В продължение на десетилетия страната ни е на едно от водещите места в световната история по политически убийства и атентати. За непродължителния период от съществуването на Третото българско царство имаме едно детрониране на български княз – Александър I Батенберг, завършило и с неговата абдикация и още една принудителна абдикация на цар Фердинанд, убийствата на двама министър-председатели – Стефан Стамболов и Александър Стамболийски и убийствата на около една дузина министри, като голямата част от българските министри са минали и през затворите, къде виновни, къде не толкова виновни – едни като виновници за двете национални катастрофи, а други като участници във финансови далавери и грабежи от държавната хазна.
Интересът към тази страна от политическата ни история винаги е представлявал интерес за историци, писатели и кинаджии. Повечето от тези събития са изследвани и до голяма степен осветлени, макар че има и хиляди страници уж сензационни разкрития, но които на практика представляват често пъти обикновена манипулация с фактите, а не рядко и най-цинична лъжа.
Сега ще ви предложа два не много широко познати текстове, свързани с Деветоюнския преврат и убийството на земеделския водач и министър-председател на България Александър Стамболийски. Единият материал представлява брошурата „Убиецът на Александър Стамболийски говори…“, публикувана първоначално като съдебни репортажи във в. „Нова Камбана“ през декември 1944 г., а впоследствие през януари 1945 г. в навечерието преди разстрелите срещу осъдените от Народния съд отпечатана и като отделна книжка, прлиложение на тогавашните вестници. Тя е отпечатана анонимно, тъй като върху нея няма отбелязан автор. След извършеното следствие и оповестените резултати от него главният виновник определен и като убиец е запасният капитан Иван Харлаков, тъй като само той е попаднал в ръцете на Народния съд. Обвинението е насочено също така към  самоубилия се на връх 9 септември 1944 г. Славейко Василев, както и на попадналия вече в ръцете на Народния съд Тодор Кожухаров. Един от главните подсъдими по процеса е и Вътрешната македонска революционна организация и нейния скопски войвода Величко Велянов, но все още новата власт не е предприела мерки срещу ВМРО, тъй като не е известно накъде ще поемат отношенията с Титова Югославия. Репресиите срещу ВМРО са предстоящи както в България, така и в Югославия, още повече че са известни враждебните отношения между ВМРО и БЗНС, заради предприетите преследвания срещу дейците на организацията след затоплянето на отношенията между земеделското правителство и правителството на Сърбо-хърватско-словенското кралство. Правителството на БЗНС засилва още повече гоненията и репресиите срещу дейците на ВМРО след подписаното Нишко споразумение (1923 г.) и впоследствие създадените специални затвори и концлагери за македонските революционни и легални дейци. Вражеските отношения се поддържат между замеделското правителство и ВМРО през целия почти период на управлението на БЗНС (1919-1923 г.). Известни са и заплашителните писма от ЦК на ВМРО до Александър Стамболийски, Александър Димитров и Райко Даскалов. Един след друг и тримата падат убити, като наказание от страна на революционната организация. За възникналия и поддържан дълготрайно конфликт, последван от жестоките убийства, като възмездие за действията на земеделската власт имате възможност да прочетете публикувания по-рано материал в сайта „Сите българи заедно“, както и в документалния сборник „БЗНС, Александър Стамболийски ВМРО. Непознатата война.“ (2009 г.). Тук ще имате възможност да прочетете предадените с много емоции резултати от Народния съд по процеса срещу убийците на Александър Стамболийски. Впечатленията, които се добиват от тази брошура показват вината на капитан Харлаков, но същевременно и чувството, че той повече е изиграл ролята на посредник при предаването на земеделския водач и министър-председател Александър Стамболийски в ръцете на неговите екзекутори.
Описанието на самото убийство е зловещо и едва ли нормалния човек може да приеме, тази ужасяюща инквизиция за заслужено възмездие. Нямам намерение да правя внушения, но смятам че днес след повече от девет десетилетия ние потомците трябва да сме наясно както със светлите страници, така и с покъртителните моменти от нашата история. Това, което ще прочетете едва ли може да бъде поучително, но то е едно страшно свидетелство за онези кървави събития последвали националните катастрофи.
Вторият материал, който ще имате възможност да прочетете е откъс от изключителнат книга със спомени на адютанта на цар Борис III морският офицер капитан II ранг Коста Скутунов, която публикувахме през 2004 г. и която още когато се появи по книжарниците беше изчерпана за няколко дни (Бурни времена. Цар Борис III отблизо.).
Досега са се чували какви ли не хипотези и теории за убийството на Александър Стамболийски и ролята в него на монарха, на дейците на Демократическия сговор и на офицерите от Военния съюз. С особен интерес са митовете и легендите около посещението на цар Борис III, заедно с княгините, с Иван Багрянов и К. Скутунов на 8 юни 1923 г. във вилата на Стамболийски в родното му село Славовица, т.е. предния ден преди Деветоюнския преврат. Това посещение хвърляше определено сянка на съмнение и над самия монарх, както и търсенето на човек от този кръг, който е повредил радиостанцията на Ал. Стамболийски в неговата вила и по такъв начин той е изолиран до такава степен, че за всичко което става в столицата в навечерието на 9 юни той получава информация с голямо закъснение. Разказът на К. Скутунов е разказ на един образован и достоен български офицер, който е не само увлекателен, но и изключително точен. В него той се спира на всички спрягани в продължение на десетилетия имена на съвременници и участници, както в борбата срещу правителството на Стамболийски, така и в отношенията на земеделския водач с монарха, с ВМРО и с основните фигури от Военния съюз, както и водещите личности от Сговора. Това определено са великолепни словесни портрети на видни личности от сенчестата страна на новата ни история.

Прилагам и две от карикатурите на бележития български художник и мислител Илия Бешков, посветени на убийството на Александър Стамболийски и посочващи като главни виновници за този зловещ акт цар Борис III и главния превратаджия проф. Александър Цанков.

Цочо В. Билярски

* * *

УБИЕЦЪТ НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ ГОВОРИ…

Капитан Иван Харлаков

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Настоящата репортажна книга „Убиецът на Александър Стамболийски говори...“ част от която бе публикувана през м. декември 1944 г. във вестник „Нова Камбана“, иде да хвърли малко повече светли¬на върху убийството на водача на селска България, земеделският министър-председател Александър Стамболийски и пъкленото дело на неговите палачи. Тя обхваща картината на деветоюнските събития и мъченията на Стамболийски, нарязан на парчета от неговите палачи в Славовица, както и част от показанията на о. з. кап. Иван Харлаков, палач на Стамбо¬лийски, заловен след 9 септември 1944 г. в Габрово и предаден на Народния съд.

I
ПРЕВРАТЪТ ЗАВАРВА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ В СЛАВОВИЦА

9 юни 1923 година. Превратът заварва Александър Стамболийски, тогава министър-председател на България в собствената му вила край село Славовица. Тук, в тая скромна вила, Александър Стамболийски е заклан при нечовешки мъчения, рязан на късове с 30 ножа. Тая вила, за която на времето се вдигна толко¬ва голям шум, е мястото на адски мъки, изживяни в стоицизъм от водача на селска България Александър Стамболийски.
Вилата на Стамболийски всъщност не е нищо друго освен една обикновена паянтова къщичка, приличаща по-скоро на барака, отколкото на някакъв дворец. Заедно с едно лозе и с едно малко стопанство тя е разположена на един хълм, отстоящ на киломе¬тър и половина от село Славовица и на около 25 ки¬лометра от Пазарджик.
Тази вила бе привлекателна за Стамболийски, защото бе скромна и проста, защото беше наистина кокетна селска къща, в която той се беше родил и прекарал безгрижните години на своето детинство.
От вилата, пред погледа се открива хубава и живописна гледка в далечината, която завършва на хоризонта с пъстрата верига на чудно хубавата Средна гора.
Самата вила, в която Стамболийски живя, твори и намери своята мъченическа смърт, се състои от малка паянтова двуетажна сграда, с две малки стаи и дървен чардак на горния етаж. Никакви тайни скри¬валища и подземия няма във вилата.
Тук, на това приказно място, разположено всред безкрайна равнина, която свършва с пъстрата верига на Средна гора, сред чудно хубава природа и живописност, Стамболийски посрещаше златния изгрев на слънцето. Тук той изпращаше с болка неговите кървави залези. Майката земя, раздипляше китни¬те си и буйни пазви и разказваше на селския водач за теглото на тези, които се борят с нея земеделеца, орача, копача. Застанал на могилата, току до лозето, под простия селски чардак, м[инистъ]р-председателят Стам¬болийски прекарваше тук с часове, унесен в някакъв чуден блян. Неговият огнен поглед се блъскаше, като неспокойна птица из безкрая, мъчейки се да долови неуловимите трепети на майката-земя и да изчер¬пи цялата мъка, надвиснала над нея. Тук, в гробната тишина на своя чардак, Стамболийски, вглъбен в себе си, гален от тихия напев на вятъра, идещ без¬шумно от Балкана, целуван нежно от златните лъчи на слънцето, приветствуван весело и игриво от слад¬кия напев на чучулигата, замисляше своите големи и смели реформи и определяше пътя на своята бъдеща деятелност. Също като поет, той изливаше вдъхновението си в неспокойни редове, в които, вместо неж¬ни строфи за любов и ласки, трептеше пламъкът на борбата за повече над това приказно до вълшебство българско и всечовешко небе.
Стамболийски бе човек, у когото бяха съчетани в чуден букет и величието на бореца, и нежността на бащата и вдъхновението и съзерцанието на поета - мислител, и смелия мощен замах на държавника, и топлотата на романтика, и мечтата на философа и неспокойния дух на страдащия за ближния.
Той винаги се вълнуваше и търсеше все нови хоризонти за своите смели постижения. Селският апостол се прекланяше пред силата на българския земеде¬лец и търсеше винаги начин само да канализира тая стихия, да я организира и дисциплинира.
Като политик и държавник Стамболийски вярва¬ше неуклонно във възраждането на демокрацията и схващаше призванието на Земеделския съюз именно в този дух: да работи за справедливост, хуманност и прогрес.
Увлечен в апостолската служба на народа си Стамболийски пренебрегваше себе си и се караше с всич¬ки свои лични и политически приятели и близки, които проявяваха грижи към неговата сигурност, като отблъскваше всякога поканата да му изпратят и организират по-добра и по-силна охрана.
Така, отдаден всецяло в служба на България, Стамболийски, изоставил личната си сигурност на произвола на съдбата, бе заварен на 9 юни 1923 годи¬на в своята скромна вила, в село Славовица.

II
ПОДГОТОВКАТА И ОРГАНИЗИРАНЕТО НА ДЕВЕТОЮНСКАТА АКЦИЯ
По това време Славейко Василев, вече покойник, самоубил се на 9 септември 1944 г., страхувайки се от възмездието, се намира в Пазарджик. Капитанът То¬дор Кожухаров - известният Федя Чорни е натоварен да уведоми Славейко Василев за подробностите по преврата. В изпълнение на възложената му задача на 8 юни 1923 годни преди обед капитан Тодор Кожухаров заминава с първия влак за Пазарджик, където уведомява Славейко Василев за датата на преврата и за всичко онова, което предстои да бъде извършено за сполучливото провеждане на деветоюнската акция.
Превратът е замислен доста отдавна. Неговата подготовка, обаче, напредва в началото на 1923 го¬дина, когато „Военния съюз“ предлага на Кръстьо Пастухов да застане начело на правителството, което ще се образува, след свалянето на земеделския кабинет на Александър Стамболийски.
В месец април организацията на преврата е вече в разгара си, а в началото на юни решението е взето. Датата на преврата е определена.
На 8 юни 1923 година апаратът на заговорниците е в действие. Дават се последни нареждания. Специалните куриери - офицери, членове на „Военния съюз“ са вече по местата си из цялата страна. Връзката с гарнизоните е установена навсякъде. Нарежданията за провеждане на преврата са дадени. Всичко е установено до най-малка подробност.
Според предварителния план, изработен от заговорниците, деветоюнската акция за сваляне правителството на Стамболийски трябва да започне на 9 юни, 3 часа сутринта. Акцията се командува от един „технически щаб“, начело на който седи полковник Иван Вълков и едно „политическо ръководство“, чи¬ито шеф е кръвожадния проф. Александър Цанков.
В София и почти в цялата страна акцията се провежда навреме и точно според установения предварително план.
Още в 10 часа вечерта авторите на преврата са на своя пост - събрани в къщата на генерал Иван Русев.
Телефоните изпълняват вече техните заповеди. „Техническият щаб“ действа. Войската, под ръководството на офицерите от „Военния съюз“ започва своята работа. Само след няколко часа превратът ще бъде свършен факт.
И действително, когато стрелката на часовника показва 3, акцията започва. Малко след това на вра¬тата на „главния щаб“ - къщата на ген. Ив. Русев се тропа. Влиза офицер, който рапортува на полковник Вълков:
„Господин полковник, операциите са приключени благополучно и точно по установения план.“
Заговорниците ликуват. Правителството е свале¬но. Режимът на Стамболийски - ликвидиран.
Това е в София.

III
9 ЮНИ В ПАЗАРДЖИК И СЛАВОВИЦА
Не така, обаче, се развива акцията в Пазарджиш¬ко. Специално за Пазарджик и Славовица, където по това време се намира и м[инистъ]р-председателят Александър Стамболийски, са взети особени мерки за успеш¬ното и навременно провеждане на акцията. Въпреки това, в Пазарджик акцията на 9 юни е със закъснение. Вместо в 3 часа тя започва в 4 часа сутринта. В про¬дължение на цял час властта в Пазарджик не може да бъде взета от авторите на преврата. Чак към 4 часа сутринта околийският началник, кметът на града и другите органи на земеделското правителство са арестувани.
Акцията за преврата започва. Веднага един взвод войници и група доброволци от известните за онова време „шпиц“ команди, под командата на един поручик, се насочват към Славовица. Тяхната задача е да завземат селото, да арестуват пребиваващия във вилата си земеделски м[инистъ]р-председател Александър Стамболийски и да установят новата власт.
Първоначално се проектира, предвид страха от предполагаемата съпротива, м[инистъ]р-председателят на земеделска България да бъде заловен от неговите палачи чрез хитрост.
С оглед на това се решава поручикът, заедно с двама войници, един фелдфебел и една картечница да замине с автомобил за Славовица. Задачата на тоя „летящ“ отряд е да се яви във вилата на Стамболий¬ски и под предлог, че сериозна опасност застрашава м[инистъ]р-председателя да „засили“ охраната, като поручи¬кът поеме камандуването й. Така, завзели с хитрост охраната на вилата превратаджиите, когато всичко бъде в техни ръце, проектират безшумно да извър¬шат арестуването на Александър Стамболийски. Непредвидени обстоятелства, обаче, попречват тази „хитрост“ да се осъществи докрай, вследствие на което, започва и по-нататъшната кървава борба за залавянето на водача на селска България Александър Стамболийски.
Сутринта на 9 юни Стамболийски е във вилата си, ох¬раняван от едно отделение войници, командувани от не¬гов верен фелдфебел от Пазарджишкия гарнизон. Охра¬ната е снабдена с една тежка и две леки картечници.
Тоя ден, както обикновено, Стамболийски се събуж¬да рано. Още със ставането си от сън, обаче, той е в лошо настроение. Нервен и разтревожен, не го сдържа на едно място. Взема телефона. От Пазарджик му се обажда няка¬къв „дежурен“ със съвсем непознат глас, който отговаря смутено и неясно. Тоя „дежурен“ отказва да го свърже със София, като казва, че няма линия.
- Защо няма линия? Какво се е случило? - пита озадачен от всичко това Стамболийски.
- Нищо, нищо, - му отговаря „дежурния“. Всичко е спокойно. Всичко е в ред. Но няма линия...
И затваря апарата.
Опитите му отново да влезе във връзка със София пропадат. Телефонът, не работи. От Пазарджик вече нему се обажда никой. Това увеличава безпокойство¬то му.

IV
ПЛАНЪТ ЗА ЗАЛАВЯНЕТО НА СТАМБОЛИЙСКИ
По същото време поручикът с „летящия“ отряд пътува към вилата на Стамболийски край село Славовица.
Приближавайки на 4 км. до вилата, поручикът слиза от автомобила и се запътва да се срещне с началника на охраната на Стамболийски. Във вилата всички са на поста си. Не само Стамболийски, но и всички стражари и войници от охраната са отдавна будни. Това възпрепятства лесното и свободно доближаване на поручика към самата вила на м[инистъ]р-пред-седателя.
Отрядът на поручика е забелязан от началника на охраната на вилата фелдфебела Стоянов. Поручикът, като се доближава до фелдфебела, му заповядва да предаде караула, оставен да охранява вилата и личността на м[инистъ]р-председателя на България Александър Стамболийски. Фелдфебелът отказва да се подчини. В това време, догдето трае разговорът между поручи¬ка и фелдфебела, сам Стамболийски забелязва при-ближаващия се към вилата отряд. Той извиква фелдфебела, за да узнае от него, какво се е случило.
Фелдфебелът го уведомява, че поручикът иска от него да му предаде охраната на вилата. Той добавя, че всичко това е твърде подозрително и изказва опасението си, че отрядът на поручика, съставен от войни¬ци и цивилни, е твърде съмнителен и сигурно идва да нападне вилата. Той подчертава още, че не бил уве¬домен предварително от Пазарджик за идването на отряда, нито пък му е било съобщено, че той трябва да предаде охраната на вилата на м[инистъ]р-председателя на поручика. Поради всичко това, фелдфебелът отказал да изпълни заповедта на новодошлия поручик.
Преценил обстановката, Стамболийски лично дава заповед на фелдфебела да прогони със сила от¬ряда.
Без колебание, фелдфебелът Стоянов и неговите войници заемат позиция. Започва престрелка, която продължава доста време. Стрелбата на охраната на вилата е подкрепена от картечниците, оставени на разположение на охраната. Завързва се късичко сражение.
Охраната на вилата има по-изгодна позиция, от отряда на поручика. Фелдфебелът Стоянов и неговите войници са на височината и това заставя отрядът на „шпиц“ командата, които идват да арестуват Стамболийски, да се оттеглят, за да не дават излишни жерт¬ви.
Така след този пръв несполучлив опит да се завземе вилата на м[инистъ]р-председателя отрядът на поручика се оттегля към с. Карамусал.
Ал. Стамболийски е твърде изненадан и озадачен от всичко станало. Макар и предупреден на няколко пъти, че срещу него се подготвя удар, той все още не може да разбере, какво е станало. Винаги самоуверен, не достатъчно предпазлив към себе си, Стамболийски даже и сега, в деня на преврата, не вярва, че настъпва, часа на неговия край.
Не добре ориентиран, върху извършения преврат, в голямо недоумение, Стамболийски се облича на¬бързо и отива в родното си село Славовица, за да се види със своите верни политически приятели. В Сла-вовица стават първите съвещания и се взимат пър¬вите решения за онова, което ще трябва да се пред¬приеме. Набързо се събират много съмишленици и приятели на земеделското правителство и с учас¬тието на Стамболийски стават, разисквания върху онова, което е станало. Събитията са още неясни за всички. Едни смятат, че правителството е свалено и е установено ново законно правителство, а други вяр¬ват, че автономистите са свалили земеделската власт. В това време в Славовица пристига водачът на земе¬делците от село Ветрен, Ал. Лапардов, придружен от няколко земеделци от същото село. Виждайки Стам-болийски, Лапардов се отправя към своя учител и водач, прегръща го, целува го и му дава кураж, като му съобщава, че научили как земеделското правител¬ство е свалено от автономистите. Почти по всички села се говорело така. Лапардов подчертава, че няма държавен преврат за сваляне на правителството на Стамболийски и премахването на земеделската власт.
Новината, че няма извършен държавен преврат за сваляне на земеделското правителство, се пуска и разпространява от тия, които извършват преврата и които чрез заблуда искат да приспят бойната готов-ност на земеделските дружби и оранжевата гвардия. Тая новина се разпространява особено упорито из Пазарджишкия край, с цел да бъде заблуден и самият Стамболийски, който, изолиран от София, в своята вила в Славовица, трудно може да узнае самата ис¬тина.
Стамболийски предчувства опасността. Въпреки успокоителните новини, които се носят из околните села, той чувства, че не всичко е в ред. В себе си той е уверен, че нещо лошо ще се случи и окуражен от предаността и привързаността на своите съмишленици, решава да действа.

V
ТРЕВОГА! ВСИЧКИ НА ОРЪЖИЕ!
Предохранителните мерки в случай на нападение над Стамболийски в Славовица са взети доста по-отрано. Те се изразяват в уговорения предварително „сигнал за тревога“ в случай на нападение и в постоянна бдителност на дружбите и бойна готовност на оранжевата гвардия в цялата Пазарджишка околия.
Стамболийски решава да постави в действие предохранителните мерки. Той заповядва да пуснат градобойните ракети, приготвени от по-рано, тревожният сигнал до дружбите от околните села. Пускането на тия ракети означава, че Стамболийски е нападнат и селяните от цялата Пазарджишка околия трябва да се притекат на помощ на Славовица.
Първата ракета в село Славовица пуска местният свещеник.
Тревогата е вече подадена. В Карамусал черковната камбана започва да бие тревожно. Същото става във всички села на Пазарджишка околия. За селяни¬те става ясно, че се е случило нещо лошо, че техният любим водач и м[инистъ]р-председател на България Стамбо¬лийски, е в опасност.
Тревога! Всички на оръжие!
Оранжевата гвардия и бойните ядра на всички дружини от околните села са мобилизирани. Привлечени от тревожния сигнал, всички се стичат към Славовица, към вилата на Стамболийски, за да се притекат на помощ на водача на селска България. С вода, на коне и пеш селяните прииждат непрестанно.
Независимо от всичко това, Стамболийски разпраща куриери с коне по селата, като дава първите нареждания за мобилизиране на дружбите и за мерките, които те трябва да вземат. Той призовава всич¬ки земеделци да дойдат в с. Славовица. На 9 юни - събота - до вечерта в околността на село Славовица се събират над хиляда души селяни на разположение на Стамболийски.
След неуспеха на първия отряд за залавянето на Стамболийски да проникне във вилата му в Славови¬ца, авторите на преврата и техните помощници ре¬шават да се предприеме втори опит за завземането на Славовица.
Привечер на 9 юни, този път от Пловдив, към Славовица се отправя втори отряд войници и нова група от известните „шпиц“ команди, със задача да завземат Славовица и заловят „непокорния“ м[инистъ]р-председател Стамболийски. Този втори отряд, под командата на майор Попов, поема за Славовица през Карамусал.
В село Карамусал отрядът спира. Майор Попов тук узнава за нарежданията, които Стамболийски е дал, и за мерките, които са взети за защитата на Сла¬вовица. Майорът вижда решителността на селяните да бранят своя водач - м[инистъ]р-председателя на България и за това решава най-напред да покани Стамболий¬ски да се предаде.

VI
ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ
Чрез Цветан Дойчинов от село Карамусал, майор Попов изпраща бележка до Стамболийски в Славовица. С тази бележка той го подканва да се предаде, тъй като земеделското правителство е свалено и в страната е назначено вече друго законно правителство, по чиято заповед майорът действа. Той увеща¬ва Стамболийски доброволно да се предаде и да не оказва съпротива, за да се избегне проливането на братска кръв.
Цветан Дойчинов отнася бележката на Стамболийски.
При получаване на бележката, която с мъка чете през очилата си, Стамболийски разбира, че положението е сериозно. Ръката му леко потрепва, но той прибира бележката, като не обажда съдържанието й никому. След това Стамболийски влиза в работния си кабинет и започва да пише отговора на бележката до майора. Като написва писмото, той го препрочита повторно, поставя го в плик, запечатва плика добре и го предава на същия селянин да го отнесе на майор Попов.
Отговорът на м[инистъ]р-председателя се получава към 1 часа през нощта на 10 юни. А забавянето се дължи на това, че куриерът по пътя се натъква на един пост, командван от поручици.
Интересът към отговора на Стамболийски е извънредно голям. В тъмнината писмото било прочетено с мъка, като за целта са употребени 24 кибритени клечки.
След прочитането му писмото е предадено на майор Попов.
Това е последното писмо на м[инистъ]р-председателя Стамболийски. С него той решително отказва да се предаде.
Той заявява, че още е м[инистъ]р-председател и за това заповядва на майор Попов да сложи оръжието и да се върне обратно там, откъдето е дошъл.
Това последно писмо на Стамболийски гласи:
„За г-н майор Попов
с. Карамусал
Аз съм министър-председател на България и на българския народ. В тяхно име и в името на високите идеали на отечеството аз ти заповядвам да се върнеш там откъдето си дошъл и чакаш прошка. Възпроти¬ви се на лудостта, която те е обзела, защото минаха времената, когато шепа разгалени глави могат да ях¬нат българския народ. Войните и тежките изпитания научиха тоя народ, как да брани своите свободи; още един път заповядвам час по-скоро тръгвай за там откъдето си дошъл, защото не ще намериш държава която да те прибере.
с. Славовица, 9 юни 1923 г.
М[инистъ]р-председател: Александър Стамболийски“
Майор Попов препрочита писмото на няколко пъти. В решителния тон, с който е написано това писмо, той вижда непоколебимата воля на Стамболийски да брани себе си и правителството на селска България. Освен това, от събраните по разни начини и от различни места сведения, майорът се убеждава, че без бой не ще може да се добере до Славовица, тъй като оранжевата гвардия е на крак, а дружбите са на оръжие. Пазарджишкото селячество е решено с оръ¬жие в ръка да защитава Славовица и своя м[инистъ]р-пред¬седател срещу нападателите.
При тази обстановка майор Попов решава да настъпи към Славовица и със сила да залови Александър Стамболийски.
По същото време и Стамболийски не стои със скръстени ръце. Той е убеден, че щом като правителството му е свалено с държавен преврат майор Попов няма да изпълни неговата заповед и ще се опита да го нападне и залови със сила. И за това той се готви трескаво, за да посрещне сражението.
Славовица е в бойна готовност. Куриери непрекъснато сноват между главната квартира на м[инистъ]р-председателя и околните села. Дават се бързи разпореждания, свикват се най-верните хора на Стамбо¬лийски. Камбаната на селската черква непрекъснато бие и с тревожния си звън призовава селяните от околността на оръжие.
Нощният мрак не спира трескавата подготовка на Славовица за защита. Умората и напрежението на изминалия, пълен с тревога ден, не са в състояние да наложат почивка и сън никому. Пропадналият пър¬ви опит за залавянето на Стамболийски окуража¬ва привържениците му. С повишено самочувствие оранжево-гвардейците и най-верните приятели на Стамболийски очакват новия удар.
А той е предстоящ. И много близък. Групата на майор Попов, според донесенията на наблюдателите - куриери, се стяга в Карамусал за нападение срещу Славовица. И по всичко изглежда, че още през нощта ще отпътува от Карамусал.

VII
ВОЕНЕН СЪВЕТ ВЪВ ВИЛАТА НА СТАМБОЛИЙСКИ
За да се обсъдят мерките и планът за действие, които се налагат при новата обстановка, Стамболийски свиква още същата нощ във вилата си военен съвет на намиращите се в Пазарджишко негови верни дру¬гари и бойци. В тоя съвет, под председателството на Стамболийски вземат участие нар[одният] представител Ст. Здравков, брата на м[инистъ]р-председателя Васил Стамбо¬лийски, окол[ийският] акцизен началник в Пазарджик, капи-тан Моневски и др.
Установява се, че към Славовица в полза на Стамболийски се присъединили вече селата Черноговоро, Пищилово, Мисилините, Абдуларе, както и почти всички други села северно от река Марица.
Александър Стамболийски докладва подробно новосъздаденото положение. Изтъква се, че превра¬тът е извършен от група авантюристи с помощта на „Военния съюз“ и на македонците и е насочен срещу законното правителство, против народната воля, против парламентаризма и демокрацията и против бъдещото нормално политическо развитие на стра-ната.
Като се преценяват възможностите и след обстоен преглед на събитията през изтеклия ден - 9 юни, решава се борбата да продължи. Съставя се набър¬зо план за действие. Нощта трябва да се използва за пълното организиране на селяните за борба, а рано сутринта ще бъде предприето настъпление за завзе¬мането на Пазарджик.
В изпълнение на взетото през нощта решение в неделя, 10 юни сутринта, в Славовица са събрани повече от 2000-2500 селяни, привърженици на Стамболийски. Отзивчивостта на селяните, както и реди-ца други случайно стекли се благоприятни условия, затвърдяват, както у Стамболийски, така и у неговите привърженици, убеждението, че победата им над ав¬торите над преврата е сигурна, тъй като независимо от всичко друго, противникът е слаб.
Един нов факт окуражава още повече събралите се в Славовица за защита на Стамболийски селяни. Този нов факт е преминаването на капитан Йоновски, зет на земеделския народен представител Делю Георгиев, на страната на Стамболийски и неговите верни приятели.
Капитан Йоновски по това време е командир на взвод в Бельово. При първи слух за извършения преврат и за свалянето на правителството на Стамболийски, той, заедно със своите войници, се присъе¬динява към акцията на водача на селска България.
Капитан Йоновски със своите войници потегля веднага от Бельово за Славовица, отзовавайки се на заповедта на Стамболийски за вдигане на дружбите на оръжие. Преминаването на капитан Йоновски с войниците му през селата от Бельово до Славовица повдига самочувствието на селяните, у които се създава впечатлението, че държавната власт е все още в ръцете на м[инистъ]р-председателя Стамболийски, че сва¬ляне на правителството няма и че има само опит за преврат - изолирана акция на отделни личности.
И така, както е решено през нощта, в неделя рано сутринта Стамболийски предприема настъплението към Пазарджик с няколко хиляди селяни.

VIII
ПОХОДЪТ НА СТАМБОЛИЙСКИ КЪМ ПАЗАРДЖИК
От Славовица въоръженото селячество, предвождано от самия Стамболийски, потегли към Пазар¬джик през селата Карамусал, Карабунар, Бошуля. Навсякъде, където Стамболийски минава, селяните масово се присъединяват към неговия отряд. Бойно¬то ядро числено расте. Повечето селяни, обаче, тръг¬ват след Стамболийски невъоръжени, тъй като не разполагат с оръжие.
В неделя сутринта групата на майор Попов, напуснала през нощта с. Карамусал, се намира между село¬то и вилата на Стамболийски, само на 2 км. далеч от последната. Тук става първата по-значителна престрелка с хората на Стамболийски. Групата на майор Попов, съставена от 40 войници кавалеристи и от значителен брой хора от „шпиц“ командите, ръководени от капитан Александров, се мъчи с бой да дос¬тигне Славовица. Опитите й обаче, остават напразни. По-многочисленото бойно ядро на земеделците успява да обкръжи групата на майора от три посоки. Само от към с. Карамусал, откъдето групата настъп¬ва, тя е свободна. Попаднали под кръстосания огън на земеделците, групата войници и придружаващата ги „шпиц“ команда са били смятани първоначално за прогонени и унищожени.
Повече от 4 часа се води престрелка, при която надмощието на хората на Стамболийски е очевидна.
Най-после, след тежък и упорит бой, обкръжена¬та група на майор Попов сполучва да си пробие път, сред обкръжилите я селяни и се оттегля на позиция на близкото възвишение западно от с. Карамусал.
Майорът е принуден да поиска помощ. В негова подкрепа изпращат артилерия. Пристигат две планински оръдия. Те също откриват огън срещу хората на Стамболийски. Нищо обаче не помага. Многочисленият отряд на Стамболийски продължава похода си към Пазарджик.
Преди да влезе в града, той спира хората си на левия бряг на р. Тополница. Появата на отряда на Стамболийски на брега на р. Тополница създава сериозни опасения у хората на преврата. За защитата на Пазар-джик те решават да засилят редовете си с граждани и свои верни „шпиц“ команди от селата Црънча, Доганово, Койнаре и др. Положението е твърде натегнато и сериозно. Докато въоръженият земеделски отряд, предвождан от Стамболийски, подготвя удар срещу Пазарджик, защитниците на града трескаво се готвят за отбрана. Боят е неизбежен.
До Тополнишкия мост отбраната на града, по всичко изглежда, е съсредоточила своите главни сили. На това място са събрани оттеглилия се под на¬пора на хората на Стамболийски кавалерийски отряд на майор Попов, заедно с няколко придадени към него картечници и оръдия, доброволчески групи от „шпиц“ командите и две роти редовна войска.
Нападението над Пазарджик, замислено още на предишния съвет в Славовица, се провежда точно по установения план. Хората на Стамболийски, тръг¬нали на поход срещу Пазарджик заедно с него, на-падат града според установения план, след кратката почивка на брега на р. Тополница, както следва: от една страна Стамболийски с организираните от него земеделски маси; от към шосето за Панагюрище дру¬га земеделска сила; от към село Чангърлий - трета земеделска група, водена от брата на Стамболийски - Васил Стамболийски. Само източната страна от към Пловдив е свободна. От тази посока още в неделя привечер от Пловдив са изпратени нови два ескадрона, една рота войници и две полски оръдия. Тия нови войскови части идват в помощ на защитата на Па¬зарджик, сформирана от местния гарнизон и „шпиц“ команди от града.
С идването на тия нови подкрепления положението на Стамболийски и неговите хора се влошава. Битката се усилва. Сякаш се води същинска война. „Оранжевата гвардия“ и останалите нападатели на Пазарджик настояват час по-скоро да атакуват града. Стамболийски обаче, е въздържан. Той свиква втори военен съвет, на който се разисква въпросът за обса¬дата на града. По настояването на Стамболийски се решава нападението на Пазарджик да се отмени за три часа след полунощ.
След вземането на това решение Стамболийски с автомобила си отива на моста на р. Тополница - ключовата позиция, от която ще трябва да се атакува про¬тивникът. В това време по фронта и на двата фланга на защитниците на Пазарджик оръдията откриват огън. Артилерийската стрелба зачестява. За Стамбо¬лийски вече е ясно, че битката ще бъде загубена.
Въпреки всичко борбата продължава. Стамболийски обикаля всред своите хора на самата бойна линия. Проектираната за три часа през нощта атака на Пазарджик не може да почне. Към 4 часа сутрин¬та защитниците на Пазарджик имат очертано над¬мощие и минават в настъпление. Особено оживен е боят при Меликадъново.

IX
СТАМБОЛИЙСКИ ОТКАЗВА БЯГСТВОТО
Артилерията решава изхода на боя, който конницата завършва с разпръскването на хората на Стам¬болийски. Една вярна нему група остава със своя водач. Те стигат в село Адколий, докъдето отива навън. В това село чака и автомобила на Стамболийски. Придружен от около десетина души, между които и брат му Васил в понеделник, на 11 юни, той слиза до село Меликадъново, отгдето с автомобила изпраща Панагюрския околийски началник и капитан Йоновски към гр. Панагюрище, а сам Стамболийски, придружен от брат си Васил, народния представител Ангел Гърлев, от с. Щърково, акцизния началник и членовете на акционния комитет в с. Славовица, взели живо участие във всички борби на 9 юни око¬ло Славовица, а именно: Андон Георгиев, Ив. Левичаров, Ст. Малинов, Илия Бирев, Ник. Разлоганов и Кирил Клисурски - всички на коне се отправят за с. Лесичево; стигат в понеделник вечерта в Лесиченската курия и там правят едно кратко съвещание.
Всички се мъчат да убедят Стамболийски да тръгне към балкана през Муховските колиби, обаче той настоява да се върне към Славовица и склонява всички да вървят за там.
Стамболийски дохожда до Славовските курии, скрива се там и прекарва нощта в гората. Това е понеделник срещу вторник - 12 юни 1923 г.
През тази нощ, към 10 часа Стамболийски и брат му Васил, с двама от изброените свои верни другари, на коне се спускат към Калугеровската гора, която е срещу вилата. Когато забелязват, че насреща имат „неприятел“, те лягат в шубраците.
Стамболийски е с разкопчана риза и каскет на главата. Тази нощ гората пее под сординка хайдушка песен, а луната покровителствено, със слаби оттенъци грее над тях. Между Стамболийски и другарите му се завежда следния разговор:
- Всичко е свършено вече - казва един от тях - ние не можем да се спасим, освен ако избягаме през граница.
- Не, в никой случай не искам да избягам - отвръ¬ща гордо Стамболийски.
- Не, те ще те убият, Сандьо!
- Може би ще ме убият, но аз до последна капка кръв ще отстоявам народната кауза.
- Мислите ли - продължава Стамболийски, - че те ще посегнат на моя син, който е в София?
- Защо? Какво могат да искат от едно момче, ма¬кар и твой син!
- Да, така и аз мисля.
Малка пауза и след това Стамболийски казва:
- Мене ме преследват от ред години: бях в затвора, а сега, ето на, мене ме гонят, като някой див звяр, за да ме убият.
Но бързо, откърменият в Ботевски дух, водач на народа, придобива пълно съзнание и казва:
- Вие вземете по една карабина и един пистолет и бягайте да се спасите! Аз и брат ми, също въоръжени, ще вървим към вилата.
Напразни остават настойчивите усилия на другарите му да го отклонят. Стамболийски освобождава и брат си Васил, за да не пострада, ако биха го хванали заедно с него. Васил се упътва към родното си село, за да се скрие. Стамболийски остава сам под хладното небе. Всички околни места той ги познава много добре - като малко момче той ги е пребродил. Той скита из тия местности, свързани със спомени, които озаряват най-сладките моменти от детството му.
Узнали, че Стамболийски се е оттеглил по посока на Славовица, преследвачите му го дирят от всички страни. Постепенно нови бойни групи и „шпиц“ команди се изпращат към Славовица и пазарджишките села. Славейко Василев и капитан Иван Харлаков са в стихията си. Цялата околия е вдигната на крак. Деветоюнската власт е мобилизирала всичко живо из околията, в помощ на палачите на Стамболийски, за да намерят и заловят на всяка цена „непокорния“ земеделски водач и м[инистъ]р-председател на България.
Телеграфът и телефоните непрестанно бръмчат, за да предават разни съобщения и донесения на Славейко Василев, на кап. Иван Харлаков, на нови кметове и на „факторите“ на преврата, за откритите следи, за дирите и стъпките на Стамболийски. В тия съобщения, изпълнени с много догадки и предложения, Славейко Василев и капитан Харлаков, сякаш си оспорват първенството на палачи на един от най-до¬стойните български синове - Александър Стамбо¬лийски.
Капитан Иван Харлаков, изпратен със софийския отряд по преследването на Стамболийски, дейст¬ва по специални лични директиви на генерал Иван Вълков, тогава министър на войната и автор на деветоюнския преврат.
С една телеграма капитан Харлаков донася на своето началство:
„Стамболийски, като изгнаник се скита по баи¬рите сам, без хляб и без горна дреха, достатъчно вече смазан от тежестта на собствените си грехове. Не¬чистата съвест му отне и последната доблест - да се предаде...“
В друго донесение този кравожаден хулиган съобщава: „Взети са всички мерки да не бъде пропуснат Стамболийски да се изплъзне жив от нашите ръце...“
Сам Славейко Василев донася в щаба на армията: „Сведенията за оттеглянето на Стамболийски са противоречиви. Едни казват, че го видели на кон да отстъпва в пространството между Панагюрище и Тополница, а други твърдят, че го видели с автомобила си по посока на Попинци“.
И наистина, по това време, останал сам, без храна и изморен до кости от непрестанния дъжд, Стамболийски изменя първоначалния си план. Той напуска околностите на Славовица и се отправя към с. Василиците. Какво е накарало Стамболийски да промени своето решение не се знае. Предполага се обаче, че той е искал да се добере до жп линия с намерението да се прикрие в София или пък да бъде заловен в сто¬лицата, където е централната власт, предполагайки, че така поне животът му ще бъде пощаден.

X
ПРЕДАТЕЛСТВОТО
Така, скитайки от село на село, Стамболийски стига в с. Голак. Той спира при една керамидарница, където влиза в разговор с намиращите се там работници. Пред тях той се представя като търговец на дърва и ги разпитва, откъде може да купи дърва на по-изгодна цена. В разговорите си с работниците Стамболийски твърде предпазливо се мъчи да узнае и някои подробности около събитията и преследва¬чите си. След като не могъл да научи нищо, което би го ползувало, той праща да извикат кмета на селото, мислейки, че кметът на Голак е още неговият приятел - верен земеделец, от когото Стамболийски смята да получи помощ и подкрепа.
Кметът, обаче, бил сменен и при Стамболийски, за голяма негова изненада се явява новият кмет на селото Рангел Стоичков. Стамболийски и нему се представя като търговец на дърва, след което двама¬та разговарят за положението и преврата. След това Стамболийски се осведомява за пътя към с. Василици. Сам кметът тръгва с него, показва му пътя и над селото двамата се разделят. По всичко изглежда, че Рангел Стоичков, новият кмет на с. Голак, познава в лицето на мнимия търговец на дърва м[инистъ]р-председа¬теля на земеделска България, но въпреки това не го арестува, пуска го да продължи пътя си, като даже лично му показва откъде да мине.
Из пътя край селото Стамболийски среща един каруцар. От него той поисква хляб. Коларят му дава хляб и парче сирене. Премалял от глад Стамболий¬ски започва да яде сухия хляб и до чешмата на селото спира, за да се напие с вода. Уталожил тридневния си глад и жаждата си Стамболийски остава за известно време усамотен на шосето, за да си отпочине.
И тук става фаталната среща за Стамболийски, среща с едно воловарче, което го предава в ръцете на неговите палачи. Воловарчето, случайно минаващо край шосето, познава в лицето на почиващия път¬ник, така много търсения от потерите м[инистъ]р-председател на земеделска България Ал. Стамболийски. Без да подозира нищо, Стамболийски спокойно продъл¬жава почивката си. А в това време малкият предател бърза да прибере добитъка си, за да извърши след това своето подло дело. Бързо воловарчето слиза в село Голак, намира новите властници в кметството и ги уведомява с подробности за своето откритие. Нещо повече даже: то заплашва новия кмет, секретар-бирника и присъствуващите в общинското упра¬вление селяни, че ако те не направят потребното и не заловят Стамболийски, то ще съобщи за всичко в с. Ветрен, неговото родно село.
Предателството е извършено. Извършено е подло. Сам Стамболийки дори не подозира, че това малко воловарче, ще го предаде.
В село Голак настава оживление. Подготвя се набързо потеря, която да бъде изпратена по стъпките на Стамболийски.
Набързо кметът на с. Голак Рангел Стоичков въоръжава няколко селяни, между които Васил Стоичков, Георги Николов, Стоимен Христов, Миню Стоянов, Никола Копандаров и др., които бързо се отправят към мястото, където неподозиращ предателството Стамболийски, спокойно продължава кратката си почивка.
При срещата си с тая неочаквана потеря, изпра¬тена по неговите дири, Стамболийски запазва самообладание и в началото се мъчи все още да прикрие името си, но когато разбира, че е издаден и че не му остава нищо друго освен да се предаде, той се обръ¬ща към селяните:
- Вие постъпвате с мен, както Юда Искариотски с Христа. Но вие сте по-лоши и от Юда, защото той предаде Христа за 30 сребърника, а вие вършите предателството без пари.

XI
ДРАМАТИЧНАТА СРЕЩА НА СТАМБОЛИЙСКИ СЪС СЛАВЕЙКО ВАСИЛЕВ
Заловен, м[инистъ]р-председателят на земеделска България е откаран в с. Ветрен. Из пътя, минавайки край жп станция, Стамболийски научава състава на новото правителство и подробности по деветоюнските събития.
Страхувайки се за живота си, Стамболийски решава да обади на Цанков и Сл. Василев, че се е предал. Той отправя до двамата поотделно телеграми с едно и също съдържание: „Научих, че правителство¬то е свалено и бързам да ви се предам. Елате с авто¬мобил във Ветрен. С поздрав Стамболийски“.
Във Ветрен отвеждат Стамболийски в дома на Тодор Петков, водач на Стамболовистите в селото. Тук Стамболийски се изсушава и нахранва добре.
Буен огън тори в селската камина, пред която мокрия до кости Стамболийски се грее и суши. Те не водят никакви разговори. Всички мълчаливо очакват по-нататъшния развой на събитията. Тишината е нарушена от звънтенето на шпори и почукване на вратата. Идва Славейко Василев.
Срещата между Славейко Василев и Стамболийски е драматична. Още при влизането на Славейко Ва¬силев в стаята, Стамболийски, който суши мокрите си дрехи край огнището се изправя и усмихнат, но със строг тон се обръща към новодошлия с думите:
- Най-после началник-канцеларията победи министъра на войната.

XII
СЛАВЕЙКО ВАСИЛЕВ ПРЕДАВА СТАМБОЛИЙСКИ НА НЕГОВИЯ ПАЛАЧ
Макар и вече противници, двамата провеждат продължителен разговор насаме край камината.
Славейко Василев приканва Стамболийски да побърза с изсушаването на дрехите си и да се приготви за път.
Пристигнал във Ветрен с автомобила на м[инистъ]р-председателя, оставен от Стамбоийски в Славовица, Сла¬вейко Василев, поради настъпването на нощта, бърза да отведе своя „пленник“ в Пазарджик.
При това пътуване Славейко Василев се придружава от Иван Златков, Марин Бабанов и едно непо¬знато лице. С голяма бързина и без да губят време поменатите лица потеглят заедно със Стамболий¬ски за Пазарджик, като разстоянието Ветрен - Па¬зарджик, 45 км., вземат само за 40 минути. Из пътя Стамболийски е доста весел и разговорчив. Той из¬лага пред Славейко Василев и придружаващите го своето мнение по станалата промяна, по събитията и по преврата, като дава характеристика и на някои от новите министри.
В Пазарджик Стамболийски е отведен в казарми¬те на 27 пех[отен] полк. „Посрещането“ на „непокорния“ м[инистъ]р-председател в Пазарджик е твърде лошо. Тъл¬па деветоюнци и други екзалтирани типове чакат с нетърпение пристигането на сваления от власт м[инистъ]р-председател, за да го оплюят, обругаят и даже да го линчуват. Подстрекавана, тълпата е твърде враждеб¬на към Стамболийски. Някои искат да го вземат от автомобила на Славейко Василев, за да го линчуват. Славейко Василев се възпротивява на искането на тълпата и не позволява смъкването на Стамболий¬ски от автомобила.
В казармите на 27 пех[отен] полк, където Стамболийски е отведен, се помещава военното комендантство на новата власт. В североизточната част на сградата са събрани капитани Иван Харлаков, група деветоюнци и някои техни приятели, когато Славейко Василев от¬вежда сваления от власт земеделски м[инистъ]р-председател.
Отвън и в салона са струпани много запасни офицери, от гр. Пазарджик, облекли военните си униформи.
Чувствува се натегнатата и тревожна атмосфера. Откъм стаята се чуват повишените гласове на Сла¬вейко Василев и капитан Иван Харалаков, които си оспорват вече „пленника“. Спорът между двамата е доста остър и разгорещен и се води за това, кому да се предаде Ал. Стамболийски и под чия команда той да бъде отведен в София. Става нужда да се вика по те-лефона и София. От там се получава нареждане: „Ал. Стамболийски да бъде предаден на кап[итан] Иван Харла¬ков“. С това спорът е приключен. Към 7 часа вечерта на 14 юни присъстващите в стаята се раздвижват и вратата към салона се отваря. На прага се появява внушителната фигура на Ал. Стамболийски. Обле¬чен в сива тужурка от рунтав вълнен плат, Стамбо¬лийски държи в ръката си каскет от същата материя. Мустаците му разрошени и спуснати надолу, къдра¬вата му коса в безпорядък. Прекрачвайки прага на стаята, той отметва косата си назад и налага каскета на главата си. С отмерена, спокойна и твърда стъпка без да се обърне към никой от присъстващите, Стам¬болийски преминава салона и стига до изходната врата. След него вървят кап[итан] Ив. Харлаков, Славейко Василев и няколко други непознати лица във воен¬ни униформи. Щом Ал. Стамболийски се изправя на изходната врата, по даден знак от кап[итан] Харлаков от южната страна се приближава един черен автомобил купе, който спира точно пред стълбите. Ал. Стамбо¬лийски слиза пъргаво, качва се в колата и сяда на задната лява страна на купето. До него от дясната страна сяда кап[итан] Харлаков, а срещу тях - две лица с пушки и войнишки дрехи. Друго едно лице, също въоръжено и във военна униформа, заема място при шофьора. Малко след това автомобила потегля на запад към вилата на Стамболийски в с. Славовица.
Не изминават и няколко минути от двора на казармата излиза друг автомобил, с непознати въоръжени лица, който взема същата посока - към вилата на Стамболийски в Славовица. Един от пътуващите в автомобила, който сигурно е имал възможност вече да тършува из вилата на Стамболийски, показва на останалите разни книжа, взети оттам, между които и един бележник с надпис „Министър-председател“. В този бележник са отбелязани собственоръчно от Стамболийски десетина заглавия на статии, които м[инистъ]р-председателят е възнамерявал да напише във вестник „Земеделско знаме“.
Предаването на Стамболийски в ръцете на кап[итан] Харлаков - неговият палач, показва на всички, че съдбата на Стамболийски вече е решена. За никой в Пазарджик вече не е тайна, че много наскоро вода¬чът на селска България ще бъде убит. Стамболийски също прозира грозящата го опасност, но той показва рядко самообладание из целия път до своята Голгота. Това озлобява още повече неговите палачи и най-ве¬че Харлаков.
Палачите на земеделския м[инистъ]р-председател отвеждат Стамболийски в Славовица, за да турят началото на цяла верига убийства и злодеяния редки по своята жестокост и мъст.
И тия злодеяния започват с най-голямото и най-нечовешкото - убийството на Ал. Стамболий¬ски, рязан парче по парче с 30 ножа.

XIII
ОТНОВО КЪМ СЛАВОВИЦА
При спокойно пътуване и без никакви инциденти по пътя, автомобилът на капитан Харлаков, заедно с придружаващите го лица, отнася Стамболийски от¬ново в Славовица. По пътя от Пазарджик до Славо¬вица няма нито нападение, нито стрелба по колата, с която пътува Стамболийски. Въпреки това, за да се прикрие истината и за да се оправдае убийството на селския водач, Дирекцията на печата, по заповед на управляващите, издава на 16 юни 1923 година едно невярно и пълно с лъжи официално комюнике. Това комюнике, в което се съобщава за залавянето и убийството на Стамболийски гласи:
„Стамболийски е бил заловен вчера в 8 часа пре¬ди пладне в с. Голак от жителите на селото. Там той се е представил като закупчик на дърва и е закупил от един керемидчия тухли за 300 лв., за да добие повод чрез керемидчията да извика кмета на селото, надя¬вайки се да намери у него подкрепа. Селяните, обаче, го познали и арестували. Чак тогава Стамболийски написал писмо до офицера командант в с. Ветрен, че се предава. Към 3 часа след пладне Стамболийски е бил отведен с автомобил от Ветрен до Пазарджик. В този град народът го посрещнал с ожесточение и по¬искал да го линчува. Пред тази опасност, и понеже нямало войска в града, тъй като е била изпратена в околностите на Панагюрище за търсене на Стамбо¬лийски, за да го избави офицерът е бил принуден да се върне обратно към Славовица, дето Стамболий¬ски е поискал да си вземе дрехи и долно облекло.
Нападнат по пътя от въоръжени селяни, автомобила е бил спрян и Стамболийски освободен и из¬бягал. Тутакси е наредено наново залавянето му, със заповед да бъде доведен в София под силна охрана. Тази сутрин сведения гласят, че се е влязло в дирите му и че на запад от Славовица, при преследването му била завързана престрелка. Едно последно съобще¬ние от тази сутрин 10 часа гласи, че в тази престрелка Стамболийски бил убит. Правителството съжалява за станалото и е наредило да се произведе строго разследване.“
Оригиналното комюнике за убийството на Стамболийски и „съжаленията“ на деветоюнското правителство, разбира се, отначало и докрай не казва истината. Тя е прикрита умишлено, главно за да се заблуди общественото мнение в чужбина.
Стамболийски, придружен от капитан Ив. Харлаков и другите палачи, пристига във вилата си здрав и читав. По пътя никой не ги е пресрещал и никаква стрелба от „въоръжени селяни“ не е имало. Изглеж¬да, че и самото деветоюнско правителство се е изпла¬шило и засрамило от кървавия садизъм във вилата на Стамболийски на 14 юни 1923 г. през нощта, та е трябвало да заблуди обществото чрез едно лъжливо и на бързо стъкмено официално съобщение около трагичната смърт на Стамболийски.

XIV
АДСКАТА НОЩ НА ИНКВИЗИЦИЯТА В СЛАВОВИЦА
Истината по мъченическата смърт на земеделския м[инистъ]р-председател е съвсем друга. Стамболийски и капитан Харлаков пристигат към 8 часа вечерта на 14 юни 1923 год. във вилата на м[инистъ]р-председателя край с. Славовица. По това време вилата е превърната в същински военен лагер. Тук са събрани голям брой подозрителни лица, облечени в полувоенна, полуцивилна униформа. Тънки и невзрачни фигури шарят насам-натам, като сенки в мрак. Беше се вече стъмнило.
Стамболийски е замислен, а джелатите, които го придружават, уплашени може би, не смеят да погледнат в очи своята жертва. Те пушат цигара след ци¬гара. Това е убийствено за Стамболийски, защото той не можеше да понася дима от цигарите на своите палачи. По заповед на Харлаков, Стамболийски бива заобиколен във вилата от въоръжени лица.
Настъпва кървавата и трагична нощ за Стамболийски. Една нощ, която не се поддава на описание. Но истината не може да бъде премълчана. И ние ще я предадем. Предсмъртните часове на Стамболийски са истинска трагедия. Джелатите му са безмилостни. Това не са човеци, а зверове в човешки образ. Инкви¬зицията над водача на селска България Ал. Стамбо-лийски започва.
Държането на палачите на Стамболийски е дръз¬ко и вулгарно. Те се нахвърлят върху довчерашния министър-председател и водач на земеделска България с ритници, хвърлят храчки върху чистото и неопетнено чело и го псуват най-безразборно и цинично. Не стига това. Започва и побоя.
Удрят му плесници, налагат го с юмруци. Водачът Стамболийски стои невъзмутимо, спокоен и понася стоически всичко щом като всичко това трябва да понася за доброто на България. Но дали всичко това не ще бъде за нещастието на българския народ?
Той вижда в присъстващите своите убийци, прозира в тъмните им души, разкрива пъклените им замисли и намерения. И пак търпи и понася всичко. Стамболийски знае, че ще умре мъченически. Хора¬та, които го заобикалят в този момент, непоносима¬та и тягостна обстановка, всичко наоколо, определя неговия трагичен край. Но все пак той смята, че тия хора могат да го пощадят заради благото на Бълга¬рия.
Той се обръща към тях с думите:
- Защо трябва да ме убивате, когато аз съм необходим на България? Какво ще спечелите с моята смърт? След години ще разберете, че действително съм не¬обходим на България.
Стамболийски с мек, добродушен тон, изпълнен с дълбока човечност, която е в състояние да трогне и най-коравосърдечния човек.
Но палачите остават безчувствени в тази трогателна молба на министър-председателя. Думите му остават глас в пустиня. Те не могат да засегнат закоравелите сърца на безчувствените убийци. На хората-зверове.
- Когато ме загубите, тогава ще разберете своята грешка и ще оцените моята загуба. Мен лесно ще погубите, ще обърнете България в арена на междуособни борби, ще хвърлите страната в мрак и ще опръскате градовете и селата на красива¬та ни родина с много невинна кръв. Това зная добре. Но аз зная също така добре, че с моята смърт не ще може да погубите идеята, за която се боря, идеята, която стои над всички ни, възвишената и велика идея за народа и родината. Знайте, че само тези идеи никога не умират. Те са вечни, както и България, до¬като ние - хората - сме преходни: раждаме се, живе¬ем и умираме. Ще дойде ден и ще ме потърсите, но не ще ме на¬мерите. Ще се опитате да върнете изгубеното, но не се връща онова, което е безвъзвратно загубено.
Така говори Стамболийски. Но никой не го чува. Никой не иска да се вслуша в думите му.
Моментът е драматичен. Палачите не спират да сипят хули и удари върху Стамболийски, на което той отвръща със следните изключителни думи, кои¬то са същевременно и завет към българския народ:
- Съобщете на новите управници на България, че в областта на вътрешната политика на страната са възможни всякакви опити. Но по отношение на външната политика България има един единствен път определен от времето, мястото и събитията - активна политика на българското споразумение и тясно сближение с всички славянски народи, а най-мно¬го с Русия. Всеки друг път води към гибел. Всеки опит, който не се съобразява с това ще бъде фатален за страната ни.
Нощта е обгърнала всичко наоколо в своя непрогледен мрак. Стамболийски е сам между своите пала¬чи, безпомощен и в невъзможност да се измъкне от хищните им лапи. Тук, в тази самотна вила, съдбата е предопределила той да намери своята трагична и мъчителна смърт. В една от стаите се разиграва страшната драма. В нея започва кървавата нощна вакханалия на обезумелите и жестоки убийци.
С нечовешки сили, със сетни усилия, Стамболийски носи на гърба си своите палачи, докато те с хрипкав пиянски смях се изреждат да се качат на „коня“. Палачите мушкат с ножовете си Стамболий¬ски, за да го накарат да върви по-бързо, по-лудо, да подскача, за да им достави удоволствие, тъй както воловарчетата мушкат с остен своите волове.
Пътят от зимника до стаите на вилата е път към най-голямата Голгота на Стамболийски. Този път е страшен и мъчно би могъл да измине, защото човек би трябвало да притежава огромни нравствени сили, неописуем героизъм и непоколебима физика.
Стамболийски мина по страшния път към височината, както Исус се изкачи на Голгота, с тази разлика, че Исус носеше на гърба си кръста, а Стамболийски носеше своите палачи, хора без срам и съвест. Той носеше, обаче, друг кръст - кръстът на земеделска България, на българския народ.
Тежки и мъчителни са часовете, които сигурно са се видяли на безсмъртния апостол на земеделска България цяла вечност, а на джелатите само някол¬ко мига на развлечение и удоволствие.

XV
ТРАГЕДИЯТА НА БРАТА НА АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ
Все по това време се разиграва и трагедията на брат му - Васил Стамболийски. Той е заловен и хвърлен в една воняща изба в с. Славовица. Неговата участ споделят и селяни, съподвижници и последователи на Стамболийски. Всички са подложени на тежък, мъчно поносим терор, при който палачите употребя¬ват всевъзможни средства, за да всеят ужас и страх преди всичко сред селяните. Обезвредени морално, селяните, палачите без всякакви усилия ще задигнат Васил Стамболийски. Това е планът, който те изпъл¬няват безпогрешно.
Селото отдавна е обезлюдено. Уплашените селя¬ни са се скрили в къщите си. Никаква светлина не просветва в нощта.
Тихата юнска нощ се нарушава само от виковете на брата на Стамболийски. Селяните в избата са из¬губили всякакъв кураж. Те се оттеглят и укриват по ъглите и стоят като неми свидетели на разиграваща-та се драма пред очите им, без да могат да го погле¬днат в очите, за да го окуражат.
За кратко време настъпва пълна тишина. Безмълвие зацарява навред. Тягостно мълчание обзема оби¬тателите на избата.
Изведнъж се чува шум, после вратата на избата се отваря и вътре нахлуват въоръжени лица. Чува се бумтенето на мотор, който угасва, докато въоръже¬ните се вмъкват в избата.
- Тъкмо ти ни трябваше! - извиква един от палачите. - Ела с нас, за да видиш брат си. Той те очаква...
Наближава полунощ. Селото е мъртво, пусто. Не се чува никакъв лай. Петлите още не са се обадили.
Престъпниците винаги действат през нощта. Това знае много добре Васил Стамболийски и отвръща на палачите, че той няма да тръгне, докато не настъпи деня.
- Хм, няма да тръгнеш ли? Как ти се струва това? - обръща се към него един от палачите и му посочва своя окървавен нож.
Васил Стамболийски стои неподвижен и безмълвен. Не! Той няма да се покори. Той е мъж и ще поне¬се всичко с героизъм.
Напразно палачите правят усилия да принудят Васил Стамболийски доброволно да тръгне.
Те са жадни за кръв, а когато измъчват, изпитват сатанинско удоволствие на звяра при вида на своята безпомощна плячка.
Палачите са решени на всичко, за да отведат Васил Стамболийски. Той трябва да присъства на мъчения¬та и трагедията на своя велик брат Александър.
И започват да се сипят върху Васил удар след удар.
Ножовете блесват в полумрака. Палачите ръгат безпомощния Васил Стамболийски с ножовете си. Земята се обагря с кръв. Но той не тръгва.
От минута на минута той губи сили. Страшно много го боли, кръвта тече, тече.
Селяните са потресени, ужасени от гледката. Но те нищо не могат да сторят, защото се страхуват да не си навлекат омразата на палачите, та да ги последва участта на Васил.
Изнемощял, обезсилен, едва държащ се на краката си, Васил Стамболийски вижда, че ще бъде убит. Все пак една искрица от надежда се крие у него и под влиянието на непоносимите болки, вследствие на забитите ножове по тялото му, той се оставя на произвола на съдбата. При това той не може да се бори, но е в състояние да се съпротивлява.
Въоръжените лица го измъкват насилствено, след като за по-голяма сигурност го връзват. После го хвърлят в автомобила.
След полунощ автомобилът поема пътя към вилата, гдето в това време Стамболийски понася жестокостите и убийствените удари на своите палачи.
Из къщите се подават уплашени хора. Те долавят сърцераздирателните викове на Васил Стамболий¬ски.
- Помощ!...
После, след някой миг, се чува нов, по-страшен, по-отчаян вик:
- Помощ!...
Виковете заглъхват в нощта и далечината.
Селяните са изтръпнали при вида на тази нечовешка картина.
Автомобилът пристига във вилата на Стамболийски. Без да губят нито минутка, палачите вкарват в стаята, гдето е Ал. Стамболийски, Васил, за да бъде свидетел и зрител на нечуваната трагедия на своя брат. Васил е завързан и цял потънал в кръв. По тя¬лото му зеят многобройни рани.
Самата стая е разхвърляна и по средата подритван и хвърлян от място на място е Александър Стамболийски. Подът е изпръскан в локви кръв, която е на¬поила дъските и която никога няма да бъде измита.
По стените на стаята на вилата ясно личат дупките от куршумите, които палачите изстрелваха, за да създадат една действително ужасна и кошмарна нощ на зверско престъпление.
Васил Стамболийски влиза в стаята, гдето пребит и окървавен лежи безпомощен неговия брат. Той се движи олюлявайки се и спира погледа си върху Ал. Стамболийски. Очите на двамата братя се срещат и разбират. Сълзи се търкулват по изстрадалите и изморени лица. Васил прави две крачки и се хвърля, за да прегърне своя нещастен, по-нещастен от него, брат, ала палачите го отстраняват.
- Тук не е място за сантименталности! - изкрясва един мъж с пиянско лице. - Имали сте време за по¬добни прояви.
Двамата братя се гледат безпомощни, очаквайки своята обща трагична смърт.

XVI
ПАЛАЧИТЕ РЕЖАТ СТАМБОЛИЙСКИ НА ПАРЧЕТА
Палачите не стоят без работа. О, сега започва ужасната дейност, която увековечава имената им на зверове в човешки образ.
- Ха, ха, ха... - ръмжи един от тях, приближавайки се до Александър Стамболийски с нож в ръка, хваща ухото му и го отрязва.
Той го гледа кратко време, после засмян до уши, го захвърля към ъгъла на стаята.
В това време друг, за да не остане по-назад от своя съучастник, реже другото му ухо.
Кръв се стича по врата на Стамболийски. Той трепери от болка. Отдавна ризата, и всичките му дрехи са потънали в кръв.
Палачите не бързат с жестокостите си. Те искат да мъчат Стамболийски и да причинят смъртта му от нечовешките мъки, които му създават. После един от палачите отрязва части от краката на Стамболийски, друг забива остър нож в бедрата и ги разкъсва, трети със зверска жестокост пори гърдите му.
И всичко това се понасяше от мъченика Александър Стамболийски. Ням и безпомощен свидетел на това нечувано престъпление, Васил, агонизиращ и очакващ същата участ, гледа как обезобразяват него¬вия брат.
Отрязани части от тялото палачите хвърлят в устата на Ал. Стамболийски и искат да го нахранят със собственото му месо. Те дават на Стамболийски да пие собствената си кръв... Каква зверщина, каква нечовечност! Каква невиждана жестокост!...
И Нерон, и Калигула, и Ландрю, и Вайдман биха завидели на тези убийци, чиито имена биха блестяли с яркост над всички останали.
За да трае по-дълго време тази кървава вакханалия и да бъде по-голямо удоволствието на палачите, последните не забиват дълбоко в тялото на жертва¬та си своите ножове, за да не издъхне Стамболийски преждевременно.
Сега те започват да скубят косите му. Кичури от къдрава буйна и кичеста коса убийците държат в ръцете си и ги размахват във въздуха.
После захвърлени по пода и омърсени късове от тялото на Ал. Стамболийски, палачите дават на Васил Стамболийски, за да ги държи. Последният не може да се помръдне. И скоро започва да агонизира, да из-дъхва от собствените си рани и от ужаса, който пре¬живява, като гледа съсичането на родния му брат.

XVII
С КРЪВТА СИ СТАМБОЛИЙСКИ ЗАПИСВА ЧАСА И ДАТАТА НА СВОЯТА СМЪРТ
Жестокостите на спират, гаврите нямат край. Цинизмът не може да се предаде. Липсват думи да се оп¬ише, да се даде една картина на чудовищното дело на палачите.
Може би, през време на робството еничери не са изтезавали така жестоко българи, както това ста¬ва през нощта на 14 юни 1923 година във вилата на Стамболийски при с. Славовица, с водача на селска България.
Пред мъките и страданията на Ал. Стамболийски, пред трагедията, която се разиграва тази нощ във вилата при с. Славовица, бледнеят и най-ужасните картини от Дантевия ад. Сигурно и в ада страданията и мъченията не са толкова ужасни и страшни. Толкова непоносими, както тия, които са причинени на Ал. Стамболийски през кървавата нощ на юни 1923 г.
Стамболийски е насечен на късове. Неговото тяло, парче по парче, е раздробено на 75 късчета. Кощунството на безмилостните палачи на водача на селска България надминава човешката представа за ужас и жестокост. Часове под ред палачите режат с ножове¬те си тялото на Стамболийски. Часове под ред те се радват на своето зверско дело. И след полунощ, кога¬то приближава края на тази кървава вакханалия, те изхвърлят Стамболийски, нарязан на парчета и об¬лян в кърви, в двора на вилата му...
Палачите са уверени, че Стамболийски не е вече между живите. Те са доволни, че са завършили успешно своето пъклено дело.
След това те се оттеглят на съвещание в кървавата стая на вилата.
По това време Стамболийски изживява последни¬те си часове. Той намира сетни сили у себе си и успя¬ва на стената на старата постройка в двора да напише с пръст, потопен в собствената му топла и шуртяща кръв следния надпис: „12 ч. 14 юни 1923 год. Ст.“
Този надпис, написан с горещата алена и клокочеща кръв от разкъсаното тяло на Стамболийски е живият символ на мъченическата му смърт и остава кърваво доказателство, че на 12 часа през нощта на 14 срещу 15 юни 1923 година Стамболийски е бил жив. Макар и агонизиращ, той успява да напише със собствената си кръв съвсем ясно и пълно часа и да¬тата на своята трагична смърт и първите две букви на името си.
Последните минути преди да издъхне са непоносими. Стамболийски се гърчи в адски мъки. Тялото му потреперва, гласът му заглъхва в засъхналото му гърло. От устата му от време на време се изтръгва по някой глух стон. Този полумъртав човек е окъпан в собствената си кръв. Вместо пот по челото му и гър¬ба тече непрестанно кръв, докато той изгубва всич¬ките си сили и се отпуска завинаги върху мократа и напоена с кръв земя.
Една последна въздишка, въздишката по скъпа¬та Родина, се изтръгва от изстрадалите му гърди и Стамболийски издъхва.
В това време палачите потриват радостно ръце, надават пиянски викове от радост и пият с пълни чаши вино.
Стамболийски умира така, както умират великите хора: с достойнство той понася смъртта, стоически се справя с всичко, мъжествено преживява мъчения¬та и страданията, за да остане неговият дух вечно да витае над родната земя.
Ян Хус бе изгорен на кладата, заради своите идеи в тъмните времена на Средновековието, но нито идеи¬те му, нито името му умряха. Стамболийски бе съсечен от своите палачи, но идеите му не бяха унищоже-ни, те вдъхновиха и сега вдъхновяват много стотици хиляди българи.
Би трябвало да се сравни мъченическата му смърт със смъртта на реформатори и носители на нови идеи през средните векове, за да се разбере, че двадесетият век е създал по-страшни и по-ужасни убийци. Тогава виновниците биваха разкъсвани от коне, изгаряни или обесвани. И мъките, колкото да са тежки и непо¬носими, не биха могли в никой случай да се сравнят с мъките и страданията които причиниха на Стамбо¬лийски неговите палачи докато го ликвидират.

XVIII
ПЪРВИЯТ ГРОБ НА СТАМБОЛИЙСКИ
Славовица вече се пробужда. По селските сокаци се мяркат хора, събират се на групи, приказват тихо и отново се разотиват. Из къщите се подават уплашени селяни. Кучешкият лай се засилва. Петлите закъсня¬ват със своето ранобудно кукуригане.
Небето потъмнява. Подухва тих ветрец, който гони тъмните облаци по хоризонта, ала скоро всички облаци се събират над околността. Става невъобра¬зимо тъмно, задушно.
Изведнъж мракът се продира от светкавици. Гръмотевици нарушават тягостната тишина. Започва да вали дъжд.
Палачите изхвръкват от вилата и се втурват към двора. По кървавите дири те се отзовават до къщурката, гдето се намира Александър Стамболийски мъртъв. Грабват разкъсаното му тяло и го понасят. Други вземат убития Васил Стамболийски. През дъждовните капки и полумрака се мяркат зловещите силуети на гробокопачите.
Те отнасят двамата братя в лозето, намиращо се на 100 метра източно от вилата, разравят земята, приготвят нещо като гроб и хвърлят разкъсаните, надуп¬чени и обезобразени трупове в дупката. После криво-ляво ги зариват с пръст и изчезват далеч от гроба на Стамболийски. Но в него той не остава за дълго.
Всички селяни от околността научават бързо новината за трагичната смърт на Стамболийски. Тази вест произвежда потресаващо впечатление. Селяни¬те са поразени.
И когато палачите изчезват, един селянин тръгва по дирята към лозето. Той стига до пресния гроб. Изненадата му е голяма. Селянинът бързо се отправя към съседната нива и извиква работещите там жени.
Щом стигат до мястото и виждат полузаровените трупове, жените започват да плачат.
По това време наблизо минава един офицер, който поръчва да повикат жени, които да омият телата и ги заровят по-дълбоко. Труповете били обърнати с очи към земята.
На същото място една жена посажда липа, пораснала вече в хубаво дърво.
Жените се заемат с възложената им работа. Те измиват добре насечения на парчета труп на Стамболийски и тялото на неговия брат Васил и заедно с група селяни, извършват скромно погребение на двете скъпи за българския селяк жертви. Във вилата се мяркат от време на време чужди хора. Само един часовой стои ням и неподвижен там и наблюдава всичко. Той не може да понесе покъртителната картина и заплаква.
Малцина днес могат да разказват за този драматичен момент.
Старите хора си отиват, а заедно с тях се покрива с праха на забвението и забравата миналото, което е пълно с трагични и същевременно героични съби¬тия и случки. Но има още, макар и малцина, живи свидетели на изравянето на труповете на Стамбо¬лийски и брат му и на импровизираното им погре¬бение, извършено от селяните в ранните часове на 15 юни 1923 година.
Ето какво разказва един от очевидците:
- Струва ми се, че това едва ли не е вчера. Кога¬то измъкнахме труповете от плиткия гроб, веднага познах Александър Стамболийски. Косата му беше наскубана, а кожата на главата олющена. Намерих в пръстта един кичур залепена коса, който запазих като спомен. Спомен, който да ми напомня винаги за великия апостол на земеделска България Александър Стамболийски. По съсеченото му тяло имаше множество рани. Ясно личаха и следите от нанесените удари с нож. Раните зееха зловещо. Сечените парчета месо отвращаваха всеки, който хвърли поглед върху тях. Наистина страшни ще да са били мъките, причинени на Стамболийски от неговите палачи...

XIX
СТРАНАТА ИЗТРЪПВА, А СВЕТЪТ Е ИЗНЕНАДАН
Вестта за трагичната смърт на земеделския министър-председател Александър Стамболийски се разнася с мълниеносна бързина из страната. Тя се разнася светкавично и в чужбина, по всички краища на света.
Официалните власти обявяват, че Стамболийски е убит по време на една престрелка с „въоръжените селяни“. Издаденото първо съобщение е много кратко и сухо. В него не се дават подробности, докато впоследствие се прави всичко възможно, за да се скрият истинските причини за убийството и жестокостта, с която то е извършено.
Страната изтръпва при първото съобщение, а светът се изненадва. Любопитните чужди журналисти правят всичко възможно да се доберат до мястото на трагичната случка, и чрез описания да задоволят любопитството на своите читатели.
Новината, че кореспондентите на чуждите вестници ще посетят на 15 юни 1923 год. вилата на Стамбо¬лийски в с. Славовица и страха, че хитроскроеното оправдание ще бъде разбулено, принуждава властта да даде напътствие да бъдат изровени прясно погре¬баните трупове и да се занесат на друго място, далеч от всеки поглед и далеч от света. Властта се опася¬ва, че чуждите кореспонденти може да поискат да видят трупа на Стамболийски и на самото място да напишат своите дописки. А видят ли състоянието на разкъсания труп и околната обстановка, става ясно каква е истинската картина на убийството.

XX
ВТОРИЯТ И ТРЕТИЯТ ГРОБ НА СТАМБОЛИЙСКИ
През целия ден на 15 юни 1923 г. в селото сноват хора. Вилата е строго охранявана. Селяните вече не смятат да проявяват любопитство защото знаят, че то може да им струва скъпо.
Привечер, опасявайки се от пристигането на чуждите кореспонденти, палачите правят последни¬те приготовления по отвличането на труповете на Стамболийски и погребването им на друго място.
Когато нощта обгръща с тъмния си воал земята и по пътищата не се мяркат никакви хора, палачите пристъпват към работа.
В тъмната нощ изравят труповете от лозето и с каруца ги понасят към р. Марица, за да окървавят и нея.
Късно през нощта гробокопачите пристигат до пясъците на р. Марица, близо до моста по пътя за Сараньово и Ветрен.
Извършват още едно кощунство, все така жестоко и нечовешко, както всичките им дела от 9 юни 1923 г. досега. Кръвожадните палачи отрязват главата на Ал. Стамболийски. Те извършват това ново престъ¬пление, за да получат скъпия откуп от тия, които са ги пратили да ликвидират „непокорния“ селски во¬дач. Главата на Стамболийски е скъпия трофей на кап[итан] Ив. Харлаков, който и сега на разпита му от народ¬ните обвинители, на един въпрос, къде са ненамерените парчета от тялото на Стамболийски, цинично отговаря:
- Изяде ги Славейко Василев!
Така палачите на Ал. Стамболийски и неговия брат Васил, изровили пресния гроб на своите жерт¬ви в лозето край вилата, пренасят частите от трупа на Стамболийски в пясъците на Марица и близо до моста по пътя за с. Ветрен, и заравят в нов гроб.
Това е вторият гроб на водача на селска България. Главата на Ал. Стамболийски те отнасят със себе си, за да я поднесат на деветоюнските първенци.
Минава време. Водите на Марица прииждат и изравят от пясъците двата обезглавени и вече полуразложени трупа. Така случайността помага на дядо Стоимен - бащата на Ал. Стамболийски, да открие втория безкръстен гроб на своя обичан син.
Легенди се носят за смъртта и гроба на Ал. Стамболийски. И всред тия легенди прозира жестоката истина.
Третият незнаен [гроб] на Стамболийски. В първия мо¬мент той е тайна и за неговите палачи. Третият гроб на Ал. Стамболийски е гробът, в който селяни прибират отново разхвърляните от водите на Марица части от полуразложения труп на земеделския м[инистъ]р-председател.
Тия части от трупа на Стамболийски прибира един селянин, който [ги погребва] в своята нива. Това място се счита за третия гроб на скъпата жертва на земеделска Бълга¬рия.
Над този самотен гроб са пролети доста сълзи, чиито страдания не биха били толкова големи, ако кормилото на страната ни се държеше и през последните 20 години от Ал. Стамболийски.
Това място е свято за всеки селянин.

XXI
ХАРЛАКОВ ОТНАСЯ ГЛАВАТА НА СТАМБОЛИЙСКИ
Безспорно, Харлаков е един от убийците на Стамболийски. За това свидетелства и факта, че отрязаната глава на Стамболийски е била поставена в една конска торба и Харлаков я отнася лично някъде, не-известно къде, но най-вероятно в София. Убийци¬те на Стамболийски отнасят неговата глава - като скъп трофей на деветоюнските първенци. Главата на Стамболийски е доказателството, гаранцията, че земеделският м[инистъ]р-председател е действително мъртъв и никога вече не ще се яви да пречи на сметките на тия, които го премахнаха.
Къде отнася Харлаков главата на Стамболийски?
Ето един въпрос, по който много легенди се разправят, но на които с положителност досега никой не е отговорил. Даже и самият Харлаков, толкова години след кървавото злодеяние в Славовица, не дава отговор на тоя въпрос.
Според една легенда, главата на Стамболийски, Харлаков отнася в София, където бива спиртосана и оставена от тия, които искаха да вземат главата на селския водач.
Според друга легенда, след донасянето на главата на земеделския м[инистъ]р-председател в София, тя била из¬пратена в чужбина, за да бъде изгорена и превърната в пепел. Тази ценна пепел била върната отново в Со¬фия на съхранение.
Това, обаче, са легенди. Истината все още е забулена в тайна. Тайна, дълбоко пазена от скъпо платените убийци на Стамболийски. Пазена и сега, когато Хар¬лаков е заловен и се намира в ръцете на народните представители.
Преди да дадем извадки от показанията на Харлаков за убийството на Стамболийски, казани пред народните обвинители сега, не ще бъде безинтересно да кажем няколко думи за Ив. Харлаков.

XXII
КОЙ Е КАПИТАН ИВАН ХАРЛАКОВ?
Капитан Иван Харлаков е родом от Габрово. През 1923 г. той е началник на отряда, изпратен от София от главните инициатори на 9-то юнския преврат да залови Стамболийски във вилата му. Харлаков успя¬ва в мисията си - Стамболийски е заловен и погубен.
След убийството на Стамболийски, Харлаков се подвизава дълго време в София. Той гуляе и пръска луди пари. За да го отстранят от София, за да не ста¬не след време вреден за самите деветоюнци, тъй като много бързо се изпари подвига на 9 юни и дейците му останаха под сянка, властниците изпращат Харлаков в държавна командировка във Виена и Будапеща. По едно време той отново се връща в България, но скоро пак изчезва. Едни разправят, че бил полудял от гризане на съвестта, други твърдят, че неговият „чорба¬джия“ го пратил на... „Онзи свят“ и там накъде Сливница - Драгоман, бил „безследно изчезнал“. Всичко това, обаче, са само легенди.
Харлаков умишлено не се обажда някому в България. Не се обажда даже на своите близки, които в 1933 г. научават, че той умрял в Белгия. Правят му панихида на габровските гробища. Изминават още няколко години и почти всички забравят този „герой“. Името му се споменава вече само, когато стане някое ново политическо убийство.
А по това време Харлаков е в Париж, където се разхожда свободно. Тук той не е кръвожадният па¬лач на Стамболийски. Тук, в този хубав град на пре¬лестите, съблазните и вечните удоволствия, Харла¬ков е „кротка овчица“.
Под името Петров той се шири из френската столица, гуляе и живее, като истински мултимилионер. Изглежда, че откупът за главата на селския апостол Стамболийски е бил твърде голям и богат. Убиецът на Стамболийски и неговата банда палачи са били щедро надарени за кървавото си дело от тия, на кои¬то Стамболийски пречеше и които заповядаха да бъде убит.
И тук Харлаков е все така дързък. Прикрит под името Петров, той се движи даже и всред пребиваващите в Париж българи. Най-често, обаче, той е в обществото на канцлера на Българската легация.
Една вечер, много пиян, Харлаков разкрива пред група българи, които до тогава не са го познавали, своето инкогнито. Със свойствения му цинизъм той казва:
- Петров?... Не съм никакъв Петров! Аз съм Харлаков. Известно ли ви е това име?...
- Харлаков?
Та нима има някой, на когото името на кръволока да не е познато?
Харлаков - това е името на убиеца на земеделския министър-председател Ал. Стамболийски. Името на най-дръзкия и безмилостен палач.
И когато му казват открито, че знаят добре не само неговото име, но и неговите „подвизи“, Харлаков, все така цинично, отговаря:
- Убиецът на Стамболийски... Да, той е тук, в джоба ми...
И самодоволно потупва портфейла си, от който изважда след това куп документи, между които се подава и „прословутата“ разписка на Славейко Василев, че Стамболийски му е предаден от Харлаков жив и здрав.
Така дръзкият палач смята, че „документ“ е индулгенцията за опрощаването на неговите грехове. Из¬глежда той се самооблащава, че това листче хартия носещо подписа на друг, не по-малко дързък от него палач, измива незаличимите кървави следи от окървавените му ръце. И за това той се усмихва и добавя още по-дръзко и с по-голям цинизъм:
- Впоследствие Стамболийски ми беше отново предаден. Но, Харлаков си знае работата... Разписката на Славейко Василев си остана у мен... Следователно сега аз нямам вече никаква отговорност...
Това, разбира се, са самопризнания на Харлаков направени навремето в Париж. Направени тогава, когато той още е считал за гордост да бъде един меж¬ду първите палачи на Стамболийски.

XXIII
ХАРЛАКОВ ОТНОВО НА СЦЕНАТА
Изминават много години от изчезването на Харлаков, и той отново се явява на сцената. Хубав летен ден. Из Габрово се разнася слуха, че убиецът на Стамболийски „възкръснал“. Върнал се от Белгия. Интересът към този „мъртвец“ е извънредно голям. Всички, като в менажерия влизат в локала, където той се навърта и с любопитство, като някой рядък екземпляр животно, го разглеждат под око. И това продължава дълго след неговото завръщане. Новината, че убиецът на Стамболийски се е върнал в България се носи от село на село, от град на град с мълниеносна бързина. Много селяни нарочно идват в Габрово, за да видят това изчадие. Отначало Харлаков не излиза често на улицата. В замяна на това по цял ден той кисне в някоя от кръчмите. После той започва да из¬лиза и ходи навсякъде и хората свикват да го виждат. И когато се разхожда из улиците и габровци имаха някой гост, обръщаха му всички внимание върху ли-чността на Харлаков:
- Виж този надутия като пуяк, с лулата в уста, с глава като тиква. Това е Иван Харла¬ков, убиецът на водача на селска България, Стамбо-лийски.
Минават няколко години. Харлаков отново се опитва да излезе на политическата сцена. Той за¬почва в последно време да организира младежите, за¬вършили школата за запасни офицери. Кани ги често на почерпки и чрез тях успява да превземе Д[ружест]вото на запасните офицери в Габрово и става негов председател. По този начин той искаше да се реабилити¬ра. На устройваните „родолюбиви“ тържества той е на предно място. Приема паради. Командува младите бойци. Организира ги в бойни групи. Устройва из¬лети с команда младежи из околните села. Първата крачка в обществения живот е направена. Който го погледне накриво е „пораженец“ и започват да го го¬нят. Вълкът козината си мени, но характерът не. Така е и с Харлаков. Неговите гуляи, започнали в Париж, продължават и сега. В пивница „Рачо ковача“ той и неговите хора се събират редовно. Обмислят редица планове, проекти за ударна работа. Настъпва 1942 год. Из околностите на Балкана се появяват първите борци срещу фашистките режими - борците за народна свобода. Харлаков е отново в стихията си. Той образува бойно ядро. Обикаля, под предлог на разни тържества из околните села, всъщност, като агент на властта той прави тези обиколки, за да преследва бор¬ците за народна свобода. Идва 1943 година. Харлаков е вече напълно в стихията си. Той започва отново да коли и беси. Не един път той е в походи. Въоръжен с два „парабелума“ с въоръжените си „момчета“ той гони всички, които не му се подчиняват или които не са на неговото мнение. Те са „пораженци“. Така, в борба с „пораженството“ Харлаков през годината 1943 и 1944 регистрира нови „подвизи“.

XXIV
9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА
Но... идва 8 септември 1944 година. Вечерта към 6 часа в Габрово се събира множество народ за да посрещне завръщащите се от концлагерите и затвора „политически престъпници“. Влакът влиза в гарата бавно. От гърдите на габровското гражданство се изтръгва мощно „ура“. На всички се поднасят букети от живи цветя. Следват прегръщания и целувки. Оттук се образува грандиозна манифестация. Полицията не е в състояние да я разпръсне. Хората на Харлаков се стъписват. От неговите въоръжени „момчета“ не остава нито следа. В Габрово властта на ОФ е про¬кламирана още на 8 септември вечерта. На 9 септем¬ври властта на ОФ официално е оповестена. Харла¬ков остава като риба на сухо. Той, обаче, няма кураж да сложи край на живота си, както това направи не¬говият шеф Славейко Василев.
Нечистата му съвест го подтиква отново към бягство, но къде? Отначало той се крие в околностите на Габрово. Нямайки възможност да избяга, той се укрива в женския манастир, намиращ се в центъра на града. От там го изгонват. Харлаков отива към близкото кафене, но на излизане е заловен от органите на народната милиция.

XXV
ХАРЛАКОВ ЗА 9 ЮНИ И УБИЙСТВОТО НА СТАМБОЛИЙСКИ
Днес Харлаков е в ръцете на властта. За своите престъпления, той ще отговаря пред Народния съд. И сега, когато се намира пред народното обвинителство, пред страха от тъй дългоочакваното от отруде¬ния селски народ възмездие, за убийството на Стамболийски, Харлаков не е тъй дързък и смел.
Той признава, че е участвал в арестуването на Стамболийски, който след това предал на Славейко Василев срещу разписка със следното съдържание: „Получих от капитан Харлаков министър-председа¬теля Александър Стамболийски жив и здрав“. Харла¬ков отбягва да признае, че след това, Стамболийски отново е в негови ръце, в Славовица, където истори¬ята с инквизицията над Стамболийски е вече извест¬на.
Своето участие в залавянето на Стамболийски Харлаков обяснява така:
- На 9 юни 1923 година сутринта генерал Вълков повиква Харлаков в Министерството на войната. В кабинета на военния министър, Харлаков заварва професор Цанков и Хр. Калфов. Ген[ерал] Вълков го приема веднага, но не в кабинета си, а в салона за приеми. Там, когато двамата остават на четири очи, генерал Вълков му казва:
- Капитан Харлаков, имаме сведения, че Стамболийски е повдигнал земеделските тълпи в Пазар¬джишко. Поради това, изпраща се една дружина от 6 пех[отен] полк, една батарея и един ескадрон от гвардията за усмиряването им. За командир на дружината сте назначен вие.
Харлаков знае, че правителството има тези сведения от Сл. Василев. Той прави възражения под пред¬лог, че войниците са изморени, тъй като не са спали две нощи, иска заминаването да се отложи с един ден.
Генерал Вълков не е съгласен с това. Той не иска да се губи никакво време.
- Композицията е готова - казва той на Харлаков. - Влакът ще ви отведе до гара Сарамбей, откъдето ще продължите в поход.
Харлаков твърди, че в инструкциите, които му се дават преди заминаването, изрично му се заповядва, да ликвидира на всяка цена Стамболийски. Харлаков поискал писмена заповед, на която Вълков му отговорил:
- Никаква писмена заповед. На вас се възлага да ликвидирате Стамболийски. Не сторите ли това, отговаряте с главата си!
Така ген[ерал] Вълков се разделя с Харлаков, като му пожелава успех в деликатната и отговорна мисия. От държането на ген[ерал] Вълков при сбогуването му, Хар¬лаков остава с впечатлението, че проф. Цанков и Хр. Калфов, които останали в кабинета на военния министър, са били известни за нареждането, което ген[ерал] Вълков дава на Харлаков.
На гара Сарамбей, при пристигането на Харлаковия отряд, известен под името „Софийски“, Славей¬ко Василев, който ръководи акцията в този край, за¬повядва Софийският отряд да настъпи в три колони.
Три-четири дни по-късно Стамболийски е в ръцете на оная група от отряда, която действа око¬ло село Ветрен. Заловен, Стамболийски е отведен най-напред при кап[итан] Харлаков, който от своя страна го изпраща в с. Ветрен, откъдето Славейко Василев го взема, за да го отведе в Пазарджик срещу разпис¬ка, същата разписка, на която Харлаков възлага така големи надежди за своето оневиняване.
След като в Пазарджик Славейко Василев преда¬ва Стамболийски отново на Харлаков, той не му иска разписка. Забравя да вземе и своята разписка, която е дал, вземайки Стамболийски от село Ветрен. Така Харлаков получава Стамболийски жив и здрав с поръчение да го отведе в София. Вместо в София, обаче, той го от¬вежда за инквизиция във вилата на земеделския м[инистъ]р-председател край село Славовица.
За убийството на Стамболийски Харлаков дава тези обяснения:
Когато той приема Стамболийски от Славейко Василев в Пазарджик, потегля с автомобил за София, където имал заповед да отведе Стамболийски. Из пътя те били нападнати от една въоръжена 30 членна банда, предвождана от Величко войвода.
- Взеха Стамболийски от мен и не знам къде го отведоха - казва Харлаков и добавя: Величко войвода е много важно действащо лице при убийството на Стамболийски.
Дали всичко това е така?
Едва ли. Величко войвода може да е важно действащо лице в пъкленото дело на Харлаков. Няма, оба¬че, никакво съмнение в това, че по-важната и първа роля в това подло и зверско убийство принадлежи на Харлаков, чието участие в инквизицията на Стамболийски в Славовица е добре известно и вече доказа¬но.

XXVI
ПРЕД ВЪЗМЕЗДИЕТО
Днес, когато Харлаков тръгне пред страшния за него призрак на Народния съд, който ще трябва да даде заслужено възмездие на българските земеделци за смъртта на първия техен водач и м[инистъ]р-председател на земеделска България, той няма доблестта да раз¬каже открито и пълно истината по убийството на Ал. Стамболийски и по другите хиляди убийства, извър¬шени в деветоюнския ден.
И той се оправдава с недомлъвки!
- Всички убийства ставаха под командата на един кръг от хора при Министерството на войната. Това бяха и Цанков и ген[ерал] Вълков. Имаше и други.
И пак мълчи. Може би гризенето на гузната му и престъпна съвест го мъчи, или пък желанието да прикрие подлото си престъпление и сега още надделява у него и го заставя да хленчи и да мълчи. Истината, обаче, е на лице. Тя е ясна и открита. Тя проличава най-добре пак в думите на самия Харлаков, който след залавянето му след 9 септември т.г. е казал:
- Добре ще ги понамокря. Много хора ще забър¬кам в тази каша, за да не остана само аз убиец на Стамболийски...
Наистина не само Харлаков е убиецът на Стамболийски. Има и други палачи, има и помагачи, има и интелектуални подбудители.
За палачите на Стамболийски не е достатъчна само неговата смърт. Те прибягват и до грабежа.
Според Харлаков обискът във вилата на Стамболийски се извършва от поручик С-в. Парите, намерени във вилата на Стамболийски, се взимат от капитан С. По-голямата част от тия пари била поделена между офицерите и други лица, които правили обиска.
Останалите пари и предмети били предадени на ген[ерал] Здравко Георгиев и ген[ерал] Лазаров, срещу прото¬кол. Харлаков твърди, че тия пари е вземал генерал Вълков.
Капитан Харлаков заявява още, че след като минава известно време, срещу него започват да се устройват атентати, с цел да вземат от него разписката на Славейко Василев, че му е предал Стамболийски жив и здрав. Атентати са му устройвани в Русе, Горна Оряховица и Париж. При тия атентати, на пристанището в Русе Харлаков е ранен.
В своите показания пред плевенския областен директор Константин П. Шопов, дадени след 9 септември т.г., Харлаков казва:
- Уволниха ме в 1927 година. Дотогава бях на дейст¬вителна служба, като офицер. Генерал Вълков изпра¬ти хора в Белгия и Франция, за да ме убият. Сава Ки¬ров, сега пълномощен министър, знае много добре за опита да бъда убит. Същото знае и княз Мистерски, полякът в Бордо. В Париж когато аз бях там, изпра¬щаха една любовница на майор Порков, поданичка на съседна нам страна, за да ме убие. Всички тия оп¬ити, обаче, излязоха несполучливи.
На други, поставени му въпроси, Харлаков отговаря:
- Те се страхуваха напоследък от мен. Страхуваха се, че може да ги издам. Разписката на Славейко Василев, която остана у мен, искаха да вземат на всяка цена. Тази разписка не беше напоследък у мен. Бях я дал на моя братовчед да я пази. Когато я поисках от него, разписката се загуби при изпращането й от Севлиево, където бе този, който я пазеше...
Така говори Харлаков днес.
Той признава участието си с отряда, който залови Стамболийски, който няколко дни след залавянето му бе съсечен на парчета в Славовица. Признава и участието си в редица други кървави акции, каквато е тая във Фердинанд, село Долна Гнойница и др.
Харлаков е човекът, който ръководи убийствата в село Долна Гнойница.
Той участва и в събитията през септември 1923 година. Онзи кървав септември, през който „харлаковци“ избиха десетки хиляди невинни български граждани. Онзи кървав септември, който работни¬ците и селяните ще има още дълго да помнят.
Така в тия мрачни времена Харлаков се „подвизава“ със своята банда палачи, граби, убива и пали. В едно село, където избиват 80 души, след убийството им Харлаков нарежда музиката да свири хоро и оста¬вя всички селяни да се наловят на хорото и да играят около труповете на своите избити съселяни.
Това е низ от престъпни подвизи, започнали с най-страшното и най-зверско престъпление - убий¬ството на Стамболийски. Престъпни подвизи, кои¬то Харлаков и много други като него вършат сякаш с гордост.
За своите последни престъпления Харлаков и много още престъпници като него, ще отговарят днес пред Народния съд. Часът на разплатата наближава. Възмездието, колкото строго и жестоко да е то, ще бъде дадено. Народният съд ще каже своята тежка дума и за престъпленията на Харлаков, убиецът на Ал. Стамболийски.

Отпечатана в печатница „Народен печат“ в София през януари 1945 г.

* * *

Коста Скутунов

БУРНИ ВРЕМЕНА

ЦАР БОРИС III ОТБЛИЗО

ЧАСТ ПЕТА
ГЛАВА ПЪРВА
ПОЛОЖЕНИЕТО НА СТРАНАТА СЛЕД КАТАСТРОФАТА НА ФРОНТА
Европейската война завърши с пълната капитулация на Бъл¬гария. Възползвани от разложението, което обхвана страната ни, водачите на възраждащата се Земеделска партия, които най-много допринесоха за разложението на армията, първоначално се опита¬ха да канализират възникналите войнишки бунтове в една народна селска революция, за да вземат управлението на страната в свои ръце. За тази цел те успяха да обединят около себе си една голяма част от напусналите фронта войници и се опитаха да ги поведат към столицата, за да потърсят отговорност от управниците, които бяха вкарали България в тази изтощителна за народа ни Европейс¬ка война. Тук особено се прояви Райко Даскалов, който беше един от изтъкнатите водачи на младата земеделска партия. Застанал начело на разбунтуваните войници, той се установи с щаба си в близкото до столицата село Владая, дето, опирайки се на организираните около него войнишки маси, нареди да бъдат задържани всич¬ки отправили се към София войници. Това бяха войници, които след като напуснали фронта, пътуваха пеша, на коне и каруци, а една голяма част от тях бяха успели със сила да заставят железо¬пътните власти да формират специални влакове, в които се бяха натъпкали. Тук Райко Даскалов и неговите хора, за едно късо вре¬ме, успяха да организират една доста голяма армия, въоръжена с пушки, картечници и няколко оръдия.
За да придаде още по-голяма тежест на своята акция, той се опита да заклейми всички стари политически партии, техните во¬дачи и цар Фердинанда като виновници за катастрофите в Бълга¬рия, обяви правителството и царя за свалени от власт и още в гр. Радомир обяви България за република. Това беше известната Радо¬мирска република.
Когато се увери, че има достатъчно сили, Райко Даскалов се опита да превземе със сила София, да вземе управлението на стра¬ната в свои ръце и да я организира като Народна република. Но армията му не успя да завладее София. Неговите набързо сформи¬рани части, които той поведе стремглаво към столицата, бяха пос¬рещнати и напълно разбити от организираната с помощта на гер¬мански войскови части отбрана на София. Армията на бунтовни¬ците беше разгромена. Една част от войниците се отправиха по раз¬ни пътища към селата си, а голяма част от тях бяха арестувани, натоварени на специални влакове и откарани в гр. Шумен (Коларовград), дето бяха задържани докато се гледат образуваният сре¬щу тях съдебни процеси. Заедно с това се ликвидира и прокламира¬ната от Райко Даскалов Радомирска република.

ЗЕМЕДЕЛСКАТА ПАРТИЯ ПОЕМА УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАНАТА
Съвсем изхабени и поставени в невъзможност да се справят със създадената от бързоразвиващите се политически събития обс¬тановка, след сключване на примирието, по съвета на царя, буржо¬азните партии потърсиха сътрудничеството на младата, току-що влязла в политическия живот на страната Земеделска партия, коя¬то бързо потягаше своите редове. Така, в края на Европейската вой¬на, когато в знак на протест срещу предаването на Добруджа на Румъния, на 28.11.1918 г., министър Малинов подаде оставката на кабинета, се образува, коалиционно правителство, начело със ста¬рия общественик Тодор Тодоров. В новото правителство бяха вклю¬чени: народняци, радикали, демократи, широки социалисти и за пръв път представители на Земеделската партия. По този начин буйни¬ят поток на земеделското движение беше впрегнат в управлението на страната и амбициите на неговите водачи отчасти задоволени.
Но това правителство не можа да се справи с положението, понеже влизащите в състава му представители на партии не бяха единодушни по много въпроси и скоро между тях се появиха голе¬ми търкания. Тогава царят се принуди да направи едно допитване до народа, за да се избере нов състав на Народното събрание, който да излъчи едно хомогенно, ползващо се с доверието на народа пра¬вителство. За тази цел той разтури камарата и насрочи нови избо¬ри за народни представители, които се проведоха през месец август 1919 година.
Като използваха като агитация лозунга, че старите партии са причина за всички народни катастрофи, понеже със своята некадърност са докарали страната до провала, земеделците положиха големи усилия, за да се организират за борба в предстоящите избо¬ри. Така те се помъчиха да вземат по парламентарен ред управлението на страната в свои ръце. И действително земеделците успяха да получат голямо болшинство в Камарата. С този си успех те наис¬тина показаха, че обединяват и представляват болшинството от на¬рода. На 6.10.1919 г. царя беше принуден да натовари представите¬ля на Земеделската партия - Александър Стамболийски да състави новото правителство, в което влизаха земеделци, народняци и прогресисти.
Успял да организира голяма част от селяните и да ги обедини в един мощен съюз, Ал. Стамболийски в едно непродължително време се наложи като единствен водач на селячеството, което в то¬зи момент представляваше болшинството на народа. След това, на 20.2.1920 г., той разтури Парламента и в произведените отново из¬бори получи грамадно болшинство. Изборите се проведоха съгласно прокарваното в Камарата задължително участие в изборите. След това, на 21.5.1920 г., Ал. Стамболийски застана начело на новото правителство, съставено изключително от представители на Земе¬делската партия, като зае поста министър-председател и министър на войната. Веднага след това, облегнат на почти абсолютното си болшинство в Народното събрание, той поведе открита борба сре¬щу опозиционните партии, като при конструиране на разните ко¬мисии и председателството на Камарата, открито декларира, че ста¬рите партии са абсолютно негодни да управляват страната и не могат да представляват интересите на народа.
Упоени от своя успех в последните избори и като се считаха единствено способни да обновят страната и турят в ред нейния раз¬строен вследствие на продължителната война вътрешен живот и стопанство, земеделците поеха смело управлението. Заедно с прока¬раните Закон за облекчение на жилищната криза от 5.1.1920 г.; За¬кон за трудовата повинност от 28.5.1921 г.; Закон за аграрната ре¬форма от 30.6.1920 г. и сключеното на 23.3.1923 г. споразумение със Сърбия, които турнаха началото на една нова насока в стремежа им за новаторство, земеделците направиха с голям размах ред голе¬ми ходове в своята вътрешна политика, които предизвикаха остра реакция и одобрения в народа.
Така, още в първите дни на своето управление, правителството на Ал. Стамболийски влезе в конфликт първом със старите поли¬тически водачи, след това с македонците. Бичувайки всички със своят буен темперамент, Александър Стамболийски изпъкна като идеолог на обединена и обновена България. Той открито заплаши комунистите, че ще ги събере и изпрати да работят около блатата в Бургаския край, дето ще ги остави да осъществят по свой терк сво¬ите отвлечени идеи.
Малко по-късно земеделците влязоха в конфликт с адвокатите и техния съюз, като ги окачествиха за агенти на буржоазните пар¬тии, с професорите, понеже защитаваха автономията на универси¬тета, с поповете, понеже искаха да отнемат манастирските имоти и в семинарията да настанят Агрономическия университет. Но зе¬меделците засегнаха най-силно офицерите, в лицето на които виж¬даха своите врагове и крепители на стария ред.
По този начин, в едно кратко време правителството на Ал. Стамболийски успя да настрои против себе си почти цялата общес¬твеност в страната. Селото и града непрекъснато се възбуждаха един срещу друг. Над страната витаеше една страшна угнетеност и всички чувстваха, че е време да се намери един отдушник за успоко¬ение на духовете.

ОФИЦЕРИТЕ И ЗЕМЕДЕЛСКИЯ СЪЮЗ
В миналото армията беше много пъти използвана като безду¬шен инструмент от буржоазните правителства и от двореца. Офицерството обаче стоеше винаги настрана от политическия живот в страната. Но то с болка в душата си преживя развилите се на фрон¬та събития, които докараха пробива на Добро поле и войнишките бунтове. Офицерите отдаваха всичко това на вредната пропаганда в армията, която се провеждаше главно от агитаторите на Земедел¬ския съюз. Затова считаха последния като виновник за разлагане¬то на армията и за разрушаването на установените условия за жи¬вот в страната.
Макар и дошли по парламентарен ред на власт, земеделците чувстваха, че победата им не е още пълна, защото въпреки че спече¬лиха голямо болшинство в Камарата - те нямаха много привърже¬ници между гражданското население и между работниците. Освен това те нямаха голямо доверие в армията, която смятаха, че се ко¬мандва от излезли из средите на буржоазията офицери, макар че в болшинството си тези офицери бяха синове на дребни чиновници, учители, занаятчии, офицери и подофицери, факт е също, че в тази епоха синовете на българската буржоазия не се блазнеха да станат офицери. След свършване на гимназията те масово заминаваха в странство, дето завършваха своето висше образование, след което лесно се настаняваха у нас като инженери, лекари, дипломати, фи¬нансисти, търговци и висши чиновници.
След заемането на поста си като министър на войната, по ста¬ра традиция Ал. Стамболийски се яви пред офицерите от Софийс¬кия гарнизон. Той ги събра във Военния клуб и в своята реч им декларира, че туря край на старата политика, която офицерите са поддържали в миналото, защото тя имала за цел само закрепване¬то на царския институт. Освен това Ал. Стамболийски им заявил, че е поддръжник на републиканското управление, но обяснил, че в момента неговото провъзгласяване не било подходящо. Когато то станело възможно, той сам щял да убеди царя да се откаже от прес¬тола си. А знае се, че армията е била винаги консервативен инстру¬мент. Затова последните думи на военния министър са много раз¬тревожили офицерите, които почувствали неустановеността на прин¬ципите на земеделците и останали с убеждението, че тяхното управ¬ление не предвещава нищо добро за армията и за страната ни.
Веднага след като вземаха напълно в ръцете си управлението на страната, земеделците почнаха най-безогледно да хазяйничат в армията. Така офицерите загубиха вяра в утрешния си ден и не можеха просто да се помирят с факта, че армията, този единствено стабилен институт в страната, който остана вън от разрушителна¬та партизанщина, вече почва да се руши.
След заемането поста министър на войната, с цел да обхване в ръцете си армията, Ал. Стамболийски мълком предприе едно общо разместване на офицерите, като на отговорните командни постове той се помъчи да издигне свои доверени лица. Заедно с това той привлече на най-отговорните постове в армията полковниците Топалджиков и Личев, които се обявиха за отявлени привърженици на управляващата партия. До този момент такова нещо не беше зарегистрирвано в аналите на войската, понеже офицерите изобщо не се занимаваха с политика.
Така полковник Топалджиков стана началник-щаба на армия¬та, а полковник Личев - началник на канцеларията. Понеже съгласно постановленията на Ньойския договор българската войска трябваше да бъде сведена в един малък мащаб, предстоеше едно голямо намаление състава на офицерския корпус. За да запазят пос¬товете си в армията, мнозина от офицерите почнаха да се приобща¬ват към земеделците. А като големи кариеристи пример в това от¬ношение дадоха полковниците Топалджиков и Личев. Макар и завършили генерал-щабна академия в чужбина, те бяха посредствени офицери и се считаха за креатури на цар Фердинанд. Освен това, знаеше се, че като шурей на бившия главнокомандващ на армията, известния генерал Михаил Савов, полковник Личев беше изпратен да следва генерал-щабната академия без да се явява на конкурсен изпит. При това, безспорно е, че и двамата умееха да се приспосо¬бяват и да сервилничат пред големците.
Страхливи и безскрупулни по природа, макар и силно амбици¬озни, през време на службата си във войската, полковниците То¬палджиков и Личев изобщо никъде не се проявиха като генерал¬-щабни офицери. Мразени от офицерите и колегите си, те имаха мно¬го малко приятели в армията. Затова, щом се настаниха във Воен¬ното министерство, облегнати на благоволението на Ал. Стамбо¬лийски, за да се справят с ненавиждащите ги офицери, те постепен¬но издигнаха на отговорни постове в армията свои лични поддръжници. Заедно с това те се заловиха да проведат реорганизация в армията, за да я приведат в определените от мирния договор раз¬мери и дислокация. Голяма част от офицерите трябваше да бъдат уволнени от армията. Като не държаха сметка за това обаче, че с уволнението на голямо число ценни генерал-щабни офицери, които и без това бяха едно малцинство, се обезглавява армията, в начало¬то на 1923 година те представиха в двореца за утвърждение един грамаден списък на офицери, които трябваше да бъдат уволнени, между които фигурираха почти всички генерал-щабни офицери. Но царят се противопостави на това безразборно уволнение и списъ¬ците се изпратиха обратно в министерството за ново преработване.
Поради започване на Европейската война, правителството бе¬ше принудено да отзове обратно изпратените да следват в чужди военно-учебни заведения български офицери. По тази причина много офицери не можаха да завършат образованието си. Но понеже в армията се чувстваше недостиг на генерал-щабни офицери, към края на войната армията се принуди да открие един временен курс за подготовка на генерал-щабни офицери. В този курс с право влязоха всички следвали и незавършили образованието си в чужбина офи¬цери. Заедно с тях обаче, в курса се настаниха и голямо число при¬вилегировани офицери, които през време на войната прекарваха службата си в разните щабове и канцеларии в тила на армията. Между тях се числяха и известно число офицери, които бяха свър¬шили преди Балканската война временния курс за действующи офи-цери при Школата за запасни офицери в Княжево, голяма част от които се бяха проявили като безскрупулни кариеристи. Това бяха едни набързо създадени офицери, които се посрещнаха недружелюб¬но от колегите им в армията и получиха прякора „скорострелки“. Между тях особено изпъкваше майор Никифоров, способен и с го¬леми амбиции човек. Той си беше задал за цел да играе голяма роля в армията и затова, когато земеделците дойдоха на власт майор Никифоров беше един от първите, които се приспособиха към но¬вата власт и впоследствие се прояви като голям техен сподвижник.
Като престолонаследник, цар Борис също беше постъпил да след¬ва в този временен курс. Той посещава редовно всички лекции и след успешното завършване на курса, получи своето висше военно образование. На този курс царят влезе в контакт и завърза прия¬телски връзки с мнозина издигнати и добили голям боеви опит строеви офицери. Затова той беше много изненадан, когато в пред¬ставения му на 6 май 1923 г. списък на офицери, които трябваше да бъдат уволнени по намаление на армията на първо място фигури¬раха повечето от познатите му такива. Затова той така ревностно се противопостави твърдо и настоя пред министъра на войната Ал. Стамболийски списъкът да бъде коригиран основно. За тази цел се поведоха преговори между двореца и канцеларията на Воен¬ното министерство, като най-щателно се преценяваха причините за вписването на всеки един от уволняващите се офицери в списъ¬ка. За ликвидирването на този въпрос сам Ал. Стамболийски на два пъти се явява лично на доклад пред царя. По този начин, след като списъците бяха няколко пъти преправяни и се бавиха повече от един месец в двореца, се дойде до едно компромисно споразуме¬ние и вместо представените първоначално за уволнение около 50 души щаб офицери, бяха уволнени само 18, за уволнението на които все пак имаше достатъчно основания.
Междувременно, неприязнено настроените срещу офицерите зе-меделци, подкрепени по-късно от техните оръдия - хората на Топалджиков и Личев, създадоха едно просто непоносимо положение в армията. При тази обстановка, много загрижени за участта на армията, между офицерите се роди идеята да се организират в един военен съюз, за да могат да бранят своите професионални права и да се борят срещу произволите в управлението на страната.

ФОРМИРАНЕТО НА ВОЕННИЯ СЪЮЗ
Обявяването на Радомирската република и владайските съби¬тия бяха убедили офицерите, че Земеделският съюз рано или късно ще докара страната ни в безизходно положение. С време, постепен¬но увеличаващата се неприязън между земеделците и офицерите нарасна до такава степен, че се изрази в проведения на 9 юни 1923 г. преврат.
През месец януари 1920 г. група офицери от Шуменския гарни¬зон подели инициативата за обединение на по-дейните офицери от армията в един Военен съюз. Главният инициатор за това организиране на офицерите бил майор Никола Рачев, който в това време служел в Шуменския гарнизон. Така се създал Военния съюз, наре¬чен впоследствие Военна лига или само лигата. Поначало офицери¬те не можеха да вземат участие в никакви организации и дружест¬ва, които не бяха препоръчани от министерството. Затова Воен¬ният съюз е бил една тайна, конспиративна организация. Неговата главна задача е била да ратува за запазване законността, правата и интересите на народа. В изпълнение на тази програма, понеже офицерите не можеха да се занимават с активна политическа дей¬ност, те възложили на централното ръководство на съюза правото да влизат в преговори и разбирателство с политическите водачи и партии в страната.
Веднага след създаването на Военния съюз се пристъпило към изработването на неговия устав, по един екземпляр от който, заед¬но с един позив, били изпратени до сигурни офицери от разните гарнизони с молби да се заемат с организирането на офицерите. За да не бъде повлияно от политическия живот в страната, на първо време Централното управление на съюза се установило в гр. Шу¬мен, в който се намираше един от най-големите гарнизони в стра¬ната. Малко по-късно обаче, по настояване от София, в който град се намираха голямо число офицери, ръководството на съюза се пре¬местило в София.
Влизащите в съюза офицери са били големи идеалисти. Те не са имали желанието да управляват страната, нито пък са се счита¬ли подготвени за това, което се подчертава от факта, че в навечери¬ето на преврата са потърсили съдействието на политически лич¬ности.
При формирането на съюза най-малката организационна еди¬ница е била „ядката“. Във всяка една отделна войскова част, на първо време само в големите гарнизони, са се образували по една ядка, състояща се от 3-4 души. Впоследствие тези ядки се разрасна¬ли и във всяка една войскова част в гарнизоните се формирали по една организация, която обхващала максимум до 1/3 от общия със¬тав на офицерите. Приемането на членове в съюза ставало след най-щателно проучване служебната дейност и проявите на всеки кандидат, като при това са се издирвали преимуществено самосто-ятелни и дейни млади хора, главно измежду командващите отдел¬ни строеви части. Понеже съюзът е бил една тайна организация, неговите членове не са могли да попаднат под ударите на създаде¬ните от земеделското правителство наказателни закони, които не се отличаваха много от Закона за защита на държавата. Затова, при избирането на нови членове, предпочитани били волевите и смели офицери, които биха могли да понесат всички последствия от своята дейност като лигари, дори да се жертват за идеята, която ги е обединила във Военния съюз. Във връзка с това положение, женените офицери или такива с тежки семейни задължения се из¬бягвали.
На първо време в редовете на Военния съюз влизали само оберофицери. Като изключение, в някои гарнизони, като членове на съ¬юза били приети и щабофицери с чин най-много до чин подпол¬ковник. По принцип се избягвало приемането на генерал-щабни офицери, понеже голяма част от тях се бяха провинили като карие¬ристи. Заедно с това, понеже се считало, че повечето от генералите и полковниците, по една или друга причина са в контакт с полити¬ческите водачи или с двореца и могат да прокарат чуждо влияние в идеите на съюза, те нямали право да влизат в него.
В началото, преди да поведат борба срещу правителството, ка¬то считали, че са в състояние да повлияят на Ал. Стамболийски и легално да дадат своя принос за обновяването на страната чрез разумни реформи, след формирането на Военния съюз, офицерите решили да му предложат сътрудничеството си. За тази цел управа¬та на съюза натоварило началника на Военното училище - полков¬ника от Генералния щаб Славейко Василев, да се яви лично при военния министър Ал. Стамболийски и да му изложи желанието на офицерите, като се опита да защити тяхната кауза, понеже бяха станали играчка в ръцете на полковниците Топалджиков и Личев. Полковник Славейко Василев е бил личен приятел и съученик на Ал. Стамболийски и затова е имал винаги личен досег с него. Той се явил при Ал. Стамболийски, изложил му най-откровено пагубната роля на полковниците Топалджиков и Личев и желанието на офицерите да съдействат на правителството, при известни условия, за обновяването на страната ни. С право, като безпартийни, офи¬церите по съвест чувствали, че старите буржоазни партии са вкара¬ли страната в съществуващата безпътица. Затова те били готови да дадат съдействието си на всяка една законна власт, а даже и на земеделците, при провеждането на реформи за изграждането на ед¬на нова и демократична България. Полковник Сл. Василев му из¬ложил при това подробно и становището на офицерите по отноше¬ние политическия живот в страната и тяхното желание за осъщес-твяването на една силна власт. Като изслушал изложението на пол¬ковника, Ал. Стамболийски не само че се съгласил да приеме сът¬рудничеството на офицерите, но му декларирал, че щом последните са готови да ратуват за изграждането на една нова и демократична власт, той е готов да се подпише под техния устав.
Впоследствие обаче, под влиянието на полковник Топалджи¬ков и на една част от своите партизани, които чувствали, че ще бъдат изместени от антуража му, Ал. Стамболийски отхвърлил пред¬ложението на офицерите. Заедно с това, при съдействието на началника на канцеларията полковник Личев, той потърсил контакт и се опитал да привлече една част от офицерите към Земеделския съюз. На това желание на Ал. Стамболийски първи се отзовали една част от свършилите временния курс за действующи офицери при школата в Княжево, начело с генерал-щабния майор Никифо-ров и побързали да се ориентират към земеделците, те станали отявлени партизани.

ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ И ВОЕННИЯТ СЪЮЗ
С течение на времето земеделците успяха да си създадат прия¬тели между офицерите. Макар и не членове на съюза, последните все пак знаели доста неща по проявите на съюза в частите им. Затова те редовно са осведомявали своите приятели в Земеделския съюз. А факт е, че през 1921 г. беше открадната и предадена на земеделците цялата архива на организацията на Военния съюз в Раз¬градския гарнизон при следните обстоятелства: капитан Георги Рад¬ков, като командир на батарея в I артилерийски полк, бил и секретар на организацията на офицерите в Разградския гарнизон. Той съхра¬нявал архива на организацията, заключена в писалищното си бюро в канцеларията. По това време в неговата батарея служил като млад¬ши офицер поручик Тодоранов. Последният често виждал как някои от офицерите от гарнизона често идват в канцеларията на команди¬ра му, дето дълго оставали на съвещание. Като подозирал, че тук се върши нещо тайно, в желанието си да се прояви с него пред властта и осигури оставането си на служба, понеже бил един посредствен офицер и подлежал на уволнение по намалението на армията, той издебнал един ден отсъствието на командира си, влязъл в канцела¬рията му, разбил заключеното чекмедже на бюрото и задигнал архи¬вата на организацията. След това същия ден заминал за София и предал на Централния съюз на земеделците архивата, която съдър¬жала следните документи: устава на организацията, списъците на членовете на съюза, окръжни писма, инструкции и др. С тази си пос¬тъпка поручик Тодоранов станал герой на деня и получил голямо благоволение пред земеделците. Той бил веднага преведен на служба в София, дето за личната му охрана към него бил аташиран един свръхсрочен подофицер, за да го придружава и пази навсякъде.
От гореизложеното е напълно ясно, че освен от полковник Сла¬вейко Василев, земеделците са били напълно осведомени и от пору¬чик Тодоранов за организацията и дейността на Военния съюз. Но в момента вниманието на Ал. Стамболийски е било съсредоточено главно срещу македонците и тяхната конспиративна революцион¬на организация, която не на шега е заплашвала правителството. Затова, като не е давал голямо значение на Военния съюз, той тър¬сел начин да се справи преди всичко с македонците. Единствената мярка, която земеделското правителство противопостави на Воен¬ния съюз - беше затягането организацията на партийните дружби. Заедно с това, с цел да респектират офицерството и да омаловажат значението на армията, земеделците решиха да формират една преторианска „Оранжева армия“, с която да неутрализират и посте¬пенно да заменят действующата армия.

ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ И МАКЕДОНЦИТЕ
По това време македонците бяха активизирали своята револю¬ционна дейност, която се проявяваше в междуособни борби и убийс¬тва. Това ожесточи земеделците и те решиха да ограничат своево¬лията на македонците, които се разпореждаха в страната ни като държава в държавата. Освен това, като смяташе, че лесно ще може да се справи с вътрешното положение в страната, правителството смяташе, че ние не можем да съществуваме откъснати от нашите съседи. Затова то реши да поведе политика за сближение с Югосла¬вия. След дълги и мъчителни преговори то успя най-после да склю¬чи на 23.3.1923 г. тъй нареченото Нишко споразумение, което чувс¬твително подобряваше отношенията между двете страни. Обаче ма¬кедонците се почувстваха силно засегнати от това споразумение и смятаха, че правителството иска да ги пожертва за сметка на по¬добряване отношенията си с Югославия. Затова те реагираха мно¬го нервно срещу споразумението и искаха то да бъде разтурено. Ка¬то контрамярка и за да сплашат правителството, на 22.10.1923 г. те убиха от засада министъра на вътрешните работи Александър Ди¬митров. Освен това сам министър Ал. Стамболийски и министър Райко Даскалов получиха предупредителни писма, че са осъдени от Македонската организация на смърт за противонародни прояви. Това убийство и заканителните писма стреснаха правителството. Затова последното реши да вземе съответните мерки, за да парира своеволията на македонците, които със своята конспиративна ор¬ганизация бяха станали голяма пречка при осъществяването на не¬говата реформаторска дейност.
Македонците обаче от ден на ден ставаха все по-дръзки. Те ре¬агираха рязко срещу мерките, които, макар и с голяма предпазли¬вост, правителството предприемаше спрямо тях. Накрая те се ре¬шиха да проведат открита борба срещу правителството и с цел да го сплашат, на 4.12.1922 г. под предлог, че търсят някои проследени от Македонската организация лица, една огромна чета, състояща се от около 500 души въоръжени македонци, идещи от Югославия под водачеството на Панчо Михайлов и Иван Бърлю, окупираха гр. Кюс¬тендил и с това явно манифестираха своята сила.
Тази акция озадачи силно правителството. То се почувства силно засегнато. Обаче моментът беше такъв, че не можеше нищо да пред¬приеме, защото в момента заседаваше в гр. Лозана конференцията за разрешаване въпроса с нашия излаз на Бяло море. Така прави¬телството беше принудено да преглътне този горчив хап и да пове¬де преговори с македонците за мирното ликвидиране на инциден¬та, защото той беше изложил престижа на нашата делегация в Швей¬цария, която се оглавяваше лично от министър-председателя Ал. Стамболийски и допринесе до известна степен за неблагоприятно¬то за нас разрешение на този въпрос. Решено да изглади без много шум конфликта, правителството натовари министъра на войната Коста Томов да влезе в преговори с македонците и благодарение на неговия подход, последните се съгласиха да напуснат по мирен на¬чин страната ни и се оттеглиха в Югославия. Земеделците обаче никога не забравиха този факт и всячески търсеха начин да се спра¬вят с македонците. Мнозина от тях бяха крайно недоволни и от начина, по който се ликвидира конфликта. Отделни партизани да¬же открито обвиняваха министър Коста Томов, че бил агент на македонците и нарочно устроил кюстендилската акция.
От ден на ден борбата на правителството срещу македонците ставаше все по-жестока. Последните отново замислиха да предпри¬емат репресалии срещу правителството, с които да манифестират още по-ясно своята сила и възможностите си да се справят с правителството на земеделците, което не трябва да се меси в македонски¬те работи. За тази цел на 16.12.1922 г. те проведоха атентат срещу министър Райко Даскалов. Последният по чудо успя да се спаси от устроената му засада. Това обаче не отчая македонците. Те решиха да предприемат една решителна акция и да избият публично голя¬ма част от земеделските министри. За тази цел македонците извър¬шиха на 4.2.1923 г. атентата в Народния театър, който обаче не им донесе очакваните резултати. Но той стресна правителството и го накара да се замисли сериозно. Подтикнато от чувството на само¬отбрана, то почна да засилва още повече мерките срещу македонците и ускори създаването на „Оранжевата гвардия“.
Междувременно разногласията между министрите в кабинета на Ал. Стамболийски почна да се проявява. Понеже министрите Коста Томов, Марко Турлаков и Христо Манолов се противопоста¬виха на необмислените хрумвания на министъра на вътрешните работи Райко Даскалов, който с тези си постъпки на няколко пъти изложи престижа на правителството, те почнаха да се държат нас¬трана от останалите министри. Така, във време на атентата в Народния театър, те пак бяха се отделили и отишли в съседната на министър Ал. Стамболийски ложа. Този факт даде основание на някои земеделци, а даже и на самия Ал. Стамболийски впоследст¬вие основание да заклеймят министър Коста Томов и другарите му, че понеже били в контакт с македонците и знаели за готвения атентат, нарочно се отделили в съседната ложа. Така от ден на ден несъгласието между министрите постоянно растеше. Накрая ми¬нистър Ал. Стамболийски намисли да направи една реконструкция в кабинета.
В течение на времето македонците ставаха все по-агресивни. Към края на месец май 1923 г. падна убит македонският деец - запасният поручик Георги Трайков. Македонците бяха убедени, че неговото убийство е дело на правителството. Затова те издадоха едно окръжно нареждане, според което, като възмездие, Вътрешна¬та македонска революционна организация (ВМРО) бе решила да бъдат убити министрите Ал. Стамболийски, Христо Стоянов и Константин Муравиев. По този начин македонците преминаваха от прости заплашвания към решителни дела. Техни агенти-терористи се бяха появили в околността на Батулския манастир, дето очаква¬ха да убият министър-председателя Ал. Стамболийски, когато оти¬ва към имението си в с. Славовица. А в Кюстендилско и в Петричкия край македонците се разпореждаха като у дома си и властта не смееше да им се противопостави.
Като взе повод от горецитираното окръжно на ВМРО, прави¬телството предприе няколко акции срещу македонците. В София се извършиха внезапни обиски по домовете на македонците и в учас¬тъците бяха задържани много техни дейци. Заедно с това Ал. Стамболийски направи публично изявление и разкритикува много ост¬ро дейността и междуособните саморазправии всред македонците, като заяви, че няма да търпи повече техните своеволия. А междув¬ременно обиските и издирването на съмнителни лица непрекъсна¬то следваха, като полицейските участъци се изпълниха с арестува¬ни. На 7.6.1293 г., два дена преди преврата, след свършването на представлението в театъра, дето се даваше операта Бохеми, театъ¬рът беше блокиран и всички намиращи се в него лица трябваше да установят самоличността си пред органите на полицията. Власти¬те се стараеха на всяка цена да открият и арестуват изпратените от ВМРО атентатори.
Правителството непрекъснато обмисляше мерки, за да ограни¬чи своеволията на македонците. Така, на 8.6.1923 г., един ден преди преврата, министърът на вътрешните работи Христо Стоянов бе¬ше отишъл с автомобил във вилата на Ал. Стамболийски на док¬лад по въпроса за мерките, които трябваше да предприеме срещу македонците. В последните дни преди провеждането на преврата всички чувстваха общото напрежение. Атмосферата беше нажеже¬на. Хората бяха разтревожени и всеки очакваше да стане нещо злокобно.

ОРАНЖЕВАТА ГВАРДИЯ
Много пъти, озадачавани от поведението на армията, която представляваше мълчаливата съвест на народа, непроникнали в този консервативен поначало институт, земеделците направиха всичко възможно да я приобщят към себе си, като премахнат всички по- будни офицери и ги заменят със свои съмишленици. В това отно¬шение обаче правителството срещна съпротивата на царя, който знаеше, че здраво организираната армия е най-сигурният страж на страната и затова той се противопостави на безразборното уволне¬ние на офицерите. Понеже не искаше да влоши отношенията си с царя, защото той имаше големи връзки с Междусъюзническата контролна комисия и в странство, правителството потърси начин да елиминира армията, като постепенно я замести с една нова, произ¬хождаща из средите на земеделците и командвана от синовете на селото или от приближени към тяхната партия кариеристи офице¬ри, на която да се уповава всецяло. От друга страна, заплашени от активизиралата се Революционна организация на македонците, зе-меделците още по-ревностно се заловиха да създадат колкото се мо¬же по-бързо своята преторианска армия, която нарекоха „Оранже¬ва гвардия“, понеже знамето на Земеделския съюз имаше оранжев цвят.
Понеже полковник Топалджиков беше един от вдъхновителите на тази идея, земеделците възложиха нему и съмишлениците му от армията да организират тази революционна армия. За тази цел той привлече като свой помощник генерал-щабния майор Никифоров, който впоследствие стана главен организатор и шеф на Оранжева¬та гвардия. Като голям кариерист, майор Никифоров много скоро се приобщи към земеделците и спечели пълното доверие на правителството. Така, подкрепян мощно от своя закрилник и приятел - полковник Топалджиков, той се обяви за отявлен земеделец и уве¬рен, че бързо ще може да напредне в новата си служба, се залови ревностно с организирането и комплектуването на гвардията.
Оранжевата гвардия трябваше да бъде най-солидната опора на правителството и на управляващата страната ни Земеделска пар¬тия. Облегнати на нейната вярност и мощ, още в първия стадий на нейното формиране земеделците добиха смелост и почнаха да взе¬мат мерки, за да се справят със своите врагове. Напълно организи¬рана, гвардията щеше и най-напред да се противопостави на редов¬ната армия, за да се елиминират организираните във Военния съ¬юз офицери, а след това да се справи и с македонците.
По този начин, след като ликвидира почти напълно съществу¬ващите буржоазни партии, отървало се от опеката на офицерите и македонците, правителството щеше да получи развързани ръце за да предприеме прокарването на своята революционна партийна програма, чиято крайна цел беше установяването на едно селско демократично управление в страната.
Заедно с формирането на Оранжевата гвардия, за да се отнеме последната опора на буржоазната армия и на царя, който все пак имаше свои приятели между офицерите, в 1922 година правителст¬вото прокара нов закон за устройството на армията, по силата на който въоръжените сили на страната се подчиняват на правител¬ството. По този начин се отне правото на царя да бъде главнокомандующ на армията. Офицерите бяха много недоволни и явно не¬годуваха от прокарването на този закон, защото виждаха, че земе¬делците добиваха свобода да хазяйничат, както си искат в армията. Това ги накара още повече да стегнат редовете си, за да се борят срещу правителството на земеделците.
Междувременно Оранжевата гвардия почна да се рекрутира. В нея намериха приют разни безработни селски младежи, които бяха организирани земеделци. Те получаваха по 1000 лева месечна зап¬лата, която беше една почтена сума, защото по това време даже един ротен командир от армията, който имаше чин капитан, полу¬чаваше месечна заплата около 350 лева. Освен това гвардейците имаха безплатна храна, квартира и облекло и не вършеха почти никаква работа. Затова, съблазнени от превъзходните условия, кои¬то им се предлагаха, заедно със селяните, както обикновено става, в оранжевата гвардия се настаниха голямо число безделници и телефончета от градовете, които веднага се обявиха за горещи привър¬женици на земеделския съюз. По този начин в казармите, паралелно с войниците от действующата армия, се настаниха и новите преторианци, които нямаха абсолютно никаква идейна спойка и се командваха от повикани на служба уволнени след демобилизация¬та на армията запасни офицери. Болшинството от тези офицери бяха граждани, които не са могли да намерят работа. Те бързо се ориентираха и се приютиха към местните организации (дружби) на Земеделския съюз, откъдето бяха препоръчани като надеждни хора и бяха приети като офицери в оранжевата гвардия.
По-късно обаче събитията показаха, че тази набързо организи¬рана оранжева гвардия не можа да оправдае надеждите на прави¬телството и на Земеделския съюз. През нощта преди преврата оран¬жевата гвардия веднага беше обезоръжена и обезвредена, без да пукне нито една пушка.

ГЛАВА ВТОРА
ВОЕННИЯТ СЪЮЗ, ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ И ТЮТЮНОТЪРГОВЦИТЕ
По-горе е обяснено, че Военният съюз изникна самостоятелно из средата на младите офицери. Той нямаше допирни точки и изоб¬що нищо със старите буржоазни партии. Последните не бяха гледа¬ни с добро око от офицерите, които ги считаха негодни за каквато и да е градивна дейност. Освен това офицерите бяха убедени, че ста¬рите партии не могат да представляват народа, понеже изборите показаха, че те са отречени от него. За съжаление обаче, намериха се „компетентни“ историци, които, без да познават дейността на Военния съюз, си позволиха да спекулират с истината и съвсем безотговорно твърдят, че офицерите се продали на буржоазните пар¬тии и на двореца и са станали техни оръдия. Това твърдение, раз¬бира се, е абсолютно невярно. То обижда идеалистите офицери и може да се заклейми като недостойна клюка.
Военният съюз също така нямаше никакви връзки със забо¬гателите търговци на тютюн, които всъщност поддържаха само македонците, защото по естеството на тяхната търговия бяха при¬нудени да работят в контролираната от техните организации тютюнопроизводителни области. При това идеализмът на офицери¬те не им позволяваше да превиват врат пред финансовите въз¬можности на тези търговци, защото нямаха нужда от парични сред¬ства, за да вербуват платени членове, както това правеха полити¬ческите партии. Офицерите членуваха доброволно в своя съюз и работеха безплатно. А за покриване на минималните разходи на организацията си, те събираха малък членски внос. Така че Воен¬ния съюз никога не е имал нужда, нито пък е търсил парична помощ от някого, а най-малко от тютюнотърговците, фактът, че някои уволнени по намаление на армията офицери бяха постъпи¬ли на служба при тютюнотърговците не може да се счита за заслу¬га на последните към Военния съюз, нито пък да се спекулира с него, за да бъдат изложени тези офицери. Честни, дисциплини¬рани и добросъвестни в работата си, тези офицери си бяха извою¬вали име като отлични работници и затова бяха търсени не само от тютюнотърговците, но и навсякъде в търговския свят. Понеже тютюнотърговците бяха реализирали големи печалби от търгови¬ята си, те постоянно разширяваха предприятията си и затова имаха голяма нужда от интелигентни и добросъвестни работници и слу¬жащи. Освен това, като по-събудени хора, една част от офицерите се бяха сдружили помежду си, а други заработиха частно и по този начин сами си пробиха път в търговията с тютюн. От своя страна те привлякоха в предприятията си на работа много от уволнените по намаление на армията свои другари. Не е изключено обаче, че измежду запасните офицери е имало и такива, които за да се наста¬нят на работа при отделни парвенюта търговци, са спекулирали с името на Военния съюз. От друга страна, понеже много забогатя¬ха, голяма част от тези тютюнотърговци почувстваха нужда да зас¬траховат себе си и своята търговия за утрешния ден. Затова те по-търсиха връзка с хората от Военния съюз, понеже последният вече се очертаваше като една подмолна сила, която можеше да дава тон в политическия живот на страната.

ВОЕННИЯТ СЪЮЗ И МАКЕДОНЦИТЕ
Военният съюз също нямаше никакъв контакт и с македонци¬те. Офицерите считаха последните като едно голямо зло за страна¬та ни, понеже през време на нашето съществуване като самостоя¬телна държава, те косвено ни довеждаха на няколко пъти до катас¬трофа. Военният съюз трезво си правеше заключението, че със сво¬ите междуособни борби и с дерибействането си в страната ни, ма¬кедонците много допринесоха за вътрешното ни разединение. Те бяха си извоювали особено привилегировано положение в Югозападна България, в тъй наречените нови земи, дето, опирайки се на своята тайна конспиративна организация и на въоръжените си че¬ти, се считаха като държава в държавата. Тук македонците свободно налагаха на населението разни данъци, изкарваха го на работа ангария и пр. Освен това не минаваше ден да не стане някакво убийство, чрез което македонците се саморазправяха със своите идейни противници.
Земеделското правителство беше негодно и не можеше да се справи с тях. Затова ги търпеше мълчаливо и понасяше техните груби прояви. Заемането на гр. Кюстендил от четата на Панчо Михайлов беше една манифестация на тяхната мощ. С тази си мани¬фестация те искаха да закрепят положението си в България и да проверят годността на нашата власт. За голямо съжаление обаче, правителството на земеделците капитулира пред тази дързост на македонците. След дълги преговори и със съдействието на видни кюстендилски граждани, които имаха близък контакт и връзки с водачите на македонците, министърът на войната Коста Томов едва успя да склони четниците да се оттеглят доброволно и да на-пуснат както града, така и територията на страната ни.
Факт е, че между офицерите имаше много македонци. Като чув¬стваха подкрепата на Македонската организация, някои от тези офи¬цери най-безскрупулно използваха името на Военния съюз за свои лични интереси. Повечето от тях се държаха надменно със своите колеги офицери и парадираха с македонския си произход. От друга страна, понеже подетата от македонците борба срещу правителст¬вото на земеделците съвпадаше в общи линии с идеологията на Военния съюз, последните усилено търсеха допир с него. А офице¬рите македонци, които бяха агенти на своята организация, наивно се опитваха да залъгват идеалистите офицери българи, че и те се борят за една демократична власт. Но Военният съюз не се поддаде на тази чужда нему организация, която офицерите считаха като враг на страната ни. Македонците бяха затънали в убийства и самои-зяждане и за своите цели бяха готови да пожертват дори България, която тъй безкористно им предлагаше своето гостоприемство.
И наистина, Военният съюз нямаше никакви допирни точки или връзки с Македонската организация. Това се потвърди и през време на преврата. За съжаление обаче, възползвани от заетостта и грижите на Деветоюнското революционно правителство, в сумато¬хата македонците успяха да избият голяма част от своите против¬ници и да всеят анархия в Пиринския край. Затова първата грижа на правителството след като то стъпи здраво на краката си, беше да обезоръжи и разтури македонската нелегална организация.

ВОЕННИЯТ СЪЮЗ И РУСКИТЕ ЕМИГРАНТИ
След подписването на мирния договор в Ньой победителите ни заставиха да приемем една голяма част от руските емигранти-белогвардейци. Така натрапени, правителството беше принудено да търпи тези емигранти, които използваха нашата толерантност във всяко отношение. Чувствайки закрилата на нашите победители, тех¬ните претенции ставаха все по-големи. Емигрантите се бяха забра¬вили до такава степен, че се считаха като негласни окупационни войскови части на съглашенските сили и искаха да се разпореждат като хазяи у нас. Така те откриха свое военно училище, поддържаха голям кадър от офицери и своя военна организация, като явно се готвеха за освобождението на отечеството си. С течение на времето обаче политиката на техните покровители се промени и емигран¬тите бяха принудени да изтеглят постепенно многобройните си ко¬мандни кадри и щабове в Югославия и Франция. Българските офи¬цери страняха от тези натрапници, които в своята цялост представ¬ляваха една деморализирана сбирщина. Голяма част от белогвардейските офицери бяха обикновени самохвалковци, негодни за никаква практическа дейност, макар че почти всички имаха чинове най-малко полковник.
Военният съюз не само, че не поддържаше никакъв контакт с тези емигранти, но офицерите ги следяха зорко и ги третираха като натрапени чужденци. Съюзът имаше в ръцете си цялата българска армия. Затова офицерите нямаха нужда от помощта на белогвардейците и никога не са се обръщали към тях за каквото и да е. Военният съюз знаеше, че белогвардейците се числят само на кни¬га като организирана военна сила, само за да бъдат издържани и хранени от съглашенските държави. И дума не може да става, че Военният съюз бил в разбирателство с тези емигранти и е потър¬сил помощта им при подготовката и провеждането на преврата на 9 юни 1923 година.

ВОЕННИЯТ СЪЮЗ И ЦАР БОРИС
Факт е, че една голяма част от офицерите бяха неприязнено настроени спрямо царя. Имаше и такива, които бяха убедени, че нему не трябва нищо да се доверява, защото бил безхарактерен и при пръв случай ще сервира всичко на Ал. Стамболийски, пред ко¬гото той търсел случай да се афишира като приятел. Особено враж¬дебно настроени спрямо царя бяха някои от членовете от управата на съюза, а именно: полковник Дамян Велчев и запасният подпол¬ковник Кимон Георгиев, които бяха най-дейните негови членове. Ето защо, макар че беше осведомен и знаеше за съществуването на Военния съюз, царят нямаше абсолютно никакъв контакт нито с неговите членове, нито пък с управата му. Военният съюз беше ед¬на тайна организация, която се създаде главно за да канализира брожението на офицерите, опълчили се срещу незаконните прояви на земеделското правителство. Затова, макар че някои неосведоме¬ни историци напразно твърдят, че царят бил във връзка с Военния съюз и му съдействал при подготовката на преврата на 9.6.1923 г., мога да твърдя чистосърдечно, че това е едно заблуждение. Той чув¬стваше, че в армията имаше някакво брожение. Затова още в началото на 1921 година натовари военния министър и началник-щаба на армията да обходят по-големите гарнизони, за да успокоят офи¬церите и ги приканят да заработят за родината. Но тази мярка не даде никакви резултати, защото офицерите бяха убедени, че за да се борят срещу неустановеното положение в страната, трябва да бъ¬дат обединени в един мощен военен съюз.
Царят чувстваше, че голяма част от офицерите не бяха доволни от него, понеже смятаха, че той прекомерно толерира режима на земеделците. Земеделците от своя страна считаха, че царят е неподходящ за тях и е една пречка за осъществяването на техните идеи и хрумвания. От друга страна, офицерите мислеха, че той е зле ин¬формиран върху положението у нас и в странство и при първата неудача в неговата политика, ще напусне страната и ще я остави да тръгне в пълна анархия.
Ясно е следователно, че при това положение царят нямаше ни¬каква възможност да влезе във връзка с Военния съюз. А твърде¬нието на историка полковник Йоно Митев, който в книгата си „Фа¬шисткият преврат на 9 юни 1923 г.“ изнася, че управата на Воен¬ния съюз била преместена в София по настояването на близки до царя офицери и специално на неговия флигел-адютант полковник Калфов, е напълно измислено и няма нищо общо с действителното положение. Колкото пък се отнася до полковник Христо Калфов и неговите отношения с царя, които полковник Йоно Митев изглеж¬да, че абсолютно не познава, аз съм ги описал в глава пета, дето може да се види ясно каква роля е играл Калфов в двореца. Освен това Митев напълно без каквито и да са основания изнася безс¬мислицата, че ръководството на Военния съюз било в ръцете на офицери, верни на царя, чрез които той насаждал дух на безпрекос¬ловно подчинение на върховния вожд. Първом на всички е извест¬но, че главните ръководители на Военния съюз - подполковниците Кимон Георгиев и Дамян Велчев, бяха заклети врагове на царя и следователно той нямаше никаква възможност да насажда своя дух на безпрекословно подчинение на върховния вожд, още повече че царя вече не беше върховен вожд, защото със специален закон от земеделското правителство това му качество отдавна му беше от¬нето.
В тази епоха царят беше поставен на големи изпитания. Почти игнориран от правителството, постоянно тормозен от Съглашенската контролна комисия, която непрекъснато му набиваше пред очите факти за неизпълнение на клаузите на примирието от стра¬на на правителството, той беше принуден да се държи настрана от ежбите между политическите водачи на страната. Той особено се стараеше да не предизвика и без това зле настроените спрямо него земеделци, като вярваше и държеше много на приятелското разпо¬ложение на министър-председателя Ал. Стамболийски.
Една част от моите съвипускници офицери бяха издигнати и влиятелни членове на Военния съюз. Аз понякога имах случай да се срещна със съвипускниците си майорите Виктор Найденов, Димитър Стоянов, Крум Колев (след преврата - министър на вътреш¬ните работи), Борис Колчев (след преврата министър на железни¬ците) и Светослав Календеров. Всички те бяха членове на Военния съюз. В разговор с тях, след като излагаха пред мен загрижеността си от положението, в което се намира страната, те не изпущаха случай да ме упрекнат, че заедно с другите дворцови служещи не осведомявам правилно царя за положението. Лично полковник Иван Вълков също търсеше често контакт с мен и ме разпитваше пред-пазливо за становището на царя по някои въпроси. Като началник на Картографския институт, той се беше настанил на ергенска квар¬тира в бившето ателие на военния художник Ярослав Вешин, което се намираше във вътрешния двор на Военния клуб и често пъти правеше самотни разходки вечер по ул. „Раковска“. Затова, когато се прибирах за вечеря в двореца, понякога имах случай да се срещна с него. Със свойствения си тих и бавен говор, полковник Вълков поч¬ваше да ми обяснява загрижено събитията на деня. Затова не ми е чудно, че той е уведомявал някои от другарите си за тия разговори, за да манифестира „връзките“ си с двореца. Дължа при това да подчертая, че аз не съм бил член във Военния съюз, понеже естеството на моята служба не ми позволяваше това.
Подобно на офицерите, някои от шефовете на политическите партии в опозиция, също искаха да повлияят на царя да свали пра¬вителството на земеделците, като не забравяха при това да декла¬рират, че армията е готова да го подкрепи в това отношение. Така, при срещите ми с познати бивши министри и държавници, те не¬минуемо завършваха разговора си с мен с думите: „Защо царят търпи дружбашкото правителство и докога той ще си играе с народа“.
Всички тези разговори и натяквания се отправяха до мен. Но ясно е, че целта на моите познати беше да докладвам техните из¬казвания на царя, което аз действително правех, понеже живеех в двореца и всеки ден на обяд и вечеря сядах на масата заедно с царя. Затворен в двореца и откъснат от хората, когато се съберехме на обяд или вечеря, той винаги ни питаше какво ново сме научили и кого сме срещнали в града. Обикновено царят изслушваше с голя¬мо любопитство нашите разговори, но едновременно с това често го нервираше фактът, че както офицерите, така и опозиционните политически лица, които сами предадоха властта в ръцете на земе¬делците, понеже не можаха по конституционен път да им се противопоставят, сега се държат само за него.
Ясно е следователно, че царят, с течение на времето, разбра чувствата на офицерите спрямо управлението на земеделците и тяхното намерение да се справят с правителството. Правителството също беше предупредено и не само знаеше за съществуването на Военния съюз, но притежаваше и неговият устав, заедно с издаде¬ните от съюза окръжни, които му бяха предадени от поручик Тодоранов. Въпреки това обаче, то не предприе никакви мерки спрямо този съюз. А какво можеше да стори царят. Той познаваше лично голяма част от офицерите и в душата си, подобно на земеделците, също беше убеден, че те не са способни да извършат един преврат. Но за съжаление, трябва да се подчертае дълбоко, че съдбата много жестоко се подигра с него, когато по една злокобна случайност, един ден преди преврата, без да има каквито и да са отношения към готвения от офицерите преврат, той се реши да направи приятелс¬ко посещение и да гостува на Ал. Стамболийски във вилата му край с. Славовица.
Неговото заминаване за с. Славовица, както обикновено, ста¬на при пълна тайна. Когато обаче, в навечерието на преврата, офи¬церите и самоназначилите се министри разбрали, че царят отсъст¬ва от София, те били страшно разтревожени, защото не бяха пред¬видили в плановете си този случай. Затова, събрани в дома на бъде¬щия министър, запасния генерал Русев, те през цялата нощ преди преврата не са могли да мигнат и са търсили под дърво и камък царя („Бурни години“, книга от Дим. Казасов). Те особено се разт¬ревожили, когато най-после разбрали, че царят се намира на посе¬щение във вилата на Ал. Стамболийски. При това, макар и да са били уверени, че той не знае нищо за деня на преврата, първата им мисъл е била, че тук има предателство и понеже нямаха голяма вяра в царя, конспираторите са предположили, че той е отишъл да предупреди Ал. Стамболийски и заедно с него ще се противопоста¬ви на преврата. А това щеше да усложни извънредно много поло¬жението и да предизвика една междуособна саморазправия, от коя¬то неминуемо първи биха се възползвали нашите съседи.

ГЛАВА ТРЕТА
ЦАР БОРИС И МИНИСТЪР АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ
Отстранени от политическия живот в страната, понеже не мо¬жаха да се справят по парламентарен ред със земеделците, водачи¬те на буржоазните партии без стеснение започнаха да правят изяв¬ления, че царят е отговорен за създаденото в страната положение, понеже със своята мекушавост проиграл положението си като вър¬ховен арбитър. Но царят държеше на своите разбирания и принци¬пи, които за него бяха подкрепени от историята. Затова, претова¬рен с много скрупули, той се държеше настрана от политическите сплетни. Облегнат на тези свои принципи, царят упорито пазеше своите права като конституционен монарх, още повече че по натура той беше против прибързаните решения. Базирайки се на Търновс¬ката конституция, която в това време беше едничката му подкрепа, той имаше кураж да живее в тези така бурни и несигурни времена, макар че неговото положение като монарх едва, едва се чувстваше. Затова, съобразявайки се със създадената в момента политическа обстановка, преди да вземе каквото и да бъде решение, царя преценя¬ваше най-търпеливо обстоятелствата и в повечето случаи се съвет¬ваше с видни безплатни и независими хора. Вследствие на това, той често забавяше своите решения и понякога даваше повод на против¬ниците си да го окачествяват като безволев и нерешителен. Освен това не може да се отрече също, че царят имаше известно доверие и приятелски чувства към Ал. Стамболийски, който в личните си от¬ношения към него винаги проявяваше своята човечност. Заедно с това, като не искаше да бъде замесен в партийните сметки на земе¬делците, той винаги се стараеше и понякога полагаше свръхусилия, за да отклони колкото се може по-тактично настойчивите молби на Ал. Стамболийски да го лансира като народен цар, за което послед¬ният често го канеше да се явяват съвместно пред народа.
Считан от водачите на буржоазните партии и от офицерите като човек, който за да запази трона си, крепи земеделците, царят постепенно прекъсна всякакъв контакт с тях. Служебният контакт и приятелското държане на Ал. Стамболийски бяха един отдушник на царя. Ал. Стамболийски наистина питаеше приятелски чувства към царя и много ценеше неговата просветеност и качества ка¬то държавен глава. Веднъж запасният полковник Куюмджиев от гр. Пловдив ми разправи, че когато един ден срещнал Ал. Стам¬болийски при преминаването му през Пловдив, в разговор с него, последният му декларирал, че ние можем да станем много лесно република. Когато обаче, силно разтревожен, полковникът го запи¬тал „Ами царят?“, той се засмял и му отговорил: „Аз сам не мога да бъда председател на република, а понеже няма българин, който достойно да заеме този пост, първи председател на републиката ще бъде цар Борис“.
Факт е, че като изразител на настроението на своите съпартизани, а също и по свое лично съображение, Ал. Стамболийски беше поддръжник на републиканското управление, понеже считаше, че само републиката може да осигури всички права и свободи на на¬рода. А в една своя реч пред парламента той най-откровено заяви: „Не съм престанал да бъда републиканец и няма да престана да бъда такъв никога“ (Дневник на 18 Об. Нар. събрание, стр. 159). Факт е също, че проектът за новата републиканска конституция беше в чекмеджето на бюрото му и очакваше момента за прокарва¬нето й. След един обяд в двореца Врана, когато се оттеглихме за кафе в салона, царят запита като на шега Стамболийски дали е истина, че новата републиканска конституция е готова, последният се засмя и отговори, че това е още далечен въпрос и за това няма защо да бере кахър.
В тази епоха, понеже артистите винаги живеят с пулса на вре¬мето и са актьори даже и в частния си живот, артистите и управата на Народния театър побързаха да се приспособят към новата обс¬тановка. Така драмата на Иван Вазов „Ивайло“, в която се илюст¬рираше легендата как бедното селянче Ивайло е станало български цар, непрекъснато се играеше на сцената. А артистите, надянали смело народни селски костюми, се надпреварваха да словославят най-художествено царя. За да угодничи на Ал. Стамболийски, кой¬то често посещаваше тази пиеса, даже големият артист Кръстьо Сарафов, независимо от това, че изпълняваше отлично ролята на цар Ивайло, той така умело се дегизираше, че не само наподобяваше на Ал. Стамболийски, но изкусно подражаваше неговата поход¬ка и жестове, с което дразнеше самолюбието му.
Всъщност Ал. Стамболийски наистина беше добър и сърдечен човек. В него имаше нещо първобитно. Когато говореше, нещо го дразнеше в гърлото и затова беше принуден често да кашли, а гла¬сът му звучеше дрезгаво. Той имаше голяма глава с четвъртито лице и широки уста, над които се чернееха остро засуканите му мал¬ки мустачки. Главата му беше покрита с гъста и къдрава черна коса, неспокойно разхвърляна на големи къдрици. Ал. Стамболийс¬ки не мразеше хората и заканите му срещу своите противници би¬ваха често само изблик на хрумвания, защото в него нямаше злопаметност. Воден от свойствения му буен темперамент, като чувства¬ше зад гърба си организираното селячество, той обичаше да дразни своите политически противници. При една своя реч той заяви, че колкото се отнася до комунистите, щял да ги събере на един остров, дето те сами да прилагат своите идеи и да разменят жените си. Заклеймявайки режима на цар Фердинанд, с когото той беше в много лоши отношения, увлечен в своята реч, Ал. Стамболийски поняко¬га засягаше чувствително и цар Бориса. Така на едно публично съб¬рание, говорейки от балкона на Външното министерство, след като изреди установените за случая нападки срещу опозицията и режи¬ма на цар Фердинанд, визирайки царя, Ал. Стамболийски каза: „Колкото за вълчето - и нему ще изпиля зъбите“. Царят беше доста засегнат от тази му реч, но не се реши да реагира открито. Затова, след един официален обяд в двореца Врана, като използва създала¬та се интимна обстановка, царят подхвърли във вид на шега: „Гос-подин министре, кога ще пилим зъбите на вълчето?“ Стамболийс¬ки се засмя сърдечно и отговори: „Абе, Ваше Величество, защо взе¬мате моите топтан приказки толкова присърце? Ами че това е народ, нему трябва да му се говори. Ние с Вас се познаваме добре. Ти не гледай какво говоря по мегданите“. По този начин инцидентът беше изгладен приятелски и царят се успокои.
Но тревогите на царя не се свършиха. На 16 конгрес на Земе¬делския съюз, състоял се през месец февруари 1921 г., когато един делегат заявил в речта си, че цар Борис е змия, която трябва да се снеме от престола и да се провъзгласи република, Ал. Стамболийс¬ки му отговорил: „Змия усойница беше Фердинанд, но цар Борис пепелянка ли е? Той не се е още проявил и не ще бъде такъв. Може да бъде от кротките змии, от тези, които не хапят. Аз смятам, че при нашия режим, ако имаме подобна пепелянка или усойница дър¬жавен глава, той ще престане да хапе, защото имаме средства да извадим зъбите му и отровата му и да го държим в ръцете си“. (Речи на Ал. Стамболийски, София, 1921 г., стр. 114.)
Ясно е защо царят трябваше да бъде постоянно нащрек. Време¬ната бяха болни и той не беше сигурен за утрешния си ден. Царят не знаеше какво можеше да хрумне на колебаещите се земеделски управници, които все още се лутаха и не можеха да намерят пътя за своята вътрешна политика. Той знаеше, че Ал. Стамболийски об¬мисля план за установяването на демократически републикански режим в страната ни, като вярваше, че може да убеди царя да се отстрани от политическия живот на страната, което той почти бе¬ше успял да стори. Затова Ал. Стамболийски се чувстваше почти с развързани ръце и се допитваше до царя главно по въпроси от външната политика.
Въпреки всичко обаче, Ал. Стамболийски се отнасяше корект¬но с царя. Така в началото на 1921 година той писа в правителстве¬ния вестник „Земеделско знаме“ следното за царя: „Царят не прилича нито по възпитание, нито по характер, нито по убеждения, нито по похвати на цар Фердинанда. Той е конституционно парла¬ментарен държавен глава повече, отколкото е днес председателят на Френската република или председателят, на която щете друга република в света“. Той го считаше и третираше като свой син и затова не държеше на официалната етикеция. В обръщенията си към царя, когато бяха в интимна обстановка, той обикновено се обръщаше към него на „ти“. Ал. Стамболийски го съжаляваше, че е самотен и му казваше да не се затваря като монах в двореца, а да потърси контакт с външни лица и да се пораздвижи. След един официален обяд в двореца Врана, когато чуждите гости си замина¬ха и ние останахме известно време на разговор в кафе-салона, той се обърна весело към царя и каза, че му готви една голяма изнена¬да, която ще му съобщи, когато му дойде времето. Царят много се заинтригува от неговите думи и както си беше мнителен, веднага се приготви за съпротива, понеже се страхуваше да не бъде ангажи¬ран в някои партийни комбинации със земеделците. Обаче, понеже не можа да откопчи по-големи подробности, той обърна разговора. Дълго време след това ние коментирахме каква може да бъде тази изненада. Най-после, един ден, цял сияющ от радост, царят ни съобщи, че Ал. Стамболийски намислил да докара в София сестрите му - княгините Евдокия и Надежда, като му казал, че трябва да живее като всички хора в кръга на своето семейство. Той беше трогнат от вниманието и добрите чувства на Стамболийски. Затова, по този случай ние пихме и се чукнахме с пожелания за негово здраве. По¬чувствал приятелството му, царят постепенно се привърза към не¬го и се чудеше как да му се отблагодари.
Макар че непрекъснато обмисляше и работеше по въпроса с въвеждането на демократическа република в страната, Ал. Стам¬болийски не бързаше с този въпрос, понеже все още в лицето на царя виждаше един просветен и интелигентен монарх, който му е още много необходим. Освен това той съзнаваше, че царят има го¬леми връзки и влияние пред чуждия свят, а в момента му беше много необходим при провеждането на външната политика на стра¬ната. Така, когато Ал. Стамболийски и приятелите му се увериха, че България не може да остане откъсната от света и трябва да потърси контакт с големите западноевропейски държави победител¬ки, по съвета на царя той замина за чужбина и проведе своята про¬чута 100-дневна обиколка за стопяване ледовете около България. Заедно с това, със съдействието на Външното министерство, в дво¬реца се приготвиха официални писма, с които царят се обръщаше лично и непосредствено до държавните глави на страните, които Ал. Стамболийски трябваше да посети. В тези си писма той ги мо¬леше да бъдат любезни, да изслушат неговия министър-председател и да му дадат възможните съдействия в мисията, с която е дошъл. Писмата се изпратиха служебно до съответните пълномощ¬ни министри в София за предаването им на адресантите. Когато в отговор на тези писма се получиха уверенията на чуждестранните държавни глави, че са готови да приемат и изслушат Ал. Стамболийски, последният се отправи за чужбина.
Ал. Стамболийски беше човек с жест. Още не мога да забравя неговия жест, когато в 1922 година министърът на вътрешните ра¬боти Райко Даскалов беше влязъл в остър конфликт с дъновистите. Последните бяха едни кротки и никому не пречещи хора, които, водени от своя учител Дънов, се стремяха към един особен духовен живот. Те не се занимаваха с политика. Затова бяха много учудени, когато Райко Даскалов забрани техния конгрес в София. Те бяха принудени да се обърнат към царя за помощ, като една делегация се яви пред него в двореца. Той ги изслуша съчувствено и като ги увери, че този въпрос е от компетенцията на правителството, пре¬поръча им да се отнесат до министър-председателя, комуто той обе¬ща да се обади. След известно време чухме, че конгресът на дъно¬вистите се е състоял. Царят не забрави тази история и след един обяд в двореца Врана запита във вид на шега Ал. Стамболийски: „Господин министре, бях Ви изпратил една интересна делегация, как успяхте да ги укротите?“ Последният веднага се сети, че въпросът се отнася до дъновистите, засмя се и отговори: „Нали го знаеш, че на¬шият Райко Даскалов е малко прибързан, какво да го правя. И той сам не знае защо е забранил конгреса на дъновистите. Намерил се е един луд и събрал около себе си всички луди. Какво лошо или опасно има в това? Ако не беше Дънов, трябваше да се чудя къде да търся лудници, за да ги събирам и пазя. Просто накарах Райко да разреши конгреса им и всичко се нареди“. Дълго време след това ние със смях коментирахме тази находчивост на Стамболийски.
Междувременно Ал. Стамболийски не забрави и въпроса с кня¬гините. След като успя да склони колегите си от Министерския съ¬вет да се съгласят сестрите на царя да дойдат в България и да живе¬ят при него, Ал. Стамболийски се яви лично при царя и го накара в най-скоро време да уреди въпроса с пристигането им в София. Но този въпрос не беше така лесен, защото преди всичко трябваше да се иска съгласието на цар Фердинанд. Последният ненавиждаше сина си и като зъл човек постоянно го критикувал в семейния си кръг за неговата демократичност и за връзките му със земеделци¬те. Затова той наричал сина си „селския цар“. С тази мисия беше натоварен маршалът на двореца, запасният полковник Никола Куртуклиев, който беше дълго време служил при него и го познаваше отлично. Той замина в средата на месец декември 1921 година за Германия, дето трябваше да обясни положението на цар Фердинанда и да го склони да разреши на княгините да заминат с него за България. Полковник Куртуклиев изпълни отлично мисията си и към края на месеца, за голяма радост на царя, в София пристигна¬ха княгините Евдокия и Надежда.
Скоро след пристигането на княгините, за да се отблагодари на Ал. Стамболийски за приятелския му жест, царят го покани на интимна вечеря в двореца Врана, дето му представи и сестрите си. Впоследствие той се прояви като голям кавалер и не пропущаше случай да се интересува за княгините. Ал. Стамболийски ги трети¬раше като свои дъщери и постоянно им изпращаше разни подаръ¬ци. Всякога любезен и коректен, той се чудеше с какво да им угоди. Заедно с това, за да не бъдат в тежест на брат си, той издейства от Министерския съвет да им се отпусне специален апанаж, с който да покриват личните си нужди. Когато се завърна от 100-дневната си обиколка в Европа, той донесе много подаръци на княгините, между които имаше и по едно луксозно куфарче с несесер, което им взел, за да си спомнят за него, когато пътуват.
За да подчертае от своя страна вниманието си към Ал. Стам¬болийски, царят често изпращаше разни подаръци на неговия ба¬ща, който живееше в едно близко до двореца Кричим село. А когато се случеше да мине през това село, той винаги се отбиваше при стареца, разпитваше го как живее и го даряваше с евксиноградско вино и други подаръци.
По този начин, чрез взаимни услуги, между царя и Ал. Стамбо¬лийски се установи една интимност и приятелство. Когато се жене¬ше дъщерята на Ал. Стамболийски за сина на неговия интимен приятел поета Цанко Бакалов, той устрои голямо народно тържес¬тво в родното село на последния. По този случай Ал. Стамболийски дойде лично в двореца, за да покани царя да вземе участие в тър¬жествата и сватбата. Царят му благодари сърдечно за поканата и обеща да направи възможното, за да се отзове на тържеството. Но като се боеше да не се ангажира в някакъв земеделски конгрес, в последния момент се извини и изпрати да вземе участие в сватба¬та като негов представител интенданта - запасния майор Антон Разсуканов, който и замина за с. Бяла черква. Той беше натоварен от царя да поздрави младоженците и им поднесе един разкошен сервиз за маса заедно с много други подаръци. Това направило много силно впечатление на събралия се по случай сватбата народ. Всич¬ки с голямо любопитство се втурнали да разглеждат и се любуват на царските подаръци.
През лятото на 1921 година, преди княгините да дойдат в Бъл¬гария, по покана на царя, Ал. Стамболийски прекара около три сед¬мици като негов гост в двореца Евксиноград. Тук последният се настани да живее в наново ремонтираната и специално приготве¬на за гости сграда, която се намира в двореца на бившия старинен манастир „Св. Димитър“, непосредствено до апартамента на цари¬ца Елеонора.
През време на пребиваването на Ал. Стамболийски в Евкси¬ноград, царят беше в постоянен контакт с него и те почти ежеднев¬но излизаха всяка заран на разходка из лозята или в парка на дво¬реца. Между двамата се закрепна едно приятелство и непринудени отношения. Това даде повод на Ал. Стамболийски един ден да заяви на царя: „За теб, Ваше Величество най-голямото нещастие е, че си самотен и нямаш свои хора, за да се развличаш“. Изглежда, че това посещение повлия на Ал. Стамболийски да се замисли за раз¬решаването на въпроса с довеждането на княгините в България.
На 14 май 1923 г. се откри новата дековилна линия, която свър¬зваше гара Раковски с гр. Хасково. Последователен на идеята си, че царят трябва да стане много популярен и да се приобщи към народа, Ал. Стамболийски не изпущаше случай и най-настойчиво го канеше да присъства на всевъзможни тържества, събори и народни увеселе¬ния. Такъв беше и случаят с откриването на тази линия. Ал. Стамбо¬лийски беше намислил да направи едно голямо тържество, придружено с народни манифестации. За да създаде при това още по-голям ефект, той искаше и царят да вземе участие, като покаже, че се е приобщил към народа и към управляващата партия на земеделците.
За тази цел Ал. Стамболийски лично и най-настойчиво покани царя да вземе участие в това тържество. Понеже не искаше да се обвързва с партийните съображения на земеделците, както винаги царят потърси възможност да отклони по деликатен начин негови¬те настойчиви покани. Но накрая той беше принуден да обещае, че ще вземе участие в това тържество. Самото откриване на линията беше определено да стане на гара Раковски, след което първият влак щеше да тръгне тържествено за гара Хасково, дето се готвеше тър¬жественото му посрещане. В Хасково земеделците бяха организира¬ли голям събор и народни тържества, за която цел от околните села беше дошъл много народ.
След свършване церемонията по освещаване на линията, поне¬же тръгналият от гара Раковски за Хасково влак щеше да се спира на всяка най-малка гаричка из пътя, дето беше устроено тържест¬вено посрещане и народни веселия, за да не отегчава царя, Ал. Стам¬болийски му предложи да тръгнат заедно с автомобил по шосето, за да имат време, докато влака пристигне на хасковската гара да се приготвят за тържественото му посрещане. Ние с удоволствие се качихме на автомобилите и тръгнахме по шосето. Когато набли¬жихме гр. Хасково и се изкачихме на превала непосредствено до града, ние бяхме посрещнати от една голяма тълпа народ, събран от местните организации на Земеделския съюз. Програмата на зе¬меделците предвиждаше едно тържествено шествие до гарата на гр. Хасково, начело с царя, в което щяха да вземат участие Ал. Стамболийски, министърът на железниците Недялко Атанасов и голя¬ма група земеделски първенци. Царят беше много изненадан от тази програма и се чудеше как да се отърве. Ние слязохме от авто¬мобилите и царят, придружен от Ал. Стамболийски, се отправи към посрещаните, които му направиха големи овации. Народът го зао¬биколи и всички се надпреварваха да се ръкуват с него, а в това време Стамболийски му представяше поименно отделните хора, като изброяваше техните качества и заслуги.
Като чувстваше, че колкото повече остава всред народа, толко¬ва повече се ангажирва в проектираната манифестация, царят най-после доби кураж и реши да се измъкне от това положение. За тази цел той се отдели малко настрана заедно с Ал. Стамболийски и с големи усилия успя да го убеди, че трябва да си замине, като го помоли сам да проведе по-нататък тържеството, на което да го пред¬ставлява. Постигнал с голяма дипломация своята цел, придружен от Ал. Стамболийски, царят се отправи към автомобила си. Наро¬дът обкръжи неговия автомобил и като разбра, че ще си отпътува, явно показваше разочарованието си. Ал. Стамболийски си взе сбо¬гом с царя, последван от другите земеделски първенци и всред нес-тихващи громки викове „ура“, ние потеглихме на път. Царят беше много доволен, че можа все пак леко да се отклони от това земедел¬ско тържество и от манифестацията, на която той щеше да тръгне начело, възседнал на бял кон. Понеже шосето, по което бяхме тръг¬нали минава през историческата местност „Клокотница“, дето нав¬ремето си цар Иван Асен разби гръцката армия и плени самият император Тодор Комнин, ние се спряхме да си поотдъхнем от нескончаемите тържества и да разгледаме полесражението. Тук се ус¬тановихме на почивка и обядвахме под сянката на едно дърво, след което продължихме пътя си към двореца Кричим.

ФОРМИРАНЕТО НА КОНСТИТУЦИОННИЯ БЛОК
След провалянето си на изборите през 1921 г. буржоазните пар¬тии бяха страшно озадачени. Загубили вяра, че царят може да ги спаси, като смъкне от власт земеделското правителство, стреснати от енергичните прояви и действия на земеделците, които бяха ре¬шили да водят своята вътрешна политика, без да се съобразяват със създадените от буржоазните партии традиции, водачите на опо¬зицията бяха принудени да се сплотят и заработят единодушно, за да се противопоставят на бързо възраждащата се партия на земе¬делците. Така се дойде до идеята за формирането на една нова об¬ществена организация, която нарекоха „Конституционен блок“. Тя трябваше да проведе борба по конституционен път и да свали земе¬делското правителство от власт. За тази цел, макар че бяха страшно тормозени от властта, буржоазните партийни водачи все пак проявиха голям кураж и твърдо решиха да свикат един конгрес в гр. Търново, дето да провъзгласят тържествено формирането на Конституционния блок. Конгресът беше определено да се събере на 16 и 17 септември 1922 година, на която дата трябваше да пристиг¬нат всичките водачи на опозиционните партии, много делегати и гости. Град Търново беше нарочно избран за седалище на конгреса, понеже с това искаха да подчертаят, че ще се борят за запазването постановленията на създадената в този град Първа българска кон¬ституция.

АУДИЕНЦИЯТА НА МИНИСТЪР БУРОВ
Макар че конгресът се провеждаше по почин на опозиционни¬те партии, по стар навик, за да си осигурят при нужда подкрепата на царя, последните решили да го уведомят за акцията си и за цели¬те на конгреса, като заедно с това му подчертаят, че се борят за запазване постановленията на конституцията. Обаче като имаха предвид резервираността на царя в този момент, понеже той не искаше да се меси в междупартийните разпри, водачите на опози¬цията потърсиха околни пътища за да влязат в контакт с него. За тази цел те натовариха бившия министър Атанас Буров, който се намираше на почивка във вилата си на Черноморския бряг. Него¬вата вила беше близо до двореца Евксиноград. Опозиционните во¬дачи предполагаха, че Буров ще може да се срещне инцидентно с царя. Но като предполагаше, че това посещение не ще може да ос¬тане в тайна, последният отказа да приеме Атанас Бурова като представител на опозицията. Тогава последният потърси други пъ¬тища, за да се срещне с царя, като си послужи с посредници. За тази цел той се възползва от връзките на семейство Станчеви, които поддържаха контакт с царя. Освен това, предполагам, че в тази ра¬бота беше ангажиран по околен път и приятелят на царя Иван Багрянов, който в този момент му гостуваше в двореца Евксиноград.
По този начин, след голямо нервничене и дълги увещания най-после царят реши да приеме съвсем дискретно и неофициално Бу¬рова. Доколкото помня, срещата се състоя на 12 септември 1922 година след обяд. За тази цел беше уговорено Ат. Буров да бъде отведен до Евксиноград по море. Понеже около 3 часа след обяд всички летуващи на морето почиват и никой нямаше да обърне внимание на това пътуване по море, царят натовари мен и Багрянов да вземем малката царска гребна лодка и да докараме Ат. Бу¬ров в Евксиноград. Съгласно уговореното, Ат. Буров трябваше да ни чака на малкото импровизирано пристанче, в подножието на вилата на бившия пълномощен министър Димитър Станчев. Към 2 1/2 часа след обяд ние тръгнахме с лодката към вилата на Стан¬чев. Когато наближихме пристанчето, отдалеч забелязахме нетър¬пеливо очакващия ни Ат. Буров. След като пристигнахме, той ни поздрави разсеяно, скочи пъргаво в лодката и, съзнавайки тежката си мисия, помоли да тръгваме. Министър Ат. Буров седна на задната седалка на лодката и трябваше да я насочва с кормилото към Евксиноградското пристанище, а ние с Багрянов се хванахме за греб¬лата и потеглихме на път. През време на пътуването Буров остана разсеяно мълчалив. Той обмисляше как ще изпълни трудната си мисия и затова много неумело маневрираше с кормилото. Ние на няколко пъти го молихме да изправя посоката на лодката. Към 3 часа ние пристигнахме на евксиноградския пристан и Буров излезе на кея. Ние оставихме лодката и го придружихме до парка на двореца, за да го заведем при очакващия го цар. Последният ни помо¬ли да останем за малко при лодката и да отведем обратно господин министъра, след което двамата се отправиха на разходка из парка.
Към 5 часа най-после Буров се зададе откъм парка и се запъти към кея. Ние приготвихме лодката, заехме си местата и го изчаках¬ме. Буров мълчаливо влезе в лодката, зае мястото си на задното седалище, хвана кормилото и потеглихме обратно към малкото пристанче при вилата на Станчеви. Из пътя нашият пасажер през всич¬кото време упорито мълча. Понеже знаехме, че когато се завърнем в Евксиноград царят ще ни запита за настроението на Бурова и как е преминало пътуването, Багрянов се опита на няколко пъти да поведе разговор с него, но дълбоко съсредоточен в себе си, само от учтивост той едва отговаряше с къси фрази на задаваните му въп¬роси и уморено гледаше пред себе си. Когато пристигнахме на прис-танчето, Буров енергично изскочи от лодката и без да ни продума нещо или пък да благодари, че сме го докарали, се отправи към вилата си. Ние се спогледахме с Багрянова и мълчаливо споделих¬ме възмущението си от некоректността на Бурова. След това се отправихме обратно към Евксиноград.
Любопитен да узнае как е минало пътуването и какво е било настроението на госта, царят ни очакваше на кея. Щом слязохме от лодката, той ни запита как се е държал „славният и боек рицар“. След като му обяснихме подробно пътуването, ние го ударихме на смях, понеже в смущението си Буров беше забравил да закопчее панталоните си отпред, което и царят забелязал, когато седнали на една пейка в парка. Царят почна да иронизира бойкостта на Бу¬рова, който въпреки всичко не забравил да го помоли да подкрепи инициативата на блока, чиято програма е да се запази и изпълнява конституцията.

КОНГРЕСЪТ НА БЛОКА
Земеделците чувстваха, че формирането на Конституционния блок е последният опит на буржоазните партии да се съвземат от нанесеното им поражение при последните избори и да поведат енергична борба срещу тяхното управление. Правителството нямаше ос¬нование да забрани конгреса и то даде разрешение, като за всеки случай взе необходимите мерки, за да не бъде изненадано. За тази цел, със съгласието на Министерския съвет, министърът на вът¬решните работи Райко Даскалов даде нареждане щото на същата дата да се събере пак в гр. Търново конгрес на цвеклопроизводителите. За делегати на този конгрес бяха избрани най-бойките члено¬ве на земеделските дружби, които в по-голямата си част нямаха нищо общо с цвеклопроизводството. Още при тръгването си те зая¬виха на всеослушание, че ще се справят с блокарите. Освен това полицията предприе повсеместно терор спрямо делегатите на блокарския конгрес и на техните гости, като голяма част от тях бяха арестувани още на отправните гари или смъквани след жесток по¬бой от влаковете. По този начин „мерките“ на правителството се изразиха в безотговорни арести, побоища и издевателства над делегатите и гостите на конгреса на блокарите. Най-после, след голе¬ми премеждия, една незначителна част от тях едва успели да се доберат до гр. Търново, дето под предлог, че трябва да бъдат запа¬зени от гнева на народа, който се представляваше от организира¬ните от властта побойнически шайки, бяха арестувани и жестоко бити в полицейските участъци.
Обаче най-много си пострадаха старите ветерани, водачите на обединените буржоазни партии, които като министри дълги годи¬ни бяха ръководили съдбините на България. Събрани на Софийс¬ката гара, бившите министър-председатели и министри: Михаил Маджаров, Тодор Тодоров, Стоян Данев, Андрей Ляпчев и Алек¬сандър Малинов, придружени от своите по-издигнати съпартизани, изпратени с цветя и благопожелания от семействата и прияте¬лите си, се качиха с големи надежди на влака и на 15 септември 1922 година потеглиха за гр. Търново. Към същия влак бил прика¬чен и един министерски вагон, с който пътувал също за гр. Търно¬во и министър Райко Даскалов с щаба си. Когато пътническият влак пристигнал на гара Долни Дъбник, полицейските органи на Райко Даскалов заедно с предварително организираните шайки от партизани - земеделци веднага нахлули във влака, претърсили го и арестували всички конгресисти на блока, като им нанесли жесток побой. След това ги смъкнали от влака, наредили ги пред вагоните в една редица и за да се подиграят и обезличат пред очите на събра¬лия се за зрелища народ и на пътниците от влака, най-безцеремонно им изрязали брадите и мустаците с обикновени ножици. Така унизени и обезобразени, те ги фотографирали. Старците понесоха спокойно и без съпротива това издевателство и ограничение на чо¬вешките им свободи, като единствено с това протестираха срещу необуздаността на земеделците и на тяхната полиция.
След това те бяха арестувани и откарани в гр. Търново, дето Райко Даскалов искал да импровизира един народен съд, за да осъ¬ди арестуваните като виновни за народните катастрофи. Някои земе¬делски водачи даже предлагали, след като бъдат осъдени на смърт - да бъдат хвърлени от високия мост над р. Янтра в самата река. Но след като се уверил, че конгресът на Конституционния блок е окон¬чателно компрометиран, Райко Даскалов се противопоставил на революционните прояви на съпартизаните си и заповядал аресту¬ваните да бъдат откарани с първия влак в Шуменския затвор. Впос¬ледствие те бяха съдени от специален съд като виновници за погро¬мите в България. Така делегатите на конгреса на блока не можаха да достигнат до гр. Търново и блокът не можа да се осъществи. А успелите да се промъкнат по разни пътища в гр. Търново отделни делегати, бяха просто пометени от нахлулите в града земеделци кон¬гресисти, които пристигнаха масово, докарани безплатно със спе¬циални влакове, организирани от правителството. Търсени нався¬къде из улиците на града, отделните блокарски делегати по чудо успяха да се измъкнат невредими от Търново. Сам бившият ми¬нистър Атанас Буров, който все пак успял да се добере до гр. Търно¬во, едва се измъкнал от града и подпомогнат от приятелите си, се скрил в близкото село Арбанаси, откъдето с голяма мъка заминал за гр. Русе и веднага отпътувал през Румъния за чужбина. Земедел¬ците ликуваха като победители и престанаха да се считат обвърза¬ни с дирижираното от залязващото за тях буржоазно обществено мнение. Така буржоазните партии бяха почти обезличени и разту¬рени, а водачите им в по-голямата си част арестувани и обезвреде¬ни. Фактически те престанаха да съществуват.
Тези така груби прояви на Земеделския съюз бяха посрещнати твърде зле от европейското обществено мнение, а румънския ми¬нистър-председател беше принуден да отправи публично обидни ду¬ми по адрес на Ал. Стамболийски. Земеделците и техните съмишленици наистина извършиха нечувани насилия и беззакония. Тех¬ните министри съзнателно си затваряха очите пред деянията на своите безотговорни фактори, защото всъщност на това се крепеше тяхната власт. Тези беззакония засегнаха съзнанието на офицерите много чувствително и в тях се затвърди окончателно мнението, че правителството трябва да се смъкне и да се възстановят конститу¬ционните свободи на народа.
Като си даваше сметка за развилите се на гара Долни Дъбник и в гр. Търново събития, царят се намери в много деликатно поло¬жение. В момента обаче той нямаше почти никаква власт за да се противопостави на своеволията на земеделците, нито пък да защи¬ти потъпканите права на гражданите, защото се опасяваше да не предизвика братоубийствена партизанска война в страната.
В самия дворец имаше буря. Флигел-адютантът на царя, чувст-вителният и съвестен полковник Христо Калфов просто умираше от възмущение. Крайно възбуден, този честномислещ и свободолю¬бив човек не можеше да се помири с мисълта, че може да се посегне по такъв груб начин върху личността на един човек. Затова през времето, когато се разиграваха събитията в гр. Търново, той най-разпалено и настойчиво молеше царя веднага да свали от власт земеделското правителство. Царят обаче не се реши на такава брутална постъпка в този момент. Затова между него и полковник Калфов се появиха горещи спорове, които толкова изостриха поло¬жението помежду им, че накрая кръвно обиден от държането на царя, Калфов демонстративно скъса отношенията си с него. Така в средата на месец септември 1922 година полковник Христо Калфов напусна завинаги двореца, като заедно с това се уволни от служба и турна кръст на приятелството, което дълги години го свързваше с царя. След излизането си от двореца полковник Калфов, все още запазил горчивина в душата си, дълго време не можа да се успокои и затова почна да критикува брутално раболепието на царя пред земеделците. Понесъл много тежко обидните думи и раздялата си с полковник Хр. Калфов, като научаваше всички критики по свой адрес от страна на последния, царят затаи голяма омраза към него, която той никога не можа да преодолее. Ясно е, че след това царят прекъсна абсолютно всякакъв контакт с полковник Калфова.
След преврата запасният полковник Христо Калфов зае поста министър на външните работи и по естеството на службата си, тряб¬ваше да влезе в контакт с царя. Тогава отношенията им се малко смекчиха и се покриха със служебния етикет. Царят не можеше да забрави, че в гнева си Калфов го беше обидил с тежки думи, а Калфов беше убеден, че царят е трябвало неминуемо да свали от власт земеделското правителство и да защити законността в страната. При уволнението си от служба полковник Хр. Калфов не само че се беше отказал да приеме предложения голям орден за заслуга, но даже върна в двореца и всичките си ордени.

РЕФЕРЕНДУМЪТ
След преминаването на бурята, предизвикана от търновските събития, правителството почувства, че престижът на партията им беше много изложен от прекаленостите на министър Райко Даска¬лов. А безспорно тези събития имаха и много неприятен за страна¬та ни отзвук и в чужбина. За да оправдае своите беззакония, прави¬телството намисли да докаже, че водачите на буржоазните партии са виновни за неговите действия и народът е решил да се разправи лично с тях за злините, които са докарали на страната. За тази цел то създаде закона за съдене виновниците за народната катастрофа. Съгласно този закон, бившите министри от кабинетите на Гешев, Малинов и Данев бяха подведени под отговорност. Всички тези ли¬ца в момента бяха водачите на опозицията, незаконно задържани през време на търновските събития и затворени в Шуменския зат¬вор. За да предаде още по-голяма важност и народен характер на това съдене, правителството реши да проведе референдум, при който народът трябваше да каже думата си за съденето на бившите министри. Затова през месец ноември 1922 година се проведе това допитване, като за тази цел всеки български гражданин, който имаше избирателни права, трябваше да гласува с една бюлетина - бяла или черна. Бялата бюлетина означаваше, че той е съгласен да бъ¬дат съдени, а черната - че не е съгласен. Референдумът се проведе при страшен терор от страна на правителството, като почти всич¬ки избиратели, в които бяха намерени черни бюлетини при претърсването им преди гласуването, биваха арестувани и пребити от бой в участъците. Така народът беше принуден „масово“ да гласува за съденето на бившите министри и скоро след това се зародиха сами¬те процеси.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ПОЛОЖЕНИЕТО В СТРАНАТА ПРЕДИ ПРЕВРАТА
В тази бурна епоха, която може да се характеризира като епоха на взаимни преследвания, издевателства и атентати, будното и чес¬толюбиво офицерство се убеди окончателно, че буржоазните пар¬тии са негодни и не могат да се справят с положението, понеже бяха отречени от болшинството на народа и загубиха всякакъв ав¬торитет. Разединена вътрешно, загубила престижа си пред запад¬ните държави, в този момент нашата държава представляваше съб¬лазнителна плячка за съседите ни. Те бяха победители, имаха ви¬сок дух и въоръжени до зъби, ревниво бдяха на нашата граница. При подготвянето на мирните договори техните планове и амби¬ции за териториално разширение не бяха задоволени. Затова съсе¬дите ни бяха готови и дебнеха момент да се възползват от всеки повод, за да заграбят със сила това, което не можаха да получат по мирен договор. Ето защо те изчакваха удобен момент и повод, за да осъществят своите планове, особено след като бяха уверени, че са галени деца на Великите сили, които са готови да санкционират всяка тяхна акция.
Над България се беше надвесила черна орисия. Нейното същес¬твуване беше изложено на тежки изпитания. Армията ни беше омаломощена и сведена до възможния минимум. Ние можехме да по¬търсим защита на интересите си и то само на основание на мирния договор от Контролната междусъюзническа комисия у нас.
Офицерите помнеха, че армията ни на два пъти беше измаме¬на и най-безсъвестно използвана за удовлетворяване личните ам¬биции на цар Фердинанд и на неговите самозабравили се минист¬ри. Така, против волята на народа и без какъвто и да е смисъл, на фаталния 16 юни 1913 г. тя беше най-безогледно хвърлена във войната срещу Гърция и Сърбия. За втори път, въпреки че най-обикновеният гражданин у нас виждаше, че след поражението си при р. Марна германската армия беше загубила войната, българ¬ската армия беше много безсмислено пожертвана за спасяването на Германия. По този начин, въпреки тези авантюри и до престъп¬ност неоправдани постъпки на буржоазните партии, в които арми¬ята ни беше най-безотговорно ангажирана, техните водачи не се подвоумиха да стоварят всичката вина от провежданата от тях глу¬пава политика върху армията, която не могла да устои и се разло¬жила. Освен това офицерите помнеха прословутите думи на минис¬тър Тодор Тодоров, който като председател на българската делега¬ция при подписването на мирния договор в гр. Ньой беше казал: „Дайте ми няколко генералски глави и аз зная как ще подпиша мирния договор“.
Наложен от времето и от създалата се след войната обстанов¬ка, Военният съюз израсна като една чисто българска организация, която нямаше никакви допирни точки с каквато и да е подобна организация в странство. Понеже страдахме еднакво с народите от бившите наши съюзници Австрия, Италия и Германия - само те можеха да разберат нашите болки и нещастия, но с нищо не може¬ха да ни помогнат. А органите на Международната съюзническа комисия се стремяха само да изсмучат всичко възможно от страна¬та ни и нямаха нужда от съществуването на една силна и стабилна България, която би се противопоставила на техните произволи. Ние бяхме предоставени на себе си и не можехме да очакваме нищо добро както от Великите държави, така и от нашите съседи, които едва понасяха съществуването ни като свободна държава.

ВОЕННИЯТ СЪЮЗ И НАРОДНИЯТ СГОВОР
Военният съюз се развиваше постепенно като една независи¬ма безпартийна организация, която нямаше никакви връзки със съществуващите в тази епоха политически партии. Офицерите не се поддадоха на опита на техните водачи да бъдат привлечени в партийният политически живот на страната, нито пък станаха оръ¬дие на цар Бориса, който беше ненавиждан от голяма част от офи¬церите. Самият факт, че след 9 юни 1923 г. политическите партии бяха разтурени, а Македонската организация, обезоръжена и ликвидирана, говори много ясно, че Военният съюз изобщо не е имал никакви отношения спрямо тях. Затова естествено е, че впоследст¬вие, когато след преврата положението в страната се нормализира, подпомогнати от царя, те постепенно се добраха до властта и пове¬доха борба срещу офицерите, като се опитаха да унищожат Военния съюз, понеже знаеха, че той не може да понася тяхната политичес¬ка некадърност.
Обаче, когато идеята за преврата назряла, офицерите почувст¬вали, че в тяхната среда няма лица с политически опит, които биха поели управлението на страната в цялата негова сложност и да про¬карат необходимите реформи за обновяването й. Затова, по иници¬ативата на Централното ръководство на съюза, през месец април 1922 година се създаде една нова обществено-политическа органи¬зация, наречена „Народен сговор“, която почна да издава като свой орган вестника „Слово“. Целта на тази организация беше да обеди¬ни народа и да ратува за едно справедливо и демократично управ¬ление в страната. Начело на Народния сговор застанаха изпитани делови личности, които до момента не бяха ангажирани в същест¬вуващите политически партии и не бяха опетнени като политици. За водач на новата политическа организация беше изтъкнат бив¬шият чиновник от Външното министерство Александър Греков, син на бившият министър Греков. Той беше издигнат във всяко отно¬шение човек, а като бивш чиновник във Външното министерство и бивш управител на областта Беломорска Тракия, когато последна¬та беше оставена под мандата на съюзниците победители, Ал. Греков имаше голям опит и връзки както в чужбина, така и с Между¬съюзническата контролна комисия. Секретар на сговора стана известният професор от университета Тодор Кулев. Те и двамата бяха безпартийни. А като изтъкнат журналист, Ал. Греков стана и отго¬ворен редактор на в. „Слово“, който вестник постепенно се оформи като политически фактор в страната.
Създадена от Военния съюз и винаги в контакт с неговото цен¬трално ръководство, новата политическа организация възприе на¬пълно идеите и разбиранията на съюза. Тя търсеше нови пътища за обновяване и демократизиране управлението на страната. Зато¬ва Народният сговор нямаше никакви допирни точки със старите политически партии и с царя.
Народният сговор се създаде и съществуваше в рамките на съ-ществуващите закони. Но той не се отказваше да бичува беззакони¬ята на земеделското правителство. Затова скоро стана трън в очите на правителството, което виждаше в лицето на Ал. Греков един опасен противник, който действително успя в едно късо време да се издигне като голям общественик. Земеделците се почувстваха заст¬рашени от влиянието, което Ал. Греков доби в страната, защото в. „Слово“ стана най-меродавният и много четен вестник. За да се отърват от него, те решиха да го ликвидират и на 21 май 1922 г. Ал. Греков беше подло убит от наемници на правителството. След не¬го, водач на Народния сговор стана професор Александър Цанков, бивш социалдемократ.
Макар че положи големи усилия, за да избере и щателно проу¬чи политическата дейност и качествата на лицата, които формира¬ха Народния сговор, понеже бързо меняващата се политическа обс¬тановка наложи незабавното му формиране, Централното ръковод¬ство на Военния съюз не можа да изпълни добре задачата си. Зато¬ва в Народния сговор, както винаги, все пак успяха да се настанят някои от политическите скакалци-демагози. Затова голяма част от офицерите не бяха във възторг от някои министри и висши новоназначени след преврата чиновници администратори. Въпреки то¬ва обаче, те бяха принудени да ги понасят, понеже новият кабинет се ползваше с добро име в странство, а освен това ясно беше, че нашите съседи не биха могли да търпят един военен кабинет. Съю¬зът предполагаше, че с течение на времето неудобните министри и висши администратори постепенно ще отпаднат и сторените греш¬ки при избора им ще се поправят.

КОНГРЕСЪТ НА ВОЕННИЯ СЪЮЗ
Угнетени от неудачните прояви на Земеделския съюз и на не¬говото правителство, загрижени за съдбата на България, офицери¬те усилено стягаха редовете си. След издевателствата при разтуря¬нето конгреса на Конституционният блок в Търново и арестуване¬то на неговите водачи, което се последва от беззаконията при про¬веждането на референдума, след проведения в Народния театър атен¬тат и провокационното окупиране от македонците, Военният съюз решил да свика първият си конгрес. За тази цел били изпратени окръжни и към края на месец декември 1922 година делегатите се събрали в София, за да преценят създаденото в страната положе¬ние и да вземат решение за по-нататъшната дейност на съюза. След дълги дебати, конгресът дал пълномощия на централното ръковод¬ство на съюза да реши въпросите за борбата срещу земеделското правителство.
Понеже знаеха, че офицерите са организирани и становището им спрямо правителството, след като обявиха войната на полити¬ческите партийни организации, на македонците и на градската интелигенция, земеделците решиха да стегнат редовете на партията си. За тази цел, след като туриха началото и бързо почнаха да орга¬низират своята Оранжева гвардия, земеделците почнаха усилено да се готвят за създаването от България на една селска народна република, като обявят всички политически партии вън от закона. За тази цел, като искаше да провери още веднъж силата на своята партия, правителството реши да произведе нови избори за народни представители, като със съгласието на царя разпуснаха парламен¬та и насрочиха новите избори на 22 март 1923 година.
Решено да вземе на всяка цена абсолютното болшинство на изборите, правителството взе предварително всички позволени и непозволени мерки. Освен това, поради вътрешни недоразумения между членовете на правителството, които особено се изостриха вследствие беззаконията на министър Райко Даскалов през време на търновските събития и референдума, престижът на правителст¬вото беше много изложен. Между самите министри се появиха такива разногласия, че се формираха две групи, като около министъ¬ра на финансите Марко Турлаков се обособи една група от по-умерени министри. Засегнат от това разцепление в Министерския съ¬вет, като се считаше достатъчно силен да се наложи на партията, министър-председателят Ал. Стамболийски реши да реконструира и кабинета си. За тази цел той смело отстрани от кабинета обосо¬билата се около министър Марко Турлаков група умерени минист¬ри, в която влизаха министрите Марко Турлаков, Христо Манолов и Коста Томов и станалите вече неудобни министър Райко Даска¬лов и министър Цанко Бакалов. По този начин Ал. Стамболийски образува едно почти ново правителство, съставено само от преда¬ни нему приятели и съсредоточи изцяло в ръцете си управлението на страната. А след като при изборите спечели почти абсолютно болшинство в парламента, той обяви война на всички, които може¬ха да му се противопоставят и стана пълен господар на положени¬ето.

ДЕЛЕГАЦИЯ ПРЕД ЦАРЯ
Стреснати от бързия развой на събитията и понеже след пре-дателството на поручик Тодоранов се очакваше, че правителството ще вземе сериозни мерки, за да се справи с офицерите от Военния съюз, централното му управление побърза с подготовката и изпъл¬нението на един преврат с цел да се смъкне от власт насила земе¬делското правителство. За тази цел, към края на месец март 1923 година бил свикан втори извънреден конгрес, който провел заседа¬нията си в Картографския институт, чийто началник беше полковник Иван Вълков. На този конгрес, в продължение на цели две засе¬дания, генерал Коста Георгиев произнесъл доклад върху вътрешно¬то и външното положение на страната, като направил изчерпател¬но анализ върху всички съвременни факти и събития. Той обяснил на колегите си, че членовете на Междусъюзническата контролна комисия, с които е влизал служебно в контакт, просто открито са му говорили за несъвместимите с положението му прояви и харак-теризирали Ал. Стамболийски като селски хитрец. Те нямали ни¬какво уважение към него. А при наличието на една приятелски нас¬троена към офицерите Контролна комисия, страната ни можела да бъде предпазена от чужда намеса във вътрешните ни работи.
След изказването на голяма част от делегатите, между другите въпроси, конгресът е взел решение да се уведоми царя, че при създа¬дения хаос в страната вследствие необмислените действия на земе¬делското правителство, той е длъжен да смъкне от власт това пра¬вителство. В противен случай офицерите са готови сами да се спра¬вят с положението. Освен това, в случай че той се противопостави на тяхната акция, може да заплати с цената на трона си. За тази цел конгресът излъчил една делегация, в състава на която влизали по един офицер от всяка дивизионна област, която да се яви пред царя и му изложи решенията на конгреса.
В изпълнение на това решение, един ден при мен в комендант¬ството на двореца се яви поручик Ангелов, когото познавах още от Германия, дето беше изпратен на специализация. Той ми обясни подробно становището на конгреса и ме помоли да устроя една сре¬ща на делегатите с царя. Аз му обещах, че ще докладвам това нещо на царя и ще го уведомя за неговото решение. Още същия ден аз намерих случай и докладвах на царя желанието на офицерите. В първият момент той много се ядоса и каза троснато: „Какво ме месят тия хора в своите лиги?“ След това той почна да се разхожда нервно из кабинета си, като непрестанно одумваше наивността на офицерите и техния Военен съюз. Явно беше, че той не желаеше по никой начин тази среща, понеже не искаше да се ангажира с Военния съюз, което не съответства на положението му като конститу¬ционен монарх. От друга страна, царят се боеше, че такава среща не може да остане в тайна, а това ще го изложи и пред очите на земе¬делците, които непрестанно го дебнеха. Така аз се разделих с него, уверен, че мисията ми е пропаднала, защото не получих никакъв отговор. На другия ден обаче, след като беше обмислил въпроса, още повече, че до този момент царят не е имал никакъв контакт с хора от Военния съюз и както предполагам, само от любопитство да чуе непосредствено от неговите делегати техните цели, той реши да ги приеме. Затова ме извика в кабинета си и уговорихме как да се състои срещата, която бе определена да стане при абсолютна тайна даже и за дворцовите служащи. Определено беше срещата да стане на другият ден в Ботаническата градина, като царят предло¬жи да се явят само двама души, защото по-голямото число хора ще възбуди подозрение. Освен това, за да се самоизлъже, царят искаше тази среща да стане уж случайно. За тази цел аз трябваше да им обясня, че царят не е съгласен да ги приеме. Но понеже лично аз считам, че тази среща е от полза за него, да им предложа да го срещнем случайно, като го изненадаме в Ботаническата градина, дето той почти всеки следобед отива на разходка. Макар и много наивно скроена, тази хитрост беше едно успокоение за царя. Поне¬же в този сезон Ботаническата градина беше затворена за посети¬тели, той беше сигурен, че около 4 часа след обяд, в който час опре¬делихме да стане срещата, в алеите на градината няма почти нико¬го. Аз трябваше да посрещна делегатите и да тръгна на разходка с тях по една уговорена алея.
След това аз веднага извиках по телефона да дойде при мен в комендантството на двореца моят приятел поручик Ангелов и след като му обясних, че царят е много зает, обещах му, че ще се опитам все пак да им устроя среща с него, като го изненадаме на другия ден в Ботаническата градина, дето той сигурно ще отиде, понеже има обичай да се разхожда всеки следобед. Освен това, обясних му, че е неудобно да тръгнем цяла група военни из градината, защото това ще обърне вниманието на хората. Затова го помолих да се излъчат само двама души. След това се уговорихме на другия ден точно в 4 часа след обяд да се явят пред вратата на Ботаническата градина откъм Перловската река, дето аз ще ги очаквам. Освен това го предупредих, че даже и да не срещнем царя, в интереса на всички ни е да запазим в абсолютна тайна всичко. Поручик Анге¬лов ми обеща, че тайната ще бъде запазена и до вечерта ще ми съобщи имената на двамата делегати. Той си отиде много доволен, като каза: „Дано имаме късмет да срещнем царя“. Надвечер пору¬чикът идва отново при мен и ми съобщи, че за делегати били опре¬делени сам той и майор Христо Мархолев, който беше командир на I конен софийски полк.
На другият ден, към 4 часа след обяд, аз бях на поста си и очак¬вах пристигането на делегатите, като застанах зад източната врата на Ботаническата градина. Те пристигнаха точно навреме. Щом ги забелязах, отворих бързо вратата и двамата веднага се вмъкнаха в градината. Двамата делегати бяха облечени служебно и щом влязо¬ха, си турнаха шарфовете, за да вземат служебен вид. След това, понеже и с двамата се познавах много добре, разменихме няколко предварителни думи и ги поведох из градината към предварително определената алея. В това време, влязъл както обикновено през цен¬тралната врата на Зоологическата градина, царят се запътил към Ботаническата градина, която се намира непосредствено до първа¬та, отделена от нея със солидна каменна стена, на която имаше широка врата.
Двамата делегати бяха много нервни и възбудени. Те може би вярваха, че действително ще се опитаме да срещнем случайно царя. Аз им обясних, че той много често идва в тази градина и съм уве¬рен, че може да го срещнем. Из пътя те непрестанно ме разпитваха как е по-добре да се представят на царя, дали те първи да почнат разговора или да чакат той да ги заговори и т.н. Войници по душа, макар че бяха делегати на една конспиративна организация, те не можеха да забравят положението си като офицери. Затова те се тре¬вожеха преди всичко от мисълта как ще се срещнат с царя и как той ще погледне на тях. Ето защо те видимо се смутиха, когато, потъна¬ли в своите скрупули, изведнъж забелязаха царя, който в един мо¬мент се яви на другия край на нашата алея. Той беше облечен в елегантен тъмносин цивилен костюм. Щом ни забеляза, той се запъти към нас. Когато ни наближи, целият засмян, царят протегна ръка, за да се здрависа с двамата офицери. Те едва успяха да вземат войнишка стойка, за да му се представят с рапорт, когато царят им подаде вече ръка и трябваше да се ръкуват с него, без да успеят да му рапортуват. След това той ги запита приветливо: „Как сте, ста¬ри приятели?“ Това непринудено държане на царя успокои делега¬тите и те останаха свободно да отговарят на любезните му встъпи¬телни думи. След това царят се нареди между двамата и ги поведе из алеите на Ботаническата градина, за да им даде възможност да изпълнят своята мисия. Аз нямаше какво повече да правя и се приб¬рах в двореца.
Царят притежаваше особен чар и когато му се налагаше, вина¬ги с успех можеше да завладее душата на лицата, с които влизаше в контакт. В случая аз бях сигурен, че и двамата делегати ще забра¬вят всички нападки и закани, отправени срещу царя в конгреса. И действително, когато след вечерята запитах царя как е минала сре¬щата и дали е доволен от разговора си с офицерите, той ми отгово¬ри буквално следното: „За съжаление, аз трябваше да им обясня тяхната роля като български офицери и накрая си отидоха напълно укротени“. Ясно ми беше, че тези двама делегати не само че не можаха да изпълнят както трябва своята мисия и да изяснят на царя становището на Военния съюз по отношение на вътрешното положение в страната, но той ги е принудил да изслушат неговите доводи и приятелски съвети по този въпрос. Те се разделили като приятели и царят им показал пътя, по който ще могат да се добе¬рат до източната врата. После разбрах, че между другото той ги убедил, че като конституционен монарх, не може да се меси в раз¬прите между политическите партии и да сваля правителствата без политически поводи, а още по-малко да се меси и солидаризира с мненията на една нелегална организация, каквато е Военният съюз.
Разпространената клюка, че полковник Иван Вълков се е сре¬щал преди преврата с царя в Зоологическата градина е басня, защо¬то преди всичко тази градина е винаги отворена за публиката и не може да бъде място за политически срещи. Ако царят направи едно изключение и реши да се срещне тайно с двамата делегати на Воен¬ния съюз в Ботаническата градина, това се дължи преди всичко на обстоятелството, че макар и крайно мнителен и предпазлив, той беше любопитен да узнае какво мислят за него офицерите, а не да се солидаризира с техните цели. По стечение на обстоятелствата аз бях напълно в течение на връзките на царя с лицата от Военния съюз и мога да твърдя, че преди преврата полковник Иван Вълков не се е срещал тайно с царя, а още по-малко в Зоологическата гра¬дина. Най-вероятно е, че някои неотговорни фактори от Военния съюз са били осведомени за срещата на царя с делегати на Съюза и понеже полковник Вълков беше председател на този съюз, те са предполагали, че той именно се е срещал с царя и затова са разп¬ространили тази басня. Като началник на Картографския инсти¬тут, полковник Иван Вълков се държеше настрана от политическия живот в страната и с нищо не издаваше своето положение като водач на Военния съюз. А като служебно лице той нямаше почти никакъв контакт с царя и последният никога не би се съгласил да го приеме и то тайно, още повече, че той никога не е бивал натова¬рен от съюза с някаква мисия при него.
Централното ръководство на Военния съюз знаеше много доб¬ре становището на царя по отношение на земеделците и тяхното управление и беше уверено, че изпратените от него делегати не мо¬гат да постигнат нищо съществено. Но въпреки това, за Съюза тази среща е била необходима, защото офицерите се считаха длъж¬ни да предупредят царя за становището си по управлението на стра¬ната и за своите решения.

ИЗПРАЩАНЕТО НА ВТОРИ ДЕЛЕГАТ ПРИ ЦАРЯ
Междувременно напрежението в политическия живот на стра¬ната се изостряше непрестанно. За да обсъди своето становище при така създадената обстановка и да начертае директиви за по-нататъшната си дейност, ръководството на Съюза решило да свика на¬ново конгрес. Така в края на месец май 1923 година в София се състоял последният конгрес преди преврата. Между другото в този конгрес се взело решение да се направи последно предупреждение на царя, като му се изложи ясно становището на Военния съюз по отношение на правителството и решението му, въпреки отрицател¬ното становище на царя - да действа за свалянето от власт на земе¬делското правителство.
В този момент положението в страната се очертаваше все по-сериозно заплашено от изненади. Царят беше почти игнориран от правителството на земеделците и затворил се като в клетка в дво¬реца, той отбягваше всяка среща с външни лица. Той се уповаваше и разчиташе главно на благоволението на министър-председателя Ал. Стамболийски, който не пропущаше случайно да прояви своите, приятелски чувства към него.
Един ден преди обяд моят брат ми се обади случайно по теле¬фона. Той служеше в гр. Варна и ми каза, че дошъл по работа в София. Ние отдавна не бяхме се виждали с него и аз го поканих да дойде веднага при мен в Бурмовата къща, след като се наобядва. Той беше уволнен в запас на армията при намалението на последнята съгласно Ньойския договор. Преди това брат ми командваше като капитан рота в 7 пехотен Преславски полк в гр. Шумен, дето беше един от основателите на Военния съюз. Царят не можа да се противопостави на неговото уволнение, макар че го познаваше мно¬го добре. След уволнението си той завърши право и след преврата отново постъпи на военна служба като офицер в съдебното ведом¬ство.
Царят чувстваше приближаването на бурята и се страхуваше много от прибързаните и необмислени действия, които офицерите можеха да предприемат. Затова, като знаех, че той с удоволствие ще се срещне с моя брат, за да се осведоми за живота в армията и между офицерите, когато седнахме на обяд, аз го предупредих, че брат ми е дошъл в София и съм го поканил да дойде при мен след обяд. Той пристигна към 2 часа и ние едва бяхме разменили някол¬ко думи по нашите семейни работи, когато вратата на стаята ми се отвори внезапно и царят се появи на прага. Като се направи изне¬надан, той влезе непринудено усмихнат и още отдалеч протегна при-ятелски ръка към брат ми с думите: „Как сте, стари приятелю?“ Той го покани приветливо да седне и след размяната на обичайни¬те думи, поведохме разговор, като царят го разпитваше за службата му и за живота в гр. Варна. След това разговорът се прехвърли на тема върху положението в страната и проявите на земеделското правителство. Отначало разговорът се водеше спокойно, обаче постепенно тонът почна да се повишава и стана нервен. Брат ми поч¬на да осъжда остро и да критикува вътрешната политика на прави¬телството, като му декларира, че е последният човек, който от име¬то на Военния съюз, може да му обясни становището на последния по този въпрос. След това той изложи в общи думи пред царя, че офицерите са убедени, че той гледа само да запази себе си и затова не иска да вземе решение за възстановяване законния ред в страна¬та. Щом обаче той не може да защити конституционните права на народа, офицерите ще бъдат принудени сами да сторят това. Тога¬ва царят му заяви: „Ако се дойде до това положение, щото неотго- ворни фактори да почнат да се месят в моите права и задължения, аз сам ще си тегля заключението и няма да остана в тази страна!“ Брат ми му отговори, че не трябва да се мисли за незаменим, защо¬то офицерите имат предвид, че и княз Батенберг има син, който е още жив. Царят почервеня, засмя се нервно и отговори: „Да ви е честит!“
Когато видях, че разговорът почна да взема личен характер и понеже нямаше как да се намеся, за да не утежнявам с присъстви¬ето си като свидетел положението на царя, аз излязох от стаята си, като чувствах, че брат ми премина границата и отиде много далеко в своите изказвания. Затова не чух края на този разговор, който постепенно се беше обърнал почти на караница. След десетина ми¬нути чух как царят нервно излезе от стаята. Когато се прибрах, брат ми беше нервно възбуден и напомняше състоянието на човек, из¬вършил нещо нередно. Той се считаше неловко и пред мен, защото беше злоупотребил с моето гостоприемство.
До този момент аз не знаех, че в София са били събрани на конгрес делегати от Военния съюз, и брат ми е дошъл при мен с молба да му устроя една среща с царя. Цял зачервен от неприятния разговор, който беше водил с царя, брат ми бързаше да си отиде и затова накъсо ми разправи, че бил делегат на конгреса, който още заседавал. Като разчитали, че чрез мен той ще може по-лесно да влезе във връзка с царя, другарите му го натоварили да изложи ясно последното становище на Съюза по злободневните събития. Той е трябвало още същата вечер да докладва в конгреса за среща¬та си с царя. Затова бързаше да отиде да се разходи и разведри. Голям идеалист, груб по душа и честен в мислите си войник, брат ми вярваше, че е изпълнил своя дълг.
До вечерта аз не можах да видя царя. Когато се събрахме на вечеря, той беше нервен и мълчалив. Затова не се реших да го запи¬там за впечатленията му от срещата. След вечеря, когато се отде¬лихме в кафе-салона, той почна да разглежда вестниците. По едно време, когато всички се бяхме вдълбочили да четем вестници и спи¬сания, царят остави настрана своя вестник и каза със сарказъм: „Ха да им е честит куцият ми колега!“ Ясно беше, че той беше много засегнат от дръзките приказки на моя брат. Царят визираше неговата декларация, че може да бъде заместен от сина на бившия княз Александър Батенберг, който действително бил куц и работел в една виенска банка като чиновник. След това той скоро се оттег¬ли в апартамента си. Така моят брат беше последният представи¬тел на съюза, който се яви нелегално пред царя, непосредствено преди преврата. След тази среща аз не зная други лица да са се явявали пред него, защото както и днес, брат ми изрично твърди, че освен него и първите двама делегати, Съюзът не е натоварвал никой друг от своите членове да се срещне с царя.

ГЛАВА ПЕТА
Интересно е да се изброят главните двигатели на Военния съюз, които обединиха офицерите и подготвиха провеждането на превра¬та на 9 юни 1923 година.
ЗАПАСЕН МАЙОР НИКОЛА РАЧЕВ
С право може да се твърди, че първият инициатор и основател на Военния съюз е бил запасният майор Никола Рачев. Той служел в шуменския гарнизон, дето го е намерила заповедта за уволнение¬то му от служба по съкращението на армията съгласно Ньойския мирен договор. Той имал широки връзки с офицерите, а повечето от водачите на съюза са били негови съвипускници и лични прия¬тели. Те са го уважавали като голям идеалист и неуморен работос¬пособен организатор, факт е, че след учредяването на Военния съ¬юз, Никола Рачев в едно кратко време, с присъщата си енергия, развил такава дейност, че обаял другарите си, станал необходим и се наложил като единствен секретар на съюза. Той съсредоточил в ръцете си делата на съюза и много умело ръководил неговите дела дори до преврата. Убедителен, сърдечен и настойчив, в известни случаи, когато трябвало да се заклеймят страхливците и подлеците, Рачев ставал необуздано буен. Той не се отличаваше с особено изпъкващи умствени способности, но беше честно мислещ, улегнал като човек, с установени принципи и прямолинеен характер. Нему липсваше дар слово, което много го измъчвало, но в замяна на то¬ва беше неимоверно работоспособен.
За себе си Никола Рачев не искаше нищо. Затова, когато след преврата неговите другари се настаниха на високи постове, а някои от тях станаха дори и министри, той се задоволи да заеме само поста главен секретар на Министерството на вътрешните работи, защото е чувствал, че делото на преврата още не е завършено и трябва тепърва да се работи за вътрешното омиротворяване на стра¬ната. Така до края на живота си Никола Рачев остана само един скромен идеалист, който не се съблазни от властта, нито пък се забрави от успехите на делото, което той създаде.

ПОЛКОВНИК КОСТА ГЕОРГИЕВ
Най-издигнатата личност и фактически водач на военния съ¬юз е бил полковник Коста Георгиев. Отначало той заемаше поста помощник-началник щаб на армията, а след това началник на кан¬целарията във Военното министерство. Като волеви, извънредно работоспособен и издигнат генерал-щабен офицер полковник Кос¬та Георгиев се ползваше с добро име всред офицерите от армията. Когато беше убеден в правотата на своята кауза, той най-упорито се бореше за нея. Това понякога дразнеше неговите колеги, които бяха му извадили прякор „Шопа“, защото беше непримирим и упо¬рит.
Уволнен от служба, когато Ал. Стамболийски зае поста минис¬тър на войната и заместен от полковник Личев, полковник Коста Георгиев се ангажира всеотдайно в борбата срещу земеделското правителство, като заработи смело и се нареди в челните редове на Военния съюз. Заедно с Никола Рачев той беше един от най-главните двигатели и неуморим деец в управата на съюза, дето заслу¬жено заемаше поста председател на главното му управително тяло. Когато беше на служба, той най-упорито защитаваше офицерите срещу произволите на правителството. Затова последните му бяха много благодарни и за да го предпазят от мнителността на земе¬делците, не поддържаха никакъв контакт с него, даже и когато вече беше уволнен от служба.
След преврата на 9 юни 1923 година той също не използва положението си като водач на Съюза, за да заеме голям пост, нито пък се завърна на военна служба, а се отдаде на политическа дей¬ност, дето считаше, че има по-голямо поле за работа за него. Така, при първите произведени след преврата избори, той се кандидати¬ра и беше избран за народен представител. При конструирането на Народното събрание, добре оценен и изтъкнат от другарите си на¬родни представители, запасния полковник Коста Георгиев беше еди¬нодушно избран за председател на парламентарната група на новоформираната след преврата правителствена партия Демократичес¬ки сговор. Освен това, като изпитан политически водач на Воен¬ния съюз, в едно кратко време той си създаде големи и трайни връзки с политическите водачи в страната. Макар че не вземаше непосредствено участие в управлението на страната, полковник Кос¬та Георгиев беше един от главните сътрудници на министър-председателя професор Александър Цанков и неговата дума се уважава¬ше, защото той беше опасен за своите противници.
Като имаха предвид високите качества и голямата популяр¬ност на полковник Коста Георгиев, за да обезглавят Военния съюз и се домогнат да вземат след преврата в свои ръце властта, кому¬нистите много сполучливо, след несполучливия атентат срещу ца¬ря, избраха него за своя втора жертва. В борбата си срещу прави¬телството на професор Цанков комунистите замислиха да убият царя, като предполагаха, че на неговото погребение в катедралата „Св. Неделя“ ще се съберат всички политически водачи на буржоа¬зията, заедно с омразните им членове на правителството. Затова, със съдействието на черковния клисар, те бяха минирали покрива на катедралата и при възпламеняването на взрива предполагаха да избият всички присъстващи на погребението. Но тъй като атен¬татът срещу царя, извършен на 14 април 1923 година в Арабаконашкия проход не успя, те насочиха вниманието си към полковник Коста Георгиев, който беше убит на улиците в София в същия ден след обяд. Комунистите с право считаха, че на неговото погребение щяха да вземат участие не по-малко хора, отколкото това на царя. По този начин те искаха да унищожат водачите на буржоазията, издигнатите офицери, а дори и царя, след което да пристъпят към провеждането на своята революционна програма. И действително, при атентата в катедралата загинаха общо около 140 души видни български граждани, между които имаше 15 запасни и на действи¬телна служба генерали.

ПОДПОЛКОВНИК ДАМЯН ВЕЛЧЕВ
След полковник Коста Георгиев най-голямо влияние във Воен¬ния съюз имаше подполковник Дамян Велчев. Той беше човекът с най-големи връзки между младите офицери и душа на Съюза. Мно¬го прям, честен и приветлив, Дамян Велчев беше във всяко време достъпен за всички свои другари. Като помощник-началник на Во¬енното училище, той е бил явка на офицерите от Военния съюз, които всякога с удоволствие са отивали при него за разни справки и донесения. Подполковник Дамян Велчев е завладявал хората със своята сърдечност и откровеност. Той беше делови човек и превъз¬ходен организатор, макар че му липсваше дълбока мисъл и голяма култура. Затова, въпреки че невсякога имаше вярна преценка за хо-рата, Дамян Велчев се ползваше с голяма популярност, защото бе¬ше готов да изслуша всекиго, да го окуражи и посъветва като добър другар. Той приемал всякога с готовност отнеслите се към него офи¬цери, без да държи сметка за това дали е зает или не. Упорит и готов на всякакви жертви, той е живеел само с мисълта за успеха на делото на Военния съюз. Подполковник Дамян Велчев никога не е ламтял за големство. Затова след преврата той не се възползва от правото си да вземе висок пост, защото работеше безкористно.
Малко време преди преврата подполковник Дамян Велчев зае¬маше поста помощник-началник на Военното училище, чийто шеф беше полковник Славейко Василев. Последният все още поддържа¬ше приятелски връзки с министър-председателя Ал. Стамболийски. С това обаче той стана неудобен на новите протежета на Ал. Стам¬болийски - полковниците Топалджиков и Личев. Понеже не смееха да го уволнят от служба, за да не разсърдят своя покровител, те решиха да го преместят от София и за да го накарат сам да се уволни, го назначиха на по-долна длъжност. Така той беше назна¬чен командир на 27 пехотен полк в гр. Пазарджик. Всички негови другари от Военния съюз и подчинените му бяха възмутени от това преместване. Най-мъчно понесе това неговият помощник - честолюбивият подполковник Дамян Велчев, понеже беше потресен от перфидността на полковник Топалджиков. В знак на протест, при заминаването на полковник Славейко Василев за новото си местослужене, подполковник Дамян Велчев, понеже остана временно да го замества, реши да му направи една голяма и невиждана дото¬гава овация. За тази цел, в деня на заминаването му, той изкара цялото училище с музиката начело и поведе юнкерите през града тържествено към гарата. Във Военното министерство всички бяха обхванати от паника. Щом научиха, че Военното училище е излязло с музиката си начело да марширува из града без да има някакъв повод, всички висши офицери са помислили, че това е началото на преврата. Целият гарнизон бил веднага вдигнат в тревога и са очак¬вали по-нататъшни разпореждания.
В това време, когато пристигнали на гарата, юнкерите се пост¬роили в стройни редици на перона, дето малко преди тръгването на влака, полковник Славейко Василев още веднъж си взел сбогом с тях, като им казал няколко пламенни слова. А когато влакът потег¬лил, музиката засвирила тържествен марш. Юнкерите оглушили гарата със своето нестихващо ура. След като изпратили началника си, построени в стройна колона с песни и музика, те отново преми¬нали през града на път за училището си. За тази си постъпка, под¬полковник Дамян Велчев беше веднага уволнен от военна служба. След преврата обаче той отново постъпи на военна служба, произ¬веден в чин полковник и за да бъде удовлетворена амбицията му, прие поста началник на Военното училище.
Полковник Дамян Велчев страшно ненавиждаше царя, понеже по принцип беше противник на царския институт, а в лицето на царя той виждаше човек, който държи на власт земеделците, защо¬то е безволев и не иска да им се противопоставя. След преврата царят се опита да подобри отношенията си с него и на няколко пъти го кани да се яви на аудиенция в двореца, обаче под разни предлози той отказа да стори това. С това отношенията помежду им не само че не се подобриха, но станаха още по-обтегнати и до края на живота си полковник Дамян Велчев остана непримирим враг на царя.

ПОДПОЛКОВНИК КИМОН ГЕОРГИЕВ
Запасният подполковник Кимон Георгиев имаше тежък харак¬тер и се държеше малко настрана от офицерите. Той беше достъпен само за водачите и по-първите хора от Военния съюз. Умен, пред¬видлив и много осторожен, Кимон Георгиев не държеше много на другарството. Той се издигна със своята воля и настойчивост на едно от най-високите места в съюза, фанатично предан на делото, за него всички са били добри, когато му са необходими, за да ги забрави веднага след това. Офицерите го смятаха за лукав, коварен и много злопаметен. Затова той нямаше много приятели и тесни връзки с офицерите. Кимон Георгиев отлично изнасял пред своите другари от управата на съюза и в конгресите докладите си, които били мотивирани всякога много добре. Понякога обаче докладите му са изглеждали претрупани с много странични подробности и били мъчно разбираеми от голяма част на слушателите му.
След преврата на 9 юни 1923 година Кимон Георгиев зае поста министър на железниците в кабинета на професор Ал. Цанков. Но понеже не беше доволен от политиката на правителството, най- демонстративно подаде оставката си, като целеше да предизвика министерска криза. Но той не постигна целта си и затова се оттег¬ли огорчен от политическия живот. След преврата на 9 септември 1944 година като голям фактор при подготвянето и извършването на този преврат и като представител на групата безпартийни от кръжока „Звено“, Кимон Георгиев формира новото революционно правителство на Отечествения фронт, съставено от комунисти, земеделци и звенари.

ПОЛКОВНИК СЛАВЕЙКО ВАСИЛЕВ
Полковник Славейко Василев беше културен и делови човек. Като началник на канцеларията във Военното министерство той беше във връзка и познаваше лично по-голяма част от офицерите. Много общителен и сърдечен като човек, той имаше широки връз¬ки с обществото. Полковник Василев беше съселянин и съученик на Ал. Стамболийски и затова беше в много близки отношения с него. Когато последния зае поста министър на войната, полковник Ва¬силев беше в постоянен контакт с Ал. Стамболийски. Затова, с цел да легализира дейността на Военния съюз и със съдействието на земеделците да може да постигне обновяването на страната, той лансирал пред централното ръководство на Съюза идеята да влязат в разбирателство с тях. Тази идея била възприета от централното ръководство на Съюза и последният го натоварил да влезе във връзка с Ал. Стамболийски и го сондира по този въпрос. Така един ден полковник Славейко Василев се срещнал с него и като стар приятел му изложил, че предвид лошото положение в страната вследствие управлението на бившите буржоазни партии, будното офицерство би могло да подкрепи правителството за прокарването на реформи и обновяването на страната. По начало Ал. Стамболийски приел с възторг това предложение, но по въздействието на групата млади кариеристи партизани-земеделци, които неотлъчно се намираха око¬ло него, понеже искаше да ги подготви за бъдещи водачи на съюза, впоследствие той отказал да приеме това съдействие.
Най-голямата заслуга на полковник Славейко Василев обаче е неговата голяма активност през време на преврата. Като началник на Пазарджишкия гарнизон, в чийто район се намира с. Славовица и вилата на Ал. Стамболийски, на 9 юни 1923 година той успя да сломи съпротивата на събраните около последния въоръжени не¬гови съпартизани и разстрои организираните за борба земеделци в Пловдивския окръг, дето Ал. Стамболийски имаше много привърженици. Но полковник Василев не можа да се запази като безко¬ристен идеалист, какъвто беше в първите дни, когато се е форми¬рал и готвел за борба Военния съюз. Властта го похаби. Като ми¬нистър на благоустройството след преврата, той се прояви като го-лям кариерист и се изложи пред обществото.

ГЕНЕРАЛ ИВАН ВЪЛКОВ
Дълго време след преврата някои лица, които се считаха за факто¬ри във Военния съюз, се мъчеха да подчертаят особените си заслуги при извършването на преврата и разпространяваха легендата, че са се срещали с царя, говорили му и даже уговаряли с него и датата за про¬веждането на преврата, факт е, че генерал Иван Вълков няколко дена преди преврата е заминал за гр. Пловдив, за да се срещне с началника на гарнизона полковник Стоянов. Ето защо след преврата неговите протежета почнаха да разпространяват баснята, че той е отишъл да се срещне с царя, преди последният да замине за вилата на Ал. Стамбо¬лийски, което е плоска лъжа. По-правдоподобно е да се предположи, че Вълков е заминал за гр. Пловдив, за да си създаде алиби в случай, че превратът не сполучи. Напоследък почнаха да се разпространяват мно¬го легенди за него, които нямат нищо общо с истината.
По натура полковник Иван Вълков нямаше качества на дикта¬тор и водач на една революционна организация. Затова централно¬то ръководство на Съюза винаги го е държало настрана. А компе¬тентни лица, с които имах случай да говоря по този въпрос, напра¬во ми заявиха, че Вълков никога не е натоварван от Съюза с мисия да се среща с царя преди преврата и да конферира с него начина за действие или датата за извършването на преврата. Непосредстве¬ни ръководители на Военния съюз са били полковник Коста Георгиев, подполковник Дамян Велчев и майор Никола Рачев, а полков¬ник Иван Вълков е изпълнявал само скромната роля на един про¬водник на решенията на Съюза и не е имал право да влага нищо от себе си или да налага своето мнение. Той не е бил водач, а само изпълнител на решенията на централното ръководство на Съюза. За да се види доколко второстепенна е била ролята на полковник Вълков във Военния съюз, достатъчно е да подчертаем, че в първия Министерски съвет след преврата той даже не фигурираше в него, защото министър на войната и министър-председател в този каби¬нет беше професор Ал. Цанков. Едва след улегване на положението и умиротворяване на страната Военният съюз решил да постави на поста министър на войната военно лице, на който пост по йерархия е следвало да се назначи полковник Иван Вълков. Заедно с това, за да го задоволи и компенсира дейността му като председа¬тел на Военния съюз, той бил произведен и в чин генерал.
Както по-горе споменах, при формирането на Военния съюз, в него преобладавали изключително оберофицерите. Единствени пол¬ковници в съюза са били само Коста Георгиев и Славейко Василев. Освен тях, по изключение имало още няколко подполковници и майори. Но както при всяка организация трябвало да се намери един старши по чин офицер, който да я представлява. Понеже посо¬чените по-горе полковници заемали отговорни постове и били из¬вестни в обществото, те били неудобни да заемат този пост. Затова централното ръководство на Съюза се спряло на полковник Иван Вълков, който като началник на Картографския институт не само, че беше почти непознат на обществото, но и мнозина от офицерите не го познаваха, защото беше един скромен и саможив човек. Така той бил посветен за целите и дейността на Военния съюз и с негово съгласие назначен за председател, макар че мнозина от колегите му, които го познаваха добре, са твърдели, че той е слабохарактерен и без качества на водач. Въпреки това обаче централното ръковод¬ство на Съюза намерило, че при всичките си недостатъци полков¬ник Иван Вълков е удобен за поста председател на Военния съюз, защото ще изпълнява точно възложените му поръчения, без да вла¬га нищо свое. Освен това, по естеството на своята служба, той мо¬жел да влиза в контакт с частите от армията и при него често са идвали със служебни поръчения отделни офицери.
Полковник Иван Вълков живееше служебно в ателието на ху¬дожника Ярослав Вешин, което се намираше в задния двор на Во¬енния клуб, дето срещите му с членовете на съюза можело да ста¬ват съвсем незабелязано, понеже обикновено надвечер пред Военния клуб и на терасата пред него, а също и по тротоара около клуба се събираха много офицери. Той не вдигаше шум около себе си и неговото съществуване оставаше незабелязано. Полковник Вълков нямаше никакъв контакт с обществото и затова никой не би пред¬положил, че той е водач на една революционна организация.
Впоследствие обаче, когато след преврата полковник Вълков беше произведен в чин генерал и назначен за министър на войната, поласкан от високото си положение, той постепенно се отърси от скромността и замисли да заеме ръководно място в съюза, който все още ръководел дейността на правителството. Той рядко е имал дос¬тъп в заседанията на централното ръководство на Съюза, защото бил таксуван като доста наивен и не всичко му се доверявало. По тази причина полковник Вълков се считал обиден. Затова той се свър¬зал с някои от амбициозните млади офицери и формирал около себе си една голяма група, чрез която напразно се опитвал да се наложи и влезе в централното ръководство на Съюза. Хората, които образува¬ха антуража на Вълков, били известни между офицерите като голе¬ми кариеристи. Те използвали близостта си с него главно за лични свои цели. Между последните най-деен бил майор Димитър Порков, който обаче никога не можал да стане фактор в Съюза, понеже неговото име беше свързан с ред необмислени и излагащи прести¬жа на Съюза самоволни действия и постъпки след преврата. Освен това, след като стана министър на войната, за да задоволи събуди¬лата се амбиция и да изпъкне като действителен ръководител на Военния съюз, той потърси контакт и с двореца. След това, опия¬нен от властта си, генерал Вълков, по внушение на царя, се опита да разтури Военния съюз и да го тури под свое попечителство, като го отъждестви с организацията на армията.
Със своята дейност и амбиции генерал Вълков скоро стана не¬удобен не само на своите другари от Съюза, но и на колегите си от Министерския съвет. Затова той беше принуден да напусне поста си като министър на войната и беше изпратен на пълномощен ми¬нистър в Италия. При една реконструкция в кабинета обаче, поне¬же и тук беше станал неудобен, Вълков напусна службата си и оста¬на да живее в гр. Рим, където се залови с търговия, като използва положението си като бивш пълномощен министър и се прояви ка¬то голям търговец. След 9 септември 1944 година не зная по какви причини той се завърна в България и беше осъден от Народния съд на доживотен затвор.

ПОЛКОВНИК ХР. КАЛФОВ
През време на Балканската война като млад генерал-щабен офи¬цер капитан Христо Калфов бил назначен адютант на генерал Ми¬хаил Савов, който бил главнокомандующ на действащата армия. В Главната квартира той се запознал с цар Фердинанд и последният скоро го избрал и назначил адютант в двореца. Със свойствения му бистър ум, голяма култура и честност, той спечелил доверието на царя и последния го назначил за възпитател на младия престоло¬наследник, бъдещия цар Борис. Капитан Калфов скоро се сближил и станал личен приятел на престолонаследника. А когато послед¬ният, по силата на стеклите се обстоятелства, стана цар на Бълга¬рия, Калфов станал негов най-близък съветник.
Извънредно работоспособен, коректен и възпитан, като флигел-адютант на царя, произведеният впоследствие в чин полковник Калфов се държеше винаги достойно и като честен човек наричаше нещата с истинското им име. Никой не може да го упрекне в ласка¬телство или кариеризъм, защото както по-напред поменах, в мо¬мента, когато видя, че не може повече да се разбира с царя и да му бъде полезен, той напусна двореца. Едновременно с това, понеже считаше, че с дългата си служба в двореца се е отчуждил от армия¬та, той напусна и военната си служба.
Енергичен и предприемчив във всяко отношение, още като слу¬шател във Военната академия в Италия, полковник Христо Кал¬фов обърнал вниманието на своите началници. Затова, когато свър¬шил първи по успех курса на академията, нему било предложено да остане на служба в италианската армия, дето му обещали и един чин по-високо. Но той не приел това предложение и се завърнал в родината си.
През време на своята служба в двореца, като най-близък съвет¬ник на царя, полковник Калфов беше в течение на всички полити¬чески въпроси и поддържаше големи връзки както с политическите лица, така и с чужденците. Затова, след преврата на 9 юни 1923 година, той беше определен за министър на външните работи в революционното правителство на професор Ал. Цанков. Така външната политика на новото правителство беше в сигурни ръце и то запази добри връзки както с Контролната междусъюзническа во¬енна комисия у нас, така и с чуждите дипломати. При това цент¬ралното ръководство на Военния съюз е знаел много добре обстоя¬телствата, при които запасният полковник Хр. Калфов е напуснал двореца и скъсал отношенията си с царя, което било една голяма гаранция, че той няма да тръгне по негови води. А факт е, че когато малко време преди преврата централното управление на Военния съюз е потърсило контакт с необвързани с политическия и партиен живот на страната общественици, за да им възложи управлението, като напълно подготвен човек, то се е спряло на него и той бил определен да вземе поста министър на външните работи. Едновре¬менно с това Калфов бил приет за член в Съюза, обаче той никога не е влизал в централното му управление и не е имал ръководна роля в него. Затова тенденциозните и с нищо неоправдани твърде¬ния на някои историци, че запасният полковник Хр. Калфов е вли¬зал в управата на Военния съюз и служел като връзка на последния с царя, е една измислица. Също несъстоятелно е изнесеното от ис¬торика Йоно Митев, че преместването на ръководството на Съюза в София станало по настояването и то специално на адютанта на царя полковник Калфов, който отдавна беше забравил, че е бил не¬гов адютант и няма нищо общо с него. Така че той никога не е имал възможност да го осведомява за намеренията на Съюза, ни¬то пък да търси съдействието му за подготовката на преврата и определянето на датата за осъществяването на последния. Запас¬ният полковник Христо Калфов имаше достатъчно гордост, която никога не би му позволила да забрави скарването си с царя, което не беше личен въпрос и да се унижи да потърси съдействието му, за което не е имал никакъв повод, защото се занимаваше с търговия, беше се отчуждил от обществения и политически живот в страната и нямаше никакъв контакт с Военния съюз. А какви бяха в това време истинските отношения на запасния полковник Хр. Калфов към царя и как се стигна до безвъзвратното скъсване на всякаква връзка помежду им, аз описах по-горе.

ГЕНЕРАЛ ВЕЛИЗАР ЛАЗАРОВ
Макар че по принцип в редовете на Военния съюз не се прие¬мали даже офицери с чин полковник, генерал Велизар Лазаров е бил приет малко преди преврата, защото като началник на Софийс¬кия гарнизон той е бил необходим за целите на преврата и бил използван като знаме. Той обаче е бил само редник в Съюза и ни¬кога не е играл ръководна роля в него. Генералът беше добър, сър¬дечен и прекалено отзивчив човек. Той страдаше от манията, че е народен приятел и затова беше станал казионен кръстник на всич¬ки свои бивши войници и подофицери от първа Софийска дивизия. Те имаха винаги достъп при него и постоянно пълнеха канцелари-ята му, когато идваха в София. Той ги съветваше, уговаряше техни¬те сватби и ги помиряваше, като изглаждаше споровете помежду им, за да предотврати разводите и делата им в съда. Като начал¬ник на Софийския гарнизон и комендант на столицата генерал Ла¬заров беше навсякъде канен и приеман с уважение. Затова той бе¬ше се разкъсал от обществена дейност, защото непрестанно взема¬ше участие във всички тържества, събрания и комисии. Генералът също много често беше канен от граждани на гости по домовете им, на разни семейни тържества, именни дни, сватби, кръщения и пр. Той обикновено вземаше първи думата и беше готов по всеки повод и случай да държи своите нескончаеми речи. Неговите речи бяха известни на всички, защото имаха няколко варианта: за сват¬ба, погребение, тържество или събрание и те се повтаряха винаги все едни и същи. Уверен в своята популярност и увлечен в общест¬вения живот, генерал Лазаров понякога добиваше кураж да се из¬казва неволно и срещу правителството. Но той беше вече стар чо¬век и затова земеделците не обръщаха внимание на приказките му, като го считаха за безвреден стар бърборко, а Военния съюз търпе¬ше неговите прояви като общественик, но го държеше настрана и не му доверявало нищо, защото знаеше, че той не може всякога да се контролира, когато държи своите речи или пък прави изявления. Офицерите все пак уважаваха добряка Лазаров, като го считаха безплатна притурка на всяко тържество, на което той винаги най-сърдечно играеше главна роля със самочувствието си, че това е негово¬то първо задължение. Но генерал Лазаров Велизар наистина има¬ше славата на голям герой. Като командир на дружината, оставена за гарнизон в гр. Солун, когато след 16 юни 1913 година гръцката армия незаконно окупира града, той се е държал много доблестно. Със своите шепа войници генералът е отбранявал няколко дена под¬ред града срещу цялата гръцка армия. Най-после, окуражен напъл¬но, след като привършил всичките си патрони и дал добър урок на гърците, той бил принуден да капитулира и бил пленен с останали-те войници от дружината си.
Генерал Лазаров никога не е имал претенцията да играе роля във Военния съюз, защото беше премного ангажиран в обществена¬та си дейност, което напълно задоволяваше амбициите му. Той поз¬наваше членовете на централното ръководство на Съюза и чувства¬ше тяхното превъзходство. Затова, останал само редник в Съюза, дето го ценели като верен другар и честен войник, генерал Велизар Лазаров изпълнявал най-добросъвестно възлаганите му задачи. А като началник на Софийския гарнизон през време на преврата, той наистина застана начело на войските и цели 24 часа неуморно е сто¬ял на поста си. Той лично е ръководил акцията по овладяването на всички учреждения и запазването на спокойствието в града.

ГЛАВА ШЕСТА
ОТПЪТУВАНЕТО НА ЦАРЯ С ВЛАК ЗА ДВОРЕЦА КРИЧИМ
Вследствие на постоянния контакт на царя с Ал. Стамболийс¬ки и създалото се помежду им приятелство, последният много чес¬то канеше царя да го посети в стопанството му, което се намираше близко до с. Славовица. Той много се гордееше с това стопанство, в което беше засадил модерно лозе и имаше построена кокетна мал¬ка вила. Подкупен от настойчивите покани и натяквания на Стам¬болийски, царят се считаше задължен да му гостува и отдавна тър¬сеше удобен за това случай. Нему беше неудобно да слуша постоянно, когато във вид на упрек понякога Ал. Стамболийски му натяк¬ваше, че е идвал много пъти на гости в Чамкория и в Евксиноград, а той още не е дошъл да види имението му.
Най-после, на 7 юни 1923 година царят намери удобен момент и случай да изпълни желанието на Ал. Стамболийски. Така, същия ден вечерта, заедно със сестрите си Евдокия и Надежда и гостува¬щия му приятел Иван Багрянов, след свършване на вечерята, вед¬нага се оттегли в апартамента си. Аз се прибрах в Бурмовата къща и понеже бях решил през нощта да проверя постовете около дворе¬ца, побързах да си легна.
Обикновено царят се отправяше на път при абсолютна тайна и никой друг, освен лицата, натоварени да държат връзка с него, не знаеше, че той е отпътувал. Но и тези лица невсякога знаеха кога и той ще замине, кой ще го придружава и в коя посока отива. Понеже никой не смееше да се интересува от пътуването му, едва когато той се обади отнякъде по телефона, тези лица научаваха къде се намира.
Към 11 часа същата вечер, когато вече си бях легнал, по теле¬фона ми се обади Иван Багрянов и ми предаде заповедта на царя да се приготвя за път и след половин час да се явя пред военната канцелария, откъдето обикновено тръгваха царските автомобили, когато царят излизаше от двореца. Аз едва тогава си обясних защо тази вечер царят така бързо се оттегли в апартамента си. Затова бързо си приготвих нещата за път и след половин час отидох пред военната канцелария, дето веднага пристигна царският автомобил. Скоро след това при автомобила пристигнаха царят, княгините Ев¬докия и Надежда и Иван Багрянов. Царят се засмя и се обърна към мен с думите: „Е, Джервис, готов ли сте, ще пътуваме!“. В двореца почти всички имахме прякори и затова, като морски офицер, царят ми извади прякора и се обръщаше към мен почти винаги с името „Джервис“, на името на английския адмирал Джервис, който беше предшественик и учител на Нелсона.
Ние се качихме в автомобила, в който по обикновеному царят седна при шофьора, княгините заеха широкото задно седалище, а ние с Багрянов се настанихме на малките подвижни седалища. Щом излязохме от двореца, Багрянов ми довери, че ще вземем пътничес¬кия влак и ще заминем за двореца Кричим. Затова не се учудих, когато автомобилът ни се отправи към гарата. Когато пристигнах¬ме на гарата, веднага се качихме в царския вагон, който беше прикачен към готовия да отпътува в посока към гр. Пловдив нощен влак. Във вагона ние заварихме директора на Зоологическата гра¬дина Бернхард Курциус, който беше дошъл по-рано и ни очакваше. Влакът потегли към полунощ и на разсъмване на 8 юни 1923 годи¬на пристигнахме на гара Кричим. Тук нашият вагон, заедно с ваго¬на, на който беше натоварен големият и мощен „Мерцедес“, с кой¬то обикновено царят пътуваше из провинцията, бяха откачени от влака и ние останахме на гарата. След като закусихме, царят ми заповяда да предам на началника на гарата вагона с автомобила да се закара на рампата, дето да се разтовари, а след заминаването на влака, царският вагон да се отведе на глуха линия и да очаква по-нататъшни разпореждания. Когато излязох от вагона, аз забе¬лязах управителя на двореца Кричим Васил Бояджиев, който бил предупреден рано сутринта по телефона от двореца София да се яви на гарата и да чака пристигането на влака от София. Аз докладвах на царя, че Васил Бояджиев е дошъл и веднага го въведох във ваго¬на. След това отидох да ръководя разтоварването на автомобила. Когато се завърнах във вагона, за да докладвам на царя, че автомо¬билът е вече разтоварен и готов за път, той привършваше разгово¬ра си с управителя на двореца и му даде последните си нареждания. След това директора Курциус слезе от нашия вагон и придружен от управителя на двореца Кричим, се отправи с кабриолета на послед¬ния за двореца, който отстоеше на около 4 километра от гарата. След заминаването на директора Курциус към 9 часа преди обяд ние слязохме от вагона и се качихме в автомобила. За мен беше естествено, че директорът Курциус се отправи с кабриолета за дво¬реца, понеже ние бяхме седем души и в автомобила нямаше място за него. Но когато тръгнахме на път, веднага забелязах с учудване, че вместо да се отправим към двореца, ние тръгнахме в съвсем обратна посока. Забелязал учудването ми, Багрянов ми каза, че оти¬ваме на гости при „Пейгамбера“, с който прякор царя наричаше Ал. Стамболийски. Думата „пейгамбер“ означаваше „пророк“ на турски език и последният беше си спечелил това име, защото се считаше предопределен да обнови България. Неговото стопанство се намираше край с. Славовица, което отстоеше на около 10 километра от гара Кричим.

ЦАРЯТ ПРИСТИГА В СТОПАНСТВОТО НА АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ
Денят 8 юни 1923 година беше слънчев и приятен. Пътуването ни ободри и ние изпаднахме във весело настроение. Крайно дово¬лен, че намерихме такъв хубав ден, царят почна да коментира как ще намерим изненадания Ал. Стамболийски и как той ще ни посрещне. Скоро на хоризонта се очерта, построена на едно издигнато място, вилата на Ал. Стамболийски, която се виждаше много отда¬лече. Това беше една кокетна постройка на два етажа. Долният етаж беше вкопан в терена и приспособен за модерна изба. Тук бяха ин¬сталирани прочутите стъклени бъчви за съхранение на вино, за ко¬ито по това време се разправяше, че били нещо необикновено. Сам Ал. Стамболийски много се гордееше с тези бъчви и особено със своето модерно устроено лозе, което той показваше като образец на лозарите в близката околност. Сам той беше следвал лозарство в чужбина и затова имаше голяма слабост към лозето си. Когато успееше да се откъсне от София, той с удоволствие сам работеше в него. А прочутите му стъклени бъчви представляваха едни скачени помежду си с тръби циментови резервоари, разположени край сте¬ните на избата, които бяха облицовани с водно стъкло. Виното в тях се вкарваше и разместваше посредством специални помпи.
В горния етаж на вилата се намираха четири обширни плувна¬ли в светлина стаи, в които живееше Ал. Стамболийски. Тук той приемаше и своите гости. Пред вилата се простираше обърната на юг една доста широка тераса, на която лятно време, седнали под сянката на намиращите се тук няколко дървета, сам той и гостите му прекарваха деня на открито. От терасата се виждаше като на длан разположеното малко по-ниско лозе, което беше много добре поддържано и засадено главно с винени сортове лози. Цялото стопанство на Ал. Стамболийски имаше около 8 декара повърхност. То беше добре организирано и снабдено като модерно предприятие за производството на вино.
Преди тръгването ни от гара Кричим, между другите нарежда¬ния, царят беше заповядал на управителя на двореца, щом стигне в двореца, да се обади по телефона във вилата на Ал. Стамболийски и да го предупреди, че сме тръгнали на път и скоро ще бъдем във вилата му на гости. Затова, когато наближихме стопанството му, забелязал още отдалеч нашия автомобил, той ни посрещна лично на пътната врата, която беше широко разтворена за посрещане на гости. Много поласкан от вниманието на царя, той ни прие като скъпи гости. Цял засиял от весела усмивка, той се ръкува с всички най-дружелюбно и се чудеше с какво да ни угоди. След размяната на обичайните любезности той ни поведе към терасата, дето има¬ше една голяма маса, покрита с българска покривка. На масата имаше една голяма ваза, обкичена с добре подбрани и наредени полски цветя, а наоколо бяха наредени плетени градински столове. От терасата се откриваше една много красива гледка към тракийс¬кото поле и към огрените от лятното слънце възвишения на родоп¬ските планини.
Когато пристигнахме на терасата, ние заварихме около масата дошлите на посещение при Ал. Стамболийски негови гости, които, застанали прави, очакваха пристигането ни. Това бяха министърът на вътрешните работи Христо Стоянов, младият приятел на Стамболийски Стоян Калчев, когото той искаше да подготви като общественик, софийският окръжен управител Стоянов и капитан Поборников, който му беше адютант. След като представи гостите си, Ал. Стамболийски ни покани да седнем около масата, за да починем.
Всички насядахме около масата и хазяинът поведе общ разго¬вор с царското семейство, в който постепенно взеха участие и гос¬тите на Стамболийски. Последният се въодушевяваше и с жест из¬тъкваше красотата и здравословната особеност на имението си, ка¬то подчертаваше, че в него се чувствал чудесно. Той разказваше за своите проекти и за бъдещето разширение и подобрение на стопан¬ството си. Много поласкан от посещението на царското семейство, той все още упрекваше царя, задето досега не е дошъл при него на гости. Царят се намираше в затруднение от любезните и искрени натяквания на Стамболийски и с труд намираше думи, за да му се извинява, като изтъкваше, че бил много зает и рядко му оставало време да пътува. При това Стамболийски му декларира: „При мен, Ваше Величество, няма официалности, както в двореца. Тук може да дойдете, когато поискате и истински ще си починете. Я погледнете как красиво и спокойно е тук!“ След това той продължи: „Ако Вие не можете да дойдете, защо не пуснете поне Техни Царски Височества княгините да ми дойдат на гости, аз колко пъти съм Ви гостувал?“ През време на разговора ни по едно време Ал. Стамболийски се позамисли и, озарен от нова идея, се обърна към царя с думите: „Ваше Величество, аз имам една съвсем свободна стая. Тя даже още не е наредена, но аз наумих да я приготвя и подредя спе¬циално за Техни Височества. Това е най-слънчевата и хубава стая, от която се открива красив поглед към полето. Ще Ви я покажа, когато се качим горе. Аз още отсега я оставям напълно в разполо-жение на Техни Височества и ги каня, когато поискат, нека идват тук, макар че аз отсъствам. Те могат да се настанят в стаята си и да се чувстват като у дома си“. Атакуван така неочаквано, като не знаеше как да се откопчи и да не се ангажира с това хрумване на Ал. Стамболийски, царят почна да му се извинява, че му бил много задължен за добрите чувства, че не е удобно да го ангажира така и т. н. Но Стамболийски беше така запален от тази своя идея, че не му позволи така лесно да се измъкне от това положение. Накрая, ангажиран от искреното предложение на Стамболийски, като не можа да му противопостави особени доводи, царят беше принуден да приеме неговото предложение. Възбуден още повече от постиг¬натия успех, Ал. Стамболийски покани царя и княгините да отидат заедно, за да разгледат къщата и да им покаже стаята. Понеже вече беше станало доста топло, той ги покани да оставят на терасата горните си дрехи. След това всички се упътихме към горния етаж на къщата, дето той ни показа стаята. Тя беше много семпло мебе¬лирана с два обикновени кревата, една маса с покривка и няколко обикновени стола. Подът беше дъсчен и пред креватите, които бяха покрити с одеяла, се намираха малки домашни килимчета.
Когато влязохме в стаята, Стамболийски започна да разпитва княгините как мислят да се нареди и мебелира стаята, като не ги оставяше да му откажат нещо предложено от него. По този начин, той си изработи план за мебелирането на стаята. Понеже не искаха да задължават хазяина си прекомерно и с цел да опростят колкото се може уредбата на стаята, царят и княгините не само че не подк¬репваха голяма част от предложенията на Стамболийски, но кога¬то от време на време вземаха думата, се мъчеха да отклонят някои предложени от последния покъщнини и мебели. След като се уточ¬ни приблизително въпроса с мебелирането на стаята, ние се завър¬нахме на терасата, дето все още продължихме да коментираме въп¬роса със стаята. Все още зает силно с идеята за мебелирането на стаята, Стамболийски само от време на време вземаше участие в разговора, защото непрекъснато обмисляше своя план. Така време¬то измина незабелязано и не усетихме кога стана време за обяд. Когато готвачът доложи, че обядът е готов, Ал. Стамболийски се обърна към гостите си весело и каза: „Да видим сега дали ще харесате българските ни гозби. Понеже масата на терасата беше малка, Стамболийски се оттегли заедно с царя и княгините в къщата, дето в една от стаите им се сервира обяда, а ние с Багрянов и другите гости останахме да обядваме на терасата.
След свършването на обяда княгините останаха да почиват в тяхната стая, а царят, придружен от Ал. Стамболийски, слезе при нас на терасата, дето останахме на разговор. Той беше видимо до¬волен и много любезно се разговаряше с гостите на Стамболийски. Последният все още беше обхванат от идеята си за мебелирането на гостната стая и я обмисляше. Затова по едно време, той внезап¬но се обърна към царя и му каза: „Ваше Величество, не е ли по-добре още днес да изпратя капитан Поборников в София, за да на¬бави необходимите за мебелирането на стаята неща. Вие сам виж¬дате, че аз не съм подготвен да ви посрещна, както трябва.“ След това той се обърна към капитан Поборников, който беше при нас на терасата и почна да му диктува какво трябва да набави от Со¬фия. Последният почна да си записва подробно в своя дневник по¬лучените поръчения под контролата на Стамболийски. Примирен с идеята на последния и като не можеше да се противопостави на този енергичен, жизнерадостен и винаги бърз в решенията си чо¬век, царят с усмивка на уста следеше какво записва капитан Побор¬ников, Стамболийски му заповяда да вземе един от автомобилите и да отпътува за София, като му напомни, че след 1-2 дена всичко поръчано да бъде във вилата. Капитан Поборников веднага отиде да се приготви за път и към 7 часа след обяд замина с автомобил за София.
След преврата, за да се уязви царят като участник в преврата, някои от злостните и абсолютно неосведомени историци, най-безогледно почнаха да спекулират с въпроса за отпътуването на ка¬питан Поборников за София, което наистина стана по желанието на Ал. Стамболийски. Така те разпространиха измислицата, че за да избави от опасност Поборников, царят намерил повод да го отдалечи от вилата и в навечерието на преврата помолил Стамбо¬лийски да го пусне за няколко дена да замине за София и да се види с бодната си майка. Заедно с това, по нареждане на царя, преди заминаването си Поборников откраднал патроните на охранява¬щия вилата на Стамболийски взвод и напълнил патронните сан¬дъци с пясък.
Към 4 часа след обяд времето се поразхлади и Стамболийски предложи на царя да се разходят и да му покаже имението си. Те се отправиха към лозето, дето уединени, разхождайки се, останаха са¬ми на интимен разговор в продължение на около два часа. В това време, понеже се стеснявали, княгините останаха в стаята си, за да дочакат връщането на царя, а ние с Багрянов продължихме разго¬вора си с гостите на Ал. Стамболийски.
Към 7 часа царят и Стамболийски се прибраха на терасата. След малко и княгините пристигнаха. Всички почнахме общ разго¬вор. По едно време, като се извини, Ал. Стамболийски стана от масата и се отдели от компанията заедно с министър Хр. Стоянов и почнаха нещо да разговарят. Личеше си, че Стамболийски му да¬ваше някакви нареждания и министър Хр. Стоянов загрижено го слушаше. След като свършиха разговора си, министър Стоянов се извини пред царя, че трябва да си замине за София, взе сбогом от всички и се качи в автомобила си. Доколкото можах да разбера, министър Христо Стоянов беше дошъл на доклад при Ал. Стамбо¬лийски по въпроса за мерките, които трябва да се вземат срещу македонците. И действително, както по-късно се изясни, на 7 юни 1923 година, в отсъствието на Ал. Стамболийски, който бил на ви¬лата си, Министерският съвет е решил да се вземат крути мерки за да се обезвредят македонците-автономисти (групата на Тодор Алек¬сандров), които бяха заплашили, че ще убият някои министри, като се заловят всички нелегални и се изпратят на лагер. Колкото и да беше предпазлив и не искаше да се намесва във вътрешното управ¬ление, попаднал случайно на това съвещание, при което министъ¬рът на вътрешните работи Хр. Стоянов беше дошъл да докладва решението на Министерския съвет и да получи последните инст¬рукции за окончателното ликвидиране на нелегалната македонска организация в България, царят беше принуден да обсъди заедно с Ал. Стамболийски мерките, които правителството щеше да вземе срещу македонците. По-късно, когато си тръгнахме от вилата на Стамболийски, понеже седяхме на средните подвижни седалки в автомобила, царят се обърна към Багрянов и мен и малко гузен ни каза, че след дълго настояване от страна на Стамболийски, той се принудил да даде съгласието си да се вземат извънредни мерки срещу македонците.
След заминаването на министър Стоянов, Ал. Стамболийски ни заведе в избата си, дето показа и обясни как функционира тя. Той говори надълго за нововъведенията и подобрението, които пред¬полага да направи, за да модернизира избата си. Царят от своя страна обеща да му изпрати своя специалист-винар от двореца Ев¬ксиноград, който беше дълги години учил във Франция, за да му бъде полезен при проектирането на мероприятията за модернизирането на избата и на винопроизводството в стопанството му.
Към 8 часа след обяд, когато излязохме от избата, ние се приб¬рахме на терасата и тук ни се сервира закуска. Възхитени от цару¬ващата наоколо тишина и облъхани от прохладния вечерник, ние останахме на масата с удоволствие и се радвахме на хубавата глед¬ка, която представляваше осветеното от косите лъчи на готовото да залезе зад Родопските върхове слънце тракийско поле. Така по¬сещението във вилата на Ал. Стамболийски наистина протече при една приятелска обстановка и царят истински се радваше, че с посещението си е направил такова удоволствие на Ал. Стамболийски, който с такава любов беше организирал стопанството си.

ЦАРЯТ НАПУСНА ВИЛАТА НА АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ
Когато привършихме закуската, царят даде сигнал за тръгва¬не, като обясни на Стамболийски, че имаме дълъг път и затова трябва да вдигнем котва, както той често се изразяваше по моряш¬ки. Но Стамболийски настоя да останем още малко, защото сега бил най-красивият час от деня и да видим залязването на слънце¬то. Така,за удоволствие на Стамболийски, ние останахме още мал¬ко и към 9 часа вечерта, изпратени най-сърдечно до пътната врата, дето отдавна ни чакаше автомобилът, си заминахме с най-добри спомени за това посещение. Из пътя ние дълго време коментирахме преживяното през този хубав ден и царят не можеше да се начуди как Стамболийски е намерил време да създаде такова модерно стопанство и да се привърже така силно към него. „Не видяхте ли какъв здрав вид има и как стоенето на открит въздух е подействало на човека да закрепи здравето си, каза царят. „Той има нужда от чист въздух“. След това царят ни разправи, че на времето си Стам¬болийски боледувал от туберкулоза и се излекувал с голямо търпе¬ние. Затова обичал чистия въздух.
Към 9 1/2 часа вечерта на 8 юни 1923 година ние пристигнахме на гара Кричим. Тук ни чакаше директорът на Зоологическата гра¬дина Курциус, придружен от управителя на двореца Кричим Васил Бояджиев. Царят остана на разговор с двамата пред вратата на вагона, а княгините и Иван Багрянов се прибраха във вагона. Аз тръгнах към рампата, за да наредя натоварването на автомобила на открития вагон. След това управителят Бояджиев си замина и ние се прибрахме за вечеря във вагона.
Всички бяхме доволни от пътуването и през време на вечерята още веднъж разменихме с удоволствие впечатленията си от посе¬щението във вилата на Ал. Стамболийски. Спомнихме си неговата любезност и младенческия жар, за вкуса и разбиранията, с които беше наредил стопанството си и за любовта му към лозето, с което не можеше да се нахвали. Стана въпрос и за стаята. Княгините много съжаляваха, че го накараха да си прави такъв труд, защото не знаеха кога ще им се отдаде случая да му отидат и то сами на гости. Според заведената практика в двореца, те изобщо никъде не отиваха без царя, а особено вън от София. След това всички се приб¬раха за спане в купетата си, а аз останах да дочакам пристигането на среднощния влак от Пловдив, за да наредя прикачването на на¬шия вагон към него и заминаването ни към София.
Така се приключи това първо и последно посещение на царя, което той направи на 8 юни 1923 година във вилата на министър-председателя Ал. Стамболийски.

ГЛАВА СЕДМА
ЦАРЯТ ЗАМИНАВА С ВЛАКА ЗА СОФИЯ
На 8 юни 1923 година към полунощ пристигна пътническият влак от Пловдив. Нашите два вагона бяха прикачени на влака и ние потеглихме за София.
На 9 юни 1923 година на разсъмване, преди да пристигнем на гара Казичене, царят вече беше на крак и разбуди всички ни. Кога¬то пристигнахме на гара Казичене, той ми заповяда да разпоредя неговият товарен вагон с автомобила да бъде откачен от влака и да се закара на рампата за разтоварване. След това придружен от княгините и Иван Багрянов, той слезе от вагона и акламиран от рано¬будните пътници във влака, изчака заминаването на последния за София. Аз останах във вагона заедно с директора Курциус и към 4 1/2 часа сутринта продължихме пътуването си към София.
Решението на царя да слезе на гара Казичене не ме учуди, поне¬же тя се намира в района на двореца Врана, дето през лятото, преди заминаването си за лятна почивка на море, царят и княгините обик¬новено прекарваха по-голямата част от времето си. Оттук, когато имаше работа, царят всеки ден отиваше с автомобила си в София. Освен това денят беше събота, а обикновено в събота царя се отп¬равяше на разходка към двореца в Чамкория, дето оставаше до по¬неделник сутринта. От друга страна, понеже беше отсъствал някол¬ко дена от София, той беше наредил да му се изпратят всички док¬лади и книжа да ги подпише в двореца Врана, за да бъде свободен в неделя да замине за Чамкория.
Когато влакът ни пристигна на гара София, аз разбрах, че тук не всичко е в ред. На гарата царуваше някакво особено затишие. Най-много се зачудих на факта, че нито началник-гарата, нито по¬мощникът му се явиха на перона и пред нашия вагон, както обикновено ставаше при пристигането на царския вагон. Ние си слязох¬ме от влака и заедно с другите пътници тръгнахме към изхода. Ко¬гато излязохме на площада пред гарата, там намерихме изпрате¬ния да ни заведе в двореца автомобил. Ние се качихме в автомоби¬ла и преди да потеглим, шофьорът ми съобщи тайнствено, че през нощта е станало нещо, но не можал да разбере какво. На разсъмва¬не от няколко места се чули картечници, а когато пътувал към га¬рата, на много места из улиците имало военни части. Като знаех нарежданията, които Стамболийски беше дал на министър Христо Стоянов преди тръгването му в последния ден за София, аз веднага си обясних, че това необикновено положение се дължи на факта, че след пристигането на министър Стоянов, последният е предприел акция за обезвредяването на македонците и в София е обявена бло¬када, което напоследък често се случваше. Затова реших да отидем най-напред в двореца и да разбера какво е станало, а ако е необходимо да докладвам това на царя и чак след това да изпратя дирек¬тора Курциус в Зоологическата градина, дето той живееше. Ние тръг¬нахме по булевард „Мария Луиза“ (днешния „Георги Димитров“) и на два пъти забелязах войнишки патрули. А на Лъвовия мост авто¬мобилът ни беше спрян от офицерски пост. Един офицер погледна в автомобила и когато ме позна, поздрави служебно и ни даде път. Из пътя, докато стигнем до двореца, автомобилът ни беше спиран още на два пъти от офицерски постове.

ТРЕВОГАТА В ДВОРЕЦА
Когато пристигнахме най-после в двореца, аз отидох в канцела¬рията си и вдигнах слушалката на телефона, за да се осведомя от дежурния телефонист какво е станало. В същия момент обаче, осве¬домен по телефона от дежурния телефонист, че изпратеният да ни посрещне на гарата автомобил е пристигнал в двореца, обади ми се по телефона флигел-адютантът полковник Константин Панов и ме попита защо съм пристигнал сам, къде е останал царят? Обясних му, че на връщане от Кричим царят и княгините слязоха на гара Казичене, а аз продължих до гара София заедно с директора Курци¬ус. При това особено се учудих, че полковник Панов е дошъл толко¬ва рано в двореца, което досега не беше се случвало почти никога. След като се осведоми, че царят е слязъл на гара Казичене, полков-никът ме помоли да отида веднага при него. Понеже в този разго¬вор разбрах, че има нещо нередно в града, оставих директора Кур¬циус в канцеларията на комендантството на двореца, като го помо¬лих да ме почака малко и веднага се запътих към канцеларията на Панов. Понеже не го намерих в канцеларията му, потърсих го в канцеларията на съветника Павел Груев, дето той често отиваше. Когато почуках на вратата, аз се спрях учуден и не вярвах на очите си. Тук заварих флигел-адютанта полковник Панов, съветника Па¬вел Груев, адютанта майор Първан Драганов, секретаря Димитър Наумов и адютанта Неделчо Стаматов. Всички отправиха към мен особени погледи. Когато влязох в канцеларията, полковник Панов веднага ми каза: „Научихте ли, че военните тази нощ са извърши¬ли преврат?“ След това той ми обясни, че понеже до този момент царят не се обадил, а разбрали, че е тръгнал с влака от гара Кри¬чим, те много се разтревожили. Когато обаче, след пристигането на влака на гара София, попитали на гарата дали царят е пристигнал и получили отрицателен отговор, те просто останали в недоумение и не знаели какво да мислят. А междувременно от Министерския съвет, дето заседавали самоназначилите се министри, непрекъснато се обаждали по телефона и настоятелно искали да знаят де се намира царят. Някои от по-нервните министри даже направо обви¬нявали съветника Груев, който само се обаждал по телефона, че лъже и крие царя, макар че той най-добросъвестно им е отговарял, че в двореца нямат никакво известие от него и никой не знае де се намира той.
Явно беше, че в този момент заговорниците не са знаели, че царят отсъства от София. Затова положението на новото револю¬ционно правителство станало много деликатно, понеже не можеше да получи своето утвърждение като законно такова, без царят да е узаконил извършения преврат. От друга страна, самоназначилите се министри се страхували и то не напразно, понеже Ал. Стамбо¬лийски можеше да привлече към себе си царя и на законно основа¬ние да се противопостави на преврата. Тогава положението може¬ше да се промени коренно и избухването на вътрешна революция беше неизбежно, а никой не знаеше как може да се развият по-нататък събитията.
След това полковник Панов ми обясни загрижено, че офицери¬те сменили караула в двореца самоволно и в караулното помеще¬ние на двореца се настанила една юнкерска рота, която заела пос¬товете в двореца. Но в този момент най-мъчното е как да уведомим царя за станалото. Полковник Панов продължи: „По телефона е неудобно да го уведомим, защото разговора може да бъде подслу¬шан. От друга страна, не се знае дали изобщо може да се говори по телефона, защото всички градски телефони са прекъснати. Но най-важното е дали царят ще иска да се знае, че се е завърнал и се намира в двореца Врана“, факт е, че в този момент никой не знае¬ше де се намира царят. Ето защо много важно беше в този момент да се уведоми царя за станалото, без да се обърне вниманието на новото правителство. След като обсъдихме всички възможности, полковник Панов взе думата и подчерта, че едно пътуване до дво¬реца Врана в този момент може много мъчно да се осъществи, по¬неже всички изходни пунктове от града вероятно са блокирани. За¬това той намира, че като използвам връзките си с офицерите от гарнизона, по-голямата част от които познавах лично, понеже слу¬жеха като дежурни по караула или като караулни началници в дво¬реца, аз трябва да се опитам да изпълня тази задача. За тази цел той предложи, за да се отвлече вниманието на военните и моето излизане вън от града да стане без подозрение, трябваше първом да обиколя всички по-главни улици и пунктове из града, като взема автомобила и го карам сам и под претекст, че събирам сведения за резултата от преврата за нуждите на двореца, да се измъкна през най-слабо охранявания изход от града. От друга страна, той подчерта, че тъй като през последните два дена съм бил непрекъснато в контакт с царя, най-удобно е аз да го предупредя за станалото. При това положение трябваше да се съглася с мнението на моите колеги и да направя опит да се промъкна към двореца Врана. След това полковникът ми каза да предупредя царя, че всички земеделс¬ки министри са арестувани, а преди малко му се обадил запасният полковник Калфов и го уведомил за извършения преврат, като му съобщил имената на членовете от новия Министерски съвет. Освен това той го запитал настойчиво къде се намира царя и кога ще се завърне в София. Панов му отговорил, че царят се обадил снощи от двореца Кричим и понеже още не е влязъл във връзка с него, не знае кога ще се завърне.

ЗАМИНАВАНЕТО МИ ЗА ДВОРЕЦА ВРАНА
Аз си записах имената на новите министри, осведомих се още веднъж най-подробно за сведенията, които до този момент бяха известни в двореца и тръгнах към автомобилния парк. Когато прис¬тигнах в парка, качих се на първия свободен автомобил и тръгнах по посока към бул. „Цар Освободител“, като си дадох вид, че оти¬вам да събирам по поръчение на царя сведения за преврата, както това често правех при произшествия като комендант на двореца. Минавайки край черквата „Ал. Невски“, пред която се беше разположила на бивак една пехотна рота, аз бях спрян от един часовой. Веднага след това при автомобила ми пристигнаха няколко души офицери, между които беше и моят съвипусник майор Порков. Ка¬то си дадох вид, че съм тръгнал служебно да осведомя царя за резул¬татите от преврата, запитах ги за положението и те ми обясниха накратко хода на събитията. Благодарих им приятелски за сведе¬нията и продължих пътя си, необезпокояван от никого, като им казах, че отивам да пообиколя града. Когато завих край Народното събрание и излязох на булеварда, съгледах генерал Велизар Лаза¬ров, който говореше с една група офицери пред Народното събра¬ние. Понеже бях добър приятел с генерала, аз се спрях при него и го поздравих весело. Той беше добър човек и лесно се екзалтираше. Щом ме позна, той се втурна към автомобила, прегърна ме и цял разтреперан от вълнение извика: „Бог да пази България, Скутунов, дано мине всичко благополучно. Тук ли е Негово Величество?“ От¬говорих му, че е тук и аз съм излязъл да науча какво ново има. Той ми обясни, че всичко е минало благополучно и почти безкръвно. Имало само 1-2 стражари убити, понеже оказали въоръжена съп¬ротива. Властта се намирала в здрави ръце. В провинцията работи¬те се развивали също добре и нямало особени произшествия. Аз благодарих на генерала за дадените ми сведения и като се извиних, че искам още малко да обходя града, продължих пътя си по бул. „Цар Освободител“. Понеже предполагах, че изходът от града при Орло¬вия мост се охранява строго, аз свърнах по бул. „Фердинанд“ (сега „Толбухин“), минах край Зоологическата градина и по ул. „Граф Игнатиев“ се отправих към шосето за с. Дървеница. Когато пристиг¬нах до моста при игрището, забелязах на последния една малка група войници, пред които имаше часови. Между войниците забе¬лязах един познат офицер. Аз още отдалеч го поздравих възторжено. Той весело ми замаха ръка за поздрав. Това обърна внимание¬то на часовия и аз благополучно минах през моста, като се отпра¬вих по Слатинското шосе към двореца Врана. От страх да не ме догони някой, увеличих постепенно скоростта и неусетно се наме¬рих пред вратата на дворцовия парк. Прекосих парка и към 6 1/2 часа заранта се озовах пред сградата на двореца. Бързо скочих от колата и попитах посрещналият ме лакей къде е царят. Той ми от¬говори, че всички са на закуска в стария дворец.

ЦАРЯТ НАУЧАВА ЗА ПРЕВРАТА
Аз веднага се отправих към стария дворец и когато влязох в столовата, там заварих царя, княгините и Багрянов, които вече привършваха закуската си. Като ме видя, изненадан от неочакваното ми и така бързо пристигане в двореца, защото ние едва преди поло¬вин час се разделихме на гара Казичене, царят веднага стана от масата, изгледа ме недоброжелателно със своя студен поглед с из¬кривено от лоши предчувствия лице, още отдалече ме попита рязко: „Какво има, Джервис?“ Докладвах му набързо, че е извършен прев¬рат от войската, че земеделските министри са арестувани и профе¬сор Александър Цанков е формирал новото правителство, като му изброих имената на новите министри. След това му обясних всич¬ко, което бях научил и видял по преврата. Заедно с това, приближилият се към нас Багрянов, за да уясни още по-добре въпроса, също взе участие в разговора, като от време на време почна да ми задава допълнително въпроси. Когато свърших обясненията си и изчерпах всичко по въпроса за преврата, в момент на крайна възбуда, потре¬сен от новините, които му сервирах, царят се улови с две ръце за главата и извика: „С България е свършено, ние загиваме!“ През време на моите обяснения княгините също бяха станали от масата и тревожно наблюдаваха царя. Последният тръгна да се разхожда нервно из столовата. В помещението се възцари тягостно мълча¬ние и никой не се решаваше да наруши това мълчание. По-късно Багрянов ми разправи, че както се намирали на закуска в столова¬та, щом доложили на царя, че дворцов автомобил влязъл през южната порта в парка на двореца, той веднага се разтревожил и обхва¬нат от лоши предчувствия, се развикал нервно: „Какъв е този авто¬мобил, аз никого не съм викал тук. Кой е дошъл с автомобила и какво ще ми сервират? Това не е за добро“.
За да прекъсне създадената мъчителна обстановка, най-после Багрянов се реши да проговори и каза: „Станалото е станало, Ваше Величество. Да помислим сега какво трябва да се направи!“ Царят веднага се спря на едно място, погледна свирепо Багрянова и изля яда си върху него, като почна да хули офицерите, че с тази си необ¬мислена постъпка щели да докарат страната към провала. „Е, доб¬ре, де“, продължи Багрянов, „Сега ще се караме ли, по-важно е да се обсъди спокойно положението. Ваш ред е да вземете своето реше¬ние“. Царят нищо не му отговори и почна отново да се разхожда нервно из столовата, като от време на време скубеше мустаците си. Всички отново млъкнахме и със затаен дъх следвахме царя. Посте¬пенно той се поуспокои и по едно време, като се спря пред мен, поиска да му обясня отново всичко, което знаех и бях видял по въп¬роса с преврата. Разправих му подробно за слизането си от влака, за пътуването от гарата до двореца, за срещата ми с полковник К. Панов и с другите членове от свитата, за интереса и постоянните запитвания по телефона от Министерския съвет за него и за пъту¬ването ми до двореца, за срещата ми с майор Дим. Порков и гене¬рал Велизар Лазаров, за войнишките постове и отскубването ми от града. Повторих му и думите на генерал Лазаров, че навсякъде в страната е спокойно. Когато свърших доклада си, видимо взел ня¬какво решение, царят ми заповяда да предам на телефониста от двореца Врана да прекрати въобще всякакви разговори. А на запитвания относно царя да отговаря само, че не го е виждал и не знае нищо за нещо.

ЦАРЯТ ЗАМИНАВА НА „ЛОВ“ ИЗ КАЗИЧЕНСКИТЕ ГОРИЧКИ
Докато аз обяснявах на телефониста лично заповедта на царя, по съвета на Иван Багрянов, той решил да излязат заедно с него на лов из Казичанската нискостеблена гора, която се простираше между парка на двореца Врана и железопътната линия за Пловдив, дето да изчака по-нататъшния развой на събитията, да обмисли по-нататъшното си поведение и да вземе своето решение. Когато се за¬върнах в столовата, там заварих царя и Багрянов, облечени в лов¬ните си костюми и нарамили ловни пушки, се готвеха да заминат на „лов“, придружени от княгиня Надежда. Последнята трябваше да вземе своя кон от конюшнята, когато минават край нея и да придружи царя и Багрянов до мястото, около което те щяха да се навъртат. По установен условен сигнал, когато се наложи, тя щеше да ги намери, за да влезе във връзка с тях. Предполагаше се, че като жена, никой нямаше да се противопостави на княгинята да излезе от двореца и да отиде незабелязано до конюшнята, за да вземе чакащият я оседлан неин кон. Така, натоварена да поддържа връзка с царя, тя щеше да се срещне с него, когато стане нужда, и да го ин¬формира за хода на събитията. Заедно с княгиня Евдокия аз оста¬нах да поддържаме връзка с двореца София, когато стане нужда и да следим за положението.
Ето как, напълно изненадан, когато научи за извършения прев¬рат, първото решение на царя беше да се уедини в гората, дето, необезпокояван от никого, да обмисли спокойно положението и да вземе своето решение. Мнозина считат това оттегляне на царя в гората като един фар. Но те забравят, че за един съзнаващ своята отговорност пред историята монарх, какъвто беше царят, той не можеше да постъпи по друг начин. И наистина, когато се яви пред професор Ал. Цанков, царят беше взел решение за поведението, което трябва да държи при създаденото вследствие на преврата поло¬жение.
Скоро след заминаването на царя по телефона от двореца Со¬фия се обади съветникът Павел Груев. Аз взех слушалката на теле¬фона. Предполагайки, че разговорът му ще бъде подслушван, той ме запита напълно служебно, без да издава с кого говори, дали Не¬гово Величество се намира в двореца Врана. Като предполагах, че той прави това запитване по искането на Министерския съвет, съгласно уговореното с царя, отговорих му кратко, че Негово Величес¬тво е пристигнал тази заран с трена от двореца Кричим и след за¬куска е излязъл на лов в околността на двореца. По-късно съветни¬кът Павел Груев ми обясни как председателят на самоназначилия се Министерски съвет професор Ал. Цанков на няколко пъти най- настойчиво и със закани нервно е настоявал по телефона да му се каже де се намира царят.

ПРИСТИГАНЕТО НА ПРОФ. АЛ. ЦАНКОВ В ДВОРЕЦА ВРАНА
Десетина минути след като говорих със съветника Павел Гру¬ев, последният отново се обади по телефона и ми съобщи, че профеcop Ал. Цанков му съобщил, че веднага тръгва на път към двореца Врана и моли да бъде уведомен Негово Величество царя затова. На въпроса ми с каква цел идва професор Ал. Цанков, Груев ми отго¬вори, че последният не искал да му даде никакви обяснения и само нервно се заканил, че всички ще отговарят, задето крият царя.
Междувременно, понеже княгиня Надежда току-що се беше приб¬рала в двореца и пристигна в дежурната стая, тя ни разправи, че царят се бил поуспокоил. Но последните новини, които току-що бях¬ме получили, не бяха никак успокоителни. Затова заедно с двете княгини ние обмислихме въпроса и преди още да вземем каквото и да е решение, по телефона се обади дежурният вахмистър от охра¬няващата двореца команда гвардейци и ми съобщи, че два взвода от гвардейския конен полк, които ескортирали два автомобила с пътници, насила влезли през южната врата в парка и се отправили към двореца. Между пътниците в автомобилите той можал да поз¬нае само запасния полковник Александър Цанев, който по-рано бе¬ше служил в гвардейския полк. Понеже вече знаехме, че новият ми¬нистър-председател професор Ал. Цанков е тръгнал към двореца Врана, уверени бяхме, че влезлите насила в имението на царя лица са професора и неговите другари. Ние решихме да изчакаме пристигането на гостите и след това, като разберем кои лица са прис¬тигнали, какво искат и какво е настроението им, княгиня Надежда да се измъкне от задния вход на двореца, да вземе коня си и да отиде да уведоми царя.
Докато обмисляхме какво да предприемем, ескортирани от кон¬ни гвардейци, пред входа на двореца пристигнаха двата автомоби¬ла. След спирането на колите от първия автомобил веднага скочи запасният полковник Александър Цанев, облечен във военна уни¬форма. От същия автомобил след него слязоха проф. Ал. Цанков и адвокатът Боян Смилов. От втория автомобил слязоха журналис¬тът Димо Казасов и запасният капитан Васил Каракулаков. Всич¬ки тези лица ми бяха лично познати. Последният беше служил като командир на охраняващата дворците в Чамкория рота и познава¬ше добре царя. Със слизането си от автомобила полковник Цанев започна да се разхожда нервно пред двореца. По едно време му хрум¬на идеята да блокира двореца, като за тази цел изпрати гвардейците от ескорта да обкръжат двореца. В това време професор Цанков се отдели настрана с Боян Смилов и Димо Казасов и почнаха да си говорят нещо много оживено. През всичкото това време ние наб¬людавахме от прозореца на дежурната стая, скрити зад пердето. Понеже от съобщението на съветника Груев ние вече знаехме за нервното възбуждение на професор Цанков, със съгласието на кня¬гините аз извиках управителя на двореца, дългогодишния служещ Ваврек, словак по народност, и го изпратих при гостите, за да ги запита като служебно лице какво желаят. А в случай, че те го запи¬тат нещо за царя, да им отговори, че той излязъл рано от двореца и не го е виждал. Моето ненадейно пристигане в двореца, тревогата, след което се повдигна и бързото заминаване на царя на лов бяха много озадачили управителя. Той чувстваше, че е станало някакво голямо произшествие. Обаче необичайното пристигане на ескорта с двата автомобила го обърка съвсем. Като предчувстваше, че тук става нещо нередно, той се въоръжи със смелост и се запъти към гостите с голямо страхопочитание. След това, като се поклони най-учтиво, той им заговори нещо. Скрити зад пердето, ние с любопит¬ство наблюдавахме тази сцена. Едва успял да продума нещо, когато компанията на професора започнаха един през други да говорят на управителя нервно и заканително. Последният само наведе глава и смирено ги изслуша. След това, като се поклони учтиво, той се за¬пъти към двореца и пристигна в дежурната стая, дето ни докладва, че министър-председателят Ал. Цанков иска на всяка цена да гово¬ри с Негово Величество, за да му се представи със своите другари. Управителят ни разправи също обидните думи, с които професо¬рът и неговите другари посрещнали отговора му, че не знае де се намира царят. Цанков го нарекъл подъл немец и лъжец, защото криел Негово Величество. Ние освободихме управителя и му казах¬ме да стои при входната врата на двореца и да следи какво става. След това решихме княгиня Надежда веднага да намери царя и да му съобщи за пристигането на професор Цанков и другарите му в двореца, за тяхното държане и да го запита какво да правим.
След заминаването на княгинята, за да успокоя гостите като личен техен познат, аз излязох от двореца и тръгнах към професор Цанков, около който се бяха събрали неговите другари. Щом ме съзряха, полковник Ал. Цанев се обърна към мен заканително с думите: „Защо криете царя?“ Отговорих му, че Негово Величество се завърна тази заран от двореца Кричим и още в 7 часа сутринта, заедно с Ив. Багрянов замина на лов из казичанските гори. „Това не е вярно“, ми възрази полковник Цанев нервно. „Как ще бъде на лов, когато тази заран се е прибрал, след като е пътувал цяла нощ с влака!“ В разговора ни се намеси и Димо Казасов, като каза: „Как е възможно Негово Величество да не е в двореца. Ако е излязъл, както вие казвате, защо управителят не ни уведоми за това“. Аз му отговорих, че ако не вярват на думите ми, да заповядат и сами се уверят, че Негово Величество не е в двореца. Тогава полковник Ца¬нев каза рязко: „Ние ще претърсим двореца и ще го намерим“. След това, придружен от Боян Смилов, двамата се втурнаха към двореца и се изкачиха по мраморното стълбище към горния етаж, дето се намираха апартаментите на царското семейство. По-късно камердинерът на царя, който ги посрещнал в царските апартаменти, ни разправи, че полковник Цанев и Боян Смилов обходили нервно апар¬таментите, като надникнали под креватите, претърсили гардероби¬те и килера. След като не намерили нищо, уверени, че по този на¬чин не ще постигнат нищо, те се завърнаха при другарите си, които все още останаха на двора пред двореца. В това време аз бях оста¬нал на двора, близо до професор Цанков и другарите му, които мъл¬чаливо очакваха завръщането на Боян Смилов и полковник Ал. Цанев. Със завръщането си от двореца полковникът се обърна от¬ново към мен и каза: „Не може да бъде царят да го няма в двореца, вие го криете!“ Опитах се още веднъж да го убедя, че царят действи¬телно е заминал на лов и го няма в двореца, но Цанев ми отговори сърдито с всичката си войнишка прямота: „Тук всички лъжат!“ След това, като се считаше безсилен да намери царя, той повторно се нахвърли върху мен, и забравил се от възбуда, ми извика: „Ти си арестуван и няма да напущаш двореца, а ние ще намерим царя“. Като видя нервността на полковник Цанев, професор Цанков, кой¬то през всичкото това време само нервно повдигаше рамене, се обър¬на по-спокойно към мен и ми обясни, че моментът е съдбовен. За¬това е необходимо да се намери на всяка цена Негово Величество. Явно беше, че професор Цанков и неговите другари се намираха пред голямо изпитание и само срещата с царя и неговата добра воля можеха да спасят положението.
След това професорът се отдели настрана с другарите си и поч¬наха да се съвещават отново. Останал сам пред вратата на двореца, аз използвах случая и влязох в двореца. Когато отидох в дежурната стая, там намерих заедно с княгиня Евдокия и току-що завърнала¬та се княгиня Надежда, които наблюдаваха мълчаливо поведение¬то на гостите през прозореца. Княгинята беше успяла да използва случая, когато се разиграваха комедиите с разправиите и претърс¬ването на двореца, напуснала незабелязано последния и влязла във връзка с царя, комуто разправила всичко. Тя ми обясни, че царят заповядал да задържим още малко гостите, като аз се обадя по те¬лефона в двореца София и предам на майор Първан Драганов вед¬нага да тръгне колкото се може по-бързо за двореца Врана. Аз вля¬зох във връзка с двореца София и предадох на полковник Панов, който ми се обади, заповедта на царя.

СРЕЩАТА НА ПРОФЕСОР АЛ. ЦАНКОВ С КНЯГИНИТЕ
Тази нервна трагедия се разиграваше вече от два часа. През всичкото това време професор Ал. Цанков и неговите другари оста¬ваха все на двора, пред входа на двореца. Когато свършиха съвеща¬нието си, професор Цанков и полковник Цанев се запътиха към двореца, като все още нервно разменяха думи помежду си. Като предчувстваха, че положението се влошава още повече, княгините почнаха страшно да се нервират. Аз ги успокоих и веднага излязох да посрещна отправилите се към двореца лица. Щом ме съгледа, професор Цанков ми каза, че иска да се срещне и говори с княгини¬те. Отговорих му, че веднага ще докладвам на Техни Царски Височества и влязох в двореца, а професор Цанков и Цанев остана¬ха пред входа, за да дочакат отговора ми. Когато влязох в дежурна¬та стая, княгините ме посрещнаха с голямо възбуждение и чакаха с нетърпение да разберат какво иска Цанков. Когато им обясних не¬говото желание, те останаха страшно изненадани и не знаеха какво да решат. След като обмислихме спокойно положението, за да спе¬челим време, докато пристигне майор Драганов, те се съгласиха да приемат професора. Заедно с това извикаха управителя на двореца Ваврек, който се намираше все около вратата на двореца и като знаехме, че това е само проформа, заповядах му да изпрати трима души да потърсят из парка царя и ако го намерят, да му съобщят, че министър Ал. Цанков е от дълго време в двореца и желае да се срещне с него. Това беше наш коз, че сме направили необходимото, за да намерим царя. След това княгините тръгнаха към вестибюла, дето решихме, че е най-удобно да се срещнат на крака с Цанкова, а аз отидох да съобщя на Цанков, че княгините го очакват в двореца. Когато излязох от двореца, забелязах, че към професор Цанков се бяха присъединили и останалите му колеги. Аз му известих, че Техни Царски Височества го молят да заповяда и въведох цялата компа¬ния в двореца.
Когато влязохме в двореца, княгините ни очакваха, застанали прави по средата на вестибюла. Те посрещнаха гостите си много любезно и непринудено. Излязъл една крачка пред другарите си, професорът пристъпи сериозен и със загрижено лице. Той се ръкува с княгините почтително, целуна им ръка и представи другарите си. След това, със задавен от напрежение глас, им описа положението на страната и отговорността, която те поемат, ако не намерят ца¬ря. Той им подчерта също недоволството си, че заедно с колегите си повече от два часа стоят пред двореца, без да могат да говорят с Негово Величество. Когато Цанков свърши изказването си, добила внезапно кураж, княгиня Надежда му отговори с развълнуван от напрежение глас, че брат й излязъл рано сутринта на лов с Багрянов и още не се е обадил. След това, все още нервен, едва сдържащ гнева си, професор Цанков им каза твърдо: „Ако до 11 часа Негово Величество не се яви, аз ще взема моето решение, а това значи, че той сам се отказва от престола си.“ По-нататък той продължи: „Ние не отговаряме за изненадите и усложненията, на които се излага династията“. Като видяхме, че положението ставаше все по-сериоз¬но, понеже всички средства за по-нататъшно задържане на гостите се бяха вече изчерпали, като се спогледахме с княгините, аз се обър¬нах към професор Цанков и му обясних, че ние сме вече изпратили няколко души служещи от двореца, за да потърсят Негово Величес¬тво и да му доложат, че професор Цанков го чака в двореца. Еднов¬ременно с това, като по-експедитивна, княгиня Надежда изяви са¬ма желание, щом е в интереса на страната, да отиде да потърси брат си и веднага тръгна към изхода на двореца, като се запъти към щала, за да вземе коня си.
Проф. Ал. Цанков и колегите му се успокоиха и останаха с доб¬ри впечатления от срещата си с княгините. След това гостите се поклониха и си тръгнаха, като професор Цанков каза на княгиня Евдокия, че той и другарите му предпочитат да останат на двора, дето ще почакат, докато получат известие от царя. Когато излязоха на двора, те почнаха да се разхождат мълчаливи пред двореца. В очакване пристигането на майор Драганов и на княгиня Надежда, аз останах заедно с княгиня Евдокия в двореца и се прибрахме в дежурната стая, откъдето скритом наблюдавахме какво става на двора. Останали сами, княгиня Евдокия си въздъхна с облекчение и каза: „Слава Богу, че спечелихме още малко време. Дано майор Драганов пристигне по-скоро“. Явно беше, че беше невъзможно да се бавим повече. Положението се беше вече страшно объркало. Ко¬гато, съсредоточени в себе си, ние мълчаливо наблюдавахме през прозореца, телефонът звънна утешително и аз веднага взех слушал¬ката. Обади се дежурният телефонист и ми докладва, че от южната врата влязъл в парка на двореца майор Драганов с автомобил. Кня¬гинята беше застанала до телефона и напрегнато следеше разгово¬ра, за да разбере какво има. Когато разбра, че най-сетне майор Пър¬ван Драганов е пристигнал, тя си отдъхна с облекчение и с нетър¬пение зачакахме пристигането му в двореца.

ПРИСТИГАНЕТО НА МАЙОР ДРАГАНОВ В ДВОРЕЦА ВРАНА
След малко автомобилът на майор Драганов пристигна пред входа на двореца. Той бързо скочи от колата и се запъти към група¬та около професор Цанков, които се бяха събрали малко настрана. Всички го изгледаха с недоумение и бяха много озадачени от него¬вото пристигане, защото предполагаха, че им се готви нещо ново и непредвидено. Когато майор Драганов се приближи усмихнат до тях, професор Цанков и другарите му го заобиколиха и почнаха да му разправят нещо много нервно. По-късно Драганов ни обясни как те обвинявали царя, че ги принудил да го чакат цели 3 часа и му декларирали, че ще турят край на това положение в случай, че той ги остави да чакат още. Както изглежда, майор Драганов успя да ги поуспокои и се отдели от тях засмян. Той пристигна в дежурната стая, дето го очаквахме с нетърпение и му обяснихме с княгиня Евдокия какво бяхме преживели до този момент. Той намери също, че тази история не може да се протака повече и крайно време е царят да се яви. След това майор Драганов ни обясни, че според събраните сведения навсякъде в страната царувало спокойствие и никъде нямало изстъпления. За съдбата на Ал. Стамболийски оба¬че не можал да научи нищо. Всички останали земеделски министри били арестувани. След това, като обсъдихме положението, решихме аз да отида между професор Цанков и другарите му, за да ги укротявам, а майор Драганов и княгиня Евдокия останаха да дочакат пристигането на царя, за да го осведомят за положението и му съ¬общят последните сведения по преврата.
Междувременно, като преценил, че е вече време да излезе от положението си на „ловец“, придружен от Иван Багрянов, царят тръгнал по уговорения с княгиня Надежда път към двореца, с на¬дежда да я срещне и се осведоми за последните събития в двореца. Когато навлезли в парка на двореца, те срещнали един от служещи¬те, който беше изпратен да го потърси. Последният докладвал на царя, че министър Цанков го чака от дълго време в двореца. Царят му казал да се върне и да ми съобщи, че е вече тръгнал на път за двореца и скоро ще бъде там. А междувременно те останали в пар¬ка, за да дочакат явяването на княгиня Надежда, за да получат последните новини. След малко пристигнала и самата княгиня. Тя му разправила за срещата си с професор Цанков и за неговите нер¬вни закани. След това, като предполагал, че майор Драганов е вече пристигнал в двореца, царят решил да се прибере, като княгиня На¬дежда препуснала с коня си към двореца. Тя отишла направо при професор Цанков и му съобщила, че намерила царя и последния ще бъде скоро в двореца. В първия момент ние се изненадахме, като неочаквано съгледахме как княгинята се озова при компанията на професора. След като им поясни нещо, тя скоро се раздели с тях и пристигна в дежурната стая, дето много се зарадва, че майор Дра¬ганов е пристигнал. След това ни разправи, че намерила царя и последният вече решил да се прибере в двореца. Ние се поуспокоих¬ме и зачакахме пристигането му.

ЦАРЯТ СЕ ПРИБИРА В ДВОРЕЦА ВРАНА
След малко управителят на двореца Ваврек ни доложи, че Не¬гово Величество се е прибрал в двореца и моли майор Драганов и Техни Царски Височества да заповядат в апартамента му. Аз оста¬нах да наблюдавам гостите, които все още нервно се разправяха нещо помежду си. След десетина минути управителят на двореца ми докладва, че Негово Величество заповядал да известя господа¬та, че се е завърнал в двореца и ги очаква, като ги моли да почакат в приемната, докато се преоблече. Аз веднага излязох при гостите, които се намираха малко настрана от входа и им съобщих, че него¬во величество се е прибрал в двореца. Той моли господата да го почакат, докато се преоблече. След това ги поканих да заповядат в стария дворец и ги поведох към приемната. Заедно с професор Цан¬ков, в салона влязоха само Боян Смилов и Димо Казасов. Понеже не бяха членове на правителството, а само придружаваха последни¬те като представители на Военния съюз, запасният полковник Ал. Цанев и Васил Каракулаков останаха на двора пред двореца. Професор Цанков и другарите му бяха така развълнувани и изтерзани от дългото чакане и преживените неспокойства, че даже не ме чуха, когато ги поканих да седнат. Те останаха прави в средата на салона и мълчаливо зачакаха пристигането на царя. Професорът едва се задържаше на едно място. Лицето му беше бяло от напрежение. Целият обхванат от нерви и загриженост, той изглеждаше, че тре¬пери.
В това време царят се преобличаше в апартамента си и в при¬съствието на Багрянов приемаше доклада на майор Първан Драга¬нов. По-късно последният ми разказа, че между него, Багрянов и царя се разиграли бурни сцени. Царят буйно защитавал становище¬то си, че не може да стане съучастник в една конспирация. Той бил неумолим по този въпрос. Царят не искал по никой начин да се примири със станалото и накрая бил останал с твърдото решение да абдикира. Багрянов от друга страна, ми разправи, че след първи¬те сведения, които получили от княгиня Надежда, те разбрали, че не могат да останат дълго време скрити в горичката и затова влез¬ли в парка на двореца, като тръгнали по уговорения с княгинята път, за да може, когато стане нужда, последната да ги намери лес¬но. След това се спрели около щала и зачакали условния сигнал. Тук ги заварил и изпратеният да ги търси служещ от двореца, не¬посредствено след когото пристигнала на кон и княгиня Надежда, която им докладвала за развилите се събития и царят решил да се прибере в двореца.

СРЕЩА НА ЦАРЯ С ПРОФЕСОР ЦАНКОВ И ДРУГАРИТЕ МУ
След като останахме около десет минути мълчаливо в салона, които ни се сториха цели часове, най-после с облекчение забелязах¬ме как царят се подаде като сянка на площадката на широката дъ¬бова стълба и почна уверено да слиза към салона. Облечен в тъм¬носин цивилен костюм, лицето му беше извънредно много бледо и сериозно. Неговият стоманен поглед беше необичайно студен и мно¬го остър. Той беше изоставил навика си да подкупва хората със своята приятна усмивка.
Щом забелязаха царя, Боян Смилов и Димо Казасов се нареди¬ха в една редица и вляво от професор Цанков и зачакаха смирено и почтително пристигането му. Щом слезе от стълбата в салона, ца¬рят се отправи към професор Ал. Цанков, ръкува се с него студено и му каза няколко думи, които аз не чух добре. Професор Цанков му отговори нещо нервно усмихнат. След това му представи своите колеги, с които царят се ръкува мълчаливо. В този момент в салона царуваше една страшно напрегната и вледеняваща атмосфера. По¬неже бях изпълнил моята мисия, аз напуснах със загриженост сало¬на и останах във вестибюла, за да чакам по-нататъшни нареждания.

СЕРВИРАНЕ ЗАКУСКА НА НОВИТЕ МИНИСТРИ
След около половин час мъчително чакане най-после царят се показа на вратата, водеща към вестибюла, и ми заповяда да пре¬дам на управителя да сервира една малка закуска. Едновременно с това ми заповяда да съобщя на княгините веднага да се явят в салона при министрите и да поканя в салона на закуска запасния полковник Ал. Цанев и запасния капитан Васил Каракулаков. Ма¬кар че лицето на царя се беше малко поуспокоило, гласът му обаче все още беше необикновено глух. Той изглеждаше много разстроен.
Княгините пристигнаха във вестибюла много изплашени и бле¬ди. Преди да влязат в салона, като знаеха настроението на царя, сцените, които са имали в неговия апартамент и последното му решение, преди да се яви пред професор Цанков, те се спряха за малко при мен и запитаха какво е настроението на царя и как се свърши аудиенцията. Аз им обясних моите впечатления от момен¬та, в който той се появи на стълбата и за студената му среща с професор Цанков и другарите му. Понеже нямах нищо друго, с кое¬то да ги успокоя, аз им изтъкнах факта, че царят нямаше да поръча закуска и да кани не само тях, но и полковник Цанев и капитан Каракулаков на закуска, ако нещата не бяха в ред. Макар и малко поуспокоени, но все пак крайно озадачени и обхванати от лоши предчувствия, княгините влязоха смутени в салона. Скоро след то¬ва пристигнаха полковник Ал. Цанев и капитан В. Каракулаков. Аз ги позадържах малко, докато царят представи сестрите си на гости¬те, след което ги въведох също в салона. При отварянето на вратата забелязах как царят, княгините и новите министри бяха насядали около отрупаната със закуски маса и министър Цанков разправя¬ше нещо с усмивка на уста. По всичко личеше, че атмосферата се беше прояснила и конфликтът е благополучно изгладен.
Аз останах във вестибюла, за да дочакам нови нареждания. В това време при мен дойдоха майор Първан Драганов и Иван Багрянов и поведохме разговор за станалото. Те ми разправиха за преживяванията си през този ден, а аз им описах появяването на царя и срещата му с новите министри. След това, като имахме предвид факта, че гостите са седнали в добро настроение около масата на закуска, ние с облекчение заключихме, че най-после кризата е прео¬доляна и царят се е примирил с новото положение.
Самата закуска продължи около половин час. След това, прид¬ружени от царя и княгините, гостите си излязоха засмени от сало¬на, преминаха през вестибюла и се отправиха към двора. Тук те се сбогуваха почтително с царя и княгините и се отправиха към очак¬ващите ги автомобили. Царят и сестрите му изчакаха гостите, до¬като се качат в автомобилите си, и ги изпратиха приятелски на път за София. Преди тръгването на автомобилите министър-председателят Александър Цанков се обърна към царя и му каза засмян: „Ваше Величество, историческото перо, с което подписахте новите укази, трябва да се запази като музейна вещ. Царят се усмихна и като възприе идеята му, отговори: „Вярно е, аз ще запазя това перо“.

ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЦАРЯ И МИНИСТЪР АЛ. ЦАНКОВ
Въпреки факта, че царят и министър Ал. Цанков се разделиха приятелски и привидно в добро настроение, от този момент ната¬тък царят винаги се отнасяше с известно недоверие към Ал. Цан¬ков. Създалата се помежду им неприязненост от тази необичайна първа служебна среща никога не се измени. Царят не питаеше и по-рано добри чувства към професор Ал. Цанков. Но след тази си сре¬ща те се отчуждиха още повече, особено когато министър Ал. Цан¬ков не спази обещанието си да не се пролива кръв и не можа да предотврати убийството на Ал. Стамболийски. Затова през цялото време, когато професор Ал. Цанков беше министър-председател, ца¬рят се държеше само служебно и крайно резервирано към него. Ал. Стамболийски беше убит от капитан Харлаков на 14 юни 1923 го¬дина в момента, когато, загубил всякаква вяра и надежда, че може да се противопостави на извършения на 9 юни 1923 г. преврат, се бил отправил към Рила планина, за да се отскубне и скрие от преследващите го заговорници. Когато научи за убийството му, царят се възмути страшно. Затова, когато същия ден се събрахме на обяд, той едва ли не се скара с всички ни. Той заяви накрая с огорчение: „Те са луди, какво им пречеше бедният човек, защо не го пратиха в странство. Един ден той все пак можеше да ни потрябва!“
След заминаването на гостите царят се прибра със сестрите си в двореца. След малко майор Драганов ми се обади по телефона в дежурната стая, дето бях отишъл и ми предаде заповедта на царя да си замина за София, а той заедно с Багрянов останаха в двореца Врана.
Така се приключи историята с преврата на 9 юни 1923 година, извършен от организираните във Военния съюз офицери от армия¬та. Този преврат се узакони от царя, който беше принуден, въпреки волята си, да направи тази жертва, понеже се намери при един свършен факт и пред необходимостта да се въдвори ред в страната. Той с голямо нежелание и мъка в душата си се реши да подпише пред¬ложените му от професор Цанков укази за свалянето от власт на земеделското правителство и тия за възлагането на управлението на страната върху формираното от Военния съюз революционно правителство. Тези укази били приготвени през нощта срещу прев¬рата в дома на запасния генерал Русев, дето е заседавало новото правителство, факт е обаче, че в продължение на повече от 4 часа царят се бори със съвестта си, преди да узакони този противокон-ституционен акт, през което време пратениците на конспираторите бяха принудени да преживеят тежки разочарования, очаквайки пред вратите на двореца неговото благоволение. Това показва много яс¬но, че царят няма нищо общо с тази конспирация и с хората, които проведоха преврата. А отиването му на „лов“ беше необходимо, за¬щото той трябваше да обмисли всестранно и неповлиян от никого своето становище по преврата, за да може, когато се яви пред про¬фесор Ал. Цанков и неговите колеги, още в първия момент, преди да почнат разговорите, да им заяви твърдо, че при новосъздадена¬та обстановка не може да остане повече цар на България и е решен да абдикира.

ГЛАВА СЕДМА
ОТНОШЕНИЕТО НА ЦАРЯ КЪМ ПРЕВРАТА НА 9 ЮНИ 1923 ГОДИНА
Извършването на преврата е трябвало да стане през месец фев¬руари 1923 година. Но понеже в това време във Военното училище се появила болестта скарлатина и последното не можеше да вземе участие в преврата, акцията се отложила за една по-късна дата. След това дойдоха изборите за народни представители. И така акцията се позабавила. Когато обаче офицерите се убедили, че поло¬жението в страната от ден в ден все повече се влошава, те определи¬ли превратът да се извърши на 9 юни 1923 година.
В един разговор с майор Първан Драганов, последният ми раз¬прави как веднага след изпращането на професор Ал. Цанков и дру¬гарите му от двореца Врана, царят възпроизвел пред него и пред Иван Багрянов срещата си с групата на Цанков. Още в първия мо¬мент, когато почнали разговора си, царят се противопоставил най-енергично на професор Цанков и по никой начин не искал да под¬пише представените му укази. Той му заявил направо, че след ста¬налото не е вече цар и не му остава нищо друго, освен да абдикира. По-нататък царят казал дословно: „Аз не искам да остане в исто¬рията, че съм вършил преврати и съм дал възможност на хората да се крият зад моята личност“. Тук професор Цанков се съгласил с него и се опитал да го успокои, като му декларирал, че сам той и другарите му поемат напълно цялата отговорност за станалото. След това той допълнил: „В този момент, Ваше Величество, ние всички мислим най-напред за българския народ, защото ако Вие не подпи¬шете указите, които поднасям пред Вас, страната ни ще бъде обхва¬ната от една междуособна война, която ще влоши още повече поло¬жението“.
Ясно е, че след осъществяването на преврата професор Цанков и другарите му са се намирали в едно извънредно тежко положе¬ние. Затова те употребиха всички усилия, за да може на всяка цена да се приключи последната фаза на преврата чрез неговото узако¬няване. При срещата си с царя професор Цанков убедително и дъл¬го време е увещавал царя да подпише указите, като му дал всички уверения, че няма да допусне проливането на кръв. При тази обста¬новка царят нямаше никаква друга възможност да предотврати не¬минуемите при един преврат кръвопролития, освен като подпише указите, с което, макар и против волята си, той узакони преврата. В този момент обаче той фактически не разполагаше с никаква власт за да се противопостави на конспираторите, освен с подписа си, зад който стоеше съществуващата само на хартия в това време конституция.
От всичко гореизложено е ясно, че царят нямаше никакъв допир с лицата, които бяха подготвили и осъществили преврата на 9 юни 1923 година. Ако имаха на своя страна царя и бяха сигурни, че той веднага ще санкционира преврата, след като цялата заран го търсили даже със заплашване по телефона в двореца София и най-после, като научили, че той се намира в двореца Врана, конспирато¬рите нямаше защо да отиват с един полуескадрон кавалерия в дво¬реца, да обсаждат сградата на двореца и да се унижават дотам, че като най-обикновени натрапници да почнат да се завират под кре¬ватите и в гардеробите, за да търсят царя. Освен това, при невъз¬можността да намерят царя, нервирани до крайност, след като го търсиха из всички кюшета, проявили се като несериозни хора, дру¬гарите на професор Цанков се нахвърлиха с най-обидни думи върху служещите в двореца Врана и останаха да чакат появяването на царя цели четири часа пред негостоприемната за тях сграда на дво¬реца. А професор Цанков си позволи даже лично да заплаши сест¬рите на царя с последствията за тях при една абдикация на царя и им даде срок да го намерят до 11 часа. Накрая всичкия този техен революционен жар угасна, щом като професор Цанков и другарите му чуха първите думи на царя, след като го бяха „намерили“ - че при създаденото с преврата положение той не е вече цар на Бълга¬рия. В този момент професор Цанков беше принуден да употреби всичкото си красноречие, за да може, след дълги увещания, да скло¬ни царя да узакони преврата.
Факт е, че Ал. Стамболийски беше предупреден от своите прия¬тели и знаеше от откраднатата архива на Военния съюз, че офице¬рите се организират за борба срещу правителството. Но понеже не вярваше в техните възможности, той се помъчи да ги обезвреди, като им противопостави организираната от Земеделския съюз „Оранжева гвардия“. Царят също знаеше за съществуването на Во¬енния съюз и за недоволството на офицерите, защото лично беше предупреден от техните делегати, които му заявили, че ако не вземе съответни мерки, те сами ще съумеят да се справят със земеделци¬те. Явно е, следователно, че осведомеността както на Ал. Стамбо¬лийски, така също и на царя се завършваше само с това, защото нито единият, нито другият са знаели нещо по-подробно и опреде¬лено за готвения преврат, нито пък за деня, в който той щеше да се проведе.
За Ал. Стамболийски извършеният преврат е бил пълна изне¬нада. Затова на 9 юни 1923 година, понеже не е можал да влезе във връзка по телефона със София, той бил много разтревожен и пред¬полагал, че съгласно дадените предния ден от него нареждания на министър Христо Стоянов за ликвидирането на македонските сво¬еволия, последните са направили някоя лудория и затова телефони¬те са прекъснати. Все пак от благоразумие той решил да вземе пре¬дупредителни мерки, като се опитал да мобилизира селяните от близките до с. Славовица села. Тази негова мярка обаче не дала очакваните резултати. След като била дадена тревога посредством биенето на селските камбани, което било последвано от изпраща¬нето на специални куриери по селата, около вилата на Ал. Стамбо¬лийски се събрали само неколкостотин полувъоръжени селяни, кои-то на другия ден били разпръснати от редовните войскови части на конспираторите.
За царя извършеният преврат беше също една изненада, защо¬то, ако знаеше нещо по този въпрос, той никога нямаше да се реши предния ден да гостува тъй приятелски във вилата на Ал. Стамбо¬лийски, нито пък да даде съгласието си да се предприемат акции спрямо Македонската революционна организация. Царят имаше установени принципи за морал и човешко достойнство. Затова той не можеше да се нагърби с недостойната за него роля - да стане съучастник на едни конспиратори и да отиде във вилата на Ал. Стамболийски, за да отвлича вниманието му, като с това осигури успеха на тъй нежелателния от него преврат. Освен това царят ни-кога не би се решил да изложи своя престиж и заедно с това да ангажира в тази авантюра своите сестри, които все още се чудеха как да се отблагодарят на Ал. Стамболийски за това, че им позволи да дойдат при брат си, отпусна им големи апанажи и не пропущаше случай да ги изненада с разни подаръци. За да потвърдят своето невежество по този въпрос и да се изтъкнат като големи историци и осведомени хора, някои кариеристи си позволиха да твърдят най-безотговорно и да разпространяват глупаво легендата, че царят бил известен за деня на преврата и лично ръководел провеждането му.
По-горе споменах, че след като узнали за посещението на царя във вилата на Ал. Стамболийски, конспираторите били страшно разтревожени. Събрани в дома на запасния генерал Русев (бъде¬щия министър на вътрешните работи в новото революционно правителство), през цялата нощ на 8 срещу 9 юни 1923 година те не могли да мигнат (Димо Казасов – Книгата му „В тъмнините на заговора“). Водачите на Военния съюз освен това не са имали голяма вяра в царя и затова се страхували, че когато научи за из¬вършения преврат, той може да се солидаризира със законното правителство на Ал. Стамболийски и последният ще го използва като знаме, за да поведе борба срещу конспираторите. Тази перспектива караше професор Цанков, като председател на самоназначилото се ново правителство, да бъде така нервен и въпреки всичко, да се принуди да чака цели четири часа пред вратата на двореца Врана, за да бъде приет от царя. При така развилите се събития престъпно е да се спекулира злостно с легендата, че царят бил в услуга на конспираторите и че даже последните му поверили най-големия си коз за успеха на тяхното дело - тайната и внезапността, като са го предупредили за деня на преврата.
Също излишно е да се опровергава Димо Казасов, който, като съучастник в конспирацията, след пълното с тревоги за него очак¬ване в продължение на цели четири часа да бъде приет от царя, има смелостта да твърди най-недобросъвестно, че царят знаел да¬тата на преврата и че генерал Иван Вълков бил във връзка с него. Затова Вълков съветвал в деня на преврата другарите си, които бяха отишли в двореца Врана, да почакат още половин час, докато царят се реши да ги приеме и се случило тъкмо така, че послед¬ният се явил именно в този препоръчан час и го приел в двореца Врана. Явно е, че Димо Казасов умишлено не си дава сметка, че през всичкото време, когато чакаше пред вратата на двореца бла-говолението на царя да го приеме, не е имал никаква възможност да влезе във връзка и не е говорил даже по телефона с генерал Иван Вълков, за да чуе мъдрите му съвети да почакат още половин час. Заедно с това Казасов заблуждава най-вече себе си, като фалшифи¬цира историческите факти, че полковник Хр. Калфов уведомил ца¬ря за хода на събитията в София и в провинцията и заедно с гене¬рал Вълков двамата били негови сподвижници при провеждането на преврата (Димо Казасов – Книгата му „В тъмнините на заговора“).
Самата истина е, че нито полковник Хр. Калфов, нито пък генерал Ив. Вълков са имали каквато и да е възможност да влязат във връзка и в контакт с царя, за да го уведомяват за хода на съби¬тията в София, както Казасов твърди, защото от момента на заминарането му с влака за гара Кричим - на 7 юни 1923 година вечер¬та, до пристигането на професор Ал. Цанков и Димо Казасов в дво¬реца Врана на 9 юни 1923 година сутринта, царят не се е срещал с никого, освен със заварените във вилата на Ал. Стамболийски прия¬тели на последния. Освен това царят беше непрекъснато в движе¬ние и нямаше абсолютно никаква възможност да говори даже по телефона, а още по-малко да се среща с някого, защото през всичко¬то това време той беше във вагона си или на път в автомобила.
Достоверен е само фактът, че на 9 юни 1923 година, в ранни зори, полковник Калфов се е обаждал на няколко пъти по телефона в двореца и искал да се осведоми де се намира царят. Но като бивш чиновник в двореца, в душата си той е бил напълно сигурен и знаел предварително, че в този момент никой няма да му каже това. Така че полковник Хр. Калфов по-скоро е искал да успокои другарите си от Министерския съвет, като им демонстрира, че влиза във връзка с двореца. Освен това, уверен, че служещите в двореца са във връзка с царя, макар и да твърдят, че не знаят де се намира той, малко време преди пристигането ми от гарата, полковник Калфов се оба¬дил на флигел-адютанта полковник К. Панов по телефона отново и го уведомил, че е съставено ново правителство, като му съобщил и имената на новите министри. Аз мога да твърдя най-основателно, че фактически това е единствената връзка на полковник Калфов с двореца преди и през време на преврата.

ГЛАВА ОСМА
КРИТИКИ
Нямам намерение да влизам в пререкание с разните историци, които написаха цели томове книги, в които най-безотговорно изо¬пачаваха фактите и ролята на царя в събитията около преврата на 9 юни 1923 година, нито пък да го защитавам. Длъжен съм обаче като съвременник и взел живо участие в тези събития, да им дам подробно и правилно осветление, за да допринеса правилното им тълкуване и главно истината. Царят беше така дискретен и недо¬верчив, че малцина знаят нещо от неговия частен живот. Затова мога да твърдя, че хората са черпили голяма част от фактите и сведенията около тези събития от хора случайни, които за свои лич¬ни цели са се лансирали като приближени на царя.
Преди всичко мога да заявя, че аз никога не съм бил член на Военния съюз. Обаче голяма част от сведенията за формирането на Военния съюз, тези за неговата дейност и характеристиката за някои от неговите най-изтъкнати водачи, аз получих от моя брат, запасния полковник военен юрист Христо Скутунов, който беше един от основателите на Съюза и негов деен член.
За да се види доколко несериозно и със зла умисъл се тълкуват така изопачено събитията около преврата на 9 юни 1923 година, аз ще се спра най-първо на книгата на запасния майор Никола Агънски (Никола Агънски - „9 юни 1923 година“, София, 1926 г.). Напълно измислена и пропита със злоба е изнесената от него легенда, че при посещението на царя във вилата на Стамболийски на 8 юни 1923 година, като знаел, че последният имал в лозето си една малка циментирана плавалня, оградена с дъсчен стобор за пред¬пазване от любопитни погледи, го помолил да направят една съвместна баня в този горещ южнобългарски ден. Също абсолютно невярно е изнесеното от него, че по това време пристигнал от гр. Пазарджик пловдивският окръжен съюзен земеделски органи¬затор Стоян Горчев, за да докладва на Ал. Стамболийски за приготовленията около преврата. Истината е, че през този ден, освен министър Христо Стоянов, софийският окръжен управител Стоя¬нов, журналистът Стоян Калъчев и капитан Поборников, във вила¬та на Ал. Стамболийски абсолютно никой не е идвал. Аз не позна¬вам и никога не съм виждал този Стоян Горчев, който напразно си присвоява заслугата, че уж дошъл в този ден да предупреди Ал. Стам¬болийски за готвения преврат. Неговата злостна лъжа обаче не се спира тук, защото забелязал, че когато княгините се разхождали из лозето на домакина, аз съм разговарял с моряка Щерю Щерев, главен радиотехник и управител на радиостанцията във вилата на Ал. Стамболийски и в този си разговор съм му заповядал да повре¬ди радиостанцията, което той направил още същата вечер след за¬минаването на височайшите гости.
Лъжа е също изнесеното от историка полковник Йоно Митев (Йоно Митев - „фашисткият преврат на 9 юни 1923 година“, София, 1955 г.), че при посещението си във вилата на Ал. Стамболийски царят по¬желал да види неговата радиостанция и след това, като специалист радиотелеграфист, аз съм разрушил тази радиостанция, която се завеждала от флотския техник Щерю Щерев. Явно е, че тук Никола Агънски е малко по-добросъвестен и по-скромен в лъжите си, като твърди, че аз само съм заповядал на Щерю Щерев да повреди ра¬диостанцията, когато Йоно Митев твърди несериозно даже, че съм бил специалист радиотехник и лично съм разрушил радиостанцията.
Факт е, че царя никога не е ходил да види тази радиостанция, за съществуването на която, а също и за някой си Щерю Щерев аз едва от книгите на Н. Агънски и на Й. Митев за пръв път чух. Аз нямам никакво понятие от радиотехника и никога не съм бил ра¬диотехник специалист, както Йоно Митев недобросъвестно изнася. Като служебно лице, през всичкото време на посещението във вила¬та на Ал. Стамболийски, се намирах непрекъснато около царя и княгините и в компанията на заварените във вилата гости. Освен това, съгласно Ньойския мирен договор, всички без изключение дър¬жавни радиостанции бяха конфискувани и прибрани от окупацион¬ните власти, които оставиха като необходими за поддържане на международните връзки от страна на ведомството на пощите и те¬леграфите само две служебни радиостанции, а именно: Стабилната радиостанция в София (при с. Вакарел) и старата такава във Варна (на Франга баир). А през нощта на преврата първата работа на конспираторите е била да окупират своевременно пощата, телефон¬ната и телеграфна централи и радиостанциите. Следователно и да е имал радиостанция във вилата си, Ал. Стамболийски нямаше с кого да се сношава както през нощта преди преврата, така и по-късно. Явно е, че няма никакъв смисъл да се разрушава тази стан¬ция. Освен това какъв смисъл има разрушаването на радиостанци¬ята, когато телефонният апарат на Ал. Стамболийски е бил напъл¬но изправен и той го е използвал, за да говори със София през цялата нощ до окупирването на телефонната централа от конспи¬раторите.
Колкото се отнася до капитан Тодор Поборников, той никога не е бил креатура на царя и последният също не е молил Ал. Стам¬болийски да го освободи за 1-2 дена да замине в отпуск за София, за да види болната си майка и така да го отстрани от вилата преди преврата. Лъжа е също, че капитан Поборников е задигнал патро¬ните на охраняващия вилата на Ал. Стамболийски взвод и запъл¬нил патронните сандъци с пясък. Йоно Митев сам се опровергава, като подчертава в книгата си, че охраната имала три картечници, освен пушките си, и на 9 юни 1923 година отблъснала отряда на поручик Лазаров, който се опитал в деня на преврата да окупира вилата и да залови Ал. Стамболийски, а същия ден привечер тя отново водила престрелка с нападателите. На другия ден охраната предприела настъпление по посока към гр. Пазарджик, разбила фа¬шистите и ги принудила да се оттеглят. За тези операции на охра¬ната са необходими десетки хиляди патрони. Щом Поборников е задигнал патроните им, откъде е взела охраната патрони, за да во¬ди два дена подред сражения с пушки и картечници?
Също измислица е изнесеното от Павел Генадиев (Павел Генадиев - „Спомени“, Ц.А.И.А., том 4, стр. 114-118.), че царят помолил Ал. Стамболийски да пусне капитан Поборников за 1-2 дена в отпуск, за да види болната си майка в София и го взел в автомобила си, когато заминавал от вилата. Освен това Генадиев съчинил и следната глупава легенда: „Веднъж през 1922 година Ал. Стамболийски отишъл на гости на царя в Чамкория, в двореца Царска Бистрица. След като се наобядвали, Стамболийски помо¬лил царя да разреши на командира на охраняващата дворците в Чамкория сборна рота капитан Поборников, да го придружи да направят заедно разходка из Чамкория. Когато след 1-2 часа се завърнал в двореца, Ал. Стамболийски похвалил пред царя неговия началник на ротата и последвал следния разговор:
Ал. Стамболийски: - Великолепен и интелигентен момък. Направи ми силно впечатление със своите въпроси и отговори.
Царят: - Хареса ли Ви, г-н Стамболийски?
Ал. Стамболийски: - О, той е чудесен събеседник!
Царят: - Вземете го тогава за адютант!
След настояването на царя Ал. Стамболийски най-после се съг¬ласил да вземе капитан Поборников за свой адютант.“
Капитан Тодор Поборников беше офицер на действителна служ¬ба. Съгласно практиката в армията, през 1921 година той беше наз¬начен да прослужи две години стаж на границата и затова пое ко¬мандването на сборната охраняваща дворците в Чамкория рота. Тук той се прояви като енергичен и предан на службата си офицер. Затова при отиването на екскурзии в Рила планина царят често го вземаше в компанията си.
През пролетта на 1922 година, след завръщането си от продъл-жителната и пълна с неприятности обиколка из европейските сто¬лици, преуморен от работа, по съвета на лекарите, Ал. Стамболийски трябваше да се оттегли на пълна почивка. Като виждаше от своя страна как от ден на ден Ал. Стамболийски отпадаше и почна мъчно да понася службата си, царят го посъветва да се оттегли времен¬но от ежедневната си работа, като остане в абсолютна почивка, необезпокояван от никого. На Ал. Стамболийски особено тежаха неприятностите и постоянните оплаквания от страна на Междусъ¬юзническата контролна комисия, която на всяка стъпка спираше живота в страната и се намесваше във всички ресори на управле¬нието. Доволен, че може да му бъде полезен, царят предложи един ден на Ал. Стамболийски най-приятелски да се настани за почивка в един от дворците в Чамкория, дето той не ще има грижи за нищо, нито пък ще бъде обезпокояван от някого.
Ал. Стамболийски прие с удоволствие това приятелско предло¬жение на царя и след няколко дена се настани в уединения всред боровите гори в Чамкория ловен дворец „Соколец“, разположен под върха Соколец, над селото Бели Искър. Така, необезпокояван от никого, Ал. Стамболийски намери тук пълна почивка. За да бъде напълно спокоен и да избегне всякакъв контакт с многобройните си приятели, които непрестанно търсеха контакт с него, а така съ¬що и със служебните лица, със съгласието на самия Ал. Стамбо¬лийски, царят остави на негово разположение капитан Тодор Поборников, комуто заповяда да организира охраната му и да се гри¬жи за храната, която се приготовляваше в двореца Царска Бистри¬ца, а така също да го снабдява с всичко необходимо и да не допуща никого при него. Така единствен капитан Поборников имаше не¬посредствен контакт до командира на охранителната рота в Чамкория. По този начин престояването на Ал. Стамболийски в Чам¬кория се запази в пълна тайна и никой нямаше достъп при него. Отделен от хората, отдал се на пълна почивка, в продължение на един месец, той беше непрекъснато в компания с капитан Побор¬ников, когото винаги канеше при себе си.
Така капитан Поборников беше принуден да прекарва по цели дни в компанията на Ал. Стамболийски, който в негово лице наме¬ри един добър приятел. Той дотолкова се привърза към капитан Поборников, че след като привърши почивката си в Чамкория, ко¬гато за пръв път се срещна с царя в двореца Врана, дето беше оста¬вен на обяд, след като му благодари за гостоприемството, Ал. Стам¬болийски помоли царя, ако е възможно, да разреши капитан Тодор Поборников да бъде назначен за негов адютант. Царят знаеше от¬ношенията и завързалото се приятелство между капитан Поборни¬ков и Ал. Стамболийски, понеже първият беше се постарал и напра¬вил всичко възможно за неговата приятна почивка. Затова, дово¬лен, че може да му бъде полезен и да му достави удоволствие, той се съгласи веднага капитан Тодор Поборников да бъде преведен във Военното министерство и назначен за адютант на Ал. Стамболийски, който в това време заемаше и поста министър на войната. По този начин капитан Тодор Поборников стана адютант на Ал. Стамбо¬лийски, комуто той до последния момент служи вярно и честно ка¬то добър приятел.
Факт е, че като добър човек и голям ентусиаст, запален от иде¬ята да приготви и мебелира една стая от вилата си за княгините, които да могат, когато си пожелаят да му отиват на гости, Ал. Стам¬болийски още в същия ден, когато царят му гостуваше, изпрати с автомобила си своя адютант капитан Поборников да замине в Со¬фия, за да закупи необходимите мебели и покъщнина. Заедно с то¬ва, към полунощ на 8 срещу 9 юни 1923 година, той се обадил по телефона и говорил със своите приятели в София - семейството на капитан Христофор Христов. След като им разправил с възторг за посещението на царя и сестрите му във вилата си през деня, той помолил г-жа Олга Христова да намери на другия ден капитан По-борников, когото изпратил в София, и да му помогне да избере и закупи необходимите мебели и покъщнина за мебелирането на ед¬на стая от вилата му, която искал да предостави на княгините. Та¬ка че абсолютна лъжа е изнесеното от Павел Генадиев и Йоно Ми¬тев, че царят ходатайствал пред Ал. Стамболийски, щото послед¬ният да даде няколко дена отпуск на капитан Поборников, за да отиде в София при болната си майка и с това го отстранил от вилата.
Също чиста и непочиваща на никакви факти измислица е из¬несеното от Йоно Митев, че царят заминал на 7 юни 1923 година от София на посещение във вилата на Ал. Стамболийски, за да притъпи вниманието му в навечерието на преврата, че често канел в двореца професор Ал. Цанков, професор Дим. Мишайков, Ал. Петрович и др. и че имал тайна среща с генерал Иван Вълков, на която последният му говорил и разисквал въпроса с подготовката на преврата. Тази среща се състояла в края на месец април 1923 година. Факт е, че Военният съюз е натоварил само майор Мархолев и по¬ручик Ангелов, а след това капитан Христо Скутунов да се явят като негови делегати при царя, за да му изложат положението в страната и го предупредят да вземе мерки за обуздаване дейността на земеделците, но не и да разискват с него въпросите за подготов¬ката на преврата, нито пък да уговарят неговото съдействие за про¬веждането на последния, защото Военният съюз знаеше много доб¬ре, че царят никога няма да се съгласи и да приеме това. Царят също така никога не се е срещал в Зоологическата градина с профе¬сор Ал. Цанков. Явно е, че макар и да е написал една доста обемис¬та книга, Йоно Митев не се е добрал до същността на Деветоюнския преврат и затова голяма част от изнесените от него факти не отговарят на истината. А за да докаже, че земеделците са знаели деня на преврата, без да поясни защо тогава не са взели сериозни мерки за предотвратяването му, той изнася в книгата си, че след пристигането си в София, министърът на вътрешните работи Хр. Стоянов телеграфирал на Ал. Стамболийски във вилата му: „Полицията е на мястото си в дирите на всичко“. Той не си е дал труд да проучи обстановката, при която е дадена тази телеграма и зато¬ва я използва безогледно, за да потвърди машинално един очебий¬но неверен факт, защото ако земеделците знаеха нещо положително за преврата и са били в дирите на всичко, те трябва да са били съвсем оглупели, за да не вземат мерки за предотвратяването или осуетяването му. А факт е, че на 8 юни 1923 година, когато се за¬върнал в София, след като е дал своите разпореждания за обезвредяването на македонците и телеграфирал за направеното на ми¬нистър Ал. Стамболийски, Хр. Стоянов се прибрал вечерта спокоен в дома си, дето на разсъмване на 9 юни 1923 година бил крайно изненадан от дошлите да го арестуват конспиратори. Като предпо-лагал, че е станало някакво недоразумение, той се обърнал надмен¬но и студено към конспираторите с думите: „Знаете ли, че аз съм министър на вътрешните работи?“ Този факт изрично потвържда¬ва, че сам министър Хр. Стоянов не е знаел абсолютно нищо не само за датата на преврата, но изобщо, че през тази нощ е станал някакъв преврат, защото ако е бил „в дирите на всичко“, на което Йоно Митев се уповава, той най-малко щеше да вземе мерки за личната си охрана и нямаше да се остави да го арестуват по „бели гащи“, както е спал в леглото си.
Когато беше изправен пред Народния съд, за да се оправдае, генерал Иван Вълков може да е декларирал, че през време на прев¬рата е действал като войник и е изпълнявал само заповедите на царя, но това не дава никому право и повод да твърди, че е бил в контакт с него при провеждането на преврата, защото думите на един подсъдим невинаги могат да се приемат като чиста монета. Вярно е, че след преврата, когато стана министър на войната, гене¬рал Вълков се почувства много самостоятелен и влезе в остър кон¬фликт с управата на Военния съюз, защото последният, съгласно постигнатото споразумение при формирането на новото револю¬ционно правителство, имаше право да контролира дейността на правителството, а особено на Военното министерство. За да се отър¬ве от тази опека, генерал Вълков се приобщи към царя и потърси неговата подкрепа, за да се справи с Военния съюз. Понеже по прин¬цип царят беше противник на всякакви тайни организации, а той беше страшно ядосан и на офицерите от армията, които въпреки волята му се оплетоха в един държавен преврат, той подкрепи идеята на генерал Вълков и последният се залови да разтури Военния съюз. Ето в коя си дейност, и то след преврата, генерал Иван Въл¬ков се прояви и почна да действа като войник, за да се отплати на другарите си, които го издигнаха на поста военен министър.
Макар че изминаха повече от 30 години от тези събития, аз все още си спомням с възторг хубавия слънчев ден и пълното с човеч¬ност и искреност първо гостуване на царя във вилата на Ал. Стам¬болийски на 8 юни 1923 година. За негово нещастие обаче, макар и предприето с чисто приятелски подбуди, по една случайност, това гостуване се свърза с извършения на другия ден - 9 юни 1923 годи¬на, преврат. Това съвпадение даде повод, макар и напълно неоснователен, на мнозина неосведомени лица да тълкуват много леко¬мислено и тенденциозно събитията около преврата и да ги свърз¬ват злоумишлено с посещението на царя във вилата на Ал. Стамбо¬лийски. Аз с чиста съвест мога да твърдя, че царят нямаше никаква връзка с конспираторите, нито пък знаеше нещо за деня, в който ще се проведе превратът. При неговите скрупули и мнителност, при най-малкото подозрение, че на другия ден предстои извършването на преврат, царят за нищо на света не би помислил да отиде на гости във вилата на Ал. Стамболийски, при това и със сестрите си и да се нагърби с недостойната за него задача - да приспива вни¬манието на последния, за да подготви успешното провеждане на един незаконен преврат.
Публ. в Кап. II ранг Коста Скутунов, Бурни времена. Цар Борис III отблизо. Съставителство, бележки и послеслов И. Бурилкова, Ц. Билярски. София, 2004, с.  474-568.