ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ХАДЖИЙСКИ Е ЕДНА НЕНАДМИНАТА АПОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

ГАЛЕРИЯ ОТ БЕЛЕЖИТИ ТРОЯНЧАНИ

Блазнеше ме мисълта да озаглавя това мое материалче „Наръчник за простаците и парвенютата от родния политически и държавнически Олимп“, но се сетих за думите на безсмъртния Кирил Христов – че на простака и на идиота трябва не само да му казваш, че е такъв в лицето, но и да го побутнеш с пръст и го посочиш, за да разбере, че за него се отнася, инак той ще продължи да си прави оглушки, че това не го засяга и се отнася за другиго. Но и при мен надделя оптимизма и позитивизма, явно поучил се от съветите на един наш роден измамник и демагог, който дори напоследък прописа. Тежко и горко на читателите му!?


В училищата наистина трябва да се изучава не само задължително, но и много стриктно и точно българския език и история. Думата ми е, че още от училище редом с българския език и родната и световната история нашите деца трябва да познават книгите на родения в Троян голям наш учен Иван Хаджийски „Оптимистичната теория на нашия народ“ и „Бит и душевност на нашия народ“, за да опознаят и обикнат собствения си народ, а не да се подлагат още от малки на квазипатриотическите бръщолевения на доморасли патриотари-политикани с неоформен още провинциален мироглед. Тези екземпляри нашият земляк е охарактеризирал в есето си за парвенюто, което не бива да бъркаме с едновременшния еснафлия.
Този троянски адвокат, като че ли най-добре е изучил и познава народа ни, но не бива да забравяме че база за неговите наблюдения са преди всичко именно нашите земляци. Жалкото е че Троянския край не можа да роди и един Чудомир, който не само да опише, но и да изрисува с четката образа на нашенците, за да можем днес да кажем, че картината е пълна. Но слава Богу Иван Хаджийски и Найден Шейтанов дават наистина един своеобразен словесен портрет на нашенеца, използвайки преданията, легендите, историята, литературата и фолклора, но и собствените си наблюдения, за да имаме днес една сериозна база за изучаваме народопсихологията на българина, изхождайки от познанието за троянчанина.
Предлагаме Ви да прочетете, тези подбрани от нас откъси от „Оптимистична теория за нашия народ“. Тези които не познават творчеството на видния троянчанин Иван Хаджийски сигурен съм че ще изпитат удоволствието от срещата си с неговото блестящо, но и безкомпромисно перо, когато представя обобщения образ на българина, а тези които го познават ще си припомнят два характерни текста от капиталния му труд. Първият откъс е въвеждащата глава в „Оптимистичната теория“, докато вторият материал е с архивен произход. Това е „Психология на парвенюто“. Той представлява първи опит на Иван Хаджийски в областта на масовата психология. Тази недовършена студия, писана през 1930 г. се съхранява в неговия личен архив. Тя става основа на голямото му изследване „Авторитет, достойнство и маска“. (Вж. Ив. Хаджийски, Оптимистична теория на нашия народ. Том І. Предговор и редакция на Н. Давидов. С., 1974, с. 367-488.)
Трудно е да се тълкува и анализира Иван Хаджийски, не защото е неразбираем и именно там е проблемът – той всичко е показал, започвайки от детайлите, за да достигне до цялостния образ на българина – като мироглед и действие, но и като носител на особеностите на народа ни, отличаващи го, а и доближаващи го до съседите ни, като често го сравнява и противопоставя и на високомерните западняци. И отново бих призовал читателите да се обърнат към цялостното творчество на този велик наш земляк, за да си обяснят много от сегашните процеси в политическия, икономическия и културния ни живот. Не всичко от нашия живот е необяснимо. След като разгърнете страниците на „Оптимистичната теория на нашия народ“ и на „Бит и душевност на нашия народ“ ще видите, че той е казал всичко и е нарисувал тази жестока картина от нашата действителност, представяйки ни я чрез образите на еснафа, на търговеца, на дребния собственик, на военния, на парвенюто, на маниака, на силния и слабия, на честния и безчестния, на набожния и безбожника, както и на партньорите в българското патриархално семейство. Разкривайки недъзите в нашия живот, Хаджийски показва и историческите корени на българските демократични традиции и дописва ненаписаните страници от Захарий-Стояновите „Записки по българските въстания“, впускайки се в дълбините на психологията на Априлското въстание (1876 г.). Тук искам да отбележа един любопитен случай, който може би само предприемчивия и винаги готов да поднесе изненади троянчанин може да измисли.

 


В центъра на Троян, който е център на България, а от там и център на Балканския полуостров, на Европа и на света, а защо не и на Вселената, има едно паметно място. То се намира около един вековен орех, зад който се крие стария турски конак (а днес е исторически музей и доколкото помня в моето детство беше свърталище на цигани). Та в тази градинка умни, но и остроумни троянчани са събрали от двете страни на ореха и конака, именно Иван Хаджийски и Захарий Стоянов. Нашият троянчанин стои, подпрял се на колелото си, а на среща му в храсталака надзърта летописеца на Априлското въстание. И всичко това не е случайно. В този конак е запрян Захарий Стоянов след като го залавят турските заптиета, предаден от троянските овчари след въстанието. По такъв начин остроумния троянчанин, наш съвременник, е събрал на едно място, както летописеца, така и неговия продължител и тълкувател, от двете страни на онзи стар пандиз, защото Иван Хаджийски десетилетия след Захарий Стоянов също ще влезе в затвора, по скалъпен процес по ЗЗД като член на БКП. Но и тук няма да си губи времето и ще излезе от затвора с оригиналното си изследване върху философията на съвременния затвор.
Признавайки първенството на своя скъп приятел Чудомир Иван Хаджийски в кореспонденцията си с него сам ще се назове Настрадин Ходжа, докато казанлъчанина ще се закичи с името на Хитър Петър. Та този нашенски Настрадин Ходжа, няма дори и да се замисли и ще замине доброволец за фронта през Отечествената война, където и ще намери смъртта си, докато Хитрия Петър ще съумее да се притаи и да оцелее.
Макар, че биографията на Иван Хаджийски е позната и на него има посветени, не една книга, сборници и изследвания, ще припомня най-важните дати от живота му.
Иван Минков Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Произхожда от бедно занаятчийско семейство. Завършва прогимназия в Троян и Търговската гимназия в Свищов (1925). След това следва философия  и право в Софийския университет.
Работи като журналист и адвокат и започва да сътрудничи със статии в списанията „Философски преглед“ и „Изкуство и критика“. С колелото си обикаля и страната и провежда своите социологически анкети, в резултата на които ще се родят неговите капитални трудове („Оптимистичната теория на нашия народ“ и „Бит и душевност на нашия народ“), останали ненадминати и до днес. Той не само сътрудничи на списанието на проф. Димитър Михалчев „Философски преглед“, но и поддържа с него тесни връзки. Проф. Михалчев е и автор на предговора към първия том на „Бит и душевност на нашия народ“.
Ив. Хаджийски е автор и на книгите „Авторитет, достойнство и маска“ (1933), „Любов и брак“ (1936) и на стотици статии, публикувани в периодичния печат.
Първоначално книгата му „Оптимистичната теория на нашия народ“ излиза в поредица от статии, печатани във „Философски преглед“, издадени след смъртта на автора под общото заглавие „Оптимистична теория за нашия народ“.
В резултат от пътуванията си из страната и на проведените социологически изследвания Хаджийски подготвя вторият си голям труд „Бит и душевност на нашия народ“, определен от самия него като труда на живота му с думите: „Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот.“ Книгата излиза в два тома (1940 и 1945), а ръкописният трети том и до днес е в непубликуван и в неизвестност.
След започването на Втората световна война Ив. Хаджийски е мобилизиран (1943). По време на службата си успява да довърши третия том на „Бит и душевност“. След 9 септември 1944 г. участва във войната срещу Германия като доброволец и служи като военен кореспондент при щаба на Втора българска армия.
Иван Хаджийски загива като разузнавач на кота 807 на връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия на 4 октомври 1944 г., в сражение с германската дивизия „Принц Ойген”. Там се намира и първият му гроб. Но и мъртъв вече духът на Иван Хаджийски не намира спокойствие. След това на два пъти е препогребван в Троян.
Посмъртно му е присъдена наградата „Златен знак с лента“ от Института по социология при БАН за изключителни заслуги и изключителен и оригинален принос към българската социология. Троянската прогимназия днес носи неговото име, както и Институтът за социални ценности и структури в София, а Троянската община учредява националната награда „Иван Хаджийски“ за принос в народопсихологията и социологията.

Цочо В. Билярски


* * *

ОПТИМИСТИЧНА ТЕОРИЯ ЗА НАШИЯ НАРОД


I
Наистина никой българин досега не е дръзнал открито да пораженствува с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането печалните материали, които дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения.
И до ден днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки знака „Б. П.“ Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие.
Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което носелява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин „българин“. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
Пенчо Славейковото отношение към обществения живот и обществените борби е едно от най-осъдителните заключения на този вид песимизъм, намиращ място сред нашата дребнособственическа интелигенция, която не прави разлика между класова и национална безнадеждност, а пренася много неща от болния върху здравия.
В името на това неверие в силите на народа ни на времето Ал. Батенберг със своите пълномощия се опита да провежда у нас политика на просветен абсолютизъм, макар че ако станеше днес от гроба си, мъчно би могъл да намери своя дворец, скрит сред нова София, творение на презираната от него българска демокрация.
Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими.
Като завършек на всички тези обиди стои теорията за произхода на българския народ, разпространявана в разговори от един син на нашето племе, който със своите дарби и със своята европейска кариера е живо опровержение на собствения си песимизъм. Нашият народ бил образуван през време на преселението на народите от смешението на отделните раси, като всичко, което било физически негодно да се придвижи по-нататък и което, като нравствено негодно, било изгонено от племето си, останало тук, за да образува националната ни субстанция. И кръвта, която изпълнила този злополучен етнически агрегат, е същата кръв, която тече днес в жилите ни и която трови личния ни и обществен живот.
ІІ
Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена!
Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепелй се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.
Славейковското отношение към обществения живот гони от него най-доброто и най-годното, за да разчисти място за посредствеността и полуинтелигенцията. Може да се наброи отчайващ списък на лица, които, жертва на една историческа безнадеждност („това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи“), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски.
За характеристика на такова обществено дезертьорство и политическо ренегатство достатъчно е да се посочи случаят с Яворова, който започна със социализма, опита след това да се вдъхнови от патоса на македонското движение, узна някои задкулисни работи, отчая се и оттам мина към атомистичния индивидуализъм, за да завърши съвършено логично с физическо самоубийство, след като си бе направил вече обществено харакири.
Ние трябва да си дадем сметка на какво израждане ще подхвърлим народните сили, ако ги сковем в един политически ред, вдъхновяван от идеите на автокрацията и на просветения абсолютизъм.
III
Една оптимистични теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски“ значело „сам-скритски“, т. е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българската тетю (татю). Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие.
Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособна охота трябва да кажем:
Вярно е, че поради неопитност, а понякога и поради недобросъвестност местното ни производство в някои отношения отстъпва на европейското.
Вярно е, че докато широката маса у нас има правилно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често наружаваните у нас състави.
Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.
- Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
- Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.
Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?
Честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.
Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?
Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване:
- Е, пада ли нещо?
Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател“, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман“, обикновено със статии и преводи, служи за квитанция за получаваното „жалование“?
Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели“ върви така: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга колона за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина. Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад с въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател. Днес „писател“, казано с иронично трепване ъгъла на устата, утре – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с безразличие, на петия – по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга. С получаване легитимация от Писателския съюз тази шеметна кариера добива логическия си завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на расове, невзели участие в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета...
Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?
Ала изброените дотука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?(1)
IV
Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане.
Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И можеше ли да бъде другояче?
Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната Турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти Турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани.
И този българин пред когото лежаха пространствата на необятната Турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басрз, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си?
Нима можеше да се говори тогава за токсинации й тържество на посредствеността и полуинтелигенцията?
България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.
Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение.
И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, където питат не имаш ли нужда, а имаш ли пари, и където цари голият интерес, „парите в брой“, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задругата и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство.(2)
Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество.
Нима могат да се изброят проявите на тогавашната честност и да се добави, че българите били крадливо племе по кръв? Заемите се сключваха в мазетата, между четири очи. Наистина, страхът от обир беше причината на тази тайнственост, но такъв начин на обезпечение бе възможен само при убеждението, че заетите пари ще се върнат сигурно и без наличността на писмени документи или на свидетели.
Вижте старите ни наказания за кражба. По старото славянско право за кражба се режеше ръка. В турско време обаче крадеца окичваха с крадените вещи и го развеждаха с музика и тъпани из селището. На недобросъвестните длъжници слагаха дамга на долната част на китката, та кога протягат ръка за нови пари, дамгата да служи като предупредителен знак. Прекалеността на тези наказания показва, че на кражбата се е гледало не като на едно просто отнемане чужда вещ, а като на едно изключително явление, говорещо за пълно нравствено разтление, което трябва да се бичува също с изключителни средства. Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони?
Нима е могло да се мисли за кражби във времето на задругата, когато всеки задругар е можел да каже като Александър I:
- Синко, в тази страна (царска Русия) само двама не крадат – аз и ти, – понеже всичко е наше.
За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дългa на взаимопомощ. Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език.
Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче. Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир.
Около Копривщица има няколко кули, в които на времето пазачи пазели от обири. Освен това пазачите варели чай и кафе на минаващите пътници. Тази дребна търговия, която се нуждаела от запаси: две кила захар и едно кило кафе, била финансирана от общината. А знаете ли, какви бурни демонстрации са правени за лошата отчетност на тези колосални общински предприятия? Та как не, когато всяка пара бе дестилат от ручеи еснафска пот и бе вързана с десет възела.
Англичаните днес се гордеят с параграфа на добросъвестността в техния бюджет. Всеки англичанин който смята, че не е обложен или че е обложен по-малко, отколкото трябва, отива и сам си плаща данъка. Постъпилите чрез това самооблагане данъци минават параграфа на добросъвестността, който дава на държавата годишно милиони лири.
Но ако е въпрос за исторически сравнения, не се знае дали ние не сме ги преварили с това данъчно самооблагане. Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели“, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест.
В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси.
Личната нравствена чистота на ръководителите на освободителното движение, непросмукана от морала на новото време, създаде техния героизъм, чист непомрачен от никакви петна на лична корист, ненуждаещ се от никакъв ретуш и от никаква историческа идеализация.
Националният идеал на Възраждането – свобода – изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. А знае се, че търговията още от времето на Хезоида има за покровител Хермеса – бога на крадците. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж и отговор на фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два“ с основен интерес – цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчинение на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчане на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг.
Нравственото величие на Възраждането или неговият дух царяха и в първите десетилетия на новото българско царство, когато общественото ръководство беше още в ръцете на безсребърниците и комитетите: Славейков, Каравелов, Стамболов, Захари Стоянов, Драган Цанков и др. Едва с идването на народняците на власт, след падането на Стамболова, политическият ни живот усвои прийомите на Хаджийенова, първия наш капиталист от модерен стил.
Само чисти ръце можаха да напишат Търновската конституция. Само чисти души можаха да създадат въодушевлението на първите ни военни победи след Освобождението. Нима могат да бъдат забравени образите на нашите суворовци: генерал Жостов, от когото трепереха и тези, които според закона отговарят само пред Бога; генерал Христов-Каналията, който с гордост се показваше със старата си майка, пребрадена с черна етрополска забрадка, и за когото служенето на родината не беше средство за ядене на майонеза, а суров дълг; или генерал Тошев, който умря сетен сиромах?(3)
V
Още по-лесно може да бъде бито схващането, че моралът на един народ е проява на някаква негова национална субстанция. Това схващане лежи в основата на нашумелите днес расови теории, които, използувайки известни временни исторически предимства на отделните народи, искат с това да докарат последните до шовинистично умопомрачение.
Сравнителното историческо изследване обаче разсейва агитационната мъгла на тези теории и показва, че всеки народ, който е излязъл из своето родово устройство и е преминал към обществените форми, основани на частната собственост, познава всички престъпления, свързани с личния интерес, с алчността на душата, с борбата на всички против всички, с вълчето отношение между хората. Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи.
Наистина, мъчно бихме превели на немски думата „кебапче“, защото кебапчето е изключително ориенталска творба. Но няма никаква мъчнотия да се преведат имената на всички престъпления не само на немски, но на всеки жив език. Достатъчно е да се разгърне „Песента на нибелунгите“, за да се види, че и на немците не липсува нито един от пороците, с които те изобличават „низшите“ раси.
А ако е въпрос за сравнение между днешните народи с цел да се търсят относителни предимства, то за нас работата става още по-лесна, като вземем пред вид закона за неравномерното развитие на народите. За да можем да сравняваме две величини, последните трябва да са сравними, т. е. да имат като основа за сравнение общ еднакъв знаменател. В случая такъв е еднаквият момент от общественото развитие.
От историята е известно, че докато на Запад великото преселение на народите завърши в IX век, у нас то завърши едва в XIV век със завоюването ни от турците. Пет века измерват нашата историческа изостаналост. И ако привържениците на расовите теории искат да се сравнят с нас, ние, вземайки като корекция тези пет века, трябва да поставим въпроса така: „Я ни кажете вие, господа, с бели ръкавици, с монокли, с фини обноски и вълчи апетити, какво представлявахте преди пет века?“
Но не е нужно да се връщаме цели пет века назад. Достатъчно е да погледнем настоящето на всички западни народи, нито един от които и досега не е могъл и не ще може при днешните условия да се освободи нито от неграмотността, нито от нищетата, нито от полицията, нито от затворите.
За миналото на тези народи ние можем да призовем като свидетели лица, срещу които е невъзможен никакъв отвод за заинтересованост: Шекспир, Свифт, Рабле, Молиер, Мопасан, Волтер, Шилер, Гьоте. Нима материалите за написването на „Крал Ричард III“, „Хамлет“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Тартюф“, „Бел ами“, „Разбойници“ са вземани от българската история и от българския бит?
Та просветеният абсолютизъм на Запад, изнесен с такъв блясък от Фридриха Велики (който, струва ми се, е немски, а не български кайзер), не представляваше ли на времето песимистичното отношение на просветените монарси към собствените им народи? Нима Фридрих Велики не смяташе тевтонската раса за един обор говеда, ненуждающи се от особна просвета и незаслужаващи особени права?
Какво да кажем за прочутия английски парламентаризъм и за английската честност? През времето на феодализма не цареше ли и в Англия жестокият дворцов закон: за да няма борба за престола, избивай всички възможни претенденти, все едно дали са братя, или братовчеди, независимо от полаганите клетви и подписаните споразумения?
Не преди пет века, а във времето, когато Паисий пишеше нашата история, половината от английския парламент прилагаше на практика доктрината на постното дробче, подблажавано от длъжностите, пенсиите, паричните подаръци, които негово превъзходителство президентът Валпол раздаваше на депутатите и благодарение, на които той управлява цели 20 години?
Та великият философ Бекон, който изгони метафизиката из науката, не гонеше ли същата из обществения живот по начин, наблюдаван у нас? И поради този му политически метод не беше ли осъден в качеството му на канцлер на съкровището (най-довереното лице в държавата) за подкуп на вечен затвор? Какво да кажем за корупцията през времето на крал Джордж III (1760–1820), която даваше познати картини: подкупи, кражби на държавни средства, чести доставки, комисиони от заеми?
Ами ако разгърнем похватите на Остиндийската компания? Нима колониалните народи можеха да направят тогава разлика между търговци и пирати?
Какво да кажем за Франция, която и до днес се разтърсва от афери от рода на аферите „Устрик“ и „Ставицки“? Колко френски крале са минали без незаконородени деца? С какви цели френските архиепископи подаряваха на кралските фаворитки колиета, струващи стотици хиляди франкове на онова време? Какво бяха Тайлеран и Фуше в кабинетите на Наполеона, ако не мошеници под мантии на министри? Та не каза ли сам Мопасан в „Бел ами“: всеки несполучил в личните си работи френец добива нахалството да стане политик и се наема да оправя работите на Франция?
Но да се върнем към авторите на теорията, че тевтонската раса е цветът на човечеството.
Не стои ли и до ден днешен върху немските индустриални произведения знакът „Германско производство“, написан на английски: „Made in Germany“.
Бледнее ли баташкото клане пред издевателствата от 30-годишната война?
Преди Освобождението българските търговци наемаха арнаути (ясакчии) да ги пазят не от българи, а от черкези. Срещу български рицари-разбойници ли старата Ханза охраняваше всеки свой търговски керван с въоръжени отряди? Колко чиновници трябваше да избесят Фридриховците, за да убедят немската администрация в предимствата на честността?
Най-сетне, когато тевтонската раса имаше за дрехи само кожи, когато върху рижата германска коса за страх на човечеството се клатеха само волски рога, когато сините арийски очи гледаха из планинските хралупи за някоя меча кожа, осем века преди това елините имаха своя Омир, своя Есхил, своя Аристотел, своя Фидий. Имаха обаче и своята расова теория, според която на света имало само два разреда хора: елини и варвари. Тевтонската раса par exellence принадлежеше към варварите. Днес всеки тевтонец може да прочете молитвата на Платона: Благодаря на боговете, че съм се родил свободен, а не роб, елин, а не варварин, мъж, а не жена. Какво ще кажат на това тевтонците, които преподават Платона в своите университети? Няма ли да влезе и той в index librcrum prchibitcrum?

Как стигнахме от Възраждането до наши дни?
След освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни.(4) Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност(5), която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г.
Западните народи, подгонени рано от глада на суровия север и от нарастването на населението, се отдадоха на индустрия, за пазар на която завладяха света, като го ограбиха. Не само тогава, но и днес те представляват национални кооперации за колониален грабеж, поради което дори и сред техните работници идеята за освобождение на колониите не е много популярна.
Натрупаните по този начин богатства станаха стопанска основа на тяхното благополучие, разбира се, в съответна класова пропорция. При колониални печалби могат да се плащат по-високи надници на работниците, могат да се отделят крупни средства за научни изследвания и открития, от каквито се нуждае особено много развиващата се индустрия. От тези богатства могат да се отделят средства за изкуство, което разкрасява живота, и за създаване на съвършен кадър от специалисти: политици, журналисти, културни работници.
Държавата там се превърна в страж на натрупаните богатства и инструмент за нови натрупвания и престана самата тя чрез корупцията да е извор на богатства. Нейната машинерия трябваше да бъде здрава. Поради това англичаните дълго пазеха някои висши държавни длъжности да бъдат почетни. Има ли нужда да крадат държавата и по този начин да я разстройват хора като Балдуин, като лорд Халифакс, които сами не знаят размера на своите богатства и които сами правят подаръци на тази държава, която пази богатствата им? А когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу.
Тия, които са се занимавали с търговия, лесно могат да си обяснят как англичаните са минали от пиратството на Източноиндийската компания, от корупцията по време на бунта на „Баунти“ към днешната английска почтеност. Богатството бързо може да се трупа чрез търговия само посредством систематично ограбване във всичките му открити и прикрити форми. Но нарасне ли така придобитото богатство до размер да не може да бъде управлявано лично от собственика си, стане ли нужда то да бъде поверено на пълномощници и чужди ръце, тогава методите, употребени за неговото добиване, се обръщат срещу самия собственик. Той е принуден волно-неволно да проповядва честност и да дава личен пример. Тук е стопанската основа на моралния страх у имащите да не мърсят ръцете си с кражба.
VII
Благословената българска земя, в която се ражда всичко, дълго задоволяваше сама простите нужди на нашия народ. Поради това той твърде късно бе пришпорен от нарасналите нужди на новото време. Липсата на дълга вековна опитност, придружена с усмивките на щастливия случай, на който се дължат много открития, обяснява нашата индустриална изостаналост. Най-сетне на Запад учредяването на изследователски институти се държи не толкова на държавната помощ, колкото на частната инициатива и на частната благотворителност. Къде са у нас богатствата за това?
Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък, за това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у мас се зае да им подражава.
В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене ... от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път на всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнссобственически произход може да стане само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията.
Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентите индивидуалисти, променя у нас действието на такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използувайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“ се стига до „не щеме ние постни дробчета“. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невидимия, невкусилия, неседналия на мека мебел.
И тъкмо тези прояви се използуват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос - беднотията ни, - а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради.
Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист.
Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги - беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията - кариера на всяка цена - тук се слага инак - хляб на всяка цена.
Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсуват на неизтощениге сили на нашия народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес, показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсуват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил.
Та проф. Ст. Консулов не прави ли своите изследвания из мазето и по тавана на университета?
Тиражът на книжовните ни издания може ли да плати производствените разноски на едно истинско литературно творчество?(6) Може ли да се живее само от литературен труд, особно като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а читаещ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд?
Колко от нашите журналисти имат възможност да правят задгранични обиколки, за да проучат професионалните си проблеми на самото място?
VIII
Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденствуваща и щастлива, но - за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това?
За нас английският път е изключен. Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров. Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност. Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящото ни изложение.
IX
Едно само можем да кажем още тук. Поставените задачи не са лични, а обществени. Поради това всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи. Вярно е, че кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напрежението на борбата. Вярно е, от друга страна, че при господствуващите в днешните обществени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че трябва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога нищо. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота! И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжество. Историята е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Днес няма никакво съмнение генералщабното правило: когато трябва да се изтръгне победа, средствата нямат никакво значение. А историята отдавна вече е на бойна нога.
Най-сетне, когато искаме жертви от народа, трябва сами да сме готови да дадем такива.
И настоящите редове биха добили истински смисъл само ако могат да вдъхнат у читателя порива на историческото мъжество, за да се наредим всички в първите редици на българския исторически авангардизъм.
Публ. Ив. Хаджийски, Оптимистична теория на нашия народ. Том І. Предговор и редакция на Н. Давидов. С., 1974, с. 25-46.
--------------
() Пълно отношение към цялата тази нравственост ние трябва да вземем съгласно закона, че господствуващата нравственост в дадена епоха е нравствеността на доминиращата обществена група, която носи историческата отговорност за нея. Проникването на този морал в цялата нация прави въпроса национален, на което гледище е дадено превес в настоящата статия. Историческото изследване обаче иска въпросът да бъде разгледан с оглед на нравствеността, която ще установи обществената група на бъдещето.
(2) И до днес, когато питаме в съдебните зали някой старец свидетел род ли е със страните по делото, той отговаря:
- Е па, комшие сме.
„Башка печалили, заедно пили и ручали“, така благославяха общите си трапези тия хора.
(3) Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христова с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение заповядал на ординареца да изхвърли като парцал „тази каналия“.
Хаджиенов, за да може да използува поне далечни асоциации на приятелство, се оставял да бъде изиграван систематически на комар от Стамболов, защото при пряк опит за подкуп сигурно е щял да отиде в затвора.
(4) Вложеният досега капитал в БДЖ е 12,5 милиарда лева; в шосета и пристанища 16 милиарда; в пощи, телеграфи и телефони 850 милиона; в движими и недвижими държавни имоти, изключая тия на БДЖ – 20 милиарда; в индустрия – 8 милиарда лева.
(5) Национ[алният] доход на глава у нас за 1926 г. бе 12 ½ англ[ийски] лири; за 1931 – 7; в Англия за 1931 г. – 76; С[ъединените] щати за 1932 г. – 89.
(6) Това обяснява бягството на много хора от литературата. Достатъчно е да посоча, че професорите Силяновски, Владикин, Йоцов, правниците Павлов, Чешмеджиев, Руневски са бивши писатели и поети. Поради това нищо чудно, че у нас понякога върху правни и научни въпроси може да се чуе по-художествена реч, отколкото върху литературни теми.

* * *

ПСИХОЛОГИЯ НА ПАРВЕНЮТО

Психологията на парвенюто се отнася до един човешки тип, когото предварително трябва в общи черти да определим. Понеже от практична гледна точка ние не намираме никога в действителността тип, който да носи у себе си всички прояви и качества, които можем да отбележим като „психология на парвеню“, то по-скоро ще говорим за психология на парвенющината.
Парвенющината обективно е преминаването на един или много субекти от едно по-низшо обществено положение или среда в по-висше, и то чрез скок. Психологически парвенющината се манифестира в опита и усилията за нагаждане към новата среда. Неестествеността и комичността на това нагаждане и приспособление с всичките му особености може да бъде предмет вече и на морална оценка.
Преминаването чрез скок от една низша обществена среда в по-висша и с това, преминаването от един жизнен комплекс в други, от едно самочувство в друго, в живота наблюдаваме: при новите богаташи, бюрократи, успели по пътя на лазянието и примерна служба, от низши слоеве, издигането до държавнически постове от големи социални движения на хора, които никога не са вярвали и не са се готвили за това, преминаването на амбициозни таланти от ужаса и мрака на неизвестността, непризнаванието към светлината, ослепителната светлина на славата, периода на „Доказващия се гений“; политическите ренегати, потурнаците, преминаването от робското състояние на един покоряващ се войнишки автомат към командващ пост и даже като фелдфебел, новите инженери, доктори, видни обществени личности, хора с власт над другите и пр. и пр., без да са имали семейната традиция, семейното възпитание и спонтанното органическо самочувствие за новата жизнена среда, която ги изненадва със своите искания и към която те трябва да се нагодят.
Тия скокове ние наблюдаваме не само при отделни личности. Те се наблюдават при цели партии, даже при цели народи, какъвто е случаят с нашия народ, чиято култура почти изцяло стои под знака на парвенющината.
Едно такова жизнено скачане се явява в случайното изпадане в една нова среда с непознати изисквания, напр. екскурзии или отиване на студенти от една малокултурна страна в по-напреднала, отиване на гости в града или висшето общество и сблъскването с трагичните въпроси за държането на масата, в разговор, справянието с вилицата и ножа, сладкото, кафето и коняка, с нови гозби, намиране място на ръцете, краката и прочие.
Новата среда си има свой език, своя етикеция, свой морал и свой бит. От друга страна, всяка среда е хомогенна и не търпи чужди елементи. Следователно при преминаванието в новата среда парвенюто трябва да се почувствува нов човек, с нова кръв, скъсал с миналото. Иначе той е невъзможен. Но понеже за едно ново държание той няма вътрешна психологическа основа и база, той трябва да се нагажда по разсъдъчен път чрез доказателства и външни ефекти. И тъкмо тия условия на приспособлението създават трагикомедията на парвенющината.
С каква психология парвенюто преминава в новата среда?
1. Със страха да не бъде открит произходът му.
2. Със старанието да докаже привичността си с новата среда.
3. Със страха да не бъде открит и стане смешен.
4. Със страха мълчанието и пасивността му в определени случаи да не се вземат като страх и простащина. Той трябва да се покаже.
5. С ненаситен апетит към живота и удоволствията му до самозабрава, по простата причина, че животът му е отказвал всичко до сега.
6. С една вяра в чудесата на успеха. Неговият скок неочаквано се явява като едно невероятно чудо. Но защото именно са възможни чудесата, той губи вяра за действителност и е жертва на една надоценка на собствените си сили, което често става фатално за крайните успехи на живота му. Стамболийски, Наполеон, Мусолини.
7. Само за свежия вкус на парвенюто животът дава няколко празника, на които той не може да се нарадва, и то толкова нескривано, че избива на едно несдържано и отвратително самохвалство. От там и слабостта и жаждата към похвали, търсенето на поздрави, склонност към меценатство на новите богаташи, в което те търсят участие в празника на живота и външна вяра, че наистина са щастливи.
Така че всички доказателства на парвенюто, като богатото облекло, униформата, позьорството, самохвалството или платеното хвалене, употребата на чужди думи, важничене, гримаси, червените студентски шапки, ордени, мании за промяна на имената Гео, Лео и пр., мания за употребата на буквата х, дето трябва и не трябва, като признак на интелигентност, брачните мании на жените по доктори и инженери, употреба на чужди думи, цитати на чужди езици, носене очила на здрави очи, мустаци за важност и пр., и пр., имат за задача не само да докажат на другите какво съм, а да убедят и вдъхнат у парвенюто собствено достойнство.
Как изглеждам, за какво ме смятат. Понеже това е болен въпрос за него — да се наложи на останалите, това става като един непрекъснато деен механизъм на съзнанието му. Това е една непрекъсната ипохондрия с болезнени форми. Парвенюто мъчно понася един безразличен поглед, един случаен жест на незачитане и неуважение и винаги е готов да се бие за достойнството си и да го доказва със спор, той не може да се търпи лошо облечен, защото всеки случаен пробив в самочувствието му го връща към плебейското самочувствие. Той не познава жеста на превеликодушното пренебрежение, защото няма собствено органическа опора за това, защото всяко достойнство за него иде от вън. Той постоянно воюва за него. В това дирене особена роля играят не само физическите огледала. Всеки поглед, всеки поздрав, всяко обръщение на другите играе ролята на огледало за достойнството на парвенюто, което е в пълна зависимост от тази преценка.
Ако достойнството си той дължи на един обществен пост, за който не е дорасъл, когато куражът и умът му го напуснат, неговите последни аргументи остават позованието на поста.
Цар казва: „Аз цар ли съм или не съм.“
Аз съм студент.
Аз съм братовчед на Ляпчев, което показва, че не е никакъв цар, студентът, щом не е дал да се разбере това, а трябва да го каже, тъй както децата снабдяват със заглавия-пояснителен текст картините си...
Публ. в Ив. Хаджийски, Неизвестно от него, неизвестно за него. Съставител и редактор М. Хаджийска. С., 1989, с. 61-64.