ЗАВЕТЪТ И ЖИТИЯТА НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ

Всяка година на 18 август нашият народ отбелязва годишнината от смъртта на българския светец Иван Рилски, както и празникът му - Отчовден - на всеки 19 октомври. Тази година се навършиха 1069 години от кончината на светеца. Българският духовник Свети Иван Рилски сред българските светци е най-великият. Той е обявен за небесен закрилник и покровител на българския народ.
Основател е на най-големия български манастир – ставропигиалният Рилски манастир. Култът към Св. Иван Рилски е разпространен освен във всичките български земи и в Унгария, в Румъния и Молдавия, в Сърбия, в Гърция, в Атон, в Русия и Украйна.

Ще припомня известните най-важни моменти от неговия живот. Вероятната година на неговото рождение е 876 г., а родното му място е село Скрино, Кюстендилско. Животът му продължава 7 десетилетия и съвпада с времето на царуването на българските владетели княз Борис I Покръстител, цар Симеон Велики и цар Петър I, като най-активната му дейност е по времето на царуването на цар Петър.
До навършване на 25 години Иван Рилски е пастир. След смъртта на родителите му раздава наследството си на бедни и болни хора и постъпва като послушник в манастира „Св. Димитър“, намиращ се в близост до неговото родно село под връх Руен във Влахина планина. Тук изучава богослужебните книги и получава първия си духовнически сан, като приема монашеството. След като напуска манастира „Св. Димитър“ Иван Рилски намира убежище в манастирите по поречието на Струма, в землището на Земен и Перник, като накрая се установява във Витошката покрайнина. От тук нататък неговата служба към църквата и народа си Св. Иван Рилски продължава в Рила планина. Именно тук във „Великата Рилска  пустиня, той извършва множество чудеса, помага на хората в нужда и изцерява тежко болни. Св. Иван Рилски основава Рилския манастир през времето от 927 до 941 г., който е построен на мястото на стара постница. Манастирът и до днес носи неговото име.


Още приживе славата му се разпространява из цялата българска земя и достига до всички съседни земи. Българският цар Петър I прави опит да се срещне със светеца, изминавайки огромното за онова време разстояние от столицата Велики Преслав до Рила, но св. Иван Рилски отказва да се срещне с владетеля. Според неговият биограф Патриарх Евтимий Търновски владетелят и светецът си разменят писмени послания, като от изпратените царски дарове светецът отказва златото, а задържа само една чаша за спомен и плодовете. Той съветва българския владетел да употреби златото за въоръжението на българската войска и в полза на народа. Тази му постъпка още повече увеличава неговата слава и към него заприиждат ученици от цяла България. Именно към учениците си св. Иван Рилски отправя пет години преди смъртта си своя завет.
Свети Иван Рилски умира на 18 август 946 г. След смъртта му неговите мощи започват странствания от Рила до Средец, до унгарската земя до Търново и най-накрая намират покой в Рилската Света обител, където са и до днес.
Неговият завет многократно е оценяван изключително високо, като е сравняван с най-добрите паметници на старобългарската култура и с Паисиевата история. Същевременно е и отхвърлян от някои изследователи като неавтентичен, тъй като е запазен по късни преписи.


Тук ви предлагам да се запознаете с неговият текст по направения превод от акад. Иван Дуйчев (1947 г.) по публикацията му от акад. Йордан Иванов (1917 г.). Новият, Дуйчев превод е включен в книгата му „Рилският светец и неговата обител“ (1947 г.). Той изправя дотогавашните неточни преводи, сред които са посочени тези в „Православен мисионер“, на д-р В. Киселков, на проф. Л. Милетич, както и допуснати неточности от проф. К. Иречек.
Прилагам и две статии от Ив. Дуйчев за Рилския светец и неговия манастир, както и част от  съпровождащия текст с анализ на завета от Й. Иванов от книгата му „Св. Иван Рилски и неговият монастир“ (1917 г.). За двамата бележити български учени текстът на завета е автентичен и те го нареждат сред най-важните писмени паметници от времето на Първата българска държава.


Някои автори смесват текстовете на посланията, разменени между Св. Иван Рилски и цар Петър със завета. За да могат читателите сами да преценят какво е духовното наследство и посланията на светеца към учениците му и българския народ ще имат възможност заедно със завета да се запознаят и с основните жития на Св. Иван Рилски, публикувани от професор Климентина Иванова в том IV с житията на българските светци от поредицата „Стара българска литература“ (1986 г.). Преводите на житията са направени от Кл. Иванова и А. Минчева по изданията на Й. Иванов и В. Киселков.

Цочо В. Билярски

* * *

ЙОРДАН ИВАНОВ

ЗАВЕТ НА СВ. ИВАНА РИЛСКИ.


Благоустроените монастири си имат писани устави (типици), в които се посочва целта на монашеския живот и се изреждат правила за постигането й. Уставите, оставени на монастирите от техните основатели (ктитори), се наричат ктиторски. Повечето от тях, освен правилата за монашеския живот и богослужение, дават вести за основанието на монастиря и се изреждат правата и владенията му. Други устави са изложени във вид на кратко завещание, завет на основателя или на първия игумен, и съдържат основните начала, по които трябва да се водят монасите. Разширени и пояснени тия начала на завета са могли да се обърнат на същински обстоен устав. Така напр. Палестинският устав на преподобния Сава Освещени (VI в.), съдържащ само правилник, е бил даден писмено от последния на своя ученик и игумен-заместник Мелита. (Тоя правилник, който се смяташе за изгубен, бе открит в Синайската библиотека по препис от XII—XIII в. и печатан от автора на откритието Ал. Дмитриевский, Описание литургических рукописей хранящихся в библютеках православнаго востока. Киев, 1895, стр. 222 сл.) Подобен е и уставът на Студийския монастир в Цариград, оставен от неговия виден игумен Теодор Студит (+ 826 г.). Уставът на Атанасия Атонски, основател на светогорската лавра през X в., съдържа пред правилата един завет. Бачковският устав от 1084 г. съдържа бележки от ктитора Пакурияна за основанието на монастиря, правилник за живота в монасите и инвентар на имотите. Във Велюшкия устав от края на XI в. ктиторът Мануил, струмишки епископ, излага своето верую, дава бележка за основанието на монастиря, правилник за общежитието в него и посочва своя заместник игумен. Инвентарът на монастиря е от малко по-късна дата.
Рилският устав съдържа завет от основателя на монастиря, св. Ивана, и главните основни правила, по които трябва да се ръководят монасите. Според това той прилича най-много на светогорския устав на Атанасия, и то на първата му част. Като се има пред вид, че византийската литература не е запазила ктиторски „завет“ по-стар от Х в., Рилският завет от 941 г. придобива особено значение, толкова повече, дето той е единственият запазен в рода си паметник в българската литература. Поради това той заслужава особено внимание. Целта обаче и размерите на тази книга не ни позволяват да го изследваме подробно; главната ни задача тук е да обнародваме паметника и да посочим на късо своето гледище за потеклото му. (Най-напред за завета помена Неофит Рилски в своето „Описание“, стр. 23, дето и привежда няколко реда от него. По-късно паметникът бе обнародван ненаучно в анонимната книга: Откъслек от историята на Рилский мънастир, стр. 10-16.)
Св. Ивановият завет е запазен по преписи от XIX в., от които един официален, който се предава от игумен на игумен за ръководство, и два други в ръкописната сбирка на Етнографския музей в София. За основа на своето издание взехме официалния игуменски препис, а вариантите извадихме от преписа на Неофита Рилски в Етнограф. музей (Н). Вторият музейски препис е най-нов и съвсем ненадежден, поради немарливото си преписване. Печатното издание отбелязваме с П.
Преписът на завета съдържа в началото си една бележка, ценна за историята на паметника. От тая бележка се учим, че пергаментният оригинал на завета бил скрит внимателно с други монастирски ценности в 1385 г. поради страх от турците, които в 1382 г. бяха вече превзели София. Игумен Дометиян го преписал за удобство, а от него по-късно го преписал ученикът му Савати. По-късните преписвани не са отбелязвали имената си. … Останалата, същинска стара част на завета представя писмено изложение на св. Ивана Рилски до своите наследници в монастиря. Ето неговото съдържание. Св. Иван говори изпърво за своето дохождане в Рила, сред суровата природа на която той можал да преживее, благодарение на божията милост. На старини, при мисълта за скорото напущане на тоя свят, той желае да остави на своите духовни чеда своя писан бащински завет, особено пък като има пред вид, че те са новаци и неукрепнали в монашеството. И след като заклиня своите ученици да пазят своя монашески оброк и неговите съвети, изрежда им главните, основни начала за преуспяването на монашеската община и за постигане душеспасение: 1) да пазят вярата непорочна и чиста, както са я приели и научили, 2) да отбягват  световните страсти, 3) да се пазят от сребролюбието и да съблюдават пълно нестежание, 4) да избягват познанството и милостите на земните царе и князе, 5) да живеят в общежитие, като пазят единодушие в всичко и като си избират игумени лица с духовни дела и разум, 6) да изпъждат от своята среда всекиго, който сее плевели и раздори, 7) да приглеждат пустинниците, 8) да четат често отеческите книги и да подражават на прочутите пустинници Антония и Теодосия, като пазят крепко установените църковни правила, 9) да не отбягват работата и да не ядат даром своя хляб, 10) да бъдат братолюбиви и странолюбиви, 11) да укрепяват вярата у новопокръстения и еднокръвен техен български народ и да го поучават. Подробен правилник св. Иван не оставя на своите ученици, които Бог ще вразуми и просвети. (По-късно в Рила бил въведен Светогорският устав (типик), който се държи и сега в монастиря.) В края на своя завет св. Иван съобщава, че желае да се оттегли на безмълвие и да чака своя край, като моли братството да приеме за игумен възлюбения му ученик Григория, а след него да си изберат тогози, когото Бог им покаже. Паметникът носи дата 6449 г. от създание мира, 25 март, което отговаря на 941 г. след Христа, т. е. пет години преди смъртта на св. Ивана (+ 946 г.). Най-сетне стои бележка, че заветът е бил написан собственоръчно от първия рилски пустиножител.
Питане е, доколко този завет, запазен по късен препис, представя нещо старинно и автентично. Що се отнася до съдържанието на паметника, трябва да признаем, че нищо в него не дава повод за подозрение: там не се прокарва нищо за лична облага или за припечелване земя или имоти на монастиря, както туй се среща в много фалшиви монастирски грамоти. В завета срещаме една фраза, която много наумява исихастските формули от XIV в. във византийската и българската литератури ... Но да смятаме, че тука имаме исихастски елемент, и че заветът издава произведение от XIV в., съвсем не е оправдано, защото липсват други исихастски признаци, и което е най-важно, горнята формула я срещаме много често в хагиологията още в X в. и по-рано. Същото ще кажем и за израза: желая да пребивавам в тишина и безмълвие. И от формално гледище не намираме белег за подозрение. Заветът, бидейки късен препис, естествено е, че в словарния материал и в формите на езика си той не е могъл да остане в старинната си чистота. Архаизмите в него, както ще видим, тъкмо говорят за древния му произход.
Ако прочее в завета не срещаме нещо, което да говори за негов късен произход, за мистификация, то кои са признаците за автентичността му? Те са следните. Преди всичко фактът за оставяне завет от св. Ивана Рилски върви в пълно съгласие с древния обичай — основателите на големите монашески общини да оставят завети или завети с устави, правила на братството в своя монастир. Свидетелство за това, че монастирът още при св. Ивана си е имал установен ред за църква и за живение, виждаме в житието на светеца от Георгия Скилица (XII в.), дето се разказва, как св. Иван преди смъртта си: призовава оубо свои оученики, и много поучив и наказав правило хранити неотстъпно. По своя дух, по състава и формата си нашият завет на напълно подсеща за подобните византийски завети от епохата на нашия паметник. Съдържанието, вложено в завета, напълно се посреща с вестите, които знаем за св. Ивана от най-надежните негови жития: пълно настежание, отбягване на световните дарове, прекъсване връзките с мирските неща и особено отбягване познанство и милости на високите особи, уединено живение извън братството и др. Датата за написването на завета (941 г.), когато св. Иван към края на своя живот се оттегля в уединение и безмълвие, дохожда в съгласие с датата за смъртта на светеца в житията, именно 946 г. Съветът на св. Ивана към своите ученици — да поучават българския народ, тъкмо отговаря на една историческа необходимост. Най-сетне датата и други подробности в завета говорят в полза на един автентичен паметник: заветът се пише на 25 март, Благовещение, година 941, името на св. Ивановият заместник игумен е Григори и пр.
Езикът на паметника, колкото и да е подмладен от преписваните в лексично отношение и в морфологията, се пак той крие архаизми, които говорят за най-старата българска книжовна епоха. Туй личи дори и в цитати от светото писание, които, като познати, най-много се преправят от преписваните според последните редакции на текста. ...
Композицията и външната форма на завета подсещат за подобните гръцки паметници от време на Първото българско царство. Това говори освен за древността на нашия завет, още и за писателски византийски навици, усвоени добре у българските книжовници през X век. Това най-добре ще се види, като съпоставим изрази от св. Ивановия завет с подобни изрази от Светогорския завет, който също така е от X в. …
Обръщението на св. Ивана към неговите ученици с думите „чеда мои“ е обикновен израз не само в Светогорския, но и в другите тогавашни и по-стари завети и типици.
Тия прилики в някои изрази между Рилския завет и Светогорския засягат само общи, формулни страни в двата паметника, защото по съдържание те съвсем се различават. Ще рече, във Византия и в България в X в. са си служили с един образец за писане завети, тъй както и в днешен ден господствуват установени формули за писане просби, завещания и др. Иначе св. Ивановият завет съдържа специални елементи, едни свързани с българския живот и вяра в X в., други с основателя на монастиря, трети имат локален характер (напр. рилската дива природа) и др. Из цялото пък произведение силно прозира личността на св. Ивана, неговите замисли и воля, и в това отношение заветът, наспроти много други бледи старобългарски книжовни дела, се отделя с доста сочни национални, лични и местни елементи.
Няма съмнение, че посочените особености в завета, присъщи на паметници от X—XI в., могат да се явят и в произведение, написано напр. от учениците на св. Ивана скоро след смъртта на последния. С други думи, може да се предположи, че св. Иван е поучавал устно само своите последователи и че те по-късно са изложили на книга, във вид на завет, желанията на своя учител. Против подобно предположение обаче говори и бележката в завета, дето св. Иван казва: „Имах още много да ви говоря, мои любими чеда, о Господе, но не е възможно всичко да се напише и пр.“ Ако заветът беше стъкмен по-късно, авторът, за по-голяма тяжест и значение, щеше да го предаде в по-разукрасена форма и с подробни наставления. Така е станало напр. със Студийския устав, написан по преданията, които оставил игуменът Теодор Студит (+ 826), за което изрично се отбелязва в заглавието. Св. Ивановият завет напротив издава само нещо първично, пропито с простосърдечност и естественост, кратко и дори схематично.
Ние смятаме, следователно, св. Ивановия завет за автентичен изобщо в неговата целина. На по-късните преписвани припадат някои неважни за съдържанието нови езиковни обрати и правопис. По-ново е също заглавието, … защото завещателят не е могъл сам да се нарече „преподобен“. Сжщо така нова е и последнята бележка: Конец завета преподобнаго отца Ивaнa Рилскаго.
Тук печатаме завета по игуменския текст, написан на 16 листа малка осмина, подвързан. Запазваме правописа на преписа, а за прегледност, разбиваме текста на параграфи и поставяме препинателни знакове.
Публ. в Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият монастир. С приложение на паметници и фотографски снимки. София, 1917, с. 129-142 със съкращения на старобългарските, гръцките и латински текстове.

* * *

ИВАН ДУЙЧЕВ

ОТШЕЛНИКЪТ ИВАН РИЛСКИ


Епохата, която обхваща втората половина на IX век и първите десетилетия на X век, е време на основни промени в културното развитие на българския народ. Покръстването през 865 г., подготвено от цялото предишно развитие, предизвиква дълбока криза в живота на народа. При липсата в онази епоха на истинско народностно чувство и съзнание в днешния смисъл на думата, вярата и езикът съставят главните обединителни звена в държавата. Двувековното съществуване на българската държава се отличава по начало с борба на „езичници“ срещу „християни“, с други думи - между езичниците славяни и първобългари и християнската Византийска империя.
Борбите между двете съседни държави и двете етнически групи приемали облик на стълкновения между два противоположни религиозни светогледа. Това схващане е особено ясно изразено в един от първобългарските надписи от времето на хан Персиан (831–836) гдето, говорейки за българо-византийските отношения, византийците са означени не с обичайното име „гърци“, а като „християни“ „Българите сториха много добрини на християните, но християните забравиха“.
Срещу единството на християнската религия езичеството в българската държава не се противопоставяло като единно вероизповедание. Днес ние познаваме сравнително добре цялата разновидност на езичеството, което господствувало в държавата на хан Крум и неговите непосредствени приемници. Към езическите вярвания на многочисленото славянско население и на първобългарите се прибавяли някои поверия, които произхождали от най-дълбока древност, били свързани с гръко-римските езически религии и достигнали до това време чрез посредничеството на запазеното тук и там, главно из недостъпните планински области, тракийско население, което доживяло времето на славянското завоевание.
Липсата на верско единство в езичеството съставяла една от слабостите на българската държава през първите два века от нейното съществуване. Една от главните положителни черти на християнството се криела именно в това, че чрез единно вероизповедание се замествало разединяващото вътрешно езичество. Сега обаче възниквала една голяма заплаха. Докато славянското и първобългарското езичество било своя „домашна“ вяра, свързана с вековни традиции и вкоренена дълбоко в народния бит, християнството – ако и вече отдавна да било проникнало спорадично между славяни и първобългари и да имало свои огнища в българските земи – представяло вярата на една чужда и най-често открито враждебна империя.
Не е чудно прочее, че част от българското болярство вдигнало бунт срещу княза покръстител непосредствено след покръстването. За тези боляри и за народа, който ги следвал, промяната на вярата се очертавала като истинска измяна на народната традиция и отстъпление пред лицето на Византия, срещу която били водени до това време най-много войни. В такъв смисъл застъпниците на езическата вяра били защитници на етническата самобитност и на държавната самостойност срещу империята. Общо взето, техните опасения били основателни и почивали на наблюдения върху политиката на Византийската империя.
Широката мисионерска дейност, водена от византийското правителство и от Цариградската патриаршия, почивала на схващането за християнството като превъзходно оръжие в отношенията на империята към чужди, иноверни народи и племена. Един от най-видните църковни деятели на Византия от втората половина на IX век, патриарх Фотий, най-красноречиво е изразил това схващане. Според него християнизирането на един чужд народ или на чуждо племе било най-сигурното средство за възпирането на всяка враждебност и за подчинението му на византийската политика.
Църковната йерархия, която бивала установявана от византийското правителство и от патриаршията в чуждите страни непосредствено след тяхното покръстване, всъщност се явявала могъщ проводник на византийската политика в разни области на живота. За „безкнижни“ народи – какъвто бил българският до 865 г. – това се очертавало като много тежка заплаха. Така пред ръководителите на българската държава се налагала една от най-съдбоносните проблеми: как да се съчетае приемането на християнството и свързаната с него духовна и материална култура от Византия с отстояването на народностната независимост.
Този конфликт в отношенията между средновековна България и Византийската империя можел да бъде разрешен задоволително само по един път: създаването на своя, народностна църковна йерархия и въвеждането на славянския език като богослужебен и по-нататък като книжовен език в държавата. Чрез дейността на Константин Философ-Кирил и Методий, чрез пренесената от техните ученици и по-късни следовници книжнина на старобългарски език вторият голям шавал напълно задоволително. Християнската проповед и богослужебната книжнина вече преставали да бъдат оръдия за чужда асимилация, а ставали начало за по-нататъшно развитие на старобългарската книжнина и на българския език.
Не по-малко трудно било обаче разрешението на въпроса за създаване на българска църковна йерархия, сиреч такава йерархия, която – ако и разпространител на новата вяра – да не бъде проводник на чужди духовни и политически тежнения, които можели да увреждат интересите на българския народ и на държавата. Като пряк резултат на своята мисионерска дейност византийското правителство и заедно с него Цариградската патриаршия, която неизменно следвала провежданата от него политика, полагали усилия да установяват подчинена на Цариград църковна йерархия в новопокръстените страни и твърде често дори да налагат на челни места в тази йерархия лица от гръцки произход, които естествено щели да бъдат най-верни служители на империята.
Византийско-руските църковни отношения през средновековието свидетелствуват особено ясно колко много е държала Византийската империя за прокарване на тази своя политика даже по отношение на огромната и многолюдна руска земя, с която я свързвали широки политически и икономически връзки. Тази намеса на Патриаршията в новопокръстените и зависими от нея страни се чувствувала предимно в организирането на по-висшата църковна йерархия. По-нисшето духовенство и в частност монашеството оставали по-далеч от намесата на цариградската патриаршия и нейните поставеници.
Твърде малко се знае за организацията на християнската църква в българската държава през десетилетията непосредствено след покръстването. Не сме в състояние да посочим с положителност имената и народностния произход на първите предстоятели на българската църква. Несъмнено е обаче едно: Цариградската патриаршия и тук правела всичко, за да създаде подчинена на себе си църковна йерархия, срещу което българите естествено се опитвали да окажат твърд отпор.
Появата на Кирило–Методиевите ученици в България през втората половина на 885 г. или началото на 886 г. изиграла огромна роля в това отношение: тук идвали като организатори на църковния живот просветители и книжовници лица от славянски произход и, както може да се предполага за някои от тях с голяма положителност, именно български славяни. Огнища на просветната и книжовната дейност били не толкова църквите, колкото манастирите, изникнали в българските земи. Онова, което било от съдбоносно значение, било обстоятелството, че в тези първи обители – бъдещи средища на просветната и книжовна дейност, разсадници на славянската просвета и книжнина – още от самото начало се съсредоточили духовници от български произход.
Манастирските братства в новопокръстена България представлявали малка примамка за Цариградската патриаршия. В тях не прониквали представители на византийска църковна йерархия, лица от гръцки произход. Съставът на тези първи манастирски общежития в българските земи се набирал от българи, управлявал се от българи. Това наистина били огнища на християнизаторска дейност, обаче носители на „побългареното“, невизантийското християнство, което не било проводник на чужди интереси от политически характер. Само по този начин новосъздадените обители ставали средища на българската култура, откъсвали новата вяра от тесните и себични интереси на Цариградската патриаршия и примирявали приетото от Византия християнство с народностните интереси.
Един от първите и най-видни представители на това българско монашество през епохата непосредствено след покръстването е основателят на голямата обител в недрата на Рила – Иван Рилски. За неговия живот ние сме сравнително добре осведомени от богатите исторически извори; осем жития на български език и едно на гръцки. Благодарение на това ние можем да проследим в големи подробности и точно отделни моменти от неговия живот и дейността му, както и началната история на основаната от него обител.
Появата на няколко негови животоописания още през средновековието заслужава внимание: тя свидетелствува за твърде ранното зараждане на култ към него, а заедно с това изразява ясно потребата да се изтъкнат животът и подвизите на един отшелник от български произход срещу тенденциите на Византийската патриаршия за налагане на агиографски цикъл на лица от гръцко потекло, от западен произход или от Изтока, но не и славяни.
Въз основа на някакво старо, непознато днес житие, писано вероятно през X век, следователно немного след смъртта на отшелника, както и въз основа на народни предания през XI–XII век, било съставено от неизвестен български книжовник едно „народно житие“. Това е епохата на византийското владичество, когато цариградското правителство и Патриаршията полагали големи усилия за потъпкване на българската народност и заличаване спомена за нейното минало. Един от най-видните византийски книжовници от онова време, архиепископът на Охрид Теофилакт, грък от Евбея, написал житие на Климент Охридски, чрез което вмъкнал този славянобългарски просветител и книжовник в пантеона на цариградската църква и го приобщил много тясно към византийската култура, като същевременно се постарал да премахне завинаги използуваните от него за това дело налични български първоизвори.
Срещу това неизвестен българин – който по своята образованост и по писателското си умение далеч не можел да се сравни с учения византийски духовник – съставил житие на отшелника от Рилската пустиня на народен език, достъпен и разбираем даже за най-простите негови събратя. Личността на рилския отшелник става за българите от епохата на византийското владичество символ на българщината. С тази своя черта „народното житие“ се отличава напълно от едно друго житие на Иван Рилски, съставено малко по-късно от византийския книжовник Георги Скилица. През времето на император Мануил I Комнин (1143–1180) той бил в продължение на няколко години управител на град София и неговата област. Животът на рилския пустинник тук е изложен в твърде витиевата форма, но затова без онова искрено преклонение пред неговата личност и дейността му, което долавяме в писанието на неизвестния български книжовник.
Измежду другите животописи, посветени на Иван Рилски, особено упоменание заслужава житието, написано от последния патриарх на средновековна България – големия български и общославянски книжовник Евтимий Търновски, съставено вероятно след 1375 г. Към тези книжовни извори се добавят известен брой народни предания, запазени всред населението на югозападните български земи отчасти и до наши дни.
Иван Рилски се родил в малкото село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина, на десния бряг на река Струма на около час път от голямото село Бобошево. Както показва самото име на селцето, съществуващо и до днес, неговото население – пък и изобщо населението в цялата тамошна покрайнина – било чисто българско. Точната дата на рождението на бъдещия пустинник не е посочена в никой от нашите исторически извори, обаче с голяма вероятност може да се приеме, че той се е родил към 876–880 г.
Роден през последните години от управлението на княз Борис, той бил съвременник на краткотрайното управление на неговия син Владимир (889–893), после на изпълнената с победоносни борби срещу Византийската империя и с кипяща културна дейност епоха на цар Симеон, както и на първата част от управлението на Симеоновия син Петър (927–969). Син на бедно семейство, младежът прекарал – както това изрично е разказано в някои от животописите – тежко нерадостно детство. Преданията разказват, че той трябвало да изкарва прехраната си като бедно пастирче. Ранната загуба на родителите, тежестите на живота и множеството преживени огорчения събудили у младия и чувствителен планинец желание да се „откъсне“ от света и да потърси убежище в някоя от възникналите по това време обители. Там го влечела надеждата да намери облекчение от злините в своя живот; към тази стъпка го подтиквал и неговият нрав: „Той странеше от сборищата и празните разговори и ненавиждаше празнословията“ – разказва за него един от неговите животописци. Наистина, покровителствувани от държавните и църковните власти, иноческите обители представлявали за мнозина люде от онези времена по-безпечни убежища, отколкото мирският живот.
След като напуснал своето родно село, младежът постъпил в един от близките манастири – вероятно в западналия днес манастир „Св. Димитрий“, разположен недалеч от село Скрино, под самия връх Руен. Постъпването в манастира разкривало за селския младеж възможност да получи по-голямо образование. Втората половина на IX в., особено след въвеждането на славянската писменост в българските земи, превърнала немногобройните обители в истински книжовни и просветни средища и школи. Тук можело да се научи четмо и писмо, тук можели да се придобият знания, свързани не само с вярата и богослуженето, но и за света и хората.
Колко време прекарал младежът от Скрино в споменатата обител, не може да се установи с положителност. По неизвестни нам причини той напуснал манастира и се запътил за места, отдалечени от неговото родно село. Знаем само това, че сега той се уединил в една от близките планини или според думите на един от неговите животописци – в една „висока и пуста планина“. Може да се предполага, че това ще да е било някое от планинските възвишения, които се издигат край река Струма и които по онова време били покрити с гъсти девствени гори. Но и тук животът му не протекъл спокойно. Колкото и беден да бил, колкото и скромно да било жилището, което си построил, отшелникът не бил пощаден от разбойници, върлуващи из тази покрайнина. Животописецът разказва, че те го „нападнали нощем, набили го жестоко и го изгонили оттам“. Краткото сведение на животописеца заслужава внимание, защото загатва за някои малко известни страни в живота на тогавашните българи.
Случката се отнася по всяка вероятност към края на IX в., т. е. първите години от управлението на княз Симеон. Ние познаваме тази епоха като време на политическа мощ на държавата и разцвет на българската култура. Упоменанието на житиеписеца ни разкрива обратната страна на медала. В страната върлувало разбойничество, а това показва, че покрай богатството и разкоша на столицата – из българските земи се ширели и бедност, и недоволство.
Този случай представлява интерес и от друга гледна точка. Свещеничеството и монашеството се радвали на подкрепата и покровителството на царя и болярството. А ето в далечните югозападни краища на българската държава разбойници нападнали и подложили на мъчение един инок – отшелник. Били ли те привърженици на старата, отхвърлена езическа вяра или пък просто били люде, които с безразличие се отнасяли към християнството? Трудно е да се даде задоволителен отговор на този въпрос. Несъмнено е обаче едно: новата вяра все още не била пуснала дълбоки корени всред някои слоеве от народа и нейните проповедници не се радвали на всеобща почит.
След нападението отшелникът се принудил да дири другаде убежище. Може да се предполага, че за известно време той се приютил някъде по течението на река Струма, по някои от закътаните места и пустоши. Когато обаче бил прокуден оттам, отшелникът се отправил към горното течение на реката, гдето намерил временно покой. След като прекарал в тази покрайнина известно време, младият отшелник напуснал и нея, може би пак гонен и преследван от злосторници и разбойници.
Сега той се запътил към Рила. Тогава планината се издигала много по-непристъпна и по-страховита, отколкото я познаваме днес. През онези времена тя била истинска „рилска пустиня“, както я нарече народният поет Иван Вазов. Тук и там, край потоци и реки се промъквали трудно проходими пътеки. Те пресичали вековни гори, всред които блуждаели диви зверове. Въображението на средновековния човек ги изпълвало с видения и призраци. Пастири, ловци и разбойници били почти единствените, които дръзвали да навлизат в планинските дебри.
След като проникнал в рилските гори, отшелникът се настанил в хралупата на голямо дърво. Неизвестният съставител на „народното житие“ разказва, че отшелникът прекарвал там, без да види човешко лице, само с диви зверове, като се прехранвал с различни треви. Доколкото може да се разбере от сведенията на животописците, отшелникът се поселил първоначално в южните склонове на голямата планина. След като прекарал на това място, по думите на патриарх Евтимий, двадесет години, Иван Рилски се преселил в глъбините на планината близо до долината, гдето по-късно била изградена основаната от него голяма обител. Тук той наскоро бил открит от планинските пастири.
Народът бързо разнесъл нашир и надлъж славата на отшелника, който пребивавал в недрата на планината, посрещал кротко пастирите, наставлявал ги, лекувал техните недъзи и болки. Според сведенията на житиеписците слухът за Иван Рилски достигнал чак до българската столица Преслав, гдето вече управлявал Симеоновият син и приемник Петър. Оженен за византийската принцеса, внучка на император Роман I Лакапин, Петър – както често се изтъква – се намирал под силно византийско влияние и бил в най-добри отношения с империята. В религиозно отношение той поддържал връзки с Цариградската патриаршия, гдето за двадесетина години, между 933 и 956 година, стоял начело неговият сродник по жена, Романовият син Теофилакт. Знае се освен това, че бил в преписка с прочутия на времето византийски отшелник Павел Латърски, комуто отправял „благосклонни и дори смирени писма“.
Тази религиозност обаче, която съответствувала на госнодствуващия през онази епоха дух, не означавала отказ от народността. Когато царят узнал за българския отшелник в Рила планина, той по думите на житиеписците, незабавно пожелал да се срещне с него. Патриарх Евтимий обстойно е разказал за усилията на владетеля да се срещне с Иван Рилски, като е преплел към преданията, които достигнали до него, някои явно измислени подробности.
Въпреки желанието и настояванията на владетеля, който пристигнал сам чак в Рила, срещата не се състояла. Под благовиден предлог отшелникът отказал да се срещне с цар Петър. Патриарх Евтимий ни предава съдържанието на писма, разменени между владетеля и отшелника, очевидно измислени, обаче все пак твърде показателни за духа на времето и за господствуващите тогава схващания. В отговор на царското послание пустинникът съобщил, че срещата между двамата не била възможна, тъй като тя не била „полезна“ за него. От изпратените дарове той приел само плодовете: „Приемаме прочее постническата храна, а твоето злато – задръж си го ти самият. Защото голяма е вредата от такива неща за иноците“. Напротив, той посъветвал цар Петър за това, как да употреби златото: „То трябва да бъде изразходвано в оръжие и войска, а още повече за убогите и за бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие“.
Несъмнено чрез тези съвети патриарх Евтимий напътствувал не другиго, а самия цар Иван Шишман, през чието време писал тези редове, като го подтиквал да засили отбраната на страната пред надвисналата турска заплаха. Думите на житиеписеца обаче подхождали напълно и за времето на цар Петър: оставената от неговия баща цар Симеон голяма и мощна българска държава трябвало да бъде защищавана и укрепвана. Втората част на посланието на Иван Рилски съдържа редица съвети към владетеля, чрез които отшелникът предпазливо, но твърде настойчиво набляга върху необходимостта да бъдат изправени злините в живота. Почти зад всеки съвет се крие посочване за някакво зло в тогавашния живот на българския народ, така щото отшелническото писание се превръща всъщност в остра критика срещу господствуващите порядки в държавата. „Не уповавай се на неправдата и не пожелавай грабителство – обръща се Иван Рилски към владетеля. – Бъди кротък, тих и благопристъпен към всички, обръщай очи към всички твои околни. Маслото на твоята милост нека се пролива над всички... Нека бедните да излизат радостни от твоя палат. Нека твоята багреница да сияе със светлостта на добродетелите.“
Както древните египтяни разнасяли пред пируващите първенци мумия, за да им припомнят, че са „смъртни“ и така да ги предпазят от високомерие и самозабравяне, така и отшелникът съветва българския владетел: „Споменът за смъртта да посещава винаги твоя ум“. А за средновековните люде смъртта била онази велика сила, която осъществявала жадуваното равенство в живота: тя покосява безпощадно всички, богати и бедни, потиснати и потисници.
Приблизително към това време, сиреч към последните години от царуването на Симеон, около отшелника се събирали някои местни жители, които желаели да пребивават с него и да подражават на неговия живот. Така на мястото на днешната стара постница наскоро възникнало иноческо общежитие, чиято глава бил Иван Рилски. Според едно предание тук се събрали няколко десетки души, което показва, че бъдещият Рилски манастир още в началото на своето съществуване имал значително братство.
Много малко знаем обаче за историята на манастира през онези най-далечни времена. През 941 г., следователно десетина години след възникването на обителта, нейният основател – който вече бил достигнал преклонна възраст – решил да се оттегли и да заживее в пълно усамотение. Ръководенето на манастирското братство, вече твърде нараснало на брой, очевидно не било по силите на човека, който прекарал по-голямата част от живота си в самота из гори и планини. Преди да напусне своите ученици и следовници, Иван Рилски им оставил – както това било обичайно за повечето от обителите през ранното средновековие – свой „завет“, ще рече, правила за живот и управление.
Ако и да е запазен единствено в твърде късни преписи, този „завет“ трябва да се смята автентичен. Той ни разказва извънредно важни подробности от живота и разбиранията на отшелника, както и някои черти в живота на младата иноческа обител. След като разказва накратко за първите времена на отшелничеството си в Рилската пустиня, основателят на манастира се обръща към своите ученици с наставления и съвети в духа на иноческия живот. Като най-голяма добродетел той сочи отсъствието на сребролюбие всред монасите и затова съветва учениците си: „А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини“.
Друго негово наставление засяга отношенията между светската и духовната власт. Това напътствие ни разкрива причините за поведението на отшелника спрямо самия цар Петър при опита за среща между двамата. „Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях“. В цялата наша средновековна книжнина това е несъмнено най-ясно изразеното свидетелство за противопоставяне на духовната спрямо светската власт. Кои са причините за този разрив по времето на цар Петър? Дали те не се крият в твърде византийската политика на владетеля и неговите приближени от една страна и тежненията на един отшелник, излязъл от самите недра на народа, от друга? Ако тези предположения са верни, пристигането на цар Петър в Рила планина и стремежът му да се срещне с Иван Рилски трябва да се тълкуват като опит за изглаждане на появилото се раздвоение между политическата власт и представителите на народното духовенство у нас. Но желанието на цар Петър може да се тълкува и като появило се поради искрена религиозност. Свидетелствата на нашите писмени извори за съжаление са твърде оскъдни, за да се даде отговор на тези важни въпроси.
По-малко от век бил изминал от времето на официалното покръстване на страната и всред българския народ все още били живи множество остатъци от отреченото езичество. Ето защо Иван Рилски отправя към своите последователи съвета: „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но това те вършат поради простота и заради това се нуждаят от вразумение“.
Ако и да е написан с удивителна простота, Заветът на Иван Рилски издава начетеност и писателско умение. Изложението е стройно и ясно. Авторът му познава някои от най-видните древнохристиянски писатели и привежда извадки от техните писания. За отбелязване е също обстоятелството, че той държи особено много за просветата – към своите ученици отправя наставление да залягат непрестанно, ден и нощ, за своята духов- на просвета.
Всичко това дава основание да се приеме, че самият основател на Рилския манастир е бил широко начетен и притежавал добро писателско перо. Новооснованият манастир още в началото на своето съществуване се превърнал в оживено просветно и книжовно средище. Днес обаче за съжаление можем да кажем твърде малко за книжовния живот в манастира по ония времена. От съставените или преписани тук книжовни творби до днес не е достигнало нищо друго освен Заветът на Иван Рилски. Най-старинният книжовен паметник от манастира са разкъсаните листи с глаголическо писмо от края на X или началото на XI век, намерени в манастира и съдържащи откъси от „Паренезиса“ (сиреч „Наставленията“) на църковния писател сириеца Ефрем (около 306–378 г.), един от старохристиянските автори, които отшелникът е привел в своя Завет. Прочее, когато на 18 август 946 г. основателят на манастира починал, обителта била не само здраво утвърдена, но и представлявала едно от огнищата на тогавашната българска книжнина.
Иван Рилски е първият и най-изявен представител на отшелничеството у нас. Това явление в тогавашното българско общество – своеобразен израз на явно недоволство – било породено както от острите социални противоречия, очертали се с особена яркост през X век, така и от упадъка на българското духовенство. Може би покварата, която толкова бързо намерила място всред него, е най-добре обрисувана от ревнителя на чистотата на вярата Христова презвитер Козма. И сякаш за да реагира на цялата нерадостна действителност, да изрази своя мълчалив протест срещу нея, Иван Рилски е потърсил пристан в безмълвното уединение на отшелническия живот. По този начин той изразил отрицанието към съществуващия социален ред. Но неговото отшелничество е било бягство от живота – то не могло да бъде идеал за едно обезверено общество. Рилският пустинник с праведния си живот още приживе си създал ореола на светец и спечелил сърцата на населението. Обаче достатъчен ли е този пасивен протест, за да може да се промени безрадостната действителност? Той отказал да се срещне с българския цар и по този начин красноречиво показал отношението си към властта на земните властелини. Но този акт, колкото и знаменателен да е бил, отново подчертал неговото съзнателно бягство от живота.
Отшелничеството не е бил пътят на истинската борба срещу съществуващите неправди. И затова именно официалната църква не се поколебала да включи в списъка на българските светци Иван Рилски, за да превърне името и деянията му в свое знаме, за да го измъкне от местната известност и го направи популярен в цялата земя българска. Това, както се вижда от по-нататъшната ни история, има и своето огромно положително значение – името на Иван Рилски става непоклатим стълб на българщината, опора в годините на чуждоземни владичества, светлик от надежди в непрогледен мрак.
Може би значимостта на Иван Рилски в нашата история придобива своята сила предимно чрез обителта, която той създал и направил пазител на книжовността и българщината. Тя преживяла годините на византийското владичество, станала един от най-крупните манастири в България през XIII–XIV век. даряван богато от българските царе, изпитал ужаса на опостушителното османско завоевание. Отново рилската обител възкръснала от пепелищата под грижливите ръце на родолюбивите българи, за да играе огромна роля по време на османското владичество и като най-големия наш книжовен център, и като огнище на просвета, и като ревностен пазител на българщината.
Публ. в Ив. Дуйчев, Страници от миналото. Очерци. София, 1983, с. 185-204.

* * *

ИВАН ДУЙЧЕВ

РИЛСКИЯТ МАНАСТИР КАТО КНИЖОВНО И ПРОСВЕТНО СРЕДИЩЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО


Една от основните задачи при проучването на средновековната ни литература и изкуство е да установим средищата, в които тази културна дейност се е развивала. Налага се не само да уточним тяхното географско разположение, но и да дадем характеристика за отликите на книжовната и художествената продукция на всяко от тези средища, обема и съдържанието на създадените в тях книжовни и художествени произведения, особеностите в език, стил и правописание на писмените паметници и общностите и различията със създадените творби в другите средища. Множество от наследените от средновековната епоха книжовни произведения са анонимни — без посочване изрично на имената на техните писачи или мястото, гдето са били писани или преписвани, най-сетне без изрично упоменаване на тяхната хронология. Когато установим с по-голяма или по-малка точност отликите на отделните книжовни средища, ние изработваме критерии за положително или поне приблизително локализиране и датировка. Книжовната дейност през най-ранния период на средновековието не е ограничена само в двете големи и най-древни книжовни средища — в Плисковско-Преславската и в Охридската школа, чиято литературна продукция е най-богата и най-добре проучена и уточнена що се отнася до имената на книжовните творци, техните произведения и съответно на отликите им по съдържание и форма. Последните десетилетия на IX и цялото X столетие са период на истински разцвет на книжовната и художествената дейност, която е съсредоточена не само в споменатите средища, но и в множество други места на тогавашната обширна българска държава. При това твори се книжовно — за създаване на самобитни произведения, за преводи и компилации — не само в североизточните и крайните югозападни покрайнини на държавата, но и другаде.
Ако и териториално значително отдалечена от първите български столици на средновековието, областта на древната Сердика или средновековния Средец почти винаги е била смятана някак си спонтанно за средищна покрайнина на българските земи. Разположена на голямата съобщителна артерия, която пресича диагонално Балканския полуостров и свързва земите на Средна Европа с Балканския югоизток и столицата на Източноримската империя, Средечката област е била най-тясно свързана с Византия и тук особено силно се е чувствувало нейното културно влияние. Когато в края на юли 811 г. император Никифор I Геник (802-811) завладял и опожарил първата българска столица Плиска, той — по сведенията на достоверен исторически извор — се насочил с войската си към югозапад, към града Средец, смятайки, че по този начин ще овладее цялата българска земя. Значението на тази покрайнина несъмнено е било напълно ясно и за българските владетели от втората половина на IX век — княз Борис (852—889) и княз (цар) Симеон (893—927). Осъществената oт тях основна преобразователна дейност, изразена в официалното покръстване през 865 г., извършеното широко култово строителство, учредяването на българославянска църковна йерархия и всички произтичащи от това реформи не можели да не засегнат и тази важна покрайнина от българската земя.
Като отглас на онези основни преобразования в североизточните български земи — в Плиска, Преслав и тяхната покрайнина — настанали аналогични преобразования в Средечката област. Изразител на този единен за цялата страна културен процес станал един съвременник на книжовните и просветни дейци от Плисковско-Преславската школа — основателят на Рилската обител, отшелникът Иван Рилски. За разлика от дейците от Плиска и Преслав, съвременниците и близките следващи поколения са ни оставили за него повече животописни данни, отколкото почти за всички други. Това обилие само по себе си свидетелствува за огромното обаяние, с което той се е ползувал през средновековието и през по-късни времена.
Някои обстоятелства от неговата биография заслужават да бъдат изтъкнати особено, като „знамения на времето“. Роден вероятно към 876—880 г. в малкото селце Скрино, сгушено в пазвите на Руен планина, той принадлежал към първото поколение българи, отрасло след официалното покръстване в 865 г. В старинно негово житие се разказва, че набожният от ранни младини селски син бил подложен на гонения от страна на своите съселяни. Трудно е да се установи дали това сведение не е реторична украса на неизвестния по име биограф, но ако то отразява действителни случки, значи борбата между новата християнска вяра и езичеството все още не е била изживяна. Тези гонения и нищетата принудили младежа да напусне бащиния дом и да започне своите продължителни странствувания, от които никога повече не се завърнал в родното огнище. Въпреки все още ранния етап на християнизацията, в тази затънтена покрайнина на българската земя вече били възникнали иночески обители.
Историята на тези странствувания представлява интерес по различни съображения. На първо място, дадените във връзка с тях вести свидетелствуват за степента на процеса на християнизация на тази област, а от друга страна, разкриват една важна подробност в биографията на набожния младеж. Известно време той прекарал в близкия до родното му село манастир „Свети Димитрий“, който съществува и досега. Самото наименование на обителта говори за това, че култът към този великомъченик идва откъм юг, от града Солун, чийто покровител бил смятан светецът. Много по-късно младежът напуснал малкия манастир и започнал да търси убежище в други обители по поречието на Струма, в землището на Земен и Перник, като стигнал и във Витошката покрайнина, гдето още през средновековието били възникнали малки и големи иночески средища. Строгата църковна доктрина осъждала подобни странствувания като проява на „неуседливост“. Не в такъв смисъл обаче трябва да бъдат тълкувани тези години на пребиваване в отделните обители от югозападните български земи, а като време на учение в духа на монашеската теория и практика. Именно през тези години на странствувания младежът от малкото село Скрино добил своето образование и подготовка за строг монашески живот, които съставят отлики на неговия бит през по-късния период от дейността му.
Така напълно неточни исторически са двете произволни твърдения, поддържани във връзка с неговата личност, които изразяват остро вътрешно противоречие: първото, че отшелникът бил потомък от царски род, потомък на тогавашния български цар Петър (927-969), и второ, че бил неук набожен селски син, лишен от всякакво образование.
След продължителните свои странствувания и „отшелнически подвизи“ той се установил в дебрите на Рила планина и бързо станал известен на обитаващото там планинско население, а също и далеч извън пределите на Рила. Неговите животописци разказват, че слухът за него достигнал чак до столицата Преслав, до знанието на самия български владетел цар Петър. Дълбоко религиозен, цар Петър пожелал да посети „Великата Рилска пустиня“ и лично да се срещне с прославения отшелник. По този повод житиеписците дават някои твърде интересни сведения. Отшелникът от „Великата Рилска пустиня“ обаче бил привърженик на строго народното православие и очевидно не одобрявал поведението на царя, силно повлиян от официалното византийско църковничество. С много подробности житиеписците са разказали за настояванията на царя да се срещне с отшелника, на които той отвърнал отрицателно, като отказал да приеме и изпратеното в дар злато. Партиарх Евтимий Търновски, който съставил едно витиевато написано житие на отшелника, е разказал с доста подробности за събития, които очевидно са измислени от самия него, а не действителни. Но и в това житие отшелникът е представен като непреклонен противник на царя — в нежеланието му да се срещнат лично, както и с отказа да приеме изпратените дарове. Епизодът би могъл правдоподобно да се тълкува като опозиция срещу официалната царска власт и съответно срещу официалната тогавашна църква и заслужава изключително голямо внимание. Интересно е да се изтъкне една характерна особеност в отношенията между владетеля и отшелника. Както е било обичайно за средновековната епоха, преговорите между двамата са се водели устно — чрез изпратените от владетеля пратеници при отшелника, които възпроизвеждали точно казаното по поръка на царя и чутото от устата на отшелника. В своето изложение Патриарх Евтимий обаче е вмъкнал две послания, разменени между владетеля и отшелника, несъмнено измислени от самия житиеписец и отразяващи неговите схващания. От страна на царя било изпратено послание — според изричното посочване в житието, — Иван Рилски също отвърнал с писмено послание, което е сравнително по-обстойно и издава писателско дарование. Посланието е съставено в духа на тогавашната българска и съответно византийска писменост и е изпълнено с цитати от Писанието. Тук не подробностите са важни, а именно това, доколко двете послания са автентични и частно, доколко може да се смята за автентично приписваното на отшелника послание. Важна е друга подробност— утвърдителната преценка на образования български книжовник от края на XIV столетие за начетеността и културата на рилския отшелник. За него отшелникът не е неук беглец от светския живот, а смислен духовник и даровит писател, който в няколко реда е изразил разумни напътствия към владетеля. В духа на съдбоносната Евтимиева епоха той отправя към владетеля мъдри съвети относно употребата на онова злато, което сам отказал да приеме като царски дар: „Силата на царя — пише той, загатвайки за златото — е богатството, но то трябва да бъде изразходвано в оръжие и войски, а още повече за убогите и бедните, за голите и бездомните, а не за свое удоволствие.“
През 941 г. отшелникът, който вече навършвал своята 60-годишнина, решил да изостави създадената от него иноческа обител и да заживее в строго уединение. Преди да стори това, той съставил Устав или Завет, който да служи като правило за живота на иноците в обителта. Поради обстоятелството, че този документ е достигнал до нас само в късни преписи от XIX век, с оглед на това чисто формално съображение са изказани от страна на някои учени съмнения относно неговата автентичност. Различни съображения обаче свидетелствуват, напротив, за неговата автентичност. Без тук да се посочват аналогии из областта на историческото изворознание, може да се приеме напълно неговата автентичност, що се отнася до съдържанието му. Според достоверни сведения Заветът през епохата към края на XIV век е бил преписван и именно като препис е бил предаван от един манастирски игумен на друг — на неговия приемник — като правило за управлението на обителта и поведението на иноческото братство в нея. Така, без да притежаваме днес един оригинален, ще рече първообразен по външна форма документ, ние имаме един автентичен, сиреч достоверен по своето съдържание текст. Без да се впускаме в подробно раглеждане на целия комплекс от въпроси, отнасящи се до оригиналността и автентичността на Завета, трябва да заявим, че той представлява наистина един от най-интересните документи на средновековната наша духовна литература от най-ранния период на старобългарската книжнина. Той отразява вярно и точно разбиранията на основателя на Рилската обител по най-важните въпроси на нравствения живот и поведението на монашеството. В него са изложени накратко правила на иноческия живот: отричането от „светските пристрастия“, приемането на „пълната бедност“ (нестежание), отричане от своята воля, следване правилата на послушание и смирение; правилото за бедността като първа иноческа и отшелническа добродетел. Отшелникът настоява за независимост на духовната власт — специално на иночеството, по отношение на светската власт — „не търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях“. Като препоръчва общежителния иночески живот и труд, Иван Рилски настоява за образованието на иноците в обителта, като добавя да се поучават „денонощно в господния закон и често да прочитат творенията на църковните отци“, в които са формулирани и разяснени основните догми на християнската вяра. По неговите думи иночеството не означавало откъсване от живота на народа. Напротив, той напомня на своите събратя монаси да не забравят задълженията си спрямо народа и да бъдат неговите наставници и просветители: „Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат.“
Накратко казано, Заветът на основателя на Рилската обител — като се приема неговата достоверност — може да се постави в редицата на най-възвишените писания на Плисковско-Преславската книжовна и просветна традиция от края на IX и началото на X век. По своето съдържание Заветът издава голяма начетеност. В неговия текст умело са включени редица цитати и загатвания от книгите на Писанието — Стария и Новия завет. Освен това в него са включени извадки от едно от най-важните съчинения на големия старохристиянски писател и поет Ефрем Сирски (ок. 306—378) „Паренесиса“. Забележително е, че в манастира бяха намерени в отпечатъци и в глаголически текст фрагменти от „Паренесиса“ в автентична старобългарска редакция, открити от Виктор И. Григорович, проучвани последователно от Григорий А. Илински, Йордан Иванов, Стоян Романски, Иван Гошев и други учени. Смята се, че „по чистотата и издържането на своя български облик, паметникът може смело да бъде поставен наред с най-добрите древни църковнославянски текстове“. Ако и да датира от XI век, този откъс съдържа превод, правен през „по-късната епоха от царуването на Симеон“, значи приблизително към епохата на основаването на Рилската обител. В библиотеката на манастира се съхранява кирилски препис на „Паренесиса“ от XIV век., правен очевидно в обителта въз основа на старобългарския превод от времето на основаването на манастира. За съжаление това са оскъдните остатъци от онази книжовна дейност, която се развива в манастира през първите десетилетия на неговото съществуване.
През X век Рилската обител и нейният основател се ползували с широка популярност всред българския народ. Изоставяйки другите свидетелства, заслужава да се упомене едно, което за съжаление досега често е било тълкувано напълно превратно. Така Презвитер (Епископ) Козма, който писал своята Беседа в съдбоносните години към 969—971, дава на своите читатели и слушатели следното наставление: „Подражавайте на светите отци и епископи, които са били преди вас във вашите санове, именно на Григория (Велики), Василия (Велики), Йоанна (Златоуста) и на другите, при упоменанието на чиито имена бесовете се плашат... Подражавайте — възкликва старобългарският писател — на презвитера Йоанна Повий, някогашен пастир и екзарх (игумен) в българската земя, когото мнозина и измежду вас самите познават. И не казвайте: не можем да бъдем такива в тия години — защото Бог всичко може, ако ние желаем.“ По повод на това упоменание трябва да се изяснят поне две подробности. Тук терминът екзарх е употребен в неговия първоначален смисъл на началник, предстоятел — в духовен смисъл на думата, сиреч игумен. Значението „духовен надзорник на манастирите“ произхожда от по-късна епоха и представя само разширение на първоначалното етимологическо значение. Сам Иван Рилски, когато препоръчва монах Григорий за свой приемник в обителта, употребява подобен термин: „И сега ви оставям възлюбления ваш брат Григория за наставник и началник (НАЧАЛНИКА) вместо мене.“ На второ място, напълно произволно и неприемливо е предложеното тук отъждествяване на споменатия „екзарх“ и „пастир“ с големия старобългарски писател от Симеоновата епоха Йоан Екзарх, както прибързано бе предложено. В този пасаж от съчинението на Козма става дума единствено за основателя и игумена на Рилската обител, който починал на 18 август 946 г., следователно по-малко от тридесет години по-рано от времето, когато Презвитер Козма писал и когото мнозина все още са помнели. Който познава дори повърхностно книжовното творчество на писателя Йоан Екзарх, не може по никакъв начин да приеме отъждествяването.
След смъртта на своя основател Рилският манастир се издига като средище на култа към най-известния и най-широко почитания от народа български светец. Уголемена пространствено и значително обогатена чрез дарения от страна на населението на всички български покрайнини, обителта на рилския отшелник неколкократно бива нападана, частично рушена и ограбвана, но никога не загасва като народностно българско светилище. В епохата на нашите църковно-национални борби Цариградската патриаршия неведнъж опитва да наложи тук своето върховенство и да превърне манастира в средище на гръцка култура и просвета, обаче без траен успех. През целия период на вековното свое съществуване и още повече през епохата на нашето национално Възраждане Рилският манастир запазва своя характер като средище на българска духовност и култура, като хранилище на народните традиции и на българската книжнина и просвета.
Култът към светеца основател на обителта е толкова неотразимо силен, че той се налага еднакво мощно на свои и чужди, които са прониквали по един или друг начин в него. Особено показателно е поведението на някои видни исторически личности от XIV и XV столетие. През първата половина на XIV век в манастира установява своето седалище властелинът Драговол Хрельо, като отхвърля върховенството на владетеля Стефан Душан (1331—1355). Тук той издига през 1334/1335 г. могъща кула, която служи като отбранително съоръжение и като добра наблюдателница в случай на евентуални нападения. В един от най-горните етажи на кулата той урежда малък параклис, който — ако се съди по изобразените по неговите стени стенописи — е бил посветен именно на рилския светец. Разкрити едва неотдавна и грижливо проучени и обнародвани (Любен Прашков), тези стенописи, частично разрушени от времето, изобразяват отделни сцени от житието на свети Иван Рилски, не на друг светец. През последните две десетилетия на XIV в. големият наш писател Евтимий Търновски съставя обстойно житие на рилския отшелник, като излага живота му до своето време, без да познава, разбира се, по-нататъшната съдба на мощите на светеца, например пренасянето им в столицата Търново и връщането им през 1469 г. отново в обителта. По време на това важно за историята на манастира събитие там пристига известният писател от Ново бърдо Владислав Граматик, един от най-просветените люде на тази епоха. По собствен почин или по искане на рилското монашество Владислав се заел да допълни Евтимиевото житие, като добавил към него сведения за мощите след завладяването на българските земи от турците в края на XIV век и разказал за връщането им в обителта — събитие, на което бил съвременник и очевидно личен участник. Това допълнение е запазено в две редакции — от 1469 и 1479 г., — съдържащи всяка поотделно много интересни подробности. През казания период — значи между 1469—1479 г. — в манастира пристигнал друг виден южнославянски книжовник, потомък на византийските Кантакузиновци — Димитрий Кантакузин. Той също, от своя страна, станал изразител на живия култ към паметта на отшелника, като написал кратко негово житие, после възхвала към светеца и повествование за пренасянето на мощите. Потребно е човек да прочете и проучи внимателно тези книжовни произведения, за да почувствува какъв възторжен култ към отшелника от Рилската пустиня е съществувал през онези така мрачни времена от историята на българския народ.
Така основаният през първите десетилетия на X век от свети Иван Рилски манастир просъществувал в течение на повече от хилядолетие като средище на духовна книжовност и просвета и продължил своето съществуване даже и през вековете, когато големите начални огнища на книжнината и просветата в Плиска и Преслав, както и в други български покрайнини, вече отдавна, поради печалните превратни съдбини на народа ни под чуждо владичество, били помръкнали, а книжовните им богатства унищожени или похитени.
Публ. в Ив. Дуйчев, Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. София, 1985, с. 73-86.

* * *

ЗАВЕТЪТ НА СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ


+ Aз, смиреният и грешен Иван, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покрив, земята – постеля и тревите – храна. Но благият Бог, заради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз и слънчев пек, и телесна голота, съвсем не ме изостави, но, като милосърден и чедолюбив баща, обилно задоволи всичките ми нужди. И що да въздам на Господа за всичко, що ми даде? Много са Неговите благодеяния към мене, понеже от Своята света висота погледна милосърдно на мое смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко – не аз, а Христовата сила, която е в мене, – защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва.
И като ви виждам днес събрани в Господа тук, гдето, както казах, досега човек не е обитавал, но само диви зверове, а, освен това, като предвиждам, че наскоро ще настъпи краят на тукашния ми живот, поради това намислих да ви оставя преди моето отхождане от тукашния ми живот настоящето мое отческо завещание, както и бащите по плът оставят на своите чада земно наследие от сребро и злато и друго имущество, та като поменувате вашия отец по Светия Дух, да не забравите и неговото завещание.
Зная аз, възлюбени в Господа чедца, зная добре, че вие, като новоначални, още не сте утвърдени в иноческия живот. Но не бойте се, защото Божията сила в немощ се показва съвършена. Тъкмо поради това и намислих да ви напиша това мое грубо и неуко завещание, та, като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий. Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно Му се покорих, – че след моето заминаване тази пустиня, която до сега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители и за нея ще се изпълни писаното: чадата на запустялата са много повече, отколкото на тази, която има мъж.
Поради това моля ви, чедца мои, които в Господа съм събрал, моля ви, моя утробо, не пренебрегвайте наставлението на вашия отец, и заедно с апостола казвам: „Пак съм в мъки, докато се изобрази Христос във вас“. Моля ви и ви заклевам със страшното Божие име, да не нарушите или изоставите нищо от него след моята смърт, но всичко, което написах, както е написано, да изпълнявате напълно, както сте се и обещали пред Бога. И който пристъпи или наруши нещо от него, той да бъде проклет и отлъчен от Отца и Сина и Светия Дух и да няма дял със светците, които отвеки са угодили Богу, но неговият дял да бъде с онези, които са разпънали Господа на славата и с Неговия предател Юда, да бъде заличен от книгата на живите и да не бъде записан с праведните.
И, преди всичко, ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито на дясно, нито на ляво, но ходете по царския път. Пазете се грижливо от светски увлечения и винаги помнете, заради що сте излезли от света и заради що презряхте света и светските неща.
А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според апостола, който го нарича второ идолослужение. Защото за инока богатството не е среброто и златото, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение. Не ви казвам това като мои заповеди, но ви припомням Христовите заповеди. Защото Той казва на Своите свети ученици, а чрез тях и на всички, които са се отрекли от света: „Не притежавайте злато, нито сребро, нито торба, нито медни пари в пояса си и прочее“. Защото златото и среброто са големи врагове на инока и подобно на змия ухапват оногова, който ги има. Ако, прочее, имаме безсъмнена надежда в Бога, Той не ще ни остави лишени от нищо, защото сам Той казва: „Ако жена би забравила своите чада, то Аз не ще ви забравя“. И другаде: „Търсете първом царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“. Защото в началото, когато дойдох в тази пустиня, лукавият враг опита да изкуси чрез сребролюбието и мене – понеже благочестивият цар ми изпрати множество злато. Когато се отказах да го видя заради Господа, аз разбрах, че това е било коварство на дявола. Не го приех, но го върнах на оногова, който го изпрати, понеже така помислих в себе си: Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове. – И така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме. Поради това и вие не търсете нищо от тези неща. Защото вашият Небесен Отец преди вашата молитва знае от що се нуждаете.
Нито пък търсете да бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях, като оставяте Небесния Цар, Комуто се записахте да бъдете воини и да воювате не по плът и кръв, но против миродържителя на тъмата на този свят. Но и пророк Иеремия ни заплашва, като казва така: „Проклет да е човекът, който се надява на човека“ и останалото. Като изброява злините, той добавя, че е благословен човекът, който се надява на Господа. Не казвайте, що ще ядем, или що ще пием, или в що ще се облечем. Защото езичниците търсят всичко това. Погледнете птиците небесни, как не сеят, нито жънат, нито събират в житници, и вашият Небесен Отец ги храни. Не сте ли вие по-горни от птиците? Щом като веднаж сте излезли от света, не се възвръщайте назад нито с тялото си, нито с ума, защото никой, според казаното, като положи ръка на ралото и поглежда назад, не ще бъде насочен към небесното царство. Но и апостолът, прочее, учи да забравяме онова, що е отзад, а да се стремим към това, що е напред. Що означава, чедца мои, това: да забравяме нещата, които са зад нас? Нищо друго, освен да предаваме всячески на глъбините на забвението всичко това, което – излизайки заради Бога от света – сме изоставили и презрели, а да се стремим към лежащия пред нас подвиг, към който бидохме призовани от нашия подвигоположник – преблагия наш Бог Господа Исуса Христа, Който ни е удостоил да понесем Неговия благ ярем, защото Неговото иго е благо и Неговото бреме е леко.
И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, като дихаете еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние, което Бог е приготвил за онези, които Го възлюбиха. Общежителното пребивание в много неща е по-полезно за монасите, отколкото уединеното, защото уединеното не подхожда на мнозината, но на твърде малобройни и съвършени във всички иночески добродетели. Общият пък живот изобщо е полезен на всички, както и отческите книги достатъчно ни казват това и ни учат. Духоговорещият пророк Давид го възхвалява, като казва: „Ето, колко е добро или колко е красиво това да живеят братята заедно“. Към това припява и един духодвижен църковен песнописец така: „Защото в това Господ обеща вечен живот“. Но и сам благият наш Владика Господ Исус Христос не казва ли със Своите пречисти устни: „Гдето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз всред тях“. А нашите богоносни отци казват за самопребивателния живот: „Горко на самичкия, защото ако падне, няма кой да го вдигне. Поради това, чедца, щом като Светият Дух чрез устата на пророка похвалява общия живот, не го пренебрегвайте и вие, но, напротив, утвърдете го и бъдете като единно тяло в Господа, което има различни членове, като едни образуват, прочее, главата, която притежава повелителството, а други нозете, които се явяват тези, които работят и носят, други пък – другите части на тялото, та да се състави от всички единно духовно в Господа тяло, водимо и управляемо от една разумна и словесна душа – сиреч чрез духовно разсъждение – и да няма нищо разделено. И когато се устрои такова пребивание и живеене според Бога, тогава и Той сам ще бъде посред вас, като ви управлява невидимо.
Не търсете първенство и началства, но помнете Оногова, Който е казал: „Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички“. Избирайте си наставници и си поставяйте началници, които Бог ви покаже, сиреч мъже, засвидетелствувани от всички в духовните деяния и превъзхождащи всички по разум и духовно разсъждение и годни да пасат добре и богоугодно повереното им стадо по ливадите на благочестието и на животворните заповеди Христови. За тези подобава да се иска потвърждение повече от Бога, отколкото от своето си мнение. Яко ли пък, както казва великият наш отец и иночески наставник преподобният Ефрем Сирски, всички почнете да желаете началства и председателства и всички да бъдете игумени, и всички наставници, и тълкуватели, и учители, и поникнат всред вас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходни за монасите страсти, тогава знайте положително, че Христос не е между вас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Защото Той се моли към Бога и Отца за Своите свети ученици да бъдат единни, сиреч единомислени, именно тези и всички, които чрез тях вярват в Него, и говори така: „Отче свети, запази ги в Твоето име, да бъдат единни, както сме и Ние“. И другаде: „Моля се не само за тези, но и за онези, които вярват в Мене заради техните думи, да бъдат всички единни“. Така и вие бъдете единни, имайте мир помежду си, защото Той казва към Своите ученици: „Мир ви оставям, Моя мир ви давам“. А какъв е този Христов мир, чедца, – Той сам отново казва, като говори: „Не както дава светът ви давам Аз“. Но този Христов мир надминава всеки ум. Това е мирът, за който говори пророкът: „И неговият мир няма предел“. Но и апостолът ни учи, като казва: „Имайте мир и светост – със всичко друго, но без тези неща никой не ще види Бога“. Такъв мир, прочее, имайте и вие помежду си и с голямо единомислие и разсъждение устройвайте всичко според Бога, за да не разгневявате благия наш Владика Бога.
Ако ли пък се намери някой измежду вас, който сее плевели, раздори и други съблазни, такъв веднага го отстранете отсред вашето събрание, за да не се обърне това на разяждаща живеница, според апостола, и да не се разпространи злото между добрите, и да не би някой корен на горчивина да прорасте нагоре, да направи пакост и чрез това да се осквернят мнозина. И злият вълк да не смути мирното Христово стадо, защото и такива ще се явят. За тях предсказва Христос, говорейки: „Защото е нужно да се яви съблазън, и горко на света от съблазънта“. Поради това и вие, чедца, се пазете от тези неща и не ги допущайте да живеят между вас, но ги отклонявайте далече от себе си, както пастирът прогонва краставите овце от чистото стадо.
Като живеете пък вкупом заради Господа и понасяте тежестите един другиму, не пренебрегвайте и онези, които живеят в уединение и се скитат в пустините, и в планините, и в пещерите, и в земните пропасти – за които не бе достоен целият свят, – но ги снабдявайте колкото може, за да ги имате като молители пред Бога, защото молитвата на праведника може много да постигне.
Поучавайте се в Господния закон ден и нощ, прочитайте често отческите книги и се старайте да бъдете подражатели на светите наши отци Антония, Теодосия и другите, които просияха като светила в света със своите добри дела. Придържайте се крепко о църковното правило, като не изоставяте или презирате нищо от онова, що е установено от светите отци.
Ръчната работа да не бъде пренебрегвана от вас, но, прочее, в ръцете ви да има работа, а молитвата: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния“ да бъде постоянно в устата ви, както и в ума ви – споменът за смъртта. Такова беше деянието на древните пустинни отци, и те не ядяха напразно своя хляб, и не само те самите се препитаваха от труда на своите ръце, но отдаваха и на нуждаещите се, и така не се излъгаха в своята надежда. Защото, казва апостолът, добре е сърцето да се утвърждава с благодат, а не чрез храни, от които не са получили полза онези, които са живели всред тях. А той казва: „да пребивава братолюбието, не забравяйте странолюбието, понеже през него някои, без да знаят, са угостили ангели“.
Новопросветените люде от еднокръвния свой народ утвърждавайте във вярата и ги наставлявайте да изоставят непристойните езически обичаи и злите нрави, които дори и след приемането на светата вяра поддържат. Но те вършат това поради простота и заради това се нуждаят от вразумение.
Още много имах да ви говоря, възлюбени ми в Господа мои чедца, но не е възможно всичко да се напише. Предавам ви на Тогова, Който е извор на всяка премъдрост и разум и истински Утешител – на Светия и животворящ Дух, та Той сам да ви даде мъдрост, да ви вразуми, да ви просвети, да ви научи и настави на всяко добро дело.
И сега ви оставям възлюбения наш брат Григория за наставник и началник (началника) вместо мене, за когото вие всички свидетелствувате, че е годен да ви управлява добре и според Бога, и единомислено го избирате за началник, ако и да не желае, но поради послушание и смирение се повинува на вашето искане. А след това – когото Бог ви покаже.
Аз пък отсега желая да пребивавам в тишина и безмълвие, за да се покая за своите прегрешения и да изпрося милост от Бога. А вие винаги ме поменувайте във вашите молитви мене, грешния ваш отец, за да получа милост в съдния ден, понеже нищо добро не сторих на земята и се боя от [Страшния] съд и мъките, които са приготвени за грешниците като мене, и Божията благодат да бъде със всички вас, като ви осенява и закриля от всички злини. Амин.
Написа се в годината от създанието на света 6449 [= 941 от Р. Хр.], в 25-ия ден от месец март.
Аз, смиреният и многогрешен Йоан, първи жител на Рилската пустиня, подписвам със своята ръка и потвърждавам гореписаното.
Публ. в Ив. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител. София, Май 1947, с. 138-149.

* * *

ЖИТИЯ НА ИВАН РИЛСКИ


НАРОДНО ЖИТИЕ НА ИВАН РИЛСКИ

МЕСЕЦ ОКТОМВРИ, 19 ДЕН.

ЖИТИЕ И ЖИВОТ НА ПРЕПОДОБНИЯ ОТЕЦ НАШ ИВАН, ПУСТИННОЖИТЕЛ РИЛСКИ, И ЗА ПРЕНАСЯНЕТО НА МОЩИТЕ МУ


Имаше човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боеше от бога и му служеше със страх и никога не пребиваваше без сълзи, но си припомняше пророческото слово, що бе речено от устата Давидови: „Всяка нощ ще отмивам ложето си и със своите сълзи ще облея постелята си.“ И така, понеже той имаше голяма вяра, като стана, излезе от света. Беше прочее пастир и нямаше нищо освен един брат и вол. И когато пожела да излезе в пустинята, взе вола и тръгна и никой не разбра. А докато той вървеше по пътя от своята земя, тогава врагът, който ненавижда доброто, влезе в сърцето на брат му; и уговори хората, та го застигнаха на полето, наричано Мръдища, и при Големия дъб, и започнаха да го връщат по дяволско внушение от божия път. И когато започнаха да го връщат, той им се помоли с велика божия молитва и едва измоли звънеца, що носеше вола – за знамение на света, а за себе си – като спомен, та да се знае какво светият отец Иван изнесе от света. А вола му взеха. И завърза светият отец вола под дъба, наричан Големия дъб, със светите си ръце. И оттогава той се нарече Дъб на светия отец; и чак и до ден днешен личи въжето около дъба – знамение от светия отец. И той отвърна светото си лице от тях и отиде в Рилската пустиня; и като се обърна към тях, не ги благослови, ни прокле, а им даде знамение, казвайки: „Аз си отивам от вас със смях и глума!“
И се запъти в Рилската пустиня, и стигна на мястото, наричано Голец, и беше там 7 месеца. И брат му пак затъжи по брат си и тръгна да го търси. И отиде и го намери на онова място. И като го видя, че идва към него, светият отец се наскърби и се помоли на бога, казвайки: „Отче господи, вседържителю небесни, велико начало, неизобразимо божество, сине божи и единородни Исусе Христе, въплътил се заради нас, понеже си ни дал образ! Още и утешителю, и дух, който идваш в нас от отца, утешителю благи, бъди винаги с мене и не отблъсквай моите сълзи [на мене], който непрекъснато ти се моля! Господи Исусе Христе, царю небесни и земни, ако и да съм недостоен да говоря за това, но на твоята велика милост се надявам! Понеже си ни казал: „Търсете и ще намерите, искайте и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори,“ като се надявам на тези думи, съм дръзнал да говоря. И нямам друг утешител и събеседник, ни баща, ни майка, защото ти си ме приел, ти си ми творец, ти – утешител, ти – застъпник мой, ти – наставник, ти – вяра моя! Ти си моята сила, ти си и моята слабост, ти си моята усмивка, ти си моят хранител, ти си мой помощник, ти създаваш всичко – видимо и невидимо, открито и неоткрито, ти си мой отец, тебе, господи, аз, грешният, моля и нямам никакъв помощник, но само към тебе, единия бог, гледам, с тебе се хваля и с тебе се утешавам. И аз съм сам в тази пустиня и нямам със себе си нищо освен една тояга!“
Тогава дойде глас от небето и му рече: „Радвай се, светило мое, в тази пустинна снежна планина!
Радвай се, зорнице моя светла!
Радвай се, слънце мое светло в пустинята Рилска!
Радвай се, пустинножителю, ти – ангел в плът!
Стани и вземи тоягата, та иди при мястото, приготвено за тебе в дупката, намираща се под планината.“
И отиде, и намери пещера, и влезе, където слънце не проникваше, нито вятър духаше, но само един ангел идваше при него, носеше му манна от бога във вид на шипка. И живееше, молейки бога ден и нощ, без да почива. И без сълзи никога не пребиваваше, молейки бога. И врагът прелъстител идваше и му говореше ангелски думи, искайки да го изведе от светото място, и не можа нищо да му стори. А племенникът на светия отец беше с него. И врагът – зъл прелъстител – отиде при брата на светия отец и го подучи, като му каза: „Аз намерих твоя брат и детето ти с него в пустинята, където слънцето не свети, ни вятърът вее, но само единствени зверовете [живеят] и твоето чедо ще бъде изядено от зверовете.“ Когато братът на светеца чу тези вражи думи, разгневи се и с гняв тръгна по дяволско подстрекателство да изведе детето от пустинята. И понеже не знаеше къде да отиде, дяволът прелъстител му рече: „Аз ще те заведа на мястото, където живее брат ти, а чедото ти досега е изядено от зверовете.“ Като чу реченото братът на светеца, натъжи се за чедото си и каза на дявола: „Друже, води ме на онова място, ще ти дам каквото поискаш!“ И дяволът тръгна пред него, и отидоха на мястото, където беше светият отец пустинник Иван. И светият отец го видя и се помоли богу, говорейки: „Боже вседържителю, непобедима сило, помощ в беди и в битки, човеколюбив пастирю, милосърдни отче, надежда на ненадяващите се, помощниче на просещите помощ, поддръжниче на одързостилите се, в бедите – утешителю, чуй ме, господи, и помилуй ме, и избави ме от този самопохвален враг, и отмахни от мене сполетялата ме беда, и стори над мене милост, и ме спаси с всички твои угодници! Ей, господи, не ме изоставяй за радост на този враг!“
Докато той се молеше така, брат му дойде, насъскан от дявола, и му заговори с дяволски думи, искайки да измами светеца и да го изведе от божия път, и да го отлъчи от ангелския лик. Светият отец Иван, разбрал, че не са приказки на брат му, но са приказки на врага прелъстител, който не иска добро, но зло, погледна към небето и рече: „Господи Исусе Христе, не ме отхвърляй от лицето си и не отстъпвай от мене по времето на моята печал, но избави ме от врага ми, както избави Даниил от устата на лъвовете и Текла от огъня, Ананий, Азарий и Мисаил от огнената пещ! Спаси ме, господи, от този ненавистник, та да премина този кратък и преходен живот, и ме упъти в твоето тихо пристанище, както си упътил Израил, бягащ по морето като по сухо, а враговете му морето заля; и сега, господи, помилуй ме и низвергни вдигналия се срещу мене пакостник, и посрами моя враг, борещ се с мене, понеже ти, господи, познаваш човешката суета! Бъди ми помощник и убий служителите, които искат да пристъпят срещу мене, които не знаят твоите заповеди, направи ги наследници на ада и на червеите и ги всели във вечния огън и в отвъдната мъка, където червеят не заспива и огънят не загасва, а на своя раб, господи, дай сила и бодрост, и помощ, та да върви по твоите стъпки и да ти служи навеки, амин!“
Щом дяволът чу, че светият отец Иван рече: амин! – ужаси се и побягна в своето място, а брат му остана. И разбра брат му силата на светия отец, и не посмя да му говори нищо, понеже остана сам, а врагът, що го учеше на зли речи, искайки да отклони [светеца] от божия път, избяга. И брат му се приближи, като молеше с голяма молба и с много сълзи да му пусне детето. И светецът освободи детето и то тръгна с баща си. А детето беше духовно. Пустинножителят отец Иван пък знаеше, че е духовно дете, помоли се на господа и рече: „Господи, да не погине душата на праведника и не го причислявай към грешниците!“ И чу бог молитвата на светия и преподобен отец Иван и тозчас заповяда на [една] змия, и тя ухапа детето, което вървеше по пътя с баща си. И се върна обратно баща му, та разказа на светия отец Иван. И светият отец чу за детето, и прослави бога и рече: „Господи, приеми праведната душа да почива с Аврам и Исак, и Яков! И в този миг излезе душата от детето. Бащата взе [тялото] и му го занесе. И заповяда светият отец, Иван да занесе отрочето на мястото, наречено Осеново. Бащата го погреба и си отиде, а светият отец Иван ходеше на това място заради оная праведна душа. И си направи мястото обиталище, а змията превърна в мрамор, та да се знае силата на молитвата на светия отец Иван. Идващите хора вземат от нея за лечение на всичко.
И остана в оная пещера светият отец Иван, без да излиза три години и шест месеца.
И излезе вън и намери скала. Височината й беше 40 сажена, а на ширина беше като голям щит. И възлезе на тази скала и стоя на нея 7 години и 4 месеца ден и нощ, без да почива, като биеше гърдите си и коленичеше, и лееше сълзи, и умъртвяваше тялото си чрез пост и бдение, мраз и буря, търпеше зной и градушка от небето, измъчвайки тялото си търпеливо ден и нощ. Ангел господен възнасяше пред бога на небето неговите подвизи и мъки. След като бог позна търпението му, ангел господен идваше при него, като му донасяше манна. И разбра изначалният враг, че неговата молитва бе приета пред бога, и се разгневи, и взе мнозинство други със себе си, и направи дружина. И дойдоха на мястото, където светият отец Иван стоеше на скалата, молейки бога. И надойдоха внезапно с голяма заплаха, смятайки да го уплашат, понеже искаха да избяга от своето място. И не можаха нищо да му сторят, понеже ангел господен го пазеше и крепеше. И дяволът започна да бяга, а светият отец Иван стоеше на скалата и се молеше богу денем и нощем и непрестанно лееше сълзи.
И като идваха, враговете го сриваха от скалата надолу, а височината на скалата беше 40 сажена. Той пък не искаше да заобиколи по друг път, въпреки че на онова място има тясна пътека. Но откъдето го сриваха, по същата пътечица се изкачваше. Висока и стръмна е скалата, от която блъскаха и мъчеха светеца, ала той с радост приемаше всичко това! И до ден днешен личат стъпките на нозете му по камъка и неговата кръв! И нажален той насочи поглед към небето и рече: „Боже вседържителю, не отстъпвай от мене, но бъди ми помощник срещу тези врагове, спаси ме и ми помогни да премина краткия този преход и не спомняй греховете ми, що сторих с дума или дело, или мисъл, волно или неволно! Бог милосърден, помогни ми, та да не рече беззаконният: „Где е неговият бог?“ Затова, господи, побързай да ме избавиш от този враг, та да се прослави името ти навеки!“
И когато светият отец Иван рече: „Амин“, тогава ангел удари по каменното клепало и звънец прозвъня над гроба на светия отец, а пустинята се разтърси и затрептя сякаш езеро, и зазвънтяха планините сякаш камбана. И щом дяволът чу „амин“ и клепалото, и звънеца, той се хвърли в приготвеното му място, където няма светлина, но вечен мрак. И веднага от небето, от господа, дойде ангел, говорейки: „Бъди мъжествен и се дръж, възлюблениче мой, аз съм винаги с тебе! Не се ужасявай, но радвай се, сънаследника на моя пророк и Предтеча, и Кръстител! Понеже и той в пустинята бе откърмен, и ти пустинята възлюби! Но той се роди от безплодна [жена], а ти от плодовит [мъж]!
Радвай се, зенице моя пресветла в пустинната тази планина!
Радвай се, слънце мое пресветло в пустинята Рилска!
Радвайте се и вие, планини, приели светилника в пустинята!
Веселете се, всички родове земни, които се прекланяте пред мощите на пустинножителя Иван!
Радвай се и ти, пустиньо, приела своя светилник и мой събеседник в плът равен на ангелите, ангел земен и човек небесен!“
Тогава при него дойде Йоан Богослов и го прегърна като майка своя младенец, целуна го и му рече:
„Радвай се, възлюбениче господен, защото ти се приготви венецът на славата и славата ти разцъфтя! Стани и вземи тоягата си, та иди в предишното място, където бе приел иноческия образ, и остави там своята тояга за знамение на света и в памет за тебе, понеже то ти е от господа речено.“
И стана пустинножителят отец Иван, и отиде на мястото, дето отпървом прие иночеството, под планината, чието име е Руен, на мястото, наречено Скрино. И си отиде оттам, и никой го не видя кога дойде и кога си отиде; и тоягата си по заповед господня остави за знак на света и в памет за себе си.
И като се вдигна, отиде в Периг, и намери скалисто място близо до реката, наречена Струма, и тук си направи обиталище. И дойде при него ангел господен и му рече: „Радвай се, служителю господен и събеседнико на ангелите, направи, що ти е заповядано: стани оттук и иди на своето място, що ти е приготвено в Рилската пустиня.“
И по ангелско повеление се вдигна, та отиде в Рилската пустиня на мястото, където си бе приготвил гроб със своите свети ръце.
Тогава прочее цар Петър беше в град Средец. И се разнесе слух за светеца. За него чу и цар Петър и избра 9 мъже, изкусни ловци, н им заповяда да отидат в Рила да ловят лов. И им поръча, говорейки: „Да се не връщате при мене, докле не намерите мястото на светия отец, та и аз, като отида, да му се поклоня.“
И отидоха мъжете да ловят лов, както им заповяда царят, и търсеха мястото на светеца, и го не намериха. И прекараха много дни в оная пустиня и ни мястото на светеца намериха, ни лов уловиха. И бяха прискръбни, и не можеха да се върнат при царя, понеже не бяха свършили нито една от работите, що царят им бе заповядал. А останаха и гладни много дни, та призоваваха името на светеца и се помолиха, казвайки: „Отче свети, открий ни се, за да не погинем от царя!“ И те му домиляха, защото светият отец знаеше царските намерения и помисли. И тоз час намериха малка следица, и прославиха бога, и вървяха по следата, и го намериха. Светият отец ги видя и ги попита, говорейки: „Чеда, за какво сте дошли? Нима досега сте стояли гладни?“ Понеже ги виждаше, че от пет дни не са яли. А те му изповядаха цялата истина. По същото време пък ангелът от небето му бе донесъл храна в шипков образ и по божие повеление тя се превърна на просфора; и светецът им даде да ядат манната. Ала един от тях беше велеядец и видял малката просфорка, помисли си наум, казвайки: „Какво ще разберем тук ние, деветима мъже, от тази единствена просфорка?“
Светият отец Иван пък, като предугади неговата мисъл и с въздишка се обърна в сърцето си към бога, рече: „Господи, както си нахранил с петте хляба петхиляден народ, направи и тук своето знамение и благослови за тях тази трапеза!“
И всички ядоха и се заситиха и остана половината от просфората. А един от тях беше болен и щом яде, веднага оздравя - както е речено в книгите: „Хляб ангелски яде човекът.“ Тогава тези мъже ядоха и прославиха бога и се върнаха с радост при царя и разказаха всичко, що видяха при светеца. И цар Петър, като чу, прослави бога. И взе със себе си множество хора и своите воини, и отиде да види светия отец.
И стигна до реката на име Рила. И му говореха: „Ето указание за светия отец и за мястото – там, където извира тази река.“ И тръгна нагоре по реката, и стигна до скалата, наречена Стог. И не можаха да преминат, понеже беше тясно и стръмно. И отидоха в планината, наречена Книшава, и му показаха планината и скалата, където живееше светият отец. И царят поиска да отиде, ала не можа поради пустинята, но веднага изпрати двама слуги и им рече: „Идете, та кажете на светия отец: „Отче, дошъл съм да видя почитаемото ти лице, ако е възможно.“ И светият отец им отвърна, говорейки: „Идете и му кажете: „Царю свети и славни, всичко е от бога възможно, а не от хората! Ако искаш да ме видиш и аз да те видя, постави ти шатър на върха, а аз ще задимя, ти да видиш дима, а аз да видя шатъра – така ни е отредено да се видим.“ И направи светият отец дим, сякаш стълб до небето. И видя цар Петър знака на светия отец, а светият отец загледа към шатъра и двамата прославиха бога и се поклониха един на друг.
Тогава цар Петър, като насипа чаша злато, изпрати му я, казвайки: „Приеми това от мене, царят, та да ти бъде подръка за каквото искаш.“ И светият Иван взе чашата, а златото върна, като рече на слугите, пратени от царя: „Вървете двамата и кажете на царя: „Така говори твоят брат: „Брате мой, не само с единия хляб живее човек, но и със словото божие, както е писано в Евангелието. Аз, брате мой, ни войска ще въоръжавам, ни някакъв прикуп ще купувам! Та вземи си златото, понеже за тебе е много нужно, а чашата задържах за спомен от тебе и за знамение на света.“ И върна златото, а чашата задържа и рече на ония слуги: „Кажете на царя: „Бързо се вдигни от това място, защото е яместо, та да не погинеш и ти, и всички, които са с тебе.“
А царят, като чу думата на светия отец, тозчас се вдигна и си тръгна. И оттогава мястото се нарече Царев връх, та до днес.
И дойде Йоан Богослов и рече на светия отец Иван, говорейки: „Изпратен съм от бога да ти възвестя радост! Радвай се, възлюбениче мой и служителю господен, приготви ти се венецът!“
И на часа прилетя бяла пчела, и влетя в устата му. И от този миг започна да лети духом по въздуха, сякаш и орел и по планините сякаш гълъб златогръд. Като видя това, Богословът си отиде, а преподобният отец, пустинножителят Иван, почина в мястото си, приготвено му от господа, през месец август на 18-ия ден.
И лежа тялото на светеца никому неизвестно и само ангел господен му служеше. И като изминаха много дни, цар Петър изпрати пак да получи вест за светия отец. И отново започнаха да го търсят и го не намериха. И се върнаха при царя и му рекоха: „Не го намерихме.“ А царят се наскърби много, прослави бога и рече: „Наистина не бидох достоен да видя светеца.“ Като измина дълго време, царят пак изпрати ловци на онова свято място да му ловуват. И се не срещаше там в пустинята душа човешка, а само единствено зверове; и те идваха на гроба на светеца, и се изцеляваха от своите болести: който беше сляп, проглеждаше и хромият оздравяваше, когато идваше при гроба на светеца. Ловуващите лов намериха един сляп звяр и тръгнаха по следата му до светото място. И видяха много зверове, и те не се отдалечаваха от него, понеже искаха да получат милост от светеца. Зарадваха се ловците, че ще уловят лов. Тогава ония зверове, видели човешко лице, се изпоплашиха. И звънецът позвъня, и клепалото поклепа, и ловците бяха обзети от голям ужас, та решиха да бягат. И забелязаха кандило горящо, и се приближиха, и видяха тялото на светеца, и прославиха бога. И оставиха лова, и се върнаха при царя, и му известиха онова, що видяха за светеца. Царят, като чу, зарадва се заради светеца. И веднага му се яви насън ангел господен [и му нареди] да намери тялото на светия отец. Понеже бе речено, щото тялото на този светец да лежи в град Средец.
Събраха се прочее хора да идат да донесат тялото на светия отец. Отидоха, но не можаха да помръднат тялото на светеца. И се наскърбиха с голяма скръб, и започнаха да молят бога. Тогава към светеца се отправи глас, що говореше от небето: „Възлюбениче мой, да направиш, което ти е заповядано!“ И веднага тялото на светеца се задвижи. И ония хора започнаха да викат със силен глас: „Господи, помилуй!“ И тръгнаха, накъдето искаха, и тялото на светеца вървеше по божие повеление. И стигна тялото на светеца в Средецкия град. И му направиха ковчег, и му изградиха храм, и там положиха тялото на светия преподобен отец Иван Рилския пустинножител. И болните, идващи при него, получават изцеления.
Такива са чудесата на славния преподобен отец Иван пустинножителя, [извършвани] поради благодатта, предадена му от нашия господ Исус Христос. Нека той да бъде помощник на нас, които слушаме и четем, и пишем [житието му], та да намерим опрощение на нашите грехове в съдния ден чрез благодатта и човеколюбието на нашия господ Исус Христос. Нему подобава слава, чест и поклонение, на отца и сина и на Светия дух, сега и винаги и во веки веков, амин!

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА ИВАН РИЛСКИ ОТ ДРАГАНОВИЯ МИНЕЙ

В СЪЩИЯ ДЕН ПАМЕТ НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ


Преподобният наш отец Иван беше родом българин, роден и отхранен от селото, наречено Скрино. И като остави света и нещата, що са в света, и възлюби ангелския живот, и раздаде целия имот на своя баща на бедните, излезе, та се всели в Рилската пустиня, както е писано:
И цялата печал остави, отче Иване,
и си се притекъл към божествения крайъгълен камък – Христос,
и много се подвиза, безсънен, в пости и в молитви,
студ претърпя в пустинята без всякаква, отче, храна,
господ те храни със сланутък, рало невидял!
И върху си възложи доброволна тегоба,
и много напасти от бесовете претърпя!
И се подвиза в годините на цар Петър. И след кончината си бе потърсен в Рилската пустиня; и го намериха някои хора, пратени от благочестивия цар Петър. И пренесоха с почест и с голяма похвала, и с псалми, и с песни духовни всечестното му тяло в Средец. И след известно време по божия промисъл Средец бе завзет от угрите; светецът бе пренесен сред угрите.
И поради неверието на някакъв епископ епископът ослепя, защото рече: „Не го намираме в древните писания!“ И тъй като се моли много, коленичейки със сълзи, отново прогледна. След проглеждането угрите върнаха мощите му в Средец.
Когато измина дълго време, понеже бог искаше да издигне падналата скиния на българското царство, извисява новата издънка – христолюбивия цар Иван Асен, който обнови българския род. И цар Иван Асен дойде в Средец, намери свети Иван, великия пустинник и възревнува на делата на древните царе, сиреч на цар Константин и на цар Петър. И вдигна тялото на всечестния и преподобния отец Иван, та го пренесе в град Търнов. И бе положен в създадения негов манастир в Трапезица, където лежи тялом и досега и непрекъснато прави чудеса за идващите с вяра при неговия ковчег.

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА ИВАН РИЛСКИ ОТ НОРОВИЯ ПРОЛОГ

В СЪЩИЯ ДЕН (19 ОКТОМВРИ) Е ПАМЕТТА НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ


Този свети Иван бе в дните на благоверния цар Петър от селото, наречено Скиронт. Той остави своето родно място и влезе в реката, наречена Рила. И намери под планината пещера, наричана Въртопен, и много години преживя в нея. И много напасти претърпя от бесовете. И от привиденията – едното насъскваше хората срещу него, другото крещеше под камъка. А той, като изтърпя с божия милост, благодарейки на бога, предаде духа си на господа.
Когато благоверният цар Петър чу за неговата смърт, дойде, та взе честните му мощи и ги положи в град Средец. И направи църква на негово име, и тук положи мощите му с голяма почест.
И като изминаха 300 години, благоверният цар Асен се вдигна, дойде в Средец, взе мощите на светеца, пренесе ги в Загорие и ги положи в град Трапезица, като направи църква на негово име. И като лежат тук, те дават изцеление и до днес.

ПРОЛОЖНО ЖИТИЕ НА ИВАН РИЛСКИ ОТ СТИШНИЯ ПРОЛОГ

В СЪЩИЯ ДЕН Е ПАМЕТТА НА ПРЕПОДОБНИЯ НАШ ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ


Светият и преподобен наш отец Иван, великият сред постниците, беше прочее от пределите на славния Средецки град, от селото, наричано Скрино, в царуването на христолюбивия български цар Петър и на гръцкия Константин Диоген. Той имаше благочестиви и не твърде богати родители от българско племе. Когато родителите му си отидоха от живота, този, възлюбил от крехка възраст добродетелта, раздаде целия останал му бащин дял на нищите и слабите, а той самият, като прие монашески образ, излезе от своето отечество, без да носи нещо друго върху тялото си освен една кожена риза. И възлезе на някаква висока и пустинна планина и тук се подвизаваше в добродетел, хранейки се с дива растителност.
Не след дълго по дяволско внушение го нападнаха разбойници и като го биха много, изгониха го оттам. А той, излязъл от тази планина, засели се в Рилската пустиня. И тук се подвиза с непоклатим подвиг и, влязъл в кухо дърво, живееше в пост и в молитва, и в сълзи, непрестанно молейки бога. От растенията вземаше само [колкото] за телесна нужда и образ човешки не видя, но пребиваваше с дивите зверове. Понеже бог видя великото му търпение, заповяда пред онова място да израсте сланутък; с него блаженият се хранеше дълго време.
Той пък бе видян от някакви овчари и чрез тях бе разгласен навсякъде. И мнозина прибягваха към него, носейки своите болни. И след като те, с молитвите на светеца, получеха здраве, отиваха си. Славата на преподобния се разнесе по цялата онази земя и мнозина възревнуваха добродетелното житие на светеца и пожелаха с него да живеят. И направиха църква в близката пещера, и построиха манастир; преподобният им беше началник и пастир. А той, пасейки добре стадото си, достигнал дълбока старост, прие в мир края на живота, пресели се при нестареещото блаженство. И бе погребан тук от своите ученици.
И след дълго време той се яви на своите ученици и заповяда да пренесат мощите му в Средечкия град. Те, щом откриха гроба и видяха тялото на преподобния цяло, недосегнато от разложение и изпускащо благовоние, прославиха бога и така с почест го пренесоха в Средец и го положиха в църквата на светия апостол и евангелист Лука. По-късно бе създадена прекрасна църква на негово име. И в нея положиха преподобния, който извършва дивни и преславни изцеления.
И когато измина много дълго време, угърският крал настъпи с голяма победа, дойде, та пороби гръцката земя и достигна чак до Средец, и взе ковчега на преподобния с тялото му; защото и самият крал бе чувал за чудесата на преподобния. И заповяда с голяма почест да занесат ковчега в неговата страна и да го положат честно в църквата в града, наречен Остригом.
След като светецът бе положен там, той не преставаше да прави чудеса и знамения и много целби. От многото малко да разкажем! Когато прочее за него чу Острогомският архиепископ, че преподобният е велик пред бога и преславен чрез чудеса по всички страни, не вярваше, но говореше: „Аз не зная този да е споменат в древните писания!“ И не искаше да иде и да му се поклони. И внезапно получи немота на езика. Разбрал, че по тази причина му се случи да онемее, затича се бързо към ковчега на преподобния, коленичи пред него, целувайки го и молейки прошка. А божият угодник скоро го чу и на часа развърза свързаното и пак му даде да говори ясно. А той, получил изцеление, на всички изповядваше с плач своето прегрешение спрямо светеца, славейки бога и величаейки преподобния. И много други чудеса направи светецът в угърската земя. Когато кралят видя всичко това, удивен от преславните чудеса на светеца, а повече – понеже беше обхванат от голям ужас, като украси ковчега на светеца със сребро и злато и целуна мощите му, с велика почит пак го изпрати в Средец.
И така пак бе положен в светата си църква в 6695 година, индикт пети (1187).
След като измина малко време, когато бог благоволи да възвиси падналата скиния и да обнови българската власт, разрушена от гръцкото насилие, и когато въздигна българското царство при христолюбивия цар Асен, чието име в светото кръщение е Йоан, той [царят] прочее в началото на своето царуване обнови и укрепи срутените български градове. И вървеше, покорявайки области и превземайки градове. И като дойде и до Средец и го покори, и видя светия преподобен отец, и чу преславните неща за него, и се поклони на светия му ковчег, и целуна пречестните му мощи, заповяда на свещения патриарх Василий, а също и на клира, който е с него, да вземат всеславния ковчег и с голяма почит да го пренесат пред него до царския град Търнов. И определи 300 избрани воини, за да съпроводят светеца. И така патриарх Василий сложи честния ковчег на кола; и така всички, които бяха с него, с радост поеха пътя и с веселие вървяха, славейки бога и напътствувани от молитвите на светеца. С тях вървяха и монасите от светия му манастир – игуменът Йоаникий и с него богобоязливите иноци.
А самият благочестив цар Йоан побърза да стигне по-рано в царския град, та заповяда бързо да се строи църква в град Трапезица за полагането на светеца. И щом разбра, че патриарх Василий с хората около него, които носеха преподобния, се е приближил, царят излезе сам да го посрещне при Окоп и с него всички боляри, и знатни, и цялото множество люде, радващи се телесно и веселещи се духом. И като [го] видяха, поклониха се на мощите на преподобния отец и се възрадваха с неизказана радост.
Ковчегът на преподобния остана на Окоп 7 дни, докато църквата беше направена. А когато беше завършена, те пренесоха и положиха с голяма почест светеца и осветиха благолепно църквата в 6703 година (1195). Там чудотворного тяло на преподобния отец лежи и до днес, излива даром вечно леещ се извор на изцеление. Слепи прочее, идващи с вяра, получават просветление, сакатите се оправят, немите бързо и благозвучно беседват, недъгавите от слабост се преобразяват към сила, бесните оздравяват и всички, обзети от всякакви болести, притекли се, получават здраве.
Но, о пречестна главо, изпълнена с благодатта на Светия дух, жилище на спасителя и на отца, ти, който стоиш пред престола на Царя на всички и открито се наслаждаваш от светлината на единосъщната Троица и херувимски възгласяш заедно с ангелите трисвятата песен, понеже имаш велико и безмерно дръзновение, моли се на всемилостивия владика да спаси твоите сънародници, единородния ти български народ, и помогни на нашия властен цар, и покори всички противящи се врагове под нозете му.
Непорочна вярата пази!
Градовете наши утвърди!
Целия свят умири!
От глад и пагуба ни избави!
От нападения на иноземци ни съхрани!
Старостта утеши, младите напъти!
Безумните умъдри!
Вдовиците пожали!
Сираците закрили!
Младенците отхрани!
И всичките си люде запази от всички напасти и в деня на Страшния съд ги избави от лявата част и ги сподоби чрез молитвите си [да бъдат] с десните овци, та да чуят блажения онзи глас на владиката Христос: „Елате, благословени на моя баща, наследете приготвеното за вас царство от началото на света“, понеже нему подобава слава, чест и власт в безконечните векове, амин!

ПРОСТРАННО ЖИТИЕ НА ИВАН РИЛСКИ ОТ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ

ЖИТИЕ И ЖИВОТ НА НАШИЯ ПРЕПОДОБЕН ОТЕЦ ИВАН РИЛСКИ, НАПИСАНО ОТ КИР ЕВТИМИЙ, ПАТРИАРХ ТЪРНОВСКИ


Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Иван и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание.
Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание.
Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя направлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.
Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушателите, отминавайки ползата от по-добрите.
Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия отец и създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.
Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо, тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.
Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Иван. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към господа, своя бог; и даваше плод, наистина стократен, сякаш дърво, засадено при водни извори.
Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието богу.
А бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Аврам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която аз ще ти посоча“, се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах бога, който ме спасява от малодушие и буря“, като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки!“
Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант не биваше повреден от никакво желязо.
Когато измина немалко време, той преминава оттук в друго място, където намери пещера, твърде тъмна и мрачна. Там се засели, като прибавяше подвизи към подвизите и към желанието – желание, изпълняше сякаш трудолюбива пчела медените пити и ги скътваше в сърдечната съкровищница. Докато той живееше така, синът на брат му, укривайки се от баща и майка, дойде в пустинята, където пребиваваше преподобният, и с много мъка едва успя да го намери. Блаженият, видял го отдалече да идва, мислеше, че е привидение, и се отдаде на молитва. Щом дойде, паднал ничком, молеше да получи благословение. А [отецът], повярвал, че е истински, а не привидение, като го удостои с благослов, питаше за причината на идването. Той пък съобщава на мъжа всичко за себе си и веднага бива приет от него. Името му беше Лука. Преподобният, като гледаше, че той е с него, сякаш някой кедър, извисяващ се в Ливан, отправяше към бога благодарствени песни, повтаряйки непрекъснато изреченото: „Нездобивите и праведните се присъединяваха към мене.“ И беше с него в пустинята като агне незлобиво, което истинският пастир пасе, сякаш втори Авел или Исак, във всичко подражаващ на Предтечата, отгледан от младенчество в пустинята.
Но какво? Този, който някога получи в наследство да бъде Деница, а днес – поради гордост – Тъма, който пожела да унищожи земята и морето, който отвори уста срещу небесата, който каза: „Ще поставя своя престол на облаците и ще бъда подобен на всевишния“, гордият и велеречив враг, като не можеше да търпи добродетелите и подвизите на мъжа, изпълни се със завист, зачена болест и роди беззаконие. Отива той прочее при родния брат на светеца в образа на някакъв познат, намира го обхванат от печал и жилен от стрелите на природата, объркан поради загубата на отрока и му изрича такива речи: „Лишилият твоята старост от опори и твоя дом от наследник, и твоето семе от плод, и майчината утроба и твоето лоно от дете, Иван е, твоят брат! Защото той насам дойде през нощта и като взе твоето отроче, държи го при себе си. Ако не отидеш веднага и не го вземеш, то ще стане сладка храна за зверовете. А ти, ако го не потърсиш усърдно, ще се превърнеш в чедоубийца! Иди прочее, иди, друже, и ще ти покажа мястото, и ти, отивайки веднага, вземи плода на семето си.“
Щом той чу това, облече се в ненавистта сякаш в риза и облакът на гнева го обгърна, и какво ли не говори, и какво ли не стори срещу неповинния? А дяволът, като го взе, водеше го в пустинята и го разпалваше да оскърбява мъжа. И когато приближиха мястото, веднага си тръгна, показвайки му отдалече пещерата. Оня пък, след като отиде на посоченото място, намира светеца. И какво ли не направи тогава срещу него, обсипвайки го с хули и укори, наричайки го „какогер“, измамник и съвсем недостоен да съществува в света; и грабвайки срещу него дървета и камъни, канеше се на всяка цена да го убие.
Но какво стори кроткият ученик на кроткия владика? Той стоеше мълчащ и нищо никак неговорещ, в ума си реченото пазещ: „Аз съм като глух, нечуващ и като ням, устата си неотварящ!“ Грабнал с гняв и крясък отрока – о, умилен детски вик! – [бащата] вървеше към света, към света – скверна блудница, към майката на нечистотата и всякаква сквернота; откъсна го от божията планина, планината тучна, планината, за която бог благоволи [детето] да живее в нея.
Щом блаженият видя това и разбра, че то е дяволско коварство, обгръща го облак от печал и облян в сълзи, пада ничком, молейки се и говорейки: „Господи, който си казал: „Призови ме в деня на твоята печал и ще те избавя“, избави ме сега, владико, погледни към мен с милосърдния си взор и отгони скръбта на моето сърце, и направи с мене знамение за добро, защото си благословен във вековете, амин!“ И след молитвата седеше, скърбящ и тъгуващ за загубата на отрока, понеже се боеше да не би, след като бъде отведен в света, той да се оплете в житейските грижи.
Но какво прави бог, който е заповядал да се оставят децата да идват при него? Говори и тук на бащата на отрока, макар и не с думи, но с дела: „Остави детето да дойде при мене и не му пречи, понеже за такива е царството небесно.“ Докато той вървеше по пътя, змия ухапа отрока и веднага смъртта го прие с кротки длани. Когато бащата на детето видя това, не знаеше какво да направи, обаче връщайки се при преподобния, със срам и едновременно с горест му разказва случилото се по пътя. А той му заповяда да го погребе и да отиде в дома си, което и стори. Като прослави прочее преподобният бога много за това, живееше без печал.
[Преподобният] прекара там в пещерата 12 години, без да има никакъв телесен покой, прибавяйки към подвизите подвизи и към мъките – мъки. Дяволът пък, като виждаше това, не преставаше всякак да го измъчва, понякога с униние, понякога с леност; когато може – със страхове, а многократно също и с призраци. Но, диамант по душа, Иван никак не биваше пленен от неговите лукавства, пеейки: „Наобиколиха ме сякаш пчели питата и се разпалиха сякаш огън в тръни; и с името господне им се противих.“
След доста много дни вселукавият взима със себе си дружина от бесове под образа на разбойници и нахвърлили се жестоко срещу светеца, биха го немилосърдно. И блъскайки, и влачейки го, изгониха го от мястото, като му забраниха по никакъв начин да не смее да се приближи там. Той пък и в това се подчини на гласа на своя владика, който повелява: „Ако ви гонят от този град, бягайте в друг“, и преминава не от град в град, а от пустинята отива в друго място на немалко разстояние; и там, намерил като оня древен Аврам огромен дъб, заселва се в него. Но Аврам прочее, щом угости великолепно Троицата под Амврийския дъб, отпраща я, а този тук, като я прие мислено, носеше в себе си самия жив бог, почитан в Троицата, без никак да се предава на униние, но придържайки се крепко към своя първоначален начин на живот.
Но какво прави оня, който прави всичко да бъде за полза? Както някога в пустинята направи да завали манна за хората и благодат изпълни гладуващите, по същия начин прави и тук. Защото той заповяда на земята да народи сланутък за прехрана на светеца. И той живееше, хранейки се с него, успокоявайки малко телесната немощ и утолявайки глада на стомаха, като придобиваше все повече сила, възземаше се сърдечно, изливаше извори от сълзи, напояваше браздите душевни и правеше да цъфтят добродетелни класове.
А бог, който казва от тъмата да засияе светлина и прави видими тайните на тъмата, не поиска за дълго да бъде скрит градът, стоящ на върха на планината, но благоволи да изяви неговата добродетел. Понеже там някъде наблизо пасяха пастири, както ония, що бяха някога при раждането на моя Христос, овцете, както добропослушно си стояха около пасбището, отведнъж, като се засилиха, побягнаха не по някакъв привичен път, но съвсем без посока, по пусти и стръмни, и необичайни места. И щом дойдоха до мястото, където бе преподобният, спряха. А пастирите, които тичаха след [тях] и не можеха да ги спрат, идват и те, където спряха овцете и като видяха светеца, учудиха се: „Кой и откъде си и как дойде насам – питаха, – откъде е домът и отечеството ти?“
„Моят дом, според апостола, е на небесата, откъдето чакам спасителя – отговаряше той, – а отечеството – Горният Йерусалим, а кое отечество или град ме отгледа тук не вам е [дадено] да знаете. Обаче, щом сте се оказали тук, редно е да ви нахраня с храната на пустинята.“ И им заповяда да вземат от израсналия там сланутък. Те пък, взели си, ядоха до насита. И когато бяха пуснати да си вървят, някой си от тях отиде, та тайно наскуба доста сланутък; и радостно бързаше след другарите си. И щом ги стигна и им показа направеното, те се събраха и го разграбиха от ръцете му. И когато започнаха да разтварят шушулките на зърната, не намериха нищо. И веднага разкаяни се върнаха и разказаха на блажения, молейки прошка за извършеното. Той им даде прошка, като рече: „Така, о чеда, благоволи всесилният бог, щото тука да израстват и тука да се използуват.“ А те, преизпълнени от чудото, отиват по домовете си, хвалейки и славейки бога за всички неща, що видяха и чуха, и разказвайки по цялата онази област и по околностите.
Някои от христолюбците пожелаха да отидат при светеца и да получат благослов от него. Един мъж, от дълги години измъчван жестоко от нечист дух, като ги видя да отиват, вървеше след тях, понеже искаше да се избави от болестта. И щом приближиха на едно поприще от светеца, веднага нечистият дух го разтърси и като падна, търкаляше се, викайки и говорейки: „Огън ме изгаря и не мога да вървя напред!“ Те пък го вързаха и го влачеха насила и паднали на земята, молеха да получат благословията. Като изпълни молбата, [светецът] питаше за причината на идването. След като разказаха за себе си, те съобщават и за бесноватия, коленичат и молят да го избави от болестта. Но Иван, който никак не се надяваше на себе си, но на бога, оживяващ мъртвите и назоваващ несъществуващото сякаш съществуващо, говореше: „Не е в нашите възможности тази работа, чеда, не е в нашите възможности, но за единия бог е възможно да прогонва бесовете. Защото и ние сме човеци, подобострастни вам, и от същата немощ обладани!“ В това той следваше гласа на владиката, който постановлява: „Когато извършите нещата, що са ви заповядани, казвайте: „Непотребни раби сме.“ Те пък чрезмерно настояваха, молейки се. Понеже видя прочее, че прилежно настояват и неспирно го принуждават, облян в сълзи, падна на земята, като въздъхна от все сърце и рече: „Боже, комуто се кланяме в светата Троица, сътворил всичко видимо и невидимо, от когото всичко се бои и трепери, помилуй своето творение! И не заради нашата правдивост, но заради твоята благост и твоята щедрост не оставяй този човек дълго да бъде измъчван! Не съм достоен, блажени, да произнасям твоето пресвето име с нечистите си и осквернени устни, обаче на твоята благост се надявам, тебе на помощ призовавам, защото сам ти с клетва си обещал чрез устата на своите раби пророците да не искаш смъртта на грешника! Поради това всички коленичим пред тебе и молби отправяме, чуй ни от светото си небе, защото си благословен во веки, амин!“
Щом той се помоли така, веднага бесът излезе от човека и беше напълно здрав, и славеше и възхваляваше бога. Тези, които бяха с него, когато видяха това, обхванати бяха от ужас, и получиха още по-голяма вяра в светеца, и молеха го да живеят с него. Но той не разреши. Като ги поучи грижливо и ги нагости добре от сланутъка, що беше там, отпрати ги по домовете им и при това им забрани да не смеят да дойдат при него. А те, връщайки се по домовете си, бяха съпътствувани и добросъпровождани от оня, който преди това беше бесноват.
Оттогава, тъй като славата за него се разнесе по цялата оная област, всички възхваляваха бога, а спрямо [светеца] питаеха голяма любов и ревност.
А доблестният Иван, щом узна ставащото, вдигна се, та си отиде оттам, понеже се боеше, а още повече – ненавиждаше всецяло славата човешка, но залягаше за божествената и сладостно възгласяше: „За мене е добре към бога да се присъединявам и върху господа своето упование да възлагам!“ И намерил прочее твърде висока скала, веднага се възкачва както някога боговидецът на Синайската [планина], възхожда в невъзходимия мрак на боговидението, приема и той богонаписаните скрижали, при това не на скрижали каменни, но на скрижали сърдечни, като мокри със сълзи скалата и с всенощни бдения и въздишки стократно умножава мъките, сам със Самия беседва, с леки крила към небесата се въззема, нощния мраз изтърпява и дневната жега. Незадрямващото око, виждайки го така доблестно да търпи, даваше му невидимо сила и най-вече – твърдост!
Дяволът, ненавистник на доброто, не изтърпя за дълго толкова голямата доблест на мъжа, но като взема със себе си легион бесове, нахвърлиха се жестоко срещу светеца; какво ли не правеха и какво ли не вършеха, биейки, блъскайки и влачейки; и веднага си отиват, щом го хвърлят от скалата, понеже смятат, че той е окончателно мъртъв и никак не ще оживее.
След като доблестният Иван остана прочее да лежи там дълго време и с мъка дойде на себе си, стенейки и преизнемогвайки, той тъжеше и си говореше: „Защо си прескръбна, душо моя, защо ме смущаваш? Уповавай се на бога, понеже нему се изповядвам, спасение за лицето ми и бог мой!“ И като стана, изкачваше се пак върху скалата и съблюдаваше предишния начин на живот, положил всевишния за свое прибежище. Но оня, който се взира в земята и я кара да трепери, взира се с милостиво око от висините и към угодника свой; и заповяда на своя ангел всекидневно да му носи храна. И за него прочее биде изпълнявано писаното: „Хляб ангелски яде човекът.“
Докато той живееше така и по такъв начин, мълвата за него, както вече се каза, се разнасяше, така че и царят да чуе за него и да изпита желание [да го види]. Когато благочестивият цар Петър, държащ тогава хоругвите на българското царство, отиде по същото време в Средец и чу за преподобния, изпраща мъже, твърде опитни ловци, деветима на брой, да потърсят мъжа, като им заповяда да не се връщат, ако го не намерят. Те пък, щом получиха заповед от царя, по-бързо от думата достигнаха Рила. Понеже обикаляха там много дни и не намериха нищо, изнемогваха от глад и бяха объркани, без да смеят нито да отидат при царя, нито пък можеха да се скитат гладни по пустинята. Страхът обаче превъзмогваше глада и те не преставаха да търсят. По-късно по някое време намериха някаква малка диря, та чрез нея достигнаха жилището на мъжа и молеха да получат благословение от него. А той, като ги удостои с благослов, питаше ги за причината на идването. Те пък му разкриват всичко. Когато той прозря с душевното си око, че от пет дни гладуват, предлага им трапеза. И ги нагости любезно. Защото оня, който нахрани от 5 хляба 5000-те, и тук нахранва 9 мъже от един хляб. И, о чудо! – както там останаха много трохи, така и тук остана начупен половината хляб. Когато те видяха това, изпаднаха в почуда. Те, които бяха помислили, че един хляб не ще стигне, след като се нахраниха, оставиха половин хляб. И завръщайки се, известиха всичко на царя.
Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се. Веднага се изкачват на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпраща двама слуги, които обича много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отиват там, съобщават на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно. „Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: „Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на бога сякаш кадило благовонно и приети бяха! Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“
Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпраща и послание със следното съдържание:
„Цар Петър до всечестния отец пустинножител Иван.
Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя Твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“
Блаженият Иван склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така:
„Убогият Иван до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър.
Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито самата водата да угаси жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта е придобивка. Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Богатство кога потича, не привързвайте сърце.“ И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж. Бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички! Нека слеят на твоето милосърдие да се излива върху всички! Да не знае лявата ти ръка що прави десницата ти! Да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали! Да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда! Споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство!
Валяй се под нозете на твоята майка, църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред нейните първопрестолници, та царят на царуващите и господарят на господствуващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що око не е виждало и ухо не е чувало и в ума човешки не са проникнали, които бог приготви за обичащите го!“
А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.
Прекара прочее блаженият Иван на това място общо 7 години и 4 месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността още повече ревност и към усърдието – усърдие и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни, и получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си. Когато голямата [му] слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнаха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си, и приведе мнозина към господа, и извърши големи и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше: „Боже вседържителю, приеми ме, грешния и недостойния свой раб, и ме причисли към ликовете на твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, добри, затова и моля тебе добрия, да дойде ангел добър, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми!“ И прибавяйки: „Господи, в твоите ръце предавам духа си!“, веднага предаде дух в ръцете божии, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.
Беше изминало немалко време, а [от гроба] се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност. След като бе отслужено обичайното славословие, пренесоха с почит светите му мощи в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.
След дълго време при царуването на гръцкия цар Андроник угърски войски със техния си крал преминаха Дунав река и завладяха гръцката земя чак до Средец и покориха под нозете си всичко. Те взеха и мощите на преподобния и ги отнесоха в своята страна. Понеже оня крал бе чувал за видните и велики чудеса на преподобния, той нареди да положат светите му мощи в църквата в града, наричан Остригом. И там те вършеха преславни и дивни чудеса и прогонваха от хората всякакъв недъг и всякаква болест. Тъй като мълвата се разнесе по цялата оная страна и всички се стичаха там, дяволът – ненавистник на доброто – не изтърпя преподобният да бъде много славен, но устрели със стрелата на неверието сърцето на епископа на оня град. И той не искаше в никакъв случай да отиде на поклонение пред мощите на преподобния, говорейки, че не намира този преподобен изобщо да е сред светците. Не само това, но и на другите забраняваше да отиват на поклонение пред него: „Аз – рече – познавам точно всички светци и изобщо не го намирам сред другите светци.“ И тозчас чрез праведния божи съд му бе надяната юзда на езика и беше напълно ням и никак не можеше да говори. Всички, които видяха това чудо, бяха обхванати от страх. А той стоеше, махайки им, както оня древният и видният архиерей Захария, Предтечевият родител. Щом прочее дойде на себе си и размисли за причината на подобна немота, разбра, че пострада поради неверието в светеца, бързо се затече към ковчега на светеца и обливайки го с горещи сълзи, с чести въздишки разкриваше сърдечната [си] покруса. А божият угодник и във всичко Христов подражател Иван не поиска да го мъчи дълго, но бързо разкъса оковите на езика му и пак го направи благоречив. Той пък, получил [изцеление], въздаваше непрестанни благодарствия на бога и на неговия угодник.
Когато всички видяха и чуха тези неща, показваха по-голяма вяра и усърдие към светеца. Той направи в Угърската земя и много други дивни и страховити чудеса, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. След като угърският крал подробно научи за всички тях, той бе обхванат от страх и ужас; украси ковчега на преподобния със злато и сребро, целуна прилежно светите му мощи и пак с велика чест ги върна в Средец, та ги положи в църквата, съградена в негово име в годината 6695, индикт 5 (1187 г.).
Не след дълго, когато бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажа, като е писано, падналата скиния, рухнала от гръцкото насилие, той въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе наречен Иван. Той прочее, като прие хоругвите на царството, всички паднали български градове здраво укрепи, а разорените обнови. И добре препасан срещу гръцкото царство, покоряваше околните области, градовете и селата. Когато стигна до Средец и го подчини на властта си, и чу за преславните и безбройни чудеса на преподобния, веднага се притече към неговата църква и целунал с почит преподобните мощи на светеца, мислеше, че е намерил някакво многоценно съкровище. Изпълнен със силна радост и духовно веселие, той замисли добър замисъл – за по-голяма чест и утвърждение на царството си да пренесе мощите на преподобния отец в своя преславен град Търнов. И веднага изпрати до своя патриарх кир Василий, намиращ се във великия Търновград, писмо, гласящо така:
„До всечестния архиерей божи и духовен отец на наше царско величество кир Василий.
Когато дойдох по божие желание в тези предели и стигнах до Средечкия град, щом намерих светите мощи на преподобния отец Иван, изобилствуващ с чудеса и изцеления, струваше ми се, сякаш от радост летя по въздуха. Понеже голямата му слава изпълни цялата оная страна и тъй като той вършеше дивни и преславни изцеления, провъзгласиха [го] за целител не само тук, но и в цялата Угърска държава. При това положение умът на наше царско величество отсъди твоя светлост да дойде тук с целия църковен клир и с подобаваща почит, та да пренесе тези свети мощи на преподобния отец в преславния наш царски град за похвала на цялата църковна общност и за утвърждение на нашето благочестиво царство.“
След като божественият светител чу това, възрадва се духом и към бога отправя благодарствена молитва. И незабавно събра бързо целия църковен клир и им каза всичко гореречено. Те пък с топло усърдие и с пламнала душа всичко сладостно приеха. И единодушно се устремиха усърдно, искайки да грабнат сякаш някакво съкровище многоценно, и скоро достигнаха Средец заедно със своя патриарх и учител. Благочестивият цар Иван Асен, приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха, оставяйки му и 300 мъжествени воини за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. Патриархът, взел честните мощи на преподобния, с целия клир шествуваше по пътя, радвайки се и славейки бога. След тях вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички ръководени от него монаси. И когато царят разбра, че патриархът е дошъл, бързо излезе да го посрещне на мястото, наричано Кръстец, с целия си синклит. И като целуна с почитание мощите на светеца, задържа ги да останат там за 7 дни, докле беше доизградена църквата. И така, щом я осветиха, с почест положиха в нея мощите на преподобния в 6703 година (1195 г.), където те лежат и до ден днешен, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях за слава на Христос, истинния бог наш, нему слава с отца и със Светия дух, сега и винаги, и во веки веков!

ЖИТИЕ С МАЛКА ПОХВАЛА НА ИВАН РИЛСКИ ОТ ДИМИТЪР КАНТАКУЗИН

ИЗЛОЖИТЕЛНО [СЛОВО] ВКРАТЦЕ С МАЛКА ПОХВАЛА ЗА ЖИТИЕТО НА ПРЕПОДОБНИЯ И БОГОНОСНИЯ СВЕТЕЦ ОТЕЦ ИВАН, ЖИТЕЛ НА РИЛСКАТА ПУСТИНЯ, ОТ ДИМИТЪР КАНТАКУЗИН. ПОДТИКНАТ БЕШЕ КЪМ ТОВА ОТ НЯКОИ [ХОРА], БЛАГОСЛОННИ КЪМ НЕГО. ИМА И ЗА ПРЕНАСЯНЕ НА МОЩИТЕ МУ ОТ ТЪРНОВ В ЧЕСТНАТА НЕГОВА ОБИТЕЛ В РИЛА. БЛАГОСЛОВИ, ОТЧЕ!

За окаяните пътници в този мирски и най-вече – на днешния живот, които шествуват случайно, както е думата, в жътвено време, и са обгаряни неизбежно от голяма горещина и обхванати от силен зной, едва дишащи и изнемогващи, защото не намират никаква вода за прохлада и за облекчение на страданията – за такива пътници не е малка утеха да намерят сянка по пътя и там, под нея, да получат за малко отдих от налегналите ги злини и да привлекат с диханието си сякаш охладен въздух; тям се струва тогава, че се разхлаждат отвътре и за тях настъпва в онзи момент едно сладко успокоение. Така се случи сега и при нас да стане нещо подобно, защото сме пътници в тоя скоропреходен живот и случайно достигнахме да шествуваме в жътвено време. А разбирай жътва, понеже е близък часът за събиране на плодовете, горещината пък, обгаряща неизбежно – това потискащо, премъчителско царство, а силният зной, който следва горещината – подражанието на техните мерзки дела. Понеже и за нас се сбъдна онова духопредвещано Давидово слово, що вещае: „Смесиха се – както каза – с народите и възприеха техните дела; служеха на техните истукани и това ги съблазни; принасяха своите синове и дъщери в жертва на бесовете.“ Изнемогваме и едвам дишаме, потиснати от стоварените ни от тях тежести, и приемайки праведното възмездие на злобата, не намираме никаква вода, поне за малко подкрепа.
Но приеми ми прочее много вода, [и то] двояко: и водата на учението, която нямаме, защото не може да се назове в това неразумно време нито княз, нито пророк, нито игумен; и водата от сълзите, която Богословът нарече петото и най-ревнителско кръщение, водата и питието на духа. Проумей ми прочее само чрез благочестивия разум тези и такива многообразни [значения] на водата. Какво прочее! Сенките край пътя са паметите на светците и празненствата, и преславните чудеса, що са правили и винаги правят. Понеже са вярвали и чрез дела са възвестили вярата и така с такива неща се обогатиха от владиката, че и нас, макар да сме недостойни, обаче ни обогатяват през годините и времето. Защото истинният е рекъл: „Вярващият в мене делата, които аз върша, и той ще върши.“
Прочее и за нас, изнурените по бедствения и труднопроходимия път пътници, които не могат дори да отдъхнат от злините и жестокостите, както беше казано по-горе, се намери сянка по средата на пътя. Коя е тя? Наново просиялата сега църква в тези последни и вече достигнали края времена, чрез възвръщане на мощите на блажения Иван Рилски. [Това е] пресветлото тържество на светилника, който преславно и премного беше се преобогатил с благодат на духа и въздействието на чудесата и беше разкрил открито чрез дела предназначението на своето име. Приели с неговата памет и с обилието на чудесата една духовна подкрепа, малко си отдъхнахме. И ние бяхме подтикнати към това похвално, но грубо слово от любов към истината, тъй като разказваме за неговия благоугоден живот не достойнолепно, а отчасти – за някои неща, които се отнасят до него. Понеже мнозина и са разказвали за това, и са го оставили записано, но за неговите борби, що бяха, според апостола, не „срещу кръв и плът“, а срещу началата, силите, миродържеца и невидимите духове на злобата в поднебесието – кой знае за това подробно, или, ако и да би знаел, би ли могъл да изрече всичките тия битки на ума и на сетивата, водени толкова години срещу лукавите бесове, които той посрамяваше мъжествено, съпротивлявайки им се ежедневно и ежечасно, поваляйки ги с търпение и приемайки от Владиката венците на могъществото. Нито пък [могат да се разкажат] неговите чудеса, с които се беше обогатил чрез благодатта на духа, защото много такива и през живота на блажения, и след смъртта му, и много пъти в различно време и по много места бяха извършени до днес, а и днес стават. Тъй като, казвам, за благодатта на божествения дар от Царя на царствуващите и твореца на всичко, която той дари на своите раби, не е присъщо да бъде временна, а именно – вечна; нито да е вписана за [определена] година, както благодействията на земните царе. Но понеже е от вечносъществуващия цар и бог, й е присъщо вечно да действува като негова благодат в неговите угодници през живота им и след смъртта им. Нито пък [могат да се опишат] похвалата на неговото житие и блаженствата на наследството! И това повече от друго искам аз и се измъчвам, че съм и подтикнат към него и към възвръщането на честните мощи на светеца, обаче не притежавам витийски език, преизкусен от тях, за да изплета похвала за живота на мъжа, на така наследеното блаженство, та похвалата да се предаде не на език човешки и тленен, ала на ангелски и духовен, защото той постигна не видимите от нас, но мислените и прие онези неща, които са положени в [божествените] обекти, нещата, що бог е приготвил за обичащите го според свещеното евангелско завещание. Заради това, както казахме по-горе, времето ни заставя да разкажем отчасти живота на светеца и към древния спомен за отеца прибавя паметта за възвръщането на мощите; а и неговите чудеса повеляват [да се изпълни] това дело с възхвала според възможното, така че истинското слово на Премъдрия и тук, както и другаде да покаже наяве истинното, говорейки: „Паметта на праведника [ще пребъде] с похвали.“
Хубаво е прочее словото да следва пътя [си] и да любонасища любознателния слух на христолюбивия народ с духовна храна, предлагайки разказа за отеца; [хората], по мое мнение, ще приемат казаното по-любочестно от всяка храна и слухът им ще се наслади от чутото повече, отколкото гърлото – от мед и пчелна пита. И още повече, защото смилането бързо ще последва онова, що се яде, а за тези тук неща в паметта лежи вечно възпоменание; за мнозина от най-старателните то ще бъде запазено, сякаш записано върху сърдечните скрижали, и [ще служи] ревностно според силите си за подражание на доброто.
Узнахме прочее, че отечеството на блажения е Средецкият град, един между известните от старо време и днес. Но какво е преходната слава на този град за онзи, който е гражданин на Горния Йерусалим, онзи, който е оставил метежите на долния и ги е възненавидял, а е възлюбил тишината на Горния и е достигнал неговото благолепие?
А названието на мъжа е Йоан – име честно и прославено. О, с какво добро название се обогати блаженият отец, изпълнено с божествена благодат, както е известно от великия, наречен от незнаещите лъжа уста на моя спасител „най-голям между родените от жени“. [Той бе] първоносител на това сладко название, защото беше велик Предтеча, както благовести архангел Гавриил. Вторият след него е най-обичаният ученик на Владиката, когото той [Христос] нарече по време на спасителевите страсти син на своята майка. И не само дотук остана това име между божиите угодници, а след години покълна и Златният в слово и житие за църквата Йоан; и Йоан, който единствен постигна същото име с милостиня; и постникът Йоан, който беше от архиереите; а и Йоан от Дамаск – светло възсияла звезда на църковната твърд. И са били пустинножители, небесни човеци или земни ангели, с въздържание и търпение, чистота и пение, и молитва; и те всички бяха знайни от единия бог, десетица, прославяща между нас това славно име, число съвършено; и много време ще трябва да се употреби, за да се разкаже за тях подред. А с тях и от тях и със същия дух е и този, по моята дума, дивен и богомъдър Йоан, различен от другите – към всички вкупом и към всеки поотделно – книга на живите, той носи написано това сладко и за всички почетно име. Но, моля, нека не бъда хулен, че стъкмих толкова слова за честта на името – защото това се извърши от любов и сладост.
Този прочее блаженият Иван и за когото ни е думата, след като чу господнята дума в Евангелието, която [Христос] рече на богатия, след като [богатият отговори], че е запазил от младини всички заповеди; и понеже [Христос] го възлюби и му каза: „Едно нещо не си доизвършил; иди, продай каквото имаш и дай на бедните, и ще имаш съкровище на небесата; и ела, ходи след мене, вземайки кръста“, оня прочее, опечален от казаното, си отиде, скърбейки, както рече свещеният благовестник Марко. Защо? Защото имаше, рече, много имот. Ала не е така при Йоан. Но след като извърши през младостта си всички Христови заповеди, най-тежки и най-съвършени, и то с преумножение на предписанията; и той, чул казаните по-горе евангелски слова, полагаше усилия да ги изпълни. Но някой от любителите на спорове може да каже, че този блаженият и онзи [богатият] са много далеч един от друг. Защото богатият притежаваше много богатство и имот и затова бе тежко наведнъж да пръсне и да раздаде събраното от много години, както ти чу добре. А този имаше нещо малко, което не можеше да му причини голяма печал при загубата, та прочее можеше бързо да го раздаде. Но който умее и желае добре да разсъди върху това, ще открие, че и двамата са равни, още повече че онзи лихоимец скърбеше за имането си, а този, кат» нямаше никакво подобно богатство, полагаше душата си и се стараеше да се отрече от себе си. И раздава всичко, наследено от баща си на сиромасите, възприема иноческия, по- вярно да се каже, ангелския начин на живот, остригвайки мъртвите коси заедно с живите и действуващите, сиреч похотните, страсти, що са в нас, макар и отпреди доблестният с все сила ги отбягваше.
Понеже и той, подобно на Аврам, великия патриарх, чу глас, който го призоваваше и насочваше в [друго] място, само една година прекара в някакъв манастир, що се намираше там. И това бе много премъдро, та да не започне самоволно, защото знаеше, че без наставления и напътствия и обучението в тях прелъщението умее лесно да се промъква.
След това отива в пустинята, облечен само в една риза, и то кожена; не търси храна, пожелал да се задоволи само с биле и при това – диво. А то беше такова, каквато беше пустинята. Това беше за храна на блажения, ако такова нещо подобава да бъде наречено храна. А питието му бе вода.
Достатъчна е, смятам, за благоразумните и разсъдливи слушатели и само тази повест за отеца. Една ли или две години искаше да прекара преподобният в такова свръхестествено въздържание! И много повече, и за по-много години! Нима прочее и ония треви приемаше до насищане? Съвсем не! Но и тях – с въздържание и велико търпение, така че се случваше да измине доста време и чак до втората неделя оставаше, без да е вкусил никак от тревите.
О, дело на величество и крайно въздържание! Показа и Иван, че живеещият според бога човек не може да живее само с хляба, според думата на моя Христос, но с всяко слово божие. И като живееше в пустинята много години в такова наистина ангелоподобно въздържание, мъжът бе устремен да извършва това до края на своя живот. Какво прави бог и каква милост спрямо своя роб? Както в началото на сътворението, така и тогава, макар и без да рече, но с махване на ръката заповяда земята да даде плод. И изникна сланутък, храна неотглеждана, за преподобния, семе несеяно. И както някога [бог даде[ на Мойсеевия народ, но народ неблагодарен, манна, така и на своя угодник – без труд от семе храна. Но нека словото се върне към предишното.   
Дали Иван показа само такова въздържание, а другите неща презря? Като събра целия сбор от добродетели, блаженият го положи в себе си; търпейки доброволни голота, измръзвайки през зимата от мраз. Погледнете, о любимци, какво е това място – даже онези, които носят тройни одежди, трудно биха ходили там през зимния период. А през жътвено време го изгаряше слънчев пек. Всенощните бдения на мъжа и борбите със съня [бяха такива], че той отстъпваше [на съня] толкова, колкото да не бъде съвсем без сън и отмалко да удовлетвори естествената си потребност. Молитви непрестанни, денем и нощем, и те – от дълбините на душата отпращани, а ни най-малко не изнемогваше от тях! Кое да изрека най-напред и кое от добрите дела на отеца да похваля? Дали изворите на сълзи, с които потопи мисления фараон с цялото му всеоръжие? Дали смирената мъдрост, с която разби бесовските пълчища? Кротостта? Защото с нея нараняваше жестоко враговете. Въздаянията на преподобните ръце? Защото с тях разгонваше множеството на противниците. Сърдечната чистота? Та заради нея се сподоби с божествено зрение.
Блаженият претърпя трудно изтърпими изкушения и напасти от бесовете. Още когато беше сред света и беше млад, [дяволът] настройваше родствениците, съседите и познатите срещу него. И го нараняваха с уязвяващи думи сякаш със стрели: наричаха го непотребен, недостоен за пребиваване и живот в свет. И разни други неща говореха – колкото и каквото ги наумяваше старият и изначален изобретател на злините. Ала какво? Колкото повече се пече златото на огън, толкова по-изпитано и блестящо става.
И като остави прочее света и светските неща, Иван живееше във външната пустиня. Но и там поне за малко не го остави на спокойствие лукавият: изпрати срещу него разбойници, които, като биха несъгрешилия и рани нанесоха на невиновния, изгониха го оттам.
И като си отиде, блаженият достига вътрешната пустиня и се заселва там, живеейки сам заради самия бог, нанасяйки, както се казва, сърдечна рана на змията. Намерил някаква пещера в пустинята, и то – тъмна, преподобният влиза в нея, преминава светлите подвизи на добродетелите и постига във веществено тяло невеществено житие.
И така прочее, докато блаженият живееше в пещерата и винаги за своя бог, един път, когато настъпваше денят, идва при него в пещерата братовият му син, скрил се от всички близки, но не и от бяса, за да се отдаде на чичо си за послушание и повиновение, а на господа – за служение и труд. Добро и похвално решение беше приел юношата! И Иван, като го виждаше, че напредва много добре, радваше се. Но какво не прави лукавият, та извеждайки отрока от пустинята, да го направи мирски жител и роб на мирските неща, а душата на блажения да изпълни с неизповедима печал. Започвайки – уви, злохитростно! – делото си, дяволът прочее всичко гласеше по своя воля: надъха бащата на отрока, брата на блажения, с гневни и тежкопоносими думи срещу светеца и му показва мястото, където са и отрокът, и мъжът. И като извърши всичко това в човешки образ, бесът се приготви да отиде другаде. Та как можеше да се яви пред сподобилия се с благодатния дар на прозрението, когато даже невидим и безтелесен, какъвто е по съществото си, не можа за толкова години да успее да му стори нещо! А човекът, когато достигна до мястото, видя светеца, съзря също и отрока. Пламтящ от гняв и надъхан с ярост, той заплашваше мъжа, че ще стигне до убийство, и изричаше неподобаващи думи срещу него. А блаженият се правеше, според пророка, сякаш глух, що не чува, и, сякаш ням, не отваряше уста, с наведени очи, а с ума си в бога взрян; и беше оставил на вишния божествен промисъл, който всичко направлява, как да довърши делото. И човекът взе сина си и бързо си тръгна обратно. А дяволът се радваше не толкова заради погубената душа на отрока, колкото за оскърбението на блажения и истинен постник. А светецът, когато видя, че младежът отново е отведен в света и е откъснат от пустинята, веднага се отдаде на молитва към бога от дълбините на сърцето си. И внезапно настава претворяване на злото чрез смъртта на отрока и най-вече – чрез преминаването от смърт към вечен живот, макар и за някои това да се стори и странно, и тягостно! Защото юношата не се излъга в надеждата за вечни блага, към които го влечеше, а бащата се върна отново; и не както дойде – свирепо и с гняв срещу светеца, – а с безчестие и срам; и му говореше със смирение и молба. А блаженият, прославяйки бога, се отърсваше от скръб и печал. И дяволът, измамен в надеждите си, беше много посрамен и тъгуваше. Прочее достойно е да кажем с песнопевеца Давид: „Ето промяна, [извършена] от десницата на Вишния.“
Блаженият прекара в тази пещера 12 години, търпейки многобройни и неописуеми напасти и ужаси, и налети от бесовете.
Открил обиталище странно и за птици подходящо, Иван влезе в хралупата на едно дърво. Но и там, като дойдоха множество духове на злобата, нападат го; гонеха го с жесток побой, та едва го оставят жив.
И блаженият се маха оттам и се качва на висока скала в планината, нанасяйки с това смъртна рана на виновника за смъртта на хората. Би могло да се каже, че се събра цялото множество на лукавите духове, защото не можеха да понасят великите и дивни въздържателни подвизи на този мъж. И го бият, влачат, удрят, нараняват, събарят го от скалата долу, оставят го съвсем като мъртъв. А той, когато едвам се надигна, пак се изкачи на скалата и въздаваше обичайното пение на своя владика бог. И тогава се сподоби с още по-голяма чест от бога – защото сега му се донася не несеян сланутък, както по-рано, а хлябът на ангелите. Оттогава прибавя подвизи към подвизите и ревност към ревността; разпалван от най- голямо усърдие и любов, сякаш някакъв доблестен юноша твърдо през всичките шест години и четири месеца издържа търпеливо на тази скала, бесовете напълно победи и ги прогони, като ги посрами с търпение. Бог прославя своя угодник с множество от дивни чудеса.
Понеже той беше избягал във вътрешната пустиня, бог го прославяше с най-голяма слава и с благодатните действия на чудесата; дари го прочее с видима сила срещу бесовете; той се прояви като безмезден делител на болните. И толкова нашироко се разпространи славата на преподобния, че и самият оня, който царуваше тогава, да получи желание да види богоносния отец. И се превърна царят в пътник без леност. А Христовият угодник прие усърдието като добро и хубаво, но се отказа да се види и да беседва с него заради смирената |си] мъдрост. Обаче не отпрати царя без нищо, а като го удиви премъдро със сладки и напътствени думи, изпроводи го с мир, след като му поговори – преди да бъде запитан – за всички ония неща, що царят желаеше да чуе. Защото този мъж се бе сподобил и с благодатта на дара на прозрението, както беше казано по-горе. Както прочее по време на жътва кълвящите зърно птици – не по една, а много и накуп, така прииждат [хората] при него: едни искат да живеят заедно с него, едни – да слушат напътствено слово, други пък – само за да видят светеца и да се сподобят с благословия; а други – защото са болни или са донесли болните си близки. И никой не се връщаше празен, всеки беше получил желаното чрез Христовата благодат. И не като дар със забавяне или с високомерие, а сякаш дълг подаваше бързо и смирено необходимото на всеки, лечител необикновен и бързоотзивчив към болните. И изцеляваше всяка болест. А онези, които бяха поискали да живеят при него, ръководеше към спасение. И те, след като създадоха в пещерата храм, приеха преподобния за наставник.
Когато прозря своето представяне пред бога, а по-точно да се каже – упокоението от тежкия труд и прибирането при своя Владика, когото възлюби премного от млади години, изпълнил броя на дните си, той преминава при желания бог, заспивайки с мир добър сън. И бива погребан от ръцете на своите ученици. Но не в недрата на земята остана скрито съкровището, а от гроба честното тяло на отеца отделяше благовоние. И повеляваше чрез съновидение да бъде разгласен. Затова той бива отнесен с почит в град Средец и го полагат в църквата на пребожествения евангелист Лука. И тук той просия славно по всички места наоколо с мощни чудодействия. И се разпространи по земята славата на отеца – дотолкова, че и самодържецът на гърците Мануил, който владееше град Средец и страдаше така от рамото [си], та Галеновото и Ипократовото изкуство не му действуваха, щом прибягна към помощта на светеца, веднага бързо да се освободи от недъга.
След като изминаха немалко години и градът Средец – отечеството на светеца – богатееше от благодействието на чудесата, по времето, когато Андроник държеше гръцкия скиптър, угърският крал премина със своята войска река Истър и плячкосваха тривалийските области, които бяха под властта на гърците в Европа. И докато беше в Средец, щом узна за източника на чудесата – за мощите на блажения, казвам, – кралят ги отнася в своята страна и ги полага с почест в град Острогом. И така прочее се просветлява и онази земя от обилието на чудесата. Но епископът на града, овладян от надменност, оставаше безверен; и не само безверен, а, което е по-лошо, се държеше враждебно. Но както много пъти се е случвало, божественият съд не се забави, защото бог прославя своя угодник. И онзи, който има власт да отнема славата, наказва внезапно епископа с безмълвие и освен това с болест.
Какво прочее! Онази уста, многоречива против светеца, се сковава от немота: приел беше заради светеца същото наказание, както някога блаженият Захария заради архангел Гавриил. Но Захарий, макар и несъвършено, обаче изрече към Гавриил благоразумна причина: „По какво, рече, ще узная това? Понеже аз съм стар, а и жена ми е в напреднала възраст.“ И ангелът: „Ето, ще останеш ням и без да проговориш, до деня, когато ще се сбъдне това, защото не повярва на моите думи.“ А този, който се опълчи срещу светеца и който запазваше божествената благодат на чудодейството само за древните [светци], устата му се заключиха и прие съответствуващото , както подобава, за злоумието си наказание на немота. Като разбра този горделивец, че е сторил грях, какво направи? Изтича при ковчега на светеца и се валяше по земята, молейки му се да приеме освобождение за скования си език, каквото и получи. И така, навсякъде се разнесе тази най-голяма слава, защото е обичайно при хората да бъдат привличани бързо и към по-малкото чудодейство сред изтъкнатите личности или висшите по сан и с почуда да изпълват слуха на мнозина. Кралят, който и преди беше чувал за чудесата на светеца, се удивляваше. А като узна за епископа, изпадна в ужас и реши да възвърне светеца в отечеството му с голяма почест, което и стори със слава. И така Средец отново получи многоценното онова съкровище на преподобния, носещо по-голяма чест от всякакво злато.
Когато измина прочее малко време и делата на гърците издребняха и помръкнаха, Иван Асен пое властта над българското царство и започна да нанася силни поражения на гърците и да завзема градовете им, той дойде в Средец, та завзе и него, а като чу за светия Иван и като узна подробно за неговите големи чудеса, идва и целува мощите. И понеже прояви голяма любов към светеца, пожела да го пренесе в царствуващия град Търнов, за което получава с голяма почест подкрепата на патриарх Василий. И така той дойде от Търнов по царска заповед и взе от Средец с почит ковчега. Царят подготвяше там църква за светеца, в която го и положиха със слава. Но и там за идващите с вяра се разкри чудодейният извор на светеца и така околностите на Търнов бяха облагодетелствувани за дълги години!
Но когато стигнах дотук със словото си, необходимо стана по реда на повествованието в този разказ да влезе и нещо от чуждите [събития]. И те не са чужди, но премного наши. О плачевна повест! Моля ви, насочили слуха си към това, за което ще се говори, да послушате колко са достойни за сълзи нашите работи и за какви злини сами си станахме виновни. Слушайте прочее!
Християните – говоря за гръцкото и българското племе и отчасти за сърбите, които тогава бяха най-слаби и тям подвластни – водеха люта междуособна бран многолетно и жестоко, и насилнически. И не упреквам българския народ за началото, докато не беше просветен с вярата, а откогато [българите] бяха кръстени с единно кръщение и не се отказаха от злото; и тази тяхна жестокост и безчовечност ненавиждам и порицавам. Но няма да похваля и гръцката горделивост, превъзнесена с високоумие. Именно затова, понеже имаха едни към други злост и проливаха кръвта си като вода – което не подобава да се върши даже при друговерци, – получават прочее това, що са си пожелали. И насъбраното от много време множество гняв поради многото търпение и безмерната милозливост на бога, господаря на всичко, се въздава чрез неговите справедливи и нему само известни съдбини. „Не се ли събраха всички тези неща у мене и бяха запечатани в моите тайници, в деня на отмъщението ще въздам! И така, след като беше търпял тяхната многолетна зла вражда и безчовечно отнасяне, той нарежда по такъв начин. [Бедите] произлизат от Измаила, за когото бе казано на патриарх Аврам първом, когато той запита: „Ще бъде ли, рече, този [Измаил] жив пред тебе?“ И бог: „Ето, чу, ето благослових го и ще го умножа твърде много.“ А втория път: „И сина на тази робиня ще преобразя във велик народ, защото е твое семе.“ Ангел господен пък каза на Агар при извора на пътя за Сирия, когато бягаше от лицето Сарино: „Върни се при своята господарка и се смири под десницата й; ще множа и умножавам твоето семе и ще бъде неизчислимо от множеството. Ето, ти носиш в утробата си и ще родиш син, и ще го наречеш Измаил. И ще бъде неразумен човек, ръцете му ще бъдат върху всички и ръцете на всички – срещу него.“ И пак: „Когато се луташе из пустинята към клетвения кладенец и отрочето страдаше от жажда до смърт, ангелът й рече: „Какво има, Агар, не бой се! Стани и вземи отрочето, защото ще направя от него велик народ.“ А великият апостол и евангелист Йоан в Откровението, смятайки да каже накратко за тези неща, нарече ги „сатанинско сборище“, и спомена часа, в който ще дойде за целия свят тяхното нашествие, за да подложи на изпитание живущите на земята. И ако за нас, страдащите, тяхното изпитание ни се показа сякаш огромна вечност или много години, според пророка хиляда години са пред очите господни като вчерашния ден, който е отминал, макар тези години да ни се струват непреходни заради нашите грехове.
Те прочее завладяха южните и източните земи, стоейки срещу гърците с бранни победи и паднали градове, с плячкосване и заробване; и с пролятата тяхна кръв всеки ден – би могло да се каже – обилно ги насищат. Трудно бе за гърците да се съпротивляват и на онези, и на българите и да водят война на две страни, след като не можеха да надвият ни едните, ни другите. Към това ненадейно идва трета – главна и, така да се каже, последна – пагуба: венецианците заедно с другите от запад и от Италия, всички мислещи по латинското учение, тези, които преди това бяха разделили лошо църквата заради недостойната добавка към вярата, злостни ратници срещу православните, виновници за обща пагуба. Те се опълчиха тогава срещу православието, разбиха много лошо православните и когато завзеха като мъчители царствуващия град и се настаниха в него, погубиха – уви! – неизказаната онази църковна красота, докато го заемаха шестдесет и повече години. А гърците, щом пак станаха господари на града, продължаваха да воюват и по-нататък с българите. И докато бяха заети с това, измаилтяните избраха удобно време, заеха цяла Анатолия до морето и я направиха подвластна; гърците се оказаха в ръцете им. И понеже гърците бяха постоянно нападани от българите и люто се измъчваха, извиквайки по- силните [турците], насочват ги за отмъщение срещу немощните. И налагат върху злата рана най-зъл пластир, и приготвят мерзък лек за смрадните рани. И така, като поискаха да лекуват лютото с горчиво, докараха нещата до крайно – свое и българско – запустение и всеобща разруха. И понеже бяха заели тази страна на морето и умееха да държат изкусно жезъла на властта, потиснаха и двете воюващи страни и не след дълго ги взеха в ръцете си. И такива неща се извършват в българската земя, та дори не може да се приеме, че е вярно това, що някога се е разказвало за нея. Пуста земя прочее, мъже, които държат на християнската и единовярна кръв, виждат своята бързо и безмилостно да се пролива; жени, лишени от рожбите си и от честта си, биват продадени в робство; младите биват отвличани и – уви! – принуждавани да отстъпят от православието. И събраните имоти се разхищават несправедливо!
А след всички тези събития изглеждаше, че сръбските земи цъфтят и след някое време прочутият онзи Стефан се издигна от кралуване към царска власт. И той, като подчини много области под своята власт, любезно почете с кесарски сан един от своите велможи – името на мъжа е Хрельо. Този прочее кесар Хрельо, като чу за необикновените чудеса на богоносния отец Иван и разбра как е живял, издигна му из основи храм в Рилската планина – на мястото, където доблестният Иван извърши докрай постническите си подвизи. Но мощите на светеца ги държеше град Търнов.
Когато прочее самодържецът Стефан си отиде от този живот, остави на свое място сина си – онзи млад по ум Урош, като обвърза приближените си със страшни клетви да пазят сина му и да му бъдат верни. А те от желание за царството, а и като им бе в ръцете, престъпват клетвите и лишават младежа и от царството, и от живота. Така връщат дълга на своя благодетел. И докато те се занимават с такива неща, турците завземат тракийските градове. И понеже другите, за които споменахме, имаха в ръце цялото сръбско многобройно войнство, вдигат го и тръгват на път, велеречиви с велехваление; и нависоко разгласяват, че ще унищожат напълно агаряните. Ала нямат за спътник силата праведна!
И щом се оказаха при река Ибър, близо до Адриановия град, почва битка, ако може да се нарече битка на седемдесет хиляди обучени въоръжени мъже, а противниците – само четири хиляди и петстотин, както се разказва. Постигна ги вчерашната присъда на клетвопрестъпничеството и убийството и ужасила чрез онова страшно сборище родните братя – говоря за предводителите, за краля [Вълкашин] и деспота [Углеша], – предаде ги тук на жалка смърт с цялото войнство. „Как е възможно, каза, един да прогони хиляда или двама да вдигнат множество, ако бог ги не даде и господ ги не предаде?“ Прочее те станаха храна за агарянското оръжие, а повечето се удавиха в реката.
Оттук по божиите съдбини, които са непостижими, те прибират всичко в ръцете си. И сръбските земи започнаха да страдат по същия начин, без някой да оказва съпротива или да може да се възпротиви. Ако пък и някой оказва съпротива, до днес нищо не е постигнал, понеже тяхното [измаилтянско] царство изгрява сякаш ден – непрекъснато все по-високо. Разоряват се прочее божествените храмове и жилищата на светците се предават на запустение. И тогава заедно с останалите запустява и споменатият по-горе храм на светеца, що е в преждеспоменатата Рилска пустиня, и при това остава безлюден.
След изминаването на години, когато и Търнов е завзет, мощите на блажения Иван, които някак скромно и по силата на случая лежаха там, все повече се предаваха в дълбините на почетна забрава. Но да върнем словото си към първите неща, защото се забавихме, докато разказвахме донякъде за тези плачевни събития.
Както си вървяха нещата, стигнаха и до нас. Понеже онзи, който царува сега над нас, велик, и самодържавен, и превъзхождащ по слава и величие царувалите преди него, още от млади години беше поел бащиното си царство и беше украсен с много остър ум, с подвизи във воюването и с разум, той състави чудна войска и бойна организация, страшна и дивна. И тъй като обичаше да воюва и да разширява властта на царството, и искайки да надмине по слава предходниците си, не се отдаде на ядене и пиене, нито на телесен покой и леност, а по-точно казано – на униние, както повечето от царете; и макар да беше суров в други неща, наказваше съгрешилите пред бога. А когато завзе великия Константинов град, постепенно установи в него царския си престол. Простира властта си, разоравайки силните крепости, захваща царства и господства, сушата, както се казва, и морето.
През годините на неговото царуване, макар те да бяха тежки и мъчителни в друго отношение, за иноците имаше всякаква свобода и се наслаждаваха на отрада, и никой не смееше да им налага нищо; въпреки че някои от тях бяха – горко ми! – смутили лошо църквата и я предадоха на запустение. Тогава някои трима мъже, родни братя, украсени със свещенически сан, родом българи от велбъждките предели, цъфтящи с най-добро душевно благородие, живеещи в селището си добродетелен живот, потрудиха се да постигнат повече; и възприемат ангелския образ. Един по един те отиват в Рилската планина и обновяват запустелия храм на светеца, добро и богоугодно дело, на което мнозина поревнаха, поискаха да живеят с тях и правят общежитие. Като видя тяхната добродетел този, който всичко вижда и го знае преди съществуването [му], прие този труд, защото е достоен за приемане; възлюби общото им житие, защото беше заради неговата любов, благоизволи да ги надари богато и да ги възведе в най- голямо усърдие към добри дела. И показва пастира на овцете и на чедата – отеца, казвам – тялото на блажения и достохвален Иван. И щом чуха прочее мъжете за него и вникнаха в истинния смисъл, възприели чудото със сладост, не се забавиха да се заловят с това дело – с колко усърдие, с каква любов, с какво желание! Само от едно се бояха – да не би да не го получат. Но нали любовта е свикнала да побеждава страха, призоваваха светеца да се моли за тях и да им помага. И подхващат работата по следния начин.
Отиват, та разясняват работата на Мария, благочестивата царица, и я молят да им подаде ръка за помощ. Говоря за Мария, която превъзхождаше с душевните [добродетели] телесното благородие, защото, бидейки дъщеря на най-христолюбивия сръбски деспот Георги, случи се да бъде и жена на бащата на царствуващия. Тъй като царят прочее я имаше наместо майка – за застъпничество и за помощ на мнозина и най-вече на светата Атонска гора, понеже бог беше благоизволил така, – той във всичко й оказваше голяма чест и смирение, както към никого другиго в царството си.
Когато тя изслуша молбата на иноците, зарадвана за делото, както беше пристойно, даде надежда за изпълнение на тяхното желание. И щом отиде при владетеля, разказа му за светеца и взе от него писмена заповед за съдията в град Търнов, която повеляваше да се даде без каквото и да било прекословие тялото на блажения. Това и стана, защото бог им помагаше. Получили желаното според повелята на посланието, те с радост тръгнаха на път, понесли този велик постник. И щом научи за това игуменът на манастира, посреща заедно с всички почетно иноците със запалени свещи и с благовоние на тамян, изпълващо въздуха. Така и подобаваше да посрещнат светлото многотърпеливо тяло на своя отец, чийто дух се осиява от божествената светлина. И затова, радвайки се, както някога богоотецът пред ковчега на Завета, внесоха го, та го положиха в неговата си църква с песни и много псалмопение; направиха, както подобава, бдение  всенощно в чест на онзи, който никак не даде на очите си да се наситят със сън, докато, очистил сърцето си, не го направи жилище на божия дух. Такова беше завръщането на богоносния отец от Търнов в неговата пустиня. И тогава, докато пътуваше положен в ковчега, блаженият извършваше достохвални чудеса, що ни най-малко не отстъпваха на първите, тъй като знаеше да излее толкова и такива дарове, колкото е била мярата на усърдието на идващите при него. Някои пък молят, а не получават, понеже чувахме, че лошо молят. А който моли усърдно, с вяра и любов, за потребни неща, винаги ще получи според истинната дума на моя Христос.
Но вие, о боголюбиво събрание, царско освещение, народ, наречен свят, люде, обогатени чрез Христовото звание, празнуващи заедно днешния празник на богоносния отец, всички вие, които усърдно се събрахте, моля ви, нека не бъда хулен от вас, че приготвих тази благочестива и любоистинна трапеза от моите бедни думи. Защото прочее и най-сладките и желани ястия, ако попаднат в ръце неумели за тези неща и бъдат приготвени неподходящо, не само че няма да имат сладост, но биват негодни и съвсем лишени от вкус. А вие, които сте възприели с любов и сте се наситили с дивното житие и с множеството чудеса на своя отец и на мощите, по-скъпи от злато и драгоценни камъни, с пренасянията и възвръщанията, прославете единогласно Христа, бога наш, прославящ обичащите го, а като облажавате преподобния и се стичате към него с вяра и любов, почерпете сякаш от вечно течащ извор чудодейни дарове.
Преди всичко, щом държите правата вяра в отца и сина и Светия дух, едно божество и царство, в която сме се и кръстили, нека и добри дела да следват вярата, защото апостолът нарече мъртва вярата без дела, както и делата без вяра. Така че заради добрите дела и боголюбен живот да имате застъпник в молитвите и помощник блажения отец Иван и всички светци. Тук, в този малък и скоропреходен живот, живейте безпечално и богоугодно, празнувайки във веселие празниците на светците. Но не в ядене и пиянство и кавги, като робувате на чревото и на подчревните [страсти], защото това е езическо и чуждо на бога и на светиите. А празнувайте в молитви и пения и в чистота, както е приятно богу и на светците.
О, елате ми вие, ревнители на по-добрия живот и на небесно жителство, преобретатели на евангелското житие, съратници на светите апостоли, съставили лика на преподобните, заобиколили ковчега с мощите, целувайки с любов добре подвизалото се и прославено тяло на отеца, увенчайте с похвални венци от слова според силите на всеки от вас светата негова глава, главата, върху която почиват чудесните дарове на божия дух, главата, която със смирена мъдрост смири вражите глави и със съкрушение и търпение – сърцата, която е възвеселила ангелските събори с равно на ангелското въздържание и молитва, и непрестанно пение. Не се страхувайте от бедност, защото имате у себе си божествено богатство. Борете се заедно по мъжки срещу страстите и враговете и се веселете, кога ги побеждавате, но се не въздигайте прекомерно. Възревнувайте на отеца – нали затова дойде при вас, изоставил Търнов! – всеки според силите си: един със смирение, друг с кротост, друг с потоци от сълзи, друг с непрестанна молитва; и някой с всенощно бдение, и друг с опазване на ума и сърцето, а друг с похвално въздържание; този с простота и незлобие, а този пък с трезвеност и размишление; всички – с безкористие и безпристрастие, всички – с чистота и целомъдрие, и любов, с мъжество, и правда, и боязън пред бога, насочващи добре трите части на душата и затварящи дверите на сетивата срещу чуждото проникване; нито пък чрез празнословието да давате на дявола повод за радост, като шествувате винаги напред по стълбата на добродетелите, укрепили себе си срещу лукавия с молитвите и застъпничеството на богоносния отец, защото никой, който живее според бога, не може да избегне от борбата с отстъпника. Но вие не се страхувайте, понеже преподобният отец е с вас! Изоставил Търнов, той пожела да живее с вас, неговите чеда. И победили противника с негова помощ и подкрепа чрез Христовата благодат, ще го повалите, изминали, доколкото е възможно без грехове, тукашното поприще на живота за радост на бога и на светите негови ангели. Там при себе си ще ви приеме той като любочеден отец в своите небесни селения, във вечната радост, в царството безконечно.
Ела, прочее, та и аз да принеса нещо от своята бедност според силите си за този, великия! Защото моят Христос не отхвърли двете медни вдовишки парици, макар че богатите бяха донесли много повече. Моля прочее вас, които слушате, да получа прошка за неопитността и недодялаността. Вярвам, че [бог] знае сърдечните [тайни], които ме одързостяват към делото, и вниква в тях!
Божие създание беше Иван – така, както и родоначалникът Адам, – макар и не от божиите ръце [сътворен], и приел заповедите, спази ги. И не на рая, а на божието царство стана жител. Ной – в ковчега, а този – в планината и чрез нея се спаси от греховете на мирския потоп. Подобно на Аврам чу глас, който го зовеше, и като го послуша, последва го, оставил отечеството и дома на своя баща. И наследи божието обетование. Яков се бори с ангела, но и висока стълба видя. А този води борба с лукавите бесове, които посрами с победата си; и се възкачи на стълбата на добродетелите.
Йов, многострадалният, бе подложен на изпитание и победи, а не по-малко – и блаженият Иван. Както Йосиф над египтяните, така и той се възцари над греховните страсти. Мойсей беше събеседник на бога в планината и там прие каменните скрижали, този пък през всичките дни от живота си беседваше с бога – на планината, чрез молитва, носейки написан върху скрижалите на сърцето си божия закон. Както Исус въведе последвалите го в обетованата земя, така и този в рая ги въведе.
Знаем, че е кротък богоотецът Давид. А какво по-кротко от Иван?
Илия Тезвитянин бе хранен от гарван, а другият приемаше хляб от ангел. Йеремия беше осветен от бога, преди да се роди, а този от най-млада възраст на бога се обрече.
Подобно на великия Йоан Предтеча живя блаженият в пустинята. Както казва Павел, той сметна всичко за смет, за да придобие Христа. Преподобният живя на земята евангелски, поставил ръка на ралото, обратно се не върна; вървейки по тесния път, достигна широтата на блаженството. Защото, взел своя кръст на рамо, последва Христос, смятайки игото благо и бремето – леко заради любовта и надеждата!
Не пресмяташе трудовете, що му налагаше сегашното време, заради славата на онова, което щеше да се открие в него. Подвизаваше се с добри подвизи; завършвайки доблестно времето на постничеството, той запази вярата с непогрешила надежда и истинска любов и с това прие венец от ръката господня!
Влезе в радостта на своя господ като благ и верен раб!
Достигна желаното блаженство, върха на доброто и стана жител на небесното царство с Христа бога и с всички светци.
И сега, всеблажени, като стоиш пред Троицата с ангелските чинове и съборите на светците, моли се за мира, та да се въздигне рогът на православието; църквата, майка на верните, със застъпничеството си упъти и възпри нейното падение, за да имаме пасище на ливадите на благочестието! Направи благосъгласни архиерейските несъгласия! Прекрати злите жестоки клевети! Избави христоименитите от внезапна и мъчителна смърт; и бъди щедър към прибягналите до тебе, и ги направлявай към спасение.
Това ти е от нас, Иване, сладко проявление и име, като угодник на Словото от слова [изплетена] заедно с житието малка похвала. Ако е близо до вярното, ти си го дарувал и благодатта на подтикналите ме към това, защото нищо не представих освен истината. Ако ли пък съм пропуснал нещо от необходимото поради неразумие и недоученост, люшкан от житейските неща и потискан от греховете, моля да бъдеш милостив към мене и като приемеш прочее премалкия труд на това приношение, възнагради го с големи неща, както някога Илия брашното и дървената гаванка с масло на сарептянката, както Елисей – гостоприемството в къщата на сонамитянката или както сладкият владика Исус – водата от кладенеца на самарянката. А разбойникът при кръста на моя бог с вяра и с единствена дума наследи рая. Знам, о отче, знаеш мисълта за желаното и силата на думите, това, което с молитвите си те моля да изпълниш! И като преминем отвъд, да не отпаднем от [праведната] част – макар и да е голямо това, за което молим в името на Христа, Исуса наш. На него, с безначалния отец и с пресветия дух слава и власт, чест и поклонение во веки веков. Амин!

РАЗКАЗ ЗА ПРЕНАСЯНЕ НА МОЩИТЕ НА ИВАН РИЛСКИ В РИЛСКИЯ МАНАСТИР ОТ ВЛАДИСЛАВ ГРАМАТИК


Изконният враг на човешкото спасение и противник на смирението, проклетият дявол, който някога се бе опълчил срещу създателя на всичко и заради надменността си бе смъкнат и предаден на адския мрак и който сам стана мрак поради лукавата си прищевка, навсякъде предизвиква постоянни войни и смутове. Като видя толкова преславните и предивни знамения и изцеления, които дълго време ставаха при ковчега на преподобния и главно поради злопаметност и вражда, като се озлоби против преподобния много повече, отколкото в началото, той биде обхванат напълно от лют гняв и от горчива завист. И при това, като не можеше да го търпи, той тутакси прибягна до своите обикновени и пагубни войни.
След това, като се измина немалко време и когато властта на гръцкото царство отслабна, дори съвършено се изтощи, по попущение на бога и по неузнаваемите му предопределения, измаилтянският народ [съвсем неочаквано] нападна всички източни и южни страни в Азия, [които бяха под гърците], и ги завладя, па достигна и в Тракия и си я подчини.
След като поразиха напълно сръбските войски, които бяха тогава в Тракия, при така наречената Марица, измаилтяните веднага се опълчиха срещу сръбското господарство. И стана жестоко сражение в местността, наречена Косово. Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше. Той твърде скоро получи достойна отплата заради своето безбожие, сиреч страшно и непристойно изпусна варварската си [и нечестива] душа: всред боя той неочаквано бе лишен от живот от сръбски воини. И така, прочее, когато грехът надделя – уви, поради нашите престъпления! – сръбската земя падна под властта им.
Малко след това те завладяха и българските области, подобно на някое слабо гнездо, заедно с оня чуден град, в който лежаха чудодейните мощи на чудотворния отец. Войската се нахвърля пак буйно и безбожно, като всеки ден и във всяко време извършваше чести опустошения и кръвопролития. Никой не можеше да се противопостави по никакъв начин на страшния им пристъп. В бойните сражения навсякъде те превъзхождаха всички и им нанасяха сияйни победи. Благодарение на всичко това и тяхното пагубно зло навсякъде се разпространи и се наложи.
Напълно запустяха много области и села, заедно със светите манастири и с божествените храмове, унищожени от огън.
Тогава се събори и съвършено запустя и пресветата обител на богоносния отец, която е в Рилската пустиня – където преподобният, когато беше жив, прекара страдалчески и постнически, безплътен и ангелски живот – и която отпосле много добре и благолепно издигна и създаде от основи за прослава на бога и в чест на преподобния, прочутият кесар Хрельо, който прие иночески образ под името монах Харитон.
След дълго време, когато престанаха военните сражения, които по-преди ставаха по българските земи, и когато общественият живот потече пак спокойно, явиха се едни мъже миряни. Те бяха благочестиви и благородни по потекло, а по народност – българи. Те живееха край Кюстендил, в едно село, което отстоеше от него на две поприща и нещо [и което се наричаше Граница]. Те бяха украсени със свещенически сан и при изпълнение на службата си заставаха пред бога, подобно на онзи Захарий в древността, който е баща на Предтечев. Богу те принасяха безкръвни жертви заради себе си и заради людските прегрешения.
Когато изпратиха при бога своите съпруги, те напуснаха мирския живот, като се натовариха със сладкото Христово бреме. И бидейки обхванати от голям страх от бога, заселиха се в Рилската пустиня [в гореказаната обител на преподобния, която беше тогава пуста и необитаема, както се каза по-рано]. Те станаха образ и пример на добродетелен живот за всички, които дойдоха след тях. Те постоянно се упражняваха в труд и подвизи, в голямо търпение, в молене и пеене, в пост и в четене на божествени книги и в други подобни, които сега нямам време да опиша – за това е необходима друга, по-тежка работа.
Те бяха трима на брой и братя по плът. Те бяха синове на блаженейшия епископ в Крупник кир Яков, който със свидетелствуването си в онова време твърде добре опази словесното стадо Христово. Единият от тях по име се наричаше Йоасаф. [Още отначало той заемаше първо място помежду им.] Вторият се казваше Давид, а третият – Теофан.
Както се каза, тримата дойдоха в гореспоменатата пустиня, защото искаха да се поселят в нея. При това те дойдоха не едновременно, нито пък заедно, а късно един след друг. И понеже намериха всичките манастирски здания съвършено съборени и разрушени освен единствената църква и кулата, те, подпомогнати от бога, тутакси пак въздигнаха всичките от основи. И те съвършено ги поправиха и изградиха, и благолепно ги украсиха, като положиха за тях много труд и грижи и като сами изхарчиха средства. Ала това те извършиха не сами и не само със свои средства и със средствата, що притежаваше цялото братство от целия манастир, но и с пожертвуванията на някои боголюбиви мъже и преди всичко с настояването и помощта на благочестивия господин и нов ктитор на светата обител, кир Георги, който хубаво и много изредно набави всичко, от което се нуждаеха манастирските здания. [Тяхното изящество и тяхната украса, подобно на някой силен магнит при вида на желязото, подтикват и сега към боголюбива ревност не само мнозина местни жители от тамошната област и съседните й страни, но вече и от далечните. Те идват там с най-голяма ревност и със силна вяра и свръх силите си поднасят на светата обител от онова, що имат. А след като получат благословение и най-голяма полза там, особено когато се празнува денят на светеца, с радостни души и с най-голямо веселие се завръщат пак по домовете си.]
Когато те вършеха всички тия неща и други подобни на тях и се трудеха, и работеха и за още повече по изграждането на манастира, [та за тях започна да се говори навсякъде из околността], внезапно достигна до тях една неочаквана, но много радостна вест. И като огласи слуха им с истината, тя изпълни душата им с множество наслади и с духовна радост.
Един свещеник по име Яков, който беше протопоп на Филиповия град, в Тракия и който имаше голяма вяра и любов към преподобния отец и пустинен светилник Иван, когато дойде при тях в манастира, им разказа за чудотворния ковчег на преподобния: че дори още лежал [от много години] в Търновската архиепископия, [покрит някак и неизвестен], и че [напълно] бил достъпен [в това време за външните]. Той казваше още и това, че сам го е видял, когато ходил там със своя митрополит [и с немалко други с него] по някаква работа и когато се поклонил на свещените мощи на преподобния, и че си изпросил от тамошните свещеници една частица от тях за благословение.
Като чуха това, тогавашният предстоятел на обителта, честнейшият йеромонах кир Давид, и останалото во Христе братство много се зарадваха от душа и най-грижливо го разпитаха за това. Йоасаф, който им беше пръв игумен, който най-напред постави у тях начало и основа на добродетелите и който по плът беше най-стар брат на тогавашния (предстоятел), беше вече заминал при господа, като замени временния с вечния и нетленен живот.
Но ето че след малко време и друг вестител дойде при тях и им разказа същото. Също така и той рече, че бил по някакъв случай в Търново и че с очите си видял чудотворния ковчег на светеца и че узнал всичко за него.
Обаче те все още не бяха напълно убедени в това. Даже и да беше то истина, те не можеха напълно да повярват, защото дотогава дори не бяха слушали, нито пък бяха разбрали, че ковчегът на преподобния тогава наистина бе в Търново. Въпросът беше предаден на дълбочините на забвението поради това, че беше се изминало много време и най-вече поради неуредиците и метежите, които бяха станали в града през времето, когато нахлуха в него варварите. Те мислеха, че бог го предал в ръцете на врага поради нашите прегрешения и всичко свето и ценно, що се е намирало у него, било неочаквано разграбено и отнесено другаде; тогава и [ковчегът] е бил отнесен някъде.
И тъй като не можаха, както се каза, напълно да повярват на донесението и като искаха да се осведомят за него, дали то е истинско, веднага пратиха едного от тамошните манастирски братя, който познаваше оная земя. Те му поръчаха да се осведоми за всичко и сам да види мощите на преподобния, та когато се завърне оттам пак при тях, да им разкаже подробно, какво е видял и какво е научил.
Прочее, така и стана. Пратеникът, като се осведоми най-подробно за всичко, съгласно поръката, и като се завърна скоро при тях и им извести, че всичко това е истина, с голяма бързина и ревност (братята) тутакси съобщиха за това на благочестивата царица госпожа Мария, [която беше дъщеря на благочестивия деспот Георги, сръбски владетел в ония времена, а жена на великия и самовластен амир Мурад, който от древните най-много се прослави с множество войни и бойни победи]. Тогава тя живееше на село. В него тя си имаше и жилище, което отстоеше на немалко стадии южно от град Серес.
Вкупом те я молиха и убеждаваха да се погрижи да се пренесат от там свещените мощи на преподобния в светата му обител в Рила, като казваха, че за това тя ще получи от бога голямо възмездие на небето.
Като ги изслуша и като биде обхваната душата й от още по-голяма обич към бога, тя се преклони пред молбата им и се погрижи по-скоро да се осъществи желанието им. В удобно време като се яви пред самовластния велик амир Мохамед, който управляваше тогава царския скиптър, и като му говори за това, понеже пред него имаше голяма и силна смелост, тя получи исканото, без да се измами в надеждата си.
И като получи от царската власт писмена заповед до търновския съдия, за да им се предаде с най-голяма бързина исканото, тя, [след като се завърна от столицата в жилището си на село], ги повика при себе си и тутакси им предаде заповедта.
Щом получиха заповедта, най-усърдно и с голяма бързина се завърнаха в манастира. И като се свика събор, по общото решение на цялото братство и по заповед на игумена бидоха отредени и изпратени за Търново, които щяха да отидат за светеца. Поименно те бяха тези: йеромонах кир Теофан, йеромонах кир Варлаам, брат Келасий, пресвитер Йоан от Белчин и някои други. [В тази важна служба те се предвождаха от йеромонаха Теофан, който беше същински по плът брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител на всичко, що се отнасяше до манастира. Той беше надарен богато с всички способности и познаваше Свещеното писани. С постническите си подвизи и със силата на ума си особено пък превъзхождаше тези, които бяха в манастира. А оттук пък е явно, че той надвишаваше останалите и по други добродетелни качества на примерни монаси.]
Когато пристигнаха пратениците в царствения български град Търново, [настаниха се вече да живеят там, гдето светецът лежеше.
Но като узнаха причината за тяхното идване градските първенци, по повод на това, повдигнаха у населението немалка глъчка и голям метеж. То се караше и спореше с тях. То не искаше по никой начин да им позволи да изнесат светеца от града и всячески се грижеше да ги изпрати у тях си празни и без успех. И понеже прението и несъгласието между двете страни по този въпрос вече стана много голямо, почти цели три дни, а крамолата достатъчно обхвана и другите люде, дори проникна до онези, които решават тези работи, двете страни взаимно се съгласиха да отидат при градския съдия, за да разреши той веднага прението за мощите].
Тогава монасите връчиха на съдията царското писмо, което му заповядваше да предаде най-скоро на пустинните мъже пустинния светилник Иван. И съдията веднага им предаде в ръцете желаното от всички съкровище, с което нищо не може да се сравни на света [– всечестния ковчег на богоносния отец]. И така крамолата съвсем се прекрати, а спорът между двете страни напълно се разреши.
А монасите тутакси получиха с голяма почит и радост свещения ковчег на преподобния и обвиха мощите в най-чисти покривки и ги поръсиха с благовонно миро. И [без да се бавят ни най-малко в града], на следния ден, след като натовариха ковчега на светеца на муле, заедно излязоха из града и тръгнаха за дома си. От гражданите никой не ги съпроводи, освен неколцина от бедните, както и от иноците.
В шестия час от тоя ден стигнаха до една река, от тамошните люде наричана Росита, [която не отстои много от града]. Реката беше много придошла и беше изпълнила цялото си корито, [та по никакъв начин никой не можеше да я премине поради нейната буйност и стремителност]. Те бяха завладени от силна скръб заради това, гдето не могат да преминат реката. И докато стояха в недоумение, ненадейно из ковчега им се показа един благоуханен дим и изпълни околността на два часа разстояние. Тогава те се осмелиха, нагазиха в реката и водими от молитвите на светеца, безвредно я преминаха и продължиха своя път радостни и весели.
[Но когато наближиха град Никопол и щяха вече да влязат в него, срещна ги на две поприща вън от града, заедно с други боляри, някой си велможа Богдан жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоуханен тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа бога, те влязоха в църквата на името на светеца и пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие. Тук се събра почти целият град с жените и децата и малки, и големи, радващи се и пеещи божествени песни. А дивният велможа, заедно с гологлавите си слуги, се разпореждаше и не пожела никак да седне на стола си дори до четвъртия час на нощта. И едва когато веселието се привърши, всеки от тях отиде у дома си.
На заранта пък, когато станаха и изпяха обикновените песни и приготвиха всичко за път, зачуха пак глъчка и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца. И пак, както по-рано казахме, от ковчега на светеца се появи силно благоухание, което не престана да се разнася оттогава и деня, и нощя. След това гореспоменатият велможа, като обсипа с почит и дарове носителите на ковчега на преподобния и ги снабди обилно с необходимите за път неща, а те поставиха на съответната носилка светеца, заедно с останалите боляри ги изпроводи чак до реката Осъм. И всеки от тия, след като прегърна там ковчега на светеца и го обля с множество сълзи и се сбогува с тях, всички се отправиха за у дома си, като поглеждаха от време на време към другите.]
Като пътуваха така, славейки бога, след няколко дни стигнаха в славния град Средец и внесоха ковчега във великия храм на светия великомъченик Георги, гдето лежи и светият крал Милутин, наричан Бански. И там, понеже двамата светци бяха на един одър и издаваха двойно благоухание за почуда на всички, тутакси се стече при тях целият град със свещи и кадила. Вече на другия ден иноците решиха да съобщят в манастира за своето пристигане заедно със светеца, като изпратят по едного от служителите си писмо със следното съдържание: „До честнейшия между свещеноиноците йеромонах кир Давид, наш отец и игумен на светата обител на преподобния и богоносен наш Иван Пустиножител и до другото братство во Христе – от най-малкия между иноците Теофан заедно с братята.
Радвайте се в господа! Нека ви бъде известно, че носейки със себе си всечестния ковчег на преподобния, излязохме из европските земи, [във всичко добре подпомагани от божията благодат и от вашите молитви]. Сега сме в град Средец и тук ще престоим пет или шест дни, след което ще тръгнем за манастира. Нека вашата светост се погрижи да излезе да посрещне светеца с подобаващата се чест. – Молете се за нас!“
След като изпратиха пратеника, иноците си отпочиваха през шестте дни в града, както вече се рече. През това време всички ги славеха и почитаха.
А една жена от тамошните богаташки, ктиторица, направи на светеца ковчег от негниещо дърво на цена сто пенези. И след като положиха светеца в новия ковчег, ктитор Георги, мъжът на жената, даде шест златици, та купи скъп покров, за да покрие ковчега на светеца.
Като дойде самият ден и вече се извършваше обикновеното утринно славословие, гражданите узнаха, че те ще си заминат заедно със светеца. Тогава всички, с жените и децата си, се събраха в църквата и помежду си решиха свещениците в светите си одежди и със свещи и кадила да изпроводят светеца. Но някои от народа не позволяваха и казваха: „Боим се от завистта на агаряните; може нещо неочаквано да ни напакостят.“ Този съвет се понрави на всички. И така, като дигнаха светеца, народът потегли: мнозина, по-избрани мъже – на коне; други – пеша, а по-голямата част с жените и децата – боси.
Когато стигнаха на четири пъприща вън от града, те се притекоха със сълзи и стенания, целуваха ковчега на светеца, както си беше на носилката, и казваха: „Отхождаш си от нас, дивни отче, а нас оставяш пак сироти, както преди!“ И като се биеха в гърдите, те се връщаха назад.
А велможите, заедно със свещениците и иноците, отидоха до местността, наричана Лещница. И като ги нагостиха там и се простиха с тях по обичая, върнаха се. Но някои от тях заминаха с другите чак до манастира. Оттам нататък почнаха да носят светеца на раменете си, като го снеха от съответното муле, което го носеше.
Като се научиха за пристигането на светеца, жителите от околните места се събраха при реката, наричана Герман, в едно село, далеч от манастира на ден и половина път, и там го очакваха.
Заедно с братята като узна и игуменът, че светецът се приближава, дигна се с подвластните нему свещеници и дякони в манастира, взе свещи и кадила и тържествено го посрещна в гореказаното село при реката. На това място престояха един ден и една нощ, за да си отпочинат. А на заранта, като запалиха свещите и кадилата и като извършиха молебствие, игуменът със свещениците си взе мощите на светеца и тръгна пред ковчега, като се радваше и пееше, както в древност богоотецът Давид пред скинията. И заедно с целия народ така вървяха дори до голямата планина.
Когато стигнаха до подножието на планината, игуменът поръча да седнат да закусят, да не би някои от глад да изнемогват. И така, народът наляга по зелената трева, както някога било при чудесата на моя Христос. А много народ се беше насъбрал на това място! И за спомен на светеца поставиха знак там, където и досега всяка година на тоя ден народът от тази местност празнува паметта на светеца.
След това, като станаха оттук, стигнаха манастирския метох, наричан Орлица, в църквата на Светите апостоли; някога нея с усърдие беше издигнал от основи на това място самият тогавашен настоятел на манастира – кир Давид. На следния ден беше празникът на върховните апостоли Петър и Павел. Заедно с народа като празнуваха и като почетоха деня, отправиха към бога благодарствена възхвала.
На заранта, 30 юни, след като стана, пак игуменът, със свещениците и с епископа кир Йосиф, който също му беше роден брат, взе ковчега и го понесе, пеейки „Господи, помилуй“, а народът вървеше пеша отподир, чак до самия мост, що е над метоха. Тук някои от народа, като взеха светеца, окрилени от бързоходната лекост на божествения дух, скоро станаха невидими за другите, защото те тичаха по-силно от бързите елени и от летежа на орлите. Сякаш не те носеха светеца, а той ги носеше невидимо. Но това чудо бе последвано от други чудеса. Някои се качиха на коне и се втурнаха по тях, като ту възхождаха нагоре, ту се спускаха надолу, ала не можаха нито да настигнат светеца, нито пък с очи да го видят. Зачудени много от това, що видяха, мнозина завикаха: „Какво ли ще бъде това дивно и преславно чудо!“ А мъжете, които носеха светеца, с мъка едва успяха да удържат ковчега, за да дочакат там конниците и изостаналия народ.
Като се вдигнаха пак оттам и като изминаха нещо около половина пъприща от това място, ето че изведнъж бяха посрещнати с икони и хоругви от братята, които бяха останали в манастира, в местността, наричана Върбица, по-долу от сливането на двете големи реки – споменатата вече Рила и така наречената Илийна.
И като се събра там заедно манастирското братство, запяха божествени песни, целуваха светеца, целуваха се и един друг взаимно. Оттам всички вкупом отидоха в манастира, внесоха светеца в църквата и с големи почести и псалмопения го положиха на мястото, което беше предварително приготвено за него в нея, в 6977 [1469] година, индикт втори, 30 юни. [И до днес от неговите честни мощи, които почиват там, извира вечнотекущият поток на безвъзмездното изцеление за онези, които с топла вяра прибягват към тях!]
А след като извършиха всенощното бдение и чествуваха деня, отредиха щото занапред всяка година на 1 юли, заедно с почитането паметта на светите безсребърници Козма и Дамян, да се извършва бдение в обителта на преподобния и тържествено да се празнува възвръщането на честните мощи на свети Ивана. [Така също, отредиха да му се пее и параклис в четвъртък всяка седмица.]
След това те уведомиха благочестивата царица госпожа Мария за светеца и за светото шествие по пътя. Като прочете писмото и като узна за пристигането на светеца, тя много се зарадва заедно със своите благородници и им написа благодарствено писмо, казвайки: „Благодаря на моя господ бог, че в наши дни се възвърнаха мощите на светеца.“ Там тя предаде на пратеника и скъп покров, за да бъде поставен върху ковчега на светеца за прослава на бога, в чест на преподобния и за нейно всегдашно възпоминание.
Прочее, тия неща така се случиха със светеца отначало, та дори до днес. Откакто бидоха пренесени свещените мощи на светеца от Средечката митрополия в Търново от българския цар Асен, до тази година има 274 години. През нея година светецът извърши различни чудеса. Също и във възпоминателния ден на светеца [оздравяха] мнозина, които, мъчени през дванадесет и повече години, боледуваха от нечисти духове. Също така оздравяха и някои жени, които по неволя са напуснали мъжете си, и се завърнаха при тях. За слава на бога, такива изцеления и досега върши светецът на ония, които отиват при него с вяра.
И тъй, така бе пренесен от преславния град Търново и от Загорската земя в славния манастир, който се намира в Рилската пустиня, предостойният за похвала наш отец Иван – наистина велико светило за целия свят, стена и основа на вярата, красота на пустинята и украшение на монашеството.
И това бог извърши някак чинно и той съизволи то да бъде така, та чрез пристигането му и западните български земи пак да се осветят и да се напътят към добро.
Публ. в Стара българска литература. Том IV. Житиеписни творби. Съставителство и редакция Климентина Иванова. София, 1986, с. 123-165, 383-391.