Тия дни отново се заговори за боевете при Дойран през Първата световна война на ръководената от генерал Владимир Вазов Плевенска дивизия. Поводът за това са епичните боеве на дивизията през септември 1918 г., когато обединените военни части на Антантата понасят едно от най-големите си поражения. Под ръководството на ген. Вазов дивизията нанася удар на воюващите на тази част от Южния фронт английски, френски, руски, гръцки и сръбски войски и се изтегля в пълен боен ред в старите територии на Царството след пробива при Добро поле.

За епичните боеве при Дойран разказва в книгата си генерал Никола Недев (тогава майор) „Дойранската епопея 1915-1918“, която е отпечатана през 1921 г. Ген. Недев, като военен историк, не пише просто история на боевете при Дойран. Той е и пряк участник в тях последователно, като командир на батарея, началник на Оперативната секция в Щаба на дивизията и адютант на дивизията. Тази книга отдавна е заела своето място като една от най-добрите книги за Първата световна война и нейната известност е прекрачила границите на Отечеството. Определено трябва да се подчертае, че тя е и сред най-добрите книги и в световната военна история.

Оригинална корица на изданието на книгата от 1921 г.

Поради огромния интерес към нея, както в България така и в чужбина, през 2009 г. заедно с Никола Григоров я издадохме фототипно. Това беше нейната втора премиера, благодарение на която тя достигна до хиляди българи. Последователно я представихме в телевизионното предаване „Сите българи заедно“, в Регионалния исторически музей в Пловдив и във Военноисторическия музей в София. През това лято представихме книгата и пред Троянската общественост в салона на общината. Заедно с нея представихме и друга наша книга „Войната се връща“ от Анри пози. Представянето беше организирано от Управителния съвет на Националния съюз „Безопасност и охрана“ и неговите структури в Плевен и Троян и от Съюзът на запасните офицери. Присъствуваха и наследници на героите от Троянския полк, след което беше поднесен и венец пред паметника на загиналите троянци от 34 Троянски пехотен полк.
За да отбележим в сайта „Сите българи заедно“ годишнината от славната Дойранска епопея, дело на нашите деди Ви предлагаме да прочетете непроменения предговор към фототипното издание на книгата, както и интервюто на Денка Кацарска от Агенция „Фокус“ по повод на нейното ново издание.

Прилагам и снимки от участието на моя дядо Стоян Билярски в боевете при Дойран, факсимилета от книгата с портретите на генерал Владимир Вазов и генерал Никола Недев, както и от представянето на книгата в Троян и от поднасянето на венеца пред троянския паметник.

Ранени войници и офицери от 34 пехотен Троянски полк на лечение през лятото на 1918 г. във Врански бани – на първия ред в средата е Стоян Билярски

Погребение на загинали бойци от 34 пехотен Троянски полк – до свещеника в дясно е Стоян Билярски – Дойрански фронт, 1918 г.

генерал Никола Недев

генерал Никола Недев

Корица на изданието на книгата със списъка на загиналите троянци в боевете при Дойран, издание на Иван Лалев

Цочо В. Билярски

* * *

ЕПОПЕЯТА НА ПЛЕВЕНСКАТА ДИВИЗИЯ ПРИ ДОЙРАН, КОЯТО НЕ ТРЯБВА НИКОГА ДА ЗАБРАВЯМЕ
Цочо В. Билярски
(Предговор)
В дома ни, редом с малкото книги в домашната ни библиотека имаше и една одърпана от четене и разглеждане книга, която баща ми, който беше завършил Военно училище, пазеше да не се много пипа. Тя стоеше сред военните му книжа. След като можах да се докосна до нея след години, разбрах, че тя е една от реликвите в нашата къща. Това беше книгата на генерал Никола Недев „Дойранската епопея”. В нея името на моя дядо, който беше участник в боевете при Дойран го нямаше и слава Богу, защото там са само списъците с имената на загиналите офицери и войници през времето, когато продължава тази почти четиригодишна епична битка край Дойран (1915-1918). Днес тя е също скъп спомен сред многобройните книги в библиотеката ми.
Бабите ми криеха в заключените си сандъци (скринове) своите “съкровища” от детското ми любопитство и само случайно можех да надникна в тях. Баба ми Пена, или Цочовица, таткова майка, както й казваха по орешашки по името на дядо ми Цочо, криеше в сандъка си завързани в парцалче няколко сребърни български монети от времето на войните с лика на цар Фердинанд, с които е заплащано на войниците на фронта и дузина стари снимки. Те бяха от сватби и погребения на близките й. Не бяха малко и снимките от войнишки погребения по фронтовете в Македония. Особено страшни бяха две от снимките на починалия, години преди да се родя мой дядо Стоян (Цочо) Билярски. Те бяха от края на Първата световна война (лятото на 1918 г.), когато той служи в Троянския полк, който е в състава на Плевенската дивизия и е дислоциран край Дойран. На едната снимка дядо ми, заедно с другари погребват загиналите си другари войници. Те са застанали пред отворените ковчези, в които са останките на загиналите. На едни от тях са загърнати главите с одеяла, а на другите – телата от кръста надолу. След години разбрах, че това е направено да не се виждат обезобразените тела на славните троянци от артилерийската стрелба на англичаните при Дойран. На другата снимка дядо ми заедно с други ранени земляци-троянчани са на лечение във Врански бани. На снимките се виждат възрастни, брадясали, лошо облечени във войнишки дрехи мъже, обути с налъми. А всъщност това са малко над двадесет годишни мъже, изкарали в окопите на трите войни почти 5 години от живота си, без да успеят да освободят поробените български земи, поради грешната политика на българските монарх и държавници. В сандъка на другата ми баба Стана (Маринца, както я наричаха по името на другия ми дядо Марин), майкината майка, се пазеха заедно с няколко монети също снимки от сватби и погребения. И нейните близки и роднини, също бяха във войнишки униформи пред отворени ковчези. Една от най-скъпите й снимки беше тази от погребението на първия й съпруг край Велес, от началото на Първата световна война, където той загива само няколко месеца след сватбата им. Сред съкровищата на татковата майка беше и един къс нож, който приличаше на турски и по думите на баща ми беше донесен от фронта на Балканската война. Друг един ценен подарък, който дядо ми донесъл от фронта беше един корен от беломорска смокиня, който беше засаден в двора на старата ни къща над селото. Поради студения климат, той така и не стана смокинено дърво, но и до днес расте като нисък храст, сред тревата, вече почти един век и напомня все още, и то май само на мене, както за семейната трагедия, на бащиното ми семейство, в което главата на семейството, моя дядо остава цял живот инвалид от далечния и забравен вече от нас българите Дойран, така и за трагедията на народа ни, сражавал се геройски, и геройски умирал по бойните полета на Тракия, Македония, Моравско и Добруджа без да успее да изпълни завета на народните будители да освободи и обедини в една държава българските земи и народ. Заслепени от грандомания и без каквато и да било реална представа за дипломация, политика и военно дело монарх и правителства доведоха страната ни до катастрофи, които и днес все още не можем да преодолеем в тесните рамки на осакатената ни родина.
Друг един детски спомен се е загнездил в съзнанието ми, а вероятно и в това на старите троянчани. Когато отивах в далечния от моето родно село Орешак (само на 6 км) Троян из улиците на околийския град често срещах един страшен глух старец, който почти бегом с две дървени патерици кръстосваше града и крещеше не добре разбиращи се римувани думи. Ние децата примирахме от страх, но възрастните спокойно минаваха покрай него. Майките ни, ни плашеха да учим, че инак ще кръстосваме улиците като лудия Иван Пачов. Неговото име беше станало нарицателно в Троянска околия. Това беше Иван Пачов, бивш минометчик от Дойран, оглушал и побъркан от собствената минохвъргачка и от вражеския обстрел. Този герой от Дойранската епопея ходеше немил и недраг из улиците на стария град, в който живееха, а и днес все още живеят много родове, преселили се от Охридско и Скопско и улиците в Троян и сега носят имената на родните им градове в Македония. Старите троянчани разказваха, че по времето, когато командващия 9 Плевенската дивизия генерал Владимир Вазов е приет с почести от бившите си противници в Англия, английските военни пожелали да видят и героя от Дойран Иван Пачов.
В Троянския край името Дойран никога не се споменава между другото или на шега, а стария и скромен паметник, който се намира в старата част на града се намира и паметника на троянци, загинали за свободата на България не може да побере имената всички герои от моя край. Но все пак неуморимия Иван Лалев, директор на Историческия музей в Ловеч публикува фототипното издание на калиграфски изписаната „Книга на безсмъртните” от 34 пехотен Троянски полк от Никола Хр. Грънчаров, в която макар и с липси са намерили място имената на 1044 загинали герои от Троянския полк. Макар, че все още няма издигнат паметник, който да напомня за епопеята на Плевенската дивизия и на Троянския полк, това издание до известна степен изпълнява тази роля. По думите на Лалев „едва ли има друга книга, между кориците на която да е събрана толкова много мъка и човешко страдание, очертани с контурите на нечувано мъжество, белязано с жертвения кръст на непреходното. В нея зад всеки ред се крие величие и трагизъм, тук всяко име е един лъч, насочен към бъдното и вечността.”
Дойранската епопея, макар и останала неизвестна на младите поколения, а и позабравена от предишните започва скоро след включването на България в Първата световна война. В тези кратки уводни думи само ще напомня някои важни моменти от военната история на родината ни и ще потърся мястото на Дойранската епопея сред хилядите случаи на български героизъм през войната, тъй като трудно може да бъде добавено към написаното от генерал Недев в по-долу публикувания фототипно текст на книгата. 
Многовековната българска военна история представлява низ от победи и поражения. Макар, че балансът между тях да е в полза на победите, очевидно е че земята ни намалява все повече и повече, а народът й се стопява непрекъснато. И въпреки, че става дума за конкретен случай, може би полк. Стефан Нойков е наистина прав, като кръщава книгата си за Първата световна война с името “Победени без да бъдем бити”. Войните през отминалия ХХ век доведоха до национални катастрофи, които останаха да тегнат завинаги върху народа ни. Останалите извън границите на отечеството ни българи са подложени на нечовешка денационализация, като победителите дори не се и опитаха да приложат договорите за покровителство на малцинствата, а нямаше и кой да им наложи тяхното изпълнение. Българските държавници и политици не се занимаваха с подложените на терор свои сънародници. Единствено Българската лига за защита на правата на човека, Всебългарския съюз “Отец Паисий” и революционните и легалните организации на българите от Македония, Тракия, Добруджа, Западните покрайнини, както и земляческите български организации на бесарабските и отвъдокеанските българи напомняха пред Обществото на народите, че в модерния ХХ век все още има поробени и подложени на денационализация българи.
Благодарение на Военно-историческата комисия към Генералния щаб на българската армия военните министри, командващите армии, дивизии, бригади, полкове и по-малки военни съединения, изпълнявайки своя патриотичен дълг започнаха да излагат черно на бяло истината за участието на страната ни във войните за освобождение и национално обединение. Уволнените български офицери след Ньойския мирен договор разказаха за своята дейност в спомени, монографии и стотици статии, като военоначалници и натрупаха скъпоценен архив за войните на България, който е ценно наследство, както за изследователите, така и за потомците. Отпечатани бяха огромно количество от томове със спомени, дневници и документи. По искане на Военно-историческата комисия съставените релации, с приложените към тях карти и крокита за позициите и водените военни действия бяха предоставени на комисията, Военния архив и Военната библиотека. Много от българските военни бяха завършили както Българското военно училище, така и елитни чуждестранни военни училища и генерал-щабни академии и освен че имаха необходимата подготовка и знания да побеждават в боя, бяха и даровити писатели, сред които се открояват имената на ген. Стефан, Тошев, ген. Тодор Кантарджиев, ген. Никола Жеков, ген. Иван Фичев, ген. Данаил Николаев, ген. Сава Савов, ген. Константин Жостов, ген. Никола Недев, ген. Владимир Вазов, ген. Георги Вазов, ген. Александър Ганчев, ген. Атанас Христов, ген. Александър Бендерев, ген. Атанас Назлъмов, ген. Христофор Хесапчиев, ген. Велизар Лазаров, ген. Паун Бананов, ген. Никола Иванов, ген. Димитър Азманов, ген. Константин Жостов, ген. Александър Кисьов, ген. Константин Соларов, ген. Павел Христов, ген. Гаврил Личев, ген. Юрдан Венедиков, полк. Иван Стойчев, подполк. Николай П. Николаев, майор Никола Агънски, майор Петко Пеев,  и мн. др. На редица от тях спомените и книгите са част от националната литературна съкровищница на народа ни. Много от българските политици - Иван Ев. Гешов, д-р Стоян Данев, д-р Васил Радославов, Александър Малинов, Андрей Тошев, проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, Михаил Маджаров, Петър Пешев и др., по времето на които се водеха войните, също изложиха своите виждания и обяснения (често пъти и оправдания) за действията си и за политиката на правителствата, в които влизаха. За разлика от първия български княз Александър Батенберг, който след победата в Сръбско-българската война (1885) стана популярен сред народа като Сливнишкия герой, следващият български княз (и цар от 1908 г.) беше подложен на убийствена критика за неправилното ръководене на българските войски без да има съответната подготовка, а и за грандоманските му мераци. Дори сладкодумния и точен разказвач, както и известен български дипломат и голям историк Симеон Радев ще отбележи за цар Фердинанд снизходително, “че Фердинанд бил кавалерийски лейтенант, от него не могло да се иска много”. И даже ако му беше простена, макар и трудно, първата национална катастрофа, то в навечерието на втората национална катастрофа беше принуден да бяга, за да спаси живота си, богатствата си и короната за династията. Лошото е че днес нашите съвременници, в повечето случаи не само не познават истината, отбягват да четат книги за войната, а така също в не малко случаи са жертви и на демагогията на политиците.
“Дойранската епопея” е една от най-хубавите български книги за Първата световна война и е отдавна библиографска рядкост, както в големите, така и в малките и в личните библиотеки. По съдържанието си, по начина на изложение на военните действия и героизма на българския войник от славната 9 Плевенска дивизия и 34 пехотен Троянския полк, който влизаше в нейния състав, както и по оформлението си книгата на генерал Никола Недев “Дойранската епопея” няма втора в българската книжнина.
Писаното и от други автори и военни историци по тази тема, често заслужено буди въпроса? – какво са дирили там (на Южния фронт) българските войски. А невярната дефиниция, че Първата световна война е “империалистическа”, като че ли предопределяше безсмислието от занимаването с военна история. Особената историческа обстановка и освободителните мотиви и съображения принудиха България да вземе участие във войната. Големи части от територията й с компактни български маси бяха откъснати от нея и по силата на наложения й Букурещки мирен договор (1913) бяха предадени на съседните държави. България влезе във войната не с целите на големите империалистически държави, за да участва в преразпределението на света, а поставяйки си определени национални и освободителни, а не грабителски и завоевателни цели. Определено трябва да се подчертае, че за България Първата световна война е също освободителна, както и Балканските войни, каквато беше и Втората световна война и с право днес ние говорим за българските войни, като за войни за национално освобождение и обединение.
България се включи в Първата световна война една година по-късно, тъй като българските политици и държавници въпреки предопределеността на блока, в който предстоеше да се включи страната ни, живееха и действаха да се направи пробив в Антантата, където бяха се включили грабителите съседи. Въпреки обещанията на антантските страни, нито Сърбия, нито Гърция, нито Румъния бяха съгласни да отстъпят от плячката си, за да бъде привлечена България на страната на Антантата или да си осигурят нейния неутралитет. Менящите се предложения, но без съгласието на бившите „съюзници-разбойници” не можаха на убедят нито цар Фердинанд, нито министър-председателя д-р Васил Радославов, че българския въпрос ще се разреши след войната, като се стараеха да примамят евентуално България да се включи във войната срещу съюзницата от Тройния съюз – Турция, тъй като България и откъм нея имаше неразрешени проблеми.
Първите действия на българската армия, насочени към Сърбия бяха бързи, стремителни и изключително успешни. До голяма степен това се дължеше на изработения нападателен план от началник-щаба на Действуващата армия генерал Константин Жостов. Задържането на настъплението на българските и германските войски към Гърция предупредели хода на бойните действия. Кайзер Вилхелм имаше своите династически интереси и съображения по отношение на Гърция, тъй като гръцката кралица беше негова любима сестра. Включването във войната и на Румъния и то срещу България, откри нов фронт срещу страната ни. В Добруджа освен румънски войски се намираха и големи войскови съединения от Русия и от Сърбия. Макар, че там България имаше като съюзници освен немските, така и не големи австрийски и турски войски, основната тежест легна върху българската армия, а върховния командващ там беше немския военоначалник фелдмаршал Август фон Макензен, който след години щеше да се опита да възстанови развитието на военните действия на Балканския полуостров, но като че ли, характерния му нарцисизъм не му позволяваше да бъде обективен при отчитането на действията на българската армия. Същото се отнасяше и до понеслите поражения руски генерал и военен историк генерал Зайончковски и румънския генерал Авереску. На обективност от страна на победените в боя не можеше да се разчита, но както сочи една популярна мъдрост, историята я пишат победителите. А нашите противници в края на краищата се наредиха на страната победителите на Парижката мирна конференция. Трудно е да търсим истината за участието на България във войната в посветените й изследвания от чуждестранни автори, което с пълно право се отнася и до излезлите напоследък балкански истории, дело на известни чуждестранни изследователи, които в повечето случаи са използвали като свой извор гръцки, сръбски и румънски изследвания. Затова, може би с пълно право трябва отново да обърнем погледа си и да разлистим страниците на родните автори и на сътвореното от тях и на запазените документи.
На Южният фронт бойните действия продължиха през цялото време от 1916 до самия край на войната за България през 1918 г.,там се реши и изходът на войната за страната ни. Там бяха струпани много съглашенски войски, сред които освен френски и английски имаше и големи руски, сръбски и гръцки военни съединения. Ръководството на фронта беше в ръцете на французите. За историята са останали спомените на командващия фронта френски маршал Франше д`Епре, от които само малка част през 30-те години на миналия век са публикувани на български във вестник “Зора”. Тъй като съюзниците на България започват да имат сериозни проблеми по другите фронтове, големи части от войските им, които били на Южния и на Македонския фронт са предислоцирани и отбраната на Южния фронт легнала главно на българската армия.
Въпреки че България трябваше да воюва на няколко фронта, българската войска жънеше непрекъснато победи по бойните полета. В стремежа си да разгромят българската армия и с това да помогнат на Румъния антантските войски предприемат редица опити за настъпление на Добруджанския фронт и да отклонят вниманието на българската армия от Южния фронт. За съвсем кратко време, благодарение на генералите Стефан Тошев, Иван Колев, Тодор Кантарджиев и Пантелей Киселов Добруджа беше напълно изпразнена от вражески войски и българските войски преминаха на другия бряг на Дунава. Успоредно с Добруджанската офанзива било предприето настъпление и срещу 1 армия при Лерин, като на 12 септември 1916 г. противниковата артилерия обстрелвала частите и съединенията на нашата армия, разположени от Петърското езеро до връх Мала рупа. Артилерийска подготовка на противника, която продължила четири дни, нанесла сериозни поражения върху нашите позиции, като били разрушени траншеите и коридорите за връзка и съобщения. Останалите под открито небе български войски, разполагащи с малобройна малокалибрена артилерия с малко количество боеприпаси, изпаднала в затруднение. Преминали в настъпление и сръбските Дунавска, Шумадийска и Тимошка дивизии. Най-силни били атаките срещу командната кота на връх Каймакчалан, но и съпротивата на нашите части е ожесточена. На ден те провеждали по няколко контраатаки, като не един път с удар „на нож" изтиквали от окопите сръбските войски. Въпреки големите загуби на 8-а пехотна тунджанска и 3-а пехотна балканска дивизия българите войски успешно удържали заеманата позиция, макар че на 1 октомври били принудени да се оттеглят към близките височини, където заели нови позиции.
В боевете за Каймакчалан през октомври и ноември съпротивата на нашите войски била ожесточена, и без оглед на значителните загуби нашите части и подразделения провеждали ожесточени контраатаки, тъй като се провеждали срещу превъзхождащи сили на противника и без артилерийска поддръжка.
През следващата 1917 г. противниковите войски подновили натиска си и по Вардарското направление. Тук отбраната в участъка от река Вардар до Дойранското езеро е възложена на командваната от генерал-лейтенант Владимир Вазов 9-а пехотна Плевенска дивизия.
Блестящ артилерийски офицер и познавач на минно-фортификационното дело той извършил огромна работа, за да оборудва позицията. За участието си в Първата световна война и за боевете при Дойран  разказва сам генерал Вазов в животописните си бележки «Общоевропейската война. Служба и дейност като началник на 9-а пехотна Плевенска дивизия през 1917 и 1918 година». На неговите действия е заделено макар и малко, но точно изложение в «Кратката военна история на България». В историята е отбелязано, че по нареждане на генерал Вазов «били изградени главна и втора позиция, огневи позиции за артилерията, траншеи, ходове за съобщения, телени мрежи и дори дълговременни отбранителни съоръжения. В отделни участъци били изградени лъжлив преден край и позиция на бойното охранение. Когато на 21 април 1917 г. 86 тежки и 74 полски оръдия открили огън по предната и главната позиция на дивизията, бойците умело се изтеглили назад или използували укритията. Въпреки изстреляните повече от 100 хиляди снаряда по време на четиридневната артилерийска обработка загубите били нищожни. Нашите бойци оказали героична съпротива и с точен огън и решителни контраатаки пред предния край отбили противниковото настъпление. Като не успял с дневна атака да извърши пробив в нашата позиция, противникът се опитал с нощно настъпление да сломи съпротивата на плевенци. След мощен огневи налет към 20 и 30 часа същия ден той се опитал да поднови настъплението си. Но и то било спряно. На атакуващите френски и английски войски били нанесени значителни загуби. Над хиляда трупа застлали предпозиционното пространство.”
За последвалите антантски атаки срещу нашите позиции пише: “През май 1917 г. английските и френските войски направили нов опит за пробив при Дойран. Този път артилерийската подготовка, която започнала на 7 май, продължила само едно денонощие. На другия ден гъсти противникови вериги заели изходното положение за настъпление. В този момент нашата артилерия открила внезапен огън. В продължение само на един час тя изстреляла над 10 хиляди снаряда. Цевите на оръдията се зачервили, но никой не мислел за това. Всеки артилерист се стремял да нанесе повече загуби на противника. Противниковото настъпление било отложено с няколко часа. С това българската артилерия при Дойран под командуването на генерал Владимир Вазов провела първата в нашата военна история артилерийска контраподготовка.”
Въпреки, че Дойранската епопея продължава през всичките години на Първата световна война, в историческата книжнина под Дойранската епопея се разбират епичните боеве, които започват от 16 септември 1918 г. Срещу Девета Плевенска дивизия, която е в състав 58, 17, 33 и 57 пехотни полкове, които са на позиция, 34 пехотен полк - в дивизионен резерв и 4 пехотен полк - в армейски резерв, застават командваните от английския генерал Милн съглашенски войски, превъзхождащи в количествено и във въоръжение съотношение - в състав три английски и две гръцки дивизии, една гръцка тежка артилерийска бригада, един френски пехотен полк и един гръцки конен полк. Противникът започва усилена артилерийска стрелба още на 16 септември, която на следващия ден прераства в артилерийска подготовка, предхождаща подготовката за атака. В навечерието и през нощна на 17 срещу 18 септември противникът изстрелва срещу нашите позиции и голямо количество снаряди с отровни вещества. Стелещият се отровен газ над българските позиции принуждава нашите войници да използват в отбраната противогази. Започналите атаки от 18 септември сутринта и продължили и на 19 са отблъснати от нашите войски, които преминават в атака. Съглашенският противник само за двата дена дава около 10 000 жертви. Този безпримирен случай в българската военна история, когато Плевенската дивизия бележи поредната си победа срещу превъзхождащия я противник става в дните когато фронтът при Добро поле е вече пробит. Така и въпреки тази знаменита победа българските войски не успяват да се възползват от нея и започва стремителния преход към втората национална катастрофа, която ще се ознаменува с Ньойския договор, който ще бъде наложен над родината ни след 14 месеца на 27 ноември 1919 г.
Животописните бележки на генерал Владимир Вазов, които са изградени на основата на воден от него дневник през време на войната, са в известен смисъл допълнение и уточняване на отделни моменти от боевете при Дойран, намерили място в книгата на генерал Н. Недев. Въпреки това генерал Вазов дава изключително висока оценка на книгата на ген. Недев. Той пише: “Действията на дивизията са напълно обективно и точно описани в прекрасната книга на майора от Генералния щаб Н. Недев “Дойранската епопея 1915-1918”. Този високообразован, талантлив и храбър офицер е успял да даде вярна картина на постоянните усилия и проявена доблест от частите на дивизията за отбрана на поверената им позиция срещу един по-многоброен, упорит и храбър противник, който със своите технически средства за борба (могъща артилерия, изобилие на снаряди, минохвъргачки, автоматични пушки, задушливи снаряди, аероплани и др.) ни много и много превъзхождаше. Книгата на майор Недев и най-добър паметник за непобедимата 9-а пехотна Плевенска дивизия.”  
При подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. българската победа при Дойран се оказва изключително важна по значението си, за да бъде избавена България от унижението съглашенското командване в Солун да не се допусне “сърби и гърци да влязат в България”. Пред Андрей Ляпчев, който е член на българската делегация съглашенските офицери заявяват, “че ако бихме имали още няколко дивизии като Плевенската, друго щяла да бъда участта на България… Дойранската победа е голям капитал на българското войнство и на България.
В бележките си генерал Вазов отбелязва – “Наистина настъпилата катастрофа след пробива на добро поле затъмни блясъка на Дойранската победа. България безславно капитулира. Цели наши храбри дивизии трябваше да останат като заложници и да си предадат оръжието. Всичко това огорчи душата на българина и той не бе в състояние да се радва на Дойранската победа. Но въпреки тая печална българска съдба подвигът на дойранските защитници не е изгубил своето значение като забележителен пример на най-голяма издръжливост и упорство, безпримерна храброст и готовност за саможертва.”
През април 1936 г. генерал Вл. Вазов е поканен от Британския легион на официално посещение. Тъй като разказът на бележития военоначалник е толкова красноречив за посещението му в Англия смятам, че най-добре би било за нашите читатели да предам автентичния разказ от това посещение.
“Тук ще посоча някои факти, които показват как англичаните, с които се бихме при Дойран, се отнесоха към мене като бивш боен началник на 9-а пехотна Плевенска дивизия и представител на българското запасно войнство.
На 10 май тримата български пратеници пристигнахме на гара Виктория в Лондон. Тук, между посрещачите, бе и фелдмаршал лорд Милн, който командваше английските войски срещу Дойран. Когато нашият пълномощен министър г-н Симеон Радев му изказал своята благодарност, загдето, въпреки разстроеното си здраве, е направил чест да посрещне българската делегация, лордът отговорил: “Аз дойдох с удоволствие да ги посрещна и чувствувам голямо уважение към българските воини, тъй като те, както и англичаните, бяха не само храбри, но и джентълмени.”
Там бяха още генерал сър Ян Хамилтън, командващ английските войски при Галиполи, сър Едуард Бойл, председател на Балканския комитет, и други някои.
На 12 май [1936 г.] след пладне се събрахме в хотел “Euston” (до самата гара със същото име) за запознаване между делегатите от всички държави. Оттук трябваше да тръгнем за Лондон. Когато доближихме до влака, пред вагоните бе построена една почетна група от “Британския легион” с декорации, при 29 знамена и отделни други 50 души легионери. Делегатите от всички държави минахме покрай легионерите, които отдаваха чест с навеждане на знамената.
Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал Хамилтън, който ме придружаваше, извика високо: “Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!”
На 1 юни, през време на конгреса на Британския легион в гр. Бъкстон, председателят на конгреса (и на легиона) майор Годли, когато дойде моят ред да поздравя конгреса, каза: “Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история!”
И при много други случаи бях предмет на голямо внимание и почит. Защо? За моята скромна личност ли? Не!
В мое лице англичаните отдаваха заслужена почит към 9-а пехотна Плевенска дивизия!”
Макар, че генерал Никола Недев заема с творчеството си водещо място в българската историография, неговото творчество, военна дейност и дейност като държавник днес са напълно неизвестни. По тази причина накратко ще се спра на биографията му.
Генерал Никола Димитров Недев е роден на 7 юли 1886 г. във Велико Търново. През 1907 г. завършва Военното училище в София и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 15 август с.г., а след това на 4. ІХ. 1910 г. е произведен в чин поручик. Приет е да специализира в Брюкселската генерал-щабна академия, но прекъсва следването си поради обявяването на Балканската война, като участва при обсадата и атаката на Одринската крепост. След Междусъюзническата война (1913 г.) на 1 октомври 1913 г. е произведен в чин капитан и продължава прекъснатото си следване в Брюксел. Завършва академията през 1915 г. Като артилерийски офицер до този период последователно служи в Софийския крепостен батальон и в Артилерийския арсенал, като за кратко време е и командир на групи от бреговата отбрана. През Първата световна война дейността на капитан Недев е свързана с 9-а пехотна Плевенска дивизия участва в като командир на батарея, началник на Оперативната секция в щаба на дивизията и адютант на дивизията. Службата в дивизията по време на епичните боеве на Дойранската позиция по-късно ще му бъде от полза при работата му върху книгата “Дойранската епопея”. По време на войната е произведен в чин майор (1 януари 1918 г.). След войната на 1 януари 1923 г. е произведен в чин подполковник, като през с.г. излиза от печат и книгата му “Дойранската епопея 1915-1918”. Никола Недев е преподавател и във Военното училище в София и работи върху своята история на Първата световна война, която излиза от печат през 1927 г. под заглавие “България в Световната война (1915-1918). Бегъл исторически преглед” (второ издание 2001 г., Издателство “Анико”), която авторът посвещава на “ония, които ще продължат делото на целокупния български народ”. През същата 1927 г. подполковник Недев е назначен за началник-щаба на 1-ва пехотна дивизия. През следващата 1928 г. на 26 март е произведен в чин полковник, като през 1930 г. е назначен за командир на Юнкерската дружина във Военното училище в София. Последователно е назначаван и на дипломатическа работа като военен аташе в Рим, Атина и Анкара. През 1932 г. получава назначение като командир на 14 пехотен полк, на която длъжност остава до 1934 г., когато получава назначение за началник-щаба на 1-ва военна инженерна област. Произведен е в чин генерал-майор на 6 май 1935 г. и получава назначение за началник на 4-а военно инженерна област с щаб в Плевен. Уволнява се от армията през 1936 г., но е назначен за председател на Военноисторическата комисия при Министерство на войната през времето от 1937 до 1938 г.
В предвоенните за България 1938-1940 г. генерал-майор Никола Недев е министър на вътрешните работи и народното здраве в третото и четвъртото правителства на Георги Кьосеиванов (14 ноември 1938 – 24 октомври 1939,  24 октомври 1939 – 16 февруари 1940). През най-активните години от кариерата му на военен и държавен деец излизат от печат и книгите му “Освобождението на София” (1928), “Национална гордост” (1934), трите издания на книгата му “Освободителни войни 1877-1878, 1885, 1912-1913, 1915-1918”, “Боевете при Плевен” (1937) и “Операциите в Македония. Дойранската епопея” (1940), като подготвя и “Военно-критически бележки върху критиката на книгата “Дойранската епопея” (1934).
Като награда за военната, творческата и държавната му дейност след смяната на властта на 9 септември 1944 г. е репресиран и от 1951 до 1954 г. е в лагера в Белене.
Генерал-майор Никола Недев умира в София на 27 април 1970 г.
Личният архив на ген. Н. Недев се съхранява в Централния военен архив във Велико Търново (ф. 17). Той съдържа само 17 а.е. Сред документите му са автобиографичните му бележки (1956), личните му документи (свидетелства, дипломи, паспорти, награди), писма с поздравления за назначаването му за министър на вътрешните работи, кореспонденцията му със съпругата му и семейството, снимки от участието му във войните и др. (Вж. Пътеводител на архивните фондове в Централен военен архив – град Велико Търново (1877-1945). Т. ІІІ. София, 1978, с. 269).

ЛИТЕРАТУРА:
Офицерският корпус в България (1878-1944 г.). Т. ІІ и ІV. София, 1996, с. 313.
Т. Ташев, Министрите на България (1879-1999). Енциклопедичен справочник. София, 1999, 317-318.
Вл. Вазов, Животописни бележки. София, 1992, 125 с.
Н. Недев, Дойранската епопея (1915-1918) с 6 карти и 227 клишета. София, 1923, 256 с.
Н. Недев, България в Световната война (1915-1918). Бегъл исторически преглед. София, 2001, 167 с.
Военна история на България (681-1945). Библиография. Т. І, ІІ и ІІІ. София, 1977, 1987, 1998.
Участието на България в Първата световна война (1915-1918 година). Библиография. София, 1994.
Книга на безсмъртните. 34 пехотен Троянски полк. Ловеч, 2005, 188+приложения.
Г. Марков, Голямата война и Българският ключ за европейския погреб (1914-1916). София, 1995, 290 с. 
Г. Марков, Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента (1916-1919 г.). София, 206, 401 с. 
А. Христов, Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България в нея. София, 1925, 551 с.
Кратка военна история на България (681-1945). София, 1977, 441 с.
Д. Стивънсън, Историята на Първата световна война (1914-1918). София, 2008, 927 с.
П. Ренувен, Първата световна война. София, 2003, 125 с.
В.И.К., Българската армия в Световната война (1914-1918). София, 1939, т. ІІ.
Полк. П. Йотов, полк. А. Добрев, майор Бл. Миленов, Р. Руменин, Св. Недев, Д. Добринов, Българската армия в Първата световна война (1915-1918). Кратък енциклопедичен справочник. София, 1995, с. 80-81.
История Первой мировой войны (1914-1918). Т. 1-2. Москва, 1975.
В. Шацилло, Первай мировая война (1914-1918). Факты, документы. Москва, 2003, 478 с.
Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. ІІІ. София, 1986, 729 с.
А. М. Зайончковский, Мировая война (1914-1918). Москва, 1924-І изд., 1931-ІІ изд., 1938-1939-ІІІ изд. в 3 тома.
Д. Гимиджийски, Поглед към три войни. Троян, 2005, 180 с.
Т. Влахов, Отношенията между България и Централните сили по време на войните (1912-1918 г.). София, 1957, 290 с.

* * *

ИНТЕРВЮ НА АГЕНЦИЯ „ФОКУС“ С Ц. БИЛЯРСКИ ЗА КНИГАТА „ДОЙРАНСКАТА ЕПОПЕЯ“

ЦОЧО БИЛЯРСКИ: „ДОЙРАНСКАТА ЕПОПЕЯ 1915 - 1918 Г.” НА ГЕН. НИКОЛА НЕДЕВ – МОЖЕ БИ НАЙ-ХУБАВАТА КНИГА ЗА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
23 Септември 2009 | 06:00 | Агенция „Фокус”


Цочо Билярски, експерт в ЦДА, съставител и редактор на книгата на ген. Никола Недев „Дойранската епопея 1915 – 1918”, издадена от поредицата „Сите българи заедно” на телевизионния водещ Никола Григоров. Фокус: Г-н Билярски, заедно с Никола Григоров издадохте книгата на ген. Никола Недев „Дойранската епопея”. Кога ще бъде представена официално?
Цочо Билярски: Книгата „Дойранската епопея 1915 - 1918 г.” излиза през 1921 година. Неин автор е тогава майор Никола Недев, който по-късно достига до висок офицерски чин – генерал-майор, произведен е през 30-те години. Той е бил председател на военно-историческата комисия към Генералния щаб на Българската армия. Самият ген. Недев е артилерийски офицер, завършил Военно училище в София през 1907 година. Роден е в Търново. Специализира в Генералщабната академия в Брюксел, която с прекъсване завършва през 1915 г., тъй като участва и в Балканската война в обсадата и атаката на Одринската крепост. Той е адютант на 9-а плевенска дивизия, която е на Дойранските позиции. За известно време е командир на батарея. В тази дивизия решителните боеве изнасят не само пехотата, но и българската артилерия.Книгата излиза 1921 година и има едно кратко издание, което излиза малко по-късно. Илюстрирана е с над 220 снимки. Има голямо количество карти. Новото издание е с твърди корици. На лицевата страна на книгата е портретът на ген. Владимир Вазов – командващия 9-а Плевенска дивизия. На гърба на книгата е портретът на ген. Никола Недев. Премиерата ще бъде на 23 септември в Националния военноисторически музей. Очаква се да присъства дъщерята на ген. Недев. Военният музей е великолепно място, на което можем да си спомним за нашите деди и героичната ни военна история.
Фокус: Какво открихте за себе си при работата върху тази книга?
Цочо Билярски: На оригиналната нарисувана корица на тази книга има двама войници. Единият от тях държи граната в ръцете си, с карабина на гърба е. Това е моят дядо, от чийто деца днес е жив само чичо ми – по-малкият му син (моят баща почина). Екземплярът, който ние в къщи имахме от тази книга, беше една от нашите най-скъпи реликви в нашия домашен архив – сандъка на баба. Запазени бяха снимки точно от времето, когато моят дядо е войник в 9-а Плевенска дивизия, в 34-и Троянски полк. Снимките са включени в предговора. Дядо ми се казва Стоян Василев Билярски, понеже е от троянския край – с. Орешак, там на стояновците им казват Цочо. Двете снимки са страховити – на едната са войници от Троянския полк, до свещеника е моят дядо. На предна линия са отворените ковчези на войници, които са загинали при Дойран; на едни главите са завити с одеала, на други – краката, а трети са завити през кръста... Това всъщност означава, че телата им са разкъсани от Съглашенската артилерия, която е стреляла по нашите позиции. На 19 септември, преди два дни, се навършиха 91 години от победата при Дойран. Това е денят, когато всъщност на Македонския фронт става пробивът при Добро поле и започва пътят към втората национална катастрофа. Дойранската позиция е най-сериозната позиция на Южния фронт по време на Първата световна война. Победата, която извоюваме над англичани, французи, сърби, гърци и руснаци, не ни помага да избегнем втората национална катастрофа, но признанието от страна на Съглашенските офицери наистина е голямо. По време на подписването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г., те признават пред Андрей Ляпчев, Симеон Радев и ген. Луков, че ако Българската армия имаше повече дивизии като Плевенската, България може би щеше да избегне катастрофата и съдбата, която я сполетява.
Фокус: Кои са някои от имената, свързани с Дойранската епопея?
Цочо Билярски: Плевенската дивизия е командвана от ген. Владимир Вазов – един от нашите големи пълководци. След излизането си в запаса, той дълги години е председател на Съюза на запасните офицери. Той е брат на патриарха на българската литература Иван Вазов, от семейство, което има много заслуги за българската културна, политическа и военна история. Другите братя от това семейство са генерал-лейтенант Георги Вазов, Борис Вазов – известен политически деец и член на Народната партия. Едно семейство, определено с русофилски убеждения, което знае, че дългът към Отечеството ги зове, и по време на Първата световна война, макар и съюзници на Германия и Турция, те са на своите места като български патриоти (известни са стиховете на брата на Владимир Вазов от Първата световна война, в които са описани победите по фронтовете). Ген. Владимир Вазов ръководи Плевенската дивизия от пролетта на 1917 година, когато започват нашите големи победи срещу противниците на Южния фронт. Първоначално там битката е позиционна, изградени са дълбоки траншеи, скривалища, под ръководството на ген. Владимир Вазов са изработени и фалшиви предни позиции – целта е да бъде заблуден противникът и когато са големите боеве през април – май 1917 г., след като съглашенци са мислели, че вече е свършено с българските военни ген. Вазов командва (може би за пръв път в българската военна история) – контраартилерийска подготовка срещу противника. Статистиката казва, че тогава за един час са изстреляни над 10 000 снаряда от българските позиции срещу противника. В тази голяма битка през пролетта на 1917 г. съглашенци дават над 1000 жертви. Другата голяма победа е в големите боеве от 16 до 19 септември 1918 г., когато Плевенската дивизия успява да победи и главно англичаните тогава дават над 10 000 жертви. В Англия по това време е обявен национален траур за тези големи загуби. Важен момент от биографията на ген. Владимир Вазов е, че през 1936 година той е поканен от Британския легион да участва в конгреса на Легиона в град Бъкстон. Посрещнат е от фелдмаршал лорд Милн, който командва английските войски при Дойран. Английските офицери дават думата на ген. Вазов и той държи реч на английския им конгрес. Той е един от малкото чужди пълководци, които са влезли завинаги в английската военна история. Със съжаление трябва да кажа, че като че ли в нашата военна история няма чак такова голямо място, в тези войни, които доскоро се водеха империалистически, нашите национални герои и пълководци не бяха отбелязани по достойнство.
За самата Дойранска епопея в кратката Военна история на България има само няколко реда, повече има за боевете от април – май 1917 година, но за голямата победа от 1918 година почти нищо не е казано. Има за пробива на Добро поле, откъдето започва практически и втората национална катастрофа на България.
Фокус: Какво е Дойран за троянци – наследниците на тези, които са се сражавали в 34-и пехотен Троянски полк?
Цочо Билярски: В Троян има един не много голям паметник в стария квартал на Троян и там е отбелязан героичният подвиг на троянчани в Дойран. Директорът на музея в Ловеч Иван Лалев издаде една книга – „Книга на безсмъртните” – ръкописен документ с имената на загиналите от 34-и Троянски полк. Самият Лалев каза, че книгата не е пълна, но там са имената на 1044 троянчани, загинали само при Дойран.
Моят дядо остава инвалид за цял живот, защото противниците ги обстрелват не само със снаряди, а и с отровни газове, с куршуми дум-дум. Неговият лакът е строшен, той остава завинаги инвалид (не го помня, починал е няколко години преди да се родя). В Троян, човек и днес да отиде, ще види имената на местата, където е минал Троянският полк, където са паметните битки, например улица „Дойран”, улица „Скопие”...
Укрепленията при Дойран стоят и ден-днешен, защото през нощите ген. Вазов е командвал войниците да носят пясък от Дойранското езеро. Укрепленията са циментови, от желязобетон... 91 години вече все още не могат да се разрушат, а когато нашенци ходят там, местните хора казват „не ходете, мястото е много опасно, траншеите са много дълбоки, ще се изгубите, а може да има и нещастни случаи”. Бойното поле е грандиозно и впечатляващо за всеки, който ще мине през този край. Ген. Вазов, освен че е голям пълководец, е и човек, който много се е грижил за войниците си. В детските си години си спомням, че в Троян имаше все още жив един участник в боевете при Дойран, минометчик Иван Пачов, който беше оглушал и полудял, ходеше с патерици из града, но никой не му се присмиваше... Името Дойран в троянския край и до ден-днешен звучи с уважение и шеги с тези неща троянчани не правят. Тачат се имената и на полк. Маринов, командир на Троянския полк.
В книгата се казва, че когато англичаните минават по позициите и смятат, че всичко е измряло и вече се готвят за настъпление, земята оживя – бесните троянчани тръгнаха в атака на нож... Тези спомени ги има в книгата – това е най-хубавата българска книга за Първата световна война. Ген. Недев я е написал не само като участник в събитията, а и като един от най-добрите ни военни историци. Изпатил си е за това след 1944 г., когато четири години е на лагер в Белене, когато много хора ги повлича вълната на насилие и репресии. Между 1938 и 1944 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве на Георги Кьосеиванов.
Фокус: От кои полкове се състои 9-а Плевенска пехотна дивизия?
Цочо Билярски: Освен 34-и пехотен Троянски полк, участват и Чепинският полк, Пловдивският полк, Плевенският, Доростолският, Свищовският и Солунският полк. Това са героичните полкове, които изнасят тази четиригодишна епопея; за Дойранската епопея не трябва да говорим само при тези две битки. Става дума за отстояване на позиции, които противникът не успява да пробие през четиригодишен период, въпреки големите жертви, които са дадени от българска страна.
Дойранската епопея и победата, която Плевенската дивизия извоюва през септември 1918 г., направи така, че в рамките на стара България не са пратени сръбски и гръцки окупационни войски, има само френски.
Ген. Стефан Тошев след Първата световна война пише една впечатляваща книга, която не е издавана повторно „Победени, без да бъдем бити”. Дойранската епопея е един от поводите тя да бъде написана. В Добруджа пък само за няколко месеца през Първата световна война са изтласкани румънски, руски и сръбски военни части и то точно от Трета българска армия, командвана от ген. Стефан Тошев, и конната дивизия, командвана от ген. Иван Колев, големи заслуги има и ген. Тодор Катранджиев. Там е епопея след епопея – Добричката, Силистренската, Тутраканската, Кубадинската, при Мустафа-Ачи, при Карапелит и къде ли не. Добруджа е била един врящ казан по онова време, но българите са показали как за 4 месеца са прогонили нашественика. Денка КАЦАРСКА