Наскоро се навършиха 69 години от зверското убийство на един от най-смелите и заслужили български революционери – Кръстю Лазаров (1881, с. Коню, Кумановско – септември 1944, Куманово). Целият му живот преминава в борба за освобождение и обединение на народа ни. Неговата дейност е най-високо оценявана от Даме Груев, Тодор Александров и Иван Михайлов. Той е един от най-непримиримите и безмилостни противници на сръбската въоръжена пропаганда в Кумановския край. Това ще се окаже от значение и за неговото жестоко убийство след оттеглянето на българската войска от Вардарска Македония след 9 септември 1944 г. Останалият в родния си край войвода е заловен заедно с още 40 българи от слезлите от гората сръбски партизани и са живи заровени в общ гроб.

Осъден е посмъртно през януари 1945 г. на смърт от новите югославски власти по обвинение „за сътрудничество с българския окупатор“, за да оправдаят убийството му и да конфискуват и малкото му имущество. По такъв начин сърбите се разплатиха със смелия войвода.
По-подробно за този бележит български революционер можете да прочетете поместения биографичен очерк в сайта „Сите българи заедно“, където са приложени и неговите спомени, записани през 1931-1933 г. от Боян Мирчев. За пръв път спомените публикувахме през 2003 г. в книгата „Македония в пламъци“, с. 188-221.

Сега ви предлагам други неизвестни ръкописни спомени на Кръстю Лазаров, писани през 1938 г. по искане на Христо Силянов. По това време големият български историограф и изследовател на македоно-одринското движение работи върху втория том от капиталния си труд „Освободителните борби на Македония“. Кр. Лазаров по това време живее в Кюстендил със семейството си и заедно със спомените си, обхващащи времето от 1903 до 1908 г. му изпраща и пощенска картичка, в която му обещава да даде и допълнителни сведения при тяхна бъдеща среща. Силянов си води бележки върху празните странични полета на ръкописа, представляващи главно уточняващи дати за описаните събития или подчертавания на по-важни, според него текстове. Тези спомени на бележития войвода се оказват изключително ценни за изследователя когато работи върху главите за сръбската пропаганда в Македония. Същевременно те са един жесток разказ за сръбската агресивна и денационализаторска политика срещу народа ни в Македония. Войводата разказва с най-големи подробности за извършеното от него, както и за пораженията и вредите, които нанасят сърбите в този многовековен български край. Читателите ще имат възможност да се срещнат не само със събития, но и с имената на участниците в тази борба на живот и смърт, в която народа ни дава скъпи жертви, но овековечени от спомените на този велик българин и борец за освобождението на народа ни от турско и сръбско потисничество. Потомците на геройски загиналите кумановци в тези борби ще могат да научат повече за своите деди, знаели как се отстоява българското име и чест независимо от цената.
Оригиналите на тези спомени се съхраняват в личния архив на Христо Силянов в Централния държавен архив в София и са записани на 23 гъсто изписани страници с мастило. За любопитните читатели прилагам и фотокопия на пощенската картичка на Кръстю Лазаров до Христо Силянов и първата страница от ръкописните му спомени.

Цочо В. Билярски

* * *

ПОЩЕНСКА КАРТИЧКА

До господина
Христо Силянов
Бул. „П. Паскалев“ № 41
София

Подател Кръсто Лазаров
Ул. „Гороцвет“ № 49, Кюстендил


28 май 1938 г.
Кюстендил
Г-н Силянов,
Днес ви изпратих по пощата исканите от вас сведения. Извинявайте, че закъснях, но трябваше да ги преписват, понеже оригинала ми липсва, а напечатаното е много грешно и разхвърляно. Може би и в ръкописа, който ви изпращам ще ви се види не добре подреден, но аз смятам скоро да идвам в София, та ще ви дам нужните обяснения. Ще ви прибавя и някои работи, които сега не ми идват на ума поради разсеяност. Ще ви дам още някои дати и имена, като се допитам до някои другари в София. След като получите пратката, отговорете. Вие знаете моето положение. С предишното си чуване не направих нищо в София, затова ви моля, да настоявате там, където трябва за някава работа. Ако може също да се намери и някава подходяща работа за дъщеря ми, която сега завърши VIII-и кл. без матура. За мястото, за което ставаше дума, в банкат, научих, че не е станало закриване, а само разместване. Всички ми обещаха да действат досега няма нищо.
Кр. Лазаров

* * *

СВЕДЕНИЯ ОТ КРЪСТО ЛАЗАРОВ, КУМАНОВСКИ ОКОЛИЙСКИ ВОЙВОДА, ЗА ВРЕМЕТО 1903 - 1908 ГОД.

След като напуснах Върховния комитет през пролетта на 1903 год. дойдох в гр. Кюстендил. Тук се сформираше скопско-кумановска чета, под войводството на Никола Пушкаров. Влезох в нея. Тя се състоеше от около 30-40 души. Около 15 юни минахме границата при вр. Руен. Заедно с нас премина и друга чета за Кратовско под войводството на Диме Берберчето. С нас мина и Панчо Константинов с около 10-на души. Като стигнахме до Кратовско П. Константинов се върна обратно за България. Мисията му бе тогава да превежда четите през границата. Кратовската чета си остана в Кратовско, а ние (четата на Н. Пушкаров) продължихме за Кумановско - Скопско. Мисията ни бе да извършим атентати по линията Солун - Скопие. Стигнахме благополучно Вардара и отседнахме при Ветренския монастир, който е на границата между Велес и Скопие, там където се влива р. Пчиня във Вардар, близо до железопътната линия. Там постояхме 2-3 деня с разунавателна цел и приготвихме взривовете. Един ден отидохме в с. Новачани близо до Велес. Там денувахме и оставихме взривни материали на Диме Рубчето - селянин с цел да си направят атентатите през една вечер на няколко места. Върнахме се обратно към монастира, за да направим атантат в Скопско. При връщането ни от с. Новачани при нас доведоха от Кумановско чета идеща от Сърбия, състояща се от 9 души. Войводата бе някой си Ангелко от Кичевско. Тази чета бе дошла от към Враня. Когато стигнахме до Кумановското село Жегняж, което било организирано били упътени да тръгнат към с. Младо Нагоричано. Последното ги препраща на Шупли Камен, от там на с. Орашец, Живине и намират нашия канал и през Скопските села Дивле и Брезица доведоха ги при нас. На другия ден след пристигането им бе наредено да станат атентатите. Те взеха участие в атантата при с. Копеле (Скопско). На 1 август – стар стил – вечерта наближихме моста при с. Копеле, който трябваше да бъде вдигнат във въздуха. Той бе силно охраняван от цял взвод турски аскер. При приближаването бяхме открити от патраула на моста и атентата се осуети. Атентата на Дим. Рубчето успя. Разрушени бяха 5, 6 вагона. Затова ние огън в палатките на войниците. Избихме няколко души, влязохме в палатките им, събрахме им пушките и др. неща и се оттеглихме през р. Пчиня пак над Ветренския монастир. Тук осъмнахме и заехме позиция като бяхме сигурни, че ще има потера. Срещу нас, по брега на Вардара е железопътната линия. Около обед, 11 ч., откъм с. Копеле дойде потера и водеше 20-30 души селяни към монастира. Като я видяхме, открихме огън. Аскера се разпръсна да бяга по баира. Същото направиха и селяните, а някои успяха да се изскубнат съвсем от турците. Между убитите турци, струва ми се, че падна и един селянин, пронизан вероятно от наш куршум. Започна се сражение. Дойдоха потери и от към велешките села, с. Иванковци и др. ние се бяхме залостили срещу линията и денем обстрелвахме и влаковете. Когато забелязахме пътнишкия влак Скопие – Солун открихме чест огън и го принудихме да се върне назад. Сражението продължи до вечерта. Ние не дадохме никакви жертви, а се изгубиха само 2-ма души, които после намерихме в България. Боят бе на 2 август. Отстъпихме към Щипско-Кумановско и дойдохме в с. Дивле на 3 август. Тук се срещнахме с четата на Бобе Стойчев. Той чул, че е минала от Кумановско някаква неизвестна чета и тръгнал след нея. Тук се насъбрахме около 50 души: Пушкаров, 9-те души на Ангелко и на Бобе Стойчев. С намерение сме да продължим към Кумановските села Живине и Малина. Но получихме известие, че от там са се вдигнали големи потери и затова бяхме принудени да тръгнем към Овче поле, Гюришки монастир под Св. Николе - място където се допират околиите: Щипска, Велешка, Скопска и Кумановска. В монастира пристигнахме призори на 4 август. Една група водачи пратихме да ни потърсят храна в селата Сопот и Преот. Една група от четата изпратихме над монастиря за сражение в случай, че бъдем открити. Искахме да отидем на върха „Калето“ над монастиря, но се оказа, че е заето преди нас от турците. Когато нашите отидоха нататък те откриха огън. Падна убит един от куриерите от с. Дивле. Отделението, което искаше да заеме калето се върна и у нас настъпи смущение: не можехме да разбереме дали е чета - наша, или пък турци. Тогава ние заехме друг рид, който се оказа много удобен. И турците се съмняваха в нас, дали сме потера или чета и така съмна в затишие. Никой не стреляше, а се укротявахме и двете страни и двете страни. Ние имахме сметка сражението да стане по-късно, та затова и мълчахме. Затишието трая до 9 ч. сутринта. Най-после турците изпратиха един селски пъдар от с. Сопот да узнае какви сме. Пъдарът се оказа наш човек. Позна го Бобе Стойчев. Щом задържахме пъдара при нас и 2-те страни се опознахме какви сме и сражението почна от  9 до 10 ч. вечерта. От нас падна убит Тодор Миразчиев от Щип. Имаше и 2-ма ранени: Димитър Баев и един от сръбската Ангелкова чета. Струпаха се много потери от всичките 4-и околии. Освен редовната войска имаше и милиция от многото турски села. около Гюришкия монастир. Паднаха 60-70 души турци, а особено пострада милицията от Иванковци (Велешко). Същия ден (4 август) отстъпихме към с. Дивле (Скопско) и с бърз ход преминахме с. Сушица и стигнахме в с. Живине. Така укрихме дирите си. Там стояхме 2 деня. После отидохме в с. Павлешенци с намерение да отидем към Кратовско. Но от там получихме известие, че се е раздвижила много войска и затова изменихме посоката си към Куманово през селата Градище, Пезово и Беляковци. Там денувахме. Тук решихме вместо да се връщаме към Кратово, където има много войска да се отправим през Куманово за Враня. Затова допринесе войводата на сръбската чета Ангелко, като ни увери че ще имаме добър прием от страна на сърбите. От Беляковци продължихме за с. Орах и с. Свиланци. Там преденувахме. От селата през които минавахме взимахме коне за ранените си другари и куриери. Минахме през с. Байловци, с. Арбанашко, Малотино и стигнахме над монастира „Св. Прохор Пчински“. Намерихме добър прием от Прешовските сърбомански села. Сърбоманите ни поеха от с. Малотино и ни преведоха през границата в Сърбия. По това време Битолското въстание бе в разгара си и затова всички ни приемаха добре. Минахме границата при с. Бущране. При нас дойде сръбския капитан Жика Рафаилович, който бе изпратил и сръбската чета от 9-те души. Починахме 3-4 деня и се упътихме за България през Мусул, а сърбите си останаха там. Дойдохме при Гюешево. Тук ни подгони властта и ни арестуваха, а някои интеренираха. Не се мина много време и наново бе сформирована една голяма сборна чета от 400-500 души. Главен войвода бе капитан Сотир Атанасов. Бе също Мурджев, Пушкаров, Ганчев, Григор Соколов Ляме, който впоследствие стана сръбски войвода и Миразчиев. Готвихме се около 20 дни и щяхме да нападаме гр. Крива Паланка, с цел да се отвлече вниманието на турците, за да се облекчи положението на Битолци през време на въстанието. С такава цел имаше заминали чети за Кратовско (Никола Дечев) и Кочанско (Христо Чернопеев). Също и Атанас Бабата бе заминал за Кратовско. Ние около 10 септември минахме границата при с. Джадилово. Веднага след минаването турците ни забелязаха, но не откриха огън, а се разбягаха предвид на това че сме много. Но щом като навлязохме навътре на 1 ч. те дадоха огнени сигнали по цялата линия. Събраха се войводите на съвещание и решиха да се върнем назад. Като наближихме границата турците откриха огън, открихме и ние, но не дадохме никаква жертва, а благополучно се завърнахме. На другия ден сборната чета съвсем се разпадна. В щаба (от 30 души) се явиха препирни, от голямата чета останаха само 60 души. От отказалите се четници пушките прибрахме на складове. Четите на Пушкаров и Миразчиев останаха около селата Доганица и Караманица, а тия на Гр. Соколов, Ганчев, Мурджев заедно с един запасен фелдфебел, заминаха по посока на с. Любати. Всички сме с намерение да нападаме покрай границата. Нощем влизаме и нападаме постовете отвътре и се връщаме обратно в България. Соколов (Ляме) и Мурджев и поменатия фелдфебел се скарали, сбили се и Соколов с 10-12 души заминал през Мусул за Враня около 20.Х., а другите се пръснали из България. И така голямата чета не даде никакви резултати. Битолското въстание беше вече към своя край. Четите на Пушкаров и Миразчиев се разпаднаха, а няколко души останахме да пазим складираното оръжие при с. Доганица 1 1/2 месец. Чак след Митровден от Кюстендил дойде в с. Доганица Мише Развигоров и прибра оръжието в Кюстендил. Всички после се прибрахме в Кюстендил където прекарахме зимата.
1904 год.
През февруари от София дойде Н. Пушкаров в Кюстендил и образува 2 малки групи за Паланечко и Кумановско. На Кумановската чета бе войвода Тодор Паница, а на Паланечката бе Савата от с. Радибуш - Паланечко. Двете чети минахме заедно границата като Паланечката остана, а ние, Кумановското продължихме; за 2 месеца обиколихме всички български села на брой около 70. Случайно (ІV.1904) се открихме в село Пчиня, където водихме 4-и часово сражение без никакви жертви от наша страна. Турците запалиха една махала от селото и убиха 2-ма селяни. Ние минавахме тогава за агитационна група. При сражението при с. Пчиня, 11 април, ст. ст., войводата ни Паница не бе при нас, а в град Куманово. След известно време се срещнахме с него към Козячките села и продължихме да обикаляме. Наказахме 2-ма шпиони в с. Алинци, които бяха предали през 1903 други 2-ма четници - изгубени от четата на Пушкаров и Бобето, когато минавахме за Сърбия. Предвид силното раздвижване на потери бяхме принудени да минем в Сърбия пак през същото място където минахме и 1903 год. В нашата група имахме и един селянин от с. Търговище - Прешовско, на име Кръсто Търговишки. Той остана в Сърбия. Срещнахме се наново с капитан Рафаилович (и Мицко?), който ни убеждава да останем в Сърбия, защото било все едно да се действа от Сърбия или от България. Същото ни говори и капитана, като ни отведе на кафе в къщата си. Ние не се съгласихме да останем освен селянина от Търговище; не ни направиха нищо, а ни натовариха пушките в каруца и с един полицейски стражар, през с. Вранска баня минахме на Мусул границата за в България. В Босилеград бяхме арестувани и интернирани после към Дунава. И така нашта чета се разтури. През лятото на 1904 едно отделение от Щипската чета, в която имало 4-5 души кумановчани със старши Константин Нунков - назначен от Мише Развигоров, отишла в Куманово. И така за там се образува друга чета. С тази чета е бил и един инструктор за обучение на селските чети - Гроздан рандев - Баш чауша от Карнобат - фелдфебел. Нунков е обикалял до октомври околията благополучно. Аз с други четници исках да мина при Нунков, но винаги около Кюстендилско бивахме арестувани и интернирвани наново. Чак през октомври аз успях да замина с кратовската чета на Атанас Бабата. След едно 20-дневно престояване в Кратовско цялата чета замина за Кумановско. Там се прибраха всички отсамвардарски чети: Щипска под войводството на Мише Развигоров, Кочанска - Кръсто Българията, Кратовска - Ат. Бабата, Паланечка - Петър Ангелов, Скопска и Велешка - Даме Мартинов, който обикаляше без да е назначен за такъв, Кумановска - К. Нунков. Решено бе да се направи една окръжна сбирка на всички чети отсам Вардара. Събрахме се всички в с. Живине - Кумановско около 170-180 души. Беше ни подушила властта и излязоха много потери. След еднодневно заседание бяхме принудени да се известим към с. Орашец, за да прикрием дирите си, за да продължим конференцията си. Но и тук не можахме да завършим защото бяхме открити от турски падар, когото заклаха. Изместихме се при с. Мургаш където заседанието бе завършено. там стояхме още 2 деня. Целта на сбирката бе да се организирва окръга и противодействие на сръбската пропаганда откъм „Св. Прохор“. Също се разрешиха въпросите кои да бъдат войводите на Скопско и Велешко. При с. Живине заварихме и сърбина Атанас Стрезович от с. Сеница, Новопазарски санджак. Той бил предаден от Сръбската митрополия на турската власт защото бил комита, и бил затворен в Скопие. С помощта на българите той избягва от затвора и го изпращат в най-близката чета - Кумановската. Той бе интелигентен човек, ако се не лъжа учител. Дали е бил пратен от сърбите или е бил предаден не се знае досега.
При разтурянето на заседанието в с. Мургаш от Куманово дойде известие, че идва Даме Груев от Скопие. (началото на ноемврий ?) Стояхме 2 деня в селото, за да го дочакаме. Даме дойде преоблечен в селски дрехи. Бяха го изпратили кумановските учители: Илия Асенов и Петър Караманов. Ние тогава научихме, че Даме Груев е бил пленник на сръбския войвода Мицко. След едно сражение на четите оттатък Вардара, където е бил и Даме с турците, той бил ранен, изгубил се е с няколко души и попаднал случайно или пък сам потърсил войводата Мицко, който го задържал. След като оздравял по таен път е изпратен към Скопската сръбска митрополия. Даме като достига до Скопие намира познати, изскубва се и се укрива, после го изпращат при нас. Престояхме още 1 ден в село Пезово, четите се разтурихме и всеки замина за свойта околия. Даме Мартинов искаше да му се даде или Скопско или Велешка околия като казваше: „Дайте ми и на мене едно районче“ и затова му остана името Даме Райончето. Аз тогава се отделих от Кратовската чета и останах при Нункова. Тръгнахме към Козячките села където се бе появила сръбската въоръжена пропаганда. Сърбите бяха се вече появили в селата Дълбочица и Равно. Обиколихме ги, но сърби не срещнахме. Това бе около 10-15 ноември. С нас бе и сърбина Атанас Стрезович. След едномесечно обикаляне Нунков замина за България с 2-3-ма души. С него замина и сърбина Ат. Стрезович. За войвода остана фелдфебела Гроздан Рандев. През това време секретара на Кумановската градска организация тръгва за България с паспорт с 500 лири. Той се казваше Сотир Попандонов. Още при вадене на паспорта си архиерейския наместник-сърбоманин, поп Ташко - цинцарин от Крушево, съобщава всичко на сръбския комитет във Враня. И още при преминаването на границата Ристович бил свален от влака, откаран някъде и убит след като бил ограбен. За всичко това съобщават на поп Ташко. Това нещо се научава в Куманово след 2 дена. Градският комитет поисква от нелегалната чета да бъде убит поп Ташко. Гроздан Рандев, заместника на Нункова събира около 10-на души и по жребие се падна на мен да го убия. Аз, преоблечен в селски дрехи заминах за Куманово. Благодарение на нетактичността на някои от кумановските работници бива заплашен попа. Изпратили му писмо и му завързали патрон на вратата. Поп Ташко, знаейки какво го очаква за охрана хваща един гавазин, за когото издейства да му се позволи да носи оръжие. После изисква още едно отделение от 10-15 души с 1 чауш, за да пазят къщата му. И когато той отиваше до черква дори бе винаги охраняван от няколко души. По причина на силната охрана аз трябваше да чакам удобния момент. След 15 дена дойде още един четник - Димитър Бачев - за да ми помага. Всеки миг можеше поп Ташко да бъде убит, но трябваше и ние да паднем, затова чакахме удобен момент. Стояхме още 15 дена - до новата 1905 год. На 1 януари ст.ст. поп Ташко, като излизаше от черквата придружен от дякона Стоян Стеич от Сеница, Новопазарски санджак и от гавазина си, а войниците бяха на разстояние от 50 крачки бе причакан от нас на сокака "Живкова чешма". Попа бе завил по нея, а групата войници бяха още на другата улица ние се спуснахме върху него и стреляхме над двете рамена на гавазина откъм гърба. Поп Ташко падна ранен, а смутения гавазин изкара револвера си, но без да стреля. Стреляхме и в гавазина; и той пада; дякона Стоян побегна леко ранен. Всичко това стана много бързо, защото знаехме, че след 1-2 минути на ъгъла ще се покажат войниците. Побегнахме по „Живков сокак“. Дякона се съвзе и почна да стреля, но ние бяхме вече далече. Беше наредено всички врати по улицата да бъдат отворени, за да можеме лесно да влезем там където стане нужда. Също бяха отворени и всички капеджици между съседните дворове, за да се прехвърлиме по-лесно на безопасно място. За всичко това ни допринесе ранното време – рано сутрин и големия студ. Патраула бе почти измръзнал, а разкварнирувания по къщите аскер още спеше. След ½ ч. града бе обсаден. Дигна се полицията и войската. Търсиха целия ден, но по едно чудо не можаха да ни намерят. Всички отделни групи от войници бяха придружавани от по няколко души сърбомани. Обиската продължи до 5 ч. вечерта. Тогава ние се преоблякохме в женски дрехи минахме в друг квартал. Бяха арестувани 200 души граждани. Около града имаше конници и затова ние останахме още 4 деня, през които умре поп Ташко и му пихме кръчмата. При нас дойде да ни благодари стария свещеник поп Андон – бащата на предадения от поп Ташко. Но след 1 дене и него го арестуваха. По убийството 7 души бяха осъдени и изпратени на заточение в Мала Азия: главния учител на прогимназията Илия Левков, Саздо Димитров, в чиято врата бяхме влезли при убийството, Денко Богданов, Гьошо Арсов, Трайчев - секретара на общината и още 2-ма други чиито имена не си спомням. Ние използувахме пазарния ден - четвъртък и напуснахме града като отидохме в село Пчиня. Нунков не бе дошъл още от отпуската си от България. Когато аз бях в града бе дошла една чета от 50 души под войводството на Байчев и Шуманов - кумановски учител. Тази чета аз заварих в Пчиня. Моя помощник бе от тая чета. тази чета бе изпратена от Сарафова и затова се гонеха с околийската. Щом отидох при тях, те ме обезоръжиха и ме откараха като пленник. Моята чета - на Рандев, бе извършила убийства на спахии в село Орах към Козяк и бяха загинали 2-ма четници. Те със сарафистите почнали да се преследват. Към село Орашец бях освободен и аз тръгнах за България. Но после аз се върнах пак при Гроздан Рандев. След 2 дена пристигна и К. Нунков с 5-6 души. Аз и Гр. Рандев тръгнахме за България, а Нунков с 10 души остана в околията. (1905, януари (?)) Двете чети продължили да се преследват. Сръбските чети бяха почнали вече да пакостят на селата откъм "Св. Прохор" и бяха навлезли в селата Малотино, Арбаншк, Дълбочица и Равно. Но това не попречи на 2-те чети да се гонят взаимно. Един ден четата на Нунков бива открита случайно в с. Кутлибег. Става сражение и цялата чета бива избита на върха "Плакало". С нея загиват и 4 души милиционери и стария работник дядо Пешо Иванов от Пезово. Четата на Байчев е била в с. Павлишенци, на 1 ч. път от сражението, но не се е притекла на помощ. Сражението е било на 5.ІІ.1905 год.
С убийството на Нунков сърбите са се окуражили още повече и продължили да нападат селата. Извършили са ибийства над учителите Теодоси Шоляков в с. Беляковци, Славейко Граматиков в Младо Нагоричино; задигнати са били: Петър Караманов от Арбанашко, зайков от с. Байловци, учителя от с. Равно, учителя от с. Желювино, а преследваните от др. села са избягали в Куманово. Сърбите са навлезли до с. Канарево безпрепятствено, а четата на Байчев не е оказала никаква съпротива, а се завърнала в България.  И така околията в продължение на 3 месеца е останала без всякаква нелегална чета. чак през пролетта, около Гергювден заминава за там Михаил Чаков с 10 души. През това време сърбите са навлезли в 30 села. С Чаков заминах и аз и обикаляхме околията около 1 месе. Чаков се разболе и се завърна, а аз останах да го заместя. (пролетта 1905) Навлизането на сърбите бе до шосето Куманово - Паланка, и никой не можеше да минава през него. Затова нашата първа работа бе да се очисти пътя от сърбите. Селата Орах, Канарево, Свиланци, Байловци, Степанци, Жегняни, Коинци, Челопек, приеха българските чети и пътя бе свободен. С настъпването на есента сърбите с големи чети атакуваха същите села, като ни нападаха нощно време. Затова се започна борбата около тези села. В с. Орах убиха 6-7 души, задигнаха повече от 400 брави овце, 100 глави добитък, а и друга плячка, дори дрехи и жито. Това бе система на сърбите - да плячкосват и после да опожаряват. Селото Канарево също пострада много. Също и с. Цвиланци даде много жертви - човешки и материални. От Степанци и Коинци забегнаха в Куманово около 15 семейства. В Канарево загинаха 2-ма първенци селяни Никола Чорбаджийски и Серафим Кузманов.
В периода от 1905-1907 г. от поменатите села изгоряха повече от 150 къщи, задигнати бяха над 1000 брави др[ебен] добитък, 200 гл[ави] едър добитък и много други домашни потреби, даже и зърнени храни. Най-упорито се защитава селото Облавци от 60 къщи, което не допусна да влезат сърбите но даде 10 души убити. Като добри българи са се проявили Лазар Митков, Апостол Арсов, Божин Додев и дядо Анто със синовете си. В Орах се прояви се прояви Влайковската махала, която бе опожарявана на 2 пъти. От Свиланци - Стойче и максим, когото сърбите сполучиха да убият от засада. Челопек - учителя Величко, Томе, свещеника поп Тома, в Младо Нагоричино - селските войводи Спиро Димитров, Георги Лазаров, Спасов и др. Впоследствие тия села бяха въоръжени, така, че мъчно можеха да ги нападат сърбите. Например в Младо Нагоричино се внесоха около 200 пушки, Облавци - 80, Орах - 100, Цвилинци - 40, Канарево - 30. Това положение продължи около 2 години - до 1908 год. Насила бяха завзети от сърбите следните села: Карловци, Пелинци, Враготурци, Малотино, Равно, Дълбочица, Дейчовци, Дренак, Алинци, Брешко, Осича, Желювино, Арбанашко, Кокино и Жегняни. През това време се прекъснаха всякакви роднински връзки и посещения между селата и посърбените насила села. Не ставаха никакви събори. Сърбите заставили селяните от посърбените села да не купуват от българи в града като целяха с това посърбяване на гражданите в Куманово, но никой не стана сърбоманин. Арнаутите, по подобие на сърбите решиха да бойкотират българските дукяни. Никой арнаутин не смееше да купи от българин защото го бе страх от организацията им „Конгра“ под водителството на Шех Стрима.
Ние пък пращахме мущерии от други села - Овче поле. Бойкота продължи 3 години - до 1908 г. Търговците предлагаха стоките по-евтино. Затова вечер, тайно селяните си купуваха от тях. Същото вършеха и арнаутите.
В 1906 год. ние бяхме предадени на 16 ноември в смесеното (българско и сърбоманско) село Челопек от местните сърбомани. Селяните се уговорили помежду си така: когато има сръбска чета, сърбите да съобщават на българите да се пазят, а кога и българска, българите да съобщават на сърбите. Ето защо ние бяхме издадени на сърбите от българи, за да се пазят. Сърбите пък съобщават на турците и те ни откриха. На обед на 16 ноември почна сражението в Пашинската махала и се води до вечерта. Ние, 18 души, излязохме невредими с изключение на 1 ранен, а ние убихме 1 турски мулязимин и 20 души войници. В замяна на това на 17 с.м. турците изгориха махалата от 15 къщи. След 15 деня от сражението сърбите доизгоряха същата махала и убиха учителя Величко. 10 семейства заминаха за Куманово, а 10 души бяха осъдени. Същата година се срещнахме със сърбите в с. Орах. Убихме 3-ма души от тях. Помага ни и селската милиция от с. Обловци, всичко 30 души. Утрото турците намериха и заловиха един сръбски четник, който бе предал някои неща, та се подигнала афера. Имаше много арестувани от сърбоманските села. През зимата причакахме една друга сръбска чета отиваща за преко Вардара и я начакахме на засада. Заловихме един сръбски четник, ранен и убихме 6 души на място. От заловения научихме кои са им били куриерите. Те били от Башино село, Велешко. Дохаждали легално в Куманово по търговия, а оттам се упътват към сърбоманските села по Козяка, взимат сръбските чети и ги превеждат до Велешко без да се обадят някъде. У велешкото турско село „Крушии“ са имали ятак у някой турчин, който ги прикривал. Същият издаде, че и в селото „Кучкарево“ имали ятаци. Двата куриера от Башино село, втори път отиват да преведат чети, но биват хванати и убити. Също ятаците в с. Кучкарево бяха наказани. По тоя начин връзките между Куманово и Велес им се прекъсна. Също през зимата се срещнахме с една голяма сръбска чета в с. Беляковци. Водихме 2 часа сражение с тях и убихме куриерите им. Тази чета била на поручик Вулович, впоследствие майор Вулович, с когото се срещнах аз в Куманово в 1912 год., пихме кафе заедно и говорихме за случката в с. Беляковци. той после бе застрелян в Солунския процес по заговора против престолонаследника Александър, заедно с п[оручи]к Димитриевич - Апис.
Както споменах по-горе селото „Кучкарево“ давало прием на сърбите. Даже имало складирано оръжие. То било натоварено на 4 товараза Велешко. Причакани били от наша селска милиция, убити водачите и им бе взето оръжието. по тоя начин канала през с. Кучкарево бе прекъснат съвършено и затова сръбски чети не можеха да минават през нашата околия, а си пробиваха път през албанските села. Оръжието им пренасяха турци, кираджии срещу голямо заплащане.
Подир убийството на поп Ташко, сърбите убиха българския архиерейски наместник в Куманово.
1906 год. през пролетта аз се завърнах в България, а на мое място дойде Бобе Стойчев. Не след дълго време Б. Стойчев заминава за Велешко като води със себе си Панчо Константинова през Вардара. При Ветренския монастир биват открити и има убити няколко души четници. П. Константинов минава Вардара, а Б. Стойчев на връщане в с. Лугунци след 2 деня бива окончателно унищожен.
Това бе около 1 май. Унищожението на четите на Нунков и Б. Стойчев ме завариха на почивка в България. Обвиняват Б. Стойчев, че е дал канал на една сръбска чета за Велешко. Вярно е, че той бе сторил това съвсем несъзнателно. Сръбската чета е водена от някой негов бивш четник, когото селяните познавали като българин. Така сръбската чета достигнала до сърбоманското велешко село "Рудник". Чак тогава селяните разбрали, че четата е сръбска, но четата успява да се прехвърли при Башино село оттатък Вардара, а Б. Стойчев не е могъл да ги застигне. Същата чета се е срещнала в Башино село и с Даме Мартинов, но последния не е посмял да я обезоръжи защото са били повече, а им дал път за през Вардара. Куриерите се връщат назад пак през Башино село и биват заловени от Б. Стойчев. Наце бива убит, а Петко е изпратен в България. Последния пак си отишъл в Сърбия, където станал сръбски войвода в Скопско. С ликвидиране на Бобевата чета на 15 юни аз заминах за Куманово с 15 души и почнах да обикалям околията. Занесохме със себе си много оръжие за пограничните села. През 1907, през есента сърбите започнаха да нападат наново българските села. В отговор на това ние запалихме селата Довезенци и Ячинци. Сърбите нападаха масово с. Младо Нагоричино, Облавци, Ружинци, Орах, Цвиланци, Канарево, Коинци, Челопек и др. В първите 3 села те не успяха да влезат. Нападенията бяха с по 200-300-500 души, защото сърбите позволяваха и плячка. Задигаха добитък, дрехи, чеизи, храни. С настъпване на пролетта нападенията на сърбите утихнаха, защото нощите намаляха. Но бойкота на пазара продължаваше. Като противомерки от наша страна ние забранихме пътя за Куманово на сърбите през българските села, а бяха принудени да обикалят откъм Прешово. Или, ако минават през селата, минаваха по 50, 60 души придружени от заптии или войници. Задигнатата плячка от нападенията на нашите села, освен, че си я разпределяха между тях, но големи части прекарваха във Враня, където е служела за издръжка на тамошните чети. Това научихме от предалите се техни четници Милан и Серафим от Старо Нагоричено. В окончателно завзети села бе дошъл и шеф - обикновено някой офицер. Той събира селяните, държи им речи и ги кара да станат сърби и с писмо ги пращат до сръбската община в Куманово, с приготвено заявление, че става сърбин. А няколко пъти в селата се беше явила редовна войска за по-голям ефект пред посърбващите се. В с. Малотино идва цял взвод 20-30 души с офицери. Те обикалят селата, говори им офицерина, че са вече сърби и си отиват. Това се повтаряше няколко пъти по планинските села. Храната за войската е плащана най-редовно. Оръжие се даваше на селяните без пари, а не както нас, които събирахме специален данък. Всичко това правеше голямо впечатление на новопосърбените села.
На 8 март 1908 г. аз с четата си бях открит при с. Младо Нагоричено, където водихме 4-и часово сражение без жертви, като успяхме да избием открилия ни турски патраул. В селото се повдигна афера, по която бяха осъдени 10, 15 души селяни.
Избиването на шпионското семейство в с. Кокошине през 1904 г. стана така: селото се намира на канала от Кратовско за Западна Македония, точно по средата между Куманово и Щип. През него Ат. Бабата  превежда една чета от Кратовско за Битолско. Свещеника, поп Петруш - сърбоманин, ги предава когато идват при него да му искат храна. Откриват ги при с. Горно Гигянци и става сражение, като бива избита цялата чета минаваща за Битолско и голяма част от кратовската чета, която ги води. Убити са около 20 души, а Ат. Бабата с 5, 6 души успява да избяга към Кратовско. Затова след известно време Мише Развигоров наказва шпионите, като избива 8 души между които е и брата на поп Петруш, също свещеник, а самия поп Петруш избягва в Куманово. Сърбоманите в с. Кокошине станаха българи. По тоя начин се очисти канала от сърбоманите.
10 дена преди Хуриета се разболях от шарка и тръгнах за България, като оставих другарите си да обикалят. По пътя си срещнах връщащи се от Кратовско 2-та членове от Централния комитет Павел Христов и Петко Пенчев. Денувахме заедно в с. Станевци. Те дадоха своите нареждания и заминаха за Велешко, а аз заминах за България. Още по пътя научих, че е имало някакъв бунт от страна на турците към Битолско и е убит Шемши паша от младотурците.
С идването в Кюстендил научих, че е обявен Хуриета. престоях 10 дена в София. Тогава четите започнаха да се легализират пред турск[ата] власт затова аз заминах с 2-ма души легални през Деве баир за Куманово. Всички отсамвардарски чети се бяха вече легализирали: Паланска - с войвода Чавдаров, Кратовска - Запрянов, Кочанска - Симеон, Щипска - Чучков и Ст. Мишев, Св. Николска - Милан Гюрлуков, Велешка - Петър Лесев, Скопска - Васил Аджаларски. Мойте четници не бяха още слезнали защото не знаеха какво трябва да правят. Аз отидох в с. Орашец, където ги намерих и дойдохме в града където турците и народа ни посрещнаха най-тържествено. Сръбската чета не бе слязла още. Те чакаха нас и после слязоха. Четата бе от 30 души с Тодор войвода Алгунски. Слязоха и няколко групи качаци - арнаути. След 2-3 дена дойдоха с влака сръбските войводи: някой си Мицко, когото сърбите наричаха стария, Иван Довезенски, Георги Скопянчето, Коста Пекянец, и около 30 души други. Всички слязоха на Кумановската гара. Веселбите продължиха колкото една седмица . При влизането ми с четата в града държаха речи архиерейския български наместник Давид Наков, учителя Михаил Монев, турския юзбашия Асим ефенди и др. граждани. Даваха се банкети. Започнаха да се основават конституционните клубове. Такъв основахме българите, сърбоманите и албанците. Тогава се зароди и албанското движение в Куманоов. Това нещо много дразнеше турската власт. На албанското движение начело бе журналиста Ешар Еребара - турски чиновник, доста либерален човек. Жена му бе маджарка. Албанския клуб имаше много малко привърженици защото повечето албанци се турчееха. Но въпреки това клуба съществуваше с членове откъм Дебър и Дяково. Между нашия и албанския клубове имаше добри отношения, а със сръбския отношенията бяха обтегнати до 1911 год. На запад от Куманово около 30, 35 села мохамедански са арнаути, които се турчеят. Също така и в Куманово надали има 100 семейства турци. Всички останали са албански, които се турчеят. Клубовете продължиха да съществуват до 1909 год. Начело на нашия конституционен клуб бяха свещеници, търговци и учители, а не ние, които бяхме нелегални. А фактически работата се водеше от нелегалните, а горните бяха поставени само за лице.
При борбите против въоръжената сръбска пропаганда в периода от 1904 - 1908 г. се проявихаследните села: Облавци, което макар и да бе нападано повече от 10 пъти и даде 10-на души жертва не допусна сърбите в селото; накрая то разполагаше с около 100 пушки и бе наречено Порт Артур - "непривзимаемо". Там се прояви учителя Хаджитонев, както и селяните Лазар Митков, когото сърбите задигнаха след 1912 год. и Божин Додев, Илия Антов, Апостол Арсов; в с. Младо Нагоричино бяха следните лица: Спиро Стефанов, Георги Лазаров, Яким Дзвизъков, Божин Спасов, Петруш Слатински и др. Селото бе въоръжено с 200 пушки. Нападано бе повече от 15 пъти. Загинаха 8 души от които 3 жени. 
С. Ругинци - Алексо Иванов, Бойко Милошевски, Трайко Чорбаджийски, Максим. Имаха 40 пушки.
С. Орах, в което няколко пъти сърбите влизаха, но бяха изгонвани.
С. Канарево: дядо Никола Чорбаджийски и Серафим Кузманов, които бяха убити в засада.
С. Цвиланци: Стойче и Максим. Последния бе убит от засада.
С. Степанци:  което винаги изгонваше нападателите: Станойко ... в ... 
С. Коинци също прогони четите. войвода на селската чета, местна, бе Димко, на когото изгоряха къщата. Бяха изгорени къщите още на 8 семейства, които се преселиха в Куманово.
С. Челопек, от което се изселиха много хора. 
През тоя период от наша страна загинаха около 50 души, между които и 3-мата учители от Беляковци, Нагоричино и Челопек.Също бе убит свещеника от с. Мургаш, а беляковския свещеник бе ранен. В Беляковци бе убита и жената на Пешо Стоянов Ролев. От него забягнаха 15 семейства, които прекараха в гр. Куманово до Хуриета. Всички забегнали семейства се завърнаха след Хуриета.
През време на борбите в Скопско водеше българската чета Васил Аджеларски, Св. Николската - Милан Гърлуков, Щипската - Чучков и Ст. Мишев, Кратовската - Йордан Спасов. Съседните околии не даваха никаква помощ на нас освен Св. Николската. Успеха на сърбите се дължеше главно на близостта на Кумановската околия до Сърбия и невзетите мерки навреме, като ги подценявахме. Турците помагаха на сърбите, за да не се излагат на опасност. Но въпреки всичко една група селяни от самото Канарево и Орах идваха в България за оръжие. Но за съжаление и тук ги бяха посъветвали да се примирят с положението, да не се противопоставят, за да са спокойни. Те се върнаха разочаровани.
От 5-те души задигнати учители при първото нахлуване на сърбите през 1904 год. 2-та души, изпратени във Враня, Петър Караманов и Цветко Зайков се завърнаха, с останалите 3-ма станаха сръбски учители в селата си - вече сръбски. Впоследствие от с. Равно избяга и 3-ия учител Васил Попбогданов в Куманово с цялото си семейство.
Сърбина Стеич замина за Враня, където стана пунктов началник и изпращаше четите за нахлуване в Македония.
Сръбската чета на Ангелко от 1903 год. бе тръгнала и 1904 год. с около 25, 26 души без да държи сметка за новосъздалото се положение и не пазени вече от селяните осъмнала на открито при с. Орашец и в сражение с турците биват избити всички, като загинали и 2-ма селяни от селото, които ги водели.
[Върху първия празен лист пише „Записки от Кр. Лазаров Кумановски“, подпечатано е от пощата в Кюстендил на 28.V.1938 г. върху пощенска марка от 1 лев с лика на цар Борис ІІІ.]