100 ГОДИНИ ОТ ПУБЛИКУВАНЕТО НА КНИГАТА НА СТАРОЗАГОРСКИЯ МИТРОПОЛИТ МЕТОДИЙ КУСЕВИЧ „МАКЕДОНИЯ В СВОИТЕ ЖИТЕЛИ САМО СЪРБИ НЯМА“

Преди 100 години Старозагорския митрополит Методий Кусевич публикува една малка, но не загубила значението си и до днес книжка. Тази книга е „Македония в своите жители само сърби няма“. Тя е писана в дните, когато народът ни е сполетян от първата национална катастрофа. До тогава в Македония наистина сърби няма, а само скъпо платени сръбски емисари и агенти. Пораженията върху народа ни от сръбската въоръжена и културна пропаганда са незначителни в сравнение с това, което предстои за народа ни в Македония след Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., когато той е подложен на истински геноцид.

Тази книга смятам, че ще бъде интересна за всички българи, но ще бъде изключително полезна и за нашите сънародници, живеещи и днес около Вардара. Думите на този бележит прилепски българин едва ли ще оставят равнодушен, всеки който се запознае с тях. Дядо Методи посвещава целия си живот на борбата за освобождението и обединението на народа ни, но не по-малко е стореното от него и за противопоставянето на вземалата опасни размери сръбска пропаганда в Македония след крахът на сръбската войска при Сливница и Драгоман през Сръбско-българската война през 1885 г.
Опасенията на големият български родолюбец в много отношения се сбъднаха през отминалия век, но независимо от това, думите му и днес могат да служат като предупреждение към ширещата се сърбоманщина и днес в Република Македония. В много отношения тази книга на Старозагорския митрополит е и част от неговите преживявания и усилия да се неутрализират пораженията върху народа ни от сръбската агресия, подкрепяна от Русия. Бих искал да Ви насоча особено вниманието към спомените на Дядо Методий от времето когато учи в Русия, като стипендиант на Троянския манастир, на които той заделя не малко място в книгата.
Всички редове в тази книга са изпълнени с патриотизма и емоциите на великия прилепчанец, образът на който след години ще послужи като прототип на Димитър-Талевия герой Лазар Глаушев от неговата четирилогия.
Тази книга беше включена в сборника, който издадохме с Никола Григоров „ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1913 Г. Из живота и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусевич“ през 2010 година в Библиотека „Сите българи заедно“ и нашият труд беше възнаграден от общината в Стара Загора с почетния й знак, който носи името на великия българин. Който проявява по-голям интерес към делото на Методий Кусевич би могъл да разгърне сборника.

 

Цочо В. Билярски

* * *

МАКЕДОНИЯ В СВОИТЕ ЖИТЕЛИ САМО СЪРБИ НЯМА

Изложение на етнографическите, географическите и историческите съображения, според които и Западна Македония трябва да се присъедини към България.

Тоя въпрос, че Западна Македония по етнографически, географически и исторически аргументи е била и е българска, се реши в С[анкт] Петербург през 1890 година, в едно голямо събрание на С[анкт]-Петербургското славянско благотворително общество, свикано на 22 януарий 1890 г., в което взеха участие професорите, учените–писатели и политически мъже в С[анкт] Петербург. Не липсваха от събранието и нашите емигранти во главе с Дядо Д. Цанкова.
Историята на това памятно събрание е следната:
С[анкт]-Петербургското славянско общество през 1889 г. издаде карта на славянските народности. Тая карта беше приложена при „Журнал Славянских Известiй” 1889, № 52, който беше орган на това общество. Боята върху Македония беше поставена на картата оная, която означаваше българите. Понеже тогава, в това време (1889–1890 год.), отношенията между България и Русия бяха най-обтегнати, сърбите си помислиха, че Русия, разсърдена на българите, ще предаде тям Македония. Затова, като видяха, че Славянското общество в своята карта означава и признава Македония за българска, дойдоха, како крайни шовинисти, в голямо изстъпление. Техния крал бомбардира Императора със своите телеграфически протести: „Защо сръбската Македония дават на българите". Министрите на сръбското правителство бомбардираха с множество телеграфически протести министрите на руското правителство. Многочислени телеграми с подобни протести, отправени от сърби учени, професори и дипломати, се получили от Славянското общество, от руски учени, професори и дипломати. Сърбите едногласно, от малък до голям, учени и прости, издигнали висок глас, с плач и ридание: „Защо матушка Русия даде Македония на бугарашите".
Тогава ние бяхме в С[анкт] Петербург, следвахме в Духовната Академия и живеехме в Невската Лавра.
От С[анкт]-Петерсбургское славянское благотворительное общество, с дата января 22 дня 1890 г. получихме покана със следующето съдържание: „Председател С[анкт]-Петерсбургскаго славянскаго общества, граф Н. П. Игнатьев, свидетельствуя свое почтение, просите Вас, Милостивый Государ, пожаловат 22 января, в понеделник, в 8 часа вечера, в помещенiе Совeта Славянскаго Общества на площади Александринскаго театра, в дом № 9, для обсужденiя заявленiи – как поступивших в совет Общества, так и напечатанных уже в руских и иностранных газетах – по поводу „Карты славянских народностей, приложенной к № 52 „Славянских Известiй” 1889 г.
Тази покана ми донесе в лаврата сам Вассарион Вассарионович Комаров, редактор на в. „Свят" и съставителят на въпросната карта.1 Той минаваше за българофил. Между другото, той ми обади, че Руското правителство счита, че пред вид неблагоприятните отношения с България, много неприятно ще му бъде, ако сърбите, по повод на картата, отидат, та се хвърлят в обятията на Австро-Унгария; блъснати са, направят го; затова препоръчва на Обществото да направи нещо, от което да се поуталожат сърбите, които, като луди от шовинизъм, могат да извършат всяка глупост. Поради това Обществото, каза Комаров, ще свика едно събрание от учени хора, професори, списатели и дипломати, да се произнесат по верността на въпросната карта. Попита ме дали съм съгласен да ме поканят в събранието, да кажа какво зная относително славянското население в Македония от коя народност е, тъй като моята дума имала значение като на лице Архимандрит и родом от (Македония) гр. Прилеп, от центърът на Западна Македония. Съгласихме се да заведа на събранието и 14-те семинаристи българчета родом от разни точки на Македония. В салона на събранието, върху дълга и широка маса, бяха натрупани купища от телеграми. На един ъгъл бяха сложени картите, от които бе съставена Комаровата карта на славяните. Казахме, че в събранието бяха по-видните наши емигранти. Понеже председателят, на Обществото, граф Н. Игнатиев, позакъсня, заседанието откри неговия помощник, Василчиков2: Срещу мене седеше сръбския в Петербург посланик – Симич (стария).3 Граф Н. Игнатиев, като пристигна, се спря в крайните редове на събранието. След научното разискване, взе думата сръбския посланик Симич. Той каза, че сърбите не искат нищо несправедливо. Гр. Пирот усвоили на законно основание. В Берлинския конгрес били представени две петиции, една от сърбите, а другата – от българите жители на гр. Пирот. Сръбската имала болшинство с 18 гласа. Бележим, че в това време български владика в Пирот, под название Нишавски, беше блаженопочившия Евстатий4. По въпроса за подписване на сръбската петиция, той, когато изпъден се завърна в България, ми разправяше, че сърбите избесили българи, които не искали да се подпишат като сърби. Произвели страшен терор: самия него, владиката, арестували. Българската петиция била подписвана с голям риск, като се криели хората по таваните, гдето се подписвали. И сега в окупираните от сърбите страни в Македония, както и в Албания, употребяват те същия маниер - чрез терор, чрез насилствено подписване на петиции – се стараят да усвоят чужди земи. Ще останат ли и този път ненаказани?
Комаров стана и каза: „Господа, ние имаме тук помежду си известния всем нам почтенейши Архимандрит Методия; за щастие той е родом от Македония, от гр. Прилеп, център на Западна Македония. Не желаете ли да го помолим да ни каже той, какво знае по тоя въпрос относително славянското население в Македония от коя народност е? – С болшим удоволствием. Помолен, станах. Изтъкнах около 20 необорими аргументи, в основа на които се доказва, че в Македония не е имало и няма сърби. Някои от тия, от по-важните, ще изложа тук:
1. Казах, че истината не може да се скрие. Аз съм българин. Ние македонците сме българи. Аз не съм упълномощен от страна на македонските българи да ги представлявам тук. Но аз знам тяхното мнение. Прочее, от, името на това мнение, казвам: да издаде Обществото нова карта на народностите. Нека на тая нова карта да се тури върху Македония боята, която означава сръбска народност; ние българите няма да протестираме, нито пък ще негодуваме. Нашата сила не е в боята, а – в самите нас: сръбската боя върху картата не може да ни измени, да ни направи сърби. Сърбите, сиромасите, като си знаят, че няма кьорав сърбин в Македония, ламтят за сянката, придържат се о боята. Понеже сръбското население в Македония съществува само във въображението на сръбските патриоти, техния аргумент се крепи на боята, на сянката. Като се премахне сянката - изчезват сърбите от Македония.
Дайте им, прочее, тая сянка, дайте им върху картата на Македония сръбската боя, за да се уталожат и успокоят, сиромасите. Последва силно ръкопляскание. Вижда се, че сръбския посланик Симич остана гръмнат и поразен.
2. Историята не може да лъже, за хатър. Има един от Византийските Императори, който бе прякорен "Вулгарохтонос", българоубиец. Той е Василий5, който водил война в Македония против Българския цар Самуила.6 Казва се, че той извадил очите на 15 000 Самуилови войници, в гр. Прилеп, Византийския историк Кедрин7 казва, че Василий извадил очите не само на 15-те хиляди войници, но и на цялото население от Битолската област. Затова и се нарекъл българоубиец. Представете си, че около 500 000 слепци останали безпомощни. Всичката тази многолюдна маса от слепци станала и тръгнала по просия, разпръснала се по цялата България. Навсякъде те, слепците, се казвали, че са от Битоля. Поради многочислеността, върволицата от слепци просяци – един излезе, друг влезе – била нескончаема, затова тяхната просия се явила крайно досадителна. Ето защо и се създала между българския народ, по всичките краища на България, всенародната пословица: „досадителен като битолски просяк". Ако това население, на което Византийския Император Василий извадил очите, беше сръбско, защо тоя Василий да се не нарече „сервохтонос" – сърбоубиец, а се нарекъл „Вулгарохтонос"– "българоубиец"? Така се нарекъл, защото той избил българите. Значи и тогава българи населявали Македония. Тия стотини хиляди хора, ослепени от Императора Василия, ако бяха биле сърби, защо да не отидат да просят в Сърбия, а са отишли при своите, само в България, гдето и се образувала и пословицата, която изразява тогавашното положение на Българите в Македония от Битолската област. Чрез думата „Василий Българоубиеиц” историята огласява гърмогласно: "Македония населявали българи, а не сърби". Тоя мощен глас не се заглушава от шума на дребнавия шовинизъм на екзалтирани хора. – Ръкопляскание.
3. Никой не може да каже, че Цариградската Вселенска Патриаршия е била някога наклонна да действува против истината за в полза на българите. Когато последната да унищожи Охридската Българска Архиепископия, в диптиха на титлите от владиците на ония Епархии, принадлежащи на Охридската Архиепископия и присъединени към Цариградския Патриаршески Престол, намерила за добре щото в тези титли да приложи фраза, която да означава съвременния национален характер на населението на Епархията, на която е кириарх известен владика.8 Ония от слушателите тук, които са свършили Духовна Академия, знаят тия титли, или, ако не ги знаят, могат да ги намерят в диптихите на Патриаршията. Ще посоча титлите на митрополитите от три Епархии в Западна Македония: Костурската, Битолската и Скопската. На първия, на Костурския, титлата е: “Митрополитис Касториас ке е`ксархос пасис Вулгариас” – „Митрополит Костурски и Екзарх всей древней Болгарiи” - на Битолския: „Митрополитис пелагониас ке е`ксархос пасис Вулгарик с Македониас” - Митрополит Пелагонийски и Екзарх всей горней Болгарской Македонии”.
Тия титли - многолетствия се пеят от олтарът, от свещенослужителите и от клиросите, когато служи митрополитът. И във време на развитието на Българският църковен въпрос, Пелагонийския Митрополит Венедикт, когато идеше в гр. Прилеп и служеше, не забраняваше да се пее титлата му, на многолетствието и с думите: „ке е'кcapxoc пасис Вулгарикис Македонiас" – „Екзарх всей Болгарской Македоний." Тия титли са неопровержимо историческо доказателство, че на Западна Македония южната част била призната в древността за „Палеа Byлrapia" – „древна България", а средната и северната за Българска Македония. Следователно исторически факт е, че в Македония е нямало и няма сърби. – Ръкопляскание.
4. Известно е, че гръцкият печат е враждебен на българите. Сърбите са в съюз с гърците против българите в Македония. Не може да се допусне мисълта, че тоя печат, гръцкия, ще ратува за в полза на българите против интересите на своите съюзници – сърбите. Те, гърците, не отричат истината, че жителите на Македония говорят български. – Но, при това твърдят, че в древността това население било гръцко, от елинско произхождение и говорело тогава на матерния си език – елинския. Но, от после, когато в Македония се заселили българи, като наемни работници, поради обстоятелството, че те – българите, като варвари, не могли да се научат гръцки, последните, за да се споразумяват с работниците си, се принудили да се научат български, а впоследствие забравили своя, матерен, елински език. Ето защо гръцкия печат нарича македонските жители „е'ллинес Вулгарофони” – „елини българогласни”. Това не е тайна. Тук в С[анкт] Петербург се получават много гръцки вестници. Тоя съюзен на сърбите гръцки печат, защо не нарича македонците „е'ллинес сервофони" – елини-сърбогласни, ако те бяха говорили не български, а сръбски? Враговете на българите и съюзниците на сърбите – гърците, твърдят високо, че македонците говорят нито гръцки, нито сръбски, а – чисто български, следователно, че – македонците са народ българогласен. Това значи на прост език, че гърците свидетелствуват и казват, че македонците са днес българи, а не сърби.
5. В Цариград жителствуват не по-малко от 30 000 българи само из Македония. Те дохождат в Цариград на заработка, като градинари, млекари, овощари, хлебари и пр.9 По времето на българския църковен въпрос, тези македонски жители, под натиска на страданията, на които биваха излагани и от упражняваните, против тях преследвания, често пъти са отивали в Руското посолство с молби за защита и за съдействие в удовлетворение на техните, справедливи желания. Понеже през периода на църковния въпрос за руски посланик в Цариград беше Негово Сиятелство граф Игнатиев, който сега е тук, нека каже той кога сръбски консул или посланик е дохождал при него с оплакване за преследванията против сръбските жители в Македония и да иска съдействие и застъпление за подобрение на тяхното положение? Никой македонски славянин не е стъпвал в Сръбското консулство в Цариград, защото сръбските консули, като съюзници на гърците, всякога са били враждебно настроени против тия славяни, защото ги считаха за бугараши.
Настъпиха времената на кланетата (1876–1877). Сърбите не се оплакаха пред Европа за страданията на своите съотечественици в Македония. Аз тогава в Цариград водих депутации от македонски представители и посещавахме всичките посолства с оплаквания за създаденото плачевно положение. Се пазехме обаче да приближим до Сръбското консулато. Сърбите не само бяха зле настроени против тия македонски славяни, но имаше у тях и злорадство за страданията на тия славяни, които сърбите считаха тогава за бугараши. Ако не бяха били бугараши, щеше ли сръбското правителство тъй хладнокръвно да стои пред техните страдания? Свика се Цариградската европейска Конференция. Тя определи границите на автономна България. Тия граници се определиха на основание на точни статистически данни. В тия граници, които легнаха в основа на границите на Св[ети]-Стефанска България, влизаха: Пирот, Враня; границата минаваше по югоизточните склонове на планините: „Черна гора”, „Шар планина”; от тук по дясното течение на р. Дрин и пр. Така щото Скопие, Куманово, Тетово, Гостивар, Дебър, Струга, Охрид, Битоля, Прилеп, и пр. оставаха в автономна България. Фактът, че цялата Македония, наедно с гореречените провинции, влизаха в състава и в границите на автономна България, не разтревожи сръбското правителство, защото тогава то считаше населението на тия места за бугарашко, каквото си беше и каквото си е и до ден днешен.
В Св[ети] Стефанска България, освен гореречените: провинции, влизаше още и град Корча, защото околните села на тоя град са български: Бобошница, Дреновени и пр.
От когато сърбите чрез Берлинския конгрес усвоиха българските градове: Пирот, Ниш, Враня, Лесковец и пр. дадени в замяна на Босна и Херцеговина, от тогава те се настървиха да търсят сърби и в Македония, като им бе дадено обещание за сполука от дипломацията, която, имаше интерес щото сърбите да забравят Босна и Херцеговина. И сърбите, за да ограбят чуждото, забравиха своето. Ограбеното ще им се отнеме един ден, а тяхното, забравеното, няма да си го земат никога. Те, както чрез перо, с помощта на Австро-Унгария, завладяха горните български градове и чрез терор посърбиха българите, така си мислят и сега, че чрез "боята" ще могат, като им помогне сега пак Русия, да завладеят Македония и да посърбят, пак чрез терор, българите. Тогава, във време на Берлинския конгрес, нямаше българска власт; сега обаче не е така: има България, затова не се боим от боята.
И така фактите, че Сръбското представителство в Цариград не се е интересувало от страданията на славяните в Македония; че жителите на последната, проживающи в Цариград, никога не са се обръщали до тамошното Сръбско консулство с оплаквания и за помощ; че сръбското правителство е било индиферентно, когато са се определили от Цариградската конференция границите на автономна България, в които е влизала цяла Македония, както и на ония от Св[ети]-Стефанска България, показват тия факти, че славянското население в Македония е бугарашко, както тогава са го считали и сърбите.
6. Сръбското княжество отдавна съществуваше преди да настъпи националното пробуждане на българите. Ако славянското население от Македония беше било сръбско, щеше да подпадне под влиянието на това княжество, под влиянието на сърбизма. Факт е, че сръбското правителство отваряше и поддържаше училища в Стара Сърбия и семинария (в гр. Призрен). Пита се, защо в Македония нигде, в никой град не отвориха сърбите и не подържаха училища? – Не мислеха, че има там сърби. Преди националното събуждане, аз помня, че прилепските старейшини изпратиха в Белград една депутация с мисия да изпроси от сръбското правителство да отвори в монастиря "Трескавец" едно духовно училище за приготвяне лица за свещенически чин. В монастиря се съхраняваше в оригинал един хрисовул издаден от краля Стефана Душана10, с който последния утвърждаваше правата на монастиря дарувани с хрисовули от византийски императори и от български царе. Тоя хрисовул се предаде на делегацията, за да го връчи на сръбския княз с надеждата, че това средство ще подействува за отварянето на исканото духовно училище. Хрисовулът бил задържан; князът дал на делегацията в подарък, за пътни разноски, 50 минца (нещо около 500 лв.). Отварянето на духовно училище, обаче, е било отказано – бугараши.
Освен гръцката, в това време в Прилеп знаеха, че има бугарска и сърбска книга. Църковните – славянските – считаха за български книги и наричаха „бугарска книга", а всяка книга с граждански шрифт, зимаха за сърбска. Защото в Прилеп, книги с граждански шрифт, пръв път видени бяха сърбски книги. Затова всяка, с шрифт, беше за тях сръбска книга. В Прилеп непреривно е имало български училища, в които са се учили на църковните книги, на славянско четмо, което се е считало за българско.
По време на убийството на княз Михаила11, бяха избягали от Сърбия и дошли в Македония двама сърби емигранти, преследвани в Сърбия, като заговорници. Единият беше някой си Гьока, а другият – Милетич, бащата на професора г-на Милетич.12 Между Прилепската и Велеската общини се породи распря: коя община кого от тия двамата да вземе за учител: Гьока беше писар, а Милетич – учител. В Прилеп остана Гьока, а във Велес – Милетич. Гьока не стоя дълго време в Прилеп, защото учителството не беше по силите му и по вкуса му. Милетич остана дълго време като учител във Велес: той се ожени за велешанка, българка. От сръбски, той стана добър български учител. Умре си като добър българин, с български чувства. Ако беше било славянското население в Македония сръбско, щеше ли Сръбското княжество да остави неудовлетворена тази нужда и жажда за учители и в Прилеп, и във Велес, и по цяла Македония? Ако велешани бяха биле сърби, щеше ли един Милетич да се побългари, да стане български учител, български патриот?
Като булгарашко, това славянско население в Македония, беше презряно от Сръбското княжество. И тия факти показват, че в Македония не е имало и няма сръбско население.
7. Сърбите казват, че сръбското население в Македония, под влиянието от пропагандата на Българската Екзархия, започнало да се нарича „Бугари”. Лошо, неудачно скроена измислица.
Ферманът, с който се образува Българската Екзархия, е съставен на основание един проект, издаден от Гръцката патриаршия във времето на Патриарха Григория VI.13 Цялото съдържание на тоя проект е легнало в основа на фермана, с изключение на алинея втора от 10 член на тоя ферман. За образуването окръгът на Българската Екзархия, Патриаршията е дала, като ги припознала за чисто български, между другите и следующите епархии: Нишка, Пиротска и Велешка. Преди Руско-Турската война, в тия епархии имаше български владици: в Нишката – Виктор14, в Пиротската, именувана Нишавска – Евстатий, а във Велешката – Дамаскин15. Имаше и в Охрид – Натанаил16, а в Скопие – Кирил17.
Преди да има Екзархия, тия епархии са били признати от Патриаршията за български.
Преди да настъпи възраждането на българите, преди да има Екзархия, чуждестранни пътешественици намират, че населението в Македония е българско, а не сръбско. Да оставим на страна чуждестранните пътешественици; нека видим какво казва руския пътешественик Григорович18. Като тръгнал от Солун за Воден – Лерин – Битоля – Прилеп и пр. казва, че всегда намирал българи, а не сърби. Тогава не само нямаше Екзархия, но нито българите бяха дошли в съзнание на своето национално произхождение. Чуждестранните кореспонденти огласяват необоримата истина, че преди да има Екзархия, преди да начене възраждането на българите, славянското население в Македония се е наричало българи, а не сърби. Църковния въпрос първоначално е повдигнат от Македония, от градовете Охрид и Скопие. Пръв български владика, по настойчивото искание на епархиотите, е бил назначен в Македония, за гр. Кукуш – Партений, родом от Галичник, Дебърска околия.19 Не Екзархията е пропагандирала в Македония, та жителите и от сърби са станали българи, а наопаки – българите от тая област, най-рано и пръв път повдигнаха въпрос за образуването на Екзархията, на националната българска църква.
Скопие е огнището гдето е избухнал пламъка на българския национален дух – искрата, която запали църковния, български въпрос за образуването национална българска църква.
Охрид е столицата на българската Архиепископия, под църковното ведение на която са били: областите на Горна и Долна Мизия (Сърбия и България), Иллирия (Албания), Румъния, Тракия, Македония и части от Унгария и Италия. Мощите на знаменития славянски просветител Св[ети] Климент20, когото сърбите не тачат, почиват в гр. Охрид, в Катедралата „Св[ети] Климент”, посветена нему; в околността на Охрид, около Охридското езеро, са монастирите на Седмочислениците – там почиват и мощите им. Тия центрове на българската култура, на българския национален дух, Скопие и Охрид, не могат да бъдат сръбски. Това да се разбере.
8. Прилепчани послужиха на Сръбското княжество като инженери, архитекти, столари и строители. Тютюневата култура беше неизвестна в Сърбия. Прилепчани я разработиха. Гр. Алексинец е заселен почти от прилепчани. Когато някой от тия заселени в Сърбия прилепчани се случи да се завърне в Прилеп, трябва да се пази много да не би да се отпусне и употреби някои думи с характер на сръбския език. Защото прилепчани са много шеговити, та ще го вземат с удоволствие за мезе, на подбишега, на подигравка. Един подобен, завърнал се прилепчанин, в своята неосторожност, като употребил сръбски думи, намерил си белята: всеки прилепчанин му викал: „сърбинът”, ето го „сърбинът”! Останал му прякор „сърбинът”, и зел да се именува „Коне Сърбинът”. Децата му зели прякор „Сърбинов”. Днес в Прилеп има семейство с фамилиярното име „Сърбиновци”. Ако прилепчани бяха били сърби, можеше ли думата „сърбин” да служи за отличие от другите – да служи за прякор? Как ще се отличава това семейство с прякорът Сърбинов или Сърбиновски, ако другите бяха били сърби?
Един момък прилепчанин, който в Сърбия следвал в гимназия, на име Диме, като се завърнал в Прилеп, той, като образован, за да се отрекомендува, употребил в разговора си думата „газда”. Обърнах се към г-на Симича и го попитах: г-н Симич, на какво казвате „газда"? – „Хозяин”. Добре; хозяин, а на български „стопанин”, „домакин”. Тоя човек нарекоха го прилепчани „Газдата”. „Диме Газдата". Той сега е заселен в София; занимава се с устройване на електрически звънци, а в свободното си време се занимава с поправяне чадъри. Той е добър партизанин, цанковист, от партията на дяда Цанкова. (Последния присъствуваше и слушаше). Синовете на Димета Газдата носят сега прякорът „Газдови".
Прякорите „Сърбинът” и „Газдата” показват едно, че в Прилеп не само няма сърби, но прилепчани и се подиграват със сръбските думи.
Сръбският посланик Симич не можа да изтърпи и издържи поражението – избяга, като напусна събранието и не се повърна вече.
Той, като представител на сръбските претенции върху Македония, със своето избягване, изгуби каузата. Подир това поражение, той не можеше вече да се явява пред руските министри с тия претенции; за това той си подаде оставката и подир няколко дни си замина, като напусна и Петербург. Кутрият...
9. Покойния Стефан Веркович, родом Босненски хърватин21, седеше близо до мен, и държеше в ръцете си своята книга: „Народне песме македонски бугара, скупiо Стефан Веркович, у Београду, Правителственном книгопечатном 1860". и се заканваше, като подигаше книгата, казвайки: „гла'и ке кършам" – (глави ще троша). И наистина, с тая книга глави се трошеха и се кършат. Тази книга, господа, е посветена „на неной светлости, премилостивой гocпojи, княгиньи Юлiи Михаила Обреновича... ревностной покровительици народног образованя и напредка у най-вечой покорности посветуе скупител". Съдържанието на книгата е било предварително прегледано и одобрено, и после е дадено разрешение за посвeтуването на височайше име. Значи тази книга е била одобрена от княжеския сръбски дом. Печатана е била в правителствената печатница в Белград, даром. Значи я одобрило и сръбското правителство. Какво одобрили? Не само песните показвали, че македонските славяни са българи, но и в изложението, под формата на предговор, съставителят описва в подробности, в XIX страници, кои места из Македония населявали тие славяни, които говорят по български и се наричат българи. Сърбо-хърватинът не споменува нигде, че има в Македония неге сърби. Като обиколил и изходил цялата Македония, той описва где намерил българи, где гърци, где цинцари и где арнаути: нигде, обаче, не е намерил сърби. В 1860 година, когато е напечатана тая книга, и царствующия дом на сръбската държава и сръбското правителство са приели и признали, че в Македония няма сърби и че славяните в тая област са българи. Какво по-голямо и силно доказателство от това, изтъкнато с позволението за посветяването на книгата и със съдействието на сръбската държавна власт за напечатването й, от съдържанието на която се вади заключението, че в Македония има и гърци, има и цинцари, има и арнаути, а само сърби няма, и че славянското население на тая област, което е болшинство, е българско?
В Македония само сърби няма.
Другите пунктове от доказателствата, макар и доста интересни, намирам, че не е сега удобно времето да се излагат и публикуват; това ще направим други път, ако бъде воля Божия.
Речта се завърши с ръкопляскания и заседанието се закри.
Във външния салон посетителите бяха насъбрани на групи - групи и разискваха с жив интерес по аргументите. Поздравляваха ме, стискайки ръката ми, като казваха: "Ние знаехме, че македонските славяни са българи, но приведените от вас аргументи бяха нечути до сега и ужасно съкрушителни за противника".
В една отделна стая бях повикан от настоятелството на Славянското Общество на съвещание. Съобщиха ми поръчката от правителството да направят нещо за уталожване духовете в Сърбия. Поискаха моето мнение, какво да се направи. На предложението ми да издаде обществото нова карта и да поставят върху Македония боята на сръбската народност, отговориха, че такъва очевидна несправедливост не могат да направят. Тогава дадох мнение, щото на новата карта боята от сръбската народност да излиза малко и вън от границите на Княжество Сърбия и да се простира само до Стара Сърбия, за да се вижда, че и вън от Княжество Сърбия има още сърби, но само около наречената Стара Сърбия. Боята на Македония да не е ни сръбска, ни българска. Тая мисъл се прие и така излезе новото издание на картата на славянските националности.
Сега, сръбските войски, които окупираха българските градове в Македония, трябва да са видели и да са се убедили нагледно, че в Македония наистина няма сърби. „На лъжата краката са къси".
Когато сърбите ни взеха българските градове: Ниш, Пирот, Враня, Лесковец и пр. напълниха с това чашата. В това време ние не намерихме възможност да защитим националните си интереси пред Берлинския Конгрес. Австро-Унгария тайно била компенсирана с Босна и Херцеговина. Когато Берлинския конгрес реши Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина за умиротворение – с неопределен срок – още от тогава се разбра, че бяха подарени на Австро-Унгария тия провинции в изпълнение на един таен договор. За да не плачи Сърбия за ограбените й области: Босна и Херцеговина, компенсираха я с българските земи: Ниш, Пирот, Враня, Лясковец и пр. Сръбското правителство по един нечут терористичен начин смаза националния дух на българското население в тия области. Тогава ние имахме там свои владици. И Патриаршията и турското правителство бяха припознали, че тия епархии са български. Като български, припознати от цяла Европа чрез Цариградската Европейска Конференция, те влизаха в границите на автономна България. Влизаха и в границите на Св[ети]-Стефанска България. Като усвоиха сърбите тия наши провинции, напълниха чашата на нашето търпение. С терорът, за да посърбят това българско население, отвориха в българските сърца една рана, която още не е заздравяла.
Как действуват в Македония сърбите днес. Угнетителното им и отвратително управление. Враговете на българския народ.
Сега, със своите терористически действия в окупираните от тях български земи в Македония, отварят нова рана, без да е заздравила, старата, за Пирот, Ниш, Враня, Лесковец!
Те бързат, щото в 6 месеца, както се хвалят, да посърбят българското население в Македония. Няма да успеят. Австро-Унгария не дава да се присъединят към Сърбия градове от Стара Сърбия: Призрен, Ипек, Дяково и пр.; а дава да усвоят окупираните от тях в Македония български градове: Скопие, Куманово, Гостивар, Тетово, Велес, Прилеп, Охрид, Дебър и Битоля. Допуска им – даже и ги кани – да излязат и на Бяло море; да вземат и Солун! Бутането на сърбите в Македония е една политика, която има за цял да създаде едно положение, което да не дава на Сърбия нито да помисли някога за Босна и Херцеговина. Конфликтът на България със Сърбия е в полза запазването интересите на Австро-Унгария. Но ослеплението е голямо! Тая политика не я разбират крепителите на Балканския съюз и защитниците на славянската солидарност. Границата между Сърбия и България е Шар планина. Отсам тая планина сърби няма. И помаците, наричани торбеши, говорят чисто български език. Тая граница е точно определена и в автономна България, изработена от Цариградската Конференция, и от Св[ети]-Стефанска България. Вън от тая граница, ако Сърбия се осмели да усвои и едно градче, чрез съдействието на когото и да би било, с това Сърбия ще направи да прибликне, да прелее чашата на търпението. Това ще бъде сигнал, че ще бъде унищожен съюза, ако не днес–утре. Това посегателство ще послужи да се изчерпи дълготърпението на българския народ, ще го принуди да събере всичките си сили и да бъде заставен да си вземе и новото и старото взимане: Ниш, Пирот, Враня, Лесковец. Турците посягаха на материалната част на нашите братя, техни поданици: грабеха техния имот, убиваха и телата им. Сърбите посягат и на духовната част на нашите съотечественици: като обират и грабят имота, убиват и тялото и духът. Робството под сръбската влада е по-тежко за нас от робството на турската власт. Заробването на българите в Македония от сърбите няма да го понесе българския народ. Това трябва да се разбере. Никой да се не мами. Сърбите се съюзяваха против българите в Македония и с немците, и с гърците, и с турците, и с арнаутите, и ... с дявола. За да ни ограбят, те не се спираха пред идеята за славянска солидарност. От ония които дават нам съвети да бъдем отстъпчиви на сърбите за славянската солидарност, никой от тях не е давал и не дава такива съвети на сърбите, да не ни ограбват, за да се запази славянската солидарност. Искат да обърнат съюзът в средство, за да ни ограбят сърбите по един юдински начин. С това ще ни принудят да потърсим и ние съюзи подобни на ония, до каквито са прибягвали сърбите. Казва се, че сърбите и сега тайно водят преговори с гърците. Голямо желание имали сърбите щото тяхната граница да граничи с границата на Гърция. Чудно. Ами ако пожелаем и ние щото границата на България да граничи с тая (границата) на Австро-Унгария? Аслъ на старата България, населена и до днес от българи, е границата по дясното течение на реката Българска Морава до вливането й в Дунава. Сърбите със своя шовинизъм тикат работата да си потърсим тая граница. Защитниците на славянската солидарност да не я прекаляват работата със своето стремление да компенсират сърбите с български земи, за да се не хвърлели сърбите в обятията на Австро-Унгария, защото с това ни показват пътя как можем и ние да се запазим от ограбване от своите съюзници и как можем да си повърнем ограбеното.
Господин Милюков, достоуважаем професор22, ни съветва, в името на славянската солидарност, да имаме търпение. Нека, той казва, македонските българи послужат за „цимент”, за укрепването на славянската солидарност. Мерси за съвета. Що значи да станат цимент, съединителна свръзка? Българите, като станат сърби, се обръщат в свръзка, в звено, в което има сърбин от българско произхождение.
Това е цимента. Добре. "Сто тояги по чужди крака, не болят". И ние можем да дадем такъв благонадежден съвет. В името на славянската солидарност нека матушка Русия даде на Полша пълна независимост; но, поляците, още не получили своята независимост, искат присъединяването на Малоруссия към полското царство; искат и Киев.
Нека малорусите да станат поляци, да послужат като цимент на славянската солидарност!
Приет ли е от русите такъв съвет? Който би се осмелил да дава на Русия такъв съвет и да дава Киев на независимото полско царство за солидарността на славянството, той би се явил пред очите на Русия за нейн кръвен враг! Такова положение би завзели спрямо нас и всички ония, които би ни давали такива съвети и би съдействували на Сърбия да ни вземе Скопие, Куманово, Велес, Тетово, Гостивар, Крушово, Охрид, Струга, Дебър, Прилеп и Битоля.
Защитниците на сърбите настояват, щото градът Дяково, макар и населен от арнаути, да се дадел на Сърбия, защото до тоя град имало една сръбска святиня – Дечанския манастир; градът Дебър е населен с 2/3 арнаути, а 1/3 българи християни. Всичките села на околията са български. Тия села са като градове, като например: Галичник с 1000 къщи, с четири църкви. Близо до града Дебър ний българите имаме най-важната светиня: Манастиря “Св[ети] Йоан Предтеча – Дебърски”.
Защо матушката настоява да се даде Дебър на Сърбия, а не на България? И по автономна България, и по Св[ети]-Стефанска България Дебър влиза в границите на България.
"Дейли Телеграф" казва, че най-странното в тоя случай е – че доколкото населението на Дебър не е албанско, то е българско. В българската част на Солун и в София има цели махали, които са населени от българи от Дебър. Дебърчаните в София са – продължава същия вестник – толкова многобройни, щото са могли да дадат в тази война 1300 доброволци. Казваме и ние, че дебранци има и в Стара Загора, и в много градове из България. Като потомци на една стара цивилизована раса, дебърчани са, по природа, по рождение: инженери, архитекти, живописци и знаменити скулптори. Българското лъвово знаме само в Дебърията се е запазило непреривно. Везано със злато, обкичено с пет лъвчета, един голям в средата и четири по-малки по четирите краища, – това българско знаме се е развивало там всякога и сега се развива по сватбите и по разни тържества. Камбаните из Дебърията не са престанали никога да огласяват тържеството на християнството. Българската култура, във време на турското робство, само в Дебърията е успяла да повлияе и асимилира инородци. Православните християни албанци в Дебърията си служат с българската писменост и в църковния, и в частния си живот. Нигде в България не се е давало и не се дава такъво истинско, високоморално християнско възпитание на юношеството, както в Дебърията. Селата там са градове. Цялото население в Дебърията е интелигентно. Бива ли такъва една страна, българска, която в културно-морално и национално отношение и няколко града на изток от новоосвободената страна не могат да заместят, бива ли да я оставят с такъво хладнокръвие и пренебрежение? Като стар и духовник не мога да ида да се бия за запазването на Дебър, Скопие, Охрид, Прилеп, Битоля. По-добре да умра, отколкото да проживея тяхното поробване от сръбски царвул.
За нас, за нашите национални интереси предпочтително е – ако не се даде нам Дебър, да си остане на Албания. В такъв случай българите ще си запазят своята националност и манастиря ще си остане български.
И арнаутите, и гърците не са за нас толкова опасни, колкото са сърбите. Най-големите врагове на нашата народност, по-опасни и от турците – са сърбите. Да се изповяда откровено тая истина. Да се не лъжат сърбите и сърбофилите, че ще ни омаят със славянската солидарност. Ако сега сърбите ни вземат и един град, последната разправия, която ще имаме, ще бъде със Сърбия.
Добре ли ще бъде това за славянството и за славянската солидарност?
Отговорни за това ще бъдат ония, които тикат сърбите в тоя грабителски и враждебен спрямо нас път, като ги насърчават със своето съдействие. Да се не мами никой с временното кротуване и търпение на нашите. Това е политика. Да се не лъжат със сърбофилството. Както туркофилите, когато му дойде момента, отвориха те война на Турция, така и сърбофилите в България, когато му дойде момента, ще отворят война на сърбите, за да си земем и ново, и старо ограбено. Защото в България няма предатели, няма никакви фили, а има само българи патриоти. Туркофилство, сърбофилство и всички други филства, са само маски: „Мижи да те лажам”, „докато мина моста”. Не лъжете се, грабители! Внимавайте, да не изпаднете в положението на Турция!
Ако сърбите не очистят и не напуснат окупираните от тях български провинции в Македония, и ако българската държава не пожелае, по разни съображения, или не бъде в състояние да освободи тия български земи от новото, по-лошо от турското робство на сърбите, освободителната война ще се обърне, в такъв случай, на черна заробителна за българите от Западна Македония, които най-много са се подвизавали и са страдали за изгнанието на турците от Европа и гдето се намират най-святите паметници на древнята българска култура и величие. Македонците няма да мируват. Те ще искат да се освободят, и със силата на оръжието ще се постараят да си извоюват автономия за целокупна Македония, подобна на автономията кроена за Албания. Тогава ще се види, че в Македония няма сърби и чий е преобладающия елемент на местните жители. Дележ да няма. Дележ искат ония, които нямат нищо в Македония. Или целокупна Македония присъединена към България, или автономия от целокупна Македония.
Не трябва пред своите да се таи истината. Това наше искрено, откровено казване на истината е резултат на горещо желание да се предварят ужасните следствия от конфликта със Сърбия, който неотразимо ще настъпи, ако те продължават да враждуват – и словом и делом – против българите и посягат брутално на нашите свещени интереси. И за допазване на искрената и дълбока преданост на българите към матушка Русия заявяваме високо, че ако последнята помага на Сърбия в нейния стремеж за ощетяване нашите национални интереси, нищо – ни миналото, ни настоящето, нито бъдещето – нищо не може да бъде в състояние да запази в сърцата на българите тая преданост. Благосклонността на единици – на Стояна, на Драгана – да се жертвуват национални интереси в угода, като израз на признателност, не трябва такъва благосклонност да въвежда в заблуждение никого, че гневът на българския народ няма да избухне един ден за кръвната обида, която му се нанася, щото като резултат на неговите жертви в освободителната война, да заробват братята му от Западна Македония с черното робство на воньосания сръбски цървул. В Западна Македония за интересите на тамошните българи не са били и не са такива жестоки врагове нито турците, нито гърците, нито пък арнаутите, както са били и са сърбите. Турците не посягаха на религиозните, на йерархическите, на словесните и националните права на българите. Имаше Екзархия, имаше български владици; издаваха се и се получаваха български вестници; отваряха се български училища; никой не заставляваше българите да си изменяват имената и прекорите от „ов” на „оглу”. Сърбите в окупираните от тях български градове в Македония вършат, като грубяни, нечути произволи: не признават ведомството на българските владици; затвориха българските училища и изпъдиха българските учители; не допущат никакъв български вестник; изменяват насилствено прякорите на хората от „ов” на „ич”; изменяват телеграмите и писмата: думата „полк” изменяват я на „пук”, полковник – на „пуковник".
И гърците в окупираните от тях български градове не вършат подобни на сръбските диващини. Арнаутите в Дебър, като независими, които бяха свободни да вършат каквото искат, не посегнаха да унищожат святините ни, да повредят националните ни, езиковните ни и йерархическите интереси. Пред сърбите арнаутите са цвете за нас. За нашите национални интереси по-голям враг от сърбите няма. Който им помага – ама който и да би бил той, българин ли, русин ли, или немец, – в подкрепление на тоя техен стремеж: да завладяват наши градове и да посърбуват българите, и той – помагача им завзима тяхното положение спрямо нас, става такъв враг на нас, каквито са те, сърбите.
Това да го разберат добре: и българи, и руси, и немци, които помагат на сърбите да завладяват наши земи. Те ще носят проклетията, която падна на турските глави, които бяха се съюзили със сърбите против българите в Македония, та им помагаха в техния вандализъм против нашите братя. Те ще носят отговорността за кръвта, която има един ден да се пролива по тяхна вина. Тя ще падне на главите им, за вечно проклятие.
Издигнат глас от един Прилепчанин.
Публ. в Македония в своите жители само сърби няма от Старозагорски митрополит Методия. Второ издание. София, Печатница “Гражданин”, 1913, 31 с.

-------------
1 Виссарион Виссарионович Комаров, полковник, участник в Руско-турската война (1877-1878), председател на Руското телеграфно агентство, издател и редактор на редица вестници и списания („Свет”, „Русский вестник”).
2 Вероятно става дума за княз Сергей Илларионович Васильчиков, генерал-адютант, командир на гвардейски корпус.
3 Става дума за сръбския пълномощен министър в Петербург Георги (Джордже) Симич.
4  Митрополит Евстатий Нишавски и Пелагонийски (1832, с. Голямо Белово, Пазарджишко – 1885, Одрин); Пелагонийски митрополит (от 1872) и  управляващ Нишавската (1874-1878) и Одринската (до смъртта си) епархии.
5 Василий ІІ Българоубиец, византийски император (976-1025).
6 Самуил, български цар (997-1014).
7 Йоан Скилица Кедрин, византийски историк-хронист от ХІ в.; оставил много ценна хроника за историята на българите (от 811 до 1079 г.).
8 По-подробно вж. в Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия-патриаршия. Т. 1 и 2. С., 1924, 1931.
9 Вж. Н. Начов, Цариград като културен център на българите до 1877 година в Сборник на БАН. Кн. ХІХ. Клон Историко-филологичен и Философско-обществен. 12. С., 1925, 206 с.
10 Крал Стефан Душан (1308-1355), сръбски крал (1331-1345) и цар (1345-1355) от династията на Неманичите; разширява територията на Сърбия на юг до Македония; през 1345 учредява патриаршия; през 1349 г. е съставен кодекс от закони известен като Законник на Стефан Душан. След неговата смърт (1355) царството му се разпада на княжества.
11 Става дума за убийството на сръбския княз Михаил Обренович на 29 май 1868 г. в Топчидере. Михаил Обренович (1825-1868), сръбски княз (от 1839 до 1842, свален с преврат през 1842, отново застанал на престола през 1860-1868); син на основоположника на сръбската династия на Обреновичите княз Милош Обренович. През неговото второ царуване реорганизирал данъчната система и войската и успял да организира изтеглянето на турските войски от Сръбското княжество.
12 Учителят Георги Милетич.
13 Григорий VІ, Цариградски гръцки патриарх (1835-1840 и 1867-1871).
14 Виктор Чолаков, род. в Калофер, замонашил се в Хилендарския манастир; таксидиот в Ниш (1835); представител на Нишка епархия в Църковно-народния събор (1871); Нишки митрополит (от 1872); член на Светия Синод (от 1874); след преминаванетона епархията му в сръбски ръце преминал на служба в сръбската църква.
15 Дамаскин Рилец (1811, Панагюрище – 1877, Араповския манастир), учител, монах в Рилския манастир; председател на Пловдивската църковна община (от 1862); Велешко-Струмишки митрополит (от 1872); член на Светия Синод (от 1875).
16 Натанаил Охридски и Пловдивски (1811 или 1820, с. Кучевишта, Скопско – 1906, Пловдив), митрополит Охридски (1872-1878) и Пловдивски (1891-1906); игумен на Зографския и Добровецкия манастири; управляващ Ловчанска епархия (1879-1891); книжовник.
17 Кирил Берковски (1832 или 1833, Берковица – 1914, Видин),  Видински митрополит, учител; архимандрит и председател на Силистренската църковна община; белоградчишки епископ (1872); Скопски митрополит (1874-1878); управляващ Софийската епархия (1878-1886), управляващ Видинска епархия (1889-1891) и Видински митрополит (1891-1914).
18 Виктор Григорович (1815-1876), професор, руски славист, пътешественик. Вж. неговият „Очерк от пътешествието му из Европейска Турция”.
19 Партений Нишавски (1818, Галичник, Дебърско – 1876, Цариград), духовник, пресветител и книжовник; патриаршески Полянски епископ в Кукуш (от 1859) и Нишавски митрополит (от 1867).
20 Св. Климент Охридски, ученик на Св. Св. Кирил и Методий, епископ български, учител, починал в Охрид през 916 г.
21 Стефан Веркович (1827-1893), сръбски фолклорист, етнограф и археолог; събирач на български народни песни от Македония. Вж. неговите „Народне песме македонски бугара” и „Веда словена”.
22 Проф. Павел Милюков (1859, Москва – 1943, Франция), руски историк и социолог, политически деец, лидер на Конституционно-демократическата партия (кадети), депутат във Втората и Третата държавна дума, професор по обща и славянска история във Висшето училище в София (1897-1898); автор на трудове по руска и по българска история; един от най-добрите познавачи на македонския въпрос; през 1913 г. участва в Карнегиевата анкета; министър на външните работи във Временното правителство на Ал. Керенски (1917), след 1917 г. живее в емиграция във Франция и Англия; член на Македонския научен институт.