи, тогава Нинчич, биде силно атакуван от един от водителите на Демократическата партия, Воя Маринкович, задето правителството не е направило всичко възможно, за да може да бъде ударено и съборено правителството на Цанков, било с помощта на целокупната емиграция, било чрез една въоръжена военна интервенция от страна на сърбите, за каквато интервенция условия съществували, като напр. през Септемврийските метежи през 1923 г." И когато Маринкович е говорил в този ред на разсъждения, той не е могъл да надвие раздразнените си нерви, поради което е захвърлил от трибуната мастилницата, безцелно някъде из залата. Министър Нинчич се е защитавал с една подобающа енергия и съответна на Маринкович откровеност. Нинчич надълго е говорил за характера и размера на политическите убийства в България, послужил си е със статистически данни, говорил е за великия трагизъм на българския народ, като заключил, че Сърбия има всичкия интерес да продължи тая трагедия. След това, Нинчич е декларирал, че правителството ще предприеме предлаганите от Маринкович мерки, само че ще стане по-късно, защото имало изгледи, че убийствата ще продължат. Маринкович не е останал доволен от отговора на Нинчич.
Непосредствено след това заседание, Маринкович се среща с Коста Тодоров, пред когото изказал възмущението си от политиката на Нинчич.”
Становището на Давидович относно емигрантската дейност.
„И наистина когато демократите дойдоха на власт те започнаха много по-енергично да си служат с емигрантите. Те мислеха, че чрез тях ще може да се свали българското правителство, та веднага дадоха разпореждания за крупни приготовления. В емигрантските лагери имаше голямо раздвижване. Получи се заповед от Задграничното представителство, всички емигранти служили войници да бъдат отбрани на страна и от тях отлъчени всички, които са били офицери и подофицери.
След това почна масово раздаване на емигрантите оръжие, като пушки, картечници, взрив, бомби, патрони и пр., което оръжие емигрантите да внесат в България за нуждите на една проектирана крупна акция. През м. септемврий 1924 г. сръбските военни власти дадоха голямо количество оръжие на всичките канали по старата сръбско-българска граница, а най-много на Берковския, Царибродския и Неготински канали. Всичко бяха дадени повече от 50-60 хиляди пушки, от които една не малка част бе внесена в България.
Ето в един случай как са били пренасяни: на границата към върхът „Ком", при с. Сенокос, бяха занесени две хиляди пушки, бомби и патрони. Това оръжие на този канал е оставено, за да се пренесе в България, в селата Дълги Дял, Соточино и Чипровци, от комунистите Манол Златков, Ив. Петров, Георги Ников, Васил Трендафилов и др. В тяхна услуга за пренасяне на това оръжие, сръбската власт беше им дала на разположение 150 коне и катъри. Всякой кон или катър беше натоварен с по 20 пушки и по 150 патрона на пушка. Само за четири дена бяха пренесени в България (с. Дълги Дял, Берковско) 130 пушки, 5 сандъка с патрони (70 000) и 5 сандъка с бомби.
От Цариброд оръжието се пренасяше с коне до границата, карани от по един сръбски войник. Пушките се обвиваха в катранени бризенти. Почти всичките, които пренасяха оръжието бяха комунисти, с малки изключения.
Всичкото това въоръжаване продължаваше да се извършва до падането на кабинета на Давидович. Новият кабинет на Пашич веднага демобилизира емигрантите и им отне непренесеното оръжие. Майор Динич казваше, че това Пашич направил защото имал сведения, че оръжието се пренася и предава на комунисти. И това изглежда да е вярно, защото цялото предприятие по организиране и пренасяне на оръжието се ръководеше от известния и на сърбите комунист Гаврил Генов с помощник Асен Греков — също известен комунист".
Каква цел са гонили сърбите?
Когато виждаме големия интерес, който сръбската войска, полиция, и големи политически партии както и видни сръбски личности много близо до краля са проявявали към емигрантите не можем да не попитаме каква цел са гонили те, какви са им били мотивите във всичко туй? Без съмнение те са главно три:
Първо са искали да отслабнат България, понеже България макар много безпомощна е латентна, възможна съперница на Сърбия. Положението на Югославия не е съвсем сигурно, а ако България бе силна без съмнение би повдигнала въпроса за Македония, и за Западните покрайнини. Ето защо Сърбия ще се чувствува по-сигурна, ако България не се съвземе твърде бързо. След десет години се очаква, че положението в Югославия ще бъде по-стабилно и, че дотогава България ще се помири със сегашната карта и разпределение на силите. Такава една мирна и улегнала България и велика доволна Югославия ще могат да съдействуват. В помеждутъка не е зле, ако България малко се мъчи от вътрешни безмирици. Ето защо нека се поддържа вътрешната борба. Това е един мотив.
Второ: сърбите са мислили, нека се върне пак земледелското правителство, което е по-миролюбиво и по-благосклонно към Сърбия, па ако дойде на власт с помощта на сръбски щикове би било и почти подчинено на Белград.
Трето: разни сръбски политици плащаха партийни сметки с българските емигранти.
* * *
И за да постигнат тия три цели каква дейност искаха сърбите от емигрантите?
Искаха щото те постоянно да смущават и разтревожват българския народ. Искаха те да подкрепят революционната опозиция, да пречат на помиряването, да вършат атентати, щото да мисли чуждия свят, че в България никак не е стабилно, че народът е изцяло недоволен и че правителството не се ползува с доверието на масите. С една дума желаеха чрез дейността на емигрантите да компрометират България и да я разстроят. И за същата цел работеше и Москва. Сигурно е, че Сърбия и Москва искаха нещо и още по-крупно и пагубно за България, но към това те решително не пристъпиха.
А всичко това как би могло да се постигне? Чрез изпращането на пари и оръжие в България, чрез безредието край границата, нападения, поддържане на конспиративни групи и субсидирване бойкова опозиционна преса в София. И тъкмо такава дейност са извършвали емигрантите. За начинът, по който внасяха пушки и муниции съм вече загатнал. Чрез каналите също те прекарваха писма и пари с удивителна редовност. Повече от 150 нападения се направиха върху български погранични села. Един несполучлив атентат срещу “Ориент Експрес” приготвиха. Направиха опит да хвърлят във въздуха Военния клуб. Превзеха околийски град. И извършиха голямо разбойничество. И всичко със съдействието на властта в Сърбия.
Една погранична провокация.
Ще дам няколко примери на тия акции. Ето как един емигрант описва една емигрантска провокация, за която той има непосредствено знание.
„Седиме с Цвятко Станиев бивш български околийски началник и народен представител, а сега заведующия конспиративната емигрантска дейност по една част от границата, в хотел “Европа” в гр. Цариброд, пиеме ракия и разговаряме. В това време идва един разсилен от сръбското Околийско управление и казва на Станиев да отиде веднага в управлението, където го викал „поглавар среза". Останах аз да чакам връщането на Станиев. Не мина и половин час той дойде в хотела и ми каза, че околийския началник го е викал по повод на една важна работа, която се е състояла в следното:
Да намери Станиев доверен емигрант по възможност двама, за да хвърлят няколко бомби на границата при Неделище, с цел да вдигнат тревога по постовете. Това нещо било заповядано от Белград. Преследваната цел в случая е била да се хвърли клеветата за това сражение на границата върху български комити опитали се да минат на сръбска територия. Станиев за този случай намери емигрантите Арсо и Никола Денков. „Акцията" биде извършена точно по установения план. Конспираторите снабдени с бомби от Военния арсенал отиват до самата граница близо до сръбския пост, който разбира се, е бил уведомен и хвърлят пет бомби на всяка посока. Сръбските граничари дигат голяма тревога и започват да стрелят. Тичат навсякъде да търсят български комити.
Героите на подвига се връщат до кръчмата в Цариброд и се събират с други весели юнаци, начело с майор Динич, който е тъй загрижен за онеправдания и изтерзан български народ. Вино и ракия има в изобилие и когато свършат гуляя нито един не е останал трезвен.
На другия ден Пиротският гарнизон изпрати усилени части да охраняват границата и белградските вестници надълго разправяха за българските комити, които даже ги откриха в кръчмите на Неделище преоблечени като пътующи търговци".
Нападнат влак
Ето още една провокация, организирана в Цариброд, както друг емигрант я описва:
„В 1924 г., през месец …, Цвятко Станиев и майор Таса Динич, организираха една чета, състояща се от десет души емигранти, която имаше за задача да влезе в България — Берковско, и да спре влака на Бокиловската спирка. Това нападение не е имало за цел да върши грабеж, а да служи просто като една политическа демонстрация. В тази чета беше и известния в Берковско разбойник — Ерменко.
Четниците успешно се добират до спирката Бокиловци към часа девет вечерта, но е още много рано и, за да убият скуката си, както и за да се окуражат, изпиват много ракия, та когато влака пристига четниците са вече пияни. Обаче, успяват да спрат трена и да арестуват персонала. Един от четниците се опитва да хвърли бомба в купето, в което пътува Берковския околийски началник, но тя ударя на страни от прозореца и убива атентатора. Друг един четник, бидейки пиян, не схваща опасността и стои пред прозореца на купето, поради което пътуващия околийски началник стреля отвътре и го убива. Четата е в пълен разгром. Останалите живи членове вдигат от земята един тежко ранен другар и го занасят в една съседна кошара, където го оставят, а те поемат пътя за границата.
Разбойника Ерменко се отбива в родното си село Лесковец, откъдето взима жена си и едно дете и тръгва за границата. При преминаването й, детето заплаква и ги издава, та движещия се наблизо патраул открива огън срещу тях. Ерменко му отговаря, настъпвайки в сръбска територия. Сръбските патраули се притичат на помощ и започват да стрелят срещу нашия войник и впоследствие разбойническото семейство се избавя".
Годечкото нападение
Но от всичките нападения срещу България, приготвени в Сърбия и изпълнени със съдействието и пълната подкрепа на официалните представители на сръбската власт, най-крупното бе експедицията срещу село Годеч, един околийски център, отстоящ около десет километра от западната българска граница и приблизително шестнадесет клм. на север от гара Драгоман. Целта на този поход бе да се направи голяма демонстрация, чрез която да се докаже слабостта на българското правителство, недоволството на народа и общата несигурност в страната. Беше жест, реклама, опасно театрално представление.
А точно кои мотиви в онова време накараха сръбското правителство да приготви едно дело, което не е нищо друго, освен нахлуване в чужда държава, и което, ако би станало в Италия, Америка или Франция, би повлякло сериозни международни усложнения? Сигурно, различни хора ще го припишат на различни подбуди, но ето как го обясняват емигрантите. Ще предам обяснението с техните думи:
„Извършването на това нападение и неговото организиране съвпадаха с едни доста бурни политически дни в Белград. Скупщината беше разтурена, партиите на опозицията бяха започнали най-голямото и най-отчаяно сражение срещу Радикалната партия и особено срещу личността на Пашич. И в тази шумна предизборна кампания интригите, които изобщо характеризират политическите нрави на Ориента, бяха пуснати под пълна пара. Една от шумно афишираните и разпространени клевети на опозицията е и тази, че той бил голям приятел на българите, че капитулирал пред София и че даже сервилничил пред нея. Това обстоятелство не остана неизползувано от Коста Тодоров, член на Задграничното представителство. Бидейки в близки връзки с министър-председателя Пашич, той отива при него и му разкрива план, чрез който Пашич най-решително и леко би могъл да опровергае клеветите на опозицията. А този голям план бил да се направи едно нападение от страна на емигрантите в по-голям мащаб, а именно, да бъде нападнат някой по-голям пограничен център в България, и като най-подходящ пункт Тодоров посочил с. Годеч. Пашич се убедил в целесъобразността на проекта и обещал всичкото си съдействие. Той устоя на обещанието си без всякакво колебание и веднага разпореди до подведомствените си военни и полицейски власти на Царибродския пункт да дадат оръжие за българската чета. След като Коста Тодоров излезе от Министерския съвет, отиде на ул. „Коларчева" № 7, където се помещаваше Задграничното представителство и свика последното на заседание.
Представителството в целокупния си състав, а именно: Коста Тодоров, Александър Оббов, Недялко Атанасов, Христо Стоянов и Христо Оббов-Гетов, след като изслуша изложението на К. Тодоров за срещата му с Пашич реши да възложи организирането на акцията върху заведующите конспиративния отдел Христо Стоянов и Христо Оббов-Гетов.”
Дали туй е правилното обяснение на мотивите, които накараха г. Пашич да предприеме това шествие в България не знам, но предполагам, че е. Обаче, неоспоримо е, че министър председателят на Сърбия се съгласи да се приготви едно въоръжено нападение срещу български околийски център, и че снабди нападателите с оръжие и други помощи.
Ето как един емигрант описва изпълнението на плана.
„Организира се една чета от 40 души взети главно от лагера в Ниш. За нейн политически войвода назначават емигранта Васил Спасов, а за домакин и технически войвода — Цвятко Станиев, и двамата народни представители от арестуваната камара на девети юни 1923 година.
Най-важна беше мисията на Станиев. Нему бе възложено да организира въоръжаването на четата и „пропуска" на границата. Това назначение на Станиева бива дадено не от Задграничното представителство, а от сръбските военни власти в Цариброд, които в неговото лице намираха безусловно доверен агент. И наистина, той им беше предан. Централната власт представлявана от Пашич и Жика Лазич бе възложила всичко по това нападение на подполковник (тогава майор) Таса Динич, чийто кабинет в Цариброд бе Главната квартира на конспираторите емигранти.
И той с голяма охота приема цялата работа свързана с приготовлението и изпълнението на експедицията. Веднага заповядва да се остави на разположение на Станиев необходимото оръжие за четата, което да бъде занесено на граничния пост гдето нападателите ще минат.
Когато всичко бе готово избраните подвизници пристигнаха от Ниш. Беше късно вечерта на 7.II.1925 година, и бандата бе заведена вън от града, за да не се сетят хората в Цариброд, че една голяма акция се подготвя. Нито един от четниците не знаеше, в какво точно се състоеше тяхната задача. Вървяха само под команда. Четата бе разделена на четири групи по 10 человека, а всяка група се управляваше от един войвода, а именно: Васил Спасов, Цвятко Станиев, Стефан Светозаров и Димитър Цоцин. Те единствени знаяха, че обекта на тяхната експедиция ще бъде Годеч.
Малко преди да тръгнат към границата Спасов се яви в кабинета на Таса Динич, за да получи последни инструкции и да си вземе сбогом. Тази среща не беше лишена и от особен драматизъм. Динич държи напътствено и бойно слово на Спасов, и в знак на солидарност му предава собствената си пушка, с която да ръководи четата. Спасов трогнат от жеста и словото на Динич, отстъпва крачка назад и изпадайки в революционна екзалтация, целува дулото на пушката и произнася тържествена клетва за неговото непоколебимо решение да отиде до край по начертания му път. Тогава героя горещо целува сръбския подполковник по двете бузи и бързо се впуска в студената февруарска нощ, за да се присъедини към своята армия и да тръгне на своя кръстоносен поход към — сромно невинно селце".
Както Юлий Цезар тъй и Васил Спасов преминава своя Рубикон. След досадни и скучни месеци на чакане, след пусто скитане и много суетни очаквания, той е най-после в действие. Дошел е момента на отмъщение. Неговото правителство бе повалено с насилие, неговият шеф бе заклан, парламента на който той е бил член бе унищожен и другарите му с хиляди убити. А сега той най-после започва противодействие. Колко чист и светъл му се вижда снегът. Как тържествено звездите му пращат своята благословия и му казват: „А, Василе, както Георги Вашингтон, Гарибалди, Милтиад и Вилхелм Тел са се борили против исполински гнетители, тъй ти отиваш тая нощ да се бориш за народа".
Тия бяха думите, които Спасов в своето вдъхновение мислеше, и чуваше и се възнесе от съзнанието, но най-после живота му става смислен и че ще пристъпи към героичен подвиг.
Подвиг! да приеме пушката на неприятеля подполковник и да тръгне от заробен български град да зароби макар и за една нощ, едно свободно българско село!
Но дали беше свободно! Бяха ли българските села свободни в 1925 година? И що е свобода? И кои села са свободни? И ако не са свободни по-добре ли е да ги превземеш със сръбски пушки? Можеш ли да ги освободиш като ги заробиш? Тия бяха излишни въпроси. Един доста чувствителен човечец беше приятно опиянен от силното вино на жестоките балкански богове и знаеше само, че тръгва към подвиг.
Но скоро преживя бързо и неприятно връщане към баналната реалност когато стига до четата и отива с нея до определено място до границата, гдето щели да намерят Станиев с оръжието, научават се, че е имало закъснение, и че пушките още не са донесени. Следва едно доста дълго и крайно мъчително чакане в снега и тъмнината. Всички треперят от студ и възбуждане. Телефоните бръмчат. Сръбският пост непрестанно разменява разговори с Динич в Цариброд. Най-сетне на 1 часа след полунощ оръжията пристигат и са зарамени и четниците тръгват напред. Съвършено необезпокоявани и незабелязани те минават границата и се вмъкват в българска територия. Към часа четири четниците са пред Годеч. Тук В. Спасов застава в средата на четата и произнася много кратка, но вдъхновена реч, която завършил с думите:  „Братя, тук ще бъде нашия гроб, или нашата слава". Също най-решително забранява всякакъв грабеж и плячкосване и след този Ботьовски позив четата влиза в Годеч".
Сега е настъпил великият момент. С неудържим пристъп ще превземат страшната крепост - Годеч. Сега тая осветена и разцелувана пушка ще влезне в действие. И не след дълго пълководец Спасов ще се върне в Главната квартира ще се яви пред своя началник подполковник Динич ще се наведе грациозно и ще каже най-тържествено, „Началниче, Вие сте ми дали вашата собствена пушка и сте ме изпратили да превзема Българския Вердюн. Отидох, видях, победих, както по-рано направи и нашият познат колега Юлий Цезар. Ето Ви пак Вашата пушка, още един път я целувам и ви моля да я оставите в Българския музей, като оръжието, с което се превзе първото укрепление около Годеч.”
Така хубаво щеше да бъде, но всичко се развали, съдбата се подигра с него.
„От границата до Годеч той е ходил с „незарезана" пушка. Сега при влизането в Годеч, където въоръжената съпротива ще бъде неизбежна, Спасов решава да зареже пушката си, богато издърпал затвора й, той го изтеглил много надире, ето защо когато поискал да го повърне, за да вкара в цевта патрон, това не можело да стане, а Спасов не знаел този елементарен секрет. Следователно не е могъл да напълни и оперира с нея. И така самият капитан е останал обезоръжен. Той прехвърля пушката на рамото само вече за „салтанат", а взима от един четник парабел с който си служи.
Операциите на четата се извършиха много успешно и леко. Превзимането на Околийското управление стана след кратки престрелки с няколко милиционери където паднаха убити двама граждани. Четникът Арсо тук прояви голяма смелост, която реши бързината на успеха".
* * *
Ето че Годеч паднал!
Българската държава е изгубила своята власт върху него Революционерите са се настанили в Околийското управление. „Свободата'' тържествува.
Каква плачевна олелия. Грамадната болшевишка империя гърми и фучи; пълни цяла Европа с рубли, агенти, и динамити и заплашва със световна революция. Министър-председателя на голяма Югославия подържа свиреп, жесток, безмилостен, конспиративен апарат за крупни акции. Задграничното представителство е отворило две централи и членовете му телеграфират, тичат, нареждат правят се много важни, играят на генерали.
Червеният Интернационал, — най червеният — тури в действие колелата на своята жестока машина. Зеленият интернационал мобилизира своите неизчерпаеми сили. И ето славният резултат:
Мъничкото село Годеч е превзето! Елате г. Сталин. Бързо пребродете своята освободена Русия.
Елате г. Пашич. Оставете за минута столицата на своите обеденени югославяни.
Елате г. Мечирж. Отпочинете си мигновено от тежките грижи за своето всесветско селячество.
Съберете се тука Вие, освободители и обединители и избавители, и се радвайте на славното си дело! Вижте, превзели сме малко селце в малка България.
Зимна нощ е. Топли печки са горели и приятелски лампи са сияли в много домове на земното кълбо. Радостни деца са се събирали при изпълнени с любов родители.
Имало е много концерти, другарски срещи, черковни служби, човеците са пели и за Бога и възлюбени. Камбани са били. Свещи са светили. И навред е имало музика, благост, любов, устрем. Училища, фабрики, железници, театри, лаборатории, градини покриват земята и всякъде човечеството ту слабо, ту енергично се мъчи да върви напред и да се отърве от блатото на вековно тъмно животинско минало.
А група дребни човеци, изпратени от шепа по-големи човеци са пълзели през горите, треперели в студ, проникнали като сенки през тъмнината и превзели Годеч.
И когато светлите ангели в най-високото небе се събират около всемирния дневник, и божествения летописец започва да отбелязва в надлежното място дневния доклад „нищо ново на световния фронт", началника на земния сектор го спира с възклицание: „О, не, Свети Отче, има нещо, Коста Тодоров и Никола Пашич са превзели Годеч!"
И всички ангели гледат надолу към един мъничък материк в най-дребния свят във вселената и виждат как объркани, заблудени, омайни двуноги същества се взаимно тормозят и как всичките са виновни и как всичките се обвиняват едни други.
* * *
В зори четата се оттегля от Годеч и поема пътя за границата. Връщането е било почти тичешком, за да може тя да премине границата преди още държавата да е вземала мерки за преграждане на пътя й. Но въпреки това тя е направила едно значително закъсняване. Когато четата наближила границата, тя ненадейно се натъкнала на един военен патраул, който е бил пратен от границата с разузнавателна цел.
Но един от десетарите войводи, Димитър Цоцин, е бил облечен в сръбска офицерска шинела. Това нещо е заблудило българския патраул, мислейки че това е български офицер, а останалите, българска милиция. Цоцин е използувал случая, излязъл пред четата срещу патраула и се хвърлил върху него. Едва тогава българския войник разбрал заблуждението си, но е било вече късно. Четата заставя войника да отиде с тях, и когато пристигнат близо до границата, да извика на българските войници, че това е милиция, която идва на тях на помощ. Това нещо войника е направил, по която причина четата е успяла да се добере до самата граница.
Когато, обаче, са се приближили до нашите войници плененият патраул е отскочил към тях викайки им да стрелят. Тутакси се открива пушечен огън, който се разразява в едно отчаяно сражение. Съпротивата на четата е голяма.
Тук тя дава две жертви, а именно, Димитър Цоцин и едно албанче, доброволец в четата, а също така биват и двама четници ранени. Сражението се е водило главно около самата гранична пирамида.
В боя един наш подофицер е проявил невероятен героизъм, за който месеци и години след това четниците си шушукаха и от който се удивляваха.
Таса Динич е родом от Ниш, където и живеят неговите родители. Син е на много бедни хора. Същата нощ, когато четата замина за Годеч, той получи известие от Ниш да тръгне незабавно, защото неговия единствен брат бе починал. Отиде ли да види за последен път своя брат, още повече че Ниш е толкова близо? Не, той остана в кабинета си и непрекъснато получаваше сведения по телефона от граничните постове за работите около Годечката чета. В напрегнато и трескаво състояние той стискаше слушалката на телефона и питаше постовете за най-последни новини.
На другия ден четата пристигна. Срещата на войводите и Динич беше доста трогателна и цялата „епопея" се приключи с един интимен и богат гуляй между войводите и Динич в хотел “Европа”. На този гуляй имаше много речи, много хвалби, много, клетви и в края на краищата пак целувки.
Последствията от нападението се явиха с една математическа точност. Българската преса с право отвори една открита и шумна атака срещу Белград и главно срещу личността на Пашич, обвинявайки го в инспириране на това нападение. Белградската преса оправдаваше, заплашваше, интригуваше.
Атмосферата бързо се нажежаваше. Цялото обществено мнение в Белград биде ангажирано в тая противобългарска кампания, та кабинета на Пашич бе измъкнат от огъня на безпощадната политическа и обществена критика.
Коста Тодоров се оказа прав".
Атентат срещу “Ориент Експреса”
През периода от края на 1924 година до Великден 1925 година се разви най-голяма конспиративна дейност от страна на емигрантите и едно от по-крупните дела, които предприеха бе атентата срещу известния международен влак — “Ориент Експреса”. Акцията бе насочена против правителството Цанков и бе приготвена за 14 януари, близо един месец преди Годечкото нападение, когато министър Калфов пътуваше с влака за Женева. Катастрофата, която щяла да стане беше предназначена да бъде една шумна демонстрация пред целия свят, че г. Калфов не преставлява българския народ и, че народът даже не го пуска да отиде в Женева.
Виновниците за атентата бяха членовете на Задграничното представителство, които оставиха неговото приготовление на царибродските конспиративни водители, майор Таса Динич, Христо Гетов-Оббов, Цв. Станиев и Васил Спасов. Тези възложиха изпълнението на акцията върху Тричко Велев и Никола Денков и ги снабдиха с нужния материал и упътвания. Те отидоха в България и на 14.І., 10 часа вечерта сложиха взрив под един от главните стълбове на моста над Сливнишката река и го наредиха щото да избухне само един миг преди минаването на влака.
Материалът, обаче, не бе доброкачествен и лицата, които манипулираха, не бяха много вещи, поради което взривът експлоадира чак 6 минути след минаването на “Ориент Експреса” през моста и то без да причини голяма повреда.
Атентаторите успяха да се върнат безопасно в Цариброд гдето бяха остро порицани от своите началници, но се оправдаха, с обстоятелството, че кантонерът ги бил забелязал, та трябвало да избягат без време. Обаче, си остава неоспоримо, че през месец януари 1925 год. една група хора действуваща в Сърбия, със знанието и подкрепата на официалната власт, поставиха взрив под един железопътен мост в България, с цел да причинят катастрофа с “Ориент Експреса”, с който пътуваше български министър.
Атентатът във Военния клуб.
Нападението срещу Годеч стана в началото на 1925 г. А малко време по-рано, именно през нощта на Нова година щеше да стане една акция сто пъти по-страшна. И в нея изпъкна също един от героите на Годечкото нашествие Васил Спасов. То бе атентата във Военния клуб.
В дъното на тая конспирация бяха Коста Тодоров и Христо Гетов и в приготвянето и в изпълнението й те съдействуваха и със сръбските власти и с нашите български еднофронтовци.
Крайната цел на атентата не може съвсем лесно да се определи. Той щеше да бъде като експлозията в катедралата “Св. Неделя”. Може би беше част на организиран еднофронтовски комплот за превзимане властта. Па може би беше само опит да се вреди, опакости, тормози и компрометира българското правителство.
Във всеки случай група българи в Сърбия и в България проектираха да поставят много силна адска машина в подземието на Военния клуб, за да избухне точно посред нощ срещу Новата година, когато царят, министрите и много български управници щяха да бъдат събрани в клуба.
Знае се също, че се възлагаха големи надежди на този атентат, понеже през месец декември, когато емигрантските първенци се събираха по белградските кръчми, те често загатваха за едно предстояще събитие от голяма важност. И също така един ден през месец януари когато група изпъкнати емигранти—земледелци и комунисти пиеха ракия в една кръчма на ул. “Поанкаревска” в Белград един от самите конспиратори, който бе помогнал да се остави адската машина във Военния клуб, жалостно се възкликна, „Ах другари, ако оная акция беше успяла аз не бих бил тука сега немил и недраг!"
Според сведенията на емигрантите делото стана по следния начин:
Коста Тодоров и Христо Гетов получиха чрез Жика Лазич адската машина, занесена им с автомобил в канцеларията на Задграничното представителство в Белград.
След това машината биде пренесена до Цариброд от Христо Гетов и предадена на бившия началник на канала Борис Бумбаров, който разпореди да се занесе до село Гинци, Софийско, между Петроханския проход и с. Годеч. Тая работа бе извършена от двама емигранти комунисти, които занесоха машината в селото, и я предадоха на една жена, която имаше задача да я занесе в София. При предаването на този страшен носител на смърт и на неизказано страдание и опасност за българския народ, единият от емигрантите каза на жената така: „Ако успееш да занесеш в София това, ти ще направиш най-голямото добро на този народ". Ръкуват се и се разделят. Задянатата на гърбът й машина, в една селска цедилка, отиваше в София. Малко приведена жената под този чудовищен товар, едва чувстваше леденото дихание на това толкова студено декемврийско утро. Защото тя носеше върху гърбът си най-страшния и най-опасния огън. Тази жена умря преди една година без да може да занесе тази велика тайна със себе си.
В София, конспиративния комитет в състав: Димитър Грънчаров, Николай Петрини, Косовски, Никола Котев и Иван Неделчев, възлагат организирането на атентата върху Васил Спасов, Тричко Велев и едно друго лице. На 31 декември 1924 година, след обяд, Тричко Велев загърнат в една широка пелирина, под която носеше адската машина, се вмъкна в мазето на Военния клуб. Той е бил наблюдаван от Васил Спасов и другото лице, които са били застанали на ъгъла на улиците „Московска" и „Раковска", пред Руската легация.
Тричко Велев извърши работата си сполучливо. Няколко пъти преди този път той бе влизал в мазето на клуба и знаеше неговото разположение. Като резултат на тези репетиции, той бе добре подготвен и в съдбоносната нощ успя съвсем незабелязано да постави машината в най-опасното място.
Спасов чакаше във възбудено състояние. Сняг се сипеше на едри парцали. Не бе ни светло ни тъмно, а бързо падащите снежни парцали носени от вятърът в дивен танц, влагаха в картината много мистериозност и много романтизъм. На Спасов се изглеждаше, че самата природа, рисуваше величествен фон за неговото дело и той си въображаваше, че участвува във вечната световна драма за сваляне на силните…
Обаче Спасов остана само със своето опиянение, екзалтация и фантазия. Един руски емигрант който работеше в парното отделение на Клуба, като търсел нещо в туй отделение на мазето натъкнал се на адската машина и веднага я предал на полицията.
И тъй България избягна една опасност, размерите на която не можеме да обгърнеме с обикновения си поглед,
Тъй ние, българите, можехме да се срещнем на другия ден с „Честита Нова Година", и бяхме временно избавени от едно чудовищно злодеяние. Но само временно. Конспирации и убийства се зачестиха, и загрижения народ бързо вървеше към страшния Великден.
Но за това не ще пиша, понеже не съм се запознал с емигранти, които непосредствено знаят за него, ако наистина има такива.

Глава IV
Разбойниците.
Друг начин, по който сърбите и Задграничното представителство са използували емигрантите е бил чрез организирането на разбойничеството. И от тяхна гледна точка този вид дейност се е оказала много сполучлива. Престъпленията на разбойниците са сеели страх и тревога всред българския народ, са възбуждали силни и постоянни протести против правителството, и са създавали впечатлението, че в България има анархия, безредие и голямо недоволство. Освен това жестоките деяния на разбойниците са предизвиквали строго и жестоко въздействие от страна на българската власт срещу подозряното в съучастие българско население и всичко това е било добре дошло на емигрантските вождове и на някои сърби, които са се радвали на туй жестоко стълкновение между българското управление и масите. Следователно се отдаваше голямо значение на разбойническите нашествия и войводите бяха гледани като герои в емигрантските лагери.
Те бяха много на брой и постоянно променяваха състава на своите чети и сменяваха своите помощници войводи. Разбойниците и четниците им са донякъде като артисти и оперни  певци. Нервозни са, претенциозни и завистливи, та и освен туй самото им призвание е много несигурно и всичко това дава хиляди причини за свади. Впоследствие големите началници  често уволняват своите калфи и чираци. Освен това в Сърбия войводите бяха в постоянен конфликт и с големците на които служеха.
У емигрантските войводи бяха смесени идеализмът и най-вулгарната престъпност. Те си въобразяваха, че са герои, освободители и покровители на масите и без съмнение някои от тях предпочитаха да не оберат съидейниците си в България, обаче по-голяма част от тях не се стесняваха да оплячкосат и на ревностни „дружбаши" и комунисти, когато намираха такива с пълни джобове. Още повече, че някои от войводите бяха анархисти. Но все пак те се смятаха за Ботьовци и за приемници на големите български революционери.
Най-изпъкнати между тях бяха: Георги Янчев, Нешо Тумангелов и Дочо Узунов, макар че имаше и други не по-малко способни и дейни. Георги Янчев водеше най-голямата банда, която се състоеше от 80 члена, най-енергичният, от които бе Тодор Грудов, бивш учител и пламенен комунист. Той изглеждаше да е истински водител на четата, когато тя беше в действие. Самият Янчев нямаше качествата на типичния разбойнически вожд. По-стар беше с възрастни вече деца. „В лагерите живееше тихо и безшумно" според описанието на един негов другар. „Никога и никъде не се проявяваше в борбите на емиграцията. Не взимаше участие в нейните вътрешни демонстрации. Отбягваше големите и шумни компании и никога не се отдаваше на пиянство и оргии. Неговата скромност и въздържаност биеха силно в очите главно заради това, че така живее един толкова голям и известен войвода. Янчев съумя с цената на много мъчения да запази своята лична независимост, поради което той не беше в добри отношения със сръбските власти и със Задграничното представителство.
„Един ден Янчев интимно ми откри и помоли за съвет, какво представителство в споразумение с Жика Лазич са му предлагали да отиде заедно с Никола Денков, и с известният разбойник Бенчо Георгиев в България, за да направят обир на Оряховската поща. Заяви ми, че не желае да отиде, понеже не искал да бъде оръдие в чужди ръце и за чужди интереси. Моите съвети го окуражиха в това направление и той не отиде.
Той обичаше да се съветва, не беше заразен от грандоманство. Видимо Георги Янчев страдаше по своята родина, връщането в която сам си беше направил невъзможно. Той органически мразеше Коста Тодоров и неговата компания понеже ги считаше за продажници и мошеници. Въобще той не бе много вдъхновяван от освободителни въображения. Не си представляваше, че е един Ботьов. Разбира се, той се храни и подкрепва с мисълта, че служи на една кауза, но бе доста прост и ограничен и тъгуваше за нормален редовен живот.
Янчев беше наистина загадка като разбойник. Неговата банда бе най-безпощадна и жестока от всички, но той сам не изглеждаше да е кръвожаден. Дълго време живя в лагера в Горни Милановац, а после се отказа от разбойничество и се зае с обикновена черна работа".
Съвсем друг тип бе Нешо Тумангелов. Според описанието на един емигрант, който добре го познава той е войвода с по-голяма култура. Има завършено средно образование, мисля че беше и студент. Голямата популярност на Тумангелов, неговите смели нападения и главно връзките му с конспиративния революционен комитет в София представян от Грънчаров и Петрини поласкаха неговото славолюбие, и ето защо той много страдаше от грандоманство. Обичаше да бъде всякъде, да бъде слушан, ценен и необходим.
“Той вярваше, че неговите дела са идентични с тези на Ботьов, Бенковски и Караджата. Мислеше, че върши дело на освобождение. Той предполагаше, че Задграничното представителство ще го приравни със себе си, което разбира се не стана. Той обичаше големите и шумни компании. Беше много пъргав, жив, винаги ентусиазиран. Черните му пламенни очи, голямо чело и буйна черна коса напомнят типичния войвода. Тумангелов много мразеше комунистите. Сам беше анархист. Той вършеше доста голяма разбойническа дейност в България, след което се прибра в Сърбия и от тогава нататък съдбата му бе доста безславна. Когато видя, че цялата емигрантска дейност пропада и че той не само няма да излезе втори Ботьов, но че и в Сърбия не може да добие никакъв пост по-висок от туй да служи като престъпно оръдие на по-високо поставени личности, той се отказа от цялата си „революционна" дейност и започна да изкарва прехраната си като кебапчия.
Нешо Тумангелов, който всяваше терор в цяла България и държа на щрек много военни части стои в досадния дим при скарата да трака машите и продава кебапчетата на сръбските селяни. И то заради своите убеждения! Не искал да служи на чужди каузи!
Скоро обаче се насити от това героично банално служене на принципи, та се съгласи да отиде в Македония като войвода на контрачета, за да се бори срещу ВМРО. Ранен бе и се оттегли съвсем от „обществен" живот и сега изкарва хляба си със скромна черна работа".
Дочо Узунов е по-малко представителен от Тумангелов и не по-възрастен. Преди девети юни живееше в гр. Ловеч като железар и има много хора от там, които го отлично познават. Ако ги питаш за него, ще ти кажат, че не бил нищо особено, нито добър, нито лош.
И в емигрантските лагери също е направил впечатление на доста посредствен човек, само че винаги влагаше много жар и ревност в своите разговори и все си представляваше емигрантите като борци за някое вековно светло дело.
Той живееше в лагера на Коста Тодоров в Пожаревац.
Войводите винаги живееха заедно със своите четници, и споделяха доброто и лошото с тях. Общо казано, разбойниците бяха щедри и дружелюбни, но лесно се предизвикваха и често се караха. Не рядко се отдаваха на гуляи, пиянство и буйство.
Те не обичаха сръбската власт, нито пък сърбите обичаха тях, но взаимно си служеха едни на други. Дейността им бе мизерна и пакостна, но съставляваше важна част от цялата емигрантска кампания и затова съм я споменал.
Войводите бяха в тясна връзка с агентите на сръбското правителство, бяха снабдявани със сръбско оръжие, муниции и дрехи, излизаха от своите главни квартири в Сърбия да извършват своите разбойнически нападения и пак се прибираха в Сърбия след свършека на „подвизите" си. Емигрантското дело е свързано с това най-банално и жестоко разбойничество — с убиване и обиране невинни хора.

Глава V
Гърците и българските емигранти. - Земледелците се отказват от Егея.
Не бе само Сърбия, която даваше подкрепа на българските емигранти. С Гърция те също влязоха във връзка и я намериха много щедра. От Гърция те поискаха финансова подкрепа, благоприятно посредничество пред Великите сили и позволение да се образува една база за действие на гръцка територия, близо до южната българска граница. И Коста Тодоров бе натоварен да води преговори с гръцкия пълномощен министър в Белград относно тия искания.
Със създаването на тая мисия неговия ежедневен маршрут малко се изменява. Той прибавя към него още една станция, та сега ходи редовно от хотела си до централата на Задграничното представителство, после до Външното министерство, гдето може да види и министър-председателя, след това надолу по белградските стръмнини до старото Вътрешно министерство, гдето седи Жика Лазич и най-после прехвърля баира още един път, слиза към Дунава покрай Английската и Френската легации и стига до Гръцката. И там се чувствува като у дома си, понеже не е без сродство с гръцкия народ. Даже другарите му го считаха за особено подходяще лице за водене преговорите относно гръцко-българското разбиране, тъй като той сам олицетворява най-сполучливо сливане на две народности и гръцкото в него никога не се бори против българското у него.
Както Пашич и други са отдавали внимание на Тодоровите предложения, тъй и гръцкия министър ги е изслушал най-търпеливо и ги е счел достатъчно важни, за да бъдат съобщени в Атина. След кратка кореспонденция е било решено от гръцкото правителство да се поканят емигрантите да изпратят своите пълномощници в Гърция. Всичко тръгна добре. Това бе златната епоха на емигрантското дело. Вождовете им говореха като равни с много големи хора из света и бълнуваха, че не след дълго ще влязат победоносно в София по две посоки — една от юг и друга от запад. Те, разбира се, приеха с радост и отворени джобове гръцката покана, та Задграничното представителство делегира в Солун народния представител Георги Колев и Вергил Димов, а за Атина Коста Тодоров и Недялко Атанасов. Заедно с тях отиде и Тодор Паница.
Гръцките делегати приеха по принцип емигрантските предложения, като за сметка на това поставили въпроса за българските претенции върху излаз на Егейско море. Тези искания на гърците бяха формулирани в протокола така „Задграничното представителство на Б. 3. Н. Съюз, в състав: Ал. Оббов, К. Тодоров, Н. Атанасов, Хр. Стоянов и Хр. Гетов-Оббов, се задължава да се откаже от претенциите за свободен български излаз на Егейско море, когато Б. 3. Н. Съюз поеме управлението в България и тяхното споразумение ще бъде тогава потвърдено официално".
Коста Тодоров и Недялко Атанасов приемат тези условия, срещу които гръцкото правителство се задължава да брои на Задграничното представителство сумата от пет милиона драхми.
Делегатите се върнаха в Белград, където си изготвиха книжата в Гръцката легация. Тези книжа се състояха в три екземпляра на договора, напечатан на бяла пергаментова легационна хартия. Договора е написан на френски език, като един екземпляр е оставен у гърците, другия — в Задграничното представителство, а третия — в Белград.
Не е неуместно да се подчертае, че тази сделка бе много официална, че бе сключена чрез Гръцката легация и че един екземпляр от протокола бе изпратен на Белградското Външно министерство. Не патриотични дружества в чужди страни преговаряха с българските емигранти, относно въоръжени нападения срещу България, а официални органи на две чужди държави.
И парите бяха предадени в Гръцката легация. Радостен бе онзи ден, когато тримата представители на България отидоха да вземат своята награда за отказване от българска територия. Според един емигрант, добре запознат с тях, те първо се събраха в известното кафене „Руски цар" на главната белградска улица. Бавно и важно пиеха своето кафе, което сигурно беше особено сладко него ден. Тогава станаха, оставиха много щедри бакшиши на келнера и тръгнаха през площада на княз Милош, край Народния театър, към Гръцката легация. Отдясно е Н. Атанасов, спретнат добре наконтен и облечен в нов черен костюм. Носи дебел бастун, с който важно, внимателно и ритмично трака по земята, като крачи достойно и решително напред, с брадичката си малко вирната, тъй както подобава на солиден джентлемен, натоварен с тежка международна мисия. Отляво е Коста Тодоров, по-млад, по-галантен, по-весел. Както всякога е безгрижен и самоуверен. Велики задачи почиват леко върху неговите плещи. Игриво и грациозно върти тънкия си бастун. На бръснатото му лице се вижда доволна усмивка, и той стъпя леко и малко скокливо, като човек на път за голям бал или за среща със своето либе. Еднъж Лорд Байрон, поетът, имал много радостна среща с очарователна гръцка мома, която после възпя в безсмъртно стихотворение. А сега, г. Тодоров предчувствува, че и неговата гръцка среща ще бъде възхитителна.
Между тези по-тежки господа е неразделният Христо Гетов-Оббов. Той е низък, подвижен, мургав. Носи сивата си шапка напред и малко изкривена, като г. Телефончето в София. Прилича малко на апаш или на детектив. Но е много строг и сериозен. Той е пазител, и охранител, и „забавител", и чирак на Коста Тодоров. А това не е шега. Па сега ходи по важна държавническа работа, именно да узнае дали неговия натоварен със съкровища кораб е стигнал до пристанището Деде-Агач.
През две и половина хилядолетия много „варвари" са изпитвали непреодолимо влечение към Гърция и гърците, но туй влечение никога не е действувало по-мощно от днес, което тегли нашите трима герои по белградското нанадолнище към Гръцката легация.
Дипломатите отиват смело и храбро напред, за да освободят и издигнат нещастния български селски народ — все обременен с излишни пристанища.
Договора най-напред е бил подписан от Коста Тодоров и Александър Оббов, за което получиха от гръцкия пълномощен министър в Белград три милиона драхми. Гърците, обаче, отказаха да изплатят останалата сума, докато договора не бъде подписан от целокупното представителство на емиграцията. Този въпрос се уреди от Тодор Паница и всички подписаха договора. Тогава Тодор Паница отиде в Гръцката легация, взе останалите два милиона драхми и ги предаде на представителството. Малко време след това, Паница хулеше Задграничното представителство така: „Ако знаех, че те ще се скарат за парите, кой повече да вземе, нямаше да им правя тая услуга". Това беше в началото на м. март 1925 г., и те наистина не са си поделили по равно парите, защото след това започнаха взаимно да се обвиняват в предателство.

Глава VI
Албания и емигрантите. Българите връщат Ахмед Зогу на власт.
Но и още една балканска държава се ползваше от българските емигранти и това бе Албания. Ролите на българите, русите, черногорците и други чужденци във възстановяването и закрепването на една независима Албанска държава съставляват една от най-невероятните глави на балканската история.
Албания е най-новата балканска държава. Тая дълга, доста широка ивица планинска земя, простряна на Източния Адриатически бряг, там дето той се приближава най-много до Италия, образувала през много векове част от Турската империя. Много от албанците се помохамеданчили та станали крепители на султаните и на турското владичество, в противодействие на християнските народи, които преди един век бяха започнали да се борят за своята свобода. Но най-после турското иго станало непоносимо тежко и за албанците, които живеят много бедно и примитивно и в 1912 година те направиха едно доста крупно въстание. Тогава те превзеха от турците големия град Скопие, задържаха го няколко дена и го освободиха само след като турците им дадоха обещание, че ще удовлетворят предложените им искания.
Обаче преди да бъде уреден този албански въпрос, избухна първата Балканска война, която скоро бе последвана и от втора. После дойде и Всеобщата война, та малка Албания не само, че бе забравена, но почти изтрита от сръбски, френски, австрийски, френски и италиански войски. Но най-после албанците изгониха италианците от Валона и с помощта на Великите сили, заставиха Гърция и Сърбия да възстановят границите начертани в Лондон след Балканските войни.
В туй време, в албанския град Лушня се държа Национален конгрес, състоящ се от най-смели и изтъкнати албански патриоти, които смело може да се каже, туриха началото на Модерна Албания.
Между тях, един от най-силните бе младежа от познато, но не най-лично, бегово семейство, Ахмед Зогу. Той бе от новите сръбски земи и затова понякога наричан Зогувич, но той бе най-чистокръвен албанец.
Като млад и неопитен, той не можа да заеме веднага първо място в албанското управление, обаче от 1920 година е бил един от най-влиятелните водители. За дълго време негов постоянен другар бе владиката от един пристанищен град, Фан Ноли, свършил в прочутия Харвардски университет в Америка и човек с много голяма култура и високи идеали.
Лека-полека, обаче, започна да се явява съперничество между християнина и демократа Фан Ноли и мохамеданина и чокоина Ахмед Зогу. След това то взе големи размери и най-после избухна в ожесточена борба. С помощта на Италия, Фан Ноли свали насилнически току-що поелия властта Ахмед Зогу. Това бе в първите месеци на 1924 година. Изгонения Зогу намери прибежище в Сърбия.
Естествено, той и водителите на българските емигранти, които тогава бяха най-силни, се запознаха и се сприятелиха. Участта им бе еднаква и можаха да бъдат полезни едни на други. С Ахмед в Белград бяха и други албански емигранти, най-изтъкнатия от които беше Цема Бег, мъжът на Ахмед Зогувата сестра. Според свидетелстванията на емигрантите, тия двама албански държавници, правеха впечатление със своя разкошен живот. Зогу имаше голяма слабост към белградските кабарета, които го познаваха и наричаха „елегантния господин". Той и Цема Бег подържаха доста интимни връзки с Жика Лазич и много други общественици и държавници. Техен добър приятел беше Коста Тодоров. Зогу постоянно дружеше тоже и с други емигранти, по изтъкнати, с които често можеше да се види из нощните забавителни заведения.
И тези връзки съвсем не отидоха на вятър.
Зогу не киснеше по кабаретата само заради черните очи на унгарските танцйорки. Той имаше планове и действаше доста бързо. Ето защо само шест месеца след изгонването му от Албания, бе готов за опит да се върне като господар - диктатор.
Той разчиташе на помощта на своите албански привърженици, но главно на българските и руски емигранти. По какъв невероятен начин съдбата се притича на помощ на младия албански бег. Неговото щастие зависело от нещастието на руския народ и размирието в България. Без това, връщането му би било твърде проблематично.
След като Зогу с пълното знание и съдействие на сръбската власт бе приготвил два силни отряда в Белград, състоящи се от руски офицери, сръбски доброволци и черногорци наемници, той заедно с Жика Лазич обиколиха някои български емигрантски лагери като Пожаревац, например, за да събират български доброволци за предстоящата експедиция.
Всичко отлично се приготви и с оръжие и муниция доставени от сръбските военни арсенали, малката но бойка армия потегли на поход, през Македония за Албания. Тия отряди срещнаха известна съпротива, но благодарение на бляскавото атакуване на българския отряд, който беше комплектуван от калени борци, донесе пълна победа на младия албански бег. Командирът на българската група бе Янко Икономов, запасен капитан.
Всичките отряди бяха снабдени, от сърбите, не само с пушки и бомби, но и с картечници, а и Щаба на сръбската армия бе натрупал значителна част войски, на албанската граница, които дадоха много нещо в подкрепа на акцията на Зогу.
Фан Ноли избяга и потърси прибежище в Италия.
Не беше ли опасен за Италия Зогу, която не позволяваше друга сила да вземе надмощие в Албания?
Защо тя отказа подкрепата си на Фан Ноли?
Тя знаеше, че Зогу се връща със сръбски пари и пушки. Това са въпроси, върху които може да се спори. Ясно е, обаче, че Зогу прие настойничеството на Дучето за голямо огорчение на господин Жика Лазич и на неговите шефове.
Казват че старият римлянин Сула бе най-любимото дете на щастието. До сега може да е било така. Но днес не е. То е Ахмед Зогу. Заради него се разгроми Русия. Заради него дойде в България 9 юни. Заради него сърбите създадоха интегрална Югославия! Тогава дойде Бенито Мусолини, та му сложи царска корона на глава, обкръжи го с войници и офицери и му отвори народна банка.
* * *
Когато тая експедиция се организираше и Жика Лазич ходеше с Ахмед Зогу да събира армия, Фан Ноли отчаяно телеграфираше на Лигата на народите да вземе мерки, за да спре похода, който Сърбия помагаше да се приготви. А г. Нинчич не един път и най-категорично, уверяваше Лигата, че нямало такова нещо, че сръбската власт не би допуснала такава акция против една чужда държава.
И от благодарност и като знак на признателност за коректността на Белград, Лигата на народите избра г. Нинчич председател.

Глава VII
Отношенията между емигрантите и Москва.
Няма да пиша много за отношенията между българските емигранти в Сърбия и болшевишка Русия. Едвам ще зачекна въпроса. Този материал е извънредно сложен и обемист и има много нишки, пътища и дела още не открити, та съвсем не съм в състояние да зная как Москва си е служила с нашите емигранти.
Всеки знае, че повече от половината от емигрантите и то най-дейните бяха комунисти. Някои от тях посетиха Москва. Един от тези беше Коста Тодоров, който сключи пакт с болшевиците за обща дейност, тоест за единния фронт. Че много пари се внасяха в България от Русия през Сърбия не подлежи на съмнение. И че се държеше интимен контакт дълго време между комунистите в България и в странство чрез емигрантите също е сигурно.
Сръбската власт не гледаше добре на комунистите. Тя даже изпъди доста от тях от Югославия и ги държеше под особен строг надзор. До голяма степен комунистите там трябваше да работят скришом както и в България. Комунизмът бе главната причина за разцеплението в редовете на емигрантите — и много земледелци там както и в България бяха решително против Единния фронт. Във всеки лагер имаше голяма комунистическа група. Те получаваха пари от Виена и бяха в постоянно съприкосновение с III Интернационал, обаче все скришом.
Официално бяха записани като земледелци и никакви пари от Белград не взимаха. Тяхното положение бе доста неустановено. За лични карти и открити листове за пътуване те трябваше да се отнасят до органите на Задграничното представителство.
По тая причина имаше известно взаимно услужване между двете групи — земледелците даваха на комунистите документи и покровителство, а комунистите не рядко услужваха на големците емигранти с пари от Москва.
Ето един пример на начин, по който комунистите са внасяли пари в Сърбия и как земледелските вождове са ги използували. Случаят е разказан от личен очевидец.
Един емигрант-комунист пристига с влак в Горни Милановац, но понеже не е снабден с пътен лист е арестуван от сръбската полиция, която при обиск намира у него 600 000 динари и 1 500 000 лева които му взе. Парите бяха от Виена внесени в Югославия чрез граничния град Суботица от добре познатия, изпъден вече от Югославия комунист Гаврил Генов. Той заедно с Пизанти, един евреин, бяха доверени лица на Москва и най-често донасяха пари в Сърбия за комунистите.
Сръбската полиция не бе по никой начин наклонна да върне тия 600 000 динари на заловения емигрант, та ги задържа около десетина дни, но най-после парите бяха турени на разположение на лагера, благодарение енергичното застъпничество на Недялко Атанасов, който увери Жика Лазич, че сумата бе дадена лично от него на емигранта.
Отношенията на комунистите с враждующите фракции в Задграничното представителство не бяха добре установени. Най-напред комунистите бяха с Коста Тодоров и Оббов, по-късно се прехвърлиха към Недялко Атанасов. Тъй като никакви принципиални различия не разделяха вождовете, а само лични свади, комунистите определяха своите отношения според интересите си. Но все пак повечето време бяха с Недялко Атанасов.
И не веднъж той им правеше значителни услуги. Ето, например, случая със
Станке Димитров
от Дупница, един от главнитe отговорници за чудовищния атентат в катедралата “Св. Неделя”, както един емигрант го разправи:
„Един ден отивам в Задграничното представителство на ул. „Гундоличева" № 12. Влизам в салона и намирам Н. Атанасов заедно с едно непознато лице, което се бе вдълбочило в един вестник. Разговаряхме около 1/2 час с Атанасов. Непознатото лице от време на време поглеждаше към нас. Личеше, че внимателно подслушваше разговора ни. Запитах Атанасов с поглед за това лице, на което той ми прошепна „чужденец".
След няколко минути отидох в другата стая, където беше канцеларията на представителството. Намерих Тулешков, който четеше нов български вестник. Взех и аз от по-старите наши вестници докато се освободи новия. Ненадейно погледът ми попадна върху един портрет. Гледам познато лице. Спомних си веднага, че това е същото лице, което и в тоя момент е при Н. Атанасов. Отивам пак в салона под някакъв предлог, за да проверя впечатленията си. Връщам се в канцеларията и пак гледам портрета. Няма съмнение, че лицето е едно и също. А под портрета във вестника с едри букви беше написано. „Станке Димитров, атентатора в “Св. Неделя" и пр.
След един час отиваме с един познат при Жика Лазич, за да получиме обяви. Той ни запита тогава, знаеме ли, че е пристигнал един нов емигрант, виден член и депутат на Земледелския съюз. Отговорихме, че подобно нещо не знаем. Тогава Лазич ни откри, какво Недялко Атанасов е бил при него преди един час и го е молил да даде паспорт на този емигрант, за да замине за Виена, тъй като не искал да остане при емигрантите. Те даже си определили среща за след обяд в 4 часа в една бирария, гдето Атанасов ще представи на Лазич новия емигрант.
Отивам и аз с моя приятел в 4 часа на казаната среща и без някой да ни забележи видяхме лицето, което беше с Атанасов. След малко пристигна с автомобил и Лазич. За голяма изненада, това лице не беше нито нов емигрант, нито пък някаква фигура в Земледелския съюз, а просто на просто един обикновен редник, емигрирал преди  повече  от  година: добре известен на много от нас.
На другия ден сутринта ние пак бяхме при Лазич и като ни даде обявите за пътуване, ни каза, че вчера се срещнал с новия емигрант. Това ни предизвика да му кажеме, че той не е никакъв нов емигрант, а еди-кой-си. Лазич бе неприятно изненадан, та едва се владееше, и подир това изпрати окръжно до полицейските власти в Югославия, в което ги предупреждаваше да внимават върху всички лица, които бъдат представени от Атанасов, било за обяви или за друга някоя услуга, защото, той съзнателно заблуждавал властите. Изглежда, че Атанасов е искал паспорта за Станке Димитров, защото лицето, което беше представено на Лазич, приличаше много на Станке.
Интересен е случая с Петър Абаджиев, друг по-изтъкнат отговорник за атентата в църквата. Той също избяга в Сърбия и оттам по-надалеч. Отиде с другар-конспиратор от София до Трън по същия път, по който по-рано избягаха Недялко Атанасов и Хр. Стоянов.
Абаджиев и другарят му бяха снабдени с фалшиви документи, и се явиха пред трънските полицейски и погранични власти като официални лица. Като такива имаха възможност да разузнаят местността и още същата нощ прехвърлиха границата.
Тези инциденти са само няколко случайни краища на огромната и гъсто изплетена мрежа, която Москва е хвърлила върху Балкана и която стяга и задушва, но от която много нишки не са още напълно открити. А без всякакво съмнение, дейността на комунистите между българските емигранти образува една от най-черните страници в една тъмна история.

Заключение
Е, какво е заключението от всичко това? Няма заключение — или почти няма.
В предшествуващите страници на тази книжка като съм описал страшни и отвратителни събития не съм повишил гласа си много. Не съм врякал, нито викал. И причината не е, че не съм осъждал това що е ставало. Напротив, аз го осъждах с цялото си битие. Всичката конспиративна дейност на емиграцията ми се вижда отвратителна, и атентатът във Военния клуб беше тъй чудовищен, че надминава всякакво правилно окачествяване. Па и поведението на сръбската власт в цялата работа е било повечето от недостойно.
Обаче не би било особено полезно, не би било съвършено справедливо да изберем само тия зли дела за осъждане и порицание. Те са само печални части от едно голямо и страшно цяло, само халки от дълга покъртителна верига, няколко нишки в огромна задушваща мрежа. И ако викаме колкото ни глас държи против всички мерзости, много скоро ще се изтощим.
Аз съм малък човек в низините. Близо съм до живота и до неговата реалност. Аз познавам емигрантите — земледелски и комунисти и глад и студ. Над мене са се разливали кървавите вълни на страшни социални борби, та съм добивал акъл и съм отворил очите си и съм се вглеждал втренчено в много неща. Сега тук в долините, не виждаме тъй далеч, както господата там от горе, но по-ясно прозираме и по-дълбоко съзнаваме.
Ако емигрантите са убивали, то същото са правили и техните противници. Ако те са стреляли с пушки в Годеч, други са стреляли с картечници в Лом. Ако те са спрели влак при Берковица, други са извършили и клане в Берковица.
Деянията са страшни, ала вината е обща. Едната страна е смятала, че хората от другата страна са змии, а хората от другата са мислили, че първите са дяволи.
Жестокостта и свирепостта са общечовешки проклятия. Белите културни американци линчуват негрите, унищожават червенокожите и изгонват жълтите. Евангелските англичани са изклали колонисти просто като мухи и не един път. Пролетариатът в Русия е безпощаден като тигър. Това е стар разказ. Масите са по-брутални, по-стихийни; интелигенцията е по-жестока, по-безмилостна и по-убийствена.
Следователно, казвам че е безполезно да изливаме всичката си злъчка върху противника, за да оправдаваме себе си. Много е по-добре да се вглеждаме в цялата мрежа от обстоятелствата и да се мъчим да направим справедлива преценка. И моята преценка, която не изявявам с громък глас, нито пиша с едри букви е: първо, че всички сме се объркали и че ще е много по-добре да се откажем от всички конспирации и да опитаме други методи. И това се касае колкото до бедните, толкова до богатите и образованите, които се считат за призвани. Аслъ те са призвани и върху тях лежи най-голямата отговорност.
Второ, аз мисля, че земледелците и комунистите са показали, че още не са способни и подготвени за управлението на България. Това което съм написал за техните конспирации е много малка част на цялата реалност. Аз съм засегнал само дейността им в Сърбия, доколкото тя бе свързана със сръбската власт. Но не съм казал нищо за туй, що еднофронтовците са направили или опитвали да направят тук. Аз съм от средата на тия бедни хора и те ми са съпътници през живота и милея за тяхното щастие и благоденствие повече, отколкото за всичко друго, но не мисля, че са още годни да поемат големите отговорности за съдбините на нашия народ.
И трето, тъй като ние се намираме в този хубав, но малко тесен полуостров със сърбите и ще трябва да живеем вечно с тях, по-добре е да живеем както подобава на съседи. Техните отношения към емигрантите бяха осъдителни, бяха конспиративни. Но и ние, българите, сме правили свои грешки. И от към нас са влизали в Сърбия да пакостят. Туй е стара печална и преплетена драма.
Ние, хората на Балкана, не можем да благоденствуваме чрез взаимни конспирации. Дано всичките да се издигнат над бомбите и динамита.
А за това е нужно промяна на балканската карта. Докато това не стане, студените и безчувствени бетонни пирамиди по днешните черни граници, ще бъдат свидетели на още много тъжни събития, последствията на които, може би, ще бъдат неизмеримо печални.
Публ. в Н. Ст. Николов, Емигрантски изповеди. София, 1929, 100 с.

№ 2

Из протоколите на Московската конференция (Московското съвещание) на БКП по атентата в Софийската църква „Св. Неделя”, по Единния фронт между БКП и БЗНС и по македонския въпрос

Москва, 31 юли, 15 август 1925 г.

Протокол № 3
Заседание на 31 юли 1925 год., 6 часа вечер.
Ст. Димитров(1): (продължава доклада си). В първата част на доклада си, пропуснах някои работи. Стана дума, че ИККИ не е казал думата си по всички въпроси, които бяха спорни в ЦК, за да се види кои са прави.
По предложението за единния фронт с широките, левичарите казваха, че то трябва да се направи от нелегалната партия, а ние – от легалната. По тоя въпрос от ИККИ нямаше отговор. Също по въпроса дали участието в изборите трябва да става от нелегалната или легалната партия – нямаше отговор. Също и за отношенията ни към депутатите. В протеста на левицата се казваше и заплашваше, че ако работите в ЦК продължават така, те не ще могат да работят с нас. По тия заплашвания ИККИ не каза нищо – ако беше отговорил, щеше да се уяснят отношенията и характеризират разбиранията. По единния фронт със земледелците ЦК беше приготвил изложение, по което нямаше отговор от ИККИ. В това изложение се третираше и въпроса за левия блок, чието идване на власт се смяташе невъзможно и че ако случайно поеме властта ще продължи фашисткият режим на сговора.
Когато Ив. Манев(2) се върна от Виена, той донесе обясненията за раб[отническо]-сел[ското] правителство, като псевдоним на Съветската власт, не като етап. Това гледище бе развито по нататък в “Р[аботнически] в[естник]” и легалните вестници. Но в резолюцията на ИККИ се казваше, че раб[отническо]-сел[ското] правителство е един етап към съветската власт. Тоя етап ние изразявахме с “Народна власт”. Говори се също за селските комитети като израз на единия фронт със земледелците в село. Но такива селски комитети не се създадоха и през трите години, през които ги проповядвахме. Дори в Русия гдето властта е в ръцете на Партията, не могат още да се създадат солидни селски съвети. У нас още по-малко можеха да се създадат селски к[омитети]ти вън от организациите. Преди общ[инските] избори трябваше да се изработи една инструкция и в нея се предложи да излезем със земледелците и безпартиините селяни с обща листа; избраните съветници трябваше да продължават да представляват селото и да организират борбата за общите интереси – за защита от фашистки нападения, за подпомагане на пострадалите от реакцията и пр., били те на власт, били в опозиция. Ние смятахме, че тия избраници могат да представляват селския к[омите]т. Но това предложение не се възприе. Нека се има предвид сега.
По отношението към левите партии имаше спор. След убийството на П. Петков ние предложихме на Земледелската парламентарна група да напусне заседанията на Народното събрание за известно време и да свика събранията в страната. Освен това предложение групата да се отнесе не само до трудовата група, но и до демократи и радикали за организиране обща акция в парламента и вън от него. К. Янков предложи това, но Манев в ЦК се противопостави и предложението стана повод за нови обвинения от страна на Манев и Искров(3) в десничарство.
На Витошката конференция(4) се поиска да се произведе анкета по Септемврийското въстание: Имало ли е болшинство в ЦК при решаването на въпроса, имало ли е контрапарола и пр. Но анкетата не стана, защото другарите бяха натоварени с други работи, а събирането на писмени материали можеше да стане опасно. С окръжно поискахме организациите да поканят десничарите и колебающите се да се произнесат до определен срок, дали признават гледището на КИ или не – ако признават да влязат в партията, ако не, да заявят. Но отговори от организациите не последваха и ЦК нищо не предприе против тях. Към Г. Попов(5) и Мулетаров(6) отправихме предупредителни писма, защото в частни срещи те критикуваха и подронваха авторитета на ЦК. След това Мулетаров бе изключен от своята ядка, защото не посещавал заседанията и не плащаше чл[енския] си внос.
Освен вестниците, за които говорих, излизаше и хумористичното списание “Звънар” като частно издание и под контрола на ЦК. “Звънар” получи голямо разпространение, списваше се много добре и проявяваше голяма политическа отзивчивост, съществуваше и списание “Нов път”, най-напред като списание на др. Бакалов(7) – само литературно, но понеже се чувствуваше необходимост от научен орган от Партията, ние го поискахме и Бакалов го отстъпи като той остана да завежда литературния отдел, а научно-политическия отдел се остави на Т. Павлов(8).
След 1 май станаха общинските избори в градовете и селата. В тях се прояви наново единия фронт със земледелците. Излязохме с общи листи. В градовете имахме намаление спрямо миналите избори, но пак събрахме много гласове за Партията. Навсякъде в селата нашите другари участвуваха в общи листи със земледелците, но в градовете особено в някои, земледелците излязоха отделно; градските земледелци искаха само да ни използват за свои изборни с котерийни успехи, даже когато говореха за единен фронт. ЦК поиска да възстанови организацията на жените, защото участието на жените в борбите считахме за много важно. Създаде се централна комисия и започна в. “Работничка”. Но успехите бяха твърде малки, както в София, така и в провинцията. Въпреки усилията групи не се създадоха, вестника се разпространяваше слабо – едва 600 екз. Но въпреки това жените взеха активно участие в борбите – работеха в МОПР-овските организации, служеха за явки, за връзки и пр. има другарки убити, осъдени на смърт, на затвор – много са сега в затвора. Жените изобщо взеха живо участие в борбите и дадоха много жертви.
Опитахме също да създадем организации на МОПР за подпомагане на жертвите. През пролетта ЦК се погрижи да се образуват МОПР-овски к[омите]ти в провинцията, не само за помощи, но и за събиране сведения за жертвите на белия терор, снимки и пр. По това време се получи и инструкция за МОПР-а. Но настъпилите събития туриха край на направените усилия.
По-подробно трябва да се спрем на работата ни в националните движения. Съществуват у нас Македонска, Тракийска, Добруджанска и др. организации. В Добруджанската ние обединихме нашите другари във фракция, която продължава и досега да съществува и работи, за да не допусне организацията да отиде след правителството. В Тракийската организация имахме по-малко другари – повече имаше в Млад[ежката] Трак[ийска] организация, която беше напълно под наше влияние.
Най-важно е македонското движение, което бе едно голямо масово движение; трябваше да се създадат наши фракции в него. През пролетта на 1924 год. бе възстановена Емигрантската комисия водена от др. Х[аджи]димов и започна работа. Въпреки грешките ни, чрез нея все пак можахме да създадем фракции в много братства, а също в Илинденската организация и в младежките д[ружест]ва. Докато в миналото на конгресите на братствата не можеше да се чуе критика на леви делегати, на последния конгрес присъствуваха наши другари, между тях и Ант. Недялков(9), който обедини около нашата критика много делегати. По тоя начин се почувствува едно приближаване на тия братства към нашата Партия. В Илинденската организация се работеше по-специално чрез др. Х[аджи]димов. Още през септември във в. “Илинден” имаше статии, с които се агитираше да се държи организацията по-далеч от [революционната] организацията, по-далеч от правителството. След това опозиционното отношение се засили. Появиха се статии за обръщане македонското движение към Москва, поместиха статии и на Х[аджи]димов. Занков(10) държа реч във Варна, в която заяви, че спасението на македонското движение е в Червената армия. По настояване на Т. Александров той трябваше да коригира думите си малко. Когато бе публикуван подписаният във Виена манифест, в. “Илинден” го препечати и го разпространи в много екземпляри на Илинденската манифестация в София. На конгреса на Илинденската организация в Пловдив нашите представители помогнаха щото левичарите да вземат надмощие при избора на ЦК срещу усилията на хората на Т. Александров и въпреки десетината въоръжение агенти, пратени от него. Нашата политика беше да не допуснем разцепление в македонското движение и да създадем доверие към нашата партия срещу правителствените агенти, които искаха да компрометират КП всред македонските среди. Нашата линия беше да се запази единството и да се търсят връзки с Москва и с националното движение на Балканите.
При избора в София на двама члена на ЦК на Илинден нашите другари излязоха със своя листа. Десницата се нахвърли срещу тях, а левицата мълчеше. По искането на ЦК нашата листа бе оттеглена и се предложи друга листа – един от десницата и един от левицата. Др. Х[аджи]димов сам участвуваше и отхвърли обвиненията на десницата Томалевски. Избрани бяха кандидатите от нашата обща листа и това отне козовете на десницата и създаде доверие на масата към нас. Това голямо олевяване в Илинденската организация вървеше паралелно с олевяването в Македон[ската] Автономист[ка] Ортанизация. Ние нямахме свои хора в организацията, защото на времето Партията не позволи да навлязат в нея, когато тя се създаваше в Петричкият окръг. Срещу автономистите имаше тогава една омраза поради разбойническите нападения на техните чети. До септември 1923 год. около 25 наши другари бяха избити от автономистите. В организацията имаше недоволни с анархистически разбирания, някои социалисти и анархисти – чрез тях ние действувахме за създаване наша фракция. Но това беше много трудно. Ако някои войводи се приближаваха до нас, това ставаше поради общото олевяване на македонското движение.
Направихме опит да се свържем с хора от организацията – чрез др. Методи Алексиев(11), който беше в близки връзки с Алеко Паша. Алеко се ползваше със симпатии всред населението и организацията и се стремеше да използва своето влияние, за да влезе в ЦК на организацията. Олевяването сред македонците се засилваше и от политиката на Цанков спрямо Югославия. При това положение Т. Александров потърси връзки с Москва. По тия преговори и връзки станаха спорове в ЦК на Партията, които доведоха и до спорове с Виена.
Преговорите с Т. Александров завършиха с историческия манифест, който после бе публикуван във Виена против неговото желание. От Виена след като са настоявали за публикуването, са дали срок на Т. Ал[ександров] да даде съгласието си за това. Той пратил свой човек във Виена – Монев – да иска да не се публикува. Манифестът биде публикуван с подписите на тримата членове на ЦК – Т. Александров, Ал. Протогеров и Чаулев, но дълго не разбрахме, че публикуването е станало против несъгласието на Т. Ал[ександров]. Веднага след публикуването, хората на организацията в София заявиха, че манифеста е една мистификация. Последва такова съобщение и от самата организация, заедно със заплашване, че тя ще отговори на тоя начин на действие.
Преди манифеста се публикуваха в България и известните изявления на Чаулев във Виена. Манифестът и изявленията се посрещнаха в емигрантската маса радушно. В Дупница стари македонски войводи, оттеглили се поради разни недоволства, казваха, че вече ще работят, защото мястото на организацията е да върви с Русия. Това настроение се изрази и в споменатата илинденска манифестация в София. Но след това започна реакция. Организацията отхвърли манифеста и се нахвърли върху Чаулев, за да го компрометира лично – че избягал от Македония и движението. Създаде се настроение и мнение, че Чаулев се поддал на болшевиките. Срещу Влахов отначало не се казваше нищо, поради голямата му популярност, но след това атаката се насочи и срещу него. Водачите на организацията успяха да създадат убеждението, че болшевиките искат да използват македонското движение за свои користни цели, на което спомогна публикуването на манифеста против желанието на Т. А[лександров]. Беше започнало оформяване на левицата в организацията, още повече, че с поведението си Т. Ал[ександров] бе създал недоволство всред някои воеводи против себе си – такива бяха Г. Атанасов и др. Левицата почна да се свързва. Стана една нейна конференция в Мехомийско, на която бе поканен и Димо Х[аджи]димов – той изяви, че изразявал мнението на Ал. Протогеров, който бил недоволен за гдето Т. Ал[ександров] протака толкова преговорите с Виена. На конференцията в Мехомийско Х[аджи]димов не отиде, защото имало опасност, а и той не вярваше на левицата. Събитията се развиха така, че малко време имаше за оформяването на левицата. В създадената атмосфера недоволните войводи придобиват кураж и да посегнат на Т. Ал[ександров]. Ние смятаме, че убийството не е уговорено от левичарите, а е дело на двамата войводи, които имали лична омраза против Т. Ал[ександров] и тая омраза свързали с недоволството на левичарите срещу него. Те очаквали, че конгреса на организацията в Пирин, който стана тогава, ще одобри убийството и ще ги закриля. Делегатите от конгреса слизат в Гор[на] Джумая, а с тях заедно и Алеко Паша, който нищо не подозирал. В Джумая идват от София Монев и др. правителствени агенти в организацията, които уговорили от София убийствата. Те привличат и своите терористически групи от София. А по-рано правителството беше групирало войски в Петричко, защото се боеше от вземане ВМРО изцяло от левичарите. Монев и др. влизат във връзки с Протогеров и го заставят да замести Т. Ал[ександров] – той се съгласява и получава от правителството право да разполага с войските в Петричко и да унищожи всички левичари. Резултатите са известни – според сведения от правителството, убити има около 180 души, според сведения от организацията 25 души, заедно с Д. Х[аджи]димов.
Нашата преценка на тия събития е, че това голямо движение на македонците претърпя пълен крах. Левичарството в него заглъхна поради избиване на представителите му. От строя на обществените борби у нас излезе македонското движение, с което ние искахме да създадем единен фронт. Правителството успя със своята тактика да постигне големи успехи – през юни разби земледелците, през септември 1923 год. – нас и тоя септември 1924 год. македонците. Така то успя да закрепи властта си. В тоя момент се отбелязва едно изменение на силите в страната, при което се налагаше да се извърши завой в нашата политическа линия.
Партийното ръководство се обвинява от Федерацията [Балканската], че тия събития не биха имали тоя край, ако ЦК действуваше енергично, за да се създадат фракции в Македонската организация и да се обедини левицата. Така можело да се избегне поражението на левицата. Борбата, която се разрази, била неизбежна и ние нямало защо да бягаме от нея – тя била борба срещу Цанкова.
Нашата преценка е, че олевяването в Македонската организация вървеше с големи крачки, най-напред в легалните организации, а по-късно и в нелегалните. Ние трябваше да работим така, че да стане възможно оформяването на това олевяване, да назрее извършващия се процес. Другарите от Виена ни обвиняват, че сме отказвали срещу Т. Ал[ександров] и че не работим за олевяването. Ние правихме постъпки да се срещнем с Т. Ал[ександров] стана една срещу между него и К. Янков, беше определена и втора среща за 30 август, но тя не стана защото Т. Ал[ександров] бе убит.
Във Виена Т. Ал[ександров] се съгласил с манифеста. По негово искане се направили даже корекции в проекта, що се отнася до борбата против Цанков и за подкрепа на раб[отническо]-сел[ско] правителство. Но Т. Ал[ександров] маневрираше – той преговаряше във Виена, а след това замина, направи обиколка на Европа, ходи в Лондон. Другарите от Виена смятаха, че с публикуването на манифеста Т. Ал[ександров] ще се изложи, ще бъде поставен до стената, ще се започне борба срещу него и по тоя начин той ще бъде изтикан. Нашето мнение беше, че трябва да се изчака процеса на олевяването, затова ние критикувахме публикуването. Ние знаяхме, че е даден срок на Т. Ал[ександров] за публикуването, но късно узнахме, че то е станало без негово съгласие. Поддържахме, че трябваше да се направи корекция в манифеста в пункта за отношението към Цанковото правителство, ако това е било пречка за несъгласието на Т. Ал[ександров] да не се публикува. По-късно Т. Ал[ександров] обвиняваше манифеста като партизански именно поради това. Ние можехме да направим постъпки в тоя смисъл. В ЦК тук имаше разногласия. Иван Манев, П. Искров и Димо Х[аджи]димов ни обвиняваха в национализъм, защото сме говорили за неутралитет към Цанков. Останалите четирима членове в ЦК бяхме единодушни против публикуването на манифеста, като акт на скъсване и обявяване война с ВМРО.
Г. Димитров: Вие сте спорели помежду си и никой не е знаял за вашите спорове по манифеста.
Ст. Димитров: ЦК не казва думата си до септември. Но по тактиката на Федерацията ние поддържаме, че имаше грешка, а останалите трима от ЦК бяха за тая тактика. От Федерацията заявиха, че след събитията положението се разяснило, разбрало се, че десницата в Македонската организация се проявила като оръдие на Цанков и се явила възможност за създаване нова Мак[едонска] организация, като националреволюционна организация.
В. Коларов: По въпроса има решение на ИККИ.
Г. Михайлов(12): Съобщено ли е било на ЦК за публикуването?
Ст. Димитров: Съобщено е, че е даден срок на Т. Ал[ександров] за публикуването
Г. Димитров: Знаеше ли се в ЦК, че Т. Ал[ександров] готвел убийства на левичари?
Ст. Димитров: Това се знаеше.
Г. Димитров: Как тогава може да се каже, че публикуването е причина за убийствата?
Г. Кръстев(13): Какви мерки се взеха от ЦК, за да се предотвратят убийствата на наши хора?
Ст. Димитров: Убийствата на Димо Х[аджи]димов извика едно недоволство срещу Т. Ал[ександров]. Но когато след това се съобщи за убиването на Т. Ал[ександров], създаде се обратно ностроение. И вместо очакваното масово погребение, даде се обратно настроение. И вместо очакваното масово погребение на Х[аджи]димов, стана обратното. Масите отидоха на панахидата на Т. Ал[ександров].
ЦК почувствува необходимостта да даде осветление по събитията и да се брани срещу обвиненията. Нашият легален печат бе заплашен и бе принуден да мълчи. Започнахме да издаваме “Р[аботнически] в[естник]” всеки ден в намален формат – дадоха се осветления и настъпи уяснение и успокоение. С течение на времето симпатиите към Т. Ал[ександров] отслабнаха, но се създаде едно равнодушие всред емигрантските маси. Ръководствата на македонските братства и на Илинденската организация не свикваха организационни събрания и не даваха възможност да се прояви настроението всред емигрантските маси.
Г. Кръстев: Каква директива е дал ЦК на нашите другари, когато са излезли в горите. Казваха, че можело да победи десницата.
Ст. Димитров: Директива нямаше физическа възможност да се издаде, но когато научи, че с левицата са излезли и наши другари, одобри тяхното действие.
За активирането на работническите маси, създадохме легален апарат. Преди всичко, това бяха комитетите за прехраната. В София в комитетите влязоха нови хора, безпартийни и др. и двама наши другари, които ръководеха работата. В първо време можахме да заблудим властта. Директорът на прехраната даде съдействие на комитета за разрешаване събрания и др. Наредихме нашите ядки да действуват за образуване комитети в цялата страна и да ги подпомогнат. В София нашите ядки се отзоваха. Станаха събрания – последното бе твърде оживено. Говориха мнозина наши и други хора, осъдиха политиката на Цанков по прехраната и пр., но в провинцията не можаха да се образуват комитети поради терора на властта, която съзря нашия пръст в тая акция. Също и в София се засили терора, външните хора в комитетите се изплашиха и оттеглиха. Направихме нов опит да попълним комитета с други хора, обаче след това настъпиха нови събития, които туриха край на тая акция. При откриването на Камарата през октомври 1924 год. наредихме нашите ядки от градовете и селата да отправят резолюции с определени искания. Тая акция се проведе добре – това беше първата публична акция, организирана чрез нашите ядки. Резолюцията най-напред трябваше да разгледа и приеме в ядката, след това и от трудещите се в района на ядката. Имахме успех в това отношение. От Враца и др. места идеха резолюции с подписи, за жалост редакцията само съобщи за тях, без да публикува изцяло подписите, което бе твърде важно. Получиха се повече от 100 резолюции. В буржоазния печат казваха, че тия резолюции са работа на комунистите, но в. “Знаме” и др. трябваше да признаят, че исканията са основателни.
По тоя път ЦК трябваше да упорствува, но новите събития попречиха. Акцията продължи до януари.
По това време настъпиха нови събития. Стана известно, че генерал Жеков(14) с група запасни офицери и със знанието на двореца готвят преврат. Съобщението идеше от дружбашки и наши източници. Петрини лично се срещал с Жеков – Жеков се интересувал какво би станало ако се даде свобода и се произведат свободни избори, каква камара би се явила. Лявата буржоазия се плашеше от бъдещето и затова в срещите си с Петрини и П. Янев правеха усилия да откъснат земледелците от нас. Ние можехме да се възползваме от случая и да подтикнем групата на лявата буржоазия чрез земледелците, но не го направихме. А в тая група около Жеков бяха привлечени мнозина. Офицери, окр[ъжният] управител в София и другаде се питали какво ще бъде нашето отношение и това на земледелците при един преврат. Имаше смущение в правителствените редове. Когато В. Иванов(15) бе арестуван и пуснат от Общ[ествената] безопасност, един от инспекторите му казал: Трябва вече да променим отношенията си; при обиска в дома му, детектива унищожава един списък. Преди това стана убийството на Димчев, което смути буржоазията и органите на властта.
ЦК трябваше да реши какво поведение да държи. Жеков питал земледелците, кога ще бъде по-удобно да извърши преврата. Дали преди или след свикването на Земледелския съюзен съвет, значи готвен е бил наскоро тогаз преврата. За нашето поведение решихме, че ако настъпи едно стълкновение между групата на Жеков и властта, да се намесим на страната на Жеков с оръжие, да запазим след това оръжието и с течение на времето да определим по-нататъшното действие: да вземем ли власт или заставим новото правителство да направи отстъпки. Решихме да се свикат конференции през януари, за да се определи по-точно становището на Партията. Конференции станаха от 15 януари до началото на февруари.
В. Коларов: Вашето съобщение бе, че запрещавате на нашите хора да се срещат с Жеков.
Ст. Димитров: На първите съобщения ние наистина не вярвахме, защото не бяха сериозни. Но отношенията се потвърдиха и от наши източници. Т. Страшимиров(16) ни съобщи; че Жеков искал да види Сакаров(17), когото смятал за комунист, за да поговори с него по готвения преврат и да го пита дали биха могли да улегнат борбите. Страшимиров обяснил, че Сакаров не е в Партията. Станало дума да се срещне сам Страшимиров с Жеков. Страшимиров потвърдил пред посредника, че ако се изпълни платформата на Жеков, може да се легализира положението в страната. Но ние не позволихме на Страшимиров да отиде при Жеков – дори само за информация, както той искаше.
В. Коларов: Какви бяха съображенията Ви?
Ст. Димитров: Ние смятахме, че когато стане преврата КП ще се компрометира като се узнае, че е водила преговори с Жеков.
Т. Луканов(18): Не сте ли сондирали ИККИ по въпроса?
Ст. Димитров: Когато съобщихме тук сведенията, според нас не бяха сериозни. Решение на ИККИ не сме получили.
В. Коларов: Решение на ИККИ се взе през февруари.
Ст. Димитров: Защо се поместиха двете статии за преврата на Жеков – това е в съгласие с постоянното гледище на левицата. Другарите – левичари смятаха, че ако в статия или позив не се поменава за въоръжено въстание и за работн[ическо]-селско правителство, масите могат да се заблудят в дребно-буржоазни илюзии. Мислеха, че преврата може да влече масите и да ги отклони от революцията.
Т. Луканов: А как да се обясни това противоречие. Имали сте становище да подкрепяте Жеков, а пишете статии в “Наши Дни” против преврата.
Ст. Димитров: Нашата мисъл беше, че масите трябва да бъдат предизвестени и да се види, че ЦК не е изненадан, както на 9 юни. Между двете статии – на Ив. Манев и на Ст. Димитров имаше разлика. Докато Ив. Манев обясняваше, че преврата се готви от лявата буржоазия под натиска на работническите маси, Ст. Димитров твърдеше, че дребната буржоазия идва до преврата и поради чисто класови интереси – засегнати от кризата, причинена от режима на Цанков и недостатъчно задоволени от него.
Д. Златарев(19): К. Янков беше против поместването на тия статии.
Г. Димитров: Защо не стана преврата?
Ст. Димитров: Нашата позиция уплаши лявата буржоазия и тя се отказа от преврата.
Й. Панов: По това време даже Ликоманов – нач[алник на] Общ[ествената] безопасност в Пловдив искаше да се срещне с др. Г. Ламбрев(20).
Ст. Димитров: По това време се извърши ограбването на митницата в София. Правителството бе решило да засили терора, да предприеме арести, за да открие ЦК, да избива и да ни нанесе изобщо един физически удар. Доведени бяха в София 100 автономисти – подготвяше се апарата за терора. След ограбването на митницата, започнаха обиски и претърсвания на цели квартали. Извършиха и убиването на Вълчо Иванов, когото смятаха за член на ЦК.
В. Коларов: Занимавал ли се е ЦК с въпроса за експроприациите, защото се предприемат, кой е вземал решение и с каква политическа идея.
Ст. Димитров: Решенията за ексовете се вземаха от Военния център. Липсваха средства. Имаше и политическо значение, защото с ексовете се компрометираше властта. Но знаяха се и отрицателните последици, за това се забраняваха без решение на ЦК. Станали са всичко три екса.
Коларов: Считаше ли ЦК решенията на ИККИ за задължителни за себе си. Съобрази ли се с решенията против терористическите действия?
Димитров: Разбира се, че считахме решенията на ИККИ задължителни. Не само Цанковата власт се готвеше да ни удари – беше желание това и на лявата буржоазия, която смяташе, че края на Цанков приближава, но преди да си отиде, той трябваше да свърши с комунистическата опасност. Ляпчев е казал: “Дадохме 200 000 души във войната – за да се спаси България, трябва да се дадат още 20 000 комунисти. Това е било и убеждението и на левите партии. Жената на Малинов в един разговор с наш човек е казала: “Да не мислите, че Малинов ще ви постели?”
К. Лазаров(21): Имаше ли нареждане на ИККИ против ексовете и терористическите актове?
Коларов: Никога ИККИ не е давал съгласието си за ексове.
Ст. Димитров: Изрични нареждания не е имало. Имаше напомване за опасностите от ексовете и терористическите актове.
К. Лазаров: Когато ЦК не се съобрази с тия писма, други усилия в тоя смисъл правени ли са?
Коларов: ЦК отговаряше: Ние сме съгласни с вас.
Димитров: В тия писма, писани от др. Коларов, се казваше, че Партията трябва да издигне политически лозунги за сваляне на Цанков и пр. В това време във Военната организация се получиха съобщения, че в Москва става въпрос да се снеме курса на въоръженото въстание. Ив. Манев обвиняваше Москва за това, че не ще има въстание. Основната грешка беше, че когато се препоръчваше тая нова тактика, говореше се и за курса на в[ъоръжено] в[ъстание]. Яви се естествено, конфузия.
Луканов: Не се ли казваше в решенията на ИККИ да не се въстава?
Ст. Димитров: Решенията на ИККИ се получиха през февруари. Но и тогава във Виена имаше разногласия: едни другари казваха, че то трябва да се тълкува като сменение на курса на в[ъоръжено] в[ъстание], други поддържаха противното.
При това положение ЦК възприе пътя на политическото маневриране, но едновременно и курса на близко въоръжено въстание. Правителството се възползва от настъпилото положение, че буржоазията се сплоти около него. За нас останаха два изхода: да приемем удара на правителството и да отговорим с атентати, или разбирайки невъзможността да излезем на глава на тая почва, да отстъпим, като се помъчим да спасим повече хора от нашия апарат чрез прехвърляне зад граница, та да се свием за известно време и да намалим по такъв начин жертвите; правителството във втория случай щеше да се измори повече, щяхме да можем след това да се подготвим по-добре за бъдеща борба.
Г. Михайлов: Какви искания поставихте на левицата в заседанията на Съюзния съвет на З[емеделския] с[ъюз]?
Ст. Димитров: Задачата на левицата беше да вземе надмощие в Съюзния съвет; делегатите да бъдат левичари и центристи, в ръководството да се изберат също левичари и от центъра; трябваше да вземат отношение и към левия блок.
Убийството на прокурора Димчев трябваше да стане като първи акт на централната терористическа група, налагаше се да се удари не голямо политическо лице, за да се сондира почвата, да се види как ще се отговори и съобразно с това да се решава за бъдеще. Убийството на детектива Кузинчев(22) се наложи по необходимост, защото той предаде Гюлеметов(23) и др. С решението за убийството на Ник. Милев се искаше да се удари по-силно правителството и македонствующите и да се види пак как ще действува тая тактика. Но убийството не се схвана като отговор за убийството на Вълчо Иванов. След това трябваше да се види, че правителството има на тая почва повече възможност да действува и да извършва убийства.
Приближаваме към атентата. Военната организация намери клисаря в черквата “Св. Крал” и сметна, че там може да се складират взривни материали. Другарите огледаха черквата и намериха, че в нея може да се извърши атентат. К. Янков и Ив. Минков(24) разискваха тоя въпрос и сметнали, че може да стане един атентат, като се съберат правителствени хора и с един удар да се унищожат. Трябваше да съобщят и на мен като представител на ЦК. Понеже тогава станаха разкрития на много места в провинцията и правителството бе влязло в дирите на К. Янков смяташе, че когато ръководните хора на Обществ[ената] безопасност изчезнат, ще има достатъчно време ние да си отдъхнем. Атентатът ще има и политическо значение – Царят ще бъде принуден да състави ново правителство от лявата буржоазия. Аз възразих, че такъв атентат може да бъде едно отлично начало на едно наше въоръжено въстание, но като изолиран акт ще предизвика един погром на движението. Отговориха ми, че наистина ще има да арестуват комунисти, които са известни на полицията, но ползата ще бъде по-голяма. В бюрото на ЦК Ив. Манев посочи, че след един такъв атентат Сърбия ще се намеси под претекст, че в България няма власт. Поради това той не се съгласи, но казахме, че се подготви атентата технически и да се има пред вид при въстанието. Моето предложение беше, че, понеже се касае за твърде голяма акция, да поискаме преди всичко съгласие от горе. К. Янков настоя да се бърза с решението, защото подготовката изисква време. Работата не е лесна, трябва да се намери лице, което трябва да бъде убито. Остана мнението, че атентата няма да се прави.
Когато аз тръгнах за насам К. Янков ми напомни да питам горе за атентата. В Югославия аз поисках да сондирам емигрантите. На Гавр. Генов казах, че готвим нещо голямо. Разбрах, че другарите гледат съчувствено на тая идея, понеже искат да се отговори на убийствата. Във Виена можах да съобщя само на Г. Димитров. Той каза, че трябва да помисли и след няколко дена отговори, че наистина едно такова събитие може да предизвика намесата на сърбите и затова не бива да стане.
Г. Димитров: Казах, че може да стане само във връзка с едно въстание.
Ст. Димитров: Това мнение съобщих в София. Пропуснах да кажа, че когато излязох от България на прощаване с Ив. Минков му заявих пред вид започналите репресалии: тия хора могат да се сандардисат само с един такъв атентат и затова моето мнение е той да стане, ако продължат репресалиите усилено.
Ив. Генчев(25): От горе бе съобщено, че са решително против – това съобщение е получено в София. Това се разбира от едно писмо на Яко Доросиев(26).
Ст. Димитров: Убийството на В. Иванов ме накара да смятам, че правителството е вече почнало. От Виена писах в София, че трябва да се открият палачите и тия които произнасят смъртните присъди и тъкмо тях да засегнем с терора си, за да се уплашат и престанат. Когато дойдох тук, съобщих на В. Коларов за атентата и че за него се иска мнението на ИККИ. Той запита сигурно ли е, че взрива ще избухне.
Коларов: Аз казах две неща: не сме сигурни, че технически атентата ще постигне своята цел, но сигурни сме, че той ще предизвика страшни репресии срещу нас.
Ст. Димитров: Когато тук научих, че на погребението на В. Иванов имало само около 200 души, у мен настана отчаяние – на какво въстание ще водим масите, когато не можем да ги изведем на едно погребение за тъй любим човек. Така буквално писах на Янков. Сега научих, че Ив. Манев и Искров били против атентата, но К. Янков не искал да ги слуша. Атентатът стана. При положението след февруари, Партията не можа да намери изход в едно отстъпление и в оттегляне на нашите хора. Така се дойде неизбежно до атентата.
Коларов: След македонските събития получи ли ЦК предложение от тук К. Янков да излезе зад граница?
Ст. Димитров: Това не мога да си спомня. Но аз правих предложение да дойде той тук вместо аз.
Коларов: Получи ли се едно такова искание: ЦК да каже кой го представлява, кой има право да говори от негово име и да третира политически въпроси. Защото тук по военна линия се получиха писма, в които се третират политически въпроси, полемизира се срещу Федерацията, срещу ИККИ по препоръчаната от тях политическа линия. Направи се упрек, че ЦК трябва да определи лице, което да третира политически въпроси и да запрети на отделни свои членове да вършат това.
Ст. Димитров: Тук намерих писмо от Ив. Манев, с което оправдава Коста, защото той отговарял на частни политически писма на Боян. Напоследък дойде и нареждане по военна линия К. Янков да направи и политически доклад.
Коларов: К. Янков е водил политическа полемика.
Г. Димитров: К. Янков не отговори на Боян, но писа до своите хора във Виена и полемизира срещу определената политическа линия. Ние трябваше да питаме, какво е вашето мнение, съвпада ли с това на К. Янков.
Коларов: Имаше искане за К. Янков да напусне и дойде тук.
Ив. Генчев: Това искане е получено.
Д. Златарев: Да, получено е.
Коларов: Нареждането е: ЦК да си назначи заместници и да мине зад граница.
Луканов: Имаше ли спорове между политическото и военно ръководство?
Ст. Димитров: Назначихме политически представители при военни области, за да има единство.
Арг. Димитров: Какво беше отношението към четите на Грудов(27) и М. Ганев(28)?
Ст. Димитров: Връзките с четите бяха съвсем слаби.
Коларов: ЦК организира ли чети? Какво е отношението на ЦК по нахлуването на някои чети от Сърбия? Знаеше ли за нападението на Годеч и когато стана то, какво беше решението на ЦК?
Ст. Димитров: Четата в Брацигово беше образувана по наше нареждане. Вземането четата на М. Ганев стана също по наше нареждане; също и пращането на Т. Грудов в четата на Г. Янчев като политически ръководител. Кискинов(29) сам образува четата си. За нахлуването от Сърбия не мога да отговоря, защото тогава аз бях вече тук.
Коларов: Знаеше ли ЦК, че по военна линия има нареждания да се организират нападения.
Гавр. Генов: По военна линия имаше инструкция за образуване на четите през 1924 год. и друга инструкция от 1925 год. за дейността на четите. Знаеше ли ЦК за тия инструкции?
Ст. Димитров: Не знаехме нищо. Решихме през зимата четите да се разформируват и минат зад граница. Създадоха се само организационни тройки, които да обиколят групите. От тяхната дейност имаше добри резултати – в Шумен, Варна и др. Всяка тройка имаше политически ръководител. Това беше през есента на 1924 год.
Коларов: През март 1924 год. в София имаше един делегат на КИ, който представи доклад и в него препоръчваше четите – беше напълно съгласен с ЦК. Имаше и други руски другар, доста авторитетен, който също препоръчваше четите. При тоя конфликт внесох въпроса в компетентните уреждания и тук се получи решение: никакви четнически движения – не в горите, а в градовете е местото ни. Това решение бе взето и съобщено в София.
Ст. Димитров: Когато докладвах на тоя другар той запита: съществува ли партизанско движение в страната. Тогава още нямаше чети през март 1924 год. Другарят разказа историята на четническото движение в Русия и заяви, че четите при царящото затишие могат да действуват и да бъдат полезни за раздвижване на масите. Тогава ЦК се съгласи с него, че четите могат да се използват. Но не ЦК ги състави, а те сами се образуваха и ние само се намесихме, за да ги овладеем. Когато решението тук е взето, чети вече съществуваха.
Коларов: В писмото ми се казваше: нямаше нужда от чети, а от Васил-Левскиевци – от хора, които ще ходят и ще организират наши групи. От Виена получихме отговор, че са напълно съгласни с това.
Г. Димитров: Решението на Федерацията бе ясно: Партията не образува чети, а съществующите се стреми да ги превърне в организационни за подържане връзки, разнасяне на литература и др.
Г. Михайлов: Има ли решение на ЦК да се разформироват четите и всички хора в тях да минат в организационни тройки.
Ст. Димитров: Решението бе здравите елементи от четите да минат в тройките, а останалите – зад граница.
Г. Димитров: По случай Годечкото нападение Федерацията запита в Югославия, какво се мисли с това нападение, кой го е организирал. Изтъкнахме голямата пакост, която се прави. Гавр. Генов отговори, че имат инструкции от София за подобни действия.
Г. Генов: Аз ще отговоря.
В. Коларов: По Годечкото нападение Задграничното представителство отрече участието на Партията в него и направи съвършено основателно това, защото знаеше точната линия, която бе дадена против четническите нападения. Но К. Янков защити това нападение.
Арг. Димитров: Пращаните от Русия другари от къде получаваха инструкции.
Г. Димитров:
В. Коларов: Те получаваха тук само квалификация от своите началници, а в България се поставяха в разположение на Партията.
Луканов: Каза се, че след 1 май работничеството излязло на първа линия, но не се успяло да бъде раздвижено. След 1 май движението се засили, но Военната организация става повече от политическата. Не се ли постави в ЦК въпроса за съотношенията между двете организации – че това представлява сериозна опасност.
Ст. Димитров: Тоя въпрос се постави. Политическата организация нарасна на 7000 и военната стигна също 7000.
Луканов: Не се касае до количеството, а до активитета.
Ст. Димитров: При наличността на революционно положение тук нямаше опасност. Подобен анализ не сме правили.
(Дава се отдих)
След отдиха.
Гавр. Генов: (Докладва за емиграцията и дейността в V военна област.) Нашето участие във въстанието и неговата подготовка ще оставя за после. Другарите не знаят много факти и в много упрекват ЦК без да знаят самите факти.
Нашето минаване в Югославия – тук минаха предимно селски маси. Градските се предадоха в голямата си част и бидоха избити. Разбира се имаше разочарование и скръб за многото жертви, които даде движението. Това обърна тази маса от 500 человека в една страшно разярена тълпа и от това се възползваха ония другари, които бяха против въстанието. Те поведоха борба против ръководството и Партията. Беше много трудно да се разгледа въпроса, защото изгубихме въстанието. Във всеки случай ние по-добрите другари – няколко верни на Партията – се ориентирахме веднага и почна борба срещу тези, които искаха ликвидирането на Партията.
Недоволните искаха да се наказват всички по-раншни ръководители. Трябва да ви кажа, че въпреки, че идваха от страната лоши ужасни известия, около нас, когато минахме в офанзива, се групира една голяма част от емиграцията против ликвидаторите. В емиграцията се очертаха левичари и десничари.
Първите имаха голямо надмощие, но в последствие те всеки ден намаляваха, до като след месец-два те изчезнаха, за да се появят пак през времето на кризата в Партията. Начело бяха Пастармаджиев(30) и някои интелигенти, адвокати повечето от тях заможни и богати. Те казваха защо Партията не е взела властта през септември 1918 год., и през стачката [през] 1920 год. Защо Партията не се вдигнала на 9 юли и защо сме се вдигнали през септември 1923 год. Те осъждаха Септемврийското въстание.
В няколко конференции ние изяснихме всички въпроси и знаехме становище, което се взе после и от ИККИ.
В емиграцията спорните въпроси се изгладиха много бърже, защото повечето от емигрантите бяха партийни членове, дисциплинирани и защищаваха Септемврийското въстание, защото то беше тяхно собствено дело. Въстанието се наложи от самата маса.
Недоволните искаха да се издирят отговорните за пропадането на въстанието и да се накажат. Ние също бяхме съгласни за това. Трябваше да почнем от нашите окръзи. Но понеже повечето бяха дезертъори, те не искаха да се повдигат тия въпроси за нашия край, а да се издирят отговорните само от ЦК и от другите краища. Тук те бяха изобличени и за всички стана ясно, че те преди всичко трябва да бъдат избесени, да се почне най-първо от тях. Разправям това, за да се види как действуваха нашите “левичари”.
Не бяха се минали още 10 дни от въстанието и ние изпратихме хора във вътрешността, за да занесат отвореното писмо, но нашите “левичари” не бяха доволни. След конференцията във Виена на нас ни се възложи да организираме Врачански и Видински окръзи. Аз събрах всички левичари и десничари и им предложих да се върнат в България за нелегална работа. Всички левичари отказаха – Пастармаджиев, Ликов(31) и пр., а “десничарите” приеха и заминаха на работа в страната.
Няма да говоря какво сме свършили като партийна организация. (Конференцията иска да се спре на този въпрос.) Ние след като си уяснихме спорните въпроси в Партията решихме да се организираме. Решихме това, тия които останаха верни на откритото писмо и становището на ИККИ. Тези десетина другари образуваха Общия комитет. Те не бяха избрани, а посочени от мен. Левичарите се противопоставиха и свикахме една конференция, в която те отстъпиха от своето становище и казаха, че и те застават на партийното становище. Но щом поискахме да ги върнем в България те пак станаха левичари. Образувахме Емигрантска партийна организация по околии с петорки и централна ръководна ядка. Там поставихме наново въпросите спорни в Партията. Това стана и след като имахме становището на ИККИ, като с резолюции одобрихме това становище. Правеха се събрания по околии и се разглеждаха въпросите, които възникваха в Партията. Всички въпроси се разглеждаха в ядките и централната ядка. Партийните членове се движеха около 300-500 члена и когато през пролетта трябваше да се пращат вътре хора за нелегална работа, явиха се много доброволци и то по-главно от бивши ръководители, нещо, което самият мен изненада. Ние поставихме въпроса за четите. В нашата организация той се разглеждаше и ние имахме отрицателно становище. След като се върнах от Виена това становище се възприе от цялата емиграция. Ние застанахме против четите. Този въпрос се повдигна от левичарите и така започна да се разглежда. Другарите от Видин и Тракия се съгласиха, че не трябва да има чети. Но решихме, че трябва да има нелегални другари, най-много по трима, които обикалят и да организират нашите партийни другари. За това всички другари получиха инструкции, които аз получих от Виена. Всички тези инструкции в последствие се измениха и от тогава ние завързахме спор с К. Янков. Първият спор беше, че аз не исках Янков да бъде назначен за военен ръководител. Но Георги отговори, че: първо друг няма и второ, че той е амбициозен и може да разцепи Партията.
Д. Златарев: Защо не си бил съгласен с назначението на К. Янков?
Гавр. Генов: По мои лични съображения. За мен стана ясно, че най-нещастния и най-негодния организатор е К. Янков. Против неговото участие в ЦК не съм говорил. Човек, който вярва всякога и който забравя това, което е казал преди пет минути. Докато го арестуваха през септември той не изработи никакъв план. Човек, който само говори, но не е годен за никаква положителна работа. Ние настоявахме за съвсем друга форма на организация, която се разраства в шесторки, чети и дружини или ще се разруши от бездействие или ще се провали. Ние водехме спор с писма, в който много сме се обиждали. К. Янков ми пишеше, че това е нареждане на ЦК и, че трябва да се подчиним. Ние изпратихме другари във вътрешността въпреки, че вярвахме, че ще се провалят. Вторият спор беше по четите. Ив. Атанасов ми пише, че е получил нареждане да образува боева чета, която да нарасне до 300 души. Аз изпратих Зафир да каже на Атанасов, че не трябва да се образуват в нашия окръг чети. Така и стана. В нашите окръзи не се образуваха чети. Когато дружбашите минаха – 4 души – в нашия край почнаха да правят золуми, ние решихме да ги изтрепим. Ние казахме, че ще смятаме всяка чета в нашия край за провокаторска и че ще я изтребим. Ние писахме, че никога с чети не може да се почне революция, защото тя трябва да почне от градовете, а не от горите.
Така стана и ние не образувахме чети. Във всяка околия имаше по един организатор, който си взимаше един или два човека, които бяха въоръжени. Денем се криеха, а нощем си вършеха работата. Назначаваха първо шестари и после с тях образуваха шесторките. Събранията с шестарите се правеха вън от селата. Първият въпрос, който те разглеждаха беше Септемврийското въстание и 9 юни. Другарите от вътрешността напълно възприеха становището на ИККИ по 9 юни и септември. Политическата работа я вършеха военните организатори – аномалия, която в първо време не можеше да се избегне. Имах нареждане за въстание за през есента, по което имахме конфликт – даже другари от Видин казаха, че не признават никаква Военна организация и не искат никакво въстание през есента. Тези нареждания аз получих през юли и август. На 1, 2 и 3 ние имахме конференция, на която казахме, че хората трябва да стоят вътре и да чакат нареждане. После от София аз получих нареждане хората да напуснат страната и аз ги повиках всички. Повдигна се въпроса за експроприациите.
Пари партийната организация не получаваше редовно. Пари нямахме никак и ако бяхме останали на онзи бюджет беше невъзможно. Във Виенския център става нещо невъзможно, което спъва нашата работа и което е за осъждане. Понеже не можах да чакам инструкции от София, аз със съветите на политическото ръководство на емиграцията смятах, че ексовете са опасни за Партията и решихме такива да не стават. Ние бяхме решително против тях. Повдигна се между нашите другари и въпроса за нападенията от вън. Той се повдигна от дружбашите. Исках да ги отклоня. Дойде др. Ив. Манев от София. Той поиска да ги отклони. Но те казаха, че ще действуват. Той каза, че нито те, нито той може да разрешава този въпрос, но че той ще го внесе в общия Софийски комитет. С това се стремяхме да мине време и да дойде есента. В София аз казах подробно плановете на дружбашите и исках от там да ми кажат какво поведение да държим спрямо тях. К. Янков ми каза, че от тях ще има полза ако разбира се не ни се влоши положението в Югославия като база. Ние бяхме против и след няколко нападения на дружбашите ние ги предупредихме, че ще се борим с оръжие против тях. Дойдоха стрелченската, тракийската чети и др. и този въпрос взе да разрешава своето влияние всред емиграцията и се създаде едно четническо настроение, което доби надмощие. Започна да се води усилена агитация за четите. Дадох на дружбашите пет души, но не партийни хора за Годечкото нападение и то с условие за друго нападение да не търсят нищо от нас. Годечкото нападение стана по поръка само на Пашич. Нашите другари извършват всичко, а дружбашите избягват веднага. После в комитета стана спор и в болшинството го осъдихме като грешка, а в София го одобриха. Също стана и с албанското нападение. Ние се стремяхме всички други нападения да ги предотвратим и осуетим. Някои другари смятаха, че тези нападения сме ги ние организирали, когато ние бяхме против, както се борехме решително и срещу интервенцията. Те назначаваха окр[ъжните] управители, окол[ийски] началници и пристави, даже искаха такива и от нас. И когато ние отказахме и се борехме открито от името на БКП, те ни клеветяха на полицията.
Заседанието се вдига за 1. VІІІ. 1925 г., 10 ч. сутр.
Председ[ател]: Г. Димитров
Секрет[ар]: Ник. Кофарджиев(32)

Протокол № 5
1 август 1925 г.
Д. Златарев: […] По македонския въпрос Соф[ийската] организация мисли, че се твърде много избърза с публикуването на манифеста от 6 май на ВМРО. Процесът на олевяването в емигрантските организации и тоя във ВМРО не бе завършен, а възможността за това трябваше непременно да се даде. Трябваше да се предвиди, че след публикуването на манифеста Цанков на всяка цена щеше да се справи и с това движение, което и стана.
Аз съм във ВО от м. ноември 1924 г. Повика ме др. К. Янков и ми каза, че трябва да се заема с въоръжаването на София. Той ми каза, че се приближаваме към въоръжено въстание и че всичко трябва да бъде готово до 1 април 1925 год. Претърсихме много манастири, прегледахме и гробницата на Елеонора(33), където ни се каза, че има оръжие, но такова не намерихме. После открихме един склад с няколко хиляди пушки със затворите си, обаче необходимо беше да убием хора, за да ги вземем, при това трябваше да ги пренасяме, което поради ред причини бе много трудно. Съвещавахме се с един руски другар и решихме да си ги оставим на местото, като ги имаме предвид в първия момент на една решителна борба. Вземахме 10 картечници, а от вън получихме само 160 кгр. взрив. Такъв ние намерихме и вземахме още 400 кгр. Това оръжие си остава неоткрито от противника, освен една част от старото налично оръжие преди септември. Казваше се, че и от вън трябва да получим поне един минимум от оръжие, обаче това не стана. Най-голяма нужда имахме от пистолети, за да въоръжим хора, които изпращахме на много опасна работа. Намерихме и вземахме 100 такива, а залъгваха ни, че ще ни бъдат изпратени от вън 400. Този въпрос си остава открит и сега.
По въпроса за четническото движение аз моля др. Бакалов да преведе следния пасаж от статията на Ленин по партизанските действия: (Бакалов чете).
Д. Златарев: Независимо от това в последното решение на ИККИ се казва, че четите ще трябва да съществуват в процеса на подготовката на едно въоръжено въстание: (цитира пак Ленин …)
И аз съм съгласен с това защото ние излязохме от едно въстание и усилено се готвехме за друго. Затова трябваше – и ние ги форсирахме. Най-напред се появиха разбойнически чети, които вземаха пари и ги раздаваха на бедното население. Такава беше четата на Г. Янчев и тая на М. Ганев. Партията си постави за задача и ги овладя, като им прати политически ръководители. Има чети създадени и от партията. Със своите действия те твърде много смутиха противника. Когато решиха унищожението им чрез Герилата, се реши запасяването на четите с хранителни и др. припаси, за да се избегне преследването на легалните другари по селата и да не става нужда да влизат в селата и бъдат преследвани заради хляб. Нарежданията на ВО бяха четите в никой случай да не се увеличават, а нелегалните другари да си остават на работа в градовете. Аз мисля, че четите биха изиграли голяма роля и в самото въстание. Те можеха да мобилизират населението и под знамето на въоръженото въстание – го поведат към града. Такъв смисъл ВО влагаше в четническото движение.
Ст. Димитров: Факт е, че в съприкосновение с четите, преследващите ги войски се разлагаха, а успехи противникът срещу тях не можеше да отбележи особени. Обаче след атентата унищожението им му се отдаде, защото беше създадена атмосфера на уплаха в масите и на вяра и сплотеност в силата на буржоазията.
Д. Златарев: Аз мисля, че биха били много полезни четите и след атентата, когато можеха да подберат всички подготвени другари и минат зад граница заедно с тях.
Няколко думи и за терора. Пръв др. Каравасилев(34), заедно с Бижо Бакалов(35) се заеха да образуват една терористическа шесторка, със задача да убият Ив. Михайлов, Протогеров и др. Бижо пропадна и го заместих аз. По-късно бе арестуван и убит и Каравасилев. Аз влязох във връзка с шест души, дадохме им всичко и в продължение на два месеца се готвехме и разузнавахме. През това време двамата избягаха. Чувствуваше се нуждата и от наказание на наши другари – дезертьори и предатели. Ние работехме в това направление с Петър Абаджиев(36). Убийството на др. Вълчо Иванов дойде като гръм върху масите. Пред нас се постави за разрешение въпроса за убийството на Ник. Милев. Щастие е, че на втория ден ни се отдаде да го убием. Това се посрещна от масите с голям ентусиазъм и въодушевление. На мене др. Яко Доросиев ми каза след това убийство, че ме избивало на анархизъм. Ив. Манев е казал също на К. Янков, че това е явна провокация, обаче след като сам е констатирал одобрението му от масата се коригира. Първата жертва на нашия терор, обаче, бе прокурора Димчев. Убихме го защото беше ужасно много затегнал режима в Центр[алния] затвор. Неговото убийство също се посрещна с голямо одобрение и с особено облекчение всред затворниците. Опити да избиваме по-големи хора не правихме. Убихме и детектива Кузинчев, който направи провалата в Пловдивската област и можал беше да проникне в някои наши работи. Убихме го преди да може да каже нещо. За него искахме да се пише в “Р[аботнически] в[естник]” защо е убит, но после по военна линия съобщихме това. То също се посрещна с одобрение. Аз мисля, че партията не можеше да не прегърне тоя терор, защото имаше опасност той да вземе неорганизиран характер. Един младеж напр. на своя глава уби един агент и един стражар. Не може да се мисли, че да убиваш хора е спорт. Ние действувахме с пълното съзнание, че това е необходимо за движението. Зачестиха убийствата на наши хора, усили се терора, готвеха Вартоломеева нощ и всички мислехме, че трябва да им се отговори, макар да не се самооблащавахме, че на всяко убийство на наш другар ще можем да им отговорим с такова. Тия убийства се решаваха от една ЧЕКА, създадена от ЦК в състав: Яко Доросиев, Ив. Минков и един представител на Младежката организация.
Ст. Димитров: Да тая ЧЕКА биде създадена от ЦК след септември 1924 год.
Д. Златарев: Нуждата от пари се чувствуваше много. Въоръжавахме се усилено, а това струваше огромни суми - разузнавателната ни служба също струваше пари. Прехвърляне оръжие, квартири и пр. – също. Това ни застави да търсим пари. Проучихме и решихме да оберем митницата. Това е истинска радост за всички ни. Тя отстои само на 500 крачки до Общ[ествената] безопасност и близо до полиц[ейския] у[частъ]к и все пак излезе сполучливо. Парите предадохме веднага на партията. Противникът се вбеси. Извършиха се ексове в Каяли, Казълагач и Павликени на гербови марки, които донесоха на партията около 5 мил[иона] лв. Излезли успешни тия екси подигнаха духът на масите. Проявления от тоя род издигнаха партията в очите на народа като истинска революционна сила. И наистина, ако ние бяхме блъскали по-здраво и в синдикалното и политическо партийно движение, бихме били отлично.
Вървейки по тоя път, подготовката ни за въстание не можеше да остане тайна за противника. В последните месеци на 1924 год. той бе в усилено разузнаване, а в началото на 1925 год. той се готвеше да ни удари още по-страшно. Русев заяви, че до края на м. февруари, властта ще се справи с Ком[унистическата] партия и четническото движение. Успяха да направят ред разкрития, терора и убийствата се засилваха неимоверно. Партията отиваше към въоръжено сблъскване и никакъв завой не беше възможен. Работата ни в синдикалното движение куцаше главно заради това, че всички почти негови дейци бяха на служба при ВО и нямаха никак възможност да работят в това направление. От нашия съюз напр. (Съюза на банковите и търгов[ските] служащи) бяха взети 5–6 най-добри негови дейци. Това беше навсякъде. Най-голямо внимание се обърна на ВО и тя наистина се изгради като един мощен военен апарат. Увлякоха се в наша услуга маса хора с видно обществено положение. Ние увлякохме к[оманди]ра на 6 дружина, дружбашите също имаха своите връзки, с оръжие се бяхме вече горе–доле снабдили. А това положение не можеше да продължава вечно. При това Единния фронт беше вече мощен фактор. Вървейки по тоя път, ние непременно трябваше да отидем до въстанието или да се сдадем на побеснелия вече от страха си противник.

Протокол № 6
3 август 1925 г.
(Продължение)
Д. Златарев: През 1925 год. тя се готвеше да го овладее и подчини на целите на ВО. През зимата не действуваха четите по заповед на партията, за да се проявят през април, когато очаквахме въстание.
Тероризмът беше средство срещу правителствения терор. Но тая дейност партийното ръководство държеше здраво и не се подаваше на сантиментализъм. Партията взема решение да се убие един партиен член – Папунчев, за гдето в пиянство правел разкрития.
Лявата буржоазия беше високо заговорила, че Цанковото правителство трябва да си иде, защото не може да се справи с кризиса. Тогава се заговори и за готвения Жеков преврат. По отношение ЗС – подпомагаме чрез левицата центъра, за да измести левицата. През февруари – края се получи съобщение от ИККИ, че въоръженото въстание ще трябва да се отложи за есента. Тъй го предаде К. Янков. Почнахме да издигаме лозунги: “Дайте амнистия”, “Долу ЗЗД”. Военният център след “Русалка” прати специален позив и го разпрати до около 500 офицери, с който обясняваше, че БКП не се бори в тоя момент за своя власт, а за сваляне на Цанков и е готова да се върне към легален живот, ако и се даде възможност за това. Решихме да напишем по стените лозунга: “Има ЗЗД, има нелегална борба” и пр. Но фашизма се нахвърли с всичката си ярост срещу партията. Започнаха убийствата на В. Иванов, в Хасково, арестите на Н. Желязков, Гичева(37), разкриха печатница на бул. “Македония” – не можа да се разбере как тя се провали – убиха Страшимиров, провали се един граничен канал, пропадна Хаджимитрев(38), убиха Хар. Стоянов(39), откриха канцеларията на ВО на ул. “Три уши” (хазайнът издава всички, които са идвали там), откриха и “Русалка”, която беше канцелария на ВЦ, а после там се събираха терористите ни. Дошли там Ив. Манев, Яко Доросиев за заседание – излизат, срещат се с М. Фридман(40), когото следели, заграждат ги с 6 детектива, когато наближили квартирата и Яко в невъзможност да избяга се самозастрелва, Фридман бяга наранен, Ив. Манев незабелязан се оттегля. Там се залови оперативната заповед за Врачанския окръг. Ив. Манев имал у себе си 4000 долари, които предал на Т. Павлов(41), защото бил взел морфин. Спасява се от отравянето, но веднага си слага мандата (на 27. ІІІ.). В квартирата заварват Ив. Ценов и Ас. Павлов(42), които не се съпротивлявали. И двамата са издали всичко що са знаели. Стана разстройство на ЦК. На 30. ІІІ. се разкриха и хората ни в армията – к[оманди]ра на 6 дружина. Арестуваха 12 офицери. Пълно разкритие стана в Ст[ара] Загора. Издателството е от Чирпанския окол[ийски] военен ръководител, а после и окръжния издава всички. На 10 април Т. Димитров(43) със 700 000 лв. МОПР-овски бива заловен. Всички тия разкрития, широко надувани от буржоазната преса създадоха особена атмосфера. Т. Димитров отдавна беше под наблюдение. С неговото пропадане Политическата организация остана без връзки. Най-сериозни причини за разкритията са – масовият характер на конспирацията ни – през 17 месеца. А през това време и противникът създаваше своя опит. Той провокатори не успя да прокара в нашите редове, но всичко е узнал от издателства, правени от битите. И десничарите в своята критика, като агитираха против членовете на ЦК ги издаваха. Тъй В. Мулетаров говореше против Ив. Манев и Т. Павлов, който клеветеше, че били провокатори.
Лявата буржоазия поради тия разкрития снимаше своя тон против Цанков, като повярва, че Цанков ще се справи с КП. КП вече никак не се проявяваше. Нямаше нито легален, нито нелегален печат. По време на тия разкрития царят беше дал мандат на Цанков да образува кабинет с база ЗС, начело с десничарите. Нашият ВЦ внуши на центъра в ЗС да допусне тая промяна – преднина на десничарите. Ц. Бакалов(44) и Омарчевски ходиха при Малинов да влезе и той в кабинета. Той отказал. Казал, че сега не е време, когато Цанков се е заел и ще унищожи КП. Тогава те отидоха при нац[ионал] либералите и Народно единство. Ц. Бакалов заявяваше, че след промяната той ще бъде за Единния фронт, а П. Янев държеше, че и тогава ще бъдат за самостоятелно действие. Нац[ионал] либералите се съгласили на 3 нац[ионал] либ[ерали], 3 землед[елци] и 3 жековисти. Жеков приготви и листата. Това е ставало около 26 март. Поради разкритията царят вече не викаше Жеков – чакаше да се свърши с КП.
Земледелците оставиха на царя 15 дневен срок за приемане на тия условия и заявиха, че след тоя срок ще предложат други условия. Всички тия работи се вършеха под наше внушение. Става нападението на царя и убийството на генерал Георгиев(45). В камарата Цанков апелира вече към Бога – няма закани. Жеков е повикан на 15 в двореца. На 16 стана атентата и тури край на тоя ход. Нападението на царя не е наше дело. Даже там падна един човек, който ни услужваше. На царя са съобщили, че нападението не е от комунисти, които искат само смяната на цанковото правителство, но че убийството на генерал Георгиев е убит от тях за протест против хвърляне от Обществ[ената] безопасност на задържани комунисти. Политически център на партията вече фактически нямаше. Т. Павлов, който заместваше Яко и Ив. Манев, беше безпомощен, без връзки. В синдикалното движение имаше пълно затишие. ВО понесе чувствителни удари в центъра. Духът на партията отслабна. Сложи се убеждението, че има предателство от ЦК, защото много разкрития станаха. Това действува за отслабване духът и на арестуваните та те лесно се подаваха на насилията и издаваха. В отговор на това решихме да вдигнем мостове и железници, за да сплашим противника. Този път беше останал, или другия, който препоръчваха десничарите, а именно да бягат ръководителите зад граница. Но второто би било гибелно, защото масата щеше да остане и тя щеше да бъде изложена, а водачите си тя щеше да смята за дезертьори. Такава позорна капитулация, когато беше увлечен маса свят в революционна работа би изложила престижа на КП пред масите. Затова издадохме декларация, че КП ще действува легално, ако махнат ЗЗД, а в същото време се реши да се усили четническото движение и да се извърши атентата. Решението на ИККИ да се мине към масови политически борби бе невъзможно да се приложи при тия условия. Като говорим за решаване да се смята, че решава ВО. Павлов се присъедини към К. Янков. К. Янков не се съгласи тогаз да се привлекат предложените заместници на излезлите трима членове на ЦК. Между предложените заместници бяха Ив. Пашов(46) и някои други като него.
Никога не се е вярвало, че с открита борба можем да вземем София. И за това у мнозина се сложи надеждата и убеждението да се улесни вземането на София с атентати. Внесохме взрив в “Св. Крал”. Аз предложих идеята за атентата във връзка с въоръженото въстание. Но като се сне курса на въстанието и се разкриха много работи – дойде се до идеята за атентат и без въоръжено въстание. През януари военният представител в чеката е бил за атентата. Партийният против, а младежкият се колебаел. По-късно към военния се присъединил и младежкия. Всичко това става след дълги спорове. Пренесен в ЦК въпроса преди удара на “Русалка”, Ив. Манев, който не беше против убийствата се произнесе против атентата, защото много невинни жертви щял да вземе, обаче след “Русалка” се съгласява. Давайки си оставката той казал на Т. Павлов: Да стане атентата. Т. Павлов не е знаял за атентата до тоя момент. Съгласява се и той за атентата. Аргументи – няма друг изход при големите вече разкрития. Това беше няколко дни след 26 март. Значи имаше болшинство – Ст. Димитров беше заявил още през януари, че е за атентата. За него бяха: Янков, Павлов, Ив. Манев и делегата на младежите в чеката. Против беше само П. Искров. К. Янков не съобщи нищо за Коларов и Г. Димитров. К. Янков, че въоръжено въстание не можем да правим в тоя момент, знаейки конвенцията с Румъния и Югославия. Подбирахме лице, което може да събере само сговористи. Такова се намери – генерал Георгиев, който бил член и на комисията, която е решавала убийствата на наши другари. При убийството на генерал Георгиев, Ив. Манев съобщил, че той и П. Искров са против атентата.
Клисарят не можахме веднага да преведем защото канала беше пропаднал. Разкриването му иде от Даскалов, който издава и П. Абаджиев и младежката ядка. Клисарят беше през легалното време член на КП и синдикален член. Дадохме му 11 хил[яди] лв. и обещание да дойде в Русия, гдето той искаше да стане чекист. Той не знаеше до край размера на готвения атентат. Жертвите са 240. Деца 2–3, жени 8, двама–трима от лявата опозиция. Всички останали са сговористи. И без атентата се очакваше общо претърсване. Дейците не бяха добре законспирирани с документи. М. Фридман беше заловен на другия ден след атентата. Против вземането на работа във ВО на Фридман бях и аз, но К. Янков се колебаеше, гледайки, че той вършеше работа. Той беше организирал финансиите – предаде и банкерите. Той издава скривалищата на Коста и Минков, които само той знаеше. Блокираха се едновременно скривалищата на Янков и Минков. К. Янков бе от 11 ½ до 10 ½ в[ечерта] обсаден. Поискал бил да се яви Коджейков(47), за да се предаде, а после и жена си. Повалил е 5 души от нападателите. След изгоряване на къщата, скривалището било разрушено с бомби. Една бомба им разбила черепите. Фридман се предал и Ченгелов(48), когото загради цял ескадрон. На другия ден убиха Касабов(49) във Варна, разкриха автомобила и сумите дадени за него. А всичко това знаеше Фридман. А по автомобила уловиха Разлогов, шофьора, детектива, Ив. Пашов, също за Премянов(50) – убиец на войника при 6 полк е разкрил той. Също разкритието на организацията на ВО. Военният следовател казал, че Марко Фридман е написал 12 листа показания сам. Като се знаеше от масата, че той бил член на ЦК – тя се смути, продължиха се разкритията и признанията. Разкрил е как се получават парите от Виена – всичко това в тайно заседание на съда.
С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм. Фашистите мислеха, че не можем да се мерим с тях. След атентата всички министри в съвета били омърлушени. Само Вълков(51) бил бодър. Искал веднага да се обяви война. След атентата един-два дена беше голяма радост всред другарите. Причини за тоя край на партията: ЦК не беше хомогенен, ръководството бе младо – огъваше се. Цялото ръководство трябваше да бъде близо до страната. Другарите трябваше да бъдат не в Москва и Виена, дето даже вземат втора диня под мишцата – Австрийската партия. Те принадлежат две трети на Интернационала, а една трета на партията. Писма се пишат, но кога събитията изтекат – прави са съветите ни, но идват късно. Виенският център има грешки по въоръжението и по македонския въпрос. До края на 1924 год. имаше обективни условия за в[ъоръжено] в[ъстание], след това се влошава международното положение, но мъчно беше за далеч напредналата в подготовката на в[ъоръженото] в[ъстание] партия да направи завоя. К. Янков, според Ганчо него вини загдето се доверявал на всекиму, но Ив. Ценов е още от легално време на работа в разузнаването, поддържаше връзки с нац[ионал]либералите. Ив. Ценов не предаде предварително, а когато го уловиха. А на всякъде най-добри другари при насилията предаваха. Той пропадна още през януари, когато трябваше да вземе от Ив. Антонов – ренегат план на арестите срещу 50 000 лв. Искаха да го арестува, но избягна. Не можеше навреме да се прехвърли зад граница, макар че беше решено. Взе М. Фридман защото беше левичар и му имаше доверие. Но и във Врачанския окр[ъжен] к[омите]т имаше предатели. Със същото трябва да се мери и за К. Янков. При тия условия не е лесно да се намерят работници. Много незнайни сега са герои, а много известни станаха подлеци.
Настроението беше такова, че атентатът беше неизбежен. Нека пръв вдигне ръка против направеното тоя, който се смята че е безгрешен.
Г. Димитров: Ив. Манев съставил ли е нов ЦК с непознати за властта хора, а старите да излязат зад граница. Как е отговорил К. Янков.
Д. Златарев: Зная, че К. Янков действаше чрез Леже(52) да се снабдят с французки паспорти. Тоя ЦК беше вероятно този, който предложи Т. Павлов и който въпрос каза да се отложи.
Г. Димитров: Какви мерки взехте, за да се запазят ценните дейци като сте знаели, че атентата ще има и тези последствия.
Д. Златарев: Защото всички ръководители бяхме нелегални и щеше да се провали атентата, ако се дадеше нареждане да напуснем страната, не се направи това.
Чехларов: Щом преговорите на дружбашите с Жеков и другите са били под наше внушение, как решихте атентата като знаехте, че Жеков е викан на 15 април.
Д. Златарев: Убедихме се, че царят е безсилен и нерешителен. Него гледахме да не бъде убит, страхувайки се, че ще остане страната безстопанствена и че ще нахлуят съседите.
Р. Леви(53): Не са ли политически мотивите, които са накарали Ив. Манев да напусне ЦК?
Д. Златарев: Ив. Манев след 26 март скъса връзките си с Т. Павлов.
Арг. Димитров: Как констатирахте, че масите в София и провинцията са настроени за атентат.
Д. Златарев: Голяма част от масата в София беше за контраудар на репресиите.
К. Лазаров: Ръководството знаеше ли, че вече от февруари се снема курса за в[ъоръжено] в[ъстание]?
Д. Златарев: Към края на март са получени писмата от ИККИ, Коларов и от федерацията. Писало се е за снемане на в[ъоръжено] в[ъстание], против тероризма, за използване на всички легални възможности. Съобщили му, че сега ЦК е разглеждал тия въпроси, но не искал да ги разисква, а Искров приготвил тезиси и настоявал да се разисква. Но в други партийни кръгове не са се пръскали тия писма.
К. Лазаров: Запитвани ли са от някъде за това, че се готви голямо нещо?
Д. Златарев: Не зная.
Терпешев(54): Към края на март военното ръководство с окръжно казва, че се отменя в[ъоръженото] в[ъстание], а след 15 април да преприемем масов терор, да потърсим четата за уреждане на нападения.
Л. Станев(55): Същото нареждане тогава ни се съобщи от нашия областен – не в[ъоръжено] в[ъстание] и организаторски групи.
Арг. Димитров: На 16 април ми искаше хора за действие, които ще действат, когато ще се дигнат масите. Каза, че е възможно до два – три дни да стане голямо нещо и за това да се прекъсне линията.
Д. Златарев: Всичко това е наредено в окръжното на ВО, което не зная дали е издадено със знанието на ЦК.
Й. Панов: Окр[ъжното] е получавано от ЦК до политическите областни ръководства.
В. Коларов: На 10 април вероятно е писано писмо на К. Янков затуй, че той не е допуснал допълването на ЦК. Поради това се реши да се отзове Янков от ЦК. Тук казаха, че това което той прави е бонапартизъм.
Д. Златарев: К. Янков се противопостави на новия ЦК, защото бил предложен и Хр. Халачев(56), който бил провинен за Септемврийското въстание.
Заседанието се вдига за утре – 9 часа сутринта.
Председател: Г. Генов
Секретар: Ст. Димитров

Протокол № 22
15 август 1925 г., предиобедно заседание
Г. Димитров: Заседаваме вече 16 дни. Изслушани са 14 доклада. Бюрото прави предложение времето по дебатите да се ограничи.
Г. Михайлов: Времето да бъде един час.
В. Коларов: Да се даде думата на П. Абаджиев без ограничение на времето.
Г. Попов: Да не се ограничава времето. Пред нас стоят важни въпроси за разрешение и всеки от нас ще има съзнание да не злоупотребява с времето.
Коларов: Първо да се говори ½ час, а после ¼.
Подложено на гласуване приема се да се говори 1 час първи път и допълнително по ¼.
П. Абаджиев: Др. Златарев е дал подробни обяснения, но аз трябва да кажа, че работите вземаха от начало една посока, а после тръгнаха по погрешен път. За юни и септември не мога да говоря, защото тогава не бях в България.
В началото на 1924 г. постъпих в печатницата на “Р[аботнически] в[естник]”, а след това – през м. ноември поех младежка работа. По-късно ме взеха от там и ми възложиха да образувам терористическа група. Аз се свързах с Минков, а така също говорих и с Яко Доросиев. Другарите ми съобщиха, че трябва да направим нещо за да обезглавим тази хидра Обществ[ената] безопасност, която вземаше най-добрите наши другари.
Първа задача се даде да бъдат убити нач[алника на] Общ[ествената] безопасност Начев и двамата негови помощници. Ние тогава още нямахме група и първо ми предадоха др. Васко. Др. Минков искаше да бъдат убити всичките изведнаж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той. В началото на декември един другар ми каза, че докато не унищожим Пане Бичев(57), ние неможем да направим нищо, понеже той е най-опитния полицай. През това време ме свързаха с двама другари, които трябваше да влязат в терористическата група. По-късно се разбра, че те са вулгарни убийци и те ме предадоха, но понеже не ми знаеха името неможаха да ме заловят. През това време прокурора Димчев се беше проявил и дадоха нареждане да бъде убит. Също мислехме да убием и Начев и на неговото погребение да извършим атентата, та по този начин да обезглавим Общ[ествената] безопасност. Прокурорът Димчев биде убит и аз отидох на погребението му. Там бяха Митрето и Д. Златарев и аз им казах какво готвя, че ще им устроя атентат на гробищата. Тогава Митрето се сети, че това може да стане в “Св. Крал” гдето имал познат клисар, с когото ме свърза. Проучването на Бичев беше трудно. Дадоха нареждане да бъде убит Дацов – подначалник на обществената, понеже държал в ръцете си възела на някакво важно следствие. Тогава ми казаха, че трябва да бъде убит един другар. Него ми го доведе Рашеев. Казаха ми, че той трябва да бъде убит и да не живее нито един момент, защото знаел много наши работи и да няма време да издава. Той се пазеше много и все държеше револвера си в ръката и аз не смеех да действувам срещу него. Друг един другар си предложи услугите и сам той уби Кузинчев.
Каза се, че трябва да бъде убит един от екзекуторите – поручик Радев. За Пане Бичев се поотложи работата и както виждате първо щяхме да убиваме агенти, а после тръгнахме в друга посока. В това време почнаха да нанасят удари върху нашата организация. Дадоха нареждане за убийството на Милев, което не беше като отмъщение за В. Иванов, а беше замислено от по-рано. После бидоха убити нашите Страшимиров и Стоянов. И тогава масата казваше, че за един учител е убит един професор, а за нашите депутати трябва да бъде убит министър.
Понеже нямахме пари тогава, замислихме и обрахме митницата.
През това време аз работех и за атентата, като внасях взрив вътре в черквата. Клисарят не беше наемник, а вършеше съзнателно работата си, като пари му давахме ние. Узнаха много хора, времето течеше, станаха много провали. От начало в Младежкия съюз, а после и в Партията. Ние искахме да стане атентата и се даде такова нареждане.
Реши се да бъде убит Вл. Начев и ние три вечери го вардихме, но той беше много предпазлив и беше непрестъпно около него. Трябваше да участвуват 5 души. Убийството трябваше да стане пред банята. Там автомобилът на Начев вървеше бавно и смятахме един да се хвърли пред автомобила и когато спре другите да се хвърлят и да застрелят всичките в него. В това време станаха разкритията в “Русалка” и един от другарите, които участвуваше в подготовката на Начев беше хванат и той или Ив. Ценов разкриха всичко. Той е бил в Русия и от там дойде за тая работа, той даже разкри и другите терористи. Трябваше да очистим начев, за да събере той всички в черквата при погребението му и да стане атентата.
Коларов: Кога се даде нареждането за атентата?
Абаджиев: Нареждането се даде много преди атентата. Събрахме се с Минков и отидохме при Д. Златарев и там се даде заповедта за атентата. Това беше на 15 март. Ако Начев беше убит, атентата щеше да стане веднага. Преди “Русалка” беше убит Симеонов, най-добрия другар от групата. После се даде нареждането за убийството на Славейко Василев. Но и той беше много добре охраняван от македонците. Аз можех да го убия в “Славянска беседа”, но с това пропадаше атентата, а друг нямаше. По това време съобщиха, че се откриват нови отдели и Д. Златарев ще завежда разузнавателния апарат и че той ще ми дава нарежданията. Ив. Ценов казал в Обществената имената на всички, които чул в “Русалка” и които сме се готвели да убиваме. Славейко Василев(58) скри, а така също и всички други и навсякъде охраната им се стегна. Даде се зор да се намери друг. Даде се нареждането да бъде убит К. Георгиев и той биде убит. Срещнах се с Д. Златарев и той ми каза да се пали фитила. Аз му казах, че нападението на царя не хармонира с нашата работа. На другия ден запалихме фитила и направихме атентата. В началото аз смятах, че трябва да убиваме хората на Обществената, главорезите, хората, които разкриваха нашата дейност. Но в последствие виждате как нашата дейност се насочи в убиването на висши политически лица.
Атентатът трябваше да стане и той не можеше друго яче да стане. Всички наши другари бяха разкрити. Организациите бяха разсипани от всекидневни провали и убийства. И трябваше като един умиращ кон, поне да ритнем преди да умрем. И ние ритнахме. Основната наша грешка е, че ние трябваше да убиваме агенти и началниците на Обществената, а отидохме в съвсем друга посока. Ако бихме избили хора на Обществената, ние нямаше да дойдем до това положение. Ние също се отклонихме от да избиваме другарите-предатели.
Когато бях в печатницата на “Р[аботнически] в[естник]” аз вмъкнах нещо в статиите, а друго пък изваждах. Там аз поместих нещо, което изказах моето мнение по тероризма.
Др. К. Янков прокарваше директивите на Интернационала. Ние работехме за раб[отническо]-сел[ско] правителство, по-късно говорихме за народна власт като бяхме готови да дадем властта на земледелците, а ние ще бъдем в периферията, за да вземем оръжие и се организираме. За да смъкне Цанковия режим, трябваше да помогне царя, който беше вече недоволен от Цанков. Тогава са ставали и преговорите с Жеков. Аз питам защо тогава стана атентата, а не почакахме да видим резултатите от тях. Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, а не мислехме, че ще има военно положение, полицейски час 7 ½ и че ще има всеобщи арести. Ние замислихме да избиваме Обществената [безопасност], а после казаха, че трябва да избиваме и военните. Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Минков и Янков. Гледах в черквата да се постави взрива в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той каза, че заряда трябва да бъде съсредоточен. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч и, че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз казах да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един кгр. димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие отравянето. Как се реши атентата? Комисията, която решаваше тия работи е от трима души. Знаяха доста хора и въпроса се повдигаше често. Доросиев една вечер, като го запитвах ми каза: добре, че един от комиисята е за, един против, а третият се колебаел. После и третият се присъединил към първия. Заповедта за атентата е била дадена преди убийството на Яко и аз не зная бил ли е той съгласен. Аз и сега вярвам, че въпроса не е бил разглеждан от ЦК.
Д. Златарев: Вярно е, че на 15 март се събрахме и тогава се даде заповедта. Защо се измести нашата терористична дейност. Това беше защото нямахме хора, а Петър и малкия ги държахме за атентата.
ЦДА, ф. 3 б, оп. 1, а. е. 38, л. 18–28, 33–39, 51–52. Копие. Машинопис.

БЕЛЕЖКИ:
(1) Станке (Стефан) Димитров – Марек (1889–1944), секретар на Окръжния комитет на БКП в Дупница, член на Партийния съвет на ЦК на БКП (1920–1923), член на ЦК на БКП и организационен секретар (1923–1925), референт на БЛС на ИККИ, член на ЗБ на ЦК на БКП и ръководител на Радиостанция “Народен глас” през Втората световна война; депутат в НС; загива при самолетна катастрофа на път за България.
(2) Иван Манев (1887–1925), профсъюзен деец, кооптиран член на ЦК на БКП по време на Септемврийското въстание, член на ИБ на ЦК на БКП (1924–1925), при опит да бъде арестуван от полицията се самоубива в София след атентата през 1925 г.
(3) Петър Искров (1981–1938), политически секретар на ЦК на БКМС и член на ЦК на БКП и ЗБ, представител на БКП в ИККИ, член на БЛС, репресиран през 1938 г. в СССР.
(4) Първата (Витошка) нелегална конференция на БКП се произвежда 17 и 18 май 1924 г. в местността “Трендафила” на Витоша.
(5) Георги Димитров Попов (1872-1948), деец на БРСДП (т.с.) и БКП, адвокат, ръководи кооперация “Освобождение” (1919-1924), член на ЦК на БКП; заедно с Т. Луканов е изключен от партията на Втората партийна конференция (1927-1928); от 1925 до 1936 г. е емигрант в СССР, след което се завръща в България.
(6) Васил Мулетаров (1881–1925), член на БРСДП (т. с.) и БКП, член на Контролната комисия при ЦК на БРСДП (т. с.), общински съветник в София и народен представител, изгорен жив в пещите на Дирекция на полицията след атентата през 1925 г.
(7) Георги Бакалов (1873–1939), публицист, литературен критик и историк, член на БСДП и БКП, член на ЦК на БРСДП (т. с.).
(8) Тодор Павлов (1890–1977), професор по диалектически материализъм, академик, председател на БАН, председателства Витошката нелегална конференция на БКП (май 1924 г.), член на ЦК на БКП (1924–1925), арестуван и съден след атентата през 1925 г., амнистиран през 1929 г., регент (1944–1946), член на ЦК на БКП (1957–1977) и на ПБ на ЦК на БКП (1966–1977), публицист, директор на Института по философия при БАН (1947–1952, 1960–1967).
(9) Антон Недялков (1892-1964), член на БКП и на КПСС, адвокат, участва в създаването на Военната организация към ЦК на БКП и в подготовката на Септемврийското въстание (1923), организирал тайните канали през Турция и Гърция за СССР, от 1936 г. емигрира в СССР, сътрудник на ЗБ на ЦК на БКП и на представителството на БКП в ИК на Коминтерна, редактор в радиопредавателя “Народен глас”; през 1946 г. се завръща в България и работи в МВнР, пълномощен министър в Аржентина, Франция и Китай.
(10) Георги Занков (1886, Самоков – 1949, София), серски войвода на ВМОРО, председател на Илинденската организация в София, член на ВМРО (об.), член на Народно-либералната (Радославистка) партия, депутат в НС.
(11) Методи Алексиев (1887-1924), деец на ВМОРО и БКП, разложки и драмски войвода, член на Горноджумайския ОК на БКП (1919-1924), участва в Септемврийското въстание като командир на отделение в Горноджумайския въстанически отряд.
(12) Георги Михайлов (1893–1960), член на БРСДП (т. с.), на РКП (б), на Германската комунистическа партия и на Испанската комунистическа партия; участва в Октомврийската революция и в Септемврийското въстание, член на ЗК на БКП (1923–1924), работи в ИК на МОПР.
(13) Генко Кръстев (1876-1937), член на БРСДП (т.с.), БКП и КПСС; след атентата в “Света Неделя” емигрира в СССР, репресиран през 1937 г.
(14) Никола Жеков (1864-1949), генерал от пехотата, началник щаб на II армия през Балканската война (1912–1913), министър на войната в правителството на д-р В. Радославов (1915), главнокомандуващ българската армия (1915-1918). След Първата световна война живее в изгнание в Германия и Австрия. През 1921 г. се завръща в България и е осъден на 10 години затвор като виновник за втората национална катастрофа. Амнистиран е през 1924 г. През 30-те години се занимава с политическа дейност. През септември 1944 г. емигрира в Германия, където умира.
(15) Вълчо Иванов (1880–1925), член на БРСДП (т. с.) и БКП, секретар на Ючбунарската партийна организация в София (1919–1923) и на Софийската партийна организация, член на ЦК на БКП (1924–1925), арестуван и убит от полицията.
(16) Тодор Страшимиров (1880–1925), адвокат, член на БРСДП (т.с.) и БКП, народен представител, участва в подготовката на Септемврийското въстание, убит в центъра на София през 1925 г.
(17) Д-р Никола Сакаров (1881-1943), икономист и обществен деец, член на БРСДП (т.с.), БРСДП (ш.с.) и на БКП; главен секретар на Профсъюза на железничарите (1926-1934), народен секретар.
(18) Тодор Луканов (1874–1946), член на Контролната комисия на ЦК на БРСДП (т.с.) и член на ЦК на БКП, организационен и политически секретар на ЦК, член на ВКП (б.), работи в представителството на ИККИ и МОПР, изключен от БКП и от ВКП (б.) за позицията му след Деветоюнския преврат, възстановен през 1946 г.; умира в Москва.
(19) Димитър Златарев (1896-1937), член на БКП и на ВКП (б.) и на Военния център на ЦК на БКП и на Софийската партийна организация, един от организаторите на атентата в „Св. Неделя”; след атентата през 1925 г. емигрира в СССР; репресиран през 1937 г.
(20) Георги Ламбрев (1899–1937), секретар на Софийското младежко дружество и член на ЦК на БКМС, сътрудник на ВО, член на ИК на КИМ и на ЗБ на БКП, репресиран през 1937 г. в СССР.
(21) Кирил Лазаров (1896-1980), член на БРСДП (т.с.), БКП и РКП (б.), член на РК на БКП в Долнобанското корито и на Софийския окръжен комитет на БКП, един от ръководителите на Септемврийското въстание в Ихтиманския край; след поражението на въстанието емигрира в Югославия и СССР; по време на Втората световна война сътрудничи в радиостанция „Христо Ботев” и е главен редактор на българската редакция на Радио Москва; сътрудник на ЦК на БКП (1945-1947), директор на ЦСУ (1947-1949).
(22) Никола Филипов Кузинчев (1873–1925), четник в четите на полк. А. Янков, Л. Поптрайков, А. Кършаков и В. Чекаларов, костурски районен войвода на ВМОРО (от 1907 г.), след войните работи в Дирекция на полицията, убит от бойна група на БКП.
(23) Христо Гюлеметов (1899–1924), член на БКП, участва в подготовката на Септемврийското въстание, един от ръководителите на Южнобългарската област на ВО, самоубил се през 1924 г.
(24) Иван Минков (1893–1925), майор от българската армия, член на ВО при ЦК на БКП, редактор на в. “Народна армия”, автор е на инструкция за работата на БКП в армията, разработва методика на минноподривното дело и слага основите на партийното разузнаване, самоубил се през 1925 г. в София.
(25) Иван Генчев, псевд. Боян, Боян Тодоров (1889-1960), член на БРСДП (т.с.) и на БКП, член на Софийския ОК на БКП, редактор на сп. „Ново време”, член на ЗК на БКП (от 1923); като член в Задграничното представителство поддържа нелегалните връзки с други емигрантски групи в чужбина (1924-1925), член на Задграничния (временен) ЦК на БКП във Виена (1925-1926); от 1926 г. емигрира в СССР и изпълнява специални задачи на ИККИ в Китай, работи като референт в Отдел „Личен състав” на ИККИ; връща се в България след 9 септември 1944 г., но през 1945 г. заминава за Югославия, приема югославско гражданство и членува в ЮКП.
(26) Яко Доросиев (1890–1925), учител, член на БРСДП (т. с.) и на БКП, участва в подготовката на Септемврийското въстание, член на ЦК на БКП (1924–1925), осъществява връзката между ВО и ЦК на БКП, самоубил се в София при опит да бъде заловен от полицията.
(27)  Тодор Грудов (1896–1935), член на БРСДП (т.с.) и на БКП, кмет на Карабунарската комуна (1923), участва в Септемврийското въстание, предвожда чета през 1924 г., политкомисар в Червената армия.
(28) Митьо Ганев, войвода на политическа чета в Хасковско, войвода на политическа чета в Хасковско.
(29) Йордан Кискинов (1896–1941), деец на БКП, войвода на копривщенската чета (1924–1925), политемигрант в СССР, ръководител на група парашутисти, прехвърлени от СССР в България.
(30) Крум Пастърмаджиев (1879-1939), адвокат, член на БРСДП, член на Висшия партиен съвет на БКП, кмет на Ломската комуна (1922-1923), народен представител, участва в Септемврийското въстание, но след поражението му емигрира в Югославия, завръща се през 1930 г.
(31) Александър Ликов (1886-1954), юрист, секретар на БКМС и редактор на в. “Младеж”, член на Парламентарната група на БКП; след Септемврийското въстание е изключен от БКП; живее в емиграция, но се завръща в България през 1940 г.; след 9 септември 1944 г. работи в МВнР.
(32) Никола Кофарджиев (1904-1931), член на БКП и ръководител на БКМС, участва в подготовката на Септемврийското въстание, след разгрома му е арестуван и осъден; емигрира в СССР и работи в КИМ (1928-1930); секретар на ЦК на БКП (1930); загива в престрелка с полицията.
(33) Става дума за българската княгиня и после царица Елеонора (1860-1917), съпруга на цар Фердинанд. Гробницата й е в двора на Боянската църква.
(34) Васил Каравасилев (1893-1924), член на БРСДП (т.с) и на БКП, секретар на Плевенския ОК на БКП, участва в подготовката на Септемврийското въстание, но сле поражението му емигрира в СССР; през 1924 г. се завръща в България и замества К. Янков във Военната организация на БКП, през септември 1924 г. е арестуван и убит в Дирекция на полицията.
(35) Бижо Бакалов (1897-1925), миньор, офицер от българската армия и участник в Първата световна война, член на ръководството на Рудничарския съюз; снабдява БКП с оръжие, емигрант в СССР (1922-1924), член на бойните групи и сътрудник на ВО на БКП, организира партиен нелегален канал за Югославия; загива след раняване в престрелка с полицията.
(36) Петър Абаджиев (1900–1946), деец на БКМС, член на БКП и на ВКП (б), работи в печатницата на в. “Работнически вестник”, член на ВО, ръководител на терористическа група в София, репресиран в СССР през 1939 г.
(37) Димитър Гичев (1888–1923), член на Военната комисия на ЦК на БКП и Софийския военнореволюционен комитет, подготвящ Септемврийското въстание в София.
(38) Димитър Хаджимитрев (1899–1925), сътрудник на ЦК на БКП и ВО, убит в Дирекция на полицията.
(39) Хараламби Стоянов (1888–1925), публицист, член на БРСДП (т. с.) и БКП, народен представител, участва в подготовката на Септемврийското въстание, убит в центъра на София през 1925 г.
(48) Марко Фридман (1892–1925), член на БРСДП (т. с.) и на БКП, офицер от българската армия, член на партийния комитет в Ючбунар и на Централната военна комисия към ЦК на БКП, участва в атентата през 1925 г., арестуван, съден и обесен в София през 1925 г.
(41) Тодор Павлов (1890–1977), професор по диалектически материализъм, академик, председател на БАН, председателства Витошката нелегална конференция на БКП (май 1924 г.), член на ЦК на БКП (1924–1925), арестуван и съден след атентата през 1925 г., амнистиран през 1929 г., регент (1944–1946), член на ЦК на БКП (1957–1977) и на ПБ на ЦК на БКП (1966–1977), публицист, директор на Института по философия при БАН (1947–1952, 1960–1967).
(42) Асен Павлов, род. 1896 г., член на БКП и ВКП (б), деец на ВО и на Софийската терористична група, репресиран в СССР в края на 30-те години на ХІХ в.
(43) Тодор Димитров (1896–1925), член на БКП, брат на Г. Димитров, убит през 1925 г.
(44) Цанко Бакалов Церковски (1869, Бяла Черква – 1926, София), поет, деец на БЗНС, министър в правителствата на Ал. Стамболийски.
(45) Ген. Константин Георгиев (1873, Брезник – 1925, София), генерал-лейтенант, служил в 3-о планинско артилерийско отделение, помощник-началник секция в ЩА, началник-щаб на 5 пехотна дивизия, помощник-началник-щаб на армията, председател на Съюза на запасните офицери, член на Демократическия сговор, народен представител. Убит от терористическа бойна група на 14 април 1925 г. Неговото погребение ще послужи за осъществяването на атентата в храма “Св. Неделя” на 16 април 1925 г.
(46) Д-р Иван Пашов (1881–1955), член на Контролната комисия при ЦК на БКП и член на ЦК на БКП, член на ВО при ЦК, участва в подготовката на Септемврийското въстание като член на Революционния комитет в София, арестуван и осъден след атентата през 1925 г., амнистиран през 1933 г., член на НК и НС на ОФ, народен представител.
(47) Драгой Коджейков (1881-1979), член на БРСДП и БКП, синдикален деец, член на Изпълнителното бюро на Профсъюзите, член на Централната контролно ревизионна комисия на БКП.
(48) Петър Ченгелов (1898-1942), член (1924-1925) и секретар на Пловдивския ОК на БКП и член на ЦК на БКП (1938-1942), емигрант в СССР, арестуван, осъден на смърт и обесен.
(49) Благой Касабов (1898-1925), член на БКП, ръководител на Варненския комитет на БКП за работа с македонските, тракийските и добруджанските български емигранти, организирал нелегален канал за пренасяне на оръжие от СССР, участвал в подготовката на Септемврийското въстание, член на ВО на БКП.
(50) Атанас Премянов, род. 1902 г. в Лозенград. Член на БКМС и на БКП, четник в странджанската политическа чета (1924–1925), работи във Военния отдел на ЦК на БКП (1925), емигрира в СССР, офицер от Червената армия и от БНА – служи в погранични войски.
(51) Става дума за военния министър ген. Иван Вълков в правителствата на проф. Ал. Цанков.
(52) Евгени Леже, френски поданик, служител в Балканската банка в София и Видин, свързан с ВО, свидетел в процеса след атентата.
(53) Рубен Аврамов Левиев (1900–1988), член на ЦК на БКМС и на ЦК на БКП, на ВКП (б) и на Испанската КП, емигрант в СССР, председател на КНИК и министър на културата, директор на ИИ на БКП и на Института по съвременни социални теории при БАН.
(54) Добри Терпешев (1884-1967), член на БРСДП и на ЦК на БРП, политически ръководител на Хасковската чета (1924-1925), политкомисар на ГЩ на НОВА, член на ЦК на ПБ на БКП (1944-1950), министър, подпредседател на МС.
(55) Лазар Станев (1897-1938), учител, член на БЗНС и БРП, привърженик на единния фронт между земеделци и комунисти, пребивава в СССР, референт в МСС в Москва, редактор на в. “Земеделско възпитание”, в. “Селско знаме”, депутат, присъства на VІІ конгрес на Коминтерна.
(56) Христо Халачев (1885–1952), член на ОК на БКП в София, участник в Септемврийското въстание, инструктор на ЦК на БКП, организационен секретар на ЦК на БКП, член на ИБ на ЦК на БКП, член на ВКП (б), представител на България в Профинтерна, директор на Партиздат.
(57) Пане Бичев (1885, Ихтиман – изчезнал безследно през ноември 1944), секретар, пристав и пръв помощник на началника на Обществената безопасност, началник на Полката полиция през Първата световна война в Македония и шеф на полицейската секция при Щаба на Действащата армия, след войната е главен инспектор при Обществената безопасност, притежава частната детективска агенция “Детектив”. Успял да разкрие почти цялата мрежа на БКП и БЗНС по подготовката на Септемврийското въстание (1923) в София и Пловдив и да арестува участниците и да разкрие и арестува голяма част от участниците в атентата през 1925 г. в “Св. Неделя”. Вж. книгата му П. Бичев, Надвечерието на атентата – велики четвъртък 1925 г. София, 2006, 207 с.
(58) Славейко Василев (1879–1944), полковник, командир на 27 пехотен полк (1920), началник на Военното училище, министър на благоустройството в правителствата на А. Ляпчев (1926–1930) и на Ив. Багрянов (1944), народен представител в ХХІ, ХХІІ, ХХІІІ, ХХІV и ХХV ОНС.