ГЕНЕРАЛЪТ ОТ ПЕХОТАТА ИВАН ВЪЛКОВ

Животът на ''Одринския герой'' генерал Иван Вълков е свързан с най-славните и най-трагични моменти в новата история на България. Дълго време комунистите му изграждат черен образ на "фашист", "престъпник" и "масов убиец". Неговото сатанизиране започва по чисто идеологически причини веднага след преврата на 9.09.1944г. и под една или друга форма продължава и до днес.
Теснопартийните и политически позиции при оценката на личността и дейността на генерала обаче веднъж завинаги трябва да бъдат отхвърлени, защото има и друг поглед върху неговата личност. Така например за дееца на ВМРО Стоян Бояджиев, срещнал го в концлагера край Тутракан, той си остава "безупречен човек, когото не мога да сравня с никой от политическите водачи, с които съдбата ме сблъска по време на престоя ми в този и другите лагери. Морален човек, с авторитета на учен - академик.'' Заслугите на генерал Иван Вълков за войската и особено за превземането на Одрин през Балканската война са неоспорими. И дълго укривани по политически съображения.
Генералът от пехотата Иван Вълков е роден на 19.01 (ст. ст.) / 31.0.1875 г. в град Казанлък -
в сърцето на "Розовата долина" на България.
Малко е известен факт за рода на Иван Вълков е, че корените му са от Македония. Дядото на Иван Вълков на име Петко Юрдекът е бил преселник в Казанлък от Македония. Кога, как и при какви условия е изоставил Македония и се е заселили в Розовата долина остава неясно.
Той има двама сина - Вълко и Михаил. Вълко Петков Юрдеков е бащата на бъдещия български генерал. Бил е доста предприемчив и смел за времето си човек. Като търговец на коне често пътува из българските земи, дори до османската столица Цариград. Заточен е няколко години
в Диарбекир по неизвестни причини, вероятно заради патриотична и революционна дейност.
Иван Вълков е роден ма връх Богоявление в годината, предшестваща Априлското въстание.
Понеже следващият ден е бил голям християнски празник Ивановден, родителите му дават на новороденото си дете мъжкото име Иван.
Оцеляла е една снимка на 3-годишният Иван в опълченска куртка, ушита от майка му Тодора. В тази най-ранната фотография детето Иван е заел поза "Мирно", сякаш за да подскаже, че след години ще бъде военачалник.
Казанлък не участва в Априлкото въстание от пролетта на 1876г., но събитията около тази епопея засягат силно неговите жители. През юли 1877г. градът е освободен от Предния отряд на руския генерал Й. Гурко. След боевете при Стара Загора и Нова Загора с армията на Сюлейман паша под огромното превъзходство на противника руските полкове и български опълченски дружини са принудени да отстъпят към Балкана.
Двегодишният Иван с година по-голямото му братче са принудени да бягат със семейството
си при отстъплението на руските войски след боевете при Стара Загора. При това бягство малкият Иван се разболява тежко. Но успява да оцелее по чудо, носен на ръце от майка си Тодора.
В хода на Шейновската битка на 27.12.1877г. ст. ст. / 8.01.1878г. частите на лявата колона на руския Южен отряд под командването на генерал Николай Святополк - Мирски освобождават окончателно Казанлък.
Семейството на бъдещия генерал се връща в родния град, но намира своята къща разграбена и полуразрушена при боевете. Баща му Вълко я издига наново и започва търговията с вълна,
която обработва в малката си работилница. Заради това казанлъчани го наричат вече "Вълко Вълнаря." С много труд и лишения успява да осигури препитание на голямата си челяд от четири момчета и едно момиче.
Най-голям проблем остава състоянието на малкия Иван, който расте бавно и е най-дребничък. Майка му Тодора се грижи много за болнавия Иван. Тя остава неграмотна жена, която обаче много държала на обучението на своите деца. Успява да им го осигури в домашни условия чрез скован чин от познат на семейството дърводелец.
През 1885г. е извършено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е първият успех в изпълнение на програмата за национално обединение. 10-годишният Иван е свидетел на историческото събитие. Особено силно впечатление му оставя победата в Сръбско-българската война на младите български капитани над сръбските генерали. Вероятно тъкмо това е бил движещият мотив на момчето да се насочи към военната професия.
Решава да кандидатства във Военното училище в София. Отначало не са приели документите му, защото нямал навършена необходимата възраст, но Иван се оказва упорит. Явява се на конкурсен изпит и го взема с отличен успех. Въпреки че физическите му данни не са от най-добрите, той е приет в училището. Като юнкер Иван Вълков е ученолюбив и старателен и се нарежда между първите по успех и дисциплина във випуска си.
На 14.01.1896г. Иван Вълков завършва пълния курс на ВНВУ с отличен успех. От 104 випускници той е четвърти по успех! Произведен е в първи офицерски чин подпоручик.
Назначен е в артилерийското поделение в София. Четири години служи в Арсенала и в Щаба
на артилерията. За кратко през 1900г. е на служба и в 6-ти артилерийски полк. През същата 1900г. Иван Вълков е вече поручик от артилерията.
После се явява на конкурса, обявен от Министерството на войната за младши офицери кандидати за следване във Военната академия в Русия. Показва блестящи резултати.
Печели конкурса. И така през 1900г. Иван Вълков заминава за Русия.
През 1904г. в Санкт Петербург завършва с отличен успех Артилерийска военна академия.
По този повод е представен дори на руския император Николай II. После по препоръка на руското военно министерство се записва в Генералщабната военна академия.
През 1907г. вече с чин капитан Иван Вълков завършва геодезия в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург.Така в началото на XXв. Иван Вълков е единственият български офицер с две военни академии зад гърба си и единствен специалист по геодезия.
През 1907-1909г. той е прикомандирован към Николаевската главна обсерватория в Пулково
за практически занятия по астрономия и геодезия.
По време на обучението му в Русия среща красивата девойка Лидия Зудилина. Тя е дъщеря на Капитон Зудилин - преподавател по естествени науки, автор и на научни публикации в своята област. Той одобрява връзката на дъщеря си със скромния български офицер. И бракът се състои в Санкт Петербург.
След като завършва Генералщабната академия Иван Вълков се връща с руската си съпруга
в България. В Русия остава по-малкия му брат Христо, който следва там медицина. Съдбата
на д-р Христо Вълков е пречупена от болшевишката революция през 1917г. Потегля със семейството си към Украйна и там някъде изчезва безследно. Предполага се, че е бил убит
от болшевиките.
След връщането си в България през 1911г. Иван Вълков постъпва на работа като преподавател във ВНВУ в София. От 18.05.1911г. е повишен в чин майор.
През 1911г. издава първите си самостоятелни трудове : "Военна топография" (Курс за Военното училище) и "Военно-топографски бележки."
При общата мобилизация на армията за участие в Балканската война, обявена на 17.09.1912г. майор Иван Вълков е зачислен в щаба на Втора армия, чиято задача става обсадата на Одрин - най-силната турска крепост на Балканите. Той е началник-щаб на войските в Източния сектор. Задачата на българските войски в този сектор е най-тежка, защото според замисъла за атака точно тук трябва да бъде осъществен пробивът, който да доведе до овладяване на силната турска крепост.
През март 1913г., като началник - щаб на войските, щурмуващи Одрин е сред главните участници в епопеята, символизираща величието на българския дух. С основание е смятан
за един от "Одринските герои." Приносът му е безспорен. Разработва инструкциите за използването на артилерийските огньове, които частите на Втора Българска армия безупречно демонстрират при атаката и превземането на крепостта на 11-13.03.1913г. Тъкмо въз основа
на тези инструкции българската артилерия при атаката на Одрин твори чудеса и пише история.
След падането на Одрин снимката с пленения турски комендант на крепостта Шукри паша обикаля света. Запазена е и до днес. При разпознаване на персонажите там обикновено се споменават две имена - пленият турски военачалник и генерал - майор Георги Вазов. Пропуска се умишлено или поради незнание присъставието на майор Иван Вълков на тази снимка.

Майор Иван Вълков (най-вляво) до генерал - майор Георги Вазов.
В средата е пленнеия Шукри паша. Албум на чеха Владимир Сис



Самият майор Иван Вълков прави всичко възможно да увековечи подвига на Българската
армия при Одрин. Описва действията в Източния сектор по време на Одринската операция в издадената от него през 1913г. книга. Трудът му е озаглавен "Източният сектор при блокадата
и атаката на Одринската крепост 1912-1913г." И до днес той се явявя ценен източник за изучаването на операцията по обсадата и превземането на Одрин.
Ето какво пише в началото на документалната си книга майор Иван Вълков :
"С трепет в душата, с радост и скръб пристъпихме към описанието на събитията, които сплетоха лавров венец на победоносните български войски за нечуваните геройски подвизи, които удивиха света и които ще бъдат всякога наша гордост, независимо от тежките политически моменти, в които изпадна нашето отечество. На вечни времена това ще бъдат златните страници в нашата история. Ние не знаем подобне подвиг до сега - успешна ускорена атака на първокласна крепост - взета в продължение на 28 часа заедно с предните й позиции…
Чувства на гордост и признателност към безстрашните брци изпълват душата ни.
Слава вам, юначни и самоотвержени синове на България, за вашите нечувани дела:
Родопци,
Вие с част от 53-тий полк като лъвове се нахвърлихте, зацепихте и врязахте в железния обръч на крепостта. С овладяване на форта Айджи Йолу вие изкоренихте окочателно страха пред нея и разпалихте във всички войски оня свещен огън, пред който почти нищо не може да устои.
Шипченци,
Вашите настойчиви атаки срещу Айвас Баба, заедно с част от 53-той и 56-ий полкове, се увенчаха с пълен успех - вие взехте форта, обезпечихте победата и решихте съдбата на крепостта.
Артилеристи,
Вашият искусен, ураганен и убийствен огън разкъса желязната броня на крепостта; вие смело отваряхте пътя за нашите войски и затваряхте тоя на противника.
Загорци, ямболци, воини от 43, 44, 54, 56, 57, 58, 11 и 24 полкове, пионери, конници- войски от източния сектор,
Вие всички смело се впуснахте върху врага и без да му дадете възможност да се опомни, със светкавична бързина овладяхте всички останали фортове, вие сломихте волята на противника и го обърнахте в паническо бягство към града Одрин от всички фортове на крепостта, без да му дадете възможност да се спре и въпротивлява никъде повече - вие взехте крепостта с целия гарнизон и всички в нея трофеи.
Вам, войски от източния сектор, мили и доблестни синове на България посещвам този труд.
Майор И. Вълков 31 декември 1913г."
В края на своята книга авторът пише с чувство за гордост: "Одрин падна ! Този подвиг бе венец на всички славни дела на българската армия, на българския народ. С него ние всякога ще се гордеем пред света и той всякога ще здава страх на нашите врагове и ще им напомня, че борбата за обединението на българския народ не е свършена и че тя неминуемо трябва да се увенчае с успех."
Майор Иван Вълков влиза в българската история и чрез киното. В единственият филм за Балканската война на Александър Жеков има епизод, озаглавен "Фердинанд посещава джамията "Султан Селим." Събитието е историческо за България и се случва четири дена след падането на Одрин. На 17.03.1913г. заедно с генералите Михаил Савов, Никола Иванов, Георги Вазов майор Иван Вълков получава високата чест да съпровожда българския цар Фердинанд и царица Елеонора при посещението им в знаменитата джамия, символ на Одрин.
Участието на майор Иван Вълков в боевете около Одрин през Балканската война остават завинаги силен спомен у него. Това личи от факта, че въпреки неговата бурна политическа и военна кариера той намира време постоянно да се връща към този подвиг на българските войници и офицери. През 1914г. печатницата на "Военен журнал" издава сборника "Одрин.
В памет на падналите герои." Тази малка книжка (само 87 страници) днес е библиографска рядкост, но се явява един от първите опити за систематизиране и обнародване на спомените на одрински герои офицери и войници. Сборникът включва документи - телеграми и заповеди, стихотворения, възпяващи подвига от 13.03.1913г. и спомени. Автор на един от тези спомени със заглавие "Щурма на Одрин" е майор Иван Вълков.
През 1930г. "Артилерийски преглед" публикува неговата статия "Победата при Одрин и ролята на артилерията."


Първата страница на книгата на Иван Вълков за
Одринската операция от 1913г.


След Балканската война Иван Вълков преподава във ВНВУ. В навечерието на намесата на България в Първата световна война от 18.05.1911г. е повишен в чин подполковник.
През Първата световна война е отново на фронта. Подполковник Иван Вълков служи в щаба
на Втора армия (1915-1916). Той е началник на оперативното управление в армията. Върши оперативната си работа отлично, за което свидетелстват успехите на Втора армия, която след епични сражения със сърби, френски и английски войски в края на 1915г. освобождава Македония.
След това подполковник Иван Вълков става боен командир. Командва 44-ти пехотен полк (1916-1917). Във военните операции на този полк Иван Вълков се представя блестящо. Така през пролетта на 1917г. неговият полк успява да отрази силна съглашенска атака на платото Маргара в Македония. После Иван Вълков е назначен за началник - щаб на 7-ма Рилска дивизия и 10-та Беломорска дивизия (1917-1918). От 15.08.1917г. е повишен в чин полковник.
За своите големи заслуги, за проявена храброст и доблест талантливият командир е награден с най-високи ордени за неговия чин и служебно положение: "За храброст" III степен, и IV степен и "Св. Александър" III степен и IV степен с мечове по средата. Носител е също и на орден
"За военна заслуга" I и II степен. Награден е и с чужди ордени : германски "Железен кръст" I и II степен, австро-унгарски ордени "Желязна корона" III степен и "Кръст за военни заслуги" III степен, и турски орден "Железен полумесец."
Наред с това през Първата световна война Иван Вълков намира време и да пише. Това личи от факта, че през 1917г. издава още един свой важен труд, озаглавен "Военна топография. Ръководство за съкратен курс на Военното училище и за ШЗО."


Корицата на "Военна топография" на полковник Иван Вълков от 1917г.


Поражението на България в Първата световна война е тежък удар за него. Той съпреживява болката и покрусата от унижението на целия български народ.
Характерно е, че в неговата7-а Рилска дивизия през бурните за нашата армия септемврийски дни на 1918г. нито един войник не захвърля оръжието си и не дезертира. След дадената заповед за отстъпление цялата дивизия се връща организирано и в добър ред в старите предели на България.
Още от края на Първата световна война, у него се формира отрицателно отношение към родоостъпниците и националните предатели, които водейки своята пропаганда деморализират допълнително волята на българския войник да удържи обединението и да го защити докрай.
До края на живота си Иван Вълков счита владайския метеж от 1918г. за срамен акт в българската история, организиран от тъмни антибългарски сили. Походът на войниците към София в края на септември 1918г. за него е позорорен акт в българската история с крайно отрицателни последици, както за България като цяло, така и за Македония.
Като патриот и войн на България той осъжда предателството на земеделците и тесните социалисти, преименували се през 1919г. на комунисти. От този момент нататък за него те
са "безотечественици" и "родоотстъпници."
След войната от 1919г. полк. Иван Вълков е директор на Картографския институт. В института в следвоенните бедни години освен директора работи само един офицер.
Ето как описва Иван Вълков по това време неговият колега Цанко Цанов: "Направи ми впечатление, когато му се представих, че Вълков е много скрит човек, мълчалив и осторожен." (АМВР дело № 1556 т. 20, с.17)
Дейността на на Картографския институт в периода 1919-1923г. е значима. В годишника за 1922г. на Географическия институт при Министерството на войната е отбелязано: " Организацията на Института, в свръзка с подготовката на личния състав, игрaят първа роля
за успехите на работите. Без това, даже многото материални средства не биха помогнали за една методична и успешна дейност. Пo тези именно причини се откри Геодезическата школа
на Института, която миналата година завършиха успешно 29 человека, като им се даде едно полувисше специално образование, а 7 человека завършили с най-добър успех първия курс
на школата, се изпратиха във висши политехнически заведения в странство за получаване
на висше геодезическо образование, със задължение да прослужат след това в Института
най-малко 8 години. Все със същата цел, за да не се спира развоя на работите, освен четирите геодезиста или инженер - землемери на службата в Института, се приеха двама служащи, завършили физикоматематическия факултет на нашия унвиерситет, които ръководени от специалисти, се готвят за предстоящите астрономически работи, в свръзка с триангулацията
на България, към които работи, при желание, могат да бъдат привлечени и някои професори
от нашия университет.'' (стр. 7 и 8).
Също през 1922г. продължава и работата по полагане на триангулацията на територията й, която протича в изключително трудни икономически условия.


Генералът от пехотата Иван Вълков

Последвалaта национална катастрофа полк. Иван Вълков възприема изключително болезнено, както и опитите за установяване на "оранжева диктатура", преценявани от него като стремеж
да бъде наложен един близък до болшевишкия режим, унищожителен за България.
Полк. Иван Вълков знае какво е болшевизъм. Най-малко заради съдбата на брат му д-р
Иван Вълков, останал в Русия при семейството си, който изчезва безследно след 1917г.,
станал жертва на болшевишкия терор.

Крайно отрицателно е отношението на полк. Иван Вълков към земеделския лидер Александър Стамболийски, станал от есента на 1919г. министър-председател на страната.
Полк. Иван Вълков счита Ал. Стамболийски за национален предател поради участието
му в септемврийския войнишки метеж от 1918г. И не само заради това. Факт е, че
Ал. Стамболийски никога не е държал пушка в ръцете си и не е лежал във войнишки окопи. Полагал е системни усилия през цялата Първа световна война за разлагане на войската и намаляване на отбранителната й способност, т. е. действал е против интересите на България.
Именно това принуждава Иван Вълков да влезе в създадения през октомври 1919г.
Военен съюз, който включва офицери от армията и от запаса. Първият му председател е полковник Михаил Каридов - по това време командир на 1-ва пехотна Софийска дивизия.
Ивън чисто професионалните Военният съюз си поставя особени задачи, наложени във връзка
с изпълнението на тежките за България клаузи по Ньойския договор.
По Ньойския диктат България трябва да предаде на Съюзаната контролна комисия 1 200 000 пушки, 5000 картечници, 3400 оръдия, 300 млн. патрона и 6 млн. снаряда.
Военният съюз подема акция за тайно укриване на оръжието в тайни скривалища, което
не трябва да се предава доброволно на съглашенците. С тази задача се заема лично полк.
Иван Вълков - директор на Географския институт. Съмишлениците му по негови указания полагат огромни усилия да спасят оръжие на разформированата по Ньойския диктат
българска войска. Замисълът на полк. Иван Вълков е това укрито оръжие да остане в България за бъдещата родна войска.
Oръжието се укрива в импровизирани погреби, пресъхнали кладенци, пещери, плевници из селата, магазини, църкви и манастири. Разглобява се на части. Укриват се цели аероплани.
Тъкмо в хода на тази акция тайно възкръсва военното контраразузнаване - т. нар. Трета секция към Министерството на войната.
Първата Трета секция е в състав от 7 души офицери, повечето сивпускници от Генералщабната академия : майор Димитър Порков, капитанът от 4-ти арт. полк Кочо Стоянов, поручик Димитър Радев, капитан Иван Кефсизов, поручик Тома Прендов от жп училището, поручик Стилян Тошев от 6-та пехотна дружина и поручик Сава Куцаров от Лейбгвардейския конен полк. Всички са хора на честа и дълга, готови да защитават с цената на всичко българските интереси. И успяват не само да измъкнат цял списък от шпиони и предатели българи, работещи за чуждстранните офицери, членове на съглашенската контролната комисия. Следва разправата с изменниците. Суровото време налагат сурови мерки. Но фактът че благодарение на контраразузнавателната дейност на Трета секция безнаказаният шпионаж на съглашенците
в България приключва.
Междувременно на 21.05.1920г. БЗНС формира самостоятелен кабинет начело с Александър Стамболийски. Отношенията на Военния съюз със земеделската власт се влошават постоянно, особено след като министър - председателят предприема чистка във войската. Това налага Постоянното присъствие на съюза да свика извънреден конгрес. По предложение на директора на Географския институт полк. Иван Вълков той се провежда на 6-7.07.1920г. в сградата на Географския институт, който той ръководи. Тогава е променен е уставът на съюза.
След антиправителствената демонстрация на съюза на 9.09.1920г. БЗНС нанася нов удар. Ръководителите на лигата полк. Михаил Каридов и полк. Илия Каблешков са принудени да подпишат протокол, че се отказватот ръководна работа. Така земеделците нанасят силен удар по Военния съюз, но не успяват да го унищожат. Други офицери, сред които и полк. Иван Вълков се заемат с тежката задача да го възстановяват. Като действащ офицер полк. Иван Вълков е преценено, че е най-способен да го оглави. Длъжността му позволява да пътува свободно из България без да предизвиква подозрение. Така и става. От 1920 до 1928г. полк. Иван Вълков е председател на съюза.
През 1922г. правителството на Ал. Стамболийски предприема твърди мерки за смазване на опозицията. Търновската репресивна акция срещу дейците на Конституционния блок и референдума за съдене на кабинетите на Иван Гешов (1911-1913), д-р Стоян Данев (1913) и Александър Малинов (1918) променят стратегията на опозицията. В нейните среди надделява мнението, че е невъзможно свалянето на БЗНС да се извърши с легални средства, а само по насилствен път. Единсвтената сила, способна да спаси България от "оранжевия болшевизъм"
е Военният съюз.
През ноември 1922г. в Пловдив полк. Иван Вълков ръководи заседанието на Военния съюз. Произнася голяма реч. Констатира, че вече над 1/3 от съюзните членове са изхвърлени от войската. Вината за чистката се хвърля изцяло върху правителството на Ал. Стамболийски, показало враждебното си отношение към офицерството. В речта си полк. Иван Вълков остро критикува вътрешната политиката на земеделския режим, която разделя и конфронтира обществото и настройва селото срещу града, селяните срещу интелигенцията. Тази политика
е характеризирана като "лекомислена и партизанска".
"А що се отнася до външната политика на правителството, тя е направо предателска! - отсича полк. Иван Вълков. - Сближението с Югославия се превърна в подъл заговор срешу нашите братя в Македония. Резултатите не закъсняха. Земеделското правителство заби ножа в гърба на македонската освободителна организация. "
Заключенията на полк. Иван Вълков са, че правителството на БЗНС е вредно и опасно за интересите на България и трябва да бъде свалено.
Конгресът единодушно избира за свой ръководител полк. Иван Вълков. Освен това решава да бъде употребена сила за сваляне на предателското правителство и упълномощава Постоянното присъствие на съюза да насрочи акцията.
От началото на 1923г., окуражен от победата в рефрендума, Ал. Стамболийски решително тръгва по пътя към установяване на диктатура. БЗНС усилено се болешвизира. Заимствайки
от революционната теория на Ленин, оранжевите му последователи започват да определят селската диктатура кто висша форма на демокрация, защото селяните били огромното мнозинство от народа. Така съсловната теория се преобразува в класова. БЗНС прокламира,
че става организация не на всички селяни, а само на класата на трудовото селячество.
Недемократичните избори за XX ОНС от 22.04.1923г., спечелени от БЗНС с огромно мнозинство (52,7 % от гласовете) ускоряват подготоката на преврата. След заседанието на ПП на ВС в Географския институт на 5.06.1923г. акцията е насрочна за 4 дни по-късно.
Превратът на Военния съюз и "Народния сговор" на 9.06.1923г. преминава успешно. Организиран е професионално и с вещина. Войската завзема всички стратегически обекти в столицата. Арестувани са земеделските министри и близо 700 членове на партийната земеделска милиция -"Оранжевата гвардия".



Заговорниците деветюнци на събрание в дома на ген. Иван Русев навечерието на преврата на 9 юни 1923г. НБКМ - София. Полк. Иван Вълков е петият отляво надясно

В ранната утрин на 9.06.1923г. е съставено новото правителство начело с лидера на Народния сговор проф. Александър Цанков. Под пълния контрол на Военния съюз са поставени военното, вътрешното и отчасти външното министерство. Министър на войната от 10.06.1923г. става полк. Иван Вълков - председател на Централното управление на Военния съюз. При новата деветоюнска власт той е повишен (от 12.08.1923г.) в чин генерал - майор.
Първостепенна задача на новото правителство е "да обезпечели мира и спокойствието на гражданството, да възстанови потъпканите свободи на гражданина, като издигне перстижа
на държавната власт." (ДВ, бр. 55 от 11.06.1923г.)
Съпротивата срещу деветюнския преврат е стихийна и зле организирана, предимно от страна
на свалените от власт земеделци. В нея с малки изключения по места не участват комунисти, които следват позиция на неутралитет в борбата между двете крила на буржоазията - градската срещу селската.
Убийството на Ал. Стамболийски на 14.06.1923г. бележи краят на съпротивата срещу новата власт. Полк. Иван Вълков счита Ал. Стамболийски за национален предател. Много държи да бъде заловен жив, докаран в София и съден за държавна измяна. Такива са указанията на ПП
на Военния съюз, взети на 10.06.1923г. С изпълнението на задачата им се заема лично полк. Славейко Василев - съученик на сваления министър - председател.
На 12.06.1923г. полк. Иван Вълков дава указния на кап. Иван Харлаков да тръгне със своя отряд (пехотна дружина в намален състав с взвод конница) за Славовица, за да отреже пътя за отстъпление на Ал. Стамболийски.
На следващия ден полк. Иван Вълков получава донесение от полк. Сл. Василев, че Ал. Стамболийски е заловен от селяни при село Голак. Заловеният бивш министър-председател е закаран временно в казармата на 27-а Чепинска дружина в Пазарджик в очакване да бъде върнат в столицата. Това не става. Ал. Стамболийски е върнат в ръцете на кап. Иван Харлаков, който на свой ред го предава на четниците на войводата Величко Велянов - Чичето, настанили се във вилата му в Славовица. По-късно е зверски убит от тях. Така те изпълняват по-рано дадената смъртна присъда на ЦК на ВМРО.
В Архива на МВР (ф. 1., оп.1, а.е. 306) са запазени показанията на ген. Иван Вълков
(ф. 1., оп.1, а.е. 306), от които може да се направи изводът, че убийството на Ал. Стамболийски е резултат от решение на ЦУ на Военния съюз, (на което ген. Иван Вълков не присъства), подобно решение на Министерския съвет в непълен състав (министрите Александър Цанков, Христо Калфов, Иван Русев, Янко Стоенчев, Боян Смилов), решение на ВМРО за смъртно наказание и на силното желание на кап. Иван Харлаков да изпълни тази присъда.
При толкова много заинтересовани страни да се разправят физически със заловеният бивш министър-председател полк. Иван Вълков няма как да не даде одобрението си. Но все пак
той държи на идеята си за организиране на съд за държавна измяна над Ал. Стамболийски.
Опитите да се припише на министъра на войната еднолична вина за убийството на Ал. Стамболийски са по-късни интерпретации, които са част от защитната теза на някои подсъдими деветоюнци като майор Д. Порков, или пък са начин за изнудване като при кап. Иван Хралаков.
На 14.06.1923г. - деня на убийството на Ал. Стамболийски - ген. - майор Иван Вълков издава благодарствена заповед до войската. В нея е отбелязано следното:
''Армията трябваше да кажа своята дума за защита на произовлно потъпканите закони.
Тя трябваше да изпълни своя дълг, като подкрепи народа в предприетото освобождение, или
да престане да носи името войска. По заповед на върховния си вожда Негово Величество Царят тя предпочете да се жертва, но да запази Отечеството от всевъзможни сътресения, като запази реда в цялата страна."
По-нататък военният министър призовава офицерите към единство "в името на Отечеството."
След преврата на 9.06.1923г. полк. Иван Вълков овластява голяма част от приближените му
във Военния съюз. За началник-щаб на армията издига полк. Вл. Стоянов. Запасният генерал Велизар Лазаров поема командването на столичния гарнизон. Проявилият се вече с успех
в контраразузнавателната дейност майор Д. Порков става началник на Трета секция в Щаба
на войската. По негова препоръка от 14.06.1923г. Военното училище е поверено на полк.
Дамян Велчев.
Самият ген. - майор Иван Вълков е член на т. нар. "Конвент" - група от неотговорни фактори, която фактически управлява страната и която диктува политиката на сговористкото правителството на проф. Александър Цанков.
Скоро новата власт е изправена пред сериозно предизвикателство. Пътят за "износ на революция" от СССР преминава през Балканите, а победена и разоръжена България се възприема от болшевишките водачи в Москва като удобна територия за комунистически експерименти. Задейства се цялата машина на Коминтерна, която чрез секцията й БКП (т.с. ) подема курса на въоръжена борба против българската държава.
През август 1923г. след натиск от страна на Коминтерна ЦК на БКП (т.с. ) приема решение
за въстание против правителството, обявено вече за "фашистко."
На единния комунистичко-земеделски фронт се противопоставя общия фронт на "партиите
на реда", обединили се на 10.08.1923г. в Демократическия сговор. Появата му е израз на стремежа на некомунистическите сили в страната да се създаде широка обществена основа на деветоюнското правителство.
След като събира достатъчно сведения за готвеното по заповед на Москва въоръжено въстание от страна на комунисти и земеделци, властта решава да нанесе превантивен удар.
По нареждане на Конвента на 12 срещу 13.09.1923г. са арестувани около 2000 от най-дейните комунисти и земеделци., като целта е да се осуети подготвеното въстание. Всъщност така то е само ускорено и избухва в първо в Старозагорско. По-късно обхваща и други райони, а центърът му се пренася в Северозападна България.
На 22.09.1923г. в Царството е обявено военно положение. В името на сигурността на държавата и гражданите същият ден ген. - майор Иван Вълков на среща в дворца успява да убеди царя военните съдилища в страната да се преименуват във веоннополеви. Така започва потушаването на метежа, поръчан и финансиран от Комитерна.
Правителството мобилизира значителни части от войската за потушаване на въстанието.
Към тях се присъединяват и цивилни доброволци, наречени шпицкоманди.
Към края на септември 1923г. въстанието е потушено, а главните му ръководители комунистите Васил Коларов и Георги Димитров бягат в съседното СХСК, което по традиция след Първата световна война дава убежище на всички противодържавни елементи, борещи се срещу българската власт. От СХСК през Виена комунистическите водачи се прехвърля по каналите
на Коминтерна в СССР.
В заповед от 27.09.1923г. ген. Иван Вълков изказва благодарност на войската за нейната самоотвержена борба, без която нямало да я има България.
"Предателите и безотечествениците, които бяха се вдигнали с оръжие, за да разрушат своята държава и я подчинят на чужда страна, получиха заслужен урок. Паднаха много жертви, но свобдоата и законността изискват жертви- жертви в името на свободно и нерзависимо Отечество.
От името на военните и патриотите в заповедта си военният министър заявява:
"Ние сме се заклели, че няма да допуснем никоя политическа или съсловна група дса разрушава България, да нарушава реда и спокойствието в страната. Ние ще стоим твърдо до своя пост като страж на държавата стс задача да запазим свободите на всеки гражданин и селянин от похитители от каквито и да било партии, съсловия и групи."
Ген. - майор Иван Вълков счита комунисти и земеделци за изменници на Родината. Нарича ги
"престъпни елементи" и "безотечественици". Затова е суров спрямо с тях. Завинаги си спечелва омразата им.
Все пак военният министър демонстрира учудваща прозорливост: "По-тезвите комунисти и дружбаши ще разберат, че техните водачи ги поведоха по много криви пътища, точно обратното на тези, по които би могъл да следва комунизъм. Крайностите не са могли да намерят приложение в человеческите общества."
Септемврийският метеж, наречен от комунистите "антифашистко въстание" дава възможност на правителството да се представи пред Европа като борец срещу комунистическата заплаха
на Балканите. Умело се експлоатира комунистическата заплаха като главен фактор за дестабилизацията на страната и за дипломатически цели, особени за смекчаване на някои от военните клаузи на България по мирния договор.
Като военен министър през 1923-1929г. ген. - майор (от 26.03.1925г. генерал - лейтенант) Иван Вълков играе ключова роля не само за смазването на комунистическия метеж през септември 1923г., но и за репресиите през пролетта на 1925г.
При Арабокнашкия атентат против царя на 14.04.1925г. ген. - лейт. Иван Вълков присъства на молебена в София пред църквата "Ал. Невски" за спасението на монарха. След спонтаннанта манифестация на столичанив подкрепа на цяра се провежда и непредвиден необикнове парад. Начело на войската застава самият военен министър ген. - лейт. Иван Вълков. По този повод авторитетният британски вестник "Таймс" пише "България ликува!" Кореспондентът на "Таймс" описва неописуемите сцени на възторг в София и цялата страна от избявлението на цар Борис III и прави заключението, че младият цар се радва на изключителна популярност сред българския народ.
Същият ден в пред църквата "Св. Седмочисленици" в София комунистически терористи убиват запасния ген. Константин Георгиев - герой от три войни, член на ПП на Военния съюз депутат от Демократическия сговор. Почеркът на убийството от засада издава почеркът на неговите извършители, свързани с Военната организация на БКП (т.с.).
Според замисъла на комунистите погребението на ген. Константин Георгиев, насрочено за 16.04.1925г. в храма "Св. Неделя" трябва да бъде използвано за безмилостно избиване на представителите на държавния елит чрез терористичен атентат.
При комунистически атентат в църквата "Св. Неделя" ген. - лейт. Иван Вълков е тежко ранен в главата. Едва оцелява по чудо. От адския взрив пада по очи и е засипан целия от парчета тухли и вар. Кръв се стича от лицето му. Рана в главата той не е получавал дори по време на войните, а сега комунистите му я причиняват. Въпреки неимоверните болки се измъква от рухналия храм и намира сили да даде нареждания на подчинените си. Заповядва да се организира спасяването на ранните, като предимство се дава на децата и жените. Освен това затварят се всички изходни пунктове на столицата и войската се привежда в пълна бойна готовност. От храма са изнесени 134 души. Толкова загиват на място. Заедно с починалите по-късно от раните общият брой на жертвите е 213 души. Голям е броят на избитите офицери - 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани. Убити са и трима депутати (Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Христо Цанев) и много обикновени граждани, в това число жени и деца. Над 500 са ранените, много от които остават инвалиди за цял живот. Лекари и медицински екипи работят извънредно, потресени от обезобразените и осакатени трупове на ранените при атентата.


Част от жертвите при комунистическия атентат на 16 април 1925г.


С бинтована глава ген. - лейт. Иван Вълков действа много смело и решително. Привечер е свикано спешно заседание на правителството и на Конвента. Обявено е военно положение в цялата страна. С окървавена превръзка на главата и с превързна през рамото ръка ген. Иван Вълков държи голяма реч:
"Господа! На прага сме на репшителни събития и действия. Незабавно трябва да пристъпим към изпълнение на предначертаното. Всяко наше забавяне ще се окаже гибелно за Отечеството. Пред очите ни бе извършено нечувано злодеяние в историята на нашия народ, нещо повече - в историята на всички народи. В окървавения божи храм загинаха невинни граждани, мъже, жени и деца. С нелепа гибел паднаха наши бойни другари, оцелели в огъня на три войни. Злодейска ръка прекърши живота им и те издъхнаха мъченически под димящите развалини на божия храм.
Чашата вече е препълнена и чрез обявеното военно положение в цялото царство българският народ поверява съдбата си на своята армия. С нас е Бог, който призовава към наказание на злодеите - оскернители!"
В атмосфера на всеобщо обществено възмущение от жестокия атентат, дело на комунистическите терористи, правителството получава възможност да се разправи с тях.
Картбланш за предприемане на широкмашабна репресивна акция соговористкият режим получава дори от опозицията.
Дори лидертът на социалдемократите Кръстьо Пастухов е възмутен и заявява във партийния си вестник: "Аз критикувам и винаги ще критикувам грешките на настоящето правителство. Но ще изтъкна, че болшевишката заплаха срещу България не е предизвикана от правителсвтената политика. И атентатът в катедралата, и покушението срещу царя представляват част от един план, внушен от вън, в който земеделци и комунисти бяха съучастници. Планът не беше насочен срещу настоящето правителстово, а срещу всички български власти, които щяха да бъдат дезорганизирани и разнебитени, за да може да се създаде положение, водещо до това."
По повод осъжднето на събитията в април 1925г. ще посочим, че дори в чуждия печат има призиви за радикални действия подобни на тези, предприети българското правителство.
Така английският в. "Дейли Мейл" от 23.04.1925г. пише следното:
"Събитията в България през последните няколко дена дадоха нови предупреждения
за опасността да се третират болшевиките другояче освен като кървави престъпници.
Вестникът предупреждава и съветва правителството в Лондон : "За едно цивилизовано правителство има само един път на следване след статнинското престъпление в София, Това е да се изгонят всички болшевишки агенти от тук, без да се чака да изпълнят и те своите планове. "
След атентата полицейските сили и войската са поставени на бойна нога. Властта започва наказателната акция против комунистите и земеделците. Трета секция на майор Димитър Порков се развихря, подпомагана от четници на ВМРО. При последвалия терор, в хода на който Трета секция има водеща роля загиват около 400 души, както изявени комунисти терористи, така и леви интелектуалци.
Репресиите достигат невиждани размери и София става свидетел на първата публична екзекуция от години. Тя е проведена на 27.05.1925г., когато са обесени осъдените на смърт по процеса заловени членове на военната организация на БКП (т.с.) Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев.


Екзекутираните комунистически терористи
Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев.


За отговорността на офицерите от Трета секция в терора 1923-1925г. трябва да се счете фактът, че те са убедени антикомунисти. Всички са минали през месомелачката на войните. Повечето са минимум с един, а някои с по два или повече орени "За храброст". Газили са в кръв окопите на Каймакчалан, завоя на река Черна, Дойран, Добро поле и лично са оглавявали щикови атаки. Техният патриотизъм им и военната им кариера ги прави идейни противници на всички национални предатели и "враговете на Родината", каквито те с основание смятат комунисти и земеделци и техните привърженици.
По съвет на лекарите няколко дена след атентата ген.- лейт. Иван Вълков е принуден да постъпи в болница. Загубва много кръв от раната си и получава виене на свят. Майка му баба Тодора се вдига от Казанлък да го навести. Майчиното сърце на коравата българка не издържа, когато вижда в болницата тежко ранения си син. Умира на 24.04.1925г. от мъка по сина си.
Тя става още една от жертвите на комунистическия терор. И втора в рода на Иван Вълков след смъртта на брат му д-р Христо Вълков в Русия.
Много от действията му като военен министър в периода 1923-1929г. са прикриват. А доста от тях са родолюбиви и полезни за България.
През 1925 г. по негова инициатива Народното събрание приема Закона за подпомагане на пострадалите от войните. Този закон, който е изработен от генерала е взет от Общетвото на народите. Международната организация го размножава и представя като образец за държавническо отношение към пострадалите от войните.
Героите - страдалци от войните получават най-сетне материална помощ и облекчения от държавата. Над 160 000 военни инвалиди, вдовици, сираци, родители на загинали във войните получават дворни места, земделска земя, градски парцели и др. имоти. Държавата им отпуска заеми за строеж, които по-късно опрощава. Голяма част от пострадалите, останали военно инвалиди са настанени на работа в общински будки, различни сергии, училищни бюфети и гарнизонни лавки. Сираците получават безплатно обучение. Настанявани са в пансиони и приюти. На земеделските стопани пък държавата раздва селскостопански инвентар.
По закона привилегии се дават не само на военноивалида и пострдалия от войните, а и на цялото му семейство. Това е дъжавническия подход към всички, които са се жертвали за България. Благодарение на ген. - лейт. Иван Вълков България намира начин да им се отблагодари и да подобри тежката им следовоенна участ.


Манифестация на военноинвалиди с колички в деня на пострадалите от войните в София.
Зад тях е военният министър генерал- лейт. Иван Вълков.


През октомври 1925г. България става жертва на поредната агресия от страна на Гърция.
След престрелка на граничната полоса, започнала на 19.10.1925г. при прохода Демир капия
в Беласица планина, в която е убит един гръцки граничар на българска територия, се стига до междудържавен военен конфликт.
Гръцката агресия против България започва на 22.10.1925 г., когато гръцките войски нахлуват
в победената и демилитаризирана след Първата световна война България. Те форсират българската граница на фронт от 40 км. и превземат 10 български крайгранични села. Армията на диктатора ген. Пангалос се опитва да завземе Петрич и да откъсне и тази част от България. Малобройната погранична стража и доброволците от ВМРО спират агресора.
На 29.10.1925г. гръцките войски са принудени да се изтеглят зад границата, като оставят опожарени и ограбени села, отвлечен добитък, убити невинни хора, разпиляна селскостопанска реколта. Според водача на ВМРО Иван Михайлов гърцките жертви по време на "инцидента"
са над 120 убити войници. Българската страна дава един или двама убити милиционери и няколко цивилни лица.
Правителството на проф. Александър Цанков пренася спора в Обществото на народите.
Ген. - лейт. Иван Вълков издава заповед да не се отговора на огъня. Този път действа не като военен, а като дипломат.
Усилията на правителството се увенчават с успех. България успява да спечели диполоматически сблъсъка с ковараната си съседка. Гърция е призната за виновна. ОН я осъжда като "агресор'' и я задължава да се изтегли незабавно, като заплати обезщетение
на България за жертвите и нанесените разрушения на стойност 30 млн. лева.
Това е един от големите успехи на българската дипломация в най-новата ни история, с който успех безспорно е свързан военния министър. Той демонстрира далновидност и държанически подход и с действията си помага за издигане на авторитета на България в Европа.


Членовете на международната анкета от Обществото на народите в България,
които на място проучват изстъпленията на гръцките войски


Генерал - лейт. Иван Вълков е един от създателите на военните заводи в Казанлък.
По негово предложение Военната работилница в София е преименувана на Военна фабрика
и е решено да бъде преместена от столицата в Казанлък. Въопреки съпротивата на някои политически кръгове военният министър успява да осъшестви този свой замисъл.
През 1925-1927г. се извършва преместването на Военната фабрика в Казанлък. Така се създава бъдещият "Арсенал Казанлък". Изгражда се и нужната инфраструктура. По същество се построява цяло военно градче с цехове, работилници, жилища, училище, болница и др. сгради.
Той има огромна заслуга за изграждането на модерна българска отбранителна промишленост. Приносът на генерала за създаването на българския военнопромишлен комплекс е безспорен, но естествено ще бъде скрит и отречен от заклетите му врагове комунистите след 9.09.1944г.
Създаването на "Арсенал" Казанлък има и друга страна. Фабриката е с важно социално значение. Чрез нея генералът спасява от безработица населението на околията, голяма част от което години наред намира препитание в този отрасъл.


Портрет на генерал - лейтенант Иван Вълков като министър на войната
с негов подпис от 6 май 1926г.



Въобще до оставката си през 1929г. ген. - лейт. Иван Вълков прави изключително много за съхраняването и укрепването на Българската армия. Със своята дейност като държавен и военен ръководител той си спечелва голяма популярност сред народа.
Заслугите му са оценени от цар Борис III. При промяната в управлението на страната в януари 1926г. от министрите на Ал. Цанков единствено ген. - лейт. Иван Вълков запазва поста си.
Това е израз на голямо доверие на върховния главнокомандващ към генерала и благодарност за заслугите му към войската и България.
През втората половина на 20-те години на XX век при разрастващите се кървави междуособици във ВМРО ген. - лейт. Иван Вълков защитава групата на Иван Михайлов.
Ген. Иван Вълков е искрен приятел на Иван Михайлов. Поддържа редовни връзки с него. Двамата имат сходни идейни позиции, в които на преден план са съчетани национализма с антикомунизма. Оттук и общите им противници. Сътрудничеството е взаимноизгодно.
Войската, по-конкретно 14-та пехотна дружина блокира Горна Джумая и съдейства на Иван Михайлов за прочистването редовете на ВМРО от комунисти и ренегати в хода на
т. нар. Горноджумайски събития от 12-13.09.1924г. С този акт опитът за болшевизиране на ВМРО и овладяването й от съветските агенти чрез вътрешни предатели е пресечен веднъж завинаги.
По време на Горноджумайските събития представителят на Трета секция поручик Стилян Тошев координира действията между войската и ВМРО.
Иван Михайлов не забравя кой му е помогнал и след това дружбата му с ген. Иван Вълков укрепва. Нещо повече, Иван Михайлов поставя в услуга на Трета секция свои изпитани хора
за "специални поръчки". На разположение на Трета секция преминават Величко Керин (Владо Черноземски, убил югославския крал Александър в Марсилия на 9.10.1934г.), Димчо Стефанов, екзекутирал д-р Никола Генадиев, Любен Моллов, убил в Милано Петър Чаулев и редици други бойци.
Връзката между ВМРО и Трета секция е чрез Петър Станчев, който е един от помощниците
на Иван Михайлов.
Често във връзка с подкрепата за ВМРО на Иван Михайлов към министъра на войната ген. - лейт. Иван Вълков са отправяни сериозни обвинения.
При оценката на това доколко справедливи са тези обвинения за такова покровителство трябва да се отчете фактът чии интереси защитават Иван Михайлов и неговите противници - т. нар. "протогеровисти"
Важно е да се отбележи, че в "македонските убийства" в периода 1928-1934г. главна роля винаги са играели сръбските и комунистическите фактори. Доста сръбски пари тогава са били заделяни, за да бъдат поддържани протогеровистите.
През 30-те години протогеровистите Петър Шанданов, Кръстан Поптодоров, Петър Трайков и Лев Главинчев започват да получават ежемесечно финансова издръжка от посолството на Югославия в София чрез земеделския лидер от БЗНС "Пладне" д-р Г.М. Димитров (Гемето), за да продължат междуособиците във ВМРО. Именно той продължава спонсорирането на убийствата и междуособиците, като ги снабдява с 200 000 лева годишно, получавани от югославския диплонат в София Джорджевич - шеф на югославското разузнаване в България.
Целта на Белград е ясна - чрез кръвпролитията по столичните улици да се отслаби макеоднскиото освободително движение и да се компрометира каузата на ВМРО пред света и в България. Тесни са връзките на протогеровистите и с други проюгославски и прокомунистически формирования като ПК "Звено" и прокомунистическата ВМРО (обединена).
След преврата на 19.05.1934г. протогеровистите минават на страната на просръбския режим, забранил ВМРО и другите националноосвободителни организации, като заемат дори държавни служби. През Втората световна война (1941-1944) протогеровистите се вливат в редовете на комунистическата съпротива в България и Вардарска Македония, където са в услуга на БКП и ЮКП. За втори път минават на държавна служба след комунистическия преврат на 9.09.1944г., след което се включват в терора над своите противници. Някои от тях като прегърналия македонизма полковник Лев Главинчев са замесени в едни от най-жестоките политически убийства в страната.
За разлика от своите противници чак до смъртта си през 1990г. Иван Михайлов е последователен в борбата си само срещу окупаторите на Македония - сърби и гърци, но и срещу предателската дейност на комунистите и присъединилите се към тях протогеровисти.


Генерал Иван Вълков (най-вдясно) заедно с цар Борис III на Гергъовден
6 май в края на 20-те години на XX век


На 15.05.1928г. Иван Вълков е произведен в генерал от пехотата. Той обявява разпускането на Военния съюз, силно компрометиран политически и фактически разпаднал се, поради вътрешни разногласия.
Като военен министър в периода 1926-1929г. той се опитва да деполитизира Военния съюз. Счита, че офицерите не бива повече да се намесват в политическия живот. Не успява обаче да осъществи намеренията си. Една голяма група офицери, организирана от Дамян Велчев се обявява против политиката на военния министър за деполитизация на войската и съюза. Групата на Д. Велчев се оформя като републиканско крило и постепенно успява да вземе надмошие. Така в края на 20-те години ген. Иван Вълков губи борбата за реформи на Военния съюз.
Междувременно външният натиск за отстраняването на генерал Иван Вълков се засилва. По време на преговорите за сключване на Стабилизационен заем министър - председателят Андрей Ляпчев се съгласява да го извади от правителството. Повод за това става негово спречкване в парламента с външния министър Атанас Буров.
Така на 11.01.1929г. генерал Иван Вълков напуска поста си на военен министър. Остава доволен обаче, защото вижда плодовете на дългогодишния си труд. Войската е възродена, стабилизирана и силна с възстановен авторитет в обществото.
През януари 1929г. генерал Иван Вълков е назначен за посланик в Италия и остава на този пост до деветнадестомайския преврат през 1934г.
През този период той играе активна роля в преговорите за сключване на брака между цар Борис III и принцеса Джована Савойска, дъщеря на крал Виктор Емануил III. Бракосъчетанието се извършва в град Асизи, в катедралата "Св. Фрациск." Посланикът Иван Вълков е включен в състава на българската делегация, в която влизат министрите начело с Андрей Ляпчев и други официални гости от България. На следващия ден ген. Иван Вълков придружава царската двойка до пристанището Бриндизи, където ги очаква българският параход "Цар Фердинанд". После дава прием в българското посолство в Рим, на който присъстват посланиците на всички държави, акредирани във "Вечния град" и дъщеря му Анна, която успешно изиграва ролята на домакиня.
По това време Иван Вълков окончателно се е разделил с първата си съпруга рускинята Лидия, от която има момиче. На нея и на дъщеря си той оставя закупената през 1926г. голяма къща на Орлов мост в София. Вместо това се венчава за Анка Христович.
Въпреки че е посланик в Рим, ген. Иван Вълков живо се интересува от събитията в Родината. Там кризата в управлението на кабинета на Народния блок се засилва и прераства в криза на парламентаризма, съчетана с изопстряне на македонските убийства между крилата на разцепилата се на михайловисти и протогеровисти ВМРО. През 1933г. Военният съюз взема курс към осъществяване на нов преврат, като намира съюзник в лицето на ПК "Звено".
В самото нарвечерие на преврата на 19.05.1934г. в ръковдството на войската се извършват серия от промени. Военният министър ген. Ал. Кисъов подава оставка на 9.05.1934. под натиск на Военния съюз. На негово място цар Борис III назначава ген. Ан. Ватев - лидер на Военния съюз. Оскърбени от това назначение, на 12.05.1934г. подават оставки последователно началник-щабът на войската ген. Н. Бакърджиев, командирът на Софийския гарнизон ген. К. Соларов и други висши офицери.
Посланик Иван Вълков се присъединява към протеста на своите колеги офицери и на 13.05.1934г. подава оставка като пълномошен министър на България в Рим. Това е краят на неговата дипломатическа кариера.
Няколко дни по-късно деветнадесетомайците му нанасят тежък удар. Ден след преврата на 19.05.1934г. по предложение на новия министър-председател Кимон Георгиев генералът от пехотата Иван Вълков е пенсиониран. Това е отмъщението на сърбофилите деветнадестомайци спрямо българския генерал заради подкрепата, която той години наред е оказвал на техния голям враг водачът на ВМРО Иван Михайлов.
Много прав се оказва Иван Михайлов, който по отношение на същността на преврата на 19.05.1934г. пише следното :
"19 май 1934г. е сръбския реванш срещу България за преврата на 9 юни 1923г, спасил страната от разрухата, диктатурата на селянина Стамболийски и свалил предателското му просръбско правителство, уморило България с "оранжевия си болшевизъм".
Начинът, по който деветнадестомайците пенсионират генерал Иван Вълков го огорчава дълбоко. Примирява се и минава в средите на запасното войнство. Оттегля се и от обществения живот.
През 1935г. той подкрепя падането от власт на деветнадесетомайския режим и преминаването на властта в ръцете на българския цар, който разцепва умело Военния съюз, елиминира противниците си и постепенно установява личен авторитарен режим.
В края на 30-те години ген. Иван Вълков има проблеми в семейния живот. Бракът с втората му съпруга Анка Георгиева Христович не е щастлив. Чувствайки се далече от светския блясък на дипломатическите салони и приеми в Рим, тя го изоставя. И генералът оставя самотен.
Опитът му да се върне в политиката чрез парламента е неуспешен. През 1940 г. Иван Вълков се кандидатира за депутат в родния Казанлък, но губи изборите в полза на богатия индустриалец Стайнов.
Годините на Втората световна война обедняващия генерал Иван Вълков прекарва самотен и далече от събитията. Отдава се на научни занимания, за което има достатъчно свободно време. През 1943г. той става редактор на специализираното списание "Българска военна мисъл."
Ген. Иван Вълков се появява на поколонението пред тленните останки на царя, починал на 28.08.1943г. В парадна униформа, окичен с ордени заедно със своите колеги той влиза в софийския храм ''Св. Александър Невски'' и застава на почетна стража до ковчега на ''Царя - обединител.'' Свидетел е как хиляди българи от столицата и страната, в това число от ''новите земи'' Македония и Тракия се прощават с обичания цар.
На 5.09.1943г. в София е погребението на царя, на което присъства целият генералитет на България. Ген. Иван Вълков участва в церемонията отново в парадната си униформа. Вижда се със стари бойни другари. След ритуала се включва в траурната процесия, която тръгва от храма ''Св. Александър Невски'' и пеша минава цялото разстояние до Централна гара, а от там до Рилския манастир.
Смъртта на царя поставя началото на държавната криза (1943-1944), завършила с преврата на ОФ и окупацията на страната от Червената армия.
Още от лятото на 1944г. ген. Иван Вълков усеща, че България е изправена пред тежка участ съдбата й да бъде решена отново от великите сили, противници на идеята за национално обединение. Тогава благодарение на стари свои приятели той напуска столицата, тежко пострадала от англо-американските бомбардировки.


Генералът от пехотата Иван Вълков

След преврата на 9.09.1944 г. ген. Иван Вълков се укрива за известно време. Успява да оцелее в дните на масовия комунистически терор в есента на 1944г., който унищожава хиляди българи, в това число много действащи и запасни офицери.
Спасява го временно това, че след 1934г. фактически се е оттеглил от обществения живот и за момента е излязъл от полезрението на на неговите противници, задействали по заповед на Москва чудовишната машина на черения терор.
Впоследствие научава, че веднага след 9.09.1944г. комунистически щурмоваци са нахлули в дома му на бул. "Евлоги Георгиев" и са разграбили неговата голяма библиотека, заедно с картините и скулптурите и експонатите от войните, които той пази десетилетия.
Ген. Иван Вълков упорито отказва да емигрира в чужбина, въпреки че му е предоставена такава възможност. Този отказ до голяма степен предопределя по-нататък неговата съдба.
Новините за него и за хората от поколението му, изнесло тежестта на войните са все по-жестоки. На 1 срещу 2.02.1945г. в "кървавия четвъртък" са изпълнени присъдите по дело № 1 на комунистическия "Народен съд".Разстреляни са тримата регентите, 22 бивши министри в периода 1941-1944г., 8 царски съветници, 67 депутати от XXV ОНС, 47 генерали и висши офицери - общо 147 души от военния и политически елит на Царство България.
На 17.06.1946 г. ген. Иван Вълков той е арестуван в Пловдив. Месеци прекарва в килиите на ДС. Това са кошмарни дни и нощи на разпити. От тук нататък животът му става ад. Върху престарелият генерал комунистите стоварват всякакви форми на репресии. Забележителна е методичността, с която комунистическата власт мачка постоянно своя идеен противник. Това е системен и последователен терор, прилаган цели 18 години от 1946г. чак до смъртта му през 1962г.
Интересен факт, е че по време на ареста на ген. Иван Вълков друг от извършителите на преврата от 1923г. - Кимон Георгиев, е министър-председател, както на 19.05.1934г. и министър в "народното" правителство на Отечествения фронт. След това пък е обявен за "герой на НРБ".
Със заповед № 121 - П от 4.02.1947г., считано от 28.11.1946г. ген. Иван Вълков е въдворен за 6 месеца в ТВО "Поручик Геново", наречен още "Заград." На 2.12.1946 г. той пристига в този лагер, разположен на 40 км. южно от Тутракан в една гъста гора. Това е първият му лагер. В една дървена барака прекарва 3 месеца заедно с 29-годишният бивш ръководител на ВМРО Стоян Бояджиев.
Младият Ст. Бояджиев помага на възрастния генерал, за да изпълни наложената му норма, за която му се полага само къшей хляб. В дългите зимни дни и нощи ген. Иван Вълков чете или разговаря със "съквартиранта си". Така Стоян Бояджиев получава възможност да опознае отблизо и задълбочено престарелия генерал карто човек. И е впечатлен от личността му.
По-късно Стоян Бояджиев пише с възторг за генерала следното:
"Не мога да го сравня с никой от политическите хора и водачи, с които съдбата ме принуди
да контактувам в следващите престои в другите лагери. За мене генералът си остана образец
на един безупречен човек. Морален човек, с авторитета на учен - академик."
Със заповед № 1772 от 15.05.1948 г. ген. Иван Вълков е въдворен във втори лагер: ТВО "Ножарово". Тук вече режимът е по-жесток. Над него има тормоз и издевателства. Освен ежедневната изтощитална физическа работа, милиционерите са си устройвали специални забавления с лагеристирте. В едно от тях участва и възрастният генерал. Една нощ го събуждат заедно с 12 лагеристи. Раздават им работни инструменти и с камионетка ги извеждат навътре в гората. На една поляна очертават квадрат и принуждават лагеристите да копаят общ гроб.
Призори гробът е готов. Строяват лагеристите пред него, а милиционерите залягат в положение за "стрелба." При команадата обаче стрелба не последва, а само подигравателен смях.
"Забавлението " приключва. Лагеристите са върнати в камионетката, за да продължат на следващия ден изтощителната си работа.
ТВО "Белене" е последният трети лагер на генерала. В най-зловещия лагер на комунизма
той е прехвърлен е през юли 1949 г. Превъдворен е там за срок от 12 месеца със заповед
№ 618 от 25.12.1950 г.
С нова заповед от 30.07.1952 г. по решение на комсиията ма МВР е превъдворен за срок от
7 години. Работи на втори обект на дигата. Той е един от най-възрастните тук - на 75 години.
В ТВО Белене лагеристите са разпределяни на работа по различни обекти. Най-тежки обаче са условията на втория обект на дигата. Тук полагат тежък труд бивши министри, депутати и офицери, сред които е и ген. Иван Вълков. Лагеристите живеят в мизерни бараки, стените на които са направени от плетенови върбови клони, измазани с кал, без прозорци.
Най-възрастните сред лагеристите на този обект в лагера в Белене са били 75-годишният генерал Иван Вълков и 70-годишният политик от Демократическата партия Александър Гиргинов.
В своята книга "Моят живот. Трагедията на едно поколение" Любомир Банковски, работил
на същия обект пише следното: " Всички ние, които също бяхме достойни за оплакване,
със свито от жалост сърце гледахме тези хроа, смазани и от възрастта, и от глада, и от изтощението, които едва се държаха на краката си, а трябваше да носят на ръце тарги пръст
за строящата се дига. Двамата стари хора, хванали със слабите си ръце таргата с пръст, представляваха наистина покъртителна картина, особено когато генералът беше принуждаван да върши това и с гангрена на крака си. С достойното си държане те бяха спечелили уважението на всички, даже и на надзирателите. Разбира се управата на лагера не се смущаваше да ги изпраща със и без повод в карцера на хляб и вода."



Комунистическият лагер Белене. Неговият Втори обект.
Рисунка на бившия лагерист Крум Хорозов.


През декември 1953 г. срещу ген. Иван Вълков се образува следствено дело № 57. В хода на следствието на 2.12.1953 г. той е преведен в ареста на Софийския затвор. Тук остава до произнасяне на присъдата.
През 1954г. комунистическата власт организира голям процес, известен като процеса за "априлските събития" от 1925г.( Н..О.Х. Д. № 634 от 1954г. )
Комунистическият съд привидно трябва да придаде законност на разправата с генерала под благовидния предлог за разследване на престъпленията на деветоюнците през 1923-1925г.
Заседанията на Военната колегия на ВС на НРБ започват на 23.08.1954г. Сред обвиняемите под № 1 е о. з. ген. Иван Вълков. Привлечени под отговорност са още Димитър Порков, Иван Йефизов, Тома Прендов, Стилян Тошев и др. бивши военни ръководители през 1923-1925г. Обвинени са за репресиите срещу комунисти и земеделци през 1923г. и през април 1925г. след атентата в църквата "Св. Неделя."
Пред комунистическия съд ген. Иван Вълков се държи достойно като истински патриот. На отправените му обвинения за политически убийства и масови разстрели, той заявява: "Покажете поне един документ - заповед, секретно писмо, нареждане - в който аз заповядвам да се разстрелват хора!"
Това е постоянната му молба към комунистическия съд. Такъв документ съдът не може да представи, защото той липсва. Така без да са събрани достатъчно доказвателства за неговата вина е осъден. С присъда № 679 от 2.09.1954 г. Върховният съд на НРБ осъжда генералът от пехотата Иван Вълков на смърт чрез разстрел. С решение № 285 от 1954 г. Президиумът на Народното събрание заменя присъдата с 20 години затвор поради напредналата му възраст.
Ген. Иван Вълков е вече на 79 години и дадената му присъда е равносилна на смъртна, но смърт бавна и мъченическа. През 1954г. е изпратен в затвора в Пазарджик. Настанен е в килия-единочка с още четирима офицери - заедно с ген. Кирил Станчев, генерал Мустаков, полковник Стилиян Тошев и подполковник Цветан Димитров. В килията си продължава да чете, но поради отслабналото зрение с лупа. Често е посещаван от дъщеря му Анна, която му носи книги, храни и лекарства.
През 1960 г. ген. Иван Вълков е прехвърлен в затвора в Стара Загора. Това е последното преместване на стария генерал. Тук здравословното му състояние се влошава. Връзките с неговите роднини и близки са ограничени до минимум. Свижданията намаляват и спират.
През есента на 1961г. е последното свиждане, което му носи голяма радост. Пред него болния и почти ослепял генерал се появява един възрастен селянин, представител се като бивш войник от 23-ти пехотен Шипченски полк - полкът, записла славни страници при Одрин, където превзема силния турски форт Айвазбаба. Тази среща е последния радостин миг в живота на "одринския герой". Той е особено трогнат от жеста на бившия си войник, подарил на своя началник от Одрин праскови.
Съсипан от болести, унижения и издевателства от комунистите Иван Вълков умира в една от килиите на Старозагорския затвор на 20.04.1962г. Погребан е в Старозагорските гробища от дъщеря си Анна и снаха си Лили. През 1970 г. е препогребан в Централните Софийски гробища.

Янко Гочев, историк