ЕДИН НЕОТРАЗИМ УДАР НА КИРИЛ ХРИСТОВ СРЕЩУ РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО БЪЛГАРИЯ

И до ден днешен българското общество продължава да се дели на русофили и русофоби, а руската политика спрямо България, като че ли не се е променила вече повече от един век.
Повод за сегашния материал са юбилеите на един от най-големите български поети, белетристи, драматурзи и преводачи Кирил Христов (23 юни 1875 г., Стара Загора - 7 ноември 1944 г., София). Тия дни се навършват 140 години от неговото рождение, а преди няколко месеца се навършиха 70 години от неговата смърт. А като публицист той е може би най-войнственият сред толкова блестящи имена в нашата богата литература. Интересното е, че и толкова години от неговата смърт все още има литератори, които изпитват страх от неговата личност и творчество и избягват да се занимават с него.

Не са един и двама и неговите противници още приживе, които той бичува в неповторимите си епиграми „Запалени стрели“ и в дневниците си „Време и съвременници“. Интересното при него е че той не крие и своите недостатъци и пише и по отношение на себе си саморазрушителни и жестоки епиграми. Ще ви цитирам една от тях:
„Наместо работата си да гледа
Бай Кирил псета млъкнали едвам,
Разлайва пак … и смята туй победа…
Що върши – той едва ли знай и сам.“

Така звучат и неговите епитафии – в първата той е оптимист и за своето литературно творчество дори и след смъртта си:
„- Ти, който цял безумстваш за слънце,
Как ще лежиш в тъма и студ, до века сам?
Щом закопаят ме, ще бъда като зрънце:
Обилния си плод тепърва аз ще дам.“

А следващата си епитафия той посвещава на своите врагове - съвременни му сънародници:
„Водих през целий си живот война
С несвестни свои – най-бездушен враг.
Затрупайте ме с цяла планина,
Аз ще ви хряскам носовете пак!“

Няма да изреждам тук неговите противници, тъй като те са толкова много и от всички среди (писатели, поети, преводачи, министри, цар и царедворци). Само ще напомня, че успява да настрои срещу себе си дори всесилната в онова време ВМРО и се налага да поеме пътя на принудителната емиграция в Германия и Чехословакия, която продължава близо две десетилетия. И то като се има предвид, че той написва едни от най-хубавите си стихове за Македония.
Който се интересува повече от неговото творчество, в което не робува на никакви авторитети и обществено мнение е достатъчно да разгърне неговите дневници, на които трудно може да се намери аналог, както в нашата, така и в световната литература. С изключителна стойност е и анкетата, която провежда с него, един от най-големите му почитатели и изследователи - акад. Михаил Арнаудов. А неповторимият Симеон Радев ще напише за него едни от най-възторжените си слова. Не смятайте, че М. Арнаудов и С. Радев са умилостивили жлъчния и безцеремонен поет, напротив, той и на тях посвещава от „Запалените си стрели“. 
Тук ще се спра на един важен и характерен епизод от неговия живот и творчество.
След първата национална катастрофа в българската преса започва сериозна дискусия, за да се установят и заклеймят виновниците за това злощастие сполетяло народа ни. Особено активна в случая е купената с руски пари българска русофилска преса, сред които трябва да посочим „Особено мнение“, „Балканска трубина“, „Заря“ „Мир“ и др. С всичките тия клакьори Кирил Христов започва истинска словесна война, повод за която става неговото стихотворение „Германия“, което той подписва с националноста си като „татаробългарин“, за да се открои от русофилите и славянофилите. Но най-сериозна става битката, от която също се навършва един стогодишен юбилей, срещу големият руски писател Леонид Андреев, който до момента се е ползвал с популярност сред културната българска общественост. Кирил Христов не само отвръща на неговите нападки срещу България, като анализира и мачка най-безмилостно и неговото творчество, но и преминава в атака, разкривайки руската политика към Родината, сочейки и примери, почерпени от официалната руска история.
В тази битка срещу руската политика към България и на Балканите се включва и македонският българин Старозагорския митрополит Методий, но тук за него няма повече да пишем, тъй като има вече публикувани в сайта „Сите българи заедно“ не един материал, както и документален сборник.
Искам да припомня и друг един важен момент от биографията на Кирил Христов. Той не крие и омразата си към сръбската пропаганда в Македония, а с револвера си на Белградската гара е готов да раздава правда, за което е хвърлен в сръбския арест.
Чувствам, че моето перо е слабо и нищожно пред перото на великия Кирил Христов, заради което смятам да млъкна и да дам думата на него. Само искам да припомня, че този български олимпиец е автор на едни от най-хубавите стихове за българския език, а перото му на публицист го родее и доближава до другия велик българин – Христо Ботев.
Откъсът, който определено е един от шедьоврите на българската публицистика и който ще имате възможността да прочетете е от първия том на „Време и съвременници“, който отдавна е библиографска рядкост.
Този материал е нашият поклон към един от най-великите български рицари на перото.

 


Цочо В. Билярски


* * *

КИРИЛ ХРИСТОВ

ИЗ „ВРЕМЕ И СЪВРЕМЕННИЦИ“


На 1 септември 1914 г. аз публикувах във в. „Дневник“ своето стихотворение „Германия“, при който случай под името си поставих в скоби националността татаробългарин. Тая манифестация след скандалите със „Старият воин“ тутакси се разбра и от най-глупавите читатели. Никое мое съчинение не е причинявало такава буря от одобрение, от една страна, и гняв - от друга, - както тази апология на Германия и това отказване от славянството, на което дължим най-големите беди в новата си история. Гневът на ония, които не одобряваха моите политически възгледи, беше тъй голям, че те не съгледаха заключителния куплет на стихотворението. А той трябваше да бъде видян и разбран навреме. В него с една безпогрешна интуиция аз съм отгатнал - в едно време, когато цял свят беше шеметен от безподобните победи на германия - печалния за нея край на борбата. Ето тия стихове:
И ако завистта и теб отсъди Да изнемогнеш, твоята съдба В историята световна ще пребъде Свят спомен за най-славната борба.
Много пъти това мое стихотворение се цитира в антантофилския, особено в славянския печат като документ за антиславянските чувства на българите; обаче никой не спря вниманието си на неговия финал. Той фрапира само немските читатели (стихотворението биде превеждано и печатано в множество немски вестници и списания). Купове писма на непознати мене хора ми обръщаха вниманието, че тоя куплет, или по-добре песимизмът в него, бил неуместен. При рецитиране - а стихотворението е рецитирано на безбройни забавления - той винаги е бивал изхвърлян.
Въпреки моя ясен страх, че завистта спрямо Германия ще съедини нейните врагове и тя ще бъде изтерзана тъкмо така, както бяхме ние на 1913 г., моето здраво чувство на достолепие не допущаше, че можем да отидем с ония, които са ни ограбили тъй бездушно. Това бе причината да стана аз една от прицелните точки на русофилския печат в страната.
*
Тъкмо по туй време - края на 1914 г. - руският писател Леонид Андреев отправи към българския народ едно таквоз жестоко послание, което ръгна като с нож в сърцето всекиго българина. В продължение на месеци българският печат се занимава с тая бездушна постъпка на Леонид Андреев. Кой не му отговори? Писаха стотини хора от най-добрата ни интелигенция. Изпотровен от скандалите с моята пиеса „Старият воин“, също от невъздържаните хули за стихотворението ми „Германия“, аз стоях настрана и злорадо следях. Ето на, че няма ни един българин, който може да даде такъв отговор на ху- лителя, щото да бъде чут не само от малограмотните българи, а и от мислещите хора на западния свят. Ето на, че българският народ искаше да унищожи в мое лице един свой необходим орган.
Въпреки гнева ми към българите, колкото повече глупави отговори се пишеха на Леонид Андреева, толкова повече ме засърбяваха ръцете. Аз едвам се въздържах: нека лъсне всичката интелектуална немощ на тоя зъл народ, че тогава. Най-после на 3 декември 1914 год. излязох във в. „Дневник“ със своето писмо „Леонид Андрееву“, което направи сензация и приключи тая словесна война. Никой българин по-нататък не посмя да отправи дума към руския писател. Ето това писмо:
Ония от моите съотечественици, които удостоиха с отговор ругателното ви послание, сториха според мене една голяма грешка, третирайки ви като велик писател. Аз искам преди всичко да поправя това. За да покажат, че българският народ не се състои от овни, както вие казвате, редица наши писатели посочват грамадната ви популярност в България. Действително, почти няма ваше творение, което да не е било преведено на български - дори по дваж и триж. Но важен белег на величие ли е то? Младите народи предпочитат тъй страстно чуждото пред своето, на чиито големи качества мъчно вярват! Това най-добре знаете вие русите, които и до ден днешен сте тъй рабски покорни на всяка чужда мода. България даде може би максималния курс на вашите съчинения. Аз познавам непосредствено популярността ви на Запад. За интелектуална Германия, Англия или Франция вие сте един куриоз с много условна мисъл; на вас се е обръщало внимание не за това, че татък не са виждали таквоз чудо - Запад отдавна има цяла армия писатели с вашето значение, - а защото сте представител на един полуазиатски народ, от който Европа много нещо не чака. Знайно е, че не само Момзен отрича на русите културоспособност. В тоя смисъл нима е голям капитал един Леонид Андреев или сто Леонид Андреевци, родени от един 150-милионен народ? Никоя раса не дава такъв нищожен процент на духовни представители, и то - с грехом по полам! Несравнимо по-малки народи, съседни на Русия, имат много по-голям брой настоящи великани: т. е. представители на висшите духовни сили на нацията в идеално равновесие! Има и Русия един малък брой таквиз достойни синове, но какво сте вие в сравнение с тях! Покрай Достоевски, Тургенев, Толстой, дори Чехов и покрай съвременници като великите естети на руската реч Балмонт и Брюсов - вие сте едно нервно човече, едно истерично джудже; вие сте в отношение на един черковен клисар спрямо владици и патриарси. Смятам за нужно да отбележа това, за да обърна вниманието на своите съотечественици, че те ви надцениха, че те трябва с малко повече хумор да гледат на вашите пози и крясъци, че вие далеч не сте от ония властелини на вековете, от ония пророци, чиито мнения намират път да изменят смисъла на събитията и да задължат историята.
Припомняйки си писанията ви, аз не мога да спра ни на един ваш разказ (за драмите ви съвсем и не говоря), който да ме е обжегвал с огъня на едно откровение, който с новотата на своите художнически средства да говори за една непозната досега в никой народ и неповторима индивидуалност, който да не е нещо отдавна и много пъти вече четено в най-различни варианти на западните езици. Вие можете да излъжете ония непридирчиви хора, които нямат представление за изумителните съкровища на европейските литератури и които четат белетристика само за забавление, за почивка. Може би най-оригиналният ви разказ е „Бездна“; но то е една оригиналност, за която вие по-скоро трябва да се срамувате. Нека припомня на българския читател този разказ. Една влюбена двойка се разхожда в околностите на един град и гукайки си, не държи сметка за времето и пътеките. Смрачава се. Двойката се сепва и тръгва към града, който отдавна вече се не вижда. Лутат се насам-нататък, объркват се повече, додето най-после налитат на една тъмна дружинка дрипльовци. Тия харесват момичето, дръпват на момчето един бой до смърт, хващат го за ръцете и краката, хвърлят го в един трап и изнасилват девойката. Среднощ е. Момъкът се свестява, изпъпля из трапа, почва да дири тук-там възлюбената си, която най-после намира в безсъзнание и с разкъсани дрехи. Той плаче в отчаяние и й нашепва, че въпреки всичко тя пак ще бъде негова. Работата се свършва с това, че малко по малко момъкът почувства полово възбуждение и тоже изнасилва полумъртвата девойка. И това според Леонид Андреева е „бездна“ - т. е. страшно дълбока проблема. За нормално чувстващите хора то е обикновена помийна яма.
Аз не съм чел на никой език по-голяма свинщина от тая „Бездна“. Всеки със сенчица чистота в душата читател ще остане с впечатлението, че Леонид Андреев е един жалък истерик, който повече е живял с животното в себе си, отколкото с човека; в чиято душа стават неконтролирани от едно здраво чувство полови експлозии; който е във вихъра на всички geschlechtsverihrungen - тъй сроден с тях, че дори се стреми да им даде глъбината на бездни, да ги възведе до проблеми. Впрочем, струва ми се, тая диагноза поставя на времето и руската литературна критика по повод на „Бездна“.
С посланието си до българите Леонид Андреев се надминава като автор на „Бездна“. Какъв е всъщност смисълът на това послание? Ето какъв. Негова милост среща на улицата един осакатен, един покрит с незаздравели рани български воин и го хамалски наругава, и го заплюва, и му нанася побой, задето инвалидът не отишъл да спасява оногова, който го е докарал до тоя хал, който му е нанесъл най-лютите рани на тялото и на душата. Той казва на загубилия всичко, дори себе си, в най-светлата, в най-идеалната борба на един народ, че близките му по кръв се срамували от неговото име; че било „какiе то обиды“ величайшите неправди над тоя мъченик; че той бил „циганин на панаира“, защото помнел и искал онова, което родни братя, облагодетелствани от него, са извлекли из къщата му; че той - разореният, поруганият, озлочестеният от сърби, гърци, румъни, дори и турци, и то под покровителството и препоръката на Русия, въпреки един договор, подписан от царе - тоя великомъченик не бил способен „да се отдаде на светия порив на братското чувство“ - да спаси разбойническа Сърбия!
Талантът не е важна работа, когато носителят му е лишен от едно елементарно, чувство на справедливост и от свян. Талантливият човек не може да извърши такава подлост - да плюе в лицето на един разпнат народ! Важният за човечеството талант е равновесие на интелектуални и морални сили. Действителността на такъв човек няма нищо общо с истерически крясъци.
Един от най-големите наши грехове според Леонид Андреев бил, че сме имали немски мозък. Ако тоя немски мозък е иносказание, ако той по едно злощастно вдъхновение означава цар Фердинанд, руският писател е бил във властта на всичката захласнатост на своята раса, когато е писвал това. Българският народ, господине писателю, има свой собствен мозък... Но нека за миг се примирим с иносказанието на Леонид Андреев, да допуснем, че цар Фердинанд е пакостният немски мозък на българския народ. На тая руска щуротия всеки българин би отговорил: „Я, приятелю, отвори алманах Гота и провери родословието на руските царе от рода на Романовичите: има ли в жилите на тия руснаци една капка руска кръв, има ли в мозъка им една клетка, която да не е немска?“ Защо Леонид Андреев не се разсърди най-напред на руския народ, че е търпял и търпи толкова свои царе немци? И само тях ли? От векове, та дори до ден днешен, функционирала ли е руската държавна машина, макар един-едничък час, без главната работа в нея да се е извършвала от немския мозък? Дори в тоя миг! Кога немският мозък не е бил необходим, за да прилича Русия що-годе на европейска държава? Руси, вие сте последни, които трябва да ругаете немския мозък! Вашата война срещу немците е най-неморалната война в историята! Тя е война на щедро облагодетелстваните срещу щедрите благодетели, на лош ученик срещу мъдър учител? (Ето какъв изумителен брой чужденци, предимно немци, има само в главното управление на Русия: помощн[ик] секр[етар] на импер[аторската] канцелария барон Фон Нольде; министър на импер[ския] двор граф В. Б. Фредерикс; помощн[ик] на военния министър А. П. Веркандер; министър на финансите П. Л. Барк, негов товарищ С. Т. Вебер; починалият тия дни министър на просвещението Л. А. Кассо, негов товарищ М. А. Таубе; пом[ощншк]-попеч[ител] на Петербург[ския] учебн[ий] окр[ъг] Фон Гофман; на кавказкото Н. Рудолф; товарищ министър на вътрешн[ите] работи Н. в. Плеве; председател на медиц[инския] съвет Г. Е. Рейн; старши цензор на рижкия комитет Курц; московски директор на пощите Фон Фик; финландски генерал-губернатор Ф. А. Зейн; степной генерал-губернатор Е. О. Шмит; на закаспийската област - Леш; на кронщадската - вицеадмирал P. Н. Вирен; на семиречинската - М. А. Фольбаум; на фергинската обл[аст] - А. И. Гипиус; варшавски губернатор - С. Н. Корф; пензенски - А. П. фон Лилиенфелд; полтавски - А. К. Багровут; псковски - барон Н. Н. Медем; с[анкт]-петерб[ургски] - граф А. В. Адлерберг; тверски - Н. Г. фон Бюнтинг; севастополски градоначалник С. И. Бурлей; товарищ министър на главното управление на землеустройството и земледелието - А. А. Риттих и пр., и пр. Хиляди и хиляди чужденци като тия управляват великата славянска държава, откак тя се е пръкнала на света, и са толкова асимилирани, колкото Рененкамповци и Хартвиговци... Днес за всекиго е ясно, че без да ще, руският представител в Белград, Хартвиг, направи една велика услуга на немския мир, като развали Балканския съюз. Руската асимилативна мощ е тъй голяма, че под чертата на съзнанието у „асимилираните“, в областта на атавизма, се извършват по-важни процеси, отколкото над чертата на съзнанието.)
Друг наш велик грях бил, че не сме правели расова политика, че не сме се пожертвали за славянството. Да, вярно е, че ние не правим расова политика! Съюзницата на Русия, Англия, на дело доказа, че расова политика в наше време правят само глупците. Това показаха и най-просветените средноевропейски славяни. Расова политика? Славянство? Нима поляците не са славяните, гордостта на славянството? Е добре, какво направи Русия с тях - от любов към славянството? Най-великото престъпление в историята! Кой изверг ще укори днес поляците, че не искат да чуят за славянството и че носят на своето най-светло знаме девиза: „Полша ще възкръсне, когато Русия бъде сгромолена.“ Расова политика ли? Значи, ако трябва да изберем - в екстремност - едно от двете: немско или руско иго, да предпочетем последното ли? За щастие българският народ не се състои от овни, както мисли Леонид Андреев, и не ще може никой го излъга да налети от любов към славянството на второ азиатско иго, по-страшно от турското!
Българинът няма да отиде да помага на руси и на сърби не само защото лично нему не му е в интерес те да победят и да го притиснат в клещи от изток и запад, но и защото държи сметка на коя страна е правдата, независимо от неговите частни сметки. Никакви изтупленишки славянски декламации няма да замъглят със сълзите на расов сантиментализъм ясния му поглед на нещата.
С посланието си до нас Леонид Андреев не само е извършил една безподобна низост към изтерзана България, но и едно величайте престъпление спрямо неориентирания, лековерния и безкритичния руски народ - толкова повече че статията му е написана с разчетен патос и с такива литературни средства, с които най-лесно се влияе по-широко. Каква полза би имало за Русия от това, да се вдъхне още на няколко милиона руси бясна ненавист към България, клеветена всеки ден тъй бездушно от цялата почти руска преса? Един художествен писател в услуга на лекоумната и продажна руска вестникарска паплач! Никога литературата не е служила на по-мерзка цел! И никога не е било тъй ясно, че литературният талант, ако не достига до пълновластна гениалност, не винаги е съпряжен със светъл ум и с благородно сърце - и че в такъв случай той не само не е ценност, но се явява и като едно осакатяване на цялостната човешка природа. Широките руски маси и без заблужденията, които прокарва Леонид Андреев, живеят в такава мъгла, в каквато не живее най-дивият наш селянин. Тоя лош в случая син на своя наивен народ, народ от деца, знае, че за невежеството и захластността на руското простолюдие и средна класа самите руси са измислили множество пословици и подигравки. Да сееш в такъв народ заблуждения, значи да бъдеш негов най-голям враг.
Че в Русия не познават нашата родина - в това всеки ден се убеждаваме. Никой няма по-криво понятие за работите в България от русите. Колчем русин е писвал нещо за нас, с редки изключения, то е бивало тъй наивно и тъй невярно дори в най-обикновената си фактическа страна! Аз имам богата колекция от куриози - материали за цяла книга, - избрани от онова, което русите са писвали за нашия културен живот и за нашата литература. И то какви руси! Капацитети, професори от най-уредените им университети. Русинът, кога пише за България, сякаш смята, че е твърде голяма чест за нашата малка страна, да я постави добросъвестно и грижливо под микроскопа си. Той сякаш е уверен, че ум и дух може да има само у народ, който владее необозрими пространства, макар да има в съседство малките Дания и Холандия, у които векове се е учил и на които още много години и чехъла не може обърна необозрима Русия.
Леонид Андреев свършва писмото си с една стереотипна грубост, която едва ли има русин да не е казвал в една или в друга форма, щом се е споменавало за България. То е вечният въпрос на нашата признателност към освободителката.
Откак свят светува, никога благодеянието не е представлявано от по-нахални хора! За да им отблагодарим, ние не само трябва да покрием България с паметници и музеи, но и да слушаме дивотиите на всеки русин като върховни откровения и да изпълняваме безпрекословно най-безсмислените желания абсолютно на всеки русин.
А за какво собствено трябва да бъдем тъй принижено признателни на русите во веки веков?
Знаете ли вие, дръзки господине, какво всъщност дължи българският народ на православна Русия? Слушайте какво!
Българският народ брои днес едвам четири милиона измъчени хора. Ако той след падането си под турците бе останал само сто души, плодейки се най-умерено, т. е. удвоявайки се в 30 години, за 510 години трябваше да бъде 13 107 200 души. Обаче ние не сме били по-малко от милион, милион и половина дори след всички кланета. Наистина разни исторически катаклизми са попречвали на нормалното растене и на други народи; и както те, тия други народи, изследват причините на своето спиране да се размножават, нека ние ги подирим за нашето. Нека се помъчим да разберем какво стана с класическия народ на славянството? Кой го изтреби? Ако вие, руски писателю, не познавате българската история, поне руската не познавате ли? Не знаете ли нищо за многобройните войни, които Русия е водила с турците в стремлението си към Цариград? Екатерина, Павел I, Николай I, Александър I, Александър II - всеки от тия руски владетели е воювал по еднаж и по дваж с Турция, минавайки през България и причинявайки най-велики бедствия на българския народ. Зададат се руски войски, оголят народа, войната разори села и градове, бият се с турците, доде застуднее и хайде през Дунава на зимни квартири. А какво става с беззащитното християнско население в прекосените тъй безсмислено нататък и насам български области? Вие, господине писателю, който чувате и виждате през пространството сърбите, не чувате ли през времето писъците на стотини хиляди български жени и деца, минали под нож, не чувате ли техните проклятия, не виждате ли потоци кърви, които вопият към Бога възмездие за турци и руси? След първите една-две войни картината става по-ужасна. Щом се чуе, че идат руси, неизгледни тълпи българи от Южна Тракия хукнат като от чума към Мала Азия, в чиито пустини неизкланите от разярените турци изчезват асимилирани от гърците. А свърши ли се войната и потеглят ли русите пак назад - други стотини хиляди клетници от Северна България и Добруджа хукнат след тях през Дунава, с колята си, с воловете и биволите си, със стадата си, и тоже изчезват в Румъния, в Бесарабия, в Банат. Не ще съмнение, че повечето от най-привързаните о родната земя минават пак под ятагана на низами и башибозуци или измират от неминуемите спътници на войната - мизерия и болести. Изтреблението на българския народ е тъй страшно и тъй очевидно, че при възцаряването на Александър II то почва вече да тегне на руската обществена съвест. Върху това има цяла литература, която за жалост в България е почти неизвестна. И знаете ли вие, Леонид Андреев, в какви наивни фантазии тогава руската съвест подирва успокоение? Дава се ум на правителството да определи една богата местност на Кавказ, дето да бъдели прекарани всички заддунавски българи, та когато Русия отново поведе война за оживелия на сърцето й Цариград, да не става тя причина да се доизтреби тоя нещастен славянски народ. Даже местността е била определена...
Е, устремений към звездите господине, ако наистина руският народ е баща на българския, не заслужава ли тоя безподобно жесток баща най-малко една храчка в лицето?
Никой не е причинил такива беди на българския народ, каквито му са причинили русите! Нашето освобождение, дори ако беше то един безкористен идеалистически акт, не би било благодеяние, а плащане само на една частица от великия дълг на Русия към нас и, от друга страна, един данък на съвестта. А знаем колко безкористен е този акт, знаем по цяла грамада дипломатически документи, че не за нашите черни очи дойде Русия да ни освобождава; че тя хубавичко се беше наготвила да не мръдне оттука, но че дипломацията й пак остана, както винаги, на пясъка и видя-невидя, трябваше да се подчини на волята на Европа и да се измете из България, като я остави сама да се урежда.
Така че, дори ако Русия беше ни освободила от „славянска любов“, дори ако нямаше помен от хилядите дипломатически гадости преди преврата на 9 август и след тая дата, дори ако в 1912-1913 год. нейното държане към нас бе осветено с грижата на един истински баща, който не пуща сам разбойниците в къщата на своя син - ние пак не само няма за какво да бъдем признателни на Русия, но трябва с всички най-силни средства да поставим въпроса на нейната колосална отговорност за изтреблението на българския народ. И идат поколения, които ще покажат, че не Турция е попречила на българския народ да бъде той днес в реда на най-големите и могъщи народи в Европа, а християнска православна Русия; че по нейна вина са изгаснали много сили, много нереализирани възможности за могъщество и култура.
В края аз се питам: защо собствено Леонид Андреев е написал своето послание до българите? В негова случай един мъдър писател би уловил перото само след като пресметне, че онова, което ще напише, ще докара една реална полза, ще спечели адепти на поставената цел. Никой при случая на Леонид Андреев не пише, за да наругае и отблъсне още повече ония, които уж иска да спечели. Макар никой мислещ българин днес да не може вече да мечтае, не бихме спечелили русите за своите народни идеали, защото против това е преди всичко самото географическо положение на съседна с Цариград България; но все пак, ако не постъпваха русите тъй мечешки, би могли да спечелят България поне за някои свои цели. А Леонид Андреев е употребил всички средства именно да отблъсне, да погнуси дори най-големите русофили у нас. Тука пак се срещаме със специфичната руска захласнатост, която е неотнемно качество дори на талантливите им хора. Или може би Леонид Андреев съзнава, че България е безвъзвратно загубена за русите и иска само да си изкара яда, да ни наругае, за да му олекне? Все пак чудно е как поне той не се погрижва с повече гордост да скрие, че ги боли русите, дето днес не съществува Балкански съюз. Макар да сме овни, ние разбираме, че ако руската гламавщина не бе го унищожила с допускане и поощрение да се ограби България, днес изгледите биха били съвсем други. Австрия може би тогава съвсем и нямаше да се реши да воюва и голямата война може би нямаше да избухне, преди Русия да е напълно готова за нея. Или ако допуснем за миг, че би избухнала, Балканският съюз, към който непременно би била принудена да се присъедини и Румъния, щеше да чини за Русия повече от Франция или Англия, а може би повече и от двете, взети наедно. В Петербург знаят днес, че 500 хиляди български войници на полуострова - дори само български, - воюващи за цели, паралелни с тия на Тройното съглашение, правят повече от два-три милионна армия де да е далеч от Цариград. Знаят колко чиниме и във Франция. Нали френският военен министър Месими бе казал, че предпочита 100 хиляди българи пред всички френски съюзници. След войната с турците качествата на българския войник не могат да не бъдат известни на русите: мъчно ли е да се направи сметка например колко месеца тъпка руската армия около Плевен и колко българската - около Одрин... И какво е Плевен в сравнение с Одрин? Ония победи, които ние, микроскопичен народ, нанесохме на грамадна Турция, дават на цял свят идея каква помощ бихме били днес на русите. Това очевидно преценяват сега в Русия - сега, когато тя яде такъв бой от воюваща със седем държави Германия, какъвто никой никога в историята не е ял! И работата стигна дотам, че след като по-лани русите не мръднаха мал пръст за славянска България, а хвърлиха на гърба й дори румъни и турци; след като тая година обявиха на немците война от любов към сръбските свинари, сега взели да ни се сърдят, че не сме отивали именно ние да ги спасим... Спасете ги вие - нали сте 160 милиона! И нали сме quantite negligeable - защо искате непременно ние да спасим Сърбия? Ех, наивни руси, с гениални кокали и мускули в наше време нищо не се върши, освен да се отмъкне повече бой...
Прочее, ако посланието на Леонид Андреев е само израз на гняв, дето българската армия е загубена безвъзвратно за Русия, аз бих отговорил - нему и на руската интелигенция: пеняйте на себя!
Второто послание на Леонид Андреев, което четох, след като бях написал отговора си на първото, е тъй немощно, че въпреки видимото желание на автора му да бъде жлъчен, извиква неволна усмивка на съжаление. Бедният бивш революционер! Как жалък е той в небраното лозе на опортюнизма!
Чини да се спрем само на две-три места от това второ послание. С една величайша обърканост, незнаейки как да излезе от смешното положение, в което го тикнаха сръбските емисари, той иска да ни увери, че центърът на нашата болка съвсем не била Македония, която просто не бивало при тоя случай и да се споменава...
След тая премъдрост Леонид Андреев иска отговор на следните въпроси: дали Турция, без съдействието на България, можела да бъде поставена в тая относителна боева готовност, при която станала възможна войната й с Русия; дали нито един руски моряк не бил убит със снаряд, който носел клеймото на българската митница; дали на нашата граница със Сърбия нямало никакви съмнителни действия; дали и без това слабите сили на Сърбия не се заплашвали от българска опасност; дали от същата опасност не се заплашвала и Румъния... Всичките тия въпроси са тъй глупави, че мене от писателска колегиалност ме е срам за Леонид Андреева. Възможно ли е да се задават такива въпроси, без предварително да се знае, че на тях само един смахнат човек би седнал сериозно да отговаря!
Но нататък Леонид Андреев е още по-безпомощен. След като оронва съвсем писателството си, той престава да се грижи дори за най-елементарна логика: в гнева си той твърди с едно неуместно високомерие, че българите съвсем не влизат в сметката на воюващите, а само няколко реда по-горе разправя, че ако България се присъединяла от самото начало (ами сега нима зле ще ви бъде?) към Тройното съглашение, „би дала на Русия онуй решително надмощие на силите, при което страшната война би била вече по-близка към края си“. Но и това не стига. Рекорд на наивност руският писател бие в края на посланието си, като призовава за съдници между нас и себе си - кого мислите? - своите руски колеги... бедният! Той сериозно трябва да ни смята за овни. Иди че не ставай татаробългарин!
*
„Старият воин“, стихотворението „Германия“, отговорът на Леонид Андреева - това бе вече твърде много за нашите русофили. И както винаги в нашите политически борби не са се избирали средствата; както винаги, за да унищожат един противник, ако той може добре да защити своите възгледи, правили са диверсия и са атакували с най-отвратителни клевети неговата чест, дори неговия интимен живот - така стана и сега. Достатъчна бе най-дивата измислица, която да смути за малко дни обществото. Че после истината ще излезе наяве - това не е много важно. Една стара мъдрост казва, че от всяка клевета все оставало по нещо върху оклеветения. Това особено важи за общества като нашето. Леснотата, с която българите вярват, когато се каже например, че някой крал, е документ за моралното състояние преди всичко на тия лесно вярващи: те с това като че се признават способни самите за такъв род престъпления. Ако българинът не бе тъй отвратително алчен, той навярно би бил по-критичен в такива случаи.
Едно странно обстоятелство дойде на помощ на ония, които искаха да ми отплатят за „Старият воин“, за татаробългарското ми стихотворение, за възгледите ми, изказани в отговора на Леонид Андреева. Моята балдъза Елена Палашева (аз давам портрета й на друго място в тая книга), направи един ненадеен атентат против мене и малкото средства, що бях взел от представленията на „Старият воин“: тя, без да ме предупреди, изпраща двете ми деца, които от години живеят при нея и на които аз проваждам всеки месец нужното. Понеже заемах една малка стаичка на ул. „Солун“, аз не можах да уредя тутакси домакинството си, та се принудих да дам за няколко дена момчето си у своя вуйчо, запасния генерал Абаджиев, а за момичето, узнала затруднението ми, погрижи се моята отлична приятелка г-жа Весела Панайотова, като го взе, също за няколко дена, в приюта на дружество „Напредък“, на което тя беше председателка. И скандалът избухна.
Публ. в К. Христов, Време и съвременници. Първа част. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. София, 1999, с. 362-371.