ОБРАЗЪТ НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ В МЕМОАРИСТИЧНИТЕ КНИГИ НА ПЕЙО ЯВОРОВ И ХРИСТО СИЛЯНОВ

Увод
Заслужено животът и дейността на видния български революционер Гоце Делчев (23 януари 1872, Кукуш – 4 май 1903, с. Баница, Серско) са обект на многобройни изследвания. Публикувано е в научната литература и откритото досега неговото документално наследство, което допълни с автентични сведения биографията на революционера и историята на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).
Като тема на моята работа съм избрала въпроса “Образите на Гоце Делчев и революционното движение в мемоаристичните книги на П. К. Яворов и Христо Силянов”, защото смятам че има какво още да кажа по него, тъй като натрупаната литература и извори за Гоце Делчев и революционното движение е вече толкова голяма, че би могло да се направят и някои нови анализи и обобщения.


Двамата революционери, писатели, поети, публицисти и изследователи на биографията на Гоце Делчев и на революционното движение в Македония и Одринско са съвременници на Гоце Делчев и поддържат близки отношения с него, което те по най-красноречив и убедителен начин са показали многократно в своето творчество. И двамата мемоаристи изграждат образа на големия български революционер не само по-разказа на други очевидци и съвременници, а преди всичко от своите преки наблюдения и директен контакт през един продължителен период. В тези встъпителни думи съвсем накратко ще се спра на някои от книгите на мемоаристите, биографите и изследователите на живота на Г. Делчев, които ще се опитам да анализирам в следващите глави, като използвам и постиженията на науката до настоящия момент.
Всеки новооткрит факт, свързан с дейността на Гоце Делчев през последното столетие е бил събитие, както за българската литература и история, така и за цялата ни четяща и проявяваща интерес към тази тема общественост.
Известно е, че Гоце Делчев освен професионален революционер е и военен деец и педагог. Той завършва пълния курс на Софийското Военно училище, без да бъде произведен в офицерски чин, но подготовката и уменията му са налице и ще му помагат в бъдещата дейност. А като педагог е известен с учителстването си в Щип и Банско. Съвместната дейност на литератори, историци, писатели, архивни и музейни специалисти, и военни изследователи до настоящия момент даде наистина впечатляващи резултати, равняващи се само с проучването на живота и делото на другия голям български революционер – Васил Левски, с когото често в своето творчество ще сравняват съвременници, съратници, биографи, писатели и историци.
Първият, който започва да събира спомени за революционното движение в Македония и Одринско е видният български езиковед, филолог, палеограф и фолклорист проф. Любомир Милетич. Той успява в един кратък период след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. да запише, като стенографира спомените на участниците в революционното движение и главно във въстанието. Той записва спомените в София през времето от зимата на 1903-1904 до 1908 и 1917 г., но ги издава за първи път, с малки изключения, в 9 обемисти тома едва през 1925-1928 г., като спомените на Дамян Груев и Иван Попов издава в съкратен вид и през по-ранните години (1907, 1922).1 Четиридесет години по-късно, през 1943 г., друг голям български езиковед – проф. Кирил Мирчев ще публикува откритите от него Гоце Делчеви писма.2 Тези два факта са свидетелство, че българските учени филолози са в челните редици на проучването на живота и делото на големия революционер.
След излизането на първата биография на революционера през 1904 г., написана от неговия приятел и съратник П. К. Яворов3 животът и дейността на Г. Делчев се разкриваха с всеки нов принос, бил той от документален или мемоарен характер. Само няколко години по-късно поетът-революционер допълва спомените си с нови факти за приятеля и съратника Гоце Делчев в мемоарната си книга “Хайдушки копнения”, писани през периода 1905-1908 г. и публикувани в отделен том през 1909 г., като преди това са печатани на части в сп. “Мисъл” и “Демократически преглед”4. Биографията на Гоце Делчев от Яворов и неговите спомени, са широко популярни и известни, преиздавани много пъти, поради важното място, което заемат в историята на революционните борби на българите в Македония и Одринско. Те си остават основен извор, без който не може да се даде сериозно научно осветление на безсмъртното дело на Гоце Делчев. Книгата има документална стойност и е написана реалистично, на един лесно достъпен и увлекателен език, непосредствено след гибелта му. Публикуваните по-късно спомени и документи разширяват и обогатяват създадените от нея представи, без да изменят съществено изнесените факти. Искам да вметна и един важен факт към творческата биография на поета Яворов, свързан с приятеля и съратника Гоце Делчев. Това е цикълът от 4 стихотворения излезли под заглавието “Хайдушки песни” през януарския брой през 1903 г. на сп. “Мисъл”,5 когато двамата революционери са вече преминали границата на Турция и вече се намират в Македония, като остава неизвестно дали Гоце е имал възможност да ги прочете. Но те на практика прокобяват смъртта на революционери само след няколко месеца.
Образът и делото на Г. Делчев непрекъснато са пресъздавани, както в научната и художествената литература, така и в театъра, игралното и документално кино (пиесата “Солунските атентатори” от Георги Данаилов, филмите “Войводите” на Мая Вапцарова, биографичния филм за Г. Делчев на Атанас Киряков, игралния филм “Мяра според мяра” на Георги Дюлгеров и др.). Благодарение на някои чуждестранни изследователи съдбата на поробените българи и делото на техните апостоли в Македония и Тракия стигнаха далеч зад границите на родината ни.

 


Като изпускам написаните и публикувани, непосредствено след гибелта на Г. Делчев некролози, възпоменателни статии и малки приноси в периодичния печат (вестници и списания), тъй като те имат значение като исторически извор за биографията му, но нямат мемоарна и литературна стойност, ще направя кратък преглед на написаното за революционера.
Вторият опит за биография на Гоце Делчев принадлежи на Антон Страшимиров, близък съратник и виден представител на българската литература. Неговата брошура е отпечатана в Солун през 1909 г.6 Макар по качество да отстъпва на биографията, написана от П. К. Яворов, в нея се съдържат интересни подробности, които разкриват отношението на автора към видния ръководител на организацията. А. Страшимиров посреща с интерес и положително труда на П. К. Яворов. Веднага се отзовава в печата със статии, в които се стреми да допълни характеристиката на Гоце Делчев като идеолог и вожд на Македоно-Одринското освободително движение. Става дума за статиите “Гоце Делчев” и “Идеите на Гоце Делчев”. Същата цел си поставя авторът и в брошурата, но тук той необосновано отхвърля достойнствата на труда на П. К. Яворов. Обаче неговият опит в първата част на брошурата да сравни Гоце Делчев с други революционни дейци — Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и Кръстьо Асенов — се оказва не дотам добър. Едва във втората част на брошурата авторът преминава към изследване живота и революционната дейност на Гоце Делчев, но и тя е твърде кратка и създава впечатлението за нещо незавършено.
Видният български писател се връща много пъти към Гоце Делчев и неговото дело в революционните борби на Македония и Одринско (романът “Роби”, “Книга за българите” и др.). Макар и автор на редица биографии на български революционери и държавници (Стефан Стамболов, Петко Каравелов, д-р Константин Стоилов, Кръстю Асенов, Цанко Дюстабанов, Илю войвода, дядо Ангел, Калеш Димко, Спиро Църне, Гавазов и Чемков) Страшимиров е автор на много статии и спомени, в които се спира на едни или други въпроси, но не успява да осъществи намерението си да подготви подробна биография.
Биографични и мемоарни книги, излезли и под перото на видните наши писатели и драматурзи П. К. Яворов и А. Страшимиров, съвременници и съратници на Гоце Делчев представляват в действителност изследвания върху живота и дейността на революционера, които съдържат отделни оценки и виждания на биографите-мемоаристи и в същото време разкриват интересни страни от неговия душевен мир. Като близки до ръководителя на Вътрешната организация авторите съобщават детайли, без които не може да се добие пълна представа за неговия образ.


Много са авторите, които се занимават с живота и делото на Гоце Делчев. Едни чрез биографии, други чрез отделни публикации и трети, чрез техните спомени. Има ред биографични очерци за Гоце Делчев, написани по-късно и от автори, които не са съвременници и съратници на всепризнатия ръководител на освободителното движение в Македония и Одринско.
Също така има много спомени, написани от дейци на освободителното движение, които при един или друг повод разказват различни епизоди от общата им дейност. Тяхната стойност е различна, сведенията в някои от тях са съществени и достоверни, а в други се отнасят до второстепенни въпроси и понякога са твърде несигурни. С голяма стойност са данните, които се съдържат в спомените на такива ръководители на Вътрешната организация като Дамян Груев7, Гьорче Петров8, Михаил Герджиков9, Туше Делииванов10 и други, които са стояли начело на революционното движение. Спомените им са записани непосредствено след историческите събития, разиграли се в Македония и Одринско, както посочих по-горе от проф. Л. Милетич, с изключение на тези на Т. Делииванов. Д. Груев и Т. Делииванов дават сведения за първите стъпки на Гоце Делчев в революционното поприще по време на учителстването му в Щип, където и тримата са учители. Много силни и крайно интересни са сведенията на Д. Груев, независимо, че не са големи по обем. Те се отнасят до всички въпроси на революционната борба, включително и до съдбоносното решение за въстание от януари 1903 г. Д. Груев изнася несъгласието на Гоце Делчев, но не разкрива неговите съображения и свежда въпроса до въоръжението на Серски революционен окръг, като счита, че е било вече късно да се отменя конгресното решение. Той заминава също за Битолския революционен окръг със съмнения и едва след уверенията, получени от Борис Сарафов, че България ще окаже въоръжена помощ на въстанието, окончателно застава зад набелязаната вече ориентация. За срещата между двамата видни ръководители на организацията могат да се правят само предположения, поради оскъдността на информацията.
Подробни са спомените на Гьорче Петров, който разкрива детайлно дейността на Гоце Делчев в Задграничното представителство на ВМОРО в София, където двамата са задгранични представители на Централния комитет от Солун и позициите му по различните въпроси на революционното дело. На преден план изпъкват отношенията с т. нар. върховисти и с различните течения сред тях и трескавата подготовка за масова въоръжена борба. В спомените са съхранени едни от най-важните сведения за Гоце Делчев като ръководител на Вътрешната организация и като създател на въоръжената армия на организацията, т.е. нейните чети, чийто главен инспектор се явява Гоце. В не малко отношения тези сведения се допълват от спомените на Борис Сарафов, който също се спира на връзките между различните течения в революционното движение.
В спомените на Яне Сандански11, Христо Чернопеев12 и други дейци, революционерът е представен като идеолог и вожд на лявото течение в организацията. Друг ръководен деец на организацията - анархистът Михаил Герджиков13, който в същото време е и близък на Гоце Делчев, заедно с други дейци от Одринско, ни запознава с огромната му роля за укрепване комитетското дело и в този район. И тук местните войводи и дейци на организацията — повечето с леви убеждения, гледат на Гоце Делчев като на признат ръководител и говорят за него с топлота и обич. Спомените на М. Герджиков в малко по-различен вариант са публикувани и от летописеца на въстанието в Одринско Иван Орманджиев.14
За Гоце Делчев и полковник Борис Дрангов има и брошура, написана от полковник Ст. Стаматов.15 Тя има характер на спомени, като в нея са приведени интересни сведения за ранните и особено за ученическите години на апостола, както и за неговото семейство. Авторът е съученик на Гоце Делчев в българската гимназия в Солун и съвипусник на двамата във Военното училище в София. По-късно техните пътища се разделят и затова неговото повествование придобива ограничен характер.
Климент Шапкарев, син на българския възрожденски деец от Македония Кузман Шапкарев, взема живо участие в легалната дейност на Вътрешната организация в свободните предели на България. Написаното от Климент Шапкарев за Гоце Делчев се чувства голяма обич и преданост към революционното дело и неговия най-изтъкнат представител.16
Сведения има и в спомените на съратниците на Гоце Делчев за най-различни епизоди, някои от които са пропити с романтизъм и често пъти отразеният в тях образ е недействителен и обвит в характерната за времето си революционна романтика. Особено силно впечатление правят описанията за обиколка на Гоце Делчев в районите на запад, от Вардар и преди всичко в Костурско. Неизличими следи е оставил апостолът на македоно-одринското освободително движение с дейността си в Щипско, Серско, Солунско, Битолско, Одринско и т. н.
Голям брой спомени се отнасят до трагичните обстоятелства, при които загива Гоце Делчев заедно с воеводата Димитър Гущанов и други пет въстаници. Преди всичко това са спомените на неговите другари, четници, които са заедно с него, когато смъртоносния куршум го поваля. Това са спомените на Димо Хаджидимов17 и Михаил Чаков18. Името на М. Чаков ще остане завинаги с паметта на Г. Делчев, тъй като той е човекът, който по време на Младотурската революция (1908 г.) ще изрови част от костите на революционера и ще ги съхрани и после (през 20-те години на миналия век) ще ги предаде в Македонския дом в София, за поклонение. Сведенията в тези и в други спомени са противоречиви. Основните подозрения за предателството, в резултат на което загива Г. Делчев, падат върху местния комитетски деец Андрей Хърлев. Те обаче остават недоказани. По повод на гибелта на Гоце Делчев са наказани няколко души, за които се смята, че са били в услуга на турската полиция, но е трудно да се установи размерът на тяхната вина. Самият Хърлев в спомените си категорично отхвърля всички обвинения, като се позовава и на направената анкета по онова време.19 Освен в спомените въпросът за предателството на четите при с. Баница се третира и в много документи и дописки от пресата.
Сред мемоарната и биографичната литература за Гоце Делчев особено място заема и историкът на македоно-одринското революционно движение, поетът Христо Силянов. Той започва да пресъздава образа на революционера в две стихотворения в стихосбирката “Тъгите на роба”, която издава съвместно с Владимир Ковачев през 1903 г.20, а през 1905 г. самостоятелно издава стихосбирката си “Стихове”, в която, включва още три нови стихотворения, като всичките вече 5 стихотворения оформя в цикъл, който носи името на Гоце Делчев.21 Известен факт е, че Христо Силянов води дневници, които по-късно използва за да напише своите ценни спомени, които поетът Иван Бурин сравни със Захари Стояновите “Записки по българските въстания”.22 Първите свои спомени, които печата Силянов са “Спомени от Странджа”, отнасящи се за участието му в Илинденско-Преожбраженското въстание в Одринско, които публикува за пръв път в сп. “Македоно-одрински преглед” през 1905-1907 г. В тях само бегло се споменава името на Г. Делчев, когато одринските революционери отдават почит в негова памет по време на конгреса на Петрова нива. Втори път Силянов разказва отново за Гоце Делчев през 1927 г. в спомените си “Писма и изповеди на един четник. 1902 г.”23 Отново Силянов използва личните си спомени и впечатления от Г. Делчев, когато работи над т. І от двутомния си труд “Освободителните борби на Македония”, като т. І, излиза от печат през 1933 г.24
За Г. Делчев в спомените си споменават и редица други от неговите съратници в революционната борба, сред които са членовете на ЦК на ВМОРО и задгранични представители в София д-р Христо Татарчев25 и Христо Матов26, Георги Попхристов27, войводите Милан Матов28, Коце Ципушев29 Лазар Томов30 и редица други.
В своите спомени съратниците на Гоце Делчев го рисуват като пламенен български патриот. Революционните дейци от Македония и Одринско, както и запазените документи представят Гоце Делчев като един от най-изтъкнатите и авторитетни ръководители на Вътрешната революционна организация.
За съжаление някои от спомените са писани значително по-късно, фактите са избледнели, понякога в тях се съдържат редица неточности, непрецизно се предават идейните схващания на революционера. Тук не бива да се изпускат и стенографираните и публикувани от Боян Мирчев спомени на все още останалите живи през 20-те и 30-те години на 20 век революционери, сред които са спомените на Андон Кьосето, Анастас Лозанчев, Аргир Манасиев, Григор Попев и др.31 Въпреки, че те са разказани повече от 20 години след смъртта на Г. Делчев, те също са извънредно ценен източник за неговата биография, при това мемориалните материали са разпръснати, някои са публикувани в трудно намиращи се книги, списания или вестници (“Родина”, “Македония”, “Македонски преглед”, “Илюстрация Илинден”), а други се съхраняват в ръкопис в различни архивни фондове. Специално посветените на Гоце Делчев вестници “Гоцев лист” и “Илинденски лист”, съдържат също огромен брой мемоарни материали за революционера. Образът на Гоце Делчев не може да се разкрие без основното проучване и на тези спомени.
В българската преса, особено изданията, които се занимават с освободителното движение в Македония и Одринско, се намират многобройни дописки за дейността на революционното движение и също така за сражението около с. Баница, Серско. Много от сведенията не са точни, но в тях е изразена голямата тревога за съдбата на Гоце Делчев. На първо място сред тях искам да посоча издаваните от П. К. Яворов организационни вестници “Свобода или смърт” и “Дело”, както и издаваните от Тома Карайовов и Никола Наумов вестници “Право” и “Автономия”. Сведения за Г. Делчев печата и краткотрайно излизалия вестник “Македоно-одрински куриер”. Дори органът на идейните му противници от течението на върховистите в. “Реформи”, отделя място за Гоце Делчев при този случай, признавайки влиянието и ролята му в освободителното движение.
В българската литература, върху биографията на Г. Делчев работят и едни от най-добрите български творци на художественото слово. Димитър Талев пише и издава едноименна биография на Г. Делчев през 1942 г.32, като отново се връща на неговия образ в прочутата си четирилогия за Илинден. А един от най-големите наши поети Венко Марковски през 1941 г. публикува за пръв път поемата си “Гоце”, която през 1967 г. отново ще включи в стихосбирката си “Епопея на незабравимите”.33
През времето, когато България изживява своите грешки по време на култовския период (до 1956 г.) излиза още една биография на Г. Делчев, изградена на документална и мемоарна основа. Това е едноименната биография на Крум Христов, която е отпечатана през 1955 г.34 През култовския период излязоха от печат и редица други книги, които представяха в невярна светлина личността и делото на революционера.
Смятам, че трябва да се споменат и книгите посветени на Гоце Делчев от Нина Андонова (“За Гоце Делчев войводата”)35, Петър Япов (“Шепа българска кръв”)36, Свобода Бъчварова (“Литургия за Илинден”)37 и романът “Яне” на Константин Кюлюмов38, който покрай образа на Яне Сандански многократно се спира вниманието си и на Г. Делчев.
Сред биографиите на Г. Делчев трябва да се споменат и редица постижения на българската историческа наука, които определено могат да бъдат причислени към българската есеистика, каквито са работите на проф. Николай Тодоров39 (“Гоце Делчев”) и на проф. Йордан Ванчев, който нарече Гоце “праведник с кама в пояса”40. Не на последно място сред изследванията за Гоце Делчев и за неговото родно място е книгата “Кукуш” на кукушанеца проф. Туше Влахов41. В тази книга именитият учен и съгражданин на Г. Делчев проучва освен историята на Кукуш, то и характерният му говор, фолклорът и статистиката за Кукуш.
През най-ново време англоезичния свят, а по-късно и България можа да се запознае с биографията на английската историчка Мерсия Макдермот “Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев”.42
С големи достойнства е и изследването на литераторката Златана Хлебарова “След Илинден”43, в която на основата на документи и мемоари е отделено не малко място и на отношенията между П. К. Яворов и Г. Делчев и на времето, когато Яворов пише биографията и спомените си за Гоце.
Сред авторите, които са работили върху творчеството на П. К. Яворов и Христо Силянов, свързано с Г. Делчев са и Ганка Найденова-Стоилова44, Михаил Арнаудов45, Владимир Василев, който е автор на бележките към съчиненията на П. К. Яворов, издадени от издателство “Хемус” през 1939-1940 г., Любен Георгиев46, Цветан Ракьовски47, Михаил Неделчев48, който коментира спомените и публицистиката на П. К. Яворов, издадени от издателство “Български писател”, Ирина Недева49 и редица други.
За да могат да бъдат анализирани и уточнени мемоарните материали за Г. Делчев най-добро потвърждение се намира в неговото архивно наследство, което беше запазено и предадено в българските архиви благодарение на редица революционни дейци, биографи, историци и литератори.
Сред запазените документи преобладават писмата от Гоце Делчев или до него от различни дейци на организацията, както и документи, които се отнасят до революционната му дейност. Изследователят на историята на македоно-одринското революционно движение Дино Кьосев обнародва сборник от писма и други материали на именитият си съгражданин Г. Делчев50. Макар че имат предимно практичен характер, в смисъл да обслужват историческата литература с първокласни исторически извори, документите разкриват важни подробности от революционната дейност и идейните разбирания на Гоце Делчев. От тях могат да се почерпят сведения за разнообразните грижи, които проявява за организацията нейният признат ръководител. Има много факти около въоръжаването на населението и неговата подготовка за въстание, показани са интересни моменти от организиране и изпращане на въоръжени чети за вътрешността на Македония, виждат се големите усилия за търсене на средства и оръжие, и указанията на Гоце Делчев да се разпространява сред дейците на организацията вътре в Македония и Одринско. В тези документи има текстове, в които Гоце Делчев изразява своето българско национално съзнание и говори за българско население в Македония. Цялата кореспонденция на Гоце Делчев и на другите дейци на македоно-одринското освободително движение, а също и цялата документация на ВМОРО и издаваните от нея вестници са писани на книжовен български език.
Д. Кьосев приготви и втори сборник с писма от различни дейци на Вътрешната организация до Гоце Делчев и до Задграничното представителство, но не успя преживе да издаде. Те бяха публикувани, като към подготвения ръкопис се включиха и новооткрити през последните години документи през 2003 г.51 От тях се вижда, че Г. Делчев не е само представител на ВМОРО в София, а и фактически неин ръководител. Към него се обръщат всички и при всички случаи. Важна историческа стойност имат писмата на Борис Сарафов до Г. Делчев, които са поместени в сборника на Д. Кьосев, които разкриват връзки, които са съществували между едното от теченията на Върховния комитет и Вътрешната организация. Б. Сарафов прави обиколки в Европа, посещава Виена и Париж, където говори от името на македоно-одринското освободително движение. За изследователите будят голям интерес сведенията, които дава за преговорите със сръбски ръководни лица. В този сборник от писма и други документи на дейци от македоно-одринското освободително движение до Гоце Делчев съдържа и други много интересни и важни документи, сред които са писмата с Централния комитет на ВМОРО в Солун, с ръководствата на революционните окръзи, писмата с Яне Сандански, Христо Чернопеев, Иван Гарванов, Кръстю Асенов, Орце Попйорданов и редица други. Този сборник допълни издадените през 1967 и 1978 г.52 сборници и запълни съществуващата празнина в литературата и документалистиката, посветена върху живота и революционната дейност на Гоце Делчев. Резултат от дългогодишната издирвателска и публикаторска дейност на Д. Кьосев е и неговата биография на революционера, изградена на основата на познатите и новооткритите от него автентични исторически писмени документи53.
Гоце Делчев отдава целия си живот изцяло на освободителното движение. Съдържателният и богат живот, изпълнен с идеи и борба, прогресивните традиции, завещани от него, привличат години наред вниманието на нашата общественост. Колкото повече се задълбочават проучванията върху живота и революционната му дейност, толкова повече се разкриват нови любопитни и неизвестни черти от идеологията и нравствения му образ. Стават известни вълнуващи моменти от дългогодишното му участие в освободителната борба. Заедно с това се имат пред вид и опитите да се изопачава безсмъртното му дело, да се предават в невярна светлина идейните му схващания, да се оспорва дори българската му национална принадлежност. Става очевидна необходимостта да се издирят и систематизират всичките основни източници за бурния му и отдаден на народа живот.
Въпреки, че нямат особено значение за биографията на българския революционер Гоце Делчев само ще спомена без да се спирам на фалшификациите на македонските историци и литератори, които изопачават не само етническата принадлежност, но и факти от живота и дейността на революционера. Достоен и аргументиран отговор на тези фалшификации дадоха българските езиковеди и историци. Институтът за история при БАН подготви и отпечати през ноември 1968 г. брошурата “Македонският въпрос. Историко-политическа справка”54, а Института за български език при БАН през 1978 г. подготви и отпечати в сп. “Български език” и в отделна брошура-отпечатък справката “Единството на българския език в миналото и днес”.55 За езиковите фалшификации на скопските езиковеди бяха отпечатани изследванията на проф. Иван Кочев56 и Константин Попов57, в които не бе отминато и фалшифицирането на езика на Г. Делчев. Историческите фалшификации в Македония, Югославия и другаде бяха обобщени и критикувани от научни позиции от българския историк Константин Пандев58 в неговото изследване “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903), което претърпя две издания.

Василена Ц. БИЛЯРСКА

-----------------
1 Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт, кн. І–ІХ. Съобщава Л. Милетич, София, 1925–1928 (кн. І – Въстаническото движение в Югозападна Македония (до 1904 год.) По спомени на Славейко Арсов, София, 1925; кн. ІІ – Освободителната борба в Костурско (до 1904 год.) По спомени на Пандо Кляшев, София, 1925; кн. ІІІ – Борбата в Костурско и Охридско (до 1904 год.) По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, София, 1926; кн. ІV – Към борбите в Югозападна Македония (Кичевско, Битолско, Леринско, Преспанско, Дебърско) По спомени на Лука Джеров, Георги Попхристов, Ангел Андреев, Георги Папанчев и Лазар Димитров), София, 1926; кн. V – Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов, София, 1927; кн. VІ – Солунският атентат и заточениците във Фезан. По спомени на Павел П. Шатев, София, 1927; кн. VІІ – Движението отсам Вардара и борбата с върховистите. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пеев, Сава Михайлов, Хр. Куслев, Ив. Анастасов Гърчето, Петър Хр. Юруков и Никола Пушкаров, София, 1927; кн. VІІІ – Спомени на Гьорчо Петров, София, 1927; кн. ІХ – І. В Македония и Одринско. Спомени на Михаил Герджиков, ІІ. Първият Централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928. Вж. и кн. Х - Ст. Аврамов, Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието, София, 1929, кн. ХІ - Революционната дейност в Демирхисар (Битолско). По спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Съобщава Б. Мирчев, София, 1931. Вж. и сп. “Македоно-одрински преглед”, София, год. ІІ, бр. 30, 11 март 1907, с. 467-470; бр. 31, 18 март 1907, с. 486-488 и сп. “Македония”, София, год. І, 1922, кн. І, ІІ, V и VІ.
2 К. Мирчев, Писма на Гоце Делчев. Материали за историята на македонските освободителни борби, сп. “Македонски преглед”, год. ХІІІ, София, 1943, кн. 4, с. 130-152.
3 П. К. Яворов, Гоце Делчев, София, 1904.
4 П. К. Яворов, Хайдушки копнения, София, 1909. Вж. и сп. “Мисъл”, год. ХV, кн. 1, януари 1905, кн. 5, май 1905, кн. 8, октомври 1905, год. ХVІІ, кн. 6, юни 1907; сп. “Демократически преглед”, год. VІ, кн. 5, май 1908, кн. 7, септември 1908.
5 Вж. П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 1. Стихотворения и стихотворни преводи, София, 1977, с. 119-124.
6 А. Страшимиров, Апостолът на свободата (Гоце Делчев), Солун, 1909.
7 Вж. Материали …, кн. V. Спомени на Дамян Груев.
8 Вж. Материали …, кн. VІІІ. Спомени на Гьорчо Петров.
9 Вж. Материали …, кн. ІХ. Спомени на Михаил Герджиков.
10 Т. Делииванов, Гоце Делчев (повърхностни спомени). Гоцев лист, София, бр. 1, май 1933, с. 2-5.
11 Вж. Материали …, кн. VІІ. Спомени на Яне Сандански.
12 Вж. Материали …, кн. VІІ. Спомени на Черньо Пеев.
13 Вж. Материали …, кн. ІХ. Спомени на Михаил Герджиков.
14 Вж. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895-1903). Кн. ІІІ. Революционното движение в Малко-Търновския район. Съставил Ив. П. Орманджиев, София, 1933, с. 139-164.
15 Ст. Стаматов, Спомени за Гоце Делчев и Борис Дрангов, София, 1935.
16 Кл. Шапкарев, Спомени и мисли за Гоце Делчев, Пловдив, 1934.
17 Д. Хаджидимов, В памет на Гоце Делчев; Той плаче. В Д. Хаджидимов, Публицистика, писма и документи. София, 1989, с. 392-401, 444-448.
18 М. Чаков, Последният ден на Г. Делчев (21 април 1903 г.). Гоцев лист, бр. 2, Пловдив, 6 май 1926, с. 7-8.
19 Ан. Хърлев, Кой предаде Гоце Делчев (спомен), сп. “Македонски вести”, София, год. І, бр. 22, 19 юни 1935, с. 8-9, бр. 23, 26 юни 1935, с. 5-6.
20 Вл. Ковачов и Хр. Силянов, Тъгите на роба. Стихотворна сбирка. София, 1903.
21 Хр. Силянов, Стихове, София, 1905.
22 Вж. Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. София, 1967 (предговор).
23 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос. София, 1984.
24 Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933.
25 Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали. София, 1989.
26 Хр. Матов, Македонска революционна система. Съчинения. София, 2001.
27 Г. Попхристов, Революционната борба в Битолския край. София, 1953, 123 с.
28 М. Матов, Най-комитата разказва… (Живот за Македония). София, 2002.
29 К. Ципушев, 19 години в сръбските затвори. Спомени. София, 1943.
30 Л. Томов, Спомени за революционната дейност в Серския окръг. София, 1953.
31 Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Записал Б. Мирчев. София, 2003.
32 Д. Талев, Гоце Делчев, София, 1942.
33 В. Марковски, Гоце (поема), Прилеп, 1941 и Епопея на незабравимите. София, 1967.
34 Кр. Христов, Гоце Делчев. София, 1955.
35 Н. Андонова, За Гоце Делчев войвода. София, 1990.
36 П. Япов, Шепа българска кръв. Документален роман за времето, живота и делото на Гоце Делчев. София, 1971.
37 Св. Бъчварова, Литургия за Илинден. Житие на един четник (Исторически роман). София, 1982.
38 К. Кюлюмов, Яне. София, 1982.
39 Н. Тодоров, Гоце Делчев. София, 1972.
40 Й. Ванчев, Апостоли на българската свобода – Паисий Хилендарски, Васил Левски, Гоце Делчев. София, 1981; Същият, Гоце Делчев (1872-1903). София, 1986.
41 Т. Влахов, Кукуш и неговото минало. София, 1986.
42 М. Макдермот, Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев. София, 1979.
43 Зл. Хлебарова, След Илинден. София, 1985.
44 Г. Найденова-Стоилова, П. К. Яворов – летопис за живота и творчеството му. София, 1986.
45 М. Арнаудов, Яворов, личност, творчество, съдба. София. Биографическа и психологическа анкета. София, 1970; Същият, Избрани произведения. Т. 1. София, 1978.
46 Л. Георгиев, П. К. Яворов. Романизирана монография. София, 1972.
47 Цв. Ракьовски, П. К. Яворов и българските поетически силуети. София, 1998.
48 М. Неделчев, Писатели-преображенци и техни спътници. Биографически разкази. Бургас, 1999; Същият, Яворов – литературна личност, истории на книги и стихотворения. София, 2005.
49 Ир. Недева, Мисия в Париж. Разговори с Евгений Силянов. София, 2007.
50 Гоце Делчев. Писма и други материали, 1967.
51 Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. София, 2003.
52 Гоце Делчев. Спомени, документи, материали. София, 1978.
53 Д. Кьосев, Гоце Делчев. Биографичен очерк, 1967.
54 Македонският въпрос. Историко-политическа справка, София, ноември 1968.
55 Единството на българския език в миналото и днес, София, 1978.
56 Ив. Кочев, О. Кронщайнер, Ив. Александров, Съчиняването на т. нар. македонски книжовен език. София, 1993.
57 К. Попов, Из историята на българския книжовен език. София, 1985.
58 К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903). София, 1979 г. (второ издание – 2000 г.) 



Глава 1.

ГЕОРГИ (ГОЦЕ) ДЕЛЧЕВ И МАКЕДОНО-ОДРИНСКОТО ДВИЖЕНИЕ ДО 1903 Г.



Руско-турската война (1877-1878) не успява да освободи всички българските земи и голяма част от народа ни отново остава под робство. Македония и Одринско са върнати с Берлинския договор (1878) на Османската империя, но вече условията са променени. Появява се на картата на Европа възстановената, макар и не напълно българска държава, като и тя е разделена на две – свободното, но васално Българско княжество и автономната Източна Румелия. Свободните български територии стават база на продължилото, но вече при новите условия националноосвободителното движение на поробените българи. От тази база революционерите получават не само материални средства и оръжие, но и морална подкрепа за продължаване на борбата. През целия, почти половин вековен период на съществуване на революционното движение свободните българи от княжеството също вземат дейно участие в борбата заедно с поробените си братя срещу османската власт.
Един от най-бележитите български революционери, родом от поробена Македония е Гоце Делчев, когото почти всички сравняват с Апостола на българската свобода Васил Левски. Народът още преживе започва да го възпява в песни и да разказва легенди за него, поети му посвещават стихове. Той е обект на проучване не само от историците, но и на българската художествена и мемоарна литература и прототип на редица художествено пресъздадени образи на революционери от времето след Берлинския конгрес. Неговото име и дело се вписват изцяло в развитието на революционното движение на българите от Македония и Одринско до денят на неговата гибел, което означава че неговата дейност се покрива с дейността на революционната организация на поробените българи, като същевременно за не малък период от живота си е и член на ръководството на легалната организация в България, т. е. Върховния македоно-одрински комитет.
Видният български революционер Георги (Гоце) Делчев е роден на 23 януари 1872 г. в семейството на Никола и Султана Делчеви в чисто българския град Кукуш.
Според статистиката на Васил Кънчов, публикувана през 1900 г. в София в резултат на дългогодишни проучвания на екзархийските и турските статистика, посочва че в Кукуш живеят 7000 българи християни и само 750 турци.1 Кукуш участва активно в църковно-просветните борби през Възраждането, като на негова територия си дават среща привържениците на самостоятелната българска църква с униятската (католическата) пропаганда, което на практика се оказва само един тактически ход от страна на екзархистите, за да отхвърлят върховенството на Цариградската патриаршия. По този повод руския учен Егор П. Южаков още през 1860 г. ще отбележи, че “въпреки тежката съдба, те (кукушани) остават верни на себе си – пазят в себе си горещ патриотизъм при всички усилия на враговете им да ги направят турци или гърци.”2 Тук учителствуват видните български възрожденци, писатели и поети Димитър Миладинов, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев и Партений Зографски. От Кукушкия край са родом участниците в Първата българска легия на Г. С. Раковски в Белград Христо Македонски и Манол Наков, като Хр. Македонски е един от малкото оцелели четници от четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.3 По време на Априлското въстание през 1876 г. бъдещият книжар и създател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация кукушанецът Иван Хаджиниколов ще създаде в Кукуш, заедно с другари малка чета, с която е имал намерение да замине да подпомогне въстаналите българи в Средногорието.4 След Освобождението на България през 1878 г. Кукуш отново остава в рамките на Османската империя. И именно в този останал още под робство български край се ражда Гоце Делчев, но в обкръжението на свободолюбивото си и жертвоготовно семейство и съграждани, които първи ще подпомогнат със средства току-що създадената през 1893 г. ВМОРО. Неговото семейство ще даде 3 скъпи жертви за свободата на българите в Македония, като ще сложат кости – той и двамата му братя.
Г. Делчев започва да учи в родния Кукуш, първоначално в българското униятско, а после в Третокласното българско училище. Прехвърля се да учи в четвърти гимназиален клас на Солунската българска гимназия “Св. св. Кирил и Методий” през есента на 1888 г.
По думите на Христо Силянов наскоро след откриването на гимназията тя “се издига в едно образцово средно учебно заведение, с уредени кабинети, богата библиотека и заслужено спечелва името Македонска Alma mater.” Още при откриването на гимназията през 1873 г. големият турски реформатор и държавник Мидхад Паша ще произнесе знаменателните и пророчески думи: “Това българско училище, малко и бедно, както си е, ще расте постепенно и един ден не ще държи последно място между другите учебни заведения в града”.5
След свършването на шести гимназиален клас на деветнадесетгодишна възраст той заминава за София, където постъпва в младшия курс на Военното училище. Заедно с него във Военното училище са стотици момчета родом от Македония и Одринско, които мечтаят да получат военна подготовка и да участват в освобождението на родния край. И наистина повечето от тях загиват по горските чукари като войводи и четници, и по бойните полета на последвалите освободителни войни. Редица от питомците на Военното училище ще достигнат до генералски чинове и ще командват полкове, дивизии, бригади и армии в кръвопролитните войни.
Още като юнкер във Военното училище през юли 1892 г. Г. Делчев е посетен в училището от своя съгражданин, революционерът Иван Хаджиниколов, учител и книжар в Солун, който споделя с него идеята за създаването на революционна организация на останалите под робство македонски и тракийски българи. В присъствието на публициста Коста Шахов Ив. Хаджиниколов предлага от името на конспираторите Г. Делчев да застане начело на новосъздаващата се организация. Г. Делчев дава дума след уволнението си от Военното училище да замине веднага за Македония, като изказва своето мнение по поставените му въпроси, за принципите на които трябва да се изгради революционната организация, което Ив. Хаджиниколов е отбелязал стриктно в спомените си. Тази среща остава тайна за другите основатели на организацията. За нея Ив. Хаджиниколов разказва едва в последните години от живота си (през 1932 г.).
Междувременно обстоятелствата налагат на 23 октомври 1893 г. учредяването на Македонската революционна организация (МРО). В организацията можело да членуват само българи-екзархисти, като организацията щяла да се бори за автономия на Македония и Одринско. В спомените си основателите на организацията отбелязват, че първоначално те смятали да настояват за прилагането на чл. 23 от Берлинския договор, който гарантирал макар и незначителни права на българите в Македония и Одринско. Учредителите на МРО били шестима млади и образовани българи, всичките родом от Македония - д-р Христо Татарчев от Ресен, Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Андон Димитров от с. Айватово, Солунско и Христо Батанджиев от с. Гумендже, Ениджевардарско. За председател те избрали д-р Хр. Татарчев, а за секретар-касиер Д. Груев.6
Без да е получил първи офицерски чин Г. Делчев е уволнен от Военното училище през 1894 г., тъй като откриват в него социалистическа литература. Макар и не участвал в основаването на МРО, той на практика става неин член само няколко месеца по-късно. Още същата, 1894 година е назначен от Българската екзархия за учител в Щип, където учителствува заедно с Даме Груев и Туше Делииванов до 1896 г. Тук той заедно с двамата си другари развиват широка революционна и просветна дейност, като образоват, както децата, така и родителите им, създавайки и неделно училище за възрастни, които снабдяват и с революционна литература. От Щип Българската екзархия го назначава за главен учител във Второкласно училище в Банско през учебната 1896-1897 г., но скоро напуска и него тъй като се посвещава, вече до края на живота си, само на революционната дейност.
През пролетната ваканция на 1896 г. Г. Делчев за първи път присъства като организационен член на Първия общ Солунски конгрес на организацията.
На Солунския конгрес на ВМОРО организацията е преименувана на Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) и е избран нов Централен комитет, а организационната територия (Македония и Одринско) е разпределена на революционни окръзи и е обсъден и въпросът за Задгранично представителство (ЗП) на ВМОРО в София. На конгреса е поставен въпроса за устав и правилник на организацията и като основни са посочени принципите - нуждата да се разширят повече връзките с България, снабдяването с оръжие и “официалните работи”. За тази цел по настояване на Г. Делчев е решено ЗП да бъде от двама души. Според документите Г. Делчев напуска учителското си място в Банско през ноември 1896 г. и заминава за София. Другият задграничен представител Гьорче Петров пристига в София през март 1897 г. Като задгранични представители по право те влизат и в ръководството на Върховния македоно – одрински комитет (ВМОК, който по това време все още бил само Върховен македонски комитет-ВМК) и участвуват в неговите заседания, което е видно от запазените протоколи.7
Върховния македоно-одрински комитет е създаден през март 1895 г. в София главно от емигранти българи от Македония и Одринско, като тяхна легална организация за разлика от революционната, вътрешната. Върховния комитет си поставя същата цел, както и МРО и продължава официално дейността си до началото на 1903 г., когато е разтурен от правителството на д-р Стоян Данев.
Нуждата от ЗП е почувствувана от ЦК още по време на Четническата акция на ВМОК от лятото на 1895 г., с която комитетът се изявява като фактор в разрешаването на македонския и одринския въпрос. Както пише първият председател на ВМОРО д-р Христо Татарчев, в Кресненско - Разложкото въстание от 1878 г. и в Четническата акция от 1895 г. дейците на ВМОРО виждат “еднаквост на политиката си с оная на Княжество България”.8
През есента на 1896 г. ЦК на ВМОРО от Солун нарежда на Гоце Делчев, който се е прехвърлил вече в България “да остане тук като наш човек да изпълнява по границата нашите нужди, да ни изпраща вестници и книги и да ни държи в течение на тукашните работи по макед[онския] въпрос, - но да не се бърка не само в политическите но и в комитетските работи в България”.9
По решение на Солунския конгрес на Г. Делчев и Г. Петров е възложено и да изработят устава и правилника на Българските македоно – одрински революционни комитети, което те изпълняват още през същата 1896 г. и отпечатват в началото на 1897 г., когато са вече в София. В тях е формулирана целта на организацията - "придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско", а "член на БМОРК може да бъде всеки българин". 10
Г. Делчев и Г. Петров са задгранични представители до есента на 1901 г., но след възникналите разногласия между тях и ВМОК, ЦК изпраща на тяхно място Туше Делииванов и Димитър Стефанов. Г. Делчев участва активно в работата на ЗП, макар и официално вече да не е задграничен представител, като му оказва активна помощ. Това време се явява един от най-критичните периоди в отношенията между легалната (върховистката) и революционната (вътрешната) македоно – одрински организации. Започналото противопоставяне между Върховния комитет и Задграничното представителство, по времето когато Борис Сарафов председателствал ВМОК, прерастнало в конфликт между вътрешни и върховисти, който взел много по-широки размери при новото ръководство, което се състояло от поета-сатирик Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев и довело до последвалото разцепление в комитета. Конфликтни били въпросите за ръководството на революционното движение във вътрешността (Македония и Одринско) и кой да определя датата за вдигането на бъдещото въстание.
Единият комитет, предвождан от Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев продължава с бърз ход подготовката на предстоящото въстание, а другият, начело на който стоят строителния инженер Христо Станишев и публициста Тома Карайовов подкрепя Вътрешната организация и се стреми да попречи на избухването на въстанието или ако избухне, то да бъде локализирано в по-малък район. Този втори комитет подкрепял Г. Делчев и поддържал най-тесни връзки с него и с ВМОРО. Идеята да подготви и вдигне въстание Върховният комитет (Михайловски – Цончев), осъществява през есента на 1902 г., наскоро след последния си Х конгрес. Опит да вдигне въстание в Костурско и Леринско в началото на септември същата година прави върховисткия войвода полковник Анастас Янков, но поради противопоставянето на вътрешните дейци от Битолския окръжен комитет не успява. Въстанието, което вдига Върховният комитет (Михайловски – Цончев), останало в историята като Горноджумайско, избухва на 23 септември и продължава до ноември 1902 г. То няма масов характер, а се изразява главно в сражения на четите на ВМОК с турския аскер в Горноджумайско, Мелнишко, Петричко, Малешевско, Струмишко и Разложко. Срещу него се обявяват както Вътрешната организация, така и поддържащия я Върховен комитет на Станишев - Карайовов. Стига се дори и до отделни стълкновения между четите на ВМОК и четите на ВМОРО. Комитетът (Михайловски) се стараел да направи сериозна пропаганда около водените сражения и турските жестокости, докато комитетът (Станишев) чрез вестниците си "Реформи" и "Право" пише, че в Македония няма въстание. От противоречивите слухове, разпространявани около него, се внася обърканост сред македоно-одринските дружествата в княжеството. В резултат на турските жестокости при потушаването на въстанието към България отново се насочва голям поток от бежанци. То не довежда до освобождението на Македония и Одринско, но постига начертаните си цели - отново македонският въпрос е поставен за обсъждане в дипломатическите кръгове в Европа, а същевременно ускорява решението на Вътрешната организация да вдигне Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
Освен задграничен представител и член на ЦК Г. Делчев е и ръководител на четите на организацията, като през времето от есента на 1901 до ранната пролет на 1902 г. прави голяма инспекция в Македония, обикаляйки всички революционни окръзи, като по-късно прави такава обиколка и в Одринско и участва на Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг. Като задграничен представител и главен ръководител на четите на Вътрешната организация Г. Делчев полага големи грижи и за функционирането на пограничните организационни пунктове в Кюстендил, Дупница, Лъджене, Чепеларе, Хебибчево и оръжейните складове към тези пунктове по тогавашната българо – турска граница. Движението на чети, куриери и оръжие и материали през пограничните пунктове е съблюдавано строго от двамата представители - Г. Делчев и Г. Петров. За това и ръководството на пунктовете на организацията е предадено в ръцете на едни от най-авторитетните и изпълнителни революционери от ВМОРО. През техните пунктове преминава цялото оръжие за въоръжаването на населението във вътрешността. Под ръководството на Г. Делчев са създадени и функционират и работилниците за бомби в пограничните села. Дори закупуването и изпращането във вътрешността на революционна литература и вестници е под негово ръководство. Г. Делчев посещава и организира и младежките революционни комитети, които се създават в училищата в Самоков и Кюстендил и от които се набират бъдещи четници и войводи за поробените краища.
През 1902 г. организацията започва да носи името “Тайна Македоно – Одринска революционна Организация”. В чл. 1 от устава целта на организацията е определена по следния начин: “Тайната Македоно – Одринска революционна Организация има за цел да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоювание чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.” В новия устав вече не се говори за “българско население в казаните области”, а за “македонското и одринско население”, като се казва, че “член на В. М. О. Р. О. може да бъде всеки македонец и одринец”.11
С направените промени в програмните документи (устав и правилници), като е заменено навсякъде “българин от Македония Одринско”, с “македонец и одринец” се цели да се включат в организацията и представителите на другите народности и вероизповедания, населяващи организационната територия. Преработката на устава и правилниците Г. Делчев осъществява след завръщането от обиколката му в Македония (около 10 март 1902 г.), когато е натрупал най-много впечатления сред населението. Въпреки тази промяна организацията до края на своето съществуване си остава българска и в нея така и не навлизат масово представители на други народности, но се включват все повече и повече хора. Може да се констатира и наличието на огромен брой организационни чети. В организацията от основаването й членуват само българи екзархисти, което се вижда и от устава и правилника на БМОРК. Но скоро след Солунския конгрес от 1896 г. в нея навлизат и българи патриаршисти, българи католици, българи протестанти, както и известен брой представители на другите народности в Македония и Одринско - евреи, власи, арменци и албанци.
След разцеплението във ВМОК през лятото на 1902 г. на Х му конгрес, по време на предприетата помирителна акция, до декември месец името на Г. Делчев фигурира във всичките проекти за нов обединен ВМОК. Макар и с нови задгранични представители голямата част от кореспонденцията на Задграничното представителство с Централния комитет, окръжните комитети, пунктовете, дружествата и пр. е адресирана до Г. Делчев, като същевременно и останалата кореспонденция минава през неговите ръце и по такъв начин се е запазила в неговия архив. За времето, през което името на Г. Делчев е свързано със Задграничното представителство (1896 – 1902 г.) той е безспорният авторитет, представляващ ВМОРО както в София, така и във вътрешността на Македония и Одринско. Чуждестранните кореспонденти и дипломати също говорят за него като за най-видния деец и ръководител на ВМОРО.
След това, макар и без да е официално задграничен представител, той на практика е главният ръководител както на Задграничното представителство, така и на четите на организацията. Това ясно се вижда, както от спомените на съратниците му, така и от цялостната му запазена кореспонденция.
Походът на полковник А. Янков в Костурско и Леринско и Горноджумайското въстание ускоряват свикването на Солунския общ конгрес на ВМОРО, който заседавал в Солунската българска гимназия от 2 до 4 януари 1903 г.12 На този конгрес, който станал паметен в историята на революционното движение, организацията поема пътя на всеобщото повсеместно въоръжено въстание. Такава именно обстановка заварват в Княжеството новоназначените задгранични представители д-р Христо Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев, когато пристигат в края на октомври и началото на ноември 1902 г. след амнистирането им от заточението. Периодът след идването на новите задгранични представители, които са бивши членове на ЦК, представлява нов и по-различен етап от историята както на ЗП така и от цялостната история на ВМОРО и вече не така пряко свързан с дейността на Г. Делчев, който в началото на януари 1903 г. поема с четата си за Македония, където и намира гибелта си на 21 април 1903 г. в с. Баница, Серско.
Но преди да замине за Македония Г. Делчев участва в заседанията на видните дейци на ВМОРО, намиращи се в София, които също трябва да се произнесат по въпроса за въстанието и върху взетото решение в Солун, тъй като Солунският конгрес в много отношения не е свикан уставно и най-видните дейци на организацията не участват в неговата работа. Г. Делчев макар и противник на преждевременното и неподготвено въстание се съобразява с взетото решение, но не изчаква идването на председателя на ЦК от Солун Иван Гарванов и другият участник в конгреса Велко Думев, за да дадат обяснения за прибързано взетото решение за вдигане на въстание, а заминава за Македония. Тук искам да отбележа един важен факт, който има отношение към по-нататъшното ми изложение. На тези заседания заедно с Г. Делчев заседават и двамата му биографи и мемоаристи П. К. Яворов и Христо Силянов. Г. Делчев заминава за Македония в първите дни на януари 1903 г. с чета, в която влиза и неговият биограф и съратник П. К. Яворов. Той поема посоката към Солун, за да се срещне и с ръководителите на организацията, за да направи опит не да отложи вдигането на въстанието, а да подсигури известна отсрочка за датата за започването му, за да могат да бъдат по-добре подготвени революционните окръзи. П. К. Яворов заминава също за Македония, тъй като има за задача да започне издаването във вътрешността на нелегален циклостилен организационен вестник. Известно време Яворов е заедно с четата на Гоце, до когато апостолът Г. Делчев свиква конференция в пещерата Капе на четите на Серския революционен окръг, в който водеща фигура е мелнишкия войвода Яне Сандански. От тази конференция е останала една от последните снимки в живота на Гоце, който заедно с приятеля Яворов за снимани със серските революционери. След като Гоце осигурява и вдигането на Серския революционен окръг на въстание, след като дава обещание че ще направи всичко възможно да издейства от ЦК отсрочка за датата и да осигури оръжие и бойни материали той заминава за Солун. На път за Солун Г. Делчев, като привърженик на терористичните действия, а не на неподготвените въстанически, прави с четата си успешен атентат срещу железопътния мост на река Ангиста и на Великден пристига в Солун. Тук той се среща с току-що пристигналият от заточение свой другар и съратник, амнистираният Даме Груев и с председателя на ВМОРО Иван Гарванов. И наистина тримата заедно решават да се направи необходимата отсрочка за започването на въстанието, вместо през пролетта да бъде в разгара на лятото на 1903 г. След тази среща Даме Груев заминава за Битолския революционен окръг, където да участва в окръжния конгрес, а Гоце тръгва обратно за Серския окръг, за да успокои тамошните революционери, че има взето решение за отсрочка и за снабдяване с оръжие. Междувременно във втората половина на месец април 1903 г. групата на солунските атентатори анархисти, повечето родом от Велес, Охрид и Кратово започват своята отдавна подготвена, но преждевременно осъществена терористична акция срещу Отоманската банка в Солун, срещу френския кораб “Гвадалкивир”, срещу влака “Ориент експрес”, хранилището за светилен газ, ресторанти, трамваи и др. Този несъгласуван с ЦК на ВМОРО атентат довежда до един сериозен удар на турските власти срещу Централния комитет, като членовете му са арестувани, съдени и хвърлени в затвора. По този начин организацията в навечерието на въстанието е обезглавена. Турската власт се отдава на безчинства, не само над българското население в Солун, но и в цяла Македония. Г. Делчев с четата си и с четата на Димитър Гущанов са обградени след предателство в с. Баница, Серско и в сражение с турския аскер (редовни войници), предвождани от Гоцевия съученик от Военното училище в София, помака Хюсеин Тефиков, преминал на турска служба, загива заедно с другия войвода на 21 април (4 май н.с.) 1903 г.
Ръководството на организацията след арестуването на ЦК на ВМОРО в София и след смъртта на Г. Делчев е поето от задграничните представители на организацията в София д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов и от съответните седем окръжни революционни комитети, които започват да се назовават въстанически, докато трае въстанието.
Въстанието за освобождението на останалите под робство българи, за което работи и отдаде живота си Гоце Делчев беше вдигнато на Илинден – 20 юли (2 август н. с.), като Гоце подобно на другия велик български апостол на свободата Васил Левски, който посвети целия си живот на революцията и на подготовката на Априлското въстание, също не успя да участва в него.
Събраният от Дино Кьосев личен архивен фонд на Гоце Делчев, представляващ предимно писма, е изключително ценен. В него се съдържат сведения, както за дейността на революционера, така и за историята на ВМОРО през периода от завръщането на Г. Делчев от обиколката му в Югозападна Македония през април 1902 г. до заминаването му отново за Македония в началото на 1903 г. Покрай огромния брой въпроси, засегнати в тази кореспонденция се открояват взаимоотношенията на ВМОРО с Върховния македоно - одрински комитет (ВМОК), осъществявани главно с посредничеството на Задграничното представителство на организацията в София, ръководено от Г. Делчев, опитите на ВМОК да вземе в свои ръце ръководството на революционното движение в Македония и Одринско, акцията на полковник А. Янков и действията на върховистките чети в пограничните райони, подготовката и избухването на Горноджумайското въстание и опитите на дейци на ВМОК да повдигнат народа на въстание и в Костурско и Леринско, отношенията между ЦК на ВМОРО със Задграничното представителство и групата на солунските атентатори, подготовката на общ конгрес на ВМОРО през септември 1902 г., мисията на Борис Сарафов в Европа за материална и дипломатическа подкрепа за ВМОРО и за закупуване на оръжие и боеприпаси, в която акция участвуват активно Тома Карайовов и Димитър Ляпов-Гурин, движението и дейността на четите на организацията, непрекъснатия контрол върху поддържаните и ръководените от ВМОРО пунктове, складове за оръжие и снаряжение и революционните канали, кръстосващи цяла Македония и Одринско, тръгващи от Кюстендил, Дупница, Лъджене, Чепеларе, Хебибчево и др.
Сега личният фонд на Гоце Делчев се съхранява в Централния държавен архив (ЦДА) в София под № 1938 к и се състои от два инвентарни описа, като първият съдържа 39 архивни единици, а вторият 63 архивни единици. Личен архив на Гоце Делчев се съхранява и в Българския исторически архив в Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”.
-------------
1 Вж. В. Кънчов, Избрани произведения. Т. ІІ. София, 1970, с. 464.
2 Д. Кьосев, Гоце Делчев (Биографичен очерк). София, 1967, с. 10.
3 За Кукуш и за семейството на Г. Делчев вж. повече в Т. Влахов, Кукуш и неговото минало. София, 1969.
4 ВМОРО през погледа на нейните основатели. София, 2002, с. 94.
5 Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933, с. 18.
6 Вж. ВМОРО през погледа на нейните основатели. София, 2002.
7 Княжество България и македонският въпрос. Протоколи от конгресите на Върховния македоно-одрински комитет (1895-1905). София, 2002.
8 Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи, материали, София, 1989. (ЦДА, ф. 85 к, оп. 1, а. е. 9, л. 93 – Спомени на д-р Христо Татарчев.)
9 Спомени на Гьорчо Петров. Съобщава Л. Милетич. Материали за историята на македонското освободително движение, кн. VІІІ, София, 1927, с. 48.
10 К. Пандев, Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско – Преображенското въстание, Исторически преглед, 1969, кн.1, с. 68 – 80.
11 К. Пандев, Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско – Преображенското въстание, Известия на института за история, , т. 21, София, 1970, с. 257-259.
12 Протоколът с решението на конгреса вж. в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І, с. 197-198.




Глава 2.

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ В МЕМОАРИСТКИТЕ КНИГИ НА П. К. ЯВОРОВ ДО 1903 Г.



І. Бележки за живота и творчеството на П. К. Яворов

Пейо Яворов е една от водещите личности в българската литература от началото на века, творец с изключителна сила на художествена самоизява, оказал повратно влияние върху развитието на нашата поезия. Но освен с поезията си, той дава своя голям принос в нашата литература, както и с драматичните си произведения, така и с прозата си.
Преди да се спра на мемоарното наследство на П. К. Яворов за Гоце Делчев и за македоно-одринското движение накратко ще скицирам най-важните моменти от биографията и от творчеството на поета-революционер.
Въпреки, че направеното до днес не е малко, но архивите и библиотеките все още крият своите тайни за Яворов. Българската наука дължи много на изследователите на неговия живот и творчество - акад. Михаил Арнаудов, Владимир Василев, Ганка Найденова-Стоилова, Милка Марковска, Никола Гайдаров, Стефан Памуков, Михаил Неделчев, Цветан Ракьовски и редица други.1
Навлизането на Яворов в прозата е свързано с дейността му в Македония. Като революционер създава обемна и още недостатъчно проучена и оценена революционна публицистика. Но и художествената му проза, свързана с Македония, е недооценена, и е разбирана от историците повече като документален извор, а не като художествено творчество. Но самият Яворов подчертава в анкетата пред Михаил Арнаудов, че “Хайдушките ми копнения се дължат на липсата на белетристика у нас”.2 Към тази анкета ще се върна и по-надолу тъй като тя има много голяма стойност по темата.
Яворов участва в революционните борби на македонските и тракийските българи, като журналист, четник, войвода и задграничен представител на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в София. Той е и близък приятел и съратник на бележитите ни революционери Гоце Делчев, Тодор Александров, Христо Матов, Тодор Лазаров и още редица от водачите на ВМОРО.3 В българските архиви има все още непроучени документи за неговия живот и дейност - на поет, драматург, редактор на вестниците на ВМОРО „Дело”, „Свобода или смърт”, „Илинден” и на сп. „Мисъл", член на литературния кръг „Мисъл" и революционер. Напоследък бяха предадени още нови и непроучени документи на П. К. Яворов от неговата племенница Ганка Найденова-Стоилова в Българския исторически архив при Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” (НБКМ-БИА), който архив предстои да бъде обработен и предоставен на изследователите. Като свидетелство, за голямата ценност на тази нова документация е току-що излезлия от печат личен дневник на Яворов, подготвен за печат от Милкана Бошнакова.4 В него освен интимните си бележки, Яворов записва и някои останали досега неизвестни негови стихотворения или варианти на други които са публикувани. Тук има и редица записи за участието му в революционното движение в Македония. Определено може да се каже, че този дневник може да се свърже с известния му и публикуван Парижки “Философско-поетически дневник”, писан през 1910 г. по време на командировката му във Франция.5 С дейността си П. К. Яворов се нарежда сред духовните и революционни водачи на народа ни и може би руският журналист и емигрант в България Владимир Викторов-Топоров има право като нарича първото десетилетие на XX век „Времето на Яворов" в спомените си, печатани в Данаил Крапчевия в. “Зора”.6 На Викторов-Топоров не само, че може да се вярва, но той е един от сътрудниците и за известно време и редактор на сп. “Мисъл” и организира едно изключително стойностно по съдържанието си интервю с Яворов, който публично защитава своето кредо и виждания, както за творчеството си, така и за революционното движение.7
Пейо Крачолов Яворов е роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан. Учи в родния си град и Пловдив. През 1893 г. завършва IX клас на Пловдивската мъжка гимназия и още същата година постъпва на работа като телеграфопощенски чиновник в Чирпанската телеграфопощенска станция, а след това получава назначения в телеграфопощенските станции в Стара Загора, Чирпан, Сливен, Стралджа и Анхиало. Още в Чирпан дружи с дейци на ВМОРО, сред които са приятелите му Пейо Гарвалов и Коста Нунков. Вероятно през този период, в края на ХІХ в. Яворов става и член на ВМОРО, като първоначално членува в македоно-одринските дружества в Княжеството, които са разклонения на Върховния комитет. Това не е изключителен елемент от неговата биография, т.е. преминаването му от легалната организация в революционната, тъй като двете организации - Върховния комитет и Вътрешната организация през по-големия период от съществуването си поддържат близки отношения, а не само враждуват и има голямо преливане на дейци от едната организация в другата, което най-масово става през лятото на 1902 г. и думата “върховист” не винаги е “мръсна” дума, както често я използват историците. Вътрешни и върховисти се “борят” мирно с речи в публични предизборни събрания за депутатски места в конгресите на Върховния комитет. Смятам че трябва да допълня тук, че във Върховния комитет членуват и участват дори в работата на конгресите му личности от ранга на Алеко Константинов, Димитър Ризов, Яне Сандански, Димо Хаджидимов, Никола Зографски, Марко Секулички, Симеон Радев, Димитър Попгеоргиев Беровски, Тома Карайовов, Никола Наумов, а Борис Сарафов е дори председател на комитета. Б. Сарафов е и този председател на Върховния комитет, който изпраща в помощ на Вътрешната организация, най-добрите кадри на комитета и на Българските офицерски освободителни братства, фелдфебелите от българската войска, Малко Лерински, Христо Чернопеев и Михаил Апостолов-Попето, всичките родом от княжеството, които създават четите на организацията, ръководството над които ще бъде поето веднага от Гоце Делчев, а Силянов ще изкара своята подготовка именно при Марко Лерински, когото ще увековичи в своите спомени и история.8
Яворов започва да пише стихове, посветени на борбите на македонските българи и на страдалците арменци, които публикува във в. „Глас македонски" и „Ден". Първото Яворово стихотворение е стихотворението “Напред”, което публикува през 1895 г. във в. “Глас македонски”. Изпраща стихове и до сп. „Мисъл" и веднага неговият талант е забелязан от д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо П. Славейков, като д-р Кр. Кръстев настоява Яворов да се премести да живее и работи по-близо до столицата.9 Първата негова стихосбирка, която носи скромното заглавие “Стихотворения” излиза от печат във Варна през 1901 г. Второто й издание, отпечатано през 1904 г. е вече с предговор от другаря от Кръга “Мисъл” и негов литературен кръстник П. П. Славейков.
От началото на новия ХХ век, когато пристига в София, тя е не само столица на България, но и важен център на македоно-одринското движение П. К. Яворов участва в работата на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и благодарение на близостта си с Гоце Делчев започва работата си вече като деец на ВМОРО в нейните печатни издания „Дело", „Свобода или смърт", „Автономия".10 Приятелството му с Г. Делчев го утвърждава и като най-добрия биограф на революционера, след героичната му смърт в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.11
В “копненията” Яворов пише че влиза в Македония с чета три пъти. В началото на 1902 г. навлиза в Македония с четата на войводата Михаил Чаков. След завръщането си участва в борбите във Върховния комитет и преминава в редовете на отцепилия се Комитет „Станишев - Карайовов", тясно свързан с ВМОРО.12 В началото на 1903 г., този път заедно с Гоце Делчев заминава отново в Македония, където списва хектографирания организационен вестник „Свобода или смърт" и известно време е в четата на Яне Сандански. След завръщането си в България е привлечен от д-р Кр. Кръстев в редакцията на сп. „Мисъл". През това време работи и върху биографията на приятеля си Г. Делчев, която излиза от печат през 1904 г., представляваща и до днес една от най-добрите биографии на революционера. Яворов сътрудничи не само на сп. „Мисъл", но и на „Демократически преглед" и „Съвременна мисъл". От 1904 г. е назначен за библиотекар в Народната библиотека, а от 1905 за неин поддиректор, от 1908 до 1913 г. е драматург в Народния театър. На три пъти (1904, 1906-1907, 1910) е командирован във Франция (в Нанси и Париж) като литератор и театрален деец. Франция се оказва едно благодатно място за неговото творчество, но тук е погребана и любимата му Мина Тодорова, предполагаемата вдъхновителка на неповторимите „Две хубави очи". Като резултат от преживяванията през бурния му интимен живот и участието в културния живот на княжеството през 1907 г. излиза втората Яворова стихосбирка “Безсъници”.
В началото на март 1908 г. е избран за допълнителен член на Задграничното представителството на ВМОРО в София. Още в края на 1907 г. П. К. Яворов твърдо се обявява против вредителската дейност на серските революционери, предвождани от Яне Сандански, когато в София са убити от Тодор Паница Борис Сарафов и Иван Гарванов. По този повод през декември 1907 г. П. К. Яворов публикува във вестник “Пряпорец” статията си “Пред двата нови гроба”.13
От май 1908 г. Яворов постъпва в редакцията на в. „Илинден", неофициален печатен орган на Вътрешната организация след разцеплението, последвало Рилския общ конгрес (1905 г) и станало окончателен факт на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО (март 1908 г.). От в. „Илинден" излизат 64 броя - от 27 ноември 1907 до 2 септември 1908 г., като Яворов публикува в него 22 статии за развитието на македонския въпрос и за отношението на балканските страни и Великите сили към него, за младотурското движение и др.
На 6 юли 1908 г. започва Младотурската революция, която се оказва важен момент за по-нататъшното ориентиране на ВМОРО. Младотурската революция дава за известен период от време (до 1910 г.) революционната организация да се легализира и нейните дейци да се включат в политическия живот на империята и да създадат своите легални партии – Съюзът на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция). Яворов има възможност да пътува до Солун и получава предложение дори да редактира там някой от започналите да излизат официално български вестници. През 1910 г. Яворов участва активно в анкетата на сп. „Съвременна мисъл" по македонския и балканския въпрос, дори определено може да се каже, че той е един от организаторите на тази анкета и има предложение да участва в списването на това списание, което до известна степен е продължение на спрялото вече “Мисъл”. По времето, когато анкетата е под печат Яворов се намира във Франция и е в непрекъсната писмена връзка с редакцията и с участниците в анкетата. В анкетата Яворов също изказва мнението си, че вижда разрешаването на националния въпрос на Балканския полуостров в конфедерация на балканските народи, която може да се постигне по пътя на една победна за България война срещу Турция.
Загубата на любимата Мина се отразява върху психиката на поета и той трудно може да се откъсне от Франция, където се намира нейния гроб. През това време започва да пише недовършения си “Философски-поетически дневник”, като през същата, 1910 г. публикува и най-зрялата си стихосбирка “Подир сенките на облаците”, която носи подзаглавието “Отбрани стихотворения”. Това ще се окаже последната му, излязла преживе стихосбирка, към която ще се върне отново с намерения да я преработи седмици преди втория и окончателен изстрел, който ще сложи край на един бурен и невероятен живот.
През този период, след завръщането си от Франция Яворов е артистичен секретар на Народния театър. Но той няма да остане само в протоколите на Артистичния комитет като такъв, но ще заеме и едно от водещите места в нашата драматургия с двете си пиеси “В полите на Витоша” и “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, които излизат една след друга през 1911 и 1912 г.14
На 1 октомври 1912 г, преди обявяването на войната, като „началник на отделна група" Яворов навлиза в Македония с чета от около 120 души под общото командване на Йонко Вапцаров, бащата на поета Никола Вапцаров. На 3 октомври четата води сражение с турски аскер над с. Якоруда. Към 5-6 октомври Яворов е включен в сборна чета под общото ръководство на Христо Чернопеев, която се насочва към Разлог и там води кръвопролитно сражение с турска войска. След превземането на Разлог Яворов начело на самостоятелна чета с помощник Любен Казаски се насочва към Неврокопско, Сяр, Драмско и участва в превземането на Кавала. На 12 ноември той разформирова четата си и се завръща в България15, където отново поема задълженията си в Задграничното представителство на ВМОРО в София.14 Като задграничен представител П. К. Яворов съхранява архивата, касата и печата на ВМОРО, грижи се за екипировката, въоръжаването и изпращането на чети на организацията, закупува и изпраща взривни материали и боеприпаси, информира ЦК за отношението на българското правителство и на другите страни по разрешаването на македонския въпрос, влиза „в сношение с личности и организации вън от територията на Вътрешната организация", изразява и защитава „интересите на организацията пред външния свят, пред общества и организации", отпуска помощи на изпаднали в затруднение четници и др.16
В края на 1913 г. българското общество е потресено от разигралата се трагедия между Яворов и съпругата му Лора Каравелова. Черната мълва и ширещите се слухове смущават както приятелите на П. К. Яворов, така и неговите противници. Вестниците са залети с какви ли не взаимнопротиворечащи и изключващи се статии с истини или полуистини. Макар и вече почти сляп, след несполучливия опит да се самоубие той разчита на приятелите си не само за материална подкрепа, но и за морална, за да се разсее обвинението срещу него, че е убил съпругата си.
В тези последни дни от живота си Яворов преработва стихосбирката си “Подир сенките на облаците”, издадена през 1910 г. от издателството на Александър Паскалев. Тогава с неравния си и разкривен вече почерк от настъпващата слепота той посвещава стихотворението си “Заточеници” на Т. Александров.17
Това стихотворение, с първоначално заглавие “Към Подрумкале. Песен.” е написано от Яворов в края на 1901 г. след известната Солунска афера на ВМОРО, когато след разкрития от турските власти членовете на Централния й комитет д-р Христо Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев са арестувани, осъдени и изпратени на заточение в Подрумкале (остров Халикарнас). За пръв път е отпечатано в сп. “Мисъл” през 1902.18
Решен да си отиде от този свят Яворов започва да се сбогува с близки и приятели. Вероятно на 16 октомври 1914 г. той пише последното си писмо до най-близките си и до приятеля Т. Александров. Прощалното му предсмъртно писмо до Т. Александров трогва дори и най-предубедените противници и почитатели на поета-революционер.19
Тодор Александров, който по това време е член на ЦК на ВМОРО, е сред най-категоричните защитници на Яворов. Т. Александров осигурява средства от ВМОРО, а д-р Кръстев пътува с другаря си от кръга “Мисъл” Яворов до Виена при един от най-опитните очни лекари да се направи последен опит да се спаси зрението на оклеветения поет-революционер. Т. Александров, от своя страна пише до софийския прокурор Станишев и го обвинява в мудност и преднамереност във воденото дело, което нито потвърждава, нито отхвърля ширещите се слухове, нанасящи нов удар върху поета. Тодор Александров, Владимир Василев, проф. д-р Кръстьо Кръстев, проф. Александър Балабанов и проф. Боян Пенев - петимата приятели подписват публикуваната във вестник „Утро" статия в защита на невинно оклеветения поет и революционер.20 Но вече е късно, на 29 октомври 1914 г. Яворов сам слага край и на без това невъзможния си вече живот. Въпреки смъртта му и до ден днешен остават редица неясноти около „романа" и „трагедията" на Яворов.


ІІ. Гоце Делчев. Биография

Яворовата проза е една рядко засягана тема, даже почти неизвестна. Тя стои в сянката на неговата великолепна драматична поезия и драматургия, и трагичната история на неговия живот. Прозата му засяга освободителните борби на македонските българи и борбите вътре в това движение. Две от големите му прозаически постижения са, биографията на Гоце Делчев и прозаическите фрагменти, отново посветени на Гоце Делчев и участието на поета-революционер в македоно-одринското революционно движение, събрани в “Хайдушки копнения”.
Според проф. Тончо Жечев, “Яворовата биография на Гоце Делчев и сега си остава най-доброто произведение за великия водач на националноосвободителното движение в Македония от края на миналия и началото на сегашния век”.21 Макар и не толкова дълга, биографията е художествено внушителна, написана с трогателно душевно сродство и заразителна духовна симпатия. Ценността на тази биография, по думите на проф. Т. Жечев, “се предопределя от много невидими на пръв поглед, незабележими и пропуснати досега причини, които се коренят в неповторимостта на самия исторически материал, в странното и пак неповторимо съжителство на обекта и субекта на повествованието. Въпросът е в това, че по черти на характера, душевен строй, идеи, начини на действия, жизнено и обществено поведение Гоце Делчев удивително напомня на Апостола, великия Васил Левски, в един нов етап и нова, не толкова различна борба.”22 И тук идва отговорът на въпроса е, или не е идеализиран образът на Гоце Делчев в прозаическите творби на Яворов. От една страна да, но от друга не толкова! Да, защото Яворов е много близък с Гоце Делчев, и може би това донякъде има значение за описването на образа му, и не толкова, защото Гоце Делчев е наистина един велик борец и революционер, за който думите никога няма да бъдат достатъчно.
Тончо Жечев прави една интересна съпоставка, сравнявайки Гоце Делчев с Васил Левски, и от другата страна сравнявайки Яворов с Христо Ботев. Той казва : “Достатъчно беше задачата за освобождение от турско да остане в Македония, за да се повторят в своеобразен модел и вид типовете, характерите, дори някои ситуации, познати ни така добре от Българското възраждане, да се повторят в общите си черти дори гении на делото, подобни на Левски, какъвто е случаят с Гоце Делчев, и гении на перото и делото като Ботев, неизменния образец на Яворов в живота и поезията. Приблизително подобна на биографията на Яворов за Делчев би била биографията на Ботев за Левски, ако тя е била написана. Съвпадението тук е дори в ред подробности - еднаква лична дружба свързва Гоце и Яворов, каквато е дружбата на Левски и Ботев, неведнъж те делят несгодите на борбата, изпълнени са от възторг един към други; а Гоце знае и обича песните на Яворов също така, както Левски си преписва и пее песните на Ботев. Във всеки случай за чест на нашата нова литература може да се каже, че още в началните етапи на своето ново развитие тя има две ненадминати биографии на най-великите синове на българския народ, че още с първите си прояви нашата биографична литература стига най-високите върхове на този изключително труден жанр и две биографии в нея могат да се равняват с най-големите достижения в световната биографична литература - това са биографията на Христо Ботев от Захари Стоянов и на Гоце Делчев от Яворов. Както Яворов е познавал и ценял “Записките”, така навярно е познавал и Ботевата биография от великия летописец на българската националноосвободителна епопея, а неговият опит не е минал безследно за биографа на Делчев.”23 Без да посочва, Т. Жечев, вероятно има предвид известното писмо на Христо Ботев, в което той разказва за случката в запустялата воденица през студената зима “когато дърво и камък се пукат от студ”, когато двамата прекарват заедно. Този сюжет е използван многократно от всички биографи на Васил Левски. Михаил Неделчев през 1989 г. също прави този паралел в брошурата си “Три студии”.24
Тук искам да направя едно допълнение, което е убягнало на проф. Т. Жечев, а то е че Яворов, макар и уподобен на своя бележит предходник поета-революционер Христо Ботев, не е също кабинет учен-биограф, а разказва и редица пропуснати моменти от Яворовата биография, на другите биографи. Яворов е толкова близък с Гоце, и от внимателния прочит на текста се вижда, че той разказва не само своите спомени за приятеля-революционер, но и неговите - Гоцевите, споделени в многото разговори между двамата приятели, които човек не може да открие в сухите документи, съхранени в архивите. А паралелът, който проф. Т. Жечев прави с двойката Левски-Ботев, с другата двойка Гоце-Яворов, макар и в критична форма е правена от някои Яворови съвременници, които се опитват да го окарикатурят и осмеят, че му се ще да се сравнява с бележития поет-революционер Ботев. Повод за тези комични сравнения дават описаните неволи и страдания на самия Яворов, като прохождащ четник в “Хайдушки копнения” и по-нататък довеждат и до неговия разрив с Яне Сандански, който ще открие в неговите постъпки “глезотиите на един писарушка”.
Яворов и Гоце споделят една идея и я следват рамо до рамо. А това е идеята за Македония, за национално-освободителната борба там. Самият Яворов споделя пред Михаил Арнаудов за Македония и Гоце Делчев следното: “Македония за моята поетическа продуктивност се оказа твърде мащеха. Сигурно затуй, защото аз там изживявах настроенията си в дело. Македония ме вдъхновяваше за дела, не за поезия; т. е. поезията можах да вложа в дело, не в стихове вече. През време на моето професионално революционерство, което трая две години ... написах само пет хайдушки песни: за да направя удоволствие на Гоце Делчев, а не защото това щеше да направи на самия мен удоволствие. “Заточеници” е писано в края на 1901 г., когато аз - а-ха! - само търсех случай да се цамбурна в македонската революция. Значи, аз можех да поетизирам за Македония още неотдал се на нея; и когато се отдадох, аз не написах освен тия пет хайдушки песни, които нямаха абсолютно нищо общо с революционната действителност и загатваха само поезията на хайдушкия живот, или на хайдушките преживявания по-скоро.”25
До ден днешен огромното революционно дело на Яворов за Македония, не само в дейността му там, но и в литературен план, остава не толкова добре познато, а оттам и недооценено. А Яворовото участие в съдбините на Македония няма характер на временно увлечение. То съставлява една от двете същности на поета от една страна, и на общественика от друг, а в определени моменти обзема всичките му мисли и дела. Изоставя всичко в родината си, и се отправя по безкрайните и стръмни пътеки на национално-освободителните борби на Македония. Иска да бъде деен участник в освобождението на своя изстрадал и разделен народ. В безпримерната съдба на българското население в Македония Яворов вижда някои изключително интересни исторически обстоятелства при зараждането и създаването на биографията на Гоце Делчев, които слагат ярък печат върху нея, върху нейния тон и характер, върху нейната стилистика и върху цялостния образ на Гоце, пресъздаден в нея. Това прозаическо произведение на Яворов е плод на неговия възторг и преклонение пред облика на неговия приятел, герой, революционер, човек на делото. Както вече споменах в своя увод, много и различни, биографии са написани, но Яворовата биография за Гоце Делчев заема едно от първите места по стойност, защото наред с майсторството и таланта на нейния автор, тя е и летопис, свидетелство, един документ, който не може да бъде омаловажен или пренебрегнат от историята.
Биографията на Гоце Делчев Яворов пише, непосредствено след завръщането на Яворов от третото му четническо пътуване в Македония. Още е жив споменът за гибелта на неговия съратник и близък приятел. Поетът-революционер не чака никаква дистанция на времето, не му е необходима никаква отдалеченост, за да разпознава и открива истинските черти на образа на Гоце. Още приживе, още преди геройската смърт на Делчев, той е бил наясно за истинското величие на неговата личност, за историческата значимост на неговото дело, за историческата му роля. И веднага след смъртта на героя още в Серско, Яворов бърза да увековечи създадения във въображението и мисълта си образ. Интуицията на поета и реализмът на политическия участник в борбата помагат на Яворов още съвсем рано да прозре мащаба на Делчевата личност и със завидна увереност на животописец да пресъздаде основните черти от характера и главните жизнени ситуации от биографията на героя. В работата по събирането на материалите за биографията, Яворов се опитва да забрави и многобройните огорчения, с които е било свързано третото му пътуване до Македония. В същото време това е период, в който борбата между върховисти и вътрешни навлиза в нова фаза. Ангажиран в тази идейна конфронтация, Яворов още чрез замисъла на творбата се стреми да противопостави на разединението образа на загиналия революционер като обединяващ идеал. Идейната насоченост на биографията е определена от всички тези обстоятелства. Те мотивират трагичните нюанси в нейния финал, прекомерната полемичност и някои несправедливи нападки в увода при отстояването на идеята за самостоятелността на революционното движение за освобождаване на Македония.
В някои моменти се усеща политическата гледна точка на Яворов, но независимо от това, книгата е един висок образец на художествено-документалната литература в българската словесност, където традицията съдържа шедьоври като “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, “Житие и страдание грешнаго Софроний” - преди това и такива образци на поетичната проза като житията на българските светци - още преди това. Яворов създава книгата за изключително кратък срок. Запазен е договорът му с издателя Христо Олчев, където се казва, че:
“Подписаният П. Яворов се задължавам г-ну Хр. Олчеву да му предам до края на текущата година написаната от мене биография на Гоце Делчев, не по-малко от пет печатни коли (формат “Книга за оскърбените и онеправданите”, цицер или съответствуващи гармонд) за напечатване в пет хиляди екземпляра при следните условия: 1) Г-н Олчев ще ми заплати по (200) двесте лева на кола и - 2) той ще ми брои срещу възнаграждението 150 лева през текущия месец октомври, 150 лева на 4 ноември, 150 лева на 4 декември и остатъка, след като му предам книгата за печат, изплащан тоже по 150 лева месечно.
Авторът си запазва правото за второ издание на книгата.
П. Яворов
София, 7 окт. 1903 г.
Приемам условията
Книжар-издател: Хр. Олчев”
Книгата излиза към средата на януари 1904 г. На 1 април с.г. Яворов я представя на Българското книжовно дружество в София заедно със стихосбирката си за премия. Писмото има следното съдържание: “Чест имам да представя на почитаемото Книжовно дружество книгите си “Стихотворения” и “Гоце Делчев”, с молба за премия, ако заслужават. С отлично почитание: П. К. Яворов. БКД (т.е. бъдещата БАН) отличава с премия само стихосбирката, а биографията на Г. Делчев оставя без последствие.26
През 1908 г. по случай петгодишнината от смъртта на Гоце Делчев Яворов препечатва два откъса от книгата си във вестник “Илинден”. Това са два фрагмента от последните страници на книгата и при препечатването им не са правени никакви редакционни промени.27
При публикуването на книгата за нея се появяват няколко специални критични отзиви.
На първо място искам да посоча критичната рецензия на редактора на сп. “Македония” Милан Грашев, отпечатана в априлския брой на списанието. Макар, че списанието посвещава много страници и на революционната дейност на вътрешните, но определено трябва да се каже, че то се списва с повече симпатии към върховистите, което може да се забележи дори от един бегъл поглед по отделните рубрики и по печатаните материали. На сериозна критика е подложен дори “Мемоарът на Вътрешната организация (1893-1903)”, отпечатан в същата 1904 г. Мемоарът и до днес си остава най-сериозният извор за героичните борби на българите от Македония и Одринско през първото революционно десетилетие, завършило със славното Илинденско-Преображенско въстание. За да се види, доколко може да се разчита на обективността на критика М. Грашев ще цитирам само два кратки откъса от тази негова рецензия на мемоара и отношението му към работата на неговите съставители: “Хората са мислили инък и са направили иначе, но да видим, как са изпълниле задавките си по онова, по което са сметнали да пишат. Всичко е небрежно и несъвестно, работено туку-тъй: то потвърдява философията на честолюбието и пряката отговорност: “натрупай ги там и остави нека си вадят очите”! … Има и кражби и вестникарски плагияти.” … Как ще излезе тоя мемоар на френски език и как ще се преведе тая бърканица на грозна проза и сляпа поезия, - само Господ знае!... Мълчаливо красноречие!...”28 Но да се върна на рецензията на М. Грашев на Гоцевата биография. Той критикува Яворов, затова че е бързал и не е събрал достатъчно фактически материал, а е вкарал в книгата си редица незначителни моменти и битовизми от живота и на революционера и по думите му “биографът малко се е слял с материала, плана и развитието на героя”. За М. Грашев “историята и баснята, преданията и спомените се кръстосват у Яворова без да се осветляват”. Рецензентът прави опит още с въведението си да уязви биографа-мемоарист Яворов: “Г. Яворов, поет по природа, мъчно, обаче, е можал да се добере до фигурата и душата на апостола. Зле запознат с историята на Македонското освободително дело, изгубен безнадеждно в много дати и обстоятелства, заблуден в разноречиви твърдения за разни факти и събития, залостен в хиляди лични чувства и пряка виновна заинтересованост, потопен в неконцентрични тенденции и умишлени угаждания било спрямо съвременници и дейци, било спрямо вечно мъгливият пиян патриотизъм на София, - П. Яворов не може със спокойна съвест да подпише написаното от него за патриота, читателя и изучвача. „Тя е една епопея", както се писа на някои места; ние твърдо ще повторим: „и само такъва"! В поетически увлек г. Яворов можал да пронищи биографията с вещо хубаво, но в тежки „вреди и загуби" на логиката, психологията, синхронизъма, историята, стратегията и патриотичната дисциплина и такт. Г. Яворов трескаво е работил, много е бързал, малко е проверявал, и ако беше всичката тази пакост, причинена само от чувството, би могло да се прости като на впечатлителен наблюдател. Но, някои места сочат да са пропищели от наляганията на разсъдъка и разбиранието.”29 Макар, че не бива с лека ръка да се отхвърлят всички критики на М. Грашев, тъй като някои от бележките му имат своето основание, понеже става дума и за отделни факти от биографията на революционера, все пак смятам, че тази рецензия е определено недоброжелателна и прекалено субективна. Това се вижда и от следния негов текст: “Непоправима грешка е допуснал Яворов в стремежа си да съсредоточи и завърти всичко около Делчев. Така губи разностранността на организацията, покриват се всевъзможни характери и всемощни лица и куца историческата, психологическата и логическа конструкция.”29
Друг критик на Гоцевата биография е Антон Страшимиров, който също познава отблизо революционера Гоце Делчев и по-късно и той ще направи опит за биография, но не дотам сполучлив. Веднага след излизането на биографията от Яворов Страшимиров общо взето “посреща с интерес и положително” труда на Яворов, като със статиите си “Гоце Делчев” и “Идеите на Гоце Делчев” се стреми да допълни Яворовата характеристика на Гоце.30 Но само след няколко години (1909), когато Страшимиров и Яворов ще бъдат в двата противоположни лагера – Страшимиров на санданистите, а Яворов на централистите, Страшимиров в брошурата си “Апостолът на свободата. (Гоце Делчев)” необосновано ще отхвърли достойнствата на Яворовия труд. Той дори ще определи Яворовия труд като “нескопосната и вестникарски написана биография на Гоця от Пею Яворов”. Тук критикът Страшимиров ще се опита да търси в “биографията на Гоця от Пею Яворов” липсващи факти, които “напълно рисуват великата душа на безсмъртния Делчев.”31 Проф. Ефрем Карамфилов, който беше един от най-добрите познавачи на творчеството на Антон Страшимиров, се спира в свое изследване за видния биограф, прозаик и драматург, а също и участник в македоно-одринското освободително движение, като изяснява конфликта между двамата биографи на Гоце Делчев, намирайки ги дори в лични дрязги ще заключи със следната оценка: “Гоце Делчев многократно се явява в художествените творби и особено в публицистиката на Антон Страшимиров. Но никъде писателят не успява да се добере до онази сила и вътрешна развълнуваност, с които пише за апостола поетът П. К. Яворов.”32
Едва след излизането и на Яворовите “Хайдушки копнения” биографията получава заслужената висока оценка. Критиците съвсем естествено посочват двете творби като нещо допълващо се по проблематика и в хронологично отношение. В рецензията си за “Хайдушки копнения” Константин Константинов пише: “Мятежният живот и стихийните подеми на отвъдрилската бащиния винаги са владели нашата мисъл тука. Но дивната епопея - на която само прелюдията ний наблюдавахме и досега още не е възсъздадена от никого. И измежду самотните опити - да се осветлят поне единични епизоди от нея - две книги зная аз - в които това е смогнато. Две книги - песни, на два живота - легенди. “Кр. Асенов” - от Ан. Страшимиров, и “Гоце Делчев” - от П. Кр. Яворов. Божествените безумци, които послужиха със своя живот и за увековечаването на други две имена, ще бъдат забравени скоро може би. Но дивните поеми на техните съдби - още дълго-дълго ще живеят и ще разказват след години за онова, което някога е било, и което сякаш никога не е било... Новите “Хайдушки копнения” на Яворова са един скъп принос към горните”.33
А след години Димитър Талев ще напише: “Яворовата биография на Гоце Делчев е една от най-вдъхновено написаните български книги, в нея е предаден с голямо майсторство дълбоко вълнуващият разказ за живота на един наистина необикновен човек”. 34
Не е ясно каква е съдбата на Петко Ю. Тодоровата рецензия, която той се кани да пише в Елена. В една своя пощенска картичка до П. П. Славейков от 7 февруари 1904 г. той иска книгата от приятеля от Кръга “Мисъл” и по този повод му пише: “Искам да напиша нещо за Яворовия Г. Делчев, та ми е нужна за една малка справка.”35
За да се оцени и вникне в тази биография, трябва да се познават подтиците на поета към нея, характера на отношенията му с Гоце Делчев, да се познава проблемът “Яворов като революционен деец в Македония”. Яворов стои на едно от първите места между дейците от свободна България, които горещо прегръщат идеята за освобождението на своите братя, след жестокия Берлински договор, който разпокъсва България. Той е четник на Гоце в чети, съставени от македонци, мизийци и тракийци, от кукушани и разградчани, от битолчани и старозагорчани, от щипяни и шуменци, когато в разслоена и класово ожесточена България въпросът за освобождението на останалите под робство братя от Македония е единственият общонароден въпрос, единственият обединителен елемент. Но скоро и той става повод за люта вътрешна борба. Яворов прегръща с цялостно и ненакърнимо чувство идеята на тази борба от ранни години, но участвува в нея през годините на вътрешни раздори. Неговото запознанство с Гоце Делчев датира от началото на 1901 г., когато скоро след това Гоце ще му възложи редактирането на революционния вестник “Дело” и тъкмо идеите на Делчев, неговите средства и методи, неговата чистота, цялостният му възрожденски облик и плам, така невероятно напомнящи Левски, поддържат, съхраняват у поета въодушевлението и чистотата на подбудите към освободителното дело. Запазват се онази крехка иначе у Яворов цялостност, неговата мечта за единство на слово и дело, която бързо рухва тъкмо след смъртта на Делчев, след разгарянето на раздорите вътре в движението, след трагичния погром на Илинденско-Преображенското въстание. В този смисъл биографията на Гоце от Яворов е песен на неговата мечта по единство на думи и дела, на живот и героична смърт, увенчана с безсмъртие. Гоце Делчев, както може да се види от биографията, може да поддържа у поета целия идеализъм и възрожденски плам, той е “хайдушко божество”, по определение на самия Яворов, пред което поетът се прекланя, което е готов да следва както в борбата срещу робството, така и в борбата срещу “пагубната върховистка и дворцова върхушка”, която иска да сведе едно могъщо вътрешно движение с всенародна база до политическа комбинация, дирижирана от външни сили, до играчка в ръцете на тези сили.
Яворов събира материали, пише и написва биографията на Г. Делчев непосредствено в дните на най-тежка покруса от трагичния разгром на въстанието, когато се открояват най-ясно очертаващите се лагери в движението, групирани на принципа на вътрешните противоречия и противопоставяния, когато правотата на Делчев се потвърждава в резултат на множество, дори братоубийствени борби и пролята кръв. Яворов с тази биография ще положи най-здравата основа по пътя за преодоляването на различията, но по-нататъшната история на движението ще покаже, че никой не иска да се поучи от изтъкнатите от прозорливия поет-революционер грешки, а ще се стигне отново до още разцепления и още по-кървави сблъсъци между довчерашните съмишленици. И тогава най-добре ще проличи липсата на обединителят Гоце. Трябва да се вникне добре и в психологическата ситуация, в трагичното настроение на Яворов след поражението, за което естествено му се вижда крив целият свят. Това е настроение, при което не може да се иска от поета обективна и трезва преценка на разстановката на всички политически сили в дадения момент.
Въпреки документалната си стойност като биография, книгата на Яворов “Гоце Делчев” има и силно художествено внушение. В нея с изразителна и внушителна простота на изказа, напомняща древните житиеписци, поетът извайва образа на бореца, който е поел “знамето на старите български революционери” и го побива на македонска земя.
Основният образец за Яворов са книгите на Захари Стоянов за Левски и Ботев – едни от любимите книги на самия Гоце Делчев, книги, за чието изпращане в Македония, той настоява в много свои писма.36
Яворов има за образец книгите за българската национална революция през ХІХ в. Биографията е синтез на цялото писмено наследство на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско в началото на новия XX в. Тя обобщава опита - идеен, стилов и жанров - от цялата огромна брошурна литература, която създават революционните дейци от епохата В нея са използвани темите и фразеологията на публицистиката от вестниците на движението, някои от тях създавани и списвани и с непосредственото участие на Яворов. В много страници на книгата за Гоце Делчев се чувства умението на полемиста, който вече е придобил опита да спори с аргументите на пишещия революционер. Тук най-последователно са публикувани и анализирани за пръв път организационни документални материали, които защитават най-добре Гоцевите идеи. По този начин и Яворов се изявява и като документалист и историк на движението. В биографията безспорно се открояват чертите на ранната Яворова и на Яворовите съвременници публицистика - това са все по-често появяващите се в списания и вестници портрети-възхвали на загинали борци. Сред отделно взетите текстове, които са в основата на биографията, трябва да се посочат ранните мемоари, които започват да се публикуват още в първите месеци след Илинденско-Преображенското въстание. По това време, както посочих в уводните бележки, проф. Любомир Милетич записва спомените на видните дейци на движението, събрали се в София да направят равносметка след разгрома на въстанието и ще се опитат да начертаят плановете и “директивите” за бъдещата дейност. Яворов сам ще стане по-късно един от големите мемоаристи на движението, създател заедно с Христо Силянов на най-добрите художествени мемоари в родната проза.
Като стилов и жанров синтез е създадено единно произведение - центрирано, естествено, около образа на своя герой. И всичко е обединено от художническия усет на автора, от неговото епическо умение да съчетава разнородни интонации и разнородна проблематика.
Уводните думи към биографията на Гоце е едно сбито изложение на българската история от времето на Българското възраждане, преосмислено в духа на идеите на ВМОРО. Показана е приемствеността на делата и идеите на националната революция в двата нейни основни етапа - десетилетието на Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски и десетилетието на Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров и Гоце Делчев. Новото поколение революционери имаше усещането, че е продължител на делото на своите предходници от преди 1878 г. В Яворовото схващане за българската история и за недовършеното освобождение присъстват и развитите по-нататък основни теми на книгата, за ритъма на историческото време, усетено като продължаваща революция.37 В тон с това си разбиране Яворов пише: „Трябваше да се поеме знамето на старите български революционери и да се побие на македонска земя".38 Яворов подчертава, нетърпимо болят „живи рани върху българския обществен организъм в цялост"39 за българския национален характер на движението - то е с огромно значение за общобългарската действителност и за самостоятелността на движението – характерно още от времето на Георги С. Раковски и особено на Васил Левски, за отпора срещу интересите на Великите сили.
Силно е представена темата за характера на тази „могъща революционна организация", която е идентифицирана с народа, защото е създадена на принципите, въз основа на които Левски изгради предишната Вътрешна революционна организация. Яворов споделя и твърдо отстоява стратегията на Гоце, според която българите от Македония и Одринско трябва да създадат своя революционна организация, която да бъде една “държава в държавата”. Четите на организацията да бъдат своеобразни милиции, които да регламентират всички форми на социален живот, включително раздаването на правосъдие, грижа за образованието, връзки между селищата, събиране на данъци и пр., дори там където се налага и да се намесват в личния живот на населението, за да се избягва разложителният контакт на населението с официалната администрация. По този начин се утвърждава престижът на организационните работници пред организираното и неорганизираното население. Според Гоце трябва да се избягват безсмислените стълкновения с турската власт, тъй като те само предизвикват “афери” (разкрития), които разстройват организационната мрежа. Въоръжените акции трябва да бъдат преди всичко бързо и ефектно проведени атентати, далеч от населените с българи местности или в големите градове с многонационално население. Въоръжаването на населението трябва да бъде системно и да обхваща колкото се може по-големи маси, като всеки да се постарае да се въоръжи със собствени средства и да се гони максимума, т.е. въоръжаването на всеки годен да държи пушка българин. Да не се бърза с въстание и да се чака удобна ситуация в империята или на Балканите, когато организацията ще може да излезе от нелегалност и да заяви правото си на свободен живот наедно с останалите българи, и т.н.40
По думите на неуморния изследовател на делото на Яворов, М. Неделчев “за Гоце Делчев най-добра биография един ден ще бъде пространната история на македонското революционно движение. Тук е концепцията на цялата биография. Построена е така, че не само да ни покаже една личност-образец, въплъщение на революционната идея, но и да ни покаже тази личност като процес, който е съзвучен с общия процес на битието на революционната идея за национално освобождение и обединение.”41
Яворов в най-сбита форма разказва за годините на учение на своя герой, на неговото израстване и на подготовката за революционната мисия, като се почне от Солунската българска гимназия и се завърши във Военното училище в София. Някои маркираните накратко събития са били през 1904 г. все още революционна тайна. Но още в първите страници на биографията става ясно, че началните години на революционна му дейност са описани с оглед на бъдещето; “ние ги усещаме като ретроспекция”.42 Съдбата и биографията на Гоце не са били нещо, което не се знае, и затова книгата е написана, не толкова да ни разкаже нещо напълно неизвестно или да ни припомни, а да ни внуши основната идея - че става дума не просто за един от героите на националната революция, а за човек, превърнал в реалност идеите си и чиято смърт е настъпила точно тогава, когато идеите му са били застрашени. Тук е трагическият патос на книгата. Естествено, в стремежа си да докаже своята теза Яворов е опростил нещата.43 М. Неделчев пише, че “Гоце Делчев не би могъл сам да създаде ВМОРО” и че има автори, които смятат, че поетът е омаловажил ролята на Даме Груев и Пере Тошев. Но Яворов ни внушава, че именно Гоце е апостолът, тъй като е припознат от народа и защото не се е поколебал, когато твърдо е отстоявал идеите си за самостоятелност и за невмешателство, както и за системност на революционната работа с оглед на създаването на „държава в държавата", а не предизвикване на едно неподготвено въстание.44 Това твърдение на М. Неделчев се нуждае от допълнителни обяснения, тъй като е известно, че нито Г. Делчев е създал сам организацията, а влиза в нея едва следната година (1894), когато тя е вече създадена. Яворов също не прави подобни внушения. Историята отдавна си е казала думата кога, как и от кого е създадена ВМОРО, за да приповтарям, това което е написано и познато. Яворов също е наясно с истинската роля и място на Гоце в цялостното македоно-одринско освободително движение. Но не бива да изпускаме и това, че колкото и да е реален този образ на революционера, то има и известно идеализиране, което прави книгата още по-убедителна, разширявайки периметъра със заслугите на водача, тъй като народът още преживе е разказал и разнесъл редица легенди и небивалици за неуловимия войвода, много от които Яворов преразказва, заради което е критикуван от М. Грашев в посочената рецензия.45
Яворов изгражда книгата без да има цифрови означения или отделяне в конкретни глави. Тя се състои от кратък увод и шест ненаименовани глави. В първата глава Яворов разказва за ранните години и за учението, а във втората - за създаването на Вътрешната организация и за включването на Гоце в нея; така също и за началния етап на взаимоотношенията с Върховния комитет. В следващата глава Яворов разказва за дейността на Гоце като задграничен представител в Княжеството и за историята с Гоцевата динамитна фабрика. През този период двамата другари и съратници в борбата се срещат и се свързват завинаги. От тук датират и запомнените от Яворов и разказани от Гоце събития за ранните години, които поетът ще запише след героичната смърт на революционера на белия лист. Макар, че е критикуван, че разказва незначителни и нехарактерни за революционера случки, всъщност те правят книгата и увлекателно художествено четиво, в което споменът е преплетен със свежи, често анекдотични случки, които само героят би могъл да разкаже пред своя биограф.
В четвъртата глава Яворов разказва за несполучливите опити за отвличане срещу откуп на някой “богат” турчин и за оформянето на легендата за Гоце във „вътрешността". Петата глава се отнася до Гоцевите инспекционни (ревизионни) обиколки, през които самият Яворов е пряк наблюдател и участник. Тук се намира и неповторимата му характеристика като апостол в Македония. Тъй като това е най-сполучливият и най-въздействащият образ на големия български революционер ще го цитирам изцяло: “Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел “Батенберг”, а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена – и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват – и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка – земята македонска, а пък род-роднина – сговорна дружина и че туй му стига... Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони – и опнати до колене орехови чешири в пристегнати опинци – очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносиво кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество. Китка тъмнокестенови коси се подаваха над високо ясно чело, подпряно от леко смръщени вежди. Валчесто мургаво лице се озаряваше от големи кафяви очи, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при най-малка тревога. Правилен римски нос, поизвит над неголеми мустаци, с ноздри жадно дишащи, обличаваше горещината на благородно сърце. Обрисувани в неопределена усмивка едва подути устни и хубаво закръглен подбрадник свидетелствуваха може би за едно пламенно чувство, дълбоко поетично в същността си. И в този общ вид имаше, нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. В този общи вид беше самия Гоце – в своята мисъл, в своето чувство, в своето дело, в целия свой живот...”46 По-късно Яворов ще повтори и ще допълни този портрет и в “Хайдушки копнения”.47
В последната, шеста глава на биографията Яворов ще даде място на вижданията на Гоцевите проповеди на тактиката за перманентната (непрекъснатата) революция, грижите за революционната преса и предчувствията на Гоце за собствената му гибел, които Яворов ще излее и в стих в цикъла му “Хайдушки песни”(“Сън сънувах…”). Както отбелязват всички изследователи, събитията от личния живот на Гоце Делчев са превърнати в събития и етапи от дейността на Вътрешната революционна организация и на движението като цяло и обратно. По думите на М. Неделчев “това не е ограничение за биографа - макар биографията да е преди всичко идейна, макар дори на места да звучи някак теоретично, макар основните моменти в нея да са етапи от живота на идеите. Точно това доказва авторовите думи, че Гоце се е лишил не само от живота си, но и от интимните си мисли, от личните си стремежи.”48
Биографията на Гоце Делчев от Яворов е преди всичко словесен портрет, паметник на загиналия другар-революционер. Макар и изграден като прозаичното и мемоарно художествено слово този портрет, излязъл изпод перото на поета се оказва вече повече от сто години най-добрият на без време загиналия народен водач. Биографът тук преследва и други цели във времето (1903-1904), когато се прави критична равносметка на отминалата революционна буря, в скръбта и покрусата от жестокия погром. Той напомня и този важен факт, че Гоце Делчев беше противник на прибързаното и недостатъчно подготвено въстание и че пред организацията стои задачата да се възстанови след нанесения удар именно в духа на истинските идеи на Гоце, доказани в кървавия сблъсък с тирана, а и с припряните иначемислещи другари. Това означава, че с тази биография поетът си поставя и важни практически задачи от ежедневието на Революционната организация, която се оказва истинският представител и водач на поробения народ.
Тази биография, която е великолепно съчетание на художествен разказ със свеж спомен е изпълнена с великолепни характеристики на героя, като има и текстове със символизирана действителност (сънищата на майката на Гоце и на самия Гоце - пророчества за смърт; съвпадението, че съученик на Гоце от юнкерското училище е негов убиец, сходствата между взаимоотношенията на Левски и на Гоце с турски потери и пр.). Не са малко и преките емоционални оценки на личността и делото на героя. Авторът-биограф и мемоарист се пази от самоизтъкване, дори не може да се усети неговото присъствие, въпреки че е могъл да разшири не навсякъде усещащия се мемоарен елемент, въпреки че по думите на изследователя “точно той би могъл най-пълно и точно да свидетелства. Но тук задачата му е друга. Всичко това е оставено за „Хайдушки копнения" - за вече личните спомени и за субективните характеристики.”49
С оглед на художествената и идейна характеристика на всеки отделен текст подборът на фактите, събитията и преценките на биографа като цяло показват колко многостранно Яворов е познавал личността на Гоце, колко е впечатлен и до каква степен е повлиян от нея. Ако перефразирам думите на изследователя Яворов е въздигнал героя си като висок и труднопостижим идеал, като нов висш пример за революционно единство на думи и дела.50

ІІІ. Хайдушки копнения

След биографията на Гоце Делчев второто по размер и съдържание прозаическо произведение на Яворов е “Хайдушки копнения”. Още в края на биографията на Гоце Делчев Яворов отбелязва в бележка под линия: “Ний пропуснахме по-напред, пропущаме и сега доста характерни подробности из последните дни на Гоце, понеже ги имаме пред вид като лични спомени за друга книга.”51 Същото той потвърждава и в писмата си, че още от юни 1904 г., скоро след написването на биографията, той се кани да пише “спомени от моите лутания из Македония”.52 Книгата първоначално излиза в шест публикации, от които липсва последната й част “Невесел край”. Частите от спомените на Яворов се печатат в сп. “Мисъл”, орган на Кръгът “Мисъл” и в сп. “Демократически преглед”, орган на Радикал-демократическата партия. Първата публикация се нарича “Спомен” и излиза в сп. “Мисъл” през 1905 г.53 В нея Яворов включва частта, която по - късно получава заглавие “Към границата” и става първа част на спомените. Втората публикация носи името “Едно сражение” и е отпечатана във в. “Революционен лист”, също през 1905 г.54 Това става шеста част в книгата. Третата публикация – “В плен”, излиза в сп. “Мисъл” през 1908 г.55 Това става трета част, и носи същото заглавие. “Как минаваше времето” е заглавието на четвъртата публикация, излязла също в сп. “Мисъл” през 1907 г.56 Това в бъдеще става пета част, като носи същото заглавие. Името на петата публикация е “С незабравим другар”, отпечатана в сп. “Демократически преглед” през 1908 г.57 Това става четвърта част на книгата, със заглавие “С Гоце”. И последната, шеста публикация, със заглавие “Първо отиване и връщане”, излиза отново в сп. “Демократически преглед”, също през 1908 г.58 Това е бъдещата втора част от “Хайдушки копнения”, със заглавие “Весело начало”.
Върху отделните откъси, импресии, разкази по спомени, които съставят “Хайдушки копнения”, Яворов работи в значително по-голям период от време и пише отделните части по различно време. Книжката, в цялостния си вариант излиза от печат преди 25 декември 1908 г., но на корицата е обозначено “1909 г.” Причините за цялото това забавяне не е трудно да се открият в промяната на настроенията у Яворов, в прелома, станал в душевното му състояние. В цялост, обяснението трябва да се търси в биографично - психологически план. Създаването на този цикъл става в различна психологическа атмосфера, при значителна душевна отдалеченост от непосредствените борби, изобщо в условията на духовна криза.
Яворов участва в националноосвободителната борба на македонските и тракийските българи и смята за свое задължение да разкаже спомените си от това революционно време, като пресъздаде празника и делника на четника от Вътрешната организация. И това той нарича в едно свое писмо до проф. Иван Шишманов „прозата на моята революционна дейност" – „Хайдушки копнения".59 Определението “хайдушки” поетът-революционер е използвал в романтичния му смисъл, тъй като времето за което той разказва е половин век след романтичните хайдушки времена от ХІХ в., възпети в народните песни. Времето, в което Яворов се скита по македонските чукари е вече не-“хайдушкото”, а “четническото”, т.е. организираното революционно време. Определено смятам, че Яворов в случая е дирил романтичния, емоционалния ефект, с който по-силно би въздействал върху читателя. Проф. Т. Жечев прави опит, също влизайки в тон с поета-революционер да тълкува използването на думата “копнения”, характерна може би само за интимни преживявания и за мечтания по несбъднатото. Той разсъждава именно в тази посока, като предполага, че включването в самото заглавие на „копнения"-та, те някак болезнено, тънко и несигурно се свързват с определението, с епитета. Техният произход вече не е от четническия живот, от суровата истина, а отвъд заветната черта, “техният произход е от новата естетика, от страстта към опоетизиране и символизация на преживяното”. В тях доминира настроението на дистанцията, дистанция както от „хайдушкото" време, така и от самата реалност. Това е нежно, поетично подчертаване и наблягане върху разликата между хайдушките митове и реалността. По думите на проф. Т. Жечев “никой по-добре от самия Яворов не може да определи характера на тази книга.”60 В малкия предговор е казано: „Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува една действителност, която е била сън... Уви, моите хайдушки копнения!"61 Преживявана в едно време, когато южната кръв на поета сече безпощадно възлите на историята, книгата е писана във време, когато той мъчително разплита възлите на собствения си живот. Както самият Яворов казва в писмо до Иван Шишманов от София от 10 март 1909 г. “Не Ви пратих новата си книжка веднага, защото не знаях где се намирате. Картичката Ви получих същия ден, в който взех адреса Ви от г. М. Арнаудов. Едновременно с настоящето ще получите и книжката. То е проза, прозата на моята “революц[ионна] дейност”. Нека тя Ви напомни за далечната и като чели забравена родина.62 По това време проф. Шишманов се намира в Цюрих, Швейцария, а изпратеният екземпляр е запазен и до днес. Върху него на 9 март 1909 г. Яворов е написал следното посвещение: “На многоуважаемия д-р Ив. Шишманов.”63 Шишманов познава спомените на Яворов още от предишните публикации на техните части в пресата. В запазената чернова на едно Шишманово недатирано писмо, той пише на Яворов “Четох в “Мисъл” с голям интерес трогателните спомени от революционната Ви дейност в Македония. Epur si muove![И все пак тя се върти!] Още едно рядко доказателство за редкия идеализъм на известна част от нашата интелигенция. С такива синове един народ не умира.”64 Но впечатленията от спомените не са равнозначни. Големият приятел на Яворов поета, а по-късно и държавник Цанко Бакалов Церковски в една своя картичка от 1 януари 1909 г. от Бяла Черква няма да скрие разочарованието си от “Хайдушките копнения” – “Пейо, четох ти “Копнежите” со голям интерес. Книгата ти е много изгубила от това гдето си скрил сърцето си и дал голяма преднина на главата. “Купнежите” впрочем губят.”65 За “Хайдушки копнения” не излизат много рецензии, въпреки, че спомените са приети благосклонно от критиката, макар че Яворов се интересува не само от мнението на литераторите. За книгата излизат рецензии от Константин Константинов, Алберт Гечев и Владимир Василев, в които за нея са дадени изключително високи оценки и е наредена сред “най-значителните книги”.66
Алберт Гечев дава висока оценка в своя годишен литературен преглед за 1908 г., като отбелязва, че “най-значителните книги, излезли у нас през 1908 г., принадлежат на писатели от Кръстевия кръг; те са “Идилиите” на Петко Тодоров и П. К. Яворовите спомени от Македония “Хайдушки копнения”.Според него “П. К. Яворов с така близко застанал до усещанията на обществото и едновременно така хубаво и така хармонично е изложил материала в книгата си, че няма никакво основание да му се предрича някаква съдба по-малко завидна от Петко Тодоровата.” По-нататък А. Гечев пише: “В тия осем разказа е представено македонското освободително дело в един от неговите най-важни моменти 1902–1903 год. В това отношение, книгата има смисъл на една народна епопея, която ще се чете и тогава, когато македонското дело не съществува вече. И при това тя има стойност и на исторически документ; във фактите авторът се опира винаги на своя дневник, воден през дните, прекарани в служба на делото. И най-сетне, още една хубава външна страна на книгата; нейната чудна и добре обмислена архитектоника. Книгата е едно дивно построено художествено произведение.” Същевременно Ал. Гечев акцентира върху „субективността” на творбата, независимо от нейната внушаваща доверие документална основа, към която той изразява своето съмнение в истинността на описаните случки. Новото качество, което той открива в спомените критикът го свързва с творческия прелом у Яворов.
По същото време и Константин Константинов ще представи по един поетичен начин революционните спомени на поета – “Като чезнящи звуци на волна песен, дочути неясно в дрезгавината на лятна привечер, трептят тия изживяни копнения. Безпечност и тъга, хайдушка поезия и романтична нега лъха от тях - доловените настроения на една широка душа. И будят те скъпите спомени за едно близко минало – невъзпято от никого – но тъй памятно за всички, защото трепти в тях френезията на една самозабрава – великият жест на една велика епоха, която няма да се повтори, никога вече... Днес всички тия късове са събрани, нанизани в една огърлица – чудно завършващи една обща композиция, и все пак живеящи свой собствен, отделен живот... Книгата съдържа осем отделни къса, половината от които са истински перли на художествената проза у нас. И не можеше да бъде инак. Нима можеше Яворов да измени на себе си? Вещо и художествено са изпълнени и останалите работи, но те сякаш губят нещо от красотата си, затуй че са по-обективни. Когато в гореспоменатите – Яворов с най-интимен, топъл и затрогващ – и всеки израз там е сякаш мек отзвук на наши изживявания. И най-смелият, най-сигурният замах на поета е именно там: в съгласяването на двете действия – външно и вътрешно, хармонизирането на две начала – акордирането на две различни струни – неговата душа, и душата на цял един народ. И колко хубаво то е направено!... Нещо недомълвено, нещо загатнато, но неотбулено, обвеяно с меките нюанси на тиха печал, която достига навремени пароксизма на безпределно отчаяние.”
Интересно е, че един от най-близките до Яворов литературни критици и анализатор на неговото творчество и след смъртта му, Владимир Василев не успява в цялост да долови особеностите на творческия подход на Яворов в неговата мемоарно - лирическа проза и се изказва не толкова ласкаво за спомените му. През далечната 1909 г. критикът ще отбележи общото си впечатление от книгата – “спомените на Яворова не са в никой смисъл на думата мемоари – тям липсва и жизнена пълнота, и трезво отношение към събитията, и по-голяма историческа документалност, и най-първо – истински повествувателен тон. Те са набросъчни впечатления от видяно и чуто, заседнали в душата на поета като едно утаено чувство за миналото.” В рамките на тази рецензия Вл. Василев пише: „Откъм външната страна спомените на Яворов засягат слабо вниманието – няколко хайдушки премеждия и прилуки, случайни снимки по пътя и само една битка. Вместо цели, завършени страници из робската действителност, дадени са само няколко моменти – не ония, които може би най-добре я характеризират, но които са възбудили най-силни душевни реакции. Чувствената диря, която събитията оставят в настроението на писателя, е собствено ръководният психологически мотив при избора и третиране на сюжетите. За да спази обаче поетическия ред, писателят е трябвало да се придържа във фактически рамки, да вмести своите поетически преживявания в хрониката на външни събития. Заради това спомените представят една непрекъсната смяна на реално, грубо осезателна действителност и най-субективни поетически чувствувания.” Въпреки, че усеща и най-важното в тези спомени, т.е. “изразителността на скицираните портрети се постига не чрез външно верен рисунък на физиономията, а чрез нейното характеризиране в един тон или в една сянка”. Тези думи като че ли са най-точната оценка за Гоцевия портрет в спомените.
Яворовите спомени за Македония получават висока оценка по-късно, но много от текстовете обаче, остават и до днес неанализирани и неинтерпретирани цялостно.
“Копненията” са сериозно упование и за македонските революционери, намиращи се в затвора и в македонските планини. От заточение на остров Родос, прилепският войвода Петър Ацев на 12 октомври 1911 г. ще моли поета да му изпрати “Хайдушките копнения” – “реших да се обърна към вас с молба да ми изпратите някоя книжка, като имате предвид, че нито една от Вашите, всички издържали и най-безпощадната критика, не съм имал щастието да ги чета, освен “Х[айдушки] копнения”.67 А приятелят, който ще запълни мястото на рано загиналия другар Яворов – членът на Централния комитет на ВМОРО Тодор Александров на 22 октомври 1911 г. ще му пише: “Драги Пейо, Благодаря ти крайно както за “Купненията”, тъй и за луксозната “В полите на Витоша”.68
В готовият вече вариант, „Хайдушки копнения" е съставена от седем мемоарни разказа, чийто обединителен център е непосредственото участие на автора през трите негови влизания с четите на ВМОРО в Македония. Когато Яворов работи върху спомените си той белетризира и опоетизира своите наблюдения и преживявания като четник, революционер и журналист на националноосвободителното движение в Серския край. В същото време разгръща и развива до завършени разкази бележките, които си е водил още на самото място по време на четничеството си. Най-ценното и непреходното в случая е живото и непосредствено свидетелство на поета за характера и насоките на едно историческо освободително движение, на една всенародна борба, която и до днес е предмет на невероятни спекулации и фалшификации извън границите на България. През каквито и превратности да са минали двете организации (легалната и революционната) на македонските и тракийските българи, а и отделните личности, участници в движението, за неговото начало ние имаме свидетелството на един от най-големите български поети и нямаме никакви основания да не му вярваме, че това са били реалните събития. „Хайдушки копнения" са толкова съществена и неизменна част от биографията на големия поет, колкото и в историята на едно освободително движение.69
Яворов води по време на своите три пребивавания в Македония множество стенографски бележки, които стават основа на спомените. Още в първите редове на спомените си Яворов пише: “Три похода – и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника с оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината… И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии – сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време – аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно трябва да поставя моето име?”70 Като че ли приятелят Ц. Б. Церковски е прочел само тези първи редове от спомените, за да пише, че Яворов е писал не със сърцето си, а само с главата.  Поетът многократно споменава и в самите си спомени за бележките, които си е водил непрекъснато при трудните условия на четническия живот. Това говори, че той може би има намерение да напише и да издаде тези си спомени. Факсимилно предадени стенографските бележници на Яворов и тяхната дешифровка едва напоследък бяха издадени. От тях може да се види наистина “скелета” на бъдещите спомени на поета-революционер, в които разказва не само за своите походи в Македония, като македонски четник, но и за последните му разговори с приятеля и революционера Гоце Делчев. Тук схематично са отбелязани техните разговори и тревогите им за съдбата на освободителното движение след взетото решение за въстание в Солун през 2-4 януари 1903 г. Бих искала да добавя, че ако се направи едно сравнение между бележниците-дневници и биографията на Гоце Делчев и “Копненията” ще се види колко стриктно Яворов се е придържал към записаното в тях.71 Смятам, че имаме пълно право да сочим тези две произведения като връх в нашата художествена литература, но и като автентичен исторически извор, въпреки че историците често го пренебрегват, вероятно защото е излязъл от перото на поет.
Конкретно за намерението си да напише “Хайдушки копнения” Яворов говори в писмото си от 10 юни 1904 г. до Никола Найденов: “Наистина, имам намерение да напиша спомените си по моите лутания из Македония. Но това ще сторя зимъс, като станат нощите по-дълги и като си отпочина по-добре. Сега още се чувствувам разнебитен и не ми се работи.”72
През 1904 г., в последната книжка на сп. “Мисъл” се появява съобщение, в което се казва, че през следващата годишнина в списанието ще бъдат отпечатани следните глави от Яворовите спомени: “Спомен”, “В плен”, “Сражение”, “В Пирина”, “Гост на самодивите”. Както се вижда, още тогава творческият замисъл вече е бил близък до окончателната си реализация (ненаписана остава само главата “Гост на самодивите”; по всичко личи, че “В Пирина” е идентична с “Невесел край”).73
Яворовите спомени представят едно художествено единство с изключителна стойност, въпреки че са писани в един продължителен срок от време (почти 4 години), без да е спазвана хронологията на събитията. Всеки отделно взет спомен има “своя емоционална атмосфера, независимо от импресивния характер на отделните глави, общите мотиви, ретроспекциите и ред други белетристични прийоми”.74
В спомените си Яворов разказва забавно, дори често самоиронизирайки се, за своите премеждия и приключения по време на походите си в Македония – в стила на Захари Стояновите „Записки ". Не скрива нито една трудност, нито една изнемога или уплаха. Никъде не се изкарва безстрашен хайдутин, напротив, навсякъде леко се е дегероизирал. Тези, които са били с него и около него обаче, изтъкват редките качества на характера и издръжливостта му. Войводата Михаил Чаков, в която чета влиза Яворов посочва, че той бил куражлия и всички го обичали.75 От бележниците се вижда, че именно М. Чаков и Д. Хаджидимов са тези който разказват на Яворов за последните мигове от живота на Гоце, преди гибелта му в с. Баница. Войводата Йонко Вапцаров, баща на големия български поет Никола Вапцаров, е оставил две характеристики за поведението на поета в решителните моменти: „В плевнята, отдето водеше сражението, Яворов се държеше много храбро и бе весел и бодър" – казва той за битката край с. Голешево. А за сражението на 3 октомври 1912 г. пише: „Яворов се държеше много добре; помня, че във време на боя тананикаше една руска мелодия. За любов... – помислих си аз."76
Яворов е не само практик, но и теоретик и идеолог на македонската революция. Като Христо Ботев той съчетава в едно участието си в ръководството на движението с личния пример на четник и войвода.
Още от детските години, Яворов е закърмен от семейната традиция, от чирпанската си буйност и от родолюбивото революционно четиво, сред което на първо място са „Записките”, в обич към делото за освобождение на Македония. Като гимназист и телеграфист Яворов е също близък на македоно-одринското движение. Но едва срещата с Гоце Делчев през 1901 г. води до съдбовното свързване на поета с национално-революционните борби.
Както вече споменах в началото на тази глава, срещата на поета с революционера много напомня срещата на Христо Ботев с Васил Левски, тандемът Яворов - Делчев е едно повторение на тандема Ботев - Левски в новите исторически условия, което критиката е доловила. По-късно, години след смъртта на Гоце Делчев ще се създаде новият тандем Яворов – Тодор Алекскандров, който ще продължи своето съществуване до нелепата смърт на поета.77
Поетът изцяло се отдава на делото на освобождението на Македония и Одринско от робство, като напуска работа и става главен редактор на вестник „Дело", орган на ВМОРО по личната покана на Г. Делчев. Обикаля из страната по предизборна агитация за конгресите на ВМОК и говори на свиканите по този повод събрания, занимава се с революционна публицистика, която е отпечатана главно в редактираните от него революционни вестници. В началото на 1902 г. Яворов заминава с чета в Македония. Завърнал се в София, продължава журналистическата си и публицистична работа във Вътрешната организация. В края на годината написва „Хайдушки песни" и ги посвещава на Гоце Делчев, представляващи поетически стилизации във фолклорен дух, където органичната сила на народната песен не е нарушена от тънката артистична обработка и където - може би за последен път в творчеството на Яворов - блясва някаква жизнерадостна нотка:
“Да бяха либе, да бяха
да бяха злато ковано твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня, мяна за благо
турци да гоня!”
В тази жизнерадостна поетизация на хайдушката романтика последният акцент е мрачната прокоба, която за зла участ се сбъдва:
“Сън сънувах, ой нерадост опустяла младост, сън сънувах, сън прокоба - сънувах си гроба...”
А историята на тази хайдушка романтика от времето на неговите скитания по Македония е описана в спомените му.
В началото на януари 1903 година поетът тръгва заедно с Гоце за Македония и в Неврокопско ги застига вестта за решението на Солунския конгрес за въстание. В поредните си македонски скитания поетът редактира във вътрешността на Македония хектографския вестник „Свобода или смърт". Когато Гоце умира, поетът е покрусен, но това влива у него и нов порив за борба. Автентичния разказ за това се съдържа в дневниците му – “На 22 април, като бях у Ляхово получих писмо от Делчева (с датата на смъртта му) да тръгна веднага за (Голешово, гдето ще) Ловча, гдето както знаете, щеше да стане едно събрание от четите и представители на околийските комитети.78 По-нататък, вероятно на 23 април Яворов се среща с Димо Хаджидимов, който е бил с Гоце по време на фаталното сражение. От Хаджидимов той получава сведения за последните му разговори с Г.Делчев. яворов отбелязва: “Това което стана при Голешово (сражението с турците – бел. моя) ми попречи да отида на време в Ловча, (гдето) за да засваря събраните там, на Хаджи Димов, (избавени) който (бил с Делчева) говорил с Делчева в Баница, им съобщил решението на Централния. Пътувам с Хаджи Димов”.79 След гибелта на Гоце Яворов се завръща за кратко в България и през май отново заминава за Македония, но този път заедно с другия виден революционер, Яне Сандански, с когото се е сближил още по-рано в София и към когото в началото се отнася с преклонение, наричайки го „човек, слят с народа". Разривът между двамата настъпва скоро. Спорът между Яворов и Сандански принуждава поета да се завърне в България и за известен период да се дистанцира от активно участие в движението, но без да прекъсва публицистичната си дейност свързана с Македония и Одринско и с дейността на Вътрешната организация.
Илинденско-Преображенското въстание е потушено и удавено в кърви, което довежда до покрусата на поета, настъпила след смъртта на революционния му вдъхновител и приятел Гоце и разрива с войводата Яне Сандански. По време на анкетата на проф. М. Арнаудов с Яворов пред юни-юли 1911 г., поетът ще разкаже за тази своя покруса и криза: „Подир въстанието в 1903 г. аз си преживях, казах, моята криза. От какво естество е била тя? То е било, може би, крушение на моите социални възрения, от една страна; на моите патриотически мечти, от друга: душевен потрес от страшната македонска действителност през оня период, загуба на другари; преживени ужаси, тревоги."80
„Сюжетното” разглеждане на спомените на Яворов от Македония (1902-1903 г.) би било твърде праволинейно. Яворово описва всички събития по един много достъпен за читателите начин. С лекота са разказани перипетиите на македонския четник, който тръгва из турско с пушка и бележник, отношението му към врагове и приятели, фрагментите от един славен и рискован, колкото „лекомислен”, толкова и високосоциален дълг: „Пред мене беше Турция: там отивах да търся криле, а можех да изгубя и глава. Нажежено желязо се завъртя в гърдите ми - и замръзна. То беше миг на ужас, веднага последван от ледена покорност на съдбата...”81 Това е тънко усетено и остро изречено себепроницание. Яворов не може да примири вечно готовата си за полет душа (“търся криле”) с благоразумието. Протестира с пълен глас и с възмущение против участта си и участта на народа си, но отива към нея съдбоносно, защото тя е неизбежна.
В цялата книга има достатъчно „приключения”, среща се прилива на ентусиазъм или причини за неговото изчезване от амбициите на човека, който вярва в разрешението на съмненията си тук, в самата Македония. А именно разказаното за неколкократното прекрачване на границата, срещата с турския аскер, беглите съобщения за убити другари, изречени мимоходом, трагичното вглъбяване в тежките мигновения или комичното им пресътворяване. Всичко това се редува пред погледа на читателя. Потъва се в свят, познат ни от битието на Иван Вазовите хъшове, където славата върви неотлъчно до поразяващия героизъм и до тщеславната дребнавост.82
Яворов не предпочита хронологичноста. Той разказва съвсем изненадващо, като изпреварва или закъснява с обясненията. Понякога читателят няма време да осмисли преходите, не е подготвен да понесе две противоположни по съдържание и въздействие информации. Както е в случая с увлекателността на епизода, когато “Павле кап’тан”, в ролята на Архангел Гавраил, развъртял голата калъчка, ускорява смъртта на бащата поп, отдавна чакана от синовете му. И читателят става свидетел на сцената, в която същият герой, кръстосал нозе по турски, заел бабаитска поза, тънко ситни в хороводен маниер песен за себе си.83 С тези картини читателят разбира по-ясно истинския образ на Гоце Делчев и на другите водачи на Революционната организация.
В село Ильово авторът среща „нелегалния” старец, преследван от каймакамина, защото е нарушил забраната да не се носи никакво оръжие. Селяните укриват злочестника вече три месеца. Те се преуморяват от тази работа, защото е опасна, и те решават да го убият, за да се отърват от бремето, а и да предотвратят провали, тъй като „нелегалният” знаел много неща от скритите за турското око селски истории: виждал е да влизат чети в къщите, познава хора, свързани с борбата. В един и същ момент осъденият на смърт от съселяните си нещастник и Яворов попадат в Ильовската махаличка. “Македонският комита” иска да му представят селянина. Срещата е забележителна преди всичко с комизма си. Комични са и останалите страници, които Яворов отделя на този естествен с простотата и наивността си селянин, по случайност въвлечен в революционното движение.84 И покрай сериозния разказ и горещия тон на места Яворов намира и други хумористични нотки, освен посветените на “Павле кап`тан” и на недодялания дядо – когато разказва напр. за посрещането на Великден в селската черква (тук от стените гледат светии, „образи на някоя шеста човешка раса”, а от амвона държи импровизирана реч „учителят” в чужди дрехи, току-що смъкнал „бухналата си четиримесечна брада”, която го оприличава на султана...); или за „кръвопролитния бой”... с мечка в планината; или за ролята си на „хекимин”, който прави визити у болни (по неволя доктор), съперничейки с ходжата и попа... Картината на „Едно сражение”, при което тревогата и героизмът не изключват примирението със смъртта и при което в паузите на гърмежите се счува – като невероятен контраст – нежното гугукане на млади гълъби, оставя дълбокото впечатление от някаква сцена в една истинска трагедия. Дори в такива мигове авторът не губи острия си поглед за всичко вън и вътре, „океанът от противоречиви чувства”, който се „плакне” в гърдите му, и отбелязва грижливо всички възприятия от обстановка и обсада.
Има една сцена в „Хайдушки копнения”, която е представена като че ли от майстор на многоплановата композиция, наситена с романтичния чар на хайдушкия ритуал, познат от фолклора. Това е събранието на хайдушките чети в пещерата Капе под Алиботуш. Тук се преплитат всички направления и амбиции в борбата, обединени от една свята цел - свободата. Тук ечат мощни възгласи, пъстреят хайдушки одежди, завързват се препирни, вият се хора, лее се вино, въртят се над огньове цели волове, пеят се песни, цари всеобщ подем. Яворов е опиянен от гледката и от настроението. Неговата обобщаваща мисъл е метафорична и поетически внушителна: „Сякаш вледененото отчаяние на робите се топеше в неврозното пещерно ехо и се разсипваше върху нас като кървави сълзи!”85 После ще дойде онзи трагикомичен ден, когато по неволя поетът става лекар из македонските села или държи реч пред насъбралите се в селската черква на връх свети Великден - реч, колкото поучителна, толкова и революционизираща. Ораторът-комита подчертава с внушителното си красноречие идеята, която дава знак на всичко в този исторически момент и притегля към себе си всички, когато ще изрече незабравимите думи за трагедията на народа ни в поробена Македония: „И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя. И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем Македония! Поне така се нарича днес...”86
Това са по-главните моменти на описанието, без интересните подробности, като великденските обичаи из македонските селища, „веселите” препятствия около хектографирането на един лист с респектиращото име „Свобода или смърт”, писмата, съобщенията, разногласията, постъпките на героите. Така идваме до сражението в село Голешево. Боят в селската плевня е показан в неговата динамична и драматична променливост и сила. Сякаш в такива часове, когато се разминават на косъм животът и смъртта, най-добре човек може да опознае себе си, да вникне и в мотивите на чуждите постъпки. Яворов не се мъчи да придаде невероятен смисъл или да сложи кух ореол над делата си. Подкупва ни способността му да остане верен и честен в трактовката на разиграващото се пред очите му действие. По такъв начин изпъква етичността на писателя и неговата нравствена скрупульозност. Когато страхът побеждава героизма, поетът не преиначава състоянието си, а дири точността на преживяванията: „Аз се почувствувах залюлян в пространството, населено от хиляди чудовища, навалили върху мене. И същевременно едно чудно развиделяване в главата, настъпило заедно с безграничното отчаяние, ми даваше Възможност да обсъдя критическото си положение.” За всеки случай револверът е готов да разреши една от страните на дилемата - куршум в главата вместо пленник в турски ръце.
Но Яворов не се занимава само с личните си преживелици, макар те да са в основата на описанието. Живи се изправят пред нас и Йонко Вапцаров, спокоен и в най-”фаталните” мигове, като че ли не се сражава, а се весели. И Мицо - постоянно бълнуващ за „тъмното”, което ще ги спаси от смърт. И мълчаливият Лазар, и Сандю, който праща поздрави до аллаха чрез улучения турчин. И селският кмет, преводен към плевнята за „парламентьор”. И тълпата голешовски нещастници, подгонени пред аскера за живо прикритие срещу хайдушкия огън. Това са пластични, открояващи се, запомнящи се образи, подробности, епизоди, конфликти, които носят спецификата на преживяното.87
В „Хайдушки копнения” са представени картини и настроения, характеристики и диалози, комично или трагично осветени типове и сцени, сякаш глави от един недописан автобиографичен роман или от една национална епопея. Колко много, всъщност, е дадено в тези спомени, с утаената там горчива мъка от лични изпитания и от преживени ужаси на безпомощното население. Ту лирически изповеди, ту кратки и тихи идилии, ту драматични моменти на изненади и напрежение, спомените крият неподозирано разнообразие. Авторът, подчиняващ се на една мощна воля, на един висок дълг, е махнал ръка на спокойствието и мира в България, за да потегли за робската земя. Той отива с илюзиите и наивността на един поет, у когото две души оспорват правото си на господство: тази на мечтателя и онази на революционера. Вървейки през снеговете, той сънува буден – и страшните сънища изтръгват вик на ужас от гърдите му, след като е имал такова пророческо видение: „Простира лятна нощ над планината своя звезден плащ, гората подема тъжовен напев, излазят от потайни леговища хищни вълци и чакали. И ще изчезне всяка следа от мене в робската земя... Но когато беломорския вятър отнесе към север пресния дъх на ранната южна пролет, ще затъгува там една душа – ослушана да чуе от него заветната ми дума...”88 С тези думи поетът-летописец ни връщаме към любовния стон и кошмарите на нощите. И после ... после идват отрезвителните срещи с народа и с турските потери. Народът вярва – или е покварен. Трябва да се действува между тези селяни, свещеници, учители и харамии-главорези твърде предпазливо. И поетът, който посвещава простите хора в тайните на заговора чрез клетва над един екземпляр от руския превод на „Фауст”, заменил му Евангелието, надзърва неведнъж над пропастта на черната измама и дори на предателството.
Особено многобройни са случаите, когато летописецът Яворов се очарова от Гоце Делчев, като агитатор. „Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешките думи – както в ония, които излазяха от неговата уста... Ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядваше на другите, а изповядваше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите... Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име.” Въпреки, че по-горе го споменах, тук отново искам да повторя, че Яворов и в тази си книга дава най-впечатляващия образ на приятеля си – народния водач Гоце Делчев. Веднъж вече, този портрет, нарисуван с най-поетичните думи в Яворовата проза в биографията на Гоце, той тук е допълнен и станал още по-убедителен. Макар, че името на Гоце се среща на много места в спомените на Яворов, в “Хайдушки копнения” той отделя специална глава за него – “С Гоце”.89 Недоизказаното в биографията на Гоце Делчев тук е не само допълнено, но имаме пред себе си и редица нови факти от живота и революционната дейност на Апостола, с когото Яворов се движи през месец януари 1903 г. Не веднъж Яворов ще отбележи, че той допълва рано написаната биография и колкото и да се стреми читателят да потърси несъответствия и противоречия между двете книги трудно може да ги открие. Често пъти на пръв поглед незначителните факти изграждат пълния образ на героя, тъй като те му дават необходимите черти на реално съществуващия човек, а не на създадената от легендата икона на нов светец и мъченик в македоно-одринското движение. Гоце е реален, пълнокръвен водач на революционната организация и на поробения народ.
Авторът на „Хайдушки копнения” не скрива и своите разочарования, неразривно свързани с мъчителния път на започнатата борба. Разкъсват я междуособиците и братоубийствата между върховистите и вътрешните, недоверието, недоразуменията, криворазбраната принципност или явната корист. Той подчертава терзанията си с психологическа вещина и с лична свързаност с делото. Така изпъкват не само искреността на мъката, но и нейната мащабност. Откроява се страданието на поетичната душа и се усеща съмнението в резултатите от борбата.
Въпреки, че е играл значителна голяма роля в македонското освободително движение, Яворов отделя съвсем скромно място за себе си в него. Пък и още по-отговорните му задължения в рамките на ВМОРО му предстоят през следващия период, когато той не само ще е самостоятелен войвода през Балканската война, набързо назначен кмет на Неврокоп, от която длъжност се отказва мигновено и задграничен представител на Вътрешната организация в София. Него самият го е поразявала скромността на Гоце Делчев. В това отношение той съвсем съзнателно се старае да му подражава. Но всички знаят реалната стойност на участието му в македонското освободително дело.
При подготовката на публикуваните вече текстове в списанията “Мисъл” и “Демократически преглед” за включването им в „Хайдушки копнения”, Яворов подлага повечето от тях на сериозна редакция.90
Текстът, който претърпява най-сериозни преработки е първа глава - „Към границата”, която се появява в сп. „Мисъл” със заглавието „Спомен”. Първоначалният творчески замисъл е бил чувствително изменен. Може би желанието на Яворов е да „води” своите спомени в два паралелни плана, а именно ”хайдушкият” и „градско-интимният”. Но може би реалните спомени от революционната му дейност го увличат и той почти изоставя недействителния интимен план. Поправките в тази глава анализира проф. М. Арнаудов.91 А К. Константинов в рецензията си на „Хайдушки копнения” не приема направените поправки с думите: „непростим грях на г. Яворов е, че в книгата му – „Споменът” е излязъл след болестната операция – доволно обезобразен. Тук липсва онова хубаво предисловие, от първия ред още на което се лее миньорния тон на целия разказ. Тук са изхвърлени и сполучливите повторения на една и съща фраза, които му придаваха прелестта на ритмичен напев. Може би, г. Яворов се е посвенил от интимния тон на тая интимна песен?... Може би нему се е видяло някак несъобразно вмъкването на тия „сантименталности” в неговите спомени от Македония?... Не!... Защото нам ни не трябват постните данни по македонска география и статистика от члена на върховния горски или полски комитет – Яворов. А ний искаме да видим волния, хайдушки живот на един поет.”92
В заключение искам да подчертая, че двете анализирани мемоарни книги на големия български поет ни дават един завършен образ на революционера Гоце Делчев, които не само могат да послужат, но и са служили многократно досега като сериозни извори при написването на биографията на революционера. Разказаното в тях е автентично точно, което бе потвърдено и при откриването и публикуването на тяхната, макар и оскъдна кореспонденция и от личните бележници на П. К. Яворов.
Доскоро беше известно само последното писмо на Г. Делчев, което той изпраща до П. К. Яворов с настояване да отрази във вестника, който издава, че атентата над жп-линията и моста на р. Ангиста е негово дело и дело на ВМОРО. В него Гоце пише също, че ще замине за Солун, за да се срещне с наскоро пуснатият от заточение свой другар Даме Груев, за да говорят по датата на въстанието.93 Яворов прилага в биографията и две Гоцеви писма до пунктовия началник на ВМОРО в Дупница Никола Малешевски като факсимилета в края на книгата.94
В публикуваният през 2003 г. документален сборник “Из архива на Гоце Делчев” също има писма от кореспонденцията на двата приятели и съратници в борбата Гоце Делчев и П. К. Яворов, както и други свидетелстващи за техните взаимоотношения в рамките на Вътрешната организация и в борбата срещу Върховния комитет.95

-----------------
1 М. Арнаудов, Яворов – Личност, творчество, съдба. София, 1970, 467 с.; Същият, Избрани произведения. Т. І, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Кирил Христов. София, 1978, 333 с.; Г. Найденова-Стоилова, П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му. София, 1986, 743 с.; Същата, Лора – Яворов. Писма и документи. София, 1983, 415 с.; Сто неизвестни писма. Представени от Ст. Памуков. София. 1981, 287 с.; Неизвестни писма на Лора. Представени от Ст. Памуков. София, 1982, 181 с.; Писмата на Мина. Представени от Ст. Памуков. София, 1984, 149 с.; М. Марковска, Писмата на Мина до Яворов. София, 1984, 110 с.; Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов, София, 1979; П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5. Писма, автобиографични материали (Под редакцията на М. Марковска). София, 1979, 630 с.; Цв. Ракьовски, П. К. Яворов и българските поетически силуети. София, 1998, 174 с; М. Неделчев, Писатели-преображенци и техни спътници. Биографически разкази. Бургас, 1999, 207 с.; Същият, Яворов – литературна личност, истории на книги и стихотворения. София, 2005, 247 с.; Хр. Недялков, Пейо Крачолов Яворов – нови приноси към живота и творчеството на поета. Чирпан, 1939, 195 с.; П. К. Яворов – между стиха и куршума. Кореспонденция. София, 2003, 183 с.; Кръгът “Мисъл”. Кореспонденция. София, 2003, 195 с. и др.
2 М. Арнаудов, Към психографията на Яворов. Гл. ІІ. Потекло, литературни наченки, идейно развитие в “Избрани произведения”. Т. І. Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Кирил Христов. София, 1978, с. 71.
3 Вж. Зл. Хлебарова, След Илинден. София, 1985, 221 с.
4 Личните бележници на П. К. Яворов. Съставителство, разчетен текст, увод и обяснителни бележки М. Бошнакова. София, 2008, 430 с.
5 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5. Писма, автобиографични материали. София, 1979, с. 463-469.
6 Вж. В. Викторов-Топоров, П. К. Яворов и неговото време. В. “Зора”, г. ХVІІ, бр. 5014-5026 и сл. София, 15-29 март 1936 г. (ЦДА, ф. 10 к, оп. 3, а. е. 138, л. 1-13.)
7 Вж. П. К. Яворов – между стиха и куршума. Кореспонденция. София, 2003, с. 173-182.
8 Македонският въпрос. Историко-политическа справка, София, ноември 1968, 68 с.; К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903). София, 1979 г. (второ издание – 2000 г., 421 с.). Вж. и Княжество България и македонският въпрос. Протоколи от конгресите на Върховния македоно-одрински комитет (1895-1905). София, 2002, 399 с.
9 Тази важна кореспонденция между четворката от Кръга “Мисъл” вж. в Кръгът “Мисъл”. Кореспонденция. София, 2003, 195 с.
10 Вж. Съчинения на П. К. Яворов. Под редакцията на Вл. Василев. Т. ІV. Свобода или смърт. Статии върху македонския въпрос. Второ издание. София, 1940, 184 с.
11 Вж. Съчинения на П. К. Яворов. Под редакцията на Вл. Василев. Т. ІІ. Хайдушки копнения (Спомени от Македония). Гоце Делчев (Биография). Второ издание. София, 1939, 255 с.
12 Княжество България и македонският въпрос. Протоколи от конгресите …, с. 283-332.
13 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 4. Критика. Публицистика под редакцията на В. Колевски и М. Марковска. София, 1979, с. 293 – 296.
14 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 3. Драми. Под редакцията на С. Гюрова. София, 1978, 271 с.
15 За четничеството и участието му във войната вж. спомените на Михаил Чаков, Йонко Вапцаров, Александър Радославов, Любен Казаски и Лазар Г. Колчагов в Съчинения на П. К. Яворов. Под редакцията на Вл. Василев. Т. ІІ. Хайдушки копнения (Спомени от Македония). Гоце Делчев (Биография). Второ издание. София, 1939, с. 241-249.
16 Вж. Ц. Билярски, Пейо Яворов и Тодор Александров – приятели в живота, съратници в борбата. София, 2004, 159 с.
17 П. К. Яворов, Подир сенките на облаците. Отбрани стихотворения. София, 1910. (Второ фототипно издание на къща-музей “П. К. Яворов” – Чирпан. София, 1997), с. 73-74.
18 П. К. Яворов, Към Подрумкале. Песен., сп. “Мисъл”, г. ХІІ, януари 1902, кн. 1, с. 3 – 4.
19 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5. Писма, автобиографични материали, с. 258-259.
20 В. “Утро”, г. ІV, бр. 1355-1359, София, 31 октомври – 4 ноември 1914.
21 Светът на Яворов, в Т. Жечев, Въведение в новата българска литература, София, 1995, с. 248.
22 Пак там, с. 248-249.
23 Пак там, с. 249.
24 Вж. и М. Неделчев, Яворов – литературна личност, истории на книги и стихотворения. София, 2005, с. 225.
25 М. Арнаудов, Яворов – личност, творчество, съдба, София, 1970, с. 109.
26 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Гоце Делчев. Хайдушки копнения. Под редакцията на Т. Жечев. София, 1977, с. 214. Молбата на П. К. Яворов до БКД вж. в П. К. Яворов, Между стиха и куршума. Кореспонденция. София, 2003, с. 21.
27 В. “Илинден”, София, г. I, бр. 39 от 20 април 1908, с. 1-2.
28 Сп. “Македония”, София, г. ІІ, 1904, кн. VІ, с. 11, 14.
28 Сп. “Македония”, София, г. ІІ, 15 април 1904, кн. І, с. 21.
29 Пак там, с. 24.
30 Вж. Г Делчев, Спомени, документи, материали. София, 1978, с. 13-14.
31 А. Страшимиров, Апостолът на свободата (Гоце Делчев). Солун, 1909, с. 5-6.
32 Е. Карамфилов, Антон Страшимиров и душевността на българина. София, 1987, с. 133.
33 Сп. “Българска сбирка”, г. XVI, София, 1 май 1909, кн. 5, с. 294.
34 Д. Талев, П. К. Яворов и Македония, сп. “Септември”, г. XI, София, 1958, кн. 3, с. 159.
35 Кръгът “Мисъл”. Кореспонденция. София, 2003, с. 48.
36 Вж. Т. Жечев, Въведение в новата българска литература, с. 249-252 и М. Неделчев, Яворов – литературна личност, истории на книги и стихотворения, с. 144-147.
37 М. Неделчев, Пос. съч, с. 146-147.
38 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Гоце Делчев, с. 8.
39 Пос. съч., с. 7.
40 М. Неделчев, Пос. съч, с. 147-148.
41 М. Неделчев, Пос. съч, с. 148.
42 М. Неделчев, Пос. съч, с. 148.
43 М. Неделчев, Пос. съч, с. 148-149.
44 М. Неделчев, Пос. съч, с. 149.
45 Сп. “Македония”, София, г. ІІ, 15 април 1904, кн. І, с. 21-25.
46 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Гоце Делчев, с. 60-61.
47 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 134.
48 М. Неделчев, Пос. съч, с. 149-150.
49 М. Неделчев, Пос. съч, с. 150-151.
50 М. Неделчев, Пос. съч, с. 151.
51 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Гоце Делчев, с. 67.
52 Вж. Т. Жечев, Въведение в новата българска литература, с. 253.
53 П. К. Яворов, Спомен, сп. “Мисъл”, г. ХV, София, 1905, кн. 1.
54 П. К. Яворов, Едно сражение, в. “Революционен лист”, г. І, София, 1905, бр. 14 и бр. 15.
55 П. К. Яворов, В плен, сп. “Мисъл”, г. ХV, София, 1908, кн. 8.
56 П. К. Яворов, Как минаваше времето, сп. “Мисъл”, г. ХVІІ, София, 1907, кн. 6.
57 П. К. Яворов, С незабравим другар, сп. “Демократически преглед”, г. VІ, София, 1908, кн. 5.
58 П. К. Яворов, Първо отиване и връщане, сп. “Демократически преглед”, г. VІ, София, 1908, кн. 7.
59 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5. Писма, автобиографични материали, с. 17.
60 Т. Жечев, Въведение в новата българска литература, с. 254.
61 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 84.
62 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5. Писма, автобиографични материали, с. 17.
63 Г. Найденова-Стоилова, П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му, София, 1986, с. 372.
64 П. К. Яворов, Между стиха и куршума. Кореспонденция, с. 80.
65 П. К. Яворов, Между стиха и куршума, с. 83.
66 Сп. “Българска сбирка”, г. ХVІ, София, 1909, с. 294-295; сп. “Демократически преглед”, г. VІІ, София, 1909, кн. 2, с. 193-196; сп. “Демократически преглед”, г. VІІ, София, 1909, кн. 2, с. 249-252.
67 П. К. Яворов, Между стиха и куршума, с. 105.
68 П. К. Яворов, Между стиха и куршума, с. 106.
69 По-подробно вж. в Т. Жечев, Въведение в новата българска литература, с. 254-255.
70 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 83.
71 Личните бележници на П. К. Яворов. София, 2008, 430 с.
72 П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 5. Писма, автобиографични материали, с. 435.
73 Цит. по М. Неделчев, Яворов – литературна личност, истории на книги и стихотворения, с. 153.
74 М. Неделчев, Пос. съч., с. 153.
75 П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963, с. 306.
76 П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си, с. 306. Вж. и спомените на Александър Радославов в същия сборник.
77 Вж. Ц. Билярски, Пейо Яворов и Тодор Александров – приятели в живота, съратници в борбата. София, 2004, 160 с.
78 Личните бележници на П. К. Яворов, с. 271.
79 Личните бележници на П. К. Яворов, с. 274-275. Текстът в скобите е задраскан от Яворов в оригиналите.
80 М. Арнаудов, Към психографията на Яворов в “Избрани произведения”, с. 85.
81 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 87.
82 Вж. Л. Георгиев, П. К. Яворов. Романизована биография. София, 1972, с. 109-181.
83 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 102-105.
84 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 105-113.
85 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 150.
86 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 164.
87 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 172-189.
88 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 94.
89 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Хайдушки копнения, с. 134-153.
90 П. К. Яворов, Хайдушки купнения. Спомени от Македония. 1902–1903. Издание на Ив. Х. Николов, София – Солун, 1909.
91 М. Арнаудов: Към психографията на П. К. Яворов, София, 1916, с. 89 – 93.
92 Сп. „Българска сбирка”, XVI, София, 1 май 1909, кн. 5, стр. 295 – 296.
93 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Гоце Делчев, с. 67-68.
94 П. К. Яворов. Събрани съчинения, Т. 2. Гоце Делчев, с. 72-78.
95 Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. София, 2003, с. 358, 397, 402, 435, 445, 446-447, 540, 546.



Глава 3.

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ И РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ В МЕМОАРИСТКИТЕ КНИГИ НА ХРИСТО СИЛЯНОВ ДО 1903 Г.



І. Бележки за живота и творчеството на Христо Силянов

Най-кратък, но и като че ли най-точен е портретът на Христо Силянов, направен четири години след смъртта му (1943 г.) от известния литературен критик, публицист и македонски деец Йордан Бадев. За него Силянов “бе поет по природа, историк по образование и общественик по темперамент”.1 Но за съжаление тази оценка за видния македонски деец и историк на движението не присъства в новото, второ, фототипно издание, тъй като предвидливите рецензенти и редактори, бяха го извадили от книжното тяло, но пропуснали да го изтрият от отпечатаното в края й “Съдържание”. Ако читателят или изследователят иска да се запознае с него, трябва да потърси оригиналното издание, но то почти четири десетилетия беше в спецфондовете на Народната библиотека. Името на видния прилепчанин и ученик на Даме Груев от Битолската българска гимназия, в която учи и Силянов, Бадев също беше изтрито от историята на българската литература и публицистика, а той беше в нея на едно от водещите места. Дори оскъдната информация около трагичната му смърт около деветосептемврийските събития и до днес крие много неясноти. А Й. Бадев има възможност не един път да се изкаже върху творчеството на Силянов.
Името на Христо Силянов остава в българската история и литература не само като име на един от най-видните дейци на революционното движение за освобождението на българите от Македония и Одринско, но и като име на бележит творец на писаното слово, което все още има да бъде откривано и изследвано от литератори и историци. В българските архиви се пази и богатият му, но непълен и все още непроучен личен архив, а от изключително ценната му кореспонденция е публикувана съвсем незначителна част.2 В частни колекции може би се съхранява не по-малко отколкото в държавните архиви, но колекционерите все още мълчат по този въпрос.
По време на погребалната церемония (1939 г.) големият наш писател, също родом от Македония, Димитър Талев, от името на Българския писателски съюз ще произнесе също една от най-високите оценки за революционера, историка, мемоариста, поета и публициста Хр. Силянов, като няма да пропусне, че той принадлежи на “целокупния български народ”, като подчертава, че “неговото най-крупно дело е величавия образ на Македония, на оная злочеста българска земя, чието име днес се захвърля от някои в забрава.”3 За кой пореден път гласът на българския писател, будната съвест на народа, се откроява с жестоката истина, която произнася смело пред всички?
Биографията на Христо Силянов още стои ненаписана, макар че вече са налице някои сериозни, макар и не големи по обем изследвания и документални публикации.4 Тук накратко ще разкажа за неговия живот, дейност и творчество, преди да премина по темата на работата ми.
Христо Иванов Силянов е роден в Цариград на 28 май 1880 г. Баща му, родом от Охрид, умира рано и грижите за сирака поема чичо му. Началното си образование младежът получава в османската столица, след което продължава учението си в Солун и Битоля. В Битоля завършва Българската класическа гимназия. Негови учители тук са видните български революционери Дамян Груев, Михаил Герджиков, Васил Пасков, а съучениците му, почти всички заклети от учителите си като членове на ВМОРО още на ученическата скамейка, пълнят с имената си пантеона на загиналите борци за българска свобода из македонските и тракийските чукари. В свой спомен от 1910 г. Силянов разказва за ученическите си години в Битолската гимназия при Даме Груев, който става наставник на младите революционери още в гимназията: “Когато станахме седмокласници, тайнственият човек ни беше учител. Между учител и ученици се завърза трогателна интимна дружба. От веселите шеги учителят неусетно минаваше към тихи и продължителни беседи. И ние четяхме, като в отворена книга тайните на живота и предвкусвахме приятностите на нашето близко поприще сред поробения народ. Подир една година Даме обитаваше Битолския затвор, а неговите бивши ученици бяха четници, войводи, апостоли, заточеници или затворници. Девет месеца тази мрачна сграда, в която стояха на изправление арнаутските убийци, наред с цвета на борческа Македония, бе окръжно управление и училище на революционните комитети. Там, под непосредственото ръководство на Даме, се крепеше духът на слабите; там се посвещаваха в делото случайно изпадналите жертви на турското правосъдие. Малко ли кротки и добродушни селяни, примирени с робската си съдба, излязоха от тоя затвор-училище пламенни борци и заловиха после планините? И аз неведнъж имах случай - като учител вече - да докладвам на бившия си учител през желязната решетка и да се връщам в своя град ободрен, получил отговор на много трудни и неразрешими за мен въпроси. През същата тази решетка, под носа на тъпия гардиян, е беседвал с Даме и Гоце Делчев. Колко величествена е била тази среща на двамата македонски великани, изправени пред решетката — единият затворен в клетка, но волен и могъщ дух, другият свободен и безгрижен, безгранично вярващ в слепотията на полицията и във своя револвер!”5 Тук Силянов дава една от най-високите си оценки за Гоце Делчев, като един от “двамата македонски великани” – “свободен и безгрижен, безгранично вярващ в слепотията на полицията и в своя револвер”.
След края на гимназиалния курс Силянов учителства в Прилеп и Лерин, а после минава в нелегалност. Още като гимназист в Битоля влиза в редиците на ВМОРО. След напускане на учителското поприще постъпва в четата на Марко Лерински и като един от най-образованите става секретар на четата. След смъртта на бележития войвода при с. Пътеле, Леринско, който е подофицер от българската армия с истинско име Георги Иванов от Котел, Силянов застава начело на четата.6 В четата на Марко Лерински той продължително време е в допир с апостола Гоце Делчев, който като ръководител на четите на ВМОРО инспектира и четата на войводата Марко и е трябвало да реши възникналия конфликт с недисциплинираните четници и организационни работници, включително и селяните предатели. По такъв начин Силянов става ученик не само на бележития Даме Груев, но и на Гоце Делчев, което проличава от книгата му за Марко войвода и в отпечатаната след три десетилетия “История”. Този контакт вероятно ще бъде решаващ за сюжета и за прототипа на посветеното на Гоце Делчев Силяново стихотворение “Бързай млад войводо”, което веднага се запява и като песен. За известно време поради заболяване младият Силянов престоява във Варна и София, като дори се разпространява и слуха, че и той е загинал заедно с Марко Лерински. В София той дейно участва в разискванията по взетото на Солунския конгрес (2-4 януари 1903 г.) решение за въстание през 1903 г., като клони на страната на тези, които смятат, че моментът не е подходящ за революционни действия. Участието си в тези събития той ще разкаже по-късно в спомените си “Писма и изповеди на един четник” (1927 г.) и в една от най-добрите истории на освободителните борби на българите в Македония и Одринско – “Освободителните борби на Македония” в два тома (1933, 1943 г.), като том 3 и до днес ще остане не само недовършен, но и в неизвестност.
Хр. Силянов е привърженик на единството на борбата в Македония и Одринско. Участва в подготовката на въстанието в Одринско, като първоначално е избран за делегат на конгреса в местността Петрова нива, като заедно с Анастас Разбойников са избрани за секретари на конгреса. Конгресът е председателстван от бившия учител на Силянов в Битолската гимназия Васил Пасков. По време на Илинденско-Преображенското въстание се сражава в четата на анархиста-революционер Михаил Герджиков, който също е негов учител още от Битолската гимназия. Участва в освобождението на Василико (дн. Царево) и Ахтопол. Участието си в Илинденско-Преображенското въстание в Одринския край Силянов ще опише веднага след поражението в спомените си “Спомени от Странджа”, които ще отпечати за първи път в сп. “Македоно-одрински преглед”, издавано и редактирано от Никола Наумов.7
След въстанието Силянов започва да следва история в Софийския университет. Дипломира се през 1907 г., след което специализира в Швейцария. Продължава да работи и за революционната идея в свободните български предели. Пише и публикува стихове в македоно-одринската периодика – сп. “Революционен лист”, редактирано от Васил Пасков и Димо Хаджидимов сп. “Македония”, редактирано от Милан Грашев и сп. “Македоно-одрински преглед”, като често използва псевдонима “Ружкин”. Много от публикуваните до момента излезли под неговото перо стихове а и редица нови включва в двете си стихосбирки - „Тъгите на роба" (1903 г. заедно с Вл. Ковачов) и „Стихове" (1905). През 1904 г. участва в злополучния опит за сдружаване на българските и сръбските студенти по македонския въпрос, резултат от подписания през 1904 г. Българо-сръбски съюзен договор, описан от него във втори том на “Освободителните борби”.
През особено тежкия период в историята на революционната организация, когато тя претърпява разцепление след оттеглянето от нейните редове на привържениците на Яне Сандански след проваления Втори Рилски общ конгрес на ВМОРО през декември 1906 г., Хр. Силянов застава на позицията за запазване единството на организацията като застъпва центристките разбирания, защитавани от т. нар. десница във ВМОРО. През март 1908 г. на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ЦК на ВМОРО,8 другите членове са Тодор Лазаров, П. К. Яворов, д-р Христо Татарчев и Христо Матов. През 1907-1908 г. той сътрудничи дейно на издавания в София от Васил Пасков и П. К. Яворов в. “Илинден”, играещ ролята на печатен орган на ВМОРО. След Младотурската революция през 1909 г. Силянов е назначен за редактор на излизащия в Цариград вестник “Вести”, орган на Българската екзархия. Поради безкомпромисната турска цензура, след поредното спиране на вестника, той започва да носи името “Глас”. Опитният публицист работи в редакцията съвместно с д-р Владимир Бурилков, Александър Чучулайн и Ефтим Спространов. Тук Силянов е близо до един от най-забележителните българи от новата ни история Българския екзарх Йосиф I. Вестник “Вести” води една настъпателна политика срещу всяка антибългарска пропаганда, накърняваща националните ни интереси в Македония и Одринско, като най-острото жило на вестника е перото на Силянов.
След учредяването на сдружението „Българска матица" от Александър Теодоров-Балан в Цариград Силянов става негов уредник и сътрудничи в неговия орган алманаха-списание “Летоструй”. Добър познавач и на гръцкия език, тъй като неговата майка е била гъркиня, Хр. Силянов е добре запознат с излизащата гръцка литература за борбите в Македония. Имащ добра подготовка и като историк, през 1909 г. той публикува в „Периодическо списание" студията си „Към историята на гръцката терористическа пропаганда в Македония", която и днес е ценен извор, макар и малко ползван и познаван, за гръцкото андартско движение в Македония.
През Балканската война (1912-1913) отново е на бойната линия като войвода на чета на ВМОРО. Неговата чета става единица в обединената доброволческа чета от дейци на ВМОРО, като се обединява с четите на двамата бележити войводи Иван Попов и Васил Чекаларов. С нея те проникват в тила на турския противник до Костурско и Леринско. След разформироването на четата Хр. Силянов и Ив. Попов пишат подробен доклад за действията на обединената чета до Щаба на българската армия, който се съхранява в Централния военен архив и още стои непубликуван. По водените си дневници, той възстановява действията на тази голяма чета в спомените си “От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война - 1912” (1920), а героичния образа на войводата приятел Васил Чекаларов увековечава и съхранява в малко-известната биография на революционера, която излиза под заглавието “Един именит син на Костурско” (1915) и представлява и до днес библиографска рядкост.
Времето на Междусъюзническата война той прекарва в София и описва надеждите и разочарованията си от хода на войната в дневника си „Бележки през страшните дни".9
След героичната смърт на войводата и приятеля Васил Чекаларов Хр. Силянов работи над книгата си за него. До включването на България в Първата световна война той води напрегнат живот, изпълнен с опасности и премеждия. Въпреки че Междусъюзническата война (1913 г.) завършва с първата национална катастрофа и скоро става известна ролята на Русия в разигралите се трагични събития, Хр. Силянов остава убеден русофил и член на Прогресивно-либералната партия.
На 20 август 1915 г., след няколко месечна продължителна работа във времето на разгарящата се, все още извън българските граници световна война, той завършва един от най-сериозните си трудове „Сръбско-българският спор и Русия". Под заглавието на тази книга стои мотото на Аскуит „Бъдещата карта на Европа ще бъде определена въз основа на националния принцип", което е свидетелство за непрозорливостта му за края на тази човешка касапница. В книгата той изразява надеждата си, че през световната война ще се реши и балканският въпрос, наследство от Букурещкия договор, „което изчерпва всичката горест и всичките надежди на българите". Но разделянето на воюващите страни на два противопоставящи се лагера тревожи душата на патриота Силянов. В предговора на книгата той пише: „Това въпиюще противоречие изпъкна с особена яркост в позицията, която зае нашата западна съседка Сърбия. Нейното положение на съюзница на държавите от Съглашението; обстоятелството, че под нейна власт се намира грамадната маса от неосвободените българи; сложеното в душата на българина убеждение, че сръбската измяна спрямо договора от 1912 е първоизточникът на нашата национална катастрофа, и редица други причини, правят днес от сръбско-българския спор крайъгълен камък на общите балкански недоразумения. Обстоятелството пък, че същата Сърбия е съюзница на нашата освободителка Русия, създава в нашето общество едно двойнствено и взаимнопарализиращо се настроение, което руският държавник и учен г. П. Н. Милюков нарече трагична колизия за добрите славяни и за съзнателните балканци това би било една причина повече, за да се предотврати, с един смел държавнишки жест, тая колизия и да се пресече неразвързваемият възел на сръбско-българските спорове. Нашите сръбски съседи, обаче, ни дадоха през изтеклата година всички доказателства, че се стремят да увековечат букурещкото грабителство и в тия свои стремежи използуваха най-много своето случайно съратничество с освободителката на България."
В книгата той не крие надеждите, си, че Русия ще се намеси като арбитър за задоволяване на взаимните интереси и разрешаването на сръбско-българския спор.10
След включването на България във войната на страната на Централните сили и при обявяването па мобилизацията Хр. Силянов е определен за кореспондент към щаба на 11-а Македонска пехотна дивизия. В пресата е публикувано едно негово компрометиращо писмо и в страната се разиграва нова шпионска афера, след току-що отзвучалата Деклозиерова афера. Този път пред съда са изправени „руските шпиони", сред конто е и русoфилът Хр. Силянов. Установено е, че през април 1915 г. той изпълнява в Цариград руска разузнавателна мисия, възложена му от руския военен аташе в София. По време на тази си мисия е трябвало да направи планове на разположението на турските укрепления и батареи на Босфора.11 В затвора той дружи с редица политически затворници, противници на участието на България на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция сред които са Александър Стамболийски, Райко Даскалов, д-р Никола Генадиев, Антон Прудкин, Коста Списаревски, Коста Тодоров и др. С двама от тях – К. Списаревски и К. Томов след войната Силянов ще започне да издава сп. “Сила”. Като убеден русофил Силянов е радетел на включването на България на страната на Русия и Съглашението в започналата вече Първа световна война. В затвора той продължава да пише, като работи не само над дневника си, но и пише нови стихотворения и редица разкази за затворническия живот и за обитателите на затвора, които ще публикува по-късно в редактираното от него сп. “Сила”. Той е осъден и получава доживотна присъда и е хвърлен в Централния затвор, където прекарва до 1918 г.
След войната, когато България преживява втората национална катастрофа с Ньойския мирен договор (1919 г.) постепенно преминава на десни позиции. Включва се и в политическия живот на разорената си родина. Участва в изборите за Народно събрание и е избран първоначално за депутат от Западна Тракия, но след окончателното й загубването след 1920 г. той в следващите избори е избран от Татарпазарджишкия избирателен район. След създаването на Демократическия сговор, той участва в политическите борби и е депутат от страна на Сговора в Народното събрание почти до края на живота си и главен редактор на неговия печатен орган в. “Демократически сговор” и е член на Политическото бюро на Сговора. След създаването на Македонския научен институт е избран и за негов подпредседател и като такъв остава до края на живота си. Участва и в работата на легалната организация на македонските бежанци в България – Илинденската организация.
Като изявен публицист и журналист Силянов сътрудничи в редица вестници и списания. Негови статии, третиращи въпросите на стратегията и тактиката на революционното движение, се появяват в „Илинден" и „Революционен лист". Редактор е на в. „Илинден", в. „Ден", сп. „Сила" , в. “Демократически сговор”, в. “Вестник на вестниците”, “Ла Бюлгари” и др. През 1904 г. заедно с Александър Кипров основава придобилия широка известност сред тогавашната българска общественост хумористичен вестник „Българан". Председател на Дружеството на столичните журналисти (1931-1932). Хр. Силянов е автор и на многобройни статии в редактираните от него списания и вестници и печатаното в революционната и легалната македонска периодика, което не само е злободневно, но е и свидетелство за творческите способности на все още ненадминатия изследовател на борбите на българите в Македония и Одринско след Берлинския конгрес.
Когато през 30-те години на ХХ век работи в редакцията на в. “Вестник на вестниците”, който е орган на Дружеството на столичните журналисти той е командирован за доста дълъг период от време в Италия и Франция и в резултат на тия продължителни командировки подготвя два специални броя на вестника, посветени на двете европейски страни. По време на тези си задгранични командировки Силянов се среща с водещите държавници, политици и културни дейци в Италия и Франция. Информация за това се съхранява не само в отпечатаните специални броеве на вестника, но и в личния архив на Силянов в ЦДА, тъй като той си е водил по това време подробни бележки.
Десетилетия името на Христо Силянов се свързваше преди всичко с недовършения му исторически труд „Освободителните борби на Македония", т. І (1933) и т. ІІ (1943) и с продължаващата да шества все още мълва, че някъде в чужбина се пази и ръкописът на третия му том. До преди няколко години бяха известни, но недостъпни и трите му мемоарни книги за предилинденския период от живота му, за Преображенското въстание и за участието му в Балканската война, отпечатани през 1984 г. в един представителен том. Съставителят си бе позволил да спести ла читателя края на спомена за Балканската война, тъй като според някои той навявал мисълта за реваншизъм към Гърция.
При един бегъл преглед на Силяновото творчество, ще видим, че макар и да са публикувани голяма част от неговите книги, той и досега си остава един неудобен и конфликтен творец, когото издателите и изследователите предпочитат да подминат мълчаливо или да го използват само като исторически извор.
Христо Силянов е сполучливо съчетание между поет, прозаик, публицист, историк и мемоарист, като във всички области на творчеството си е достигнал възможните върхове.
Ако трябва да дадем оценка за твореца Хр. Силянов много трудно е да откроим в коя област той е най-силен. Но определено трябва да се каже, че мемоарите му са едно продължение най-мемоарната българска литература, свидетелство за църковно-народните борби и културния живот на народна ни през епохата на Българското възраждане. Отново искам да си послужа с един цитат от посочената статия на Й. Бадев, който дава изключително висока оценка на историка Силянов, който според него познава и “тайната на художествения разказ”: “Като добър историк, Силянов обхвана в своето изследване цялата система от обществени, дипломатически и психологически причини, които го предизвикаха и после съпътствуваха развитието му. Проследи го във всички по-съществени прояви до разгрома на Илинденското въстание. Скицира в тия общи рамки образите на всички по-лични и белязани с някакво важно дело водители и участници в движението, и направи от първата част на своето изучване един строен сборник от проверени и критично осветлени данни, и една богата галерия от образи-герои.“12
От тази “галерия от образи-герои” най-значителния е образа на апостола на българската революция в Македония и Одринско Гоце Делчев, с който Хр. Силянов се запознава и свързва като поета Яворов от най-ранни години.

ІІ. Писма и изповеди на един четник (1902 г.)

Преди краткотрайното си учителстване в Прилеп, Хр. Силянов и двама негови другари предприемат пеш едно поклонение до столицата на свободната част на отечеството – Княжество България. В София се запознават с Гоце Делчев, Борис Сарафов и Гьорче Петров, които горещо одобряват намерението им да се върнат в поробените области и да работят там за делото.
През периода 1900–1901 година, Силянов е вече учител в Прилеп. А за посветените в революционното дело получените чрез Българската екзархия учителски назначения са всъщност форма на легално пребиваване в някой район на Европейска Турция. Това назначение означава, че младежът всъщност вече е включен в местната революционна мрежа, след като той е закълнат като член на ВМОРО още на ученическата скамейка. И учителската му работа има много посоки - както го изисква революционният морал. Но твърде скоро Силянов е заподозрян от турската полиция, затварян е на няколко пъти за късо време, принуден е да мине в нелегалност и от Битоля е препратен към „хвърчащите", т.е. към четниците. В първите дни на 1902 година той е вече в планината. И ако Дамян Груев, Михаил Герджиков и Васил Пасков са негови учители в легалната организационна дейност, знанията си за четническото горско битие Силянов получава при съвместния си живот със самия Марко Лерински (Георги Иванов) — един от създателите на Гоце-Делчевската „подвижна военна академия", станала известна в историческата литература като Четнически институт из планините на Македония.13
Четничеството си през 1901-1902 г. Хр. Силянов описва в своите спомени, като избира за форма на изложението си модерния за онова време “епистолярен” начин на разказа си, под формата на писма до “любимата Маня”.
Хр. Силянов описва тази първа среща на 4 януари в село Загоричани с новите му другари.14 Гоце Делчев, като задграничен представител на ВМОРО в София и ръководител на четите на организацията специално пристига в с. Загоричани, Костурско за обсъждане на важни въпроси с четниците от Леринско и Костурско, организационни дейци от Битоля, заедно с Марко Лерински тук са Пандо Кляшев, Славейко Арсов, Лазар Поптрайков. В тази среда попада отведнъж двадесет и две годишният Хр. Силянов, който току-що се е завърнал от Гърция, където ходи за доставка на оръжие за ВМОРО, тъй като знае гръцки език като майчин. В четата на Марко Лерински Силянов завинаги изгражда качествата си на последователен националреволюционер. Повече от половин година продължава това негово първо четничество. Четата на Марко Лерински придружава Гоце Делчев в инспекционна му обиколка, като подвижен член на ЦК. Тези дни остават за Хр. Силянов най-значителните в живота му. Налага се да се разделят - Гоце продължава обиколката си в другите революционни окръзи и райони. След много перипетии Силянов става войвода на малка чета, която е разбита в сражение; тогава научава и за геройската смърт на Марко Лерински. Всичко това е описано в най-известната и най-романтическа книга на Силянов „Писма и изповеди на един четник”.15
Книгата „Писма и изповеди на един четник” за пръв път е публикувана през 1927 г., като издание на Македонския научен институт. Отпечатана е в София – в печатница П. Глушков.
По думите на М. Неделчев, различни фрагменти от нея са публикувани в издания на революционното движение. Многократно са препечатвани и отделни фрагменти по-късно.16
Книгата на Христо Силянов дава дълбоко правдива и силно драматична картина на един от най-героичните и съдбоносни периоди от новата история на българския народ – националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринско, останали съгласно решенията на Берлинския договор (1878) в рамките на Европейска Турция. Тя се нарежда заедно с „Хайдушки копнения" и „Гоце Делчев" на П. К. Яворов, със спомените на Даме Груев, Гьорче Петров, Христо Татарчев, Павел Шатев и др. македонски революционери, наред с влога на Антон Страшимиров и Павел Делирадев.17
Макар и писана 25 години след събитията, за които става дума в нея, Хр Силянов, по думите на Йордан Бадев, в тази си книга се вгледжа във всички подробности на освободителното движение. Той не отминава и слабата податливост и сдържаното въодушевление на народа в страшните изпитания на революционния водач, в изнурителните несгоди на революционното апостолство, в романтичния идеализъм на борческата интелигенция. И с всички тези подробности се чувства вярата и упованието на народа в крайната победа, благоговението му пред подвига, съзнанието на водача за дълг и себепожертване. Не се усеща нито една реч, нито най-далечна загадка за тежкия отпечатък на междуособиците в македоно-одринското освободително движение (борбата между вътрешни и върховисти), които са един от основните мотиви в Яворовите спомени. В това отношение книгата е знаменита. Както правдиво, така и едновременно с това, художествено изображение на най-хубавите години от развоя на македонската освободителна борба. Умело си служи Силянов с разнообразните средства на белетристиката — разказ, действие, характеристика, диалог, описание, размисъл в своята творба. Книгата държи едно от първите места от всички „спомени” и изложения от този род. В нея се срещат страници на романтична екзалтация и други на романтическа протоколност. Но и в единия, и в другия, Христо Силянов е еднакво искрен и честен. Той говори за събития от времето на младостта си, но ги гледа от върха на една душевна зрялост – за това така дълбоко прониква в своята и в чуждата душа, и за това и толкова много неща успява да види. От дълбоките и тъмни низини на инстинкта за самосъхранение, до висините на най-чистото въодушевление, възторга и себепожертвованието. Това придава на Силяновата книга качеството на една затрогваща интимна история-изповед, на психологично проникване в задачите и средствата на македонската революционна борба и едновременно с това на една историческа правдивост.18 В много от по-горе приведените думи на Й. Бадев може да се намери само опит за притъпяване на противоречията, които съществуват именно в този период между Вътрешната организация и Върховния комитет, които за разлика от Бадев, Силянов не пропуска да изследва и представи на читателите в двутомната си история на освободителните борби на Македония. Но все пак не бива да се забравя, че думите на Й. Бадев са казани за Хр. Силянов посмъртно и по тази причини са туширани тези противопоставяния.
Колкото и да е бил популярен Хр. Силянов до този момент книгата му спечелва още по-голяма популярност. Тя става повод той да получи покана от Илинденската организация в България да напише многотомна история на революционните борби в Македония, с която задача той отново се справя блестящо, но смъртта му попречва да завърши това епохално дело, тъй като втория том на тази история излиза не само недовършен, но и посмъртно.
Всъщност „Писма и изповеди на един четник" е и единствената преиздавана негова книга след 1944 г. През 1967 г. издателство „Български писател" я отпечатва като книга от проектираната поредица със спомени от българското революционно минало. Това издание е снабдено с великолепен предговор на поета Иван Бурин. Именно тук за пръв път в ново време получават истинската си оценка революционните мемоари на Христо Силянов. Бурин последователно прокарва паралела между безсмъртната книга на Захари Стоянов „Записки по българските въстания" и „Писма и изповеди на един четник". Този паралел обхваща не само стойността на мемоарите като исторически свидетелства, а и като литературни творби. Посочена е сходната функция на двете книги - и двете да станат източник на теми и мотиви за следващите поколения писатели. И двете книги завинаги съхраняват героиката на съответните етапи на националната революция.19 Бурин пише към края на своя предговор: „Писма и изповеди на един четник" е най-добрата мемоарна книга за македонските революционни борби и една от най-добрите за епохата на нашето националнореволюционно движение, че и въобще за революционните борби на българския народ - от „Моите пътувания по Стара планина" на Панайот Хитов до мемоарите за партизанското движение. Тя несъмнено е послужила и на другия голям изобразител на революционните борби за свободата на Македония, Димитър Талев."20
Още от първите дни на своя нелегален революционен живот съвсем младият Силянов е имал пълно съзнание за значимостта на събитията, в които участвува, и като истински летописец съхранява всичко - включително и съвсем интимните настроения и наблюденията на бита - върху хартията (подобни дневници стават основа и за Яворовите „Хайдушки копнения"). Предполага се, че Силянов наистина е водил дневници за това, което му се е случвало, още повече че такива дневници бяха открити и публикувани през последните години21, а за други имаме такава информация от другите му книги. Този полезен навик Силянов култивира в себе си и по-късно и така се раждат следващите му мемоарни книги. Спомените си “От Витоша до Грамос” Хр. Силянов започва с думите: “Аз съм разгърнал петте оръфани тефтерчета, в които е запасана мъничка, неизмеримо мъничка част от онова, което аз и милиони хора са преживели в тия няколко месеца. Засъхнали кафяви букови листа, морави салепови цветове и есенни минзухари се мяркат тук-там из страниците и ме пренасят по върховете на родните балкани, на които се озовах така неочаквано, сякаш грабнат и отнесен от стихиен ураган. Бегло прочетени имена и дати ми откриват неуловимо, бързо меняващи се картини и ми навяват спомени и чувства, нови, непознати, неподдаващи се на определение.”22
Гоце Делчев е централният герой на тази преживяна книга, той е новият български апостол. Но не само Гоце е единствената водеща личност в мемоарите. Другият главен персонаж, на който авторът отделя не малък брой страници е легендарният войвода Марко Лерински. Този образ е толкова нагледно обрисуван и е показано как довчерашния подофицер от българската армия, родом от котленските села ще претърпи метаморфозата и ще стане легендарния Марко Лерински, за когото ще се пишат още спомени, книги и песни. Марко е човек без голямо образование, участник в Сръбско-българската война (1885 г.) и в Четническата акция на Върховния комитет (1895 г.). Получил безграничното доверие на Гоце, Марко израства като един от най-ярките дейци на македонското освободително движение. С неговия образ Хр. Силянов е искал да наблегне на дълга на България за освобождението на Македония и Одринско. Между другото една от най-известните песни за него (“На брата Марко”) ще е на неговия четник Хр. Силянов, което по това време е един вече известен и утвърждаващ се революционен поет, а и нежен лирик.23 Легендарният Марко Лерински ще стане ярък пример за подражание за включилите се в националноосвободителните борби българи от епохата, участвали в революционното движение за “освобождението на брата-роб”. И Силянов не случайно се връща нееднократно в други свои трудове към тези образи.
Иван Бурин сравнява „Писма и изповеди на един четник” със „Записките на Захари Стоянов”, представяйки я като пряк приемник на „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов:
„Цената на тая книга е както в документалната й сила, така и в безспорните й художествени качества. Макар че обхваща неголям откъс от време - половин година - и малка част от територията, в която е действувала ВМОРО - Леринско, Костурско, Воденско, - тя е пряк приемник на - „Записки по българските въстания". Както Захари Стояновата книга е художествено-документално отражение на общобългарските борби за свобода и независимост, така книгата на Христо Силянов е художествен документ за националнореволюционните борби в Македония. Както без „Записките" не бихме имали „Под игото", „Епопея на забравените" и „Кървава песен", така без „Писма и изповеди" и споменатите по-горе мемоарни и белетристични книги не бихме имали македонското „Под игото" - тетралогията на Димитър Талев.”24
„Писма и изповеди на един четник" е проникновена книга. Всички основни проблеми на революцията са вложени в нея. Описани са основни моменти от този период на историята и то с майсторството на твореца.
Силянов е един изключителен белетрист, който успява да пресъздаде реалната картина на революционната борба, с реалните образи, с реалните герои и борци, участници в революционните битки. Силянов умее да види и отрази характерите на своите герои. Нему се удава както вътрешният, душевен, така и външният, физически портрет. Авторът следи развитието на героите си. От книгата му узнаваме съдбата на всички дейци, свързани с Марковата чета. Съдба, душевен образ и външен облик - тези три елемента определят образа на героите в авторовата обрисовка. И като най-добрите майстори Силянов оставя героите си да се самохарактеризират в постъпки и разговори. При това той умее да използува контрастите и конфликтите за обрисуване на епохи, ситуации, характери, пейзаж и пр. Успява да ни представи с изключителен реализъм едни силни характери, живи и силни образи, без които книгата нямаше да има тази цена, нямаше да е пълноценна. Героите на Хр. Силянов, независимо от възрастта си, било те големи или малки, остават в паметта на читателя и не могат да бъдат забравени. Това е похват, който не всички белетристи успяват да овладеят през целия си творчески път. Силянов прави това с лека ръка, успява да ни убеди в реалността на картините и образите, излезли от перото му.
Относно образите в книгата Иван Бурин в посочения предговор казва:
„Остро изсечен е образът на главния герой, на войводата Марко. Снет от натура, той издържа съпоставка, с който и да било образ от нашата художествена литература из революционните борби от Априлското въстание до партизанското движение. Марко Лерински на Христо Силянов може да се мери с Бенковски на Захари Стоянов. Вярно е, че и двамата автори са имали великолепни прототипове, но както е добре известно, това съвсем не е достатъчно, за да се получи художествен образ. Нужен е литературен талант, нужно е завидно белетристично умение. Още от първото прочитане на „Писма и изповеди на един четник" се запомнят образите на Марко, дядо Яндре, Абдурамана, Калеш Митра, чорбаджията Трайко, Бардака. Наред с тях се чувствува и образът на самия автор - типичен интелигент, който за първи път получава бойно кръщение в революционните борби. Помнят се също, макар и нарисувани с по-бегли щрихи, образите на бай Коле, Кице, Траян, Даскала, момченцето на Абдурамана ... Дори образът на Гоце - една толкова известна и ярка личност, - макар и бегло загатнат в книгата, е даден с някои нови черти в сравнение с портрета, нарисуван от Яворов.”25
Хр. Силяновият Гоце Делчев е наистина по-друг, макар и да се откриват сходства в портретите на Яворов и Силянов. Не бива да изпускаме и това, че Яворовият Гоце е от натура, от наблюдение почти направено само няколко месеца след гибелта му, докато Силяновият Гоце е обрисуван почти четвърт век след гибелта му. Може би тук са си казали думата и излизащите в момента на издаването на книгата спомени, записани от проф. Л. Милетич? Силянов разказва – “В София бях познал Гоце, скромно и небрежно облечен, винаги съсредоточен и обикновено замислен. От пръв поглед мъчно можеше да се познае в него пламенният апостол, чието име се носеше от уста на уста в Македония. Сега неговата мъжка снага е стегната в тъмни потури, червен пояс и джепкен с дълги, увиснали ръкави. Очите му сега не отразяват само интелигентност и нравствена чистота: в тях грее някаква необятна жизнерадост, неизразимо самочувствие и затаен огън. В тях прозира като в кристален поток ясна мисъл, преди още да се е изляла в реч проста и плавна, одухотворявана от сияещия израз на цялото лице и от силата на една безизкуствена, но енергична интонация.”26 Но определено смятам, че макар и незавършен, за разлика от Яворовия, Силяновият образ на Гоце допълва с нови щрихи познатият ни вече от “Хайдушките копнения” и от биографията, Гоце Делчев.
Диалогът на „Писма и изповеди на един четник" е богат и колоритен и спомага да се разкрият външния облик и вътрешния мир на героите, нещо което умеят да постигнат драматурзите. Съобразен е със средата, възрастта и революционния опит на героите си. Поетът Ив. Бурин е открил и нещо много важно в книгата на Силянов, диалогът, който според него „има и едно друго много ценно качество, което е от особено значение и за наши дни. Години наред някои литератори водят борба против „етнографското" в езика, та дори и в диалога. Това „опростявало" съвременния литературен език... Красотата на тамошната българска реч се чувствува и в наименованията на местностите: Пополжани, Ракита, Загоричани, Сетинска планина, Росен, Добровени, Крушоради, Острово, Пътеле, Прекопанска бука, Върбени, Неговански лески, Църна, Забърдени, Маркови кули, Добровенските висоти, Чеганска планина и т. н. Красотата и богатствата на тамошната българска реч, тяхното включване в общия ни литературен език е в пълна хармония с борбите за освобождение на поробените братя от Македония.”27
В „Изповедите" може да се усети усетът на автора към диалога. Той много допринася за представянето на героите. Лаконичните думи на Марко, жизнелюбивите намеци на Абдурамана, мъдрите съвети и поговорки на дядо Яндре, искрените, казани на място думи на нещастната блудница Калеш Митра, обвинена в доносничество пред турците: „Ето ми шията. Тя е по-тънка от конец. Кажи им да ми отсекат главата, ако нещо се е чуло досега за мене!"28 - всички тези реплики говорят повече и от най-подробната авторска характеристика. Простота, ведрина и неподправеност на езика, пестелива рисунка, жив диалог — това стига на автора, за да разкаже интересните си преживелици и да представи характера на своите герои.
Но не само умението Хр. Силянов е да представи героите чрез техния говор и начин на изказване, но той успява и по достъпен и увлекателен начин да пресъздаде събитията в „Писма и изповеди на един четник". Тези събития разкриват всеотдайността на революционерите от всички краища на българските земи, освободени и все още поробени към историческата задача за ликвидиране на робството в останалите извън Княжеството български земи. Хр. Силянов не говори за себе си, а за другите герои. Той тук е в ролята на летописец и като такъв остава до края на “Изповедите”. В цялата дейност на четата, в която участва Силянов, наред с житейските перипетии на четническия живот — се разкрива новият етап в развитието на революционната идеология, усилията на Вътрешната революционна организация да сплоти около себе си цялото недоволно население, независимо от народност и религиозна принадлежност.
В началния период след създаването на Вътрешната революционна организация през 1893 г. господства националният принцип в организирането на освободителната борба. В устава на организацията е записано, че в движението могат да участват само българи. А и самата организация се нарича Български македоно-одрински революционен комитет. Описаният от Хр. Силянов поход на четата съвпада с времето, когато Вътрешната революционна организация възприема идеята за интернационализиране на освободителната борба. От този момент тя започва да се нарича Тайна македоно - одринска революционна организация и в чл. 3 на новия устав се изтъква, че в нея могат да участвуват всички недоволни без разлика на вяра и народност в името на автономия, в която отделните народности ще да бъдат равноправни. Българското националноосвободително движение стана инициатор за интернационализиране на борбата в името на общите интереси на поробените срещу османското робство. Тук Силянов препредава новите виждания на Гоце Делчев след тази обиколка, която прави през 1901-1902 г. из цяла Македония и в резултат на наблюденията си променя устава и правилника на организацията, като вече не става дума в него за българи от Македония и Одринско, а за македонци и одринци (1902 г.). Българското в случая е минало на заден план в опита на Гоце и ВМОРО да се интернационализира борбата срещу общия потисник.
„Писма и изповеди на един четник" е образец на художествени мемоари. Книгата освен чисто политическите проблеми, в същото време поставя и много литературни такива. Книгата на Хр. Силянов е в пълния смисъл на думата драматична, обогатена с редица конфликти моменти. Мемоаристът Хр. Силянов, като пряк участник в революционните борби, като верен, искрен художник на живота, чувства, че борбата между новото и старото, между отмиращото и раждащото, се е основава на човешкото развитие. Оттук идват и ярките контрасти, оттук и острите драматични конфликти. Добър поет той използва в разказа си и редица лирични отклонения. Но те не са само емоционални, те непринудено минават в откровен и задушевен разговор между другарите на Силянов.
Една от най-важните драматични нишки в Силяновите мемоари е тази за пробуждането на роба за борба. Показана е в много сцени. Като масово състояние най-добре се чувства в картините на двете села Търсье и Русилово. В първото - село Търсье, цялото население е обхванато от революционен кипеж, двеста, къщи - двеста пушки. Във второто село — Русилово, напълно подавено от произволите на бея, скотски безропотно понася най-долните гаври на насилника. Други подобни моменти са тези, в които селяните от Неокази, се събуват боси, за да пренесат на гръб четниците през придошлата река (нещо, което решително отхвърля революционерът и войвода Марко). И още един подобен е моментът, в който селяните от Емборе, които с четири очи и с плитки хитрувания гледат да отпратят „комитите", за да не им запалят чергата.
Следва следващият много интересен конфликтен момент. Моментът при облагането на селяните с организационен данък, от Добровени. Тук обаче конфликтът вече не е масов конфликтът. Конфликтът става индивидуален. Тука се сблъскват двата полюса на бедни и богати. От едната страна стои последният бедняк бай Коле. То си е продал кравата, в желанието си да си купи пушка. От другата страна стои най-богатият човек в селото, закоравелият скъперник, чорбаджията дядо Трайко, който не дава исканите му шест лири въпреки молбите, увещаванията и заканите, и на края жестокия побой от страна на войводата. Конфликтът е между организацията и селският чорбаджия. Това е драмата на тази сцена. В нея се открояват няколко от най-ярките образи в мемоарите. В този случай най-богатите са пречката на организацията, а най-бедните са най-верни на организацията и борбата.
Друг от конфликтните моменти в книгата е този, в който се разкриват отношенията между младия по това време революционер и четник Хр. Силянов и стария харамийски войвода, станал деец на ВМОРО - дядо Яндре, един от най-запомнящите се персонажи в книгата. Макар и опитвайки се да бъде верен на новата идея, той е представител на старото поколение хайдути, борбените синове на планината. Дядо Яндре тъгува за някогашните харамийски времена на богати сърмени премени и позлатени оръжия, на буйни хайдушки пиршества и веселби. Той често си спомня волните хайдушки години. Въпреки това, той дава всичко от себе си да служи дисциплинирано на организацията.
Един от драматичните и пълен с художествена сила моменти е този, в който е описана свадата между дядо Яндре и младия учител – комитетски работник, младия революционер – Силянов. Друг интересен и трогателен момент, е този, когато късно в полунощ след кавгата старият войвода идва при младия си помощник и се опитва да го заговори.
Един от запомнящите се и определено много важни моменти в книгата е съденето и екзекуцията на изменниците от Борешница и Неокази. Това е една от най-потресаващо описаните картини. Моментът на задържането на дядо Янаки пред очите на децата му, силата с която Марко отдръпва ръката си, когато дъщеричката на стареца иска да я целуне по стар обичай.
Моментът, в който съдът на Марко, съд, в който не липсва подробен и безпристрастен разпит, при участието на свидетели, оправдава невинния старец и суровото наказание на провинените, говори за моралната и политическа висота, на която стоят организацията и нейните дейци. Този епизод показва една борба между чувство и дълг. В тази борба надвива дългът, и не кой да е дълг, а революционният дълг.
Освен с образа на Марко, който е един водач, достоен за подражание, Гоцe Делчев е представен с всичките си положителни качества, и почти близък до съвършенството, изключителна морална личност. Но независимо от представените множество положителни качества на двамата герои, Хр. Силянов не се и опитва да скрие и недостатъците им. “Изповедите” са една реалистична книга, с реални образи, които освен своите положителни черти, носят в себе си недостатъците си. Нещо, което заслужава да се изтъкне като успех на книгата е това, че авторът успява да види и да ни покаже положителните качества и достойнства и у враговете.
И образът на жената е изобразен умело. У Силянов тоя образ стои на по-високо стъпало. Жената е не само предана любима на революционера, но и сама участвува в революционния живот. С няколко щриха Силянов описва този образ в лицето на крушодарската секретарка на революционния комитет.
В мемоарите има не един или два трогателни момента, които ни карат да се вгледаме по-дълбоко в същността на революционната борба. Такъв един момент е смъртта на Дине Абдурамана. Неговата смърт е едно живо звено в общата борба, която българите водят за своето национално освобождение. Абдурамана се бие три дни, обсаден в къщата си, срещу многобройните противници. Идва момента, в който му свършват патроните, след което идва и трогателността на събитията. Взима си последно сбогом със семейството си, като отделя по един патрон за жена си, сестра си, майка си и за вуйчо си, с желанието да ги отърве от гаврата на неприятелите. Но той самият не слага край на живота си, а излиза като размахва ятаган срещу враговете, които слагат края на живота му.
“Обсадената къща онемява. Предпазливо, със зарязани пушки, войниците престьпват прага на отворената врата и изкачват стълбата. В стаята те виждат локва кръв и в нея плувнали четири трупа: две възстари жени, един беловлас старец и една руса, нестигнала още пълен разцвет мома. Това са жената, сестрата, вуйчото и дъщерята на Дине Абдурамана. Вразите мълчат като вцепенени пред неочакваното кърваво зрелище. Те са имали насреща си само един-единствен противник! Каква сила и какво кораво сърце е имал той, за да си устрои пред смъртта такава кървава баня? Те, които сега стоят смутени пред четири невинни жертви, те на мястото на Абдурамана не биха постъпили като него. Те и не биха се покъртили тъй, яростта им не би била обезоръжена, ако бяха заварили живи тия четирима близки на страшния комита. Така победи смъртта Дине Абдурамана, човекът, който тъй много обичаше всички видове наслаждения на живота.”29 И накрая на главата Христо Силянов заключава: „Гибелта на четирите невинни същества буди безкрайна жал, но не и гибелта на Абдурамана. Абдурамана буди само удивление и почит.”30
Саможертвата е достойна за почит. И това не е само и единствено за Абдурамана. Това се отнася за много от героите на Хр. Силянов, но и за много знайни и незнайни борци, участници в революционното движение. Този героичен образ на Дине Абдурамана, един нов Кочо Чистеменски се вижда и в спомените на редица костурски и лерински революционери, записани от проф. Л. Милетич.
Както в биографията на Гоце Делчев и в „Хайдушки копнения” на Яворов, Силянов също умело си служи с романтичното звучене. С голяма художествена влияние е представено заклеването на новите революционери в църквата на село Гугово. Гоце Делчев, застанал до владишкия трон, останалите четници са на венец около вожда на революцията, някогашният хайдутин, най-старият четник и подвойвода дядо Яндре взема иконата в ръце, Марко кръстосва пушката и сабята, а селяните се прекръстват, целуват оръжието и дават революционната клетва. Такъв романтичен момент е нощното пътуване на четата по светлото Островско езеро, със спонтанната и нарочно поднесена песен, напук на всяка предпазливост. Също такъв романтичен момент, е чакането на четата над Островското езеро и най-вече описанието на разсъмването. Такива са и моментите, в които описва отделни образи-картини: „В родното село и родните планини той (четникът) става смел и по-самоуверен, както гоненият дивеч в познатите околности, дето е леговището му."31 „Има моменти, когато в очите се вижда душата на човека, както песъчливото дъно на кладенчето се вижда през прозрачната вода."32 Силянов използва картината, описанието като средство да изкаже мисъл, да характеризира герой или положение. По много въздействащ начин той ни представя своя монолог, който е непосредствено след екзекуцията на провинените бивши членове на организацията. Като се започне от арестите и скритото съчувствие към достойната смърт на Бардака; „Обзе ме безкрайна жалост, за Бардака, тоя човек планина, който не трепна пред смъртта, а само съжали, че не умря по-достойно, и го оплаках в себе си, скрито от другарите, без никому да спомена дума".33 И това не е краят с последните размисли на уравновесената душа, готова за жестока революционна борба - това е наистина едно минаване през огъня, за да се очисти човек от всичко, което го смущава и задържа в борбата.
Книгата на Силянов отразява периода от общите революционни борби на българския народ. Поетът, мемоаристът и историкът Силянов e един от най-авторитетните и задълбочени изследователи на националноосвободителното движение в Македония и Одринско. И това той го доказва не само и единствено с „Писма и изповеди на един четник”, но също така и с другите си мемоарни книги - „Спомени от Странджа”, „От Витоша до Грамос” и разбира се капиталният си труд „Освободителните борби на Македония”. Хр. Силянов е сполучливо съчетание между поет, прозаик, публицист, журналист и историк, като във всички области, в които той се занимава, успява да достигне възможните върхове.

ІІІ. Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание.

В предговора към „Освободителните борби на Македония”, том І, Илинденското въстание, Кирил Христов – Совичанов казва: „В едно събрание на най-запознатите с македонския въпрос лица се реши тази тежка задача да бъде възложена на известния писател г. Христо Силянов, който покрай качествата му на обективен публицист и познавач на въпроса, има и непосредствените впечатления от епическите борби на македонския роб от времето, когато като четник бродeше Македония, а по-късно взе участие и във възстанието през 1903 г. в Одринско, - впечатления, които той тъй обективно и художествено е предал в своитe съчинения: „Спомени от Странджа", „От Витоша до Грамос", „Писма и изповеди на един четник" и др. Илинденци са щастливи, че тази тяхна идея е осъществена в настоящия том, обхващащ началото на борбите, подготовката на Илинденското възстание и самото възстание. Те са още по-щастливи, че с публикацията на този труд допринасят за опознаването на младите български поколения в свободна България и в поробените български земи с величавите пориви и с жертвите, тъй обилно дадени от македонския българин в името на свободата и на националната идея. Дълг на всеки българин е да познава тези неугасими пориви и да цени дадените кръвни жертви. Особено в наши дни, когато младежта се увлича в пътища гибелни за българската националност и за българската държава.”34
В тази книга Силянов, за разлика от мемоаристичните си книги, използва множество документални сведения, спомени и други материали, пръснати по различни издания на Илинденската организация. Той е подпомагнат от живи по онова време участници в движението, които му предоставили различни сведения, спомени и дневници, материали, твърде ценни за научното дирене, някои от които въобще необнародвани и по-късно, за съжаление изгубени за изследователя. Също така, ценен източник са архивите на Външното министерство. Преди всичко документи на българските дипломатически агенти в Цариград и търговските агенти в главните градове на Македония и Одринско – Солун, Битоля, Скопие, Сяр, Одрин. Тези документи се отличават с богата информация за положението и борбите на българите във вилаетите.
В тази книга се срещат имената, както на Гоце Делчев и Марко Лерински отново, така и имената на другите участници във революционното движение в Македония и Одринско. Такива са Дамян Груев, Гьорче Петров, д-р Христо Татарчев, Христо Чернопеев, Яне Сандански, Михаил Герджиков, Борис Сарафов, Иван Гарванов и ред други. За разлика от „Писма и изповеди на един четник”, който има освен документална, така и литературна стойност, „Освободителните борби на Македония” имат по-скоро историко-документална стойност.
Едно от важните достойнства на книгата на Хр. Силянов е обстоятелството, че развитието на националноосвободителното движение в Македония и Одринско е разгледано от демократичните и прогресивни позиции на Вътрешната организация. В същото време е един ценен източник, който недвусмислено разкрива българския характер на движението. Тук се разглеждат причините за възникването на освободителното движение в Македония и Одринско; поведението на европейската дипломация и решенията на Берлинския конгрес от 1878 г.; социалните предпоставки за революционната борба, първите стъпки на Вътрешната революционна организация; Арменската криза от 1895-1896 г.; Солунските атентати през 1903 г.; Илинденско–Преображенското въстание от 1903 г.; ролята на участниците в него, наред с Гоце Делчев.
В детайли е разгледано развитието на организацията, създаването на четническия институт, сблъскванията на четите с аскера, многобройните афери.
Въпреки, че всички сравняват мемоарите на Яворов и Силянов със Захари Стояновите “Записки”, според мене най-добре това сравнение може да се прави със Силяновите “Освободителни борби”, тъй като много от критиците забравят, че “Записките” не са само Захари Стояново дело, което и той самият подчертава, дори с подзаглавието им, като ги нарича “Разказ на очевидци (1870-1876).35 “Освободителните борби” на Силянов са именно такова съчетание на история, лични спомени и разкази на очевидци, умело вплетени в неговия разказ.
И в “Освободителните борби”, т. І образът на Гоце Делчев е централен. Стотици пъти е споменато неговото име и са разказани не само случки от революционната му борба, но са цитирани и редица важни спомени и документи за него, голяма част от които днес се смятат за изчезнали. Тук вече, за разлика от “Изповедите” портретът на Гоце е наистина пълен и цялостно предаден. Хр. Силянов е написал отделна самостоятелна глава за Гоце Делчев, която озаглавява “Последните дни на Гоце”, в която също има едно великолепно съчетаване на личния спомен с установени данни за апостола Гоце от други съвременници и съратници.36 С тази глава Силянов се показва в най-добрата си светлина като биограф на Гоце Делчев и като точен и наблюдателен мемоарист. В тези няколко страници Силянов използва и Яворовата биография на Гоце Делчев, което е важно свидетелство за доверието на мемоариста Силянов в мемоариста Яворов.37 Впечатляващи са редовете, които Силянов посвещава на гибелта на апостола Гоце: “Гоцевата родина бе тъй претръпнала по онова време, че не плачеше вече пред новите гробове, които всеки ден никнеха по земята й. неочакваният гроб в Баница изтръгна от дъното на душата й една исполинска въздишка, която носена от ехото на солунския динамитен трясък, се заблъска от град в град и от планина в планина. Македония преживя и тая скръб и продължи упорито да събира сили, решена да победи робската си съдба или да изгори в собствения си огън, пламнал буйно от една искра от Гоцевото велико сърце.”38
Двутомният труд на Хр. Силянов „Освободителните борби на Македнония” заема централно място в творчеството му.
Многобройни са отзивите и рецензиите за двата тома на “Освободителните борби”, но аз смятам да посоча само две, които показват отношението на македонските и на тракийските българи към творчеството на големия революционер, историк, поет и публицист, участник в революционните борби и в Македония и в Тракия. Това са рецензиите на Христо Караманджуков39 и В. Йонова40, които отчитат по достойнство делото на революционера и историка Силянов.
Но Силянов освен отличен публицист и мемоарист, остава в българската литература и с поетическият си цикъл за Гоце Делчев. Стихотворението му „Бързай, млад войводо”, е едно от най-рецитираните творби на епохата. Но тъй като стихотворенията са малко познати на българския читател, все още не му е отдадено нужното и заслужено внимание.
В запазения и публикуван личен архив на Гоце Делчев се съхраняват редица писма, свидетелстващи за познанството между двамата.41 От тях може да се получи още важна информация и за революционното движение на българите в Македония и Одринско.
-----------------

1 Й. Бадев, Предговор - Христо Силянов (Поет, учен и общественик) в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. ІІ. След Илинденското въстание. София, 1943, с. ІХ.
2 Вж. Централен държавен архив (ЦДА), ф. 1782 к, оп. 1,2,3,4.
3 Д. Талев, Христо Силянов (Реч произнесена от г. Димитър Талев от името на Българския писателски съюз). Сп. “Илюстрация Илинден”, г. ХІ, кн. 8 (108). София, октомври 1939, с. 1.
4 Вж. К. Христов, Две думи от илинденци в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933, с. V- VІ; Л. Панайотов, Предговор към второто, фототипно издание на Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І, с. 7-15; Й. Бадев, Предговор - Христо Силянов (Поет, учен и общественик) в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. ІІ, с. V-Х; сп. “Македонски преглед”, г. ХІІ, кн. 1, София, 1940, 145-146 (некролог); Й. Шопов, Уводни думи и М. Неделчев, Послеслов - Христо Силянов – четник, поет, мемоарист, историограф (и Бележки) в Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос. София, 1984, с. 5-11, 594-637; Ц. Билярски, Ил. Пасков, Дневници на Христо Силянов (1912-1917 г.), Известия на държавните архиви, кн. 63, София, 1992, с. 140-205; М. Неделчев, Христо Силянов – четник, поет, мемоарист, историограф в М. Неделчев, Писатели-преображенци и техни спътници. Бургас, 1999, с. 13-61; Ир. Недева, Мисия в Париж. Разговори с Евгений Силянов. София, 2007, 495 с.; Сто неизвестни писма. Представени от Ст. Памуков. София. 1981, 287 с.; Един живот в писма. Из архива на Григор Василев. Т. ІІ. Писма до него. София, 2000, с. 272-274; Д-р Н. Генадиев, Между политиката и властта, заговорите и затвора. София, 2002, с. 86-87; К. Пърличев, Кюстендилският конгрес на ВМРО (1909 г.). София, 2001, 191 с.; Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. София, 2003, 632 с.; Евг. Силянов, По дирите на баща ми в Цариград и Охрид, във “Възпоменателен лист Евгени Силянов (1907-1997)”, София, 26 май 1997.
5 Хр. Силянов, Даме Груев в “Летоструй”. Годишник на “Българската матица”. Календар на българите за 1910 година. Солун, 1910, с. 281-282. За атмосферата, която царува сред учители и ученици в Битолската българска гимназия вж. спомените и биографията на Д. Груев от Й. Бадев, Даме Груев. Живот и дело. София, 1943, 164 с.
6 Вж. Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. София, 1927.
7 Хр. Силянов, Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903. София, 1934 (второ издание); А. Разбойников, Конгресът на Петрова нива и въоръжението на въстаниците в “Преображенското въстание. Статии и документи. София, 1955; Хр. Караманджуков, Родопа през Илинденско-Преображенското въстание. София, 1986; Същият, Подготовката на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район (1902-1903). София, 1996; М. Герджиков, Спомени, документи, материали. София, 1984.
8 Вж. К. Пърличев, Кюстендилският конгрес на ВМРО (1909 г.). София, 2001.
9 Вж. Известия на държавните архиви, кн. 63, София, 1992, с. 140-205.
10 Хр. Силянов, Сръбско-българският спор и Русия. София, 1915, с. 3-4.
11 За тази Силянова авантюра по-подробно вж. в спомените на анархиста Антон Прудкин, Записки на моряка. Т. І. Стара Загора, 1997, с. 131-204.
12 Й. Бадев, Христо Силянов (Поет, учен и общественик), с. ІХ.
13 М. Неделчев, Писатели-преображенци и техни спътници, с. 17-18.
14 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 30.
15 М. Неделчев, Писатели-преображенци и техни спътници, с. 18-19.
16 М. Неделчев, Бележки към Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 622.
17 Ив. Бурин, Силен отзвук от Захари Стояновите “Записки” в Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. София, 1967, с. 8.
18 Й. Бадев, Предговор - Христо Силянов (Поет, учен и общественик) в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. ІІ. След Илинденското въстание, с. VІІ-VІІІ.
19 М. Неделчев, Бележки към Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник, с. 622-623.
20 Ив. Бурин, Силен отзвук от Захари Стояновите “Записки”, с. 22-23.
21 Вж. Известия на държавните архиви, кн. 63, София, 1992, с. 140-205.
22 Вж. Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 349.
23 Вж. Вл. Ковачов, Хр. Силянов, Тъгите на роба. Стихотворна сбирка. София, 1903, с. 56.
24 Ив. Бурин, Силен отзвук от Захари Стояновите “Записки”, с. 8-9.
25 Ив. Бурин, Силен отзвук от Захари Стояновите “Записки”, с. 16.
26 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 34.
27 Ив. Бурин, Силен отзвук от Захари Стояновите “Записки”, с. 19.
28 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 160.
29 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 174.
30 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 175.
31 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 113.
32 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 157.
33 Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос, с. 90.
34 К. Христов, Две думи от илинденци в Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933, с. V.
35 З. Стоянов, Записки по българските въстание. Разказ на очевидци (1870-1876). Четиридесет и пето издание. Под редакцията на проф. д-р Н. Генчев. София, 1981, 703 с.
36 Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание, с. 227-233.
37 Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933, с. 228-229.
38 Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933, с. 232-233.
39 Хр. Караманджуков, Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония в Тракийски сборник. Кн. 4, София, 1933, с. 186-194.
40 В. Йонова, Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония в сп. “Македонски преглед”, г. ІХ, кн. 1, София, 1934, с. 118-123.
41 Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. София, 2003, с. 36, 37, 331, 418, 419, 420, 422, 425, 426, 455, 456, 596.



Заключение

Интересът към личността на Гоце Делчев не намалява с годините, а непрекъснато расте. Интересът е не само към личният му живот, а и към дейността му като революционер и участник в македоно-одринското освободително движение. Този борец, въплъщава в себе си множество добродетели, които са присъщи не само на него, но и на борците за освобождението на Македония и Одринско, които с право се смятат за продължители на революционните борби от епохата на Българското възраждане. Гоце Делчев оказва огромно въздействие за идейното и организационно разрастване и укрепване на освободителното движение в двете области. Трупа богат революционен опит, като в същото време сплотява около себе си основните кадри на организацията, отстоява нейната идеология и тактика и показва пътя на развитието й. Името му е знаме на борбата за демократично и прогресивно решаване на въпроса за освобождението на Македония и Одринско, а идеите и схващанията му за борбите и тактиката на организацията са ръководно начало и водещо звено за останалите дейци на организацията.
Гоце Делчев има огромно влияние върху идеологическо развитие на организацията. Полага големи усилия за издаване на нейни печатни органи и за разпространение на революционна литература. Участвува при оформяне на основните програмни документи на организацията: „Устав на българските македоно-одрински революционни комитети” и „Правилник на българските македоно-одрински комитети”, които пак той ще преработи съобразно новите условия през 1902 г., когато организацията ще започне да носи новото си име Тайна македоно-одринска революционна организация, но без да променя българската си същност. Прави всичко по силите си за успешната дейност на организацията. И това е така, защото той е страстен патриот, обичащ безусловно своя народ, готов да се пренесе в саможертва за свободата му. Гоце Делчев е типичният ръководител – смел, находчив, ловък, готов на всичко, за да достигне до осъществяване на идеите си. Но освен професионален революционер, е и военен деец и педагог. Личност, съчетаваща в себе си всичко, достойна за уважение и преклонение, достойна за възпяване от родния фолклор като легендарен юнак. И не случайно образът на Гоце Делчев е пресъздаден и от много български поети, писатели, публицисти, историци.
Съдържателният живот на българският революционен деец, който се отдава изцяло на националноосвободителното движение, неговите интересни идеи и борбата му, се оказват дотолкова впечатляващи, че привличат вниманието на обществеността, но не само на неговите съвременници, но и в днешно време. Колкото повече се задълбочават проучванията от изследователите за живота и делото на Гоце, толкова повече се откриват нови и интересни черти от неговия образ и от идеологията, която той следва. Открити, публикувани и анализирани са много нови факти за времето, когато участва в революционното движение. Но необходимостта от тези нови извори, които се откриват през последните години е изключително важна, защото много са опитите да се изопачи делото му, да се предаде в невярна светлина това, което Гоце Делчев прави за националноосвободителното движение, и дори се правят сериозни опити да се оспори и българската му принадлежност.
Ето защо, нашата история и литература има нужда от спомените на неговите близки приятели, революционери, които са били преки наблюдатели на всичките му действия. И тук появява биографията на Гоце Делчев от неговия близък приятел и съратник в борбата за национално освобождение – П. К. Яворов, както и неговите мемоари, носещи поетичното заглавие „Хайдушки копнения”. Наред с биографията и мемоарите на Яворов, се нареждат и мемоарите на Христо Силянов, също Гоцев другар и съратник – „Писма и изповеди на един четник”.
"Писма и изповеди на един четник" заедно с биографията на Гоце Делчев и „Хайдушки копнения” представляват най-доброто в нашата мемоаристика, създавана и посветена за македонските революционни борби и въобще за революционните борби на българския народ. П. К. Яворов, Христо Силянов и Гоце Делчев споделят една и съща идея и я следват рамо до рамо. А това е идеята за освобождението на Македония и Одринско по пътя на самостоятелната борба за автономия, която според тях най-добре ще запази българската същност на населението от тези две области.
Биографията на Гоце Делчев е един синтез на цялото писмено наследство на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско в началото на новия XX в. Освен синтез, тя е и обобщение на опита - идеен, стилов и жанров - от цялата огромна брошурна литература, която създават революционните дейци от оная вече отдалечена във времето епоха. В нея са използвани темите и фразеологията на публицистиката от вестниците на движението, някои от тях създавани и списвани и с непосредственото участие на П. К. Яворов и Хр. Силянов. Преди всичко двамата поети-революционери и мемоаристи ни представят един словесен портрет, паметник на загиналия другар-революционер.
Макар и изграден като прозаично и мемоарно художествено слово този портрет, излязъл изпод перото на П. К. Яворов се оказва вече повече от сто години най-добрият портрет на народния водач. Този портрет е последван от „Хайдушките копнения”, които са следващото по значимост белетристично произведение на Яворов, свързано с македоно-одринското революционно движение. За да напише тези си мемоари, Яворов използва своите тефтерчета, в които си води стенографски бележки през своите три пребивавания в Македония. Гоце Делчев е неизменният другар на Яворов, и това е описано по блестящ начин в тази книга.
Двете книги на Яворов, посветени на бележития революционер Гоце Делчев, заедно, дават един завършен образ, които не само могат да послужат, но и са служили многократно досега за написването на множество трудове, посветени на Гоце и на революционното движение в Македония и Одринско. Но Яворовите творби не са единственият източник, от където можем да черпим правдива информация за живота и делото на Гоце Делчев.
Другият мемоарист и биограф на Гоце Делчев Христо Силянов в своите „Писма и изповеди на един четник” по един своеобразен начин ни представя неговия образ. Хр. Силянов в този си труд и в “Освободителните борби на Македония” се вглежда освен в революционера и в неговите другари, също така и във всички подробности на освободителното движение - в слабата податливост и сдържаното въодушевление на народа, в страшните изпитания за революционния водач, в изнурителните несгоди на революционното апостолство, в романтичния идеализъм на борческата интелигенция. Както правдиво Силянов представя обстановката и героите, така и едновременно с това ни предлага и художествено изображение на най-плодовитите години от развоя на македонската освободителна борба.
Двамата автори-мемоаристи по свой начин изграждат образа на революционера и човека Гоце Делчев и на освободителното движение до неговата гибел. Но колкото и да са различни в средствата и методите, с които боравят двамата, то образът на Гоце става един цялостен и пълен поглед от различни страни и през различно време и обстановка.
Изводите и заключенията и на двамата за величието на бележития кукушанец и българския революционер се покриват напълно. Това се дължи преди всичко и на тази важна подробност, че и двамата познават личността на героя, както от натура, така и от витаещите в тогавашното пространство легенди за него. Те като съвременници са били в състояние да отделят стойностното от маловажното и да нарисуват един правдив образ, със средствата на мемоаристиката, съчетани с художественото слово и методите на историческото изследване. По този начин образът на революционера и отразяването на освободителните борби са изчистени от опасното идеализиране, които почти винаги отдалечава истината от реалния образ.
Колкото и да е огромна литературата за Гоце Делчев и за освободителните борби в Македония и Одринско, като че ли написаното от двата поети, революционери, мемоаристи и белетристи и близко стояли до апостола Гоце Делчев е според мене най-доброто в написаното за големия български революционер. Смятам, че бъдещите открития на документи и материали за апостолът и за ръководеното от него движение ще дадат възможност и за нови приноси по пътя към истината за този виден наш революционер, заел отдавна мястото си сред безсмъртните българи в националния пантеон.
Може би и нашето съвремие ще ни предложи нова и пълна биография на Гоце Делчев, в която и новите научни открития ще намерят полагащото им се място.


Използвана литература

Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт, кн. І–ІХ. Съобщава Л. Милетич, София, 1925–1928 (кн. І – Въстаническото движение в Югозападна Македония (до 1904 год.) По спомени на Славейко Арсов, София, 1925; кн. ІІ – Освободителната борба в Костурско (до 1904 год.) По спомени на Пандо Кляшев, София, 1925; кн. ІІІ – Борбата в Костурско и Охридско (до 1904 год.) По спомени на Иван Попов, Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, София, 1926; кн. ІV – Към борбите в Югозападна Македония (Кичевско, Битолско, Леринско, Преспанско, Дебърско) По спомени на Лука Джеров, Георги Попхристов, Ангел Андреев, Георги Папанчев и Лазар Димитров), София, 1926; кн. V – Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов, София, 1927; кн. VІ – Солунският атентат и заточениците във Фезан. По спомени на Павел П. Шатев, София, 1927; кн. VІІ – Движението отсам Вардара и борбата с върховистите. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пеев, Сава Михайлов, Хр. Куслев, Ив. Анастасов Гърчето, Петър Хр. Юруков и Никола Пушкаров, София, 1927; кн. VІІІ – Спомени на Гьорчо Петров, София, 1927; кн. ІХ – І. В Македония и Одринско. Спомени на Михаил Герджиков, ІІ. Първият Централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928. Вж. и кн. Х - Ст. Аврамов, Революционните борби в Азот (Велешко) и Поречието, София, 1929, кн. ХІ - Революционната дейност в Демирхисар (Битолско). По спомени на Алексо Стефанов (демирхисарски войвода). Съобщава Б. Мирчев, София, 1931. Вж. и сп. “Македоно-одрински преглед”, София, год. ІІ, бр. 30, 11 март 1907, с. 467-470; бр. 31, 18 март 1907, с. 486-488 и сп. “Македония”, София, год. І, 1922, кн. І, ІІ, V и VІ.
К. Мирчев, Писма на Гоце Делчев. Материали за историята на македонските освободителни борби, сп. “Македонски преглед”, год. ХІІІ, София, 1943, кн. 4, с. 130-152.
П. К. Яворов, Гоце Делчев, София, 1904.
П. К. Яворов, Хайдушки купнения. Спомени от Македония. 1902–1903. Издание на Ив. Х. Николов, София – Солун, 1909. Вж. и сп. “Мисъл”, год. ХV, кн. 1, януари 1905, кн. 5, май 1905, кн. 8, октомври 1905, год. ХVІІ, кн. 6, юни 1907; сп. “Демократически преглед”, год. VІ, кн. 5, май 1908, кн. 7, септември 1908.
П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. 1-5, София, 1977-1979.
П. К. Яворов, Между стиха и куршума. Кореспонденция. София, 2003.
П. К. Яворов, Подир сенките на облаците. Отбрани стихотворения. София, 1910. (Второ фототипно издание на къща-музей “П. К. Яворов” – Чирпан. София, 1997).
А. Страшимиров, Апостолът на свободата (Гоце Делчев), Солун, 1909.
Т. Делииванов, Гоце Делчев (повърхностни спомени). Гоцев лист, София, бр. 1, май 1933, с. 2-5.
Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1895-1903). Кн. ІІІ. Революционното движение в Малко-Търновския район. Съставил Ив. П. Орманджиев, София, 1933, с. 139-164.
М. Герджиков, Спомени, документи, материали. София, 1984.
Ст. Стаматов, Спомени за Гоце Делчев и Борис Дрангов, София, 1935.
Кл. Шапкарев, Спомени и мисли за Гоце Делчев, Пловдив, 1934.
Д. Хаджидимов, В памет на Гоце Делчев; Той плаче. В Д. Хаджидимов, Публицистика, писма и документи. София, 1989, с. 392-401, 444-448.
М. Чаков, Последният ден на Г. Делчев (21 април 1903 г.). Гоцев лист, бр. 2, Пловдив, 6 май 1926, с. 7-8.
Ан. Хърлев, Кой предаде Гоце Делчев (спомен), сп. “Македонски вести”, София, год. І, бр. 22, 19 юни 1935, с. 8-9, бр. 23, 26 юни 1935, с. 5-6.
Вл. Ковачов и Хр. Силянов, Тъгите на роба. Стихотворна сбирка. София, 1903.
Хр. Силянов, Стихове, София, 1905.
Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. С предговор от Ив. Бурин, София, 1967.
Хр. Силянов, Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос. София, 1984.
Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание. София, 1933.
Хр. Силянов, Даме Груев в “Летоструй”. Годишник на “Българската матица”. Календар на българите за 1910 година. Солун, 1910, с. 281-282.
Евг. Силянов, По дирите на баща ми в Цариград и Охрид, във “Възпоменателен лист Евгени Силянов (1907-1997)”, София, 26 май 1997.
Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали. София, 1989.
Хр. Матов, Македонска революционна система. Съчинения. София, 2001.
Г. Попхристов, Революционната борба в Битолския край. София, 1953, 123 с.
М. Матов, Най-комитата разказва… (Живот за Македония). София, 2002.
К. Ципушев, 19 години в сръбските затвори. Спомени. София, 1943.
Л. Томов, Спомени за революционната дейност в Серския окръг. София, 1953.
Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Записал Б. Мирчев. София, 2003.
Д. Талев, Гоце Делчев, София, 1942.
Д. Талев, Христо Силянов (Реч произнесена от г. Димитър Талев от името на Българския писателски съюз). Сп. “Илюстрация Илинден”, г. ХІ, кн. 8 (108). София, октомври 1939, с. 1.
Д. Талев, П. К. Яворов и Македония, сп. “Септември”, г. XI, София, 1958, кн. 3, с. 159.
В. Марковски, Гоце (поема), Прилеп, 1941 и Епопея на незабравимите. София, 1967.
Кр. Христов, Гоце Делчев. София, 1955.
Н. Андонова, За Гоце Делчев войвода. София, 1990.
П. Япов, Шепа българска кръв. Документален роман за времето, живота и делото на Гоце Делчев. София, 1971.
Св. Бъчварова, Литургия за Илинден. Житие на един четник (Исторически роман). София, 1982.
К. Кюлюмов, Яне. София, 1982.
Н. Тодоров, Гоце Делчев. София, 1972.
Й. Ванчев, Апостоли на българската свобода – Паисий Хилендарски, Васил Левски, Гоце Делчев. София, 1981.
Й. Ванчев, Гоце Делчев (1872-1903). София, 1986.
Т. Влахов, Кукуш и неговото минало. София, 1986.
М. Макдермот, Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев. София, 1979.
Зл. Хлебарова, След Илинден. София, 1985.
Г. Найденова-Стоилова, П. К. Яворов – летопис за живота и творчеството му. София, 1986.
М. Арнаудов, Яворов, личност, творчество, съдба. София. Биографическа и психологическа анкета. София, 1970.
М. Арнаудов, Избрани произведения. Т. 1. София, 1978.
Л. Георгиев, П. К. Яворов. Романизирана монография. София, 1972.
Цв. Ракьовски, П. К. Яворов и българските поетически силуети. София, 1998.
М. Неделчев, Писатели-преображенци и техни спътници. Биографически разкази. Бургас, 1999.
М. Неделчев, Яворов – литературна личност, истории на книги и стихотворения. София, 2005.
Ир. Недева, Мисия в Париж. Разговори с Евгений Силянов. София, 2007.
Гоце Делчев. Писма и други материали, 1967.
Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. София, 2003.
Гоце Делчев. Спомени, документи, материали. София, 1978.
Д. Кьосев, Гоце Делчев. Биографичен очерк, 1967.
Македонският въпрос. Историко-политическа справка, София, ноември 1968.
Единството на българския език в миналото и днес, София, 1978.
Ив. Кочев, О. Кронщайнер, Ив. Александров, Съчиняването на т. нар. македонски книжовен език. София, 1993.
К. Попов, Из историята на българския книжовен език. София, 1985.
К. Пандев, Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско – Преображенското въстание, Исторически преглед, 1969, кн. 1, с. 68 – 80.
К. Пандев, Устави и правилници на ВМОРО преди Илинденско – Преображенското въстание, Известия на института за история, т. 21, София, 1970, с. 257-259.
К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903). София, 1979 г. (второ издание – 2000 г.) 
В. Кънчов, Избрани произведения. Т. ІІ. София, 1970.
ВМОРО през погледа на нейните основатели. София, 2002.
Княжество България и македонският въпрос. Протоколи от конгресите на Върховния македоно-одрински комитет (1895-1905). София, 2002.
Г. Найденова-Стоилова, Лора – Яворов. Писма и документи. София, 1983, 415 с.;
Сто неизвестни писма. Представени от Ст. Памуков. София. 1981, 287 с.
Неизвестни писма на Лора. Представени от Ст. Памуков. София, 1982, 181 с.
Писмата на Мина. Представени от Ст. Памуков. София, 1984, 149 с.
М. Марковска, Писмата на Мина до Яворов. София, 1984, 110 с.
Н. Гайдаров, Житейската драма на Яворов, София, 1979.
Хр. Недялков, Пейо Крачолов Яворов – нови приноси към живота и творчеството на поета. Чирпан, 1939, 195 с.
Личните бележници на П. К. Яворов. Съставителство, разчетен текст, увод и обяснителни бележки М. Бошнакова. София, 2008, 430 с.
В. Викторов-Топоров, П. К. Яворов и неговото време. В. “Зора”, г. ХVІІ, бр. 5014-5026 и сл. София, 15-29 март 1936 г.
Т. Жечев, Въведение в новата българска литература, София, 1995.
Е. Карамфилов, Антон Страшимиров и душевността на българина. София, 1987.
Кръгът “Мисъл”. Кореспонденция. София, 2003.
П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София, 1963.
Ц. Билярски, Ил. Пасков, Дневници на Христо Силянов (1912-1917 г.), Известия на държавните архиви, кн. 63, София, 1992, с. 140-205.
Ц. Билярски, Пейо Яворов и Тодор Александров – приятели в живота, съратници в борбата. София, 2004, 160 с.
Антон Прудкин, Записки на моряка. Т. І. Стара Загора, 1997.
А. Разбойников, Конгресът на Петрова нива и въоръжението на въстаниците в “Преображенското въстание. Статии и документи. София, 1955.
Хр. Караманджуков, Родопа през Илинденско-Преображенското въстание. София, 1986.
Хр. Караманджуков, Подготовката на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа – Малкотърновски революционен район (1902-1903). София, 1996.
Един живот в писма. Из архива на Григор Василев. Т. ІІ. Писма до него. София, 2000.
Д-р Н. Генадиев, Между политиката и властта, заговорите и затвора. София, 2002.
К. Пърличев, Кюстендилският конгрес на ВМРО (1909 г.). София, 2001.
Даме Груев. Живот и дело. София, 1943, 164 с.


СЪДЪРЖАНИЕ
Увод
Глава 1. Георги (Гоце) Делчев и македоно-одринското движение до 1903 г.
Глава 2. Гоце Делчев и революционното движение в мемоаристките книги на П. К. Яворов до 1903 г.
І. Бележки за живота и творчеството на П. К. Яворов
ІІ. Гоце Делчев. Биография
ІІІ. Хайдушки копнения
Глава 3. Гоце Делчев и революционното движение в мемоаристките книги на Христо Силянов до 1903 г.
І. Бележки за живота и творчеството на Христо Силянов
ІІ. Писма и изповеди на един четник (1902 г.)
ІІІ. Освободителните борби на Македония. Т. І. Илинденското въстание.
Заключение
Използвана литература