ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ ВАСИЛ БОЙДЕВ – ЕДИН ОТ НАЙ-ДОСТОЙНИТЕ БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕРИ

121 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 30 ГОДИНИ ОТ НЕГОВАТА СМЪРТ

С този материал искам да отлежим 121 годишнината от рождението и 30 годишнината от смъртта на един от бележитите български военачалници, за когото днес може би малцина си спомнят.
Последните четири десетилетия от живота на генерал Васил Бойдев са свързани с моя роден край - Троянския. След изтърпяване на незаслужената си присъда след 9 септември 1944 г. ген. Бойдев със съпругата си са интернирани в град Троян, където живя до последните си дни.
Аз познавах този достоен български офицер още от най-ранните си детски години. Като ученик в прогимназията в родното ми село Орешак той беше мой учител по немски език. При покойният ми баща във фабриката негов колега беше германецът Август, мисля че беше от Хановер, който е бивш механик от заловена немска подводница веднага след 9 септември 1944 г. във Варненското пристанище и също интерниран след изтичането на присъдата му от лагера при каменните кариери близо до Севлиево. Той се засели в моето село и създаде тук свое семейство.

Вероятно той познаваше генерала от лагера, където е бил заедно с него. Той беше посъветвал баща ми да говори с генерал Бойдев и да ми стане частен учител по немски език, докато другите ми съученици взимаха уроци по музика – цигулка и акордеон. Един ден генералът дойде в моето училище и ме чакаше на двора. Аз бях един от най-ниските в класа и когато се срещнах за пръв път с ген. Бойдев на първо време бях впечатлен от височината му. Той някак си ме гледаше отгоре надолу. Разликата между мене и него вероятно е била впечатляваща. Не знам защо, но спомените ми от тогава са, че уроците, които той провеждаше с мене бяха главно на пейките пред училището под боровете и кипарисите и рядко в учебна стая. След като разговаря с мене за моите интереси и специално какви книги обичам да чета, какво събирам (марки, пощенски картички, кибритени етикети, бръснарски ножчета, бирени капачки и др.), с какво се занимавам през свободното си време, явно ме одобри за свой ученик и започна да идва от Троян два пъти седмично, за да ми преподава по изработена от него метода. До тогава събирах, както всяко дете пощенски марки от стари пликове за писма и бях започнал да си кореспондирам с мои връстници от чужбина, за да си разменяме марки и картички, между които беше една моя връстница от Варнемюнде, близо до Росток и един журналист от Карл-Маркс Щадт. Благодарение на ген. Бойдев аз станах страстен филателист и той беше човекът, който идваше понякога със своите класьори с изключително красиви и вероятно много редки марки. От него получих едни от най-ценните си български пощенски марки, тези които се отнасяха за освободените български градове в Македония през Първата световна война, както и отделни марки от поредицата за българската история, рисувани от художника Емануил Ракаров и красивите марки с цар Фердинанд, цар Борис ІІІ и малолетният Симеон. И до днес помня неговите разкази за службата му в Македония, за времето, когато се е намирал близо до цар Борис ІІІ и за пътуванията му до Германия, включително и за срещите с Адолф Хитлер. Интересно с какво бях завоювал доверието на този бележит български генерал, за да разговаря с мене, едно селско момче, което макар че четеше тогава изключително много, но свободното му време беше така плътно ангажирано със селска работа в семейството, че оставаше толкова малко време за детски игри. Когато станах ученик в Троянската гимназия и живеех там на квартира, често пъти имах възможност да виждам генерала, заедно със съпругата му, които излизаха надвечер на разходка по по т. нар. „движение“ в центъра. Поздравявах го и той винаги най-внимателно ми отвръщаше, все пак бях негов ученик, като набързо ме разпитваше как са майка ми и баща ми, как съм аз, какво чета и как върви училището.
Когато отидох войник през 1967 г. той веднъж срещнал баща ми и му поръчал да ми предаде да гледам и да разбера дали ще мога да науча дали в двореца „Врана“ се намира новият гроб на цар Борис ІІІ, тъй като аз служих в това поделение. Гроб не видях, но ми направиха впечатление красивите алеи с редки дървета и растения, пред които имаше забити табелки с техните наименования на български и латински език. Но когато се подготвяше честването на 25-годишнината от 9 септември 1944 г., през лятото на 1969 г. командирите ни наредиха да разрушим лятната царска къпалня и да я заравним със земята, тъй като там щяла да бъде настанена съветската делегация, понеже къпалнята закривала направената специално за Георги Димитров елегантна дървена къщурка от борови трупи. (Нали той беше „народен вожд“ и не можеше да живее в дворец?!) Ние бяхме обикновени войници и много бързо с кирки, чукове и лопати натрошихме тази изключително красива сграда. Когато се върнах след като ми изтече казармата разказах на генерала какво съм видял и чул във „Врана“ и какво сме сторили. Той не скри възмущението си от тази варварщина, но думите му бяха, че войникът трябва да изпълнява заповедите на висшестоящите, па били те и неправилни. От него ми остана любовта към Македония, към всичко българско и преклонението ми пред изключителната немска култура, на която той беше изключителен познавач. Интересно, че колкото и пъти да съм бил в Македония, както и при посещението ми в Германия, винаги в спомените ми се явяваше именно генерал Бойдев с неговите уроци по немски език и по патриотизъм. Когато за пръв път посетих Историческия музей в Скопие, в голяма му зала, посветена на „бугарската окупация“ бяха струпани стари български оръжия и военни каски, а в дъното на цяла стена имаше снимка на която се виждаше посрещането на цар Борис ІІІ в Скопие, като с него се ръкува моят учител от детските ми години генерал Бойдев. Не се въздържах и възкликнах, че на снимката е моят учител по немски език от село генерал Бойдев. Учудването на придружаващите ни скопски „историчари“ беше впечатляващо – как и откъде аз познавам този „слуга на омразния Кобург“ и кой го е оставил жив този представител на „бугарския окупатор“ в Скопие от 1941 до 1944 г.?! Приятели ме заведоха и до охридското село Пещани, което през войната носело името на генерал Бойдев.
Завърших история в Софийския университет и често пъти, когато си ходех в моя край виждах генерала, но рядко вече разговаряхме. Бях чул, че е написал спомените си в няколко екземпляра и ги давал на различни троянци да ги четат и които имат някакви бележки да му ги дадат. Идеята му да напише спомените си възниква след настояване от генерал-полковник Иван Кинов. В заключението на спомените си ген. Бойдев отбелязва: „Написах моите спомени не защото смятам, че много от събитията ще се изгубят за историята, а за да дам и аз своя принос главно върху онези събития, на които съм бил не само зрител, но и действащо лице.“
Генералът продължаваше и на стари години да държи не само на съдържанието, но и на формата., без да се притеснява да е самокритичен – „вярвам, че може да не съм се освободил от субективизма, макар да съм се стремил да бъда напълно обективен. Но това често е слабост на човешката природа.“
Много ми се искаше да му ги поискам и аз да ги прочета, да науча повече подробности, от това което помнех от детските си години, но така и не се осмелих да отида при него с тази молба. Един ден научих, че генералът е починал и е погребан заедно със съпругата си в Троянските гробища. Вече работех в Централния държавен исторически архив и научих, че той е предал личния си архив и няколко варианти на спомените и трудовете си в Централния военен архив във Велико Търново. Но явно екземпляри от тях бяха останали и в различни хора в Троян, които започнаха по-късно да ги представят като записани от тях по време на разговори с генерала. Колкото и пъти да се опитах да се добера до неговите спомени, все не успявах, тъй като разни началничета и други дребни душици имали намерения да ги публикуват и да работят с тях. През 1994 и 1995 г. Иван Пейковски, бившият главен редактор на в. „Троянски глас“ публикува в няколко последователни книжки на списание „Летописи“ части от спомените на генерала, по притежаван от него екземпляр. Успоредно с тях в ловешкия вестник „Заря на комунизма“ беше отпечатан в подлистници преразказ на неговите спомени, а наскоро въз основа на този преразказ излезе и тритомен исторически роман за генерал Бойдев. Но не щеш ли преди две години един друг троянчанин издаде някакъв свой вариант на спомените на генерала, които той, по неговите думи, коригирал и литературно обработил двадесет години по-късно. Любопитното тук, е как Военното издателство си е позволило да отпечати това наново недопустимо авторизирано творение на един човек без какъвто и да било опит и практика, при положение, че оригиналите на спомените и днес се пазят във военния архив.
По-долу Ви предлагам да се запознаете с откъсите от спомените на генерала, които са подготвени и публикувани от Иван Пейковски в сп. „Летописи“, които според мене са най-близо до автентичния текст на големият български военачалник. Преди това искам накратко да Ви запозная с най-важните моменти от живота на ген. Васил Бойдев, така както са запечатани в неговия военен послужебен списък, публикуван в „Офицерския корпус на България 1878-1944 г. Том І-ІІ“. Прилагам и изключително интересни снимки от архива на ген. Бойдев, показващи моменти от неговата кариера на военен и от неговите мисии в чужбина.
Васил Тенев Бойдев е роден на 1 януари 1893 г. в Казанлък. Произхожда от родолюбиво хасковско офицерско семейство, като всички в рода му служат в армията и достигат до най-високи чинове, участвайки във всички войни за национално освобождение и обединение.
Васил Бойдев завършва Военното училище в София и е произведен в първи офицерски чин – подпоручик на 2 август 1912 г. и получава назначение в 7 конен полк, където служи продължително като кавалерист през войните (1912-1913, 1915-1918). Независимо от назначенията в различните видове войски и постове ген. Бойдев през целия си живот остава свързан и с нашата конница, и не веднъж показва възхищението си от гения на добруджанския герой генерал Иван Колев.
Следващите повишения на ген. В. Бойдев в хронологически ред са – поручик - на 2 август 1914 г.; капитан – на 14 октомври 1917 г. и майор – на 27 ноември 1923 г. През 1925 г. получава назначение в 9 пограничен участък и на 5 декември 1927 г. е повишен в чин подполковник. От тук подполковник Бойдев получава назначение в Кавалерийската инспекция през 1929 г., като през 1931 г. е прехвърлен в 1 конен полк, а следващата 1932 г. в Щаба на армията. През 1933 г. е назначен за началник-щаб на 8 пехотна дивизия. Следващото му назначение е началник-щаб на 2 Военноинспекционна област, като е произведен в чин полковник на 18 юли 1934 г.
Назначенията му по най-високите етажи на военното ведомство започват през 1935 г., когато е назначен за началник на въздушни войски. Още същата година полк. Бойдев има две нови назначения – първо в Щаба на армията, което е последвано от това на началник на Военното училище. През 1936 г. отново е върнат на поста му началник на въздушни войски, на който остава до включването на България във Втората световна война, като през 1940 г. е произведен в чин генерал-майор. През 1941 г. ген. Бойдев е назначен за командващ на 5 българска армия и през 1943 г. получава последното си повишение в чин генерал-лейтенант.
На 14 януари 1942 г. ген. В. Бойдев участва в тържествата в Скопие по случай годишнината от подвига на Мара Бунева. За това отбелязва, излизащият в Скопие вестник „Целокупна България“, отбелязвайки, че „началникът на Скопския гарнизон генерал-майор Васил Бойдев“ е бил по време на тържествата в ложата заедно с родителите на Мара Бунева, с които той е „водил сърдечен разговор“. С главния редактор на „Целокупна България“ Никола Коларов ген. Бойдев поддържа тесни приятелски отношения. В Централния държавен архив се пази екземпляр от подвързана годишнина от вестника с мило посвещение от Н. Коларов за ген. Бойдев.
По време на военната си служба ген. Бойдев участва във важни дипломатически и военни мисии в чужбина - в Германия, Полша, Югославия, Унгария, Румъния, Чехия и СССР, като в спомените си разказва за тези мисии, както и за и за срещите си с българските царе Фердинанд и Борис ІІІ, с български военни и политически дейци, с македонски дейци, с Рихтхофен, с германския маршал Херман Гьоринг, със съветския маршал Шапошников и др.
Ген. В. Бойдев си подава оставката като командир на 5 българска армия през пролетта на 1944 г., след като военният министър го обвинява, че не е съдействал на германците при екстрадирането на евреите в Македония и не е преследвал партизаните. Неговият отговор бил, че той не е жандарин, а български офицер.
Скоро идват новите властници и ген. В. Бойдев е изправен пред съда, осъден и изпратен на лагер. За присъдата му се оказва отежняващо обстоятелство, че неговия син, който е военен летец успява да замине за Италия и никога да не се завърне в Отечеството. След като изтича присъдата на ген. Бойдев, той е интерниран в Троян, където живее заедно със съпругата си до смъртта си на 23 април 1984 г. През 60-те години, именно когато беше и мой учител, започва да работи върху спомените си. Ген. Бойдев е автор и на много статии по въпросите на военното дело, участва и в написването на историите на различните полкове в които е служил, както и в изследванията „История на Първата световна война”, „Конница и авиация по Конингети” и др.

 

Цочо В. Билярски

* * *

 

ВАСИЛ БОЙДЕВ.

ОТ ЮНКЕР ДО ГЕНЕРАЛ. ТОВА, КОЕТО МАЛЦИНА ЗНАЯТ.

СПОМЕНИ.

 

ЧАСТ ПЪРВА

НЕОЧАКВАНА СРЕЩА С ЦАР ФЕРДИНАНД


В края на октомври (1936 г.) помолих министъра на войната да замина до Полша. Преди всичко исках да върна визитата на началника на полската авиация генерал Райски, направена у нас през 1927 г. Исках и да се посъветвам с него по някои въздухоплавателни въпроси и освен това да регламентирам там моето положение като летец. Той ми отговори, че ще изпрати самолета си да ме вземе, но тъй като самолетът претърпя авария и се сблъска при излитане, без жертви, поради неоправдан фатализъм реших да замина с влака. Мислех, че така ще мога да разгледам по-добре Полша. Тръгнах с експреса през Белград, Будапеща, Чехия, Одерберг (Бохумин), Лвов, Варшава. Осъмнах в Будапеща и напускайки спалния вагон, отидох да закуся в ресторант-вагона. Останах в него до гара Пищиян, град в Чехия, известен с минералните си бани. Когато се връщах в купето си, видях вътре стар човек в голф и каскет, подпрян на бастун между краката, да гледа навън през прозореца. Помислих си: сбъркал съм купето, обаче видях закачен моя шинел да не се мачка. На същата закачалка имаше още един, виждаше се пагонът, на който стоеше буквата Б с корона. Помолих кондуктора да премести господина, но той ми отговори: „Аз го предупредих да отиде в съседното купе, за което е неговият билет, обаче той обърна бастуна, удари го в пода и каза, че ще остане в това купе, понеже е цар! С него кавга няма да правя...” Аз попитах: „Какъв цар?” Кондукторът отговори набързо: „Той е българският цар Фердинанд... Преместете се в друго купе.”
Щом е така, реших да вляза и както навремето, да се представя по войнишки - кой съм и за къде пътувам. Фердинанд си подаде ръката и я повдигна нагоре към главата ми. Беше ясно - по стар обичай искаше да я целуна. Така правехме някога.
Завързахме разговор, продължил повече от два часа. Не ме покани да седна. Започна да разпитва за баща ми, когото познаваше много добре. След това си спомни деня на производството ми и какво ни е говорил тогава. В това време влезе придружаващият го стар лакей Митю и му докладва, че не можал да намери на никоя гара нови вестници. Фердинанд се разсърди много и слушайки острия му укор към Митя, реших да му кажа, че имам два нови български вестника - „Заря” и „Утро”. Извадих ги от багажната мрежа. Когато ги видя малко смачкани, той ги захвърли на седалището. Нещо му направи впечатление и като обърна с бастуна едната половина, забеляза снимка на цар Борис в разговор с някого. Фердинанд запита: „Какво прави синът ми на този вестник?” Отговорих: „Това е снимката му заедно с президента на френската република Льоброн - двамата посетиха тазгодишното парижко изложение.” Без да разгледа снимката, Фердинанд каза: „Няма да видят кой знае какво...”
През всичкото време той ме гледаше изпитателно със сините си змийски очи, като че искаше да се почувства господар, който още държи властта в ръцете си. Той продължаваше да смята, че пред него е един български офицер, длъжен да се подчинява на своя владетел. При все това обаче забелязах, че му е много приятно да беседва с един висш представител на армията, започнал кариерата си през неговото царуване. Уморих се да стоя прав и под претекст, че ще отида да закуся, извиних се и тръгнах да излизам. Фердинанд ми прегради пътя с бастуна си. Продължаваше да говори и да ми задава въпроси. Сви злобно веждите си и ме запита:
- Продължава ли да ме мрази българският народ? Покрай него ме намрази и моят син.
Въпросът ме изненада и смути. Не знаех какво да му кажа. Той обаче гледаше остро в мене и чакаше отговора.
- Аз не мога да говоря от името на целия български народ, защото нямам мандат за това, но вярно е едно: всички ви смятат за главен виновник за двете наши военни катастрофи.
Фердинанд отново сви вежди. Помъчих да се извиня с историята - един ден тя ще си каже най-добре думата. Неостанал доволен от обясненията ми и понеже му бях казал преди това, че съм началник на авиацията и професор в генерал-щабната академия, той ме запита:
- Вие, вие как учите вашите възпитаници и каква преценка давате за моята дейност?
- Ние в академията сме отчели грешките всекиму, включително и на вас сме отредили един дял от тях. Сам Негово величество царят прие, че и вие имате грамадни грешки.
Фердинанд се намръщи и добави:
- Не ми говорете за моя син. Той ме зле мрази. Впуснал се е в една демокрация, която още не е необходима за българския народ. Ласкае се от мисълта, че Франция заради неговото потекло се гордее - дала най-демократичния цар в света. Но за всичко това един ден той ще си плати скъпо. Не той води народа, а народът води него. И не е чудно един ден този народ
да го,заведе дотам, докъдето заведе Батемберг и мене. Но да ви попитам - вие на какво учите вашите офицери?
Замълчах и не отговорих. Тогава цар Фердинанд продължи:
- Аз ще ви кажа на какво ги учите. Вие ги учите, че съм омразен чужденец, че съм бил за личния режим, че съм германски агент, че съм опропастил България, че ако не съм бил аз,
България щяла да бъде велика, че е пострадала, защото аз съм мразел русите, така ли е?
Отговорих:
- Да, така е! Но защо не излезете е мемоари, с които да оборите тези обвинения?
Той каза:
- И това може да стане. Всички държавници хвърлят своите грешки - политически и военни, върху мен, а къде бяха те да ми възразят и да ме възпрат? Обвиняват ме, че съм бил чужденец и германски агент и затова съм загубил войната. Добре. Кайзер Вилхелм, Франц Йосиф и руският император чужденци ли бяха, та заради тях загубиха войните? Това са обвиненията на русофилите. А германците пък ме обвиняваха, че водя на Балканите русофилска политика! „Но Юпитер кви дем омнибус пласет!” (Дори Юпитер не угажда всекиму.)
Истината е, че политиката на България се ръководеше от българските правителства, които търсеха подкрепа от тези държави, за които се смяташе, че могат да помогнат да се изкове обединението на България. И тази политика не е изцяло изгодна за чуждите държави и народи. Аз винаги съм мислил за България, която съм обичал и продължавам да обичам и сега. Моят род и произход съвсем не са ми пречили да обичам тази страна, за благото на която съм се борил тридесет години и в която и сега искам да оставя костите си. Там, на моята Витоша, искам един ден да бъда погребан. Но да оставим този въпрос. Кажете ми нещо за Витоша?
- Витоша е доста залесена. Има много и хубави хижи по нея. Зиме и лете е пълна с туристи.
- Радвам се. Но мен ме вълнува само лошото. Моята глава трябва да е много широка, за да могат да се струпат върху нея всички нещастия на България. И за Балканската, и за Световната война ме винят, че съм избрал лоши политически групировки - всъщност аз не съм се интересувал от друго освен от интересите на страната. А в това време българският народ винаги си е казвал думата с бюлетина в ръка. Обвиняват ме, че след Балканската война съм поискал Солун за България, но забравят, че самият руски император включи Солун за България през 1910 г. А трябва да се знае, че имаше българи, които през 1908 г., когато обявих независимостта на България, пак викаха против мен. Единствената ми цел през царуването ми е била: да създам велика и обединена България. Сгрешил съм с поставянето на тази своя цел. Прави са всички да ме съдят. Но това са стремежите на държавите през XIX и XX век. Дали съм сгрешил в средствата за постигане на целта и какъв дял отговорност нося лично аз, това един ден историята ще присъди. И все пак виновен или невиновен, аз имам силното желание да прекарам последните няколко години от живота си в България. Аз съм вече близо 80-годишен и малко ми остава да живея. Знам, че там не ме обичат. Цели тонове мастило се изля, за да ме хулят, върху моя гръб много български политици правят кариера. Жалко, че в България не ме пуска и моят първороден син Борис!
Слушах внимателно. Влакът подаде сигнал. Стигнахме на гара Одерберг (Бохумин), откъдето Фердинанд щеше да продължи за Кобург, а аз за Варшава. Започнах да си прибирам багажа, за да се прехвърля на другия влак. На багажната мрежа стоеше една книга, която четях във влака. Фердинанд я взе и потърси писалка. Имах само няколко минути престой. Той като, че ли нарочно се бавеше, за да напише нещо за спомен от нашето пътуване. Стоях обаче с куфарите в ръце и го замолих да вземе книгата, но той продължаваше да се бави. Взех си сбогом и едва стигнах до вагона, когато влакът на Фердинанд тръгна.
Той гледаше от прозореца самодоволно.

ЕДИН ОСТЪР КОНФЛИКТ С ЦАР БОРИС

След Поповските маневри (октомври, 1939) авторитетът на генерал Луков порасна много. Той засенчи царя. У него се създаде страх. Дворцовите хора започнаха да плетат организирани интриги против Луков.
Един ден трябваше да отида по служба със самолета си до летището в с. Левски, Карловско. Току-що влязох в канцеларията на летището, телефонистът ми предаде, че ме викат на телефона. Обаждаше се княз Кирил - предаде ми заповед да се явя веднага при царя в къщата му в с. Баня. Князът познал самолета ми и разбрал кой пътува с него. Отидох веднага. Цар Борис беше в кабинета си заедно с бившия мой адютант Сирко Станчев. Заповяда на последния да излезе. Забелязах го - беше много нервен и ядосан. Започна с думите:
- Генерал Луков ми създаде много неприятности. Той е германофил и против мен.
Отговорих, че нямам такива впечатления:
- По-рано вие сам сте ми говорили много добри работи за него и го ценяхте като ваш незаменим помощник.
Царят пребледня, намръщи се, извади от бюрото си една Лукова заповед до войската и почна да чете: - Да бъдем верни на отечеството и на короната, а не както обикновено и обичайно - на нашия цар Борис... Виждате ли?
Казах:
- Това или е пропуснато, или пък вие го тълкувате така, защото сте погледнали текста мнително.
На възражението ми царят заяви намръщено:
- И за вас приятелството на Луков отива по-далеч, отколкото интересите на отечеството, изразено в предаността към царя.
Отговорих:
- Не съм дал такива доказателства. Луков ми е само началник и моите отношения към него са служебни, а не приятелски.
- Знам - каза цар Борис, - вие сте служили дълго време с него в Пловдив, карали сте артилерийския си стаж при него и сте били пак при него като началник на Военното училище. Ще заминете веднага със самолета си за София и се помъчете да го убедите да оттегли оставката си, без да казвате кой ви е пратил!
Заминах със самолета си за София и се явих при Луков. Той прибираше книжата си от бюрото. Запита ме по какъв случай идвам. Отговорих му, че съжалявам за неговата оставка. Попитах го - не е ли възможно да я оттегли. Той сопнато ми отвърна:
- Ако си дошъл за това и ако си честен офицер, ще си отидеш, защото знам кой те е пратил. А той е този, който ми е пратил досега десетина души...
Върнах се с аероплана и се обадих на царя, че съм на летището. Той се свърза с мен по телефона и ми каза: „Елате веднага при мен!” Заварих го в градината на къщата му. Беше седнал на един фотьойл, замислен, с подпряна на ръката глава. Без да се ръкува, започна:
- Знам какво ще ми кажете. Това, което вече веднъж споменахте. Вилхелм изгонил навремето си Бисмарк, най-добрия си помощник, а после съжалявал за него...
Обясних, че не съм имал такова намерение и че даже съм забравил кога и по какъв случай съм му го казал. Тогава, също ядосано, царят допълни:
- Аз ще изпъдя и двамата: и Луков, и Красновски.
Моето мнение беше:
- Вие като Красновски, един обикновен чиновник, ще намерите поне хиляда души в България, обаче военен като Луков - волеви, организатор, способен, с мирновременен и боеви опит, между генералите с такива качества едва ли бихте намерили. Познавам вашия маниер: когато се карат двама министри или генерали, да уволнявате и двамата, за да не се карат...
Царят се намръщи:
- Аз никога не съм ви викал, за да ми давате съвети, и сега не съм ви извикал за това. Вие ми отправяте дръзко предизвикателство!
Реших да приема хвърлената ръкавица, та каквото и да стане. Намерих в себе си смелост и продължих:
- Вие сам ми бяхте казали, че дворцови интриганти и Красновски ви създали тия неприятности, а не наказвате интригантите.
Царят отговори:
- Хайде да видим какво още ще кажете!
Аз добавих:
- Когато стана известен конфликтът между Красновски и Луков, много от народните представители хвърлиха вината върху вас и ви упрекваха, че вие нарочно сте създали този инцидент. Говореше се, че искате да премахнете или Красновски, или Луков и че молбата му за оставка е добре дошла. Обвиняваха ви, че на всеки издигащ се човек вие поставяте таван над главата му - до колко да расте. Царят сви вежди:
- Е, после?
Аз продължавах гласно размишленията си:
- Поддържам същата теза по следните причини. Най-напред вие се оплаквахте, че след министър Стамболийски не сте имали друг вещ съветник. Добре, кой е виновен за това? Вие имахте наши много добри в миналото държавници, начело с Александър Малинов, както и още много други като него. Те имаха синове. На нито един от тях вие не дадохте възможност да се подготви в странство в легациите, където щяха да следват и се школуват върху историята и тезисите на българската дипломация. Ще си позволя да ви кажа и друго. Вие имахте трима съвипускници - способни ученици. Те са: Иван Минков, Ходжев и Симеон Блъсков. Служеха във Външното министерство, а ги оставихте само да тангират на някои постове в политиката. И на тях турихте тъй наречения таван - докъде да стигнат...
Царят се ядоса много:
- Не сте вие, който трябва да ми държи сметка за делата ми. Аз нося отговорността. За тези оскърбителни думи, които ми казахте, аз вече ви намразих, не ви уважавам като един добър мой войник, на когото могат да се възлагат и по-сериозни военни задачи. Вървете си и си гледайте работата.
Не си подаде ръката. Аз само казах:
- Слушам, Ваше Величество.
Не се боях, защото казах истината. Трябваше да му я кажа. Тръгвайки да се прибира в стаята си, царят се обърна към мен да види как посрещнах неговите думи. Тогава аз отново продължих:
- Разбрах какво искате да кажете и ще го сторя сам... Царят не проговори нищо повече. Излязох и заминах с аероплан за София.
Бях решил да си дам оставката. Когато пристигнах и се срещнах с мои колеги-генерали, размених мисли по станалото, споделих желанието си да напусне армията. Моите колеги обаче ме посъветваха да не върша това, защото ще се свърже с решението на Луков да подаде оставка, а това ще създаде неблагоприятно впечатление. Послушах ги и реших да изчакам, а ако се наложеше, щях да обявя решението си по-късно. Това беше добър съвет - другарски. Наистина, щяха да го свържат с конфликта Луков-Красновски.
След уволнението на генерал Луков за министър на войната бе назначен генерал Теодоси Даскалов. Той беше по убеждения земеделец от село Горско Сливово, Търновско, преди това - военен аташе в Рим. Отначало някои от колегите неоснователно посрещнаха назначението въздържано. Аз обаче бях на противното мнение.
След няколко дни срещнах в София Сирко Станчев. Той ми каза, че царят много съжалявал за станалото в село Баня между нас и бил изненадан от моето държание. Но бил малко нервен и обезпокоен поради това, че щял да заминава наскоро за Берлин при Хитлер, когото ненавиждал. Налагало се, за да се информира по някои неприятни въпроси. Споделих пред Сирко Станчев - и аз изживях разговора трагично, но ми се наложи да кажа истината - това, което мислех.
По-късно царят действително замина за Берлин.

МИСИЯТА МИ В МОСКВА

В българския Генерален щаб продължаваха да пристигат тревожни сведения за намеренията на Англия и Франция да настъпят срещу Съветския съюз заедно с турската армия през Кавказ към Батум. Според сведенията турците трябваше да действат и през България. Те струпаха много войски в Тракия. Страната ни беше изправена пред тази опасност, изоставена сама на себе си. Тогава българското правителство потърси в края на септември съдействие от съветска страна чрез нашия пълномощен министър в Москва Антонов.
На 21 септември 1939 г. бях в Бургас, където произвеждахме стрелби по самолети с противовъздушната артилерия. Обади се военният министър генерал Теодоси Даскалов - извика ме да замина веднага за София. Явих се пред него. Най-напред той ме запита:
- Отговорете ми какви езици владеете?
- Немски, френски, руски, италиански и сръбски език -отвърнах аз.
Той продължи:
- Много добре! Царят и правителството се спряхме единствено на тебе. Трябва да заминеш за Москва най-късно утре вечер.
Погледнах го зачудено и попитах:
- Защо?
- Първата задача е да подпишете с русите въздухоплавателна конвенция - каза генералът. - Втората задача е да поискате въоръжение, защото турците съсредоточават много войски срещу нас. Щабът на войската ще ви предостави списък с нашите искания. Третата и най-важната задача е да изложите какво е положението на турската ни граница.
Попитах го:
- Имаме трима български летци, пленени от русите в околностите на Варшава, гдето изпитваха наши самолети. Ще разрешите ли да помоля да ги издирят и ни ги върнат?
- Да - съгласи се Даскалов. - Повече инструкции ще получите от министър-председателя и царя. Набавете си от Народната банка повече долари, защото разбрах, че тази валута върви там. Пригответе си паспорта и проекта за конвенцията. Запазете всичко в тайна. Тръгвате утре вечер през Русе за Букурещ. На добър път. Желая ви успех!
- Смятам да предложа сключване на конвенция при същите условия, при които са сключени конвенциите ни с другите страни - споделих аз.
- Вие си знаете работата - завърши министърът.
Разговорът ни приключи.
В щаба на войската неговият началник генерал Хаджипетков ми даде списъци на оръжието, което трябваше да искаме: самолети, танкове, оръдия. Той ми поясни:
- Имаш право да намаляваш и да увеличаваш в рамките на 15-20 на сто. Доколкото разбрах от министъра, трябва да бъдеш отстъпчив, що се отнася до въздухоплавателната конвенция, за сметка на това да получиш оръжие.
Явих се във Външното министерство при министър-председателя Георги Кьосеиванов, който ми подаде ръката си с думите:
- Полковник, правителството по препоръка на вашия министър и царя ви възложи мисията, за която вече ви е казано. Ние имаме нужда от оръжие и руско съдействие предвид напрегнатото положение на нашата граница с Турция. Това го знаете по-добре от мене. По въпроса за въздушната конвенция бъдете отстъпчив, поставете ги и в по-благоприятно положение, отколкото другите държави. Разбира се, всичко това да бъде в кръга на допустимото. Ние имаме интерес от тази въздухоплавателна линия. Достатъчно е турците само да чуят, че руски самолети идват в България, за да им упражним давление. В това отношение ви даваме широки пълномощия, за да не искате допълнителни инструкции. Ако се поставят някои политически въпроси във връзка с договорите, ще се съветвате с нашия министър там Антонов. Времето на престоя ви е неопределено. Той ще зависи изцяло от хода на мисията ви. Сега Съветският съюз воюва с Полша и това до голяма степен ще забави преговорите. Между другото един частен въпрос: имам омъжена сестра там. Направете необходимото да получи паспорт, за да посети България. Идете при началника на протокола Велинов, за да си получите пълномощията и дипломатическия паспорт. По-късно ще отидете лично при съветския пълномощен министър Лаврищев - в легацията, вечерта. Всичко да се урежда, без да се вдига шум. Румънска виза ние ще ви вземем.
Попитах министър-председателя - кое летище да отстъпим за първо кацане в България преди София - Варна или Бургас? И още: да поискам ли русите да издирят пленените при Варшава трима български летци?
- Ние добре се познаваме с вас - каза Кьосеиванов, - затова сам ще решите дали ще предоставите летище Варна или летище Бургас. За издирването на тримата летци ви разрешавам да говорите от името на правителството.
На вратата ме изпрати началникът на протокола Велинов, който ми предаде дипломатическия паспорт и пълномощията на правителството. Изпратих адютанта си да вземе визата за Румъния. Взех си виза и за Унгария, макар тя да не ми беше необходима - взех я за маскировка, за всеки случай. Явих се веднага след това в двореца. Царят току-що изпращаше един от министрите, не помня кого. Беше пак в много лошо настроение. Стояхме прави и със сериозен тон той се обърна към мен с думите:
- Вие бяхте при министъра на войната и при министър-председателя и сте ориентиран в мисията си. Южната ни граница е застрашена. Имаме достоверни сведения в щаба на войската за турски съсредоточения, а те са следните (царят извади една карта и започна да обяснява): в Лозенградската околност са съсредоточени две турски дивизии, около Одрин има три пехотни дивизии, южно от Одрин с съсредоточена трета група от около три дивизии, също в района на Люле-Бургас, Баба-Eски, Родосто. Войски има и на Чаталджа. Турските самолети в Тракия се изчисляват на около 120, повечето от полски, но има и от немски произход. Ако турците настъпят в България, те ще навредят с това и на руските интереси, защото зад турските войски стоят войските на генерал Вейган. Ето защо ние се нуждаем от руско оръжие. Ние нямаме намерение да воюва ме против Съветския съюз, русите не трябва да се страхуват, че ще използваме оръжието против тях. Вие знаете гледището ми: българският народ е водил много войни, нямам намерение да воювам против когото и да било, искам да запазя държавата си. У нас известни среди смятат, че ние трябва да поддържаме по-тесни връзки със Съветския съюз, но аз съм бил против това. Струва ми се, че такова впечатление са оставили и наши
те народни представители, които ходиха там. Аз знам, че нашият народ обича русите. Мислите ли, че аз не държа сметка за това? Аз и правителството обаче смятаме, че ние трябва да поддържаме приятелски връзки с русите, но без да се ангажираме в никакви военни съюзи и договори, които биха ни въвлекли във военен конфликт. Но можем да сключим договор за ненападение.
Царят не беше в добро настроение. Недоближил вратата на кабинета му, за да изляза, той извика само:
- Разчитам на вас!
И се оттегли в другата стая.
В 8 часа вечерта аз бях готов с проекта за въздушната конвенция. Валутата ми бе осигурена. Облякох се цивилен и се явих в Съветската легация откъм улица „Раковски”. Посланикът Лаврищев ме чакаше в кабинета си. С него се познавахме отпреди. Аз и съпругата ми сме присъствали тук на приеми. Сега той бе много любезен с мен, даде ми и „лесе пасе” -Документ, който ми дава право да пътувам свободно навсякъде и да ми се оказва съдействие. Даде ми и виза. Засмян, добави:
- Ние обичаме България и българския народ и ще направим всичко възможно да си получите загубените части от Добруджа. Можете да разчитате на нас напълно.
Накрая се почерпихме, той ми пожела добър път и успех в моята мисия. Взехме си сбогом и довиждане.
Казах на съпругата си, че отивам до Румъния за бензин. Бързият влак през Русе за Букурещ заминаваше в 10 часа вечерта. Бях си взел спален вагон. На гарата ме изпрати съветският военен аташе. В съседното купе до мене видях румънското военно аташе. Престорих се, че не го виждам. Беше ми ясно защо и той пътува заедно с мене. Неотдавна бе откраднат куфарът на един румънски военен куриер-капитан от хотел „Славянска беседа”. Изглежда, е носел поверителни военни документи, защото капитанът се самоуби. Може би сега аташето бе решило да направи и с моя багаж същото. Аз обаче държах всичко прибрано у мен, а в куфарите си имах само дрехи. Същият капитан влезе в купето и ме запита за къде пътувам. Отговорих му: „За Букурещ”. Той продължи: „Дъщеря ми паднала от велосипед и си счупила крака. Затова бързам за Букурещ.” Показа ми се много загрижен.
В Русе бързах за пристанището да взема параходчето за Гюргево. То беше малко - с тясна, стръмна желязна стълбичка надолу. Румънското аташе ми даде път да бъда пръв. Носех два куфара и едва слизах по неудобната стълбичка, когато усетих силен удар с куфар отзад. Паднах надолу от седем-осем стъпала. Пострадах в кръста, крака и ръката и едва се свлякох в параходчето. Разбира се, аташето ми се извини - случайно тежината на неговия куфар го засилила надолу. Пристигнахме в Гюргево и носачите взеха моите куфари. Вместо да ги отнесат във влака, който чакаше, те ги отнесоха в митницата. Аташето ме покани да се качим, като ме успокои за багажа. Аз не се и безпокоях, тъй като в тях нямаше нищо особено, което да направи впечатление. Когато наближи тренът да тръгне, донесоха багажа ми и потеглихме за Букурещ.
Вечерта с нашето военно аташе отидохме на вечеря в хотел „Атине палас”, стария, известен от Първата световна война хотел „Капша”. Още с влизането си забелязах същото аташе със съпругата и дъщеря си да вечерят. Изкривен, с накуцване минах край тях и иронично го запитах: „Как е счупеният крак на дъщеря ви?” Той ми отговори: „Дъщеря ми е жива и здрава пред нас, край масата. Жена ми с телеграфирала нарочно, за да ме доведе в Букурещ...” Разбира се, това беше трик.
В Букурещ беше неспокойно. Румънците правеха мобилизация. По улиците се виждаха нескопосано облечени запасни войници. В заведенията обаче животът беше весел.
Вечерта в 10 часа заех спалното си място във влака за Галац. Движехме се много бавно, защото на всяка гара давахме път на военни влакове, които пътуваха за руската граница. Направи ми впечатление, че във влаковете имаше само войници. А техните офицери пътуваха отделно с моя влак. На разсъмване наближихме Галац. Тогава от спалните купета започнаха да излизат румънските офицери, съпроводени от елегантни млади момичета. Офицерите вече се качваха на войнишките вагони, а жените спокойно чакаха на гарата. Запитах кондуктора: „Изглежда, жените на вашите офицери обичат много своите съпрузи, щом ги изпращат чак до границата?” Кондукторът, българин от Галац, разбрал, че и аз съм българин, седна до мене и се засмя, казвайки ми: „Такива жени можете да имате колкото искате. Вече трети път ги возя дотук и ги връщам назад. По обед ще ги върна пак в Букурещ...”
Помислих си - военна дисциплина! Да, такава беше тя по това време в Румъния.
През Бесарабия преминахме по светло. Хубава, плодородна страна, населена с румънци, руси и малко българи. На гара Тигина (старото Бендер) слязох да си купя цигари. Продавачът говореше български. Запитах го - колко българи има тук? Той ми отговори, че по-рано били много, но сега останали 500-600 души. Каза ми също, че са се преселили преди повече от сто години от Сливенско, Провадийско и Шуменско. В дъното на будката му видях портрета на стария наш генерал Дончо Николаев във военна униформа. Бил роднина на продавача. Знаех, че Дончо Николаев е роден в Болград, Бесарабия. Завършил курса на Одеското военно училище, отличил се в Сръбско-турската и Освободителната война - в боевете при Шейново, Казанлък и Стара Загора. Той единствен получава Георгиевски кръст със специална императорска грамота. Бе взел активно участие и в политическия ни живот по време на Съединението.
В Тигина се прехвърлих на руски влак с три вагона. Навлязохме в съветска територия. На границата при река Днестър влакът спря. Качиха се трима руски граничари - офицер и двама войника. Офицерът ми поиска паспорта. Разбра, че съм военен, козирува и отмина нататък. В целия вагон пътуваха само пет души. Пристигнахме в първия съветски град Тираспол. Щом влакът спря, влезе едно момиче, около 25-26-годишно, и ме запита: „Вие ли сте полковник Бойдев?” Отговорих: „Да!” „Последвайте ме, моля!” - каза момичето. То изрече тези думи толкова сериозно и особено, че си помислих да не съм направил нещо лошо. „Носачите ще се погрижат за вашия багаж, а вие трябва да обмените доларите си. Елате е мене” - беше ми пояснено. Отидохме на гишето в митницата и чиновникът ме запита колко долара нося. Отговорих му, че нося 1000 долара, но ще сменя само 50, а останалите в Москва. Така ме бяха посъветвали в София. Чиновникът се разсърди, настояваше да обменя всичката си валута. Тогава показах освен паспорта и моето „лесе пасе”, което бях получил от министър Лаврищев. Той повече не ме безпокои.
Багажът ми беше оставен на масата в митницата. Той се състоеше от три кожени куфара. Дойде един пограничен майор и пожела да ги отворя. Запита ме нося ли книжа. Казах му, че имам един пакет, в който се намира проект за въздушна конвенция със Съветския съюз. В това време в съседната стая се чу шум от някаква кавга. Майорът се обърна към Леночка тя да провери пакета и печата на Съветската легация в София. Когато се върна, тя му докладва, че всичко е наред.
Билетът ми за Москва, издаден от България, беше заменен с друг. В 4,30 часа след обед се настаних в спален вагон. Леглата в купето ми бяха четири, моят номер - най-отдолу. Над мене висеше друго легло.
Преди да тръгне влакът, бях самичък, но след няколко минути се заеха и останалите места. До мене долу беше минен инженер, горе - чиновник, а точно над мене - авиаторка. Влакът беше дълъг - наброих повече от 80 пътнически и товарни вагона. Движеше се обаче много бавно и почти на всяка гара чакахме...
На 1 октомври около 9 часа вечерта пристигнах в Москва. И тук се забавихме, защото трябваше да даваме на гарата път на един дълъг санитарен влак с ранени войници, идващи от полския боен фронт, между тях имаше и поляци. Бях посрещнат от представители на Наркоминдела, любезни и внимателни към мене. Между посрещачите бяха и българските аташета: военното и по печата. Полковник Осетров ме уведоми, че е назначен да ме придружава и че чрез него ще се обръщам към Министерството на отбраната.
Настаниха ме в хотел „Метропол”. На другия ден посетих нашия пълномощен министър в Москва Антонов, комуто изложих мисията си. Антонов ме попита: „При разговорите ще присъствам ли и аз?” Отговорих му: „Нямам специално нареждане, но смятам, че ако бъдем двама, ще е по-добре.” Обадихме се на полковник Осетров по телефона, за да ни съобщи програмата. След един час той ми позвъни - на следващия ден в 11 часа ще ме приеме командирът на съветските въздушни войски генерал Локтинов.
Обядвах в дома на Антонов. След обед дойде нашето аташе по печата Кънев. След малко пристигна и финландското военно аташе, което прояви особен интерес към мисията ми в Москва. Обясних му, че идвам да сключа въздухоплавателна конвенция. Беше твърде много загрижен от напрегнатите отношения между Съветския съюз и Финландия, не скриваше, че ще се стигне до война. Казах му:
Но вашето поведение е много смело. А той ми отговори:
- Ние сме длъжни да браним държавата си...
На другия ден полковник Осетров ме отведе в щаба на въздушните войски и ме предаде на един полковник - летец. В коридора срещнах моя познат от Берлин - Громов, който се изненада, когато ме видя. Въведоха ме в кабинета на генерал Локтинов. Той ме покани любезно да седна, почерпи ме с цигара и изказа увереността си, че ще можем да се споразумеем за конвенцията. Помоли ме, ако имам проект, да го оставя, за да го проучат. Дойде и началник-щабът на авиацията и заедно разгледахме някои технически въпроси, свързани с договора. Относно избора на летище им предложих летището Сарафово до Бургас, тъй като Варненското не беше много удобно. В Бургас имаше френска радиостанция за водене на самолети.
Генералът се оплака, че сега е твърде зает с войната в Полша. Той ми обясни - бил е ученик в Съветския съюз на германското аташе в София - полковник фон Шьонебек.
След обед с нашия пълномощен министър се представихме на заместник-министъра в Наркоминдела Деканозов - дребен, с хитри, подвижни очи. Представих пълномощията си след официалните поздравления. Изложих положението на нашата граница с Турция.
- Ние - казах аз - разчитаме изключително само на вашето въздействие върху турците.
Тогава министър Деканозов попита:
- Какво е мнението на българското правителство по предложението, направено от съветското правителство за сключва не на договор за ненападение и взаимна помощ и какви инструкции имате по този важен въпрос?
Отговорих:
- Нашият цар е съгласен да сключим договор за ненападение, но не и договор за взаимна помощ, тъй като на всяка цена иска да избегне войната.
- Тогава на какво основание искате помощ против Турция? - постави въпрос той.
- Ние искаме да изложим позицията си пред Молотов - каза нашият пълномощен министър Антонов.
Деканозов му отговори:
- Молотов очаква да му се каже ясно: съгласни ли сте да сключите предложения договор за ненападение и взаимна помощ.
Постигнахме съгласие за въздухоплавателната конвенция по принцип. Предоставих за проучване един проект на български и руски език и се разделихме. Казаха ми, че ще се съберем отново през следващата седмица. Щяха да се обадят предварително в легацията.
Но правителството на Георги Кьосеиванов не е било самостоятелно в своите решения при определянето на отношенията ни със Съветския съюз. Бидейки и министър на външните работи тогава, година по-късно - през есента на 1940 г., той осведомява своя заместник Иван Попов за водените през септември-октомври 1939 г. преговори със съветското правителство: „За пръв път слушам, че Съветска Русия била предлагала гаранция на България, следователно не съм могъл да давам нареждания по предложение, което не ми с било известно. Освен ако не се смята за гаранция загатването за пакт за взаимно подпомагане, което българското правителство отклони. Това беше своевременно съобщено в Берлин, където становището на България намери одобрение.”
Телеграмата на Антонов ярко показва не само, че Външното ни министерство е било филиал на Външното министерство на хитлеристка Германия, но показва и престъпното отношение на фашизираната българска буржоазия спрямо интересите на народа и страната в един такъв върховен момент.
При това отношение на българското правителство и на неговия председател към предложението на СССР е ясно, че то нямаше да бъде прието. Съвсем естествен е в тази светлина отговорът на съветския заместник-комисар по външните работи, даден на българския пълномощен министър при изказаното от последния желание да срещне Бойдев направо с В. М. Молотов: „Молотов се интересува преди всичко от отговора на поставените от него въпроси.”
Това предложение на Молотов да сключим договор за взаимна помощ се мотивираше с обстоятелството, както се спомена и другаде, че Съветите трябва да имат юридическо основание да ни защитят при едно нападение от страна на турците.
Разбира се, те ни защитиха от тях и без това, като извикаха турския министър на външните работи Сарачооглу и направиха необходимото.

РАЗГОВОР С МАРШАЛ ШАПОШНИКОВ

Чрез полковник Осетров поисках да се срещна с маршал Шапошников, началник-щаба на Съветската армия, пред когото трябваше да поставя исканията си за оръжие и да му предоставя списък на необходимото. Генералът ме прие във военното министерство. Грамадната му врата ми отвори стар портиер е бакембарди, който от 45 години е бил на тази длъжност. Шапошников ме прие в присъствието на друг висш военен, който след малко ни остави сами. Той прегледа списъка и ми каза, че трябва да поставя въпроса за оръжието пред Наркоминдела, разбира се, по принцип. Обясних му, че ние никога няма да използваме това оръжие против Съветския съюз.
Маршал Шапошников беше известен у нас като голям руски военен, бивш професор в Руската военна академия. Имаше сведения, че е бил преподавател и на някои наши генерал-щабни офицери. Аз притежавах някои негови трудове за конницата, които си бях изписал чрез Рига на руски език и ги бях използвал при написването на моята голяма книга „Тактика на конницата”. Един от моите екземпляри видях на неговата маса. Била му е изпратена от съветското военно аташе в София. Маршалът ми я показа с думите: „Намирам я правдива и полезна. Лаская се от обстоятелството, дето сте отбелязали на много места, че сте ползвали трудовете на моята скромна личност.”
Действително, той беше скромен, крайно работлив труженик до края на своя живот през 1946 г., докогато заемаше длъжността началник-щаб на Съветската армия.
Разговорът продължи около три часа. Маршал Шапошников се впусна подробно и в някои стратегически и тактически въпроси. Направи разбор на действията на маршал Будьони, който командваше 1-ва конна армия във войната между Полша и Съветския съюз. Оттам прехвърли въпроса и за действията на нашата конна дивизия, командвана от генерал Колев в Добруджа. Спря се и върху поуките, размишляваше каква трябва да бъде бъдещата организация на кавалерията.
Накрая го помолих, ако му с възможно, да се разпореди за издирването на тримата български летци. Обясних му, че доколкото ми е известно, те, когато са били във Варшава да изпитват наши самолети, са успели да избягат и са пленени от руските войски. Тези сведения имаме от завърнали се наши летци. Един техен приятел е успял да ги види в последния момент и ни разказа за случилото се. Шапошников обеща да направи необходимото. Действително и тримата летци след около месец и половина се завърнаха живи и здрави в България.
Една вечер съпругата на нашия пълномощен министър ме покани да гледаме „Евгений Онсгин”. Когато се завърнах от театъра, намерих у тях една покана от Германската легация, подписана от съветника фон Вюлиш. С него се познавахме от Първата световна война, когато той беше с ескадрона си при Охрид. Той имаше дворянски произход, отворил път на младия поручик към дипломатическата кариера. Много преди да замина за Москва, фон Вюлиш беше секретар в Германската легация в София. През 1938 г. ние се видяхме с него като стари бойни другари. На мене щеше да ми бъде приятно да го видя.
Обаче официалното положение, което заемах сега, диктуваше поведението ми. Среща с него би могла да се изтълкува неправилно. Затова чрез полковник Осетров попитах удобно ли е да приема тази покана? Същото запитване отправих и към Наркоминдела чрез помощника на Молотов Деканозов. На всички обясних откъде произлизат моите връзки с фон Вюлиш. И от двете места ми отговориха, че свободно мога да отида, защото с германците има вече приятелски договор.
Отидох на този обед, на който дойде и германското въздушно аташе в Москва - генерал-лейтенант Кьострин. Фон Вюлиш се интересуваше главно от своите познати в София. Вероятно и той се боеше да ми задава въпроси, тъй като подозираше, че за да дойда тук, трябва да имам добри чувства към Съветския съюз. Приказвахме повече около нашите спомени от бойното поле.
След няколко дни ми се обадиха от Наркоминдела да се явя на заседание, за да обсъдим проекта за въздушна конвенция. Изкачвайки се по стълбите за горните етажи, по стъпалата ме настигнаха няколко души, които приказваха на български език. Един от тях извика: „Полковник Бойдев?” Казах „Да!” Последва въпрос: „Е, как вървят работите?” Отвърнах: „Сега ще видим!” „Полковник, гледайте да отстъпвате.” Те продължиха нагоре и влязоха в една от съседните стаи, дето отивах аз. Оприличих единия от тях да е бил Георги Димитров, въпреки че малко бях го виждал на снимки. Имаше някаква разлика и прилика. Дали беше той, не мога да твърдя.
Тъй като нашият министър Антонов бе задържан от един съветски човек на улицата, когато влизахме в Наркоминдела, обясних на Деканозов, че той идва с мене, но ще се забави малко. След една-две минути Антонов влезе. Деканозов се обърна най-напред към него с думите: „Не намирате ли, господин министре, че това, което правите сега, е много малко?” Антонов отговори, че чака допълнителни инструкции от нашето правителство.
Пристъпихме към проекта за въздушната конвенция, изработен от нас. Деканозов намери, че е много дълъг. Обясних му, че е съобразен с международните въздухоплавателни правила, поставени в основата на всички наши конвенции с други държави, обаче в случая имам инструкции да направя възможните отстъпки. Поставих и на него въпроса за исканото оръжие, като и пред него потвърдих: ние никога няма да го употребим против Съветския съюз. „Можем да разговаряме - каза той, - ако подпишете договор за взаимна помощ, защото исканията ни са свързани едно с друго.”
Разговорите приключиха. Поканиха ни на закуска и водка в един салон. Някои от специалистите се интересуваха от технически въпроси. Те ми бяха поставени и от генерал Локтинов, началника на въздушните войски. Ставаше дума дали съветските самолети да кацат във Варна или в Бургас и оттам - в София. Спряхме се на Бургас.
...В последното заседание за въздушната конвенция ние я оформихме напълно. Остана само да се подпише в София от мене от българска страна, а от съветска - от заместник-министъра Прасолов. Впоследствие тя беше ратифицирана от правителствата и на двете страни.
Останалите въпроси останаха неразрешени.
...Мисията ми бе завършена и аз трябваше след два-три дни да потегля в 10 часа обратно с влак за България. Бях изпратен на гарата от полковник Осетров, от представители на Министерството на външните работи и от наши служители в легацията. Нашият министър Антонов не дойде. Изглежда, бе почувствал, без да има основание за това, че му е изразено недоверие.
Посещението в Москва ми даде възможност да направя сравнение за отношенията между славянските държави. И в Полша, и в Югославия, и в Съветския съюз, и в Чехия винаги съм срещал любезност, каквато много трудно се намира в останалите страни. Докато при едните сърдечността заемаше първо място, то в другите тя беше въздържана - те винаги гледаха на нас като на ориенталци, измерваха отношенията си с нас с количеството квадратни километри, които заемаме на Балканите...
Представих на царя пълно изложение на мисията си. Той беше много разсърден на министър Антонов:
- Вместо да си гледа работата, взел да оправя отношенията между Югославия и Съветския съюз. И освен това, подозирам го, дал е повече обещания на русите. Ние трябва и ще поддържаме най-приятелски отношения с тях. Имам сведения, че когато нашите народни представители са били в Москва на някакъв банкет, и те са говорили и са отишли по-далеч, отколкото са отношенията, които трябва да имаме със Съветския съюз. Проверихте ли дали това е истина?
- Чувах да се говори такова нещо - казах, - но в България, а и никой не ми е възлагал такава мисия. Вие имате възможност по-добре да проверите от самите народни представители. Така ще се отдели и мълвата от истината.
Цар Борис продължи:
- На мене ми се струва, че е възможно Германия и Съветският съюз да се сблъскат. Би било опасно, ако едно такова събитие увлече и нас. Аз не искам войната. Тъй като не можах ме да получим оръжие от русите, ние сме принудени да го потърсим пак от Германия. Но дали и те ще ни дадат, не се знае. Помолете немското военно аташе да ни окаже съдействие.
Той стана прав. Започна да се разхожда нервно из стаята и се върна към това, което няколко пъти е казвал, а именно:
- Все пак, не мога да си обясня защо Русия се бои да ни даде оръжие. Тя много добре знае, че нашият народ обича русите и няма да отиде никога против тях. И, второ, защо не разбира, че аз с цената на всичко искам да избегна войната. Добре ли обяснихте всичко това на маршал Шапошников?
Отговорих:
- Да! Но аз си мисля - и те може би имат някакви съмнения, че Хитлер ще ги нападне и пазят оръжието за себе си.
Тогава царят ми заповяда да направя подробен доклад и да му го занеса веднага. Следобед написах доклада в два екземпляра. Той повика Йордан Севов и му заповяда да го прегледа. Севов каза, че в този вид не може да се даде на министъра на външните работи, трябва да се направят някои поправки. Излязохме от кабинета. Севов направи някои изменения, написа ги на пишеща машина и ме накара да ги подпиша. Имаше малка разлика между моя и поправения доклад, не беше от голямо значение.
С това мисията ми в Москва завърши.

1940-а... СЪБИТИЯТА У НАС И ОКОЛО НАС

На 15 февруари 1940 г. у нас настъпиха някои политически промени. След разтурянето на камарата през 1939 г. правителството на Георги Кьосеиванов отново получи болшинство. Много от бившите народни представители не влязоха в новия парламент. Твърдеше се, че между тях са останали и тези, които бяха пили наздравица за седемнадесетата съветска република. Правителството получи голямо болшинство, така наречената опозиция бе едва представена. Георги Кьосеиванов, родом от Пещера, управлява като министър-председател в продължение на четири години в напрегната международна обстановка. Това го принуди да подаде оставка и на негово място се състави ново правителство начело с проф. Богдан Филов, бивш министър на просветата в Кьосеивановия кабинет.
Като министър на просветата Филов не бе направил нищо особено. Неговата съпруга се бъркаше много в просветните работи. Той е син на екзекутирания като русофил подполковник Филов. Беше ценен у нас и в чужбина като учен-археолог.
Но в този момент на върховни изпитания България имаше нужда от опитни и гъвкави държавници, какъвто Богдан Филов не можеше да бъде. Освен това той не можеше да провежда неутрална линия, защото беше известен като голям приятел на германците. Това даваше основание да се мисли, че изборът на царя върху Богдан Филов бе под давление на германците. Което не беше далеч от истината. Иначе царят не обичаше Богдан Филов.
Не искам да правя пълна характеристика на филовото правителство, но мога да кажа, че то не се прие добре от народа, нито отляво, нито отдясно. Прочее изборът му беше фатална грешка на царя. Новият кабинет бе чиновнически в пълния смисъл на думата - съставен от хора с милиметрова психика, а имаше и такива в професията си и... станаха лоши министри.
Случаят ме задължава да разкажа куриоза за едного от министрите - заемащия поста министър на финансите Добри Божилов. Към 1931 г. служех в Първи конен полк в София като помощник-командир. В Германската легация в София тогава служеше като секретар д-р Клодиус. При лошо време с разрешение на Военното министерство той яздеше в манежа на полка. Така се запознахме. В нацистка Германия Клодиус бе стигнал до поста главен министерски съветник. В качеството си на такъв той дойде сега във връзка с отпускането на някакъв заем на България. Не знаех нищо за него, но получих визитната му картичка и за да изпълня протокола, върнах му моята и го поканих на обед в Чамкория, в пансиона на Кръстников.
Около 10 часа сутринта същия ден по телефона ми се обади министър Божилов и ме уведоми, че при него е Клодиус и водят преговори за заем във връзка и с нашето въздухоплаване и тъй като той е мой познат, трябва да направя това, за да получим най-изгодни условия. Разбрах, че Божилов бе поканил Клодиус на обед, но гостът отказал, защото вече има покана от мен, която бе приел. В Министерството на финансите заварих и двамата в Божиловия кабинет, след като бяха разговаряли повече от два часа и не бяха стигнали до никакъв резултат. Седнах и слушах, защото бях съвсем чужд на третираните проблели. Не минаха и пет минути и ето откъм Военния клуб на улица „Раковски” се зададе една рота от Школата за запасни офицери. Тя идваше от двореца, откъдето беше взела знамето, защото школниците трябваше да полагат клетва. Ротата маршируваше великолепно, удряше здраво крака в паважа. Редиците бяха стройни и подравнени. Д-р Клодиус се вслуша в мелодията, стана от стола си, остави си книжата, отвори прозореца - възхищаваше се на хубавата гледка, докато ротата зави от улица „Раковски”. След това се обърна, удари с ръка по масата и каза:, „Господин министре, в една страна, където войската марширува така с „марша на Хитлер”, заслужава да приема нейните условия!”
След краткия разговор между нас и Божилов министърът ме извика насаме, отвори едно чекмедже и ми подаде голяма банкнота от 1000 лева (от безотчетните си пари) и тихо ми каза: „Вземи ги да платиш разноските по обеда в Чамкория.” Аз не исках да ги взема, но той настоя и ги сложи в джоба на куртката ми.
Тримата, д-р Клодиус, аз и съпругата ми, тъкмо обядвахме в Чамкория, когато в пансиона пристигна Божилов със съпругата си. Седнаха и обядваха с нас. След обеда по желание на Клодиус се разходихме до местността Иконостаса. Преди да тръгнем, Добри Божилов изчезна за няколко минути от масата. Повиках келнера да платя сметката, но Божилов ми каза, че е платил. И понеже всичко струвало 800 лева, поиска да му върна другите пари. Върнах му банкнотата, която ми беше дал, и го помолих да я даде на капелмайстора, който спечели заема. Министърът ми каза, че ще даде на него 10 000 лева. Разделихме се и стана така, че аз платих обеда и на министъра на финансите. А капелмайсторът не получи нищо. Бай Добри, изглежда, приписа заслугата за това на своята финансова мъдрост...
За друг министър от новия кабинет мога да разкажа следната история. Беше по-късно, когато бях в Македония. Написах тревожен доклад до министерския кабинет. Препратих го чрез министъра на войната. В него сочех много нередности и произволи на нашата администрация и полиция, редица несъгласуваности между българските и югославските данъчни закони и други подобни. Настоявах да се поправят, тъй като създаваха недоволство сред населението. По настояване на министър Габровски беше ми направено официално мъмрене не защото не бях прав, а защото съм се бъркал в разпорежданията, дадени направо до областните директори.
А аз не можех да бъда безучастен, тъй като много македонци идваха при мен и се оплакваха, те желаеха да видят в българското управление нещо по-хубаво от бившето. Обещавах им, че нещата ще се оправят. А горките областни директори - какво можеха да сторят, когато ги караха да принуждават населението да сади слънчоглед на сухото и безводно Овче поле, който изгоря. То трябваше да плаща данъци за материали, тютюн н други, които са ограбени от германците. Децата бяха задължени да ходят на училище в студената зима, без да има въглища за отопление на стаите. И още много такива случаи.
В началото на 1940 г. германците заеха норвежките брегове и изпревариха англичаните, след което заеха и Дания. Сега Хитлер видя, че се е затегнал на широк фронт, и поиска да заздрави придобивките си с преговори. Гьоринг и Хес са поддържали такава концепция.
В същото време, през март, Съветите завършиха финландската война, границата мина северно от Ленинград.
На 10 май войските на Хитлер нахлуха през Холандия и Белгия във франция. Френската кампания завърши успешно за агресора - на 22 юни маршал Петен подписа капитулацията на Франция в историческата Компиенска гара. От славолюбие Хитлер побърза да влезе в победения Париж. Сега очите му се насочиха към мъгливите брегове на Англия и към Гибралтар, Африка и Суец. А идваше и нашият ред - Балканите. Неслучайно след влизането си в Париж Хитлер заповяда в предградието Ньой, където беше подписан нашият мирен договор, да се издигне българският национален флаг. Хитлер прие и бившия български главнокомандващ в Първата световна война генерал Никола Жеков. Така той поиска да реабилитира генерала, понесъл оскърблението на Хинденбург и Лудендорф, и то само затова, че Жеков искаше от тях да изпълнят коректно и лоялно своите договори към България. Още тогава си мислех - ако бях на мястото на генерала, не бих отишъл. Не към Жеков трябваше да се отправят благодарности, а към българския народ, който бе станал веднъж жертва на немските интереси. А сега Хитлер подготвяше дипломацията той отново да му служи.
В началото на юни английският пълномощен министър в Съветския съюз сър Стафорд Крипс, от английската левица, посети България, за да ни предложи да отидем на страната на западните държави. По-късно дойде и пратеникът на президента Рузвелт, полковник Донован, със същата цел. Никой от тях обаче не предложи поправка на несправедливите мирни договори. Логично беше в една такава обстановка България да бъде възнаградена, и то най-малкото с останалата под мандата на Обществото на народите Южна Тракия.
През лятото на 1940 г. Литва, Латвия и Естония бяха присъединени към Съветския съюз, Съветската армия влезе в Северна Буковина и Бесарабия. Съветският делегат Потсмкин дойде и предложи по-късно пакт с Югославия, който не се подписа.
Когато цар Борис разбра за нахлуването на германците в Румъния, страшно безпокойство го обзе. И затова замисли да отиде при Хитлер - да разбере по-нататъшните му замисли.
Турците засилваха подозрително войските си на границата, като се оправдаваха, че правят това с отбранителни цели. Нашият генерален щаб бе постоянно информиран за струпването на все нови и нови англо-френски войски в Мала Азия. През август Хитлер направи публична декларация в Райхстага, че иска да води преговори с Англия и франция. Носеха се слухове, че и Съединените щати се готвят за война против Германия.
Неочаквано за българския народ дойде радостно събитие. Под силното давление над Румъния от страна на Съветския съюз и Германия на 7 септември Южна Добруджа бе отстъпена на България. Това предизвика големи надежди у българския народ. В София станаха радостни демонстрации, защото това беше единственият случай да се получи земя без кръв.
Влизането на нашите войски в Добруджа стана много тържествено. Населението плачеше от радост, поднасяше букети и венци на българските войници, изразяваше благодарността си на чист български език. Старци целуваха и прегръщаха със сълзи на очи офицерите.
И аз присъствах на такива мили картини. И аз се просълзих. Играеха се кръшни хора. Поднасяха се големи тави с баници на войниците. Много добруджанци, служили в румънската армия, искаха да бъдат мобилизирани в българската.
Влязох в един ресторант в Балчик, пълен с хора. Всички скочиха и ме понесоха на ръце, сложиха ме на една маса и започнаха наздравици. Ликуваше народът и в България. Навсякъде, където минех - банкети и хора. Всички слушаха говорителя на Радио София. Силно развълнуван, той едва сдържаше сълзите. Гласът му трепереше. Имаше моменти, когато и той плачеше. Предаваше с голямо майсторство подробностите за влизането на нашите войски във всяко село и град. Почти целия септември мина в уреждане на администрацията ни в Добруджа. Щом се завърнах, изпратих наша летателна команда да прегледа и уреди летищата. След нея заминах и аз.
При отстъплението си румънците бяха унищожили много неща: прозорци, врати, подове и стълбища в сградите. Почти всичко бе изпочупено и ограбено, като че ли ни предаваха чужд имот. И сега показаха голямата си омраза към българите.
Населението бе научило, че идвам в Балчик, и беше излязло да ни посрещне с цветя на площада. Всеки започна да ми разказва за страданията си под румънско робство. Някои, служили по време на Балканската война в 31-ви пехотен варненски и в 8-и приморски полк в Силистра и Варна, ме разпитваха за своите бивши началници. Тези храбреци от Сслиолу-Гсчкенли край Одрин бяха окичили гърдите си с български ордени за храброст. Други с възторг описваха бойните подвизи на нашата славна конница под командата на генерал Колев при Добрич. Част от населението доброволно се залови да изчисти и подреди летището в Балчик, където по-късно изпратих наши въздушни части.
Такова бе и положението в Добрич. Тук бе вдигнато всичко. Продължих за Силистра. В града имаше малка промяна в сравнение с Първата световна война.
Върнах се отново в Балчик. Посетих замъка на румънската кралица, построен край морето в турски стил. Тук бе съхранявано сърцето на кралицата, което румънците бяха отнесли със себе си. Всички те се бяха изселили от Добруджа.
В Силистра и Балчик заварих български гарнизони.
Залисан в радостта за Добруджа, народът не виждаше предстоящите политически събития. Той инстинктивно обърна очи към другите си национални идеали - Македония и Тракия. Мнозина македонски първенци заявяваха при всеки удобен случай публично, че е време сега да се помисли и за тях. Населението в самата Македония се вълнуваше силно, то вярваше, че е дошъл неговият ред. Във връзка с тези вълнения сърбите организираха много процеси. В Народното събрание депутатът Петър Думанов държа речи, в които доказваше българската принадлежност на Македония. Това вдъхваше силна вяра на тамошното население. Та дори му извадиха и песен.
През ноември 1940 г. Унгария, Румъния и Словакия се присъединиха последователно към Тристранния пакт. Останахме вън от него само България и Югославия.
В края на октомври цар Борис бе поканен от фюрера в Германия. Той реши да замине малко по-късно инкогнито. Извика ме по телефона да отида веднага в стаята на инспектора на дворците Д. Генчев. Моят щаб се намираше само на десет крачки от задния вход на двореца - на улица „Московска”. Ето зашо отидох веднага. Царят ми каза, че трябва да замине веднага за странство, т.е. още на следващия ден, обаче не желае никой да знае за пътуването му, преди да се върне в България.
- Днес около 4-5 часа след обед ще дойде самолетът на Хитлер да ме вземе - каза той. - Никой не трябва да знае чий е този самолет. Бъдете на летището и се погрижете за настаняването му. Помислете как да стане пътуването ми, за да се запази тайната.
Помислих малко и му предложих следното:
- Когато самолетът пристигне в Божурище, аз ще се кача на него и ще се отправя за летище Враждебна, където ще го приземя в южния край, далеч от постройките. Самолетът ще бъде закотвен там и моят адютант - поручик Антонов, един сериозен офицер, произхождащ от старото патриотично семейство на Иван Андонов от Пловдив, ще пренощува в него, за да го пази. Пердетата ще бъдат спуснати. Немският персонал ще бъде затворен, а ключът за самолета ще остане у Антонов, който ще се погрижи и за снабдяването му с гориво сутринта. Моят автомобил, шофиран от Антонов, ще влезе през задните врати в двореца и вие ще се качите в самолета, без никой да ви види. Ще наредя в същото време войниците и офицерите от летището да се съберат в столовата - ще им говоря нещо по дисциплината. В момента, когато ще бъдат събрани в 8 часа сутринта, аз лично ще ви сигнализирам за излитането, след което ще отида при тях. Вие ще дойдете от другия край на летището - откъм село Слатина. Така качването ви ще стане на половин километър от щаба и казармата на летището.
Царят одобри проекта и заповяда колата ми да бъде в 8 без 20 минути в двореца. С пристигането на самолета начело с полковник Браун аз настаних персонала в хотел „България”, предоставих му една лека кола на разположение. После операцията се Изпълни тъй, както бе замислена. Самолетът излетя точно в 8 часа и 20 минути за Германия. Тайната беше запазена напълно.
След няколко дни царят се завърна със същия самолет, посрещнат вече от официални лица, начело с министър-председателя. Издаде се официално комюнике за посещението му. На летището бях и аз. Царят нямаше много весело настроение. Обяснихме си го с умората от пътуването. А и времето не беше спокойно, имаше доста силен вятър.
Впоследствие се разбра, че от страна на Хитлер върху Борис е оказан голям натиск да влезем в Тристранния пакт. Засега той бе отказал. Вероятно по тези причини нашите доставки от Германия: материали за военните ни фабрики, самолети, запасни части, гаубични и противовъздушни оръдия, бяха спрени. Това ни постави в много затруднено положение, и то в един момент, когато Мусолини без знанието на Хитлер нападна Гърция. Войната се приближаваше и към нашата страна. Мусолини бе постъпил сега така, както преди Хитлер, който без знанието на Мусолини зае Чехословакия. Прекратяването на германските доставки на военни материали се отрази зле върху духа на армията.
На 1 ноември 1940 г. ме извика министърът на войната генерал Даскалов и като ми даде списъка на материалите, които следваше да получим, ми заповяда да замина за Берлин и да помоля Гьоринг да уреди въпроса.
С пристигането си в Берлин отидох в нашата легация и се срещнах с пълномощния министър Първан Драганов - мой съученик от Генералщабната академия. Той ми каза, че Гьоринг изобщо не искал да се срещне с него и да разисква въпроса за доставките. Въпреки това от легационния телефон поисках връзка с въздушното министерство и помолих да бъда приет от Гьоринг, без да обяснявам защо. Отговори ми се, че това може да стане най-рано след два дни.
Първан Драганов обаче си остана скептик. По всичко личеше, че вече не се ползва с благоволението на немците и това наложи да бъде изпратен по-късно в Испания. Причината била, че уж не постъпил тактично при някакъв случай с най-близкия приятел на Гьоринг и консул в Югославия - Нойхаузен.
Поканен бях на вечеря у Драганов. Там заварих запасния полковник Ганчев, който през Първата световна война бе военно аташе в Берлин и имаше пълномощие да подпише договора за влизането на България във войната на страната на германците, а също и да подпише военната конвенция, злепоставила значително интересите на страната ни. Сега живееше в Кобург при цар Фердинанд. Госпожа Драганова, възпитана и изискана българска дама, достойно представяше родината ни в чужбина. Докато тя приготовляваше вечерята, а съпругът й бе зает в канцеларията, ние двамата с полковник Ганчев останахме на разговор в салона. Познавах Ганчев само по име, сега го виждах за първи път. Използвах случая и поведох разговор за някои слабости на военната конвенция, която бе сключил. В основни линии въпросите ми към него бяха следните:
- Защо в договорите и конвенцията не е поставен ясно въпросът - каква е целта: да отваряме път на Германия през България за Турция, или да постигнем нашето национално обединение? Защо при сключването на конвенцията не се е съобразил с факта, че съглашенците стоварват войски на Солунския фронт и не е задължил немците да се справят с тези войски, а не ние? Защо относно доставките на военни материали споразумението е съобразено с възможностите на германците, които и не изпълниха договорените доставки? Защо за арбитър е определен германският кайзер?
Петър Ганчев ми отговаряше късо и се оправдаваше с цар Фердинанд. Това ми направи лошо впечатление, тъй като знаех - звездата му винаги се е движила под Фердинандовия патронаж. И в момента беше на служба при него. Аз и без това нямах добро мнение за Ганчев. Бях свидетел на един разговор с полковник Коста Дочев, който го замести и стана военно аташе в Берлин. Дочев разказваше немного ласкави работи за предшественика си. Той бе писал по-рано специален доклад до министър Радославов, в който разкриваше моралния лик на Ганчев с крайно лоши цветове. Тогава обаче цар Фердинанд се бе застъпил за него и докладът бе сложен под миндсра. Поне от признателност към благодетеля си сега Ганчев не трябваше да прехвърля нему личните си грешки. Ето защо аз поисках да защитя Фердинанд. Това вече стана в присъствието на други гости. Разбира се, моята защита беше повече морална. Как и откъде цар Фердинанд беше научил за това - не знам, но се е изказвал пред министър Драганов ласкаво за мене.
След два дни бях извикан и приет от Гьоринг. Този път той не беше толкова любезен и внимателен. Предполагам да е било поради неразположението му към Драганов поради споменатия му вече конфликт с Нойхаузен - негов бивш летец от ескадрата. Гьоринг ме предупреди да бъда много кратък, понеже е много зает. Описах накратко състоянието на нещата. За да го ориентирам, започнах с политиката на Турция, а именно че е струпала вече много войски на нашата граница, което ни безпокои сериозно. В същото време нашата армия не с напълно подготвена и въоръжена. Поради това го моля да нареди веднага да ни се изпрати останалото оръжие и военните материали за фабриката. Подадох му списъка, за да види какво има да получаваме. Той започна да подчертава и да зачертава и каза: „Засега можем да ви дадем само това.” А то не беше повече от половината на нашите искания. Гьоринг повика един полковник, когото виждах за първи път, и му разпореди: „Вижте какво може да се даде от посоченото в списъка и ми докладвайте след три дни. Генералът ще почака.” Благодарих му и си излязох.
Не се обадих другиму в министерството, защото виждах, че настроението не е добро и няма да има никаква полза. Отидох да обядвам с двама познати полковници в Дома на летците. С тях водих доста интересен разговор. Изненада ме обстоятелството, че те говорят открито против Хитлер. Единият ме запита: „Вие, господин генерал, сте по върховете. Вярвате ли, че ще спечелим войната? Нека си говорим като военни по войнишки...” Очевидно рейнското вино им бе развързало езиците. Отговорих сдържано: „Не съм запознат нито с политическото, нито с военното положение, за да дам отговор на такъв въпрос. Нали знаете, когато две страни се бият, всяка една от тях вярва в победата, а победителят ще бъде само един!” Питащият продължи: „Да, прав сте, колега. За нас истината с следната: ние имаме добри генерали, но командването не е в техни ръце. Освен това нямаме добри политици. Германия не може да роди втори Бисмарк. Германският народ дава храбри войници и офицери, но те трябва да знаят защо се бият? Ние трябва също да спрем до Австрия, Румъния и Чехословакия. Какво ще правим в Дания и Норвегия? Защо бе тази война с Полша? Не можем да сме сигурни, че утре няма да ни пратят да воюваме и с Русия, та да потънем в нейната необятна територия. И както виждате, не е чудно да бъдем въвлечени във война с целия свят. Можем ли ние сами, с нашите несигурни италиански съюзници да водим война срещу всички? Огромните материални ресурси на нашите неприятели са един решаващ фактор за изхода на войната. Адмирал Канарис отвежда фюрера с фалшиви сведения за слабостта на противника. Прави го нарочно, защото и самият той не вярва в победата ни и иска да отклони Хитлер от по-нататъшните му неразумни действия. Но, изглежда, няма кой да слуша. Африка ще бъде гробница за нас. Ако маршал Гьоринг вземе в ръцете си управлението на страната ни, ние сме уверени - няма да стане така. Той вижда нещата по-добре и ще може да излезе от тежкото положение. Иначе войната ще продължи много. Бомбардировките над Лондон ще струват много скъпо в самолети. А нахлуем ли пък в Англия и се настаним с войските си там, не е изключено Русия да ни обяви война. Не знам дали чухте речта на Чърчил в парламента. Този упорит човек, изглежда, ще води войната докрай. А какво търсим ние из Румъния? Ясно е, че нашите управници ще ни замесят във война и на Балканите. Какво мислите да правите, ако и вашата страна бъде застрашена?” Казах на събеседниците си: „Ние ще пазим строг неутралитет. Друг изход няма. Ние сме страдали и пострадали от тия войни.” Полковникът добави: „Вярно е. Но нас не по-малко ни тревожи и поведението на Италия. То буди съмнение в нейната съюзническа вярност...”
Тези изказвания на германски офицери пред чужденец, какъвто бях аз, ме накараха да размишлявам. Отначало помислих, че това е провокация, но по-късно, след разговори и с други, разбрах, че това е цяло едно течение. В Германия вече имаше голямо колебание в изхода на започнатите войни, имаше силно настроение против Хитлер. Не беше скрито и недоволството против СС войските. А Гестапо продължаваше своя жесток поход срещу враговете на националсоциализма.
На другия ден, понеже бях свободен, приех поканата на двама немски колеги-авиатори да заминем с аероплан до Източна Прусия, където те имаха някаква работа. Пожелах да разгледам старото бойно поле при Таненберг и Мазурските езера от 1914 г. Боевете тук ми бяха добре известни, тъй като върху тях държах моя докторат в Генералщабната академия. Досега познавах местността само описателно, т.е. теоретично. По тези места навремето руските императорски армии на генералите Ренснкампф и Самсонов претърпяха тежко поражение. Даже генерал Самсонов се самоуби. Спомних си, че тогава нашите вестници разтръбиха немската победа до такава степен, като че ли тя беше окончателна. Започна се силна пропаганда: България да се присъедини към Германия, и то докато е време, защото войната може да свърши и ние няма да можем да използваме германските победи за нашите цели.
Нощувахме в Найденбург.
Върнах се в Берлин, но получих само обещания, че ще ми се дадат самолети. Обещаните „Дорниер”, щуки, „Щорх”, „Юнкерс” пристигнаха едва след една, а някои и след две години.
Тогава аз вече не бях командир на въздушните войски.

ЧАСТ ВТОРА
ПРЕМИНАВАНЕТО НА ГЕРМАНСКИТЕ ВОЙСКИ ПРЕЗ БЪЛГАРИЯ


На 1 март 1940 г. България подписа Тристранния пакт. В София пристигна генерал Цайслер от щаба на фелдмаршал Лист. Генерал Рихтхофен, цивилен, се яви при мен, за да определи местата за кацане на германските самолети. Цайслер се интересуваше от пътищата към Гърция и от линията Метаксас. От Рихтхофен разбрах, че англичаните са струпали доста войски в Гърция и че в скоро време немците ще преминат България. На 8 февруари започнахме деловата работа с генерал Рихтхофен.
Със съгласието на щаба на войската определихме местата за кацане на самолетите. Те нямаха право да се приземяват на наши летища - в такъв случай те щяха да бъдат бомбардирани. Поп горих му изискванията, залегнали в споразумението с фелдмаршал Лист, и между другото: столицата ни трябва да бъде осигурена с противовъздушна артилерия, евентуално смятаме да я обявим за открит град, по същия начин искаме да бъдат осигурени Варна, Бургас и Пловдив.
След това разведох Рихтхофен по турската и гръцката граница. Той се спря преди всичко на долината на река Струма. Направих си заключение, че възнамеряват да извършат стратегическа маневра по тази долина направо към Солун, за да откъснат Тракия от Гърция. Рихтхофен се интересуваше много за линията Метаксас, попита дали сме правили аероснимки. Отговорих му, че не разполагаме с такива, тъй като въобще не сме имали намерение да нападаме Гърция. Изкачихме се на границата. При Петрич той се помъчи да наблюдава с бинокъл линията Метаксас, но не можа да открие съоръженията по нея, тъй като всичко бе обрасло в зеленина. Направи ми впечатление, че на картата, която извади, линията бе отбелязана с повече подробности, отколкото ние знаехме за нея.
След това Рихтхофен замина за Предел. Веднага след заминаването му царят дойде на асродрума Враждебна и ме разпита за водените помежду ни преговори. Направи ми много остра бележка, дето съм повторил старата грешка - не сме оформили в писмена форма постигнатите споразумения.
- Освен това - каза царят - трябваше да му напомните, че ако по време на бойни действия имат нужда, ние не можем да им отстъпваме наши самолети.
Попитах го:
- Ако чужди самолети нападнат наши обекти, нашата авиация ще вземе ли участие?
- По този въпрос говорете с щаба на войската.
- Но аз съм дал заповед на нашите противовъздушни войски да стрелят по чужди самолети.
- Добре си направил, те ще сметнат, че тази артилерия е немска.
- Наличната ни артилерия обаче е много малко, чакаме още от Германия, но не е дошла досега.
- Направете постъпки чрез германското военно аташе да се ускори доставката - разпореди цар Борис. А ако е необходимо, идете за това и в Берлин. Не знам обаче дали е удобно в тези времена да напускате страната. Искам да разбера как с организирана противовъздушната защита, елате тези дни да ми докладвате. Какво е сторено със скривалищата?
- Както знаете - отговорих, - миналата година исках да се направят тунели под София и Пловдив, но не ми се разреши, тъй като това щяло да всее паника. Копаят се окопи, което е временно разрешение, в големите кооперации са подготвени скривалища. Евакуацията е правителствен въпрос, не зависи от мен. В градовете са организирани команди, има подготовка за затъмнение, сирени и пр. За началник на противовъздушната служба в София съм назначил полковник Мандаджиев.
След няколко дни докладвах на цар Борис подробности и той се увери, че с нашите възможности и средства не можехме нищо повече да сторим.
- Разбира се - каза той, - по-добре ще бъде да не става нужда от тези мерки, но направете възможното.
В София дойде генерал Грайфенбург - началник-щаб на фелдмаршал Лист. С него бяхме водили по-рано преговорите в Брашов. Той ме посети и поддържаше тезата, че няма опасност да бъдем нападнати от Сърбия и Турция. Аз не се съгласих. Запита ме:
- Какво сте сторили за защита на морските пристанища?
- Защо се интересувате - отвърнах, - щом казвате, че няма опасност от Турция?
- Да, но не можем да бъдем сигурни...
Отговорих на генерала, че нищо не сме сторили в това отношение.
Така се разделихме.
Една сутрин ме извикаха в щаба на войската, където бяха се събрали много генерали. Министърът на войната ни предаде съобщението, че в началото на март германците ще преминат през България, за да бият английската и гръцката армия. Точният ден щеше да ни бъде съобщен допълнително. Заповядваше ни се да имаме бойна готовност.
На 20 март германското авиационно аташе ми съобщи, че тази нощ германската противовъздушна артилерия ще заеме своите позиции в България за защита на градовете ни съгласно плана. Ето защо на границата ни с Турция и Гърция бе обявена бойна готовност.
През първия ден нещата се развиваха нормално. Движението на германските войски бе осигурено от самолети, които излитаха от Румъния. На втория ден обаче немските самолети започнаха да се приземяват на нашите постоянни летища при Враждебна, Божурище и Пловдив, което противоречеше на постигнатите съглашения. Според тях германските самолети следваше да кацат на специално определените полски летища.
Веднага заминах за Враждебна и протестирах пред германския полкови командир, който ми каза, че за случая има заповед от Рихтхофен. Неговият щаб бе настанен във вагони на гара Костенец. Той ме прие и ми обясни, че са постъпили така за удобство, но след два дни ще се изтеглят на полски летища към границата.
- Не бойте се, нито английската, нито гръцката авиация ще имат смелостта да ви бомбардират - успокои ме Рихтхофен.
Доложих за станалото в щаба на войската, обаче оттам ми отговориха това че сърбите ще подпишат пакта.
- Аз още не вярвам, че ще ви станат съюзници - казах, - докато не се изясни всичко...
- Повиках ви да чуете по немското радио днес в 11,30 часа церемонията по подписването на пакта в Берлин - уточни Лист.
Благодарих му и казах само:
- Ще видим.
Сърбите действително подписаха пакта.
Върнах се в София, където германското военно аташе ме предупреди, че на следващия ден на летище Враждебна ще пристигне маршал Браушич - главнокомандващ германските земни войски. Военното министерство нареди посрещането да стане с почетна рота, но предварително да не се говори кого ще посрещне тя.
На 27 март сутринта чух по радиото, че в Югославия е станал преврат, ръководен от генерал Д. Симович. Това съобщение се потвърди и от Радио Белград.
Маршал Браушич пристигна на летище Враждебна, посрещнат от почетната рота. След церемонията аз му казах новината, която той не знаеше.
- Как е възможно, когато ние имаме подписан пакт? - възкликна той. - Да не би това да е някаква заблуда? Отведете ме в нашата легация.
- Новината се потвърди и от Берлин. Веднага, със същия самолет, Браушич отпътува обратно през Румъния, фактически сърбите до това време не бяха обявили война.
По-късно, през 1943 г., в Нишка баня се срещнах с бившия сръбски министър-председател Драгиша Цвяткович, който заедно с Цинцар Маркович беше подписал пакта с Германия. От него разбрах, че германците и от тях са искали да бъдат пуснати през територията им, за да бият гърците и англичаните.
Сръбското правителство не дало съгласието си. Подготвените за преминаването германски войски поради отказа на новото правителство на Симович да ги пропусне преминаха впоследствие с бой и откъм север.
Същата вечер след отпътуването на Браушич германските войски започнаха да се прегрупират към сръбската граница. Положението се усложняваше. Браушич трябваше да бъде приет от цар Борис, но поради отпътуването срещата се провали. Съобщих за това в двореца. Царят се интересуваше от разговора ми с Браушич. Запитах го има ли за нас опасност от сърбите, за да разместя самолетите. Той ми отговори:
- Сърбите няма да ни нападнат, нито пък ние имаме такова намерение. Вие гледайте турците.
- Рихтхофен напусна Костенец баня и се премести в Ново село, Кюстендилско, за да бъде на централно място между Сърбия и Гърция. Немските военновъздушни части бяха прегрупирани срещу тях. Нашите части пред Турция бяха оставени сами на себе си. Ето защо реших да посетя Рихтхофен - да разбера с какво бихме могли да разчитаме на него.
Намерих го във вагона с щаба си, напълно спокоен и крайно уверен в победата си. Той бе разделил щаба си на две: едни срещу Гърция, други срещу Сърбия. Уговорихме взаимодействието помежду ни при необходимост.
Не мина много време и една нощ към 10 часа се появи сръбски самолет, който хвърли няколко бомби над София - на улица „Веслец”. Жертви нямаше, една фурна и една къща бяха повредени, изпочупени бяха стъклата на много прозорци на съседните къщи. Нашата противовъздушна артилерия откри огън, но самолетът бързо избяга към Драгоман. След няколко дни бяха бомбардирани и запалени на гарата няколко германски вагона със снаряди. Пораженията бяха големи. Смели железничари с риск за живота си успяха да откачат останалите вагони. Снарядите се пръскаха и някои засегнаха близките квартали. Веднага отидох на самото място. Заварих полковник Мандаджиев, който поставяше постове, за да се избегнат човешки жертви. Току-що се разделихме с него и срещнах царя. Докладвах му за случая. Той беше ядосан много на германците заради това, че не изпълняват сключеното съглашение и държат ешелони с муниции на гара София. Обеща да говори лично е тяхното командване, а мене задължи да уведомя военното им аташе.Междувременно щабът на Рихтхофен при Гюешево въпреки нашите предупреждения за бдителност щеше да стане жертва на сръбско нападение. То бе предотвратено от нашите граничари.
Войната срещу Сърбия и Гърция започна едновременно. Отначало настъплението беше стремително, но после спря пред линията Метаксас и при Страцин. Впоследствие Рихтхофен ми разправяше, че срещу такива укрепени системи са използвали с голям успех снаряди от противовъздушната артилерия в отворите на бункерите. Като имах предвид казаното от него, аз се опитах по-късно да го приложа от позициите при Кулата, но решаващ успех тук не забелязах.
Въпреки всичко германците влязоха в Солун и Скопие. Притиснати от север и от юг, югославските войски отстъпваха и скоро Югославия не съществуваше. Генерал Симович с правителството и княз Павел избягаха в Англия. Тракия и Гърция бяха завладени, немците стигнаха до крайния предел на нос Матапан. Германците подпомогнаха италианците при Охрид. При движението им през България една тяхна колона бе бомбардирана край Кюстендил от югославската авиация и даде няколко жертви. Пострадаха и няколко наши граждани.
Съгласно тайните уговорки между Хитлер и цар Борис след войната Македония и Гърция трябваше да бъдат дадени на България. Хитлер обещаваше България да остане извън войната. Сам той каза в Райхстага, че немците имат дълг към България. Сега обаче, след като бойните действие на Балканския фронт приключиха, нещата се усложняваха. Царят подозираше Хитлер, че се готви за война против Съветския съюз и затова оставяше нещата неуредени - за да може утре евентуално да поиска в случая и участието на българската войска. Цар Борис не беше съгласен с една такава акция по съображения, вече излагани подробно и главно защото знаеше, че такава война нямаше да бъде приета от народа. В тази игра царят подозираше особеното участие на Рибентроп и фон Папен, когото мразеше много. В последна сметка териториалният въпрос остана неуреден. Граф Чано и Рибентроп прокараха една демаркационна линия между германските и италианските войски в Македония и Албания, която по-късно ни създаде големи трудности.
При такава политическа обстановка цар Борис, за да избегне участието в подготвяната война на Изток, предпочете да окупира Македония и да поеме охраната на турската граница.
Така в началото на май 5-а българска армия под командването на генерал Михов завзе напълно Македония до демаркационната линия, а след това и Южна Тракия без гръцката територия, която остана под гръцка администрация и германска окупация заедно с цяла Гърция.
На 1 май заедно с началник-щаба си и трима офицери-летци излетяхме с един „Юнкерс” и се преземихме в Скопие. Нашите войски тъкмо се приближаваха. На летището имаше сравнително малки поражения, но бяха повредени доста сръбски и германски самолети. Влязохме в града. От бомбардировките бяха пострадали много сгради и особено обществени: щабът на армията, Военният клуб, бановината и др. Сръбските полицаи в униформата си регулираха движението. Много хора, избягали по време на войната, сега се прибираха отново. Зад демаркационната линия оставаха под албанска власт и италианска окупация Дебър, Кичево, Гостивар, Тетово, българите от тези селища търсеха убежище при нас.
Ресторантите бяха препълнени с германски войници и граждани. Скопското летище е грамадно, отлично уредено, с големи хангари, казарми и работилници. Имаше натрупани много повредени самолети „Дорниер”, към които ние проявявахме интерес. Немското командване там ни уведоми, че още повече такива самолети имало на полското летище на 18 км южно от Скопие, при Катланово. След десетина дни бях там. Порази ме картината, която видях: десетки разхвърляни самолети. Грамадни ями от аероплании бомби зееха от земята. Селяни, които бяха наблюдавали, ми разказаха, че горящият бензин е изхвърлял огнени пламъци до облаците. Сръбските летци побягнали, тъй като бомбардировката ги е изненадала на земята.
В Скопие нашата администрация започна да заема местата си. В административния персонал участваха и много местни Македонци. Положението обаче не се нормализираше напълно. Нямаше редовно жп връзки поради повреди на мостовете. Всичко преминаваше през Гюешево.
На връщане за София пред нас се яви германски летец в Цивилно облекло. Наши офицери го бяха намерили в Нишкото поле в полусъзнание. Беше нервирай. Казваше се поручик Плефелд, имал 20 победи. Летял със задача над Пирот, самолетът му повредила сръбската артилерия и той кацнал в Ниш, където сърбите го заловили и затворили в Нишката крепост. Малтретирали го - показа ми раните от белезници на ръцете. Помоли ме да му ушием германска униформа. Поради липса на плат аз му предложих българска униформа и той се съгласи, задоволен. Съобщих за случая на немското военно аташе и то остана учудено, тъй като другарите на летеца бяха съобщили за падането на неговия самолет и мислеха, че той е загинал. Гьоринг бил съжалявал много за него.
Съжалих летеца. Родителите на 18-годишния младеж го смятаха за убит. Представих си каква ще бъде радостта им сега. Настаних го в хотел „България”. След два часа ми се обади немското военно аташе и ми предаде, че маршал Гьоринг много ме моли да взема летеца под свой контрол. Заповядах на един от моите летци, завършил в Германия, да го съпровожда и развежда из София. Плефелд беше в българска авиационна униформа с германски пагони. Съобщих му заповедта на Гьоринг да остане тук.
По това време цар Борис се намираше в Берлин. След три дни Плефелд изчезна, научих, че си е заминал с някакъв германски самолет. Няколко дни по-късно нарят пристигна със специалния самолет на Хитлер на летище Враждебна. След него излезе Плефелд с българската си униформа. Цар Борис се засмя и каза:
- Ето ви летеца!
- Плефелд бил при Гьоринг, който му подарил златен пръстен, представил го на царя и по негово желание го връщаше отново във въздушния корпус на Рихтхофеи. Какво стана е него по-късно, не знам.
Няколко дни след това заминах за Тракия да видя гръцкото летище при Бадем чифлик, което знаех още от Първата световна война. Заварих го в безпорядък: разхвърляни разрушени полски самолети, бензинови варели, бомби, трапове, от казармите - почти нищо. Имаше наш персонал от 5-и бомбардировъчен полк, който привеждаше в ред всичко, за да изпратим наши части.
Отпътувах за Кавала. По пътя срещнах големи групи демобилизирани гръцки войници - вървяха с наведени глави, замислени, но гледаха дръзко. Някои от тях бяха само по долни дрехи. В Кавала наши флотски части заемаха пристанището. Западно от града се виждаше заливът Орфано. Казват, бил кръстен на името на античния Орфей, свирил с лирата си и тук.

ВАЖНА МИСИЯ В БРАШОВ

1941-ва бе злополучна година. Италианците установиха господството си в Албания. Мусолини започна продължителна безуспешна война в Гърция... Той готвеше войска, за да се бие заедно с германците и срещу Съветския съюз. Германската авиация непрекъснато бомбардираше Англия въпреки многото жертви, които даваше...
Очакваше се всеки момент Югославия да подпише Тристранния пакт. Германските войски под командата на фелдмаршал фон Лист продължаваха да идват в голямо количество в Румъния. Положението ни ставаше е всеки изминат ден по-опасно. Обградени от турци и германци, пред опасност от един английски десант в Гърция и откриване на балканския фронт ние оставахме за момента като един тампон, който можеше всеки миг да бъде прегазен от едната или от другата групировка...
На 1 януари министър Филов замина при Хитлер, за да води преговори по Тристранния пакт. Той обещаваше на България Южна Тракия до река Места, но настояваше да се включим в него, преди евентуалното преминаване през България. В това време италианците вече търпяха големи неуспехи в Гърция, където тяхното положение, както и в Африка, ставаше критическо, Филов се помъчи да убеди Хитлер подписването на Тристранния пакт да стане само тогава, когато гермаь влязат в България. Изобщо забелязваше се едно голямо упорство на Хитлер - настояваше пактът да се подпише веднага. Това принуди царя да замине за Бертесгаден, за да опита сам да убеди Хитлер да не бързаме с подписването на пакта.
В Румъния легионерите на Хорс Асима правеха опити да направят националсоииалистически преврат, който бе смазан от генерал Антонеску. Английските войски и част от техния флот вече бяха по гръцките острови.
Царят се завърна, без да е постигнал някакъв успех в Германия. Упорството на Хитлер беше несломимо.

* * *

На 19 януари 1941 г. след парада на Богоявление министърът на войната Теодоси Даскалов ме извика във Военното министерство. В кабинета му заварих министъра на външните работи Иван Попов. Двамата стояха пред кръгла маса и пушеха нервно, поканиха и мен. Попов ми поднесе цигара. С него се познавахме отдавна, бяхме близки от времето, когато беше директор на печата и пълномощен министър в Белград. Двамата министри мълчаха и тази необикновена обстановка ми се видя подозрителна. Спогледаха се, може би да се разберат кой да започне пръв. Това още повече ме озадачи. След малко министър Даскалов се обърна към мен със следните думи:
- Генерал Бойдeв, повикахме ви за важна и много отговорна задача. За нея не трябва да се знае нито нагоре, нито надолу.
Веднага ми мина в главата - нещо се крие отгоре, т.е. и от царя, та ще да е някаква конспирация. Даскалов продължи:
- Имаме сведение от чужд журналист, че министър-председателят Богдан Филов е дал съгласието си на Хитлер за влизане на България в Тристранния пакт и за пропускане на германските войски през България. Правителството не знае нищо по този въпрос. Вие познавате добре фелдмаршал Лист, били сте с него няколко пъти на маневри, имали сте срещи и в академията. Намерете повод и идете при него в Брашов, в Румъния, където той с с щаба си. Там някъде с и началникът на въздушните войски Рихтхофен, с когото също се познавате. Задачата ви е да узнаете дали Филов с дал категорични обещания и имат ли намерение немците да преминат през България? Ако всичко това с вярно, постарайте се да прокарате решително идеята, че от вашите частни приятелски разговори с някои министри и други наши официални лица, както и от разговори с колегите си генерали сте останали с убеждението, че е напълно нежелателно влизането на германските войски в България, че ние във военно отношение сме слаби и че ако германците влязат в страната ни, това може да предизвика конфликт с турците, както и със сърбите. Нито народът, нито царят, нито управниците желаят една война. Всички са против подписването на Тристранния пакт и не го желаят. Освен това ние искаме да знаем при какви условя Филов се е съгласил да пусне германските войски в България и да подпише пакта?
- След като се запознах добре с мисията си, аз обмислих всичко и реших, че не е възможно правителството и царят да са били в неведение относно обещанията, които Филов е дал на германците. Но по-после се убедих, че действително Филов е действал и давал обещания, излизайки вън от рамките на своята задача.
Възразих обаче на министъра на войната - едва ли един германски маршал, с когото е вярно, че имам връзки, но само професионални и колегиални от времето на маневри, ще иска да говори по политически и военни въпроси, и то неофициално, без нито аз, нито той да сме съответно упълномощени. Освен това попитах правен ли е някакъв сондаж по въпроса чрез нашия пълномощен министър в Берлин или чрез военния ни аташе? Отговори ми се, че не е правен. Министър Попов добави, че Драганов ие се ползва повече с доверие в Берлин и най-главното е - той не трябва да знае нищо.
Преди да се разделим, попитах и двамата министри дали мога да взема с мен германския военен аташе полковник Шьонебек, тъй като отивам в Румъния цивилен, без паспорт и без превозно средство. Получих съгласие. И без това полковник Шьонебек бе искал да се види с някои от колегите си във въздухоплаването. Без да му кажа мисията си, попитах го би ли дошъл с мен, тъй като ме е срах да пътувам цивилен самичък, а отиването ми във военна униформа става подозрително. Наскоро бе убит един германски майор, а имаше и бунтове по повод нападение срещу Хоре Асима и Кодреану. Шьонебек се съгласи с удоволствие. При такава обстановка трудно можеше да се намерят превозни средства за преминаване на Дунав, както и за пътуването до Букурещ. Германските войски бяха окупирали жп линиите в цялата страна, всичко това налагаше да бъда придружаван от някой военен. Взех и адютанта си поручик Андонов, който владееше отлично немски език и стенография.
Още същата вечер на 19 януари тръгнахме с влака за Русе - аз и Андонов бяхме в един вагон, а Шьонебек - в друг. Наговорихме се да обясняваме, че ние, двамата българи, отиваме в Румъния за бензин. На русенското пристанище Шьонебек с помощта на германския консул се помъчи да нареди да дойде едно катерче от Гюргево да ни вземе. Докато чакахме, ние с Андонов се разхождахме из пристанището и гледахме грамадните ледени блокове, които Дунав влачеше. Това създаде страх у нас. Снегът в България беше дълбок около 30-40 см, а в Румъния - около 70-80 см. Времето обаче беше ясно.
Междувременно в Русе се оказа една германска моторна лодка, с която решихме да тръгнем за Гюргево. Пътуването ни беше много рисковано. Имаше моменти, когато грамадните ледени блокове се притискаха и повличаха лодката и ние бяхме готови да скочим на някой голям леден блок. Излязохме на два километра източно от Гюргево в една гора. Тук добре се виждаха натрупаните и замаскирани германски грамадни понтони за мостове. Някои от тях се сглобяваха с дебели болтове. Очевидно ги подготвяха за преминаването на Дунав. Набиваха се в брега с дълбоки шалани. Наоколо се виждаха и други съоръжения и дебели телени въжета. Мостът, който щеше да бъде построен, бе предназначен за пренасяне на тежки машини и танкове.
Отпътувахме с една лека кола за Гюргево, където кварти-руваше подполковник Гайгер, командир на 7-а понтонна дружина. Полковник Шьонебек ни остави при него, а той отиде в германското комендантство да потърси някоя всъдеходна кола, която да ни превози до Букурещ. Трябваше да съберем сведения и за пътя през фитещи, тъй като вятърът започна да навява преспи. Останахме повече от час в щаба на понтонната дружина, където майор Гайгер ни предложи шнапс (ракия от череши), а ние - сливовица. От разговора с него разбрахме, че той очаква всеки момент заповед да построи моста. В Гюргево имаше сравнително малко войски.
След малка закуска в 14 часа дойде фон Шьонебек с една всъдеходна кола. Потеглихме за Букурещ. Шосето бе затрупано със сняг. Само в средата бе разрината ивица, колкото да мине един камион. На всеки километър имаше площадки за разминаване, на които германските войници за регулиране на движението си вършеха работата с телефони. Когато стигнахме във фитещи, голямо румънско село, видяхме последиците от земетресението, станало в Румъния. Повечето от къщите бяха пропукани. Към 6 часа стигнахме в Букурещ. С Андонов се настанихме в хотел „Атинеа Палас”, старата „Каиша”. По улиците имаше голямо движение, патрулираха румънски и германски войници. Шьонебек отиде в Германската легация да се види с приятели и да осигури превоза ни до Синая.

* * *

В 8 часа сутринта Шьонебек дойде да ме вземе. Трябваше да продължим от Букурещ за Плоещ и Синая с бронирана кола. В Синая бяхме в 11 часа. Срещнахме се с генерал Рихтхофен, командира на германските въздушни войски. Той ме покани в кабинета си, а Шьонебек отиде при другарите си в щаба. От Рихтхофен разбрах, че англичаните продължават да стоварват войски в Гърция и че германските войски ще преминат през България в най-скоро време. Той ще дойде, за да определим местата за кацане на германските самолети. Впрочем положението започваше да се разяснява и това наложи да го запитам:
- Ако това е така, уредени ли са тези въпроси с нашите отговорни фактори? Вие искате да ви посочвам летища, а аз като командир на въздушните войски не зная нищо и затова се интересувам да ми кажете нещо повече.
Той отговори:
- Повече по този въпрос не мога да ви кажа. Това може да стори само фелдмаршал Лист, който е в Предел.
Казах:
- За пръв път чувам, че фелдмаршал Лист е тук. Дали мога да го видя? Считам за свой дълг поне да му се обадя като на добър мой познат.
- Рихтхофен обеща да ми даде неговата кола да ме заведе до Предел при Лист. Трябваше само да се върна за обед в Синая, където щеше да остане Шьонебек. Обещах, че няма да се бавя при фелдмаршала - само ще засвидетелствам акт на вежливост.
Разделихме се и аз тръгнах за Предел, където стигнахме почти за обед. Близо до вилата, в която се помещаваше щабът на Лист, срещнах генерал Клайст на ски. Клайст бе командир на танковите части на фелдмаршала. Пред вратата на щаба ме посрещна немски офицер. Като ме видя цивилен, той ме заог-лежда подозрително и ме запита кой съм аз и за какво съм дошъл тук. Извадих личната си карта, посочих му я и казах, че съм български генерал - командир на българските въздушни войски. Той ме загледа и каза:
- Генерал Бойдев? Но аз ви познавам - и се извини. Срещнах фелдмаршал Лист и му се представих. Посрещна ме любезно и ме представи на началник-щаба генерал Грайфенберг - един сравнително млад и подвижен офицер. Лист покани мен и Андонов в кабинета си. След обичайните разговори за здравето аз изразих впечатлението, което ми е направило грамадното струпване на германски войски в Румъния. Казах: по всичко изглежда те се готвят да минат в България.
Той отговори веднага:
- Английските войски се стоварват в Гърция, а ние съгласно заповедта на фюрера ще бием противника, където го намерим. Ние няма да позволим, както през Първата световна война, да се създаде балкански фронт. Щом продължи стоварването на английски войски, което върви бавно, ще преминем през България и ще ги прогоним от Гърция. Ние имаме сили да се справим с тях.
Ето как протече по-нататък диалогът между нас:
БОЙДЕВ: - При една такава обстановка вие смятате ли, че сърби и турци ще се намесят против вас?
ЛИСТ: - Сърбите, а също и вие тези дни ще подпишете Тристранния пакт. Колкото за турците, вие трябва да ги задържите с няколко дивизии, докато дойдем ние.
БОЙДЕВ: - Но това е равносилно да влезем във войната?
ЛИСТ: - Само временно, докато дойдем ние.
БОЙДЕВ: - Господин фелдмаршал, можем ли да бъдем откровени като военни?
ЛИСТ: - Да, моля говорете!
БОЙДЕВ: - В 1915 г. съгласно подписания договор между Германия и България ние трябваше да дадем само четири пехотни дивизии в групата армии на фелдмаршал Макензен и една до две дивизии за окупиране на Македония. Щом се заловихме за войната, германските и австро-унгарските войски се изтеглиха и ние трябваше сами да воюваме със стоварените английски и френски войски в Солун и да вкараме 20 пехотни дивизии, които се биха три години, понесоха големи жертви и завършиха с поражение. Дали и сега няма да стане същото? Тогава за награда за участието ни във войната генерал Лудендорф писа в списание „Бизен унд Веер”: „Ако интересите на 70 милиона германци искат да се пожертват 6 милиона българи, то трябва да стане...” Разбира се, аз не му останах длъжен и написах цяла статия по този въпрос в нашия военен журнал и я дадох на германския военен аташе да му я изпрати.
ЛИСТ: - Сега чувам за първи път това. Вие поддържате, че ако турците настъпват срещу вас, ще ги пропуснете и ще останете по гарнизоните?
БОЙДЕВ: - Искам да кажа, че ще пазим неутралитет, пълен неутралитет, и да минете, и да не минете през България.
ЛИСТ: - Ами ако не минем през България и турците, които имат струпали войски на вашата граница, ви нападнат, кой би ви помогнал? А може да ви нападнат и сърбите?
Този въпрос ме изненада. Беше моя грешка, че не бях помислил как да изляза от такова трудно положение и затова отговорих половинчато.
БОЙДЕВ: - Ние със сърбите имаме договор за вечно приятелство. А ако турците ни нападнат, няма да бъдат засегнати само нашите интереси. Но вярвам, че ако вие минете през България, и те няма да ни нападнат.
ЛИСТ: - А какво ще кажете тогава за обещанието, което е дал Филов за подписване на Тристранния пакт?
БОЙДЕВ: - Аз не мога да разбера, щом така или иначе ще минавате, защо ви е необходимо непременно да се сключва и Тристранен пакт, който може да донесе големи усложнения сам по себе си. Това показва, че вземаме страна в един въоръжен конфликт е когото и да било от противниците.
Фелдмаршал Лист замълча. Разбрах неудобното му положение.
БОЙДЕВ: - Смятам да ви изясня още едно откровено мое мнение и по друг въпрос. Не са минали и 50 години, откак нашият народ се е освободил. За това време ние сме водили вече няколко войни. Всичко това забави нашия стопански напредък. Особено разорителна беше за нас Първата световна война. Българският народ не е подготвен за нова война, той се отвращава от войните и ще реагира силно, ако се намесим сега. Ние пострадахме от репарации, загубихме територии, въоръжени сме слабо, не разполагаме с бойна техника и самолети. Още не сме получили от вас договорените контингенти. Аз съм личен приятел на министъра на войната и на министъра на външните работи и сме говорили частно за една възможна война. И те, и колегите ми от генералитета смятаме, че не сме готови за война и ако я започнем, тя ще ни разори изцяло. Прочее, ние не вярваме в победата.
Вие възнамерявате да преминете през България, за да биете гърците и англичаните. Аз познавам много добре оперативните театри на Балканите и по-специално в България и съседна Гърция, Турци и Сърбия. До месец април и по-късно големи снегове затрупват планините Рила и Родопите, където операциите да не кажа, че са невъзможни, но са много трудни. Това ще затрудни и снабдяването ви. Това ще ви забави много и ще даде възможност на англичаните под прикритието на линията „Метаксас” да пренесат много войски в Гърция през времето, докато ще влизате в България. Моето лично мнение за сърбите е, че те няма да ви останат верни и ще се намесят протпв вас. Има голяма разлика между положението в Турция и Гърция. В Турция, ако правителството реши, войската изпълнява. В Гърция съществува силна военна организация „Черната ръка”, която може да се противопостави на правителствените решения.
Така беше и през 1914 г., когато „Черната ръка” подготви убийството на австрийския престолонаследник в Сараево и предизвика Първата световна война.
Що се отнася до Тристранния пак, аз не знам какво е обещавал Филов, но знам, че нашите министри на външните работи и на войната считат това за много прибързано. Ако нашата страна подпише сега Тристранния пакт, това значи турците още сега да я нападнат. Ако ли пък навлезете, преди да се подпише този пакт, т.е. без договор, ще се създадат политически усложнения. Така че според мен най-правилно е засега да се отложи подписването на Тристранния пакт и да се отложи навлизането на вашите войски в България. Това ще даде възможност да се изясни политическата обстановка и ние да засилим нашите въоръжени сили.
ЛИСТ: - Вие казахте, че страната ви ще бъде неутрална. Добре, да възприемем вашата теза. Тогава защо ви е необходимо оръжие, в този момент то е така необходимо и на нас? Защо трябва да бездейства във ваши ръце, когато ние можем да го употребим?
БОЙДЕВ: - Аз не съм упълномощен да водя преговори по всички тези въпроси, но изразявам едно мое мнение, което съвпада и с мнението на мои колеги и членове на правителството ни. Ще ви кажа само едно - ние не възнамеряваме да употребим оръжието против вас.
ЛИСТ: - Ами ако ние преминем през страната ви без ваше съгласие, което може да стане? Щом няма друг изход...
БОЙДЕВ: - Това е политически въпрос, на който аз като войник не мога да отговоря. Аз обаче съм длъжен да кажа пак това, което казах досега: по-добре е да се отложи акцията ви. Смятате ли, че е толкова наложително да се действа така бързо? Аз мисля, че сега е по-важно да се уредят някои политически въпроси. Сърбите още не са подписали Тристранния пакт. Какво би станало, ако предложите и на турците да подпишат пакта? Това би ни облекчило сравнително много. И накрая, ще се забавите ли, ако отложите още малко нещата?
ЛИСТ: - Аз не мога да реша този въпрос. Но тази вечер ще разговарям с фюрера. Няма да бъде безинтересно да зная какво мислят по засегнатите въпроси висшите български военни. Ще ви извикам допълнително, ако има нещо интересно. А сега да вечеряме...
Знаех отпреди, че фелдмаршал Лист е бил командир на полка, в който Хитлер е служил през Първата световна война като ефрейтор.
След вечерята бях поканен на бридж от щабните офицери, но мисълта ми не беше в картите. С нетърпение очаквах да разбера какво ще се реши. В 11,25 часа вечерта фелдмаршал Лист ни извика и ние е Антонов се явихме в неговия кабинет. Ето как продължи нашият разговор:
ЛИСТ: - Изложих вашето гледище на фюрера, като му заявих, че споделям напълно мотивите ви за забавяне с още 2-3 месеца до преминаването на войските ни през България и подписването на пакта да стане по-късно.
Колкото и да беше невероятно, все пак подозирах, колегиално казано, че мисията ви има полуофициален характер, фюрерът се съгласи с моето предложение и за пакта, и за отлагането на преминаването на войските. Разбира се, ако се наложи такова преминаване.
Тогава го прекъснах:
БОЙДЕВ: - Само да не стане както по време на Първата световна война: да се наложи да понасяме целия удар върху плещите си ние. И да си кажете: българите, щат не щат, ще се бият, защото ще бранят отечеството си.
ЛИСТ: - Това няма да стане. Нито турците, нито сърбите ще ви нападнат. Ние знаем по-добре тяхното положение.
БОЙДЕВ: - Добре, но случайностите не са изключени, а почнем ли сражения, къде остава нашият неутралитет?
ЛИСТ: - Ние ви пожелаваме неутралитет.
Маршалът ми говореше с такъв тон, като да бе разбрал, че съм пратен официално с тази мисия, макар да не искаше да се издаде. Постарах се да отбия неговото съмнение със славянска хитрост.
БОЙДЕВ: - Мога ли да докладвам всичко това на моето началство, тъй като разговорът ни нямаше официален характер?
ЛИСТ: - Вие заемате висок пост и смятам вашето мнение за меродавно, то съвпада е мнението на вашите министри и генерали.
БОЙДЕВ: - Да, но има разлика между един официално упълномощен пълномощник и такъв като мен, който разговаря с вас само като с колега. Аз вярвам, че щом докладвам на нашия министър на войната, той ще направи предложенията си по въпроса.
ЛИСТ: - Какви биха били те?
БОЙДЕВ: - Аз казах вече, че не съм упълномощен в случая, но такива преговори се налагат от самия факт, че нашата страна като плацдарм за нападение срещу съседите ни ще трябва да постави условия. Вие казвате: ще биете противника, където го срещнете, но това може да бъде и на територията на нашата страна, ние ще бъдем може би и бомбардирани и въобще ще понесем опустошения.
ЛИСТ: - В такъв случай всички тези подробности ще могат да се уговорят от специална комисия от моя щаб и вашия генерален щаб. Ние ще приемем леко вашите условия, защото ще дойдем като приятели, а не като окупатори.
Благодарих му за всичко и се разделихме. Рано сутринта тръгнахме по обратния път. Преди това изпратих шифрована телеграма с кратка информация до министъра на войната.
От гарата в Русе се обадих по телефона на военния министър Даскалов, който ми заповяда веднага щом стигна в София, да отида при него. В кабинета му заварих министъра на външните работи Иван Попов. Току-що бях влязъл - и двамата ме гледаха засмяно, слушайки доклада ми. Вратата с отвори грубо - влезе министър-председателят Богдан Филов. На лицето му бе изписан яд. Без да се здрависа с никого и с предизвикателен тон, се обърна към мен е думите:
- Кой ви е позволил да говорите за пълен неутралитет пред германците? От чие име сте говорили и как смеете да превишавате правата си?
Отговорих му много спокойно:
- Господин министре, аз не съм в служебни отношения с вас. Мой началник е министърът на войната.
Даскалов веднага се намеси:
- Аз съм го изпратил и съм му заповядал какво да прави. Министър Иван Попов възбудено удари с ръка по масата и каза:
- Аз, господин министре, ръката си ще отрежа, но Тристранния пакт няма да подпиша!
Атмосферата се сгъсти и министърът на войната ми заповяда да изляза. Влязох в стаята на адютанта подполковник Канев. Тук ме чакаше адютантът на царя полковник Жечев, който ми предаде заповед да отида веднага в двореца. Тръпки ме побиха. Още не бях си дал сметка, дали не бях превишил правата си и вместо добро, не съм сторил нещо лошо на страната си? За да спечеля време и да помисля, поисках да отида вкъщи и се облека във военното си облекло - служебно. Мислех си какво ще говоря пред царя. Бях дал офицерска дума: няма да говоря нагоре, т.е. на царя, за мисията си. Полковник Жечев настоя да тръгвам веднага. Очаквах да стане голяма кавга в двореца и можех и да не облека вече военна униформа. А може да има и съд? След разправията ми е царя в неговия дворец в село Баня това бе добре дошло. Съвестта ми обаче беше чиста, не бях сторил нищо лошо. Не преценявах делата си като грешни. При тъй създалото се политическо положение нищо в повече или в по-малко не можеше да се направи от друг на мое място.

* * *

Влязох смутен в кабинета на царя.
Той стана от стола си и тръгна засмян към мен. Посрещна ме по средата на дългия си кабинет и ми стисна ръката с думите:
- Радвам се на това, което сте постигнали! Това, което цилиндърът не можа да свърши, свърши го фуражката! Но все пак още нищо не си направил; след като нямаш черно на бяло. Да го подпишат! Затова оше тази вечер ще се върнете обратно в Предел и ще ми донесете писмената уговорка с тях. Да не се повторят старите неприятности от Първата световна война. Обмислете условията добре и ги вържете здраво.
Попитах:
- Мога ли да взема за свои сътрудници началника на оперативното поделение полковник Иван Попов и началника на снабдителното отделение полковник Николов.
Вземете когото можете - каза царят, - само да се постигне целта. Тръгнете още тази вечер. Желязото се кове, докато е горещо. На добър път!
По време на изложението си за разговора ми с фелдмаршал Лист царят ме слушаше е голям интерес и накрая отбеляза:
- Дано англичаните не струпат много войски, та да не се наложи минаването на тези нежелани гости.
Разделихме се, но аз продължавах да размишлявам как се беше развила историята: откъде се беше научил царят, когато се задължихме да пазим тайна? Единственото обяснение бе, че в последния момент, преди да узнае Богдан Филов, военният министър Даскалов е докладвал на царя шифрованата телеграма. Как се бе развил въпросът между царя и Филов, не ми беше известно. Оттогава насетне отношенията между мен и Филов останаха неприятни.
Впоследствие разбрах някои подробности от нашия външен министър Попов. Когато фелдмаршал Лист съобщил на Хитлер, че аз, генерал Бойдев, съм в Предел и изложил какво съм говорил, Хитлер на другия ден извиква Рибентроп, който пък се обадил на нашия пълномощен министър Драганов в Берлин и го попитал какво знае за мисията на генерал Бойдев в Братов. Драганов се свързал с Филов и по този начин Филов бе научил за мисията ми и наредил да му се съобщи, щом пристигна в Русе. Така той би могъл да проследи и последната ми крачка - когато съм влязъл във Военното министерство. Преди да се срещнем обаче, той посещава царя, последният извиква Даскалов по телефона и истината се разкрива. Но царят приема, че стореното е в интерес на страната, Филов не се съгласява. Въпреки всичко впоследствие решават да отида отново официално като делегат на правителството с нужните пълномощия за сключване на съглашението.
Потърсих веднага сътрудниците, които си бях набелязал. Обадих се на полковник Шьонебек. Той не можеше да дойде и изпрати своя помощник капитан Тайхребер. Същата вечер заминахме със съответните пълномощия. Сега нашата задача беше ограничена: да уговорим военните подробности, в случай че германците преминат през страната ни. фактически с това се отложи подписването на Тристранния пакт.
Представихме се на Лист и той възложи на началник-щаба си ген. Грайфенберг да изработим проекта, който впоследствие трябваше да бъде ратифициран от двете правителства. Изработването на договора-проект стана само за един ден. В него бяха прокарани следните по-главни постановления:
Ако се наложи германските войски да преминат през България, то ние ще запазим неутралитет, няма да вземем участие във войната. Докато германците минат границата, ние пазим границите си с Турция и Югославия. Германците своевременно ще защитят от бомбардировки и нападения морските ни пристанища Варна и Бургас, София и главните градове. През София и Пловдив няма да преминават войски, храни ще могат да получават само в размер, какъвто се полага съгласно сключения договор по клиринга, ще се прехранват със собствени средства. Никакви колети с храни не могат да се изпращат от България. В градовете няма да има германски щабове. Самолетите им няма да кацат на наши летища, а на полски летища, далече от градовете. Имаше и други задължения, които бяха в наш интерес.
Същия ден уговорих условията за преминаване на немската авиация през България и защитата, която трябваше да ни се окаже. Рихтхофен обеща да дойде, за да му покажа местата за кацане на немската авиация. Пожела да види линията „Метаксас”. Обясних му, че не може да се види и фотографира, защото е добре замаскирана. Това бяха сведенията, които можехме да дадем от наша страна по интересуващите ги въпроси.
Завърнахме се в България на 26 януари. Царят ме извика веднага на доклад. Представих по един препис от съглашението на него, на Външно министерство и на Военното министерство.
Царят беше много разтревожен от обстановката - англичаните продължаваха да стоварват войски в Гърция. Във връзка с това той каза:
- Очевидно е, че англичаните не правят демонстрации, щом като и гърците мобилизират. Но в такъв случай германците ще минат през България. Не ги ли допуснем, ще ни окупират и разорят и ще се простим завинаги с Добруджа и Македония. От англичаните също не можем да очакваме нещо хубаво засега. Неутралитетът е хубаво нещо, но как да го запазим? Да се бием срещу германците е безсмислено, великите държави не можаха да ги спрат, та ние ли!
И той се позамисли, брадичката му се разтрепера.
- Трудна задача - казах аз, - знам, че вие, доколкото ви познавам, не бихте могли да сторите това, което сториха белгийският и холандският крал.
Царят ми отговори:
- Аз не мога да дезертирам и да оставя в тия решителни времена в България да стане междуособна война. Това означава чиста анархия. Другите краде го сториха, но те нямаха на всичко отгоре и македонска организация, нито национални идеали. Кой ще ми прости един ден, че не съм направил всичко възможно за нашите идеали, а съм станал дезертьор?!
За да внеса малко хумор в тежкото му настроение, аз му казах:
- Ние трябваше да се свържем с италианците. Те са били винаги по-добри от германците и ако подушат нещо лошо и решат да се измъкнат, лесно ще ги последваме и ние... Царят отбеляза:
- И Мусолини направи много непростими грешки.
След това ме запита какво работим сега в нашите фабрики и особено в Ловеч. Дадох му следните обяснения:
- В Ловеч започнахме производството на първите самолети по италиански лиценз „Либечио”.
Така се разделихме с царя.
Наскоро на една вечеря у общи близки в София имах възможност да поговоря интимно с министъра на външните работи Иван Попов. Сега той разбули някои подробности по моята мисия при Лист. Той ми обясни, че преди Коледа тази година министър Филов отпътувал за Залцбург, където се срещнал с Хитлер и Рибентроп. Филов бе убеждавал царя, че няма друго решение, освен да се подпише Тристранният пакт и да позволим на германците да минат през България. На Филов били предоставени две възможности: или да пропуснем германците през страната си, което според Филов е равносилно на окупация, или да вземем участие заедно с немците във войната. Последната възможност обаче царят искаше да избегне на всяка цена, тъй като не вярваше и на войската. Царят вярваше, че ако германците победят, то за награда на нашия неутралитет ще ни дадат Тракия от гърците.

ФАТАЛЕН КОНФЛИКТ МЕЖДУ МЕНЕ И РИХТХОФЕН

В края на месец май 1941 при мене пристигна началникът на техническата служба в VIII въздушен германски корпус при Рихтхофсн и ми заяви, че ние трябва да отстъпим пашите самолетни работилници в Карлово, Божурище, Пловдив и Враждебна, за да извършат ремонт и да комплектуват набързо своите 60-70 от наличните повредени самолети. След два дни трябва да започнат пренасянето им, тъй като на въздушните им войски предстои да заминат бързо на съветската граница. Ремонтът ще се извършва от техния и нашия технически персонал. Казах му, че това не може да стане. Той се ядоса и си замина. Счетох въпроса за ликвидиран. Аз трябваше да замина за Ловеч по работа в самолетната фабрика. В мое отсъствие генерал Рихтхофен се явява при началник-щаба ми полковник Узунски и настоява да бъде изпълнено искането им. Рихтхофен беше един от любимците на Хитлер, герой от Испанската война, където командваше немските въздушни сили „Кондора”. По-късно той взема участие и във войната с Франция, удостоен беше с много награди. Рихтхофен се нахвърля с груби думи върху Узунски, като заявил, че аз, Бойдев, съм бил в Москва и съм бил просъветски настроен. И тъй като самолетите им ще трябва да се подготвят, за да бъдат използвани срещу Съветския съюз, затова и не съм дал разрешение за ремонта. Заплашвал, че ще нареди да се спре доставката на нови самолети от Германия за нас. Завършил с думите: „Вие чакате да получите наготово Тракия и Македония, а ние проливаме кръвта си!” Полковник Узунски му отговорил с достойнство: „Ние сме пролели повече кръв за вас и сме дали своята дан за Македония още в Първата световна война. Но сега ние сме неутрална страна и вашето искане засяга независимостта ни. Ще докладвам на началника си, т.е. на мене, но знам положително и мога да ви уверя, че и той няма да ви даде нито работилниците, нито работници. Научат ли вашите врагове за това, ще ни бомбардират и ние ще пострадаме. Знам едно - мнението на моя командир е същото.”
Аз действително очаквах, че началникът на техническата служба на Рихтхофен може да повтори искането си и в мое отсъствие и затова бях предупредил Узунски точно какво да му каже.
Веднага след разправията с Рихтхофен полковник Узунски ми съобщи по телефона в Ловеч за случилото се и аз се отправих за София. След един ден при мене дойде Рихтхофен и с твърд глас настоя да сменя моя началник-щаб полковник Узунски. Възразих му, че не мога да се лиша от най-добрия си помощник, че ако е направил нещо, аз съм човекът, който ще преценя какво да сторя. И ако трябва той да напусне въздухоплаването, ще го напусна и аз. Отсечено му заявих, че той не бива да настоява за това. Тогава Рихтхофен отговори:
- Той заяви решително, че отказва да даде работилниците. Вие трябва да имате предвид, че ние сме ви дали машините за работилниците, а сега, когато са ни нужни, не можем да се ползваме от тях...
Казах:
- Господин генерале, турските войски стоят на границата ни и щом вие си отидете, всичко ще легне на нашия гръб. Аз не мога да поема тежката отговорност при тази обстановка - да оставя неремонтирани нашите самолети. И вие да сте на мое място ще постъпите така. В тези работилници ние строим и нови самолети. Освен това съгласно условията за преминаването ви през България, които лично аз съм подписал, не съществуват такива клаузи за ползване на наши услуги. Напротив, вие нямате право и да кацате на наши летища, тази забрана вие вече нарушихте. От друга страна, ние имахме обещанието на фюрера България да не участва във войната и да остане запазена страна и силна държава на Балканите, за да поддържа балканското равновесие.
Рихтхофсн не остана доволен от моите обяснения, понеже ние сме се ползвали от облагите на войната, а бездействаме и дори в случая не желаем да дадем и най-малкото съдействие. Той уведомява веднага своя братовчед - пълномощния министър в София Рихтхофен, и въздушното министерство в Берлин. Но той не казал, че съм му предложил да ремонтира машините си в Румъния. И без това румънците ще участват заедно с тях във войната срещу Съветския съюз, срещу който е съсредоточена румънската армия. Допуснах, че за случая е уведомен и министър-председатслят Богдан Филов. Така и излезе. Само след два дни ние с Узунски бяхме извикани от царя в двореца. Там заварихме и Богдан Филов, който, както вече споменах преди, гледаше с недоверие на мен. Щом се явихме, Филов се обърна към царя с думите:
- Поискайте му обяснение за инцидента!
Царят знаеше, че отношенията ми с Рихтхофен са били добри и че случаят не е породен от лична неприязън, а по силата на обстоятелствата. Затова напълно спокойно се обърна към нас да му изложим всичко. Той ни изслуша и каза:
- Това е незаконно вмешателство в нашите вътрешни работи. Генерал Рихтхофен не трябваше да го допуска и да стига дотам. Генерал Бойдев е постъпил правилно в границите на своята отговорност. Аз не желая да се намесвам. Намирам мотивите му за основателни.
Филов попита:
- А как ще се оправим с германския министър?
Царят освободи мен и Узунски. Какво са разговаряли след нас, не знам, но след два месеца ние с Узунски трябваше да освободим постовете си. След като създадохме българската въздухоплавателна армия, ние трябваше да напуснем редовете й.

ЧАСТ ТРЕТА

ТРИ ГОДИНИ В МАКЕДОНИЯ


Подготвих се за път и тръгнах с колата си през Кюстендил за Македония, за да приема командването на армията. Спрях за малко в Перник, където трябваше да помогна на един трудовак с два счупени крака, пострадал при камионна катастрофа.
Когато преминах границата при Осоговската планина, на Деве баир, ме обзе особено чувство на вълнение. Слязох от колата и застанах на билото. Насреща високият връх Султантепе с направление към гр. Руен напомняше за минали битки от 1913-1916 г. Границата ми се видя така неестествена.
Наблизо на сянка се бяха събрали мъже и жени, които дойдоха при мен, разбраха, че съм „голям човек”, и започнаха да се ръкуват, някои посегнаха да целуват ръката ми. Стар човек, почти просълзен, каза:
- Ех, доживяхме да се видим и съберем свободни с нашите роднини от България! Ние сме от близкото село Жидилово, на 6 км оттук към Крива паланка. А тези са ми снахи и живеят в Гърлино, Кюстендилско. Отивам на гости на сватовете. Па пийни на здраве от ракията - и той поднесе стомничката с ракия.
- Аз, синко - продължи старецът, - имам син, убит на Беласица в 1916 г. в 6-и Македонски полк... Пийни за Бог да прости!
И поднесе отново стомничката.
По лицата се четеше радост, заградите от телени мрежи бяха паднали. Разделихме се и отново поехме на път. Потънах в дълбоки размишления. Трагична беше съдбата на този народ. Сърби и гърци бяха успели да го разделят. Напразни бяха досега опитите за освобождение, дано сега краят е по-щастлив! Някога Стамболов мислеше Македония да стане автономна. Колко по-друга би била историята на Балканите! Българите от двете страни на Стара планина винаги са мислили за своите братя в Македония, останали под робство. Навред се пееше песента:

Зад Рила снежна
плач, стон се чува,
скръб безнадеждна!
Народ там мре,
напред за слава,
напред в борбата,
ден светъл до ще,
напред, напред!
Юнак е роба
край буйний Вардар!
Не, там народа
не ще да умре!

Великите държави обаче създадоха съперничество между балканските държави и всяка една от тях имаше претенции, че Македония е нейна. Търсеха се аргументи в географията, историята, етнографията и езика, мъчеха се да оспорят безспорните права на България.
Историците смятат, че следната територия влиза в македонската област: коритата на реките Места, Струма, Вардар, Дрин, горното течение на българска Морава. Тази страна е наведена към Бяло море. Главният гребен на Родопите отделя Македония от Тракия.
По-късно при посещението си в село Царев двор на Преспанското езеро видях каменна плоча с надпис: „Това българско училище е основано в 1858 г. в нашето село.” Плочата дълги години беше прекарала под прага на същата къща на един стар македонец. Тя бе скрита и предавана от бащи на синове като ценна реликва.
Намерих писано в книга от 1892 г., че френският монарх Луи Филип изпратил Бланки в 1841 г. на Балканите да изучи положението на българите, станало особено тежко след Пиротското и Нишкото въстание. Тогава Луи Филип (бащата на баба Клементина, майка на Фердинанд) чрез посланика си пръв протестирал остро пред великата турска Порта. С първата си нота международната конференция в Цариград през януари 1877 г., макар и безрезултатна, за пръв път признава местата, в които преобладава българското население в Македония. Това население е обемало каазите Скопска, Битолска, Серска, Струмишка, Кафадарска, Велешка и Костурска.
Македонското движение за свобода се раздели на крила и крилца, изроди се във вътрешни борби, чети, контрачети и в тероризъм. В тези борби идеализмът за поробеното отечество доминираше, но същевременно и робуваше на ниски, необуздани страсти. Няма да изброявам всичките убийства, но едно от тях е убийството на Паница в Бургтеатър от съмишленицата на Иванчо Михайлов - Менча Кърничева, и още много други такива между братя-македонци от двете страни.
Няма да забравя образа на Мара Бунева. Тя живееше в София и бе омъжена за майора от лейбгвардейския полк Хранков. Един ден бяхме на гости у тях. Тук беше и нейният брат поручик Бунев, с когото служихме заедно в 1-ви конен полк в София. Мара Бунева беше любезна домакиня и отлична съпруга. Не мина много време и научихме, че се развежда със съпруга си. Изненадахме се много, защото познавахме семейството, което живееше отлично. Отначало помислихме, че е станало нещо скандално в интимния им живот. Тя замина при своите родители в родния си град Тетово, а оттам се прехвърлила в Скопие. Тук уби сръбския бан Прелич и ние разбрахме истинските причини за развода. Тя като съпруга на български гвардейски офицер се е бояла да не се създадат някои политически неприятности.
Унесен в такива мисли, не усетих как стигнах Крива паланка. На края на града ме спря един полицай. Поиска ми личната карта - имал такава заповед - да спира всекиго. Обясних му кой съм, но той ме накара да чакам да дойде старшият стражар, отнасяйки личната ми карта в полицейския участък. Полицейският офицер дойде веднага. Той беше толкова смутен и уплашен, че изпусна картата ми на земята. Още с първата си дума започна да се извинява и да хвърля вината върху подчинените си. Успокоих го: ищълнява само своя дълг.
Пред Страцин спряхме до едно хубаво ханче. Пътници македонци почиваха и закусваха тук. Жените бяха облечени в хубави премени, с жълти китки под забрадките си. Посрещна ме кръчмарят, представи ми се по войнишки и ме покани да седна. Веднага ми донесе бира. На тръгване поисках да платя, но той отказа с думите:
- Аз съм бил български войник В 5-и Македонски полк и искам да почерпя един български генерал, мой гост. Ето ми и уволнителния билет.
Действително това беше така. От билета се виждаше, че е бил на фронта при Беласица. Веднага съзрях подписа на командира му полковник Бойдев, баща ми. След малко кръчмарят се върна с един вестник „Зора" и ми показа снимката, под която пишеше, че генерал Бойдев е назначен за началник на скопския гарнизон. Тогава той се обърна към мен с думите:
- Абе, господин генерал, да ви попитам нещо. Препираме се тук с тези хора, седнали край масата - дали той е бил нашият командир на полка или е някой друг? Нашият командир имаше големи мустаци и беше възрастен човек. Синът му е идвал на Беласица планина, виждали сме го, но той беше кавалерист, а този на снимката е в авиаторска униформа...
Шофьорът ми не издържа, започна да се смее и издаде играта. Тогава кръчмарят добави:
- Да не би да сте вие синът му?
Така се дсмаскирахме.
Преди още да бяхме станали, пристигнаха двама журналисти, познавах само единия. С голямо любопитство те поискаха непременно да узнаят защо е станала тази промяна с мене. Отговорих им, че досегашната ми длъжност в авиацията беше за командир на дивизия и понеже ми е ред за повишение, тя се оказва малка за мен, та отивам за командир на 5-а армия. Те не останаха доволни и единият от тях ми каза:
- Доколкото ние знаем, причините са отвън, но искахме да ги чуем от вас.
Те и друг път са идвали при мен да се осведомяват по въпроси за нашето въздухоплаване, та бяха свикнали с моите лаконични отговори. Взех си сбогом с тях и продължих за Скопие.
По-сетне винаги спирах на това ханче. Станахме приятели с кръчмаря и му оставях по някоя бутилка сливовица да черпи скъпи гости. Продължих пътя си. Пред силно укрепената страцинска позиция още стояха няколко повредени германски танка. Тук немците не дадоха много жертви, защото не атакуваха по фронта тази извънредно силна позиция, а бяха оставили там само съвсем слаби части. Главните удари те нанесоха встрани, като обходиха страцинската позиция и слязоха в долината на р. Пчиня. През 1915 г. страцинската позиция падна много лесно, атакувана от 3-а Македонска дивизия, тъй като и генерал Рибаров, командирът на дивизията, я обходи от двата фланга, за да не дава жертви. През Куманово се отбих при грамадния сръбски паметник, издигнат в чест на падналите сръбски войници в боя с турците през 1912 г.
В Скопие на площада пред щаба ме очакваха официалните посрещачи и почетен ескадрон от лейбгвардейския конен полк. Ескадронът се командваше от моя син - подпоручик Стефан Бойдев. Армията ми сдаде командирът на 14-а пехотна дивизия генерал Петър Пенев, тъй като генерал Михов бе заминал.
Още на другия! ден след пристигането ми в Скопие тръгнах да обикалям и инспектирам войските си. Най-напред бързах да замина за Охрид. Нещо ме теглеше към него - миналото му и спомените, които имах за него от Първата световна война. Преминах през Градско, посетих старите развалини при Стоби. Те ме интересуваха много, защото сърбите направиха големи разкопки, той като Стоби съществуваше от древни времена и после е свързан с името на Александър Македонски. Основите на града, в мрамор и колони, действително представляват голям интерес. От Стоби продължих за Прилеп. Спрях в болницата, която навремето бе училище. То беше напълно разрушено. Тук през 1916 г. ние лежахме с баща ми, ранени и двамата. Не се бавих много и продължих за Битоля. С бинокъл дълго гледах южните поли на връх Каймакчалан, където навремето станаха страшни боеве между нас, французи и сърби. На този връх падна убит най-добрият ми приятел от млади години в Сливен - доброволецът от 6-и артилерийски полк Йордан Кираджиев. Каймакчалан, завоят на р. Черна, Добро поле - това са гробниците на българските войски през Първата световна война. Земята е скрила телата на хиляди българи, сърби, французи, англичани, италианци и гърци. Разбира се, не по тяхна вина, а заради кината на неразумни политици и поради несъвършенството на човешкото сърце.
През Ресен, край Преспанското езеро, прехвърлих Галичица планина и пред мен се показа Самушювата крепост и сгушеният в полите й гр. Охрид, разположен на бреговете на дивното едноименно езеро. Научили за моето идване, на площада в Охрид пред многовековния чинар ме чакаха стари приятели. Известните охридски музиканти, наричани трубадури, засвириха любимата ми песен, която са свирили някога. Тя бе наречена „Изгонването на последния гръцки владика от Охрид”. Със своята музика трубадурите изпревариха военната церемония по приемане на гарнизона.
Военните бяха строени на пристанището. След като ги приех и дадох някои напътствия, аз се разделих с тях и ги освободих. Пред хотел „Белвю” ме чакаха вече други познати. Радваха се много, че ме виждат след 23 години отново. Набързо се разделих и с тях и се отправих към стария град по посока на манастира „Св. Климент”. Потърсих старата си квартира. Тук през Първата световна война хазаите ми дядо Димко и съпругата му Атина се бяха толкова много грижили за мен, когато бях болен от пневмония. Бях заболял на връх Томорос, където живяхме на 2600 м над морското равнище в снегове, дълбоки 1-1,5 м. Лекар нямахме, в полка имаше само един фелдшер. Болни и ранени лежахме в палатки, както споменах и преди, а времето беше много студено. Тогава дядо Димко ме прибра в дома си. Влязох сега в къщата. Зачудена от спрелия автомобил, баба Атина едва проговори:
- Кого бараш? (Кого търсиш?) Отговорих:
- Дядо Димко. Бабата тъжно каза:
- Той почина преди една година и не можа да се нарадва на българско. А ти кой си?
- Васко съм, както ме наричаше някога ти, бабо Атино... Изумената жена не можа да скрие сълзите си, прегърна ме и ме заведе в стаята, където някога лежах. Нищо не беше се променило от 23 години: същото легло, покривки, портрети, столове, килимчета, малка масичка, на която стоеше моят портрет.
- Ела, синко, да спиш пак на твоето легло. То е чисто... Баба Атина беше сама, защото двете й дъщери се бяха вече омъжили в Скопие. Тя настояваше да остана при нея, но мен ме чакаха познати пред хотел „Белвю”. Седнахме в градината на хотела и дълго разговаряхме за миналото. Те не пропуснаха да изложат и техните болки и страдания.
На сутринта отидох във флотските казарми на около 3,5 км, до самия бряг на езерото. Тук трябваше да приема пограничния участък и да видя позицията си от Първата световна война пред с. Пещени. Натъкнах се на тъжен факт: и тук бе станало нещо подобно както при Ресен, където гробищата на града бяха попаднали в албанска територия. Сега в е. Пещени бе настанен италиански гарнизон. Дължа да повторя, че това село се намираше между нас и французите и те, както и англичаните навремето, го биеха с артилерийски огън през деня. Селяните бяха принудени да идват сутрин по тъмно с добитъка и децата си зад нашата позиция, скрити зад един хълм. Аз съжалих тогава децата и прибрах 23 от тях зад хълма, направихме им землянки. Войниците им даваха по една бака чорба, правеха им разни играчки. Бяха деца на 6-7-годишна възраст. Всички ги обикнахме и с удоволствие ги слушахме, когато говореха на сладкото македонско наречие на българския ни език.
На италианския граничен пост се свързах по телефона с техния командир. Обясних кой съм и помолих да ме пуснат да вляза в селото, тъй като съм се сражавал някога пред него. Командирът на дивизията даде съгласието си и се извини, че не може да дойде да ме придружи и да ми се представи, тъй като по чип е генерал-майор, т. е. една степен по-долу от мен като генерал. Той поиска да му се обади пограничният офицер - капитан, и нареди да се изпълни всичко, каквото аз пожелая. Това значеше не само да отида в селото, но ако имам и други молби, да не ми се отказват. Помоли ме при друго мое идване в Охрид да му се обадя, за да дойде да ми се представи и да се опознаем, нещо, което беше в интерес на бъдещата ни служба.
Влязох в една кръчма в селото край езерото. Познавах я от по-рано. Бай Стефан - кръчмарят, изненадан от моето посещение, започна да се оплаква, че няма хляб за децата, че не могат да ходят на пазар в Охрид, че са им скъсани мрежите и повечето са отнесени от сърбите, че им е тежко положението при албанците. След малко селяните научават, че български генерал е дошъл в Пещени и че е в кръчмата на бай Стефан. Кръчмата се изпълни с хора. Колкото и да исках да не казвам кой съм, един от тях, сега учител, се досети, че приличам на оня поручик, и това внесе радостно настроение между всички ни. Установи се, че кръчмарят бай Стефан, както и учителят и още пет-шест селяни, са от отгледаните при мен навремето деца. Дойде и баба Неда, бившата ми хазайка тук. Можах да зарадвам пещенци с нарежданията, които щях да дам. щом се върна от Охрид. Наредих на италианския офицер съгласно даденото от командира на дивизията разрешение да пуска всеки петък жителите да отиват свободно на пазар в Охрид. Всеки ден ще идва с една каруца хляб, който ще се раздава на децата, за да могат що-годе да се прехранват. Сметнах, че 50 хляба на ден са достатъчни. Колкото се отнасяше до липсата на мрежи за лов на пъстърва, конци щях да им донеса от Тирана, а те щяха да си изплетат нови мрежи. Казах, ако има още нещо, което им липсва, когато дойда следващия път, да ме информират.
От това хубаво село се открива чудесен изглед към Охрид. Този град, от който някога Венецианската република е купувала жени, е чисто български. В библиотеката на Ватикана намерих документ, в който се казва: „Мария... по народност българка и много хубава, да й се платят 300 монети повече.”
След смъртта на Самуил Василий Българоубиец превзема и Охрид въпреки юнашката съпротива на войводите Николина и Иваница. В Охрид е гробът на Григор Пърличев, учителствал тук.
Красиво е Охридското езеро - бистри води с виолетово-зелен цвят, с красиви околности, заградено от високи хълмове край двата му бряга - Галичица планина, стръмните склонове на Томорос и Нови сад. Тези високи планински хълмове, добре залесени, допълват чаровната му гледка.
Трябваше да продължа за Ресен. Влязох в село Янковец, където потърсих близките на Халю - убиеца на Стамболов. Една стара баба, вероятно негова сестра, като й споменах Сливенския затвор, само каза: „Да му бере греха Наум Тюфекчиев.” От Ресен има много изселници в Калифорния, донесли оттам най-хубавите сортове ябълки. Напълниха ми колата с пресни плодове. Отидох да видя и стария си хазяин - турчин, у когото живях няколко дни през 1916 г., сега остарял. Той си спомни как вечер играехме на табла и залагахме по една турска лира. В с. Царидвор предупредих италианския офицер да изтегли поста си, оставен на самото шосе за Битоля и Ресен, защото македонците можеха да им сторят неприятности, за които аз не отговарям. Италианският офицер излезе благоразумен и въпреки решението на началството си ме послуша и изтегли поста на около 300-400 крачки от шосето. Посетих и село Подмочени, родното село на Трайко Китанчев, брат на моя бивш командир на полк през световната война - полковник Евтим Китанчев. Близките им не намерих. Тръгнах от Битоля да посетя позициите, на които съм се бил през Първата световна война. Намерих точно мястото, където бях ранен - между Лерии и Битоля. Всички окопи, места на батареи и галериите стояха. Въпреки изминалите 26-27 години намираха се още военни вещи: ножове, манерки, шанцов инструмент, каски и други. В Битоля посетих стария аптекар Чальовски, инвалид, останал без крак от Крушевското въстание, баща на Лиляна Чальовска, по-късно съпруга на македонския министър-председател Лазар Колишевски. Това семейство беше най-уважаваното от целия град. Лиляна беше активна комунистка, затворена и преследвана от нашите полицейски власти още в София. Тя бе арестувана и държана под строг режим в полицейския участък в Битоля, но аз наредих да бъде освободена веднага.
Не можех да не си спомня и да не изпълня моя дълг към бойните ми другари, убити през войната при конната атака срещу французите през септември 1916 г. Знаех, че бившият ми ескадронен командир ротмистър Александър Симеонов заедно с група войници беше погребан в гробищата на село Каленик. Обиколих навред. Разпитвах селяни, обаче не се установи точно мястото на могилата. Нищо не можах да направя за приятеля ми Христо Томов, защото в боя кракът му е останал в стремето и конят му го завлякъл неизвестно къде по посока на французите.
Изкачих се на връх Снягово, кота 1243, северно от Битоля, където на 28 ноември 1916 г. загубих почти една четвърт от състава на моя картечен ескадрон. Германците бяха издигнали тук грамаден паметник на север от Битоля за падналите свои войници. В Битоля се срещнах с областния директор Павлов, бивш депутат от турския парламент (1908), а после дипломат. Ловчанският митрополит Филарет беше също изпратен тук да изпълнява длъжността си. Видях и кмета Светиев.
Прибрах се в Скопие. Трябваше да започна сериозна работа по строго определен план.
Пръв ме посети Величко Вилянов - скопски войвода. За него се твърдеше, че е физическият убиец на Александър Стамболийски. Той сам се е хвалил, че го е заклал като яре. Първите думи на Вилянов, когато влезе при мене, бяха:
- Ха каза, господин генерале - ха го утепах тая вечер. Кажи кого да трепаме?
Смъмрих го с думите:
- Ние не сме дошли тук да трепем някого, а да си подадем ръце и да изградим благоденствието на изстрадалия македонски народ. Предупреждавам те най-строго: ако някой наруши това и се започнат кървавите бани като в София, войската ще се намеси против тия, които дигнат ръка!
Величко ми отговори тихо:
- Па кажи го и на другите.
И действително аз се обърнах и към другите - бай Коста Ципушев, зет на Тодор Александров, на Кленков, на Бомбалов, на бай Кръстю Лазаров, на Борис Бунев - секретар на Иванчо Михайлов и брат на Мара Бунева, на Кирил Дрангов, на Чундев, на инж. Чкатров, на Гюзелев и още други.
Трябва да призная с удоволствие, че всички проявиха голямо благоразумие и не се извърши нито едно политическо убийство по мое време. Не искам да си приписвам заслуги - това се дължеше на тяхното съзнание. И да имаха някои разногласия, те ги задушаваха помежду си.
Полковете водеха успешно летните си занятия под ръководството на съответните командири на дивизии. Трябваше да присъствам на учение във Враня. Там ми се случи следното. Валеше дъжд, аз бях с мушама и влязох за малко в един ресторант, за да почакам да намалее дъждът. Ресторантът беше пълен с хора, имаше само една малка маса, до която седеше възрастен побелял човек с очила. Седнах до него. Той си подаде ръката, каза си името и професията - „професор музике”. Той не знаеше кой съм и започна да ми се оплаква от някои полицейски неуредици: били лишени от хляб всички граждани, които не са се писали българи. Това противоречеше на нарежданията на правителството, на официалния му курс. Много правилно ми каза този симпатичен бивш учител:
- Ние сме от български произход. Моите баща и дядо не го скриваха. Те са преселници от Свищовско. Сега сме посърбени, но по този ли начин ще ни карате да си върнем народността? Чрез глад за нас и децата ни ли? Нали те са бъдещите българи. Ето аз съм и без пенсия. Не мога да подам ръка никому, за да прося хляб, защото никой не го получава...
Наредих веднага да се отмени тази нередовност, а командирът на дивизията да следи строго за изпълнението на заповедта ми. Децата от Враня ходеха в българското училище и аз установих, че много от тях вече не употребяваха сръбски думи. Изглеждаше тия малки дечица с течение на времето да усвоят напълно българския език.
Македонците са свикнали да уважават войската и да считат нейния началник за върховната власт над всички други власти. За тях областните директори бяха обикновени администратори, поради това всички най-разнообразни въпроси, често пъти и незначителни, трябваше аз да разрешавам. Занимавах се с доставката на рибарски мрежи и семена за посев, с отоплението на училищата и учрежденията, с набавянето на маково семе и лекарства, със строежа на жилища за бежанци от Дебърско и с какво ли не още.
Кабинетът ми се пълнеше от сутрин до вечер с молители. Разбира се, идваха и хора с цел да правят интриги по повод на някои назначения. Много пъти, след като проверявах техните доноси, се установяваше, че интригите са били по-лоши, отколкото техните обвинения.
Постъпиха оплаквания и от жените - искаха да бъдат премахнати сръбските певачици от заведенията, където мъжете си харчели парите и си губели времето. Преди мен генерал Пенев бе изпратил 500 такива жени за България, но бяха останали още много. Това никак не беше лесна работа, но щом го искат хората...
Не беше изключено Скопие, както и други по-големи градове да бъдат изненадани и с въздушни бомбардировки. С инженерната дружина, подпомогната от другите войници в гарнизона, както и слабо от местното население, се започна пробиването на местността Калето до Вардар. Изкопите се извършиха на 40 м под земята. Изградиха се солидни скривалища с около 30 входа и изхода, които събираха около 70 000 души. По-късно се построиха скривалища и на Гаази Баба в Чеира, на височината Водно и на други места. Уреди се идеална сигнална служба и за 10 минути целият град можеше да бъде под земята. В скривалищата имаше електрическо осветление, санитарна помощ. Освен това за стари хора, които не можеха да тичат до скривалищата, се построиха на много места отделни бетонирани бункери. Някои солидни здания се определиха за убежища, понеже имаха няколко бетонни плочи - например трезора на Народната банка.
Друго важно мероприятие, върху което работеха 6-а и 12-а трудова дружина, беше свързването на жп линиите Куманово-Кюстендил и Щип-Горна Джумая (Благоевград).
Армията ни постоянно се увеличаваше и достигна състав от 14-а, 15-а, 17-а и 29-а пехотна дивизия, противоброневи армейски части, 1-ва конна бригада, група танкети (малки танкове), 6-а трудова бригада и 10-а погранична дружина, без да се смятат авиационните части в Скопие, както и мобилизираният военен железопътен персонал. Особена трудност ми създаваше проверката на пограничните участъци, пръснати на високи, слабо населени места. И аз можах да проверя само няколко от тях. Трябваше да се строят на много места нови погранични постове. Най-напред проверих 8-и пограничен участък с щаб в село Грумчин, на около 20 км източно от Скопие по посока шосето за Тетово. Оттам проверих пограничния участък Пейчинович, бившето село Лошок. Тук е и едноименният манастир, където се намира и гробът на Пейчинович - македонски възрожденец, починал тук (1845).

***

Една немска поговорка казва: „Умрелите яздят много бързо”, т. е. живите забравят бързо мъртвите. Не само забравят, но и пропускат, че историята е преди всичко дело на мъртвите. Гробовете на покойниците зеленясват и забравата ги скрива. Културните народи се познават по това, каква почит отдават на мъртвите.
Водим от такива размишления, реших да издиря гробовете на нашите герои от войните през 1913-1918 г. Работата беше трудна и огромна, но реших да има поне нещо, отколкото нищо. Възложих на началника на инженерния отдел в армията полковник Велинов част от тази задача и той се справи успешно с нея. Най-напред се издириха гробовете на войници и офицери от 11-и пехотен Сливенски полк, начело с храбрия майор Сяров, майор Мизов и други, паднали в боевете северно от Скопие. Издигна се голям паметник, наречен, както обикновено, „Паметник на незнайния войн”.
Макар костите на известния наш военен педагог и храбрец полковник Борис Дрангов да се намираха в църквата „Св. Никола”, на този паметник се постави и неговото име. Неговото семейство - съпруга и син Кирил - беше в Скопие. Дъщеря му се омъжи за кавалерийски офицер, когото по-късно доведох за командир на 2-ри конен полк в Скопие.
Може би всичко това, което сторих за момента, да се види малко. Беше замислено да се извърши нещо по-значително и на Каймакчалан, и на Битоля, и при завоя на Черна. Когато човек отиде около скопските казарми и погледне какво са направили французите за техните убити - какъв хубав парк, какви хубави паметници и как хубаво се поддържат, не може да не почувства срам, че ние нищо не сме сторили.

***

Имах среща с всички италиански командири на дивизии. В Албания се намираха: около Урошевац - дивизията „Пулия” с командир генерал Д’Апонте, около Дебър, Тетово, Кичево, Гостивар - дивизията „Фиренце” с командир генерал Бозели, около Струга, Елбасан, Наградец - дивизията „Арецо” с командир, доколкото си спомням, генерал Риволта. В Тирана бяха Бързата дивизия, пехотната дивизия „Юлия” и въздушните войски под командата на генерал Ферони. В Тетово командир на полка беше Д’Агостино. Той стана впоследствие генерал в Дурацо. Беше коректен, възпитан и крайно услужлив, с добри чувства към българите. Групата армии в Албания командваше армейският генерал Далмаци, бивш адютант на царица Йоана. Отличен боеви командир, също много коректен. Преди е бил и военен аташе в Берлин. Началник на щаба му бе генерал Тучи, а на оперативния отдел - полковник Тоски. Офицерът за свръзка с моя щаб в Скопие беше полковник Корниани, по-късно го замести капитан Смеро. Спорните въпроси се уреждаха чрез тях, а такива за съжаление имаше много. Особено чести бяха недоразуменията по използването на мините в пограничната зона от германците. Началник на всички мини в Македония много отдавна, още преди войната, беше германският минен инженер, сега мобилизиран, подполковник Дюригъл - по произход австриец от Виена. Приятен виенчанин. Имаше собствена вила в село Костово (Априево) на около 5 км от Скопие. Италианците му правеха всевъзможни спънки в пограничните мини с молибден, хром, антимон, мед и др. - от голямо значение за германската индустрия. Те неоснователно претендираха за тези мини, защото те фактически бяха зад пограничната линия, в наша територия. В Скопие имаше обогатителна инсталация, в която от рудата се извличаше само онова, което трябваше да се транспортира.
Една германска свързочна телефонна и телеграфна рота в Скопие поддържаше връзката с Атина, Белград и Берлин. Двама офицери от тази рота бяха женени за двете дъщери на Дюригъл. Ротата замина за Сталинград. После само една много малка част от нея се завърна - и двамата зетьове на подполковник Дюригъл бяха убити.
Офицер за свръзка с германския щаб бе подполковник Нойбауер, също австриец. По-късно дойде един гестаповец - майор Гантер. Дали това беше истинското му име или някакъв псевдоним, не можах да разбера. С него се създадоха много лоши отношения, особено при желанието му да вербува руски емигранти за корпуса на Власов, както и по еврейския въпрос. При мене се явиха руски емигранти, възрастни и млади, които ми се оплакаха, че немците искат да ги вземат и изпратят насила в корпуса на Власов. Казах им да не се поддават на тия заплахи, ако немците се опитат отново да ги привикват, веднага да ми съобщят. Самите емигранти ми заявиха, че те са руснаци и че не желаят да се бият срещу своите братя руси. Те казваха: „Не ни интересува режимът, това си е наша вътрешна работа. Не желаем да се бием братя срещу братя...”
Повиках майор Гантер при себе си и му казах, че тук, в Македония, има български власти, в чиито функции той няма право да се бърка. Сега тук всички са български поданици и държавата ни поема тяхната защита. Гантер ми отговори, че имал нареждания от някакъв немски щаб да извърши прибирането на емигрантите и евреите. Отговорих му:
- Мен не ме интересува какво вашите началници са ви предписали, за мен е важно аз какви нареждания имам. Ако продължавате така, ще наредя да бъдете експедирани от Македония, като се свържа веднага по телефона с Берлин.
Той не остана доволен от моя отговор и не настоя повече на своето. По-късно получих анонимно писмо, в което един от неговите гестаповци ме предупреждаваше, че се готвят да ме убият. Разбира се, това нямаше никакво значение за мен.
В Скопие имаше много сръбски семейства, които се държаха добре и не ми създаваха никакви неприятности.
За скопски владика бе изпратен търновският митрополит Софрони, тракиец, аскет, отличен духовник, който остави добри впечатления в Скопие. Също добре се държеше неговият протосингел Стефан Софийски. И двамата бяха добри проповедници. На мястото на Стефан Софийски после дойде Мирон от Кюстендил, посрещнат добре от македонците. Битолски владика бе Филарет с протосингел Харитон.
В скопския народен театър бяха изпратени много добри артисти, за директор бе назначен Ст. Стоилов, завършил театрално изкуство във Виена, бивш директор на оперетния театър в София. Спомням си: представиха македонската пиеса „Милена скопска девойка”, която завършва със самоубийството на героинята. Македонската публика не одобри този край, тя желаеше Милена да убие турския валия-похитител, а не себе си. Имаше дълги коментари, докато управата на театъра извърши някои корекции в пиесата. Салонът обаче беше винаги пълен, публиката обикна артистите. Сред тях имаше и местни македонци - Николов и Кьостаров.
Административният апарат в Македония бе добре подреден, чиновническият персонал - подбран, нямаше ги корумпираните служители от времето на Първата световна война, допуснатите тогава грешки сега бяха избягнати. Имаше неприятности във връзка с данъчното облагане, за което направих писмен доклад - така ми беше наредено от царя. Този доклад бил даден на министъра на вътрешните работи Габровски чрез Йордан Севов. Копие от него получил и министърът на войната Даскалов, който ми направи мъмрене, заявявайки ми да не пиша повече доклади и статии във вестниците. Министрите се бяха оскърбили. Министър Даскалов дойде лично в Скопие. А аз имах основание да напиша такъв доклад, защото тук, на самото място, най-добре се чувстват нередностите. Писах и статия в македонския вестник „Независима Македония” под заглавие „Обществен такт”. В нея изтъквах, че известни нередности винаги се дължат на нетактичността на властите и че авторитетът на един властник, какъвто и да бил той, зависи напълно от това, как се отнася към хората, на които е задължен да служи.
Заварих издигнат паметник на Мара Бунева на улицата между двата моста, точно край Вардар, където е убила сръбския бан Прелич и себе си. На годишнината от това събитие почитателите й винаги организираха помен. Родителите й живееха в Тетово, тогава под албанска власт. Изпратих колата си да ги доведат. Дядо Никола Бунев и съпругата му едва не заплакаха. На честването присъства и братът на покойната героиня Борис Бунев, секретар на Иванчо Михайлов, който в момента се намираше в Хърватско при Анте Павелич. На поклонението на Мара Бунева имаше много хора.
Град Скопие беше беден откъм хотели. Министерството на просветата бе изпратило стотици учители и учителки, които пътуваха с влак до Гюешево. Оттам до Скопие имаше само един автобус. Той не можа да превози всички пътници, наложи се да изпратя военни камиони, наредих да се поставят сламеници и одеяла във Военния клуб. Много учителки бяха назначени в отдалечени места с планински колиби, неподходящи за жени. Трябваше да се положат големи усилия пред Министерството на просветата, за да се поправят тези недостатъци. На местата на такива учителки бяха назначени мъже.
Македония се изпълни с гости. Бивши бойци от Първата световна война идваха на групи да посетят познати бойни места. Дойдоха и много чужденци, между които пълномощни министри в София - японският Ямаджи, унгарският Арноти, немските генерали Рандулич, Райтел, Льор, Грунд, Кунце, бившият зет на граф Чано - Маджистрати, италиански пълномощен министър в София.
На всички оказвах необходимото съдействие. На бившите български бойци, когато имах възможност, давах военни коли и ги съпровождах. Мнозина целуваха земята, на която са проливали своята кръв, и очите им сълзяха. Всичко това вълнуваше и мен.
Живите бойци от Крушевското въстание ми бяха любимци, слушах с интерес техните разкази. Издирих всички македонски борци за свобода, начело с бай Кръстю Лазаров от Куманово, бай Коста Ципушев от Щип, съпруг на сестрата на Тодор Александров, двама гемиджии от Драчево, останали живи след солунските атентати, Чундев от Велес, госпожа Пиперкова, една от виновничките за убийството на крал Александър. Срещнах се и с бившите студенти от известния Скопски процес, посетих гробовете на паднали в борбата в църквата във Велес, начело с Думбалаков, бивш юнкер от Военното училище в София по мое време.

***

И у нас станаха някои важни събития. В началото на годината Багряное напусна кабинета на Филов. Турците предложиха на България приятелски договор при условие да не нападаме Гърция. Ние никога не сме имали такова намерение, откъде гърците бяха добили тези сведения, не ми е известно, обаче след 9.IX.1944 г. гръцкият делегат в Обществото на народите повдига въпроса, че аз съм бил подписал с фелдмаршал Лист договор за нападение на Гърция. Съветският делегат В. Молотов веднага телеграфира в България да пита вярно ли е и ако има такъв договор, да се изпрати веднага. Бях повикан във Военното министерство при началник-щаба генерал Иван Кинов, а също и във Външното министерство, където имаше преписи от условията, които ще спазват германците, ако им се наложи да минат през България. Всичко това бе намерено в щаба на войската и изпратено с аероплан до Молотов. Въз основа на документите той успява да защити българската кауза, защото се установи, че аз не съм подписвал никакви договори за нападение на Гърция. В същия документ беше ясно казано - ще пазим неутралитет!
В края на май Рибентроп и граф Чано уговарят демаркационна линия за войските, а не граница между България и Албания. Това ни създаде големи неприятности в Македония, защото едно е граница, а друго е демаркационна линия. На мене случайно ми попадна една германска карта, на която на Македония беше написано с немски букви само „Заето от българските войски”.
В XXV Обикновено народно събрание неговият председател Никола Логофетов, заедно с други народни представители протестира твърдо против заемането на градовете Струга, Тетово, Кичево и Дебър от албанците.
Към средата на август началник-щабът на войската генерал Никола Хаджипетков подаде оставката си поради несъгласие по някои въпроси с министъра на войната. За началник-щаб бе назначен генерал Константин Лукаш. Това не се отрази добре върху неговата работа. Към края на декември един корпус под командата на генерал Асен Николов зае Зайчар, Крагуевац, Прищина и Бяла паланка. Те трябваше да се заемат от нас сега, за да се освободят германски войски. Още през юни за пълномощен министър на Германия в София бе назначен Бехерле - един от най-доверените хора на Хитлер, с крайни националистически убеждения. Към края на годината по настояване и под натиск на Германия българското правителство обяви война на Съединените щати и Англия. Това събитие, макар и да се оправдава от нашето правителство като „символично”, беше най-голямата ни грешка. Забравено беше, че войната вече се води не само по суша, а и чрез въздушните войски, за които разстоянието няма голямо значение.
В страната започнаха да се чувстват вече липсите на много хранителни продукти. Това наложи да се намалят дажбите, което се отрази много лошо върху духа на населението, а така също и върху духа на войската. Войниците получаваха писма от своите близки, които се оплакваха, че въпреки подпомагането им от общините се хранят съвсем недостатъчно. Имаше и други причини, отразили се зле на техния дух. Жените трябваше да орат и сеят, да жънат и косят и макар и подпомагани от старците - да носят риска за реколтата.

1942 ГОДИНА

Новата година беше тържествено посрещната в Скопие. Организирано това стана в много салони и ресторанти, но най-тържествено беше във Военния клуб, където бяха поканени много граждани. Аз посетих всички места, за да честитя събитието.
На Богоявление се произведе традиционният парад с обичайния религиозен ритуал. Кръстът бе хвърлен във водите на Вардар и веднага го извадиха. По този случай граждани ми разказваха, че предната година хвърленият в реката кръст не бил намерен и това се взело като знак, че Македония ще се освободи. Интересно е да се отбележи, че кръстът не можа да се намери и през 1944 г. - значи следващата година ще бъде фатална...
Тъй като в края на 1941 г. и в началото на 1942 г., през февруари, немците бяха отхвърлени 120 км на запад, следваше да се
направи преоценка на общото политическо и военно положение. Висшият военен съвет се събра на пролетната си сесия, за да разгледа някои организационни, кадрови и други военни въпроси. За общото военно и политическо положение министърът на войната пак не спомена нищо. Някои от генералите поискаха отново по-подробни сведения по фронтовото състояние. Министърът на войната обаче съобщи, че щабът на войската ще издаде бюлетин. По-късно той излезе, обаче не засегна същността на въпроса.
Както отбелязах и по-рано, не за пръв път се постъпваше така - най-висшите началници във войската да се държат в неведение под предлог, че не бива да се занимават с политика.
Наскоро ми се представи делегация от гр. Воден, останал под гръцко владение. На великолепен български език тя се оплака от гръцките власти. В присъствието на германските окупатори те проявявали големи жестокости към българското население. Със сълзи на очи делегатите се оплакваха, че германците били съвсем равнодушни към техните страдания и фаворизирали напълно гърците. Отначало поради хубавия български език, на който говореха, аз помислих, че са от Воден, но живеят в София, обаче после всичко стана ясно. Обещах да сторя каквото мога. На мене ми беше забранено да пиша доклади, но можах да използвам личните си връзки с германците. В Охрид пристигна заместникът на генерал Линдеман - генерал-лейтенант Кунца с адютанта си. Той беше придружен от нашия офицер за свръзка генерал Атанас Жилков. Разведох ги да се запознаят със забележителностите и историята на града. Посетиха Самуиловата крепост, църквата „Св. Климент” и пожелаха да видят манастира „Св. Наум”, но когато обясних, че той се намира в албанска територия, те отказаха. Останаха учудени от факта, че чисто български земи са откъснати от майката-отечество. Те не знаеха, че ако не беше се намесил генерал Линдеман, и Охрид щеше да бъде албански. Линдеман, тогава по настояване на генерал Жилков, бе спасил Охрид. Използвах случая да спомена за молбите на нашите българи от Воден. Генерал Кунце обеща да проучи въпроса. Впоследствие разбрах - успял да прекрати издевателствата над българското население.
Кунце си направи снимка пред гроба на Пърличев, за да не забравя, че Охрид е български. Фотографира ни Савинов, който разказваше историята му с голяма вещина. Аз превеждах на немски. На общоградския банкет кметът държа патриотична реч, в която засегна проблема, че Охрид е откъснат от своя хинтерланд, останал в албански ръце. Генералът каза в отговора си, че след войната всичко ще се уреди.
Докато германците начело с генерала почиваха в хотела, ние с генерал Жилков седнахме край езерото на разговор. Отначало обяснението на генерал Жилков по някои въпроси беше много въздържано, обаче като между стари приятели по-късно той се отпусна. Неговият кратък отговор се заключи в следното:
- Официално бюлетините на германското Главно командуване, които ми дават да изпращам в България, са оптимистични. Разбира се, аз съм длъжен да давам това, което те ми предоставят. Всъщност нещата не стоят така, за което отделно поверително съм информирал нашия щаб. Вярно е, че германците замислят някакъв нов маньовър на Съветския фронт. За тази цел те сформират нови дивизии и изтеглят други от останалите фронтове, разчитайки на успех. Вероятно това се отнася до обходния маньовър южно от Москва. От разговори с висши германски офицери зная, че са дадени вече много големи жертви и те се чувстват неуверени в крайната победа. Отрази се много лошо и намесата на Съединените щати. Бомбардирането на Лондон и другите големи английски градове не можа да даде решаващи резултати. Германците не могат да получат подкрепа както от страна на японците, така и от Италия, а това значи край на Тройната ос Рим-Берлин-Токио. Висшите германски военни чинове продължават да вярват в някакви нови оръжия, с които Хитлер поддържа духа на войските.
Накрая генерал Жилков завърши:
- Това да остане между нас. Много те моля да не говориш нищо на тая тема с генерал Кунце.
На сутринта гостите си заминаха за Солун. Аз вярвах на генерал Жилков, защото намерих в неговите схващания нещо сходно с моите. А го познавах - винаги се отличаваше с издържана логика на мисълта.
Над Македония започнаха да прелитат много английски самолети, отначало поединично, а после и на групи. Преминаваха нощно време над Скопие и хвърляха и в Сърбия, и в Македония с парашути бойно оръжие, дрехи, обувки, боеприпаси за партизаните. Хвърляха и позиви, с които приканваха населението да се вдигне против германците. Охридското езеро им служеше като добър ориентировъчен
На 5 октомври трябваше да се проведе молебен и строеви парад по случай годишнината от възшествието на царя на престола. Поначало той никога не присъстваше на празници, които засягаха неговата личност. Не знам да е направил някакво изключение. Бях наредил на празника в Скопие да бъдат строени освен войските от гарнизона и делегации от всички организации, като Дружеството на запасните офицери, Работническия съюз, Македоно-одринското опълчение, спортните клубове, училищата и други. На молебена присъства и дипломатическото консулско тяло. Бяха дошли граждани и селяни от цяла Македония. Парадът трябваше да се състои на големия площад пред Военния клуб и да се командува от командира на 1-ва конна бригада полковник Неделчо Стаматов. Началото на молебена бе обявено за 11 ч. и 12 минути. Винаги постъпвах така - определях час и минути, за да приуча всички официални лица да спазват точно времето. Събраните войски и народ вече чакаха в определеното време. Две минути преди да изляза от Военния клуб, влезе адютантът на царя генерал Жечев и ми каза:
- Вие, господин генерал, няма да приемате парада. Негово величество чака със своята кола зад моста над Вардар - до Метро полията. Елате с мене и посочете откъде да премине.
Излязох от задния вход на апартамента си, заобиколих покрай реката с цел да не се дадат команди на войниците за моето посрещане. Причаках царя при моста в махала Чаира. Това забави тържеството и всички гледаха учудени към Военния клуб. Посрещнах царя на самия мост - на 200 метра от мястото на парада, и го поведох към площада. Полковник Стаматов даде команда:
- За среща на Негово величество - за почест!
Щом чуха тази команда, гражданите се втурнаха, смесиха се с войниците и ни препречиха пътя. Преди да тръгна, предадох чрез адютанта си на областния директор да не се поставят никакви полицаи и да не блъскат събралите се по този случай.
След приемането на войските царят обходи всички граждански групи. Поздравяваше шефовете и разменяше по някоя дума. Мнозина му бяха и познати. Той се спря специално пред съпругата на полковник Драганов, който беше някога ротен командир на випуска ни. Царят разговаряше на езика на всеки един от консулите. Говори и на турски с турския консул, и на албански с помощника на италианския консул, по произход албанец. Това направи силно впечатление. Разбрах, че като дете Борис е дружил с децата на албанец в двореца Евксиноград - рибар на Фердинанд. Колибата на албанеца е била почти включена в дворцовото имение.
По време на молебена княз Кирил ме бутна грубо по ръката. Той ми показа колоните на аналоя. Тук видях нарисувани на листи без рамки царя, царицата и Мусолини. Тези портрети, рисувани с пастели, бяха поставени на местата, където предния ден стояха големите портрети на царя, царицата и семейството му. Изненадах се силно. Областният полицейски началник издири виновника. Това бе 17-годишно албанче, което искало по този начип да заинтригува началниците и така да си осигури пари, за да следва художество. След молебена обясних на княза случая. Той му даде 20000 лева чрез областния директор, за да постигне желанието си.
Войските се представиха на парада в отличен ред, цивилните организации също. След парада царят дойде в апартамента на крал Александър, където живеех и аз, и ми каза:
- Вижте колко много входове и изходи има - около шест. Вратите са направени малки, тесни и много солидни. Така е и в апартамента му в Дедине. Живял е вечно под страха, че ще бъде убит. Неведнъж ми го е повтарял.
Обясних на царя, че доколкото ми е известно, крал Александър и кралицата са идвали в този апартамент само два пъти.
Княз Кирил, генерал Жечев и командирът на дивизията се оттеглиха в кабинета ми, а ние с царя останахме в салона. Той ми разказваше впечатленията си и ми благодареше за бодрия вид на войниците с думите:
- Не съм се излъгал, като съм ви пратил тук. Много съм се страхувал от политическите борби и убийства между крилата и групите на македонстващите. Сега съм спокоен. Някои ме осъдиха, че съм ви сменил от въздухоплаването. Това се наложи, за да се избягнат някои политически усложнения. Стигна се дотам, че поради инцидента ви с Рихтхофен някои ви считаха за русофил.
Разговорът се пренесе по военни въпроси. Царят се интересуваше от поведението на английските самолети, които прелитаха над Македония. Той ми напомни за разговора си с английски министър в София, воден преди повече от една година. Той му бил казал:
- Ако България подпише Тристранния пакт и пропусне германските войски да минат през нея, Англия ще я счита за враг и ще я нападне заедно с Турция. Това ме кара да мисля, че могат сериозно да бомбардират Скопие. Трябва да бъдете подготвени за това.
Обясних му, че сме взели солидни мерки. Тогава влезе областният директор д-р Димитър Раев и помоли царя да се появи за малко на балкона, за да могат да го видят всички и да каже няколко думи. Царят поиска стенограф да запише приветствието му. Наредих на адютанта ми да стои зад вратата на балкона и да стенографира всичко. Народът пазеше тишина, когато царят се яви на балкона. След като благодари за топлото гостоприемство, той завърши краткото си слово със следните думи:
- Желая щото в бъдещото устройство на света Македония да намери своето достойно място.
Той не каза нищо за обединението й с България и това направи лошо впечатление на всички. Когато се връщахме в салона, аз му обясних - тия думи няма да се харесат на македонците. Той обаче заповяда аз да напиша уводната статия в македонския вестник „Независима Македония”, без да променям нито дума от неговата реч. Нареди също така да предам на журналистите написаното от мене и за другите вестници. От всичко това разбрах, че и той вече на вярваше каква ще е бъдещата участ на тази изстрадала страна.
Царят пожела да се види с някои видни македонци и шефове на учреждения, както и на други обществени институти. Срещата стана в общинския салон. Поканих го да остапе на обяд при мен. Той обаче отказа, защото щял да обядва в Куманово при старите си хазяи от времето на Първата световна война. Пожела само да пие едно кафе. Прислужникът ми - войник от Добруджа, поднесе кафето, но от вълнение го разля, казвайки:
- Виноват, Ваше Величество, ама за пръв път поднасям на цар кафе...
Царят се усмихна и го успокои.
Като имах предвид желанията на населението, направих на царя следните предложения: Македония трябва вече да има назначени титулярни български владици; трябва да се издаде указ за присъединяване на Македония към България и да се произведат избори за народни представители. Няколко пъти вече в много градове се явяват делегации при мене по тия въпроси и все ме питат - направено ли е нещо за това? Аз, разбира се, имах някои основания да задържам такива искания. При моите думи настроението на царя спадна и той каза:
- Много бързат. Аз затова бях толкова внимателен в изказванията си пред скопияни днес. Не виждате ли какво е общото политическо и военно положение по фронтовете? То е колебливо и толкова неопределено, че вдъхва недоверие в крайната победа на Тройната ос. Хитлер кърпи фронтовете си, но не е чудно германците скоро да се бият вече на своя територия. Той се мъчи и не оставя и нас на мира. Англо-американците скоро ще дебаркират в Европа, най-вероятно на южноиталианските брегове. Съветският съюз вече разполага с неограничени резерви и снабдяване от Сибир. За какви владици и избори ми говорите сега? Разбира се, всичко това е строго поверително, т.е. нищо няма да се приказва навън. Големите надежди на народа в Македония не трябва да се помрачават. Не можем да очакваме чудеса...
Царят отново се върна на въпроса за владиците:
- При мене идваха делегации. Те поставяха даже въпроса да стане избор и на екзарх. На това държаха особено много духовните лица. Посочваше се за екзарх владиката Стефан. Други рязко говореха против него, изтъквайки някои негови слабости. Всичко това прави още по-неблагоприятен моментът за решаване на духовните въпроси. Нека да свърши войната, па тогава ще видим кой кум, кой сват. Аз избрах за духовен възпитател на моя син ловчанския митрополит Филарет. Сторих го, защото намерих, че той сравнително най-малко е заплетен в духовните разправии.
Мнението на царя за Стефан се покриваше с моето. Отдавна ми бе известно желанието на този владика за светска власт, както и неуместните му политически речи, които бе държал в някои градове. Поради това аз никога не съм го канил на официални тържества във Военното училище или във Въздухоплаването. Молебените служеше гарнизонният свещеник отец Кузман.
В разговора ни царят смет! темата отново. Дойде ред пак да дам осветление доколко сме готови заедно с италианските войски да отбием един десант на англо-американците на Адриатическия или Солунския бряг.
Отговорих:
- Един десант на албанския бряг с оперативна посока Тирана-Скопие-София или успоредна такава за удар срещу германците във фланг и тил ми се струва невероятен поради планинския характер на местността, която има много естествени отбранителни линии. Ако се извърши десант на Балканите, най-вероятно е да се направи при Солун със спомагателен удар - пристанището Кавала. Отбраната ни не е добре осигурена, тъй като ни липсва планинска и гаубична артилерия. Колкото се отнася до един десант на север в Адриатическо море, то ние оставаме в ецентрично положение - италианци и германци ще играят решителната роля.
Царят се замисли и каза:
- Дано не стигнем дотам.
Аз му напомних в какъв смисъл съм му говорил - ако наближи да се губи войната, италианците първи ще се измъкнат от нея, та заедно с тях и ние.
Царят не се съгласи с мене и ми каза, че на чужд гръб лесно се правят сметки и че е късно вече да го приказваме. Тогава заговорих и за водача на ВМРО - Иванчо Михайлов, който беше в Хърватско. Очевидно царят искаше да го доведе в Македония. Подозирах го само по някои негови въпроси. Царят ми каза още, че за Михайлов е имал сведение от нашия пълномощен министър Йордан Мечкаров. Запита ме какво мисля за Михайлов. Аз отговорих, че досега никой не е повдигал такъв въпрос пред мен, но моето лично мнение е, че в момента е добре да се постигне някакво примирение и с него. Обаче това изискват може би интересите на Македония. На миналото трябва да се сложи було и да се съберат всички дейни, честни и способни хора, за да работят за своята родина. Заговорихме и за партизанското движение в Македония, което също го интересуваше. Докладвах му някои подробности, а именно: досега някои командири са ми донесли само, че са слизали агитационни партизански групи по селата, но нито те са закачили войската, нито войската тях. Наскоро бях пътувал с колата от Велес за Прилеп през Бабуна планина. На един стръмен завой такава партизанска група спря колата ми. Беше късно вечерта. Групата се състоеше от около двадесет бивши студенти и ученици, както ми обясниха те. Като разбраха кой съм аз, поискаха ми само цигари и ме пуснаха да си вървя свободно, пожелаха ми и добър път. Имах кутия със сто къса цигари, която им дадох.
След един месец ми се случи втори път такава среща при село Дряново, но тъй като колата ми бе открита и се виждаше ясно кой съм, а и те бяха на около 50-60 метра далеч - на едни скали, само ми махнаха с ръка да продължавам и не ме спряха. Дали бяха същите или други - не знам. Обясних обаче на царя, че северно от мене -към корпуса и Сърбия, често стават престрелки и по сведения, с които разполагам, има жертви от двете страни. Царят само отговори:
- Нашата полиция понякога действа много прибързано и нетактично.
Преди да отидем в общинския салон, царят се отби да види и тукашните си хазяи през Първата световна война и им предаде някакви подаръци. Влезе в една къща близо до паметника на Мара Бунева, а ние останахме с княза в колата. След десетина минути той се върна, качи се в колата и заповяда на шофьора да кара към църквата „Св. Спас”, прочута с дебърската си резба. Всички икони в нея са направени в нейния стил. Тук случайно срещнахме една македонка, подарила в миналото македонска носия на малката княгиня. На излизане от църквата царят ме запита за тези икони. Обясних му - предвидил съм при бомбардировки целият иконостас да се съхрани в скривалището на Българската народна банка. Още не бяхме свършили разговора на излизане и насреща се зададе скопс-кият войвода Величко Вилянов. Той се наведе ниско и пожела да целуне коляното на царя. Цар Борис обаче се дръпна, бутна му главата, каза му само „Добър ден”, а на мене тихо изрече на немски: „Убиец!” Този инцидент развали настроението му. Беше ми известно защо стана така - защото от собствените уста на Величко бях чул, че е убил Александър Стамболийски, след като бил заловен от военните отряди на капитан Харлаков.
Общинската зала беше пълна с народ, главно чиновници. На тях царят препоръча да се вслушват в нуждите на населението, да не остават глухи към нуждите на нуждаещите се, да не се прави разлика между чиновници и работници от старите и новите предели. На излизане му бяха поднесени стотици писмени жалби, които после бяха препратени до мен и областните директори за разрешаване. На раздяла царят ми благодари и между другото ми намекна деликатно, че генерал Луков и след уволнението си бил запазил добри чувства към него. С това като че ли искаше да покаже, че обидните думи, които аз и той изрекохме навремето, трябва да бъдат забравени. Областният директор предложи на царя да го съпроводи заедно с областния полицейски началник до границата. На това царят твърдо отговори:
- Господин директоре, всеки от нас трябва да носи своя професионален риск.
Тогава ме запита достъпен ли е за гражданите Военният клуб. Казах:
- Да, и се посещава много.
Царят отвърна, че съм сторил добре. И замина.

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
1943 ГОДИНА


Бях три дни в София да отпразнувам именния си ден. Поканих военния министър генерал Михов, който току-що се беше завърнал от посещението си при Хитлер. Беше много доволен от разговорите си с него и ми заяви:
- Трябва да стягаме армията, защото ще ни дотрябва.
Попитах го:
- Как гледа Хитлер на приближаващата се катастрофа при Сталинград?
На този въпрос Михов ми отговори:
- Германците ще се държат докрай, докато се деблокират. Аз го помолих да ми каже какво отражение ще даде у нас едно плепяване и разбиване на армията на Паулус. Той накратко спомена - имало кой да мисли за това. Сбогува се с мен и излезе някъде. Изобщо даваше вид, че не е много загрижен. Дали наистина беше така, или не искаше да покаже слабост пред свой подчинен? Обаче аз останах с убеждение за второто. Генерал Михов беше много поласкан от факта, че е бил на разговор с фюрера. Мен повече ме заинтригуваха думите му - „трябва да стягаме войската, защото скоро може да се опрем па нея”. Лошо предсказание...
А за мен с армията на Паулус беше вече свършено.
Срещнах се с началника Fia генералния щаб генерал Лукаш, сменил генерал Хаджипетков, след като той си бе подал оставката, тъй като не споделяше много неща с бившия военен министър генерал Даскалов.
Прие ме на аудиенция и царят, но за кратко. Беше в лошо настроение. Стояхме прави повече от десет минути. Почти не говорихме по общото политическо и военно положение. Той се интересуваше от армията и новите формирования. На раздяла ми каза:
- Бях решил да те назнача началник-щаб на войската, но после се разколебах. Сметнах за неправилно да те изтеглям от Македония и да се разруши това, което си направил там.
- Комплимент - отговорих му. - Не съм имал такива претенции, освен това длъжността ми командир на армия е равна на началник-щаб. Ще заемам стола, на който е седял генерал Радко Димитриев, аз нямам по-големи амбиции. От друга страна, Михов и Лукаш са по-старши от мен.
Говорехме и слизахме по стълбите. Цар Борис видимо бързаше за някъде. Преди да се разделим, той поиска мнението ми за кавалерията. Отговорих, че за нашите бойни театри конницата ни е още необходима, но в размер на една дивизия: нейната организация трябва да се подобри, като й се предадат достатъчно бойни средства и преносима пехота. И най-важното - добър избор на командване.
Царят ме запита:
- Има ли много евреи в Македония? Не им пречете да се изселват в Албания, нека минават границата безпрепятствено, но без да вдигате шум за това.
Отговорих му - Вече съм го сторил.
Какви бяха изводите ми от тези посещения?
И Михов, и Лукаш вярваха в твърденията на Хитлер, че имал смъртоносни оръжия, конто ще му осигурят победата. Да искаш чрез това да поддържаш духа на подчинените си е едно, а сам да вярваш в това - съвсем друго. Не така обаче мислеше генерал К. Янчулев - помощник началник-щаб.
В Чамкория (Боровец) бях за един ден на гости у мои близки и там видях бившия министър Никола Мушанов и Стефан Стефанов - лидери на Демократическата партия. Макар и цивилни, те преценяваха правилно действията по фронтовете, както и вътрешното положение. Аз само слушах, но не вземах думата, тъй като моите схващания съвпадаха с техните, а те противоречаха на официалните гледища и може би щях да се злепоставя. Сметнах за достатъчна интервенцията, която бях направил вече пред военния министър.

РАЗГОВОР С МАЖИСТРАТИ – ИТАЛИАНСКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В СОФИЯ

Тъй като преговорите с италианците за определяне границата между Албания и България бяха завършени, макар ненапълпо, вероятно с цел да ми въздейства да приключат по-скоро окончателно, а и, от друга страна, с цел да ми въздейства за по-енергични отстъпки, в Скопие пристигна италианският пълномощен министър Мажистрати. Навремето той смени в София министър Пиячантини. Мажистрати беше женен за сестрата на италианския външен министър граф Чано, която беше починала. Той и воешшят им аташе полковник Севера имаха много добри чувства към България. Мажистрати спря в Скопие под предлог, че отива в Албашм. Но, както споменах вече, жптшеката причина за идването му в Скопие беше да ми въздейства да намерим решение, задоволително и за двете страни.
Кметът на Скопие Китанчев беше наредил да му се даде общеграждански банкет в големия хотел „Бристол”. Поканен бях и аз, както и лоста официални лица и видни граждани. Някои от тези граждаш1 бяха от Кичево, Гостивар, Струга и Тетово, останали в територията на Албания, където техните близки били зле третирани от албанците. Те повдигнаха пред мен своя въпрос на банкета. Помолих ги да направят писмено молби и да ми ги дадат, за да ги предам на министъра. По тия въпроси аз съм говорил много, главно с албанските министри в Тирана. Италианците не се бъркаха решително в управлението освен по някои дребни искания, които се разрешаваха на местна почва.
Министър Мажистрати поддържаше пред мен тезата, че много са продължили преговорите и това създало неприятно впечатление за неразбирателство между двете приятелски страни. Затова трябвало да се ускори подписването па едно решение, което да ги задоволи взаимно. Отговорих на Мажистрати, че претенциите на италианците са много големи и че съм готов да направя отстъпки в района западно от Качаник, където преобладава албанското население, за сметка на ония райони около Струга, Кичево и Тетово, където 90 на сто от населението е българско. Останах с впечатление, че Мажистрати трябва да има някакви инструкции от Италия, защото той ми каза, че от Скопие заминава за Тирана. Допусках това поради факта, че и мен ме извика по телефона нашият министър в Рим Дечко Караджов. Той ми предаде, че трябва да избързам с приключването на въпроса и че в Рим има недоволство от мен. В края на краищата след срещата с министър Мажистрати, изглежда, стана някакво споразумение между него и италианската комисия, защото в Тирана ме запитаха кога ще можем да се съберем на заседание.

***

Към средата на януари поканих комисията от Тирана да дойде в Скопие и да продължим работата. Вместо генерал Далмацо пристигна началник-щабът му генерал Тучи с останалите членове. Към нашата делегация този път бе придадеп дипломатът Антон Каранжулов. Сега и в двете страни се чувстваше нов вятър. Отстъпиха италианците, отстъпихме и ние и за няколко дли се постигна разбирателство. Границата се отдалечи от Охрид на 8 км. Пещени и Трапезица останаха в българска територия. Северно от Струга, южно от Ресен и около Качаник също получихме разширение. Но на много места границата остана същата. Спорно остана едно пространство около Кичево, за което италианците изчакваха някакво нареждане от Рим. Спогодбата вече трябваше да се подпише в Рим. Комисията си замина за Тирана. Получихме чрез Външното министерство уверение да отпътуваме за Рим след няколко дни, за да се подпише там спогодбата. Поради лични настроения прочив мен министър Филов настоя въпреки исканията на италианското Външно министерство подписването да стане в Тирана или в Скопие. Разбира се, то стана в Тирана.
След подписването на спогодбата инспектирах граничните райони, където имаше корекции по граничната линия. Още навремето, когато нашите войски са дошли в Скопие, те са заели определена линия като демаркационна. Обаче на много места някои села и махали помолили нашите войници да присъединят и техните селища към Македония. Българските войници бяха сторили това с удоволствие, и то на места доста дълбоко. Моето присъствие на тия места сега бе благоприятно, защото на местна почва със съгласието на италианците, където можеше, положението си остана така, както беше.
След подписването на спогодбата много от албанците от двете страни на границата почнаха да нападат някои наши селца и даже спирки по линията за Качаник. Тази линия вървеше по тясна долина, обградена с високи и залесени върхове, които способстваха много такива нападения. Имаше и обири на вагони. Нашите етапни войски, бранещи линията, се комплектуваха от опълченци - възрастни хора, а постовете бяха пръснати на 3-4 км един от друг, даже и по недостъпни места. Командирите на пограничните участъци тук се оплакнаха постоянно, че на тази местност е много трудно да се борят с пристъпите на идващи от Албания крадци. Посетих пограничния участък в Качаник и сам се убедих, проверявайки някои от постовете, че тези стари хора, на които е възложена охраната на железопътната линия, дежурили денем и нощем, са толкова уморени, че всичко спеше. Още от Скопие бях събрал положителни сведения, че в Качаник има двама видни албанци, конто държат цялото население в ръцете си - единият Исмаил Ходжа, собственик на галантериен магазин, а другият - Абдил ефенди, професионален контрабандист, по занаят търговец на дърва. Неговият занаят му давал възможност да скита из горите и да прави кражби на хранителни припаси и от вагоните. В Качаник българи нямаше, освен няколко чиновници.
Когато отидох в Качаник, беше пазарен ден, площадът - пълен с купувачи и продавачи. Спрях автомобила си в центъра на града, пред магазина на Исмаил Ходжа. Намерих повод - влизам в магазина да си купя чорапи. Исмаил Ходжа беше видимо поласкан от вниманието на „пашата”. Поднесе ми два чифта италиански мъжки чорапи, разбира се, контрабандирани, и ме покани да пия кафе. Навън се бяха събрали любопитни албанци и скоро целият пазар се струпа пред магазина. Платих си чорапите и тръгнах към пограничния участък. Исмаил Ходжа ме покани на обед. След като си свърших работата в участъка, взех в откритата си кола Ходжа и заедно отидохме у тях. Това направи голямо впечатление на албанците. Уведомен бе и приятелят му Абдил ефенди, който ме чакаше пред вратата с препасан силях, на който бяха забучени два ножа и един пистолет барета, италианско производство. Той се поклони дълбоко и ми се представи на чист „македонски” език. След като се нахранихме, аз извадих две кутии по сто къса български екстра цигари с лика на Борис и им ги поднесох - по една на двамата. Казах, че са подарък от падишаха. Зачудени, те запитаха:
- Нима падишахът ви познава?
Отговорих:
- Да! Когато преди известно време дойде в Скопие, той ме попита за вас.
След това начало трябваше да пристъпя към същността на посещението си. Обърнах се към Ходжа с думите:
- Вашата религия учи, че божието вероизповедание е ислямът, вие зачитате Мохамеда като божи пратеник. Неговото учение иска от вас да бъдете предани, добродетелни и верни поданици. В негово име аз искам от вас едно религиозно обещание - да издирите всички онези, които нападат и крадат вагоните из дефилето северно и южно от Качаник. Дайте ми вашата кръвна клетва „беса”, че ще сторите това. Ако не я изпълните, ще бъда принуден въпреки желанието ми да изселя целия Качаник на един остров в Черно море.
Двамата се спогледаха и аз, за да им дам възможност да си помислят сами, излязох за малко до колата си, уж да взема нещо. Когато се върнах, заговори най-напред Исмаил Ходжа. Той вдигна ръка и каза:
- Давам „беса” на падишаха, че ще издирим злосторниците и сами ще пазим линията.
След като същото повтори и Абдил, аз ти благодарих и заминах.
Оттогава насам посегателствата по линията се прекратиха. И Абдил, и Исмаил поставиха свои албански постове, за да бъдат по-сигурни, че няма да има кой да напада.
Интересен разговор имах с командира на гвардейския полк през 1945 г. Той ми разказа следния случай:
- Когато преследвахме германците по посока на Качаник, нас ни посрещнаха с огън от височините големи групи албанци. Трудно беше да се движим по дефилето. Ние спряхме. Изпратихме един албанец да им каже, че ние не идваме тук да завладяваме тия места, а гоним германците, които бягат към Белград. Албанецът се върна и ми разказа какво е чул от Исмаил Ходжа, който командвал и сега. Той запитал: „Генерал Бойдев ли командва вашите войски?” Албанецът му отговорил, че не е задавал такъв въпрос, но ще се върне да попита кой командва българските войски и дали генерал Бойдев е тук. Възползвах се от случая и казах на преговарящия да уведоми Исмаил Ходжа - Бойдев командва пак. Когато Ходжа научил за това, без това фактически да е така, той заявил на своите: „Да минат свободно! Аз съм дал „беса” на генерал Бойдев”.

***

На 2 февруари 1943 г. капитулира армията на генерал Паулус. Германски офицери, минаващи през Скопие, не пропускаха да хвърлят упреци за това бедствие върху Хитлер, пожертвал армията, обкръжена в Сталинград. Обикновените хора в Македония нескрито твърдяха, че Германия пече е загубила войната. Мнозина от тях започнаха да избягват българските власти. Някои под предлог, че Скопие се бомбардира, се изселваха към Белград. Загрижени бяха и италианците.
Пристигнах в Тетово да уредя превоза на големи италиански групи войници-отпускари през Скопие-Качаник-Белград. От разговорите си с италианските офицери разбрах - вярата им в победата е окончателно загубена.
В края на март бях в София да получа инструкции във връзка с новоформиращите се части на армията ни в Македония. Съпругата ми отсъстваше и аз обядвах в ресторант „Славянска беседа”. Беше още рано, имаше само няколко заети маси. На една от тях седяха няколко народни представители, между които Серафим Георгиев, Сирко Станчев, Георги Лнповански и Стефан Радионов. Те спореха оживено. Поканиха ме на тяхната маса. Крайъгълният въпрос на споровете естествено беше положението при Сталинград. Не беше ми удобно да участвам в спора и само слушах. Те бяха отговорни фактори - депутати, а двама от тях са били и офицери. Имах впечатление, че правилно схващат положението по бойните театри. Всички бяха на мнение, че министър-председателят Богдан Филов не е в състояние да промени политиката на страната. Те се обърнаха към мен с думите:
- Защо министър-председателят поставя постоянно въпроса за нашето въоръжение - не сме били достатъчно въоръжени, чакаме да получим ново оръжие от Германия. Та това ли е сега най-важният въпрос? Срещу кого ще се бием? Вместо това нашите наивни управници трябва да помислят за мир. Крие се нещо от нас. Германия загива, а те тръгнали да се занимават с евреите. Някои искат да се изпратят евреите в Палестина чрез англичаните, а Филов не дава. Поставихме въпроса и пред събранието на болшинството, а Филов заплашва да разтури камарата. Освен това поиска да свали подпредседателя й Пешев, който настоява зa по-човечно отнасяне с евреите. Вижте с какви въпроси се занимават нашите отговорни фактори, когато светът се друса из основи и всеки мисли как да запази държавата си. Очаквали били западните държави да се скарат със Съветския съюз, та от туй да спечелим и ние, и постоянно ходят при Хитлер, станал омразен и на целия народ.
На 1 май трябваше да отида в София, за да уточним с началника на софийския гарнизон Гергьовския парад по случай празника на храбростта. Съгласно дадените по-рано нареждания всички командири на армии, когато дойдат в София, трябваше да се разписват в двореца и ако се намери за нужно, да бъдат приети на аудиенция. Разписах се в двореца. Флигел-адютантът ми нареди да се представя на царя, който току-що се беше върнал от Берлин след посещението си при Хитлер. Царят се интересуваше от състоянието на войската и какво е свършено в Тирана. Той не се чувстваше добре, беше седнал на една пейка в градината. Започна с думите:
- Щабът на войската не знае къде ще направят десант англичаните. Обаче аз смятам, че ние трябва да имаме по-ясна представа за него.
Запита ме какво е моето мнение.
Аз му отговорих, че изключвам десантът да стане на някой от нашите брегове и няма смисъл да държим повече войски в Македония, те трябва да се намалят, тъй като издръжката им с вече много затруднена.
На това цар Борис отговори кратко:
- По въпроса ще получите допълнителни указания.
Разбрах, че трябва да отида в щаба на войската и там да сe уточним за възможния десант. На раздяла с царя той ми каза:
- Вашите впечатления от Тирана и от италианската армия не са пълни. Положението е много по-тревожно, отколкото вие го описвате.
И той завърши с обичайния си израз:
- Боже, пази България! Пази я и от някои ваши колеги.
Допуснах, че се касае за генерал Никифоров.
На път от двореца към къщи, точно пред градината срещу Военния клуб срещнах бившия министър на железниците и депутат Тодор Кожухаров (Федя Чорни, щабс-капитан Копейкин). С него бяхме съвипускници от Военното училище. Беше много нервирай. Седнахме на терасата на Военния клуб. Започнахме да говорим по разни въпроси, запитах го защо се намира в такова тягостно и възбудено състояние. Той ми отговори:
- От този политически некадърник Филов, който се мисли за всё и вся. Кисне пред вратите на немците и не вижда по-далече. Той ще ни погребе заедно с германците. Какво чака? И аз, без да съм бил германофил, навремето бях убеден, че те са непобедима сила. Държах за тях, за да можем да излезем на Бяло море. Но сега времената се измениха. Упорството на Филов да не ревизира политиката си е слабоумие. А утре ще бъде късно. Трябва веднага да даде оставката си и заедно със себе си да отнесе и ангажиментите, които е поел към германците. Ако трябва да се бием, по-лесно ще се бием срещу тях. Руският фронт вече се приближава. Така че обяснегшето на Филов, че германците щели да ни бомбардират, е без значение за нас. Сега не ни ли бомбардират американците? Нашите 500 000 щика не са малко. За да объркат сметките на Хитлер, са достатъчно. Трябва да дойде ново правителство, което да анулира всички договори с немците. При една такава обстановка те ще бъдат заплашени и от един руски десант във Варна и Бургас, в техния тил, и няма да посмеят да се бият с нас. Между нас казано, твърди се, че той замисля нещо. Мълви се, че няма доверие във войската. Кажи ми откровено — има ли нещо вярно в това?
Оспорих последната му мисъл, макар да ми беше известно, че във войската не всичко е в ред. Казах на Кожухаров следното:
- Тъй като не си военен и подчинен, можеш да говориш открито на царя.
Той ми отвърна:
- Ти като че ли не го познаваш. Той предоставя всичко на правителството. Бои се да не бъде обвиняван някой ден като баща си, че е провеждал лична политика. Друг е въпросът, ако правителството и камарата с болшинство приемат един нов ход в политиката. Тогава и колебливите биха се присъединили. От друга страна, ние трябва да дадем възможност да се защити авторитетът на царя. И без това ти е известно - има зли езици, които може предварително да издадат намеренията му, ако инициативата излезе от него. Това са деликатни въпроси за един държавен глава. Аз мисля така, ако греша - поправи ме.
Аз замълчах, защото малко вярвах да стане така, както иска Кожухаров.
През юни най-после получих извести, че италианското правителство е ратифицирало спогодбата за пограничната линия между Албания и България и следваше да заемем новите места по тази спогодба. Уведомих италианския офицер за свръзка капитан Омеро за това и отпътувах за Охрид, където границата се изместваше на няколко километра по източния бряг на Охридското езеро. Охридчани посрещнаха мен и полка с голяма радост. Над 200 лодки с хора, накичени с български знамена, тълпи от пешеходци по брега покрай флотските казарми чакаха да премине Охридският 55-и пехотен полк. Аз застанах начело на бял кон и с музиката премттахме първи границата. Италианските погратгчни войски отдадоха чест и се присъединиха към нас. Селяните от Пещени се бяха събрали на площада и ни чакаха. Нескончаеми викове „ура” заглушиха всичко. Някои плачеха. По стар български обичай кметът ми поднесе на табла хляб и сол. Вълнение ме задави и приветствието ми бе кратко, едва можах да пожелая щастие на тия добри българи. Завиха се кръшни хора. Селяните целуваха и прегръщаха българските войници и офицери. Подарих 15 000 лв. за бедните и един радиоапарат с акумулатор. Той беше веднага инсталиран в училището. Около него се събраха мъже, жени и деца. Много от жените насядаха с хурки и кадели и когато се предаваха по радиото кръшни български хора било от София, било от Скопие, викаха: „И-ху-ху!”
Населението изпрати италианските граничари с малки дарове: кърпи, чорапи и други, тъй като те се бяха държали добре с него. Селяните канеха нашите войници и вкъщи. Черпеха ги и им разказваха cnoени от Първата световна война. Край войнишките баки с храна се струпваха като гости някои пещенци, които споделяха скромната войнишка трапеза. С викове „ура” кметът прочете решението на селската управа за прекръщаване на селото от Пещени в Генерал Бойдево. Тържеството продължи до мръкване.
Една несъобразителност на охридските митничари го огорчи малко. Тъй като селото е било в италианска територия, в селските магазини е имало и италиански стоки, които митничарите искаха да опишат и обложат с мито. Наредих им веднага да напуснат селото и да не се занимават с това. Късно вечерта се завърнахме в Охрид, където тържеството продължи и през нощта. Всички се радваха, само аз бях неспокоен, защото знаех колко кратко ще трае тяхната радост.
Италианският командир на корпус в Ялбасан генерал Мундини, когато разбрал, че съм в Охрид, дойде да ме види. На връщане за Ялбасан, близо до западния бряг на Охридското езеро, около село Лин, албанци стреляха по него и той беше тежко ранен. Генерал Мундини не заслужаваше такава участ. За отплата италиански тежки бомбардировачи почти сринаха селото.
След няколко дни заминах за София. Имах разговор с министъра на войната, пред когото изразих впечатленията си от италианската армия, която се разкапваше. Той ме прекъсна с думите:
- Не трябва да се губи вяра в победата. Вие лесно се поддавате на пораженски слухове. Гледайте трезво на фронтовете, където се развиват боевете, и на общото положение. Крайната победа е наша.
Аз само се засмях иронично и казах:
- Дано да се лъжа.
И си спомних думите, които беше казал царят: „Безим театро бидти” (Нашето театро свърши). Напомних му и думите на генерал Мунднпи: „Много здраве на моя братовчед, другото той го знае.” И действително нашето театро беше свършено вече. Разговорите, които трябваше да водя с царя, се свеждаха към следното: познавайки добре положението на италианските и германските войски, да му направя някои предложения. Те се заключаваха в това: да се сведе армията ми от около 5 на 2 дивизии. Тези дивизии да се попълват само с войници-македонци, останалите да се демобилизират и си отидат по селата. Срещам голяма трудност и по прехраната на хората и конете, а също и трудности с превоза. На това царят ми отговори:
- Така е дошло, че ако не държим войски в Македония, ще ги искат на друго място. Независимо от това още не с известно дали няма да имаме работа и с някой американски десант на Солун и Адриатика. А никой не иска да ни помогне.
Не разбрах добре дали не е правил опит да се сближи с англичаните, както се носеха слухове. Говореше се, че му било отказано. Той не вярваше много и на войската, и на висшите военни, които нескрито наричаше „апартаментаджии”, а някой от тях - и германофили.
На следния ден заминах за Самоков. В ресторанта в Чамкория срещнах мой далечен сродник - проф. Никола Долапчиев, и жена му. След обеда се разхождахме и бързо преминахме по злободневютя въпрос. Долапчиев се интересуваше от настроението във войските и главно във висшите военни кръгове на армията. По-специално той каза:
- Не мислите ли вие, генералите, генералният щаб, да направите една интервенция пред правителството и да промени курса на своята политика?
Запитах го:
- В какъв смисъл? Той нервно отговори:
Кой е компетентен по военностратегическите въпроси? Кой ръководи войската? Не са ли началник-щабът, гепералният щаб, висшият военен съвет, но не, разбира се, и тези, които в момента... Не се доизказа. Значи вие сте абдикирали от правата си?
- Да. Нещо подобно. Нашите права са узурпиранн от правителството и военния министър, които искат от нас само подчинение и ни информират съвсем погрешно за събитията.
- Значи - каза той - вие ще останете спокойни зрители на бедствията, които скоро ще сполетят страната ни. С поражението на германците идва и нашето поражение. Символичната война, която обявихме на Америка, ще се прояви още по-жестоко от тяхна страна, отколкото досега. А не се знае дали противниците ни няма да дойдат тук, у нас. Те са вече на Балканите и скоро ще дойдат до нашата граница. Вие, висшите военни, ще носите отговорност за поражението, което ни очаква. Аз смятам, че генералитетът може да изиграе историческа роля за спасяване на отечеството ни. Вие не може да не сте разменяли мисли по тези въпроси, но, изглежда, ви липсва смелост. Предполагам, че треперите и за столовете си, от които и без това скоро ще слезете. С един преврат вие ще облекчите и положението на царя.
Отговорих му:
- Какво да сторим ние, когато не сме единни в мненията си. Има и такива, които мислят като вас, но други вярват в новите оръжия на ланците и на уверенията на Хитлер.
- Това са глупости - каза Долапчиев, - не виждам нищо престъпно в това да поискате аудиенция от правителството и да заявите исканията си. Първо да се скъса с германците и второ - да се постигне разбирателство с противниците пи, които в момента са във война с нас.
Накрая Долапчиев завърши с мисълта:
- Пък най-после, ако всички си подадете оставките, правителството ще се замисли върху този факт. Няма по-компетентни от вас по военните въпроси и щом вие го вършите, значи има нещо...
Разделихме се с Долапчиев и за дълго бях под впечатлението на неговите думи. Чувствах тяхната убедителност, радвах се, че цивилни хора в страната имат такъв усет за положението за разлика от много наши военни във върхушката. Знаех, че проф. Долапчиев симпатизира на звенарите, без да е активен техен член. Може би той очакваше все пак под влияние на звенарите да се стигне и до република.
След завръщането ми в Скопие се наложи да отида до границата при Тетово във връзка с укрепването й с бункери. Бях с началника на артилерията в армията - полк. Ив. Калайджиев, и с началника на инженерния отдел - полк. Стефан Шопов. От манастира Лешок при село Пейчиново преминахме за по-направо през Тетово (в албанска територия) за Скопие. В Тетово бяхме на обяд у едно познато българско семейство - Драго Грънчаров. Посещавал ги бях и друг път. Къщата му се намираше на главната улица, точно срещу италианското военно комендантство, пред което имаше двама часови. А нашите шофьори стояха пред вратите на къщата. Тъкмо започнахме да обядваме и изведнъж в стаята влязоха двама въоръжени албанци с насочени срещу нас пистолети. Ние нямахме никакво оръжие, бяхме го оставили в колите си. Домакините пребледняха. Аз запазих присъствие на духа и запитах албанците защо са дошли и кого търсят. Единият от тях, висок, снажен, физически развит албанец, отговори:
- Патрули сме.
Домакинът се опита да го дръпне в другата стая:
- Ти знаеш ли кой е тук?
Албанецът отговори:
- Генерал Бойдев. Но аз не търся него, а майор Зафиров – него искам да убия.
След като ни огледа добре и видя, че майор Зафиров, командирът на пограничния участък, го няма между нас, той и другият албанец се поклониха, казаха: „Здраво”, и се измъкнаха през задния вход на къщата. Нашият неканен гост се оказа известният албански разбойник Мамиш ага, който имаше смъртни присъди за убийства и от сръбската, и от албанската, и от италианската власт. Известно ми беше, че го търсят под дърво и камък. Преди някое време той беше минал границата ни с чета от 6 души и извърши грабежи и убийства на живеещи при нас албанци. Един от нашите погранични постове му бе устроил засада и уби двама от разбойниците. Майор Зафиров бе дал обещание, че няма да безпокои семействата на убитите четници-албанци. Той наредил да дойдат в общината, за да им се издадат открити листове, та никой да не ги безпокои. Мсмиш ага научил, че ги викали в общината и без да разбере защо, решил да убие майора, дето не си спазил бесата.
По-късно италианският полковник дойде на гости при нас и се чудеше как са минали. Нареди да ги търсят, но не можаха да ги намерят. През нощта се върнахме през Групчин и предупредихме майор Зафиров. Той обаче не се стресна много от заканите на Мемиш ага. С помощта на албанци, които знаеха къде се намира агата, те се срещнаха на един вардарски остров. След бурен разговор, в който и двамата се обвинили и заплашвали с убийство, те се споразумели и се разделили.
Имах интересен разговор с един германски генерал, идващ от Крит, който ми заяви следното:
- Ние трябва да приемем безусловпата капитулация, за да не допуснем съветските войски да влязат в Прусия. Договорът за мир няма да бъде по-тежък от Версайския. Обаче Хитлер няма да се съгласи на такава безусловна капитулация.
Запитах го:
- Е, тогава какво ще правите?
Той каза:
- Тогава ще стане същото, както и ако капитулираме. Разликата ще бъде само, че ще бъдем окончателно разорени.
Думите на този германски генерал бяха правдиви и впоследствие атентатите срещу Хитлер доказаха какво са мислили и други немски висши началници.
Събитията продължаваха своя ход. През юни Мусолини получи вот на недоверие от висшия фашистки съвет и бе арестуван.
Бях по служба при командира на корпуса в Ниш - генерал Асен Николов, който беше с щаба си в Нишки бани. Между другото той ми заяви, че заедно с германското командване в Ниш са сключили споразумение да поддържат войските на полк. Дража Михайлович против партизагпгге на маршал Тито. Той настоя и се мъчеше да ме убеди и аз да сторя същото на територията на Македония. Аз му възразих: те се намират на сръбска територия и могат да сключват каквито искат споразумения. Аз обаче се намирам в Македония и ако сключа подобно споразумение, значи официално да призная наличието на сърби в нея, а такива права нямам. Отношенията между Дража Михайлович и Тито са чисто тяхна вътрешна работа, засягаща само сърбите. Независимо от това армията на Тито е силна и борбата на Дража Михайлович против него няма да бъде успешна.
Разговор с бившия сръбски министър-председател Драгиша Цвяткович
Тук, в Нишка баня, срещнах бившия югославски министър-председател Драгиша Цвяткович. Между другого той ми каза неща, които не съм споменавал - за минаването нa германските войски през югославска територия.
Министър Драгиша Цвяткович и Цшщар Маркович бяха подписали Тристранния пакт през 1941 г. в Германия. През 1943 г. беше открит германски курс за обучение по борба с танкове с оглед на поуките от последната война. Този курс трябваше да преминат и част от българските офицери. Щабът на войската нареди да преминат през него и висшите български офицери. По това време министър Драгиша Цвяткович живееше в своята вила в Нишка баня. Научил, че съм там, той ме покани да му гостувам във вилата, която беше близко до щаба на корпуса. Приех поканата. След обичайните приветствия той ме покапи на обед. Когато се нахранихме, Цвяткович започна да се извинява, че ще сподели някои негови лични схващания за създаденото в Югославия положение. Като оправда от споя страна подписването на Тристранния пакт, той изказа съжалението си, че генерал Симович е извършил преврат и анулирал пакта. С това Снмович бил довел разрушението на Югославия, на икономиката й, стигнало се и до хиляди и хиляди жертви, дадени от войската и населението. Според него ние сме направили по-добре, като сме пропуснали германците да минат през България, бидейки приятели, а не врагове. Грешка било, дето те не са сторили същото, тъй като в края на краищата и да победят, сърбите ще си останат пак в същите граници. Той не се интересуваше от това, че Хитлер им бил обещал Солун, защото намираше това за уловка, която щяла да се отрази благоприятно за пропускането па германците.
Аз му възразих - като военен не се занимавам с политика, обаче намирам, че генерал Симович не е сгрешил и че никой не може да предрече какъв ще бъде изходът на войната.
Драгиша Цвяткович ми направи комплимепт за това, че в Македония аз и войските ми се държим много коректно към сръбското население. Имал случаи да говори с някои сръбски семейства, напуснали Скопие. Те му казали, че аз не съм правил никаква разлика между сърби и македонци. Даже в скривалищата в Скопие при бомбардировки не съм нареждал сърбите да бъдат отделно от македонците.
Аз му благодарих за обеда и гостоприемството.
На връщане с влака от Ниш за Скопие се отбих за малко в щаба на 29-а пехотна дивизия във Враня. Командирът на дивизията отсъстваше. Тук ми се случи нещо интересно. Само след 25 минути, както говорех по телефона с щаба на дивизията, вратата се отвори и в стаята ми влезе въоръжен с шмайзер сръбски капитан. Представи ми се, че е изпратен от командването на Дража Михайлович да ми извести - близо до нашата граница с Албанско ще се залови бой между техните войски и Титови партизани, помоли нашите войски да не се намесват. Той обещава нашата грапица да не бъде нарушавана. Заявих, че това си е тяхна вътрешна работа, щом като няма да преминават у нас, нито пък ще нападат нашите постове. Изненадах се от това посещение и го запитах как е бил пропуснат да дойде при мен.
Той отговори:
- Пътувам с мотоциклет с кош и казах на границата, че търся генерал Бойдев, когото познавам от Скопие. Така и постовете на границата, и охраната на града, и часовоят пред щаба ме пропуснаха свободно.
Такава си е тя българската дисциплина... Обърнах се пак към сръбския капитан:
- Добре, а кой ви пусна при мен тук?
Изненадах се, когато ми каза, че това е сторил адютантът. Отново го запитах:
- Откъде разбрахте, че аз съм тук? Аз пътувах с влака от Ниш направо за Скопие и случайно се отбих в щаба...
Той се засмя и ми каза:
- Съобщиха ни по нашето радио от Вранска баня, където сте били половин час, и естествено предположихме, че ще се отбиете тук. Ако не бяхте тук, щях да ви търся в Бояловци.
Отлична информация...
Капитанът се сбогува, благодари ми и отпътува. После аз проверих и се оказа, че на границата е казал истината. Направих бележка да не се случват в бъдеще такива пропуски.
Щом стигнах в Бояновци, започнаха да се чуват гърмежи зад границата. Чувстваше се - води се жесток бой. В Скопие предупредих за случая италианския офицер за свръзка, тъй като инцидентът с този сръбски офицер действително даде началото на боя - дражевистите са чакали моя отговор за ненамеса. Боевете ставаха на италианска територия и те трябваше да интересуват италианеца. Той ми отговори, че в този край няма техни войски. Очевидно за италианците събитието не представляваше никакъв интерес. Явно беше, че в момента те са отдръпнали постовете си и се интересуваха повече от събития та, които ставаха в Италия.
След завръщането си в Скопие получих от втората си майка в Казанлък телеграма, че моят баща - старият войн, участвал в четири войни, кавалер на три ордена за храброст, в резултат па рана в главата през последната война с получил удар. Според лекарите бил на смъртно легло. Разрешиха ми четиридневен отпуск и аз заминах оттам за Казанлък.
Заварих баща си парализиран на легло, но той живя до края на 1944 г., когато бе погребан с участието и на войска в Казанлък.
След десанта в Италия бомбардировките над Унгария и Румъния, включително и над Скопие, зачестиха. Американската и английската авиация налитаха главно от летището край Фоджия. Това налагаше да се вземат по-добри мерки за защита.
Една вечер ординарецът ми доложи, че желаят да ме видят няколко руснаци - стари емигранти-офицери. Поканих ги да влязат. Бяха четирима души. Заявиха ми, че офицер от германското комендантство им наредил да се запишат веднага за армията на генерал Власов. Бяха много загрижени и се обърнаха към мен:
- Ние не искаме да се бием срещу братя. Революция, комунизъм, емиграция - това е чисто наша, вътрешна, руска работа. Кажете какво да правим?
Успокоих ги, че нямам такова нареждане и никой без тяхно съгласие не може да ги застави да заминат на фронта. Сега те са български поданици и ако немците се опитат да упражнят срещу тях насилие, веднага да се обърнат към мен. Гостите видимо се успокоиха.
При една такава сложна обстановка през втората половина на август Хитлер повика при себе си в Бертесгаден цар Борис. Имах възможност да науча положително, че царят много се колебаел и не искал да отиде. Той бил направил сондажи чрез своята балдъза княгиня Мафалда с румънския крал да отхвърлят приятелството си с немците. Но това не останало тайна за немското Гестапо и Мафалда заплати тази мисия с живота си. Тя умря в немски концлагер.
Прочее, царят е могъл да предположи за какво го вика Хитлер. Той е предполагал и е бил убеден, че Хитлер и сега ще настоява да се изпратят български войски на Източния фронт. Този път е очаквал неговите искания да бъдат ултимативни. Според чужди нзточници между двамата са станали бурни разправии.
На 20 август бях повикан в щаба на войската по повод някои изменения в организацията на армията ми. Трябваше да тръгна веднага. След служебните си задължения отидох в Чамкорня, където бе евакуирано семейството ми. Жена ми и синът ми бяха на гости у наши родшши. На другата сутрин, беше неделя, отидохме на църква. Не след дълго дойде царят с царицата и децата да се черкуват. След службата той се ръкува най-напред с Марко Рязков, после с останалите свои познати. Изглеждаше изморен и немного весел. Беше и малко бледен. Запитах го защо изглежда така. Той отговори, че вероятно е от пътуването. Бил много уморен. Разделихме се с добри пожелания.
След два-три дни чухме по радиото - царят е заболял много тежко. На 28 август в манастира Лешок, на 4-5 км северно от Тетово, италианците отслужваха молебен за здравето на царя. Поканен бях и аз, и командирът на 14-а пехотна дивизия в Скопие генерал Попдимитров. По искане на македонците от Тетово италианският комендант бе разрешил да се преминава свободно границата по този повод. Тук присъстваха и доста италиански офицери.
По средата на службата в църквата влезе един граничен войник и ми пришепна на ухото, че е получил съобщение от Скопие: царят е починал...
Не исках да прекъсвам службата и премълчах скръбната новина, но околните веднага се досетиха. Няколко жени се разплакаха и цялата църква гръмна в писък. Мнозина коленичеха с думите „Бог да го прости”. Веднага заминахме за Скопие. Селяните ни изпратиха с тъга. Мнозина викаха: „Свърши с нас... Свърши с Македония...” В Скопие бяха спуснали вече черни знамена. Обявен беше траур.
Преди погребението на царя всички генерали бяхме повикани на почетна стража.
Всички се интересуваха за причините на смъртта. Носеха се различни слухове. От близки до двореца разбрахме, че в понеделник царят е заминал за Софийския дворец, където влязъл в банята. Прислужникът му го чакал дълго и след като се забавил много време, почукал на вратата. Никой не се обадил. Отворил вратата и намерил царя в безсъзнание. Веднага извикал дворцовия лекар, а след това извикали и други лекари от София. По-късно било наредено да се поканят от Германия и двама лекари-професори, единият от които бил известният немски лекар Епингер. По искане на царицата аутопсия на тялото не е правена. Диагнозата е била - инфаркт. Обаче германските професори отказали да подпишат протокола за тази диагноза. Има предположения, че Химлер е подготвил посегателството срещу царя.
Погребението се извърши с представители на много страни. От Германия пристигна маршал Кайтел. Във влака за Римския манастир генералитетът и министрите бяхме в един вагон. Още тук започнаха разговорите и проектите за новото регентство. При нас дойде военният министър Михов. Някои от по-сервилните генерали побързаха да честитят на генерал Михов избора му за регент. Повечето от генералите обаче бяха напълно резервирани.
След завръщането ни от погребението бяха избрани регентите - княз Кирил, Богдан Филов и генерал Михов. За министър-председател бе назначен Добри Божилов, а за министър на войната - генерал-лейтенант Руско Русев. Изборът на регентите не се посрещна добре от народа, народните представители и от голяма част от войската. Кирил е стоял винаги далеч от политическите събития. Генерал Михов - също. А Филов вече не беше обичан като краен германофил.
А моментът беше такъв - трябваше да бъдат избрани, изпитани, наши държавници.
Народът понесе смъртта на царя болезнено и загуби вярата в светло бъдеще.

***

Регентството започна своята дейност с второстепетщ задачи за изпълнение. Може да се каже, че двете личности в него - княз Кирил и генерал Михов, както се изразяваше и народът тогава, бяха безгласни букви. Знае се едно обаче - Кирил отначало не е искал да приеме регентския пост. Не знам поради какви причини, но след като се е съпротивлявал, той е приел с неохота, за да изпълни роднинския си дълг. Генерал Михов заявил на едно място: „Когато станахме регенти, аз казах на Филов: ти ще ни бъдеш батю и ще ни водиш за ръчицата!” А моментът беше такъв - да няма хора, конто да бъдат водени за ръчица и да са начело на управлението, а да се поставят отбрани и най-изпитани наши държавшщи.
Народът понесе боледуването и смъртта на царя болезнено, обаче той беше съвършено отчаян, когато видя кои го заместиха.
На 3 септември Италия капитулира и се обяви против Германия. Веднага при мен дойде италианският офицер за свръзка в щаба ми капитан Омеро и ми нотифицира обявяването на война. Попита ме как ще бъде третиран от нас. Помолих го да си стои в квартирата, за да няма неприятности с германците, и казах, че ще искам инструкции от нашето военно министерство. При мен се яви и германският комендант Нойбауер и ме запита какви нареждания имам отгоре. От София ми наредиха да експедирам италианските офицери - капитан Омеро честно изпълни обещанието си. Остави колата си в камионния взвод на 14-а пехотна дивизия и предаде оръжието си заедно с персонала, замина за София. Германските войски нахлуха в Албания и я овладяха лесно. Те обаче запазиха напълно границата между Македония и Албания освен при манастира „Свети Наум” на южния бряг на Охридското езеро.
В това време на сериозни изпитания за родината правителството на Божилов и регентите, не знам поради какви неоправдателпи причини, решиха да се открие в Скопие университет, който трябваше да застъпи главно филологическите дисциплини. Почти всички студенти, следвали в сръбския университет в Скопие, се бяха записали в Софийския. Сега те идваха да учат тук, защото смятаха да си вземат изпитите по-лесно. Откриването на университета даде възможност да се установят нелегални връзки с партизаните и от двете страни - стара България и Македония. Една част от студентите образуваха нелегални партизански групи, които се смесиха и с някои от България.
Откриването на университета стана в присъствието на регента Кирил. Бях получил шифрована телеграма от двореца, подписана от адютанта генерал Жечев, със следното съдържание: „Утре в 9,30 ч. бъдете в личния ви кабинет!” Сетих се, че ще дойде регент Кирил. Телеграмата обаче беше много неопределена, тъй като аз имах личен кабинет и в щаба, и в апартамента си. Понеже в телеграмата беше казано „личен кабинет”, аз счетох, че трябва да чакам в този, където е жилището ми, но за всеки случай оставих адютанта си в официалния ми кабинет, та ако е имало грешка, да ми извести по телефона. Адютантът ми предаде, че там професор Станишев също чака да посрещне княза. Предположих, че той и князът така са се уговорили. Разменихме местата си - отидох на мястото на адютанта при Станишев, а той дойде на мое място в апартамента. Точно когато съм заминал, князът пристига в моя апартамент и се развикал сърдит на адютанта ми, после се качил на колата си и дойде при мен и професор Станишев - министър на външните работи и ректор на Софийския университет. С влизането си в кабинета князът се нахвърли върху мен с остри думи - пренебрегнал съм нарежданията му, отдавна съм имал към него някакви лоши чувства (което е вярно) и затуй съм го сторил. Възразих, че телеграмата не е ясна и му я посочих. Той я смачка, без да я прочете. Ние с професор Станишев се качихме в моята кола, за да отидем в университета, а Кирил и генерал Жечев дойдоха след нас. Тъкмо когато князът-регент започна да чете своята реч на сцената, случайно изгасна електричеството. Той се обърна към мен: „Генерал Бойдев, разпоредете да се донесе светлина!” Аз помолих за това областния директор Димитър Раев, който седеше до мен, тъй като не беше моя работа да се занимавам с осветлението на учрежденията. След малко лампите светнаха и речта продължи. Тържеството свърши набързо, тъй като имаше голяма опасност от бомбардировка.
Това поведение на княза безспорно се дължеше на стари наши настроения, тъй като аз бях поискал от царя да му забрани да влиза в работилниците па авиацията без мен. Въпреки че бях наредил да се подготви обед във Военния клуб, не поканих никого от гостите и те си заминаха за София.
Регентството и правителството на Добри Божилов бяха решили да предприемат мерки по повод влошеното вътрешно и външно положение на страната. Дочо Христов като министър на вътрешните работи предприе обиколки из страната.
Не е безинтересно да се види какво мислеха у нас много отговоршг и безотговорни фактори по създалото се положение.
Така скопският областен директор Димитър Раев, след като се завърна от София, дойде при мен. Бил извикан във вътрешното министерство по повод създаването на някаква „обществена сила” в страната. „Разменихме мисли с някои колеги - каза ми той, - очевидно властта у нас се опира само на полицията и войската.”
Моето мнение бе, че ако в една държава общественият ред се опира на щикове, това е военна диктатура с кратък живот. Колкото се отнася до „обществената сила”, то тя не се създава отгоре надолу и по заповед. Народите се движат от идеи, а не по заповед. Спасяването на страната трябва да се повери в ръцете на други, по-моцпга средства. Да се разчита на бранници, на дружества, на запасни подофицери и офицери, както мисли генерал Михов, значи да се самозалъгваме и самоуспокояваме. Германците търпят поражения. У нас се е стигнало дотам кметовете лично да си пазят общините, както е наредил министър Дочо Христов. „Той изрази недоволството си от теб - каза Раев, - не си разрешавал войската да се меси в работата на полицията.” Областният директор, който беше един културен и благ човек, винаги се е съгласявал с мен. Той сега ми зададе такъв въпрос: „Защо вие, висшите началници, не се наложите над правителството да скъса с германците?”
- Защо не поставите този въпрос на министъра на войната и на регентите, а най-вече и на вашия министър? - попитах на свой ред и аз.
Той ми каза:
- Защото смятаме, че вашата дума и думата на колегите ви ще бъде по-тежка.
Министърът на войната генерал Русев се беше объркал, нервничеше постоянно и често ме разкарваше от Скопие в София и от София в Скопие, което ми създаваше много трудности. Много работи можеха да се уреждат и по телефона.
Получих отново заповед бързо да замина в столицата. Обядвах в един самоковски ресторант, след което продължих пътя си. В ресторанта срещнах случайно директора на Държавната печатница Димитър Кокошков. Бе седнал до една маса с още двама непознати на мен негови съграждани. Той беше много загрижен да не бъде бомбардирана печатницата. От него научих, че предстояла реконструкция в правителството. Започнали били сондажи между някои бивши политически лица от старите партии. Новината бил чул от някои сондирани лица, но не спомена имената им. Разговорите били още неофициални, но скоро щял да им се даде официален характер. Имало голямо брожение сред депутати от мнозинството против Добри Божилов и Филов. Някои от тях искали да се направи веднага завой, но мнението на регентите било да се изчака още, надявали се на новите германски оръжия. Вярвах, че сведенията на Кокошков са достоверни, и допусках да ги знае от Йордан Севов - пегов съвипускник. Той обаче категорично отказа да е говорил с него. Запитах Кокошков:
- Какъв смисъл ще има реконструкцията, когато няма да има промяна в курса на политиката?
- И аз така мисля. Но какво можеш да направиш с един такъв катър като Филов, който в момента управлява България. Той държи в ръцете си всички. Бай Добри е глупав човек.
Не познавах хората, които стояха зад Кокошков, и затова мълчах. Оправдах се, че бързам, взех си довиждане и продължих пътя си за София.
Генерал Русев бързаше за Чамкория. Искаше само да се информира от мен какво е в момента разположението на моите войски в Македония. Посочих му го на картата и след 20 минути той ме освободи, каза ми да бързам за Скопие. Заминах веднага за Гюешево. Тук видях инженер Чкатров - македонец, който чакаше автобуса за Скопие. Взех го в колата си. Чкатров ясно виждаше „трагедията на Македония”, както се изрази той:
- Този път спасение няма да има и Македония ще си остане вечно в пределите иа Югославия. България ще бъде осакатена териториално и ще бъде обременена с тежки репарации. Свободен излаз на Бяло море можем да получим само с помощта на Съветския съюз, и то ако той се застъпи решително. Изобшо положението е тежко. Дано се спаси поне България, та да бягаме там. Да мислим сега, че германците ще победят, е много наивно, но дори и да победят, след като сега България не оказа исканата военна помощ против Съветския съюз, не трябва да се надяваме на нищо. В най-добрия случай Германия може да създаде самостоятелна македонска държава заедно със Солун под нейна власт. Разбира се, и в това се съмнявам...
Аз го попитах:
- Ами ако обявим война на Германия?
Той отговори:
- Това може да създаде някои благоприятта изгоди за България. Така поне ще можем да ся спасим Добруджа, но Македония - никога.
Възразих:
- Ами ако и Румъния обяви война на Германия, няма ли да претендира да получи Добруджа?
Чкатров продължи:
- Аз вярвам, че ние ще имаме предимство, тъй като въпросът с Добруджа беше уреден с един договор още преди войната. В такъв случай българските войски трябва да се оттеглят от Сърбия и Македония и Тито да обяви болшевизма в тези земи.
При Крива паланка нашият разговор се прекрати, тъй като настигнахме двама наши уморени войници, които се връщаха пеша от отпуск и аз ги качих в колата. Оттук до Скопие мълчахме и аз размишлявах над казаното между нас. Полезен разговор, от който биха могли да се поучат нашите управници по върховете. Спомних си и една друга случка, станала наскоро. Преди немного време бях събрал войниците от 55-и пехотен полк в Охрид. Аз бях отстранил началниците на войшщите далеч от тях, за да ми кажат откровено болките си. Един войник се обърна към мен:
- Господин генерал, говори се - работите не вървят добре. Кажете ни нещо за политическото положение?
Тогава друг войник от Троян отговори вместо мен:
- Какво питаш господин генерала бе, не видиш ли: вътрешното положение - няма цървул, външното - стягай цървула!
Всички се засмяха, засмях се и аз:
- Ето, вашият другар ви отговори вместо мен.
Така избягнах трудното положение и шаблонния отговор, който винаги ме е дразнил. Не искам да повтарям тия изтъркани отговори, с които отговаряха на нас: „Вие си гледайте казармата, има кой да мисли за политическото и военното положение.”
Още при бързата ми раздяла в София с военния министър генерал Русев, след като ми нареди да замина веднага за Скопие, той ми каза - тъй като не съм ползвал никакъв отпуск, мога да взема няколко дни, за да дойда и си видя семейството в Чамкория, където беше евакуирано. Това идване съвпадаше с новогодишните празници.
По това време в Скопие дойде народшшт представител Йосиф Робев, когото познавах от Сливен, той е родом оттам. Беше добър оратор и ценен обществен деец. Покани ме да стана кръстник на знамето на запасните подофицери в Скопие, кръщаването трябваше да стане в двора на гимназията. Робев беше председател на дружествата на запасните подофицери в цяла България. Попитах го:
- Уместно ли е да се организират такива тържества при обстановката, в която се намираме.
Той ми каза:
- Споделям разбиранията ти, но не можех да се противопоставя на много от запасните подофицери в София, които настояват за това и съм принуден да го сторя. А колкото за положението, то е повече от лошо. Най-напред, регентството е неспособно, особено с ръководството на Богдан Филов. Той е изцяло предан на германците. Трябва да се търси изход от положението. Само Цанков може, ако вземе властта чрез преврат, да оправи донякъде работите. Той минава набедено за германофил, но всъщност си е българофил. Аз му възразих:
- Цанков е вече изтъркана грамофонна плоча. Да дойде той, това значи да стане революция в България. Cхомни си по-старите времена, когато Цанков управляваше.
Изглежда, Робев се засегна от моите думи и се опита да ми направи незаслужен комплимент - всички народни представители вярвали, че за Македония единственият най-удобен командир съм бил аз, тъй като съм бил прогресивен офицер.
На другия ден тържеството се състоя. То забави отиването ми в София с два дни. След него ме посети турският консул. Той настояваше от няколко дни да го приема, но тъй като бях много зает, едва сега, преди да замина за столицата, се сетих да удовлетворя молбата му. Той дойде в 3 ч. следобед и изрази пред мен благодарността си от името на турското население за доброто отношение и държане спрямо него както от моя страна, така и от страна на другите граждански власти. Консулът наблегна, че дори и в противовъздушните скривалища при нападение на чужди самолети не се е правила никаква разлика дали са българи или турци. Той изрази загрижеността си, че съветските войски наближават турско-кавказката граница. Аз очаквах той да ми загатне нещо по този въпрос, тъй като преди няколко дни един македонец, близък на богати, интелигентни турци, имащи връзки с консула, беше ми казал, че турците се страхуват за съдбата на Цариград. Очаквали са, че може да стане международен град. Отговорих сдържано: доколкото знам, Кемал паша създаде отлични традиционни връзки на приятелство със Съветския съюз и аз вярвам то да продължи.
Не желаех да влизам в никакви политически разговори с консула, но го запитах:
- Защо Турция държи толкова много свои войски в Тракия?
Той замълча, само вдигна рамене. Един вид - не знае.
Тъкмо да тръгна за София, получих нареждане от министерството да замина за Щип. Непосредствено до казармата, в нейния двор, Народната банка искала да строи тютюнева фабрика с най-модерни машини. Трябваше да уредим съвместно този въпрос. Така и сега моята отпуска стана неосигурена. Беше ми много чудно - как в такова тревожно време отговорни фактори се занимават с такива несериозни неща. Строежът затрудняваше безспорно и мен, тъй като щеше да се наложи да отпускаме разни военни материали и да извършваме превози, а едно такова съжителство в казармата създаваше неудобства. Намирах, че не е време да се прахосват държавни средства за това, и поисках да не се бърза много със строителството.
И тук, в Щип, при мен дойдоха много граждани. Те се обръщаха към мен и ме питаха: „Казвайте, господин генерал, докато е време да се измъкваме в България, защото идващи от Белград хора ни заплашват - много скоро ще се върнат сърбите и ще ни вземат мярката. Докато войската е тук, ще стоим. Значи няма нищо страшно.” Те обаче молеха, преди да се изтегли войската, да ги предупредим. Отговорих им само, че нашата управа си знае работата.
От Щип прескочих и до южната ни граница с гърците. Почти навсякъде интересът към политиката беше изострен. Чувствах, че хората не се задоволяват с шаблонните комюникета и обяснения, давани от правителството и от щаба на войската. Мнозина задаваха въпроси не лично от свое име, а под формата на обяснения - тъй се говорело между населението. Хората постоянно питали началниците на гарнизоните, околийските управители, а идващите отпускари рисували много лошо положението. В родните им села имало много забягнали в планината партизани, с германците е свършено, прехраната е лоша и това било, защото всичко сме давали на германците, някои хора са мобилизирвани по няколко пъти, а други - нито веднъж.
Имаше и дисциплинарни прояви. Поради повреди на жп линията в Сърбия се затрудняваше пътуването на отпускаритс, влошаваше се и снабдяването на войската. Затрудненията се увеличаваха и поради нарасналите превози на германците. Постоянните въздушни тревоги измениха облика на живота: населението и войниците прекарваха повечето от времето си в скривалищата.
На 25 декември 1943 г. бях извикан отново в София от министъра на войната генерал Русев. Не знаех защо. София беше бомбардирана вече три пъти, и то много жестоко. Генерал Русев с част от щаба си бе евакуиран в село Говедарци. Той се интересуваше какво съм направил, за да осигуря войската от въздушни нападения, тъй като имало сведения, че те ще се увеличат. Докладвах му, че скопският гарнизон има солидни скривалища, във Велес те скоро ще бъдат готови, в Ресен - също, в Прилеп и Битоля се строят. Изобщо работите са в ход. Генерал Русев имаше право, защото на 20 и 24 декември 1943 г. бомбардировките над София бяха в много голям мащаб и се дадоха големи жертви. Сега беше късно да се правят скривалища, както предлагах преди войната. Трябваше да се видят ужасните жертви от бомбардировките - върху спални пружини, теглени като шейни, возеха премръзнали малки дечица с незначителен багаж. Лекомислието се заплати скъпо!
Генерал Русев премина на друг въпрос. На север от Куманово и Крива паланка партизаните проявяваха голяма дейност и стигнаха чак до Гюсшево. По този повод правителството било решило да предприеме изселване на сръбското население в България. На мене тази акция ми се виждаше доста комплицирана и запитах изобщо дали тя е необходима? Отговори ми се, че този въпрос е вече решен от правителството. Аз обаче намирах, че тя няма да даде никакъв резултат, че не може да се изселят сърбите от цяла Югославия, че ако сега са групирани там, утре ще бъдат групирани в България - на мястото, където ще ги преселим. Отговори ми се, че целта била да се изолират от Югославия, тъй като сигурно те и партизаните имат задача да прекъснат връзките ни между България и Македония. Една част от сърбите беше изселена в България. Неразумна мярка!
Въобще в министерството забелязах, че всички бяха станали много впечатлителни и от най-малките прояви на партизанска дейност. По-разумни и по-спокойни бяха полковник Иван Попов и генерал Кирил Янчулев. С тях можеше винаги хладнокръвно да се обсъждат всички въпроси, но невинаги въпросите стигаха за решаване от тях.

1944 ГОДИНА

Новата година беше отбелязана тържествено. От консулското тяло на страните, подписали Тристранния пакт, дойдоха да ме поздравят. У всички личеше една покруса от развоя на събитията.
Някои граждани ме уведомиха, че турският консул вече стягал багажа си и прибирал архивата за експедиране, което самият той отказа да е вярно. Сведенията се потвърдиха от друго място. В един частен разговор с румънския консул, завърнал се от Източния фронт и дошъл да замени предшественика си, разбрах голямата загриженост за родината му. Той описа тежкото положение, в което са попаднали техните войски, и големите жертви в хора и техника, дадени от тях. Особено много била пострадала тяхната кавалерийска дивизия, окончателно разгромена при преминаването на една река в Южна Русия. От нея се завърнали съвършено малко бойци. Той искаше да каже с няколко думи, че цялата румънска войска е загубила съпротивителната си сила въпреки проявената от нея храброст в боевете.
Най-после, точно преди Коледа, дойде ред на моята отпуска и аз заминах за София. Тук реших да нощувам в скривалището на Народната батса. През нощта бе подадена въздушна тревога. Между другите, които дойдоха в скривалището за малко, можах да срещна и бившия министър Димитър Гичев, с когото се бях запознал по-рано у моя братовчед земеделец Атанас Тенишев. Гичев се интересуваше от положението в Македония. Опитах се с няколко думи да му го опиша, като изразих учудването си, че в този момент ние продължаваме да стоим там. Тъй се засмя и каза:
- Може би новото правителство, което тези дни се мъти, ще разреши този въпрос с оглед на това, което става у нас и около нас.
Запитах го:
- В новото правителство ще влязат ли партишт водачи, или то ще бъде безпартийна реконструкция?
Гичев добави:
- Засега се лансира Иван Багрянов за министър-председател. Сочат се имена и на някои звенари - Кьосеиванов, Ганев, но, изглежда, ще бъдат сондирани Мушанов, Буров и други. Моето мнение обаче е, че присъствието на едип или друг в правителството е без особено значеше. Сега правителството продължава да се опитва да умиротворява страната чрез създадената жандармерия, но то няма да постигне целта си.
На другия ден продължих за Чамкория, за да прекарам отпускните дни при семейството си. Между другото имах за цел да се срещна с военния министър и регентите, които бяха също тук. Министърът на войната генерал Русев ме прие. След общите разговори за положението в армията ми в Македония предложих на министъра следното мое мнение:
Първо, да се сведе армията в Македония само в две пехотни дивизии, и то формирани изключително от македонци, аз съм информирал германския полковник за свръзка в София предварително. След като му казах, че имам предвид турската опасност, за което ни се налага да прсгрупирамс силите си от Македония другаде, той накратко ми отговори, че това било наша вътрешна работа. Добави, че се интересувал дотолкова, доколкото можем да осигурим съобщенията на войските им с Гърция.
Второ, да сключим примирие с англо-америкапците, тъй като сме във война само с тях. Със Съветския съюз още не бяхме във война.
Трето, да изтеглим част от материалите си във вътрешността на страната.
Четвърто, да влезем във връзка с румънците и унгарците за оттегляне от Тристранния пакт.
Генерал Русев нарече това мое предложение „пораженско” и ми забрани да говоря повече, както и да се свързвам писмено с когото и да било по този въпрос.
- Аз съм осведомен по-добре от теб за положението - каза той.
Поисках да ми разреши аудиенция при регентите, за да ме изслушат и те. Той ми забрани и това, като каза - по-добре ще сторя, ако реша да си замина за Скопие, защото сега не било много време за отпуски. Понеже заповедта му ме беше категорична, аз реших да си продължа отпуската до второ разпореждане, както се казва на военен език.
В Чамкория посетих вилата на Добри Кършови, мои роднини, и там подхванах разговор с Марко Рязков, който бе близък до двореца и изпълняваше някаква мисия при престолонаследника Симеон. Аз поисках от него да ми уреди среща с княз Кирил, но той се поколеба и не стори нищо по въпроса. След като на 10 януари видях и сина си в гвардейския полк, тръгнах за Скопие. На минаване край гара Перник прелетя грамадна ескадра бомбардировачи, които жестоко нападнаха София. При Радомир наблюдавах двубоя с наши самолети-изтребители, които проявяваха голяма смелост и саможертва. Видях и как бе свален нашият летец поручик Боев, убит на място.
Населението в Македония започна да гладува. Засилиха се саботажите по влаковете и контрабандата от Албания. В Скопие се продаваха гьон и кожени материали, които албанци бяха разграбили от италиански военни складове. Това ставаше на баснословни цени. Албански търговци предложиха на войската вагон гьон срещу вагон захар и размяната на тия продукти ставаше чрез главното ни интендантство на границата при село Грумчин. Богатите македонци започнаха да прехвърлят капиталите си в София, други укриваха стоки. Заговори се за десант при Солун или в Албания. Много българи от Солун дойдоха чак в Скопие. Партизаните засилиха своята дейност. На 30 март в София стана най-голямата бомбардировка - беше изгорен и моят апартамент на ул. „Раковски”. Скопие бе също бомбардирано и се наложи да бъде извършена евакуация. При село Жостово паднаха няколко тежки бомби, пламна голям пожар в складовете с тротил на германската строителна организация ТОД. Избухнаха 60 тона взривни вещества и експлозията разтърси Скопие. Германците бяха предупредени от мен още по-рано, но закъсняха с изтеглянето на материалите си поради липса на вагони. При едно наводнение в Прилеп стана нужда да отида и там. Видях германски офицер, който прибираше някакъв кабел. Запитах го защо прави това, а той ми отговори:
- Не виждате ли, господин генерал, докъде ни доведе нашият фюрер? Войната е окончателно загубена и не виждам защо е необходимо да се дават още безсмислени жертви.
Да, това беше истина. Загубите на Германия са били огромни. И други немски офицери са ми заявявали, че няма никакъв смисъл да се дават още жертви... Немците и да победяха, тяхната победа щеше да бъде пирова.
Към средата на април бях повикан пак в село Говедарци, Самоковско. Както споменах, тук беше евакуиран нашият войскови щаб. Предаде ми се, че се организира решителна акция против партизаните в цялата страна. Такава акция ще се предприеме, както разбрах, и в Македония, и срещу Тито в Сърбия: „На вашата армия в Македония заедно с части от Първа армия и корпуса в Сърбия се възлага също такава задача. Вие ще бъдете подсилени и с части от Тракия - 41-ви пехотен полк, а откъм Девебаир и с части от 6-а пехотна дивизия. Там ще има съсредоточени и други войски.”
Възразих - акцията е ненавременна, войските ми са боси, неправилно е да изоставим гарнизоните си пред опасността от десант. Опитах се да спра войските от другите армии, но ме заплашиха с военен съд. Прегрупирах само една малка част от армията си.
По това време дойде една много жестока заповед във връзка с постановление на Министерския съвет, която аз не исках да изпълня. Отново изпратих началник-щаба си полковник Савов да поиска от нашето командване да отмени акцията. По силата на цитираното постановление следваше да избиваме всички ятаци от 16 до 60 години и близки на партизаните. Войниците не отговаряха за делата си по време на акции. Препоръчваха се и други жестоки мерки. За да не би някои от частите от дивизионните области да получат някаква заповед направо от министерството на войната, телефонирах до всички части в армията - забранявам да се извършват каквито и да било жестокости над мирното население.
Началник-щабът ми се върна от София и ми докладва, че ще дойде началник-щабът на войската генерал Константин Лукаш в Кюстендил. Наредено е било там да стане срещата между него и мене - в казармите на 13-й Рилски полк. Целта му беше да ме убеди в необходимостта да приведа веднага в изпълнение дадената заповед. В началото на разговора предупредих генерал Лукаш, който ми е съвипускник от академията, че няма да проведа акцията и ще си подам оставката. Помолих го приятелски да ми каже откровено какво мисли той, без да правя служебен въпрос от това, че може да се съгласи с мен. Генерал Лукаш беше разбран човек и се съгласи с мен - каза, че ще говори с министъра на войната, в смисъл, че акцията е ненавременна. Говорихме също, че ако извадим войските от гарнизона, в случай на десант ние няма да можем да се съсредоточим на застрашения пункт. Той се съгласи и с това. Добави, че другите армии в България вече са започнали акциите из цялата страна и сам реши да побърза да убеди министъра на войната да реагира в Министерския съвет против издаденото постановление. На раздяла Лукаш ми каза, че било изразено недоволство от правителството против мен, загдето не искам да проведа акцията, както и за това, че не съм дал по-рано съдействие на комисаря Белев за прибирането на евреите в Скопие. Отговорих на Лукаш - знам, че правителството не е доволно от мен и че много пъти съм получавал обидни телеграми от министъра на войната, с които се изразяваше недоволството, дето не съм съдействал на полицията да преследва партизани.
Изпратих Лукаш до вратите на казармите и му казах, че няма да изпълня акцията, ще си подам оставката. Нека да докладва така на министъра на войната.
Още на следващия ден получих обидна шифрована телеграма от самия министър генерал Русев, в нея ме обвиняваше, че съм бил прибързал с изтеглянето на някои части от Крива паланка, което станало причина партизаните да влязат в града. Напомняше ми се войнишката клетва, бях заплашен да бъда даден под съд.
Отговорих, че съм получил обидната телеграма, която не ми е първа, и че не мога да изпълня акцията поради това, че не бих могъл да изпълня, ако се наложи, моята оперативна задача. Молех да бъде приета оставката ми и да бъда уволнен по собствено желание.
Боях се, че няма да приемат оставката ми и очаквах да бъда даден под съд. Но ако работата дойдеше до съд, аз имах достатъчно мотиви да се защитя, тъй като в едно от предписанията, които ми препоръчваха сега, бе казано - военните чинове не отговарят за действията си при преследване на партизаните - значи могат да убиват, да безчестят, могат да грабят или, с други думи казано - всеки военен чии ставаше съдия и решаваше съдбата на други хора. Това беше напълно незаконно.
По телефона добавих на министъра на войната, че аз съм се учил за генерал, а не за полицай. Той ми възрази - щял да изпрати на мое място генерал Кочо Стоянов, който знаел да действа с твърда ръка...
В първите дни на май получих отговор на моята молба, според който оставката ми бе приета. На мое място действително беше назначен генерал Кочо Стоянов. Скопското гражданство ме изпрати с прощален банкет и аз си заминах за Чамкория.
Тъй завърши моята военна кариера, започнала от детинството ми през 1905 г., т.е. цели 39 години и няколко месеца.
Командирът на 16-а пехотна дивизия генерал Попдимитров също си подаде оставката и тя по-късно бе приета.
Двете оставки предизвикаха голям шум вътре и вън от страната. Изненадан, нашият пълномощен министър в Швейцария Кьосеиванов изпрати легационния си секретар оттам в България, за да разбере кои са причините да напусна армията.
Ренегатите не ме приеха на прощална аудиенция, която по принцип съществуваше. Това не ме засегна. Моята оставка предизвика промени и във висшето военно командване. За началник-щаб бе назначен генерал Трифонов, а генерал Лукаш - за инспектор в Министерството на войната. Очевидно Лукаш е постъпил честно, като е поддържал моето схващане пред правителството и затова е бил сменен.
Мнозина одобряваха постъпката ми, други съжаляваха за станалото, а трети се опитваха да спекулират с нея за свои лични партизански интереси. Разбира се, не беше тактично да давам всекиму подробни обяснения защо напускам войската. Имаше и такива, които твърдо защищаваха тезата, че съм сгрешил. Възможно е. Безгрешни хора няма...
Наскоро след това пред вратата на Горското училище, където се преместих да живея временно, срещнах княз Кирил и мииистър-председателя Добри Божилов. Князът си изви главата на другата страна, зада избегне поздрава ми, а Божилов надви себе си и се спря при мен. След сърдечно ръкуване той ми каза:
- Едва ли някой съжалява повече за твоята оставка, колкото аз. Смятам, че трябваше да се посъветваш и с мен. Мисля, ти много избърза и сбърка.
Нямах основание да се сърдя на него, знаех, че той е играчка в ръцете на регентите, но вярвах да съжалява искрено. Отговорих му кратко:
- Дали съм сбъркал, или не, това ще се разбере един ден. Но бих желал и вие да последвате примера ми.
Той нищо не отвърна, разделихме се, понеже князът го чакаше. В Чамкория се бяха приютили голяма част от софийските политици, които постоянно се събираха и коментираха положението. Тук бяха министрите и регентите. Военните бюлетини обясняваха германското отстъпление като стратегическо прегрупиране на войските, но не и като отстъпление... Имаше наивници да вярват в това. Съветските войски, след като разбиха германците на река Буг, освободиха Одеса, Полша и Литва и спряха почти до границите на Източна Прусия. На 6 юни Вторият фронт на запад бе открит. Легендарният и непревземаем Атлантически вал бе прегазен. Започнаха битките в самата Европа.

В ЦИВИЛНИЯ ЖИВОТ

Във връзка с уреждането на някои мои пенсионни документи в началото на май бях отишъл в Скопие. Видях се с инженер Чкатров и Кирил Драигов. Останах изненадан от това, което ми разказаха: правителството и регентите предложили на Чкатров министерски пост в новото правителство. Той поискал поста министър на външните работи. Попитах го защо е избрал имсшю това министерство? А той ми отговори - бил убеден, че няма да се съгласят и това било най-удобната формула да се освободи от грижата да стане член на кабинета. Такъв кабинет се точил три месеца и от него нямало нищо да излезе. Правени били сондажи и с Александър Цанков, и с Калфов, и с Кьоссиванов, но, изглежда, ще се задоволят само с частични смени на трима-четирима министри, освен ако Багрянов не се реши да състави нов кабинет. И Кирил Драигов бил канен за министър, но направо отказал. Исках да узная от тях, като са ги канили за министри, с какви програми са излизали пред тях? Кирил Дрангов ми отговори, че са давани уклончиви отговори и нищо установено не е имало. Лутали се били и губили ценно време. Едно обаче с било положително - на бай Добри не му се напускала властта. Тези разговори, които имах с Чкатров и Дрангов, ме наведоха на тъжни мисли. Как може в такива времена регентите да гледат тъй късогледо и без чувство за отговорност? Поканват се за министри хора, които нямат богат политически опит и популярност.
В Скопие отседнах в хотел „Метропол”. Съдържателят му Григор беше много любезен и веднага ми предложи безплатна квартира и храна в ресторанта. Той ми заяви категорично да не му отказвам да бъда негов гост. Изпълних желанието му. Видях се с много приятели и познати, както и с колеги - офицери от щаба ми. Много от тях ми се оплакваха, че били постоянно в акции срещу партизаните. Генерал Кочо Стоянов пръснал всичките си войски по цяла Македония. Съпругата на генерала, която беше умна жена, ме помоли да го посъветвам да не върши жестокости, каквито е правил в Новоселци преди това. Уви, всички опити, които направих в тази насока, бяха напразни.
На втората ми вечер в Скопие, когато се хранех в ресторанта, влязоха двама германски офицери, седнаха през две маси от мен. Веднага познах единия генерал, когото бях виждал при атаката на линията Метакса при Кулата. Също и адютанта му. Генералът седеше гърбом към мен, а адютантът му - капитан, ме фиксираше с очи през всичкото време. В един момент адютантът повикал келнера и го запитал дали това не съм аз - генерал Бойдев. Келнерът потвърдил - да, но вече не е генерал, напуснал е службата. Той дойде при мен и ми каза, че генералът моли, ако е възможно и ако ми е приятно, или той да дойде при мен, или аз да отида при него. Аз шеговито казах на келнера да му каже - по-старши съм от него, ако обича той да дойде. Щом генералът седна при мен, първите му думи бяха: „Ние вече плуваме в съветски води и скоро, изглежда, германци и българи ще се бием.” Отвърнах му, че не сме ние виновни за това, че доведоха работите до такъв край, пък ако трябва да се бием, ще се бием. Той не остана много доволен от разговора, стана и си отиде на масата. Разбрах, че бил командир па една голяма танкова част, пристигнала същия ден в Скопие.
На другия ден сутринта, след като бях свършил работата си в щаба на армията, тръгнах за София. Пътувах с един военен камион, който отиваше за ремонт в столицата. Пътуването беше много рисковано. Пред нас една лека кола беше експлодирала от заровени бомби по шосето. Други превозни средства бяха обстрелвани от Титовите аероплани. Все пак стигнахме благополучно в Чамкория.
След бомбардировките София беше пуста, трудно се намираха и ресторанти да се нахраним. Улиците бяха задръстени с електрически жици и скъсани водопроводни тръби. Тук-таме се виждаха изселени от Моравско сърби, които разчистваха града. Прехраната на София, особено хлябът, бяха едва удовлетворителни. Спомням си, след втората бомбардировка на София всички хлебари-македонци в софийските фурни бяха избягали в Македония. С големи трудности ги издирихме и ги върнахме в столицата. Разбира се, не всички.
На ъгъла на ресторант „България” срещнах народния представител Георги Липовански. От него научих, че въпросът за новото правителство е решен. Министър-председател щял да бъде Багрянов. Указът вероятно ще излезе на следния ден. Липовански продължи:
- Няма да му е лесна работата, особено сега, когато германците са тъй ревниви към нас. А, от друга страна, Съветският съюз иска да открие консулства в Бургас и Варна. Доколкото ми се простират сведенията, регентите няма да го оставят да направи решителен завой. И така той ше бъде принуден да търси средно положение, а събитията вече не чакат. Много сме закъснели, за да се оправим. Нашите некадърници-регенти изтърваха положението. Вечно мъдруват.
Когато съм бил в Скопие, ме търсил Иван Багрянов, мой съвипускник. Искал на всяка цена да се срещне с мен. Потърсих го чрез домакина на Горското училище Даскалов. Беше отишъл при регентите. Помолих Даскалов да му каже, когато се завърне, да дойде в стаята ми да вечеряме. Багрянов действително дойде. Още с влизането си се извини, че ще ме безпокои малко и ми заяви - иска да води с мен много сериозен и конфиденциален разговор. Съпругата ми пожела да ии остави сами, но той й каза да остане, понеже като съпруга на военен знае да пази тайна. Освен това я познава като сериозна жена.
Вечеряхме и след вечерята Багрянов поде разговора:
- Регентството възнамерява да възложи на мен министър-председателския пост. Не съм дал съгласието си окончателно. То зависи от много съображения. Дошъл съм да искам твоето мнение по този много важен въпрос, който се отнася не само лично до мен, но и до отечеството ни. Исках да взема от теб съвет, защото добър съвет може да се вземе от добър човек. Вярвам - ще бъдеш откровен и ще ми дадеш приятелски съвет. Направени са сондажи с кандидати за министри в кабинета. Всеки обаче поставя условия, едни от други по-различни. Някои партийни дейци не искат да влязат в кабинета без своите съпартизани. Регентите имат намерение да влязат повече земеделци. От друга страна, звенарите и представителите на стария Демократически сговор теглят чергата към себе си. Кьосеиванов счита, че е бил оставен в резерв за по-изключителни времена, а не вижда, че едва ли страната ни преживява по-тежки времена от сегашните. Самите регенти нямат ясна позиция - реконструкции ли ще правят, или ще създадат напълно нов кабинет. Говорих и с председателя на камарата Калфов, най-вероятния министър-председател, ако аз откажа. Той е имал разговори с регентите по този въпрос и е разбрал, че в главите им се върти някакво „национално обединение”. Изглежда, още не са се събудили от летаргичния си сън. Да мислиш така, значи да нямаш реална представа за нещата. Русите искат консулства. Бекерле предупреждава да не си позволяваме да скъсваме с германците, англо-американците ни заплашват с тежки бомбардировки и десанти, а регентите нямат ясни позиции. Струва ми се, че са изпаднали в отчаяние и нямат смелостта да предприемат нещо решително. Михов ми се видя съвсем объркан и загубен. А оправянето няма да дойде от небето. България не може да стои повече на кръстопът. Моля те да чуя твоето мнение.
Аз отговорих:
- Върху създаденото около нас политическо положение ти си по-компетентен от мен. Няма да говоря по него. Много накратко ще спомена само за военното положение. Германците смятат вече себе си за победени и няма никакви надежди да се оправят. Всякакви компромиси са излишни. Направо казано, изпъди ги от България. Ако ти се противят, ще се бием с тях. Англо-американците имат вече въздушен превес и стъпиха в Европа. Съветският съюз наближава румънската граница. Турците стоят, казано на военен език, „с левия крак на напада”. Останалото решавай ти. Не слушай генерал Михов, че немците имали в резерв 6 милиона бойци. Това е сън. Русите скоро ще влязат в Германия. Висши германски генерали и маршали ми заявиха направо: ако войната свърши без победители и победени - ще бъде голямо щастие.
Багрянов подпря главата си със сложени на масата ръце. Замисли се дълбоко и ме запита:
- Кажи какъв съвет би ми дал ти?
Казах му накратко:
- Да арестуваш регентите! Каквото и да правиш, тези регенти са загубили доверието и вън, и вътре и никой няма да ти повярва, ако мислиш да вършиш някакви обрати в политиката.
Той се обърна към мен с въпрос:
- Е добре, после? Ти би ли приел да поемеш поста министър на войната?
Въздържах се да му отговоря. Тогава той ме попита пак:
- Аз те моля, отговори!
Казах категорично:
- Не! Ти се боиш какво поведение ще имат генералите при едно скъсване с германците, ако станеш министър-председател. Препоръчвам ти още първия ден да присъстваш на нещо, което не е обичайно, обаче моментът го налага. Ще отидеш във Висшия военен съвет, където ще поставиш въпроса на обсъждане, без предварително да казваш твоето мнение, както и какво мислиш да вършиш.
Уверявам те - освен един всички други няма да бъдат против скъсване с германците.
Багрянов повтори:
- Добре. Аз пак те питам да ми отговориш ясно - приемаш ли поста министър па войната?
- На параход, който потъва, капитан не ставам - казах най-после.
Продължих:
- Ще бъда по-откровен - всички ще помислят, че аз съм си дал оставката, защото съм претендирал за по-голям пост. Мен и днеска, преди да се срещна с теб, професор Станишев, който е твой роднина и вероятно знаеше, че ще влезе в твоя кабинет, ме запита бих ли приел поста, който вероятно ще се създаде - министър на Македония. И на него отговорих същото, каквото казвам и на теб. Макар Станишев да беше казал, че няма сила на света, която да ни извади от Македония, виждам - вратата е отворена и ний трябва да излезем през нея.
Накрая Багрянов ми каза:
- Добре. Вземам си бележка от твоите съвети. А какво ще кажеш, ако взема Първан Драганов за министър на външните работи?
- Никой няма да има доверие в Първан Драганов - отвърнах. - Казвам ти го, въпреки че е твой кум. Той няма да бъде човекът, който да направи какъвто и да било завой. Англичани, американци и руси няма да имат никакво доверие в него и ти ще си губиш много времето, няма да е чудно събитията да те изпреварят. А англо-американците могат да направят десант с помощта и на турските войски и да турят край на съществуването ни. Опри се на един деен кабинет с представители на всички десни и леви партии. Освен това, пак повтарям - не забравяй да арестуваш регентите!
Разговорът ни приключи. Багрянов ми благодари за откровеността, обеща да се видим пак и се разделихме. На излизане ме запита кого ще му препоръчам за министър на войната. Посочих му - или генерал Иван Попов, или генерал Кирил Янчулев, последния намирах за по-подходящ.
Повече с Иван Багрянов нито съм се виждал, нито съм се срещал. Аз се съмнявах той да арестува регентите. Най-напрсд, защото с княза бяха служили в двореца. И още, защото Михов му беше батареен командир във Военното училище като артилерист-юнкер, най-после, защото Филов е, който го лансира за министър.
Багрянов състави новото правителство, направи декларацията си за някакъв полузавой. Неговият външен министър Първан Драганов, както и очаквах, държа една нескопосана реч, от която никой не можа да разбере скъсваме или не с германците. И целият кабинет беше неориентиран, без ясна бъдеща цел. Това наложи кабинетът на Багрянов да отстъпи мястото си на новия министър-председател Константин Муравиев.
Дойде девети септември 1944.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Прекарах моя живот от края на XIX докъм превала на XX в. - време, през което отечеството ми изпита редица големи военни и политически борби. Спомням си от дете войната между Турция и Гърция през 1897 г., след нея Англо-бурската война от 1900-1901 г. Тогава деца, играехме с дървени пушки на бой между бури и англичани. След това дойдоха Японско-китайската войша, Руско-японската война, Балканската, Съюзническата и двете световни войни.
Написах моите спомени не защото смятам, че много от събитията ще се изгубят за историята, а за да дам и аз своя принос главно върху онези събития, на които съм бил не само зрител, но и действащо лице.
Случаят ми даде възможност да заемам и по-високи постове и затова се стремя да опиша вярно това, което съм сторил и което съм мислил тогава. Държал съм да имам винаги свое мнение, да бъда аналитичен и критичен.
Накрая, вярвам, че може да не съм се освободил от субективизма, макар да съм се стремил да бъда напълно обективен. Но това често е слабост на човешката природа.
Ще излязат спомени на други участници в събитията и историята ще присъди всичко.
Край
Публ. във „Васил Бойдев. От юнкер до генерал. Това, което малцина знаят.“ Спомени. Подготвил за печат Иван Пейковски в сп. „Летописи“, 1994, № 5-6, с. 25-66, № 7-8, с. 85-108, 1995, № 3-4, с. 9-33, № 5-6, с. 48-86.