НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР (1919) И ДОГОВОРИТЕ ЗА ПРАВАТА НА БЪЛГАРИТЕ В ЗАГРАБЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ ТЕРИТОРИИ ОТ СЪРБИЯ И ГЪРЦИЯ

Досега българските читатели разполагаха с пълния текст на Ньойския мирен договор, публикуван няколкократно, сборниците с документи отнасящи се до мирната конференция, спомените и дневниците на Константин Муравиев, Коста Тодоров, професор Венелин Ганев, Михаил Сарафов, професор Стефан Панаретов, Харолд Никълсън и др. На водещо място сред посочените издания трябва да наредим книгите на нашия сънародник Теодор Димитров, публикувал важни документи от архива и библиотеката на Обществото на народите в Женева.
Въпреки, че преди време публикувахме договорите за покровителството на българското население в отнетите от България територии по Ньойския мирен договор и предадени на Сърбия и Гърция, те и до днес остават непознати.

Тези договори, макар и приети и наложени на нашите съседи, така и останаха неизпълнени. Над българското население в Сърбо-Хърватско-Словеското кралство и в Гърция беше установен нечуван терор и беше осъществена жестока деноциолизация, отговаряща по всичките точки на определението за геноцид според международното право. Освен текстовете на двата договора, издигащи се като паметник на гръцката и сръбската жестокост над нашите сънародници, Ви предлагам и част от предговора на книгата ми „Ньойският погром и терорът над българите. Сборник от документи и материали“, публикувана от Издателство „Анико“ в Библиотека „Сите българи заедно“ през 2009 г. Прилагам и кратка библиография по въпроса за тези, които биха проявили интерес и имат желанието да научат нещо повече за трагедията на нашия народ. За пръв път ще имате възможност и да видите копия от двата договора, отпечатани в миниатюрен формат, за да могат да бъдат пренасяни тайно през границата и да са на разположение на българите останали под новото сръбско и гръцко робство.

 


Цочо Билярски

* * *

“НЕ БИДЕЙКИ В СЪСТОЯНИЕ ДА УЗАКОНЯТ ПРАВДАТА,

УЗАКОНИХА СИЛАТА.”

ПАСКАЛ


България участва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция. Главният мотив на цар Фердинанд и на правителството беше – да се поправи неправдата сторена в Букурещ спрямо страната ни на 28 юли 1913 г. Съгласно Букурещкия договор от страната ни бяха откъснати от Сърбия, Гърция и Румъния вековни български земи, населени предимно с българи – Вардарска и Егейска Македония, а към заграбената през 1878 г. Северна Добруджа беше присъединена и Южна Добруджа. Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завърши катастрофално за нас. Пробивът при Добро поле и последвалото Солунско споразумение от 29 септември 1918 г. бяха едни от ранните сигнали за очертаващата се втора национална катастрофа. Подписаната военна конвенция на практика представляваше пълна капитулация на България. Тя се съпътствуваше и от избухналите войнишки бунтове, които водачите на БЗНС направиха опит да овладеят и да насочат към столицата.
Една след друга до 11 ноември с.г. излязоха от войната всичките съюзници на България. Свиканата от страните победителки Мирна конференция в Париж трябваше да изработи мирните договори с всяка отделно взета победена страна. Главните “миротворци” бяха министър-председателите на Франция, Великобритания и Италия, а след пристигането на президента на САЩ Удро Уилсън, те образуваха и комитетът на четиримата. Това бяха Жорж Клемансо, който беше и нейн председател, Лойд Джордж и Виктор-Емануел Орландо, сменен от лятото на 1919 г. от Томазо Титони, а след отсъствието на американския президент неговото място заемаше държавния секретар Роберт Лансинг. Ампутацията на България беше извършена под натиска и с активното участие на министър-председателите на страните съюзници на победителите Никола Пашич (Сърбия), Елефтериос Венизелос (Гърция) и Йон Братияно (Румъния). Председателят на конференцията Клемансо, вероятно след като осъзнава престъплението, което е извършено в Париж най-безцеремонно ще нарече съюзниците, т.е. нашите съседи “чакалите на нашата победа”. Не по-малко категоричен ще бъде и Лойд Джордж, който през 1928 г. отбелязва: “Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира беше лъжлива и фалшифицирана”.
С подписването на Версайлския, Сенжерменския, Трианонския и Ньойския договор беше нарушена дотогавашната международна традиция, началото на което беше сложено с Вестфалския конгрес през 1648 г. и утвърдена от Виенския (1815 г.), Парижкия (1856 г.) и Берлинския (1878 г.) конгрес. Според тази международна практика след приключването на войните победители и победени сядали на дипломатическата маса, за да преговарят за сключването на мирните договори.    
На 28 юни 1919 г. във Версай германската делегация подписва мирния договор с ръководителите на делегациите на страните победителки от Първата световна война. Този първи подписан договор щеше да стане нарицателен и да даде наименованието на изградената следвоенна мирна система. В Парижкото предградие Сен Жермен на 10 септември беше подписан договора с Австрия, тъй като Австро-Унгарската империя се беше разпаднала. Обособилата се вече като самостоятелна държава Унгария подписа мирния договор в Трианон на 4 юни 1920 г. Третият съюзник на България Турция подписа мирния договор на 10 август 1920 г. в Севър. Откъсналите се от централното турско правителство Кемалисти, воюващи с гръцките окупационни войски и подпомагащите ги антантски съюзници в Източните вилаети в Мала Азия не признаха този грабителски договор. Едва след изгонването на нашествениците, турската делегация подписа нов мирен договор в Лозана на 23 юли 1923 г. На България беше определено да подпише мирния договор на 27 ноември 1919 г.
Новият ред в Европа и света се създаде в резултат на Парижката мирна конференция. Този нов ред доведе и до Втората световна война, която избухна в дните на двадесетгодишнината от началото на установяването на Версайската система.  
През тези две десетилетия победените и унижените държави и народи търсеха нов реванш по пътя на победната война, въпреки създадената международна организация – Обществото на народите, която трябваше да решава всички кризисни ситуации и стълкновения.
За нас – българите, подписаният преди 9 десетилетия в Ньой мирен договор с право носи името втора национална катастрофа. Този договор не изправи неправдите спрямо България, които й бяха наложени през 1913 г. с Букурещкия мирен договор, а ги потвърди и разшири. Той е подписан от българския министър-председател Александър Стамболийски в Парижкото предградие Ньой на Сена. Той представлява не мирен договор, а диктат на страните победителки над победена България. През 1925 г. проф. П. Богаевски ще констатира резултатите от Ньойския договор - “Съвкупността на земите, включени в границите на България, създадена благодарение жертвоприносителния подвиг на българския народ, е намалена. А между това територията на България, по тоя начин образувана, се дължеше на стремлението на народа й да си създаде една разумна и справедлива основа за своето културно и национално битие. Безусловно необходимите за това битие части бяха откъснати и присъединени по съображения от политически характер към съседните държави.”
Но как се стигна до подписването на Ньойския диктат?
На 29 септември 1918 г. правителството на демократа Александър Малинов прекратява участието на България в Първата световна война след като е подписана Солунската военна конвенция. При неговото управление българският цар Фердинанд І абдикира в полза на сина си и по най-бързия начин напуска България, като отпътува за фамилните си имения в довчерашната съюзница Германия, където ще остане до смъртта си през 1949 г. Престолонаследникът княз Борис Търновски се възцарява под името цар Борис ІІІ, а бившият министър-председател д-р Васил Радославов забягва също в Германия, където остава след войната заедно с главнокомандващия българската армия генерал Никола Жеков. След като Ал. Малинов ръководи два краткотрайни коалиционни кабинета подава оставка на 28 ноември 1918 г. и на негово място младият цар ще възложи на външния му министър, народняка Теодор Теодоров да състави отново коалиционен кабинет. Вторият кабинет на Т. Теодоров просъществува от 8 май до 6 октомври 1919 г. Пред правителството на Т. Теодоров, който съчетава поста на министър-председател с този на министър на външните работи и изповеданията стои отговорната задача да подпише мирния договор, който ще му наложат страните победителки от Антантата на Парижката мирна конференция. Когато започват преговорите по подготовката на мирния договор, възглавяваната от министър-председателя Т. Теодоров Българска делегация отпътува от София на 20 юли 1919 г. В делегацията, със статут на член (пълномощен делегат) е и министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството, лидер на БЗНС, Александър Стамболийски. Когато Българската делегация пристига в Париж тя е строго охранявана и изолирана без право на контакти с външния свят. Към нея са аташирани съветници и експерти, които имат ограничената възможност да подготвят отговори на обвиненията към България от антантските представители и ненаситните български съседи.
Успоредно с делегацията действуваха и две организации от територията на неутрална Швейцария, стремящи се на смекчат валящите над България и народа й фантастични обвинения от съседите й, които хвърлени в тогавашното публично пространство, печелеха общественото мнение в страните от Съглашението, въпреки лъжите и манипулациите. Това беше Културната мисия в Берн и Българския съюз в Женева. Културната мисия беше създадена по инициатива на Симеон Радев, а беше ръководена от пълномощния министър Тодор Недков. В нея влизаха професорите Йордан Иванов, Анастас Иширков, Никола Милев, Димитър Миков и публицистът Димитър Мишев. Независимо от мисията (поне външно) се създава в Женева и Българския съюз в Швейцария, под ръководството на Д. Мишев. В ръководството на Изпълнителния му комитет влизат Матей Х. Петров, архимандрит Стефан (по-късно български екзарх), протойерей д-р Стефан Цанков и д-р Никола Герджиков. Културната мисия и Българският съюз подпомагат всестранно, въпреки големите пречки които срещат, дейността на Българската делегация в Париж. Изпод  перото на тези български учени с международен авторитет и световна известност излизат огромно количество книги, брошури и документални публикации на високо научно ниво и с най-голяма компетентност, но тази книжна продукция станала известна като “една битка на книги”, която не е взета под внимание от победителите при съставянето на Ньойския договор. Независимо от резултатите, членовете на тези две български мисии успяват да кажат истината по въпроса, защо България участва в Първата световна война на страната на Германия и научно да обосноват нейните права над Западна Тракия, Македония, Западните покрайнини, Моравско и Добруджа. Печатат се и материали за отношението на България към чуждите военнопленници и спазването на международните конвенции. Спечелването на общественото мнение в страните–победителки цели да се въздействува над конференцията в Париж, за да се спази националния принцип, защитаван горещо от американския президент Удро Уилсън, при съставянето на мирния договор.
Българската делегация е държана в строга изолация в парижкия хотел “Дворец Мадрид”, като единствената информация до членовете на делегацията за ставащото извън стените на хотела стига чрез вестниците. Делегацията, с помощта на експертите, съветниците и членовете на двете мисии отхвърлят най-аргументирано клеветите и нападките срещу България и българския народ, разпространявани от сръбската, гръцката и румънската пропаганди. Текстът на проектодоговора е връчен на Българската делегация на 19 септември 1919 г. в залата на Министерство на външните работи. Проектодоговорът е приет от ръководителя на делегацията Т. Теодоров, който произнася кратко слово.
При връчването на проектодоговора е определен срок до 14 октомври, който впоследствие е удължен до 24, за да се направят възражения и бележки. На 24 октомври делегацията връчва своя отговор, представляващ 151 печатни страници с приложени 3 ноти. Проектодоговорът по своята жестокост надминаваше многократно очакваните санкции срещу България. Той на практика не е двустранен договор, а диктат срещу една победена и разорена вече малка държава, в каквото се беше превърнала страната ни само за няколко месеца. Победителите не се съобразяват с отговора и нотите на нашата делегация, а само са нанесени незначителни корекции във финансовите клаузи и в частта, отнасяща се до държавните дългове. По повод на възраженията Клемансо заявява: “Правителствата на съюзените и сдружените Сили са на мнение, че като се вземе предвид предметът на настоящия договор, Добруджанският въпрос не може да намери в него място. Колкото за другите граници, които са предмет на забележки от българската делегация (за Западните покрайнини и Западна Тракия), те са били определени след едно внимателно проучване, държейки сметка за всички елементи. Все пак съюзените и сдружени Сили проучиха грижливо представените аргументи и без да отричат тяхната стойност, не намират достатъчен мотив за изменение на зряло обмислените си решения. Те не могат прочее, да дадат измененията, искани от България.” Аргументите по отношение на Македония остават също незабелязани от парижките сатрапи.
За нас, българите особен интерес представлява позицията на Американската делегация. Редица български изследователи и публицисти отдават голямо значение на т.н. 14 точки на американския президент Томас Удро Уилсън, с което предложение се събуждат големи надежди и очаквания за правилното разрешение на българския национален въпрос. Но същевременно не са малко и гласовете, които обвиняват президента Уилсън, който избърза да оповести своите предложения, без да има по-късно възможност да ги отстоява, за да бъдат приложени и по тази причина те изиграват сериозна разрушителна и дезорганизираща роля сред българските войници. Въпреки, че парижките „миротворци” посрещат с присмех човеколюбивите предложения на Уилсън и след невъзможността да бъдат реализирани неговите намерения, българският войник изпълнява достойно дълга си пред отечеството и народа си и войната завършва въпреки пробива на Добро поле с безбройни победи по фронтовете.
Американската делегация отива на конференцията в Париж, водена от президента Удро Уйлсън, с мисълта, че на тази конференция трябва да се приложи етническия принцип при очертаването на държавните граници, за да се избегнат по-нататъшните поводи за война. Но не така мислят европейските съюзници победители. Основното което ги движи е да бъдат наказани победените и то не в дискусия с тях, а чрез налагане на договори-диктати. Четиринадесетте точки, които президентът Уйлсън предварително е подготвил и които представя на 8 януари 1918 г. пред американския сенат, които трябвало да бъдат водещи за миротворците в Париж остават мъртва буква, макар че предварителните надежди както на президента и неговия екип и победените страни хранят големи надежди. Американската страна намира известна упора за своите идеи в италианската, но то е само за кратко време, тъй като и италианската делегация се включва в екипа на палачите понеже успява да се споразумее с гръцката, след като Е. Венизелос и Т. Титони сключват таен договор на 29 юли 1919 г. по въпроса за Западна и Източна Тракия, за Албания, за остров Корфу и за гръцките претенции в Мала Азия.
В точка 11 на президента Уилсън по отношение на балканските страни се казва следното: “Румъния, Сърбия и Черна Гора трябва да бъдат освободени от неприятелските войски. Заетите територии трябва да бъдат възвърнати. Ще бъде осигурен на Сърбия свободен излаз на море. Отношенията на балканските държави помежду им трябва да бъдат определени чрез една приятелска размяна на гледища, работейки върху данни за отношения традиционни и национални, исторически установени; трябва да се вземат в полза на тези държави международни гаранции за политическа и икономическа независимост и за териториална цялост.”
Полковник Едуард Хауз, който е член на Американската делегация и е един от най-приближените на президента Уилсън в свое изложение коментира по следния начин цитираната точка: “Сърбия ще получи излаз на море и отношенията между Балканските държави ще трябва да бъдат фиксирани по исторически установените граници. Сърбия се организира вече във формата на една югославянска държава и така ще достигне Адриатическо море. На Румъния ще бъде върната Северна Добруджа (тогава заета от войските на Четворния съюз) и тя ще придобие Бесарабия и Трансилвания. Всяка една от тия две държави ще има 11 до 12 милиона жители и ще бъде много по-голяма и по-мощна от България. Тогава България ще трябва да има непременно своята граница в Южна Добруджа, такава, каквато тя беше преди Балканската война. От друга страна, България ще трябва да притежава Тракия до линията Енос-Мидия, или даже до линията Мидия-Родосто. Съдбата на Македония трябва да бъде решена след една безпристрастна анкета. Линията, която ще може да бъде взета като основа на тази анкета трябва да бъде южната граница на спорната зона, както беше фиксирана между Сърбия и България преди Първата балканска война.” В това изложение полковник Хауз потвърждава становището на американския президент, че посочените от него граници са определени съгласно народностния принцип.
Въпреки, че американската позиция е ясна и е отстоявана от американските делегати на конференцията те не успяват да прокарат вижданията на президента. Специално създадената комисия от познавачи на Близкоизточния въпрос под председателството на професор Уил Мънро изготвя доклад за бъдещето на Балканите и Близкия изток, който е представен на американския президент на 21 януари 1919 г. Главните точки в този доклад, отнасящи се до България имат следното съдържание: “1) България трябва да бъде утвърдена във владение на тази част на Егейското крайбрежие, която й беше оставена по силата на Букурещкия договор от 1913 г. (Западна Тракия); 2) България трябва да получи гаранции за транзит на своята търговия към Кавала и Солун; 3) българската граница към Одрин трябва да бъде преместена по посока на Цариград, приблизително до линията Енос-Мидия; 4) българо-румънската граница в Добруджа трябва да бъде възстановена, както е била преди 1913 г., Южна Добруджа трябва да бъде върната на България; 5) по отношение на Македонския въпрос, комитетът, председателстван от проф. Мънро възприема гледището на полк. Хауз.”
В непроменения си вид, както е във връчения на 19 септември 1919 г., проектодоговорът е връчен на председателя на делегацията Т. Теодоров на 8 ноември 1919 г., който от 7 октомври вече не е министър-председател. Начело на новото, също коалиционно правителство е застанал Ал. Стамболийски, а за нов външен министър е назначен народняка Михаил Маджаров. На същия ден, 8 ноември, когато е връчен проектодоговора, е насрочена Първата редовна сесия на ХVІІ Обикновено народно събрание, което е свикано в 6 часа след пладне да обсъди и приеме диктата на победителите. Определеният срок за утвърждаването на проектодоговора от Българското народно събрание изтичал на 13 ноември 1919 г. в 7 часа вечерта. Тъй като поради умора от дългия и тежък път, и от нанесения върху страната ни удар, пристигналия в последния момент председател на делегацията Т. Теодоров, помолил чрез новия министър-председател - Ал. Стамболийски да докладва на следния ден, 9 ноември, с което събранието се съгласило. Още в това първо заседание Стамболийски обявил публично, че правителството е възложило на него, като министър-председател, да отиде в Париж и подпише окончателния текст на договора. Т. Теодоров докладвал на второто заседание на сесията, на 9 ноември 1919 г. След направените изказвания с възражения и критики срещу договора, обсъждането завършило на 10 ноември 1919 г. с прочитането на протест на Трънски граждански комитет срещу откъсването и на Западните покрайнини от България. След заминаването на Т. Теодоров за София в Париж останали двамата члена на Българската делегацията Михаил К. Сарафов и проф. Венелин Ганев, като Теодоров определя Сарафов за ръководител на делегацията. 
След пристигането в Париж на новата делегация, този път ръководена от новия министър-председател Ал. Стамболийски, на 22 ноември 1919 г., председателят й се обръща с лични писма към председателя на конференцията Ж. Клемансо, към Н. Пашич, председател на делегацията на Сърбо-хърватско-словенското кралство, към Е. Венизелос, председател на Гръцката делегация и към ген. С. Коанда, председателстващ Румънската делегация с надеждата да се смекчат клаузите на изработения грабителски договор. Единственият, който удостоява с внимание българския министър-председател е Венизелос и то за да отправи нови обвинения и претенции към страната ни.
След неуспеха на този последен опит и жест, договорът е подписан от Ал. Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в 10 ч. и 30 м. в парижкото предградие Ньой. От страна на победителите договорът бил подписан от Франция от министър-председателя Ж. Клемансо, министрите Стефан Пишон и Жюл Камбон, генерал Люсиен Клоц; от Англия – държавния подсекретар Хармсуорт и помощникът му Гроу; от Италия – сенаторите Маджорино Ферарис и Гюлелмо Маркони и пълномощния министър Мартино, от Япония – посланик Кеширо Мацуи; от САЩ – държавния подсекретар Полк, бившия американски посланик в Рим и Париж Хенри Уайт и генерал Таскер Блис и др.
След отпътуването на М. К. Сарафов за София на 29 ноември 1919 г. Ал. Стамболийски оставя за председател на Българската делегация в Париж проф. В. Ганев, но без ясен дипломатически статут.
На 26 декември 1919 г. министър-председателят ще докладва пред Народното събрание подробностите около подписването на договора и заседателната зала ще се обърне в арена на взаимни обвинения и грубиянства на управляващи към опозиция.
Въз основа на решението на ХVІІІ ОНС Ньойският договор и придружаващите го приложения влиза в сила след нови бурни дебати на 5 януари 1920 г. Приемането му е потвърдено с Указ № 50 от 15 януари 1920 г., а изпълнението му е възложено на министър-председателя Ал. Стамболийски и министъра на външните работи и изповеданията М. Маджаров.
В края на април 1920 г. Конференцията в Сан Ремо узаконява и окончателното предаване на Западна Тракия на Гърция, което още повече оформя трагичната картина пред България.
На 9 август 1920 г. българската страна и страните от Антантата подписват първия си протокол по ратификацията и влизането в сила на Ньойския договор.
Според данните, които са приведени в публикувания от д-р Б. Кесяков Ньойски договор България се включва в Първата световна война през 1915 г. с територия от 114 424,508 квадратни километра, а след като й е наложен договорът през 1919 г. тя излиза от войната с територия от 103 146,170 квадратни километра. Ньойският договор потвърждава отнетите по Букурещкия договор от 1913 г. територии и присъединени към Румъния – Южна Добруджа, към Сърбия – Вардарска Македония и към Гърция – Егейска Македония. Към тези територии са присъединени, съответно към Гърция нови 8 712,070 квадратни километра, в които влизат територии от Пашмаклийски окръг, Западна Тракия и получената от Турция  територия през 1915 г. с българско население наброяващо само в Западна Тракия 105 310 души; към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство са присъединени нови територии от България, в които са включени земи от Царибродско, Трънско, Босилеградско, Кулско и Струмишко, представляващи 2 566,268 квадратни километра с българско население от около 101 000 души. Като се направи рекапитулация на посочените данни се оказва, че на СХС кралство и на Гърция са отстъпени 11 278,338 квадратни километра територия.
Определените репарации, които трябваше да заплати страната ни в продължение на 37 години на изнудвачите от Париж възлизаха на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, но след като се разпределеше по години, заедно с лихвите сумата възлизаше на 5 005 404 842 зл. фр. при ежегодно изплащане на 134 094 994 зл. фр. Освен репарациите върху страната ни тегнеха още редица плащания – окупационен дълг, за издръжка на смесените арбитражни съдилища, на комисиите по разоръжаването и репарациите, за реституции и пр. На сръбския лешояд България трябваше да предаде и огромно количество едър и дребен добитък, храни, въглища и пр.
Ньойският договор изправи страната и народа пред нови изпитания. Останалите извън държавните граници българи бяха подложени на жестока денационализация, като към свободната част от родината поеха огромни безкрайни бежански потоци от българи – от Егейска Македония – 26 753 семейства, от Турция – 15 542 семейства, от Вардарска Македония – 7 419 семейства и от Добруджа – 5 329 семейства. Към тях трябва да прибавим и огромната бяла емиграция от Русия, прогонените арменци и евреи. Макар и ограбена и осакатена, България си оставаше „обетована” гостоприемна земя не само за своите чеда, но и за чужденците. Още беше в сила и параграфът от Търновската конституция, който постановяваше, че всеки роб стъпил на българска земя става свободен.
Гърция и Сърбия изобщо не се съобразиха с подписаните от техните представители договори за защита на малцинствените права на българите от Егейска и Вардарска Македония, като Н. Пашич най-цинично и публично декларираше, че след десетина години в Македония няма да остане нито един българин. Проточи се и завръщането на българските заложници останали във вражески плен след Солунското примирие. Демилитаризацията вървеше също с пълна сила под зорките очи на съюзническата комисия. Макар, че около 150 000 български войника и офицери бяха оставени в заложничество и тяхното завръщане в родината се проточи във времето, армията беше сведена до безопасен минимум от 20 000 души.
България изпадна в тежка икономическа и политическа криза и докато успееше да се върне към нормален живот щяха да минат години, в които започна подготовката за реванша на победените.

*  *  *

КРАТКА БИБЛИОГРАФИЯ

ДОКУМЕНТАЛНИ ПУБЛИКАЦИИ

Абдикацията на цар Фердинанд. Документи, спомени, факти. Съст. М. Куманов. С., 1993, 101 с.
Александър Стамболийски – Документално наследство. Външната политика на правителството на БЗНС (ноември 1919–юни 1923). Съст. П. Панайотов, Т. Добриянов, С., 1989, 399 с.
Балканският комитет в Лондон (1903-1946). Съст. Ив. Илчев. С., 2003, 592 с.
БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО. Непознатата война. Съст. Предговор и бележки Ц. В. Билярски. С., 2009, 839 с.
Билярски, Ц., Гръцките жестокости и варваризъм над българите (1912-1923 г.). С., 2012, 846 с.
Билярски, Ц., Дейността на Българския съюз в Швейцария през 1919 г. Сп. ВИС, кн. 3, С., 1981, с. 76-89.
Билярски, Ц., А. Огнянова, Кореспонденцията на Доминик Мърфи с Григор Василев. ИДА, кн. 49, С., 1985, с. 161-182.
Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА, кн. 57, 1989, с. 73-138.
Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев (продължение). ИДА, кн. 62, 1991, с. 167-198.
Билярски, Ц., Из кореспонденцията на Симеон Радев. ИДА, кн. 93, 2007, с. 93-171.
Билярски, Ц., Българският въпрос в позицията на Американската делегация на Парижката мирна конференция (1918-1919 г.). Документи от дневника на Дейвид Хънтър Милър, ИДА, кн. 97, 2009.
Бурилкова, И., Към историята на Българската лига за защита правата на човека и гражданина, ИДА, кн. 83, с. 81–130.
БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Съст. И. Бурилкова и Ц. Билярски. Т. І и ІІ. С., 1998, 1371 с.
Българската работническа партия (комунисти) в резолюции и решения на конгресите и пленумите на ЦК. Т. ІІ (1919-1923), С., 1953, 366 с.
БЗНС, Александър Стамболийски и ВМРО. Непознатата война. Съст. Ц. Билярски, С., 2009.
Ванова, Л., Ц. Билярски, Въпросът за Западна Тракия, Добруджа, Западните покрайнини и Македония в дипломатическата кореспонденция на проф. Венелин Ганев по време на мирните конференции в Париж и Сан Ремо (1919-1920), ИДА, бр. 94, С., 2007, с. 134-211.
Veritas, Македония под иго (1919-1929). С., 1931, 579 с.
Виновниците за Европейската война. 1. Германската бяла книга. 2. Австро – Унгарската червена книга. 3. Английската синя книга. 4. Френската жълта книга. 5. Руската оранжева книга. 6. Белгийската сива книга. 7. Сръбската синя книга. С предговор от д-р В. Радославов. С., 1916.
Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.) Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Т. І-ІІ. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. С., 2007.
Генов, Г. П., Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. С., 1940, 464 с.
Грага о ствараньу jугословенске државе - 1, І. - 20.ХІІ.1918 г. Приредили д-р Драгослав Jанковик и д-р Богдан Кризман. Београд, 1964.
Данаил Крапчев и в. „Зора”. Незабравимото (Интервюта, писма, документи). Велико Търново, 2006, 255 с.
Димитров, Т., Жалбите на Македония. Меморандуми, петиции, резолюции, бележки, писма и документи, отправени до Обществото на народите (1919-1939). Т. 1-13. Женева, 1979-1986.
Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война, Т. І (1913–1915), Т. ІІ (1915–1918). С., 1920.
Дневник (стенографски) на ХVІІІ-то Обикновено Народно събрание. Първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919 г. Кн. V (заседания 1-24 от 8 ноемврий до 20 декемврий 1919 г.). С., 1920, 596 с.
Дневник (стенографски) на ХVІІІ-то Обикновено Народно събрание. Първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919 г. Кн. ІІ (заседания 25-45 от 30 декемврий 1919 г. до 20 февруарий 1920 г.). С., 1920, с. 597-1371.
Доклад на д-р Н. Генадиев по мисията му в странство от 18 април 1915 г. С., 1919.
Доклад от Парламентарната изпитателна комисия за анкетиране управлението на бившия кабинет Ал. Малинов-Костурков и приложения. С., 1923.
Документи по договора в Ньойи. С., 1919, 246 с.
Западна Тракия в международните договори, С., 1946.
Източният въпрос в дипломатически документи, спомени на политически дейци и материали от периодичния печат на епохата. Съст. Ив. Илчев, Б. Гаврилов, С., 1995, 272 с.
Илчев, Ив., Джеймс Дейвид Баучер и българската национална кауза (1912-1920), ИДА, С., 1985, кн. 50, с. 135-190.
Илчев, Ив., За контактите между ВМРО и Балканския комитет във Великобритания, ИДА, кн. 55, 1988, с. 95–101.
Итоги империалистической войны. Серия мирных договоров. Мир в Нейи. Полный перевод с французского текста. Под редакцией Ю. В. Ключникова и Андрея Сабанина со вступительной статьей проф.Ю. В. Ключникова. Москва, 1926.
Кесяков, Б., Принос към дипломатическата история на България (1878–1925). Т. І – ІІІ. С., 1925–1926.
Ключников, Ю. В., А. Сабанин, Международная политика новейшего времени в договорах, нотах и декларациях. Ч. 2. Москва, 1926.
Кореспондентът на “Таймс” съобщава от София, С., 1983, 191 с.
Куманов, М., Документи към историята на Парижката мирна конференция 1919 г. Сп. Международни отношения, 1974, кн. 2, с. 142-152.
Международни актове и договори (1864–1918 г.), С., 1958.
Най-силният протест против Ньойския договор за мир. Един ценен исторически документ. (Стенографският дневник на ХVІІІ Обикновено народно събрание за заседанието му на 9 ноември 1919 година, посветено на обсъждане проекта за мирен договор, предложен от държавите-победителки. – Докладът на първия български делегат. – Речите и протестите на народните представители). Издава Всебългарския съюз «Отец Паисий», С., 1935, 68 с.
Ньойския договор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Д. Николов. Предговор проф. П. Богаевски, С., 1994.
Ньойският погром и терорът над българите. Сборник от документи и материали. Съставителство и предговор Ц. В. Билярски. С., 2009, 493+XII.
Обвинителен акт против бившите министри от кабинета на д-р В. Радославов през 1913-1918 години. С., 1921.
Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.). Документален сборник. Съст. Ц. Билярски, В. Китанов. С., 2009, 783 с.
От Сан Стефано до Париж (1878-1947 г.). Най-важните договори за България. Съст., предговор и библиография Ц. В. Билярски. С., 2009, 343 с.
Райчевски, Ст., Българите в световните хроники (1912-1925). Т. І. С., 2004, 579 с.
Райчевски, Ст., Ньойският договор 1919 г. Зиктат и неизпълнени обещания. С., 2010, 199 с.
Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков, С., 1948, 649 с.
Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на българските авторитаристки националистически формации. Съст. Н. Поппетров. С., 2009, 899 с.
Сръбските интриги и коварства срещу България (1804-1914). Дипломатически документи. Съст., предговор и бележки Ц. В. Билярски. С., 2009, 670 с.
Z (Д-р Г. Стрезов), Македонските емигранти в Швейцария през световната война. С., 1931.
Шацило, В., Первая мировая война (1914-1918). Факты, документы. Москва, 2003, 479 с.
Шишков,  Ст., Тракия преди и след Европейската война. Издирвания и документи. Пловдив, 1922.

Conference de la paix 1919-1920. Recueil des actes de la Conference. Commissions de la Conference (Proces-verbaux, Rapport et documents). C., Questions territoriales. Partie IV, Commissions des affaires roumains et jougoslaves, Paris, 1923.
Conference de la paix 1919-1920. Recueil des actes de la Conference. Partie VII. Preparation et signature des conventions et traits divers (Proces-verbaux des Commisions et Textes des Traites). Commissions des nouveaux Etats, Paris, 1929.
Delegation Hellenique au Congres de la paix. Paris, le 24 Aout 1919.
Documents on British Foreign Policy (1919-1939), First Series, vol. 1-2. London, 1947-1948.
Ivanoff, J., Les Bulgares devant le Congres de la paix. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques avec quatre cartes en couleurs. 2 ed. Berne, 1919.
Les Bulgares devant le Congres de la paix. Documents historiques, etnographiques et diplomatiques. Berne, 1919.
Les Bulgares et leurs manifestations nationals. Documents historiques, etnographiques et diplomatiques. Berne, 1919.
Les deliberations du Conseil des quatre (24 mars-28 juin 1919). Notes de l`officier interpretee Paul Mantoux, t. II. Paris, 1955.
Papers Relating to the Foreign Relations of the United States (1919). The Paris Peace Conference. Volume I, II. Washington, 1942.
The war guilt question and Bulgaria. Geneva, 1919.
Tsanoff, Vl., A Reports and Letters of American Missionaries 1858-1918. Sofia, 1919.

СПОМЕНИ И ДНЕВНИЦИ

Архив полковника Хауза. Избраное в двух томах. Т. 1 и 2. Москва, 2004.
Билярски, Ц., Виновниците за погрома на България през 1913 г. Из живота и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусевич. С., 2010, 956 с.
Ганев, В., Дневник (1919 г.). Ньойският мирен договор. (В книгата са включени освен дневника на проф. В. Ганев (с. 9-78) и някои негови писма, свързани с мисията му в Париж и Сан Ремо (с. 78-85) и дневниците на Михаил К. Сарафов (с. 89-145), на проф. Стефан Панаретов (с. 149-163), на Харолд Никълсън (с. 164-186) и Стенографският протокол от заседанието на ХVІІІ ОНС на 8, 9 и 10 ноември 1919 г. (с. 187-270). Съст. Ц. Билярски, Л. Ванова. С., 2005, 270 с.
Гешов, Ив. Ев., Спомени из години на борби и победи. Съст. И. Бурилкова Ц. Билярски. С., 2008.
Данев, Ст., Мемоари, С., 1992.
Илиев, Д., Моят живот (1897-1966). Спомени. С., 2006, 711 с.
Казасов, Д., Бурни години (1918-1944), С., 1949, 783 с.
Казасов, Д., Видяно и преживяно (1891-1944), С., 1969, 703 с.
Кацаров, К., Шестдесет години живяна история, Монтрьо, 1970.
Ламуш, Л., Петнадесет години балканска история, С., 1930.
Малинов, Ал., Под знака на острастени и опасни политически борби. С., 1934.
Милев, Н., Дневници, спомени, пътеписи, писма. Съст. Ц. Билярски, В. Билярска. С., 2008, 334 с.
Милюков, П. Н., Воспоминания (1859–1917), Т. І–ІІ, Москва, 1990.
Михайлов, Ив., Спомени. Т. ІІ. Освободителна борба (1919-1924 г.). Лувен, 1965, 826 с.
Михайловски, Ст., Страници из дневника на един мислител. Автобиография, дневнични бележки, публицистика. Съст. И. Бурилкова, Л. Ванова, Ц. Билярски. С., 2005, 383 с.
Муравиев, К, Събития и хора. С., 1992, 584 с.
Муравиев, К.,  Договорът за мир в Ньой, С., 1992, 311 с.
Мустаков, Д., Дневник (1919-1922). С., 2006, 214 с.
Нейков, П., Спомени, С., 1990.
Николаев, Н. П., Фрагменти от мемоари. С., 1994, 279 с.
Никольсон, Г., Как делался мир в 1919 г. Москва, 1945. (H. Nicolson, Peacemaking 1919. London, 1944)
Петков, П., Стефан Панаретов. Дневник (1917–1920 г.), ИДА, кн. 48, 1984, с. 249–305.
Пешев, П., Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес с бележки за живота ми. С., 1929, 864 с.
Прудкин, А., Записки на моряка. Ч. І, С., 1931, 368 с.; Ч. ІІ, С., 1932, 92 с.
Сазонов, С. Д., Воспоминанiя, Париж, 1927.
Скутунов, К., Бурни времена. Цар Борис ІІІ отблизо. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2004, 663 с.
Тодоров, К., Изповедта на една луда балканска глава, С., 1994, 505 с.
Тодоров, П., Лични свидетелства. С., 1999.
Христов, Хр,. Дневникът на Михаил Сарафов за сключването на Мирния договор в Ньойи през 1919 г., ИИБИ, кн. 3–4, 1951, с. 314–365.
Цанков, Ал., България в бурно време. Спомени, С., 1999, 334 с.
Цанков, Ал., Моето време. Мемоари, С., 2001, 661 с.
Чешмеджиев, Гр., Политически спомени. С., 1988, 574 с

Churchill, W. S., World Crisis, 1918-1928. London, 1929.
Clemenceau. G., Grandeurs et miseres d`une victoire. Paris, 1930.
George, L., Memoires of the Peace Cnference. Vol. 1-2. New Hawen, 1939.
Harold Nicolson and the Balkans (Харолд  Никълсън и Балканите.) Жалбите на Македония. Меморандуми, петиции, резолюции, бележки, писма и документи, отправени до Обществото на народите (1919-1939). Женева, 1979 г., с. 137 – 156. (на английски език).
House, E. M., The intimate Papers of Colonel House, arranged as a narrative by Ch. Seimor. Vol. 1-4. London, 1926-1928.
Memoires de Robert Lansing, Paris, 1925.
Miller, D. H., My Diary at the Conference of Paris – 1919. Vol. 1-21. New York, 1924-1926.
Poincare, R., Au service de la France. Vol. 1-10. Paris, 1926-1933.
Lord Riddell, An Intimate Diary of the Peace Conference and after, 1918-1923. London, 1953.
Tardieu, A., La paix. Pref. de G. Clemenceau. Paris, 1921.
The intimate papers of Colonel House. Arranged by Charles Seymour, vol. IV, London, Bern, 1926.

ИЗСЛЕДВАНИЯ

Алтънов, Ив,. Междусъюзнишка Тракия, С., 1921, 188 с.
Алтънов, Ив., Източният въпрос и нова Турция с особен оглед към интересите на България. С 2 карти към текста, С., 1926, 519 с.
Батаклиев, Ив., Западна Тракия и необходимостта от териториален излаз на България на Бяло море. Сп. Балкански преглед, г. І, 1946, № 6.
Билярски, Ц., Дейността на Димитър Мишев в защита на българските военнопленници след Първата световна война. Сп. ВИС, кн. 1, С., 1985, с. 144-153.
Божинов, В., Западна Тракия в дипломатическата борба (1918-1924) в Изследвания по българска история. Т. ІІІ. Външната политика на България (1878-1944). С., 1979, с. 235-263.
Българските пленници в Гърция и Сърбия. С., 1920, 16 с.
Влахов, Т., Отношенията между България и Централните сили по време на войните (1912-1918 г.). С., 1957, 290 с.
Ганев, В., Българската лига за защита на правата на човека и гражданина. В сб. Полувековна България (1878-1929). Илюстрован албум. С., 1929, с. 173-175.
Генов, Г. П., Излазът на България от международно правно гледище. С., 1931.
Генов, Г. П., Източният въпрос (Политическа и дипломатическа история). Ч. І–ІІ, С., 1924–1926.
Генов, Г. П., България и Обществото на народите, С., 1938, 173 с.
Генов, Г. П., Ньойският договор и България, С., 2000 (първо издание – 1935 г.), 143 с.
Генов, Г. П., Политическа и дипломатическа история на България. Личният режим на цар Фердинанд І (1894–1918), С., 2003.
Генов, Г. П., Политическа и дипломатическа история на България. Т. ХХІІІ. България и Първата световна война. Ч. 2. С., 2006, 258 с.
Генов, Г. П., Правното положение на малцинствата (С особен оглед на българските малцинства в съседните държави). С., 1929, 272 с.
Генов, Г. П., Рухна последната постройка на Версайлската система. Реч, произнесена на 9 май 1941 година в столичния Военен клуб. Издава Всебългарският съюз „Отец Паисий”. С., 1941, 31 с. (с приложен Устав на Всебългарския съюз „Отец Паисий.
Георгиев, В., Българската интелигенция и националната кауза в Първата световна война. Съюзът на българските учени, писатели и художници (1917–1918 г.), С., 2000, 112 с.
Георгиев, В., Масонството в България, С., 1986.
Георгиев, В., Международните прояви на масонската Велика ложа на България (1918-1936). Сп. Исторически преглед, кн. 6, 1981.
Гиргинов, Ал., От война към мир, С., 1937.
Глени, М., Балканите (1804-1999). С., 2004, 624 с.
Гришина, Р. П., Возникновение фашизма в Болгарии (1919-1925 г.), С., 1976, 343 с.
Грънчаров, Ст., Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. Съпоставителен разказ, С., 2001.
Гънтър, Дж., Европа без маска. С., 1945, 516 с.
Г., П., Как абдикира цар Фердинанд. В. “Воля”, бр. 72, 2 юни 1919 г., с. 1.
Дамянов, С., България във френската политика (1878–1918). С., 1985.
Данев, С., Най-нова дипломатическа история (От Виенския конгрес до днес), С., 1936, 146 с.
Джонсън, П., Съвременността. Светът от 20-те до 90-те. С., 1993, 722 с.
Димитров, Д., Тракийският въпрос и икономическият излаз на България на Егея, Париж, 1938.
Димитров, С., Кр. Манчев, История на балканските народи (1879-1918). С., 1975.
Димчев, К., България и излазът на Егейско море, С., 1946, 32 с.
За Тракия. Речи произнесени на публичното събрание в Народния театър в София на 16 май 1920 г. (Л. Милетич, А. Иширков, Д. Мишайков, Н. Милев, Д. Михалчев, Б. Вазов, Ст. Романски), С., 1920, 50 с.
За характера на българската армия и водените от нея войни през периода 1885-1918, дискусия, поместена в Известия. Притурка към сп. “Военноисторически сборник”. Т. 31. С., 1981, 156 с.
Изменниците на македонското дело. Прага, 1926.
Илчев, Ив., България и Антантата през Първата световна война. С., 1990.
Илюхина, Р. М., Лига нации (1919-1934), М., 1982, 356 с.
История на България. Т. ІІІ. С., 1964.
История на дипломацията. Т. 3. Дипломацията в първия етап на общата криза на капиталистическата система. С., 1967, 991 с.
История Первой мировой войны (1914-1918). Т. 1-2. Москва, 1975.
Иширков, А., Западна Тракия и договорът за мир в Ньой. С една карта. С., 1920, 67 с.
Иширков, А., Къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско. Писани за нашите делегати на бъдащата мирна конференция. С., октомври 1917, 21 с.
Йелавич, Б., История на балканите (ХХ век). Т. 2. С., 2003, 470 с.
Каблешков, Н., Vae victis! (Горко на победения!). І. Уйлсон. Пловдив, 1937, 149 с.
Кантарджиев, Т., Пленените дивизии (Предаване, живот и освобождение). С., 1919, 59 с.
Кантарджиев, Т., В заложничество и у дома. С., 1927, 128 с.
Караганев, Р., България и нейната insuffienctia pulmonum или националната кауза за излаз на Бяло море (1919-1941), С., 2005, 390 с.
Кастелан, Ж., История на Балканите (ХІV-ХХ век). Пловдов, 2005, 671 с.
Кисинджер, Х., Дипломацията, С., 1997, 782 с.
Коларов, Н., От Ньой до свободата на Македония. С., 1933, 72 с.
Крапчев, Д., Изминат път. Т. І - 1906-1936. С., 1936, 329 с.; Т. ІІ - 1906-1940. С., 1941, 642 с.; Т. ІІІ - 1906-1941. С., 1941, 690 с.
Крачунов, К., Правата на българите върху Македония, Тракия и Добруджа. Според 150 дипломатически документи и видни мъже, С., 1933, 72 с.
Крачунов, К., Страници от българската политическа история (1878-1941). България и Бяло море. С., 1941, 152 с.
Люис, Б., Възникване на съвременна Турция. Пловдив, 2003, 552 с.
Македония. История и политическа съдба (1912–1941). Т. ІІ, С., 1996, 334 с.
Манчев, К., История на балканските народи от османското нашествие на Балканите до Втората световна война. Велико Търново, 1979.
Марков, Г., Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента (1916-1919 г.), С., 2006, 401 с.
Макмилън, М., Миротворците. Шест месеца, които промениха света. С., 2008, 685 с.
Матеева, М, Хр. Тепавичаров, Дипломатически отношения на България (1878-1988). С., 1989, 419 с.
Миллер, А. Ф., Американский план захвата Константинополя и Проливов в 1919 году. Вопросы истории, 1951, кн. 3.
Мирът и Близкият изток и Тракийският въпрос. Речи произнесени на Общогражданското събрание във Военния клуб в София на 27 декември 1920 г. (Л. Милетич, Вл. Моллов, Ал. Цанков, Гр. Василев, Ст. Романски), С., 1921, 41 с.
Мутафчиев, П., Де, кога и как се е губил българският народ до днес. Сп. “Отец Паисий”, г. І, бр. 12 и 13. С., 21 октомври и 18 ноември 1928.
Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи (1878–1944). Т. ІІІ – Освободителното движение след Илинденско–Преображенското въстание (1903–1919), С., 1997.
Ньой – петнадесет черни години (27. ХІ. 1919–27. ХІ. 1934). (В сборника са включени – Софийски Стефан, Ньойският диктат, с. 5-6, Проф. д-р Ив. Георгов, Преди петнайсет години, с. 7-13, В. Т. Велчев, Ревизията на договорите, с. 14-15, Ив. Кепов, Няма да ги забравим, с. 16-20, Проф. Г. П. Генов, Петнайсет години от Ньойи. Нашият национален въпрос на Парижката мирна конференция, с. 21—24, А. Тошев, Какви загуби ни причини Ньойския договор, с. 25-31, Д-р Хр. Пеев, Ньойи. Нашите стопански задължения, с. 32-35, Д-р К. Ив. Манчев, Внимание победители!, с. 36-38, Д-р Хр. Тодоров, Ньойската неправда, с. 39-41, П. Атанасов, Вик за човечност, с. 42-44.). С., 1934, 44 с.
Ньой – тринадесет черни години (27. ХІ. 1919–27. ХІ. 1932). (В сборника са включени – Софийски Стефан, Ньойската неправда, с. 3-8, Д-р Ив. Георгов, Протестът против Ньой, с. 9-12, Проф. Г. П. Генов, Тринадесет години от Ньойи, с. 13—14, Проф. Ил. Янулов, Репарациите, с. 15-22, Д-р Н. П. Николаев, Как ще стане ревизията на мирните договори?, с. 23-25, Майор Никол, Ньойската Голгота, с. 26-27, Д-р К. Ив. Манчев, Истината се ражда, с. 28-30, Н. Дончев, Договорите за мир и чуждото обществено мнение, с. 31-32, Проф. Фр. К. Крюгер, Македония – един кошмар или един блян?, с. 33-36, Д-р Ив. Пенаков, Добруджа и ревизията на договорите, с. 37-39, Проф. Ас. Златаров, За Македония, с. 40, Проф. Б. Йоцов, Стон за Прометея, с. 41-43, Д. Габе, Забравените, с. 44-46, К. Петканов, Скръб по Родината, с. 47-50, Ив. Мирчев, Македония, с. 51-52, П. Господинов, Преклонение пред земята, с. 53-54, Проф. Ем. П. Димитров,Не се гаси туй, що не гасне, с. 55, Проф. К. Иванов, Болката на Бесарабия, с. 56-57, Ив. П. Орманджиев, Ньойският договор и Тракия, с. 58-61, П. Атанасов, Вик за човечност, с. 62-63.). С., 1932, 63 с.
Овчаров, К., Пансърбизъм и югославизъм. (Днешна Югославия: Създаване, устройство, диктатура, племенни борби – близкото й разпадане. Интегрална Югославия и Панбалкания). С., 1933.
Орманджиев, Ив., Западна Тракия в международните договори, сп. Балкански преглед, г. І, 1946, № 9-10.
Орманджиев, Ив., Средиземно море в светлината на историята. С., 1940, 57 с.
Палешутски, К., Вътрешната македонска революционна организация (1918-1924). Благоевград, 1983, 68 с.
Палешутски, К., Македонската емиграция в България по време на Парижката конференция през 1919 г. Сп. Исторически преглед, 1969, кн. 5, с. 52-67.
Палешутски, К., Македонският въпрос в буржоазна Югославия (1918-1941). С., 1983, 221 с.
Палешутски, К., Македонското освободително движение след Първата световна война (1918-1924). С., 1993, 269 с.
Палешутски, К., Унитаризъм и федерализъм в югославските земи до образуването на социалистическа Югославия. Сп. Международни отношения, 1973, кн. 4.
Палешутски, К, Югославската комунистическа партия и македонският въпрос (1919-1945). С., 1985, 361 с.
Пантев, А., Проекти на САЩ за определяне на границите на България през 1918-1919 г. Сп. Исторически преглед, кн. 1, С., 1981.
Пантев, А., П. Петков, САЩ и България по време на Първата световна война. С., 1983, 151 с.
Пасволски, Л., Стопанска България. Със специално изследване върху репарационния въпрос и делото на ОН. С., 1932, 232 с.
Петков, Б., Лига за защита на правата на човека и гражданина. С., 1945.
Петков, П., Стефан Панаретов. Дневник (1917–1920 г.), ИДА, кн. 48, С., 1984, с. 249–305.
Петров, Г., Плебисцитът за Македония. Бюлетин на Временното представителство № 7 от 12 юли 1919 г.
Поззи, А., Войната се връща. Съст. Ц. Билярски. С., 2009, 108 с.
Попаянов, Г., Народностният лик на Западна Тракия. Исторически и етнографски проучвания, Бургас, 1942.
Попниколов, Д., Одринска Тракия, С., 1919.
Попниколов, Д., Тракийският въпрос, въпросът за българските малцинства и задачите на националната ни политика, С., 1931.
Попов, К., Стопанска България и финансовите и икономически клаузи на проекто-договора за мир с България. Списание на Българското икономическо дружество. Г. ХІХ, кн. 3-4-5. С., 1919, с. 129-175.
Попов, К., Конвенцията за взаимно изселване между България и Гърция и спорът ни с гърците за черкви, училища и манастири. Съвещателно мнение на постоянния международен съд в Хага. Решението на Смесената комисия по гръцко-българското изселвани. С., 1935, 50 с.
Радославов, Ив., Под знамето на България. С., 1992, 50 с.
Разбойников,  Ан., Народностният образ на източният дял на Западна Тракия. С., 1944.
Разбойников, Ан., Обезбългаряването на Западна Тракия (1919–1924), С., 1940, 131 с.
Резолюции на Великия събор на македонските братства в България (28 септ. – 1 окт. 1919).
Ренувен, П., Първата световна война. С., 2003, 125 с.
Речта на г. Ляпчев в Плевен. В. “Пряпорец”, бр. 120, 3 юни 1919 г., с. 1.
Ризов, Н., Брияновата Паневропа. Истинските мотиви и цели. С., 1931, 40 с.
Саздов, Д., Българският национален въпрос в програмите и програмните документи на буржоазните политически партии (1879 – 1918), в Изследвания по македонския въпрос. Кн. І, С., 1993, с. 15–79.
Сакаров, Н., Проектодоговорът за мир с България. С., 1919, 72 с.
Сепаративният мир. В. “Воля”, бр. 133, 23 октомври 1919 г., с. 1.
Стамболийски, Ал., Реч, произнесена от министър-председателя Ал. Стамболийски по сключването на мира в Париж (22-ро заседание на Нар. събрание, 26 дек. 1919 г.). С., 1920, 78 с.
Стателова, Е., Ст. Грънчаров, История на нова България 1878 – 1944. Т. ІІІ, С., 1999.
Стивънсън, Д., История на Първата световна война (1914-1918). С., 2008, 927 с.
Стоянов, Н., Репарации и междусъюзни дългове. Български държавни дългове, С., 1933, 196 с. + 3 приложения.
Страшимиров, Ан., Книга за българите. С., 1918.
Тодоров, П., Погромите на България. Ч. І и ІІ. С., 1930.
Топенчаров, Вл.,  Българска журналистика (1917-1923). С., 1986, 558 с.
Тошев, А, България и нейните съседи, С., 1943.
Тошкова, В., САЩ и България (1919-1989). Политически отношения. С., 2007, 430 с.
Тракия пред ревизията на Севърския договор. Речи произнесени на публичното събрание във Военния клуб на 13 февруари 1921 г. (Ив. Вазов, Т. Марков, Ст. Караджов, Б. Вазов), С., 1921, 31 с.
Трифонов, Ст,. Антантата в Тракия (1919-1920), С., 1989, 263 с.
Трифонов, Ст., Българското национално-освободително движение в Тракия (1919-1934), С., 1988, 210 с.
Турция. Под ред. на С. Ванер. С., 2008, 670 с.
Хаджидимов, Д., Назад към автономията. С., 1919.
Христов, Хр., България и мирът в 1919 г. В сб. България (681-1981). С., 1981, с. 361-380.
Христов, Хр., България и Парижката конференция за мир през 1919 г. В сб. Паметта на България. Сборник статии, С., 1980, с. 37-55.
Христов, Хр., България, Балканите и мирът (1919). С., 1984, 372 с.
Христов, Хр., България на Парижката конференция за мир през 1919 г. ВИС, 1980, кн. 1.
Христов, Хр., Обсъждането на македонския въпрос в комисиите и върховните органи на Парижката конференция за мир (1919 г.) В Юбилеен сборник в чест на акад. Димитър Косев. С., 1985, с. 331-341.
Христов, Хр., Революционната криза в България (1918-1919). С., 1957.
Чилингиров, С, Сръбско-българските отношения от най-старо време до днес. С., 1918.
Шишков, Ст., Тракия преди и след Европейската война, Пловдив, 1922.
Яранов, Д., Страници из историята на сръбско-българските взаимни отношения. С., 1934.

Buxton, N. et C. L. Leese, Balkan problems and European Peace. London, 1919.
Desbons, G.,  La Bulgarie apres le Traite de Neuilly. Preface de Justin Godart. Paris, 1930, 286 p.
Driat, E., La Question d`Orient, depuis ses origins jusqu`a la paix de Sevres (1920). Paris, 1921.
Ischirkov, A., La Bulgarie et la mer Egee. Le probleme de la Thrace, Berne, 1919, 64 p.
Ischirkov, A., La Macedoine et la constitution de l`Exarchat bulgare. Berme, 1918.
Ivanov, J., Bulgares et Grecs devant l`opinion publique Suisse. A propos du meeting de protestation en faveur des Grecs, tenu a Geneve le 17 mai 1918. Berne, 1918.
Kitsikis, D., Propagande et pression en politique international. La Grece et ses revendecations a la Conference de la Paix 91919-1920). Paris, 1963.
Krizman, B., B. Hrabak, Zapisnici za Sednica Delegacije Kraljevine SHS na Mirovoj konferencji u Parizu (1919-1920), Belgrade, 1960.
La Bulgarie et la mer Egeee. Le Probleme de la Thrace. Berne, 1919.
La Dobroudja et les Revendications rounaines. Berne, 1918.
Lamouch, L., Les Bulgares en Macedoine, dans les Confins occidentaux et en Thrace. Paris, 1931, 67 p.
La region de Cavalla. Berne, 1918.
Lederer, I. J., Yugoslavia at the Paris Peace Conference. New Haven and London, 1963.
Leon, G., Greece and the Great Powers (1914-1917). Thessaloniki, 1974.
Le nom de Bulgare. Berne, 1918.
Michev, D., The Truth about Macedonia. Berne, 1917.
Michev, D., La verite sur la Macedoine. Berne, 1918.
Michev, D., La Serbie et la Bulgarie devant l`opinion publique. A propos des protrstation publique de Geneve Bulgarie. Berne, 1918.
Michev, D., America and Bulgarians. Their Moral Bonds. Berne, 1918.
Michev, D., Les liens moraux de l`Amerique et la Bulgarie. Lausane, 1919.
Michev, D., Die Wahrheit uber Mazedoine. Berne. 1918.
Michev, D., The Bulgarians in the past (Page from the Bulgarian cultural history). Berne, 1919.
Michev, D., Public Instruction in Switzerland and in the Balkan States. Lausanne, 1919.
Michev, D., L`Instruzione publica in Svizzera e nei Stati Balkani. Lausanne, 1919.
Michev, D., Un chapitre inconnu. Reponse a M. N. Pachitsch. Lausanne, 1919.
Michoff, N., La Bulgarie et son people d`après les temoiguages etrangers. Berne, 1918.
Mintschev, Iv., La Serbie et le movement national bulgare. Berne, 1918.
Petkow, B., Le Traite de Neuilly et la Bulgarie Economique, Sofia, 1929, 63 p.
Petsalis-Diomidis, N., Greece at the Paris Peace Conference (1919). Thessaloniki, 1974.
Todorovic, D., Yougoslavja i balkanske drzave (1918-1923). Beograd, 1979.





* * *

№ 1

Договор за покровителство на малцинствата в Сръбско-хърватско-словенската държава

Париж, 9 декември 1919 г.

Глава І
Чл. 1. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да признае като основен закон постановленията, които се съдържат в чл. чл. 2 до 8 от настоящата глава. Никакъв закон, никакъв правилник, никаква официална акция на държавата не могат да противоречат на тия постановления, нито да вземат връх над тях.
Чл. 2. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да даде пълно и съвършено покровителство на живота и свободата на всички жители, без разлика на рождение, поданство, език, раса и религия.
Всички жители на Кралството на сърбите, хърватите и словенците ще имат право свободно да упражняват, както публично, така и частно, всяка религия или вярване, които не са несъвместими с обществения ред и добрите нрави.
Чл. 3. Под резерва на горепоменатите договори, Сръбско-хърватско-словенската държава признава за сръбско-хърватско-словенски поданици по право и без всякакви формалности австрийските, маджарските или българските поданици, които имат своето  местожителство, при влизането в сила на настоящия договор, в територията, която е или ще бъде призната за част  от  Сръбско-хърватско-словенската държава, по силата на договорите респективно с Австрия, Унгария и България или по силата на всички  договори,  сключени  за уреждане на настоящата материя.
При все това, лицата по-възрастни от 19 години ще имат право, при условията, предвидени от казаните договори, да оптират за всяко друго поданство, което им било открито. Опцията на мъжа ще повлича тази на жената и опцията на родителите ще повлича тази на техните деца на възраст по-малка от 18 години.
Лицата, които са упражнили правото на опция, ще трябва в срок oт 12 месеца да пренесат своето местожителство в държавата, в полза, на която са оптирали. Те ще бъдат свободни да запазят недвижимите имоти, които притежават на сръбско-хърватско-словенска територия. Те ще могат да вземат със себе си движимите си имоти от всякакъв вид, без да им се налага за това каквото и да било вносно или износно мито.
Чл. 4. Сръбско-хърватско-словенската държава признава за сръбско-хърватско-словенски поданици, по право и без друга формалност, лицата от австрийско, маджарско или българско поданство, които са родени в казаната територия от родители, които са имали там своето местожителство или пребивание, макар в момента на влизането в сила на настоящия договор те самите да нямат там своето местожителство.
Обаче, в течение на две години след влизането в сила на настоящия договор, тези лица могат да заявят пред компетентните сръбско-хърватско-словенски власти в мястото, гдето пребивават, че се отказват от сръбско-хърватско-словенското поданство и тогава те ще престанат да бъдат считани за сръбско-хърватско-словенски поданици. В това отношение, декларацията на мъжа ще задължава и жената, а тази на родителите ще задължава децата по-малки от 18 години.
Чл. 5. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да не прави никакво препятствие за упражнението на правото на опция, предвидено от договорите, сключени или които ше бъдат сключени от главните съюзени и сдружени сили с Австрия, България или Унгария и позволяващи на заинтересуваните да придобият сръбско-хърватско-словенско поданство.
Чл. 6. Сръбско-хърватско-словенското поданство ще бъде придобито по право, само поради факта на рождението в територията на Сръбско-хърватско-словенската държава, на всяко лице, което не притежава друго някое поданство още с раждането си.
Чл. 7. Всички сръбско-хърватско-словенски поданници, без разлика на раса, език или религия, са равни пред законите и се радват на едни и същи граждански и политически права.
Различието в религията и изповеданията не може да лиши  нито един сръбско-хърватско-словенски гражданин от възможността да се ползува с политически и граждански права, включително с правото да бъде приеман на обществени служби почести и да упражнява различни професии и занаяти.
На сръбско-хърватско-словенските поданици, не ще се прави никакво ограничение за свободното употребление на какъвто и да е език, било в частните отношения или търговията, било в религиозната област, било в печата или публикацията от всякакъв характер, било в публичните събрания.
Без да се гледа на установявянето от сръбско-хърватско-словенското правителство на един официален език, разумни улеснения ще се правят на сръбско-хърватско-словенските поданици, които говорят други езици, за да си служат със своя собствен език било устно, било писмено пред съдилищата.
Чл. 8. Сръбско-харватско-словенските поданици, принадлежащи към националните, религиозните или езиковите малцинства, ще се радват на същото третиране, същите гаранции, правни и фактически, както и другите сръбско-хърватско-словенски поданици. Те ще се ползуват с равни права да създават, ръководят и контролират на свои разноски благотворителни, религиозни и социални институции, училища и други възпитателни заведения, с правото да си служат със своя собствен език и да изповядват свободно своята религия.
Чл. 9. По отношение народното просвещение, за всички градове и села, дето живеят значителна част от поданиците, които не говорят официялния език Сръбско-хърватско-словенската държава ще оказва надлежните улеснения, за да се даде възможност на децата на тия сръбско-хърватско-словенски поданици да получат образование в първоначални училища на своя собствен език. Това постановление не ще пречи на сръбско-хърватско-словенското правителство в казаните училища да направи задължително преподаването на официялния език.
В градовете и околните, гдето живеят значителна част от поданици принадлежащи към националните, религиозни или езикови малцинства, последните ще могат да си осигурят една съответна част от сумите, които се предвиждат за обществени фондове от бюджета на държавата и общините. Тези суми ще се употребяват с възпитателна, религиозна или благотворителна цел. Постановленията на тоя член важат само за земите, присъединени към Сърбия или към Сръбско-хърватско-словенското кралство от 1 януари 1913 г. насам.
Чл. 10. Сръбско-хърватско-словенската държава се задължава да вземе, относно фамилното и лично състояние на мюсюлманите, всички постановления, които позволяват да се уредят тези въпроси съобразно мюсюлманските обичаи.
Сръбско-хърватско-словенското правителство също ще нареди назначението на един Рейс-юл-юлема. Сръбско-хърватско-словенската държава, се задължава да дава всяко покровителство на джамиите, гробниците и другите мюсюлмански верски заведения. Всякакви улеснения и разрешения ще се дават на вакъфите и на съществуващите мюсюлмански верски или благотворителни заведения и сръбско-хърватско-словенското правителство не ще откаже за създаването на нови верски или благотворителни заведения никое от необходимите улеснения, които са гарантирани на другите частни заведения от тоя род.
Чл. 11. Сръбско-хърватско-словенската държава приема, че постановленията на предшествуващите членове, които важат за лицата, принадлежащи към расовите, религиозните и езиковите малцинства, съставляват задължения от международен интерес и се поставят под гаранцията на Обществото на народите. Тия постановления не могат да се изменяват без съгласието на мнозинството от съвета на Обществото на народите. Съединените Щати, (Америка), Английската империя, Франция, Италия и Япония се задължават да не отказват своето съгласие за всяко изменение на казаните членове, което би се приело от мнозинството на Съвета на Обществото на народите.
Сръбско-хърватско-словенската държава приема, че всеки член от Съвета на Обществото на народите има право да привлече вниманието на Съвета върху всяко нарушение или опасност за нарушение на каквото и да е от тия задължения и че Съветът може да взима такива мерки и да дава такива нареждания, каквито намери за удобни и ефикасни в случая.
Сръбско-хърватско-словенската държава освен това приема, че когато между нея и която и да е друга държава, член от Съвета на Обществото на народите, се появят разногласия относно членовете от настоящия договор, това разногласие ще се смята като един спор, който има международен характер, сьгласно определението на чл. 14 от Устава на Обществото на народите. Сръбско-хърватско-словенската държава приема, че всеки  спор от тоя вид, ако другата страна поиска, ще бъде представен на разглеждане пред международния постоянен съд. Решението на последния ще бъде безапелационно и ще има същата сила и значение, като решението, което би се взело съгласно чл. 13 от устава на Обществото на народите.
Втората глава, от договора се отнася до задълженията, които поема Сръбско-хърватско-словенската държава по отношение търговията, транзита и пр. с другите сили членове на Обществото на народите.
Договорът носи дата: Париж, 9 декември 1919 година.
* * *
Особено важни и ценни са членовете 2, 7, 8 и 9-й. Според тях македонците българи, както и другите народности, са свободни да си служат със своя език не само в частния живот - в търговията и личните сношения - но и в съдилищата. Македонските българи могат да се събират свободно и да разискват на езика си, да си имат български вестници, списания и всякакви други книги, които не са с противодържавно съдържание. Член 8 осветява правото на македонските българи да имат своите български училища, черкви, болници, сиропиталища, читалища, библиотеки, юнашки и спортни дружества, еснафски и стопански сдружения, изобщо всякакъв вид благотворителни учреждения. Във всички тези религиозни, възпитателни, и обществени учреждения се служи безпрепятствено на български език. Договорът задължава правителството на сърби, хървати и словенци не само да не пречи на българите и на другите народности да се учат и молят Богу на своя език, но дори му предписва да ги улеснява в това и, да им отпуска част от сумите, които се предвиждат за обществени фондове от бюджета на държавата и общината.
Другите членове гарантират личната свобода, гражданските и политическите права на всички сръбско-хърватско-словенски поданици, били те българи, немци, унгарци, турци и пр.: те са във всичко равни със сърбите, хърватите и словенците. А поданик на Сърбско-хърватско-словенското кралство може да бъде всеки, който е роден или на който родителите са родени в територията на това кралство.
Договорът за покровителството на малцинствата дава право на българите във всеки град или села да поискат да им се повърнат училищата, черквите, читалищата и пр., а гдето са нямали по-рано такива да си построят нови. В случай, че властите откажат да се отворят българските училища, черкви и разните благотворителни учреждения или преследват тези, които са поискали това, българите могат да се оплачат на консулите на Великите сили и на другите държави, които влизат в Обществото на народите. Защото според договора, „всеки член от Съвета на Обществото на народите има право да привлече вниманието на Съвета върху нарушение или опасност за нарушение на каквото и да е от задълженията", възприети от Сръбско-хърватско-словенската държава. С член първи пък от този договор, поменатата държава е признала като основен закон всички постановления, които се съдържат в чл. чл. 2 до 8. „Никакъв закон, никакъв правилник, никаква официална акция на държавата не могат да противоречат на тия постановления, нито да вземат връх над тях.”
Публ. в Договорът за покровителството на малцинствата в Сръбско-хърватско-словенската държава, 16 с. Печатно.
-----------------
1 Изпълнителният комитет на Съюза на македонските братство в България публикува в отделна брошура следния коментар върху договора:
“Договор за покровителство на меншествата в Сръбско-Хърватско-Словенската държава.
Договорът за Покровителство на Малцинствата задължава Югославия (официално Сръбско-Хърватско-Словенската държава) да обезпечи свободата на другородците и друговерците, като ги остави безпрепятствено да говорят на своя език, да си служат с него пред държавните учреждения, да си имат свои черкви, училища, вестници и други културни институти. Той напомня донякъде чл. 23 от Берлинския договор, който остана мъртва буква до тогава, до когато населенията, в полза на които бе създаден, мълчаливо понасяха гнета на властвуващето племе; но когато македонските българи почнаха да търсят правдини, чл. 23 даде основата на политическите искания на ВМРО, - стана знаме, което македонското движение разве пред очите на Европа.
Също такова знаме е и договорът за П. М. На него другородците и друговерците в С.X.С. държава - в случая, който ни занимава, населението на Македония - могат да окачат политическата си програма, под неговата сянка могат да засълнат народната си свяст и националните си тежнения.
Има, обаче, между двата международни актове, които, на четиридесет години разстояние един от друг, засягат съдбините на Македония, съществена разлика. Докато въвеждането на реформите в Турция оставаше един суверенен акт на Османската империя, постановленията на Д. П. М. се обявяват като основен закон, който не може да се изменява, нито да се нарушава по други наредби на С.X.С. държава (чл. 1 и 11), един вид органически устав със задължения от международен характер, който се поставя под гаранцията на Обществото на Народите, както е изрично казано в чл. 11. Комисията счита за нужно да изтъкне особената важност на тоя член. В него се съдържа всичко онова, което народните малцинства в държавите, на които е наложен тоя договор, могат да очакват от вън. Според тоя член не само никое постановление на договора за П.М. не може да бъде изменено без съгласието на мнозинството от Съвета на ОН, но, което е още по-важно - „всеки член от Съвета на Обществото на Народите има право да привлече вниманието на Съвета върху всяко нарушение или опасност за нарушение на каквото и да е от тия постановления" от страна на С.X.С. държава. На практика това ще рече, че ако една държава, член на ОН, намери, че Югославия не изпълнява задълженията си по договора, тя ще може във всяко време да направи от това един международен въпрос. Същите права ще има и България, когато бъде приета като член в Обществото на Народите. Тъкмо защото тая външна намеса му е неприятна, белградското правителство, както се знае, дълго време упорствува и не искаше да подпише договора, като възразяваше, че с това се накърнявал суверенитета на държавата.
Договорът е Magna carta libertatum на Македония при едно условие, ако ОН добие действителна сила, необходима за изпълнение на деликатните и важните си функции. С други думи, международната гаранция за правата на народните и религиозни малцинства в Македония ще съществува до толкова, до колкото ОН няма да остане една фикция. За сега тая гаранция е много слаба, за да не кажем никаква: ОН развива още словесна дейност.
По важност подир чл. 11 идат чл. чл. 7, 8 и 9. Тези три члена са, собствено, уставът на националните права и културните свободи на несръбските народности в Югославия. Те обезпечават равни права на всички поданици пред законите, свободно употребление на родния им език (чл. 7); признават им всички правни и фактически гаранции, които имат и другите поданици сърби-хървати-словенци; дават им право да създават, ръководят и контролират на свои разноски разни просветни, културни и обществени институти (чл. 8); предвиждат улеснения за изучаването на матерния език и дори задължават С.X.С. държава в градове и околии, дето живеят значителна част от другородци и друговерци, да отделя средства от държавния и от общинските бюджети за издръжка на училища, черкви и благотворителни заведения (чл. 9).
При съзнание за предвидените права, които обезпечават самостоятелно национално развитие на българския народ в Югославия и при умение и готовност да се извоюват и отстояват, те може да дадат резултати. Не ще съмнение, че успехът ни в това отношение е в зависимост от международното положение на Югославия и от развитието на политическите условия вътре в страната; но в най-голяма степен зависи от волята и постоянството на местното население, от будене интерес на емиграцията към съдбините на родната земя. На тия два фактора - местното население и емиграцията - се пада да търсят и приготвят нужните средства за издръжката на своите училища, черкви, читалища и други културни и благотворителни учреждения. Едни от тия средства са приходите от манастирите, черквите, болниците и пр.
Друга една категория членове уреждат правното положение на жителите на новопридобитите от Югославия територии и на родените в други територии, които могат да приемат С.X.С. поданство.
Така, по чл. 3 С.X.С. държава признава за свои поданици всички лица, които, при влизането на договора в сила, имат местожителството си в новопридобитите територии; но същият член дава право на лица по-стари от 19 години да изберат друго поданство, или, казано иначе, да упражнят правото на опция и чл. 4 и 5. Що се отнася до Македония, тия членове засягат само Струмишко.
Според чл. 6 всяко лице родено в територията на С.X.С. държава и което по рождение не е чужд поданик, има право да се счита Югославянски поданик.
Важността на тоя член изпъква веднага, още на пръв поглед. Той дава възможност на всички македонци, родени в Македония и намиращи се в чужбина, да изберат С.X.С. поданство и, следователно, да се завърнат по дома си, освен ако желаят да запазят поданството, което са придобили в последствие.
От зачитането или незачитането на тоя член от страна на Югославия ще се види, до колко тя мисли да се съобразява с останалите постановления на договора за П.М. Ако тя се възползува от правото, което й дава конвенцията за взаимно и доброволно изселване на етническите малцинства между Гърция и България и поиска сключването на подобна една конвенция в своя полза, тогава тя ще може да попречи на цялата емиграция от България да се върне по родните си места.
Известно е, че революционната дейност, въстанията и войните прогониха вън от пределите на Македония по-будните елементи от градското и селското население. Масата остана без добри водители, обезоглавена. А всеки народ има нужда от водители, особено потиснатите и покрусени народи. Сърбите ще искат непременно да се възползуват от това положение, за да лишат населението от национални и културни права. Те без друго ще продължават да пречат под разни предлози на интелигенцията в редовете на емиграцията да се завръща у дома си.
Изпълнителният комитет мисли, че е в интереса на Македония, час по-скоро, да се завърне по възможност по-голяма част от македонската емиграция по родните си места. Само така ще могат да се използуват благоприятните условия за самостоятелно развитие на българския народ в Югославия.
За тая цел като най-целесъобразни мерки ний препоръчваме:
1. Незабавно отпочване борбата за прилагане Договора за Покровителство на Малцинството. В тая посока трябва да се използуват, преди всичко, предстоящите избори за Учредителната Скупщина, за да се изпратят там искрени и убедени привърженици на федералистичната идея. Дали Македония ще бъде член на една федералистична или централистична Югославия, или просто част от Сърбия, е въпрос съществен не само за съдбата на Д.П.М., но и за близкото бъдаще на нашата родина.
2. Тая борба да се организира и да се подеме двояко: а) от самото население в Македония без разлика на вяра и народност; б) от македонската емиграция в чужбина, която трябва да бъде навсякъде сплотена в яки организации.
3. Нуждите на борбата вътре налагат повелителен дълг да се съберат и коалират усилията, средствата и интересите на разните народности и вери в страната.
4. Най-добре ще изпълни емиграцията своя дълг, като духовните водители и стопански силните се завърнат, по родните си огнища, за да заемат своите постове в националния живот на страната в границите, определени от Д.П.М. Учителите, свещениците, лекарите и другите свободни професии, запасните офицери и чиновници трябва да се споменат на първо място.
5. Материалните средства за подкрепване и насърчаване на това движение назад към родните краища трябва да бъдат предмет на специално и грижливо изучаване.
5. Независимо от връщането на емиграцията, трябва да се засилят всичките законни връзки с вътрешността на Македония и с други центрове на Югославия. Трябва да се влезе в разбирателство за сътрудничество с ония националности, партии и кръгове, с които имаме допирни точки, като се има винаги пред очи запазването на народността и извоюването автономията на Македония. Интересите на македонското население диктуват да се не разпокъсва то между разни партии. Що се отнася отделно за всяка партия, поради липса на точни данни, комисията не може да начертае една определена програма за действие. Изобщо, като остава тоя въпрос да се урежда според партийните отношения на страната и като подчертава още един път основната цел - националността и автономията, комисията подържа мнението, че разпокъсването на политическото тяло в Македония ще има пакостни сетнини за положението на нашата родина в Югославия.
7. Международната ни дейност трябва се простре в няколко центрове, и в страните, дето има емиграция и от другите народности на Македония; първо място тук се има пред вид Америка.
8. След като ратифицирането на договора в Ньой и отнима военнополитическите предлози на югославянските (сръбските) власти в чужбина да отказват позволение за връщане на македонците в Македония, да се иска настоятелно признаването за югославянско поданство и свобода за връщане на тия хора, които желаят, ако е нужно чрез отделни и колективни постъпки и протести пред централното с.х.с. правителство, пред Скупщината, пред представителите на силите, подписали Д.П.М., като се посочи нарушението на чл. 6. Подобни постъпки могат и трябва да се отправят и до Съвета и на О. Н., както и до чуждите парламенти и до разните международни сдружения, с установен морален авторитет като „Ligue des droits de I'homme" в Париж, „Съюз за демократически контрол" в Англия и пр.
Тези са практичните мерки, които комитета смята, че са най-целесъобразни, за да не остане мъртва буква Д.П.М., единствената опора на онеправданата наша родина и угнетената наша народност. Самият живот ще покаже, кои от тях трябва да се засилят, кои да се изоставят и кои да се нагодят според условията на борбата.
Бъдащето на Македония, макар да е поставено под гаранцията на такъв един категоричен и тържествен международен акт, какъвто е парижкият Д.П.М. от 9 декември 1919 г., е пак в ръцете на македонците. Никой няма да ни даде права, ако ние сами не ги искаме. И тук ние трябва да напомним още един път историята на чл. 23 от Берлинския договор. Залогът даден в нашите ръце трябва стократно да се използува. Колкото и да сме слаби днес, колкото и да са силни ония, които преследват българската народност на македонеца, ние не трябва да губим надежда. Ние не сме сами в нещастието си. Народите се вълнуват. Ражда се нов свят. Световната съвест, с която силните така жестоко се погавриха, се пробужда; тя ще ревизира пристрастните решения и ще изрече своята безпогрешна присъда. Стогодишните борби на Македония са един протест срещу неправдата, на която тя стана жертва. Тоя протест трябва да се разнася далеко по света. Миналото на нашата родина, минало на тежки страдания, но и на възвишен героизъм, нека служи за подслон на новите борци. В моменти на съмнение и на безнадеждност, нека черпим духовна сила от това минало; нека зрелището, което представляват в тоя момент народи и страни с по-слаби национални и борчески традиции от нашите и поставени в не по-малко тежки условия от нас, нека това зрелище окриля надеждите ни и подкрепи усилията ни. Борбата е живот, са проповядвали още първите водители на македонското освободително движение. Към борба, прочее, за човешки и народни права!”
Публ. в Договорът за покровителство на меншествата в Сръбско-Хърватско-Словенската държава. София, 1920, 13 с.

№ 2

Договор за покровителството на негръцките народности в Гърция. (Сключен между Главните съюзни сили и Гърция, подписан на 10 август 1920 година в Севър).

София, 1921 г.

Глава I.
Чл. 1. Гърция се ангажирва, щото постановленията, включени в 2 до 8 член от настоящата глава, да бъдат признати като основни закони и никакъв закон, никакъв правилник и никакво официално дeло да не влизат в противоречие нито в опозиция с тези постановления и никакъв закон, никакъв правилник, никакво официално дело да не взимат надмощие над тях.
Чл. 2. Гърция се задължава да даде пълно и цялостно покровителство на живота и свободата на всички жители без разлика на рождение народност, език, раса или религия.
Всички жители на Гърция ще имат право свободно да упражняват всяка вяра или вероизповедание, стига само да не бъдат несъвместими с обществения ред и добрите нрави.
Чл. 3. Гърция признава като гръцки граждани по право и без никакви формалности, български, турски или албански граждани, които в деня на приложението на настоящия договор са или установени на местожителство в териториите, отстъпени на Гърция по договорите сключени след 1 януарий 1913 г.
Обаче поменатите лица, ако са по-възрастни от 18 год., ще имат право, при условията, предвидени в казаните договори, да избират всяко друго поданство, което би им било открито. Изборът на мъжа подразбира и тоя на жената; избора на родителите влече тоя на децата по-малки от 18 годени.
Лицата, които са упражнили горния избор, са длъжни в 12-те последующи месеци, ако няма противни наредби в поменатите договори, да пренесат местожителството си в държавата, в полза на която са се определили. Те са свободни да запазят недвижимите си имоти, които притежават на гръцка територия. Те ще могат да вземат със себе си движимите си имоти от всякакъв вид. И на тоя имот няма да им бъдат налагани някакви данъци.
Чл. 4. Гърция признава като гръцки граждани по право и без никаква формалност лицата от българска или турска народност, които са родени на посочените в чл. 3 територии, от родители настанени на местожителство там, макар и самите тези лица да не са настанени на местожителство там на датата при влизането в сила на настоящия договор.
Обаче през първите две години, които ще последват влизането в сила на настоящия договор, тези лица ще могат да заявят пред компетентните гръцки власти в държавата, дето те пребивават, че се отказват от гръцко поданство и тогава тe ще престанат да бъдат считани като гръцки граждани. В такъв случай заявлението на мъжа ще се счита задължително за жената, а онова на родителите ще се счита задължително за децата на възраст по-малки от 18 години.
Чл. 5. Гърция се задължава да не прави никаква пречка при упражняване правото на опция (избор), предвидено в споменатите в чл. 3 договори и позволяващи на заинтересуваните да приемат или не гръцкото поданство.
Чл. 6. Гръцкото поданство ще се счита като придобито по право единствено с факта на рождение на гръцка територия на всяко лице, което не може да се позове на друго поданство.
Чл. 7. Всички гръцки граждани ще бъдат равни пред закона и ще се ползуват с еднакви граждански и политически права без разлика на народност, език или религия.
Особено Гърция се задължава да тури в изпълнение, в срок от три години след влизането в сила на настоящия договор, една изборна система, която ще държи сметка за народностните малцинства. Тази наредба ще се отнася само за новите територии, придобити от Гърция по-късно от 1август 1914 година.
Различието по вяра, вероизповедание и убеждение не ще пречи на никой гръцки гражданин да се ползува с граждански и политически права, а именно за допущането му за обществена служба, чиновничество, почетни длъжности, или за упражнението на разните професии и занятия.
Не ще се узакони никакво ограничение против свободното употребление отстрана на всеки гръцки гражданин на какъвто и да е език било в частните или търговски отношения, било в областта на религията, печата или изданията от всякакъв вид, или в публичните събрания.
Въпреки въвеждането на един официален език отстрана на гръцкото правителство, ще се дадат съответни улеснения на гръцките граждани, които говорят някой друг език освен гръцкия, за употреблението на техния език било устно, било писмено пред съдилищата.
Чл. 8. Гръцките граждани, принадлежащи към някои народностни, верски или езикови малцинства, ще сe радват по право и на дело на същото третиране и на същите гаранции, както и другите гръцки граждани. Те ще имат, например, еднакво право да откриват, управляват и контролират на свои разноски благотворителни, религиозни или обществени учреждения, училища и други възпитателни заведения с право да употребяват в тях свободно своя собствен език и да упражняват свободно своята религия.
Чл. 9. Касателно просветното дело гръцкото правителство ще даде в градовете и околиите, дето живеят значително количество граждани, които говорят не гръцки, съответни улеснения, за да осигури щото обучението на децата на тези гръцки граждани в първоначалните училища да става на собствения им език. Това постановление не ще попречи на гръцкото правителство да направи задължително изучването на гръцкия език в казаните училища.
В градовете и околиите, дето живеят в значителен размер гръцки граждани, принадлежащи на народностни, верски или езикови малцинства, ще се осигури на тези малцинства едно справедливо участие в използуването и изразходването на сумите, отпускани от държавния бюджет, общинските или други бюджети за образователни, религиозни или  благотворителни цели.
Нарежданията на настоящия член ще се прилагат само в териториите, отстъпени на Гърция след 1 януари 1913 година.
Чл. 10. В градовете и околиите, дето живеят в значителен размер гръцки граждани от израилско вероизповедание, гръцкото правителство се задължава да не заставя евреите да изпълняват деяния, които съставят нарушение на техния съботен ден, или да бъдат лишавани от права, ако те откажат да се яват в съдилище или да изпълняват съдебни дела през тоя ден. Обаче това нареждане не освобождава евреите от задълженията, наложени на всички гръцки граждани с оглед към изискванията на военната тегоба, народната отбрана или подържането на обществения ред.
Чл. 11. В продължение на един период от шест месеца след влизането в сила на настоящия договор Гърция се задължава да не въвежда никакво ново нареждане, с цел да се видоизмени поземлената система в териториите, придобити от Гърция съгласно договорите, с които се свърши войната от 1914-1919 г.
Чл. 12. Гърция е съгласна да даде, под надзора на елинската държава, на влашките общини в Пинд местна автономия по въпросите от религиозно, благотворително или училищно естество.
Чл. 13. Гърция се задължава да признае и поддържа традиционните права и свободи, с които се ползуват негръцките манастирски общежития на Атон според нарежданията на 62 чл. от Берлинския договор от 14 юли 1878 г.
Чл. 14. Гърция се съгласява да вземе по отношение към мюсюлманите всички необходими мерки за уреждане, съгласно мюсюлманските обичаи, въпросите от семейно и лично естество.
Гърция се задължава да покровителствува джамиите, гробищата и други турски религиозни сгради. Пълно признаване и всички улеснения ще бъдат осигурени за благочестивите дарения (вакъфите) и за съществующите понастоящем религиозни и благотворителни турски заведения, и Гърция не ще откаже при създаването на нови религиозни и благотворителни заведения нито едно от необходимите улеснения, гарантирани на другите частни заведения от тоя род.
Чл. 15. Гърция се задължава след един период от една година от влизането в сила на настоящия договор, да предложи на одобрение на Съвета на Обществото на народите един проект за уредбата на Одрин. Тоя проект предвижда един общински съвет, в който ще бъдат представени народностните елементи, живущи понастоящем в споменатия град.
Турците ще имат право да участвуват в изпълнителните служби.
Гърция одобрява, щото сградите определени за извършване на мюсюлманските обреди в Одрин да се обявят за неотчуждаеми на вечни времена, като даже и нуждите от обществена полза не могат да послужат като мотив за отклонение от този принцип.
Чл. 16. Гърция се съгласява, че доколкото постановленията на пред шествуващите членове докосват лица, принадлежащи на племенни, верски или езикови малцинства, тези постановления съставляват задължения от международен интерес и ще бъдат поставени под гаранцията на Обществото на народите. Те не могат да се видоизменяват без съгласието на болшинството от Съвета на Обществото на народите. Съединените Щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония се задължават да не отказват съгласието си за каквото и да било изменение на споменатите членове, което съгласие би било дадено в законна форма от едно болшинство от Съвета на Обществото на народите.
Гърция одобрява, щото всеки член от Съвета на Обществото на народите да има право да обръща вниманието на Съвета върху всяко отклонение, или опасност от отклонение от което и да било от тези задължения, и Съветът да може да постъпи по такъв начин и да даде такива наставления, които ще се счетат за подходящи и ефикасни за случая.
Гърция приема освен това, че в случай на различие в мненията върху въпроси от правно или фактическо естество, засегащи тези членове, между Гърция и коя да е от главните съюзнически и сдружени сили или друга някоя сила, член в Съвета на Обществото на народите, това различие ще се счита като разногласие, което има международен характер, според текста на чл. 14 от Договора за Обществото на народите. Елинското правителство приема, щото всяко разногласие от тоя род, ако това пожелае другата страна, да бъде предоставено на постоянния Съд на международното съдилище. Решението на постоянния Съд ще бъде безапелационно и ще има същата сила и същото значение като решение, взето съгласно чл. 13 от договора.
Публ. в Договорът за покровителството на негръцките народности в Гърция. (Сключен между главните съюзни сили и Гърция, подписан на 10 август 1920 година в Севър). София, 1921 г., 15 с. Печатно.