ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ НАПОСЛЕДЪК БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ?

Ако разгърнете страниците на новата българска история ще видите, че българите, живяли в пределите на Руската империя имат изключително и не рядко и водещо участие в революционните, църковните и културно-просветните борби на народа ни през времето на Възраждането. Имената им са сред имената на тези, които участваха в революционните чети и в състава на Българското опълчение през Руско-турската освободителна борба. По бойните полета на войната тяхната кръв се смеси с кръвта на загиналите за свободата на Отечеството македонски и тракийски българи. Българите от бившата Руска империя бяха и сред първите строители на съвременна България. Те участваха и в създаването и ръководството на българската войска. А когато говорим за модерната българска наука те бяха и сред водещите български учени, създатели и ръководители на Книжовното дружество (по-късно Българската академия на науките) и Висшето училище (по-късно Софийския университет „Св. Климент Охридски“). Те са сред водещите и в политическия живот на българската държава.
Създателите на Втората българска държава в южните предели на Руската империя многократно служеха за разменна монета между имперска Русия и чокойска Румъния, а Великите сили при налагането на несправедливите договори върху народа ни никога не се съобразиха с интересите на тази част от него.
Може би никога няма да забравя онези мигове от живота на генерал Иван Колев, който след прогонването на румънските, руските и сръбските окупаторски войски от цяла Добруджа в края на 1916 г. от Онгъла, на брега на Дунава, се взира замечтано в далечните руски степи с намерението да продължи с Конната дивизия, за да осъществи така жадуваното обединение на отвъддунавските български земи с Българското царство.


В края на 80-те години на миналия век ръководех една група в българските архиви, която трябваше да издири, предимно в тогавашния Централен държавен исторически архив, всички документи отнасящи се за живеещите българи в тогавашния СССР. Като консултант към групата беше проф. Стефан Дойнов, който беше посветил голяма част от живота и творчеството си на тяхната история и съдба. Документите, които открихме и заснехме в няколко огромни папки, наброяващи хиляди страници, предоставихме на правителството, което трябваше да подготви среща на високо равнище между Тодор Живков и Леонид Брежнев. Тези безспорни факти за броя, живота и положението на нашите сънародници така и не влязоха в работа и не бяха използвани от Живков в срещата си с Брежнев. В последствие научихме, че при посещението му в СССР, делегация от живеещите там българи поискали среща с него и настояли да се повдигне пред Брежнев въпроса за техните етнически права и свободи. Живков с характерния му маниер ги посрещнал весел и й отговорил – „За какви права говорите, та вие така добре си живеете при другаря Брежнев?!“ Може би има и други факти, до които така и не успяхме да се доберем, за да се уплаши Живков от Брежнев, след като знаем за смелата му защита за правата на македонските българи. А може би в оня момент, той е подготвял някакъв нов обичаен за него маньовър в българо-съветските отношения, подобен на онзи от декември 1963 г. когато предложи на Хрушчов България да влезе в състава на СССР.


Сега, както никога преди, ние знаем толкова много за съдбата на сънародниците ни в бившите южни предели на Руската империя, а в последствие в СССР, а днес като части от отделните бивши съветски републики. Може би истината е възможно да се види само в изследванията на тукашните и тамошните български учени и в документалните филмови кадри, на които се вижда, че там до ден днешен се пазят автентичните бит, обичаи, култура, фолклор и език на нашите прадеди; развива се и отделна, но все пак българска култура.
Когато издирвахме документите за делегацията попаднахме на невероятна документация от архива на Съюза на бесарабските българи, от архивите на Стилиян и Добромир Чилингирови, от архива на Александър Дякович, от архивите на Двореца, на Министерския съвет, на Народното събрание, на Министерство на външните работи и от редица други архивни фондове. Запазени са и оригиналните грамоти на руските императори и императрици, с които тамошните българи са дарявани със земи, или освобождавани от данъци и такси, за заслуги към Русия по време на войните.


По-долу ще имате възможност да се запознаете с основната част от книгата на Владимир Дякович „Българите в Бесарабия“, в която може би някои данни да са неточни, а други да са претърпели промяна. Но определено трябва да кажа, че тя, заедно с другата му книга „Българска Бесарабия“ е едно от най-добрите изследвания за бесарабските българи. Тази книга излиза посмъртно през 1930 г., издадена от неговия син Александър Дякович.


Преди да се запознаете с приложения по-долу текст накратко ще Ви запозная с някои основни факти и моменти от живота и дейността на този бележит българин.
Владимир Иванов Дякович е роден на 15 август 1864 г. в Болград. Завършва Болградската българска гимназия и след това следва естествени науки в Новорусийския университет в Одеса (1882-1886), където защитава и научна степен. Преселва се в старата родина, където учителства последователно в гимназиите в Лом, Търново, Пловдив, Шумен и София, като учителства и в Солунската българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“. Като учител е участник и в организираното учителско движение в България.

По политическите си убеждения Вл. Дякович е член на Демократическата партия и е избиран многократно и в състава на Върховния й съвет. По времето на управлението на другия виден бесарабски българин Александър Малинов е и депутат в Народното събрание от листата на Демократическата партия (1908-1911), където се изявява и като умел парламентарист.
Вл. Дякович е инициатор и основател на Съюза на бесарабските българи през 1918 г. От 1921 до смъртта си през 1929 г. той е несменяем негов председател. През март 1918 г. Дякович изработва мемоара до българския министър-председател д-р Васил Радославов. Заедно с него мемоарът е подписан от 57 души от най-видните бесарабски българи, сред които са академик Александър Теодоров Балан, бившият министър-председател Александър Малинов, бившият военен министър Данаил Николаев и др. В мемоара Дякович настоява пред българското правителство да се застъпи за правата, свободите и имотите на бесарабските българи и да им се даде културно-проесветна и административна автономия, която да се оформи като „Българска Бесарабия“. Във връзка с тази му дейност е свързана и с родолюбивата дейност и на известния македонски българин Кръстю Петков Мисирков, който е екстрадиран от Бесарабия, като български патриот. За него в книгата си Дякович пише: „Българинът Кр. П. Мисирков, депутат-секретар и ръководител в учредената автономна Бесарабска диета в Кишинев, урежда в гр. Болград курсове за изучване български език от учителите – руси при гимназията и при основните училища.“
По време на Парижката мирна конференция (1 март 1919 г.) след Първата световна война Дякович е основен автор и на устава на Съюза и на Мемоара до председателя на конференцията. В мемоара се защитава идеята, че при положение, че ако „Българска Бесарабия“ не би могла да бъде съставна част от България, то тогава от територията, разположена на юг от Траяновия вал да се създаде като отделно политическо тяло една малка независима държава, обхващаща територията от 23 000 кв. км. между реките Прут, Дунав, Днестър и Черно море. И тази идея сатрапите от антантските страни остават без каквото и да било внимание.
През 1927 г. е създаден Всебългарския съюз „Отец Паисий“, един от инициаторите на който отново е Вл. Дякович. Той е избран за негов подпредседател и за председател на Организационно-административния отдел. Автор е на огромен брой статии, отнасящи се както за съдбата на бесарабските българи, така и за останалите отново под робство македонски, тракийски, добруджански и западнопокраински българи. Основните му трудове са книгите „Българска Бесарабия. Историко-етнографски очерк със спомени за генерала Иван Колев“ (1918 г.), изданието на която е подпомогната материално от Григор Василев. Втората му книга е приложената по-долу, която излиза през 1910 г.
Владимир Дякович умира на 31 декември 1929 г. в София.
Неговият син правистът Александър Дякович, поема и продължава работата на бележития си баща. Той е и един от видните български спортни дейци и теоретици на физическото възпитание, както и основател на Висшето училище по физическо възпитание и на първите дамски курсове за подготовка на учители по телесно възпитание. Ал. Дякович е дългогодишен секретар на Българската национална спортна федерация и деец с приноси за българския футбол и олимпийското движение. Негов е и първият учебник по история на спорта.
След смъртта на баща си в продължение на едно десетилетие е секретар на Съюза на бесарабските българи, а от 1940 до 1944 г. е и негов председател. След 9 септември 1944 г. е  издирван да се предаде на милиционерските органи на новата власт и след като се предава, неизвестно къде е убит без съд и присъда за дейността си като председател на Съюза и като дългогодишен журналист и редактор в Данаил-Крапчевия вестник „Зора“.


В приложението ще имате възможност да прочетете основният текст от книгата на Вл. Дякович „Българите в Бесарабия“, както и приложения към нея „Списък на ония бесарабски българи, които след освобождението на България са вземали и вземат видно участие в държавния, обществения и културния живот на България и са й допринесли и допринасят не малко за издигането на българското национално дело“. Прилагам и факсимилета от изработените от Дякович таблици на българските колонии в Бесарабия с чисто българско население, отнасящи се до времето, когато е писана книгата. А е известно, че по времето на Сталинистките репресии, големи части от това население беше подложено на нечовешки изстъпления и преселения в далекоизточните и северните райони на Съветска Русия и там загубиха живота си. В резултат на тия издевателства над нашите сънародници беше променен и демографския характер на тия области.


Цочо В. Билярски

 

* * *

Владимир Дякович

БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ

КРАТЪК ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРК

София, 1930

ПРЕСЕЛЕНИЕ И ОРГАНИЗИРАНЕ (1752 – 1857)
Българите в Бесарабия населяват южната нейна част, която е позната в историята под името Onglum (Oglum, Оглос, Олгос)(1). След време пък, когато тази област биде окупирана от ногайските татари (1560 г.), тя биде назована от тях Буджак, което име носи и до сега. Нейните граници са: на запад – р. Прут; на юг – р. Дунав (срещу Добруджа); на югоизток Черното море; на изток – р. Днестър; на север – Горният Троянов окоп от гр. Льово на р. Прут до вливането на р. Ботна в р. Днестър, южно от гр. Бендер. Тук, в Онгъла засядва към края на VII столетие прабългарската дружина на Аспарух, ми¬нава Дунав (679 г.), завладява, Скития (Добруджа) и Долна Мизия и основава Българската държава на Бал¬канския полуостров. Българите в Бесарабия не са от това време. Те са бежанци от Турско. Преселва¬нето им почва от половината на XVIII столетие (1752 г.) почти едновременно с изселването от Онгъла на тата¬рите, което завършва към 1812 год., когато по Буку¬рещкия мир на 1812 г. Турция отстъпва на Русия цяла Бесарабия до Прут и Дунав, а татарите от Онгъла и турците от Бендер, Акерман, Измаил и Килия се изселиха в Крим и Турция. През тече¬нието на всички руско-турски войни от XVIII и XIX стол., като почнем от онази на 1769 –1774 год. и завършим със Севастополската 1853 –1856 г., подир руските войски са последвали десетки и стотини хиляди българи–бежанци от Добруджа, Мизия, Тракия, Маке¬дония и дори Мала Азия. От тях едни са се пръс-нали по Сърбия и Австро-Унгария, други са се спрели във Влашко и Молдова, гдето са увеличили населението на градовете (Крайова, Питещи, Букурещ, Гюргево, Фокшан, Браила, Галац, Бузъу и др.) или са образували нови селища (Александрия, Беряска Плоещ и др.). Мнозинството, обаче се заселва в Южна Русия (губер¬нията – Черниговска, Херсонска, Таврическа, и най-вече в Бесарабия. От тия последните едни се настаняват в и около градовете Бендер, Кишенев, Льово, а мнозинството – в татарския Буджак.
Заселват се бесарабските българи не във влашки или руски селища, а или в напуснатите татарски села или си основават нови колонии. Затова имената на тех¬ните села са или на онези на напуснатите татарски, или на селата в Турция, откъдето са се изселили, или пък са нови. След Севастополската война (когато е станало последното масово изселване в Русия на по¬вече от 100 000 българи) само отделни лица и домочадия емигрират дори и през течение на Освободи¬телната война от 1877 – 1878 г., след оттеглянето на Гурковия авангарден отряд на север от Балкана, подир боя при Стара-Загора на 19.VII.1877 г. Според данните на руската официална статистика, при пребро¬яването населението в Южна Русия на 1897 г., българи в този край е имало: в Бесарабия – 103 225 д., в Херсонската губерния – 25 687 д., в Таврическата – 41 260 д., всичко 170 170 д. Според данните пък от 1910 г. в Бесарабия българското население е било 200 316 д., т. е. в течение на 13 години е нараснало с 97 091 д. Съответният брой на българите в Хер-сонската губерния ще бъде приблизително 44 320 д., а в Таврическата – 71 194 д. Всичко, следователно, през 1910 г. българи в Южна Русия е имало около 315 830 д.(2) Като вземем пред вид пропорционалния ръст за 18 години, от 1910 до 1928 г., заключаваме, че днес в споменатите 3 области живеят около 517 513 д. бъл¬гари, от които в Херсонската губерния 70 132 д., в Таврическата 112 641 д., а само в Бесарабия 333 750 д. Това население обитава само чисто българските колонии, които в Херсонската губерния са 7, в Таврическата 45, а в Бесарабия 72, всичко 124. Ако вземем във внимание още многобройните български колиби (кашли) в споменатите губернии, а също и българите в градовете и из влашките и руски села, то техния брой е над 530 000 д., а само в Бесарабия е към 350 000 души.
Споменатите 72 чисто български колонии, от които 70 села и 2 града, са следните: (Списъкът на българските колонии в Бесарабия с чисто българско население вж. тук, приложени като факсимилета.)
Тези 72 български колонии са една до друга, та че могат да се ограничат със следните предели: на север – Горният Троянов окоп, на изток – р. Кунудук (Коганлък) до вливането й в езерото Сасик (Кундук) респ. Черното море, на запад – притокът на р. Ялпух западно от с. с. Дезгиндже и Томай, по тече¬нието на този приток и на р. Ялпух до Долния Троянов окоп и по този последния до р. Прут; на юг – р. Дунав до Черно море. Извън този район остават няколко български села (Батър, Тараклия, Кулевча, Камчик и др.). Този район на компактните български селища в Бесарабия и е Българска Бесарабия, или както руските писатели навремето я назоваха „Нова България“. Из градовете на Бесарабия (Измаил, Килия, Вилков, Рени, Кишенев, Акерман и др.) също живеят много българи, които сравнително с другите народности по брой стоят на I -во или II-ро место.
Като съседи на българите, в Огъла живеят: ромъни, (молдовани), руси, украинци (малоруси), немци, французи, евреи и цигани. Ромъните, по-стари обитатели от бълга¬рите, са покрай р. Прут и тук-таме около езерата, във вътрешността ги няма, в Северна Бесарабия те са мно-зинство, а в Огъла идат след българите. Русите са заселени в източната част на Огъла, на изток от езерото Китай. В българските села руси, както и от други народности, нема. В некои от градовете (Кишенев, Измаил, Килия и др.) те са мнозинство. Укра¬инци (малоруси) в Огъла има малко, не образуват компактни маси, а са разпръснати из колиби край бъл¬гарските, влашките и немските села; те са повече в Сев[ерна] Бесарабия, още от края на XIII столетие. Немците, преселенци от 1814 –1816 г. из Полша, Прусия и Вюртемберг, са събрани компактно в 25 чисто немски села край р. Кундук и източно от нея. Французите, преселенци на 1829 г. из Швейцария, образуват голямата колония Шаба до гр. Акерман. Евреите живеят по градовете, а циганите чергаруват из цяла Бесарабия още от края на XIV столетие.
До 1820 г. българите, преселени в Огъла, са во¬дили чергарски живот, скитайки от място на място по пустия Буджак, който е бил един вид военен лагер. Затвърденото им настаняване започва от вре¬мето, когато е било уредено специално „попечителство“ над колониите и за негов ръководител е бил назначен генерала Иван Никитич Инзов. По предло¬жението на тогова последния, Император Александър I издава на 29.XII.1819 г. указ, с който се уреждат началата на поселението. Този указ, състоящ от 2 части с по 16 точки, написан на пергамент, подписан от министъра графа Кочубей и подпечатан с пе¬чата на Александър I, е бил предаден на колонистите от специален пратеник майор Малевински. Тази „Царска грамота“, както я назоваха колонистите, е била сложена в олтаря на Болградската катедрала „Св. Преображение“, като неприкосновена светиня. Глав¬ните наредби на тая грамота са: 1) свобода на вероизповеданията, сдруженията и занятията. 2) освобождение от данъци и всякакви тегоби за 7 години, 3) освобо¬ждение от военна тегоба и гражданска служба, освен при доброволно съгласие, 4) безмитен внос на имоти и предмети за обзавеждане, 5) на всяко домочадие се дават безплатно 60 десетини ( 1 дес. = около 10 дек.) земя, 6) свободно закупуване на земя, освен дадената безплатно, 7) ползуване от правителствените земи срещу 20 пари годишно за десетина, 8) безакцизна търговия с вино и ракия, 9) отпущане заимообразно пари за обза¬веждане при изплащане в течение 10 години подир изтичането на лготните 7 години, 10) след изтичането на 7-те лготни години, плаща се данък 10 влашки гроша за семейство, емляк и други даждия, в полза на общинските учреждения, 11) отстъпената 60 дес. земя минава във вечно потомствено владение, без право на отчуждаване, като бедните биват наследявани от най-близките безимотни роднини, 12) братя и роднини се разделят само с разрешение на властта. Като по¬яснения и допълнения на Грамотата са били издадени и специални постановления за колониите, преведени на български и румънски езици (Постановления за българ-ските колонии в Бесарабия, Statutele colonilor bulgare din Bassarabia) и раздадени на населението, за да им служат за ръководство; те са имали силата на закон.
Огъла е бил разделен на 4 окръга: Измаилски, с център гр. Болград, Кахуло-Прутски – с. Хаджи Абдула, Долно-Буджашки – с. Българска Ивановка, Горно-Буджашки – гр. Комрат. Над всички 4 окръга е стоял един, назначаван и плащан от правителството, управител, със седалище в гр. Болград, а всеки окръг отделно се е управлявал от изборни и плащани от колониите старшини и 4 съветници (2 заседатели и 2 кандидати заместници); всяка пък отделна колония (община) си имала свой изборни кмет и 4 съветници (двама заседатели и двама кандидати-заместници). Стар¬шините се избирали на всеки три години, а кметовете на всеки две години. През течение на попечителството под управлението на генерала Ив. Н. Инзов (1818 – 1845 г.) българските колонии са били туко-речи напълно уредени: земите измерени и разпределени, а селата пла¬нирани и застроени, като във всяко от тях са били въздигнати църква, училище, общинско управление, об¬щински хамбар за резервни храни, селски дюкян–кръчма; направят се мостове, чушми, кладенци, мелници; прокарват се шосета и междуселски пътища. Всеки е бил длъжен да си построи жилището по определения план и да го огради с дувар от камък и чамур. Всяко домочадие е било длъжно да внася в общинския хамбар определено количество зърно, и при всяка нова реколта старото зърно се заменяло с ново, като се продавало и събраната сума се внасяла в Одеската търговска банка, а по-после в Болградската колониална, и служила за откупване земи от помешчиците за мало¬имотните и за други обществени нужди. Както на цър¬квите, тъй и на училищата се определяли земи за из¬дръжката им. Селският дюкян-кръчма, който служел и за странноприемница, е бил единствен в село; при¬ходите от него отивали за издръжка на училището. В течение на казаното време в безлесния Буджак са възникнали плантации от черници, ясени, елхи, акации и пр.; засадени били почти от всяко домочадие лозя, зеленчукови и фруктови градини. Наред с това подо-брени били породите на овцете, конете, домашния добитък, птиците, пчелите и пр. Училищата бързо нарастват – на 1847 год. те са вече 83 мъжки и смесени, 1 мъжко землемерно и друго девическо – домакинско в Болград. Централната колония в Болград („Болгар-город“ = Български град), също основана на 1820 год., бързо приема вид на културен център. Освен основните 2 и споменатите 2 класни училища, в него се въздига най-големия в Южна Русия храм „Св. Преображение,“ изящна катедрала, по стила на Исакиевската в Петроград. Този храм е със същото значение като онзи на Александър Невски в София - храм–паметник, символ на „Преображение“ и „Освобождение“ от турско–гръцкото иго, израз на благодарност към Русия за основаване на „Новая Болгария“, гдето намираха прибежище прокудените чада на българското Отечество. Като специален пък израз на благодарност към своя благодетел генерала Ив. Инзов, бесарабските българи му въздигат на гроби¬щата изящен, в римски стил храм–мавзолей, в който и погребват костите му подир неговата смърт в Одеса, на 27 май 1845 год. Край езерото Ялпух, на чийто северен брег е разположен града Болград, се протака обширен, планиран, с надлежните постройки, извори и фонтани парк, а от двете негови страни, пак край езерото, се засаждат градини, лозя и плантации по цялото протежение на езерото Ялпух.
Тъй, когато прокудените из родните си огнища българи навлязоха в чуждия и пуст татарски Буджак, пред взора им се простря на шир и длъж една обширна, безлесна и безводна степ, обрасла с гъсти, високи бурени и търнаци, над които се виели ята орли и гарвани. Зиме глутници вълци виели по всички посоки на широката степ, а лете над нея лягала тежка, задушна и нагорещена от южното слънце атмо¬сфера, напоена от смрад и маларични изпарения, що многобройните плесенясали блата от разливите на реките и езерата в крайнините на Огъла разнасяли навред. Денем жабна музика огласяла простора, а през тихите лунни нощи орляци бухали из пустите татарски колиби бухукали своите проклятия... И бежан¬ците, като преглътнали сълзите и затаили в дъното на душите си тъгата за родните райски балкани, запрет¬нали ръкави, прекръстили се и се заловили за работа – упорита, безспирна, денонощна. Пламват бурените и търнаците, та цели месеци от Добруджа и Влашко се любували през нощите на сяйналото буджашко поле... Така говорят преданията. И пустият татарски Буджак се обръща в житница, възникват благоустроени села, изсушават се блатата и поникват разкошни лозя, ниви, плантации, градини. Един от навремените писатели в своите описания на българ¬ските колонии, дава следната обща преценка на туй, що е бил Буджакът преди и след заселването в него на българите: „В новоруските губернии и Беса¬рабската област в течението на изтеклото полустолетие се настани и щастливо живее доста многобройно семейство от Българския народ, което с преселва¬нето си зае най-пустите степи и долища, като през тече¬ние на туй време ги обърна в най-цветящи и благоустро¬ени земледелски стопанства. Братски приети, снабдени със земи и сгодности, поощрени с права и привилегии, бъл¬гарите представляват днес едно от най-утешителните в нашето отечество зрелища. Така се създаде и посте¬пенно затвърди в Бесарабия „Нова България“(3).
Трябва тук да отбележим, че парични пособия, каквито са се отпущали на по-предишните преселенци в Русия, на българите не са давани (А. Скальковский, стр 30). Следователно, тази Нова България, възникнала преди повече от едно столетие в пустия Буджак, който до тогава принадлежеше на Турция, е създадена изключително от мазолестите ръце на бесарабските българи и на никой друг.
В това общо положение русите предадоха на ромъните южната част на Българска Бесарабия на 1857 год.

В РУМЪНСКО ВРЕМЕ (1857–1878).
Въз основа на Парижкия трактат от 4.III.1856 г., Русия отстъпи на Княжеството Молдова 40 колонии заедно с централната, гр. Болград. Това стана на 4 февруари 1857 г., когато в гр. Яш князът на Молдова, или както се титулуваше, каймакамът Т. И. Балш издаде прокламация към населението на присъединената част от Бесарабия, която се назова „Румънска“, за различие от останалата – „Руска“. В тази прокламация се казва: „Молдавският народ Ви приема, любезни съотечественици, всички като свои братя и от една вяра; вие за напред ще бъдете участници в неговата съдба. Мол¬давското правителство не само, че не ще ви нанесе никакво накърняване на правата, от които сте се радвали досега под Император¬ското руско правителство, но ще си вмени в дълг да запази привилегиите и правата, що имате придобити, и да ви направи участници в онези благодеяния, които установленията на княжеството могат да Ви обезпечат... Следвайте прочее с увереност вашите оби¬кновени занятия...“ Наскоро каймакамът Балш почина и негов заместник стана княз Николай Конаки – Богориди. Българите заблагоразсъдиха да изпратят до новия каймакам депутация, за да моли формално утвърждаване Царската грамота от 29.XII.1819 год. Княз Богориди уважи тази молба и издава специален хрисовул от 6 юний 1858 год., с който се утвърждават правата и привилегиите на коло¬нистите. В него се казва:
“... Въз основа прочее на рапорта от Съвета под № 2207, с който ми се поиска да одобря издаването на искания хрисовул и предвид, че споменатата прокламация, издадена от правителството във времето на присъе¬динението тая нова територия към Молдова, бълга¬рите–колонисти трябва да се ползуват с всичките права и привилегии, що им са били дадени от импера¬торското руско правителство, аз намерих за уважително едно такова предложение и затова заповядвам на всички, до които се отнася това, да знаят, че правата и привилегиите на българите–колонисти от новата Молдовска територия, осветени с грамотата на руското правителство от 12.III.1820 год. (датата на Царската грамота, в която е съдържанието на Императорския указ от 29.XII.1819 год. - Б. н.), от която колонистите пазят заверен препис. който ми се пред¬стави с горепоменатия рапорт на съвета, да бъдат съблюдавани и да действуват с всичката си сила, за която цел държавният секретар ще нареди да се напечати на румънски език както казаната грамота точно по заверения препис, що се пази от колонистите, тъй също и колониалните постановления, които се намират в XII том от сборника на руските закони – да служат на българските общини както до сега, без каквито и да е отклонения“. – „Настоящия хрисовул, приподписан от Държавния секретар, се издаде днес на 6 юни 1858 год. в гр. Яш. Ни¬колай Конаки – Богориди. Приподписали: Държавен секретар, Янко Н. Кантакузен; за дире-ктора на секретарията, Янко Антониади Спатар; за шеф на отделението, Довидел“.
Подир двата отбелязани акта – прокламацията на Балш и Хрисовула на Богориди – последва Xрисовулът от 10 юни 1858 год. за открива¬нето на българската гимназия в гр. Болград.
Това първо българско средно учебно за¬ведение след Възраждането на Българския народ през епохата на турско-гръцкото робство, изиграло важна роля в това възраждане, е замислено още в руско време. В молбата, поднесена на княза Н. К. Бого¬риди от специална депутация на българските колонисти, се казва: „Мисълта за подобно общообразо¬вателно заведение, поради вървежа на работите по нашето колонизиране, не можа да се прояви по-рано. Тя въз¬никна и се разви едва преди началото на изтеклата война. Руското правителство одобри нашата замисъл и обеща за нейното осъществяване своята подкрепа: но началото на войната и неизвестността на нейния изход побъркаха на нашите начи¬нания. Сега, когато са отстранени всичките препят¬ствия, които ни спъваха към достигането на многожеланата цел, ние, долуподписаните колонисти от двата Измаилски окръга по общо единодушно съгла¬сие, желаем да се учреди в първенствуващата коло¬ния Болград отдавна желаното училище, в  което науките да се преподават на български език, а така също да се преподава и господствуващия молдовски език ...
За издръжка на цитираното училище ние определяме за винаги приходите от отдаваните под аренда: риболовства в колониалните езера, двата плавателни моста и петте полски ханища.
Върху тази молба княз Н. К. Богориди слага резо¬люцията, на 26.III.1858 год. в Яш: „Препоръчам настоящето на Департамента по църковните имоти и на народното просвещение за незабавно туряне в действие предложението, изложено в него, в пълния му обем“. И последва хрисовулът, чийто съществени положения са:
1. Народното училище в Болград ще се издържа от общите доходи на Болградската община и на останалите 39 общини в Бесарабия, присъеди¬нени към Молдова, известни до сега под името „колонистки села“. Споменават се отбелязаните по-горе имоти (§ 1 чл. 1)
2. Приходите от имотите ще прибира „инспекционният комитет на Болградското народно училище“. (§ 1 чл. 3).
3. „Училището ще бъде достъпно за всеки колонист, беден и богат, а също и за всеки чужденец“ (чл. 4).
4. „Всички предмети в това училище ще се преподават на български и на ромънски езици и на тях ще се обясняват чуждите езици. А в началните училища, които се откриват във всичките колонии, преподаването ще става на румънски език в онези села, в които мнозинството от населението е молдованско; а в  ония села, гдето мнозинството от населе¬нието е българско – на български език, при това обаче условие, че изучаването в тия послед¬ните на румънския език да бъде задължително (§ 1 чл. 6).
5. Курсът на училището е 7 годишен с 2 отдела – долен от 3 години и горен от 4 (§ 2 чл. I).
6. Завършилите долния отдел имат право на учителски и писарски места в колониите, а завър¬шилите горния отдел, получават свидетел¬ства, утвърждавани от Министерството за завършен курс на колежните науки и ще имат права, които се дават от училищния устав по общите правила на княжеството, (от училищните наредби за ограждане публичното право на държавата – § 2, чл. 2 и 3).
7. Управлението на това училище ще се повери на трима настоятели, избрани с мно¬зинството на гласовете из средата на първенците–колонисти, които заедно с директора на училището и под председателството на управляващия коло¬ниите ще съставляват инспекционния комитет (§ 3, чл. 1).
8. Бюджетът се съставя от инспекционния комитет и се утвърдява от Министерството (§ 3, чл. 5 – 6).
9. Излишека може да се употреби за подпомагане бедни ученици във вид на пособия или като се открие за тях пансион (интернат – чл. 7).
10. Инспекционният комитет има право да предлага на Министерството всичките професори, и то, ако ги намери с потребните каче¬ства, утвърждава окончателно тяхното назначение (§ 3, чл. 12).
11. „Правата и длъжностите на професо¬рите ще бъдат същите, които с предвидени в гл. II на училищния устав (общ за цялото княжество), с измененията, що изисква настоящият устав, а именно относително назначаването им на длъжност и относително познаването на езика“ (§ 9 чл. 1).
12. Инспекционният комитет заедно с професо¬рите има право да предлага нови правила относително преподаването и дисциплината (§ 9 чл. 2).
13. Броят на у ч е н и ц и те е н е о г р а н и ч е н (§ 10 чл. 1).
14. В I или кой да е друг клас учениците се приемат с изпит, с изключение на завършилите с успех началните училища в колониите (§10 чл. 2 – 3).
15. Завършилите долния отдел имат право за учители в ланкастерските училища, а ония от горния отдел – за такива и в самото централно училище, както и права за постъпване на гражданска и военна служба (§ 11 чл. 2 – 4).
Накрая хрисовулът гласи: „Издаден в столицата Яш, на 1858 г., месец юни, 10 ден. (Подписали): Никола Конаки Богориди. (Приподписал): министър и стат–секретар Княз Димитър Кантакузен; директор на министерството Г е о р г и Дулческо Ага; началник на отделението, Г е о р г и Младенов. Отделение I на Министерството на цър¬ковните дела и на народното просвещение, № 4726. Яш 1858 г. юни 10 (Печ. М. П.).
На 1 май 1859 г. се откри тържествено гимназията (колежа) с I и II клас. На 1873 г. се въздигна ново специално здание, в което се помества и сега училището.
На 1860 г. гимназията се снабдява със собствена печатница, която обслужва не само на училището, като се печатат в нея разните гимназиални книжа и учебници, но и на другите учреждения в цяла Бесарабия, понеже бе единствена в тази област, както и на обществото с печатането на разни книги, вест¬ници и списания – български и румънски.
Ha 1861–1862 г. при гимназията ce открива библиотека с оглед да се развие в „народна читалня“. За тази цел постепенно се набавят в оригинал съчиненията на най-добрите френски, немски, английски, руски и др. автори, почти всички тогавашни български издания, както и избрани румънски. Тъй, освен руските автори, набавиха се още тогава пълния сбор от съчиненията на Волтер, Расин, Буало, Монтескьо, Ламартин, Виктор Хюго, Лесинг, Шилер, Гете, Хайне, Байрон, Шекспир, Данте и др. Библиотеката още в началото си е получавала около 35 разни списания и вестници, като не броим всички български; между тях: румънските – „Tribuna Româna“, „Revista Carpatilor“, „lnstructiuna publica“; френските – „La Lecture“, „Gonseiller d’ enseignement public“, „Revue des deux Mondes“, „La Science pour touts“, „Journal général de l`instruction publique“, „La valeur“; английската – „The illustratet London Nevs“; немските – „Pädagogisches Archiv“, „Journal für Buchdräcken“; сръбския Видов дан ; руските – „Руский вестник“, „Одесский вестник“, „Журнал для воспитания“, „Учител“, „Ден“, „Колокол“, „Руский инвалид“, „Мiрское слово“, „Земледельческая газета“, „Филологическия известия“, „Педагогический сборник“, „Будущност“, „Голос“, „Москвич“ и прочие.
Освен тази библиотека при гимназията на 1872 г. се учредява ученическо дружество „Събуждание“ със своя ученишка библиотека, при цел: „умствено и нравствено развитие на членовете му“. В това дру¬жество, под ръководството на учителите и педагозите, учениците са се упражнявали в излагането и разви¬тието на разни научни теми из областта на учебната и литературна материи.
Ha 1862 – 1863 г. при гимназията се открива пан¬сион  (интернат), в който са прекарали със стотини бедни ученици, най-вече из Турско. Възпитанието на пансионерите се ръководеше под върховния надзор на директора и педагогическия съвет от специални три педагози, от които единат бе шеф-педагог.
В надвечерието на Освободителната Руско-турска война, а именно на 1876 г. гимназията биде прира¬внена по програмите си с румънските лицеи. Това стана по предложение от Министерството на нар. про-свещение със специално решение на инспекционния комитет и учителския съвет, като българския национален характер на училището си остана непокътнат и като лицея биде признат „равноправен с другите дър¬жавни средни учебни заведения“.
Солидните начала, върху които се постави гимна¬зията, личат преди всичко от състава на професорския персонал. Директорите до реформирането на гимназията (лицея) в последовалото руско време бяха: 1) Сава Радулов (временно от 15.III. до 15.X.1859 г.), познат български книжовник, от лицея на Дук де – Ришелье в Одеса; 2) Д-р Д. Мутев (15.X.1859 – до смъртта 13.I.1864), д-р на философските науки от Ришельевския лицей и университетите в Бон и Берлин, основател и пръв редактор на първото българско периодическо списание през епохата на Възраждането – „Бъл¬гарски книжици“ в Константинопол; 3) Д-р Г. Миркович (I.1864–VIII.1864), от Медицинския факултет на университета в Монпелье; 4) Д-р В. Берон (1864 – 1867), от Медицинския факултет на университета във Вюрцбург, познат български книжовник; 5) Т. И к о н о мо в  (1867–1869), историко-филолог от университетите в Киев и Прага, основател и редактор на списанието „Общ труд“ в Болград; 6) Парву Титус (1869 – 1870), от лицея в Яш, ромънин; 7) П. Теодорович (1870 до смъртта си на 5.VII.1881 г.), кандидат на филологията от Московския университет; 8) Г. Стаменов (1881 – 1885) филолог от Мос¬ковския университет.
Всички тези директори, освен П. Титус, бяха българи.
От професорите ще отбележим за характеристика неколцина: 1) По Български и славянски езици и литература: В. Попович, филолог от Киев¬ския университет, книжовник, П. Теодорович, Т. Икономов, В. Стоянов, историко-филолог от университета в Прага, познат писател, един от основателите на Бълг. Книжовно дружество в Букурещ – Браила, което се разви в днешната Бълг. академия на науките в София, и пръв редактор на неговия орган, който и до днес продължава да излиза „Периодическо списание“. 2) По румънски език, литература и история: Д. Агура, от Бърладския лицей (в Румъния), отпосле професор в Софий¬ския университет и министър на нар. просвещение в България; Парву Титус, В. Зота, Г. Петрован, Г. Ангелеску, К. Нонеску – всички, освен Агура, ромъни и румънски възпитаници от лицеите; 3) По латин¬ски и гръцки езици: П. Теодорович, Тр. Данаилов, ученик на Теодорович (преподавател в долните класове), Н. Яворски (русин), филолог от Одеският университет, В. Д. Стоянов, Г. Стаменов, И. Грищински (русин), филолог от руски университет, Ф. Черховски (чех), филолог от Московския и Пражки университет. 4) История и география: Н. Казанакли, от Яшкия лицей, Ц. Агура, К. Добрицки (русин), историк от Одеския университет. 5) Философия (психология, логика, етика): В. Стоянов, Б. Горанов от Пражкия университет, Д-р Д. Мутев, Н. Яворски. 6) Френски език: А. Константинович (поляк) от Ecole Normale в Париж, Л. Мерсие (французин), швейцарски възпитаник. 7) Немски език: Б. Гора¬нов, К. Цанков, виенски възпитаник, А. Скултети (немец), от университета в Лайпциг. 8) Матема¬тика и физика: Д. Ямболов, Физико-математик от Киевския университет, И. Филипов, физико-мате¬матик от Киевския университет, Г. Велчев, от Инженерната школа в Прага, В. Василев, физ.-математик от Одеския университет, Ив. Салабашев, отпосле министър на финансите в Източна Румелия и България, физ.-математик от Пражкия университет. 9) Естествена история, антропология, химия и хигиена: Д. Мутев. Д-р Г. Миркович Д-р В. Берон, Д-р Д. Начев от Медиц. факултет на университетите във Вюрцбург, Берлин и Париж, Д-р М. Сотиров, Медиц. факултет на Букурещкия универ¬ситет, Ив. Гошев, агроном от Париж, Ив. Акинфиев (русин), от Одеския университет. 10) Полит. икономия, агрономия и търговска наука: Д. Мутев, К. Цанков, К. Киршнер (чех), от Поли¬техниката в Прага, В. Христов, от Търг. академия във Виена, Ив. Гошев. 11) Рисувание, чертание и краснопис: К. Киршнер, А. Сако (италиянец), италиянски възпитаник. 12) Пение: Т. Шпакович, от Одеското музикално училище, Василяну (ромънин), Ив. А. Иванов и Н. Ив. Николаев (ученици на Шпакович). 13) Гимнастика: А. Сако.
При гимназията още от начало се уреждат надлежни кабинети с учебни пособия по: исто¬рия и география с археологически отдел, физика, химия, естествена история, рисуване и физическо въз-питание (гимнастика).
Болградската гимназия съществува и до днес, но тя вече не е българска, а румънски лицей. До 1897 г., до когато разполагаме с точни списъци, тази гимна¬зия даде 32 випуска от 350 завършили ученици; от тях 261 българи, 32 руси, 18 евреи, 13 поляци, 4 ромъни, 8 украинци, 8 немци и 6 гърци. От бълга¬рите мнозинството, след като повечето завършиха висше образование из европейските средни учебни заведения и специалните училища, заминаха в Източна Румелия и България, гдето се проявиха като първи строители на младата държава – около 87 правници, 42 гимназиални професори и народни учители, 33 лекари, 15 военни, 7 инженери, 5 университетски про¬фесори, 4 финансисти, 4 дипломати, 2 духовници, 2 агрономи, 2 артисти и пр. Мнозина от тях с били депутати, префекти, кметове на градове, висши съдии, а също някои и министри – Ал. Малинов, Д. Греков, И. Титоров, проф. Д. Агура, генерал Д. Николаев, майор Олимпи Панов, Г. Згурев, П. Стаматов. И днешният м[инистъ]р на просветата Николай Д. Найденов е бесарабски българин.
Друго, що българите си създадоха при първия румънски режим бе: 1) На 1.IV.1864 г. се учреди Колониална банка в Болград, чието упра¬вление се поверява на 3-ма избрани от колониите члена. – 2) Румънска Бесарабия се подраздели на 3 окръга (Districti): Измаилски, Болградски и Кахулски. В Болградския окръг влизаха всичко 40 колонии, сгрупирани в 2 околии – Измаилска, която обхваща 21 колонии с града Болград, и Кахуло-Прутска – 19 колонии. Освен тия две околии, към Болградския окръг се причисли и око¬лията на държавните имоти с 22 влашки неколонистки села. Окръга се управляваше от префект, който отговаряше на управляващия коло¬ниите в руско време и също се назначаваше и пла¬щаше от държавата; а околиите се управляваха от субпрефект, отговарящ на руските старшини, избирани и плащани от колониите. 3) Също така изборни си останаха и общинските съвети със своите кметове (primari). 4) До 1871 г. Болград¬ския и Измаилския окръзи имаха един общ окръжен съвет (Consiliul Judetian) и една постоянна комисия (Comitet permanent) със седалище в гр. Измаил, но от нея година се учреди в Болград отделен за окръга окръжен съвет с постоянна комисия. 5) В съдебно отношение Болградския окръг за всичкото румънско време подпадаше под Измаилския окръжен съд (Tribunalul Judetuluí Ismail). Обаче, в Болград винаги имаше мирови съдия (Judecator de pace).
6) Още на 1864 год. се основа Долно-Дунавска епархия, към която бидоха причислени и българските колонии. През цялото румънско време епископ на епархията бе Милхеседек. Той никога не посегна върху църковното служене в българските села, както и в Болград и др. градове, на родния славянски език, а свещениците си оста¬наха българи. Разбира се, че често се служеше и на румънски език.
7) Девическото класно училище в гр. Бол¬град, останало от руско време, си остана българ¬ско и постепенно се разви в гимназия, пълна вече подир освободителната война.
8) Още при директоруването на Д-р Д. Мутев, комуто бе възложено върховния надзор и ръко¬водство над всички български училища в присъединения край, тия последните от 30, открити в руско време, се увеличиха на 40 – по 1 във всяка колония, а в Болград – 3.
9) На 1863 г. в гр. Болград се уреди и люби¬телски театър, който изигра голяма роля във възпи¬танието на населението.
10) В Болград все през онова време се основа граждански клуб с читалище и библиотека, които замениха „Народната читалня“ при гимназията.
11) Наред с това отиваше и благоустройството на града Болград, като оставената от русите окръжна болница се разшири, както и парка край Ялпуха, а на 1871 г. се въздигна и втора църква „Св. Никола“, между която и катедралата се прокара булевард с алеи от дървеса. В катедралата винаги през празднични дни пееше певчи хор, който постепенно се разви в български народен.
12) Което е от значение да се подчертае в слу¬чая, то е, че българският език си остана не само в училищата, но и замени руския в кореспонденцията между местните власти и с населението.
13) Също така не без значение е да се отбележи, че още през 70-те години в Болград се основа от „Апостола на свободата“ Василия Левски (чийто паметник краси площада до университета в София) Таен  революционен комитет (клон от Българския Таен Централен Революционен Комитет в Букурещ, под председателството на българските револю¬ционери през турско време – Любен Каравелов и Хр. Ботев), а също и 2 благотворителни дру¬жества (мъжко и женско) с клонове и по селата.
14) Най-после нека отбележим, че бесарабските българи се ползуваха и с избирателни права. Техни депутати в румънската камара през това време бяха: Д. В. Ромов, Н. Хорозов, Н. Казанакли, Ив. Тодоров, Г. Князевич, В. Парушев, М. Радионов, Н. Атанасиу и Ст. Парушев.
Не мина обаче без опити от страна на румънската власт да отнеме свободите и правата на бесараб¬ските българи.
Тъй: Още на 1860 год. Молдавският министър М. Когълничану, при посещението си през лятото на гр. Болград и българските села, обяви, че приви¬легията за невземане на войници ще падне. Населението се разтревожи – не толкова от обсто¬ятелството, че ще дава войници, колкото от това, че в тоя акт съгледа началото на едно постепенно унищожение правата и свободите, дадени им от русите и потвърдени преди 2 – 3 години от Князете Балш и Богориди. И то почна да се изселва в Русия. В стремежа си да го задържи, правителството прибегна до силата, та се дойде дори до кървави инциденти, които засилиха бегството. Сплашило се, че областта може да запустее, правителството изпраща същия мини¬стър Когълничану да си вземе думите обратно, а княз Куза делигира адютанта си, поляка Песоцки, да увещава и обнадежва. Обаче и това не помогна, та се изселиха цели села в Руска Бесарабия и в Крим, гдето осно¬ваха гр. Бердянск и неколко села. Изселването про¬дължи дори до 1862 год. Първенците българи, също изплашени, че ще се разори благосъстоянието, пости¬гнато със страданията на две поколения, изпраща три¬членна делегация до Високата Порта и посланиците на Великите сили в Цариград. Те поискват автономна област, непосредствено подвластна на Портата, с генерал-губернатор Н. К. Богориди, като дори изпращат за тази цел и делегати в Париж, до правителството на Императора Наполеона III. В резултат на тия постъпки последва Декрета на княза Александра Йонн Куза от 2.VIII.1861 г. под № 203. Този декрет гласи буквално: „Върху рапорта на нашия министър, държавен секретар на Департамента на Вътре¬шните дела и председател на Министерския съвет, под № 15 913. Като видяхме решението, издадено от Молдовското законодателно събрание на 7 април н. г., което гласи: „Предвид съобщението от Министер¬ството на вътрешните дела относително емигрирането на българите–колонисти, събранието упълномощава министерството, да им обезпечи ненарушимо запазването на правата, с които те се ползували във времето на присъединението“, – по силата на чл. 14 от конвенцията 7/19 август 1858 г., постановихме и постановяваме: чл. 1. Гореказаното решение на събранието се утвърдява, чл. II. и последен. Възлага се на нашия министър на вътрешните дела и председател на Министерския съвет да тури в изпълнение настоящия декрет, издаден в господарската наша резиденция Букурещ, на 2.VIII.1861 г., на 3-та година от нашето господаруване над Съединените княжества. Александр Йонн I; мини¬стър на вътрешните дела, председател на съвета от Молдова: А. Пану.“ Това бе 3-то поред, при всеки нов княз на Молдова, подтвърдяване на правата и свободите. И все пак към края на румънското вла¬дичество от туй време, при Княза Карол I, бесараб¬ските българи бяха повикани да дават погранична стража, но настъпилите събития попречиха да се тури в изпълнение тази наредба.
2) Правени са и многократни опити да се по¬сегне и върху гимназията. Тези посегателства бяха устремени в две направления: а) да се присвоят при¬ходите за издръжката й, б) да се суспендира правото на Инспекционния комитет за назначението на професорския персонал. Тъй, още щом се присъедини областта към Молдова, правителството поиска да отнеме привилегията за монопола на кръчмите, по силата на който общините не разрешаваха откриването на частни кръчми: такива във всяко село имаше само по една, която бе и дюкян и гостоприемница, и бе общинска, отдавана на предприемач, та приходите от нея отиваха за из¬дръжка на училищата. Княз Богориди, обаче, по молба на изпратената до него делегация, отмени тази наредба. На 1865 г. се посегна върху съществуването на гимна¬зията, като дори се запечати касата на Инспекциония комитет, а членовете на последния бидоха заплашвани с арест (март 1865 г.). Издаде се и надлежния указ, подписан от Княза Александър Йонн I и от Г. Д. Вернеско (Стат–секретар на департамента по пра¬восъдието, изповеданията и народното просвещение), от 17.IV.1865 г., под № 566. По силата на този указ, разрешава се на м[инистъ]ра кредит от 50,018 р. 96 коп. за издръжка на гимназията „до края на м. септемврий, когато учебното заведение ще се преобрази по новия закон на народното просвещение“ (т. I). На 26.XII.1865 г. м[инистерст]вото съобщава на Инспек¬циония комитет, че по силата на новия закон той престава да функционира. Свиканото извънредно събрание на депутатите от колониите остро протестира срещу това нарушение на Хрисовула (5.I.1866 г.), като из-прати и специална делегация да протестира пред сената и лично пред княза и като заплаши с закриване на училищата (26 април 1866 год.). И на 2 юни по¬следва чрез префекта съобщението, че се спират гор¬ните разпоредби, като се разпечати и касата; обаче докато дойде до това правителството успя да събере и присвои една сума от 10 889.32 фр. През 1867 г. правителството поиска да отнеме, под форма на заем, икономисаната училищна сума от 55 637.17 р., но Инспекционния комитет побърза да купи с нея Мушията „Киселия Маре.“
Най-често правителството посягаше върху правото за избора на учит. персонал, като често се опитваше да назначава директори и учители ромъни, невладеящи преподаваемия български език, помимо Инспекционния комитет, както и да спъва назначаването на българи, изисквайки от тях да държат, дори и при висше образование, конкурсни изпити, обаче във всички случаи Инспекционият комитет отблъсваше тези попълзновения за ромънизиране на гимназията, придържайки се към правата си по Хрисовула – сам да избира и назначава учителския персонал, с утвърждение от Министерството, както и да се преподават науките на български език, като отказваше да плаща на натрапе¬ните учители.
3) Не малък смут предизвика разпоредбата на правителството да се наложи и на българите задължителността на гражданския брак предпочтително пред църковния, който оставаше факултативен. Насе-лението, навикнало да живее с култа към религиоз¬ните тайнства и към народните обичаи, съгледа в тази разпоредба посегателство към религията, обичаите и дори морала му, та отказа да се подчини и спорът се свърши с компромиса: Гражданския брак си остана задължителен, а духовния брак остана да се извър¬шва и в бъдеще от свещеника; сватбата – по старите народни обичаи, а кметството се ограничаваше с формалността да състави акта за бракосъчетанието и да го изпрати в дома на младоженците за Подпис от тях и родителите им.
4) На 1870 г. правителството посегна върху изборността на субпрефектите и чрез префекта Н. Димитреску забрани употребата на българския език в кореспонденцията. Обаче и в случая се свърши с компромис, като населението се съгласи субпрефектите да се назначават, но само измежду българите–колонисти, а българския език да се замени с румънски само в кореспонденцията до по-горните власти, но не и до избираните – български.
5) Една от най-съществените реформи, която съще¬временно бе и посегателство върху владението на земите, е законът за уреждане държавната собственост в Бесарабия от 8.VI.1874 г. приложен на 1.I.1875 година.
На 1865 г. правителството извърши преброяване на населението в колониите, като резултат на което последва наредбата, по която на всека община се остави толкова земя, колкото се падаше според броя на домочадията, за всяко едно от които се определи по 50 десетини. Излишната земя се обяви за държавна, което бе противно на чл. 10 от „Царската грамота“ и на чл. 39 от „Постановле-нията за колониите“. Населението протестира в парла¬мента чрез депутата си Н. Хорозов и правителството обеща да повърне отнетата земя, като ще я раздава на безземелното при увеличаването на населението. Така се продължи до промулгирането на споменатия закон за държавната собственост в Бесарабия. Според този закон: - 1). Земята от общо владение и използване стана частна собственост, като се разпредели между домочадията, смитайки по 50 десетини на всяко едно от тях , или поради недостиг в дадена община, по толкова, колкото се пада, като се раздели между тях. Излишъкът остава „свободна собственост на държавата“ (чл. 1). – 2). При това разпределение, в пространството, което се дава на жителите, влиза и земята, на която е заселено селището, също така и онези на градините, лозята, ливадите, горите и плантациите (чл. 2). – 3) Във всека община се оставят 60 десетини на църквата, като нейна собственост, за издържка на духо¬венството и др. църковни служители, (чл. 5). – 4). На лица, придошли от другаде и заселили се в коло¬ниите, се дава право да вземат по 10 десетини от излишеците в общината, които остават от изсели¬лите се или починали жители и които общината отку¬пува, или пък от свободните държавни земи (чл. 6–9). - 5) Земята се изплаща на държавата в срок от 15 години, до изтичането на който никой нема право да продава или залага земята си, освен на общи¬ната или на некой жител от същата община (чл. 8). – 6) „Цената на земята, на която жителите стават пълни с общественици, според чл. 1 от този закон, ще бъде по 80 лей за всяка десетина. Един колонист, глава на семейство, ще плаща според броя на десетините, които му се припадат в общината, гдето живее, в течение на 15 години, по 6 лей и 70 стотинки за всяка десетина годишно, т. е. лихва 2 л. 40 стотинки, а погасяване 4 л. 30 стотинки. Това изплащане ще става едновременно и в същия срок с държав¬ните данъци“ (чл. 13). – 7). Унищожават се за винаги и във всичкото пространство на колониалните и домениелните земи правата, привилегиите за монополите за кръчми и пр. – За улеснение на жите¬лите бивши колонисти и домениени, в изплащане цените на земите към държавата, те ще бъдат освободени от даване новобранци за постоянната войска в течение на 10 години от турянето в изпълнение настоящия закон (чл. 10).
Благодарение на увещанията от Княза Кантакузена, който се ползуваше с уважение всред българите, като бивш министър, при когото се издадоха хрисовулите на Княза Богориди, и когото правителството нарочно назначи за префект, населението се примири с реформата, която прави всекиго „пълен собственик“ на земята си; то обаче поиска срокът за изпла¬щането да се продължи от 15 (чл. 13) на 25 години, което и биде уважено от правителството.
С този закон, както изрично се отбелязва в чл. 7 се унищожаваха „за винаги всички права и при¬вилегии“. След него, може би, щеше да последва друг – за отнемане и на другите правдини – адми¬нистративни, църковни и училищни, обаче настъпилите събития отнеха от Румъния южната част на Бесарабия и я повърнаха на Русия.
В това, очертано по-горе, общо състояние ромъните предадоха на русите българските колонии. И както виждаме, макар и да не мина без борби, нашите беса¬рабски сънародници се ползуваха през този румънски режим с всичката възможност да се държат в духовно единение с народа си; радваха се на свободата за национално-културно развитие и напредък чрез свои църкви, училища, сдружения, събрания и книжнина; запазиха си правото за вътрешно самоупра¬вление, за избор на депутати, за национално-обществена и частна собственост. Спомените за тия няко¬гашни добри отношения между българи и ромъни са още живи всред българския народ отвъд и отсам Дунав; с чувство на сърдечност те се отбелязват и в нашата литература. Тъй познатият, неотдавна починал, български писател П. Кисимов, ето какво пише в своите „Исторически работи“ (София 19 февруари, кн. IV с. 33): „Но аз предпочетох тихия български ъгъл – Болград. В тази българска сре¬дина аз реших да се установя; в нея виждах, че ще намеря второ отечество и обаянието, от което бях се лишил, а го имах в изгубеното вече оте-чество, България: по население, език, обичаи и песни народни, по църквите и училищата, по облеклото на хората и по всичко тук бе¬ше българска страна... В нея се намираха, тъй да кажа, представители от всички крайща и всички ъгли на оная страна, която по-сетне, в 1878 год. получи историческото име „Сан-Стефанска България.“

В РУСКО ВРЕМЕ (1878–1918 ГОД.)
Подир освободителната руско-турска война от 1877 – 1878 год., въз основа на Берлинския договор, южната част на Бесарабия отново минава към Русия в замяна на Северна Добруджа, която се даде на ромъните по мимо техните протести. И на 9 октомври 1878 година руските власти поеха управлението. Положението на бесарабските българи се значително измени. Икономически населението се почуствува по-добре. Руското правителство усвои румънския закон за земите от 1874/1875 година, но намали стойността на земята до 20 рубли за десетина и данъците изведнаж спаднаха с 33.2 по-долу от онези през румънско време. На 1885 г. почнаха да вземат и войници, тъй че на 1 януари 1900 година бесарабските българи се простиха с привилегиите по „царската грамота“ от 1819 година – точно на срока определен от споменатия румънски закон за земите. Обаче обществените институции в Южна Бесарабия русите оставиха непокътнати: общинските съвети с кметовете, окръжния съвет, („Земство“) с постоянната комисия и управлението на колониалната банка си останаха изборни. Окръжната болница, църквите и училищата със своите имоти също се запазиха, като собственост на колониите; дори учреждения, като гражданския клуб в Болград, нео¬бикновено нещо в царска Русия, не бидоха разтурени. Позволена биде една относителна свобода на здруженията, събранията, печата и театъра, доколкото законите на монархията и цензурата допущаха. Не се посегна нито на българския език, нито на българската книга, нито на народните сборове по селата – тлаки, седенки, вечеринки, разни обичаи и обреди при празнуването на религиозните и национални български празници. Опитът да се забранят коледуванията (ходене на дру¬жини от „коледари“ от къща на къща през нощите срещу Коледа и трите нейни дни да пеят „коледни песни“), по искане на руския Синод, като „езически“ обичаи, след едно кърваво стълкновение с полицията и подир протеста на българското население – опит направен още в началото на присъединението – има за последица разпоредбата, – да не се посяга върху народните традиции. Наред с това в Болград девическото училище се разви в пълна девическа гимназия и се откриха още две класни училища - мъжко ремеслено-педагогическо и девическо-стопанско. В град Комрат, още когато се отстъпи на Молдова Южна Бесарабия, българите си откриха две класни училища – мъжка реална гимназия с пансион и девическо дома¬кинско училище. Всички тези училища се издържаха със свои дарения и със средства на българските колонии. Независимо от тях руското правителство откри разни мъжки и девически средни специални училища из градовете и централни села на Бесарабия – Акерман, Измаил, Кишинев и пр. Обаче всички тези български училища, както и основните по селата, бяха порусени т. е. българският език и история изхвърлени не само като език, на който да се преподават учебните дисци¬плини, но и като отделен учебен предмет за българчетата. Това насилие не мина без протести и борби от страна на българите–колонисти, особено за запазване националния характер на историческата Болградска мъжка гимназия. Още на 17 октомври 1878 година, осем дни подир присъединението, българите побързаха да осигурят самостойността на гимназията си; Инспекционният комитет, преименован на „попечителен“ запитва бесарабския губернатор „как да се постъпи по въпросите на училищните дела, които съгласно с чл. 11, § 3 на Хрисовула изискват одо¬бряване от министъра на Народното просвещение.“ В отговор на това запитване на попечителния коми¬тет биде съобщено, както от губернатора, тъй и от попечителя (инспектора) на Одеския учебен окръг, под който спадаха и всички учебни заведения в Бесарабската губерния, – да продължи „управлението делата без изискваните от устава (Хрисовула) одо¬брения, до втора разпоредба“. След три месеца на 12.I.1879 година попечителя на учебния окръг извиква в Одеса директора на гимназията П. Теодорович с предложение да бъде готов за отговор на въпроса: „Към кои от двата рода учебни заведения, прави¬телствени или частни, ще бъде причислена Болградската гимназия.“ За тази цел Попечителния комитет свиква на 21.I. с. г. гражданите-първенци и учителите на общо събрание, което решава: 1) за основа на учили¬щето да си остане и занапред Хрисовула (на Кн. Богориди от 1858 година); 2) руския език да заеме мястото на румънския, а руската история – на ромънската; 3) училището на место „централно“ да се назове „гимназия“, а програмата му да е като на руските класически гимназии. След като се взема и мнението на постоянната комисия при окръжния съвет (Земството), горните точки се сведоха към следните иска¬ния: 1) Училището става гимназия; 2) за поддържката му се асигнува сумата 18 000 рубли годишно, която ще изплаща земството; 3) децата на колонистите сс освобождават от училищна такса; 4) ако е възможно гимназията да е с два отдела – класически и реален, ако ли не – то да бъде класическа, но при условията, че закон Божи, български език, история и литература да се преподават на български език, а преподаването на предметите по руски език да се въведе постепенно; 5) за издръжката на пансиона се асигнуват до 4000 рубли годишно; 6) за издръжка на пълна девическа гимназия се асигнуват 3000 рубли годишно и здание. С тези искания се изпратиха до попечителя на учебния окръг делегатите – директора Теодорович и председателя на Попечителния комитет Т. Шпакович. Тенденцията на отбелязаните искания е ясна:
Осигуряване националния български характер на гимназията; постепенно въвеждане на руския език (безусловно предявено руско искане), докато се настанят за учители българи, руски възпитаници; прехвър¬ляне на училищните имоти в ръцете на цялото насе¬ление, респ. земството, като по-голяма гаранция срещу евентуалното посегателство за обсебването им от пра¬вителството. Обаче, наскоро, по доклад от министъра на Народното просвещение, последва решение на Дър¬жавния съвет и Департамента на държавните иконо¬мии от 24 октомври 1879 година. Това решение нарежда: 1) училището от 1880/1881 учебна година се обръща в осмокласна гимназия „на общи основания“; допуща се преподаването в следобедно време на българска история, език и литература, като незадъл¬жителни предмети, за които се определят в общ збор не повече от 12 урока седмично, а пре-подаването на руски да се въведе постепенно, като се почне от приготовителния и първи клас; 2) издръж¬ката на гимназията ще е от приходите на собстве¬ните на гимназията имоти; 3) тези приходи и имоти да се приведат в най-точна известност, „а потреб¬ните за издръжка на Болградската гимназия разходи да се внесат в надлежния бюджет на Министерството на народното просвещение“, като се влезе в съгласие с Министерството на финансите и държавния контрол. На 15.I.1880 година Императорът подписва това решение и заповядва да бъде изпълнено. Обаче българите протестират и отказват да изпълнят това решение. За да не се спъва вървежа на училището, Попечителния комитет, въз основа на горното предписание, решава, щото от началото на 1880/1881 год., „да се води далото на преобразованието бавно и посте¬пенно, почвайки от приготовителния и първи клас, а останалите класове да се оставят при предишната си програма, като се допуща за възможно преподаването в тия класове да става както на руски, така и на бъл¬гарски език“. Това решение, одобрено от управляващия учебния окръг Головкински, биде турено в изпълнение, като се откри и „приготовителен клас“. Почти същевременно, а именно: в заседанието си от 15.X.1880 год. окръжния съвет решава: „да се изкаже желание, щото централното училище да си остане на предишните основи“ (дело № 16 от 1880 година). Последва, с височайше одобрение, разпоредбата от 29.XI.1880 година. „Отлага се преобразованието на Болградското централно училище в гимназия до окончателното разрешение на въпроса за организацията на Попечителния комитет на Болградската гимназия“ (№ 1267, 30.I.1881 година на учебния окръг). Съглеждайки в подчертаните думи стремеж да бъде преобразован училищния Попечителен комитет в смисъл да му се отнемат пра¬вата над училището, българите изпращат в Кишинев председателя на Попечителния комитет Т. Шпакович, до пристигналия там министър на Вътреш¬ните работи граф Д. А. Толстой, за да му предаде един доклад на Попечителния комитет, придружен с исторически очерк на Болградската гимназия от началото на нейното съществувание, (протокол от 21.VIII.1881 г. дело № 9) настоявайки на своите искания – гимназията да си остане въз основата на Богоридевия Хрисовул.
Като израз на своето непоколебимо решение да не допущат присвояването и порусването на гимна¬зията, Попечителния комитет с протокол от 2.II.1881 г. решава и веднага туря в изпълнение това си решение: „От 6 текущи февруари се закрива приготовителния клас, като се прекъсва и заплатата на учи¬теля от този клас (назначен от управителя на окръ¬га); в първия клас да се въведе предишната програма на централното училище.“ Тази постъпка се прецени от властта за бунт, то управителят на окръга изпраща специален полицейски инспектор (Громачевски) „да възстанови нарушения ред“, Директора, на гимназията П. Теодорович се деградира във „временно заведващ“, а губернаторът, заповядва следствие срещу членовете от комитета, за превишение на власт (№ 1412 от 6 февруари 1881 г. дело № 9).
Като по този начин се замисли да бъдат спла¬шени упоритите българи, генерал-губернаторът, генерал Гурко, разпорежда да се свикат от респективния началник на Измаилския окръг представители на колониите, за да вземат решение за реформиране на гимназията. Събранието стана на 1 и 17.X.1882 г. под председателството на Измайлския началник (на полицията). Предложи им се: 1) гимназията да се назове „Гимназия на Императора Александър III“, 2) да се приеме представения от представителя на М[инистерство]то на народното просвещение (специален пратеник), Т. Соловьов, проект за реформиране на гимназията. Против първата точка никой, то се знае, не можеше да се обяви, но по втората точка представителите единодушно отхвърлиха предложения им за одобрение проект и поискаха да представят свой, какъвто избраната седем¬членна комисия представи на 17.X, когато и биде единодушно приет. Чрез този свой проект те за последен път решително изявяват своето съкровено желание – гимназията да си остане въз основите, положени при основаването й на 1858 година, като запази своя национален български характер. Обаче молбата им не бе чута: генерал-губернаторът изпраща и двата проекта в Министерството на народното просве¬щение, като добавя, че „той, съгласно с мнението на тайния съветник Лавровски, предпочита проекта на статския съветник Соловьов и пр.“ Така и завърши тази борба: на 13 март 1884 г. се издаде Височайше повеление за преобразование Болградското централно училище в гимназия „Императора Александра III.“ Главните наредби на това императорско „повелиние“, състоящо се от 5 члена и 16 точки, са: 1) гимна¬зията да се назовава „Гимназия на Императора Александър III в Болград“. (чл. 1); 2) в означената гимназия ще се обучават безплатно децата на жите¬лите от 38 общини на българските колонисти, които пожертвуваха на 1858 година недвижими имоти за издържката на „Болградското централно училище“ (чл. 2); 3) освобождават се от училищна такса още 10% от числото на останалите ученици, също пансионерите на гимназията и синовете на служащите при средните и низши учебни заведения, подведомствени на Министерството на народното просвещение, както и на служителите при тези заведения 10 и повече години, ако са бедни (чл. 3); 4) при гимназията се урежда Попечителен комитет в състав: директорът на гимназията и три члена, избрани за три години от събранието на депутатите, които се избират, по два, от населението на споменатите 38 общини (V т. 13); 5) депутатите се свикват на събрание с разрешението на губернатора (чл. 5 п. 3); 6) членове на Попечителния комитет могат да бъдат само лица, които принадлежат към пълнопра¬вните граждани „на 38-те общини от българските селища“ (чл. 5 т. 7); 7) Попечителният комитет, члено¬вете на който служат безплатно, „завежда недвижи¬мите имоти на гимназията, събира доходите от тях и се грижи за материалното състояние на гимназията“, като сметките му се проверяват от 3-члена реви¬зионна комисия, избирана от събранието на депу¬татите (чл. V т. 12–15).
Подир това „повеление“ последва специално „Положение за Попечителния комитет при гимназията на Императора Александър III в Болград“, утвърдено на 24 .III.1884 г. от министъра на Народната просвета, И. Делянов. В него се определя: 1) Състава на комитета и избора му (§ 1 – 13), неговите права и задължения (§ 14 – 30). 2) В § 2 са изброени следните „38 български общини, които се ползуват с избирателен глас и избират по два депутата из своята среда“: Болград, Конгаз, Табак, Каракурт, Чешме Варуит, Дермендере, Бабели, Кайраклий, Долукьой, Ердек бурну, Таш бунар, Вайсал, Шикирли Китай, Бановка, Криничка (Фантана Зинелор), Нова Покровка, Стари Троян. Еникьой, Ескиполос, Хаджи Абдула, Курчий, Вълканещи, Колибаши, Брънза, Валени, Слобозия, Кислица (Къшлица), Джурджулещи, Фрикацей, Чешмекьой, Етулия, Караагач, Картал, Сатуново, Барта, Болбока, Импуцита, Анадол. Изпустнати са селата Тропокло и Нова Покровка, вероятно защото на 1860 – 1861 год. населението им се изсели в Таврическата губерния; обаче отпосле, подир промулгирането на „повелението“ и „положението“, те пак бидоха заселени от българи, върнали се обратно и придошли от други села. От изброените села в подчертаните населението е предимно влашко. 3) В § 15 са из¬броени следните имоти на гимназията, които „съставляват неприкосновена собственост на ги¬мназията“: а) Езерата: Ялпухо Кугурлуй, Кахул с частите му: Кацела, Белеу, Картал, части на Катлабух и Китай с техните разливи и гърла; б) Подви¬жния мост (салът) през провлака на езерото Ялпухо Кугурлуй; в) Мушията Киселия Маре; г) Полските ханища: Малък Катлабух, Кишлакьой и Голям Катлабух. 4) „Попечителният комитет има право да следи за вървежа на гимназията и да влиза в сно¬шения с Педагогическия съвет, а относително разхо¬дите вменява му се в дълг: да следи за правилното изразходване на сумите от управлението на гимнази¬ята, да проверява разходите, да съставя бюджета на гимназията, както и отчета по изпълнението му, да при¬бира и да внася в местното ковчежничество излишъците в края на бюджетната година, както и училищната такса и пр. (§§ 18 – 26). 5) Пансиона (интерната) за 40 безплатни възпитаници, деца на жители от коло¬ниите, също се задържа (§ 27) и 6) Събираните от бюджетните излишъци суми отиват за подобрения мате¬риалната част на заведението, за попълване на библио-теките (училищна и ученическа) и кабинетите, и за посо¬бия на служащите и на бедните ученици“ (§ 22).
Както е ясно от цитираните параграфи, имотите на гимназията и тяхното управление, както и грижата върху материалното подобрение, се обезпечават напълно с признаването правото на българите-колонисти над нея. Обаче, това което най-вече интересуваше българите националният характер на гимназията, биде брутално отнето. Русифицирането на училищата и специално на гимназията силно охлади българската интелегенция в Бесарабия спрямо русите: голяма част от нея напусна родния си край и замина към онзи на своите деди и бащи – Източна Румелия и България, а останалата, силно настроена русофобски, се сдружи с придошлите поляци и ги отчужди из своята среда. За цялото българско население родната им гимназия, учредена от бащите им и издържана от техни средства за техните деца, им стана чужда, защото не чуваха вече в нея своя език и история, а учителите им се под¬бираха из всяка друга народност, но само не из средата на българите, които още в първите години бидоха до един отстранени. И българите предпочетоха да задържат в селата, при себе си, своите синове, ако и малограмотни, научили се да четат и пишат покрай руски и на български, или да ги изпратят в България, отколкото да ги издавят в пространното руско море. Това личи от самите отчети на гимна¬зията: докато през българския период от 21 випуска завършиха напълно гимназията 214 души, от които само 11 не са българи, в руско време за 10 години (1888–1897) от 138 завършили гимназията само 44 са българи, а всички други – от разни народности, придошли от всякъде другаде, но не и от българските колонии или от България.
Така продължи до деня на руската революция.

СЛЕД РУСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ ДО ДНЕС. (1917–1928).
След настъпването на Руската революция през март 1917 год. населението в Бесарабия от всички народности – руси и украинци, молдовани, българи, немци, французи (швейцарци) и евреи – се обединиха, усмириха появилите се тук-таме болшевишки чети и един конгрес, състоял се на 25 октомври 1917 год. в Кишинев, вотира следната резолюция:
„Вземайки в съображение необятността на тери¬торията на Русия, множеството на расите, които я населяват, различните цивилизации и установеното им етническо съзнание, централизацията на властта, която съставлява пречка за националното и икономическо раз¬витие, първият военен конгрес решава, че единстве¬ната приемлива и възможна форма на управление може да бъде само една демократическа и федера¬тивна република“.
Тази резолюция завършва така:
„Един народен съвет (Сфатул Църей) ще бъде веднага съставен, за да администрира всичките дела на автономна Бесарабия...“
„Народният съвет трябва да бъде считан като временен орган до свикването на Учредителното събрание на Бесарабия, което ще бъде избрано с всеобщо, равноправно и тайно гласоподаване“.(4)
От тази резолюция следва, че се даваше: „правото на всека народност да се изучава на своя език“.(5) Обаче, „Учредителното събрание“ не можа да се състои, а последва следното:
1. На 2 декември 1917 г. народният съвет (Сфатул Църей) декларира, че занапред Бесарабия ще образува демократична република Молдавия, съставляваща част от федералната руска република.
2. На 24 януари 1918 година същият съвет обявяваше Бесарабия за народна Молдавска република, свободна и независима.
3. Най-сетне, на 27 март с. г. „в името на бесараб¬ския народ“ Сфатул Църей обяви: „Молдавската демократическа република (Бесарабия), с гра¬ници: Прут, Днестър, Черно море и старата австрийска граница, която Русия откъсна преди повече от сто години от тялото на старата Молдавия, уповавайки се на своето историческо минало и родство и на правото, което имат народите – сами да решават съдбата си, се присъединява още от днес и за винаги към майката – отечество Румъния.“(6)
По-нататък за съдбата на Бесарабия следват изложените по-долу факти:
През мирните преговори бесарабският въпрос беше сложен в Конференцията за предвари¬телните уговаряния на мира пред комисията, натоварена с изучването на териториялните проблеми, относящи се до Румъния. На 5 март 1919 г., като възприе по принцип присъединяването на Бесарабия към Румъния, комисията споменува между другото: „Това присъединяване треба да се извърши под една форма, която ще запази общите интереси на Бесарабия и правата на малцинствата от вероизповедна гледна точка. – Под думата присъединяване, което не значи нито анексия, нито обединяване, комисията дава да се подразбере, че може да се касае за един вид автономия или друг някакъв режим.
Д-р Дей от Съединенитe Щати, Сър Ери Гров за Британската империя и председателят, говорейки респективно от името на Американската, Британската и Италиянската делегации, приемат формулата, предло¬жена от г. Ларош.(7)
На 20 октомври 1920 г. бе сключен в Париж между Британската империя, Франция, Италия и Япония, главни съюзени сили, и Румъния, договорът, който признава анексията на Бесарабия към Румъния.(8)
В мотивите на договора е казано, между другото, че е решено, след като съюзените сили са взели под съображение, какво в общия интерес за мира в Европа, се налага да се обезпечи още от сега един суверенитет върху Бесарабия, който да отговаря на аспирациите на населението и да обезпечава там на малцинствата по раса, религия и език, покровителството, ко¬ето им се следва; че Румъния има, по своя лична воля, желанието да даде всички гаранции за сво-бода и правосъдие, без разлика на раса, религия или език, на жителите на старото царство Румъния, както и за тези от новопрехвърлените тери¬тории и т. н. “
Договорът съдържа 9 члена, от които тук ще цитираме 3, 5 и 6.
Чл. 3. Румъния се задължава да спазва и да заставя строго да се спазват в територи¬ята на Бесарабия, упомената в чл. 1, постановленията на договора, подписан в Париж на 9 декември 1919 година от главните сдружени и съюзени сили и Румъния, а именно да осигури там на жителите, без разлика на раса, религия или език, същите гаранции за свобода и правосъдие, както на другите жители от всички територии, съста¬вляващи част от Кралство Румъния.
Чл. 5. В срок от две години, от деня на вли¬зането в сила на настоящия договор, поданиците на бившата Руска империя, на възраст повече от 18 години и установени в територията на Бесарабия, упомената в чл. 1, ще имат правото да оптират за всякаква друга народност, която ще им бъде открита.
Оптирането на мъжа влече със себе си онова на жената, а оптирането на родителите – онова на тех¬ните деца, които не са навършили 18 години.
Лицата, които с упражнили предвиденото по-горе право за оптиране, ще трябва в срок от 12 месеци, да прехвърлят местожителството си в държавата в която полза са оптирали.
Те ще бъдат свободни да запазят не¬движимите имоти, които притежават в румънска територия. Те ще могат да отнесат своите движими имоти от всякакво естество. За това не ще им се налагат никакви такси при износа.
Чл. 6. Румъния признава за румънски по¬даници по право и без никакви формал¬ности поданиците на бившата Руска им¬перия, които са родени в територията на Бесарабия, упомената в чл. 1, от родители, имащи там своето местожителство, при все, че те самите от момента на влизане в сила на настоящия договор, не са имали в Бесарабия установено местожителство.
Обаче, в срок от две години след влизането на настоящия договор в сила, тези лица ще могат да декларират пред румънските компетентни власти в местото, където живеят, че те се отказват от румънската народност и, че те ще престанат тогава да бъдат считани като румънски поданици. В това отношение декларацията на мъжа ще се счита валидна и за жената, а тази за родителите ще се счита валидна за децата по-малки от 18 години.“
За да се схванат по-ясно нещата, ние ще цитираме тук няколко пасажа от рапорта на г. Фарж, депозиран на 7 юли 1922 г. и прочетен на 11 март 1924 г. във Французката камара, при ратифицирането на горепоменатия договор от 28 октомври 1920 година.
Този рапорт, съставен от името на Комисията за външните работи при камарата, след като цитира горепоменатата декларация от 27 март 1918 г. на Народния съвет, завършва със следните пожелания: „тази твърде ясна от румънско национално гледище декларация не се правеше без известни резерви, що се отнася до ползуването от една „социална автономия“ и до уважаването правата на малцинствата. Тази именно е резервата, с която в договора Румъния се беше ангажирала „по своя лична воля“ да спазва и да заставя строго да се спазват (чл. 3.).“
Но духът на правосъдие и лоялност, който пре¬обладава в политическите действия на правителството в Букурещ, а така също и в благите нрави на работливия румънски народ ни дават най-добрата гаранция, че този член от договора ще бъде строго изпълняван в буквата и в духът му. Нека прибавим, че добре разбрания интерес на Румъния диктува това да бъде така. Само с една честна и благосклонна администрация и само с нея, управлението в Букурещ ще си осигури лоялността на разпръснатите малцинства, установени в Бесарабия, докато бракове между семейства, училището, военната служба и общите интереси направят с течение на времето своето дело на претопяване и свършат най-сетне до пълна асимилация.
При тези условия, Комисията по външните работи дава своето одобрение на договора, относително Беса¬рабия, сключен в Париж на 28 октомври 1920 г., и Ви предлага да натоварите председателя на Французката република да го ратифицира и се изпълни, ако стане нужда.“
След прогласяването автономността на Бесарабия и учредяването на Conseil national (Svatul Târeï), и българите, наред с другите народности в областта, побързаха да възстановят националния характер на всички свои училища, какъвто те имаха и беше узаконен от самите ромъни отпреди 70 години, в Молдовско време, с Хрисовула на Княза Богориди от 1857 г., – както в административното им, тъй и по отношение правата на българския език при обучението. Българинът Кр. П. Мисирков, депутат-секретар и ръководител в учредената автономна бесарабска диета в Кишинев, урежда в гр. Болград курсове за изучване български език от учителите – руси при гимназията и при основните училища.
Как, обаче, по-нататък се развиха работите, е известно на всеки, който е следил живота на бъл¬гарите в Бесарабия.
БЕЛЕЖКИ:
(1) Onglum или Oglum по мнението на едни историци произлиза от славянската дума Ъгъл, която значи ъгъл (l`Angle, а се чете Ongle); по мнението на други – от прабългарската дума Оглос или Олгос, която означава заградено или защитено място (по турски Алгъ). Татарското име Буджак също значи ъгъл (Angle).
(2)    Гледай статистиките в „Болгарския колонии в Росии“ от проф. Н. С. Державин. Сборник за народни умотворения и народопис на Българ. Акад. на науките, кн. XXIX, София, 1914, стр. 16, 26–27. Проф. Державин е изпуснал в стат. на стр. 26–27, гр. Болград и 6 села.
(3)    А. Скальковский, Болгарския колонии в Бесарабском и Новоросийском крае. Одесса, 1848 г. стр. 1, 27.
(4) H. Охотников и Н. Батчински, La Bessarabie et la Paix Euro-péenne, Paris et Prague, 1927. p. 46.
(5) Le rapport Farges dans la Chambre française, p. 105.
(6) Le rapport Farges dans la Chambre francaise, р. 105.
(7) Le rapport Farges dans la Chambre française, p. 107.
(8) Jdem, p. 83-87.

* * *

СПИСЪК

НА ОНИЯ БЕСАРАБСКИ БЪЛГАРИ, КОИТО СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ СА ВЗЕМАЛИ И ВЗЕМАТ ВИДНО УЧАСТИЕ В ДЪРЖАВНИЯ, ОБЩЕСТВЕНИЯ И КУЛТУРНИЯ ЖИВОТ НА БЪЛГАРИЯ И СА Й ДОПРИНЕСЛИ И ДОПРИНАСЯТ НЕ МАЛКО ЗА ИЗДИГАНЕТО НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ДЕЛО.


1.    Николай Д. Найденов, гр. Никопол, син на родители бесарабски българи, от с. Таш Бунар, днес министър на народното просвещение.
2.    Генерал от пехотата Данаил Николаев, гр. Болград, героя на Шейновската победа през Освободителната война 1877/1878 год., главен деец по Съединението на Северна с Южна България, корпусен командир в Сръбско-българската война 1885 год., бивш министър на войната и флигел-адютант на цар Фердинанда.
3.    Александър П. Малинов, Пандаклий, бивш министър- председател, министър на правосъдието и министър на общ. сгради, пътищ. и благоустройството. Шеф на Демократическата партия.
4.     Димитър П. Греков, гр. Болград, бивш министър- председател, министър на правосъдието и министър на външните работи и на изповеданията.
5.    Майор Олимпи Панов, гр. Болград, бивш министър на войната и началник на артилерията.
6.     Професор Димитър Агура, с. Чешмелий, бивш директор на I Соф. държ. мъжка гимназия и министър на народното просвещение.
7.    Порфири Стаматов, гр. Акерман, бивш председател на Върхов. касац. съд и министър на правосъдието.
8.     Йов Ив. Титоров, гр. Болград, бивш окръжен управител, председател на Върховната сметна палата, народен представител и министър на земледелието и търговията.
9.    Георги Згурев, гр. Болград, бивш касационен съдия, главен секретар на Министерството на правосъдието и министър на правосъдието.
10.    Митрополит Григорий Доростоло-Червенски, гр. Сороки.
11.    Васил Маринов, гр. Болград, бивш пръв председател на Върховния касационен съд.
12.    Светослав П. Велчев, гр. Болград, главен прокурор при Върховния касационен съд.
13.    Иван Крафти, гр. Болград, главен прокурор при Върховния административен съд.
14.    Петър Бачурски, с. Караагач, председател на отделение при Върховния касационен съд.
15.    Д-р Стефан Баламезов, гр. Кишинев, днес ректор на Държавния университет „Св. Климент“.
16.    Д-р Александър Тодоров – Балан, гр. Болград, професор в Държавния университет и бивш рек¬тор на същия.
17.    Д-р Георги Дерманчев, гр. Болград, професор в Държавния университет.
18.    Стефан Георгиев, гр. Болград, бивш професор в Държавния университет.
19.    Професор Константин Ив. Иванов, гр. Болград, уредник на образцовия физически практикум в София.
20.    Д-р Атанас С. Тодоров, гр. Болград, професор при Държавния университет.
21.    Д-р Богомил Берон, гр. Болград, професор при Държавния университет.
22.    Генерал от пехотата Георги Ст. Тодоров, гр. Болград, бивш началник на отряд в Сръбско-българската война 1885 год., началник на дивизия в Балканската война 1912/1913 год. и началник на армия и главнокомандующ в Европейската война 1914/1917 год.
23.    Генерал–лейтенант Иван Колев, с. Бановка, бивш началник на пехотна дивизия в Балканската война и началник на конна дивизия в Европейската война.
24.    Генерал–майор Иван Златанов, гр. Болград, бивш командир на полк, военен прокурор и началник на сръбската военна област в Европейската война.
25.    Генерал–майор Атанас Г. Назлъмов, гр. Болград, бивш началник на Военното училище, началник щаба на армията и началник на конницата в Балкан¬ската война.
26.     Генерал Георги Агура, с. Чешмелий, бивш началник на военно-съдебната част и главен военен прокурор и бивш флигел-адютант на покойния български княз Александър.
27.    Генерал-майор Димитър Мететелов, с. Камчик, бивш началник на военно-съдебната част и главен военен прокурор.
28.    Полковник Кирил Радионов, гр. Болград, бивш началник на военно-съдебната част.
29.     Полковник Стефан Ив. Краев, гр. Болград, бивш военен прокурор и началник на военно-съдебната част.
30.    Петър Ив. Калинков, с. Твърдица, бивш главен директор на Статистиката.
31.    Иван Славов, с. Бановка, бивш главен директор на Статистиката и председател на Апелативен съд.
32.    Д-р Харалампи Сърмаджиев, гр. Болград, бивш главен секретар на Мин. на външ. раб. и на изповед, и пълномощен министър.
33.    Иван Д. Гошев, с. Караагач, бивш главен дирек¬тор на постройките.
34.    Д-р Георги Ив. Калинков, с. Твърдица, бивш столичен кмет и пълномощен министър в Букурещ.
35.    Иван Атанасов, гр. Болград, бивш член на Върховната сметна палата и дипломатически агент в Букурещ.
36.    Борис П. Кисимов, гр. Болград, бивш началник на политическия отдел при Министерството на външните работи, търговски консул в Одеса и пълномощен министър в Атина.
37.    Стефан Караджов, с. Кубанка, председател на Търговска камара и бивш управител на Българската народна банка.
38.     Мартин Ст. Тодоров, гр. Болград, бивш столичен кмет.
39.     Иван В. Плакунов, с. Шикирликитай(?), бивш помощник на столичния кмет и председател на Окр. съд.
40.     Иван Желязков, гр. Болград, бивш помощник на столичния кмет и председател на Окр. съд.
41.    Константин Минков, гр. Болград, бивш главен секретар на Министерството на външните работи и на изповеданията.
42.    Степан В. Парушев, гр. Болград, бивш главен секретар на Министерството на финансите.
43.    Владимир Дякович, гр. Болград, виден обществен деец, журналист, учител, народен представител, организатор и пръв директор на Втората софийска държавна мъжка гимназия, основател и пръв пред-седател на Съюза на бесараб. българи в България и един от основателите на Съюза на класните учители и на Природо-изпитателното дружество в България.
44.    Борис Ив. Дякович, гр. Болград, директор на Пловдивския народен музей.
45.     Марин Пундев, с. Бановка, известен педагог.
46.    Александър Вл. Дякович, инспектор по физическо възпитание при Мин. на народното просвещение.
47.     Петър Вулпе,с. Анадол, бивш гимназиален учител.
48.    Анани Казанакли, Таш Бунар, също.
49.     Васил Ненков, гр. Болград, също.
50.     Васил К. Василев, гр. Болград, бивш преподавател във Военното училище.
51.    Христо Челебиев, с. Бановка, бивш гимназиален учител.
52.     Тодор Някшев, с. Вълканеш, също.
53.    Александр Н. Кулев, гр. Болград, бивш гимназиален директор, сега преподавател в Американския колеж при с. Симеоново (Софийско).
54.    Константин Кулев, гр. Болград, гимназиален учител.
55.    Борис Божков, гр. Болград, прогимназиален дирек¬тор.
56.    Иван Радославов, гр. Болград, бивш гимназиален учител, автор на много книги и редактор на детско списание.
57.     Георги Милков, с. Вайсал, бивш директор на прилепската прогимназия (Македония).
58.     Инженер Иван Маринов, гр. Болград, бивш гимназиален директор и окръжен инженер.
59.     Хадживасил Христев, гр. Болград, бивш гимназиален учител.
60.    Димитър Ив. Беров, с. Троян, бивш гимназиален учител.
61.    Симеон Бъров, с. Бановка, бивш гимназиален учител.
62.    Лазар Попов, гр. Рени, бивш гимназиален учител.
63.     Кръстю Ангелов, гр. Болград, бивш гимназ. учител.
64.    Иван Г. Пенков, с. Чийший, гимназиален учител.
65.     Панайот Греченлиев, гр. Болград, бивш гимназиа¬лен учител.
66.    Данаил Стадников, с. Конгаз, също.
67.    Иван Мавров, гр. Болград, бивш гимназиален учи¬тел.
68.    Георги Табаков, опълченец, с. Бабеля, бивш гимназиален учител и главен инспектор при Министер¬ството на народното просвещение.
69.    Димитър Андреев Биберов, с. Инзовка, прогимназиален учител.
70.     Константин Михайлов-Стоян, гр. Бердянск, оперен певец и един от създателите на Държавната опера.
71.    Николай Ив. Николаев, гр. Болград, бивш първостепенен гимназиален учител и диригент на певческия хор при столичната катедрала, създател и почетен председател на Музикалния съюз и един от създа¬телите на Държавната опера и на Музикалната академия.
72.     Иван Вулпе, с. Брънза, бивш професор в Музи¬калната академия и един от създателите на Държав¬ната опера.
73.    Катя В. Стоянова, гр. Болград, оперна певица.
74.     Димитър Бодарев, гр. Измаил, бивш началник на отделение при Министерството на правосъдието.
75.    Тодор С. Миронов, гр. Болград, бивш началник на отделение при Министерството на правосъдието.
76.    Димитър Ив. Николаев, гр. Болград, бивш старши подначалник при Министерството на правосъдието и заместник началник на углавното отделение, основател и пръв секретар на Съюза на бесарабските българи в България.
77.     Димитър Ив. Калозов, гр. Болград, бивш младши подначалник при същото министерство.
78.     Д-р Георги Каракулаков, гр. Болград, бивш касационен съдия.
79.     Николай А. Узунов, гр. Болград, бивш член на Апелативен съд.
80.     Д-р Михаил И. Войников, гр. Болград, бивш член на Апелативен съд.
81.     Георги Тивчев, гр. Болград, бивш член на Апела¬тивен съд.
82.     Васил Ив. Начев, гр. Болград, бивш член на Апелативен съд.
83.    Васил Д. Стойков, с. Долукьой, бивш член на Апелативен съд.
84.    Александър Ив. Дякович, поборник, гр. Болград, бивш член на Апелативен съд.
85.     Харалампи Порняков, гр. Болград, бивш прокурор при Апел. съд.
86.    Димитър Танов, с. Исерлий, бивш зам. прокурор при Апелативен съд
87.    Венедикт Попов, гр. Болград, бивш член на Апелативен съд.
88.    Димитър Теодоров, гр. Болград, бивш подпредседател на Апелативен съд.
89.    Гаврил Занетов, с. Конгаз, писател и бивш член на Апелативен съд.
90.    Иван Т. Божилов, гр. Болград, бивш член на Апелативния съд.
91.     Григор Минков, гр. Кишинев, бивш председател на Окръжен съд.
92.    Иван Доков – опълченец, гр. Болград, бивш председател на Окръжен съд.
93.    Георги Мартинов, гр. Болград, бивш председател на Окръжен съд.
94.    Иван Божков, с. Конгаз, бивш председател на Окръжен съд.
95.    Димитър Казанакли, с. Таш Бунар, бивш председа¬тел на Окръжен съд.
96.    Петър Русинов, гр. Болград, бивш председател на Окръжен съд.
97.    Д-р Иван Начев, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
98.     Сава Дългов, гр. Болград, бивш член на Окр. съд.
99.     Андрей Ив. Грабчев, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
100.     Георги Кнезевич, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
101.    Христо Камбуров, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
102.     Михаил Камбуров, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
103.     Иван Иванов (Синьоков), гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
104.    Димитър Стефанов, с. Караагач, бивш член на Окръжен съд.
105.    Николай Ив. Дякович, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
106.    Иван Мумджиев, гр. Болград, бивш член и прокурор при Окръжен съд.
107.     Атанас Киров, гр. Болград, бивш член на Окръжен съд.
108.     Георги Божилов, гр. Болград, бивш член–нотариус при Окръжен съд.
109.    Константин Петишев, с. Вълканещ, бивш съдебен следовател при Окр. съд.
110.    Ив. Дабовски, гр. Измаил, бивш секретар на Върховния касационен съд.
111.    Иван Долгов, гр. Болград, бивш прокурор при Окръжен съд.
112.    Д-р Николай Василев, гр. Болград, бивш прокурор при Окръжен съд.
113.    Александър Н. Цуров, гр. Болград бивш проку¬рор при Окр. съд.
114.    Кирил К. Василев, гр. Болград, бивш прокурор при Окръжен съд.
115.    Димитър Ст. Найденов, с. Таш Бунар, бивш мирови съдия.
116.    Панайот Дюлгеров, гр. Болград, бивш мирови съдия.
117.    Петър Баласов, гр. Болград, бивш мирови съдия.
118.    Димитър Кралимарков, гр. Болград, бивш мирови съдия.
119.    Исак Палазов, с. Таш Бунар, бивш мирови съдия,
120.    Д-р Александър Антонов, гр. Болград, бивш окр. лекар и началник на Военна болница.
121.    Д-р Александър Големанов, гр. Болград, окр. лекар.
122.    Д-р Иван Т. Топалов, с. Вайсал, училищен лекар.
123.    Д-р Кирил Г. Бачурски, с. Караагач, главен железно- пътен лекар.
124.    Д-р Нина Берова-Ораховац, с. Кубей, бивша градска лекарка.
125.    Д-р Николай Иванов, гр. Болград, бивш началник на Окръжна държавна болница.
126.    Д-р Димитър Киранов, с. Чумлекьой, бивш началник на воено-санитарната част и главен лекар на войската.
127.    Д-р Иван Назлъмов, гр. Болград, окръжен лекар.
128.    Д-р Димитър Назлъмов, гр. Болград, околийски лекар.
129.    Д-р Захари Попов, гр. Болград, бивш столичен градски лекар.
130.    Д-р П. Бондарев, гр. Болград, хирург, бивш началник на болница.
131.    Александра Василева – Кжнчева, гр. Болград, зъболекар.
132.    Тодор Ив. Николаев, гр. Болград, бивш прокурор, столичен полицимейстер и окръжен управител.
133.    Тодор Киров, опълченец, с. Еникьой, бивш окр. управител.
134.    Михаил Паничерски, гр. Болград, бивш народен представител и окр. Управител.
135.    Тодор Георгиев, гр. Болград, бивш окр. управител.
136.    Александър Каназирски, опълченец, гр. Болград, бивш окр. управител и апелативен съдия.
137.    Михаил П. Греков, гр. Болград, бивш секретар на окр. управление и заместник на окръжен управител.
138.    Димитър Маламенов, с. Шикирликитай, бивш окол. началник и заместник на окр. управител.
139.    Иван Бондарев, гр. Болград, бивш началник при Мин. на вътрешните работи и на народното здраве.
140.    Д-р Симеон Георгиев, гр. Болград, вет. инспектор при Министерството на земледелието и държавните имоти.
141.    Д-р Борис Божков, с. Конгаз, окръжен лекар.
142.    Симеон Греков, гр. Болград, агроном при Св. Синод.
143.    Петър Беров, с. Кубей, бивш столичен градски агроном.
144.    Георги Кеверски, гр. Болград, бивш окръжен агро¬ном.
145.    Георги К. Банков, с. Кортен, държавен инженер- агроном.
146.    Борис Г. Бурлаков, с. Баба (Код-Китай), държавен агроном.
147.    Николай Ив. Кирмидчиев, с. Чийший, бивш държавен агроном.
148.    Николай Стойчев, гр. Бендер, градски агроном.
149.    Инженер Михаил Ст. Тодоров – Балански, гр. Бол¬град, бивш машинен инженер при Софийската гара.
150.    Инженер Павел Каракулаков, гр. Болград, бивш учител и началник отделение при Мин. на общ. сгради, пътищата и благоустройството.
151.    Д-р Тихон Баламезов, гр. Кишинев, началник на съдебн. отдел при Мин. на външ. раб. и на изпов.
152.    Протойерей Иван Стефанов, с. Караагач, бивш митрополитски протосингел.
153.    Дякон Тодор Божилов, гр Болград, бивш дякон при Соф. катедрала.
154.    Атанас Ив. Войников, гр. Болград, бивш главен счетоводител при Мин. на общ. сгради, пътищата и благоустройството.
155.    Симеон Стойков, с. Долукьой, бивш нач. отделение при Главната дирекция на статистиката.
156.    Сава Кирияков, гр. Комрат, бивш старши поднач. при Министерството на финансите.
157.    Михаил Г. Радионов. гр. Болград, контрольор при Българската народна банка.
158.    Стефан Попов, опълченец, с. Твърдица, бивш подначалник при Министерството на финансите.
159.    Стефан Д. Найденов, с. Таш-Бунар, бивш началник на жел.-път. станция.
160.    Стефан Люцканов, гр. Болград, управител на царския дворец в гр. Евксиноград.
161.    Михаил Люцканов, гр. Болград, бивш столичен полицейски началник.
162.    Николай Т. Афлатарлиев, гр. Болград, бивш око¬лийски началник и мирови съдия.
163.    Симеон Купенков, с. Българийка, главен финансов инспектор.
164.    Георги Попов, гр. Болград, бивш поднач. при Мин. на финансите.
165.    Петър Ст. Жеков, гр. Болград, бивш градски инженер.
166.    Лазар А. Лалов, гр. Болград, бивш заведующ отделение в работилницата при Държавен арсенал.
167.    Александър Л. Лалов, гр. Болград, електро-техник, бивш заведующ електро-техническата част във Воен. училище.
168.    Тодор Михайлов Калицев, с. Софиевка, техник (оператор) при Водния синдикат „Тича“ – Шумен.
169.    Иван Загорски, гр. Измаил, бивш окол. началник.
170.    Петър Теодоров Назлиев, гр. Болград, бивш счетоводител при Българската народна банка.
171.    Васил Шишманов, с. Долукьой, бивш счетоводител при Българската народна банка.
172.    Константин Н. Минков, гр. Болград, финансов инспектор.
173.    Николай Минков, гр. Болград, бивш член на Апел. съд.
174.    Георги Михайлов, гр. Болград, бивш мирови съдия.
175.    Д-р Георги Калинков, с. Твърдица, бивш окръжен лекар.
176.    Иван Кавруков, гр. Комрат, бивш член на Апелат. съд.
177.    Михаил Ив. Николаев, гр. Болград, бивш секретар на Окръжен съд, секретар на Окръжно управ¬ление и заместник на окръжен управител.
178.    Парашкева Гуцова, гр. Болград, бивша гимназиална учи-телка.
179.    Ана Панева – Полковник Михайлова, гр. Болград, бивша гимназиална учителка.
180.    Еленка Т. Николаева, гр. Болград, педагогистка-учителка в столично основно училище.
181.    Михаил Г. Мартинов, гр. Болград, ветер. инспектор при Мин. на земледелието и държавните имоти.
182.    Подпоручик Георги Ангелов, гр. Болград, един от 17-те български офицери, които храбро загинаха на бойното поле в Сръбско-Българската война през 1885 год.
Покойният, на който останките почиват на площада в гр. Трън, като командир на 15-та рота от 5 пехотен Дунавски полк, в боя на 4 ноември бе тежко ранен от залп неприятелски куршуми и отнесен в града, гдето в това тежко положение падна в неприятелски ръце след отстъпването на полка, и на 14 същия месец след изгонването на неприятеля от българската земя, при вида на българските войници, почина с думите на устата си: „сега умирам спокойно.“
183.    Генерал Стефан Любомски, Кишинев, бивш коман¬дир на бригада.
184.    Полковник Стефан Кисов, опълченец, гр. Болград, бивш началник на отряд в Сръбско-българската война 1885 г. и бригаден командир.
185.    Полковник Александр Славов, с. Таш Бунар, бивш началник на военен арсенал.
186.    Полковник Горги Т. Божилов, гр. Изамаил, командир на артилерийски полк.
187.    Полковник Михаил Филипов, гр. Болград, главен военен интендант.
188.    Полковник Георги М. Паничерски. гр. Болград, бивш командир на полк.
189.    Полковник Георги Георгиев, гр. Болград бивш командир на бригада и окръжен управител.
190.    Полковник Михаил Ан. Карастоянов, с. Твърдица, бивш командир на артилерийско отделение.
191.    Полковник Николай С. Карастоянов, с. Чумлекьой, бивш командир на полк.
192.    Полковник Стефан С. Карастоянов, с. Чумлекьой, бивш командир на артилерийско отделение.
193.    Полковник инженер Петър Палазов, с. Таш Бунар бивш началник на укрепен пункт и командир на дружина.
194.    Полковник Стефан Палазов, с. Таш Бунар, бивш председател на военен съд.
195.    Полковник Сава 3. Карастоянов, с. Чумлекьой, бивш командир на батарея и военен интендант.
196.    Полковник от генералния щаб Георги В. Дерманчев, с. Таш Бунар, бивш началник щаба на Видин¬ската крепост.
197.    Полковник Жейно Кир. Жейнов, с. Кайраклий, бивш началник на полково военно окръжие.
198.    Полковник Николай Д. Атанасов, гр. Болград, бивш командир на полк.
199.    Полковник Петър Т. Божилов, гр. Болград, бивш командир на полк.
200.    Полковник Александр Г. Фудулаки, с. Код-Китай, бивш командир на полк.
201.    Полковник от Генералния щаб Иван Д. Кирпиков, с. Таш Бунар, народен представител, бивш начал¬ник на Школата за запасни подпоручици, началник щаба на пехотна дивизия и поддиректор на полицията.
202.    Полковник Димитър Маринов, гр. Болград, юрист, бивш командир на артилер. отделение, сега адвокат.
203.    Полковник Иван Т. Велков, гр. Измаил, бивш ко¬мандир на полк.
204.    Полковник Георги Н. Янков, гр. Болград, бивш военен прокурор.
205.    Полковник Никола Т. Велков, гр. Бердянск, бивш артилерийски интендант.
206.    Подполковник Димитър Ц. Каракулаков, гр. Болград, бивш командир на дружина и началник на полково военно окръжие.
207.    Подполковник Димитър В. Парушев, гр. Болград, бивш възпитател във Военното училище, и командир на дружина.
208.    Подполковник Илия Сав. Тодоров, гр. Болград, бивш военен интендант.
209.    Подполковник Иван Кирмидчиев, с. Чийший, бивш комендант в Главната квартира през Европейската война.
210.    Подполковник Михаил Антонов, гр. Болград, бивш командир на дружина.
211.    Подполковник Иван Малинов, с. Пъндаклий, началник на трудово бюро.
212.    Майор Петър Груев, с. Чумлекьой, бивш началник на Военното училище.
213.    Майор Павел С. Панов, гр. Болград, бивш ко¬мандир на батарея.
214.    Майор Спиридон Г. Куртев, гр. Болград, бивш началник на полково военно окръжие.
215.    Майор Лазар Маринов, с. Чешмелий, бивш председател на военен съд.
216.    Майор Георги Вас. Мошев, с. Кубей, бивш военен инженер.
217.    Майор Иван В. Паруишев, гр. Болград, бивш командир на батарея.
218.    Ротмистър Иван С. Стойнов, с. Чийший, бивш командир на ескадрон.
219.    Майор Иван Греченлиев, гр. Болград, бивш начал¬ник на армейски афтомобилен парк.
220.    Майор Александър Стефанов, гр. Болград, бивш командир на батарея.
221.    Майор Христо Камбуров, гр. Болград, бивш коман¬дир на дружина.
222.    Капитан Георги Д. Стоянов, гр. Болград, бивш командир на батарея.
223.    Капитан Александър П. Стаматов, гр. Акерман, бивш командир на батарея.
224.    Подпоручик Георги П. Стаматов, гр. Акерман, писател.
Горния списък далеч не е пълен, понеже за много бесарабски българи, дошли в България след нейното осво¬бождение, неможаха да се съберат навреме достатъчно пълни сведения.
Тук не са поместени имената на онези многобройни заслужили български дейци, които, родени в разни краища на българската земя, дължат своето средно образование и възпитание на Болградската гимназия и пансиона при нея, като:
225.    Майор Илия Козаров, гр. Зайчар, бивш командир на артилерийски полк.
226. Атанас Тинтеров, гр. Калофер, бивш професор в Държавния университет.
227. Д-р Стоян Белинов, гр. Елена, професор в същия университет.
228. Николай Дуков, гр. Лесковец, бивш началник на отделение при Министерството на народното просвещение.
229. Георги Иванов Хаджиласков, с. Банско, бивш подначалник при Министерството на вътрешните работи и на народ¬ното здраве.
230. Протойерей Стефан Кънев, гр. Габрово.
231. Петър Папанчев, гр. Сливен, общественик.
232. Антон Г. Байчев, гр. Лесковец, журналист и бивш гимназиален учител.
233. Минко Радославов, с. Златарица, бивш столичен градоначалник и окръжен управител.
234. Атанас Хитов, гр. Сливен, бивш член на Върховния касационен съд.
235. Ангел Кънчев, гр. Трявна, революционер.
236. Върбан Господинов, гр. Никопол (?), революционер.
237. Анаки Явашев, гр. Разград, бивш инспектор при министерството на народното просвещение.
238. Д-р Георги Панайотов, гр. Тулча, бивш началник на Столичната градска лаборатория.
239. Д-р Христо Дарленски, гр. Котел, бивш окръжен лекар.
240. Д-р Стайчо Георгиев, гр. Тулча, бивш професор при Дър-жавния университет и др.
241. Николай Ан. Буров, гр. Лесковец, бивш крупен търговец.
Публ. във Вл. Дякович, Българите в Бесарабия. Кратък исторически очерк с пет приложения. София, 1930, с. 3-51, 105-118.