Сега, когато се отбелязва годишнината от Балканските войни ни залива огромна по обем информация, кога вярна, кога лъжлива. Безспорен е единствено героизмът на българския войник по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа през Балканските и Първата световна войни.
Видиотените управляващи тогава български русофили (партията на народняците, начело с Ив. Ев. Гешов и на прогресивно-либералите, начело с д-р Стоян Данев), по думите на Старозагорския митрополит Методий Кусевич, доведоха заедно с цар Фердинанд страната ни до първата национална катастрофа. Но нещата и до днес остават непроменени, като продължава да се робува на една лъжа. Преди години, когато в университетите се изучаваше История на БКП, като че ли в България не беше имало и други политически партии, се лансираше една неистина. Ако разгърнете тези учебници и публикуваните в ония години многотомни издания с „документи и материали“, „БКП в резолюции и решения“, „интернационализмът на БКП през войните“ и т.н. лесно ще я откриете. По-късният период от времето на т.нар. болшевизиране на БРСДП (т.с.), превърнала се в БКП през 1919 г. и гордееща се, че е съосновател на Комунистическия интернационал, беше се превърнал в щампа и рамка, чрез които се обясняваше и периода до Октомврийската революция (1917 г.). Лъжеисторици представяха партията на тесните социалисти като русофилска през целия й период на съществуване, а „кратките бележки“ за живота на Димитър Благоев, разказани от него в края на живота му и записани от дъщеря му Стела Благоева не бяха смятани за сериозно историческо свидетелство, тъй като Дядото в тях не спестяваше редица истини за руската политика и за основаването на руската социалдемократическа партия, различаващи се от официалните руска и българска историографии. Страхът от истината най-добре пролича при половинвековните напъни и опити да се издаде прословутият дневник на Георги Димитров, а статиите на Васил Коларов за руската антибългарска политика най-безцеремонно се съкращаваха и фалшифицираха. Трудно е да се четат и изполват и спомените и дневниците на Коларов, тъй като само след сравнението с оригиналите можеше да се установи истинския им първообраз. Няколко пъти вече излизаха и неговите съчинения, непълни и сериозно цензурирани, като разликата между различните издания е очевадна. Същото се отнася и до съчиненията на Георги Димитров. Първото им издание най-безсрамно е фалшифицирано, а новото им пълно издание достигна едва до 1925 г. Дойдоха промените през 1989 г. и останалите подготвени в машинописен вид томове от това издание, както и част от отпечатаните вече били затрупани в неизвестен гроб в района на бившият Институт за история на БКП. Страхът от истината беше основната причина за това „погребение“. А услужливи чиновници извадиха и предадоха във Вторични суровини съчиненията на българските социалисти и комунисти. Във Вторични суровини преди да се предадат книгите, които бяха подвързани с картон трябваше да бъдат разкъсвани и да се отделят кориците. Във входа на едно държавно учреждение на бившата софийска улица „Жданов“ (днес „Пиротска“) стоеше една грамада от така осакатени книги. Тъй като нямах в себе си нито чанта, нито торба успях да си взема няколко тома от съчиненията на Георги Димитров, от „БКП в резолюции и решения“, по един том от сръбски документи за ранното сръбско социалистическо движение и за антифашистката борба в Източна Сърбия (т.е. в Тимошко) и биографията на В. И. Ленин. Тези книги, свидетелство за съвременния български варваризъм и глупост и досега пазя в моята лична библиотека, а някои от тях останаха в библиотиката в стаята, в която работих до пенсионирането си в ЦДА. Оказва се, че Рей-Бредбъровото внушение, че книгите не горят си има своето основание, както в неговата утопия („451 градуса по Фаренхайт“), така и в нашата действителност.
За да достигнем до истината, днес отново трябва да се обръщаме към архивите и периодичните издания (вестници и списания), доколкото са запазени в библиотеките.
Скоро имахте възможност да се запознаете със статиите и разкритията на в. „Работнически вестник“ за руската антибългарска политика от времето на войните от 1912 до 1918 г. Представихме Ви ги в техния автентичен, нецензуриран първообраз. Сред тях с голяма стойност бяха статиите на Димитър Благоев Дядото, Васил Коларов, Тодор Петров и редица уводни, неавторизирани статии, отпечатани така, поради тогавашната жестока военна цензура. Имахте възможност да се запознаете и с една премълчавана от всички тайна българо-руска военна предателска конвенция от началото на 1908 г. Интересното е, че и след сегашното й ново публикуване отново всички мълчат. В приложените по-долу статии отново има потвърждение за нейното действително съществуване.
В сегашното, обещано Ви продължение на преди публикуваните статии, ще се запознаете с политиката на тесните социалисти, които ги представят в истинската им същност – като партия антируска и патриотична. Нямам никакво намерение да се занимавам с реабилитиране на българския социализъм, но искам да видите и Вие това което видях и аз – гордостта на водачите на тесния социализъм от българските военни победи срещу руския агресор, който се стреми да завладее българското Черноморие и да си открие пътя по суша към Цариград, Босфора и Дарданелите, планирано от руската дипломация още през 80-те години на ХІХ век и изложено най-стриктно от Татишчев. В тези статии е показан крахът на руската антибългарска политика както през Балканските войни, така и през Първата световна война.
Тесните социалисти тук се изявяват не само като български патриоти и сериозна парламентарна партия, но и като най-сериозните критици на българското русофилство, характерно за повечето тогавашни буржоазни, както и за широкосоциалистическата партии. Ще се сблъскате с редица не до там известни факти около руския арбитраж и подстрекателство на Румъния и Турция към България през Балканските войни и с руския пълзящ колониализъм през Първата световна война. Тук е намерил място и цинизма на руския първи дипломат – външния министър Сазонов в неговата реч в Държавната дума. С голяма стойност са и цитираните текстове от австро-унгарския печат за българския героизъм през Първата световна война.
Смятам, че повторното публикуване на тези, а и на други материали ще представляват интерес и за Вас.
Макар, че вече сте имали възможност да се запознаете с документални материали за руския шпионаж в България, по-нататък ще имате възможност да прочетете и материали за процесите срещу руските шпиони Христо Силянов, Антон Прудкин и Коста Списаревски, както и откъси от спомените на П. Кропоткин и К. Тодоров.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1
КРАХЪТ НА РУСКАТА ПОЛИТИКА

От дълги не десетилетия, а от векове насам, деспотическа Русия преследва на Балканите завоевателни цели и винаги тя е умеяла да прибуля тия си цели от погледите на балканските народи. Руската дипломация всякога с успявала да омотава своите истински стремежи в една гъста мрежа от интриги и сплетни. Под булото на „освободителната" си мисия, деспотическа Русия е преследвала с неуморима упоритост, чрез една безпирна, скрита, подземна работа своите завоевателни домогвания.
Но Балканската война, провокирана от самата Русия, дойде да дигне кулисите, зад които до сега руската дипломация вършеше своята отровна и разрушителна работа на Балканите. Войната развърза непредвидени сили, които припречиха намеренията на Русия, объркаха и изобличиха нейната дипломация и подготвиха едно страшно съкрушающе поражение на руската политика на Балканите.
Но тогава, когато трясъка и шума на това поражение изважда балканските народи от вековните заблуждения и суеверия за „освободителната" мисия на Русия, българските властници продължават да поверяват съдбините на България в ръцете на същата тая Русия. Преди десет дена министър-президента, Гешев, протелеграфира в руската преса решението на българското правителство да предостави на Русия изравнението на сръбско-българския конфликт. Оня ден правителствените вестници потвърдиха същото.
Но може ли Русия да бъде желания арбитър между балканските народи, който ще внесе умиротворение в тях и осигури свободата им? Не е ли една лудост, ако не е едно престъпление, да се търси мирът и свободата от тая същата Русия, която винаги е сеяла вражда между балканските народи, за да пожъне осъществени завоевателните си стремежи на Балканите?
Русия не желае и не може да желае националната независимост на балканските народи, защото това би означавало сама да създава прегради в пътя си към Цариград и Дарданелите.
Но по същата причина Русия винаги е била и днес е против истинското национално обединение на балканските народи. Защото тяхното национално обединение, възможно само в широките граници на една велика балканска федерация, като осигури завинаги националната им свобода, ще бъде гроб за руските вековни завоевателни планове на Балканския полуостров. От нищо руското правителство не се тъй много страхува, както от трайното и неразрушимо обединение на балканските народи.
Наистина, преди 3–4 години руското правителство спекулираше с идеята за една „балканска конфедерация". Но с това деспотическа Русия преследваше не обединението и независимостта на балканските народи, и закрепяването на разклатения си престиж всред тях, за да може толкова по-успешно да ги задуши в своите железни студени обятия. Рожба на тия руски дипломатически интриги е балканския династически и военен съюз, който не мир и свобода, а война и ново робство донесе на балканските народи. Руската политика, като донесе за балканските народи разоренията и ужасите на войната, посея нови вражди между тях, изостри завоевателните апетити на владеющите над тях маси и така тласна тия народи към нови междуособни и братоубийствени войни.
Но руската политика осуетява не само обединението и независимостта на балканските народи, тя осуетява и отдавна лелеяните мечти на българските патриоти за „Велика България". Русия, която не иска една балканска федерация, защото тя би била непреодолима преграда за нейните завоевателни планове на Балканите, по същите причини не иска и създаването на една голяма, силна и независима България. Руското правителство знае много добре, че една „Велика България", която би играла господствуваща роля над другите балкански държави, би изместила влиянието и ролята на Русия всред тия държави, би се опълчила срещу руските завоевателни планове и би отнела за винаги Цариград – вековната цел на руските царе – от ръцете на Русия. Ето защо, Русия днес, за голяма изненада и огорчение на българските патриоти, недопуща България да излезе на Мраморно море, отнема й Силистра и насърдчава гърците и сърбите да откъснат колкото се може повече от тялото на „Велика България".
И българското правителство апелира към същата тая Русия да влезе в ролята на върховен и безпристрастен арбитър между балканските народи! От царска Русия, която е създавала и днес пред очите ни създава само вражди и смутове на Балканите, очакват да им донесе умиротворение и справедливост!
Преди осем месеца, в деня на общата мобилизация и в предвечерието на войната, ние писахме (гл. Р[аботнически] В[естник], бр. 255 от 18 септ. 1912 г.):
„Една престъпна измама е, когато българската буржоазия залъгва народните и работнически маси с обещанията на Русия, че тя щяла да помогне на България да излезе от войната по-могъща... Защото историческите факти са пред нас и те установяват, че в 1885 г. това беше Русия, която желаеше поражението на България".
Колко скоро фактите дойдоха да потвърдят напълно нашите думи! Днес вече всеки, който има очи да вижда и уши да слуша, знае, че руското правителство постъпва тъкмо така, както предсказахме ние.
Е добре, едно престъпление, с нищо не изкупимо престъпление е, да се поверяват днес съдбините на българския и сръбски народи в ръцете на същата тая царска Русия, която преди 28 години хвърли тия народи в срамната братоубийствена война. Днес, както и в 1885 година, царска Русия ще донесе не умиротворение, не справедливост, не братство между сърби и българи, а ново взаимно клане и избиване. Защото само като насърчава слабата Сърбия, като къса от тялото на „Велика България", като сее раздори между тях и като ги изтощава – само тъй Русия постига своите собствени планове на Балканите.
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 25 април 1913 г., с. 1.

№ 2
АРБИТРАЖЪТ

Правителствените вестници отдавна разгласиха, че България е поискала официално арбитража на Русия по сръбско-българския конфликт. В самият съюзнишки договор между България и Сърбия е било предвидено, щото, ако двете съюзни държави не могат да се споразумеят кому да принадлежи, или как да се подели тъй-наречената „спорна зона" (Скопие, Гостивар, Куманово, и Тетово), руският цар ще бъде арбитъра, който ще разреши изникналия спор. По сведенията на поменатите вестници, българското правителство, в изпълнение на съюзнишкия договор, е вече поканило Русия да встъпи в ролята си на арбитър.
Против руския арбитраж по сръбско-българския конфликт енергично въстава либералната преса, представена от „Народни Права“, органа на либералната партия, и „Вечерна Поща“ (Наумовата). Тая националистическа и шовинистическа преса нарича „предателство" отдаване съдбините на България в ръцете на Русия. Тя заявява, че ще бъде престъпление да се предостави въпроса за владението на Западна Македония на Русия да го реши. Защото, продължава същата преса, Русия е била винаги против създаването на една голяма и силна България, тя в сегашната война не позволи на България да излезе на бреговете на Мраморно море, тя даде Силистра на Румъния и тя е, която иска да даде сърцето на българска Македония в ръцете на Сърбия.
На друго място преди няколко дена, ние разгледахме подробно какво значение има тая борба между русофилското и русофобското течение в нашата буржоазия и какви истински стремежи и побуждения се крият зад борбата на либералите против руската намеса в България. Там ние констатирахме, че българската буржоазия, докато тя остава пленница на днешната си сляпа националистическа и сервилна монархическа политика, е и ще бъде неспособна да води една сериозна и успешна борба против руската политика в България.
Тук ние ще се спрем повече върху нашето гледище, върху отношението на социалдемокрацията въобще към арбитража и частно към руския арбитраж по сръбско-българския спор. Наистина, като отхвърлихме и се обявихме най-енергично против всяка руска намеса в България, ние протестирахме и против поставянето на Русия като арбитър по сръбско-българския конфликт. Но спорът между правителствената и либералската преса досежно руския арбитраж ни дава повод да хвърлим още веднъж светлина върху тоя въпрос и да изобличим ония, които искат да поверят съдбините на българския народ в ръцете на Русия.
Социалдемокрацията е за арбитража, който фигурира и в нейната програма. Защото не може да има съмнение върху това, че когато ние се обявяваме против войната, ще посочим и едно практическо средство, чрез което господствуващите класи би могли още в днешното общество да избегнат войната и да изравняват по мирен начин международните конфликти. Това средство е арбитража, който международната социалдемокрация отново подчерта като свой лозунг в Копенхагенския интернационален конгрес. Но арбитражът се поддържа и от много буржоазни идеолози, както това стана ясно и от недавнашната Бернска парламентарна конференция за мира.
Но когато социалдемокрацията посочва на господствуващите класи арбитража, като едно средство, чрез което би могли да се разрешават международните конфликти, тя незабравя да подчертава постоянно, че самите международни коифликти и войните се коренят дълбоко в основите на днешното капиталистическо общество и че те ще изчезнат само с премахването на това общество, с победата на социализма. От друга страна, ние заявяваме, че в днешното общество само съзнателния пролетариат е истинския, сигурен и надежден борец за запазването мира между народите. Ето защо, Копенхагският интернационален конгрес, като препоръча арбитража за изравнението на международните конфликти, същевремено в своята розолюция по въпроса декларира, че „организираният социалдемократически пролетариат от всички страни е единствената сигурна гаращия за всесветския мир".
Но против арбитража, като едно практическо програмно искане на социалдемокрация, винаги е имало възражения от самата нейна среда. Наистина, още веднага след Копенхагския интернационален конгрес известни марксисти в германската социалдемокрация, а също и гедистите във френската социалдемокрация, изтъкнаха, че агитацията за арбитража може да създаде в работническата класа опасната илюзия за възможността да се премахнат войните в капиталистическото общество и затова се обявиха против тая агитация. Те изтъкнаха, по-нататък, че значението на агитацията за арбитража е в това, да се силно изобличава, от социалдемократическите представители в парламентите, милитаристическата и завоевателна политика на буржоазията, която никога няма да се съгласи да прибегне до арбитража, когато големите нейни капиталистически интереси са ангажирани в един международен конфликт.
И наистина, няма никакво съмнение, че главното значение на агитацията около това практическо средство, арбитража, за избягването на войната, е в туй, да се разбулят истинските завоевателни и груби егоистични интереси, за които господствуващите класи прибягват до силата на оръжието. Когато тия класи не приемат арбитража въпреки искането на работническите и народни маси и прибягват до кръвопролития, те доказват най-очебийно пред тия маси, че са истинските и единствените виновници за войните и че войните ще изчезнат само с премахването на капитализма. По тоя начин, за работническата класа става още по-ясно, че войните се водят само за интересите на господствуващите класи и че борбата за осъществяването на социализма е - единствения път днес за намаление опасността от избухването на войните и утре за тяхното окончателно изчезване. Такова значение отдава и българската социалдемокрация на искането за арбитража.
Въпросът за арбитража на Русия по сръбско-българския конфликт доказва по един най-очигледен начин, че съзнателният пролетариат не може безусловно да поддържа арбитража и че, особено, той не може по-никой начин да бъде защитник на всеки арбитър или арбитражеи съд, който би предложили господствуващите класи.
Колкото се отнася до отношението на социалдемокрацията към руския арбитраж по сръбско-българския конфликт, поради сегашните условия на печата ще се изкажем друг път.
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 15 май 1913 г., с. 1.

№ 3
РУСИЯ ЗАД КУЛИСИТЕ

Руските агенти в България се заеха с всички сили да възстановяват авторитета на своята висока покровителка. Особено усърдни са в това отношение прогресивно-либералите и техния шеф д-р Данев. Но колко безнадежни са тия усилия се вижда вече от факта, че дори д-р Данев, за да оневини себе си, е принуден да хвърля вече обвинения против Русия.
Каква роля игра Русия през последните големи събития на Балканите? – Нейните агенти, заявяваха и повтарят, че Русия е желаела само освобождението на балканските народи и, специално, на българския народ, когато създаде Балканския съюз и го тласна във войната против Турция. Тъй лъжат и заблуждават оръдията на руския царизъм в България.
Е добре, ние трябва още в самото начало да изтъкнем, че балканския съюз биде създаден за съвършено други цели. С него деспотическа Русия преследваше две цели: да повдигне авторитета си пред балканските народи и да ги опълчи срещу Австро-Унгария – тъй мислеше тя да разчисти пътя на завоевателната си политика на Балканите. Но така създадения под високия патронаж на Русия Балкански съюз, носеше още в своя зародиш семето на разложението си и на големите бедствия, които той донесе за балканските народи. Защото още при създаването на Балканския сьюз Русия си запази правото да бъде пълна господарка в него и да му даде насока, каквато тя искаше.
Русия инспирира Балканския съюз не за да води той една прбедоносна война против Турция. Това ясно и категорично призна „големия български приятел" П. Милюков в Руската Дума, дето той преди четири меседа заяви, че Русия е „преоценявала" военната мощ на Турция и че тя е очаквала поражението на балканските държави. Ето защо Русия допусна, щото Балканския съюз насочен изпърво против Австро-Унгария, да бъде обърнат впоследствие против Турция. Поражението на балканските държави щеше да даде прекрасен повод на Русия да се намеси като „освободителка" и още повече да закрепи влиянието си в балканските държави. В такъв случай и Балканския съюз можеше да се запази под нейния висок патронаж, тъй като битите балкански държави щяха да имат нужда от него.
Но събитията се развиха по един съвършено непредвиден начин от руската дипломация. Балканският сьюз с няколко удара събори стара полуфеодална Турция и на третата седмица от войната българската армия беше вече на път за Чаталджа. Шеметната бързина на събитията не даде възможност на Русия да се намеси и навреме да осуети онова, което ставаше против нейната воля. Но още тогава нейния дипломатически агент в България е заявил на българското правителство, че Русия по никой начин не ще допусне щото българите да станат господари на Цариград. Русия не може да търпи голяма, силна и „велика" България, защото в нея тя вижда едно препятствие към завладяването на Цариград и Дарданелите. От друга страна, Русия не можеше да търпи щото Балканския съюз да се изплъзне из ръцете й, да стане средство за изместянето на Европейска Турция от балканските държави, защото тя иска да запази за себе си лъвския пай от наследството на Европейска Турция – Цариград, Дарданелите и тяхната околност. Затова след окупитването си от първите изненади, които й донесе войната, се зае с всички сили да накаже България за нейната дързост да е победителка и да стане „велика", без позволението на своята „покровителка" и по-нататък, тя се реши по-скоро да жертвува Балканския съюз, да го разруши със собствените си ръце, тя неговата създателка, отколкото да допусне балкански съюз начело с „велика" България, който би престанал да служи на руските интереси и можеше дори да ги заплаши. Балканският съюз трябваше да бъде сляпо руско оръдие или никак не трябваше да съществува – такава беше максимата на руската дипломация. И тя я приложи.
Първата задача на деспотическа и капиталистическа Русяя след големите победи на България, беше да осуети сключването на един бърз турско-български мир, който можеше да засили твърде много България и да уреди ликвидацията на Европейска Турция без участието на Русия. – А последнята не искаше да допусне нито едното, нито другото. Ето защо Русия веднага се яви със своите „съвети": Турция тя съветваше да не отстъпва Одрин – както това недавна разкри турския официоз „Икдам“ – а България съветваше да не бърза с окончателния мир, защото щяла да извоюва по-големи облаги за себе си. Русия искаше да спечели време, което й беше нужно за да оплете в гъстата мрежа на своите дипломатически интриги България, балканските държави и техните „умни" дипломати и министри. И в това тя успя.
Буржоазна България можеше да извлече за себе си облагите от победите на българския народ, само ако тя водеше една самостоятелна политика спрямо Русия и великите сили, и една политика на споразумение с другите балкански държави. Но сляпо руско оръдие, каквото беше и е, България не можа да направи две последователни стъпки, тя се оплете сама в своите решения и действия. България допусна щото Русия да застане между нея и всички други държави, балкански и европейски, като една висока стена: никакви преговори, никакви споразумения България не можеше да води без посредството на Русия. И Русия използва най-широко това си право на тълкувател на българските интереси, стремежи и желания.
След като изпрати българските делегати да си трошат зъбите в поднесените от нея костеливи орехи в Лондон, Русия доби времето и свободата да доизплете своята подла и чудовищна дипломатическа интриганска мрежа. Когато българското правителство, след щурмуването на Одрин, се готвеше да форсира Чаталджа, Русия му заяви; ако Българкя се откаже от тоя си план, Русия ще застави Сърбия да отстъпи не само „безспорната", но и голяма част от „спорната зона" на Македония. Но малко по-късно, когато България се отказа от агресивните си намерения спрямо Чаталджа и Цариград и когато тя, пак по съветите на Русия – уж за да се упражняло „политическо давление" върху Сърбия – изпразни чаталджанските позиции и пренесе войските си на сръбската граница, Русия заяви, че тя иска да й се предостави неограничено правото на арбитраж върху всички спорове между България, Сърбия и Гърция! Това беше от Русия едно дръзко погазване на сръбско-българския договор и явно покровителство на Сърбия. Тогава именно бившия министър-председател Гешев напусна своя пост.
Но България беше вече надвесена над пропастта. Нейната армия напусна позициите, на които България можеше да диктува възможно най-изгодните за себе си условия на споразумение със съюзниците си - защото давлението върху Турция и заплахата над Цариград, беше, което само можеше да накара Русия и другите велики сили да наложат на Сърбия и Гърция по-големи отстъпки и да задоволят по-голяма част от „великонационалните" стремежи на България.
Щом чаталджанските позиции бидоха упразнени от българската армия, Русия имаше вече ръцете си развързани и за да пресече пътя на България към хегемония на Балканите, дори да я жестоко накаже, ако тя упорства – насочи в гърба на България ударът на Турция и Румъния.
В същото време, когато Русия „съветваше" Данев да не бърза със заминаването си за Петербург и да упражнявя „политическо давление" върху Сърбия, за да я уж принуди към отстъпки – тя „съветваше" Пашич да не бъде отстъпчив.
В същото време когато Русия успокояваше Данев върху намеренията на Румъния, тя инсперираше и подготвяше разбойническия румънски поход против България. В същото време, когато Русия уверяваше Данев, че дори с оръжие ще застави турското правителство да зачита Лондонския договор, тя тласкаше пълчищата на Енвер бея към Тракия и Одрин.
Но това не е всичко. Ако светлината на дневното слънце осветеше тъмните интриги и адските злодеяния на руския деспотизъм на Балканите от една година насам – балканските народи би се погнусили и потърсили из дъното на душата си!
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 26 септември 1913 г., с. 1.

№ 4
РУСКИ ПОДКУПИ

Преди няколко седмици повдигна особен голям шум в Австро-Унгария, процесът за държавно предателство протиа руския граф Бобрински, известен реакционер, член на Руската Дума и на руския Св. Синод и шеф на панславистичното движение в Русия.
Под предлог, че иска да покръсти рутинците, славянско племе, от католицизма в православието, той е вършил чисто панславистична пропаганда, с цел да тормози спокойното развитие на Унгария и да подготви условията за обединението на тази славянска националност под скиптъра на руския любвеобилен император, „бащата на всички славяни".
Една част от рутинците населяват Унгария, а друга – Русия. Докато в Унгария приказват на своя матерен език, имат свои училища, свой университет, в Лемберг и други някои права, в Русия нямат нищо подобно – само азиятското потисничество и дивото робовладелчество на кървавия руски царизъм, е тям известно. Но руските оръдия, руските панслависти в Австро-Унгария експлоатират невежеството на разкъсания между Русия и Унгария рутински народ и му проповядват мир и щастие под владичеството на руския император.
Австро-Унгарското правителсгво, за да попречи на тази панславистична агитация и да залови главните й организатори и дейци, пуснало свои дедективи, като под маската на панслависти, се настанили начело на движението. Най-отличилият се между тях е бил някой си Дулицкович, който е бил в делото и главния свидетел против граф Бобрински.
Този Дулицкович даже е успял да отиде в Русия, за да се представи на граф Бобрински за съвети и парични средства. Последният, разполагайки с безотчетните фондове на грамадния и всесветски руски шпионаж, е дал 2000 рубли на Дулицкович за пропаганда и 1000 рубли за пътни разноски, като му е дал съвети да потърси рутински студенти, които да изпрати в Русия на „възпитание и образование", след което, като се върнат в Унгария, да станат центъра и мозъка на панславистичното движение в страната.
Граф Бобрински също така обещавал по 500 рубли на всеки депутат, който би интерпелирал (само за една реч 500 рубли!) унгарското правителство в полза на рутинците.
Унгарското правителство, което и без това потиска рутинците, е подхвърлило на непосилни преследвания ония от тях, които се подали на руската панславистична пропаганда.
Изложеното се е разкрило от доказателствата по делото.
Когато четем подобни разкратия за подлия, мракобеснически и грабителски руски царизъм, който се опитва да се меси с подкупи във вътрешния живот на една Австро-Унгария, то много основателно се въвира мисълта в главата ни, колко ли руско злато се пръска у нас, в критическите моменти, които преживяваме, за да се повдигне престижа на Русия и да се съвземе поразеното пагубно и отвратително русофилство!
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 26 февруари 1914 г.

№ 5
СЛУГИТЕ НА РУСКИЯ ЦАРИЗЪМ!

Недавна сръбските властници извършиха едно позорно престъпление: те предадоха в ръцете на руския царизъм една негова невинна жертва. В края на м. февруари сръбското правителство, по искането на Русия, арестува руския емигрант Алекси Бесел Виноградов в гр. Скопие и го предаде през гръцката територия на руските власти в Солун, от дето жертвата с руски параход е била закарана в Одеса и там хвърлена в затвора.
Какво е извършил Алекси Бесел Виноградов за да бъде тъй варварски гонен, заловен и предаден в ръцете на неговите джелати?
Бесел е политически „престъпник". Той, за участие в руското политическо революционно движение, е бил осъден на поселение в Сибир, отдето е сполучил да избяга и е дошел в Европа. Лишен от средства за препитание, Бесел е работил като електротехнически работник няколко години в Италия, Швейцария и Франция. Недавна той е бил принуден да потърси работа другаде и такава намерил при общинската електрическа фабрика в Скопие. От Париж той е заминал без да подозира за участта, която го очаква. Но шпионските на руското правителство, подпомогнати от полицията на френската република, зорко са следили Бесел и са го последвали в пътуването му. Те не са се решили да го арестуват нито във Франция, нито в Германия, нито в Австро-Унгария, през които страни той е преминал със своите тайни съпътници; последните са очаквали жертвата да стъпи на Балканите, да влезе в една от балканските държави, за да изпълнят своите пъклени намерения. Щом Бесел се установява в Скопие, сръбското правигелство без никакво не само съдебно решение или съдебно изследване, но дори и без предварително полицейско дознание, без да знае каква е вината на Бесел и без да поиска документални улика за виновността на Бесел, по искането на Русия, арестува го и го екстрадира, през Гърция, на руските джелати.
Това позорно и скандално дело на сръбските властници повдигна буря от негодувание в средата на руските емигранти и революционери в Европа, както и всред пролетарията в Русия. В Сърбия против това мръсно и подло престъпление на руските слуги в Белград протестира само сръбската социалдемократическа партия. Нейния орган „Радничке Новине" печата ред статии по това злодеяние на сръбските властници, а представителя на сръбската социалдемокрация в Скупщината Триша Кацлерович е вече уведомил сръбското правителство, че той ще го интерпелира по тоя случай.
Като присъединяваме и нашия най-енергичен протест против позорната услужливост на сръбските властници към джелатите на руския народ, против това унижение и свеждане на една от балканските държави до ролята на страж и съучастник на кървавия руски деспотизъм, ние трябва да подчертаем, че това, което сега се извърши в Сърбия, много пъти е вършено в България. Българските правителства няколко пъти са предавали по същия и дори още по-възмутителен начин жертвите на руския царизъм, прокудените от него борци за свободата, в ръцете на кръвожадните джелати.
Българската буржоазия е била винаги готова да изпълнява престъпните планове на руския царизъм. Българските властници никога не са ценели самостоятелността и честта на България пред волята на руския деспотизъм; руският деспотизъм безнаказано си игра със съдбините на целия български народ, чрез предателите и изменниците, които управляват България. Руският деспотизъм своеволно се разпорежда в България с участта на ония борци за свободата на руския народ, които са намерили убежище у нас и които той счита за опасни свои врагове. Още през първото властвуване на стамболовистите един такъв политически „престъпник" биде предаден на руските джелати по искането на Русия. Оттогава насам същата участ е постигнала няколко други руски емигранти, които са потърсвали прибежище в „свободна" България. Особено се отличи в това отношение демократическото правителство, което предаде две лица и се готвеше да предава и други, ако не беше енергичната намеса на нашата партия. Представителите на българската демокрация отидоха най-далеч в сервилността си пред руския деспотизъм – като негови най-слепи и бездушни оръдия, те вършеха най-големите подлости, най-позорните унижения и днес носят на челата си кръвта на няколко невинни жертви на руския деспотизъм, пролята благодарение на тях.
Но палмата на първенството в престъпната сервилност пред руския деспотизъм взеха народняците и цанковистите. През 1912 год. народ[няшко]-цанковист[кото] коалиционно правителство сключи няколко екстрадиционни конвенции с големите европейски държави. Такава то сключи и с Русия. Но докато в конвенциите с Франция и Германия е уговорено предаването, и то по определен съдебен начин, углавните престъпници, като изчерпателно са изброени за кои именно углавни деяния престъпниците ще се предават, в конвенцията с Русия, в явно противоречие с установените международни договори и обичаи, умишлено е оставена отворена вратата за екстрадирането и на политическите „престъпници" по искането на руското правителство. Чл. 7 от конвенцията гласи:
«Изключват се из действията на настоящата конвенция политическите престъпните деяния... Не се считат политически престъпните деяния посегателство върху личността на държавен глава и членовете на неговото семейство, а така също и общите престъпни деяния, извършени по политически побуждения".
Последнята подчертана част от чл. 7 на конвенцията унищожава почти напълно принципа, прокаран в първата част на същия член от конвенцията. Защото руското правителство си остава отворени вратите да иска предаванието на всички ония лица, които по „политически побуждения" са извършили каквото и да е действие, насочено против деспотизма в Русия.
Тая конвенция, сключена по диктовката на руското правителство, е един нечуван скандал в международните отношения. Със сключването на тая конвенция буржоазна и монархическа България сама се изключи из реда на самостоятелните европейски държави и се приравни до положението на една Персия, едно Мароко или една задкавказка руска губерния. Българската буржоазия пожертвува независимостта на държавата, тя потъпка в кълта честта и достойнството на България; тя й нанесе най-тежкото оскърбление и най-голямото унижение, само и само да угоди на сатрапите на братския нам руски народ. Ето каква е обичта на руските оръдия в България към Русия - тя е кучешката привързаност на продажни лакеи към джелатите и мъчителите на руския народ!
Тая позорна конвенция, обаче, е една постоянна опасност за живота на всеки руски емигрант, който би потърсил прибежище у нас; тя е и едно петно върху България, което не може и не трябва да бъде търпяно. Като вземаме повод от срамното и позорно злодеяние на сръбските властници спрямо Алекси Бесел Виноградов и като протестираме най-високо против тоя международен скандал, ние издигаме гласа си, като най-настоятелно искаме премахването на срамната и позорна руско-българска конвенция за екстрадиция на политическите „престъпници".
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 19 март 1914 г.

№ 6
ДЕМАСКИРАНИТЕ РУСКИ ОРЪДИЯ

Бляскавият успех на Балканската социалдемократическа конференциц в Букурещ внесе смут и тревога в редовете на чапкънската котерия, наречена „обединена социалдемокрация". Тая котерия, която от ред години прикрива своите продажничества под булото на социализма, биде най-подир разкрита пред целия балкански пролетариат в истинския си лик. Това вбеси политическите чапкъни, но ги застави да търсят защита и спасение там, дето можеха само да ги намерят – в явното си преминаване към лагера на българските буржоазни русофилски котерии.
Балканската социалдемократическа конференция в Букурещ нанесе на обединената чапкънска котерия страшен и съкрушителен удар. С един замах те са изхвърлени завинаги из редовете на балканската социалдемокрация и пратени там, дето им е мястото – на бунището на корумпираните буржоазни котерии. Маската на политическите акробати, които у нас вървят с буржоазията и с монархизма, а в чужбина искат да минават като социалдемократи – за да използуват авторитета на Интернационала за заблуждаване и влачене на работниците в България – е окончателно смъкната. Те са изключени от средата на съзнателния балкански пролетариат, който се обедини в Работническа социалдемократическа федерация на Балканите.
Това позорно и унищожаваще сгромолясване на „обединената“ чапкънска котерия е напълно заслужено. Тя, която със своите позорищни игри, предателства и измени, от толкова години наред трови българските несъзнателни работни маси, е вече дамгосана от цялата балканска социалдемокрация и извадена на показ, като буржоазна и монархическа котерия.
Но това именно докара до полуда кариеристическата интелигенция в общоделската котерия. Със смъкването на социалистическата си маска, тя изгубва най-силния си коз – да се продава скъпо на буржоазията и монархизма, като с демагогия, в името на „социализма", мъкне подире си несъзнателни работници. И сега тия политически акробати, останали без маски пред публиката, изпадат в отчаяно положение и се нахвърлят с истерични крясъци, с клевети и псувни против социалдемокрацията в България, и в съседните балкански страни.
И общоделските продажници се нахвърлят с низка злоба и още по-низки инсинуации върху нас и нашите съседни другари. В „Народ", бр. 148 известния чорбаджия в общоделската котерия – Кр. Пастухов, който се разпорежда в нея, като в своя мушия, защото й плаща борчовете нарича нашите румънски другари „отдали се на личните си амбиции“ и с чорбаджийска нахалност ругае румънската социалдемокрация, като „младо движение“, което „сега се опитва да проходи" и което се било уловило на „тесняшката въдица". По-нататък същия тоя развилнял се чорбаджия – който се чувствува в котерията си, защото я държи за кисията й – си позволява престъпната дързост да клевети, че „имал положителни сведения, какво известни „другари" сноват между Цариград–София–Букурещ и обратно и поддържат връзки с балканските социалисти и по един лукав начин искат да ги вмъкнат в мътните й войнствени води на известни правителства". Ние призовахме дръзкия и мръсен клеветник да посочи, кои са тия известни „другари", но подлецът замлъкна; и избяга. Ала същата клевета той и близките му раздухват в „Мир", „Дума", „Пряпорец", „Воля" и т. н., окрасявайки я с нови още по-долни инсинуации.
Тактиката на Кр. Пастухов и неговата котерия не е нова – тя е такава на всички дребнобуржуазни и буржоазни котерии. Безсилни да опровергаят с факти и аргументи социалдемокрацията, те се пинкавят и правят жалки усилия да я облеят с кал и оклеветят. Какво каза Кр. Пастухов, какво казаха неговите сподвижници за решенията на Балканската социалдеморатическа конференция в Букурещ? Можаха ли те да отрекат и опровергаят политиката, посочена от конференцията на пролетариата и народите на Балканите? Не, те дори не се опитаха да направят това – тия чорбаджии са силни посред слугите си, а вън не знаят, освен да псуват и ругаят, защото техния ум е само глупост и тяхната душа – само злоба.
Балканската социалдемократическа конференция в Букурещ отправи мощен апел към народите на Балканите за обединение и отбрана срещу „империалистическата политика на великите сили, преследваща разделянето на Балканския полуостров“; а глупавия ум и злобната душа на чорбаджиите от общоделската котерия са можали да родят само просташката клевета – румънската, българската и гръцката социалдемокрации, участвуващи на конференцията били „агенти на Германия" и правили „германофилска политика"!
Впрочем, това беше нужно да каже Кр. Пастухов в бр. 148 на „Народ", за да може в бр. 152 на същия в. „Народ", да развее открито байрака на руската политика в България.
Той пише: „За нас с избухването на голямата война тая опасност (от въвличане във войната) идеше не от Русия и русофилската опозиция, а от Германия и нашето германофилско правителство" (курсива на „Народ“). И по-нататък: „руската опастност на Балканите поне за даденото време не съществува“.
Това подметките на русофилската буржоазия пишат тогава, когато Русия прокламира в своя манифест за войната с Турция, че тя воюва за „завладяване бреговете на Черно Море"; това се говори за едно време, когато Русия не само формални предложения правеше на България за намесата във войната, а прямо я заплашваше; когато общоделските водители, заедно с цялата русофилска опозиция, с манифести и комюникета искаха от правителството и от цар Фердинанда да тласнат веднага България във войната на страната на Русия.
Кр. Пастухов открито заявява, че България трябва да върви заедно с Русия, защото от нея няма никаква опасност. Но това днес твърди и върши цялата русофилска опозиция. Ето как Букурещката конференция дойде да създаде по-голяма ясност и светлина, да смъкне маските и да постави всеки на мястото му. Общоделската котерия, изхвърлена най-позорно от Работническата социалдемократическа федерация на Балканите, биде принудена да излезе и каже открито, че тя се инспирира от руската политика и че нейните водители не са, освен агенти на руския деспотизъм.
Балканската социалдемократическа конференция в Букурещ издигна високо знамето на борба против руския царизъм и германския империализъм, знамето за борба за отблъскване на империалистическата вълна, за създаване балканска република и за запазване независимостта на Балканите.
А жалките русофилски подметки, демаскирани, са прннудени да излязат и се покажат пред света в истинския си лик. Те викат днес: от Русия няма опасност, вървете с Русия! Те зоват завоевателите от север и им предлагат на тепсия свободата на българския и балканските народи.
Събитията смъкнаха маските на още едни врагове на балканската социалдемокрация. Нашето дело празнува нова победа!
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 21 юли 1915 г., с. 1.

№ 7
КРУШЕНИЕТО НА РУСКАТА БАЛКАНСКА ПОЛИТИКА И НА ПАНСЛАВИЗМА

Централният орган на австрийската социалдемокрация „Arbeiter Zeitung" отбелязва в една статия новите руски офанзивни опити по бесарабския фронт, които австрийските войски до сега успешно са отбили, и прави по тоя случай следния преглед на положението.
Когато нашите и германските войски започнаха похода срещу Сърбия и френците и англичаните дигнаха голям шум със своята солунска експедиция, изглежда, че и русите и италиянците са почувствували нуждата да се проявят по някой начин. Италиянците започнаха тогава третата битка при Изонцо, чиито резултати тъй малко оправдаха надеждите, които италиянците възлагаха на нея. Русите предприеха отделни нападения във Волхиния, които изпърво имаха променлив успех и свършиха с окончателно отблъскване от страна на австро-унгарските войски. След това се изкова баснята за голямата бесарабска армия, тая армия от духове, която всеки ден се готви да извърши ту едни, ту други героични подвизи: тя ту щяла да прегази Румъния, ту щяла, под така-наречения неутралитет на Румъния, да настъпи срещу България, ту се готвила, въпреки незначителното число руски транспортни параходи, да повтори на българския черноморски бряг англо-френската авантюра. Обаче, всички тия сапунени мехури, които от ден из ден се пускаха от френската преса, винаги се пукваха и сега едва ли ще има мнозина дори и сред публиката на западните сили, които още да вярват в руската бесарабска армия.
Но Сърбия потъна, сръбската армия, притисната от нашите и българските войски, влачи своите последни остатъци към албанския Адриатически бряг, а армията на България, тая държава, която русите някога бяха свикнали да третират като васална, е застанала на гръцката граница, след като прогони англичаните и французите от македонската земя. По-дълбоко крушение на руската политика на Балканите едва ли е мислимо. Ония, които разглеждат събитията в Сърбия, имат пред очи почти изключително тяхната военна страна, обаче, тия събития имат и грамадно политическо значение: резултатите от похода срещу Сърбия представляват най-тежкото поражение, което руската политика претърпява сега на Балканския полуостров, побеждаването на Сърбия при решителното съдействие на България е ужасно морално съкрушение на панславизма.
Сърбия, протежето на руския цар, съборена на земята и смазана, а държавната някога под руско влияние България – верен съюзник на средноевроиейските сили!
Тоя обрат на нещата се усилва още повече с обстоятелството, че завладяването на Сърбия означава в същото време и свързването на средноевропейските сили с Турция и окончателното запазване на Цариград, което намира символически израз в напускането на по-голямата част от Галиполските позиции от страна на англичаните.
По тоя начин всички почти цели които Русия си бе поставила за осъществение с войната по отношение на Изток, са зачертани от световната история. Собственото поражение, което Русия претърпя на бойните полета в Галиция и Полша, се удвоява с пораженията, които понесоха сърби, френци и англичани, действувайки в служба на руските интереси.
Прочее, не е за очудване, ако при това положение Русия чувствува нужда да прояви нейде каква годе дейност, а особено в близост на Румъния. Ето защо не може да се каже, че започването на офанзивата по бесарабската граница означава начало на една усилена бойна дейност по целия руски фронт. Защото, колкото високо или низко и да се оценява способността на русите, да сформируват от човешките маси, които имат на разположение и които отчасти са употребени вече, една годна за борба армия, но едвали времето, което имаха досега, е било достатъчно, за да сторят това.
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 24 декември 1915 г., с. 1.

№ 8
РУСКАТА ПОЛИТИКА НА БАЛКАНИТЕ

Русия понесе тежки и съкрушителни поражения на бойните полета ала тя не ги чувствува тъй болезнено, както катастрофата, която претърпя нейната вековна завоевателна политика на Балканите от въоръженото минаване на България в лагера на централните сили. В Нар[одното] събрание мин[алата] седмица правителствените оратори заявиха гръмогласно, че между Русия и България е изкопана пропост, че на руското влияние в нашата страна, а след., според както се развиват събитията, и на Балканите е положен черен кръст. Това се съзнава очевидно и в Петроград и за това руските политици дават публичен израз на дълбоката съкрушимост, която изпитват поради фалимента на руската експанзивна политика на Балканите.
Меродавният петроградски в. „Новое Время" злъчно атакува министъра на външните работи Сазонов за неговото несъстоятелно експозе по външното положение и, спирайки се главно на въпроса за България, пише:
„Главният интерес в речта на г. Сазонова се отнася в точките си за България. След ужасното крушение, което руската дипломация претърпя в София, г. Сазонов не беше говорил в Государствената Дума. За това с един особено болезнен интерес се очакваше да се чуе, как руския министър на външните работи ще обясни загубата на такова, както й се струваше, вярно и исконно руско достояние, като оросената с нашата кръв България. Государствената Дума беше твърде разочарована, когато узна, че г. Сазонов няма с какво да обясни своето фияско. Той открито заяви: готов съм да призная, че за да достигне своите цели, руската дипломация трябваше да избере не най-краткия и най-верния път. Своевременното заемане пристанищата в Черно море и Дедеагач можеше да повлияе на психиката на българския народ.“ Г. Сазонов не каза едно: защо това не е станало? Защо руската дипломация, която повече от всички други дипломации е несъмнено най-отговорната за софийската трагедия, едвам сега е съобразила, че подсказваните от руската преса енергични мерки по отношение на България са били най-верните и най-бързите пътища? Кой ще отговаря за това, че беше избран не най-верния и не най-краткия път! Достатъчно удовлетворение за народната съвест явява ли се факта, че министъра на работи се изправя пред народните представители и говори: „простете, аз избрах лош път!"
По-нататък „Новое Время" пише защо не са публикувани досега всички дипломатически документи за България. „Всеки, който е имал случая малко много да разглежда цветните дипломатически книги знае една проста истина: дипломацията, която се счита права, печати документите, а дипломацпята, която знае, че тези документи ще я компрометират, говори за „ненастъпилия още момент", когато ще бъде възможно.
В. „Новое время'' се възвръща на изказаната от Сазонова мисъл, че българската опозиция, благодарение на своята неорганизираност, е била един слаб посох, на който не е могла да опре дейността си руската дипломация", напада Сазонова, който „със своята нерешителна политика безмерно отслабил българските русофили" и „дезорганизирал дейността им" и се спира на последното заявление, че Сърбия е поискала да нахвърли войските си срещу България в момента на нейната мобилизация и че Русия, респективно г. Сазонов, е попречила на този план, защото се е опасявала, че в такъв случай Гърция щяла е да се откаже от съюзническата си помощ по гръцко-сръбския договор. „Н[овое] Вр[емя]" завършва: „Но Гърция и без това се отказва?! Значи руския съвет унищожи последния шанс на сърбите и все пак се оказа неверен. Г. Сазонов не се смущава от това. За него текстът на сръбско-гръцкия договор стои по-високо от реалните резултати: от канцеларско гледище той е прав, тъй като руската дипломация не е могла да предвиди коварството на крал Константина. Казват, че дипломацията е създадена да уведомява страната си за предстоящите действия на други държави. Очевидно тази задача се игнорира от м[инистъ]ра на външните работи. Той вчера категорически заяви, че ние не сме могли да предположим оставката на Венизелоса и, че той не вижда в това никаква грешка.
Руската дипломация е принудена днес да признае, че в нейните намерения, още преди намисането на България във войната, е било да окупира Черноморските ни пристанища и брегове, а нейните съюзници в същото време и в съгласие с Русия се готвели да окупират Дедеагач. По тоя начин руската дипломация се е надявала, че ще произведе нужното давление върху „психиката" на българите и най-главно, ще окаже на своите оръдия в България, русофилските партии, очакваната от тях подкрепа, за да се завлече цяла България подир Русия. И сега руската дипломация съжалява, че не е прибягнала до тия крути и решителни мерки, които, тя вярва, биха могли да дадат за нея по-добри резултати от следваната до септември м. г. политика.
Когато само преди година-две ние доказвахме завоевателните намерения на Русия спрямо България и Балканите; когато ние разкривахме тайните дипломатически документи и договори, които ясно уличаваха намеренията на Русия да завземе Варна и Бургас, щом нейните интереси на Балканите изискват това; когато ние посочихме и на бивши правителства, на отговорни министри, които са сключвали тайни договори с Русия за предаването на българските пристанища и поставяне на българската армия под руско командуване по силата на подписани конвенции - тогава господата държавни мъж от русофилските партии надуто отговаряха: „това са нелепости".
Ние бихме желали днес, когато всичко казано от нас се потвърдява от самата руска дипломация, щото русофилите да ни отговорят: нелпости ли бе да се разкриват техните задкулисни сделки с руския деспотизъм или бе предателство да се продават българските пристанища и независимостта на България зад гърба на българския народ.
Но тайните договори и конвенции с големите държави винаги са криели в себе си опасността да бъдат пожертвувани върховните жизнени интереси на нацията. Страшните унищожителни изобличения на руската предателска политика в България носят едно скъпо поучение за българския народ.
Публ. във в. „Работнически вестник“. София, 1 март 1916 г., с. 1.