БЕЗСПОРНИ ФАКТИ ЗА ЗЛОВЕЩИЯ ОБРАЗ НА ЙОСИП БРОЗ ТИТО

Още преди разпада на Югославия бяха отпечатани в югославските вестници редица материали показващи ролята на югославския държавен и политически деец Йосип Броз Тито в избиването на десетки хиляди българи от Вардарска Македония. Той е създател и на зловещите югославски концлагери за българи и политически „престъпници“, надминали дори ужасяющите рисунки на италиянския възрожденец Джовани Батиста Пиранези („Фантазиите на тема затвори“) и офортите на испанския художник Франциско Гоя („Ужасите на войната“). За това Ви разказахме преди време в статията за българската мъченица Благородна Божинова. А на фигурата на Й. Б. Тито се спряхме в материала за генерал Дража Михайлович. (Тези материали може да си припомните отново в сайта „Сите българи заедно“.) Отпечатаните разкрития за Тито в югославската преса бяха препечатвани и в българските вестници „Демокрация“, „Дума“ и „Отечествен фронт“, тъй като в тях работеха едни от най-добрите наши журналисти, а техни сътрудници бяха кореспондентите им в тогавашната разпадаща се Югославия. Няма да споменавам техните имена, защото рискувам да изпусна някого. Един от най-интересните материали за Тито беше съобщението на Александър Яневски “Йосип Броз Тито - агент на НКВД” за разкритията на белградските вестници „Вечерне новости" и "Борба", отпечатано във вестник „Дума“ на 6 и 7 септември 1990 г. Този материал бяхме включили с Ива Бурилкова в двутомника „Македонския въпрос в българо-югославските отношения“ (1968-1992 г.). Значителна част от него, тази която се отнася до един от най-интересните периоди - времето от 1990 до 1992 г., отпадна от изданието с аргументацията, че включените материали били главно от комунистическата преса. Трябва да се има предвид, че по време на работата ни върху томовете за този период бяха ни отказани документите от Архива на Министерството на външните работи (АМВнР), тъй като те все още не били разсекретени, а нашите опити да ни бъдат предоставени външнополитическите бюлетини на Българската телеграфна агенция (БТА) също се оказаха безуспешни. Така, че за момента най-добрият документален извор за този период са преди всичко публикуваните в нашата преса бюлетини на БТА, Дума прес и ТАНЮГ.
Междувременно издателство „Прозорец“ издаде сензационните книги на Перо Симич (Тито – тайната на века. С., 2011, 319 с.) и Милован Джилас (Общуване с Тито. С., 1991, 155 с.). Излязоха от печат и някои наистина интересни заглавия от български и чуждестранни автори, които определено заслужават внимание и поради богатата си фактология. Сред тях са мемоарните книги на дипломатите Райко Николов (Дипломация на четири очи. Из дневника на един български посланик в Югославия. С., 1995, 337 с.), Велизар Енчев (Аз бях в разузнаването. С., 2009, 303 с.), Николай Тодоров (Посланикът историк. Свидетелство за българо-гръцките отношения през 80-те години. С., 1996, 355 с.), Иван Боев (На крачка зад държавния глава. Записки на преводача (1979-1990 г.). С., 2011, 542 с.) и др. А от чуждестранните автори, сред които са и югославските искам да спомена книгите на Дж. Рипли (Тито. С., 1995, 511 с.), на Иван Стамболич (Пътят към безпътицата. Отговори на Иван Стамболич на въпроси на Слободан Инич. С., 1997, 275 с.), на Сл. Джукич (Краят на сръбската приказка.  С., 2000, 283 с.), на А. ле Бор (Триумф и трагедия по сръбски – Милошевич. С., 2003, 550 с.), на Мила Маркович (Нощ и ден. Дневник – декември 1992 – юли 194 г. С., 1997, 320 с.), на Франьо Туджман (Историческата съдба на народите. Избрани трудове. С., 1997, 498 с.) и др. За тиражирането на лъжите и митовете около личността на Й. Б. Тито заслужава внимание биографичната статия от Ася Тихинова „Най-великият син на югославските народи”, публикувана в излизащото на български език сп. „Европа”, г. І.
Сега ви предлагам да прочетете спряното от нашето издание съобщение на Александър Яневски, в което на основата на отпечатаните материали в югославската преса се разкриват редица неизвестни факти около личността на Й. Б. Тито и по-специално като агент на зловещата съветска НКВД. Тези години от живота на Тито са преплетени и със сведения за личността на един българин, представляващ водещият го офицер в НКВД - Иван Караиванов – Шлинер, родом от Пирдоп.
По-нататък ще имате възможност да се запознаете и с други материали около личността на Тито като създател на югославските концлагери и безмилостните му действия срещу политическите си противници, както и срещу конкуриращите го във властта и Съюза на югославските комунисти личности.

Цочо В. Билярски

* * *

СЕНЗАЦИОННИ РАЗКРИТИЯ НА БЕЛГРАДСКИТЕ ВЕСТНИЦИ „ВЕЧЕРНЕ НОВОСТИ" И "БОРБА"

ЙОСИП БРОЗ ТИТО - АГЕНТ НА НКВД

В МОСКВА ПРЕЗ 1935 И 1936 Г. БРОЗ (ВАЛТЕР) Е ДАВАЛ СВЕДЕНИЯ НА ВИСШ ОФИЦЕР ОТ НКВД – БЪЛГАРИН


Това, което десетилетия се е подозирало, е вече документално доказано. Покойният партиен и държавен ръководител на следвоенна Югославия Йосип Броз Тито е бил агент на НКВД. Според разкритията на Перо Симич в белградските вестници „Вечерне новости" и "Борба" службата му за съветските секретни служби датира още от 1920 г., въпреки че цитираните документи са от периода на второто му пребиваване в Съветския съюз - от средата на февруари 1935 до средата на октомври 1936 година.
По време на продължителното му боледуване югославската телевизия получи разрешение да излъчи един документален филм - разказ на Тито пред режисьора Велко Булаич за собствения му живот. Продължителната забрана очевидно се обяснява с демитологизирането от самия югославски лидер на важни моменти от биографията му. Например той практически отрече прословутото си участие в Октомврийската революция. Оказа се, че е попаднал в отряд на Червената армия само, за да се спаси от преследвания или разстрел като австрийски военнопленник. Най-драматичният момент от това „участие" според самия разказвач бе, когато ги изпратили с винтовки да спрат брониран влак. „Нашият командир бе истински идиот и ни пращаше на явна смърт, затова, още преди да се зададе влакът, аз офейках", сподели със смях Тито. Припомни и друг пример за своята находчивост. Когато бил пресрещнат от белогвардейци, на въпроса им какъв е, отговорил незабавно: „Аз съм австриец." А когато след това попаднал отново в зоната на „червените", на същия въпрос отвърнал без колебание: „Я рабочий." Тъй и в двата случая оцелял.
Но най-заслужаващ размишления бе отговорът му във връзка с физическото ликвидиране на членовете на ръководството на ЮКП, които през средата на 30-те години са били в СССР. На въпроса на автора на филма дали Тито е бил разпитван от органите на НКВД за своите колеги и сънародници и дали е давал сведения за тях, той каза приблизително следното: „Вярно е, че и мен ме разпитваха и искаха да дам сведения за тях, но аз казах, че не ги познавам, и те ме оставиха на мира!" Едва ли всеки, който е гледал документалния филм, е повярвал на тези думи.
Преди тези изявления още през 1959 г. на Бриони Тито за пръв път публично отрича да е писал донесения до НКВД за членовете на югославското партийно ръководство.
Като признава, че е писал характеристика само за Камил Хорватин, тогава югославският лидер заявява:
„Редица наши хора бяха арестувани и почти никой не беше останал навън. Тогава в Москва ми възложиха да пиша характеристики на онези, които лежаха в затвора. „Какви характеристики? – запитах. - Аз не ги познавам достатъчно." А когато те все пак настояха да кажа кого познавам по-добре, казах - Хорватин, А той вече беше арестуван. „Пиши за него!" - ми казаха. Написах тази характеристика обективно: изнесох, че Хорватин е теоретически добре изграден, че е способен, че не е от работническо семейство, а интелектуалец, че има дребнобуржоазни привички, но пък е много популярен и т. н. Накрая ми казаха - „Подпиши!" А на другия ден ме извикаха и ме питаха: „Според вас той е изграден комунист, но да не е троцкист?" Отговорих им, че не знам. След това за всички наши хора, за които ми искаха характеристики, бях много внимателен и обикновено казвах, че не ги познавам достатъчно, че не съм работил с тях... По-нататък ще цитираме дословно какво Броз-Валтер действително е писал за големия югославски комунист Хорватин още в 1935 г., а не след арестуването му през 1938 година.
Сведенията и доказателствените материали, получени от югославската страна, не са от архивите на НКВД, които продължават да бъдат закрити със своите печати „Хранить вечно!", а от архива на Коминтерна. По онова време - средата на 30-те години, Броз е кооптиран в ЦК на ЮКП. Но неин лидер е Милан Горкич. Истинското му име е Йосип Чижински. Роден е на 19 февруари 1904 г. в Сараево. Баща му е чех. Член е на ЮКП от 1919 г. и е един от основателите на младежката организация на партията. Изгонен от Югославия през 1923 г., пристига в СССР. От 1928 до 1932 г. е секретар на Комунистическия младежки интернационал, а начело на ръководството на ЮКП е до есента на 1937 година. В автобиографията си от 1931 г. отбелязва, че говори и пише на сръбски, чешки, немски, английски, говори френски и разбира български, полски и малко италиански. Разстрелян е през 1937 г., а по решение на Тито през март 1939 г. е посмъртно изключен от ЮКП.
На 29 декември 1934 г. на заседание във Виена Милан Горкич заедно с други членове на партийното ръководство Камило Хорватин, Иван Кърндел, Адолф Мук и Й. Броз - тогава членове на ЦК на ЮКП, решават да изпратят Броз като югославски представител в Профсъюзния интернационал - Профинтерна, в Москва. По този повод на 16 януари 1935 г. Милан Горкич пише подробно писмо до представителя на ЮКП в Коминтерна Владимир Чопич. Той топло препоръчва Тито, представя го като работник, който шест години е прекарал в затвора. Макар че в началото няма да бъде рутиниран „като някои наши интелектуалци", предупреждава Горкич, „той познава партията, той представлява най-добрата част от нашия раб[отнически] актив и след известно време 6-8 месеца – ще го вземем обратно за ръководна работа в ЦК." „Следователно, съветва тогавашният ръководител на ЮКП, към него никой не бива да се отнася като към дребен чиновник, а като към партиец, който в бъдеще ще бъде един от истинските и, надяваме се, добри ръководители на партията." Тези думи изрично потвърждават, че по това време Броз е неизвестен в международното комунистическо движение и един от многото дейци на ЮКП.
Окончателната препоръка е Броз да бъде референт в Балканския секретариат на Коминтерна.
Тръгвайки с влак от Виена и преминавайки през Полша, на 21 февруари 1935 г. Броз пристига в Москва. Настаняват го в стая 275 на хотел „Лукс", сега ,Централъная", където са живели служителите в Коминтерна. Учудващо е, че всичко това се урежда незабавно от съветските органи, без дори Броз предварително да се е свързал с югославския представител в Коминтерна Владимир Чопич. Като се има предвид тогавашният най-строг ред за настаняване и регистриране на чужденци, Броз очевидно е бил вече очакван и посрещнат от представители на НКВД. Тук той пише своя автобиография, която съдържа и редица неточни данни. Между другото съобщава, че като пленник в 1918 г. стига до Сибир, където същата година се оженва за Пелагия Белоусова, родена в 1904 г., и че е подавал молба да стане член на Руската компартия, но формално не е бил неин член.
„И до днес, пише Перо Симич, е противоречиво и загадъчно кой и защо веднага след пристигането на Тито широко му е отворил вратите на Коминтерна." Енигмата е още по-голяма, твърди авторът, като се има предвид, че той още от първия ден - 21 февруари, има достъп до Коминтерна - „една толкова конспиративна организация", а чак на 8 март 1935 г. ЦК на ЮКП приема във Виена предложението Тито да стане референт в Балканския секретариат на Коминтерна, вместо да бъде представител в Профинтерна, каквото е решението на ръководството на ЮКП. При това още от 4 март Броз присъствува на заседанията на Балканския секретариат, решение за което е прието едва на 11 март.
Но най-мистериозен според Симич е все пак въпросът с какво се е занимавал Броз в този секретариат, тъй като в него не са останали почти никакви следи от такава „работа" - само няколко кратки текста и две-три бележки.
Същинската дейност, която бъдещият лидер е започнал още с пристигането си в Москва, пак според Перо Симич, е с двама висши Сталинови разузнавачи, използващи Балканския секретариат на Коминтерна за прикритие - Якубович, чийто псевдоним все още не е разгадан, и Иван Караиванов - Шпинер, за когото лично Тито на 26 март 1977 г. в политическата школа в Кумровец признава, че е бил от НКВД и паралелно е работил и в апарата на Коминтерна.
Архивите свидетелствуват, че в деня, когато за пръв път е присъствувал на заседание на Балканския секретариат, Броз е започнал да дава сведения на Якубович и Караиванов за членовете на югославското партийно ръководство. Тези донесения съдържат не само биографични данни и оценки за тяхната политическа дейност или поведение, но и данни от личен и интимен характер, което потвърждава, че става дума за чисто агентурни сведения. При това някои от цитираните от Тито факти из личния живот на ръководните дейци на ЮКП датират от 1921 и 1922 г., което кара Симич да твърди, че той е започнал набирането на тези сведения веднага след завръщането си от СССР в Югославия през 1920 година. Логично в такъв случай е предположението на югославския автор, че още по време на първото си пребиваване в СССР Тито е получил агентурни задачи от тогавашните органи на съветското разузнаване за работата си в Югославия и вътре в ЮКП.
Първият обнародван документ е също от 4 март 1935 г., т. е. от деня на първото участие на Тито в заседание на Балканския секретариат. Открит е в Централния партиен архив на Института за марксизъм-ленинизъм. На документа пише „Беседа с др. Броз". Под него с мастило е написано „Характеристики на членовете на Политбюро". Давайки редица биографични сведения за тогавашния ръководител на ЮКП Милан Горкич, Броз разкрива псевдонима му Зомер и между другото заявява: „Преди не съм го познавал, но вие добре го познавате." Което пък доказва, че и той добре знае какво знаят неговите събеседници.
„Той (Горкич) има само един недостатък. Концентрира всичко в свои ръце. Говорил съм за това на едно заседание на ЦК. От какви мотиви прави това е трудно да се отговори. Възможно е да няма достатъчно доверие в политическите способности на другарите... В личния му живот не съм забелязал нищо лошо. Живее много скромно и не ходи по жени. Няма семейство, но има една жена, не знам къде е, но ми се струва, че е в Чехия, при която ходи по време на ваканцията. Той пътува от Виена за Чехия за 2-3 дни, но не прави това така често. Например за половин година не е вземал отпуска, която се дава за укрепване на организма..."
„Какво още ми е направило впечатление? Той вярва в хората и ако човек много говори, може да спечели доверието му, а напротив, към такива трябва да бъде много предпазлив и те трябва повече да се проверяват."
Същия ден Броз дава сведения и за друг член на ЦК на ЮКП Иван Гържетич. И в тях наред с биографични данни и политически оценки се съдържат донесения от интимен характер.
„В личния си живот е малко женкар, но все пак е много предпазлив. Имаше някакви отношения с една жена в Далмация. Запознал се е в Далмация на Ривиерата с една чужда жена и каза, че е направил това, за да получи от нея един документ. Той наистина набави този документ, но не знам за какво му е бил потребен. Затова бе мъмрен."
Донесението завършва така: „Преди, когато аз работих с него, ситуацията беше спокойна и не е изисквала толкова строга конспирация, а това, което сега говоря, се отнася за времето след това.”
Прави впечатление, че Тито никъде не обяснява откъде черпи сведенията си за НКВД, когато дава категорични оценки дори за дейци, с които не е бил в контакт. Обикновено той се стреми да внуши на представителите на НКВД, че лично познава много добре хората, за които донася. Така например за Иван Гържетич твърди: „Познавам го от по-рано, заедно сме работили в партията от 1919 до 1920 година." Това е чиста лъжа, по това време Йосип Броз е в Съветския съюз, а Гържетич до 1929 г. не е напущал Загреб.
В сведенията, които дава все на 4 март 1935 г. за трети югославски революционер - известния журналист, член на Политбюро на ЦК на ЮКП и секретар на покрайнския комитет за Хърватско и Славония Камило Хорватин, изпъкват допуснатите грешки, които силно принизяват неговия политически актив. Най-напред Броз го представя като интелектуалец с отрицателния тогава нюанс на това определение: „няма истинско партийно поведение и това отблъсква хората", „гледа отвисоко на тях", „с поведението си не се харесва на работниците".
Броз премълчава, че Камило Хорватин не казва, че е бил секретар на Социалистическата работническа партия (комунисти) на Хърватско, че е между основателите на ЮКП и на югославския Комсомол, че е бил депутат на ЮКП в Събора на Хърватско. Той особено се спира на "Фракционната" му дейност, като напомня, че лично се е борил против нея. "Що се отнася до конспирацията, (Хорватин) много е осторожен, няма доверие в хората. Много е конспиративен и дори мисля, че в конспирацията прекалява, при него тя преминава в страх."
Броз твърди, че за участие в атентата против хърватския бан Хорватин е осъден на две вместо на три години, не казва, че когато са били заедно в затвора, Хорватин е бил секретар на покрайнския комитет на ЦК на ЮКП за Хърватско и Славония, а го представя само като член на Хърватския областен комитет. Заявява също, че Хорватин е бил кооптиран в ЦК, а той е бил кооптиран в Политбюро на ЦК. Разкрива и псевдонима му - Хаген. Всички тези сведения са дадени за човек, за когото в 1959 г. Тито ще твърди, че се е изказал съвсем положително, и то чак след като той е бил арестуван през 1938 година, докато първото му донесение е от 4 март 1935 година.
Върху донесенията за югославския журналист Джуро Цвийч - бивш секретар на покрайнския комитет на ЦК на ЮКП за Хърватско и Славония и секретар на ЦК на ЮКП, пише: „Строго, поверително! Из стенографските бележки, които другарят Валтер даде за членовете на ЦК и за кандидатите." За Цвийч Броз казва: „Работейки във Виена (в корпункта на ТАСС), бе в конфликт с бюрото на ЦК по въпроса за изключването на жена му от ЮКП и по въпроса за бележката, която му бе направена по партийна линия от ИКК (Изпълнителния комитет на Коминтерна). През 1935 г. по време на конгреса (на Коминтерна) делегацията на ЮКП на конгреса разгледа неговия въпрос и другарят Крешич (псевдоним на Цвийч) отново във форма, в която имаше елементи на фракционерство, се изказа против члена на ЦК другаря Горкич, въз основа на което делегацията го освободи от работа в ЮКП."
Като признава, че поведението му в Москва през периода 1934-1935 г. е било „коректно" и „без елементи на фракционерство", Броз продължава:
„След решенията на делегацията по неговия въпрос другарят Крешич проявява елементи на груповщина, а това се изразява в разпространяването на разни слухове за работата на ръководството и за положението в страната, въпреки че той не бе в близка връзка с партията. Тези слухове той разпространява между емигрантите Браун (един от ръководителите на югославския Комсомол), Кербер (Антун Маврак, бивш секретар на покрайнския комитет на ЮКП за Хърватско и на ЦК на ЮКП) и други."
В заключение Броз заявява:
„На въпрос на другаря Валтер от най-ново време какво мисли той за ЦК в цялост и за отделни личности другарят Крешич каза, че той няма доверие в този ЦК и че смята другаря Горкич за виновен за всички неуспехи на ЮКП в последно време. Това означава, че лично той се отнася много неприятелски към другаря Горкич... Смятам, че той не е изживял своето фракционерство."
В случая Тито е използвал обвиненията, приписани на Крешич, за да подчертае „вината" на Милан Горкич „за всички неуспехи на ЮКП в последно време".
В донесението си от 31 август 1936 г. за члена на покрайнския комитет на ЮКП за Сърбия Гойко Самарджич (Шварц) Броз напомня, че той е бил кооптиран в ЦК на ЮКП, но след това е изключен от Изпълнителния комитет на Коминтерна и от ЮКП „заради предателство в полицията". Като признава, че това изключване е било прието в страната с голямо недоволство, Валтер продължава:
„По време на пребиваването ми в затвора Лепоглава през 1930-1931 г. узнах от другари, които са били арестувани заедно с него, следното: „Другарят Шварц е бил арестуван най-накрая. Онези, които са били арестувани преди това, са обвинили него. Когато той се свързал с тези другари в полицейския затвор, те му казали причината за обвиненията им срещу него и са му съобщили също, че техният колектив предлага той да потвърди това, което са казали другите другари. Може да се каже, че преди това той нищо не е признавал, но въз основа на решението на този колектив той е признал. Когато излязох, той поиска, ако дойда тук, от тяхно име да кажа, че те не са съгласни с решението за изключването му. Защото то е погрешно решение."
Принуден да признае, че Шварц е много популярен в Черна гора, че при арестите винаги се е държал добро, Броз продължава: ,,... след неговото изключване бе много нервен, а изразява и недоволство, смята, че ЦК не му помага. Тук, в Москва, работи като техник. Физическото му състояние е лошо, но тук в делегацията на ЮКП на VII конгрес на Коминтерна през 1935-а по време на разглеждането на неговия въпрос проявяваше нездрави тенденции и делегацията реши да отмени решението си (вероятно за неговото повторно приемане в ЮКП), тъй като той не смяташе своето предишно поведение за предателство, а то по онова време бе окачествено като предателство. Той смята, че не е трябвало да слуша другарите и че не е трябвало да прави признания пред полицията."
Макар да дава мнение, че „той трябва да се научи на нашата партийна работа", Тито не оттегля обвиненията си: „Най-голямата му грешка се състои в това, че не искаше да се съгласи с правилността на решението по неговия въпрос."
На 13 август Броз - Валтер е дал унищожителна характеристика и на един от основателите на ЮКП Сима Маркович, която ще предопредели бъдещата му съдба сред първите безследно изчезнали членове на югославското партийно ръководство:
„Милич (Сима Маркович) - бивш секретар на ЮКП (1920), по-късно - също.
Лидер на дясната фракция. Изключен от партията през 1929 г. на декемврийския пленум заради неподчинение на решението за изпращането му в чужбина. Върнат в партията през 1935 г. по време на пребиваването на делегацията на ЮКП на VII конгрес на Коминтерна. На първо време Милич не е групирал хора, но в последно време, както е известно, при него идват много недоволни бивши членове на дясната фракция (Лаза Маркович, студентът Бубнов, който преди заминаването му е идвал при него, а също и Бергер). (Бубнов е младият далматински комунист Иван Лавчевич - Лучич, зверски убит от италианските фашисти през 1942 г., а Бергер - проф. Акиф Шеремет - един от основателите на ЮКП, разстрелян в 1938 г. в СССР.)
Но най-остро е последното изречение на Тито: „Милич по мое мнение не вдъхва доверие, като е очевидно, че той не е изживял своето фракционерство."
Също на 31 август Тито е дал сведения и за Антун Маврак, Йован Малишич, Филип Филипович, Гъргур Вуйович, Радомир Буйович и Гойко Самарджич - все ръководни дейци на ЮКП.
Особено трагични за ЮКП са „разкритията" за Филип Филипович - един от най-бележитите ръководители на ЮКП, участник още във Февруарската революция през 1905 г. в Петербург, пръв първи секретар на ЮКП и представител на партията в Коминтерна и Балканската комунистическа федерация. Арестуван и разстрелян е през 1937 година.
За него Тито дава между другото следните сведения:
„След 1932 до 1933 година нямаше правилна линия по въпроса за груповщината и сам влезе в тази борба. След това бе изваден от състава на Изпълнителния комитет на Коминтерна."
На заседание на „временното ръководство за текущи въпроси, докато нашият въпрос не беше решен в Коминтерна", състояло се от 19 до 21 март 1939 г. в Бохинска Бистрица, по предложение на Йосип Броз всички ръководни дейци на ЮКП, вече ликвидирани в СССР през 1937 и 1938 г., са изключени от партията „като елементи, нанесли големи вреди на нашата партия и на нашата работническа класа в течение на редица години със своите фракции и групови бомби". В партийния орган „Пролетер" Тито обвинява изключените мъртъвци във „връзка с класовия враг", „измама на Коминтерна", „подривна работа" и „обезглавяване на движението на работническата класа в Югославия". В същия брой Тито цитира поименно имената на изключените (с изключение на Филип Филипович): Милан Горкич, Иван Гържетич, Сима Маркович, Сима Милюш, Антун Маврак, Джура и Степан Цвийч, Камило Хорватин, Янко Йованович, Гъргур Вуйович и Зора Милюш.
В края на живота си Тито признава, че някои от тях са били „невинни жертви" на „Сталиновите чистки", както той нарича кървавия терор на болшевишкия диктатор. Въпреки това нито той, нито ръководствата на ЮКП и СЮК по негово време и след смъртта му са отменили решението за изключването от партията на най-бележитите дейци на ЮКП, за повечето, от които е документално доказано, че са предадени на НКВД от Йосип Броз – Валтер.
Наред с обяснимото възмущение, което разкритията на „Вечерне новости" и „Борба" предизвикаха в Югославия, бяха направени и опити Тито да се оневини. Така пак в „Борба" Мийо Юветич от Сплит твърди, че той не е давал сведения на агенти на НКВД, а пред органите на Секретариата на Коминтерна, което за онова време е било обичайно.
Това може да се допусне, ако по времето, когато Тито е давал сведения за югославското партийно ръководство, самият той е бил начело на това ръководство. В действителност тогава той е само член на ЦК на ЮКП, кооптиран в Политбюро. Секретар на ЦК е Милан Горкич, а постоянен представител на ЮКП в Коминтерна е Владимир Чопич. Следователно не може и дума да става за нормална процедура на „писане на характеристики", а за агентурни сведения срещу най-видните дейци на ръководството на ЮКП, дадени от дотогава все още второстепенен деец на тази партия.
Дори на Перо Симич, изглежда, не му е направил впечатление и един друг факт, потвърждаващ това мнение. Става дума за надписа на повечето от „характеристиките" - „Из стенографските бележки, конто другарят Валтер даде за членовете на ЦК и за кандидатите". Очевидно се касае за извадки, предназначени за Коминтерна, докато пълният текст на сведенията, които Тито е дал за сънародниците си, се пази в архивите на КГБ с надписа „Хранить вечно!". Югославия, а и световната общественост едва ли някога ще могат да прочетат пълния текст на тези сведения, които костваха живота на всички споменати лица, а на автора на сведенията - лидерското място в бъдещото „реорганизирано" ръководство на ЮКП.
Тук ще си позволя и мои разсъждения в подкрепа на факта, че Тито действително е бил агент на НКВД и персонално е отговорен за физическото ликвидиране на цялото югославско партийно ръководство.
Известно е, че конфликтът между Тито и Сталин избухна през 1948 г., т. е. цели осем години преди съдбоносната 1956-а - година на XX конгрес на КПСС и на чудовищните разкрития за сталинските престъпления. Цялата пропаганда на Съветския съюз и на другите социалистически страни в продължение на тези осем години бе насочена срещу Титова Югославия и лично срещу Тито, който бе обявен за империалистически агент. Въпросът е защо и при такъв конфликт на живот и смърт. Тито не се осмели пръв сред тогавашните партийни ръководители и следователно и преди Хрушчов да разкрие истината на ГУЛАГ. Отговорът е прост - защото той очевидно е между последните, които биха искали тази истина да накара на бял свят и други истини.
А сега - кои са агентите на НКВД, на които Тито е давал сведения през 1935 и 1936 година? Якубович и до днес остава неразкрит псевдоним, но Иван Караиванов - Шлинер е действително наш сънародник, българин, роден през 1887 г. в Пирдоп. Член е на БКП от 1918 г., един от близките сънародници на Дядото и редактор на „Ново време". През 1923 г. емигрира първо във Виена, а после в Москва. Изпълнявал е специални поръчения в СССР, Китай, Япония и редица страни на Азия, Африка и Европа.
Тито, който винаги е отричал, че е давал каквито и да било сведения за своите сънародници пред съветските секретни служби, в една своя лекция на 26 март 1977 г. в партийната школа в Кумровец обяснява колко се е борил да заеме овакантеното място на секретар на ЮКП и заявява:
„Мога да кажа, че на мен по това време ми оказа голяма помощ Иван Караиванов. Той беше от НКВД, но отговаряше и за издателствата в Москва, за чуждия печат и т. н. Освен че беше от НКВД, той работеше и в Коминтерна."
Какво става с Иван Караиванов? През 1944 г. успява да се върне в България, но както се твърди в „Събрани съчинения" на Тито, „поради неразбирателства с някои членове на ЦК на БКП" напуща страната и преминава в Югославия. В двореца си на Дедине лично Тито го посрещнал с думите:
Доказахме ли, че нашата партия е вярна на революцията и на Коминтерна?
И повече, отколкото трябваше - отговорил Караиванов.
До края на живота си през 1960 г. Караиванов е бил член на ЦК на СЮК и депутат в Скупщината. Отличен е с много ордени и медали и е погребан в Алеята на героите в новото гробище на Белград. Може би това е цената, която Тито е бил длъжен да заплати, за да обрече на мълчание единствения жив свидетел на неговата служба като агент на НКВД.
Александър Яневски
Публ. във в. “Дума”, г. І, бр. 156 и 157, София, 6 и 7 септември 1990 г.