ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ЙОРДАН ВЕНЕДИКОВ КАТО ИСТОРИК НА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877-1878)

През тия дни се навършват 137 години от Освобождението на България. През 2012 г. публикувахме в Библиотека „Сите българи заедно“ като № 30 от поредицата книгата на видния български военен историк генерал-майор Йордан Венедиков „Въстание и война за освобождение на България“. За да отбележим годишнината ви предлагаме два кратки откъса от нея, отнасящи се до политическата подготовка на войната и сключването на примирието и подписването на Сан-Стефанския мирен договор. Повод да насочим отново вниманието ви към въпросите около войната и освобождението на България са продължаващите заигравания с цифри и факти около тия отминали, но незабравими събития от професионални историци и медийни манипулатори.

Предлагаме ви и краткия предговор към книгата, който ще ви даде възможност отново да се запознаете с биографията на генерал Венедиков, както и с някои важни моменти от съдържанието на книгата.

Цочо В. Билярски


* * *

ЗА ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ЙОРДАН ВЕНЕДИКОВ И ЗА НЕГОВАТА ИСТОРИЯ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ (1876) И РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877-1878)

ПРЕДГОВОР

През 1927 г. се навършили 1000 години от смъртта на българския цар Симеон Велики. Тогава българската общественост отбелязва годишнината по най-блестящия начин с чествания и редица юбилейни издания.  Водещи български историци издават един огромен том с неизгубили и до днес значението си изследвания из областта на политическата, революционната, културната и военната история на народа ни през това хилядолетие. Сборникът излязъл на над 1000 страници, голям формат с огромен брой илюстрации, факсимилета на документи и карти и до сега остава като един от най-бележитите примери от научната мисъл на предходниците ни. В хронологически ред, завършек на това великолепно издание е блестящото изследване на генерал Йордан Венедиков, виден български военен историк и публицист. Неговото изследване, оформено в един дял е посветено на две от най-важните събития в българската история – Априлското въстание (1876) и Руско-турската война за освобождението на земите ни (1877-1878). В същият представителен том ученият публикува и друго свое изследване “Военната дейност на цар Симеон”, но в случая ще се спра на посочените по-горе две големи студии, които са свързани не само хронологически, а и като събития, завършващи един революционен процес, увенчал се с освобождението на отечеството ни и връщането на България към нормален обществено-политически, военен и културен живот. С тази война се възстановява българската държавност, за което имат заслуги не само, тези които ни освободиха и възстановиха държавните български институции и преди всичко славната наша войска, за основа на която послужиха славните български опълченци – героите от Шипка. Свободата не беше дарена, тя беше извоювана с дългогодишна стихийна и организирана борба на изпадналия под чуждо владичество наш народ. Колкото и да е огромна, всеобхватна и сериозна литературата върху историята на Априлското въстание (1876 г.) и на Руско-турската война (1877-1878) приносът на генерал Венедиков е безспорен и абсолютно безоснователни са за нас обвиненията към него като буржоазен военен историк. Издателите и съставителите на двете повторни издания на някои от трудовете на ген. Венедиков, излезли през 1985 и 1991 критично отбелязват, че изследванията му страдат от “слабости и спорни едностранчиви оценки, плод на идейните му убеждения и характерния за него буржоазен обективизъм”, както и изтъкването на “повторения и разточително описание” и слабостта на военният учен, който “не се е опазил от пристрастия”. Читателите сами трябва да преценят дали може да бъде обвиняван най-добрия, най-прецизния и най-продуктивния български военен историк, който същевременно е и действащ български офицер, жертвал от ранни младини до своята зрелост живота си по бойните полета на войните и по планинските чукари на Македония, за това че е правил кариера във “вярната на монархическия институт армия”. Това е армията, която се окичи с безсмъртна слава с хиляди битки по бойните полета на шест войни. Когато се пише за нашата армия, това трябва да бъде само с преклонение и със сведена глава пред героизма на синовете на този народ-мъченик. Може би съставителите са смятали че генерала е трябвало да хване гората с “народните партизани” и да участва в “победата на народа над монархофашистката диктатура”, както те неточно и тесногръдо определят периода до 1944 г. Искам да завърша тези си встъпителни думи с това, че блестящият военен историк и умел публицист генерал Йордан Венедиков не се нуждае от моята защита, тъй като най-добре говорят за неговите качества, животът и непоклатимото му и до днес творчество. На сегашните изследователи само им остава или тайничко да преписват написаното от генерала, или да му подражават, като понякога за очи му отправят някои обвинения за методологически грешки или толкова удобния за изричане “обективизъм” и робуване на фактите. А именно неговите изследвания и събраните от него факти в корпусите от документи за нашите войни остават в съкровищницата на българската военна мисъл.
За да напише и публикува както това си изследване ген. Венедиков работи продължително, като проучва и публикува документалните извори и задължително анализирва написаното по темата от други изследователи. Тук като пример мога да посоча, че успоредно с тази, макар и кратка цялостна история на Априлското въстание, генералът работи и само по един детайл от въстанието, а именно – въстанието в Батак, като този му труд обхваща 187 печатни страници. Но уроците на генерала към нас не спират само с тази книга, която издаваме в поредицата на “Сите българи заедно”. Ако читателят разгърне библиографията (макар и непълна) ще види, че през целия си живот той успява да напише почти цялостна военна история на българите от античността до времето през което живее и която все още стои разпръсната по различни издания, днес станали библиографска рядкост.
Хронологически подредения и прецизен разказ на генерала, на основата на първостепенни извори за Руско-турската освободителна война, която донесе свободата на част от българите и макар, че не успя да разреши сложния Източен въпрос определено може да бъде поставена на първо място сред изследванията за войната. С тази книга, ние заедно с издателя искаме да направим едно необходимо уточнение, наложено от една лъжа, зад която прозират доста прозрачни и плитки цели, по отношение на жертвите, които дава Русия за нашето освобождение. Ако се доверим на изказванията и на писанията на някои наши историци съвременници, ще излезе, че цялата руска армия (над 200 000 души) по време на похода за освобождението на България е изтребена и победата над Турция, ако се позовем на старата история, може да бъде определена като “Пирова победа”, т.е. когато епирския цар Пир побеждава римляните при Хераклея и Аскулум той изгубва почти цялата си армия, та не е имало кой да се порадва на спечелените битки. В случая историята е съвсем различна и към нея трябва да се отнасяме не само като към четиво със силен емоционален заряд, но и като към точна наука, която оперира с точни цифри, факти и сведения. Не напразно още старите хора определят историята, като учителка на народите! Освен сведенията, които ген. Венедиков дава, сме приложили и таблицата, която изработва в началото на ХХ век Дянко Караджов в юбилейното издание “Шипка”. За да не излезе, че това са голословни твърдения ще цитирам дословно и статията “С радост стъпих на свещената българска земя” на руския маршал Степан Кашурко, ръководител на Международния обществен център за издирване “Подвиг” във вестник “Дума” (бр. 239 от 9 октомври 1996 г.): “Загуби на руската армия през войната 1877-1878 година. Убити са 15 567, от раните си умират 6824, ранени са 56 652 войници.” Уважаваният маршал и военен историк Кашурко завършва статията си с думите: “Благодаря на българския народ и правителството му за почитта, с която се отнасят към загиналите герои за свободата на България.” Читателят ще забележи, че тук няма и ред за неблагодарния български народ, за предателството на Фердинанд и т.н., нещо което руската антибългарска пропаганда повтаря през отминалото столетие и което донесе толкова злини на народа ни и съдейства за отчуждаването на над 2 000 000 българи от род и родина, които бяха подложена на античовешка денационализация. Гласовете да загърбим миналото и да оставим пожълтелите страници на историята непрочетени в библиотеките трябва да бъдат оставени, тъй като и днес, повече от когато и да било нашият народ има нужда от истинската си и славна история и да се поддържа и опреснява паметта на поколенията, за да не се изличи българския род.
* * *
Преди да навлезе читателят в завладяващия разказ на генерал Венедиков искам да припомня някои основни сведения от неговия живот, дейност и творчество.
Генерал-майор Йордан Тимотеев Венедиков е роден на 15 януари 1871 г. в с. Баня, Разложко. Завършва Първа софийска мъжка гимназия и през 1889 г. постъпва във Военното училище в столицата. Завършва училището с отличие и е произведен в първи офицерски чин – подпоручик - на 2 август 1892 г. Първото му назначение е в І конен полк в София и както ще се окаже, почти целият му живот ще остане свързан с победите на нашата конница по бойните полета на бушуващите войни и на която той ще посвети редица свои сериозни изследвания.
Младият офицер участва активно и в борбите за освобождението на Македония и Одринско, като деец на легалната македоно-одринска организация в България. Създава се Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), както става известна Македоно-одринската организация в Княжество България, който просъществува кратко време - от март 1895 до януари 1903 г. Като негова структура младите офицери създават Българското освободително братство, което непрекъснато сменя седалището на ръководството си. Венедиков участва в началния период от дейността на ВМОК.
Самият ВМОК е легална организация на българите от Македония, Одринско и Княжество България със седалище в София и се формира самостоятелно и независимо от съществуващите вече Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), които по-късно ще започнат да се наричат Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). За основа му служат съществуващите до 1895 г. легални македоно-одрински дружества и кръжоци в Княжество България, в които членуват видни политически, обществени и културни дейци. В създаването и дейността на ВМОК значителна роля изиграва и българското офицерство, което никога не е крило националните си чувства.
ВМОК просъществува осем години, през които провежда 10 конгреса, организира и участва в две самостоятелни въстания - Четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание през 1902 г., а след разтурянето му неговите дейци участват заедно с дейците на ВМОРО в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. С участието си във въстанията ВМОК се изявява и като революционна организация, нещо което се подчертава на почти всичките му конгреси, а не само като помощна на ВМОРО организация.
От цялостната дейност на ВМОК от зараждането му през 1895 до разтурянето му в началото на 1903 г., може да се обобщи, че той върви неотклонно по линията на революционното действие, въпреки че това се изтъква главно като средство за постигане на целта. Революционните действия, въстанието като средство би могло да се подразбира от чл. 5 на статутите на Македоно-одринската организация, който гласи: "Прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата".
След Първия македонски конгрес председателят на Македонския комитет Трайко Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Константин Стоилов и българския княз Фердинанд, установява връзка с редица млади офицери от армията и прави опит да се свърже и с хора от вътрешността на Македония. Поет е пътят на подготовка и осъществяване на въстание в Македония. На практика до въстание не се стига, а е проведена т. нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. Сформирани са четири главни отряда и 7-8 чети, които навлизат в Македония. Подобна чета е сформирана, екипирана и изпратена и в Одринско.
Подпоручик Й. Венедиков участва в акцията като командир на чета в Струмишката дружина на поручиците Петър Начев и Васил Мутафов. Предвожданата от Венедиков чета участва в сражение с турска военна част в района на Огражден планина.
Въпреки дипломатическото раздвижване и големия шум, който се вдига Четническата акция не довежда до освобождението на Македония и Одринско, пък и едва ли нейните инициатори и участници са се надявали на това. Тя не довежда и до изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор. Акцията постига своята цел - поставянето на дневен ред пред Великите сили Македонския въпрос. Неуспехът на акцията довежда до задълбочаване на съществуващите вече разногласия сред ръководството и дейците на комитета. Това предизвиква свикването на Втория извънреден конгрес на Македонската организация с окръжно № 265 от 15 ноември 1895 г. Конгресът заседава от 3 до 16 декември, като са изпратени делегати от 32 македонски дружества. Обсъдени са отчетът на бюрото на комитета, ревизията на сметките на бившия комитет, промените в Решенията на І македонски конгрес, бъдещата дейност и е избран нов състав на комитета. Възникналият конфликт между офицерите, участници в Четническата акция, и ръководството на комитета, както и отношенията на комитета с Вътрешната организация също така са обсъждани на ІІ конгрес.
На този конгрес комитетът е наименуван "Върховен македонски комитет", "за отличие от съществуващите в странство тайни и явни комитети". Въпросът за въстанието е изяснен окончателно също на този конгрес. В решенията той е формулиран като "прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата", а в тайните протоколи на конгреса се пояснява, че под тази формулировка се разбира "терор и въстание". Конгресът избира нов Върховен комитет с председател запасния генерал Данаил Николаев.
Между Втория и Третия македонски конгрес Върховният комитет развива изключително сериозна дейност за създаването на нови дружества и за установяване на връзки с революционната организация на поробените българи в Македония. ВМОРО упълномощава брата на Й. Венедиков, поручик Димитър Венедиков да я представлява пред ВМК, като с установения контакт се цели да се постигне "хармония и съвкупност на всички действующи" за освобождението на българите в Македония и Одринско. Така на практика Д. Венедиков става първия задграничен представител на Вътрешната организация в България, което продължава до идването на Гоце Делчев и Гьорче Петров. Той по-дълго време ще продължи своето участие от брат си Й. Венедиков в Македонското движение, като участва в съставянето на първите правилници за четите на ВМОРО (1896, 1897, 1899) и на проектоплана и плана на Илинденско-Преображенското въстание (1903).
Участието на Й. Венедиков в акцията му създава проблеми в службата, тъй като той на практика се самоотлъчва, за което е уволнен дисциплинарно .
Младите офицери, участници в акцията са избрани за делегати на Втория извънреден македонски конгрес (3-16 декември 1895г.), но след възникналите разногласия по тяхното участие на  4 декември, когато е поставен въпроса за “допускане офицерите в заседанията на конгреса като делегати” те писмено отказват като се аргументират по следния начин:
“До господин Председателя на 2-ри Македонски конгрес
Тук
В отговор на съобщението Ви, с което ни известявате, че Македонският конгрес решил да ни покани като съвещателни членове в него, съобщаваме Ви, Господин Председателю, че ние не можем да участвуваме в заседанията на конгреса на следующите основания:
1. Смятаме, че не сме направили такива заслуги, които да ни дават право да присъствуваме на заседанията a titre d`honneur; при това не желаем да бъдем причина за подобни неуместни претенции за в бъдеще.
2. Ние искахме да присъствуваме в конгреса само като делегати за каквито сме упълномощени от македонските комитети; конгресът ни отхвърли.
3. Взглядовете на конгреса за бъдещите действия по освобождението на Македония са съвсем различни от нашите. Смятаме, че ще е по-добре за делото ако всеки действува отделно според програмата си, без да си бъркаме; а нашата програма ние никому не искаме да налагаме, от което нещо толкова се бои конгреса. При това ние смятаме за предателство прекратяването на революционната агитация, която е доста напреднала в Македония.
4. Между болшинството на членовете от конгреса се забелязва една тенденция да се експлоатира македонското движение за достигане лични и партизански цели - нещо което е против светостта на делото.
В заключение, Господин Председателю, ние обещаваме нашата поддръжка на всеки комитет, който действува искрено по освободителното дело.
С отлично почитание,
От запаса на българската армия: Поручик Жостов, Подпор[учик] Венедиков, Подпор[учик] Атанасов, Под[поручик] от запаса В. Спасов, Зап[асен] пор[учик] Гаруфалов, Зап[асен] подп[оручик] Пожарлиев, Зап[асен] подп[оручик] Ковачев.”
В началото на 1896 г. една от основните организационни задачи пред ВМОК е преодоляването на разцеплението, след като успоредно с него съществува за кратко време Македонският комитет на търговците на оръжие Наум Тюфекчиев и братя Иванови и офицерите участници в акцията, както и отцепилите се от Софийското македонско дружество и Варненското дружество "Странджа". Решена е само първата задача, след като този втори Македонския комитет се саморазтурва. ВМОК и ВМОРО поемат линията на съгласуване на действията си.
След уволнението му от войската Й. Венедиков започва да следва право в Софийското висше училище, но не прекъсва участието си в македонското революционно движение. По време на арменските атентати и демонстрации в Цариград Венедиков, като студент заедно със свои другари пренасят оръжие и бомби за арменските революционери. Тъй като наказанието му за самоотлъчка е изтекло той подава молба за възстановяването му. На молбата му е отговорено положително и Венедиков подновява военната си кариера. От есента на 1896 г. е приведен на служба в Конния полк в Шумен, като преди това на 2 август е повишен в звание поручик. Четири години по-късно, през 1900 г. е приведен в 3 конен полк в Пловдив, а през 1902 г. получава назначение в Кавалерийската школа в София. Завършва школата през 1904 г. с отличие и е произведен в звание ротмистър.
Още същата година спечелва конкурс и заминава да следва в Генералщабната академия в Торино, която завършва успешно през 1908 г. Тази академия, за която е нужно отделно изследване има изключително значение за образованието на най-добрите български кавалерийски офицери, жънещи победа след победа по бойните полета на войните. След завръщането си в България получава назначение като старши-адютант в Кавалерийската инспекция при Министерството на войната. На 31 декември същата година е произведен в звание майор. През 1910 г. е приведен на служба като командир на ескадрон в І конен полк. Начело на ескадрона си, в рамките на командваната от генерал-майор Атанас Назлъмов Кавалерийска дивизия участва в Балканските войни.
През войните България не успява да изпълни дълга си към поробените българи от Македония и Тракия, а дори губи и от старите си територии (Южна Добруджа), като Македония е поделена от довчерашните съюзници – Сърбия и Гърция, а Турция успява отново да си върне Източна Тракия, където българското население е подложено на гонения и изтребление. Единствената придобивка за България е присъединението на Беломорската област (Западна Тракия) с център Гюмюрджина и част от Пиринска Македония. Пред България с нейния народ и славното офицерство остава да тегне задачата за довършване на освобождението на останалите под робство българи.
На 14 юли 1913 г. Й. Венедиков е повишен в звание подполковник и е назначен за подпредседател на Военноисторическата комисия при Генералния щаб. Това назначение подполк. Венедиков не получава случайно. Той още от годините, когато е млад офицер започва да се занимава с военна история и с публицистика и новото назначение го заварва вече като един от най-добрите наши военни историци. Първите му сериозни публикация са отпечатани на страниците на сп. “Военен журнал”, а през 1910 г. излиза от печат неговата “История на Сръбско-българската война”, която и до днес остава една от най-хубавите и най-точни истории на тази война, върху която тема ще продължи да работи през целия си живот. Дори през 1935 г. ще издаде друго свое голямо изследване, свързано с нея “История на доброволците в Сръбско-българската война”, която ще претърпи две издания.
През май 1915 г. подполк. Венедиков е назначен за началник на Оперативното отделение в щаба на 3 армия.
България се включва с повече от година закъснение в бушуващата Първа световна война на страната на Тройния съюз. Още в първите дни на войната през октомври 1915 г. Венедиков е назначен за командир на 4 кавалерийски полк, който е в състава на І кавалерийска дивизия.
На Първа конна дивизия и е отредена една от най-важните задачи във войната срещу Румъния. Начело на нея на 11 май 1916 г. застава генерал-майор Иван Колев, който е назначен успоредно с това и за инспектор на конницата, а дивизията влиза в състава на командваната от генерал Стефан Тошев ІІІ българска армия. Същевременно ІІІ армия е съществена част от Дунавската армия, командвана на германския военачалник фелдмаршал Август фон Макензен, в която освен германски и български войски, има и неголеми турски и австро-унгарски военни съединения. Срещу ІІІ армия ще се окаже, че има не само румънски войски, но и руски и сръбски части, дошли за плячка далеч от държавните си граници. Оказва се, че България ще трябва да воюва срещу освободителите си Русия и Румъния. Това няма да окаже никакви задръжки за нашите войски, тъй като Румъния по време на Междусъюзническата война беше успяла да присъедини към дарената й от Русия и от Санстефанския и от Берлински договори Северна Добруджа и Южна Добруджа, а Русия след като заема явно антибългарска позиция по време на Балканските войни, съдейства напълно за погрома на България през 1913 г. Така емоциите и скрупулите на българския войник и на неговите командири по отношение на Русия рухват окончателно в Букурещ на 28 юли 1913 г.
За да са наясно читателите, какво мислеше освободителката за нас българите и за отечеството ни, което беше възникнало след огромния брой жертви, които даде Русия през Руско-турската война (1877-1878) свидетелства книгата на дипломата и историка Сергей Спиридонович Татищев „Из прошлаго русской дипломатии”, публикувана през 1890 г. На с. 503 дипломатът пише следното - „След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка срещу великата Русия.”
Докато трае победният ход на ІІІ армия и на Конната дивизия до отблъскването на нашествениците и румънските колонизатори отвъд Дунава подполк. Венедиков участва във всички боеве под ръководството на славния си командир ген. Иван Колев. Най-добре хода на войната в Добруджа може да се проследи от съставените от ген. Константин Соларов “Реляции на 1 конна дивизия” и от книгата на началник-щаба на дивизията ген. Александър Кисьов “Генерал Колев и действията на 1 конна дивизия в Добруджа през 1916 година”.
В началото на 1917 г. подполк. Венедиков е назначен за началник-щаб на 4 Преславска пехотна дивизия, а на 16 март е повишен в звание полковник. Още същия месец е назначен за главен редактор на военните издания сп. “Отечество”, сп. “Вяра и сила”, бюлетин “Военни известия” и библиотека “Походна войнишка библиотека”, където печата и много свои работи.
В края на войната получава ново назначение като командир на 1 бригада от Беломорската отбрана.
Въпреки безбройните победи по бойните полета България излиза от войната с втората национална катастрофа, а цар Фердинанд безславно абдикира от престола в полза на сина си цар Борис ІІІ. Тъй като според клаузите на грабителския Ньойски договор българската армия е съкратена и полк. Венедиков е уволнен през 1920 г. Започва да работи в редакциите на свързаните с д-р Никола Генадиев и с ръководената от него Националлиберална партия вестници “Воля” и “Независимост”, в които изпод перото му излизат голям брой статии, не малко от които и по военните въпроси. Участва и в издаването и редактирането на списанията “Сила” и “Пролом”.
От 1921 г. до края на живота си е един от най-активните сътрудници на Военноисторическата комисия и сътрудник на сп. ”Военноисторически сборник”, сп. “Български воин” и в. “Народна отбрана”.
На 31 декември 1935 г. е произведен по запаса в звание генерал-майор.
Ген. Венедиков е кавалер на ордените “Свети Александър” ІІІ степен, “За храброст” ІV степен, “За наука и изкуство”, “За военна заслуга” ІV степен и много медали.
Ген. Венедиков е един от най-активните сътрудници на военноисторическата комисия при Щаба на войската. С негово участие излизат капиталните трудове на комисията, които и до днес са настолно четиво на военните изследователи. Това са История на Сръбско-българската война (1885 г.), С., 1910, Войната между България и Турция (1912—1913 г.) Т. I—VII. С, 1928-1937; Войната между България и другите балкански държави. С., 1941; Българската армия в Световната война (1915-1918 г). С., 1941 (Т. I)
Генерал-майор Йордан Венедиков умира в София на 7 ноември 1957 г.
* * *
В настоящия том, включваме изследването на ген. Венедиков за Априлското въстание (1876) и за Руско-турската освободителна война (1877-1878), без каквито и да било промени, корекции и съкращения. Запазени са и имената на селища, на турските военачалници и др., без да ги транскребираме както е прието, за да не се отклоним от авторовия оригинал (напр. Весел Паша, с Вейсел Паша и т.н.). направените бележки от автора са предадени по приетия от него начин. Тези които са направени със скоби в текста се предават по същия начин, а тези които са дадени под линия, са преместени в края на авторовия текст.
Към книгата са включени и военните карти от въстанието и войната, придружаващи оригиналното издание.
Като приложение са дадени и едни от най-важните документи, свързани с Руско-турската война и последвалите Сан-Стефански и Берлински мирни договори, както и изработената от Дянко Караджов таблица за дадените жертви по време на войната.
Неразривно свързани с историята на войната са и приложените портрети, снимки и графики, които се препечатват от стари издания.
С издателят сме убедени, че предложеното издание не само ще бъде увлекателно четиво, но и ще обогати с малко известни сведения и факти около тези две толкова важни събития от българската история читателите и ще стане част от всяка българска библиотека
Цочо В. Билярски


* * *

ГЕН.-МАЙОР ЙОРДАН ВЕНЕДИКОВ

ВЪСТАНИЕ И ВОЙНА ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ. СОФИЯ


ПОЛИТИЧЕСКА ПОДГОТОВКА НА ВОЙНАТА

Между това руското правителство нито искаше война с Турция, нито бе готово за нея. Предприетите от императора Александър II коренни реформи, в това число и преустройството на войската, което почна едва в 1874 г., не бяха още укрепнали и завършени. В самото руско общество се забелязваше, както винаги при коренни преобразования, неустойчивост в разбиранията, колебание в умовете и стремление към по-нататъшни подобрения. Поради това вниманието на правителството бе насочено изключително върху вътрешното благоустройство. Освен това, големите реформи поглъщаха големи средства, та финансите на русите не стоеха добре. Бюджета за 1876 г. едва се уравновеси и то с големи икономии. Министърът на финансите Рейтер се изказваше решително против войната, защото трябваше да се прибегне до нови данъци и заеми.
Обаче под напора на общественото мнение правителството бе принудено да отстъпи.
В това време в руското общество се очертаваха две течения: либерално и панславянско. Първото, подържайки великите реформи, които се извършиха в Русия, не можеше да не съчувствува на славянското движение към свободата на Балканите. Второто – панславянското течение – не се ограничи само с едно съчувствие. Славянофилите успяха да създадат в руското общество войнствено настроение и поставиха руското правителство в необходимост да държи сметка за това настроение. Навсякъде в Русия започнаха да събират волни помощи и доброволци. Московските славянофили даже изпратиха в Сърбия руския запасен генерал Черняев, който бе поставен начело на сръбската армия.
Между това сръбската армия при настъплението си към Ниш бе разбита от армията на Абдул Керим паша и отхвърлена в долината на Морава. Сръбският княз Милан, като се боеше за столицата си, на 11 август се обърна към великите сили с молба да спрат турците и да съдействуват за сключване на примирие.
Православието и славянството, върху покровителството на които Русия бе създала могъществото си, се заплашваха от пълен крах на Балканите. За Русия, обаянието на която бе пострадало твърде много в Кримската война, тоя крах би се отразил твърде зле в очите на източните народи. Руският народ, в лицето на своята интелигенция, като схващаше това, посрещна молбата на княз Милан за интервенция с най-голямо съчувствие. Английският посланник в Петербург донесе на своето правителство, че той снема от себе си всяка отговорност, ако не се спре настъплението на турските войски в Сърбия.
Поради това Англия се зае да уреди тоя въпрос. В съгласие с останалите велики сили лондонският кабинет, от името на цяла Европа, наложи на Турция да спре военните действия. Примирието бе сключено на 5 септември, обаче турците бяха недоволни от безсилието на Високата порта пред европейската дипломация. Вината за неуспехите на турската дипломация се отдаде на нерешителността на султан Мурат II, който бе детрониран на 19 август и заместен от по-малкия си брат Абдул Хамид. Войната против християните беше обявена за свещенна. Между това Англия излезе с една обширна програма за умиротворение на изтока, която уреждаше мира със Сърбия, мира с Черна гора, чиято територия се увеличаваше, автономия на Босна, Херцеговина и на България.
Програмата бе съобщена на Високата порта на 9 септември 1876 г. и бе подържана в Цариград от посланниците на Русия и другите велики сили. Но Турция не я прие, а пък великите сили не бяха могли да се съгласят върху принудителните мерки, които трябваше да упражнят в случай, че Турция не възприеме програмата. Русия бе предложила като принудителна мярка Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, тя самата да окупира България, а съединена ескадра от всички държави да произведе морска демонстрация към Босфора. Но Англия и Австрия не се съгласиха. Западните велики сили се придържаха о началото да се запази политическото statu quo и приеха реформите в полза на въстаналите области, доколкото не нарушаваха казаното начало. Те се бояха от насилствени мерки, които свършваха обикновено с ампутация на Турция.
През септември 1876 г., когато стана явно, че преговорите, ръководени от Англия, ще останат безплодни, руското правителство предложи чрез своя посланик граф Игнатиев да се свика международна конференция в Цариград и реши, ако Турция не се съгласи, да извика назад граф Игнатиева, да мобилизира част от войските си, и в случай, че тези мерки не подействуват, да обяви война. Заедно с това се взимаха мерки за зимна кампания в България.
По предложение на граф Игнатиева, Високата порта даваше уклончиви отговори, а в това време изтече срокът на примирието и турците подновиха военните действия против Сърбия.
На 17 октомври турците разбиха сърбите при Джунис. Пътят за Белград бе открит. Княз Милан телеграфически помоли руския император да спаси Сърбия. На 18 октомври императорът заповяда да обявят на Високата порта, че ако в двудневен срок не приеме примирие за шест недели или два месеца, то руското посолство ще напусне Цариград и дипломатическите сношения ще бъдат прекъснати. На 20 октомври турското правителство заповяда да се прекратят военните действия.
Тая решителна стъпка на Русия предизвика негодуване в Англия. На 28 октомври на традиционния обяд, който лондонският лорд-мер дава в Хилдхол, английският пръв министър, лорд Биконсфилд, произнесе реч, насочена против постъпката на Русия. В нея той заяви, че Англия преди всичко се грижи за запазване на договорите, които обезпечават целостта на Турция, и че подобрението участта на християните в Турция има второстепенна важност. В заключение лорд Биконсфилд каза, че мирът ще бъде обезпечен, защото никой по-добре от Англия не е подготен за война, и ако тя начене войната, ще я води докато постигне целта си.
На следния ден – 28 октомври – император Александър II пред московското дворянство и представителите на града Москва произнесе реч, в която изрази твърда решимост да добие такива гаранции, които биха гарантирали онова, което Русия е в право да иска от Високата порта; ако Портата не се подчини на предложенията на Европа, то Русия ще действува самостоятелно. За да подкрепи тези си думи, императорът заповяда на 1 ноември да се мобилизира част от руската армия.
Пред тези мерки английското правителство реши да подкрепи руските искания и убеди турското правителство да се съгласи за свикване конференцията в Цариград.
* * *
На 20 ноември 1876 г. в Цариград се събраха представителите на великите сили и се споразумяха да направят на Турция предложения в смисъл да се признае българския език за официален в земите, населени с българи, всички български земи, включително Македония и Нишавско, да се организират в две области, управлявани от губернатори-християни с помощта на събрание от народни представители. Всяка област ще има своя милиция. Подобни административни реформи се предвиждаха и за Босна и Херцеговина.
На 11 декември се състоя първото официално заседание на конференцията. В него представителите на шестте велики сили направиха казаните предложения на турските представители. Последните приеха предложенията.
Докато ставаше това в заседанието, топовни гърмежи възвестиха обнародването на конституцията, която новият султан Абдул Хамид дарява на всички свои поданници, без разлика на вяра. Конституцията предвиждаше народно събрание, сенат и отговорно министерство. Савфет паша по тоя повод даде на конференцията да разбере, че отсега нататък грижите на Европа за участта на турските християни става излишна, защото те ще имат еднакви права с мохамеданите.
Конференцията има всичко 8 заседания. В последното, което стана на 8 януари 1877 г., Савфет паша прочете една нота, съставена въз основа взетото решение в набърже свикания турски парламент. С тая нота Турция категорически отхвърля предложението на великите сили като несъвместимо с нейното достойнство и като несъответна на истинското положение. Тогава делегатите на конференцията напуснаха Цариград.
На 19 януари Русия се обърна към великите сили с въпрос какво мислят да правят след отказа на Високата порта. Великите сили бавеха отговора, докато на 16 февруари победената Сърбия сключи мир на условия status quo ante bellum. Турция начена да насочва силите си към Черна Гора, която отказа да сключи мир на същите условия, като несъответни на спечелените успехи.
Като не получи до края на февруари отговор на въпроса, руското правителство изпрати граф Игнатиева да обиколи столиците на великите сили и да склони правителствата им да подпишат протокола, в който са изложени минималните искания на Европа от Турция.
Граф Игнатиев се убеди, че едничката спънка за подписване на протокола е Англия. Затова в началото на март той отиде в Лондон и поведе преговори с английското правителство. Но последното настоя да се впише в протокола и условието Русия да демобилизира войските си. Руското правителство се показа отстъпчиво. То заяви, че е съгласно Турция да изпрати в Петербург делегат за преговори по разоръжението на двете страни.
Тогава в Лондон се състави втора конференция от представители на великите сили, които на 19 март подписаха така наречения Лондонски протокол, съществената част на който беше следната: „Великите държави заявяват, че ако участта на християнските поданици на султана не бъде подобрена в потребната мярка и ако усложненията, които нарушават периодически мира на изток, не се прекратят, то подобно положение, несъвместимо с интересите на Европа, не би било повече търпимо и в тоя случай великите сили би се счели в право да вземат общо най-целесъобразните мерки за подобрение участта на християнското население в Турската империя и за обезпечение на мира изобщо".
Но преди да се подпише протокола, бяха направени следните две декларации: от английския представител лорд Дерби – че ако великите сили не успеят да отклонят войната, то Англия ще счита протокола недействителен и без значение – и от руския представител граф Шувалова – че Русия е готова да пристъпи към разоръжение, но само след като Турция сключи мир с Черна Гора, постави войските си на мирна нога и пристъпи към изпълнение на реформите, поменати в протокола.
И така Русия се стремеше да добие мандат за действие, а получи едно привидно съгласие за общо въздействие върху Турция.
Високата порта, като получи протокола, внесе го на обсъждане в двете палати – парламента и сената – и на основание взетото решение в тях на 19 март, с циркулярна нота съобщи на велите сили, че „Турция не приема Лондонския протокол и не може да отиде по-нататък от направените по-рано отстъпки". В нотата между другото се изтъкваше, че Турция, като независима държава, не признава над себе си никакъв надзор, било колективен, било друг, и като поддържа с останалите държави приятелски отношения, основани на международното право, тя не може да признае на чуждестранните агенти и представители, назначени да покровителствуват своите съотечественици, мисията на официални надзиратели.
* * *
След тоя отговор, на Русия не оставаше нищо друго, освен да прибегне към оръжие. На 7 април руското правителство съобщи на Високата порта, че „Негово Величество Всерусийският император е решил със сила да добие онова, което не могло да се постигне с единодушните усилия на великите държави".
На 12 април руският държавен канцлер връчи на турския шарже дафер в Петербург нота, която съдържаше официално обявяване на войната.
Успоредно с преговорите, които водеше с концерта на великите сили, Русия преговаряше и с отделните държави, за да спечели съюза или поне неутралитета им. Тя не бе възстановила още черноморския си флот, загубен в Кримската война, и войските й трябваше да настъпят по сухо през Румъния, между Черно море и Унгария. Поради това за Русия бе твърде важно да спечели на своя страна Австро-Унгария. След дълги преговори, на 15 януари 1877 г. бе сключена конвенция, по която Русия си обезпечи благосклонен неутралитет на Австро-Унгария и свобода на действие вън от пределите на Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина. Австрия добиваше право да окупира Босна и Херцеговина, когато намери за добре.
* * *
Румъния, като княжество васално на Турция, съставляваше част от Турция. Русия можеше да навлезе в него като в неприятелска земя. Същото и с по-голямо право можеше да направи и Турция. Но румъните нямаха интерес да усилват своя сюзерен и се бояха от навлизането на турските войски. Поради това, между двете държави се сключи конвенция, според която Румъния даваше свободен проход на руските войски и се задължаваше да поддържа приятелски отношения с тях.
От великите сили най-непримирима беше Англия. С нея Русия не можа да се споразумее. Император Александър II, в желанието си да запази по възможност пълно съгласие между великите сили, намери за необходимо да успокои Англия. За тая цел след обявата на войната – на 18 май – по негова заповед руският посланик в Лондон съобщи на английското правителство, че Русия ще се задоволи само с окупацията на Северна България и няма да минава Балканите.
По тоя начин, дипломацията обезпечи неутралитета на великите сили за сметка на стратегията, на която бяха наложени такива ограничения, без нарушението на които не бе възможно да се свърши войната.

…………

ПРИМИРИЕТО И МИРЪТ

ПРИМИРИЕТО

Пленяването армиите на Осман и Весил паша и проникването на русите на юг от Балкана сломи турците. Още на 28 декември, заедно с известието за пленяването на Весил паша, руският главнокомандуващ получи телеграма от турския военен министър, че султанът е изпратил пълномощник за примирие. Навсякъде турски парламентьори се явиха с предложение да се прекъснат военните действия. Великият княз поиска телеграфически инструкции от императора и продължи действията с по-голяма енергия. На 30 декември главнокомандуващият втори път получи телеграма, с молба да съобщи условията за примирието. С подобна молба се обърна султанът направо до императора. Великият княз отговори, че ще съобщи условията на пълномощника. Той премести главната си квартира в Казанлък и на 1 януари разпореди: дясната колона (Западния отряд на генерал Гурко) – 86 баталиони, 91 ескадрони и 176 оръдия – да настъпи през Пловдив за Одрин. Средната колона, на генерал Ганецки – 52 баталиони, 20 ескадрони, 118 оръдия – да настъпи през Стара Загора и Търново Сеймен за Одрин. Лявата колона на генерал Радецки – 21 баталиони, 6 сотни и 48 оръдия – да настъпи през Ямбол за Одрин. Един страничен отряд от 12 баталиони, 8 ескадрони и 38 оръдия, да мине Балкана и заеме Сливен и Бургас, за да прикрива фланга на войските. На Наследника, който остана в Северна България с 84 баталиони, 58 ескадрони и 370 оръдия, Великият княз заповяда при първа възможност да мине в настъпление. Подобна заповед се изпрати и на генерал Цимерман в Добруджа.
Настъплението на русите бе необикновено бързо и дружно. Армията на Сулейман паша – едничкото турско ядро южно от Балкана – бе настигната при Пловдив и с бой отхвърлена в Родопите, като остави в ръцете на русите всичката си артилерия.
На 7 януари пристигнаха в Казанлък султанските пълномощници, Намик и Сервер. На следния ден великият княз ги прие и им съобщи, че неприятелските действия ще се спрат само след като се приемат предварителните условия за мира, които състояха в следното:
1. България в пределите, в които българите са мнозинство и които в никой случай не могат да бъдат по-малки от ония, определени в Цариградската конференция, ще бъде въздигната в автономно княжество, което ще плаща данък на Турция. Турска войска в него няма да квартирува, освен в някои пунктове, определени по взаимно съгласие.
2. Ще се признае независимостта на Черна Гора, като се поразширят границите й.
3. Ще се признае независимостта на Румъния и Сърбия, като на първата се даде парично обезщетение, а на втората се поправят границите.
4. На Босна и Херцеговина и другите християнски области в Европа ще се даде автономно управление.
5. За издръжката на войската и претърпените загуби Турция ще обезщети Русия парично и териториално.
Султанските пълномощници, като прочетоха предложенията, казаха, че приемането им значи разпадане на Турската империя.
Същия ден русите превзеха Одрин и великият княз съобщи това на турските пълномощници.
На 9 януари турските пълномощници връчиха на великия княз предложение. Те приемаха твърде малко от руските предложения и то уклончиво. По най-важния пункт, който се отнасяше до България, те приемаха протокола на Лондонската конференция от 1876 г., отхвърлен тогава от Високата порта.
Великият княз им заяви, че той изменения не може да прави и те са длъжни да приемат или отхвърлят предложенията изцяло. Но турските делегати заявиха, че те приемат всички точки освен въздигането на България в автономна област, за което нямат пълномощия.
Тогава великият княз им позволи да искат нови инструкции и в същото време им заяви, че, поради изменилите се военни условия в благоприятен смисъл за русите, и той ще чака инструкции от Петербург.
Със завладяването на Одрин, пътят на русите за Цариград беше отворен. Турците нямаха войски да защитят столицата си. Великият княз поиска от императора указания как да постъпи в случай, че флотата на Англия или друга велика сила влезе в Босфора, и в случай, че се направи чуждестранен десант в Цариград или последва клане на християни в него и как да постъпи с Галиполи, било с англичаните, било без тях? Най-после великият княз изказваше мнение, че, при упорство на турците да приемат условията, усложнения със западните държави са неизбежни и заемането на Цариград и Босфора ще се наложи за обезпечение против морските държави.
Императорът отговори да действува в съгласие с началниците на ескадрите на великите сили и в случай, че направят десант, да избягва стълкновение с тях и да държи войските си под стените на Цариград. Само по покана от жителите или от представителите на великите сили, след като се състави акт за това, да въведе войските си в Цариград. Относително Галиполи императорът заповяда да не се предприема нищо, защото така е уговорено с англичаните.
Този отговор великият княз получи в Одрин, гдето бе преместил главната си квартира. В това време – 14 януари – предните руски отряди бяха стигнали Лозенград–Люле Бургаз и Айробол. Войниците бяха изтощени до крайност; дрехите и особено обувките бяха изпокъсани, но великият княз поддържаше настъплението в най-бърз темп. Храни намираше в изобилие в неизтощената Тракия. Той насочи лявата колона (генерал Радецки) през Лозенград за Виза и Деркос; средната колона (генерал Скобелев) от Люле Бургаз за Чаталджа; дясната колона (генерал Гурко) през Чорлу за Буюк Чекмедже. Той заповяда на войските от Северна България и Добруджа да настъпят. Наследникът зае на 15 януари Осман Пазар, а на 16 януари – Разград. Генерал Цимерман стигна пред Добрич. На 17 януари войските в Тракия превзеха Чорлу.
На 18 януари турските пълномощници получиха инструкции от Цариград. Те помолиха великия княз да прекрати веднага настъплението, като предложиха да подпишат колкото се може по-скоро предварителните условия за мира. Веднага се пристъпи към съставяне протокола за предварителните условия за мира и конвенцията за примирието. Турците оказаха голямо упорство при определение демаркационната линия пред Цариград. Русите включваха в неутралната зона и Чаталджанската позиция – последната защита на Цариград. Но най-после турските пълномощници приеха и това условие и войските им трябваше да се оттеглят зад линията от Кючук Чекмедже на Мраморно море до Акбунар на Черно море.
Протоколът за предварителните условия за мира и конвенцията за примирието се подписаха на 19 февруари в 6 часа след пладне, от който момент бяха прекъснати военните действия.
Великият княз разположи средната колона в Чаталджа и около нея и заповяда на генерал Скобелев да бъде готов всеки момент да заеме линията на Чаталджанските укрепления. Останалите войски се разположиха между Чорлу, Одрин и Лозенград.


САН-СТЕФАНСКИЯТ МИР

С турянето край на войната, започнаха международните усложнения. В деня, в който се подписа примирието, Англия протестира и разпореди част от флотата й да мине Дарданелите, под предлог да покровителствува християните в Цариград. От тоя момент войната между Русия и Англия изглеждаше неизбежна. Руското правителство насочи всичките си усилия да тури крак на Босфора, за да попречи на английската флота да влезе в Черно море. Великият княз заяви на турското правителство, че той ще бъде принуден да вземе съответни мерки с цел да отстрани натиска, който може да упражни върху преговорите появата на чуждестранни въоръжени сили отсам Дарданелите. Със съгласие на императора, великият княз се готвеше с или без съгласието на турците да заеме Цариград или близките до него височини. Затова той разпореди дясната колона да се съсредоточи в Буюк Чекмедже, средната колона да бъде готова при първа заповед да настъпи за Цариград, а лявата колона да заеме Мидия и през Виза–Черкезкьой да настъпи за Чаталджа. В същото време, той усили армията в Тракия с 2 ½ дивизии, взети от войските в Северна България. Но заемането на Цариград вече се затрудни.
Съгласно примирието, турците изпразниха Русе, Силистра и други крепости в североизточна България. Войските от тях и част от останалите те струпаха пред Цариград.
Такова беше положението, когато на 3 февруари една английска флота от 4 броненосци и 1 параход мина през Дарданелите и хвърли котва при Принцовите острови. При все това, великият княз, като искаше да постави войската си относително Цариград при условия, при които се намираше английската флота, настоя пред турците да оттеглят войските си от Кючук Чекмедже и Сан Стефано, в които той ще настани главната си квартира и не повече от 10 000 души. Турците не се съгласяваха, но на 11 февруари великият княз настъпи, без да ги пита и ги принуди да изпразнят казаните места. Сам великият княз настани главната си квартира в Сан Стефано. На другия ден се пристъпи към определяне нова демаркационна линия. Английската флота, вероятно за да не се даде повод на русите да окупират Цариград, бе се оттеглила в залива Мудания.
Между това турците бавеха сключването на мира. Окуражени от предложението на австро-унгарския министър на външните работи да се свика конференция, която да реши Източния въпрос, те гледаха да печелят време. Бе сменен великият везир. Под натиска на англичаните бе сменен и министъра на външните работи. Назначиха нови пълномощници за мирните преговори, които също така протакаха преговорите. Обаче, когато руските войски заеха Сан Стефано, под стените на самия Цариград, великият княз повиши тона. На 18 февруари той се яви в залата, в която се водеха преговорите и донякъде със съвети, донякъде със заплашване склони турските делегати да разрешат и последните затруднения в благоприятен за русите смисъл. Половина час след това турските пълномощници съобщиха, че е постигнато съгласие по всички точки.
На другия ден – 19 февруари – денят на възшествието на престола на императора и на освобождение на руските селяни от крепостното иго – бе сключен прелиминарния Сан-Стефански мир за освобождението на България. Мирът бе подписан от пълномощниците на Русия граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а на Турция Север паша и Садулах бей. Великият княз веднага поздрави с мира войските, които бяха строени на парад по случай празника.
Според условията на тоя мир, България се въздига в автономно трибутарно княжество с християнско правителство и земска войска в следните граници:
От границата между България и Сърбия ще обема каазата Враня и по билото на Карадаг (Скопска Черна Гора), ще върви по западните граници на каазите Куманово и Калканделе (Тетово) до планината Кораб. От тук по реката Велещица до устието в Черни Дрин и после по река Дрин и по западната граница на Охридската кааза към планината Липа и после по западните граници на каазите Корча и Старово до планината Грамос. После през Костурското езеро достига реката Магленица, по течението на която следва и южно от Енидже Вардар се отправя към устието на Вардар и през Галико отива към селата Перга и Саракьой към устието на реките Струма, Кара Су и по морския бряг до Боругьол. После в северозападно направление отива към планината Чал Тепе и през Родопското бърдо до планината Крушово и после през Кара Балкан, Ешек Колачи, Чепелион, Караколес и Чикляр до ръка Арда. От тук границата минава към град Чирмен и, като остава Одрин на юг, през селата Сугутлу, Карахемза, Арнауткьой, Азарджи и Енидже до река Текедере и Чорлудере до Люле Бургас и от тук през река Соуджакдере до село Серген ще отиде през височините към Хекъм табия, гдето ще стигне Черно море, ще върви по брега и ще го напусне при Мангалия и после по южната граница на Санджака ще стигне Дунава над Расово.
В тези граници действително се обединяваше целият български народ. Оставаха отвън само Нишкия санджак, който се даваше на Сърбия и Тулчанския, който се даваше на Румъния. След Цариградската конференция това е второ официално международно признание на естествените български граници.
След подписването на мира, великият княз телеграфира на Царя:
„Щастлив съм да поздравя Ваше Величество със сключването на мира. Господ Ви сподоби да завършите предприетото от вас свято дело: в деня на освобождението на селяните, Вие освободихте християните от мюсюлманското иго".
Същата вечер великият княз получи от императора следния отговор:
„Благодаря Бога за сключването на мира. Благодаря от душа теб и на всичките наши храбреци за достигнатия славен резултат. Дано европейската конференция не разруши това, което ние постигнахме с кръвта си".
Публ. в Й. Венедиков, Въстание и война за освобождение на България. София, 2012, с. 72-77, 190-195.