ЕДНА МАКЕДОНИСТКА ИЗПОВЕД НА ВОЙВОДАТА АТАНАС ДЖОЛЕВ

Може би мнозина ще се запитат защо печатаме подобни материали, като приложените по-долу спомени на Атанас Христов Джолев – Насо, в които един бивш български революционер е възприел македонистката антибългарска теория. Но може би е полезно, за да можем да се ориентираме най-добре в отминалите, а и сегашните събития, трябва да познаваме и написаното от македонстите, а какви са били неговите подбуди за това преобръщане е друг въпрос, на който отдавна вече е отговорено.
Тук, в случая други са моите намерения, за да Ви предложа да прочетете тези изключително интересни спомени. Дори няма да Ви съветвам да се абстрахирате от македонстките веяния, с които ще Ви облъчва този текст. Много е важно да се запознаете с един друг поглед върху събитията, предхождащи убийството на водача на ВМРО Тодор Александров и последвалите събития в Горна Джумая и в Горно-Джумайско по ликвидирането и наказването на виновниците за убийството на големия български революционер. Още повече, че този разказ е на секретаря на четата на един от преките убийци – войводата Щерю Влахов, а така и на един деец на ВМРО, ползващ се със симпатиите на един от главните заговорници на това престъпление Алеко Василев, известен още и като Алеко Паша.
Биографични данни за Атанас Христов Джолев – Насо ще намерите в неговите спомени, но накратко ще Ви повторя основните от тях.
Атанас Джолев – Насо е роден през 1898 год. в село Маноспитово, Срумишко. Неговите дядо - Велко Джолев и баща му Христо Джолев са дългогодишни български революционери в Струмишкия революционен окръг. Дядо му е бил дългогодишен струмишки организационен ръководител, а баща му от 1901 до 1908 г. е четник в четата на струмишкия войвода Христо Чернопеев. От 1910 г. до 1912 г. баща му е струмишки войвода и участник във възстановяването на ВМОРО в Струмишко след жестоката обезоръжителна акция.
Ат. Джолев още от най-ранните си години поема щафетата на революцията от своя дядо и баща, като първоначално участва в селската милиция на ВМРО в Струмишко, което след Първата световна война е предадено на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. След направените разкрития младият революционер преминава в нелегалност и става четник при войводата Георги Въндев. При сформирането на четата на Щерьо Влахов серският ръководител Алеко Василев го назначен за нейн секретар.
Когато четата на Щерю Влахов остава без войводата си, поради неговото участие в убийството на Тодор Александров на път за Серския конгрес, Ат. Джолев го замества като войвода. По време на горноджумайските събития от първата половина на септември 1924 г. Ат. Джолев е извикан по спешност от горноджумайския ръководител Аргир Манасиев в Горна Джумая. По такъв начин той става участник и наблюдател в тях, което отразява в своите спомени. Това му участие без малко да му струва живота. Но помилван, Ат. Джолев заедно с четата си участва в гоненето и ликвидирането на бившия си войвода Щерю Влахов и на другия убиец Динчо Вретенаров.
Въпреки, че от неговия разказ се усеща съмнението му около личността на ген. Александър Протогеров по време на убийството на Т. Александров, през следващите години и при последвалото разцепление във ВМРО той преминава на страната на протогеровистката ВМРО.
Зарази участието му в едно криминалоно престъпление Ат. Джолев лежи дълги години в затвора.
Независимо от прокарването на македонистки тенденции в неговите спомени, смятам че те са важен извор за събитията от есента на 1924 г., оказали се толкова важни и за бъдещето на революционната организация на македонските българи.
Оригиналът на спомените се съхранява в Централния държавен архив в София (ЦДА), където бяха предадени през 90-те години на миналия век, заедно с останалите документи от Централния партиен архив на БКП (ЦПА).
Спомените са писани на чист български език, тъй като „македонецът“ Атанас Джолев не е знаел никакъв друг език освен своя роден език – българския и наскоро те бяха преведени на „македонски“ и издадени в Скопие от Зоран Тодоровски. Към тях съм включил и важния послеслов на Анци Наумов, който го е добавил преди да ги предаде в ЦПА през 1979 г.

Цочо В. Билярски

* * *

СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО НА МРАЧНАТА И ТРАГИЧНА МАКЕДОНСКА ИСТОРИЯ ЗА ВРЕМЕТО ОТ НАЧАЛОТО НА 1922 ГОД. ДО КРАЯ НА 1924 ГОД.  - ЗА ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ „ГОРНОДЖУМАЙСКИ МАКЕДОНСКИ УБИЙСТВА", ВКЛЮЧВАЙКИ ТУК И УБИЙСТВОТО НА ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ.


Колкото и да искат някои да оспорят, че тия събития не спадали към македонската история, все пак те са и си остват македонски исторически факти.
След близо 50 години аз, като жив свидетел на тия събития, не мога да се стърпя днес да не проговоря или да не напиша нещо за тия трагични македонски дни, на които за малко не станах жертва и аз.
Чудя се откъде и как да започна да разказвам, като най-напред се извинявам и си признавам пред читателя, че не съм много даровит и красноречив раказвач, но все пак ще гледам да бъда по-конкретен и с абсолютна точност да изнеса някои работи доколкото мога да си спомня за събития, ставали преди 50 години и които на нашата по стара и по-млада генерация вярам, че никак или много малко, или погрешно им са познати.
Съвсем нормално някои да ми се изсмеят, но ако се позамисля малко по-дълбоко, ще видят, че историята не е за смях, а за съжаление, и от нея ще разберат през какви страшни катастрофи е минал нашият измъчен македонски народ и какви скъпи жертви е давал от българокия буржоазен „върховизъм“.
Като разказвач на тия събития трябва да си кажа моята кратка биография - кой съм и откъде съм и по каква случайност се намерих очевидец на тия кървави македонски братоубийства.
Наричам се Атанас Христов Джолев - Насо, роден в 1898 год. в село Маноспитово, Срумишко, от родители земеделци македонци. Дядо ми Велко Джолев бил много години организационен ръководител в Македонската революционна организация в турско време, а баща ми е бил от 1901 до 1908 година нелегален четник в четата на Христо Чернопеев - тогавашен струмишки окръжен войвода и през време на Хуриета в 1908 год. заедно с Чернопеев слязал от планината Огражден в Струмица. В 1910 год., пак подгонен от турците, стана нелегален до самата 1912 год. -  Балканската война, но никой не е записал в историята на Македония нищо за неговите заслуги, въпреки че мнозина и днеска знаят за участието му в тогавашната ВМРО през турско време. Но да не се отдалечавам от това, което искам и съм решил да разкажа.
Известно е, че Първата световна война завърши през месец септември 1918 год. и нашата татковина Македония по силата на Версайлския мирен договор я разделиха между Балканските държави - Гърция, България и тогава образуваната от Великите сили „Кралевина Срба, Хрвата и Словенца“ в днешните граници а Социалистическа федеративна република Югославия.
Македония и македонският народ, въпреки че понесоха най-голямата катастрофа през време на тая война, бидейки цели три години на нейна територия най-страшният фронт - Солунскиат фронт, при най-големи човешкш и материални жертви пак остана под тройно, още по-тежко национално и социално робство и от турското робство.
Големият брой бежанци-македонци, най-много от Егейска Македния, кои със семействата, кои без семействата, се разбягаха едни в българската територия на Пиринска Македония, други във Вардарска Македония без работа, без парче хляб. При тая голяма мизерия и сиромашия някои от тия емигренти се принудиха да стават контрабандисти, крадци, разбойници. Тъй като нямаше здрава държавна власт нито в Българска, нито в Сръбска Македония, която да вземе под защита и им обезпечи хляб в работа, ако не в друго, затова, по мое разбиране, тия люде бяха за оправдание, ставайки такива защото гладат е нещо страшно нещо и при такива условия и най-мирният човек става крадец и разбойник. Тоя период трая от началото на 1919 год. до 1921 год. В нашата Струмишка околия, която се падна в тогавашна Южна Сърбия и в съседната българска територия - Петричка околия, имаше най-много от тия нещастници в затова много люде от тия места станаха жертва на много страшни кражби и разбойничества, а на някои места се дадоха и човешки жертви. Никой никого не можеше да осъжда, защото такова беше времето и годините. А защо това не се повтори и след свършването на Втората световна война? Защото в България в Югославия след свършването на Втората световна война властта се зае от самия народ и на всекиго беше осигуршена работа и хляб.
В края на 1921 год. и в началото на 1922 год. на територията на Пиринска Македония, а по-късно и в някои погранични околии на Вардарска Македония се появиха организирани четнически революционни групи, които почнаха да организират цели села в част от градовете в името на обновената Македонска революц[ионна] организация по образец на някогашната Гоце Делчевска ВМРО, която беше в турско време за освобождението на македонския народ от тройното робство – гръцко, сръбско и българско, за свободна, автономна, демократически самоуправна република Македония. Македонският народ в тия околии, пък дори в другите националности, като турската, влашката и другите, които живеят в Македония, искаха да имат демократична, национална и социална свобода и за кратко време прегърнаха тая идея и почнаха масово да се покръстват и да стават членове на тая организация.
За устройството на тая национално-освободителна организация в нашата Струмишка околия още с нейното появяване народът от околните села и нашия град за кратко време беше масово организиран, покръстен. Под клетва за съвестно членуване тайно в нея и във всяко организирано село веднага се избираше от всички селяни ръководно тяло от три члена, местна милиция и шеф (войвода), на тая селска легална милиция. Препоръчваше се от по-горните органи в тия ръководни тела за членове да не се избират лица измежду по-богатите селяни и граждани. Напротив - биваха избирани за членове в ръководните тела лица от по-бедната и средна класа. В селата организацията имаше по-масов и по-социален характер, за да може един ден покрай националното освобождение да се извоюва и социална правда и свобода.
С тия думи бих искал да обясня на читателя, че тая надионално-освободителна организация имаше по онова време национален и социален характер за освобождение. Освен това не се правеше разлика между нациите, включително и турската, ами се третираха като напълно равноправни членове. Нарочно в селата, в които населението беше смесено от македонци и турци избираха се за членове на ръководството от всички националности. Имаше дори и нелегални четници в Околийската нелегална чета,от село Хамзали и от други села. Околийски революционни четн имаше и в другите околии на Вардарска Македония; в Беровска околия беше войвода известно време Ефтим Цеков, в Радовишка беше Христо Симеонов, в Гезгелийска беше Георги Хаджимитрев, в Прилепска беше Петре Пашата, в Кавадарска беше Мишо Шкартов, а в Дойранска беше Христо Гърчишки. Имаше и в другите околии на Вардарска Македония околийски четя, но за съжаление не се сещам кои бяха техни войводи, тъй като много време е минало от тогава и всичко не си опомням.
Също така имаше и в Егейска Македония революционни нелегални чети: в Кукушка околия беше войвода Димитър Димашев, в  Енидже-Вардарска беше Борис Изворски, във Воденска беше Мице Чегански, в Костурска Дине Дъмбенски (от село Дъмбени, Костурско), в Поройска беше Илия Поройски, а в другите околии на Егейска Македония не се спомням кои бяха войводите, но също и там се работеше организирано сред македонското население за освобождението на Егейска Македония в границите на целокупна Македония. Имената на ръководителите в нашите села както и имената на самите села и градове бяха с псевдоними, т.е. имена непознати за властта. Например в нашето село Манаспитово ръководители бяха Трайко Барбутов (Щерко), Мите Манафов и Андон Попов, които по-късно бяха открити от властта, осъдени на смърт и разстреляни публично пред народа между града в селото, близо до сегашното опитно поле за памук. Тия трима селяни бяха едни от най-авторитетните и всички бяха взели участие в бившата ВМРО в турско време до 1912 годила.
Имената на организираните села, както вече казах по-горе, бяха с псевдоними, като например: село Маноспитово имаше псевдоним „Пирин“, село Муртино, Струмишка -  „Беласица“, град Струмица – „Лисабон“, а на другите села не помня псевдонимите, както и на ръководните тела, бидейки всичко това отдавна, а и се пазеше в строга конспиративна тайна и не можеше всеки да знае.
В местната легална милиция в нашето село Маноспитово пак от народът бяха избрани близо 10-15 души все млади хора, сред които бях и аз. Повечето от тия лица не са вече между живите, но ще спомена някои от тях. Най-изтъкнат и шеф (войвода) на селската ни милиция беше Дончо Абаджов, Тошо Бонев (негов помощник), Кольо Банскалиев, Панде Попов, Пандо Кръстев (Чукано), Папас Домазетов, Илия Далчев, Тушо Паунов, Наце Пенкин (Джонето), Юсиф Пецев, аз и други. Всички бяхме въоръжени със собствени бойни пушки, които бяхме запазили от войната. Покрай тази организационна дейност на масови селски събрания се разпределяше коя фамилия колко пари може и трябва да даде в полза на организацията, определяше се срокът до кога най-късно трябва да се внесат в касата на селското ръководство. На нашето село, като по-сиромашко, беше му определена глобалната сума от 300 турски лири, която беше събрана и внесена. По-бедните фамилии бяха освободени от тоя паричен данък, но от другите организационни задължения не се освобождаваха. Те вършеха куриерска работа като носене на писма до другите селски ръководни тела, събиране на храна от селото и облекло за околийската нелегална чата и др. Също така се агитираше за подготовка на въстание и в трите части на Македония, което щеше  да се обяви когато дойде време подходящо и когато се въоръжи цялото население, годно за тази цел. Идеята беше да се извоюва свободна, целокупна, независима, демократична, самоуправляваща се република Македония.
Работеше с голям ентусиазъм за тая свобода. Сьщо така като нашето село, някоя по-рано, а други по-късно, в 1922 година бяха вече организирани всички села в Струмишка околия. Като например: Куклиш, Свидовица, Костуряно, Муртино, Босилово, Дабиле, Робово, Еднокукево, Дърваш, Гечерли, Хамзали (въпреки, че в последното село цялото население беше турско) и другите села в околията. Във всичките организирани села имаше ръководни тела и легална милиция, броят на която зависеше от големината на селото.
Беше организирана и част от Струмица, от която по-късно нейни членове бяха затворени, други избити, a трети преминаха нелегално в България. От струмичани, които вземаха участие в тая органивация ще спомена следните: Васил Вегов (Голаш), А. Скърнахов, който беше заловен от сръбската власт и убит, Васил Гърчев, Георги Пайванов, Васил Думев, Арсо Куюмджиев, Иван Попвелков, Трайко Томов и др. В началото на 1923 година се състоя околийски конгрес с делегати от всички организирани до тогава села в планината Беласица над село Габрово по поречието на реката  „Бирлен“, на който конгрес покрай другите организационни работи се избра и околийско ръководно легално тяло, в което влизаха: Панде Църногоров от с. Куклиш, дядо Божин от с. Барбарево, стар организационен работник, още oт Турско, Атанас Ансаров от с. Маноститово, Спасо Пангаров от с. Муртино, Мито Кехая от с. Гечерлия, но не си спомням дали в това околийско ръководство влизаше и някой от града Струмица.
Околийската нелегална чета от Струмишка околия беше от десетина четници с воевода Георги Видов от Егейска Македония, между които Костадин Мишев от с. Маноститово, доста добър агитатор и човек, познат на Струмишка околия, Дончо Франкон (Арапчето) от гр. Струмица, Милан Апостоларски от Кукушко, Егейска Македония, някои от селата Костурино, Едрениново и от др. села на Струмишка околия. Всички парични средства, събирани като налог от града и селата се предаваха от ръководните тела на околийската чета срещу оформена кочанна разписка, подпечатана с червен печат, а те ги внасяха в касата на ЦК в Пиринска Македония. Никой не смееше да злоупотреби с организационните средства за лична изгода, защото го очакваше смъртно наказание, както и оня, който скрие или се опита да присвои от тия народни суми.
Една част от тия парични средства се оставяше в селските каси на ръководните тела за подпомагане на политическите затворници или на тяхните семейства, които са бедни. Част от тия суми се изразходваше за покупка на ново оръжие, облекло за селската милиция и др. нужди. Редовно се правеха ревизии на касите и никой не смееше нищо да злоупотреби.
В 1923 година за съжаление от страна на околийската нелегална чета бяха прибързано изпълнени няколко смъртни присъди над добри членове на организацията, погрешно наклеветени, като напр. Панде Църногоров от с. Куклиш и др., и народът от някои села се отметна и започна издаване, т.е. разкриване на нелегалната дейност и мнозина бяха затворени, бити, мъчени и осъдени, с което се понесе голям удар на цялото организационно дело, не можеше вече да се работи масово, а само поединично, което беше рисковано и тежко.
От едно такова предателство и аз бях разкрит като член на седската организационна милиция и се принудих да мина в нелегалност, като в същото време баща ми беше заловен и осъден на осем години затвор, окован в тежки окови и хвърлен в Нишкия затвор заедно с много други от нашето село. Това продължи до края на 1923 година, в 1924 г. беше вече невъзможно четата да действува, тъй като всички добри организационни работници бяха в затвора. Прибягна се само до атентати в Струмица, Гевгели и др. за наказване на предателите или за бомбардиране на някои железопътни линии и мостове. По неизвестни за мен причини предателства се извършиха в Гевгелийска, Дойранска, Радовишка и др. околии.
Aз минах в нелегалност преа май 1923 г. и цели 7 месеци бях в разни групи в Струмиика околия и през м. декември, поради лошото време и настъпилата зима бях принуден да мина границата и да се прехвърля в Българска Македония на почивка в с. Коларово, Петричко. Тогава за пръв път аз преминах границата.
Не само в това село, където бяхме настанени хората от Струмишката околийска гpупa, но и в другите села на цяла Петричка околия цялото население, с изключение на старците, болните и децата, бяха членове на организацията, всички мъже и жени бяха органивирани. Във всяко село пък и в гр. Петрич имаше избрани ръководни тела главно от по-бедната класа и от най-авторитетните между народа личности. Броят на местната милиция зависеше от големината на селото, като всички бяха въоръжени с добри бойни пушки и достатъчно патрони; тя имаше своя шеф (войвода) и беше всякога готова за бой и въстание.
Освен това във всички околии на Пиринска Македония имаше и легагални околийски ръководства с председател и членове от някои села, както и от самия Петрич. Наред с това във всяка околия имаше и околийска нелегална чета, състояща се от войвода (шеф) и 8-10 души четници с пълна четническа униформа и добро въоръжение, които вършеха контрол над селската милиция, правеха проверка на оръжието и дисциплината. Наред с това околийските нелегални чети работеха в пълно разбирателство с околийските легални ръководни тела, разглеждаха разни съдебни дела от най-различен характер, тъй като на населението в селата и градовете му беше забранено да се съди в българските държавни съдилища. Това, което ще присъди околийският комитет беше окончателно и нямаше никой право да се отнася до по-горни инстанции за обжалване. Организационните съдилища налагаха следните наказания: взаимно спогодба, парично наказание (глоба в полза на организацията), физическо наказание (бой от 5 до 25 тояги) и смъртно наказание. Смъртно наказание се налагаше след разпит на обвиняемите и свидетелите и се докладваше на Окръжния комитет и ако той одобри присъдата, тя се изпълняваше. Само в редки случаи смъртната присъда се изпълняваше, без да се чака одобрението на Окр[ъжния] комитет, тъй като организацията не разполагаше със затвор. Също такова беше и правосъдието и в околиите на Вардарска Македония  там на населението също беше забранено да прибягва до сръбското правосъдие. Строго се наказваше непослушността, неизпълнението на наредбите на ръководните тела, пиянството, развратът на мъжете и жените, комарджийството и др. Строго забранено беше също така носенето на разни сребърни и златни накити от по-богатите снахи и дъщери, като алтъни, гривни и др. Ако някоя невеста или мома си позволи да носи такива накити, те биваха конфискувани в полза на организацията.
Освен селските и околийските легални и нелегални комитети имаме и окръжни комитети. В това време председател на Окръжния нелегален комитет беше Алеко Василев (Алеко Паша), родом от с. Баракли Джумая, Серско, Егейска Македония. За това време той минаваше като ръководител на всички окръзи, тъй като още нямаше избрани във всички окръзи в Македония такива лица. Окръжният комитет назначаваше околийските войводи в трите части на Македония, вършеше ревизии на околиите и чрез свои органи на ръководните тела, грижеше се за въоръжението, за подготовката на въстанието, набавяше с организационни средства на оръжие и облекло, като върховно тяло на всички селски, околийски и окръжни комитети стоеше Централен комитет от трима равноправни ръководители, Централният комитет имаше издаден устав, по който се ръководеше цялата организация. Членовете на Централния комите се избираха на законен общ организационен конгрес за 2 до 4 години в зависимост от условията на организацията. На тези конгреси се изпращаха делегати от всички околии на Македония. На конгреса можеха да се сменяват членовете на Централния комитет и да се избират нови. Тук се разглеждаха делата и грешките на бившите членове на ЦК и ако имаха големи грешки можеха не само да бъдат сменявани, но и наказвани за техните дела, тъй като само конгресът имаме право да ги съди. В това време членове на ЦК бяха: Тодор Александров от гр. Щип, Александър Протогеров от Охрид и Петър Чаулев също от Охрид. Председател беше Тодор Александров.
Главното седалище на ЦК не се знаеше къде е  някъде в Македония или зад границата в друга държава. На същите конгреси се избираше покрай ЦК и трима членове на Задграничното представителство, членовете на което представляваха организацията в чужбина и издаваха няколко вестника на чужди езици. Те се сменяха и отговаряха само пред общия конгрес.
Границите на целокупна Македония, чиито три части бяха под властта на трите балкански държави, се определяше така: 1) Източва граница на Македония започваше от устието на река Места и вървеше по течението й до село Вук и от там продължаваше по областта Чеч - Родопите до връх Крушово и на север завършваше до връх Мусала. 2) Северната граница вървеше по Рила и Осогово до връх Патерица и от там по височинете на река Вардар и на река Българска Морава и стигаше до Скопска Църна гора до Качанишкия проход и по Шар планинската верига стигаше да река Църни Дрин при Дебър. 3) От западна страна Македония се разпростираше от Албания по планинските вериги на Черен Дрин и Охридското езеро, границите на Охридското езеро и цялото Преспанско езеро до реката Девол и Бистрица и достига до Грамос планина 4) Южната граница на Македокия се простираше от река Бистрица и река Сапастарица и стига до брега на Бяло море чак до устието на река Места.
Ето в рамките на тия граници организацията се бореше еднакво против трите заробителски балкански държави за цялостна автономна самоуправна Македония до Горно-Джумайските събития, след които се сложи край на централистичната автономна идея за свободата на самостоятелна Македония и с избиването на революционерите на Серския революционен окръг се сложи край на тая борба и българският върховизъм грабна ръководството на ВМРО в свои ръце. В лицето на Иван Михайлов, Кирил Дрангов, Протогеров и други послушни оръдия на тогавашната Александър-Цанкова българска власт организацията започна да плува във водите на българската политика.
Още през управлението на Българския земеделски съюз начело с Александър Стамболийски като председател на българското правителство е било организирано цялото население в петте околия на Пиринска Мaкедония - Петричка, Горно-Джумайска, Неврокопска, Свети-Врачка и Разложка.
И ако властта на Стамболийски е създавала големи пречки па организационните членове, по тия места те пак са работели за организацията. Заради това е имало убийства на големи управници от българската власт, каквото е било убийството на Петричкия окръжен управител и на околийския началник в Петрич, извършено на публично място в читалището на града, бити са били от главните възстановители на организацията като Алеко Василев, който като нелегален носеше името  „Орфански“, вторият убиец е бил Щерю Влахов, под псевдоним  „Сербезов“ и Данчо Вретенаров, под псевдоним „Кескинов“  и от други, всички родом от Серско, Егейска Македония, които като свободни граждани преди да извършат убийствата на българските управници са живеели със семействата си в гр. Петрич и околията.
Алеко Василев (Орфански) беше родом от с. Баракли Джумая, Серско, беше женен и имаше едно дете  момиче. По това време той беше на 40-45 години. Едър, снажен, интелигентен, добре образован, отличен оратор и организатор, строго морален, мразеше и никак не употребяваше алкохол, строго дисциплиниран към себе си и най-важното  идеалист и верен последовател на Яне Сандански. Цялото ръководство на организацията до неговото убийство в Пиринска Македония на 14 септември 1924 година беше в негови ръце. Той назначаваше или сменяваше войводите на всички околии в Македония по необходимост или по наказание. Контролираше касата на организацията, грижеше се за набавяне на оръжие и облекло на всички чети, нареждаше да се дава месечна парична издръжка на семействата на убитите четници или които са нелегални заради организацията. Строго гонеше и наказваше със смърт диверсантите, крадците, разбойниците и шпионите. С една дума олицетворение на истински революционер-идеалист за освобождението на цяла Македония. Държеше тайни връзки с Централния комитет, който по-рядко идваше в Петричкия край и стоеше повече тайно в София или Кюстендил - България. Всички организационни работи той сам решаваше от името на ЦК и по-късно запознаваше неговите членове с извършеното, които напълно го одобряваха. Никога нямаше нищо чуто от някого да са съществували несъгласия между него и Централния комитет, неразбирателство, спречквания. С една дума той беше всичко в организацията в Пиринска Македония и затова някои го бяха кръстили Алеко Паша. Негови главни и на верни другари бяха доколкото можех да схвана, най -първо Щерю Влахов, около 40 годишен от с. Обайата, Серско, беше женен, имаше 3-4 деца, не беше образован, но природно интелигентен, добър оратор и организатор, строг моралист, мразеше и не употребяваше никакъв алкохол, бил взел участие в убийството на земеделския окръжен управител в Петрич заедно с Алеко, беше нелегален пред българската власт и през деня не се движеше свободно. За него ще пиша и по-долу, имайки възможност по-добре да го опозная като околийски войвода на Горно-Джумайска околия и ми се случи да бъда в неговата чета 6-7 месеца като секретар и негов помощник в четата. И той беше идеалист и последовател на Яна Сандански.
Като втори, също така верен другар на Алеко беше Динчо Вретенаров (Кескинов), родом също така от село Обайата, Серско, но аз нямах възможност да го видя, но от Щерю знам, че имал всички способности, които самият той притежавал, и че много са се тачели един друг. Динчо Вретенаров беше войвода на Свети-Врачка околия, беше нелегален и последовател на Яне Сандански.
Трети верен другар на Алеко беше войводата на Петричка околия Танчо, когото сам виждал няколко пъти в Петричко, беше също така от Серско, но от кое село, не можах да узная и не си спомням бащиното му име. И той беше нелегален пред българската власт, но нищо повече не знам за него. Загина след Алековото убийство мистериозно.
Четвърти другар на Алеко беше Ангел Коларов (Даскало), също от Серско, добре образован, бивш учител и е бил преди да го познавам аз там войвода на чета на някоя околия в Македония, но поради слабостта му към алкохола беше сменен от Алеко от тая му длъжност и работех като легален работник на организацията в Горна Джумая.
Пети също така верея другар на Алеко беше Васил Попстоянов, родом от Серско, търговец на платове в гр. Петрич и доколкото разбрах бил е касиер на организационната каса за целия Петрички окръг. Като верен организационен човек набавяше платове за облекло (униформа) за всички чети в Македония. Беме доста умен и симпатичен човек. Него го познавам още от времето на Първата световна война  бил е лично като военен по работа у нас в с. Маноспитово и беше добар приятел с баща ми.
Други организационни работници и верни другари на Алеко в Петрич бяха Стою Хаджиев и Христо Медникаров. И двамата бяха доста учени и интелигентни лица в гр. Петрич и бяха членове на околийското легално ръководство. В Неврокопска и Разложка околия нямах възможност да отида, и не знам кои са били верни Алекови другари, но знаех добре, че и в тия две околии на Пиринска Македония имаме добре организирано население под ръководството на Алеко.
Сега искам да разкажа как и аз попаднах между тия организационни великани и как за малко щях да загубя живота си заедно с тях по време ва Горно-Джумайските събития на 14 септември 1924 година.
Както споменах по горе, когато бях на почивка в село Коларово, Петричко, в началото на 1924 година, не знам как Алеко, който се познаваше по-рано с баща ми, запитал лицето Костадин Мишев, от нашето село, който тогава работеше в Окръжния комитет, къде се намира баща ми, жив ли е, и какво става с нашата фамилия в Македония. Костадин му казал, че баща ми е в затвора в Ниш, осъден на 8 години, а аз, неговият син в момента се намирам в Струмишката чета, но точно сега сам в гр. Петрич и се грижа за изпращането на храна и продукти за четата, която беше в село Коларово и върша някои административни работи на войводата на Струмишката чета Георги Въндев, който беше слабограмотен.
Алеко наредил на Костадин следващата вечер да ме намери и да ме отведе при него да ме види и запознае. На другата вечер Костадин Мишев ме намери и ми каза да отида с него при Алеко, който беше настанен в една къща, където правеше срещи с разни организациони работници.
До тогава аз само слушах за Алеко, но не го познавах, нито той ме познаваше и се зачудих защо ли ме вика и какво ще разговаря с мен. Знаех, че той беше голям човек в организацията и просто ме беше страх да се срещна с него. Отидохме с Костадин и още с влизането при него след като се поздравихме и ръкувахме, седнах да видим защо ме вика. Той почна да ме разпитва за баща ми и защо не е успял да избяга, както и за цялото ни семейство, каза ми, че през време на войната е идвал у нас и че добре се познавал с баща ми. Пита ме дали съм доволен в Струмишката чета, дали знам нещо около неправилните убийства, които станаха през 1923 година в Струмишка околия от страна на околийската чета, какво завършено образование имам и дали бих искал де се преместя в друга чета. Аз му казах, че имам заваршено седмо отделение, а за преместването ми в друга чета оставам на него. Където и да ме изпрати, готов съм да отида. Каза ми, че иска да ме изпрати за секретар на Горно-Джумайската чета при войводата Щерю Влахов, за когото дотогаз ни бях чувал, нито го познавах. Кaзa ми още ако мога да убедя още 3-4 думи от Струмимката чета да дойдат с мен, тъй като Щерю имал само двама четници. Дотогава в околийските чети в Пиринска Македония не се вземаха лица от същата околия, тъй като трябваше да се издържат техните семейства, а се вземаха избягали от Сръбска или Гръцка Македония и не беше необходимо да се изпраща издръжка на семействата им.
А отговорих на Алеко, че в Струмишката чета има четници, които мога да убедя да дойдат с мен в Горно-джумайската чета, но се боя дали ще ги освободи войводата Георги Въндев, както и мен, тъй като познавам Въндев като строг и се съмнявам да ни пусне. Алеко ми каза, че Въндев не може да ни пречи, тай като той е окръжен войвода и ще му нареди да ни пусне, само ако ние сами имаме желание да отидем. После се разделихме и аз се прибрах в квартирата и на другия ден отидох в село Коларово да разговарям с моите другари, които биха дошли с мен в Горно-Джумайската чета. На другата вечер трябваше да занеса на Алеко списък на лицата, които ще дойдат с мен, за да може той от своя страна да нареди на Георги Въндев да ни оовободи, а от друта страна да се погрижи за начина на нашето отиване до Горна Даумая, тъй като равстоянието от Петрич да Г. Джумая беше около 90 километра.
Успях лесно да убедя да дойдат с мен четири дути: Иван Галев, родом от нашето село Маностипово, Панде Чукано, също от нашето село, Иван Танев от с. Иловица, Струмишко, и Илия Байковски от с. Байково, Струмишко, с мене всичко пет души. Тия другари много ме обичаха в Струмишката чета и бяха готови да дойдат с мен където им кажех. На другата вечер както беше уговорено отидох в същата къща при Алеко и му казах, че с мен ще дойдат четирима четници, дадох му имената им и си отидох.
С Алеко се движеше един български полковник запасен по име Георги Атанасов, а под псевдоним Петър Вангелов, който беше нещо като секретар и главен инструктор на цялото оръжие на организацията, тъй като военно лице познаваше всички видове оръжие, като адски машини за миниране на мостове, разни видове бомби и др. военни материали. Но Алеко не му позволяваха доколкото разбрах да се меси в политическите работи на организацията, тъй като беше българин. Същият полковник беше нелегален пред българската власт, понеже беше убил двама народни представители от кабинета на Стамболийски в кафена „Панах“, София.
На 14 септември 1924 година вечерта когато беше убит Алеко беше убит и полковник Георги Атанасов в Горна Джумая.
Два-три дни след раздялата ми с Алеко получихме чрез куриер открит лист да се качим от Петрич на теснолинейното влакче за Горна Джумая и петимата, които бяхме от по-рано готови. Незабелязано от другите пътници във влакчето, тъй като бяхме настанени във фургона, близо до Горна Джумая на една малка спирка слязохме и бяхме дочакани от куриер, който ни отведе в село Бистрица, Г.-Джумайско, където ни очакваше вече известният войвода Щерю Влахов. Той ни прие сърдечно и така се оформи Г.-Джумайската чета от 7 души четници и войводата - всичко осем души.
Щерю веднага ни предаде една малка архива и организационния печат на Горно-Джумайската околийска революционна чета, която под псевдоним се казваше „Ксантийска“ революционна околия. Причакаха ни куриери, на които предварително им беше съобщено писмено кога ще пристигнем, както цялото ръководно тяло на селото, в което пристигнахме. Бяха ни определени квартири за един или два дена и то в къщи, където нямаше малки деца или млади жени и девойки, тъй като ние бяхме млади, за да не ни съблазняват младите жени. По онова време моралът беше много запазен. Храна скромна ни се даваше от селата, никакъв алкохол, само на пушачите по една кутия на ден цигари от най-долно качество.
Ръководните тела в селата рапортуваха от своя страна за всички революционни въпроси в техните села. Контролирахме оръжието на селските момци, разглеждахме някои дела от съдебен характер или нарушения на революционната дисциплина от някои членове и след ден-два заминавахме за други села. Най-много работа имахме в крайграничните села на Горно-Джумайска околия, която граничеше с Беровска и Пехчевска околии (Сърбия), откъдето идваха диверсанти, които нападаха и убиваха някои наши организационни работници в тия села. Най-опасен беше един от тия разбойници Илия Пандурски, от село Сухострел, Джумайско, на самата граница, който беше избягал в Беровско (Сърбия). Като толериран и доверен на сръбските власти в Беровско, той преминаваше границата сам или с група и убиваше наши хора отсам границата. Освен това измъчваше и убиваше наши организационни лица в Беровско. Често пъти му организирвахма засади да го унищожим, но не се случи да попадне на засада. Трябваше по майсторски начин един наш четник от беровската чета да се предаде на сръбските власти уж бяга от наша страна и там, шетайки с неговата контрачета да успее да го убие и пак да се върне в Петричко и по този начин да се унищожи едно голямо зло за организацията.
Покрай местните селски ръководни тела както и в другите околии имаше и околийски легални ръководни тела, членовете на които бяха oт града яи селата, в Горно-Джумайска (Ксантийска) околия членове на околийското ръководно легално тяло бяха: 1. Аргир Манасиев, като председател; 2. Васил Мечкуевски, като районен околийски войвода; 3. Никола Севepов, Гоце Междуречки и двамата от Горна Джумая; 4. Хаджи Ефтимов, от Симитлий, Георги Пенков, от Предела. Често пъти Щерю и аз нощно време с куриер отивахме в Горна Джумая, правехме важни конференции с околийското ръководно тяло и още същата вечер се връщахме в селото, където чакаха другарите.

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ГОРНО-ДЖУМАЙСКОТО ОКОЛИЙСКО РЪКОВОДНО ЛЕГАЛНО ТЯЛО
1. АРГИР МАНАСИЕВ беше родом от с.  Сехово, Гевгелийско, бивш околийски войвода на Гевгелийска околия в турско време. Той беше доста образован, имаше за онова време около 60 години, но с какво се занимаваше като свободен гражданин в Джумая не се заинтересувах да узная. Беше искрен идеалист-борец за свободата на Македония.
2. ВАСИЛ МЕЧКУЕВСКИ беше родом от село Мечкул, Штипско, живееше в Гориа Джумая. Беше запасен капитан от българската армия и през това време беше общински кмет на Г. Джумая. Беше много лицемерен и искаше да се покаже като най-доверения човек на Щерю Влахов.
3. ГОЦЕ МЕЖДУРЕЧКИ беше бежанец от Кукушко и живееше в Джумая, беше твърде скромен и рядко дискутираше. Не знам с какво се занимаваше. Беше идеалист-революционер.
4. НИКОЛА СЕВЕРОВ, също от Г. Джумая, скромен и мълчалив човек, рядко дискутираше, но в него се криеше идеализъм.
5. ХАДЖИ ЕФТИМОВ беше родом от Радовиш и живееше в Симитли като дребен търговец, веселяк, песнопоец, скромен и искрен работник на организацията.
6. ГЕОРГИ ПЕНКОВ беше много начетен и умен човек, минаваше за анархист, имаше дъскорезница на водна енергия в Предел (Пирин) и там живееше със семейството си и идваше само за конференции и при нас като предварително поканен. Дискутираше по много организационни въпроси и много мъдро.
Искам да напомня на читателя, че в организацията имаше и елементи с анархистически и комунистически разбирания, без да им се забранява това, само не им се позволяваше да пропагандират своите идеи между другите членове. На всички конференции на така наречения околийски комитет аз водех записник (протокол) като секретар на околийската нелегална чета и отбелязвах главното съдържание на разискванията и изказванията на всичките членове. В нито една конференция при разискванията никога не се случи да се изкажат някакви недоволства или критики за или против Окръжния или Централния комитет. Съобщаваха ни, че един или всички членове на Централния комитет са посещавали Свети-Врачка околия и Петричка, правели са срещи с членовете на Окръжния комитет, т.е. с Алеко и с някои околийски войводи, конферирали са по разни организационни въпроси, но в Горно-Джумайско през мое време не се случи такава среща и аз нямах ввзможност да видя някой член на ЦК.
Знам с положителност, като приближено лице на Щерю и на Околийския комитет, че на тия срещи между членовете на ЦК Тодор Александров и Ал. Протогеров, които често идваха в Пиринска Македония, и Алеко като окр[ъжен] ръководител не е имало никакво неразбирателство или разправии по организационни въпроси, напротив между тях съществували голяма сърдечност и другарство. Ако би имало подобно нещо, аз не можех да не зная. Щерю, моят войвода, на два-три пъти ме оставяше сам да ръководя четата и отиваше нелегално до Св. Врач и Петрич на срещи с Алеко и други войводи по разни организационни въпроси и веднъж ми каза, че научил от Алеко какво той и Динчо Вретенаров, Св.-Врачкият войвода, били нежелателни за Централния комитет, т.е. лично за Тодор Александров и че Тодор настоявал пред Алеко да ги смени от тия войводски длъжности, но поради каква вина, не    ми каза Щерю и не узнах защо Тодор    им е искал сменяването. Но дали Алеко е смятал    това за лична омраза, защото като хора всеки може да греши нещо, но техните грешки не са били толкова големи и той не ги е сменил и те си останаха войводи.
От Щеря узнах, че Алеко е много недоволен от Тодор Александров лично и дори го е нападал, че той, макар и член на Централния комитет, няма такива големи заслуги за възстановяването на организацията и че главната и най-важна роля за организирането на Пиринска Македония са изиграли с цената на много мъки и борби лично Алеко, Щерю, Динчо и други серчани  Алекови другари. Но на мен не беше удобно да запитам защо е Тодор против тях. Смятах, че работата не е толкова важна, щом Алеко не ги смени и че Тодор ще отмине такива дребни неща. Затова не можех да допусна, че Щерю и Динчо в даден момент ще си позволят да го убият, без да помислят за последиците от едно такова убийство на член на Централния комитет. Щерю в началото на месец август 1924 година се раздели с мен и замина за Петрич и Св. Врач за среща с Окръжния комитет, без да ми каже колко време няма да го има и защо отива, пък и аз от своя страна бях предпазлив и не смеех да го запитам, щом той сам не ми казва. Само ми рече, ако имаш някоя по-сериозна организационна работа, която не знам как да я реша, да му пиша на дадения от него адрес но тайния канал на пощата. Не ми каза нищо, че Серският окръжен революционен комитет ще има конгрес през септември 1924 година в местността Лопово в Пирин и че той ще ходи като делегат или … Това го разбрах след убийството на Алеко и Атанасов в Горна Джумая на 14 септември 1924 година, когато узнах, че и Тодор Александров е убит на 31 август 1924 годиха лично от Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. На същия конгрес покрай съответното число делегати от Серския революционен окръг и гости от дрругите околии и окръзи било необходимо да присъствува един или двама членове на Централния комитет, които са били поканени на време. За тази цел са дошли от София или от Кюстендил, не се знае точно откъде, с организационния автомобил марка  „Щаер“  до Св. Врач нощно време и тайно, разбира се, Тодор Александров със своята охрана Панзо, и Александър Протогеров, който е бил без лична охрана (телохранител). Преди тях с помощта на куриери са отишли всички гости и делегати на мястото, където ще се състои конгресат в „Лопово“ и се е очаквало да пристигнат и членовете на ЦК, за да започне да заседава конгресът. Там отишъл с делегатите и Алеко, заедно с Георги Атанасов,  неговият секретар. За придружители на членовете на ЦК от Св. Врач до мястото на конгреса са били определени двама куриери от Св.-Врачко с два коня, за  да не ходят пеш Тодор и Протогеров. Но никой не знае точно кой е определил, заедно с куриерите с конете и телохранителя на Тодор Панзо, за придружители и по-сигурна защита двамата войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. Поздравили се любезно както обикновено при среща на членовете на Централния комитет и околийските войводи - организационни борци. Тодор и Протогеров ни най-малко не са се усъмнили в Щерю и Динчо, че мислят нещо лошо да извършат срещу тях, смятайки, че старите вражди са забравени.
Ходейки из планината през деня те седнали край студено пиринско изворче да си поотпочинат и слезли от конете, пък и да си похапнат от това, което носели със себе си и да си пийнат от студената пиринска вода. Въпреки че Тодор и Протогеров са поканили Щерю и Динчо да приседнат и да си похапнат от това, което носели, те не са поискали дори и да седнат по-близо до тях, а само са се разхождали наоколо. Какво са похапнали Тодор, Протогеров и Панзо, но на Тодор му се придремнало малко и полегнал. В този момент Щерю и Динчо стреляли с пушките си и двамата в Тодор и го убили на място, после с вторите куршуми стреляли в охраната на Александров  Панзо, когото също убиват на място. Но на Протогеров не стреляли, въпреки че е бил и той до Тодор. Оставили са го жив, значи не са искали да го убият. Но какво са казали на Протогеров и защо са убили Тодор, това знаеха само Протогеров и двамата селски куриери и си остана тайна, защото след известно време бяха убити съвсем невинни и двамата куриери, за да не издадат тайната между Протогеров и Щерю и Динчо. Убийците заповядали на куриерите да заринат в някаква природна дупка двата трупа, да качат Протогеров на единия кон и да го отведат на мястото на конгреса и там да съобщят, че те двамата са го убили Тодор по свое желание. А самите убийци се вращат назад в Св.-Врачките села, без да мислят за последствията. Динчо като войвода на Св.-Врачката околия са познавали всички ръководни тела в околията и никой не е знаел, че е извършено убийство и то на член на Централния комитет, така че двамата са се разхождали свободно из селата. Когато Протогеров е стигнал до мястото на конгреса с двамата куриери, веднага е свобщил, че Щерю и  Динчо са убили Тодор. Между делегатите и гостите е настанало голямо смущение и не се знае точно дали се е състоял конгрес. Повече се вярва да не се е състоял при тази огорчена атмосфера. Знае се само това, че всички гости и делегати, които са присъствували са били заставени да се закълнат да пазят тайна и да не казват никъде и на никого за случая, докато не бъде издадено официално съобщение за убийството на Тодор Александров.
Веднага е било взето решение от страна на Протогеров и Алеко да се изпрати до всички ръководни тела окръжно писмо, с което да нарежда където се открият Щерю и Динчо да бъдат убити, защото са извършили голямо престъпление спрямо организацията, без да се съобщава конкретно в пхомото, че е убит Тодор Александров. Това окръжно писмо е било подписано лично от Протогеров и Алеко. От това окръжно писмо, подписано лично и от Алеко може със сигурност да се заключи, че Алеко не е никак виновен за убийството на Тодор, нито може да се повярва, че той е наредил на Щерю и Динчо да го убият, защото ако е било с негово знание и съгласие, тогава той нямаше да подписва такива смъртни присъди за Щерю и Динчо, ами щеше да ги оправдае по някакъв начин. И не беше толкова наивен и глупав да дойде без никаква охрана в Горна Джумая на 14 септември 1924 година и да бъде убит още с влизането в къщата, където им е било определено да се среящнат отново след конгреса, за да решат как и по кой начин по-безболезнено да се съобщи на обществото за смъртта на Тодора и да се продължи организационната работа, както и кой да вземе мястото на Тодор Александров като член на Централния комитет, определен като подгласник на конгреса, на който са били избрани първите членове Тодор, Чаулев и Протогеров, съгласно устава на ВМРО.
Убийството на Тодор беше извършено на 31 август 1924 година, а убийството на Алеко на 14 септември 1924 година, значи цели 14 дни се е пазило в тайна.
Смъртта на някой член на Централния комитет било естествена или с убийство от неприятелски или другарски куршум в едно революционно движение не е толкова за учудване и изненада, то е възможно да се случи, ето защо конгресите на това революционно движение избира заместник за всяка евентуалност, който автоматически идва на опразненото място до новия конгрес, когато ще се произведе нов избор.
По силата на тази изборна система Алеко не можеше, дори и да искаше, да бъде кандидат веднага на мястото на Тодор, тъй като от конгреса имаше избрано лице, което като подгласник щеше да го замести. И затова погрешни са всички предположения, че Алеко идвал в Горна Джумая на 14 септември със сигурност да стане член на Централния комитет на мястото на Тодор. А това и да би станало, щеше да се засили съмнението, че главен инспиратор и инициатор за убийството на Т. Александров е той. Това аз лично потвържавам, че не е така, още повече като знам, че между Тодор и Алеко преди това нямаше никакви вражди и спорове или несъгласия в организацията.
Доколкото аз лично знам делата и авторитета в Пиринска Македония на Алеко, съвсем не му трябваше да бъде член на Централния комитет, тъй като в онова време той беше в Пиринска Македония нещо много по-голямо от член на ЦК. Убийците на Алеко след неговото премахване му прикачиха това подозрение. Алеко, до колкото знам, никога не искаше да напусне границите па Македония, защото беше нелегален пред българската власт и не беше много сигурен за живота си, ако премине в старите предели на България. Срещите му с членовете на Централния комитет бяха винаги на македонска територия. После, след неговото подло убийство и след убийствата на всичките му другари и съмишленици и приятели от Серско, някои убивани безсрамно по Джумайските улици посред бял ден, а други тайно със съгласието и благоволението на българската официална власт, бяха му предписани тия клевети, какъвто е случаят и с издадената брошура, озаглавена „Заговорът за убийството на Т. Александров“, в която на някои места е поменато и моето име като помощник-войвода на Щерю Влахов. Всичко в споменатата брошура беше скалъпено и пълно с глупости и разни измислици, че заговорът за убийството на Тодор бил организиран от Комунистическата партия на България, която успяла с помощта на Димо Хаджидимов, който падна убит в София през същите дни, да завербува Алеко и неговите другари и съмишленици да убият Т. Александров и да завладее Комунистическата партия на България Македонската организация. Това абсолютно не беше верно, тъй като Българската комунистическа партия нямаше ни най-малко участие в убийството на Тодор Александров.
Аз добре познавам Алеко и другарите му, както и личните убийци на Т. Александров  Щерю и Динчо и твърдя, че в тях нямаше абсолютно никакви комунистически идеи. Те бяха патриоти-националисти, революционери, които искаха първо: Македония да бъде свободна национално в гореспоменатите географски граници като една самостоятелна, самоуправляваща се двмократична, автономна балканска държава. А след това македонският народ сам да се бори и по какъв начин да постигне социална свобода, т.е. да се бори против капитализма в своята държава. Някой може би ще ме помисли за консерватор и със стари разбирания щом давам такава преценка, но той не е прав, тъй като аз разказвам за времето и събития от преди 50 години, когато всички политически условия караха да се вярва и мисли така.
Политиците в македонската организация тогава не можеха да чакат и да се надяват в една скорошна победа на марксизма и ленинизма, въпреки че в Русия беше станала социалистическа революция. Не можеха да се правят никакви илюзии, или да се заблуждаваме, а трябва да гледаме истината и да си кажем открито и безпристрастно: ако не беше станала Втората световна война, може би и до днеска щеше да си бъде само Съветска Русия социалистическа държава. Съветска Русия беше без причина предизвикана от Хитлерова Германия да влезе във война и с нейните военни успехи над Германия да  освободи всички източноевропейски народи от фашизма и капитализма. Разбира се и със своите собствени социалистически сили, но ако не беше именно войната между Германия и Русия тежко беше да се вярва, че днешните социалистически държави от Източна Европа ще успеят сами да се освободят от капитализма с революция, тъй като и капиталистическите държави имаха доста силни армии за отбрана на своите интереси. Това се отнася и за наша Югославия и специално за нашата социалистическа Македония.
С тия думи искам да кажа, че нашите тогавашни македонски революционери, в чиито редове бях като обикновен войник на Македония, бяхме първо за национално освобождение, защото времето течеше и не можеше да се чака в Егейска Македония нашите братя македонци да станат гърцм, в Сърбия да станат сърби и в Пиринска Македония да станат българи. За македонците тогава, заробени национално от трите балкански държави, важеше свободно да се викат македонци, да си говорят и пишат на своя майчин македонски език и дали националистическите или социалистическите ръководители ще им донесат тази свобода не беше толкова важно преди 50 години. С това искам да подчертая, че тая история на македонския народ от преди 50 години трябва да предхожда тая от 1941 година до днес, за да се разбере и от идните поколения на македонския народ, че техните бащи деди и прадеди не са живяли в летаргически сън от 1903 до 1941 година.
Трябва и от такива като мен скромни и прости революционери, пишейки тия спомени, да се направи разлика между борците за македонска свобода и българските върховистки борци за присъединяването на Македония към България. Защото в това отношение се правят големи грешки, които бих нарекъл исторически. Има още много да се пише на тази тема, но аз бих искал да спра вниманието на читателя главно на темата:

КАК СТАНАХА ГОРНО-ДЖУМАЙСКИТЕ УБИЙСТВА НА АЛЕКО ВАСИЛЕВ (ОРФАНСКИ), ГЕОРГИ АТАНАСОВ (П. ВАНГЕЛОВ), АНГЕЛ КОЛАРОВ И ДР., ТЪЙ КАТО АЗ СЕ СЛУЧИХ СЪЩАТА ВЕЧЕР НА 14 СЕПТEМВРИ 1924 ГОДИНА ТАМ.
Аз с четата на Горно-Джумайска околия се намирах през тия дни (преди 14 септември) покрай сръбската граница в село Сухострел. На 12 септември получих писмо от председателя на Околийското ръководно тяло Аргир Манасиев веднага по заповед на Алеко по специален куриер с цялата моя група нощно време да влезем в гр. Горна Джумая. За тази цел имало определена квартира, където да бъдем настанени и ще бъдем повикани лично от Алеко по важна работа. Но дали той е предвиждал някаква опасност и искаше да ни повика като охрана, това не мога и сега да си обясня, тъй като с него не можах да се срещна. Може би искаше да ни съобщи, че Щерю, нашият войвода е осъден на смърт и да не го признаваме вече за войвода, а да го гоним и убием, ако се яви в околията при нас, но това са мои предположения. За мене лично, който познавам добре Щерю, дали ще ми повярвате или не, това си е ваша работа, но аз съм сигурен, че Щерю и Динчо убиха Т. Александров по лична амбиция. От Щерю съм слушал по-рано, че е много амбициран срещу Тодор. Той пред мен го псуваше, наричаше го туберкулозен и ред други нападки и не мислеше да му изпълнява никакви разпореждания, въпреки че Тодор заемаше най-високия пост като председател на Централния комитет на ВМРО. Аз се учудвах като го слушах как говори против Тодор Александров, но ми беше неудобно и не смеех да го запитам защо го мрази толкова. Аз бях много млад и непокварен и в лицето на Щерю виждах един много горд и недисциплиниран революционер. Ето защо искам да потвърдя със сигурност, че Тодор Александров е жертва на личната амбиция на тия двама войводи и революционери, които не помислиха за трагичните последици, които ще настъпят за нашето освободително дело. Казах и по-горе, че Комунистическата партия в България не беше ни най-малко замесена в това убийство на Т. Александров, върху която по-късно, властта на Ал. Цанков хвърли най-тежки грехове в българския печат. Виенският манифест, за който започна по-късно да се говори и пише, какъвто и по съдържание, не беше стигнал до Алеко, а още по-малко до двамата полуграмотни убийци.
Александър Протогеров, който най-добре видя и разбра защо и как загина Тодор, цели 14 дена запази тайната, отиде в София, срещна се с най-близките хора на Тодор и с някои органи на властта в София, като например Ванчо Михайлов, Кирил Дрангов, Страхил Развигоров - млади студенти, които боготворяха Тодор и скалъпиха със съгласието на тогавашния военен министър генерал Иван Вълков, да се устрои капан на Алеко и на всички негови другари в Горна Джумая, за да се грабне кормилото на организацията в техни ръце, нещо, което и стана.
За българската власт убийството на Тодор беше добре дошло, нещо, което Тодоровите млади приятели не можеха да схванат, почнаха да го величаят и да леят крокодилски сълзи уж, че и те го жалеят. Българската военна и цивилна въоръжена сила беше дадена на разположение на Дранговци и др. Тодорови млади приятели със съгласието на Протогеров за по-бързото унищожаване на Алеко и всички негови серски организационни работници като главни виновници за убийството на Тодор. И затова след убийството на Алеко и неговите съмишленици бяха убити и няколко македонци с леви убеждения като Димо Хаджидимов, убит в София, Методи Алексиев и др. и то на улиците посред бял ден за срам и позор на тогавашната българска власт. Така добре запланирано и с голямото участие на всички български военни и административни власти и на македонски младежи, събрани от всякъде, беше подло подмамен Алеко с Атанасов да дойдат в Горна Джумая и в дома на известния тогава тютюнотърговец Панайот Райнов, където и друг път е отсядал Алеко, за да се вземело уж решение как да се съобщи за убийството на Тодор.
Аз с моята група бях само на 20 метра от къщата, където щеше да дойде Алеко и очаквах да дойде куриер и да ни повика. Но убийците от по-рано се уговорили, щом влезе с автомобила Алеко в Горна Джумая, градът веднага да бъде обкръжен от местния гарнизон, за да не може никой да избяга през нощта. Предвиждало се е, в случай, че не може да бъде Алеко подмамен и убит в къщата, да се претърси целият град и където се намери да бъде убит с пълната помощ на войската и полицията в Г. Джумая.
За нашето присъствие в града тази вечер никой не знаеше, освен Аргир Манасиев - председател на Околийския легален комитет, и затова след Алековото убийство всички останаха изненадани, как и защо ние, Щерювата чета, сме дошли в града.

КАК И ПО КАКЪВ НАЧИН БЕ ИЗВЪРШЕНО УБИЙСТВОТО НА АЛЕКО.
Алеко и полковник Г. Атанасов свободно и спокойно пристигат с организационната кола „Щаер“ пред къщата на споменатия по-горе голям тютюнотърговец в Джумая Панайот Райнов, където ги причакват без всякакво подозрение убийците - лично Кирил Дрангов и още някои. На Алеко му са направили път да мине пръв като по-възрастен и по-високостоящ организационен работник. Моментално лично Кирил Дрангов изпразва в гърба на Алеко револвера си, който пада в коридора на къщата, без да успее да влезе в някоя от стаите. Георги Атанасов изглежда е бил още в партера долу и като чува стрелбата успява да скочи през един от прозорците, като напуща къщата и се опитва да избяга вън от града, но не успява. На сутринта го намериха убит накрай града, сигурно от някоя военна или цивилна засада.
Като спря престрелката и наскоро изгърмя една бомба, аз веднага излязох с групата на улицата да видя какво става, но убийците бяха вече избягали от къщата, като на малкото площадче беше убит един български полицай. Изглежда убийците на Алеко, бягайки по-скоро да се скрият в друга, предварително определена къща, бяха убили стражара, за да не им попречи по-скоро да се скрият. Бидейки дошъл по-напред, аз не можех да предвидя нищо и в момента не знаех какво да правя. Не знаех кой и дали е убит някой, не видях въоръжени лица да бягат, за да стрелям по тях, или пък да ги задържа. След две-три минути пристигна при мен в полицейска униформа с няколко стражари околийският полицейски управител на Горна Джумая Алексиев, когото до тогава не познавах, а той сам не се представи като такъв и ни помоли да се приберем в някоя къща, като ни предупреди да не се опитваме да излезем извън града, защото той е обсаден от войската и ще бъдем избити. Да се чака до заранта и се види какво е станало в къщата на Панайот Райнов.
В къщата, където стана престрелката, се слушаха женски писъци за помощ, но аз помислих, че в момента не е наша работа да спасяваме жени, а трябва да потърсим квартира в някоя къща, за да не останем на улицата. В това време дотърча до нас въоръжен с пищов Ангел Коларов, когото познавах от по-рано, някой си Димитро, когото виждах за пръв път и някой си Георги от Гевгелийско и ни попитаха какво става. Не можехме да им дадем отговор, защото и ние не знаехме нищо, само ги помолихме ако искат да ни приберат в някоя от техните къщи, да не сме на улицата и на заранта да се разбере какво се е случило. Димитрото се съгласи да ни прибере в своята къща, за което се съгласи и началникът Алексиев, като ни предупреди сутринта да не излизаме с четнишка униформа и оръжие, а да седим в къщата и да чакаме нова наредба къде ще ходим. През цялата вечер в дома на Димитрото не заспахме. Къщурката беше малка, паянтова, двуетажна постройка и самия Димитро беше с много деца и беден човек.
Заедно с нас дойдоха тая вечер в къщата на Димитрото Коларов и Георги от Гевгелийско. Когато се разсъмна, казах на тримата - Коларов, Георги и Димитрото, тъй като са цивилни да отидат до мястото, където снощи стана стрелбата и да разберат какво е станало и да намерят някой от нашите организационни ръководители в града, като им кажат да вземат мерки за нас да напуснем града и да отидем по селата в околията. Не мина много време след тяхното излизане чухме стрелба от пушки и наскоро сам Коларов дотърча изплашен да ни каже, че Димитрото и Георги ги убили на площада в града, стреляли и по него, но случайно не го улучили и идат след него да го убият. Каза ни, че е много опасно и че трябва да се сражаваме, докато ни избият всички и да не се предаваме живи.
На мен просто не ми се вярваше, защо така невинни трябваше да измрем, но му казах на Коларов, че няма смисъл да се бием брат с брата, а да излезе и се предаде, а за нас като знае властта, къде сме ще дойдем до разбирателство, пък и Аргир Манасиев знае защо сме в града влезли, както и околийският началник от страна на властта.
Бяхме вече обсадени в къщата от войска, полиция и организационни четници, но те мислеха, че в къщата е само Коларов, когото викаха да излезе, а за нас нищо не знаеха. Коларов, както сега го гледам, съгласи се, въздъхна и рече, че ще излезе, но знае, че ще го убият. Още с излизането от вратата не чакаха да им се предаде и с няколко изстрели от пушки го убиха пред самата врата. Дотърчаха да го доубият и да му вземат оръжието, ако в него има такова, ритаха го с крака, псуваха, а ние всичко това го гледахме през прозорчетата на къщата. Недоумявах в този момент какво да правим. Подадох си главата през прозореца и ги запитах, защо правят всичко това и какво искат от нас. Те като видяха и разбраха, че в къщата има въоръжени лица се разбягаха и почнаха да ни предупреждават да се предадем. Моментът беше много критичен, касаеше се за няколко минути да бъдем избити. Аз се реших и извиках по-силно, че Аргир Манасиев и Алексиев знаят кои сме и какво търсим тук и нека идат да ги питат за нас. Послушаха ме изглежда и изпратиха някого някъде. Не се измина и половин час и ето едно дете на около 10-12 години се качи по стълбището при нас и ми донесе едно кратко писъмце лично от Аргир Манасиев, на когото почерка добре познавах и ми пише следните няколко думи: „Насо, безсмислено е да се противиш, веднага се предайте.“ На детенцето-парламентьор бяха казали да почака и вземе писмен отговор от мен какво мисля.
Не зная, дали читателят на тия редове може да се замисли какъв трябваше да бъде моят отговор, за да остана още малко време жив, като гледах от какви хора съм заобиколен и пред вратата лежеше вече мъртъв горкият Коларов. Дойде ми случайно на ум да пиша, че искам да се предам с цялата моя група, но само на военни лица, ако това е възможно, ако ли не, ще се бием.
Детенцето взе написаното от мен писъмце и се изгуби по стълбите надолу, прескочи трупа на убития Коларов и отиде някъде по улицата. Измина се около един час в очакване всеки момент да почнат да стрелят в къщата, където бяхме, защото мислех, че няма да дойдат военни, на които трябваше да се предадем, и ще почнат да хвърлят бомби върху къщата и щяха да ни изгорят живи. Но за наша радост, ето че дойде едно отделение войници около 10-15 души с един подофицер, въоръжени с пушки и лично началникът на Г.-Джумайския гарнизон подполковник Големинов, на когото по-късно научих името. Прескочиха и те убития Коларов, влязоха в дворчето на къщичката и макар ние да видяхме всичко това, викнаха: „Момчета, пред вас се намира българска войска, косъм от главите ви няма да падне, дойдохме по ваше желание да ни се предадете.“ Нямаше повече какво да се мисли или преговаря и аз пръв, а след мен един по един всички другари слязохме, предадохме си всичкото оръжие на войската и тя ни отведе всичките седем души в строй и заобиколени от войници през средата на града в затвора на казармата. Там бяхме третирани като затворници цели 9 дена. През това време нямаше възможност да разберем кой е убит и какво ще стане с нас. Даваха ни войнишко чорба и бяхме под стража до клозета и с никого не общувахме, дори часовите не смееха да говорят с нас. През един от последните дни на малкото прозорче застана един подпоручик и ни каза, че са убити Алеко, Атанасов, Тодор Александров и други и му е много мъчно, тъй като самият той бил от Гевгелийско македонец. Ние му отговорихме, че за пръв път от него чуваме това и не сме в нищо виновни за тия убийства. Той си отиде и повече не дойде да разговаря с нас.
Според военните закони военните власти нямат право да държат затворници повече от 9 дена, които не са военни лица и затова трябвало да ни отведат пак през града в градския затвор. Гражданите, мъже и жени, си седяха пред своите порти и ни гледаха като мечки, от това заключих, че е празник. Но ключарят на градския затвор не ни прие в затвора, защото нямало постановление на прокурора и затова трябвало да ни отведат в полицейския участък, т. е. в околийското управление. Настаниха ни в едно широко помещение с много кревати, където сигурно спяха стражарите. Предадоха ни на един старши стражар и военните си отидоха. Стражарите ни наобиколиха, разпитваха ни откъде сме, като ни успокояваха, че утре ще ни освободят. Аз предчувствах, че няма така лесно да бъдем освободени и че ще ни предадат на организационни лица и че те ще ни решат съдбата, както и стана.
Беше се вече стъмнило, когато в същото помещение влезе околийският управител Алексиев, който по-рано знаеше кои сме, какви сме и най-любезно ни каза: ,,Господа, вие пред официалната власт не сте в нищо виновни, но ви искат вашите организационни лица и какво ще правят с вас, не знам.“ Нямаше какво да му отговорим, но в себе си ние помислихме, че те още сега, тази вечер, тъй като върху нас падаше съмнение какво ние търсихме същата вечер, когато падна убит Алеко в града и защо не се предадохме на организационните лица, ами на военните, когато убиха Коларов. Това им даваше повод да се съмняват, че ние знаехме за убийството на Т. Александров и сме дошли в Г. Джумая за охрана на Алеко. Веднага дойдоха десетина организационни четници, за нас непознати, заведоха ни в един просторен салон, където, въпреки тъмнината, видях, че има много столове, от което разбрахме, че това е кино или театър.
Четниците никак не разговаряха с нас и ние не смеехме нищо да ги запитаме. След малко дойде нареждане да ни преместят в друга сграда в града срещу тази, в която бяхме. По улиците не се виждаше движение на никаква жива човешка сянка. Набутаха ни един по един в една тъмна стая и ни заключиха. Пипайки с ръце разбрахме, че тая стая е архива и насядахме кой където може покрай шкафовете.
Не се мина много време, вратата се отвори и в тъмнината някой извика: „Който е Насо, секретарят на Щерю, да излезе.“ Не знаейки, че ще се води някакво следствие, аз си взех тихо сбогом с другарите, тъй като бях сигурен, че ме отвеждат някъде да ме убият. Но наместо да ме изведат вънка, почнаха двама души да ме качват по някакви дървени стъпала нагоре. След като изкачихме, въведоха ме в една стая, полузатъмнена. Застанах пред масата, където седеше този, който ще ме разпитва, а той беше Васил Мечкуевски, когото споменавам по-горе. Той ме дочака много намръщен с думите: „Е, Насо, къде са ти твоите Щерю и Алеко? Тия, които обезглавиха Македонската организация и унищожиха сърцето на Македония?“
Аз му рекох: „Господин Мечкуевски, Щерю и Алеко, колкото са били мои, толкова, ако не и повече, бяха твои. Какво те са сторили, аз нищо не знам.“
„Как да не знаеш? Зер знаеш, че твоят войвода Щерю уби най-големия син на Македония - Тодор Александров, и Алеко - това грамадно чудовище, който им заповяда да го убият.“ „Аз сега за пръв път чувам това “ - му казах. ,,А защо дойде ти с групата същата вечер в Горна Джумая“ - ме запита той остро. „Извика ме писмено Аргир Манасиев“ - му казах - „и ако е жив, може да го питате дали е верно.“ „А защо не се предаде на нашите организационни четници, ами на войската?“ Отговорих му, че се изплаших, че работата няма да дойде до разпит, ами направо ще ни убият както Коларов. „Какви писма си получил в последно време от Щерю?“ Предадох цялата архива с печата на организацията, тъй като военните не бяха ми ги взели, за да прочете и разбере дали има някакво съмнение в мен. Взе чантата и нареди, на тия, които ме водеха да ме свалят и затворят в друга стая и да му доведат друг от групата за разпит. Те ме свалиха и затвориха в друга стая, която по всичко усещах, че е също архива.
Чух веднага да качват друг нагоре и така един по един бяха всички разпитани и доведени в стаята, където бях аз. Чухме, но беше доста неясно, че Мечкуевски слезе и си отиде и ние не можехме много да се надяваме да оживеем и всеки момент очаквахме преди да се съмне да ни отведат на кланицата някъде около река Струма. И за този момент искам на читателя да обърна внимание, колко страшни минути се е чакало, когато знаеш и гледаш, че 90% те чака страшна смърт от нож. Как сме осъмнали, сами си знаем, но разсъмването ни даде кураж, че има малка надежда за живот.
Сградата, където прекарахме тази страшна нощ, на заранта разбрахме, че била общината на града и сутринта, преди да пристигнат чиновниците, дойде Мечкуевски още повече сърдит и намръщен, нареди да ни изведат вънка пред сградата на площада и да викнат бързо един бръснар да ни остриже дългите коси и бради и след това да ни пуснат, където искаме да отидем, т. е. да ни освободят, а четниците с оръжието си да си приберат по местата си. Рекох му: „Господин Мечкуевски, къде сега ние да отидем, нямаме никакви пари в нас, даже за един хляб, а до Петрич, където мислехме да отидем, има 90 клм. Гладни и без открит лист някъде пак ще ни заловят и върнат назад?“ Той отговори силно: „Нищо не ме интересува, свободни сте където искате и както знаете да си отидете.“ Откакто ни натириха най-безсрамно като магарета на площада в Джумая отидохме в едно отворено наблизо кафене, седнахме навънка, но нямахме пари да си поръчаме нещо. Мислехме къде и как да излезем от града. Събраха се любопитни хора около нас, почнаха да ни разпитват от къде сме, женени ли сме, дали имаме семейства и др. На мен се видяха досадни тия техни любезности и ги помолих да ни оставят на мира след като не са в състояние с нещо да ни помогнат и в този момент ние сами не знаем от къде сме и как сме попаднали тук.
Мислейки така, ненадейно от някъде дойде при нас бившият кавадарски войвода Мишо Шкартов, цивилен, когото познавах от по-рано в Македония, поздрави се с мен и другарите ми, седна на масата при мен, поръча ни по едно кафе и лично на мен рече: „Дойдох нарочно от София за тебе да те спася, защото разбрах, че си лошо загазил.“ Той се срещнал с първенците на организацията в Джумая, запознал ги кой съм, че имам големи заслуги в струмишката чета и че съм син на стар революционер, другар на Хр. Чернопеев и ги помолил да не ме убиват, а да ме освободят. Аз му благодарих сърдечно за тази добродетел, но не ми беше удобно да го запитам от кои именно големци е изпросил моята свобода. Седейки и разговаряйки, Мишо ми предложи, ако искам да остана в Горно-Джумайска околия като секретар на него лично, тъй като той бил назначен за околийски войвода, заедно с всички мои другари, защото той нямал четници. Аз му благодарих за предложението, но му казах, че на мен и другарите ми е абсолютно неудобно да останем пак в Горно-Джумайска околия, защото след като сме напълно невинни, бяхме така унижени и посрамени пред тамошния народ. Аз му казах, че имаме намерение да се върнем пак в Петрич, откъдето бяхме дошли и там ще видим къде и какво ще правим. Разбрах, че не му стана приятно задето му отказах, стана, плати кафетата, рече ни, ваше желание е да отидете, където сте намислили и отиде нанякъде. Не се сетих да го помоля, ако обича да ни даде няколко лева да си купим поне по един хляб за по път до Петрич.
Не мина и половин час и при нас дойде Милан Пустоларски, войводата на струмишката чета, който добре ни познаваше, а и ние него също. Каза ни, че нарочно е дошъл за нас от Петрич да ни освободи, ако още не сме свободни и да ни заведе до Петрич и че сме му много необходими в струмишката чета. Запита ни къде е оръжието ни, ние му отговорихме, че е у военните и не е вероятно да се успее да се вземе. Той каза да стоим пред кафенето докато направи всичко възможно да ни се даде от военните оръжието и да осигури превозно средство за него и за нас до Петрич. Аз никак не вярвах, че Милан ще успее да издейства да ни се върне оръжието, но останахме да го чакаме поне да ни заведе някак си до Петрич. След около един час ето го, че дойде с два мобилизирани файтона и ни каза да се качим и заедно с него отидохме право в казармите. Слезе само той, отиде при дежурния офицер и изглежда, че имаше писмо от някой от Военното министерство голям офицер и веднага излязоха от някаква военна канцелария и ни повикаха да отидем и си вземем оръжието. Отидохме в един малък склад и видяхме нашите пушки натрупани на куп. Всеки си взе своята, както и патрондашите, качихме се на файтоните и потеглихме за гара Симитлий, на 17 клм. надолу от Джумая. От някакво наводнение теснолинейното влакче от Петрич не можеше да дойде до Джумая и затова трябваше да отидем с файтоните до Симитлий и от там с влакчето до Петрич. Гледахме се един друг и просто не можехме да повярваме, дали сме ние тия, които толкова бързо бяхме реабилитирани. От кои големи организационни и военни ръководители беше взел той голяма препоръка Милан, не ми беше удобно да го питам, нито пък той ми каза това. На гара Симитлий стигнахме за около половин час и беше станало вече следобед. Слязохме от файтоните, които се върнаха веднага за Джумая, а Милан влезе при началника на гарата и му нареди сигурно пак с писмо от по-горните военни власти да се композира едно локомотивче с един вагон покрит, но за хора и по телефона да нареди на всички началници на гарите до Петрич да дадат свободна линия на нашето локомотивче. Стъмни се около гара Крива ливада, където видяхме край линията необрани лозя, нареди на машиниста да спре, слязоха двама-трима от нас и набраха в една пелерина около 15-20 кгр. грозде. Влакчето пак потегли, а ние наядохме полу-узрялото грозде, защото бяхме гладни. В Петрич на гарата стигнахме около 9 часа вечерта.
Водени от Милан един по един потеглихме направо за една организационна къща, наречена пункт за четници и приходящи бежанци. Тая къща беше на западния край на град Петрич и беше далечко от гарата. Още преди да влезем в града забелязахме една друга четническа група и дадохме знак (парола). Оказа се, че е кукушката чета на войводата Димашев, който получил в някакво петричко село заповед да се прибере в същата къща (пункта), където и ние отивахме.
Стигайки в къщата, потърсихме нещо за ядене от завеждащия пункта, но нямаше много, та само си разделихме по малко хляб и сирене. Разказахме мъките си на Димашев и другарите му и като много изморени и никак не спали миналата нощ изпозаспахме на дъсчения под, кой където намери място.
Немислейки ни най-малко, че ще има някаква тревога, но за наша изненада току-що бяхме заспали, даде се тревога веднага да запашим патрондашите, които бяхме разпасали и бързо тичешком въоръжени да отидем на гара Петрич всички, които се случихме тази вечер в къщата. Имаше мобилизирани и от други места, така че на гарата заварихме едно влакче, композирано с открити вагончета с четници. Нареди ни се ние, около 20-25 четници да се качим в двете вагончета. За водач ни беше Милан, а в другите две вагончета бяха се вече накачили 20-25 души войници, водени от един офицер. Беше тъмно, влакчето потегли към първата гара „Препечино“, сегашното име е „Генерал Тошево“. Стигайки на тая гаричка, заповяда ни се да слезем и се запътихме на изток от гарата за към „Препечино“, бежанско село с прости къщурки (колиби), зидани от печени тухли и покрити с тръстика. Селцето едва имаше 20-25 къщички. Никой от нас не знаеше къде и защо отивахме към това селце.
Милан с офицера ни наредиха бързо да обкръжим цялото село - един войник, един четник на определено разстояние, за да не може никой незабелязано да излезе от селцето. Когато почна хубаво да се разсъмва, всичко беше готово. Аз се случих близо до Милан и офицера, когато от една къща излезе стар човек на около 60 години да си нахрани стоката - говедата, навързани на двора.
Милан го познавал от по-рано, този човек бил ръководител на селцето и му заповядаха да дойде веднага при нас. Милан го извика на име дядо Георги. Без да се съмнява в нещо, човекът свободно дойде при нас веднага, защото знаеше, че и ние сме хора на организацията. Милан го запита с остър тон има ли някакви хора в селото и къде са. Дядо Георге, неподозирайки и незнаейки нищо от по-рано за Щерю и Динчо - убийците на Тодор Александров и че организацията ги търси да ги залови и убие, свободно ни каза, че в неговата къща снощи дошли Щерю и Динчо и късно легнали да спят. Тогава едва разбрахме защо е била цялата тревога.
Милан нареди на дядо Георги, ръководителя веднага да събуди и извади от къщата си цялото семейство и да дойде при нас. Отиде човекът и набързо извади заспалите деца и жени и ги отведе далече зад нашата обсада. На нас се заповяда бързо да сгъстим обсадата само на тази къща, което направихме веднага. Дворовете в това село наместо плетове или други огради бяха заградени с ровове, много удобни за нас да се окопаем. Като се завърна дядо Георги, Милан му нареди да влезе сега в къщата и да събуди Щерю и Димчо като им каже, че са обсадени и ако не се предадат, ще бъдат избити.
Като ги събудил дядо Георги и им описал положението, те казали: „Ах, майка му стара, предаде ни това криво куче Иван Динев („Капитанчето“)“, на когото са доверили къде ще отидат да спят.
Дядо Георги бързо се отдалечи зад нас, а двамата наместо да се предадат почнаха да стрелят - единият откъм вратата, а другият от едно малко прозорче. Почнаха и нашите от окопите да стрелят, но нито те, нито ние можахме да улучим някого. Даде се заповед да се запали от задна страна покрива на къщата, откъдето нямаше прозорец, за да се принудят да излязат, или ще изгорят живи.
Въпреки, че знаех, че са големи злосторници, в тоя момент на мен ми стана най-мъчно за Щерю и не ми се искаше от мой куршум да загине, тъй като бяхме живяли по-рано с него като другари много добре. Догаряше вече къщата, когато в ходничето при вратата се чу един изстрел от пищов и след малко гръмна и една бомба. Чуваше се как пукат и патроните в патрондашите. Разбрахме, че се самоубиха, но огънят беше силен и никой не можеше да се доближи до къщата, докато не изгоря напълно и останаха само зидовете.
След като огънят премина, влязохме в ходничето, където намерихме легнали на корем, прегърнати един друг, с почти изгорели гърбове, извлякохме ги на двора - Щерю се беше самоубил в устата с пистолета, а на Динчо стомахът му беше разкъсан от бомба.
Наместо да ги погребем, т. е. заринем някъде в някоя дупка, на бързо Милан и офицерът решиха да се хвърлят труповете в река Струма, да ги отвлече към Гърция. Реката беше близо и това го направиха набързо няколко четници и войници. След това отидохме на гара Препечени и в същото влакче, което ни беше докарало вечерта от Петрич се качихме и завърнахме около 3 часа след обед в Петрич. Пропуснах да кажа и това, че още гореше къщата на ръководителя дядо Георги се извърши оценка на къщата и покъщнината на цялата фамилия. Научих по-късно, че организацията му изплатила 150 000 лева тогавашни пари.
Прекарахме два-три дни в организационната квартира (пункта), където ни се даваше скромна храна. Една вечер мен ме извика един групов началник от струмишката чета с още двама други с оръжието, си да отидем някъде. Отидохме в дома на Стою Хаджиев, за когото по-рано само бях слушал, че е някакъв ръководител в организацията. Повикахме го, той излезе и веднага го вързахме и отведохме в друга къща, където преди да отидем ние беше доведен пак вързан Христо Медникаров, дотогавашен легален ръководител на Петричка околия. И двамата, доколкото зная, бяха родом от Серско. Същата вечер ги взеха с лека кола и отведоха в неизвестност, откъдето не се върнаха вече живи при семействата си.
По-късно разбрах, че са убити като Алекови хора. Подир някой ден пак близо до Петрич се предадоха двама братя Коста и Нашко Елшански, родом от село Елшан, Серско, които познавах от по-рано, занимаваха се с търговия. Тия двама братя бяха много добри приятели на Щерю и Алеко, но сигурно не са се случили същата вечер в Г. Джумая, когато стана убийството на Алеко. Незнаейки какво става, изплашени те бяха забягнали към Петрич и се бяха крили около река Струма, смятайки че са напълно невинни и че всичко утихна, те се предадоха на организационни хора в Петрич. Бяха задържани в същата къща, където бяхме ние два-три дена и една вечер също тъй ги взеха с лека кола на някъде и те също бяха избити.
Васил Попстоянов, за когото по-горе съм споменал кой беше и какъв беше пак по същия начин изчезна от дома си и не се завърна жив при семейството си. И той бе погубен като Алеков привърженик и като серчанин-санданист. Пак по същия начин беше арестуван и убит неизвестно къде и петричкият околийски войвода Танчо като Алеков човек и серчанин. Може би имаше и други лица от Петричко и Св.-Врачко пак съмишленици на Алеко, които също са избити, но аз не можех всички да зная. По-късно слушах да се говори, че след убийството на Алеко са избити около 200 души негови верни съмишленици, повечето родом от Серско, Егейска Македония (санданисти). След тая кървава трагедия, която трая целия месец септември и октомври 1924 година, набързо за да се маскират всички тия убийства, новите големци на организацията с благоволението на тогавашната Цанкова власт издадоха набързо една брошура, озаглавена „Заговорът за убийството на Тодор Александров“ - написана от Йордан Бадев, в която на всички избити им беше закачен епитета „заговорници и убийци“. Също там, в българската ежедневна преса, бяха публикувани много неточни и срамни обвинения така наречените „заговорници“. Голяма част от обществото, даже и някои довчерашни симпатизанти на Алеко повярваха на тази майсторски скроена маневра, защото в онова време нямаше някой смелостта да каже, че не е имало никакъв заговор, а всеки гледаше да спаси своята глава.
Не знам дали ще остане за историята някога разкрита тази мистерия, или ще остане неосветена, но за мен лично е ясно, че Тодор Александров загина случайно от двамата недисциплинирани организационни хора - Щерю и Динчо, които си заслужиха осъждането и наказанието. Но Алеко и всички, които бяха избити след неговото убийство си отидоха невинни жертви по желание на тогавашната българска власт, за да се изчистят всички последователи на Сандански, който беше посял семето между серчани за самостоятелна автономна Македония.
Семействата на всички избити по-късно бяха интернирани в пределите на стара България и мизерията, в която изхранваха своите деца, беше невиждана. Това трябваше да стане, за да се изпълни вековното желание на българските държавници от освобождението на България до тогава, както и на тогавашното Цанково правителство да се вземе ръководството на ВМРО в български ръце, което стана по-късно. През Тодорово и Алеково време организацията беше самостоятелна и не можеше българската власт да разполага с нея както си иска и както й изнася нейната политика. Тодор беше искан и не от Цанковата власт, но Алеко и неговите другари санданисти бяха трън в очите на тогавашната българска власт.
Тогава българската власт дипломатично уби с един куршум два заяка и постигна целта си. В лицето на Ал. Протогеров българската власт виждаше един стар български генерал, приятел на България, стар върховист, който винаги е мислил, че Македония никога не може да се освободи сама без българска помощ и затова той беше пощаден. Ако и той е бил в числото на заговорниците за убийството на Т. Александров, за което след 4 години беше убит на една от софийските улици по заповед на Иван Михайлов и му се предписа и на него тежкото обвинение, че е заговорник, т. е. съучастник с Алеко, то това щеше да се открие при разследването на убитите Алекови хора, които бяха живи заловени, разследвани и после убити. Ако те са могли при разследването да признаят собствената си вина, защо ще прикриват Протогеров? И друго нещо: ако по-късно, т. е. след 4 години Иван Михайлов беше събрал сигурни сведения и доказателства, че действително Протогеров е съучастник в заговора, той можеше да го арестува и свика набързо общ конгрес, да изнесе лично обвиненията и тогава конгресът има тая висока власт да го осъди на смърт съгласно устава на ВМРО, а в никой случай Иван Михайлов като равноправен и равно отговорен член на Централния комитет, съгласно устава нямаше право да издава смъртна присъда на Протогеров, който беше равен по ранг на същия Ив. Михайлов. От тога още по-ясно може да се заключи, че Протогеров не само не е бил никакъв заговорник или участник в убийството на Тодор, а въобще не е имало заговор и убийството беше случайно както споменах по-горе. Целта на този монтаж беше да се ликвидират истинските революционери серчани, последователи на Сандански за автономна Македония.
Александър Протогеров нямаше никаква вина в убийството на Тодор Александров, но има голяма вина, че в Г.-Джумайските убийства на Алеко и неговите другари мълчаливо или с негово съгласие застана на страната на Михайловци и Дранговци, а най-много на Цанковите правителствени органи и бяха избити толкова заслужили революционери, съвсем невинни. Защото той знаеше точно цялата истина и можеше като единствен член на Централния комитет да не даде да стане това.
В тия мои спомени съвсем не искам да се впущам в събитията след 1928 година след като бе убит Протогеров, това нека го сторят други, ако има живи, тъй като тая голяма македонска трагедия се развиваше на българска територия и мисля, че беше от съвсем друг характер, въпреки че и аз лично взех участие на страната на така наречените „протогеровисти“. Моята цел и желание е в тия мои спомени, може би и смешни, да изнеса основата на ВМРО до края на 1924 година и каква е истината по мое схващане, относно убийството на Т. Александров и след него и за македонската кървава трагедия в Горна Джумая и в цяла Пиринска Македония и вън от нея през това време.
Третият член на Централния комитет Петър Чаулев не ми е познат както и защо отишъл в този момент в Италия и наскоро от София му беше изпратен убиец Димчо Стефанов, който го уби публично в град Милано. И на него след убийството му беше прикачена фирмата „комунист“ и „виновник за смъртта на Т. Александров“. Наскоро след убийството на Алеко бяха убити в София Димо Хаджидимов, в гр. Пловдив Чудомир Кантарджиев и в гр. Свиленград Георги Скрижовски от с. Скрижово, Серско, през деня, най-безсрамно за властта.
Бяха убити също Георги Занков и Арсени Йовков - единият председател на Илинденската организация в София, а другият редактор на македонския вестник „Илинден“. Тия хора нямаха никакво участие в организацията, но изглежда са били опасна опозиция на властта в София и на Ив. Михайлов и Дрангов и затова бяха безсрамно убити по улиците на българските градове денем.
След като настъпи затишие на бърза ръка се скалъпи един конгрес на ВМРО, за да се допълнят двете опразнени места в Централния комитет и да се изнесат грешките на избитите след тяхната смърт. На този конгрес останаха като членове дотогавашния Протогеров, а на мястото на Тодор се избра подгласникът Ив. Михайлов за председател, въпреки че нямаше стаж за това място, а за трети член доколкото си спомням беше избран Иван Караджов от Джумайско. Последният не беше дълго време и беше заменен от Страхил Развигоров. По-късно след убийството на Протогеров биваха избирани и Жоро Настев, и Владимир Куртев. Иван Михайлов до 19 май 1934 година не беше никак сменяван, тъй като беше послушно оръдие на всички български правителства, на Цанковото, Андрей Ляпчевото и Мушановото.
Може би някои от читателите ще искат да узнаят дали членовете на ВМРО преди убийството в Г. Джумая са взели участие в деветоюнските и септемврийските събития в 1923 година при свалянето на Ал. Стамболийски от власт и вдигнатото въстание от членовете на Комунистическата партия на 22 септември 1923 г., за да съборят новата власт на Ал. Цанков и да вземат те властта в ръцете си, начело с Георги Димитров. За съжаление това не мога да го потвърдя, тъй като по това време на тия български събития не бях още стъпил на българска територия. Бях нелегален в Сръбска Македония и се движех с чета из Македония и чрез донесените ни вестници от България научихме за тия две български държавни събития.
След като преминах границата в Пиринска Македония дочух различни слухове, че македонски чети взели участие при свалянето на Стамболийски и против комунистическото въстание, но колко души и дали е верно, не ми е известно.
Едно искам да подчертая, че на членовете на ВМРО в Пиринска Македония им беше забранено да членуват в българските партии, па дори и в комунистическата, за да не се месим във вътрешния живот на България, а нашата освободителна борба да си бъде самостоятелна. Но някои от членовете на организацията, по-млади, с оръжие на организацията са отишли към София да свалят българската власт, за което са били наказани дори и със смърт. Важно е, че нито една от македонските чети, които влизаха в Сръбска и Гръцка Македония, не е взела участие нито в свалянето на Стамболийски, нито против комунистическото въстание в стара България или да убива български граждани. Съвсем неправилно се разпространяваха обвинения срещу организацията и нейните членове, че взели участие в тия събития в стара България и избили над 40 000 български младежи и членове на Земеделския съюз.
Но има друго нещо: в България след Балканската и Първата световна война има около половин милион бежанци македонци от разни краища на Македония, които живееха свободно и равноправно с българите като български поданици и имат право да членуват във всички български политически партии кой където иска, даже и в комунистическата партия на България и затова след неуспеха на Комунистическата партия да свали Цанковата власт, много от тия македонци, заедно с българи, въоръжени от самата власт, са извършили масови убийства на членове на Комунистическата партия и на Земеделския съюз, но тези правителствени банди в стара България нямаха нищо общо с ВМРО. Бидейки тия македонци в старите предели на България нямаха нищо общо с ВМРО и не са действали в тези золуми като членове на ВМРО, а като български бандити. Македонците от Пиринска Македония и от Гръцка и Сръбска не са едно и също с македонците, живеещи в България.
Вековното желание и замисъл, както казах и по-горе, на всички български политически буржоазни партии до 1944 година са били Македония да бъде българска и че отделна македонска нация не съществува и че ние македонците сме били част от българския народ. Това ние истинските македонци го смятаме за българска буржоазна лакомия, завладяване на чужди територии и асимилиране на други поробени народи...
На някои може би няма да им се харесат тия мои спомени, но това е моя предсмъртна изповед.
Завършвам със скромния си подпис.
Ат. Джолев (Насо)

Атанас Христов Джолев - наричан Насо
Същия извърши едно вулгарно криминално убийство заедно с друг свой другар, членове на ВМРО - подтикнати от един престъпен тип - Младен Стойковски, който подкупи съвестта им с голяма сума, събрана от фурнаджиите в София, за да убият конкурента - Страхил Костов, който произвеждаше машинно, много доброкачествен хляб, като го разкарваше и по домовете. ВМРО (прогресивна) му наложи да се предаде на правосъдието.
Насо лежа много години в затвора, той бе осъден и от ВМРО (прогресивна) на смърт, но поради осъждането му от правосъдието и стеклите се после политически събития и присъдата се размина и поради известни заслуги в революционното движение, в което той имал заслуги.
Настоящото копие ми е дадено от Насо за хранение.
Анци Наумов
5.ІІІ.1979 г.
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 4, а. е. 26, л. 1-33. Заверено копие. Машинопис.