УБИЙСТВОТО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ ПРЕЗ 1924 ГОДИНА

На 31 август 1924 г. в местността „Лопово“, над с. Сугарево в Пирин планина е убит членът на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (ЦК на ВМРО) Тодор Александров, на път за конгреса на Серския революционен окръг. Заедно с него пътува и другият член на ЦК генерал Александър Протогеров, но по него никой не стреля. Той остава жив, но с подозрението, че това не е случайно.
Наказателната акция срещу заговорниците е ръководена от младият Иван Михайлов. Преките извършители на убийството на Т. Александров и на телохранителя му, Пандо Зафиров Щерю Влахов и Динчо Вретенаров са убити, а няколко дни след това и подстрекателите Алеко Василев и Георги Атанасов. Избити са и редица представители на левицата в македонското движение. Следите водят към ген. Александър Протогеров, който също е убит на 7 юли 1928 г. в центъра на София по нареждане на другия член на ЦК Иван Михайлов.

По този повод на 15 юли 1928 г. е отпечатано следното комюнике: „Миналият конгрес на ВМРО даде мандат на новия Централен комитет, избран от него, да издири и накаже останалите виновници по убийството на Тодор Александров. В пряка връзка с това решение е извършеното на 7 т.м. убийство на Ал. Протогеров. И други висши интереси на македонското дело направиха наложителна взетата на 7 т.м. наказателна мярка. Последната е аналогична с наказанието на бившия член на Центр[алния] к[омите]т П. Чаулев, което бе заповядано да се извърши от Ал. Протогеров, даже без да е имало каквото и да е конгресно решение за това. За станалото на 7 т.м. ще се даде мотивирано обяснение на конгреса на ВМРО, който единствено е властен да съди деяния от тоя род, прямо засягащи най-върховни интереси на организацията, Член на ЦК на ВМРО: Ив. Михайлов.“
Седмият общ редовен конгрес на ВМРО, открит на 21 юли 1928 г. в с. Крупник, Горноджумайско излиза с резолюция по смъртното наказание на ген. Ал. Протогеров, с което се одобрява взетото от Ив. Михайлов решение. И като че ли вече всичко е ясно. Наказазването на виновниците за убийството на Т. Александров, довело до най-сериозната криза в македонското освободително движение.
Излязлата огромна литература по въпроса, както и публикуването на нови документи, вместо да потвърдят наложилото се мнение за злодеянието, поставят редица нови въпроси, които засега все още трудно могат да намерят отговор на въпроса кой стои зад убийството на Т. Александров?

 


Досега в литературата съществуват няколко версии по заговора: личните мотиви на ген. Александър Протогеров в съдружие с Алеко Паша и Георги Атанасов; ген. Александър Протогеров в съдружие с горните двама като оръдия на правителството на проф. Александър Цанков, за когото Т. Александров става опасен противник не само след подписването на Майския манифест от 1924 г., но и като несъгласен с линията на правителството към подобряване на българо-югославските отношения; Комунистическият интернационал (КИ) съвместно с Българската комунистическа партия (БКП), довели първо до дискредитирането на Т. Александров с публикуването на Майския манифест във в. „Балканска федерация“ и в. „Илинден“. Но от документите на БКП и КИ е видно, че техният интерес е главно да привлекат ВМРО, ръководена от Т. Александров на своя страна за осъществяване на световната социалистическа революция. След като не успяват в тази насока, те започват да се стремят не към физическото му ликвидиране, а към политическото му дискредитиране, както в средите на македонското движение, така и пред българското правителство и пред подкрепящите го в чужбина политически и държавни дейци. Тази теза се подкрепя с документация и литература, представяща ген. Ал. Протогеров, Петър Чаулев, Алеко Василев Пашата, Георги Атанасов, Георги Занков и Арсени Йовков като представители на оформяща се левица в македонското революционно и легално движение. Присъствието на посочените дейци в една група просто буди редица недоумения и въпроси при едно задълбочено проучване на дейността на всеки един от тях. В подкрепа на версията за ролята на правителството на проф. Ал. Цанков през последните години стана известно и изказването на ген. Иван Вълков, че зад убийството на Т. Александров стои Военният съюз, тясно свързан с правителството. В литературата и в дневника на Иван Михайлов се прокрадва още една теза за съмнения около личността на Ив. Михайлов, без изобщо да са убедителни мотивите за нея. Тезата за личните мотиви на заговорниците също не бива да се изоставя, тъй като е известно, че до 31 август 1924 г. Т. Александров е в много обтегнати отношения с ген. Ал. Протогеров, Алеко Василев и Георги Атанасов и в много отношения той става опасен за тях, което може да се премахне само с физическото му ликвидиране. Още повече, че са известни неговите сериозни критики и обвинения към тримата. Оказва се, че лоши чувства към Т. Александров таят и физическите му убийци Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, които се оказват също сериозен мотив за тях.


В настоящия материал са включени не малко изключително важни и почти непознати, и неизползвани документа около заговора и убийството на Т. Александров. С особено значение сред тях са писмените показания на ген. Александър Протогеров на 3 септември 1924 г. пред следствената комисия по убийството на Т. Александров, назначена от IV редовен конгрес на Серския революционен окръг. Показанията на ген. Протогеров са изпълнени с много противоречия, неточности и премълчавания на известни факти, което прави впечатление и задълбочава още повече подозренията към него.


С окръжното писмо от ЦК на ВМРО, подписано от ген. Ал. Протогеров на 13 септември 1924 г., с което официално се съобщава за убийството на Т. Александров се слага началото на наказателната акция, при която са изтребени и не малък брой, абсолютно несвързани с убийството. Но тези жертви не малко пъти са изявили публично лошото си отношение към дотогавашните ръководители на ВМРО, сред които са Димо Хаджидимов, Владислав Ковачев, Милан Грашев, Арсени Йовков и др.
Макар, че първото окръжно от 1 октомври 1924 г. и писменото изложение от декември 1924 г. на Георги Занков до членовете на Илинденската организация в България по убийството на Т. Александров и другите пострадали при тази кървава междуособица, са писани от един вече определил се публично в другия лагер бивш революционен деец и са характерни със субективността си. Авторът на тези два документа – Георги Занков е един от ръководителите на Илинденската организация в България и бивш участник в революционното движение. Те са изпълнени с много факти, разсъждения върху тези факти и документи, в много случаи и доста тенденциозно представени, поради позициите на автора им. Но като извор за станалите събития те могат да бъдат първокласен, още повече че Занков е не само наблюдател, но и активен участник в тях и по една случайност остава жив след разигралата се кървава разправа. Сред тези документи, които са включени по-долу правят впечатления и писмата на проф. Александър Цанков до външния министър Христо Калфов, който по това време ръководи българската делегация на годишната асамблея на ОН в Женева, за „македонските убийства“.


Не бива да се изпускат и анонимните съобщения за ролята на ген. Ал. Протогеров, Военния съюз и правителството в заговора, макар че те са просто един сигнал във вярната посока на разследването. Може би трябва да се посочи и другата следа водеща към зловещата ръка на III интернационал, лансирана веднага след убийството в книгата „Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната македонска революционна организация. (1924)“, маркирана с много факти и документи, но оказала се поредната димка. От скоро публикуван документ – „Оперативната сводка за положението в България“ от 9 септември 1924 г. се вижда, че е взето решение за отстраняването на Т. Александров, след убийството на Д. Хаджидимов, тъй като все още публично не е било известно че той вече е убит на 31 август 1924 г. Затова Петър Искров пише: „По повод убийството на Д. Х. Димов некои другари (двама) се изказаха че требва и ние да убием Т. Александров (това беше на 15 септември и още не се знаеше, че Т. Александров бе убит на 31 август“. (Вж. Л. И. Жила, В. Т. Поповский, Македонский вопрос в документах Коминтерна. Т. I. Ч. 1 (1923-1925 гг.) Скопjе, 1999, с. 362-363.)


Не са малко и съобщенията на чуждата преса, разпространявани от БТА, издирени и публикувани от Стоян Райчевски, за убийството на Т. Александров, от които може да се види отзвукът в чужбина от извършеното злодейство. Тези документи, както и останалите, които ще можете да прочетете, макар и в неокончателна степен ще дадат нов материал за размишления върху въпроса за заговора срещу този бележит български революционер, въпрос, който се нуждае от още изворов материал, за да може историческата наука да се произнесе окончателно.


Въпреки, че с тези документи се правят редица уточнения на фактите и събитията от края на август и началото на септември 1924 г., опасността от прекалено субективното им интерпретиране прави случая още по-заплетен. Но така също трябва да подчертая, че те дават възможност да започне едно ново документално разследване по този важен момент от българската история, който не само нанесе незаличими рани в македонското легално и революционно дело, но и даде възможност на редица външни фактори да се намесят в него и то не в положителния смисъл на думата.
Накрая бих искал да Ви насоча вниманието и към изключително ценната книга на Кирил Пърличев „Убийството на Тодор Александров (Изследване и документи)“, в която той най-аргументирано отстоява своите виждания по това злодеяние.
Документите се предлагат цялостно, както са запазени в българските архиви. Осъвременен е частично правописът. В квадратни скоби са поставени допълнените думи и букви, както и доразкритите съкращения.
Прилагам и кратка библиография по темата, която съм сигурен че би била от полза, за тези които искат да научат нещо повече по въпроса.

Цочо В. Билярски


ЛИТЕРАТУРА
Тодор Александров. Живот легенда. Съст. Ц. Билярски, С, 1991, с. 26-28.
П. Ацев, Спомени. Съставителство, предговор и бележки Ал. Г. Пелтеков. С., 2011, 404 с.
Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Из архивното наследство на Тодор Александров, сп. Известия на държавните архиви, кн. 60. 1990, с. 206-207, 275-283.
Ц. Билярски, Генерал Александър Протогеров за убийството на Тодор Александров, сп. „Македония“, кн. 2, 1994, с. 18-24.
Ц. Билярски, Още за убийството на Тодор Александров, сп. „Македония“, кн. 7, 1994, с. 79.
Ц. Билярски, Непубликуван дневник и автобиографии на Иван Михайлов, сп. „Македонски преглед“, XXI, кн. 3, 1998, с. 91-114.
Ц. Билярски, Документи за убийството на Тодор Александров през 1924 година. Сп. „Известия на държавните архиви“, С., 1998, кн. 75, с. 120-168.
Ц. Билярски, Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса. С., 2006.
Ц. Билярски, Тайните на ВМРО. Легенди и сензационни разкрития от нейните водачи. С., 2010, 991 с.
Ц. Билярски, Нови книги за Иван Михайлов. (Отзив за тритомника на д-р Ив. Гаджев за Ив. Михайлов). Сп. „Будител“, С., януари – май 2010, с. 90-94.
Ив. Гаджев, Иван Михайлов – отвъд легендите. Т. 1, С., 2007, 923 с.; Т. 2 – Част първа. С., 2009, 1194; Т. 2 – Част втора. С., 2009, 1109 с.
Д. Добринов, Последният цар на планините. Биографичен очерк за Тодор Александров (1881-1924). С., 1992, с. 130-134.
Д. Добринов. Тодор Александров легендарният водач на ВМРО, Ст. Загора, 1994, с. 43-47.
Л. И. Жила, В. Т. Поповский, Македонский вопрос в документах Коминтерна. Т. I. Ч. 1 (1923-1925 гг.) Скопjе, 1999.
Сл. Иванов, Тодор Александров и македонското освободително движение. Виена, 1924.
Г. Марков, Камбаните бият сами. Насилие и политика в България (1919-1947). С., 1994, с. 34-97.
Ив. Михайлов, Избрани произведения. Съст. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, С., 1993, с. 213-248.
Ив. Михайлов, Спомени. III. Освободителна борба 1924-1934. Лувен, Белгия, 1967, с. 25- 51,677-838.
Ив. Михайлов, По трънливия път на македонското освободително дело. Съст. Кр. Гергинов. Ц. Билярски, Ст. Загора, 1998, с. 85.
Ив. Михайлов, По трънливия път на македонското освободително дело. Съст. Ц. Билярски, София, 2007.
Ив. Михайлов, Легендата възкръсва. Съст. Ц. Билярски. С., 2004.
К. Палешутски, Македонското освободително движение след Първата световна война (1918-1924 г.). С, 1993, с. 245-254.
К. Пърличев, Убийството на Тодор Александров (Изследване и документи). С., 2002, 221 с.
К. Пърличев, VI конгрес на ВМРО (1925 г.). С., 2005, 272 с.
П. Шанданов, Спомени. Предговор и редакциjа проф. д-р З. Тодоровски. Скопjе, 2002, 311 с.
П. Шанданов, Богатство ми е свободата. Спомени. Встъпителна студия, съставителство и бележки Цв. Мичева. С., 2010, 367 с.
Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната македонска революционна организация. Б. м., 1924.
Защо бе убит Александър Протогеров. Светлина върху събитията от 1924 и 1928 год. По данни на Вътрешната македонска революционна организация. C., 1992.
Истината върху кризата във ВMPO. Б. м., Август 1929.
Трите дела. Прага-Табор-Виена-Милано. Страници от борбата на Македония. По данни на Вътрешната македонска революционна организация. Б.м., Б.д.
Изменниците на македонското дело. Прага, 1926.
След злодейството. Шест месеца от убийството на Александър Протогеров. Материали и бележки от В. Пундев. C., 1922.
Ст. Трьобст, „Внатрешната Македонска револуционерна организацijа“ и надворешната политика на Ваjмарската република (1919-1933), сп. „Гласник“, Скопjе, XXVIII, № 3, 1984, с. 153-154.
St. Troebst, Mussolini, Makedonien und die Mächte (1922-1930). Die „Innere Makedonische Revolutionäre Organisation“ in der Südosteneuropapolitik des faschistischen Italien. Böhlau, Köln-Wien, 1987, p. 157.
Ал. Цанков, България в бурно време. Спомени. C., 1999.
Р. П. Гришина, Возникновение фашизма в Болгарии (1919-1925 г.). C., 1976, с. 248-249.
Д. Косев, Отношенията между България и Сърбо-хърватско-словенското кралство от 9 юни 1923 до 1925 г. сп. „ИБИД“, кн. XXXV, С., 1983, с. 207-208.
БКП, Коминтернът и македонския въпрос (1917-1946). T. I-II Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова, C., 1998-1999.
Македонский вопрос в документах Коминтерна. T. I. Часть 1: (1923-1925 г.), Сост. JI. Жила, В. Поповский, Скопjе, 1999.
36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев Съст. К. Пърличев. C., 1999.
Из отношенията на Александър Протогерова и Тодор Александрова. В. „Свобода или смърт“, г. V, бр. 93, 94, 95, 97, 17 май-15 юли 1929.
Поведението на Александър Протогеров в деня, когато Тодор Александров биде убит. В. „Свобода или смърт“, г. V, бр. 96, 1 юли 1929.
„Опроверженията“. В. „Свобода или смърт“, г. V, бр. 98, 1 август 1929.
Александър Протогеров през очите на негови „почитатели“. В. „Свобода или смърт“, г. V, бр. 98, 1 август 1929.
Истинското мнение за Александър Протогеров на днешните му „почитатели“. (Епизоди от споровете във ВМРО преди убийството на Александър Протогеров.) в. „Свобода или смърт“, г. V, бр. 99, 15 август 1929.

ДОКУМЕНТИ:

№ 1

ПОКАЗАНИЯ НА ГЕН. АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ ПО УБИЙСТВОТО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ.

С. Лопово, 3 септември 1924 г.

Днес 3-ий септември 1924 год., в с. Лопово, при разпита от следствената комисия, назначена от 4-ий Редовен конгрес на Серския революционен окръг, по убийството на члена от Централния, комитет на ВМРО Тодор Александров, аз, Алекс. Протогеров, член на Централния комитет на ВМРО, от гр. Охрид, Македония, православен, българин, неженен, на 57 год., зная следното:
Съгласно правилника на организацията аз […] при окръжните революц[ионни] конгреси Централния комитет изпраща свои пълномощници да присъствуват на заседанията. През месец юли т.г., когато бяхме в София заедно със заведующия Струмишкия, Скопския и Солунския революц[ионни] окръзи Алеко Василев, при срещата ни с члена на Цен[тралния] к[омите]т на ВМРО по отделно, той изказа съжаление, че не е могъл да присъствува на Струмишкия окръжен революц[ионен] конгрес и пожела да присъствува непременно на Серския окръжен революц[ионен] конгрес, стига само да му се съобщи кога и къде ще стане тоя конгрес. Завед[ущият] Серския, Струмишкия  революц[ионни] окръзи му е казал, че на драго сърце ще използува в конгреса неговата опитност, за това своевременно ще му съобщи кога и къде ще стане конгреса. На август т.г. аз заминах от Петрич за София за среща по организац[ионна] работа с члена на Цен[тралния] к[омите]т Т. Александров. Там с него се срещахме почти през вечер, и работехме заедно до 1 ч, през нощта. На [...] август по телефона ми съобщи Георги Атанасов, че конгреса на Серския революц[ионен] окр[ъг] ще стане на 30-ий август и аз още същия ден съобщих това на Т. Александров. Пред вид на работата, която имахме в София повиках по телефона Алеко Василев и му съобщих, че ние ще тръгнем едва на 30-ий вечерта в събота, и да изпрати автомобил в Джумая да ни вземе и отведе на мястото на конгреса, което на мене бе неизвестно, като го помолих конгреса да почне на 31-ий неделя или на 1-ий септемвр[и], когато стигнем, там. Той се съгласи за отлагане на конгреса и каза, че ще разпореди автомобила да ни чака в Джумая. За да се намери автомобил за от София до Джумая взе грижата Т. Александров и в събота вечер към 9 ½ часа автомобила дойде у мене в къщи и аз веднага тръгнах. На автомобила имаше двама четника... Автомобила ни закара на ул. “Ивайло” и тук след 10 м., двамата четници доведоха Т. Александров и към 10 часа тръгнахме от София. Четниците бяха един Христо от Шип, фамилията не му зная, но го познавам от по-рано, а другия бе непознат за мен четник, когото по пътя запитах за името, фамилията, откъде е родом и служил ли е войник; името и фамилията не запомних, а запомних само, че е родом от Св[ети] Николе, Щипско и е служил в 7-ий конен полк. Пътят беше много лош и друсаше много автомобила, поради което мене, ми стана лошо и повръщах и не мигнах никак, в Джумая стигнахме в 3 часа сутринта; тук ни посрещна куриера Киро и ни отведе при автомобила на Алеко Василев. На автомобила на Алеко имаше един въоръжен куриер. Петричкия кмет, който шофьора бе го приел на автомобила да го отведе към […] понеже дековилката не работеше поради скъсани мостове от дъждовете. Понеже нямаше място за двамата наши четници Христо върнахме в София, а с нас взехме другия въоръжен четник от Св[ети] Николе. Автомобила ни закара в с. [...], Мелнишко, където стигнахме към 6 часа сутринта. Тук на шосето след малко посрещаха ни Щерьо Влахов и Динчо [...] заедно с двата куриери и четиримата без оръжие и докараха след малко коне за всички ни, автомобила на Алеко заедно с въоръжения куриер и петричкия кмет заминаха за Петрич, а ние на коне към 6 ¼ - 6 ½ ч. сутрин тръгнахме за Горна Сушица, където пристигнахме в 8 ½ часа сутрин. Аз бях много уморен от пътя и щом стигнахме, у Гоце Манолев другите седнаха да закусват, а аз легнах да спа; към 10 ¼ ч., станах и веднага казах да тръгваме. Другаря Т. Александров и всички останали бяха станали преди мене; докато докарат конете, едва успяхме да тръгнем към 11 часа.
От Гоце Манолев дадоха ни храна за обяд. Стана 1 часа сл[ед] обед, аз се уморих, па и гладен бях, понеже не бях закусвал, та молех да спрем да си починем и да обядваме. По пътя все търсеха удобно място за почивка и да има вода за пиене и за конете. Спряхме едва към 2 ½  часа сл[ед] обяд на едно неудобно място - имаше вода, но нямаше паша за конете, които също бяха уморени. Тук обаче по мое настояване спряхме да обядваме. Обядвахме като другаря Тодор Александров раздаде храната, понеже дисагите с храна бяха на неговия кон. От дясно на мене седеше Тодор Александров и около него двамата куриери, а от ляво на мене бяха, Шерю и Динчо. Тук стояхме около  ½ час и тръгнахме, като каза Динчо, че като пропътуваме не повече от ½ ч. ще намерим река, равно място за почивка, повече паша за конете. Починахме добре и се в Гор[на] Сушица се снабдихме с вода, но с нас дойде един от куриерите, които ни доведоха до тук и другия от куриерите. Кога тръгнахме върна конете, а от Горна Сушица дадоха ни още един куриер. По пътя най-напред вървеше Сушечкия куриер, мисля, че се казваше Динчо, след него другаря Тодор Александров, след него аз, след мене Щерю или нашия четник и след тях другите, към 3 часа стигнахме до една река, където имаше паша за конете, аз слезнах от мулето, като ми помагаше един от куриерите да слезна, аз взех от моето муле пелерината, послах я и седнах. Взеха и мулето на Тодор Александров и той седна до мене, мисля на моята пелерина или пък той посла своята, пелерина. Не се минаха 5-10 м. откакто бяхме седнали ние двама и не зная тогава къде бяха другите, дали държаха нашите и техните мулета или бяха ги вече пуснали да пасат, чух изстрели, без да видя от къде идат, кой стреля и срещу кого; аз изведнъж скочих и видях другаря си ударен в главата, стои неподвижен и шуртеше кръвта от главата му. Аз се втурнах да бягам към гората и в това време чух, че Щерю извика: вместо ти да ме убиеш аз те убих; ти толкова души невинни изяде, та и мене искаше да изядеш. Аз като видях тоя ужасна картина, като направих 40-50 крачки легнах. Убиеца Щерю дойде при мене и ми каза той това заслужаваше, сега нека ни съди организацията; с тебе няма нищо да направиме, защото нищо не си ни направил. Това още повече ме смути и аз паднах в несъзнание, та ме поливаха с вода, но кой беше не зная, навярно един от куриерите. Кога тръгнахме от там не зная, но зная че куриерите ме качиха на моето муле и тръгнахме нагоре; аз едва се държах на мулето, па един куриер ме поддържаше. Какво станаха Шерю и Динчо не помня, поради развълнуваното све[че]ряване, но ми се струва, че и те вървяха след нас и [като] мръкна се изгубиха, ако това не бе въображение само. По пътя повръщах, дойдохме на едно равно място и тук повръщах и тук слезнахме от мулетата. От тук до самото Лопово отидохме с куриерите пеша, като аз запалих електрическото си фенерче иначе не можех да вървя. Тук разказах на другарите за станалото нещастие. Куриерите донесоха и багажа на покойния другар Т. Александров. Пропуснах да кажа, че когато дойдох в съзнание при мястото на ужасното престъпление видях спрострян и четника от Св[ети] Николе, убит.
Това е самата ужасна сцена, доколкото аз мога да я опиша, при онова развълнувано състояние и при безсъзнатост в което изпаднах, като видях другаря си Тодора по такъв зверски начин убит.
Няма по-тежък момент в живота ми от тоя, от самата сцена, от самата изненада, и от страха какво ще стане с организацията, като изгубваме волята и душата на организацията.
Какво има да кажа друго преди да стане това убийство в свръзка с него. Аз бях в странство цели 2 год., та почти нищо не знаех за това що ставаше в организацията отсам Вардара и в Петричко. Върнах се в България през януари т.г., на 1-ий или 2 март с другаря покойник отидохме, в Кюстендил срещнахме там войводите от Скопския револ[юционен] окръг дадоха им се някои инструкции и осветления и след това отидохме в Гор[на] Джумая, където стояхме само една нощ, дадохме някои осветления на Алеко Василев и Георги Атанасов и се върнахме в София. От тук с покойния на 5 март по разни пътища заминахме по организ[ационна] работа за странство. От Швейцария с него се разделихме - той замина за Лондон заедно с професор Милетич, а аз заминах за България, където пристигнах в София към 25 март; тук престоях само 2-3 дена в най-голямо инкогнито и след това заминах за Кюстендил където дадох някои инструкции и осветления на войводите от Скопския окръг и веднага заминах за Гор[на] Джумая посрещнат от Алеко Василев и Георги Атанасов; с тях отивах в Петричкия окр[ъг], за да се запозная с положението в Серския и Солунския окръзи, понеже тримата членове от Цен[тралния] к[омите]т с протоколно решение си разпределихме работата аз, да ръководя тия окръзи, Т. Александров - Скопския и Серския, а П. Чаулев - Битолския; разбира се че това не бе безусловно, а всеки можеше да ходи и в другите окръзи. И досега аз съм в Петричкия окр[ъг]. През това време срещнах се с другаря покойник на два пъти още тук в окръга на два пъти в София, като прекарвах с него заедно по няколко дена на работа и приказвахме, по всички ортаниз[ационни] въпроси, между другото и за недъзите от моите наблюдения и от неговите, и специално за Петричкия окръг. Той когато идваше в Петричко и в Кюстендилско с автом[обил] винаги с него имаше един четник въоръжен; освен него, като идваше към Петрич със себе си взимаше и Щерю Влахов. При последното си идване през месец юни мисля той между другите негови бележки посочи на някои грешки на Щерю и за недоразумения между него и Аргир Манасиев. Викахме и двамата и в присъствие на Алеко Василев и Г. Атанасов се направиха бележки и на двамата след като се изслушаха. Моите впечатления са от Джумайско, че между Щерю Влахов, окол[ийски] войвода и Аргир Манасиев, предс[едател] на окол[ийското] ръковод[но] тяло има недоразумения, които се дължат главно на намесата на Мих. Монев, който се меси в работата и на единия, и другия. Изобщо в тая околия не върви добре работата. Щерю беше много наострен против Монева и поради него против покойния Т. Александров и дотолкова, че Щерю почти вече не стъпваше в околията. Когато М. Монев беше във Виена, към 25 юний – 5 [юли изпрати писмо] до Т. Александров, с което му съобщаваше, че във Виена се знае; от болшевиките всичко що става в Петричкия окръг, като допускаше че тия доноси прави комуниста Методи Алексиев, заедно с Щерю. Това писмо узнава Щерю и след това вече става още по-подозрителен към Монева. Преди да тръгнем от София покойния ми каза, че непременно сега като отидем при Алеко трябва да искаме сменяването на Щерю, понеже бил близък с комунистите и говорят против него. При друг разговор каза ми, като говорехме за нашите врагове-комунисти, сърби и пр., прибави, че става подозрително вече и Щерю. Тези факти навеждат на мисълта, че подозрение е имало и в двете страни, обаче мен никога не ми е идвало на ум,че ще се дойде до тоя печален край.
Щерю говореше против убийствата станали по заповед на М. Монева през септемвр[ийските] събития и против убийството на Стефан войвода - без присъди. Мен ми се струва, че последното писмо на Монева е подействувало най-много на Щерю, като се боел да не бъде убит без присъда, а от друга страна бе възмутен, обвиняван в шпионство от сегашното му престъпление съдя, че той, ако бе му попаднал по-рано М. Монев щеше да убие него, а сега самия случай може би го навел да посегне по-рано на покойния Т. Александров.
Пропуснах да кажа, че Щерю и Динчо в Гор[на] Сушица си взеха пушките и патронташите.
Не е невъзможно тия двама престъпници да избягат при Стоян Мишев, ако донесението на М. Монев е вярно от Виена. Болшевиките, знае се че са отпуснали много милиони, за да унищожат покойния и мене и за да разнебитят организацията. На престъпниците не им позволи може би съвестта да посегнат на мене, защото Щерю служи при мене в бригадата и в Дирекцията, според неговата изповед, когато се срещнах пръв път с него, обаче аз, не го помня от тогава. Но и за мене ще намерят убийци.
От друга страна ще прибавя аз не съм имал никакъв контакт с Щерю и Динчо, за да се създадат каквито и да е неприязнени отношения към мене. При все това обаче, като видях ужасното престъпление към покойния другар, аз не бях спокоен, въпреки уверенията на Щерю, и за моята участ. Повече няма що да кажа по фактическата страна на това престъпление. Да се разпита Стоян Филипов29 за това що е говорел Щерю на него напоследък в Неврокоп. Най-добри осветления за него ще даде и Аргир Манасиев, а също и Алеко Василев.
Повече няма що да кажа
А. Протогеров.
Като стигнахме в селото, д-р Занешев ми даде първа медицинска помощ.
А. Протогеров
ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 55, л. 1-19. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

ОКРЪЖНО ПИСМО НА ЦК НА ВМРО, ПОДПИСАНО ОТ ГЕН. АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ

Македония, 13 септември 1924 г.

На 31 август т.г. бе извършено едно велико злодеяние: изменнически бе убит легендарният вожд на македонското революционно движение, членът на Централния комитет на ВМРО ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ.
Физическите убийци, извергите Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров, две най-верни и предани оръдия на Алеко Василев, още не са заловени.
Заговорът обаче е напълно разкрит.
Устроителите на атентата, заговорниците изменници Алеко Василев, Георги Атанасов и техните съучастници са наказани със смърт от организацията.
Тодор Александров е мъртъв.
Да живеят Тодор-Александровци!
Да живее свободна и независима Македония.
За Централния комитет на ВМРО
А.    Протогеров
(Печат: „Вътрешна М.О.Рев. Организация. Централен комитет“)
НБКМ БИА, ф. 246, а. е. 4, л. 100. Оригинал. Машинопис.

№ 3

ОКРЪЖНО ДО КОМИТЕТИТЕ НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ОКРЪЗИ И ДО ЗАДГРАНИЧНОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА ВМРО ОТНОСНО УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ


ПОВЕРИТЕЛНО.
В Македония и зад граница
На 31-и август т. г. двамата членове на Централния Комитет на ВМРО Тодор Александров и Александър Протогеров, придружени от четника Панзо Зафиров, са пътували в Мелнишко по направление към мястото, дето щял да заседава 4-ия редовен конгрес на Серския Революционен окръг. По нареждане на Заведующия Серския окръг Алеко Василев те били посрещнати в с. Д. от Джумайския околийски войвода Щерю Влахов и от Мелнишкия околийски войвода Динчо Вретенаров.
Към два и половина часа след пладне седнали да обядват, а след обяда седнали на почивка при река С. Едва седнали на това място, чуват се изстрели, от които падат убити на място членът на Централния Комитет Тодор Александров и четника Панзо Зафиров. Изстрелите са били дадени от Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, които след това избягали.
Двамата убийци са от най-близките предани хора на Заведующия окръга Алеко Василев и секретаря му Георги Атанасов, откакто първия е останал нелегален и до край. И при последната обиколка на Алеко Василев, непосредствено преди Серския конгрес, същите са го придружавали из Разлога и Неврокопско.
Вестта за това убийство внесе голям смут у делегатите на конгреса. Всички те подозираха, а някои от тях и открито казваха, че това убийство е дело на голям заговор, в който личеше участието на Алеко Василев и секретаря му Георги Атанасов.
От данните, които имахме преди това неокачествимо престъпление, се установява, че то е организирано по пътя – Чаулев, Влахов, Арсений Йовков, Георги Занков, Алеко Василев, Георги Атанасов и други по-дребни съучастници.
Незабавно учреденото специално тайно следствие събра горните данни и пристъпи към по-нататъшна работа. То се натъкна на поразителния факт, че от 31 август до 12 септември физическите убийци на члена на Централния Комитет Тодор Александров не са заловени и никакви специални мерки, като заемане изходните пунктове, претърсване известни гнезда и свърталища на убийците, не са били взети и препоръчани от страна на Заведующия окръга Алеко Василев и секретаря му Георги Атанасов, които са се задоволили само с едно писмено нареждане до околийските управителни тела, което не е имало за цел да даде – и не е дало – никакъв резултат; но което е очебиющо, това нареждане не го подписва нито Заведующия окръга Алеко Василев, нито секретаря му Георги Атанасов, а го подписва легалния член Билев (Медникаров), който не заема никакво отговорно място в ръководните тела на Серския и Струмишкия революционни окръзи; а това значи Алеко Василев и Георги Атанасов не са пожелали да дадат едно нареждане с подписите си поне за да маскират своето участие в това престъпление, че искат да се заловят убийците, а са възложили това на неотговорни лица, разпорежданието на които никой няма да изпълни, а още по-малко ще го изпълнят нелегалните ръководни лица.
Специално назначения съд, като разгледа всички очебиещи факти, установени при следствието и от самия съд, произнесе смъртна присъда за интелектуалните и физическите убийци на члена на Централния Комитет ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ и на четника ПАНЗО ЗАФИРОВ и се пристъпи незабавно към изпълнението на тая присъда. До тоя момент присъдата е изпълнена спрямо Заведующия Серския, Струмишкия и Солунския революционни окръзи Алеко Василев, спрямо неговия секретар Георги Атанасов и комуниста Димо Хаджидимов, който бил във връзка с горните и казвал, че наскоро ще се почне взаимоизтреблението между дейците на ВМРО.
В лицето на покойния ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ, член на ЦК на ВМРО, последната губи един велик революционер и вожд. Със силната си воля, неизчерпаемата си енергия и своите организаторски способности, покойният нееднократно е успявал да задържи, закрепи и издигне Организацията в момента, когато тя е рискувала със своето съществувание. Един пример е достатъчен, за да охарактеризира покойния. След опустошенията, които претърпя македонското население от двете войни, то трябваше отново да се подготви и организира за борба срещу новото робство на сърби и гърци, по-грозно и от турското. Великият покойник се яви тогава в самата Македония, доближи се до нейното население, вслуша се в неговите болки и страдания и със съдействието на останалите живи борци, клели се в идеала “СВОБОДА или СМЪРТ”, отдаде се на неуморима организационна дейност и без оглед на всички трудности в борбата, изложен на всички несгоди, лишения и страдания, той в продължение на две-три години успя да издигне Организацията отново, да й вдъхне нова струя от бодрост и жизнеспособност, направи я страшилище за враговете и даде на цивилизования свят да разбере, че в Македония и на Балканите не ще настане мир, додето не им се даде свобода. Така закалена Организацията се отзова на борба и с българското правителство на Стамболийски, и с родоотстъпниците македонци, оръдия на гърци и сърби.

№ 4

ПИСМО ОТ ДИПЛОМАТА ЯНКО ПЕЕВ ДО ГЕН. АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ С ИСКАНЕ НА ПОВЕЧЕ ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ

Турция, Б. д.
Драги Алия,
Вчера се получиха тука телеграми за убийството на Богдана на 31 август. А пък аз получих от тебе писмо с дата от 9 того, с което ми съобщаваш, че с Богдана сте получили мои писма, че Богдан бил доволен и пр. В днешните тукашни вестници излезоха даже съобщения и коментарии около това убийство, което се отдава на Алека и на Георги Атанасов, тоже убити вече. Тук приложена ще намериш една изрезка от днешния брой на вестника “Ла Газет”, съдържаща телеграми и коментарии за убийството на Богдана. Обяснете ми веднага и най-подробно всичките тези работи. Чудно ми е, че и Дерсатлийски нищо не ми пише по същите въпроси. Дори Спиро Василев има тази сутрин писма от неколцина души от София, а само вашия представител е в пълно неведение и дори в заблуждение, може би, поради твоето писмо от 9 того.
Пишете ми веднага и ти, и Б. Дерсатлийски. Отговорете веднага и на обстойното ми ново писмо по въпроса за среща с Мишела. Или ти трябва да дойдеш тука, или пък среща може да се нареди във Варна или в Бургас и пр., съгласно с моето писмо. Обърни най-сериозно внимание на това писмо, защото Мишел не може дълго да остава тука, а пък във Виена го викат вече няколко пъти най-настоятелно, та добре е да се има среща с Мишела и той да се ангажира окончателно с тебе, или пък ако отиде дори във Виена, това да стане със строго определена и предварително уговорена мисия, програма за поведение, за разговори и пр. Обърни, прочее, най-сериозно внимание на това мое писмо за Мишела и вземи веднага решението си. Чакам отговора ти.
Ако Богдан е, наистина убит, което в тази минута аз още не вярвам, макар пристигналия снощи Михайлов да го е предал като свършен факт, съобщи ми какво се е наредило за ново временно ръководно тяло, кои сте сега начело на работите и пр., за да имам всичко това предвид. Пиши ми веднага и най-обстойно.
Искрени привети от вашия Пенчо.
ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а.е. 287, л. 23. Оригинал. Машинопис.
Алия, псевдоним на Ал. Протогеров; Богдан, псевдоним на Т. Александров; Пенчо, псевдоним на Янко Пеев.

№ 5

ШИФРОВАНА ТЕЛЕГРАМА ОТ ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ ДО БЪЛГАРСКАТА ДЕЛЕГАЦИЯ ПРИ ОБЩЕСТВОТО НА НАРОДИТЕ В ЖЕНЕВА ЗА УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ И ЗА ОФИЦИАЛНОТО СТАНОВИЩЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО ПО НЕГО И ПО БОРБИТЕ ВЪВ ВМРО.

София, 15 септември 1924 г.

Тодор Александров е убит на 31 август по начин много подъл.
Убийците са двама от придружаващите го войводи – Щерйо Влахов и Динчо Вретенаров, минали на страната на Алеко Паша Василев, който напоследък е минал на страната на комунистите и федералистите. Борбата е между националистите, представлявани от групата на Тодор Александров и федералистите, болшевиките, представлявани от Георги Атанасов, Алеко Василев, Занков, Йовков и други.
Научих от македонски източник, че комунистите и федералистите са готвили в София една акция подобна на Бърловата в Кюстендил, по-миналата година. Аз мисля, че последните убийства са по-скоро акт на отмъщение за убийството на Тодор Александров.
Желанието е представителите на печата, особено тия в Париж и Лондон, да представят в печата истинският характер на последните убийства, за да не бъдат приписвани и те за сметка на  [правителството] (групата погрешна).
Министерският съвет днес се занима с мерките, които трябва да се вземат, за да се обезпечи спокойствието в пограничните краища и се издирят авторите на всички убийства напоследък. Обществото посреща тягостно тия случки, но ги обяснява като акт на саморазправа между разните революционни фракции. (№ няма).
Цанков.
ЦДА, ф. 369 к, оп. 1, а. е. 630, л. 8. Дешифровка. Машинопис.

№ 6

ПИСМО ОТ ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ ДО ХРИСТО КАЛФОВ ЗА РАЗЦЕПЛЕНИЕТО В СРЕДИТЕ НА ВМРО СЛЕД ПУБЛИКУВАНЕТО НА МАЙСКИЯ МАНИФЕСТ, ЗА ЗАСЕДАНИЯТА НА ВИСШИЯ ПАРТИЕН СЪВЕТ НА ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ, ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА ИНТЕРПАРЛАМЕНТАРНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ КЪМ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ СГОВОР И ДР.

София, 15 септември 1924 г.

Драги Калфов,
Ползвам се от повторното връщане на г. Данаилова, за да ти напиша няколко реда.
Телеграфически те уведомих за станалото през последните 1–2 дена. По всичко личи, че организацията на македонците преживява една криза, последица от идейни различия и борба за първенство. Борбата не е само между автономисти и федералисти, но и между самите автономисти. След Манифеста идейните различия се изостриха още повече. Някои и при това доста важни войводи автономисти, като Георги Атанасов и Алеко Василев бяха минали на страната на комунистите и федералистите, затова и другите верни автономисти се справиха с тях. За нещастие и тия 7–8 убийства ще се стоварят на нашия гръб, но какво да правим, нито можем ги предотврати, нито можем да ги обуздаем. Тя е една вътрешна борба, борба на самоизтребление, с която свършва всяка конспиративна организация.
Изглежда, обаче, че цикъла на убийствата не е завършен, сигур но предстоят и други убивания на по-големи и по-малки “дейци”, но се чудим и маем какви мерки да вземем, за да предотвратим и тая беля?
От 2–3 дена заседава Висшия партиен съвет на демократите, какви решения са взели и пр. върху това г. Данаилов сигурно ще ти каже няколко думи. Рашко и Янко ме държаха в течение на техните разисквания. – Нищо особено. Само Григор Василев, Димитър Мишев и Александър Екимов, от Свищов, са пледирали за смяна на правителството, като неудобно за външния свят и като такова изгубило и симпатиите на масите. Подчертано е от всички делегати необходимостта Демокр[атическата] партия да остане в Сговора. Сбито взето конференцията на демократите изгуби всякакъв интерес във всички среди се посреща много безразлично. Това е добре, защото ще разхлади главите на някои екзалтирани обединисти.
Предстоят приготовленията за конгреса. Не зная какво ще излезе от него. Във всеки случай едно съм констатирал: обединистите се чувствуват някак си игнорирани и подценявани. Това доста тежи на техните хора. Па и аз виждам, че действително демократите, па и нашите чисти сговористи доста ги пренебрегват. Каквото можем правим, за да поправим положението.
Нашите приятели, които бяха в Интерпарламентарната конференция се връщат с впечатление, че правителството в чужбина между обществото и печата не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото впечатление на всички. Това дава повод на някои да повдигат въпрос за смяна на правителството. Дори от някой ми се загатна не е ли вече време да се оттеглим. Отговарям, че сме готови винаги да разискваме тоя въпрос, но трябва да се проучат вътрешните и външни условия. Ще направиш добре ако дадеш от Женева инструкции на нашите представители по печата да бъдат по-енергични в борбата с пропагандата против нас. Може би за тая цел ще трябва да се похарчат малко повече пари, но няма що.
Новини от София. От три дена се занимаваме с освещаването на “Александър Невски”. Най-сетне, свърши се и тая работа. Синодът и Стефан се примириха временно. Царят се разболя от инфлуенца и неможа да присъствува. Болестта му бе истинска. Пътувал е от Варна до София с автомобил 12–14 часа и е настинал. Па се говореше, че може да има и атентат. Но слава Богу, нищо не се случи.
Данаилов ми говори, че ще е добре като миналата година да по-обиколиш някои от европейските столици. Аз също мисля, че това е не само полезно, но и наложително, защото трябва да признаем, че нямаме връзки. Някоя особна работа тук няма. Ако не бяха последните убийства, живота взима съвсем нормален и спокоен вид. Аз даже мислех да отида за 10–15 дена в Чамкория да почина, защото във Варна неможах да се върна, па, и нашите се прибраха, та няма смисъл да се връщам пак.
Сърдечни поздрави от всички колеги. Поздравлявам госпожата и теб най-приятелски. Поздравлявам те още един път за хубавата реч и ти желая добро здраве и бодрост. Ходи често на разходки и гледай да си починеш. Престани да вземаш хапове, а гледай да имат повече хубав швейцарски въздух.
Твой Ал. Ц. Цанков
ЦДА, ф. 369 к, оп. 1, а. е. 313, л. 1–4. Оригинал. Ръкопис.

№ 7

ПИСМО ОТ ГЕН. АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ ДО Г. ПОЛСКИ

15 септември 1924 г.

Драги Гого,
Ти много верно прецени още във време на конгреса, че великото престъпление е ръководено отгоре и че ще има лоши последици. Ясно е че то е било скроено от Орфо и Атанасов, а подбудители има и по-далечни външни ръководители.
Враговете на родината ни пред нищо не се спряха. На истинските синове на ВМРО се налага сега в тия тежки минути да проявят готовност и смелост да докажат на враговете, че ако убият един, колкото и да е той ценен ще се явят нови по-смели борци 101.
Ти като истински честен и верен син, борец на родината, който не служиш на личности, а само на родината да вземеш всички мерки, за да се запази единството в Серския революц[ионен] окръг, като направиш една обиколка в Мелнишко и Разложко и подканиш всички стари борци, да проявят своето родолибие именно сега, като се запази единството в организацията. Да се срещнеш и със Стоян Филипов.
При първа възможност и аз ще дойда и ще свикам Окръжното ръководно тяло, за да се конституира.
Да живее свободна и независима Македония, да живеят борците.
С другарски поздрав на теб и другарите
Дядо Илия
Р. S. Съдилищата за частни разправии се отменяват и за това ще има окръжно.
Същия
Къде е Кафтенджия.
Печат
ЦДА, ф. 1933 к, оп. 3, а. е. 8, л. 1. Препис. Ръкопис.

№ 8

СЪОБЩЕНИЕ НА ГЕРМАНСКИЯ В. “АРБАЙТЕР ЦАЙТУНГ” “ЕПИДЕМИЯ НА УБИЙСТВА В БЪЛГАРИЯ”.

Берлин, 16 септември 1924 г.

Според сведения от София в петък и събота в България са извършени четири политически убийства. В петък са били убити в Горна Джумая Алеко Василев и полковник Атанасов, двама видни водители на македонското движение. В събота по обяд в София е бил убит адвокатът Славчо Ковачев, а вечерта – Хаджидимов, комунистически народен представител, наследил в Събранието неотдавна убития Петко Петков... Напоследък настъпи разцепление в средите на македонското движение. Образуваха се две крила: едното се нарича федералисти, а другото – автономисти. Федералистите смятат, че македонският въпрос може да се реши, като всички балкански държави и преди всичко България и Югославия образуват самостоятелна Балканска федерация, в която Македония ще преживее своето възкресение. Това беше “престъплението”, заради което Стамболийски трябваше да умре. Автономистите искат да освободят Македония от гръцко и югославско иго, но всъщност са български иредентисти, които желаят да запалят нова война на Балканите.
Публ. в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 512.

№ 9

СЪОБЩЕНИЕ НА ИТАЛИАНСКИЯ В. “КОРИЕРЕ ДЕ ЛА СЕРА” “УБИЙСТВОТО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ”.

Рим, 17 септември 1924 г.

България е в обсадно положение. От Джумая и Петрич съобщават, че там продължават ожесточените борби на привържениците на Александров, жадни да отмъстят на тия на Атанасов. В цяла България се предприемат масови арести. Бият се двете противни македонски крила: Вътрешната организация на Александров и Федералистичната на Атанасов.
Публ.  в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 512.

№ 10

СЪОБЩЕНИЕ НА ФРЕНСКИЯ В. “ЖУРНАЛ” “ТАЙНИТЕ ПРУЖИНИ НА ТРАГЕДИЯТА (ДОПИСКА НА ПОЛ ЕРИО)”.

Париж, 17 септември 1924 г.

Вчера се получи съобщение, че вождът на македонските революционери Тодор Александров е бил убит и че убийците му също са били убити. Това трагично събитие, което е било крито дълго време, причини голямо смущение в София. Сега предстоят да се узнаят тайните пружини на тая кървава трагедия. Тодор Александров бе убит, понеже стана причина да пропаднат намеренията Съветите се събраха във Виена на конгрес, в който се реши да разбунтуват балканските държави и да учредят в тях, както и в Македония, федеративна република по подобие на московската. Те отправиха позив в този смисъл до населението и не се поколебаха да впишат между подписалите позива и името на Тодор Александров. Последният протестира, но хората на много места останаха убедени, че той се е съгласил с болшевиците. Възможно е той да е имал някакви отношения със съветските агенти и да е мислел да се възползва от предложенията им, но той никога не е смятал да следва тия хора, които се готвеха да се наложат насила на българска Македония и да развеят там комунистическо знаме...
Публ.  в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 512–513.

№ 11

СЪОБЩЕНИЕ НА РУСКИЯ ЕМИГРАНТСКИ В. “ПОСЛЕДНИ НОВОСТИ” “УБИЙСТВОТО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ”.

Париж, 17 септември 1924 г.

Най-върлите врагове на македонското движение не можеха да му нанесат по-силен удар от удара, който му нанесоха самите македонци с убийството на своя водач. Смъртта на Тодор Александров е истинско нещастие за Македония. Той разбираше, че македонският въпрос е европейски и че днешният момент е благоприятен за разрешаването на този въпрос, при условие че македонците ще бъдат умерено реални в политиката. Какво са искали неговите врагове? Враговете на Тодор Александров бяха болшевиките. Стремейки се да създадат безпорядък в Европа, те не можеха да оставят македонския въпрос... Македонците искаха независимост. С този лозунг се съгласиха всички разнородни населения в Македония; не само българите, които съставляват коренното население на Македония, но и турците, и албанците, и власите, дори и тази част, която се нарича сръбска и гръцка...
Публ. в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 513.

№ 12

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ ГРУПА ДЕЙЦИ НА ВМРО ДО МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ ЗА РОЛЯТА НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ СГОВОР И НА ГЕН. АЛ. ПРОТОГЕРОВ В УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ, АЛЕКО ВАСИЛЕВ И ГЕОРГИ АТАНАСОВ.

Македония, 17 септември 1924 г.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МАКЕДОНСКАТА ЕМИГРАЦИЯ
Никога съдбата на милото ни отечество не е била поставяна на такава гибел, както днес; никога управници с по-голямо умопомрачение и садистки похвати не са взимали в кървавите си ръце съдбините на държавата ни.
След повсеместните разрушения и нечуван терор, който заляха цялата страна от 9 юни насам; след потоците кръв, в които днешните властници удавиха всичко, което не е в услуга на умопомрачението на Цанков – Русев – Вълков – Калфов, сега се посегна и потопи в потоци братска кръв и най-свещенната организация – ВМРО.
Както всякъде, така и тук проблясва сатанинския гений на генерал Русев. Както всякъде, така и при това братоубийство, участието на правителството е безспорно. Внимателния родолюбец като проследи близката предистория на последната трагедия, ще види цялата грозна картина на станалото самоизтребление.
Целият правителствен печат оповести с олимпийско хладнокръвие за “издаване” от ВМРО смъртни присъди над бивши и сегашни македонски дейци – български граждани, и съобщава за тяхното изпълнение с кинематографическо спокойствие. Правителственият печат насъсква за изпълнението на останалите присъди спрямо случайно прикрилите се жертви на тая вартоломеева нощ!
Ясно е като бял ден! След като миналата година през септември правителството използува ВМРО против българския народ, то днес веч се боеше от цялостта и силата на тая въоръжена организация, понеже не се надяваше вече да може да си послужи с нея нито във вътрешната, нито във външната си политика. И срещу организацията бе употребено пак старото и с успех употребявано средство: Болшевизма.
И сега за нас македонците е ясно, че правителството еднакво се радва както на убийството на Алеко Василев, Г. Атанасов и др., така и за убийството на легендарния ни вожд Тодор Александров. То постигна пъклената си цел: разслабване на организацията.
Но правителството не ще се спре да използва така “гениално” създаденото положение, за да доунищожи всичко по-свястно, идеално и годно да поведе наново ВМРО към свободата на Македония! То ще продължи пъкления си план. След като си послужи с генерал Протогеров за отслабване на македонското освободително движение, то не ще се поколебае да премахне и Протогерова, както се “случи” така, че той да бъде убит от някой “другар” на Алеко или други! Тогава няма да има кой да разкрие “истината” около “гениалната” трагедия на българското племе и няма кой да пречи на политиката на Калфова за “добри съседски отношения със Сърбия”.
Разбира се, че в така създадената атмосфера на възбуда и захлас то няма да забрави да се освободи и от някои свои политически противници, като ги постави в категорията на предатели.
Драги съотечественици! Македонци! Опомнете се! Сложете меча на взаимното изтребление! Не ставайте жертва на хитро скроения капан! Вие ще видите, че правителството няма и не може да представи никакви сериозни документи за някакво “болшевизиране” на ВМРО, както не можа да представи такива по всички кървави пътища на своето управление!
Ваше Величество! Намесете се и спрете проливането на братска кръв! Освободете страната от умопомрачените управници, не се солидаризирайте с народните тирани, защото разплатата ще бъде грозна! Стига толкова гробове! Вие можете, Вие имате право да спрете проливането на повече братска кръв!
Сега молим и ако това не помогне, ще почнеме да действаме! Засега толкова!
Незаблудени членове на ВМРО
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 18, л. 63. Копие. Машинопис.

№ 13

ПИСМО ОТ Г. ПОЛСКИ, ЧЛЕН НА СЕРСКИЯ ОКРЪЖЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ ДО ОКОЛИЙСКИТЕ РЪКОВОДНИ ТЕЛА В МЕЛНИШКА И РАЗЛОЖКА ОКОЛИИ

Македония, 18 септември 1924 г.

До околийските ръководни тела
в Мелнишка и Разложка околии
В изпълнение на писмото от 15.ІХ.1924 година на чл[ена] от Центр[алния] к[омите]т при ВМРО Ал. Протогеров, натоварен съм да взема всички мерки, за да запазя единството н Серския революц[ионен] окръг при развилите се събития, затова Ви подканвам познавайки Ви, като добри организационни работници и борци, да се вдъхновите от чувството на родолюбие и запазите единството и спокойствието нужно в тези дни, които преживява организацията.
Околийските комитети, оставяйки по местата си да вземат мерки за умиротворяване околиите си да запазят спокойствието и поставят делото над всичко.
Тези дни заобикалям околиите.
С другарски поздрави.
Чл[ен] от Окръж[ния] к[омите]т: Г. Полски
[Печат: ВМРО. Серска революционна окълия]
ЦДА, ф. 1933 к, оп. 3, а. е. 9, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

№ 14

ПИСМО ОТ НЕУСТАНОВЕН АВТОР ДО ВМРО С КОПИЕ ДО БЪЛГАРСКИТЕ ВЕСТНИЦИ И ЛИДЕРИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ ЗА ПОДГОТВЯНИТЕ УБИЙСТВА НА ДЕЙЦИТЕ НА ВМРО, ПРОТИВНИЦИ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО, И ЗА РОЛЯТА НА ГЕН. АЛ. ПРОТОГЕРОВ В ТИЯ УБИЙСТВА.

София, 20 септември 1924 г.

До ВМРО. Копие в[естници]те “Н[ародно] единство”, “Ор[анжево] знаме”, “Знаме”, “Отзив”, г. г. Малинов, Костурков, Б. Смилов и др.
Завчера се уговори нов заговор, за да се избият още няколко души, които са участвували в преврата и които сега са против сговора: това стана в м [инистерство]то. Знае се, че Протогеров действува с В[оенната] лига. Той е наредил избиването на всички македонци, тъй като те са се обявили против правителството, тъй като то не е устояло на обещанията си и понеже са били в течение на целия преврат и извършените убийства правителството е решило да ги избие до един. За да спечели доверието на сърбите и си подобри външната политика е решило да изтреби първите хора на Макед[онската] организация.
Това ви донасям за сведение.
С поздрав Х.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. с. 18, л. 66. Оригинал. Ръкопис. Писмото е написано на лист от тефтер “Записка”, като има и следната бланка “Министерство на вътрешните работи и народното здраве. Отделение [...]”.

№ 15

НЕКРОЛОГ ЗА Т. АЛЕКСАНДРОВ ОТ ЛУДВИГ РОЗЕЛИУС, ПОЧЕТЕН БЪЛГАРСКИ КОНСУЛ В БРЕМЕН.

Бремен, [1924 г.]

ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ
Възпоменание от Лудвиг Розелиус, Бремен.
Застреляха го, когато спи. Кой има смелостта да вдигне оръжие, подтикван от безразсъдство. Само долна измяна можеше да го повали. Като Зигфрид, героя в борбата, беше неприкосновен. Той не се хвърли в битката с радостен боен зов. За него беше характерна голяма сериозност, смекчена от тиха меланхолия.
Като Тея в борбата за Рим той водеше голямата борба за свобода. Свободата има “главата на Янус”. Като цяло думата свобода е неосъществима. Необвързаната свобода на едните води до робство на другите. И тъй относителна свобода? Какво противоречие. И наистина необходима ли е обвързаността на едни, за да направят цялото свободно. Разумът ни се смее. За теб и мен обаче е само строгата физиономия. Ние трябва да мислим за другите, за да можем да понесем усмивките без вреда за нашите души. Така мислеше той.
Там горе в македонските планини някога са се заселили части от скитащи германски племена. В свободните просторни планини, в които през нощта небето се спуща и обгръща хората, не може да умре чувството за истинската свобода, наследено от северната родина. Изглежда, 2000-те години могат да променят, да претопят народите от речните долини и равнините и северно, и източно от тях. Дивите синове в планините стоят на вярна стража за старите обичаи. Какво прави промяната на езика, смесването с дъщерите на чужди народи? Героичната кръв на бащите отново и отново празнува триумфа на своята сила и създава човешки тип, превъплътен в творбите на Леонардо да Винчи и Джовани Сегантини. Благородническата изящна форма на лицето напомня на готическа Христова глава, черната коса и чудно красивото моделиране на всички линии, чистите, снежнобели зъби и разкошните очи – чисти, добри и кротки, които обаче пламват в битката.
Когато аз го видях за пръв път, той носеше своята непогрешима пушка с много патрони. Всеки патрон означаваше един повален в борбата враг. Александров никога не убиваше по друг начин освен по рицарски – мъж срещу мъж. Никога не е стрелял срещу невъоръжен. Врагът трябваше да стои очи срещу очи. Имаше ли той по-слабо оръжие, и Александров вземаше равностойно оръжие.
“Никаква жена, никакво вино, никакви развлечения – до свободата на Македония!” Така гласеше клетвата.
Кой можеше да застане срещу този син на планините, който беше като че ли направен от благородна стомана, сериозен като смъртта, но изпълнен с дълбоко, неземно обаяние към беззащитните, които се нуждаят от неговата помощ и утеха.
Само неговите приятели и децата получаваха една усмивка пълна с нежност за каквато хубавите жени напразно жадуваха.
Първата ни съвместна среща беше съдбоносна за него и за неговия приятел Протогеров. Аз постигнах това, което до сега не беше се отдало на никой чужденец. Мисля, че то стана, защото аз самият бях в пламъците на борбата за моята страна, за собствения ми народ.
Пътят към Константинопол трябваше да стане свободен. Аз не бях повече аз самият, а беше мисълта за германските братя на Дарданелите, които се нуждаеха от помощ. Ние успяхме.
От обикновени четнически водачи, освободителите на Македония станаха безсмъртни герои на целия български народ.
Моят благороден приятел Протогеров, този рицар водеше безстрашно и без укор македонските полкове. Той беше генерал. Неговото име беше високоуважавано и при военните.
Тодор Александров пренебрегваше всеки ранг. В Ниш той стоеше скромно пред кралете, пред кайзера, сред целия пъстър разкош. Велик чрез своята простота. Македонският народ го провъзгласи за свой вожд. Той беше олицетворение на мисълта за свобода. Без да е избиран, той беше водач на македонците. Неговата действена сила, чистотата на убежденията му и безстрашния героизъм произтичаха от столетните противоречия на фамилията за ранг и водачество, затихнали при него. По-добър човек не се е раждал.
Аз го срещнах в София през септември 1918 г., когато чрез пари и измяна българският фронт беше изоставен на сърбите за нахлуване. Сълзи напираха в очите му. “Дойде краят на бойното единство, братко. Аз не мога повече да служа на Германия. Моята страна, моят народ се нуждаят от мен целият. Аз ти дадох дума за вярност. Вземам я обратно. Това е мое право и до тук стига моята клетва. Твоят народ е велик и добър. Гладът на жените и децата ще го принудят да коленичи. Аз се връщам в планините. Борбата за свободата на Македония, за България започва отново.”
От тогава изминаха 6 години.
Какво направихме ние през тези години? И какво направи той? Той се бори!
След като той беше повален чрез подла засада няма повече радост в земите на Македония. Във всяка хижа е дълбок траур.
Сълзите на слабите, които загубиха своя защитник, буйността на младите, които загубиха своя герой, клетвата на мъжете чийто водач е отнет ще доведат до разпръсване на семена, от които ще се родят железни мъже.
Генерал Протогеров, този балкански лъв се измъкна, чрез провидението на коварството. Тежко пада неговата лапа в тайния съюз на заговора. Малодушните убийци не бива повече да живеят.
Протогеров остана сам, като своето точно копие – Роланд от Бремен. Твърдо и бдящо!
“Светът не е нагласен за щастие и нещастие:
Това са го измислили глупавите сърца!
Иска се да се следва една вечна воля,
на която служи подчинението, но на
която служи и съпротивата.
Щастието не е пожелание с лъскав гланц:
Само възторга е щастие: и най-блажената победа,
е и гордо да се стремиш за доброто на другите.”
(От Один Трост)
ЦДА, ф. 105 к, оп. 2, необработен. Печатно на немски език.

№ 16

СТАТИЯ НА ТУРСКИЯ В. “ДЖУМХУРИЕТ” “ЗА СМЪРТТА НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ”.

Цариград, 22 септември 1924 г.

В деня на панихидата, която се отслужи в софийската катедрала за убития македонски водач Тодор Александров, столицата имаше твърде печален вид. Магазините бяха затворени и по всички витрини личеше надписът: “Траурен ден Тодор Александров”. Навред се вееха черни знамена. Вестта за внезапната смърт на легендарния македонски водач предизвика голяма скръб в цялата страна. Сега вече се установяват и причините за убийството на така много заслужилия революционер:
Решени да болшевизират Балканите, московските агенти насочиха всичките си сили към Македония... Москва употреби всички средства, за да спечели за своето дело Централния комитет на македонската организация. В преговорите с македонските ръководители болшевишките претенции поставиха като първо условие за руска помощ съветизирането на Македония и България. Покойният Тодор Александров и неговият другар А. Протогеров се обявиха против това искане, което, ако се възприемеше, би означавало според тях окончателното пропадане на македонското движение. Но третият член на ЦК на ВМРО, Чаулев, не сподели възгледите на своите другари. Той бива подкрепен от видни македонски дейци, като Алеко Василев, Г. Атанасов и членовете на организацията на бившите македонски революционери “Илинден” Г. Занков, Йовков и др. С помощта на комуниста Харлаков, който се намира във Виена, Чаулев успява да подготви своя план за действие, чиято първа проява бе убийството на Тодор Александров.
Публ. в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 513–514.

№ 17

ДОПИСКА НА ЧЕШКИЯ В. “НАРОДНИ ЛИСТИ” “МЕЖДУ МАКЕДОНЦИТЕ (ДОПИСКА ОТ ПРИЗРЕН НА ВЛАДИМИР СИС)”.

Прага, 25 септември 1924 г.

Протогеров говореше гордо, но очите му бяха влажни. Той обичаше Тодор Александров като собствен син: “Тодор Александров беше решителен противник на вмъкването на организацията в чужда служба, а и сам бе решителен противник на Съветите. Наистина във Виена през лятото излезе известният позив, в който се заявяваше, че нашата организация се присъединява към Третия интернационал, но подписите както на Тодор Александров, така и моят бяха фалшифицирани от бившия български консул Влахов и от Чаулев. Затова те ще бъдат осъдени на смърт, както и комуниста Харлаков, който беше главната връзка между Москва и федералистите. Когато болшевиките и федералистите видяха, че не ще могат да привлекат Александров, решиха да го отстранят. Неговото място трябваше да заеме Алеко. В архива на Алеко намерихме документи, които свидетелстват, че в цялата тази работа е замесена Москва и че на 15 септември в българска Македония трябвало да бъде обявена съветска република. Ние провалихме плана на болшевиците и пак сме господари на положението, но организацията загуби най-добрия си водач...”
Публ. в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 514.

№ 18

ПИСМО ОТ ГЕОРГИ ЗАНКОВ ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА ИЛИНДЕНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

1 октомври 1924 г.

До членовете на Илинденската организация
в Царството
Другари,
Убийството на Т. Александров е едно голямо нещастие за македонското освободително движение, то не може да бъде одобрено от разумни хора, нито инспирирани от тях. Но то не може ли да бъде допуснато при нашата жалка действителност, като знаем стотици подобни случаи в Македон[ската] революцион[на] история на извършени злодеяния и ако речем да изнесем целия списък и изредиме всички имена ще се ужасим и отвратим като народ и като движение.
Считам за не излишно да спомена иманата на по-характерните убийства плод на коварство и умопомрачение паднали от братска ръка, т. н. Кръстю Асенов, Александър Илиев, Александър Партениев, Борис Сарафов, Иван Гарванов, Михаил Даев, Петър Милев, Кочо Муструка, Юрдан Спасов, Юрдан Секулички, Юрдан Иванов, Димитър Запрянов, Апостол Войвода, Георги Касапчето, Яне Сандански, Иван Гологанов, Георче Петров, архитект Юруков, Стоян Мълчанков, капитан Гавазов, Христо Караманов, Д. Икономов, ... и ред още големи и малки имена можем да наказваме, та тия безчет паднали коварно от братска ръка са извършени с мотиви вече известни от чисто македонско естество и нямаме нужда при последните убийства да намесваме III интернационал, подкупи със стотици милиони и ред нелепости.
Подобни шантажи и измислици могат да хранят тълпата и клюкарите, с тях няма да направите по-велик Т. Александров, той би се погнусил от тези нелепости. На спекулантите и търгашите трябва да се запуши устата, и пресече срамната търговия, която се върши с паметта на заслужилия покойник.
Според мен убийството на Т. Александров е обикновено македонско убийство, с тази разлика, че жертвата е избрана, в което убийство са преплетени много страсти и интереси на накърнени честолюбия и на политически сметки.(1)
Нека разгледаме няколко факти, които могат да ни пояснят отношенията между ръководителите на движението:
1. ЦК на ВМРО е от трима Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев и тримата враждуват по между си и са във вечни подозрения един към други и всеки гледа да надхитри другаря си. Тази история е известна нам. Всеки по отделно прави политика из странство, особено Чаулев и Протогеров. През април и май и тримата се събират след няколко години раздяла във Виена, подписват протоколи, съглашения и манифеста и се разотиват. Във връзка са с болшевиките от година време.(2)
Протогеров идва за втори път през м. май при Алеко и Атанасов и това тяхно другаруване става неразривно до последния час на убийствата им. Отношенията на тримата и Т. А[лександров] са обтегнати и лоши дори, заключения вадя от следното: нашият другар П. Ацев беше упълномощен да се срещне по наши недоразумения с Т. А[лександров], след което той се срещна и с двамата Протогеров и Алеко. Още при почването на разговора възбудено Протогеров казва за Т. Александров: “Той е луд и незнам докъде стига лудостта му и до къде нормалността му, ако го няма е зло, но ако е жив е още по-голямо зло...(3) той пише писма до министрите оскърбителни и обидни и с това ни страшно излага…”
Ето при каква атмосфера и отношения живеят тримата от една страна и Т. А[лександров] от друга и какви планове могат да си курдисат.
2. Ще става илинденски конгрес. Наша делегация се среща с тримата, за да разбере какво има ЦК на ВМРО срещу мен и Арсений Йовков, отговарят никаква. Отиваме и ние с Арсений Йовков. Сърдечна и другарска беседа от няколко часа, развихме нашето становище по макед[онските] работи. Пълно одобрение било по меморандума на илинденци, било по списването на вестника. Разделихме се с пожелания за техни успешни работи, те в нашата конгресна работа. А какви комедии се разиграха около конгреса делегатите знаят и вместо Протогеров да поеме отговорността, заканите за убийства публично ни се казаха в конгреса, а сетне и по улиците, а сега се приложиха и на дело.(4)
3. Декларацията на Т. А[лександров] и А. П[ротогеров] излиза на 1 август, с която заявяват, че манифеста не е тяхно дело, а на 2 август Протогеров пише във Виена за среща с “изменниците Влахов и Чаулев, за да си поговарят по работите”. През мен случайно минаха две писма: едното на Влахов (пс[евдоним] Данаилов) и другото на Чаулев (пс[евдоним] Езерски) до Протогеров (пс[евдоним] Илия и Ангел) преписи от тези писма пазя, а от съдържанието се вижда, че надеждата на двамата е в него и че успеха на започнатото дело във Виена зависи само от него.(5)
Е добре от този акт какво можем да съдим, ако тия двама “родоотстъпници” са конспирирали срещу живота на Т. А[лександров], не е ли съучастник Ал. Протогеров. И ако вървим по логиката на нашите обвинители и класификацията, която сам Протогеров дава в своето комюнике като чл[ен] на ЦК на ВМРО по убийството, не е ли той съзаклятник най-малко, ако не е и организатор?
Най-сетне той е неразделен до последния час с “Иванковците”. Той присъствува и на убийството на Т. А[лександров] и другите двама. Но каква нужда е извикала в определените за касапници жертви да вика и Р[ъководното] тяло на Илинденската организация, какво общо имаме ние с техните разпри, или картината на злодеянията трябвало да се попълни с изкасапянето ръководните лица на една легална организация, за да се задоволят кръвожадните инстинкти на неколцина софийски революционери”.(6)
4. Един последен факт, който позори и движението и българската държава участието на официалната власт във Вартоломеевата нощ в Гор[на] Джумая, а именно военната и полицейската. Военните два дни по-рано са се готвели за тази касапница, като са преустановили нощните си учения. Как спокойно те гледаха на вършените убийства и как спокойно ни изпратиха до гарата, за да ни избият на последующата гара, уверявайки, че срещу нас няма нищо. По лицата на офицерите четях пъкления план и за това съобразихме да слезем на гара Струма. Видях как в Дупнишко, Самоковско, Софийско свободно се движеха въоръжени банди да ни търсят, видях ги по гарите, по треновете, в селата, па дори и по върховете и полите на Витоша и Рила. При пълно съдействие и участие на властта тази заинтересованост на държавната власт що означава? Не ни ли подсказва, че правителството желае тия убийства? Какви провинения имаме ние пред българските закони, то трябва да ни каже, но да избива лоялни български граждани като псета, това е въпрос, който обществото трябва да обсъди и протестира.
За да се хвърли обилна светлина на станалото хората около ВМРО са длъжни да излязат с документи и данни за лансираните обвинения и да се установи чистата истина. И да не се стремят да оправдаят извършените убийства с измислени сега съчинени обвинения, каквито се появиха в пресата вече.
Тези убийства са от историческо значшие и тяхната оценка трябва да се обсъди безпристрастно, затова е нужно да се отмени терора върху печата и словото и се гарантира нашия живот.
Нека след извършените злодеяния не се вършат нови и нека уж жалейки паметта на Т. Александров не я оскърбим и оскверним, за оправяне нечисти сметки.
А що се отнася до моите екзекутори в Илин[денската] организация, нека почакат малко, да не бързат много и да не вършат позорни работи като изключват ръководители на И[линденската] о[рганизация], които бяха подведени най-коварно, за да ги убият и ги убиха. Преди всичко качеството ми на мандатьор, на илинденски конгрес не може никой да отнеме, освен конгреса, а с мотивите на издаденото окръжно не желая да се занимавам.
Не признавам никакви промени, никакви оставки в Р[ъководното] т[яло] на И[линденската] о[рганизация] докато не се даде възможност да се обясним и не се гарантира свободното разискване на тези въпроси.
Ето защо препоръчвам на другарите илинденци да запазят спокойствие и хладнокръвие, и критически разгледат печалните кървави събития и нека се застъпят за живота на ръководителите на И[линденската] о[рганизация], за да им дадат възможност да се изкажат по тежките обвинения и тенденциозни слухове, а не да ги избиват като кучета.
Нека да ми се гарантира живота, словото и печата, за да смъкна маската на Тартюфите, леещи крокодилски сълзи около смъртта на Т. Александров.
А до този момент моите другари от Илинденската организация, нека знаят, че всички спорове, речено казано между мен и Т. Александров се ликвидираха на 16 авг[уст] в личната си среща с него в присъствието на П. Ацев по най-сърдечен другарски начин. Един въпрос остана неразрешен, то бе за Арс. Йовков, но аз напълно вярвах в срещата, която той прие преди да бъде убит, че ще се ликвидира благоприятно.(7)
Но съдба! Той падна убит, за да се възползуват малки глави с тесни мозъци и убият един талант(8), какъвто бе Арсений Йовков. – Защо?
Едва ли могат да ми отговарят. Де се съмнявам, че вече имат “доказателства”, “самопризнания” и пр., и пр.
Най-сетне отхвърлям с последна енергия участието ми в някакво съзаклятие, плод на шантажи и на безчестие.
Отправяйки настоящето ми писмо до членовете на Илинденската организация, пожелавам, щото всички дружества да стоят на своите позиции, да не се подават на празния шум на улицата, а с хладнокръвие да дочакат развой на тази печална македонска трагедия; пожелавайки им още да вървят неотклонно по досегашния път на пълен неутралитет и далеч от партийни и фракционни влияния по пътя на самостойна Македония.
С илинденски поздрав
Г. Занков
[Следват ръкописните бележки на ген. Ал. Протогеров:]
На това мръсно писмо, което е в унисон с телегр[амата] на Чаулева – диктувани от болшевиките да се отговори с документи за участието на Занков – Йовков с болшевиките против ВМРО:
1. Писмото на Чаулев до Първан.
2. Телеграмата, че ще пратят пари.
3. Показан[ията] на Йовков.
4. Показан[ията] на Цилко и Джонето.
5. Мръсна клевета са думите, които той турга, че съм казал на П. Ацев.
6. Мръсна клевета е против ВМРО, като иска да изкара, че не само това, но още много убийства има от тоя характер на почвата на амбиции, честолюбия, страсти и политически сметки.(9) Именно то е извършено с политически сметки на болшевиките и това да се докаже.
7. Естествено е, че аз, както и покойния бяхме до последния момент неразделни с убийците Алеко и Г. Атанасов, защото недопускахме тая подлост. Можеше да има по някои дребни въпроси да се различаваме с Т[одора], обаче ние по всичко бяхме съгласни, а особено по отношение на послед[ната] разпра с болшевиките. Само това наше пълно доверие, мое и на Тодора, към Алеко и Атанас[ов] ни заведе в Серския конгрес; а това може ли да се използува, че аз съм участвувал в това мръсно убийство. Тогава и покойният Тодор е отивал явно провив себе си? Може ли такава логика? Това е болшевишка логика, за да се прикрие престъплението.
Аз винаги съм бил и съм за по любовно разрешаване на споровете, но това не значи е имало различие помежду ни, това са два характера, но не и различия принц[ипни] по делото.
Тия мръсници пред нищо не се спират доде клеветят и чрез клевети да прикрият престъплението си, а заедно с това да внесат смут в обществото и в организацията.
[Ген. Ал. Протогеров още веднъж прави следните бележки по същото окръжно:]
1. Казва: няма нужда при последните убийства да намесваме III интер[национал], подкупи със стотици милиони и ред нелепости.
2. Убийст[вото] на Т. А[лександров] е обикновено м[акедонско] убийство, с тая разлика, че жертвата е избрана, в което убийст[во] са преплетени много страсти и интереси на накърнени честолюбия и политически сметки.
3. Тримата враждуват, всеки поотделно прави политика, особено Чаулев и Прот[огеров].
4. Във връзка са с болшев[иките] от 1 год.
5. Казал съм: Той е луд и не знам докъде стига лудостта му и докъде нормалността му, ако го няма е зло, но ако е жив е още по-зло… Той пише писма до м[инист]рите оскърб[ителни] и обидни и с това страшно ни излага...
6. Не е вярно че сме се разбрали по конгреса. Шанд[анов] е свидет[ел].
7. Чрез мене минаха две писма, едното на Влахов (пс[евдоним] Данаилов) и другото на Чаулев (пс[евдоним] Езерски), а от съдърж[анието] се вижда, че надеждата на двамата е в него, че успеха на започнатото дело във Виена зависи само от него.
8. Е добре от този акт какво можем да съдим, ако тия двама “родоотстъпници” са конспирирали срещу живота на Т. А[лександров] не е ли съучаст[ник] А. Пр[отогеров] и ако вървим по логиката на нашите обвин[ители] и класификац[ията], която само Прот[огеров] дава в своето комюнике като чл[ен] на ЦК на ВМРО по убийс[твото], не е ли той съзаклят[ник] най-малко, ако не е и организ[атор].
9. Най-после той е нераздел[ен] с Иванковците. Той присъс[тва] и на убийст[вата] на Т. А[лександров] и другите двама.
10. Но каква нужда е извикало в определ[ените] за касапници жертви да вика и Р[ъководното] тяло на Илинденската орг[анизация], какво общо имаме ние с техните разпри, или картината на злодеянието трябвало да се попълни с изкасапв[ането] на ръковод[ните] лица на една легална организ[ация], за да се задоволят кръвожадните инстинкти на неколцина “Сер[ски] революц[ионери]”.
11. Един послед[ен] факт, който позори и движ[ението] и бъл[гарската] държ[ава] е участието на офиц[иалната] власт във Вартоломеев[ата] нощ в Гор[на] Дж[умая], а именно воен[ни] и полиц[ейски]...
12. Ако този момент моите другари от Ил[инденската] ор[ганизация] нека знаят, че всички спорове, речено, казано, между мен и Т. А[лександров] се ликвидират на 16 ав[густ] в личната си среща с него в присъс[твието] на Т. А[лександров] по най-сърдечен и другар[ски] начин. Един въпрос остана не разрешен, то бе за Арс. Йов[ков], но аз напълно вярвах в срещата, която той прие преди да бъде убит, че ще се ликвидира благоприятно.
13. Но съдба. Той падна убит, за да се възполз[ват] малки глави с тесни мозъци и убит един талант, какъвто бе Ар. Йов[ков].
14. Едва ли могат да ми отговорят не се съмнявам, че вече имат “доказателство”, “самопризнания “ и пр.
1. Той изкарва, че македон[ското] движ[ение] е една касапница, където се избиват помежду си и на тая касап[ница] се дължи и това убийство на Тодора и другите, а не на III интернац[ионал]. С това нанася един удар на революц[ионното] движ[ение] и защищава III интер[национал].
2. Той изкарва, че аз, който сега замест[вам] Т[одора] съм неговия убиец, следоват[елно] иска мен да ...
ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 83, л. 1–3. Оригинал. Машинопис и ръкопис. А. е. 55, л . 11 – 13. Оригинал. Ръкопис.
-------------
(1) Протогеров е подчертал “политически сметки” и е отбелязал в страни от текста следното: “Това е болшевишки маниер на хвърляне върху частни разпри убийството, за да се прикрие това що болшевиките извършиха.”
(2) Протогеров е отбелязал встрани от текста следното: “Това е вярно за мене, защото аз не съм правил своя политика.”
(3) Подчертано от Протогеров, а в страни е отбелязал следното: “Това е мръсна клевета.”
(4) Протогеров е отбелязал встрани следното: “Това противоречи с последните решения.”
(5) Протогеров е отбелязал встрани следното: “Това е нагла клевета. Никакво писмо не съм писал на Чаулева. От 1 – до 5 ав[густ] с Тодора бяхме заедно. Какво търсят Чаулевите писма до мене да преминават през него? Каквито писма, те бяха до двама ни.”
(6) Протогеров е отбелязал встрани от текста следното: “Това доказа и Чаулев. Диктувано от Москва.”
(7) Протогеров е отбелязал встрани от текста следното: “Именно по тоя начин още преди смъртта на Тодора бяха викани в Джумая илинденци, за да се разгледат обвиненията срещу тях.”
(8) Подчертано от Протогеров.
(9) Подчертано от Протогеров.

№ 19

СЪОБЩЕНИЕ НА НК НА МАКЕДОНСКИТЕ ЕМИГРАНТСКИ ОРГАНИЗАЦИИ ЗА ПАНАХИДА ЗА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

[София, преди 9 октомври 1924 г.]

ПАНАХИДА
Изминаха 6 недели от трагичната смърт на великия вожд на македонските освободителни сили и най-големия син на Македония
Тодор Александров
В четвъртък 9-ий октомврий т. г. в 10 ч. пр[еди] пладне в Катедралата “Св[ета] Неделя” ще се отслужи панахида за успокоение душата на Великия покойник.
Кани се македонската емиграция и почитателите да отдадат заслужена дан на почит към паметта на незабравимия Тодор и присъствуват на панахидата.
Национален комитет
на Македонските емигрантски организации.
ЦДА, ф. 1933 к, оп. 3, а. е. 10, л. 1. Копие. Машинопис.

№ 20

СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ХР. К., ПОСВЕТЕНО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

Б. м., 31 октомври 1924 г.

СЛЕДСМЪРТЕН ЗАВЕТ НА ВОЖДА

Два месеца витай вече духът ти голям,
Покойнико велик, над гроб студен и ням;
Над планината горда светлий идеал
Ти като знаме сочиш на народа цял.

И сякаш казваш: “Здраво дръжте го борци,
Със тоз завет кичете борчески венци!
На клетий роб внушете ваща вяра – мощ:
Със нея той ще пръсне дълга робска нощ..”

“Така ще отмъстите вий на всеки враг
И ще оставите в народа спомен благ
И само тъй достойни синове ще сте;
Родината вам слава вечно ще чете.”

“А на изменник и предател нек позор
Да бъде все награда сред заблуден взор:
Злодеи подло мен убиха, знайте вий;
Народното дело след мен не ще се скрий.”

“На святото дело отдайте сили в дан,
Съгласието във вас нек бъде океан;
А моя дух в борбата пак ще бди навред,
Дерзайтей! Правдата не мре във никой свет.”
Хр. К.
ЦДА, ф. 1933 к, оп. 1, а. е. 2, л. 1. Оригинал. Ръкопис. Встрани на стихотворението в 6 квадратчета, свързани помежду си с буквите от името “ТОДОР” има следния текст: “Тодор Александров бе знамето на единението на ВМР Организация. Тодор бе главния стълб, който крепеше скъпата сграда на ВМРО. Той – Александров – бе светилото, което огряваше душата на македонския роб. Той бе върха, от който се наблюдаваше най-сигурно от де иде враг или приятел на Макед[они]я. Той бе ветерана – вожд на ВМРО, на която даваше мощ, ум и гранитност. Той бе живота, а след трагичната му кончина – духът на македонската освобод[ителна] борба.
Хр. К.
Над стихотворението се развява знаме, на което пише: “Свободна и независима Македония бе идеала на Тодор Александров.”, а на пръта на знамето пише: “Тодор загина но знамето и идеалът му не ще загинат.”

№ 21

СПИСЪК НА ДРЕХИТЕ И ВЕЩИТЕ НА УБИТИЯ ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ, СЪХРАНЯВАНИ В ПРОФ. СТЕФАН БАДЖОВ

10 декември 1924 г.

У проф. Ст. Баджов
1. Куртка и панталони на Т. Александров.
2. 1 каса месинена
3. 1 патронташ
4. 1 чанта (1 карта, ведомост и 1 ножче в отд[елен] плик затворено)
5. 1 чифт цървули
6. 1 чифт калци
7. 1 чифн калцуни
8. 1 пелерина
Раница и месалче
Ст. Баджов
ЦДА, ф. 1933 к, оп. 1, а. е. 2, л. 7. Оригинал. Ръкопис.

№ 22

ОТВОРЕНО ПИСМО ОТ ГЕОРГИ ЗАНКОВ, ПОДПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЪКОВОДНОТО ТЯЛО НА ИЛИНДЕНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА ИЛИНДЕНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ.

Декември 1924 г.

ЗАГОВОРЪТ ПРОТИВ ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ, ЧЛ[ЕН] НА ЦК НА ВМРО, АЛЕКО ВАСИЛЕВ, ЗАВЕД[УЮЩ] РЕВОЛЮЦИОННИТЕ ОКРЪЗИ СОЛУНСКИ, СЕРСКИ И СТРУМИШКИ, ГЕОРГИ АТАНАСОВ, ПЪЛНОМОЩНИК НА ЦК НА ВМРО ПРИ АЛЕКО, СЛАВЧО КОВАЧОВ, БИВШ СЕКР[ЕТАР]-КАСИЕР НА САРАФОВИЯ К[ОМИТЕ]Т, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, АДВОКАТ И СЪДИЯ, ДИМО Х[АДЖИД]ИМОВ, ДРУГАР НА ГОЦЕ, ПУБЛИЦИСТ, СОФ[ИЙСКИ] НАР[ОДЕН] ПРЕДСТАВИТЕЛ, АРСЕНИ ЙОВКОВ, Б[ИВШ] КМЕТ НА ПРИЩИНА, ПОЕТ, ПУБЛИЦИСТ, РЕДАКТОР НА „ИЛИНДЕН“, АНГЕЛ П[ОП]ВАСИЛЕВ, ОХРИДСКИ ВОЙВОДА, Б[ИВШ] УЧИТЕЛ, АЛЕКСАНДЪР БУЙНОВ, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, Б[ИВШ] НАР[ОДЕН] ПРЕДСТАВИТЕЛ В ОТОМАНСКИЯ И БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ, ЧУДОМИР КАНТАРДЖИЕВ, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, ЧЛ[ЕН] НА Р[ЪКОВОДНОТО] Т[ЯЛО] НА СЕР[СКИЯ] РЕВОЛЮЦИОНЕН] ОКРЪГ, СТОЙО ХАДЖИЕВ, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, Б[ИВШ] ДЕПУТАТ В ОТОМАНСКИЯ ПАРЛАМЕНТ, ПРЕДС[ЕДАТЕЛ] НА ПЕТРИЧКАТА ПОСТОЯННА ОКР[ЪЖНА] КОМИСИЯ, ПЕТЪР ГОВЕДАРОВ, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, Б[ИВШ] КМЕТ, ТЪРГОВЕЦ, МЕТОДИ АЛЕКСИЕВ, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, Б[ИВШ] УЧИТЕЛ, АНГЕЛ КОЛАРОВ, Б[ИВШ] ВОЙВОДА, УЧИТЕЛ, ХР. МЕДНИКАРОВ, УЧИТЕЛ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОКР[ЪЖНОТО] РЕВ[ОЛЮЦИОННО] ТЯЛО, ГЕОРГИ ПЕНКОВ, ТЪРГОВЕЦ, Б[ИВШ] РЕВОЛЮЦИОНЕР, ГОЦЕ МАНОЛОВ, ТЪРГОВЕЦ, Б[ИВШ] РЕВОЛЮЦИОНЕР, ВАСИЛ П[ОП]СТОЯНОВ, ТЪРГОВЕЦ, Б[ИВШ] РЕВОЛЮЦИОНЕР, ДИНЧО ПЕТРОВ, МЕЛНИШКИ ВОЙВОДА, ЩЕРЮ ВЛАХОВ, Г[ОРНО]ДЖУМАЙСКИ ВОЙВОДА, АНГЕЛ ДОНЧЕВ, ДРУГАР НА ГОЦЕ, ПРЕДС[ЕДАТЕЛ] НА Д[РУЖЕСТ]ВО „ИЛИНДЕН“ В ПЕТРИЧ, ПЕТЪР ЧАУЛЕВ, ЧЛ[ЕН] НА ЦК НА ВМРО ... И ОЩЕ СТО И ПЕТДЕСЕТИНА МАКЕДОНСКИ СИНОВЕ.
По данни на Илинденската организация.

Имало е времена по-тежки.
Но по-подли никога не е имало.
Некрасов

Р. S. Току-що приключих настоящето открито писмо, се получи книгата „Заговорът против Тодор Александров по данни на ВМРО“.
Специално ще отговаря на всичко изнесено в тази книга, която по своето съдържание, тон и тенденции повече е един памфлет, отколкото една сериозна документирана книга, целяща да осветли потресената обществена съвест с извършените масови убийства. Ще се задоволя тук да кажа, че тя представлява: „една кола грънци и една сопа й стига“.
Авторите сигурно смятат своите читатели за малоумни и идиоти та така нахално и цинично обясняват и документират извършеното от тях с участие на кървавото Цанково правителство македонско клане, като поместват факсимилирани показания, „снети“ преди екзекуцията на жертвите си и с които показания, даже при такава обстановка изтръгнати, пак не доказват нищо освен гузната и подла съвест на авторите, палачи и убийци. Така стъкмения памфлет е едно полицейско дознание, изобретение на герилата, целящо да докаже докъде се изроди мафията около ВМРО и документира сама себе си в подлост, кръвожадност, мошеничество, ренегатво и агентпровокаторство, качества които ги правят достойни за службата която заемат по настоящем при кървавата реакция на днешното българско правителство.
С този памфлет маската си снемат сами авторите. Това що прави най-силно впечатление е: 1) да защитят от участие правителството на Цанкова в клането на македонците и да се погаврят с жертвите си; 2) да манифестират доверието, с което се ползват пред правителството; 3) да обявят велегласно своята безидейност и рутинерство верни съпътници на реакцията в България; 4) че македонското дело е дегенерирало и че неговата дейност не може да се отдели от тази на обществената безопасност в България и 5) че всичко друго вън от мафията е „предателско“ „купено“ с болшевишко злато.
По тази книга, другарите Илинденци, ще имат случай в скоро време моя отговор.
Г. Занков

ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА ИЛИНДЕНСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
Другари Илинденци,
След Горноджумайската кървава драма, която с право получи названието Македонско клане, отправих чрез българската преса до Вас едно отворено писмо, с което исках да хвърля малко светлина върху това първо по рода си Македонско клане и да посъветвам другарите Илинденци да не бързат със своите преценки и заключения, а да дочакат по-спокойно време и с разум и обективно чувство да сторят това, след като се даде възможност на заинтересованите и обвинените страни и лица да кажат своята дума по тая драма. Обаче това мое отворено писмо не виде бял свят в колоните на българските вестници, следствие правителствено-“македонския“ терор упражнен по тоя повод.
Ала от друга страна колоните на същите вестници се пълнят с разни „изложения и сведения“ от авторите на драмата, с които се продължават измислиците и интригите, целящи да заблудят потресеното общество и да насъскват спрямо известни среди и партии. И като чете човек тия „изложения“ не може да не се спре на истинското им местопроизхождение: дали са съчинени в Обществената безопасност, дали в черния кабинет на Вътрешното министерство, или пък в „конспиративните“ салони на софийските „автономисти“.
Като и илинденец и член на Ръководното тяло на Илинденската организация считам за свещен дълг да изложа някои факти и обстоятелства из живота на Илинденската организация и отношенията на последната с ВМРО и Националния комитет на Македонската емигрантска организация, за да се разбере произхода на Македонското клане, което обезглави най-малко 200 человека, т.е. една касапница по количество и качество, която не срещаме дори в кръвожадността на султан Хамида в борбата му с македонските революционери в империята му, а пък жестокостите на новите тирани (сърби и гърци) на македонския роб бледнеят пред тия в Гор[на] Джумая и др.
През март т.г. случайно ми попадна едно анонимно окръжно, изпратено поверително до доверени лица на ВМРО с наставления да се агитира против Илинденската организация и някои ръководни лица на същото. Ето резюмето на това окръжно: 1) ИО не може да конкурира на ВМРО; няма място за две легални организации както няма място вътре за две нелегални организации; 2) ИО в лицето на някои негови членове избива на партийност, зарязва своите благотворителни спомагателни задачи, като има стремеж за авторство по македонските работи; 3) конгресът да стане в София, като делегатите се подготвят, щото при избиране на ново ръководно тяло досегашният председател на ИО и редакторът на вестника да не се преизбират. (Този текст да се постави като забележка под текста на страницата, след него да се процитира писмото приключено на този лист. - Бел. на Г. З.) В окръжно № 570 от 10.XI.1923 г. на ВМРО подписано от Т. Александров твърди като чиста истина, че РТ на ИО, издало заповед до своите дружества да гласуват за Националлибералната партия в законодателните избори; а гореспоменатото анонимно окръжно, че сме служили на „Народно Единство“, а в конгреса на Илинденци на дружбаши и комунисти и най-последната фаза, че сме „верни оръдия“ на III-и Интернационал. На окр. 540 ние отговорихме конфиденциално със следното писмо, отговор на което не се даде за конкретни случаи, нито на писмото, нито на специална делегация, състояща се от членовете на РТ Славчо Абазов, Марко Иванов и Владимир Георгиев всички обвинения излязоха едни бледословия.
Това анонимно окръжно е излязло от софийски „революционери“ около ВМРО, след като бяха разисквали въпроса за разтурване на ИО с помощта на правителството, но понеже щели да се изложат пред македонската емиграция, решили да я обезглавят, след което постепенно да замре.
Мотивите за нейното унищожение са от най-нечисто естество щом авторите на окръжното не посмяха открито да й обявят борба, както подобава на една революционна организация, а си послужиха с анонимни окръжни. Дали ИО има своето право на съществуване, дали тя е спъвала развитието на емигр[антската] орг[анизационна] дейност, дали тя не даде най-силния подтик към съживяване на цялата емиграция, дали тя не е съдействала най-много за нейното обединение и пр., пр., това нека други да кажат. А каква полза тя принасяше на борците и как те я оценяваха в трудните за тях времена, това ще се убедите от писмата на Т. Александров, които той при разни случаи отправяше към Илинденци, особено към Редакционния комитет на в. „Илинден“. Когато борбата се водеше с ожесточение между ВМРО и правителството на Стамболийски, когато в София вилнееха оранжевите гвардии и горяха клубове, късаха илинденските календари, разбиваха магазини и столицата трепереше от ужас, „патриотите“ около ВМРО бяха се спотаили и в подъл страх чакаха развоя на борбата макар, че те именно в този момент бяха длъжни да защитят от обвинение и нападки борците, окачествявайки ги правителствената преса като наемни разбойници на блоковите партии. В този именно момент в. „Илинден“ смело и решително каза своята авторитетна дума в полза на борците и поде открита печатна и словесна борба, като осветляваше общественото мнение тук и в странство за характера и смисъла на революционната борба и самоотбраната, която се наложи в тия времена на ВМРО.
Тази борба на „Илинден“ е известна, излишно е да се приказва за нея, тя продължи до 9 юни 1923 г. в пълен унисон с ВМРО. Тогава имаше само похвали, възторзи, насърчения, ръкопляскания, не се говореше това що четем в анонимното окръжно, а четем следното:
,,Др[аги] Живко Асенов ... Възхитен съм от доброто списване на в. „Илинден“ особено от последните му броеве. Поблагодари за това от име на поробеното макед[онско] население и от мое име на целия редакционен комитет, честити им Новата година и предстоящите празници и им пожелай най-бързо осъществяване Народния Идеал Независима Македония... Много сърдечни поздрави на тебе и на всички другари илинденци. Богдан“. Макед[ония], 1.I.1923 г.
„Македония, Чрез Живко
Др[аги] Илинденци, Честитявам Ви Възкресение Христово! Дано в най-скоро време празнуваме Възкресението на Независима Македония по родните си места - идеал, за реализирането на който и Вие сте допринесли много, допринасяте и сега чрез Вашето сдружение, особено с органа му в. „Илинден“.
С много сърдечни поздрави и най-добри пожелания от борческата родина и от мене. Богдан“, 7.IV.1923 г.
В брошурата „Правителството на Стамболийски и макед[онското] освободително движение“, печатана - май 1923 г., писана от задграничните представители на ВМРО: Г. Баждарев, Юр. Бадев и Ив. Михайлов, ето що пишат за илинденци и каква е ролята на последните в най-страшния момент на борбата: „ала още с първия си удар - правителството сбърка адреса: ударени бяха хора, които не са извършили нищо нелегално и които имат едничкия грях, че обичат поробената си родина и се борят срещу гърци и сърби с устна реч и печатно слово, нещо позволено от законите в България.“
Кои са тези страшни за „земеделското народно правителство“ хора, за които бе издадено заповед да бъдат арестувани въпреки всеки закон и морал?
Г. Занков, от София, бивши войвода, а после н[ароден] представител и общински съветник, сега председател на ИО, която извади на показ позорните дела на „федералистите-разбойници“ и оповести съюза им със земеделското правителство.
Ар. Йовков от Дебарско, редактор на в. „Илинден“, който публикува позорните деяния на поменатите разбойници и съветваше правителството да не помага на делото на сърби и гърци в Македония. В последния си брой в. „Илинден“ съпостави думите на м[инистъ]р Хр. Стоянов с неговите дела“.
Следвайки да правят една пищна апология на борбата на Илинденци, чиито ръководители адмирирани както от самия Т. А., а така също и от всички нелегални на ВМРО, между които бяха и Алеко, Атанасов, П. Михайлов, а днешния м[инистъ]-председател професор А. Цанков, професор В. Мишайков продаваха билети лично за представленията на илинденци.
Та в. „Илинден“ се препечатваше от единия до другия край от цялата тогава опозиционна преса с манифестиращо задоволство и възклицания, че се намерили доблестни хора в тази България да кажат истината право и високо в очите на „тираните“. В. „Илинден“ се очакваше с ожидание, както никои друг публичен орган печатан тогава. Кой го списваше и редактираше, не бяха ли горните двама - Ар. Йовков и Г. Занков, „днешни предатели и подкупници“ продали се за болшевишко злато? Не могат ли днешните „чисти деви“ около ВМРО както и цялата преса, същата оная която тогава ни само псалма пееше да каже, че и тогава сме били „подкупени“.
Могат ли Словарите (така ги нарича П. Михайлов) професор Милев, Г. Кулишев, Г. Баждарев, Йор. Бадев и др. и днес да повторят тогавашните си тиради на венцехваления на нашите статии и водената от нас рискована борба.
Но нека ги оставим да продължат пак в брошурата си... „Но за бухалите в България илинденци изпаднаха в непростими грехове, като захванаха да посрещат с нескривано съчувствие борческото дело на своите потомци в Македония и пак с нескривана боязън и възмущение да изобличават всяко злодеяние или кощунство спрямо делото на тия борци, от където и да идеше то. Стамболийски очевидно се озовал между изобличените и разтурени ИО без да й посочи нито едно нарушение на законите в царството, нито едно вмешателство във вътрешната или във външната политика на правителството му“...
„А що прави правителството изцяло от „Българския народен ЗС“? Става страж на Сърбия и я подпомага да третира най-южните славяни, македонските българи, македонските селяни, както са били третирани „гладиаторите в Рим и евреите при Тита и Навуходоносор“. Сръбският пълномощен м[инистъ]р в София Ракич се яви при м[инистъ]ра на вътрешните работи Хр. Стоянов и му благодари лично за последните арести и разтурването на „ИО.“ (За неарестуването на касиера, секретар и В. Ков. – Бел. на Г. З.)
От 9 юни насам вече патриоти и герои са всички, „предатели“ - комунисти и земледелци - стават илинденци в лицето на ръководните лица. Защо е тази промяна? От кога престанаха да са патриоти, герои, за да ги таксуват „предатели“. Това става тогава, когато „последователите“ на Гоце и Даме нарамиха черносотническия байрак и се поставиха в пълно разположение на правителството за потушаването на провокираното от самото правителство Септемврийско комунистическо движение (така то беше схванато от Т. Александров при арестите на комунистическите] водители на 12 септември 1923 г. в писмото си до правителството на Цанкова, което писмо той, Т. Александров лично ми прочете на 14 септември).
Ние в „Илинден“ в началото на септември излязохме със статията „На къде“, с която статия ясно поставихме въпросът къде е мястото на макед[онскитне] организации и че те трябва да бъдат далеч от да служат за бостанско плашило в ръцете на правителствата, и че нашият път е съвършено различен от този на българските правителства и държейки за невмешателство във вътрешните работи в България, сочейки на ВМРО да се освободи от сватовниците между нея и българското правителство, които фатално я тикаха да играе ролята на наемник. Тази именно статия намери абсолютно фактическо потвърждение едва след като няколко дни от публикуването и вестникът се спре най-брутално, а за редактора се получи заповед за интерниране в О[сман] Пазар. И от този момент мерките на днешния 9-юнски режим на преследване срещу илинденци не спряха. С една система на непрекъснати преследвания се спъваше нормалният живот на една законолегитимирана легална организация. В репресиите на правителството спрямо нашия вестник има един трагизъм от друго естество. Хората, които адмирираха вестника ни през време на борбата му с дружбашкото правителство не знаеха какви симпатии да изкажат на редакторите му, сега през време на сговористкото правителство, са вече на друго мнение - дават съвет по висши държавни съображения и сметки да спрем вестника. Това се вижда от следното писмо на Т. Александров:
„Др[аги] Живко,
Правителството настоява по важни съображения да се спре „Илинден“, докато се свършат заседанията на ОН.
За да не се схване, обаче, че това спиране става по кефа или от страх пред сърбите настоях и се прие да излезне още един брой и в него да има съобщение, че „Илинден“ за известно време няма да излиза по технически и др. причини. Вие с Йовкова ще измислите какви причини да турите: ..., печатница ли, друго ли.
Моля те разпореди за това.
С много сърдечни поздрави
10 август 1923 г.   
М. Христов“.
Горното се доведе до знанието на ръководното тяло на ИО, разисква се по него и се взе решение да не спираме вестника, защото неговото списване ни най-малко ще накърни интересите на българското правителство, защото той е македонски лист, който защищава македонските интереси по свои пътища и директиви и не е в орбитата на официалната българска власт. В ревността на правителството и Т. Александров има много наивност и куриозност, за да не кажем фарисейство: страхуват се от сърбите и ОН заради словесните излияния на един македонски вестник, а нехаят от гъмжилото на рошавите войводи и „автономисти“ на столичните улици, министер[ски] салони и някои покрайнини на царството, което е публична тайна и за слепците.
Разбира се, след това, както се каза по-горе, вестникът бе брутално спрян с всичките „елегантни“ похвати на Русевата полиция, като не пропусна да ни пратят заедно със стражарите самия градоначалник, па и самия частен секретар на Русева, носещи заповед за интернирането на Ар. Йовков в О[сман] Пазар.
В.    „Илинден“ промени няколко пъти името си поради незаконните му спирания. Излишни е да споменавам за арестувани и интернирани илинденци, възбрана на конгреси, събрания, филма, осветяване на дружествени знамена и пр., и пр., всичко това ставаше да се парализира независимата македонска мисъл, чиято носителка бе ИО в лицето на РТ и РК на в. „Илинден“.
Какво собствено пишеше нашия съюзен орган? Той бе трибуна, откъдето високо се прокламираше лозунга Независима Македония, така както го разбираха и възприемаха в своите резолюции мекед[онските] конгреси на разните легални и нелегални организации, така както го вписаха в своите устави същите организации. „Илинден“ не писа нищо повече от това, що се прокламираше в декларациите на ВМРО от септември година 1923. Ако тази декларация намери пълно одобрение както в макед[онските] среди, така също в цялото българско общество, без да помисли някой, че става проводник на „болшевизма“, тогава кой може да твърди, че Илинденци са станали сторонници на болшевизма, когато всичко, що се пишеше от нас не беше в никакво противоречие с декларацията на ВМРО. Нещо повече, ние не отидохме толкова далече, колкото бе отишла декларацията на ВМРО, със своето левичарство, особено като се знае, че редакторът й бе комунист.
Но не е там болката, че ние сме били проповядвали болшевизма, тя е другаде: че макед[онската] революционна мисъл почваше да прояснява умовете на македонците и им сочеше правия път, по който можеше да се стигне до Независима Македония и тая именно честна мисъл и истина, що завладяваше македонската емиграция, не даваше покой на кариеристите-македонци около правителството, за да изплъзне из ръцете им тоя инструмент наречен „Македонско дело“, с който инструмент те се добираха до държавната трапеза и фондове, обезпечаваха своя груб материализъм и користна цел.
Та нашите конгресни резолюции, дейността на РТ на ИО, всичко писано в „Илинден“, „Пирин“, „20 юли“, никога не са влизали в разрез с уставните положения на НК на MEO нито с насоката на ВМРО. Неокачествима лъжа е да се твърди, че ние сме навлизали в терена на дейността на НК на MEO, както и в този на ВМРО. Доколко ние сме влизали в прерогативите на ВМРО, без да е желала това и с това ние сме спъвали нейната дейност или пък сме уронвали нейния престиж, нека ни послужи като най-красноречиви доказателство следното писмо на ВМРО. подписано от члена на ЦК - Богдан (Т. Александров), писмо четено на всеки делегат поотделно на конгреса на Илинденци.
,,Др[аги] Живко, Мъчно ми е, че не можах да отговаря навреме на писмото ти. Това, обаче, стана само поради много работа. Случва ми се да не спя повече от 3-4 часа в денонощието и то много често. Това ще ти кажат лица, които са стояли при мене седмица и месеци.
Устава прегледах втори път внимателно. При положението на България, манталитета на дейците и нравите у нас, аз мисля уставът е добър и няма освен да се направят у него незначителни поправки.
Неофициалната - тайната работа, която ще има да върши централното управление на Д[ужест]во Илинден, па и всеки негов член поотделно е:
1. Да популяризира борбите за свобода.
2. Да издирва и създава съзнателни борци за свобода, като ги препоръчва на временните представители или още по-добре на членовете на ЦК на организацията.
3. Да следи и да предотвратява възможни изнудвания и всякакви възможни злоупотреби с името на ВМРО, като демаскира изнудваните и злоупотребителите.
4. Да събира или по-право да намира и отправя при временно заведующите организационната работа там всички лица и групи, които биха могли и желали да подарят на ВМРО: пушки, патрони, револвери, бомби, експлозиви, електрически и живачни запалки и др. подобни материали.
5. Да намира и препоръчва на надлежните организационни лица там личности, групировки и организации, които биха могли да помогнат морално и материално каузата народна.
6. Да се осветява българската и чужда преса правилно по македонския въпрос и пр., и пр.
И на мене ми е много мъчно за фаталния пропуск около мястото, дето се виждахме и за който пропуск загатваш в писмото си.
По събиране на помощи мисля, че се разбрахме вече: изпратих подпечатани и подписани разписки, бланки и бели листа, на Вас остава сега да ускорите работата, за да не пропуснете настъпилия много благоприятен момент за тая цел след „Кюстендил“.
Отлично се държи в. „Илинден“ и по отношенията с разбойници и правителство и по новия правопис и по др. въпроси. Предай, моля те, моите най-искрени поздрави на РК на „Илинден“ и на всички добри илинденци.
Тук сме засега отлично. Имаме след „Кюстендил“ известно раздвижване от свинярите, но като не можаха да сторят, клекнаха и кротуват.
Прилагам ти един екземпляр „Известия № 2“. Може да използвате за публикуване в „Илинден“ някои сведения от него, ако намерите интересно и от полза.
Много сърдечни поздрави на тебе, Ради Габеров, Марко И-в, Адлер, редактора на „Илинден“ и всички другари.
10.1.1923 г.   
Богдан.“
(Б. м. Това писмо е четено на всеки делегат на Учредителния Илинденски конгрес. То е една програма от ЦК на ВМРО на РТ на ИО. От съдържанието се вижда, колко много се иска от РТ и каква важна функция поема то. Кой може да приказва, че РТ се е месило в работата на ВМРО без искането на Т. А[лександро]в). От писмото явствува, че по онова време, когато трябваше да се води борбата против корупцията и режима на Стамболийски с риск за маса неприятности дори и с риск на живота, илинденци са страдалите и търсените лица от страна на ВМРО като нейни помощници в материално, агитателско и морално отношение. И ние, верни на своето минало, безрезервно услужвахме и бяхме полезни на ВМРО, доколкото ни позволяваха условията и обстоятелствата. И като един не дезертирахме от поста си. И нито еднаж не прекрачихме рамките на указаните в писмото длъжности. За всичко това до 9-и юни бяхме предмет на адмирации. Доде 9 юни. Тежката атмосфера, която задушаваше макед[онския] емигрант и борец биде премахната, ВМРО нямаше вече нужда от нашите услуги в материално отношение. Обаче, още по него време потаилите се патентовани „патриоти“ почнаха да ни оспорват правото да се бъркаме в макед[онските] работи на легална почва и да защитаваме независимата макед[онска] мисъл и лозунгите на освободителната борба. Те вече имаха кураж да заемат една бабаитска поза, че тем принадлежи правото да се занимават с македонска политика, а ние илинденци да се занимаваме само с материалните интереси на членовете ни и погребението им. Разбира се ИО на обърна внимание на тая хайка на Софийските кариеристи-„македонски патриоти“. Обаче, с течението на времето тая хайка се усилваше. Към нея взе участие и правителството на проф. Цанков със спирането на вестника неколкократно, а за голямо наше учудване по-късно към тая борба се присъединиха стриктно или явно и някои от хората на ВМРО. Всички в унисон ни обиняваха. че избиваме на „левичарство“ и че се занимаваме с въпроси по-големи от ръста на самата ни организация. Ние, обаче не се смутихме. С още по-голямо чувство на отговорност запазихме чистата и независима македонска мисъл, която отстояваше донякъде македонската емиграция в царството във време когато в. „Н[езависима] Македония“, орган на НК на макед[онските] емигр[антски] братства беше открил уводната си колона за изборни агитации в полза на сговористкото правителство, за насъскване против земеделци и комунисти, които са били рушители на българското племе, които били против свободата на Македония и сподвижници на сръбската тирания. Това се вършеше от един македонски вестник на една организация, която претендира да бъде коронованата представителка и защитница на македонските интереси тук и вътре и чужбина. Това й поведение беше и против уставните й положения. Освен тия писания, за да докаже види се този вестник кому служи, даде лика на Уйлсона, с гадни словословия, че той с прословутите 14 точки бил защитникът и освободителят на Македония, тогава когато и на малките деца е известно, че Уйлсон бе новия световен фарисей изобщо и гробокопателя на Македония в частност. Доколко в. „Илинден“ бе трибуна на независимата македонска мисъл, доколко той защищаваше правилно македонските интереси и доколко той отговаряше на чувствата и тежненията на македонските организации сведоче факта, че имаше 12-15 000 тираж, от които 8000 абонати при три хиляди членове на ИО, когато органа на НК в. „Н[езависима] Македония“ имаше три пъти по-малко тираж при една 400 000 емиграция.
Несмущавайки се от клевети и интриги и сметайки, че извършваме своя македонски дълг, ние твърдо вървяхме под трасирания и сигурния друм на нашите учители апостоли Гоце, Даме и легион честни и самоотвержени македонски борци.
* * *
Додоха арестите на македонците предимно от илинденските среди. Конфискуваха се и спираха макед[онските] вестници. Правителството на проф. Цанков пожела да манифестира по-голяма уплаха и сервилност пред Белград отколкото на времето стори „селяка“ Стамболийски.
Трябваше да се реагира единодушно [от] целата макед[онска] емиграция. За целта представители на НК и ИО се събраха, размишляваха и решиха да се яват пред шефа на правителството за протест, обяснение и спирание незаконните инквизиции спрямо емиграцията и вестниците им. Шефът на правителството проф. Цанков яви, че тия мерки се диктуват от „висши държавни интереси“ и доброчестината на българското племе. Не останахме доволни от отговора на м[инистъ]ра-председателя. Решихме по предложение на НК на MEO всека организация да даде поотделно писмен протест. НК отправи един анемичен, лигав и кекав протест, който беше документ на бездушие, сервилност и подчиненост. МО отправи до правителството тоже своя писмен протест, чието съдържание е следното: (цитира се изцело. – Бел. на Г. З.).
Тоя протест ние нарекохме меморандум. РТ съвместно с контролната комисия и РК в неколко заседания разисква по него, с пълно единодушие бе приет и подписан от всинца ни. С меморандума ние издигнахме високо, чистото знаме на нашите учители и борци, които със своята кръв го осветиха и го завещаха на поколенията да го пази от омърсяване и гордо да го развява през всяко време и всеки случай и наистина той почти от цялата емиграция бе посрещнат възторжено и с чувство на облекчение, че най-после намира се една макед[онска] организация, която смело раздира завесата на съображения котерийни и на македонопромишлениците, за да посочи сигурния път на македонските интереси и свобода. Обаче, не така бе посрещнат меморандумът от неколцина членове на ВМРО и НК, тук той има обратен резултат. Бури от негодувание отправят ни се от тия среди, като не липсват и закани. Сега вече обвиненията спрямо нас са конкретни. Обвиняват ни в „болшевизъм“ и присвояване чужди прерогативи. Онзи, който е по-неграмотен ще види, че в меморандума нема нито дума от болшевизъм. Меморандумът е стария катехизис на честните и самоотвержените борци от миналото време, който катехизис се омърсяваше и се омърсява от македонопромишлениците във всичките им разклонения и прояви. А дали сме нагазили в чужда област, това отсъди самата емиграция, която възторжено и с облекчение посрещна меморандума. А защо илинденци излезнаха и протестираха така изчерпателно против репресиите на сговористкото правителство, а не сториха това НК и ВМРО, на това да си отговорят последните две организации, които претендират за такава „голема“ политика по макед[онските] работи. Ние само ще заявим, че сторихме това защото не сме обвързани с никое правителство и никоя политическа партия, нито тук, нито вън от страната, защото считаме, че макед[онската] независима мисъл и борбите около извоюването на макед[онската] свобода требва ревниво да се пазят от веригите на каквито и да са партии и правителства. И друго нещо. Илинденци със своя меморандум в противовес на мълчанието на ВМРО и кекавият протест на НК срещу репресиите на 9 юнското правителство, спасихме честта на македонската емиграция и услужихме на макед[онската] освободителна кауза.
Интриги, клевети и пр. против ИО и специално против некои нейни ръководни лица са в пълен ход. Агитации и заплашвания, които целят да подготвят атмосферата на предстоящия конгрес не спират. Издават се анонимни окръжни от софийската мафия на ВМРО с изрично указание кои лица да се махнат от ръководството на ИО и пр., въобще целия явен и таен апарат бе пуснат в действие против „омразните“ лица и против дейността на организацията.
Отношенията се обтегнаха се повече и повече. Атмосфера парлива. А сме пред прага на конгреса. Требва да се явим на него с пълно съзнание, че ние илинденци сме в полза, а не във вреда на движението, за каквото съзнание с пълно право всекога сме претендирали. За целта остана нужда да се срещнем с ЦК на ВМРО и да чуем неговото мнение по меморандума и по други въпроси, каквито явно или подмолно се изтъкваха в угроза на ИО. Упълномощения от РТ аз, Ар. Йовков, Сл. Пирчев, Сл. Абазов, М. Чаков се срещнахме с А. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Те напълно се солидаризират с меморандума, доволни са от деятелността на ИО и ни поощряват да я продължим с по-голяма вяра и енергия. Разбрахме се добре и се разделихме полюбовно.
Конгресът стана в Пловдив на 24.V.1924 г. където заминахме с вера и надежда за пълно единодушие и разбирателство. Обаче, още с откриването на конгреса сме в учудване и разочарование. Конгресът е под опеката на една шайка от 15-20 терористи начело с частния прислужник на Т. Александров - Юрдан Чкатров.
Шайката е в стихията си. На отделни делегати и групи внушава кои да изберат за ръковод[ни] лица, кои лица били вредни за делото, че това било волята на ВМРО. Заплашванията не липсват. А и некои от нагласените делегати от Петричко в конгреса начело с Петър Мърмев редактор на в. „Н[езависима] Македония“ публично отправят закани спрямо РТ. В началото настъпва огорчение и смущение у делегатите. Почват критиките. Предмет на тех е най-вече меморандума, обаче никой от делегатите не го намира болшевишки или, че в него е казано повече от това, което повелява длъжността да се каже. Одобрява се от целия конгрес. Одобрява се също и дейността на РТ.
Пристъпва се към избора на ново Ръковод[но] тело, Контролна комисия и пр. Шайката пак е на сцената. На поста са и всички делегати противници на бившето РТ. Всички агитират за техната листа, каквато връчват на всички делегати със заканване на лична отговорност. Имайки предвид терора, громкото име на ВМРО и фалшивите пълномощия пратени от Петрич, Св[ети] Врач, Г[орна] Джумая на хора от шайката, те са сигурни в успеха на своя избор. Ала за чест на делегатите спечели втората листа, с която се преизбраха повече от членовете на бившето РТ, с което обстоятелство се гарантираше и занапред дотогавашната дейност и политика на ИО.
Мафиите около ВМРО, дори и Т. Александров този наш успех счетоха за морална победа над тех. От сега отношенията ни се изострят. От новите ръковод[ни] лица се атакуват ожесточено Г. Занков и Ар. Йовков. На всека цена те требва да се изключат като дават да се подразбере, че в противен случай с тех ще се постъпи по друг начин, т.е. с авторитетната дума на парабела.
След конгреса избраниците му: Г. Занков, П. Ацев, М. Чаков, Ар. Йовков, Сл. Пирчев отправиха следното писмо до ЦК на ВМРО. Писмото се връчва на Ал. Протогеров, той го прочита и казва: „това писмо ако стане достояние на Тод. Александров ще почне касапницата“ връща го обратно. Това писмо беше израз на желанието на делегатите на големите и най-добре организирани д[ружест]ва от Пловдив, Варна, Русе, Плевен, Търново, Шумен, Бургас, Сливен, Хасково, София и др.
Противниците не са от тая категория, с които можеш да се бориш идейно, те изхождат от максимата: щом не си с нас, си против нас. И за да се убедиш в правотата на тая максима, имат един аргумент парабела. Требваше да се смекчи атмосферата. Едно другарско разбирателство беше повече от необходимо. Преди да се конституира РТ, взе се решение за среща с ЦК на ВМРО. Такава ни се даде. Избрахме за наш делегат стария и много заслужил ветеран Петър Ацев. Той има среща с Т. Александров; по всичко са говорили, разбрали и са се съгласили, изключая участта на редактора на вестника Ар. Йовков, спрямо когато Т. Александров бил неумолим и искал непременно да се отстрани. След тая среща същия ден П. Ацев има такава с А. Протогеров и Ал. Василев. И с тех разговори и разбирателство. Те нищо немат против Ар. Йовков.
При разговора за шайката на Пловдивския конгрес и некои други характерни обстоятелство, А. Протогеров, не можейки да се въздържи е казал по адрес на Т. Александров следното: „Той е луд не се знае до къде стига нормалността му, до къде лудостта му. Той пише оскърбителни писма до министрите и с това страшно ни излага. Ако го нема е зло, а ако е жив още по-зло“.
А. Протогеров и Ал. Василев, за да се отстранят веднъж за винаги разправиите, раздорите и недоверието, намират за уместно да се съберат членовете на ЦК на ВМРО, техните задгранични представители и целият състав на РТ на ИО на обща конференция. Указват да се изпрати нужното писмо. Нещо повече. Писмото се диктува от Протогеров и написва от Алеко. Ние само го преписахме и го пратихме на 14.VII.1924 г. с № 775 подписано от целото ръковод[но] тело (цитира се целото писмо. - Бел. на Г. З.).
На него не ни се отговори скоро. По-късно отправихме второ писмо. Неколко дена след това получих телеграма във Варна където бех отишъл по случай Илинденския празник, с която ме извикаха за среща с Т. Александров.
Тук между скоби считам за нужно да кажа две думи за речта, която произнесох пред Варненската емиграция и гражданство на празника Илинден, която реч Софийските македонопромишленици и парабелисти използваха най-широко против мен като ме нарекоха „оръдие“ на Москва. Около тая реч дигнаха зехирна глъч. Казал съм: „днес борбата се води между двата мирогледа този на Троцки и онзи на Уйлсона“. И изреваха предател, погромщик на Македония и България. Наистина казах подобна фраза. В нея нема нищо болшевишко. Казах само една историческа истина без да взема страна. Всеки един, който я е чул да си я прецени и тегли заключението. Затварям скобите.
На 16 август 1924 г. П. Ацев и аз имахме шест часова среща с Т. Александров. Пак разговори и разбирателство. И сега бе неумолим относно Йовков, само с едно умекчение - да бъде отстранен за неколко месеца. Поискахме сериозни доводи за подобна мерка спрямо Йовков. Такива Александров не посочи. Заяви само, че тая мерка се налага за удовлетворение на някакво накърнено честолюбие и че той е убеден, макар да нема затова доказателства, какво Йовков получава болшевишки червонци. Настояхме въпроса да се разреши в конференцията, за която ние сме писали писмо. Обаче, Александров заяви, че по тоя въпрос той е неумолим. Все пак ние се разделихме с впечатлението, че при общата среща въпроса с Йовков ще се разреши благоприятно.
На 9 септември 1924 г. получихме покана да идем в Г[орна] Джумая на уречената конференция. Датата на тръгването се посочваше на 11 с. м. по липса на превозни средства потеглихме на 12; по желанието на Г. Атанасов взехме сестра му и дъщеря й за свиждане с него. Стигнахме в Г[орна] Джумая 5 ч. вечерта. След неколко часа чуха се гърмежи. Узнахме, че Алеко е убит. Неговият труп е сигнала на македонското клане ... което продължава още. Избива се дело едно идейно течение в лицето на така наречените бивши санданисти и останалите случайно федералисти, не избити след 9 юни. Обаче, на първо место са „предателите“ комунисти, понеже убийството на Т. Александров е „решено“ на III-и Интернационал чийто „оръдия“ са те.
* * *
И след 3-те катастрофални войни, които донесоха страшни бедствия на българския народ и на македонското население, българските правителства не взеха урок от историческите събития, които създадоха те сами. Те почнаха отново да манипулират с македонския въпрос за интересите на вътрешната и външната им политика.
И правителството на Стамболийски не можа да избегне омагьосания кръг на македонския въпрос. Стамболийски беше аполог за една легална борба в самата Македония за извоюване училища, църковни и др. права, гарантирани от договора за малцинствата, нещо което впрочем днес чуваме и от устата на ВМРО в лицето на А. Протогеров и сговористкото правителство в лицето на воен[ния] м[инистъ]р генерал Вълков.
Сговористкото правителство се явява с по-специални чувства и тежнения спрямо ВМРО. Взело властта по един превратаджийски начин, скъсало връзки с родни маси от села и градове, то проявява особени грижи към ВМРО, пък и последната бърза да се отсрамва при всеки случай. Тя е в пълна разпореждане на „революционното“ професорско правителство. Пък защо носим оръжие, ако не опитаме силата му. Но ВМРО върши и своята работа - първия харман, федералистите, е вече узрел. И беритбата почна. Това е първото клане. Дните текат, медените месеци се удължават. ВМРО има вече и местни грижи, т.е. на българска почва. За да се засили българската власт и се спаси българското отечество от „вътрешните и външните“ врагове, требва да се създаде силна власт. От тук идеята за сливането на партиите. И с любезността на „македонското плашило“ се роди партията Демократически сговор. Тук дела на ВМРО е голем. Затова често във вестниците сегис-тогис, плахо, плахо се чете оплакването, че партията на Демокр[атическия] сговор е отроче на насилието.
Правителството, обаче е още в тревога. Не се чувства силно. Кошмар го души - Комунистическата партия. Требва да се смаже и тя та властващите професори и генерали да прекарват спокойни нощи. За властта нищо не е невъзможно. Тя разполага с целия държавен апарат. Доводи за смазване - много във фантазията на 9-юнските „революционери“. Хайката е почната - комунистите почват въстание. Искрата е хвърлена и пожара почва - сечта, т.е. „кла се както турчин не е клал“.
Докато ВМРО в лицето на Т. Александров кори правителството, че върши лоша работа с провокирането на комунистите, през време на въстанието взема широко участие. Могилите на изкланите работници, селени, инженери, адвокати, учители и пр. в Долна Баня, Саранбей, Пловдив, Самоков, Ихтиман, Фердинанд и др. и днес сочат за ужасите на „автономистите“. За да не се усъмни некои в това, те издигнаха бесилки в своята територия - Г[орна] Джумая. А за да не ги обвини некои, че не са истински „последователи“ на апостола Гоце Делчев, с щикове измериха дълбочината на гърдите на сестреника му Тодор Чопов. Това е второто клане на ВМРО извършено в българска и нейна, тоже българска територия. Всичко това не попречи на ВМРО в своето окръжно от 2 август 1924 г. и декларацията от септемврий 1923 г., че тя във вътрешните работи в България не се меси и че нейните съчувственици са свободни по свои убеждения да действат. Това не пречи на полковник Г. Атанасов и видните хора около ВМРО да уреждат наказателни експедиции в услуга на Цанковото правителство.
„Вътрешните“ врагове, земледелци и комунисти, са смазани. Външния враг, обаче остава. Сърбите натискат правителството. Мачка го, заради „автономистите“, които смущавали границите им. Правителството се кълчи и се кръсти, че „автономистите“ не са в България, а в Македония. Глупавите сърби не им верват. Натискът се усилва. Затова правителството е принудено да вземе некои мерки. Пак се бие самаря - Илинденската организация. Спира се вестника, арестуват се стотици и се пращат в противоположните краища на сръбско-българската граница. На сърбите, колкото и да са „глупави“, искат нещо по-осезателно. Но тук вече почват първите разправии между правителството и ВМРО. От сега нататък отношенията им стават кога по-меки, кога по-остри. Конкубината на „революционерите“ от 9 юни и „революционерите“ от Петричко се помрачава. Чувствата им се изстудяват, Настъпва недоверие. ВМРО, обаче се пак продължава да се бърка в домашните работи на правителството. Т. Александров отива доста далеч, той иска смяната на некои министри от кабинета. Бърка се във всички министерства по назначение, уволнения и др. подобни. Лишава лекари от лекарска практика (случая с др. Софрониев), влияе и заповедва на жилищни комисии и др. подобни.
Това нервира правителството, а най-много военните. В лицето на ВМРО то вижда вече враг вътрешен, но е слабо да се справи с него. От всяка страна безсилие. Окаяно положение. Третият враг, „автономистите“ остават за по-благоприятно време.
Уви за малко! Ето и Виенския манифест подписан и от тримата члена на ЦК на ВМРО. Само онзи, който не беше в София, не може да разбере страшната, дори смъртна уплаха и у правителството и у банкерите и у чорбаджиите, та дори и у мафията - кариеристи около ВМРО. Разбира се и доста основателно Правителството тогава ще увисне на въздуха щом и македонците го напуснат. А че е така четете г. Милюкова, който е добър познавач на българските работи в голем мащаб. Той в органа си „Последни новости“ от 5 август с.г. казва „неутралитета на македонците е равносилен с поощрение на кампанията която се води през последните месеци усилено от българските комунисти в съюз с дружбашите против правителството на Цанков“. Според диагнозата на Милюков, дори само „неутралитета“, т.е. не взимане участие във вътрешните работи в България и не помагане при известни случаи от страна на македонците, е грозна опасността за Цанковото правителство. Право куме, та в очите! Вероятно и г. Милюков се е заразил от бацила на болшевизма, та прави мечешка услуга на правителството и на ВМРО, като им хвърля петно за взаимно помагане. Като се обадил професор Милюков рекъл да се обади и проф. Н. Милев. По повод на Милюковата статия, Милев пише такава във в. „Слово“, бр. 667 от 15 август с.г. И тая статия, народняците, т.е. „доброжелателите“ на Македония, това поне е доказано исторически, във в. „Мир“, бр. 7250 от 16 с.м. между другото казва: „г. Н. Милев, който може да говори от името на македонците, казва в снощния брой във в. „Слово“ следното - македонците, които обичат България не по-малко от другите българи, нема никога да бъдат на страната на рушителите“. Н. Милев е душеприказчика на мафиотите около ВМРО. Той разбира се има право да говори от техно име. Дали тех той зове македонци? Обаче, в такъв случай любопитно е да се знае дали тия македонци, които обичат България не по-малко от другите българи (разбира се изключая „предателите“ земледелци и работници, които съставляват 90% от целото българско население) обичат ли Македония и какви са доказателствата за това?
В помощ на професорите Милюков и Милев идва водителят на II-и интернационал Вандервелд, който наскоро посети България и беше висок и желан гост на официалните власти и фашистките среди. Вандервелд, за да подчертае мнението на Милюков, че дори неутралитета на македонците е опасен за правителството на Цанкова и това на Милев, че македонците са по-добри българи и от българите и никога нема да идат на страната на рушителите, та Вандервелд на 15 ноември 1924 г. държал в Париж събрание председателствувано от известния професор Олар. Като е защитил българското племе, между другото той казал следното: „Българинът е трудолюбив и работоспособен. В малко време той се издигна до завидна материална и умствена култура, но в страната стават жалки работи, главно от правителството на Цанков, което е реакционно защото се крепи само на една шепа буржоазно меншество, македонците, армията и врангелистите“. (Виж кореспонд[енцията] от Париж във в. „Народно Знаме“ от 18.XI. с.г.). Казаното по-горе се потвърждава още и с писмото на Вандервелд и отговора на такова пратено до последния от Н. Томалевски, член и храненик на мафията, печатано във в. „Н[езависима] Македония“, бр. 87 от 5.XII.1924 г., в който отговор Вандервелд конкретно сочи Т. Александров в поддръжка на реакционното Цанково правителство и че Цанков ги подкрепя, значи взаимно си помагат или на популярен македонски израз са „вака“. Отлична констатация и атестация. Тук диверсията - болшевишко оръдие - е изключено, понеже казаното е от Вандервелд, който е не малък противник и хулител на болшевиките.
* * *
Впрочем на въпроса. Виенският манифест нанесе смъртна уплаха в правителствените среди. Уплахата не е по-малко и у мафията около ВМРО. Всички са в движение - министри, мафиоти, военни. Автомобилите хвърчат към Г[орна] Джумая. Търсят се членовете подписали манифеста. Най-после след неколко дена се срещат и кой знае по какви неведоми пътища изтръгват декларацията-опровержение. Положението е спасено. Има и победа: обвиняват се комунистите във фалшификации, рушения на ВМРО и пр. успокоителни хапове. Нещастници! У тех липсват нужните нишки, за да проумеят позорния срам. Никой революционер, от която и да е раса и племе, през което и да време на историята не е извършил по-големо безчестие спрямо себе си с отказване от подписа си. И никой не е нанасял по-смъртно-опасен удар на революционното македонско движение; нито султан Хамид, нито Венизелос, нито Пашич, нито българската дворцова камарила, какъвто удар му нанесоха двамата Ал. Протогеров и Т. Александров и може би се изпусна един исторически момент, когато движението бе тръгнало по собствен път, насочени към преката му цел за извоюване на своя идеал Независима Македония.
Обаче, преди да се изтръгне декларацията-опровержение, намира се министър, който нервно посреща манифеста, поема ръкавицата и е готов с пълна сигурност да нанесе удар на противника. Това се чете в интервюто на министъра на външните работи полковник Калфов, дадено на кореспондента на гръцкия вестник „Елевтерон Вима“ и възпроизведено във в. „Дневник“ от 20 август 1924 г. (процитирват се пасажи. – Бел. на Г. З.).
Манифестът, макар и „фалшив“, сериозно внуши тревога в правителствените кръгове. При това дочува се едно идейно движение между членовете на ВМРО. Искат ревизия на досегашната тактика, преоценка на новите условия и борби в Балкана и Европа и съгласно това да се начертаят нови пътища на дейност и пр. Стига автократи. Един конгрес се налага. Всичко това се знае от правителството, което си казва, че всички изненади са възможни. Требва да се действа бързо и решително. Но според метода, който се приложи към земледелци и комунисти е рискован. Остава хитрия способ, за какъвто властта разполага със средства.
Първият пункт от плана на правителството е да се свали Т. Александров, най-упорития и своенравния. За другите е лесно. Уйгун за тая работа са Протогеров, Алеко, които играят ролята на „левичари“ от любов към новаторството. С тех е и Г. Атанасов, отличен лигар. Александров е повален. От кого? От „левичарите“ Алеко и Атанасов. Особено Алеко, който е имал и срещи с комуниста - видният македонски революционер Д. Х[аджи]имов. Софийската мафия е в отчаяние. Тя ръмжи за кръв и отмъщение. А Протогеров „нищо не знае“, той едва се „спасил“ да не го убият и него. Не е „подписвал“ манифест нито други документи с болшевики и др. балкански революционни групи, нито е насъсквал Алеко и Атанасов срещу Т. Александров и „нема“ нищо общо с правителството. В тази работа е ни лук ял, ни лук мирисал. „Заговорници“ са: III-и Интернационал, комунисти и илинденци.
Правителството също е в „скръб“ и тревога от трагичната кончина на довчерашния си сателит Т. Александров. И то ръмжи за отмъщение. Сметката е направена добре, ще се отърве и от поставените оръдия, които, ако са живи се са една опасност. Планът се изработва съвместно от двете страни. В Г[орна] Джумая ще се пристъпи към кървавото отмъщение. За целта и войската е на щрек и в пълна услуга. Такива и са нарежданията.
Ето как се доде до Г[орна] Джумая - третото клане, което има чисто македонско име, за разлика от кланетата над земледелни, комунисти и федералисти. Избити са повече от 200 души, съставляющи елита на бивши и сегашни борци.
В Г[орна] Джумая бе извикана и РТ на ИО, за да се изколят некои от членовете му, на първо место Ар. Йовков и Г. Занков. Йовкова заклаха, Занков се спаси по едно чудо.
Ето произходът на Г[орна] Джумая. Гарван, Търлис и всички места, сумирани заедно, където са паднали борците в борбата им със султана бледнеят пред Г[орна] Джумая. Падали са короновани глави, но никой от тех не е отмъстил по такъв жесток и садистически начин.
Никой не е можал да представи толкова кръвожаден Т. Александрова, както го представиха неговите „Т. Александровци“ с пролетата кръв, за да се отмъстело за неговата кръв, като че ли изпълняват некой свещен завет оставен от него да плува всичко в кръв, само така може да се обясни сегашната роля на „Т. Александровците“; колкото повече кръв, толкова ще възвеличиме неговата памет и по този начин подчертавайки го като ненаситен молох, комуто земната мисия е била именно тази, която днес, вчера и утре вършат неговите последователи - „Т. Александровците“.
Ние знаем за атентати върху държавни глави, на тирани, но никъде в историята не сме срещали да се пролива толкова невинна кръв както за Т. Александров. При атентата на кървавия султан Абдул Хамид през 1905 г. в Цариград, където паднаха убити от взрива на адската машина повече от 200 души и властта се готвеше да извърши клане - кървавият Хамид запрети дори да се удари некой: „това е съзаклятие на двама-трима души и нема защо да страдат невинни хора“ - така каза султана А днес какво вършат „Т. Александровци“? - убиват по най-садистически начин масово интелигентни македонци.
След Г[орно]-Джумайската кървава драма, която разбира се продължава още, като се избият дори и въображаемите противници на Софийската мафия около ВМРО и правителството, що техната садистическа фантазия е способна да измисли, сега се настъпва ликвидационния период на революционната дейност на ВМРО в робска Македония. (Впрочем ликвидацията на революционната дейност, ако е имало след 9 юни такава целесъобразно и ползотворно се извърши още през септември 1923 г., когато Т. Александров изтегли от Македония всички чети с двояка цел - първо, да смекчи натиска на сръбското правителство върху Цанковото такова, за да спаси последното и второ четите да се намерят в пределите па България за предстоящите Септемврийски събития, които както се знае беха провокирани. По тоя начин се даде пълна възможност на Мишевци и Соджукаровци да бъдат пълни господари в пограничните райони на ВМРО, да ги превземат и организират, та сега „автономистите“ не могат да покажат на границата и носа си. Но те и не скърбят за това, защото сегашната им мисия е по отечество спасителна - спасяват реакцията в България от народа, а след това ще доде реда за „освобождението“ на Македония.)
* * *
В кръговете на Цанковото правителство вече не е чужда идеята за едно сближение и споразумение с Югославия, за която идея на времето същите кръгове заклаха Стамболийски. Но днес те са на власт и такава идея не е предателска, а патриотична и държавническа. Зер в пламъка на времето изгореха старите илюзии и предразсъдъци, които свършиха със страшна и непоправима народна катастрофа. Днес требва да се издигнат нови държавни идеи и се действува по линии на по-слабо съпротивление. Ето защо едно споразумение с Югославия е и навременно и държавно полезно.
Още преди доста време изразител на тази идея стана Данев от трибуната на Н[ародното] събрание, тоя Данев който пръв отвори на сърбите вратата на Македония чрез Фирмилияна, тоя Данев който в 1912 г. като мърша раздроби трупа на Македония между Балканските чакали, тоя Данев който хвърли Македония в тежко робство и то в зодията на цар Николай, с който той, Данев, както всекога заявяваше, че не прави политика.
Цанковото правителство натовари Данева да посети некои страни и кръгове за търсене сътрудници на тази идея. На времето и некои официози станаха изразители на същото.
Днес вече тази идея се изнася на сцената по-конкретно. Нема вече властолюбие, своенравие и упорития Т. Александров. Вероятните възстановители и обновители на ВМРО са избити. Софийската мафия, македонопромишлениците, около ВМРО са в пълна и безрезервна услуга на правителството. Пътят е изчистен. Впрочем на работа.
Пръв заговори официоза в. „Св[ободна] реч“ и то с един цинизъм свойствен на 9-юнските „революционери“. Още пред пресния гроб на Т. Александров „Св[ободна] реч“ писа: „Ние скърбим за големото нещастие, което сполете македонците със смъртта на големия и незаменимия и непрежалимия патриот Т. Александров. Нека да признаем, че неговата дейност беше пречка за едно сближение със западните ни съседи. Обаче Т. Александров не е вече жив и дано неговата велика загуба послужи за добри съседски отношения“, - за които мостът готов - трупа на Т. Александров. На тая сълзлива тирада от благопожелания откликва сръбския в. „Време“.
Това още нищо. Сега вече по тая посока следва артилерията на меродавните кръгове.
М[инистъ]рът на войната генерал Вълков дава интервю на кореспондента на сръбския в. „Политика“, публикувано във в. „Отзив“ от 30 септември 1924 г. Г. генерал Вълков казва: „Македонската организация е тайна. А това което се случи между македонските водители беше за нас толкова неочаквано, може би колкото и за Вас. Този въпрос (разбирай ВМРО - б.м.) много пъти ни е пречил за споразумение с Вашата държава, защото у нас има едно искрено желание за сближение и споразумение (б.м.: значи не е предателство, а защо заклахте Стамболийски?). А това желание не е само искрено, но и силно особено мога да кажа у нас (пътят е разчистен с избиването на макед[онските] водители, елате да се споразумеем - б.м.). - Твърди се освен това. Ваше превъзходителство, че в борбите между разцепилите се македонствующи е участвувала и войската и то на страната на хората на Т. Александров? - Войската само се намеси да въдвори реда и преследвайки едните и другите.“ (Извинете г. м[инист]ре Вълков, а прочетете следното от Вашия вестник „Слово“: „по повод писаното в бр. 75 от 30 септември т.г. на „Последна поща“ в дописката „Бегството на Занков“, че по положителни сведения „Занков и другарите му са напуснали Г[орна] Джумая, неориентирани за събитията, под покровителството на началника на гарнизона и т.н. г. полковник Башов, началник на Г[орно] Джумайския гарнизон ни моли, да съобщим, че Занков и другарите му той никога не е срещал, нито виждал, нито им е давал каквото и да е било съдействие или покровителство, когато и да е и за какво и да е било“. Какво иска да каже г. полковникът, че той не е дал неволно покровителство на „предателя“ Г. Занков и другарите му и издава страха си от наказание пред началството, че не е „въдворил реда“ като е изпуснал Занкова. За успокоение на г. полковникът и министъра му, че един от другарите на Занкова Ар. Йовков биде „въдворен“ на постоянно местожителство - „убит. - Впрочем да се повърнем на генерал Вълковото интервю: „Имате ли сведения кой ще замени Т. Александрова? - Немаме. Говори се за Протогеров, мисля, обаче, едва ли Протогеров ще се нагърби с това. Той е стар човек и изглежда, че ще продължава да пътува из Европа, за да пропагандира идеите си. Но всеки случай мога да Ви кажа едно. Колкото се отнася до мене смятам, че македонската организация ще тръгне из друг, легален път, защото те видеха, че с тоя начин на борба не могат да постигнат целта си. От тая нова политика искаше да ги отклони болшевишкото злато.“ (Тука м[инистъ]р Вълков е много категоричен, той с положителност знае и твърди дори, че борбата тръгва из друг път, безопасен и добросъседски. Като че ли в дадената си инструкция, не се съмнява нито за момент че няма да се изпълни чисто по военному.)
Още не е завършил единият генерал, ето що заявява другият генерал А. Протогеров, новия „водач“ на ВМРО и апостол, според думите на генерал Вълков, на идеята за Щезависима] Македония, в югославския в. „Обзор“ препечатано в главния орган на македонската] организация в България в. „Н[езависима] Македония“, бр. 87: „В пълно съгласие с последното изявление на Т. Александров, организацията и днес заявява, че е готова да се откаже от революционните си похвати и да се превърне в чисто легална партия при следните условия: 1. Да се даде амнистия на всички политически затворници и да се осъждат и накажат всички ония, които под маската на противочетнишка дейност са вършили злодеяния над макед[онското] население; 2. Да се признае народността на македонското население, напълно да се уважат спогодбите за защита на народните малцинства под надзора на ОН; 3. Свободно завръщане в огнището им на всички македонски емигранти под надзора на ОН; 4. Да се осигури правото на македонската политическа партия да излиза със свободна македонска листа във всички избори“.
Всичко добре, и единият и другият генерал начертават насоката на македонското освободително движение, но питаме се ние, пита се македонският борчески народ: къде остана свещения лозунг „Независима Македония“, „Македония за македонците“. Защо се борихте и убихте А. Стамболийски, че и той като двамата генерали приказваше.
Та само това ли е? Стефан Радич в брой 2 на списание „Балканска федерация“ тоже това препоръчвал многократно на Т. Александрова, но последният заявява, че с потисниците може само с езика на бомбата, пушката и ножа да се приказва и съветва Радича да прегърне тази метода на борба.
Как така се случи веднага след македонското клане и погрома на ВМРО, министърът генерал и „революционерът“ генерал едно и също говорят? Кой кому чертае политиката?
И двамата генерали от българската армия, единият действующ, другият запасен се схождат. Дори по мисъл са еднакви, като че ли единият суфлира на другия. Това види се е по асоциация на идеите, защото интервюто на Вълков се дава в кабинета на военния министър, а това на Протогеров „в Македония“.
Както виждаме новият курс на българската сговор[истка] политика и на ВМРО вървят паралелно, те са в унисон. Това разбира се не е случайно. Системно и подмолно се работеше в това направление, чиито край бе последното макед[онско] клане, за да се отвори новата ера на сближение между реакционното и фашисткото правителство на Цанков и новите тирани на македонското население - сръбските управници. Излишни са коментарите за съжителство между ВМРО и Цанковото правителство и по тоя въпрос. И ако това не е предателство спрямо интересите на македонското население и освободителната му кауза, тогава не знаем към кой речник на криминологията да се обърнем и търсим дефиниция на това понятие.
От кога е тая метаморфоза? От кога ВМРО е взел решение да сложи оръжие и се обърне на легална партия? До вчера тя убиваше всички лица които дръзваха да изкажат противно мнение на нейната тактика и четнишкия институт; тези лица биваха обявявани за „предатели“ и като такива ВМРО ги екзекутирваше, понеже водителя на същата Т. Александров беше фанатизиран поклонник на старите порядки в борбата, още повече той дълбоко беше убеден, че враговете на българското племе не разбират от друг език освен езика на бомбата и ножа, което убеждение той манифестирваше пред чуждестранните кореспонденти, които го посещаваха в „македонските планини“.
Кого питахте да предавате крепостта на борческото македонско население? Отговорът на тия въпроси ще търсим пак в последното македонско клане, в което се обезглавиха всички действителни и вероятни възобновители на ВМРО, които биха скъсали връзките с всички българ[ски] правителства, за да продължат борбата по старите и сигурни пътища, що начертаха апостолите Гоце, Даме и легион безкористни и самоотвержени борци. Но това сега поне временно е отстранено. Остават Протогеров, който впрочем никога не е бил македонски революционер, а винаги е бил един казионен патриотар, който послушно е изпълнявал разпоредбите на българските правителства и дворец в минало и сегашно време, като платено оръдие и една глутница садисти от типа на Г. Баждаревци, Пърличевци, Юр. Бадевци и Н. Милевци, които са галените деца на архисадиста проф. Цанков. Тук ще си позволя един съвет към Протогеров, мой стар познайник: „Г. Протогеров, ако наистина некога вашите рамене са били кичени с генералски пагони, символ на чест и кавалерство, сега поне, след едно от последните Ви безчестия - отказа от подписа си във Виенския манифест и участието Ви в макед[онското] клане - запазете последния куршум за себе си. Само така що-годе ще умиете позора си: употреблението куршумите вместо в борба против враговете на Македония, срещу българ[ския] трудящ се народ, който на три пъти пролива кръвта си за свободата на Македония, и идейните Ви противници, които честно, доблестно и безукоризнено се борят за родината си, която Вие на неколко пъти я теслемихте на българ[ската] господарствующа класа за нейните интереси и тия на Фердинандовата династия на която Вие всекога сте били покорен слуга.“
* * *
[ВМРО] на Даме, Гоце, Пере и хиляди честни и самоотвержени борци тачеше чувствата на българ[ския] народ, който ни е дал широко гостоприемство и с кръвта на чиито синове са изобилно напоени макед[онските] страдални поля и планини. Издигаше глас на протест, когато отговорни среди около ВМРО, в своето безумство вършиха деяния, които копаеха и изкопаха кървавата бездна между трудолюбивия и творческия народ от градове и села и македонското освободително движение. Правеше анализ на новите политически и стопански условия в Балканите и Европа, новите обществени фактори, които създават новата история след страшната европейска касапница и по-страшните последствия, теглеше заключението и посочваше пътищата за достижение великия блен на робската Македония - политическо и икономическо освобождение, пътища които биха трасирани от борците в миналото.
Ние упорито защищавахме тези позиции. Моралната подкрепа, която получавахме от мислящата част на македонската емиграция в страната, бе верата, че нашия път е прав. Но тая ни дейност не бе по волята на сговористкото правителство и ВМРО, а особено на Софийската мафия на последната. Обвиняваха ни, че се занимаваме с „голема“ политика, в „левичарство“, а по-късно в „оръдия“ на болшевиките. По адрес на ИО се отправяха омраза и угроза. Некои от ръководните лица на ИО, по-самостоятелните и упоритите и верващи в правилността на избрания път беха прицелна точка от страна на мафията около ВМРО, чиито манталитет не се различава от тоя на посредствения банкер или лихвар.
И убийството на Т. Александров зарадва тая мафия. Изработи план под патронажа на властта и с нейно съдействие, който приложи в Г[орна] Джумая и другаде. В сатанинския им план е отредено место и за Ар. Йовков и Г. Занков, които за прикритие са поканени в Г[орна] Джумая заедно с Ръководното тело. Йовков, един редък талант, за който макед[онската] емиграция има тепърва да тъжи, заклаха го, след като го мушиха с щикове, а Занков се спаси по едно чудо (ето съдържанието на писмата, с които се поканва целото РТ да иде в Г[орна] Джумая на конференция: „София, 9 септември 1924 г., Др[аги] Живко, Имам и аз нареждание щото комисията на „Илинден“ и г.г. Антонов и Абазов (за да е целото настоятелство) да замине за Г[орна] Джумая, където ще стане срещата, както и ти имаш съобщение. Моля те извести ми най-бързо тук ли сте всички и когато Ви обадя да можете скоро да се съберете и потеглите. Дали с влака или с автомобил ще тръгнете - това Вие ще решите. Утре ще те подиря по телефона и в канцеларията направо, за да уговорим.
Значи - всеки момент може да ти обадя за тръгване. С писмо Протогеров ни пише и за Абазов и другия Ви член. С поздрав Брезов“.
„София, 10.IX.1924 г., Драги Живко, Забравих да ти кажа, че требва да вземеш едно течение от в. „Илинден“ и да го донесеш доле, за разни справки и пр. Сърдечен поздрав Брезов.“
Историята на ВМРО датира още от преди 30 години. Първите апостоли на борбата, преценявайки, че македонския въпрос, въпросът за политическото освобождение на Македония от турското робство, не е само Балкански въпрос, а и международен; той най-малко може да бъде чисто български въпрос, като се има предвид етнографското, географското и стопанското значение на Македония за Балканите и изобщо за Европа. Затова прокламираха независимостта на организацията и издигнаха лозунга автономна Македония, под чието знаме се наредиха всички националности, населяващи тая страна. С къртовския труд и с редко самопожертвуване апостолите сноваха из села и градове, запалва[ха] огъня на революцията в сърцето на роба и цялата страна се покри с революционни комитети. Силата и авторитета на организацията се вече чувстваше от Империята. За нея заговориха и в Европа като фактор, който трябва да се взима под внимание при разговори и решения относно съдбата на Македония и мира на Балканите.
Така създадената Македонска революционна организация в своя живот мина през разни перипетии на борба, ту с непосредствения си враг - турския абсолютизъм, ту със сръбската и гръцка пропаганда, но много време, сили и средства употреби за да изживее вътрешните си борби с разни течения нехармонирующи с нейната прека революционна цел, а тласкаха да се отклони от нея, за да попадне под прекото ръководство на българския дворец и неговата камарила и да се нагоди нейната дейност в пътищата, които водеха към израждане и разорение на самата организация.
В тази борба ВМРО излезе нецелостна, разнебитена, в която борба я свари и наложеното й от стеклите се обстоятелства Илинденско въстание.
След Илинденското въстание, когато нейните кадри се унищожиха или разнебитиха, когато тя вече стана немощна - най-сюблимното желание на българ[ската] династия и правителства бе изпълнено. Все пак въстанието предизвиква движение в европейската дипломация, разбира се, не от хуманност, а от нейни лични интереси и се заговори за реформи, които й се наложи с течение на времето и взимаха разни форми.
Додоха Балканската, Съюзническата и Европейската войни. Тук участието на ВМРО, която действаше само като инструмент в ръцете на българ[ското] правителство, е много слабо.
След Общоевропейската война, „демократична и хуманна“ Европа хвърли Македония в по-тежко робство, щото тя е в лапите на Югославия, зад която се редят малки и големи съглашения, сключени договори за пазене плячката от войните.
Но „не се гаси това, което не гасне“. Никой народ не е бил във вечно робство. И македонският народ ще бъде освободен. Тази вера се подхранва от стари и опитни борци. Тук е и Т. Александров: чиито упоритост и своенравие, поне като качество на един революционер, не могат да се отрекат. Почва се къртовска работа. Резултати надеждни. Но уви! Възстановителите на ВМРО беха с психологията и манталитета на ония люде, които не взеха урок от вчерашната история и последвалите я катастрофи и които нищо старо не забравиха и нищо ново не научиха.
За новата борба требваше им тил. Тоя тил не го търсеха в съзнанието и душата на народните маси тук и там, у които винаги има ценни революционни залози, а го търсиха по старому: в казионните среди. Къртовската работа - неизчерпаемият лабиринт на всека революционна борба - беше тежка и рискована; требваше им и парадна - тая относителна и крайно вредна черта на мнозина македонски посредствени революционери. На тая площ стана сблъскванието на ВМРО с правителството на Стамболийски, което поддържаше друг курс на политика относно македонския въпрос. Това сблъскване взе формата на война. Паднаха жертви и от двете страни. Борбата стана още по-жестока, когато Стамболийски почна да подозира, че ВМРО е боевия авангард на черния блок. Дали тези подозрения са били основателни, всеки да си вади заключението след като прецени последните събития. Тук е мястото да спомена за неколкократните срещи, които имах на времето с А. Стамболийски, Р. Даскалов, Н. Атанасов и др. техни другари от кабинета на земледелците, станали по разни поводи по техно желание, за които срещи и за водените разговори винаги най-подробно беше уведомяван Т. Александров като чл[ен] на ЦК на ВМРО. Най-неудобно беше положението ми, че моите събеседници ме третираха като представител на ВМРО, за което требваше винаги да предупреждавам министрите, че с мен могат да говорят като с частно лице, считайки че техното мнение и желание ще ги направя достояние на ВМРО.
Земледелските министри винаги поддържаха, че Т. Александров и другарите му са продукт на черния блок и са в пълна негова услуга и че черният блок с конспирацията на македонците се стреми да се домогне до управлението, немайки опора в широките народни маси и поради това земледелското правителство не може спокойно да гледа това взаимно сътрудничество на блока с ВМРО.
Те препоръчваха организацията да тръгне по друг път, а именно по пътя на легалността, като се формира в легална партия и се бори за правата на македонското население. Същата рецепта, която препоръчва днес „големия родолюбец“ генерал Вълков и неговия жалък сподвижник генерал Протогеров, който говори от името вече на ВМРО.
Т. Александров, считайки правителството на Стамболийски за „родоотстъпническо“ и в пълна услуга на Пашич, му отвори безпощадна война. В тази война, ние Илинденци требваше да се намесим с нашия орган „Илинден“ и да осветлим обществено мнение за смисъла и произхода на тази война, до толкова колкото можехме ние се стремяхме да бъдем обективни за двете страни, като сочехме и на едната и на другата страна грешките. Понеже правителството на Стамболийски в некои случаи беше зле информирано и много зле подвеждано като допусна да му влияят заинтересовани партизани, които просто го подвеждаха, и с това се намесваха във вътрешните работи на революционното движение, като винаги правителството декларираше, че то не се меси, а всъщност една група македонци бяха това около му, що са днес мафията около ВМРО. Ние решително и безпощадно критикувахме това двоеличие на пр[авителст]вото Стамболийски, докато най-сетне на 7 май 1923 г. бидохме арестувани и разгонени.
Паралелно с борбата на ВМРО против Стамболийски, такава водеше и черния блок на българските буржоазни партии. И като завършък на тия борби доде 9 юни.
От тая дата насам революционната дейност на ВМРО в България е известна. Тук трябва да се допълни, че Т. Александров, „опоен“ от победите, стана автократ и почна да се самообожава. Той почна вече да се бърка във вътрешното управление на страната. Публична тайна е, че той взе участие, със средствата на една конспиративна и терористическа революционна организация, в образуването на Демократ[ическия] сговор. Той заповедва да се изберат в тила на ВМРО 15 мекедонци-депутати и ги връчи на проф. Цанков. Но той упорит, своенрав и самонадценил се, създаваше им бели вътрешни и външни. Границите на неговата самонадеяност беха безбрежни. Например, узнава се от меродавни кръгове, че не много преди смъртта му той е отправил до Цанковото правителство писмо, с което искал напускането кабинета от трима министри, нещо което правеше и при Радославов. Това не е хумор, а действителност. Той когато изпадаше в революционен транс, внушаваше си, че е велика сила и си служеше с нейните средства: ултиматуми, каквито много ще се намерят в неговата архива.
Ето защо, той беше вече неудобен. А най-много за проектираното сближение между България и Сърбия. И въпреки ценните услуги, които Т. Александров показа на Цанковото правителство с една редка фанатичност и убеденост, че върши делото на България и на македонското освободително движение (тук може да се цитира пасажа от последното му интервю, повалиха го. Бел. на Г. З.).
Какво стана подир това, знаем. Управляващите партии винаги верни на своята догма: след като използва оръдията си, ги унищожава, за да не бъдат в нейна тежест. Точно така стана и в дадения случай.
Сега в ръцете на Цанковото правителство остава Софийската мафия около ВМРО, ще я изстиска и нея, ще си послужи с ятаганите й в борбата й против българския трудящ се народ. Мафията свързва живота и участта си с тия на Цанковото правителство. Тя ще садизира върху снагата на българския се трудящ народ, докато е угодно на правителството. Цанковото правителство ще се справи най-лесно с нея, когато настъпи момента, особено външния момент - сближението между България и Югославия за сметка на Македония, която българската държавна политика, верна не себе си ще я теслими на сърбите за втори път, сега може би вече за винаги.
Такава ще бъде участта на казионната ВМРО, върху развалините на която като феникс ще се издигне независимата и истинска ВМРО, понеже материална и морална сила ще черпи от дълбоките недра на балканския борящ се трудов народ за национално и икономическо освобождение.
* * *
Гоце, Даме и Пере са три имена, които стоят като символи на македонското борчество, всеки македонец ги носи в сърцето си, те са идолите на македонската революция и всеко произнасяне на имената им буди в душите ни скъпи спомени на честна и самостойна борба, а сърцата ни изпълва с революционен пламък. Трите имена, символизиращи македонската освободителна борба, несъкрушимия му дух, безкористието, чистота и самостойността на македонското освободително дело. За никого от тримата нема да срещнете в техния живот това що срещаме днес: революционен водач да виси всеки ден по министерски капии, да посещава дворци и да търси благоволението им, да създава орденски институт при революционната организация, да раздава ордени и резкрипти, да прави паради пред кореспонденти в „Македония“ и да коли само българи, да прави избори и партии в България, да изтеглюва чети, за да затвърдява правителството, да праща хората си като полицаи, за да тероризират населението в България, да оставя в разпореждание четите си на властта и пр., пр., такова падение и до този хал никога не изпадна македонското дело.
Това можете да срещнете само при Т. Александров, който води приятелство с Фердинанда, Борис III, получава пари от Кайзера, за да вмъкне България на всека цена на страната на Германия (това е известна история, но нека я припомним, за да си спомним едно близко минало, когато днешни псалмопевци на времето бълваха срещу него огън и жупел и с погнуса споменаваха името му). Революционното дело с царски усмивки и кайзерски марки не се води. Щом в такова дело взимат участие монарси и кайзери, па и султани, това не е никакво революционно дело, а едно наемничество и търгашество от най-долна проба.
А в що се състоеше революционната дейност на Т. Александров?, та не беше ли пак така таксувана навремето също като наемничество? Избухналите бомби в Щип, Кочани и Дойран кого убиха? Да не мислите некой паша, везир или обикновен каймакамин? не, нещо подобно - един стражар не биде убит, нито властник, там паднаха убити невинни селени дошли на пазар и след това клани пак селени и беднотия за отмъщение от страна на турската власт.
Целта на революционера нима е да убива невинни хора, нима е да бъде провокатор, къде могат да ми посочат днешните „Т.-Александровци“ в дейността на тримата подобно чудовищно разбиране и приложение на революционната мисъл и дейност, и къде в историята на подобни революционни движения може да служи като обект на атентат невинни селяни и граждани, дошли на пазар да разменят произведенията си, плод на непосилен кървав труд. Подобно нещо вършат само провокатори на властта или садисти и тем подобни.
С германски марки стана Валандовската афера (с цел да се вмъкне България на всяка цена на страната на Германския съюз във войната) и срещу кого се извършваха атентатите? - Срещу бедни работници и държавни служители и да не бъдем голословни, нека процитираме от брошурата, „Правителството на Стамболийски и ВМРО“ на стр. 9 следния пасаж: „Срещу насилническата и денационализаторската политика на Сърбия требваше да се реагира. Извършени беха атентати на неколко места, избити беха пазачи на железопътната линия. Ако правителството на една държава - Белградската в случая - убиваше, биеше, грабеше чрез разни „черни ръки“ и банди на държавна служба учители, свещеници, търговци, занаятчии, земледелци, мирни хора, но които са проявявали български чувства - революционната организация не можеше да не противопостави на терора терор, иначе тя, би се самоотрекла“.
Така разсъждават душеприказчиците на Т. Александров, това се казвало революционна дейност, като се убиват пазачи по железопътната линия като отговор на държавния терор на сръбските управници описани по-горе значи пазачите по линията са отговорни за вършените злодеяния и тях требва да наказваме, вместо палачите които са в Белград и по високите места на държавната управа. Ето понятие, ето разбирание на революционното дело в Македония от неговите днешни идеолози.
Само така може да се обясни днешната революционна психология и дейност на „Т.-Александровците“ - да убиват беззащитни и невинни граждани, селени, работници в България като наемници на една власт, каквато представлява тази в Белград. Каква е разликата между помощниците на Пашича: Ст. Мишев, Суджукаров, Пальош и др. в закрепване реакцията и тиранията в Сърбия и тази на проф. Н, Милев, К. Пърличев, Г. Баждаров и др. при правителството на Цанков? - никакво. И първите убиват селени, работници и интелигентни граждани в Македония и вторите правят в много по-ужасни форма същото в българската земя. При такова революционно възпитание и морал друго не може да се очаква и лесно обясними ни стават извършените злодеяния след 9 юни насам от наемниците на проф[есорско]-генералското правителство.
Споменава се за некаква „черна ръка“ в Сърбия, та нима тук я немаме, та малко ли видни и бележити македонци бидоха убити от тази Софийска „черна ръка“, убити беха хора, които поне немат нищо с македонското революционно движение, нито се бъркат в него. Убийството на д-р Н. Генадиев, Петко Д. Петков е дело на Т. Александров, това може да го засвидетелствува П. Михайлов, който повери като тайна на интимния си приятел Ар. Йовков. А члена на ЦК на ВМРО П. Чаулев в писмото си до мен го изрично потвърждава, но притежателите не го факсимилират в тия му пасажи. Даже Вандервелд в своя отговор на писмото на мафиота Н. Томалевски, печатано във в. „Н[езависима] Македония“, бр. 87 от 5.ХII.1924 г. потвърждава че убийствата на Генадиев и П. Петков са на организацията, това го е изнесъл публично в събранието в Париж.
Но в подкрепа на горното пак ни идва горецитираната брошура, на стр. 37 срещаме авторитетната преценка що правят авторите Г. Баждарев и Юр. Бадев, „задгранични представители“ на ВМРО за П. Д. Петков, който в момента беше един чиновник в Министерството на външните работи: „в основата на тази политика, по схващанията на новите дипломатически съветници на Стамболийски от типа на П. Д. Петков, който плю на бащина и майчина кръв, стои на сближение със С.Х.С. кралство“. Присъдата е издадена още тогава, а изпълнението й се приложи по-късно.
На поканата да излезе ВМРО с едно категорично опровержение по тия убийства и до ден днешен не е излезла и нема да излезе.
Кой може днес от душеприказчиците на Т. Александров да защити тия убийства, които са извършени по негова заповед и да ни убеди, че революционното дело е било с нещо застрашено и следователно те требваше да бъдат убити? Разбира се като „предатели“ те бидоха убити, но защо немате смелостта да поемете отговорността, или поне да обясните защо ги убихте?
Революционната организация се впусна и в друга област не само да прави партия на правителството, но и да му праща депутати от македонските покрайнини като представляющи борческа Македония. Те бидоха „избрани“ (назначени) и се окумиха в парламента без да се решат да заявят какво са и кого представляват в българския парламент, чии интереси ще защищават? Ако се съди от досегашната им дейност в парламента те не могат да имат нищо общо с македонските околии чиито мандатьори са, защото досега зарегистрираха една ибрикчийска роля, грижещи се за своето лично обзавеждане и осигуряване и нищо повече. Дори работата до там дойде, че македонците студенти в Европа да им напомнюват с телеграми да изпълнят дълга си или да се махнат от там.
РТ на илинденци на времето на системните преследвания на правителството се обърна до тех като ги подкани, за да реагират в парламента и да ни защитят от преследване, те се направиха на слепи и глухи макар че мнозина от тях да са активни членове на ИО. Обаче, спрямо правителството те доблестно изпълниха дълга си като му защитиха и гласуваха най-реакционните закони, където се посега на най-свещените права на гражданина, за които уж права се борим в Сърбия и Гърция, разбира се ние и населението, което ги прати можем да не сме доволни, но ВМРО, чиито „избраници“ са, е доволна.
Лозунгът Независима Македония ни служи само за маска пред масите и за заблуждение вън. Защото несъвместимо е да говориш за Независима Македония, а на дело да вършиш точно противното. За Балканска федерация се срамуваме да говорим дори, камо ли да действуваме, макар че и в устави го писахме и манифести подписахме. За нас не е важно, че в Европа се заговорва от авторитетни държавни умове за създаване от всички държави съществуващи в Европа едни европейски съединени щати, за избегване на бъдещи войни и спасяване на Европа от окончателно разорение и като пръв етап мнозина считат създаването на ОН.
При все че минахме през тресъка на неколко войни, макар че ни постигнаха адски нещастия, ние още мислим за едно повръщане на колелото на историята назад, сиреч че можем да се реваншираме и си вземем своето посредством нови пазарлъци и съглашения, които неминуемо водят към нови войни и катастрофи. Така могат да мислят политиканите на балканските държави, но една революционна организация, която следва една своя прека цел Независима Македония, не може да се отдава под наем за постигане държавните задачи, на която и да е било балканска държава. Щом почне така да се мисли и действува, тя престана да се нарича революционна и престава да е носителка на собствен народен идеал, тя става наемница и такова едно деяние се нарича предателство.
Изправени пред една преоценка на днешната действителност ВМРО или ще требва да ревизира своята тактика, цел и средства за борба и да стане действителен носител на македонския народен идеал, политическа и икономическа свобода на населяващите я населения в една самостоятелна държава, която да влезе в състава на една балканска федерация и да следва своята революционна програма без оглед на интересите на тази или онази балканска държава, чиито държавни интереси не се съвпадат с тия на македонския народ, а това може да стане след като се групират всички революционни сили на Балканите в един общ фронт срещу притеснителите, или пък ВМРО требва да си смъкне маската и да си остане на службата в която днес я виждаме - наемница на една кървава реакция, която потиска и изсмуква жизнените сокове на българския народ.
Щом ВМРО остане в тая си днешна роля, длъжност е на ония които още не са пристъпили своята съвест и не са тръгнали по нанадолнището, в което ги водят водачи от типа на генерал Протогеров, проф. Милев, Г. Баждарев и др. мафиоти и ренегати, отърсили се от влиянието на горните, дали си точна сметка за целото положение, владеейки още умът си, требва час по-скоро да свикат един общ конгрес на всички революционни деятели, турили точка на кървавото минало и в този конгрес да се тури край на днешния хаос и се постави началото на единението в самите революционни кадри като всички усилия се насочат към едно: обединение на всички революционни сили в едно цело с ясно определени и правилно поставени революционни задачи. Един конгрес е наложителен и той ще изцери много недъзи, ще отстрани маса заблуди, ще уясни положението на освободителното дело в свръзка с всички други освободителни движения в Европа.
Днешната злодейска психика що ни е обладала и ни е разхвърляла на разни групи, които в същност не са нищо други освен жалки котерийки, които всеки може да ги използва и ги използват за разни цели.
Към такава една насока винаги е действала ИО, както при взаимноборбите в самата емиграция в България тя упражни едно благотворно влияние за обединението й, така също тя влезе като посредник между Т. Александров и Ст.-Мишевата група. Нашите усилия не се увенчаха с успех, за които ние много съжаляваме, може би немаше сега да се убива Ст. Мишев като ренегат, немаше и Т. Александров да бъде убит. Сигурно мощната дума на ВМРО щеше да се чува и да е решителна за съдбата на Югославия. Но малки глави с тесни мозъци без широк обхват на движението изпаднаха в жертва на капризите си и я обърнаха на развалина за големо задоволство на балканските чакали.
ИО, която даде най-добрите си хора в служба на ВМРО, чиито членове са едни от творците на ВМРО и днешните млади борци продължават делото на илинденци, требва да стои на своята висота. Тя не е само за погребения и за панихиди, тя има много по-високи задачи отколкото приказват нейните зложелатели, жалки пигмеи, които се указаха неколцина в София македонопромишленици около Т. Александров, които не можаха да се поберат в кожата си, как могат некои си комити да имат организация, и вестник и то в. „Илинден“ със значение и име, а техните парцалчета и списанийчета никой да не ги чете и да умрат преждевременно (макар в тех да пишеха се учени, учители, професори, дипломати, журналисти и доктори) и още тази ИО да я сметат нещо като ВМРО, а пък на тех никой да не обръща внимание, и още ИО да стои като чук над съвестта на македонската емиграция и най-сетне да има независима македонска мисъл и вследствие на което да им се разваля хубавия дослук с властимеющите, та малко ли браха страха при Стамболийски, та и сега ли? Тази мафия от македонопромишленици, която е в услуга при всяка власт, при всяко правителство никога не изпуска случай да корумпира всяка македонска организация и то все в името на „народополезни“ дела. Нейната злокачествена роля ще видите при всека нужда на властта да туря в разпореждане македонските сили ту като потушители на бунтове, ту като усмирители на въстания. Където стане нужда македонци се пращат. В Моравско въстание става, българската армия макар и милионна види се нема подходящи войници за потушаване, веднага неизбежния Протогеров се праща за усмирител, а той събира „македонци“ и усмиряват въстанието. София се напада от разбунтувани български войници, Протогеров е начело срещу тях, пак македонското име на сцената. Македонското име се носи като синоним на страшилище, на кръвожадност, на палач. Ето каква е истинската роля на мафията - да злоупотребява с македонското име и да корумпира македонските синове.
Така неудало й се да използва ИО тя работи явно и подмолно денонощно, за да се създаде едно настроение срещу ИО и от тази група македонопромишленици, които упражняваха злотворно влияние, както върху ВМРО, така поквариха Младежката македонска организация и Студентското дружество „Вардар“, които за зла чест днес играят ролята на фашистки банди при правителството. Как млади хора са в услуга на най-кървавата реакция каквато е немало досега в България, в чиято дейност не можеше да намерите онзи девствен идеализъм, който обладаваше по-рано македонската младеж. Развратители на която са македонопромишлениците около правителствените вестници „Слово“, „Св[ободна] реч“, „Д[емократически] сговор“. Какъв срам покрива челата ни когато ги виждахме да стават палачи на онзи народ, който три пъти изобилно пролива кръвта си за Македония, каква жестока отплата към този народ, извършиха тези младежи през Септемврийските събития пък и при макед[онското] клане, пак тех използваха, хипнотизирали те не си даваха и дават още сметка защо убиват, кому е нужно това. Не можаха тия младежи да проумеят че стават жертва на най-срамни подбуждения, за да създадат от тех садисти и палачи на своя собствен народ. В името на коя идея се върши всичко това? В името на свобода, на Македония ли? Не, тая техна кървава фашистка дейност възхити и възхищава само неколко властодръжци и техните вдъхновители и реакцията в България.
Към тези македонски младежи се извърши най-позорното престъпление, като ги изродиха и развратиха морално и ги подхлъзнаха по хлъзгавия път на продажничеството и наемничеството. Тия младежи вместо да се възпитат в македонски патриотизъм и да се кръстят в революционните завети на борческия македонски народ, да са носители на негов идеал, те шествуват наред с черносотническите организации в България, парадирайки уж с некакви си съзнателни македон[ски] чувства и идеи, на които възторжено акламират само българските и македонски чорбаджии.
Често тия младежи декламират де щело и де не „ние сме последователи на Даме, Гоце, Пере и Тодор, ние носим и развиваме техното свето знаме“ и пр., пр. На Тодор знамето видехме да развевате, това никой не Ви оспорва, Вие го развехте при Самоков, Пловдив, Саранбей, Фердинанд и др„ но кой Ви позволява да смесвате знамето на другите трима македонски апостоли, кой Ви внуши това безчестие да приказвате и да кощунствате с тези първи учители на чистата непокварена и независима македонска мисъл и борчество, кой може да Ви затъпи до там, че като убивате невинни българ[ски] граждани и свои по-големи братя и бащи по Петричко, София, Пловдив, Милано, Виена и другаде вършите народното дело, кой може да Ви видиоти до там да сметате, че избиването на 150-200 души интелигентни македонци през м. септември 1924 г., избивате „родоотстъпници“ и „народни врагове“ и с техното избиване засилвали сте македонското революционно движение? Кой нормален ум може да твърди това. Не можахте ли да разберете, че вършите едно злодеяние към родината си, към себе си, и че Вие вършите делото на Пашич, Цанков, Венизелос, че с това се подготвя онзи позор, еднаж за винаги да се простите с родината си, защото на една група български капиталисти е по-добре да имат излаз на Б[яло] море за свободно и ефикасно да успеват спекулантските им предприятия, отколкото да има българи в Битоля, Охрид, Дебър, Костур и пр.
За подобен ред на нещата никога и никъде недейте търси Гоце, Даме, Пере и легиони безименни и именни борци, за този ред на нещата копнеят македонопромишлениците около Цанковото, па и други българ[ски] правителства, чиято жертва стана и Тодор.
В България ВМРО от 2-3 години зарегистрира една „завидна“ патриотарска дейност, като уби министри, окръжни управители, депутати, кметове, окол[ийски] началници и пр., и пр., но тая терористическа дейност в Сърбия например я нема. Нима враговете за Македония са само в България, само тук ли се пречи за нейната свобода, та в Сърбия, Гърция не се предприема нищо? Как може да се обясни този фрапирующ факт? Всеки ден нашите македонски вестници отбелязват цели поменици от варварства върху беззащитното македонско население, чуждата преса тоже, свидетели сме на едно поголовно изгонване при най-нечовешко третиране на изгонените бежанци от гръцка Македония ние тръпнем при ужасните описания на техната неволя и нещастия, илюстрацията за техните адски страдания всеки нов ден се увеличава с все нови и нови издевателства над това нещастно население. Кой е виновника на всичко това, разбира се управниците там и органите на тия управници. Тази ВМРО знае ли „за тия всички злодеяния, изгонвания, убийства и ред други варварства, та там страда нали населението, там е потисничеството, затова се нарича и организацията Вътрешна, а всъщност какво върши тази организация там? Нищо. Но тя има по-висока задача да пази реакцията от вътрешни врагове в България, без която македонското дело ще пропадне. Това е днешната роля на ВМРО, на полицай на Цанковото правителство като му подготви триумфално шествие и пищни гуляи в Белград и Букурещ над трупа на избитите македонски деятели, които беха пречката и при кабинета Стамболийски и при Цанковия за едно „сближение“ със съседите.
Тук ИО требва да застане смело на своите позиции да подкани македонската емиграция към решителна борба срещу масовите избивания станали през последните месеци т. г. Какъв срам ме обладава като си помисля, че за избитите не се вдигна никакъв глас от македонската емиграция, която остана в овчо равнодушие, задоволявайки се само с цъкане на зъби и нищо друго.
Илинденци, Вие изменихте ли на своето борческо минало, или станахте страхливци, та Ваши ръководители се убиха. Вашия Ар. Йовков, когото носехте на ръце в конгреса го убиха, човека който Ви вдъхновяваше, ободряваше, който беше певец на Вашите желания и изразител на Вашата воля, убиха Сл. Ковачев, убиха Д. Х[джи]димов - борец, другар на Гоце и наш другар, убиха, убиха, убиха стотици; а ветерана Петър Ацев, Вашия председател на ИО, го биха както султановите палачи не са го малтретирали, биха протойерей Д. Ташев, Плевен, ръката ми тръпне не може да продължава поменика на злодеянията. Та вие илинденци, сте длъжни да се справите с това зло, не унивайте и не падайте духом. Пред отечествения олтар Вие дадохте живот, сили, младост, здраве, днес сте длъжни да реагирате по най-ефикасен начин. Изпълнихте дълга си към погиналите си другари, към родината! Мълчанието, сейрджилъка, скърцанието със зъби в този момент е престъпление.
След като българската управляюща класа в лицето на неколко професори и генерали в една тъмна нощ заграби властта от земледелците, клаха последните и заклаха водача им Стамболийски, счетоха че са смачкали БНЗС, та рекоха да се справят по същия начин с другата голема и силна партия БКП. И забиха тревога от „болшевишка“ опасност. И не мирясаха докато не провокираха Септемврийското въстание. Знаем как се справиха с него - „клаха, както турчин не е клал“. Смачкаха БКП, но „болшевишката“ опасност не се отстрани. Сега тя още повече загрозява българската реакция. От тогава до сега бият тревога за тая проклета болшевишка опасност, заклинат „демократична“ Европа да ги спаси. Ще издават тревожен вик до последно издихание, защото истеричните гърбове на неколцина професори и генерали не ще спрат победоносния ход на историята.
Но за Бога, що е това „болшевишка“ опасност, кого заплашва тя? На прост език, казано на късо, болшевизъм значи: прокламиране не правото на силата, а правото на принципа, национална и икономическа свобода, справедливо ползуване от плодовете на труда. Конкретно за българския се трудящ народ от свободна и поробена страна значи - национална свобода на Добруджа, Македония, Тракия, Царибродско и пр., т.е. край на катастрофални войни. Реакцията е в смъртна уплаха. Тя се отправя към Москва и реве „Не Ви щем, ни меда ни жилото“, т.е. меда - национална свобода на поробените „братя“, и жилото - икономическото освобождение на трудящите се народи. Тук вече се бърка в касите им. Тревогата е основателна. И идва чудовищното. Българ[ската] реакция в лицето на професори и генерали кани вчерашните си врагове и обирани на „отечеството“ ни задружно да се пазят от „болшевишката“ опасност. Това на разбран език се казва, че българ[ската] реакция моли вчерашните си врагове да им направи трета осигуровка на военната им плячка (първата е направена от Големото съглашение, а втората от Малкото), т.е. да гарантира Добруджа на Румъния, Македония на Сърбия и Тракия на Гърция. И то срещу каква равноценност - да запаси касите на банкерите, лихварите, кожодерите, спекулантите, на всички потосмукачи. Това е то реакционен „патриотизъм“, реакционно „отечестволюбие“. Ето един случай от текущо време, който показва, че българ[ската] реакция не милее за род и отечество, а само за касите си и за своето политическо и икономическо господство на трудящите се племенни маси.
Тревога се надаваше на времето, когато турските националисти под водителството на Мустафа Кемал прие и получи морална и материална подкрепа на болшевишка Русия в борбата си с Европейския империализъм, без да смее някой да го обвини, че е станал „предател“ и благодарение на тази подкрепа борбата му успя, за да съществува днес турската държава. Колко повече може да смущава един подобен крясък македонското освободително движение, чиито революционна метода на борба позволява да се приеме помощ от където и да дойде тя, без да изгуби в нещо своя национален характер. Най-малко революционното дело може да изгуби от една подкрепа, идеща от революционните демокрации. Кой път е по-опасен, този с фашистка Италия, Кайзеровска Германия или Съюза на Съветските републики, ето един въпрос, на който требва без предубеждение, без заблуждение, без превземки да си отговорим ясно, недвусмислено? Отговора ни го дава примера на Мустафа Кемал.
На къде да се върви след толкова безпътици? Какво да се прави след толкова много страдания, жертви и заблуждения?
Видехме, че българ[ските] правителства и династии само се кичеха с „освободителната“ мисия на брата-роб, а всъщност при всеки даден случай те се грижеха за затвърдяване на техното царствено политическо и икономическо господство на Балкана. Видехме, че към Македония беха обърнати очите на всички балкански династии и реакции. Там се тласнаха те взаимно. Македония, която те наричаха „обетована земя“ беше арената на борбата между балканските династии и империализъм. Всички имаха „безгранична любов“ към Македонския роб и се надпреварваха да го „освободят“ и много понятно: всека династия и реакция се стремеше да увеличи блесъка, богатството и господството си на Балкана за сметка на другите династии и реакции. От друга страна и европейските големи капиталистически държави тласкаха балканските държавици към Македония, сееха вражди между тех, за да се изострят противоречията им, което ги разслабваше и по тоя начин те търсеха подкрепа и покровителството на тия европейски капитал[истически] държави, които пък на свой ред използваха тия отношения за своите политически и капиталистически интереси.
Видехме, че с Балканския съюз България предварително се отказа от „освобождение“ на цела Македония и че тя се е споразумела с другите балкански държави за поделбата на Македония, т.е. този договор не е преследвал „освободителна“ цел, а завоевателна. В основата на Балканския съюз беха поставени не принципите на национално обединение и национална независимост на балканските народи и поделбата на Европейска Турция и поробване на населяващите я народи.
Видехме също, че националните антагонизми са същевременно икономически антагонизми, че политическото и военното надмощие на един балкански народ подхранва стремежа за икономическо надмощие над другите балкански народи и че естествено в тоя случай последните беха мобилизирани с всички сили за борба против подобни надмощия. Това значеше да нема никога мир на Балканите.
Видехме за срам на времето, че боевите кадри на ВМРО вместо да се борят против новите поробители на македон[ското] население се хвърлят с Нероновско жестокосърдечие против борящия се трудов български народ за икономическото освобождение, за да крепят едно реакционно правителство осъдено като такова и в чужбина. Това значеше плесенясала рутинност у водачите на ВМРО, които не взели никакъв урок от миналото и немайки усет да преценят днешната балканска и европейска действителност.
Обаче от друга страна ние виждаме старите понятия поддържани и втълпявани през векове с щикове, огън и невежество, да се рушат като гнили в кръв и страдания и се замества с нови понятия, които историята от своето развитие повелително ги налага. Виждаме творците на колосални блага, трудовите народи по света, отворили война на смърт на вековните си поробители, които са вече поставяни в паническа бърканица. Виждаме под напора на стихията как се руши старото здание, символ на робство и невежество, за да се изгради новото здание на свободата, благоденствието и просветата. Виждаме как трудовите народи от целия свет отправят възторжени адмирации и дават своята морална и материална подкрепа на всички народи, които се борят за своето национално, политическо и икономическо освобождение. И как всекъде тези народи успеват или ще успеят кога по-рано, кога по-късно.
Такава е борческата картина в световен мащаб. А каква е тя специално в Югославия? Там борбата клокочи. Там е вулкан, чиито кратер всеки час може да изригне и залее похитителите на националната и икономическата свобода на населяващите тази страна народи. Последните воюват с белградската тирания. За гаранция в успеха им те са обединени, образували са общ фронт с общи усилия ще повалят врага. Тук е местото и на македонското население да се нареди на тоя фронт и вложи своя тежък плюс в общата борба. Така той ще има симпатията и поддръжката на всички борящи се трудови народи на Балкана и целия свят. На тоя фронт е местото и на македонската емиграция, където и да бъде тя. Нека тя започне добре и си вземе паметна бележка, че „казионството“ е предателство и пораженство и че то носи тежки отговорности за бъдния ден, който въпреки всичко и над всичко идва.
За да се осигури мирът на Балканите и да се отърват последните от лапите на европейския капитализъм и империализъм, не е достатъчно да се извоюва национална или икономическа свобода в Югославия. На Балкана има още акули - други балкански реакции. Макар да залезва вече техната звезда, макар и да присъствуваме на техната агония все пак докато имат държавен апарат в ръцете си те са още силни и като умирающи - жестоки.
Ето защо ние виждаме на другата страна на барикадата балканските трудови народи да се борят за сриванието на вчерашното господство с неговите форми и системи, за да изградят балканска федеративна република, която до вчера за некои беше химера и утопия, а днес е конкретна и повелителна нужда и истина.
БФР е съюз, който ще изпълни пропастта между балканските народи, причинена от дълги борби и войни; който ще тури край на националния антагонизъм, който ще обърне Македония от ябълка на раздорите в ядка на солидарност между балканските народи; само един такъв съюз ще донесе пълно национално обединение и национална независимост, само такъв съюз е траен и обещаващ за доброто бъдеще на балканските народи. От друга страна ще донесе и икономическото обединение на всички балкански народи - едно от най-главните условия, което ще отстрани наслоените се национални антагонизми и ще донесе ерата на материално благосъстояние на балканските народи. В изграждането на БФР са симпатиите, моралната и материална подкрепа на целия борящ се свет за политическо, национално и икономическо освобождение. Тук са и ония държави, които с гръмотевичния глас на историята честно, безукоризнено, безрезервно подкрепят това освобождение.
В изграждането на БФР има дел македонското робско население и македонската емиграция. Избегване от тоя дел е равносилно на дезертьорство от свещен дълг и предателство на родните интереси.
Поробеното население в Югославия било то македонско или друго, което не се нареди в общия фронт за борба против Белградската сатрапия и не вложи своя дел в изграждането на БФР, не заслужава друга участ от тая, която има сега.
С Илинденски поздрав
Георги Занков,
п[од]председател на Илинденската организация
ЦДА, ф. 396 к, оп. 2, а.е. 54, л. 5-54. Оригинал. Машинопис и ръкопис. Части от писмото са публикувани през 20-те години във в. „Македонско дело“, излизащ във Виена, към което са приложени и факсимилета от оригиналните писма на Т. Александров до Георги Занков.

№ 23

СТАТИЯ НА БЕЛГИЙСКИЯ В. “ЕТОАЛ БЕЛЖ” “РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ”.

Брюксел, 26 февруари 1925 г.

Руските Съвети, като разбират, че те могат да задържат болшевишкия режим в Русия само ако успеят да го въдворят и в съседни страни, са се отдали на дейна пропаганда в чужбина, особено на Балканския полуостров, който те смятат като най-благоприятна почва за своето разрушително революционно дело. Някои от балканските страни се намират в състояние на непрекъсната взаимна вражда по разни причини и затова те не могат да образуват общ фронт и да съгласуват действията си срещу ловката пропаганда на московските агенти. Знае се какви усилия положиха те, за да накарат македонската революционна организация да приеме сътрудничеството и настойничеството им. Те устроиха убийството на Тодор Александров, водачът на тази организация, който разкри намеренията им и отказа да премине на тяхна страна... Те се стремяха да спечелят преди всичко България и Югославия, две славянски страни, където и досега живеят още твърде свежи симпатии към Русия, смятана в миналото за естествена закрилница на всички славянски народи.
В България болшевиките намериха свои помощници и оръдия в лицето на земеделската партия, която, като не се надява да вземе отново властта по законен път, не се двоуми да прибегне до революционни средства и да се сдружи с комунизма, той не може повече да съществува легално и се проявява чрез терористични действия...
Публ. в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники. Т. 1, (1912–1925), с. 535.

№ 24

КОМЮНИКЕ ОТ ИВАН МИХАЙЛОВ, ЧЛЕН НА ЦК НА ВМРО ЗА УБИЙСТВОТО НА ГЕН. АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ

15 юли 1928 г.

Миналият конгрес на ВМРО даде мандат на новия Централен комитет, избран от него, да издири и накаже останалите виновници по убийството на Тодор Александров. В пряка връзка с това решение е извършеното на 7 т.м. убийство на Ал. Протогеров. И други висши интереси на македонското дело направиха наложителна взетата на 7 т.м. наказателна мярка. Последната е аналогична с наказанието на бившия член на Центр[алния] к[омитет] П. Чаулев, което бе заповядано да се извърши от Ал. Протогеров, даже без да е имало каквото и да е конгресно решение за това. За станалото на 7 т.м. ще се даде мотивирано обяснение на конгреса на ВМРО, който единствено е властен да съди деяния от тоя род, прямо засягащи най-върховни интереси на организацията.
Член на ЦК на ВМРО: Ив. Михайлов
Публ. във в. „Свобода или смърт“, 15 юли 1928 г., с. 1.

№ 25

ПРОТЕСТ ОТ СЕМЕЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ СРЕЩУ ИЗКАЗВАНЕ НА КИРИЛ ПЪРЛИЧЕВ ЗА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ Т. АЛЕКСАНДРОВ И ГЕН. АЛ. ПРОГОГЕРОВ.

[София, 1928 г.]

ОКОЛО УБИЙСТВОТО НА АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ
ЕДНО ПРЕДИЗВИКАНО ОБЯСНЕНИЕ
В произнесената реч от г. Кирил Пърличев при опелото на покойния Ал. Протогеров в черквата “Св. Седмочисленици”, представителят на Задграничното представителство на ВМРО се опита да подчертае на няколко пъти особеното “другарство” и “сътрудничество”, което е съществувало между нашия скъп и незабравим покойник Тодор Александров и Протогеров.
Ние не бихме излезли с настоящето обяснение, нито пък е редно да се говори лошо за умрелите, ако г. Пърличев не бе извършил едно светотатство с паметта на Тодора. Ние сме в състояние да заявим най-категорически, а и господата от Задграничното представителство не са чужди на тая истина, че между Тодора и Протогерова далеч не съществуваше това “другарство” и “сътрудничество”, което някои заинтересувани страни искат да експлоатират и че за нас – майката, съпругата и сестрите на Тодор Александров – няма никакво съмнение, че един от най-големите съучастници в убийството на Тодора бе Александър Протогеров, заедно с Алеко Василев и Георги Атанасов и че елементарната, чест и преданост към освободителното дело на Македония и към паметта на Тодор Александров, налагаше на господата от Задграничното представителство да мълчат в горния случай и да не вършат едно съзнателно кощунство.
Майка: Мария Александрова;
Съпруга: Евангелия Т. Александрова;
Сестри: Катерина Александрова Ципушева, София Александрова Монева, Василка Ал. Панушева, Елена Ал. Зафирова, Кира Александрова и Костадина Александрова.
ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а. е. 91, л. 47. Печатно.

№ 26

РАЗГОВОР НА ЖУРНАЛИСТА ВЕЛЧО Т. ВЕЛЧЕВ С ТОМА КАРАЙОВОВ ЗА РОЛЯТА НА ГЕН. АЛ. ПРОТОГЕРОВ В УБИЙСТВОТО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ И ВЪВ ВЪТРЕШНИТЕ БОРБИ ВЪВ ВМРО И НАРЕЖДАНЕТО НА ИВАН МИХАЙЛОВ ДА БЪДЕ УБИТ

26 юли 1928 г.

МАКЕДОНСКИТЕ ЕЖБИ. РАЗГОВОР С КАРАЙОВЕВ
Карайовов е задграничен представител на Макед[онската] револ[юционна] организация. Чрез А. Тошева той пожела да се види с мене, за да ме осветли по работите в организацията по повод убийството на генер[ал] Протогерова и избухналите в нея борби. Възобновяването на организацията след погрома, каза той, за добро или за зло, е един факт, с който трябва да каже, че е и опасно и нежелателно да се иска разтурянето й. тя била силна не само в България, а имала широки връзки и в Македония.
Убийството на Протогерова било само епилог на разногласия, съществующи от по-рано в организацията. Протогеров бил амбициозен, искал да играе първа роля и бил подозрян за участие в убийството на Т. Александрова. Това подозрение се потвърдило от направените разследвания от Ив. Михайлов. Последният имал саморъчните признания на един от убийците на Александрова, осъден на смърт и дал показанията си писмено преди да бъде екзекутиран. Обаче присъда против Протогеров не била издадена веднага по съображения да не се предизвика голям смут в организацията. Но Протогеров продължавал да проявява големи амбиции и да своеволничи. Въпреки решението на конгреса да се не предприемат действия в Гръцка Македония, той изпращал там чети. Несполучилият солунски атентатор (Кулелията и др.) бил негова работа. По тия причини той бил изолиран, макар да бил избран за член на Централ[ния] комитет. Напоследък той влязъл във връзка с някои от задграничните представители (Баждаров, Томалевски и др.), които влезли в конфликт с Ив. Михайлова поради намерението на последния да иска от конгреса изменение на устава касателно Задграничното представителство, каквото той намирал за излишно в България. Разбрах от думите на Карайовова, че страхът на Ив Михайлов от едно сближение на Баждаров, Томалевски и др. с амбициозния Протогеров го е накарало да заповяда убийството на последния.
Но това убийство, наместо да запази организацията от разцепление, предизвика такова. Баждаров, който бил инат човек, и Томалевски, който бил интригант, заедно със “слабия” член на Центр[алния] комитет Георги П[оп]христов и с “нищожния” нов член Шанданов, се обявили против Михайлова и сега между двете страни се води борба на смърт и живот. Това положение тревожи Карайовова и изглежда, и Михайлова, който обаче е решен да неотстъпва.
Карайовов защищава страната на Михайлова и като че ли му се иска да се намесят властта и обществото в негова полза. Той ми изложи разбиранията и защитата на Михайлова, когото представлява като извънредно умен и способен млад човек. Той не бил за една безогледна революционна дейност. Той държал сметка да положението на България. Избягвал действия, които могат да навлечат опасности. От време на време само с някой терористически акт искал да се науми за съществуването на организацията. Интересно е, че в един реферат преди конгреса след убийството на Протогерова той изтъкнал опасностите от италианското проникване на Балканите. Той не бил против споразумение със сърбите. Даже се приготовлявала среща между хора на организацията със сърби.
Останах с впечатлението от тоя разговор, че разривът в организацията е окончателен и че предстоят кървави борби между двете страни. Карайовов подозира, че хората на Цанкова, насърчават противниците на Михайлова и искали да използуват македонските крамоли против Ляпчева. Това подозрение няма ли да направи да прескочат границата на чисто вътрешната разпра борбите  между македонските революционери?
ЦДА, ф. 249 к, оп. 1, а. е. 33, л. 21-24. Оригинал. Ръкопис.