За австро-унгарският пътешественик, художник, географ, историк и археолог Феликс Каниц (1829, Будапеща – 1904, Виена) е писано многократно. Същевременно той е придворен художник на императора и често придружава императорското семейство в неговите пътувания. Може би най-хубавата негова биография е тази написана от неговия сънародник и известен българист Геза Фехер. С изключително голяма стойност е и книгата на проф. Стоян Романски за рисунките на Феликс Каниц от България.

Книгата на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“ още приживе претърпява две немски издания, а неговата карта на българските земи е една от най-точните и най-добре изработени за времето си. Картата послужва на руското военно командване през Руско-турската война (1877-1878 г.) и по определяне на границите по време на Берлинския конгрес (1878 г.). А книгата му, която представлява неговия капитален труд, илюстриран с неговите саморъчни графики получава най-висока оценка на Парижкия географски конгрес през 1876 г., като е наградена със златен медал. Такава е и оценката, която й дава и Московският антропологичен конгрес през 1879 г. Тя и до днес запазва своите качества не само като един от най-хубавите пътеписи за нашите земи, но и като емоционален разказ на човека на перото и четката. Чрез своя разказ и рисунки Феликс Каниц се изявява като един от големите приятели на нашия народ.

За пръв път на български език части от книгата превежда и публикува неговият най-възторжен почитател и продължител на делото му проф. д-р Парашкев Стоянов. Този превод излиза през 1902 г. в Ловеч под заглавието „Градът Ловеч от основаването му до освобождението му“. Той е отпечатан с предговор на проф. П. Стоянов, в който видният медик и изследовател на Ловчанския край прилага и писмото на Ф. Каниц до себе си, в което пътешественикът благославя издаването на тази част от книгата си и говори за любовта си и впечатленията си от Ловеч и околността му, както и за неизличимите си спомени за видни ловчанлии. Книгата излиза под формата на неголяма брошура като проф. П. Стоянов се отказва от всякакъв хонорар в полза на Ловчанския народен музей, който по онова време е клон на читалище „Наука“.

По предложение на д-р П. Стоянов Феликс Каниц е обявен за почетен гражданин на Ловеч през 1902 г., а Ловешкия музей носи неговото име до 1944 г. Една от главните ловешки улици и днес носи неговото име. Всичко това е заради неговият изключителен принос за проучването на миналото на Ловеч и за организирането на първите археологически разкопки в града.

Следващият български превод на книгата е осъществен през 1932 г. по инициатива на издателя на списание „Българска историческа библиотека“ Страшимир Славчев, като от тиража 2600 екземпляра са подарени на абонатите на списанието. Преводът е осъществен от известния тогава преводач д-р Т. Иванов, а предговорът е на Стр. Славчев. За съжаление изданието е недовършено и излиза само неговият том първи, поради прекратяването да излиза списанието.

Пълният превод на български език на книгата в три тома излиза едва 120 години след отпечатването на първото й издание. Тя беше издадена от Издателство Борина“ в превод на Михаил Матлиев и покойният наш учител немският възпитаник, археологът Петър  Горбанов. Като том четвърти Академичното издателство „Проф. Марин Дринов“ издаде научния апарат към книгата. Новото издание е под вещата и с висока стойност редакция на видните наши учени проф. В. Паскалева и д-р Н. Марков.
Тук ви предлагаме само текста от пътеписа, който се отнася до Ловеч и Ловешкия край, образно описани от този „Колумб на Балканите“. Преводите са на проф. Парашкев Стоянов и Петър Горбанов, като са претърпели незначителна редакция при изправянето на някои неточности в имената на личности и селища.

Ще имате възможност да се запознаете и с някои от великолепните рисунки на Феликс Каниц от Троянския манастир, картата му на българските земи и неговият план на възрожденския Ловеч. Прилагам и една негова рисунка, правена от натура за воденето на български въстаници към бесилката.

Цочо В. Билярски

* * *

ФЕЛИК КАНИЦ

ГРАДЪТ ЛОВЕЧ ОТ ОСНОВАВАНЕТО МУ ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО МУ

ПРЕДГОВОР НА ПРОФ. Д-Р ПАРАСКЕВ СТОЯНОВ
Настоящата брошура е превод на главата: „От Търново през Севлиево за Ловеч и Свищовъ“ от голямото и прочутото съчинение на Ф. Каниц: „Dоnаu Bulgarien und der Balkan“ (Дунавска България и Балкана), което е първия труд върху тогава непознатата България. С това си съчинение Каниц е направил една голяма услуга на България и на нейното освобождение като обърна вниманието на Европа върху прелестите и страданията на България. Особено града Ловеч, Каниц толкова много обикна и описа, че едва ли някой ловчалия е изучил тъй основателно историята на чудния някогаш „алтън“ Ловеч. Каниц е изучил миналото и тогава настоящето на града Ловеч тъй добре, че смятам за неизлишно да запозная ловчалии със славната история на града им, за да го познаят и обикнат още по-много.
По повод на превода ми Ф. Каниц сега 75 годишен старик ми писа следующето писмо, което смятам за най-уместния предговор на статията му:
Pressbaum bei Wien, 29.V.1902 г.
Уважаемий Г-н Д-р Стоянов,
На Вашето от 20.V. подновено приятелско уверявание, че ловчанските граждани, които още ме помнят, както и Вий, че един мой предговор за брошурката, която интересува града Ви, би имала особено значение, на това уверявание, казвам, мога само да от говоря и днес с покорната молба – понеже тук във Виенската гора съм съвършено отдалечен от моите литературни източници – щото преведените от Вас строкове от моята „България и Балкана“ да ги придружите с няколко редове, които да изразяват моята неизменена симпатия към романтичния, гостоприемчивия и прелестния Ловеч, когото любезно изпратените от Вас пощенски карти с видове ми показват, колко си е изменил някогашната чисто ориенталска физиономия и колко за последно време се е „озападил“. Особено ме учудва съвсем изменения вид на махалата под „Хисаря“ под калето, дето аз в 1871 година намерих ония остатъци от стени и надписи, които свидетелствуват присъствието на римляните в началото на нашата ера в Ловеч. В добро се е изменила и околността, която аз още добри помня като „комитска“, около къщата, дето се е родил Тодор Кирков, който си изкупи на бесилката горещата любов към отечеството. Също се е изменила и околността на черквата и училището, дето моя приятел, много рано починалия Н. Ковачев, удачно е действувал за народното образование, подпомогнат от тогавашния владика и сегашен Екзарх Йосиф. ,,І-во класната болница“ дето действувате Вий, „лудницата“, както и „протестанския пансион“ живо свидетелствуват за високия человеколюбив дух и за търпимостта на Ловчанската община, върху икономическото и социалното развитие на която съвсем трябва да е влияло новото Троянско шосе. Много се радвам, че някои от гражданите, в къщата на които аз прекарах толкова приятни часове, си спомнюват за мен. За моята „сбирка от акварели“ и за моите скици из княжеството, за които Ви споменах, ще може да Ви разправи по подробно някогашния Виенски търговец (сега в Русе) заслужилия съотечественик Георги Киселов, който им има каталога. На края на това мое и тъй дълго писъмце, бъдете уверени, уважаемий Г-н Стоянов, че с най-живия интерес ще изуча поисканите основни работи за планирания „Ловчански народен музей“, с когото Вий свързвате моето име и че с особена радост ще очаквам обещаното Ви лично посещение за през 1903 година.
Приемеше, многоуважаемий Г-н Докторе, израза на най-дълбокото ми към Вас и към ловчанските граждани почитание.
Съвсем предан почитател
Ф. Каниц.
Дано ловчанските граждани и цяла България си спомнят за този предан приятел на града Ловеч и на България, по случай 20 юлий настоящата година, когато Ф. Каниц ще празнува 75 годишнината си!
Ловеч, 2 юний 1902 год.
Преводача – д-р Параскев Стоянов.

ИЗ ГЛАВАТА „ОТ ТЪРНОВО ПРЕЗ СНЕВЛИЕВО (СЕЛВИ) И ЛОВЕЧ ЗА СВИЩОВ“.

По шосето за Ловеч навлязохме в едно плато, което сутринта току-що бе огряно от слънцето. Както в географско, така и в геологическо отношение, това плато представлява западното продължение на описаното малко по-горе плато, разположено между Търново и Севлиево. По леко наклонената пътека се изкачваме върху терасата, след това по хубав мост преминаваме през Остриечка река и накрая, през три наклонени завоя се стига до един хан, разположен на най-високата точка на пътя, намираща се на 242 м над Севлиево и на 192 м над Ловеч. По пътя човек може да хвърли поглед към плътно обраслите с гори врязвания на Острец и Бивол, както и в плодородната долина на Кереч Павлиян, а на север към просторните грамадни ливади и ниви на Брестово, Къкрина и Пресека, където огромни волски и овчи стада позволяват да се направи извода за благосъстоянието на тези села, разположени по височините. Пътят общо взето е добре построен и терасиран, тъй като всички горепосочени селища са разположени далеч от него. След пълни 6 часа пътникът не вижда обитаемо от човек жилище с изключение на един хан и на една стражарница. Въпреки че интересите ми водеха до чести престои, едва в три часа следобед видяхме широката долина на река Осъм и малко след това със завой на юг и пресечения от нея град Ловеч.
Всички тези мюсюлмански градове са красиви с багрите си и много живописни, особено гледани отдалеч. В първия момент на отрезвяване пътникът, познаващ добре Ориента, си задава въпроса: „Какви ли неприятни разочарования ни очакват тук?“ През източното предградие Стратеш стигнахме до жалък мост, който свързва махалите Мустафа и Долна с левия бряг на р. Осъм. Дори и най-неблагоустроеното и бедно немско село би се срамувало от подобен грозен мост, още повече, че той, подобно на „Ponte de Rialto“ (във Венеция - б. пр.), се използва и като закрит базар. Нека ни извинят прочутите мостостроители и майстори на града на лагуните Антонио да Понте и Луиджи Болду, когато сравнявам техния великолепен мост с лошия строеж на дървения мост на ловешкия „Осма кьопрюсю“. Изгнилите дъски и пробитите вече дупки по този мост бяха съдбоносни и опасни дори за краката на моя кон. Единственото преимущество на този ужасен мост бе освежителната сянка, която предоставяше дъсченият покрив, за проходящите и за продавачите през летните горещини. През 1874 г. той бе напълно съборен поради опасност от срутване и на негово място бе издигнат нов, построен от майстор Никола от Дряново. Новият мост лежи върху седем стълба от варовиков камък, докаран от близкото село Радювене. Стълбовете на моста са украсени с лъвове и други скулптури. Горната му част е дървена и от двете страни на платното му са построени стотици малки магазинчета. По решение на общинския съвет (биладие) наемът от тези магазинчета трябва да се употребява за издръжката на турско-българските училища в града. Въпреки това, българите се оплакваха доскоро, че независимо от това решение, турската администрация стопанисва лошо въпросните магазинчета и използва прихода от тях за реставриране на срутени вече джамии. Сега положението сигурно е друго.
Още в Търново ми бе препоръчано да отседна в хана „Мока“ (Моцкин), собственост на „вдовица в разцвета на годините си“. Обаче дори един поглед към къщата, въпреки ласкателните уговорки на красивата стопанка, показваше толкова малко привлекателния й вид, че поради това веднага реших да наема квартира в хана „Джамбаз хаджи“, препоръчан ми от моето заптие. Случайно тук бе свободна неговата представителна стая с изглед към площада на града, която някога е била салон за пиене на кафе. Бързо тази стая бе превърната в спалня, като върху тухления под бяха застлани рогозки, донесени маса и стол и така моята спалня придоби луксозна мебелировка. Малко са дните от пътуването ми през Балкана, в които можех да се радвам на подобна стая. Освен това прозорците предоставяха твърде голямо удобство за наблюдение и скициране на движението на хора от много националности. Недостатък на твърде чистия иначе, турски хан бе този, че в него се сервираше кафе, но не и друга храна. Но моят драгоманин отстрани и този недостатък, като сам пое грижата за купуване на продукти и уреди храната да ми се готви от жената на прислужника на хана Мехмед, който живееше наблизо.
От това сравнително подробно описание читателят забелязва, че настаняването на пътник в един чисто турски град не е лесна работа. Това, че Ловеч спада към тези градове, освен външният му изглед, ми показа и една процесия, която бе твърде живописна и пресече площада. Три благородни турски момчета бяха преминали точно в деня на пристигането ми в Ловеч в лоното на исляма, като за целта им бе направено необходимото обрязване. Сега те, възседнали конете си, в тържествен церемониал обикаляха улиците на града, като носеха големи знамена под звуците на проглушаваща ушите циганска музика.
Те бяха съпровождани от роднините си - мъже, някои от които бяха на коне, а други пеша. Струпалият се народ се забавляваше от този пъстър театър, който представляваше обаче само бледа имитация на церемониалните празници, съпровождащи обрязването на султанските деца (сури-ехатан) в Цариград.
Откога обаче мюсюлманите в Ловеч празнуват своите празници? Аз вече споменах колко оскъдни са изворите за историята на турските градове. Всичко, което успях да науча от книгите за Ловеч, се състоеше от фрагментарно запазеното съобщение на стария турски историк Хаджи Калфа, преведено от фон Хамер така: „Ловча е разположен на източния склон на една планина и е заобиколен от градини и полета. В 869 г. е бил превзет от Мохамед Завоевателя и отстои на 12 дни път от Цариград. През средата му тече реката Осме и под нея се издига висок мост. Околните области са Пилавна, Уйвардже (Стараех се дълго време да идентифицирам това име, докато накрая в картата на полк. Шеда открих на Огоста турското селище Вишедрина, което в действителност не съществува. Този факт характеризира заедно с други тъжното положение, в което се намира до последно време картата на България.) и Рахова.“ Друго описание на Ловеч прави само Ами Буе (1890) в два реда: „Град с 12-15 000 души и 300 християнски семейства, с 8-9 джамии с минарета.“ След като само в тези оскъдни редове се съдържа всичко онова, което намерих в книгите за така прочутия някога и така важен днес град Ловеч, се наложи до известна степен самият терен да ми даде по-пълна представа за миналото на града.
Ако се абстрахираме от могилите в околността на Ловеч, то най-ранните видими следи от по-старо поселение са от римската епоха. Пред кафенето „Стамбул оглу“ видях на открито място вложен в паважа на махалата ,Долни край“ и изцяло подлежащ на развала един силно разрушен оброчен камък, който успях да копирам и който, според разчитането на Момзен е от времето на консулството на Максим и Патерн, т.е. около 223 г. сл. Хр. Други два надписа, обърнати с буквите надолу, се намират вградени в уличната настилка на махалата „Горни край“ и може би на учените след мен ще се отдаде да ги извадят от тази настилка. В една българска къща видях левия ъгъл на римски саркофаг, с релеф, който представлява задрямал крилат гений с обърната надолу угасена факла, представен да седи върху скала. Той е намерен по време на строежа на една мелница на река Осъм. Много по-интересни от тези фрагментарни монументални останки са основите на един кастел, който се намира на десния бряг на р. Осъм върху днешния Хисар-баир („височина с дворец“). По тесни улички с много завои се изкачих на платото и намерих на височината, господстваща над дефилето на реката, множество тухли, каменни плочи и останки от колони, които познах веднага, че са римски. Изглежда, че колосалните стени на кастела са разрушени с барут и вероятно се използват постоянно като материал за строеж на нови сгради в града. Въпреки това очертанията на кастела могат да се видят веднага и според ясното описание на Иречек не подлежи на съмнение, че тук се е намирала станцията – Манзион - Мелта, която е била важен пътен възел в провинцията Долна Мизия. Спускащите се от Филипополис през Балкана са минавали оттук по няколко пътя - единият е водел на северозапад за Ескус, друг - на север за Нове, третият - на североизток за Никополис ад Хемум, а четвъртият за горната част на Искърското дефиле, която е била силно укрепена. Епископското седалище („замък на ловци“) е играело важна роля и през българо-византийската епоха. Освен старите извори и легенди, за това говорят два метални кръста с великолепна патина, които са били изкопани на платото. Аз се снабдих с тези кръстове и ги подарих на г-н Катцлер за неговата сбирка от старини. Той пресъздаде фигуралните изображения върху тях по великолепен начин върху дърво.
Според приведения по-горе цитат на Хаджи Калфа, Ловеч е бил превзет окончателно от турците в 1449 г., а според други източници това е станало от Синан паша в края на XIV век. Според все още запазено предание, по това време, при днешната Мустафа-махала, недалеч от Стратешката чешма, се е намирала порта. Тук и сега личат останки от укрепление на града. Разказва се, че християните - защитници на града, са оказали тук дълго време съпротива на враговете си. Това довело турците до мисълта да използват при обсадата хитрост, която им донесла успеха. Една нощ те подгонили към споменатата Стратешка врата стадо овни, на рогата на които поставили горящи факли. Българите решили, че имат работа със свръхестествено явление, отворили вратите на портата и заедно с овните в крепостта нахлули и мюсюлманите. По-нататъшната съпротива на българите била безсмислена. Те били отблъснати до укрепленията в южната на днешния град махала Дръстени, но тук те паднали съкрушени от превъзхождащите ги врагове. На това място, наречено „Шеитли“ („свещено място“), днес, наред с българското гробище, се намира и изоставено турско гробище, което е на голяма почит между живущите в отвъдната част на града мюсюлмани, тъй като според същото предание тук са били погребани и загиналите техни едноверци.
По време на Руско-турската война в 1810 г. градът е бил превзет от генерал Воронцов и е пострадал много от голяма епидемия. През 1856 г. са били отново поправени землените укрепителни съоръжения, издигнати набързо при наближаването на руските войски през 1828-1829 г. Става дума за укрепленията върху „Баш кулеси“ и „Табия-баир“.
Когато през 1876 г. във всички старопланински градове пламва подготвяното българско въстание, Ловеч избягва печалната участ на Севлиево (том I) и другите околни селища. Наистина, през април е бил арестуван в Севлиево пратеният от Раховския централен комитет търговец Янко Урумов, но по-късно той е бил освободен. Въпреки настоятелните призиви на подбалканското огнище Копривщица, които подканят за бързо надигане на града, жителите на Ловеч останаха мирни, не вдигнаха глава, тъй като не са сметнали момента благоприятен за въстание. Те се постараха да убедят в същото дори и събиращите се в Троян български чети. Въпреки това и в Ловеч бяха арестувани 23 младежи, обвинени, че се числели към „комитите“. Арестуваните бяха откарани в Русе, където са освободени едва след амнистията, дадена по настояване на англичаните.
Ловеч бе сполетян от много по-големи беди по време на Руско-турската война през 1877 г. Когато през средата на месец юли генерал Криденер получи заповед да превземе Плевен, той изпрати за прикритие на левия си фланг едно отделение казаци към Ловеч. Няколко дни по-рано Осман паша изпрати в същата посока един батальон низами с няколко черкезки конни групи. Те имаха заповед да прекъснат руските линии при Севлиево. Благодарение на щастливата победа на полковник Шербаков на 16 юли над турците (том I), това не можа да се изпълни. Русите преследваха неприятеля си, отстъпващ към Ловеч, и както съобщава достоверен източник, свидетел на събитията, още на следващия ден есаулът Лавров с 600 казаци и 2 оръдия се появи пред града. Една кратка битка се състоя около Стратеш. Скоро оръдейните траншеи бяха предадени от низамите и башибозуците, които след като дадоха 20 души жертви, избягаха в посока на Плевен. Лавров направи разузнавания на околността. Той върна назад 200 руски войника заедно с оръдията и нареди да се свикат 600 младежи от града, които образуваха така наречената „Ловешка младеж“, на която бе възложена защитата на града.
Първата работа на русите бе да се разоръжи цялото мюсюлманско население на града. Тази мярка бе крайно необходима, тъй като след като Осман паша бе разбил Криденер, разполагащ с много по-малко средства, той изпрати към Ловеч Риза паша с 6000 пехотинци, 500 конника и една батарея. Казаците бяха заели възвишенията от дясната страна на р. Осъм, а „младежкия легион“ бе разположен на левия бряг на реката Червени брег. Турската атака последва на 27 юли и слабите части, отбраняващи града, трябваше да отстъпят пред турците. Русите се изтеглиха в добър ред към Севлиево. Българите обаче останаха, за да защитават собствените си семейства и домове. Те отстъпваха крачка по крачка и продължиха героичната си съпротива и по улиците на града. В Харман-махала загинаха 200 младежи, между които бе и протестанта-революционер Найден Войнов. Само на малцина жители на града се отдаде възможността да се изтеглят по пътя към Севлиево. Мнозинството бяха върнати назад от преследващите ги черкези и когато влязоха в града, те завариха башибозуците да опустошават българските махали. Много християни, между които са били бягащият български писател Мирю Павлов заедно с жена си и детето си, бяха избити на „Баш кулеси тепеси“. Няколкостотин жени и деца намерили убежище в здравия хан на Иванчо Ахмак в горния край на града. Тук няколко смели турски низамски офицери ги запазиха от злодеянията на побеснелите черкези.
Радецки, заплашван постоянно от Сюлейман паша при Шипка, се страхуваше непрекъснато, че дивизията на Адил паша, разположена в и около Ловеч, ще прекъсне връзката му с главното ядро на войските му. Липсваха му обаче достатъчно сили, за да пристъпи към действия срещу Ловеч и затова бе заповядано на Скобелев да превземе този град с атака на 9 август. Смелият генерал от кавалерията се опита да извърши това нападение с три полка казаци и с още толкова батальона петрушевци. Този път обаче предните турски постове се оказаха по-бдителни, отколкото обикновено, и Скобелев бе принуден да се оттегли на старите си позиции. На 21 август Адил паша предприема една не много силна офанзива към Севлиево. Но съвместните енергични действия на генералите Драгомиров и Скобелев, който бе подкрепен от 64-ти полк и една батарея, го принудиха да се върне отново, без да е отбелязал никакъв успех. По заповед на Осман паша на 31 август последва нов неуспешен опит на ловешкия корпус срещу руските позиции при Севлиево, който е описан в I том.
Постоянно пристигащите нови подкрепления позволиха на русите сами да предприемат офанзива по всички линии на фронта. На 3 септември бе предприето нападение на града от принц Имеретински, заел мястото на Драгомиров, командващ I-ва бригада от ІІ-ра дивизия и от подкрепленията на Скобелев. От подготвените през нощта позиции на височината при Пресека руската артилерия обстрелва рано сутринта на 3 септември западните укрепления и окопи на турците, които отначало отговориха слабо на този неочакван за тях огън. Скоро обаче точните изстрели на турските оръдия причиниха значителни загуби на техния противник. Едва когато генерал Доброволски, подкрепен от добре насочения огън на батареите на полковник Солотучин, предприе с всичките си четири батальона и 12-ти полк на ІІІ-та пехотна дивизия за трети път нападение на турските, позиции, храбрите руски войски успяха в 11 часа да прогонят лявото турско крило от упорито защитаваните източни позиции и да завладеят „табиите“ Пресека и Баш кулеси. При това артилерията на Скобелев бе свършила вече толкова много работа, че неговата пехота имаше вече по-малко задачи. Турците се оттеглиха на левия бряг на р. Осъм; цялото плато на изток, доминиращо над Ловеч, бе в ръцете на русите, които оттук обстрелваха успешно западните турски позиции. Авангардът на Казанския полк прекоси р. Осъм, която през лятото не е много дълбока, и се установи на левия бряг. Последва ги Псковският полк, докато II-ра бригада от ІІ-ра дивизия и артилерийската бригада направиха опит да заобиколят неприятелските позиции от юг и от север. Тази добре обмислена маневра и силната подкрепа на оръдейния огън принуди турците да се оттеглят от двата редута - Червен брег и Табия-баир. Само най-високо разположената и най-добре укрепена тяхна позиция на Баш-бунар баир се защитаваше все още твърде упорито. Но и този редут трябваше да бъде изоставен към 5 часа следобед от храбрите си защитници, които бяха застрашени от обкръжение.
Когато съдбата на Ловеч бе напълно решена, изпратените сутринта от Осман паша подкрепления достигнаха на такова разстояние, откъдето можеха да видят силуета на града. Войските на Адил паша се намираха вече в пълно отстъпление. Първоначално посоката на отстъплението им беше към Плевен, но великолепната конница на Скобелев ги нападна и принуди да се оттеглят по шосето за Тетевен. Бягайки през селата Лисец, Гозница и Микре, при упоритото преследване от русите, турците изгубиха около 200 души. Победата при Ловеч освободи този град завинаги от турците. Войските на граф Имеретински и на генерал Скобелев веднага се постараха да стеснят още повече пояса, който бе затегнат плътно около Осман паша в Плевен. Всички връзки на турците на запад с големия път към София бяха в руски ръце.
Моят план, заснет от добре подбрана точка върху Хисар-баир, ще даде на читателя по-ясна представа за разположението на града от всяко, макар и най-добро описание, както и за неговите укрепления и за четирите християнски и някогашните шест турски махали.
Броят на жителите на град Ловеч (на турски език Ловча), разположен на 270 м над морското равнище, през 1871 г. достигна 12 000 души. При изчисленията си смятах в 1200 мюсюлмански къщи по 5 души, в 800 християнски къщи - по 6 души и освен това прибавих 1200 души като жандари, войници, чужденци и прираст на населението след последното преброяване на къщите. Тези данни съответстват с онези на Буе само в една точка - че мюсюлманите са преобладаващият елемент в града. Не смятам за излишно да посочвам в детайли от какви фактори се състои една община с предимно турско население. С учудване ще се открие как един град с големината на Гьотинген може да съществува без лекари, адвокати, печатари, художници и артисти и други представители на културния живот в Европа.
Според официалните сведения, дадени ми от каймакамина на Ловеч, през 1870 г. в града е имало 36 магазина за търговия на едро, 603 магазинчета (главно обущари, шивачи, сарачи и др., заемащи дървени постройки в базара), 14 хана, 33 кафенета, 2 бани, една часовникова кула, 20 джамии (от които 15 с минарета, 4 места за молитва и 3 медресета), 1 мюсюлманско руджидие (султанско нормално училище) и 10 мектебета (основни училища), 3 църкви, 1 епископски конак, 1 християнско нормално училище, 2 основни и 2 девически училища, 1 окръжно управление и 1 сграда за телеграфа, 1 казарма за заптиета, 1 арсенал за барут, 2 моста, 11 кладенеца, 5 хладилни ями за съхранение на лед, 1 хамбар (държавно зърнохранилище), 16 воденици, 23 фурни, 1 кланица, 5 обора за овци, 46 кожара, 12 производители на сапун, 2 производители на восък, 8 грънчари, 1 ножар и др. Споменатите постройки, заедно с жилищата, дават значителното число от 3000 постройки, разбира се в турски стил!
Поради артилерийския обстрел, неколкократните опустошения и поради оттеглянето на турското население, Ловеч пострада повече от другите български градове. Дадените по-горе числени данни спаднаха значително след август 1877 г. Разрушени бяха изцяло турските махали Рахман, Чауш и Цигане. Махалите Дикисан и Кятип пострадаха отчасти, а конакът, 5 джамии, северната част на пазарната улица и вторият мост лежаха в развалини. Днес в града има най-много 10 минарета. Медресетата и Мектебите са напуснати. Функционират само 12 кафенета, опустяха вече и турските воденици и кожарски работилници. Три дни преди завладяването на града неговото мюсюлманско население - турци и цигани, започна да опразва къщите си и да плячкосва магазините на българите. Тежко натоварени с голяма плячка, те потеглиха в безкрайни кервани от Ловеч за София. В града останаха само 150 от най-бедните. Завърна се обаче Ага бей - един от богатите турски чифликчии. Сега той е представител на своите едноверци в общината, където някога бе решаваща волята на преобладаващото мюсюлманско мнозинство в града.
Преди 1877 г. по време на обиколката си из Ловеч не се натъкнах на нито една сграда, която в архитектурно отношение да се извисява над обикновеното ниво на строежите в града. Липсваше какъвто и да е отпечатък от здрави строежи, предназначени да надживеят вековете. И тук, както и в другите старотурски градове, имах чувството, че един ураган може да отнесе във въздуха всички тези нетрайни живописни постройки. Въпреки това турчинът се гордее дори и с най-скромната джамия, с минаретата, които често се отклоняват от отвеса, но сочат със заострените си върхове, украсени с полумесец, към небето. Той и днес би могъл да се хвали с клатещия се мост над р. Осъм, ако реката не го беше отнесла наполовина. Вярата в силата на съдбата и неговото невежество му помагат да бъде щастлив и да пренебрегва множество неща, които по негово мнение обиждат окото и чувството на ориенталеца.
За да не бъда несправедлив към ловешките мюсюлмани, искам да отдам възхвала на показаната от тях наклонност към някои занаяти. Те са особено прилежни като сарачи, производители на селски обувки и като чохаджии, които правят дрехи, богато украсени с гайтани. Наистина, твърдеше се, че повечето ловешки мохамедани произлизат от селата, населявани от българо-мохамедани. За тях, така наречените „помаци“, ще говоря по-подробно в глава V.
И днес, както и по-рано, най-процъфтяващ в града е еснафът на кюркчиите (кожарите). През 1871 г. той наброяваше 80 майстори-християни, двойно повече отколкото са официалните данни. С посредничеството на чуждестранни агенти, които периодически пътуват из страната, те реализират голям износ от кожи на говеда, телета, кози и овци в Австрия и Франция. Българите се занимават и с други занаяти: пекарство, приготвяне на сапун, с шивачество на селски дрехи. По-рано голямо значение за поминъка на града и окръга е имало бубарството, но поради болест по черничевите дървета, сега то е замряло. Същото важи и за лозарството, което сега е по-развито в други райони на страната. В общи линии Ловеч спада към най-цветущите градове на Дунавския вилает, въпреки че от страна на често сменящите се управители на окръга се прави малко или почти нищо за неговото развитие.
Посетих каймакамина на Ловеч в конака му, построен от Мидхад паша. Той бе съвсем нов и за съжаление напълно зелен по въпросите на управлението. Той беше млад ефенди, говорещ само турски език, с лакирани нокти, който въртеше в ръцете си постоянно цигара и бе взет от коридорите на цариградското Баб-у-али. Тук той трябваше да приложи знанията от учението си, които в действителност никога не беше усвоил. Въпреки това или може би точно поради това, той се оплакваше от съдбата си, която го е изпратила в подобна негостоприемна местност - на сянка термометърът показваше 18° С, и тук той мръзнеше непрекъснато. Желанието му беше само едно - да смени този каймакамлък, където българите се караха често със своите владици, с някой друг в Анадола. Пожелах му най-сърдечно и в интерес на управляваните от него хора да се сбъдне час по-скоро желанието му и с това се разделих с „Йени каймакама“. Напуснах го обаче, без да бъда по-наясно със съществуващите тук отношения, отколкото преди да го посетя. За щастие намерих някои твърде интелигентни мъже, които ме подкрепиха любезно и неуморно в работата ми. Такива на първо място бяха главният учител в българското училище г-н Никола П. Ковачев и неговите приятели Миро Павлов, Манол Лазаров, Мито поп Костов, Мачоганов и особено поп Кръстю.
По време на българските царе множество църкви са красели Ловеч. И досега има много места със стари стени и гробове, които се наричат „черковище“. Запазени са и имената на такива църкви. Те са били назовавани на името на Св. Параскева, Св. Георги, Св. Никола, Св. Харалампи и др. Днес в Ловеч има само три църкви и всички те носят отпечатъка на най-ново време. Като начало посетихме най-новата от тях - „Св. Троица“, разположена в махалата Хармани. Битката през 1877 г. нанесе силни повреди на тази църква и сега тя е пуста. След това посетихме църквата в махалата „Горни край“ - „Св. Неделя“ - от другата страна на моста. Тук видях многоцветно украсени капители от някакъв нов строител. Те нямат определен стил, но говорят за известна оригиналност при изработката им. В ,Долни край“ е църквата „Св. Богородица“ с великолепен амвон с дърворезба, красиво произведение на твърде прочутия майстор - попът на Трявна.
Когато аз и моите придружители пристъпихме в новите стаи на трикласното училище, ме посрещна една мелодична песен за добре дошъл. В един внезапно състоял се изпит както момчетата, така и момичетата, показаха, че г-н Ковачев и помощниците му - учителите Георги Кирков и Хаджи Йордан от Сопот, преместен сега в Пловдив, са работили много добре с децата.
В архитектурно отношение резиденцията на владиката е съвсем незначителна. Не можах да се запозная с владиката Иларион, тъй като в момента той бе председател на заседаващия в Цариград Български национален Синод. При първия избор за екзарх той се бе кандидатирал за поста благодарение на своето голямо влияние. Той обаче бе кратко време на този пост и сега е митрополит в Кюстендил. След владиката Иларион, в града дойде за митрополит Йосиф Ловченски, който след оттеглянето на Антим I бе избран за втори български екзарх и за последен път имаше седалище в Пловдив.
Въпреки че по рождение бе българин, Иларион бе определян от всички напредничави българи като силно препятствие за по-бърз разцвет на народното образование. Той управляваше напълно в духа на фанариотските владици, които са негови възпитатели. Приписват му се като престъпление големи произволи при женитби и разводи, беше ми описан като користолюбив човек, а което бе по-лошо, той, както и прогоненият вече гръцки клир, се намираха постоянно в борба с учителите и с по- либерално настроените ловешки духовници като поп Кръстю. Случвало се е понякога след Иларион на амвона да се изкачва учителят Ковачев, за да проповядва и застъпва истинските народни интереси. В отговор на това владиката разпространяваше чрез селски свещеници послания, в които се изразяваше пълната преданост и задоволство от управлението на владиката.
Голямата културна борба за църквата и училището, избухнала в сърцето на Европа, оказва силно влияние и върху периферията на нашия континент в подножието на Балкана. Колкото и да е слаба тук светлината на просвещението, тя никога не може да съжителства мирно с черковното миро, намирисващо на пълна тъмнина. При размяната на мисли с тесен кръг ловешки интелигентни хора добих по-голяма представа за възгледите и стремежите на младобългарите, които са твърде радикални. Тези разговори бяха за мен доста интересни, макар и в тях да липсваше голяма яснота и спокойното обсъждане на нещата. При младите, възраждащи се сега народи става както с младото вино, налято в тясна бъчва - и двете се стараят да разкъсат потискащата ги обвивка.
Раздялата ми с Ловеч трябваше да бъде ознаменувана с приятелско възпоминание. Учителят Ковачев ме помоли: „Останете и утре в нашия град, за да празнуваме двоен празник - Петровден и тържеството във Ваша чест. Поканен сте в дома на майстора-абаджия Бенчу на весел младежки празник и ще можете да разнообразите сериозните си проучвания с няколко часа, прекарани във веселие.“ Никога не се отказвах от възможността да обогатя познанията си за начина на живот на българския народ и затова приех с удоволствие поканата. Една седмица преди Петровден (24 юни), рано сутринта, ловченските девойки тръгват към бързоструйния Осъм и хвърлят своите венци и цветя, подготвени още от вечерта. Венецът, който надплува останалите, задължава притежателката му да покани на Петровден останалите девойки на тържествена трапеза, придружена с музика и танци. Случаят ме направи свидетел на един весел празник - 29 юни стана ден на веселие, продължение на отпразнуването на събуждането на природата и този ден бе разкрасен от твърде хубави същества, група цветущи момичета, които бяха твърде весели.
На другия ден учителят Ковачев дойде да ме вземе от къщи. Многогласните песни, звуците на свирки и тамбури, не ни позволиха да объркаме къщата. Влязохме в средно голяма, украсена с гирлянди стая. Най-хубавата украса на стаята представляваха младите момичета, насядали живописно върху ниски възглавници. Видях твърде малко лица с правилни, хубави черти, но очите бяха пронизващо тъмни и може би повишаваха напрежението и радостта на погледа. Нямаше нищо от онази замисленост и фалшиво кокетство, към което се възпитават често момичетата на запад от най-ранните им години. Те пееха своите песни, възхваляващи пролетта, подобно на хор от славеи, някои от гъвкавите момичешки фигури от време на време започваха да играят хора, а между тях се носеха весели песни. Твърде трудно се разделих от чудната картина. Приятелят ми Ковачев имаше право - полезно бе по този начин да се забравят малко от горчивите неприятности, които съпровождат често пътешествията из Турция.
През осемте години, които изминаха оттогава, в Ловеч някои неща се промениха. Така например, група разбойници-помаци, а също и Хаджи Мустафа трябваше да бъдат принудени да заминат за Сибир, тъй като бе насъсквал едноверците си към насилия срещу българите. Хубавата му къща е обитавана от руския полковник и първи окръжен управител Франчевич Спокайски, който въведе нов ред на нещата в окръга. Първата му задача бе да настани на свободните места в администрацията българи. През април 1879 г. в окръжния съвет на града длъжността председател се заемаше от г-н Димитър Пъшков, който получаваше месечна заплата 300 марки. Освен него, като членове на окръжния съвет фигурираха четири назначени и четири изборни члена със заплати по 200 марки месечно. Председател на градския съвет (градския съд) бе Коста Вачов, получаващ 160 марки заплата, а също и един турчин, двама българи и четири почетни членове с по 120 марки месечно възнаграждение. Председател на съдебния съвет (окръжния съвет) бе Михаил Радославов със заплата 300 марки, а освен това заседаваха трима членове, получаващи по 4 марки за всяко заседание.
При заемането на тези постове в Ловеч, както и в цяла България, се държеше хората да бъдат способни, преследвани заради патриотичните си убеждения от турските власти. Споменатият председател на окръжния съвет Радославов трябваше също да лежи известно време през 1873 г. в русенския затвор с колегата си Геренов, защото като учители в Ески Джумая разпространяваше забранения вестник „Свобода“. От Русе той бе заточен в Кютахия в Мала Азия, където бе учител в гръцкото училище, докато през 1876 г. бе помилван благодарение на застъпничеството на англичаните.
През 1878 г. Ловеч, независимо от многобройните разрушени турски къщи, наброяваше 930 български къщи с 4600 жители, 300 цигани-християни и 150 турци. Тук бе на гарнизон и ловешката дружина от „Земската войска“ (милиция), казармата на която бе наскоро завършена. Много от разрушените сгради са възстановени отново, като една от тях е определена за администрацията. Други постройки се изграждат в хубав западен стил. Устроени са и обществени градини, в една от които в махалата Стратеш има ресторант, в който вечерно време често става много весело. Улиците получиха нови имена, които говорят за последните събития. Има улица, наречена „Царска“, „Скобелевска“ и др. Извършено е вече нещо и за почистването, павирането и осветлението на улиците и площадите. Турският хан на Халил ага е превърнат в хотел, който отговаря по-добре на изискванията на европееца. В лицето на г-н Роберт Гайсер градът има вече и добър лекар. В устроената нова болница бедните жители на града намират помощ. Освен това гарнизонът има и българин - военен лекар. На занемареното по време на войната учебно дело сега се полагат много по-големи грижи. Освен прилежният доктор Фингов, в началното реално училище преподават Урумов и Горов. Трите основни училища се посещаваха през 1879 г. от 250 момчета, а три други - от 90 момичета. От множеството предишни турски училища сега е отворено само едно.
Внезапното изтегляне на по-голямата част от населението доведе до големи смущения в материалното положение на града. Постепенно обаче неговата икономика се възражда и се нормализира. Спекулативният дух се проявява в откриването на нови магазини. Търговията е също по-оживена и откриването на нова поща я облагодетелства. По отношение на вносната търговия Ловеч е зависим в известна степен от дунавското пристанище Свищов. Но някои по-едри търговци вече поръчват стоките си направо от комисионерите си във Виена, Пеща и Галац. За Виена се изнасят обработени и необработени кожи. Най-значителната фирма за износ на зърнени храни е на братя Димчеви. Между най-важните вносители спадат братя Дочеви и съдружници, освен това Петър Димитров, който търгува на едро с унгарски спирт. Голямото търсене на този артикул доведе наскоро до построяване на спиртна фабрика в самия Ловеч. Производството в нея става по най-модерен начин.
Следобед на Петровден тръгнах по пътя в североизточна посока, водещ от Ловеч за Свищов. Този път, независимо от придобитите географско-етнографски данни, е един от най-монотонните от всичките ми маршрути през България. Вън от града, където градските редифи изграждат лятно време своя лагер на острова на р. Осъм, височините отстъпват по на северозапад и шосето се отклонява далеч от тях, както и от планините покрай десния бряг на реката. След едночасова езда се намирах вече върху ниската нагъната тераса с малки възвишения, простираща се от Тимок до Черно море. Алувиалната почва на тази тераса е много подходяща за ниви и пасбища. Обаче липсата на гори в продължение на дълги разстояния намалява много от прелестите на нейния облик.
Само в по-дълбоките оврази по терена са запазени отделни групи дървета. Тези оазиси, винаги свежи поради напояването им от малки поточета, прииждащи при дъждовно време, са разположени обикновено близо до шосето, покрай някой кладенец и това са любимите места, където при големи горещини се събират овчарите с техните огромни стада. Така тези дървета са избегнали вандалското изсичане от предишните поколения. Неразумното управление на страната не позволяваше на селяните да използват наличните залежи от каменни въглища за отопление, поради което тук често за целта се използва торфът. Изглежда, че с унищожението на горите в този район са престанали да долитат и пойни птички. По небето се виждат да кръжат орли, лешояди, търсещи мърша и черни врани.
Публ. във Ф. Каниц, Градът Ловеч от основаването му до освобождението му. Превод от немски от д-р П. Ив. Стоянов. Ловеч, 1902 г., 24 с. и Ф. Каниц, Дунавска България и Балканът. Превод Петър Г. Горбанов. Т. 2. София, [1995 г.], ИК „Борина“, с. 25-39.