СПОМЕНИТЕ НА ПОЛКОВНИК СЛАВЕЙКО ВАСИЛЕВ ЗА ДЕВЕТОЮНСКИЯ ПРЕВРАТ И УБИЙСТВОТО НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ

Наскоро след преврата на 9 юни 1923 г. и убийството на министър-председателя Александър Стамболийски полковник Славейко Василев издава една тънка книжка със своите спомени, на основата на водения от него дневник, за да обясни своето място в тези събития. Но преди това да си припомним накратко, кой е авторът на тази книжка.
Полковник Славейко Василев е роден на 8 юни 1879 г. в с. Ветрен, Пазарджишко. Той се познава и е съученик на бъдещият министър-председател Ал. Стамболийски още от ученическите им години. Сл. Василев учи в Татар Пазарджик и в Пловдив. След завършване на гимназия учи във Военното училище в София и в Генералщабната академия в Петербург.

Той е участник във войните за национално освобождение и обединение – Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915-1918). След войните той получава назначения и служи като командир на 4-ти конен полк, а по време на управлението на БЗНС е началник на канцеларията при Министерството на войната, където военен министър е министър-председателят Ал. Стамболийски, а след като си подава оставката е началник на Военното училище. По собствено желание преминава в запаса през 1920 г. и участва в създаването и дейността на Военния съюз и Демократическия сговор. След падането на правителството на БЗНС той в продължение на двадесет години, като сговорист е депутат в Народното събрание, но с две прекъсвания е министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството във второто сговористко правителството на Андрей Ляпчев (1926-1931) и в правителството на Иван Багрянов (юни-септември 1944). Заради активното си участие в преврата на 9 юни 1923 г. и за дългогодишната си антикомунистическа дейност, за да не попадне в ръцете на новата власт той се самоубива непосредствено преди 9 септември 1944 г. За да му бъде отнето имуществото Народният съд посмъртно го осъжда на смърт.
Но да се върнем на неговите спомени, тъй като те имат две последователни издания приживе и едно посмъртно, а все още остават непознати за обикновените читатели и за изследователите. С много от неговите аргументи трудно можем да се съгласим, тъй като съществуващата литература отдавна си е казала думата както за създаването и дейността на Военния съюз и за Деветоюнския преврат, така и за убийството на земеделския водач и министър-председател Ал. Стамболийски. Сигурен съм, че самопризнанията на капитан Иван Харлаков Народният съд е изтръгнал с мъчения и едва ли и всичко казано от него е чистата истина, но вината на капитан Харлаков, на полковник Славейко Василев и войводата на ВМРО Величко Велянов е отдавна доказана. За да покаже своите заслуги пред правителството на сговористите той пише спомените си, като премълчава редица наистина станали по-късно известни истини и факти. Някои от тях може да си припомните от наскоро пуснатия материал в сайта „Сите българи заедно“ – „Първостепенни свидетелства за убийството на Александър Стамболийски“. И наистина постъпките на доскорошния началник на военната канцелария на бившия му съученик Ал. Стамболийски и на заговорника от Военния съюз, както и тези му спомени се оказват сериозни аргументи в неговата държавническа и политическа кариера, за която стана дума по-горе. Но тук трябва да подчертаем и някои пресилени твърдения, както за неговата важна роля във Военния съюз, така и в подготовката и осъществяването на преврата. В интерес на истината ролята, която му определят заговорниците е тази на екзекутор на приятеля си от детинство, благодарение на когото той е и началник на канцеларията му. Въпросът е, че в изпълнението на тази роля той трябва да си оспорва първенството с по-ниския по чин, но не по-малко амбициозен капитан Ив. Харлаков и с проявилия се като касапин скопски войвода Величко Велянов и пияните му четници. Още повече, че първенството на изпълението на смъртната присъда над Стамболийски се пада на дейците на ВМРО, тъй като той вече неколкократно е „осъден на смърт за предателство“ от ЦК на ВМРО и трябва да последва по пътя към оня свят съратника си Александър Димитров, а след убийството на Стамболийски по този път ще поеме в Прага и Райко Даскалов. Ако ВМРО осъди тримата изтъкнати водачи на БЗНС на смърт за сътрудничеството със сърбите, то полк. Сл. Василев бележи за „безспорните успехи“ на Стамболийски във външната политика и то специално за сътрудничеството на правителството на БЗНС със Сърбо-хърватско-словенското кралство. Не си мислете, че тук организаторът на залавянето и на предаването на министър-председателя на неговите екзекутори не е наясно с българската външна политика и по тази причина допуска грешки. Точно обратното полковникът отстоява поетата и от правителството на проф. Александър Цанков външнополитическа линия на сближаване със СХС кралство, като продължение на политиката на Стамболийски. Дори сговористкото правителство ще забави пускането на арестуваните дейци на ВМРО от правителството на Стамболийски в изпълнение на решенията на Нишкото споразумение, а Тодор Александров и ген. Александър Протогеров ще бъдат „посъветвани“ да напуснат държавната територия, за да не пречат на затоплянето на сръбско-българските отношения при новата власт. Ще бъде наложена и цензура върху изданията на ВМРО и легалните македонски организации. Двамата членове на ЦК наистина заминават за Западна Европа и след като се събират с третия член Петър Чаулев изработват под диктовката на коминтерновските функционери Димитър Влахов и братовчеда на капитан Харлаков Никола Харлаков известния Майски манифест във Виена насочен директно против Цанковото правителство. За тази си постъпка Т. Александров и П. Чаулев ще заплатят с живота си.
Може би ще се питате и защо в тези си спомени полковникът спестява истината за свършената мръсна работа от македонския войвода, а говори за някакъв си „македонски народ“, който щял да послужи за мост за добрите българо-сръбски отношения. Наблюдателният читател ще забележи и други особено интересни моменти в тези спомени. По страниците на тази книга се мъдри и фигурата на заслужилия превратаджия полковник Кимон Георгиев, известен с неприкритите си симпати към западната ни съседка и организатор на три държавни преврата, а впоследствие и министър-председател на отечественофронтовското правителство на 9 септември 1944 г. Особено любопитно е и посвещението, което пише мемоаристът-полковник на друг забележителен организатор на преврати със сериозна сръбска подрепа и близък приятел на Дража Михайлович Дамян Велчев, също повишен в генералски чин след 9 септември 1944 г. и назначен за военен министър. Оригиналното му посвещение, което е факсимилирано може да видите в последното издание на спомените. То гласи: „На подполковник Д. Велчев, душата на 9-то юнския преврат. От Славейко Василев.“
Полковникът в спомените си прави разграничение между добрите и лошите комунисти и то в един бременен с кървави събития, организирани и устроени под диктовката на Коминтерна от БКП, БЗНС и анархистите период. Тук искам определено да отбележа и един важен факт. В предстоящите след преврата и убийството на Стамболийски Септемврийско въстание, атентата в „Света Неделя“ и последвалите политически убийства не трябва да говорим само за левите земеделци-единофронтовци, а и за тези, десните земеделци, които бяха приютени, платени, хранени и добре въоръжени от СХС кралство, за да бъдат хвърлени срещу България.
Независимо от тези допълнителни бележки искам да посъветвам нашите читатели да прочетат по-долу приложените спомени. В тях присъстват също много важни моменти от нашата кървава история от лятото на 1923 г., които са прелюдия към това което ще се случи през следващите десетилетия.

 

Цочо В. Билярски


Александър Стамболийски


* * *

СЛАВЕЙКО ВАСИЛЕВ,

Запасен полковник от Генералния щаб

9-и ЮНИЙ И СЪБИТИЯТА ОКОЛО ТАТАР ПАЗАРДЖИК,

(ИЗ ДНЕВНИКА МИ).


Пловдив, 1924 г.

He бих се решил да дам гласност на част от своите спомени, в които са нанесени известни моменти от бурните юнски събития, ако недобросъвестни писачи не бяха фалшифицирали, за свои или партийни цели, тия събития. Но време е вече да се коригират перата на всички ония, които спекулират с акцията около 9-ти юни главно със смъртта на бившия министър-председател Александър Стамболийски.
Паметта на всеки покойник, който и да е той, трябва да се тачи и най-малко аз бих дръзнал да отида против осветената от вековете мъдрост: „За мъртвия или нищо, или добро“...
Събитията около Т. Пазарджик през месец юни 1923 г., събития неотделно свързани с разгрома на дружбашкия режим, съставляват голяма страница в политическата история на страната.
Върху тия събития е изхабено вече много мастило, особено от дружбашите емигранти, които по крайно несъвестен и пристрастен начин ги осветляват.
Настоящата брошура има за цел да хвърли правдива и честна светлина, до колкото моментът позволява, върху онова, което стана в Пазарджишко при събарянето на диктатора Александър Стамболийски.
Преди обаче да пристъпя към изложението на тия събития, необходимо е да се кажат няколко думи за всичко това, което ги предшества, бидейки в логическа връзка с тях.

ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ВОЙНАТА
Няма народ с по-трагична съдба от българския. Юначен по природа, отбелязал величави победи по бойните полета, той претърпя небивали нещастия в последните борби. Това се дължи на много причини, една от които, може би най-съществената, е липсата на морал във външната и вътрешната политика на правителствата. Да се излагат всички тия причини, то значи да се изпишат големи томове книги - задача, която не влиза в рамките на настоящата брошура.
Тежките последствия от катастрофите днес се чувстват от целия народ, катастрофи, създадени по вина на първите наши отговорни политически мъже. Най-много, особено непосредствено след войната, те засегнаха доблестния офицерски корпус. Последният даде блестяща техническа подготовка и бойно възпитание на въоръжения народ, качества, които в голямата човешка борба му осигуриха героични победи. Но политиканите, поради несъгласията помежду си, проиграха тия победи, за да ни тласнат всинца в духовна и материална нищета. Военната история не познава примери, където най-големите подвизи на един въоръжен народ да са бивали така злополучно използвани от политиканите. Ако през време на войната имаше сила, която да е в състояние да събере в една полурота всички политиканствуващи в София, за да ги прати на фронта, убеден съм, че на военната история не би се дала възможност дa отбележи в страниците си подобен пример.
На бойните полета, в задушливите землянки, в огнените искри на кървавата борба, в костеливите нокти на големите лишения, в душата на българските офицери се роди, израсна и оформи едно ново разбиране, ново съзнание за техните длъжности, разбиране и съзнание, които им подсказаха, че те не само не бива да странят от вътрешния живот на родината, но нещо повече, крайно време е да създадат от себе си една здрава организирана сила, която да служи само на България. Самата същност на армията, която черпи своя чувствителен сок из недрата на народа, свидетелствува, че чиновете на тая, последната, не бива да стоят като бездушни зрители пред всички етапи на държавния живот. Напротив, ония на които е поверена защитата на държавата, трябва не само да знаят какво се върши вие България, но и да бдят с по-голяма активност за вътрешното й благополучие и международна сигурност. За да предотвратя прибързаните заключения, трябва да отбележа, че горните мисли, които се отнасят до офицерите на действителна служба, съвсем не означават, че те могат или трябва да вземат участие във вътрешните политически борби. Съвсем не. Те, без да вземат участие в борбите, са длъжни да следят и изучават същите. Днес офицерът не трябва да се ограничава само с пряката си длъжност: да обучава рота и взвод, а ще трябва да отдели част от времето си за участие в обществения живот на страната. Това участие ще се прояви в многото патриотични организации, каквито засега съществуват. С това нашето офицерство, когато, по една или друга причина, се намери вън от действителната служба, няма да се ограничи само да получава пенсия, а ще се яви в новия си живот добре ориентирано, вследствие на което с успех ще може да участва в обществените борби. А участието на запасните офицери в тия борби, като хора възпитани в твърдост, личен и обществен морал, родолюбие и патриотизъм, безспорно е от голямо значение за облагородяването на режима и условията, при които се движи нашият обществен живот. Душата на Демократическата партия беше Михаил Такев, тази на комунистическата - Георги Кирков. Тия две големи фигури в политическото поле бяха затвърдили моралните си добродетели не в партийните клубове, а във военната школа.

ВОЕННАТА ШКОЛА
И днес още има хора, които мислят и твърдят, че възпитаниците на военната школа не са годни за обществена борба. Няма по-погрешно мнение от това. В случая има смешение на езиците, защото се объркват понятията: обществена и партизанска работа. Обществената работа е едно, партийна дейност е съвършено друго. За първия род деятелност офицерът напълно е подготвен; за втория, нека признаем, не е подготвен. На тая база на много места изникнаха конфликти между членовете на старите партии и нашите другари, влезли в новата обществена сила, Демократичен сговор. Ние с болка на сърцето си трябваше да пожертвуваме наши честни и добри другари, заели длъжност в администрацията, за да платим данък на голямото зло, насаждано в продължение на 40 години в нашия политически живот. Хората на военната школа, там дето отношенията са чисти, подобно на балканския въздух, попаднахме в нова среда - в която среда, трябва откровено да се признае, отношенията между членовете не са дотам искрени, сърдечни и благородни. Това се дължи на дълбоки причини.
Военната школа има свой специфичен характер. Тя създава в своите възпитаници чувство на колегиалност и искреност. Тя калява волята и характера, и подготвя своите ученици за ревностни служители на общите народни интереси. Аз не зная коя друга професия, коя друга школа освен военната, може да даде, по естеството си, подобно възпитание, целия смисъл на което да се изчерпва във формулата: всичко за България. В основата на другите професии в много по-силна степен е застъпен частният интерес, който ръководи действията и постъпките на членовете им „Род, занять и определят склад понятни“.
Противно на разпространяваното мнение, военната школа подготвя, както казах, хора пригодени тъкмо за обществените борби. Не трябва обаче да се разбира, че военната школа е машина, която произвежда общественици. Всичко зависи и от естествените склонности на човека. Друг е въпросът, ако общественикът у нас не трябва да притежава воля, характер, обществено и народностно чувство, способност да жертвува - и себе си и своите частни интереси, пред тия на обществото. Преди да влезем в борбите на обществения живот аз и моите другари гледахме на политическите водители като на богове. Днес, когато сме в непосредствена близост с тях, мнозина от тях са вече развенчани от нашето съзнание. Защото не е общественик онзи, който предпочита честолюбието си пред общонародните интереси.

ВОЕННИЯТ СЪЮЗ
Това съзнание, избликнало спонтанно през време на войната, рожба на солидни обективни условия, се канализира по-нататък в една тайна организация, която стана известна под името Военна Лига.
Първата и главна задача на организацията Военен съюз (Военна лига) беше да предпази страната от вътрешни междуособни борби, за да не изпадне тя в положението на другите победени държави: Германия, Украйна, болшевишка Русия. В състава на организацията влязоха всички офицери с изключение на едно нищожно малцинство, едни по причини от лично естество, а други по липса на морални и духовни добродетели.
Трябваше човек да бъде в тая организация, да е споделял живота на членовете й, за да не възпре никога изблика на своето възхищение пред благородните пориви и дела, които увенчаха родолюбивите стремления на Военния съюз.
Върху тях аз няма тук да говоря, защото времето не е настъпило, но мога да подчертая, че всички тия дела се изчерпваха в голямата идея за спасението на България.
Военният съюз никога не се е занимавал с личности. В този дух бяха възпитани членовете му - почти цялото българско офицерство, защото от 2400 действащи офицери само 200 не бяха в организацията. След 9 юни, изиграл така бляскаво своята историческа роля, съюзът на офицерите, сам по себе си, престана да съществува.
С тия няколко думи трябваше да се спра върху Военния съюз, защото духът на тоя, последния, създаде по-нататък 9 юни.

ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ВЛАСТТА
Улисани в настоящето, ние не трябва да забравяме скорошното минало. За никого не е тайна, че в 1918 год. се извърши едно предателство на Добро поле, което почна от Солун, за да свърши пред вратите на София - Владая и Княжево. Родоначалници на това предателство са: Александър Стамболийски, Райко Даскалов, Коста Тодоров и други техни сподвижници. Ние няма да дириме много доказателства за това. Достатъчно е да се отбележи, че тоя срамен факт недвусмислено ни се подсказа от чужденците, които, използвайки предателите за свои цели, не се стесниха, след това, по силата на своя морал, възпитание и етика, да им хвърлят, право в очите, безграничното си презрение, френският генерал Франше Д'Епере не напразно бе казал многозначителните думи: „ние използваме предателите, но не им подаваме ръка“. Днес за днес, изглежда нашата интелигенция не е наклонна да се вдълбочава в генезиса на това предателство. Дълбоко съм убеден обаче, че когато настъпят по-спокойни дни, народната съвест ще каже своята дума и тая дума - присъда ще бъде оставена в наследство на следващите поколения.
След тежките изпитания на фронта българският народ трябваше да изпие горчивата чаша до дъно. Вследствие вътрешната си слабост, нашите политически организации почти съзнателно допуснаха да се настани в управлението една шайка от личности, лишени от личен и обществен морал, щастливо освободени от всяка грижа за нравствено достойнство, обществено и народностно чувство. Същите тези, чиито „родолюбиви“ и „патриотични“ добродетели през време на войната се заплащаха с чуждо злато, успяха да провъзгласят предателството за законоустановена власт. Изкориствайки плачевното икономическо и духовно състояние на народа след войните, цели 4 години те го тласкаха към окончателна разруха. Тъй се отбеляза най-срамният режим в нашата политическа история - дружбашкият.

ВОЕННИЯТ СЪЮЗ НА ПОСТА СИ
Единствената организация, която в тоя момент и по-нататък следеше с ясен поглед събитията, беше Военният съюз. Той с мъка изживяваше онова, което се вършеше в страната, в политическите среди, но поради сериозни причини от вътрешен и международен характер за дълго време не излезе от своята наблюдателна позиция.
За ръководители на Военния съюз бяха избрани лица от офицерството. Един от щастливите избраници бях и аз. Възложената на мен и другарите ми задача бе почтена, но тежка и с големи отговорности. За да може съюзът отблизо и непосредствено да е в контакт с управляващите, необходимо беше на най-важния пост в Министерството на войната - началник канцелария - да застане верен съюзен член. По решение на офицерството тази длъжност трябваше да заема аз.
Макар и млад за тоя пост, не бях в състояние да се срещупоставя на общото желание, вследствие на което заех тая служба.
Военен министър беше Александър Стамболийски, който пръв откри една бясна хайка срещу офицерството. Военният съюз употреби не малко усилия да убеди тогавашните управници, че вмешателството на всевъзможни дружби в живота на офицерския корпус ще се отрази гибелно върху дисциплината в армията. Тук му е мястото да се отбележи, че в канцеларията на Министерството на войната се получаваха всекидневно решения на селски и градски дружби за уволнението или преместването на офицери. Обикновено в мотивите на тия решения не личеше никакъв служебен интерес, а господстваше изключително партизанщината. Мога със задоволство да отбележа, че докато заемах поста началник на канцеларията - до 15 май 1920 год. - не се допусна да бъдат удовлетворени нито една молба, нито едно решение на дружбите.
Дружбашките министри, в своята борба срещу офицерството, прибягнаха до най-мизерни средства. Дослужвайки си с интриги и подлости, те сполучиха да вземат на своя страна известни офицери, които употребиха за оръдия в борбата си срещу Военния съюз, авансирайки им най-съблазнителни обещания. Нека спомена, че Александър Стамболийски лично на мен, на три пъти, прави предложение да заема дипломатически пост, което категорически отказах. Да служа обаче по-нататък в Министерството на войната ставаше невъзможно. Подадох оставка от поста началник на канцеларията и приех тоя на началник на Военното на Н. В.Училище.
Опитите на дружбашките министри да сломят и унищожат съюза продължиха усилено. Но всичко отиде напразно, защото гранитното съзнание у офицерството бе обрекло предварително на неуспех тия злокачествени попълзновения. Борбата между дружбашката власт и Военния съюз продължи през цялото лято и есента на 1920 год. Водачите на съюза, преценявайки съвестно и обективно вътрешното и външното положение на страната, решиха да станат жертва на идеята си и отидоха в запаса на армията, без да скъсат нито за момент обаче връзките с останалото офицерство.
Почти във всички гарнизони паднаха едни от най-добрите офицери, предпочитайки мизерията пред пречупване на съвестта си. Те изпитваха небивали душевни болки от всичко онова, което ставаше в армията, болки, понасяни със стоицизъм, без да губят надежда, че ще настъпи възможност да се ликвидира с предателството, настанено във върховете на управлението.
В тия тъмни и срамни времена офицерството понесе нечувани гонения от всевъзможни дружбашки величия, за които чуждата чест не съществуваше, подобно на тяхната. Ако се разкрият всички мизерии, всички унижения, всички подигравки, на които през есента и зимата на 1920 и 1921 год. бяха изложени офицерите от българската армия, аз не се съмнявам, че всеки честен българин ще се погнуси от тоя огромен цинизъм. Всички дружбашки министри, депутати и техните жени, кметове, председатели на дружби, писари, архивари, детективи и т.н., не бяха пропуснали да отбележат в своите черни тефтерчета имената на един, двама или повече военноначалници. Подобно на Гоголевите „Мъртви души“, те направиха не един опит да търгуват с родолюбието и патриотизма на българското войнство. Ако се преровят архивите от това позорно време, ще се види с каква доблест и характерност нашето офицерство защищаваше както своите права, така и неприкосновеността на родната армия. Не е излишно да отбележа, че някои командири на части отидоха до там, че привлякоха вниманието на върховния вожд на армията - Царя. Такива бяха командирите на 4-и и 7-и конни полкове, подполковниците Цанев и Акрабов. Други, осъждайки открито пакостната намеса на дружбите, напущаха с болка на сърце редовете на войската. Тия оставки могат да се подкрепят с хиляди документи, които се намират в щабовете на военните части. В невъзможност да ги изнеса засега, аз ще се огранича в този момент само с рапорта, чрез който напуснах войската:

ПРЕПИС - ТАЙНО
КОМАНДИР 27 пехотен Чепински полк от генералния Щаб
полковник ВАСИЛЕВ,
№ 20
15 ноември 1920 год.

До Началника на 2 дивизионна област,
Пловдив
РАПОРТ
Донасям Ви, г. полковник, че щом пристигнахме в София, другари офицери ми съобщиха, че министър Турлаков, заместник министър на войната, бил говорил в Народното събрание, че аз като началник на канцеларията съм бил изневерил на службата, че като началник на Военното училище съм бил държал речи пред офицери в Чамкория, в самото училище и на други места. Всичко това е по съдържание невярно, а по форма - оскърбително. То е дело на заинтересувани личности... Тия личности са известни: полковниците Топалджиков и Личев и генерала от запаса Георгиев, началник Военно-съдебната част. Те днес уреждат сложния офицерски въпрос по начин, вреден за армията. Понеже виждам, че лоши дни настъпват за армията ни, която обичам и понеже не желая да присъствувам на нейното отслабване, моля ходатайството ви да бъда уволнен от служба.
Напущайки с болка на душа родната армия, от сърце й желая успех.

НАШЕТО БЕДСТВИЕ
Всички ние изпаднахме в материална нищета, отдадохме се на черен физически труд, за да прехраним себе си и семействата си. Едни от уволнените офицери станаха касапи, други - колари, трети - слуги, четвърти - разсилни и вратари. Гордостта обаче за изпълнения граждански дълг не ни напусна и тя беше единствената подкрепа в тежките дни. Да, тежки, защото и ония, които са известни като състоятелни и заможни и за които войните се явиха плодоносни източниии за уголемяване на богатствата им, с малки изключения, останаха студено безучастни към горчивата съдба на изхвърлените по улиците офицери и подофицери. Без желание да оскърбявам когото и да е, не мога да не отбележа, че нашият „чорбаджия“ има особена психика. Той е сервилен към силния, а надменен и арогантен към слабия. Може би това е един от най-сериозните душевни недостатъци на имотните среди в България, на който те, ако не се опомнят, когато и да е, ще плащат тежък данък.
За да не бъда голословен, аз ще посоча, между хилядите случаи, и един, който засяга мен, г-н Кимон Георгиев, депутат и Георги Кисьов, понастоящем софийски градоначалник. Ние тримата бяхме подхвърлени на тежко изпитание от един богаташ, за когото разправят, че бил с напредничеви убеждения. На молбата да ни отпусне стока на кредит, от чието разпродаване да вадим средства за прехрана, същият този случаен обладател на големи имущества, след дълги усуквания и извъртвания, отрече да ни помогне. Види се, честността на трима бивши офицери му се стори недостатъчна гаранция за тая търговска операция, която без да уврежда интересите му, щеше да избави от формен глад нашите семейства.
Както всяко правило има изключение, така и аз не мога да скрия, че макар и малцина, имаше състоятелни хора, които не отказаха своята помощ на хилядите военни чинове, излезли по една или друга причина от редовете на армията. Характерен е следният случай: Съгласявайки се да ми отпусне кредит от 100 000 лева за нуждите на частната ми работа, директорът на една софийска банка г-н Ст. М. ме предупреди, че трябва да представя, за формалност, и двама поръчители.
- Защо не! - отговорих аз. Вярвам, че не ще откажат да ми поръчителствуват запасния генерал Лазаров и запасния полковник Александър Цанев - и двамата от първите дейци на 9 юни.
- Много добре - съгласи се директорът, - но при условие, че Вашите поръчители ще завъртят така подписите си, че оставайки неузнаваеми за никого, няма да дадат възможност за по-нататъшни изследвания върху кредитоспособността им.
И действително, моите поръчители удариха такива чудовищни подписи, че едва ли не друг, а сами те можеха някой ден да се произнесат върху същността на тия кабалистически знаци, които украсиха банковия запис. И днес още, по тоя случай, аз не мога да забравя веселата физиономия на Александър Цанев, който изпадна в неописуемо възхищение от обстоятелството, че неговият разкривен подпис е могъл да вдъхне доверие за 100 000 лв.
Не отказа, също така, да се яви в помощ на запасните офицери Шуменското пивоварно дружество, комуто мнозина дължат своята прехрана в тия трудни дни.
В това положение изпадна близо една трета от състава на Военния съюз. Другите останаха на служба, първо, защото нямаше кой да ги замести и второ - защото ние ги помолихме да не напущат армията, чакайки в редовете й по-благоприятни дни. Натискани от нищетата, оскърбявани от властниците, тия наши другари продължиха да поддържат националното самосъзнание в редовете на българското войнство.

ПОД РЕЖИМА НА ДРУЖБАШИШЕ
Българският историк ще се удивлява как е било възможно интелигенцията да допусне на власт хора, явно уличени в предателство, лишени от Всяко народностно чувство, каквито всъщност бяха Александър Стамболийски и антуража му. И днес много ясно си спомням момента, в който офицерският корпус в столицата бе решил да освирка и оскандали Александър Стамболийски, когато последният ще се яви да приеме поста на министър на войната. Благоразумието обаче взема връх и проектираната акция се предотврати. Офицерството се примири с една власт на Александър Стамболийски пред безвластието, което заплашваше да разлюлее страната. Знае се, че в този момент политическите партии бяха съвсем разстроени, а от друга страна, народът, който се върна от фронта, бе в плен на едно бунтарско увлечение. Тъй или иначе, дружбашкият режим здраво пипна властта в ръцете си. Не е излишно да подчертая, че офицерството в това време прабеше разлика между водачите на Земеделския съюз и членовете на тая организация. Ние считахме и днес считаме, че в редовете на тая, последната, има здрави елементи, достойни за уважение. Но водачите, в лицето на анархично настроените Стамболийски, Райко Даскалов, К. Тодоров и др., бяха несъмнено опасни за спокойството на страната. Тия водачи обаче успяха да канализират бунтарското настроение след войниme по пътя на своите лудешки амбиции, вследствие на което ония първи хора на тая партия, у които не бе изчезнало чувството на родолюбие и това на отговорност, твърде скоро се намериха вън от Земеделския съюз. Такава бе участта на Димитър Драгиев и неговите другари.
Опрян на земеделската организация, Стамболийски цели три и половина години стоя на власт, при едно управление, което разора с криви бразди политическата нива на нещастния български народ. Не може да се отрече, че Стамболийски виртуозно спекулираше с настроението и инстинктите на своите последователи. Светът не е виждал подобна игра на народовластие, която се устройваше чрез конгресите в манежа на Военното училище, сякаш за да се напомня на многобройните делегати, че те не могат и не трябва да мислят повече от животните, които се дресират там под камшика на берейтора. Известно е как Стамболийски великодушно подаваше оставка пред „народа“ и как последният, в лицето на едно ядро от 500 души изпитани клакьори, неистово крещеше:
- Народът е доволен, ти ще съставиш кабинета!
Да се отбележат всички форми и прояви, в които изби управлението на Стамболийски, изисква много време, а предметът на тая брошура не е този. Това управление се характеризира със страшна корупция, стопанска и икономическа разруха, лудешки законодателни експерименти, бесен терор и насилие върху личността и правата, осветени от конституцията, тъмни злодейства, избивания и атентати. Да се говори за вътрешната политика на Стамболийски, то значи човек да се намества в компетенцията на криминалността, в чиято област попада изцяло три и половина годишният дружбашки режим.
И ако дружбашите, сред тази кал, а не управление, поискат да припишат за своя заслуга законите на Т.П.С. и трудовата повинност, нищо по-невярно от тая декларация няма да отбележат. Тия два закона са продукт на времето и техен автор е целият български народ. Вярното е, от друга страна, че тия две големи социални мероприятия, ориентирани към интересите на широките народни маси, в ръцете на дружбашите бяха единствено инструмент за мъст срещу политическите им противници и облагодетелстване на приятелите. Прилагаха се не законите и идеите в тях, а тъй наречените „неписани правилници“, чието съдържание се изчерпваше с крупни рушвети и систематически обири. В ръцете на едно честно управление, безспорно тия два закона ще внесат социална справедливост при разрешаване на поземления въпрос, от една страна и от друга - ще имат дял в стопанското възстановяване на страната.
Неоспоримо е, че във външната политика, като защитник на идеята за сближение с нашата западна съседка, Стамболийски отбеляза известен успех. И тук обаче заслугите му не са от особено значение, защото именно тази идея не е негова. Тя е плът и кръв на много българи. Всички ония, които преживяха катастрофите на фронта, са повече или по-малко нейни привърженици. На фронта ние можехме да изучим слабите и силни страни на нашата съседка - Югославия. Вероятно и те са изучили нашите. В горещите пламъци на тая школа изникна спасителната идея за добросъседски отношения, за да се тури край на кървавото разрешение на спорните въпроси.
У нас, хората на военната школа, няма чувство на омраза към сърбите. Това чувство, напластявано с години от заинтересувани фактори, днес е почти изчезнало. Ние подаваме искрено братска ръка за съвместна работа тук, на Балканите. Уверен съм, че на същото убеждение ще дойдат и ония шовинисти, които днес в Югославия подклаждат и поддържат омразата срещу България. Не е далеч времето, когато в Белград ще разберат, че не е само Стамболийски партизанин на идеята за добро разбиране и че тук, в малките предели на нещастна България, носители на тая идея са хиляди. Не е далече денят, когато ръководните фактори на управлението и обществото в Югославия ще се погнусят от предателската роля на българските изчадия, които днес подклаждат искрата на нови братски недоразумения. И тогава, когато настъпи съзнанието, че двата народа - югославянският и българският - трябва, за напредъка и културата на Балканите, да живеят братски, те сами ще изгонят Коста Тодоровци, Оббовци и пр., като политически бандити и предатели не само срещу България, но и против общите интереси на балканското славянство.
Но издълбаната между двата народа пропаст, не може да бъде изпълнена в един ден. И ако днес македонският народ е ябълката на раздора, нека се надяваме, че в утрешния ден този жилав и героичен народ ще послужи за звено на нашето разбирателство и като морална спойка за по-интимно сближение между България и Югославия.

ПЪРВИТЕ СТЪПКИ КЪМ 9 ЮНИ
В канцеларията на Военното министерство, когато бях началник на същата, служеше капитан П., личен адютант на Стамболийски. От съвместната служба излязох с впечатлението, че той е един честен и добър българин, с когото може да се върши обща работа. Същият П., първоначално, преди да постъпи на военна служба, бе идеен партизанин на Земеделския съюз, но впоследствие се отврати от водачите на дружбащината и премина в редовете на съюзеното войнство. Не един път, запознат отблизо с всичко онова, що ставаше в Земеделския съюз, както и с целите и намеренията на първите му хора, П-в е подчертавал, че Александър Стамболийски и неговият антураж в никой случай няма да дадат властта, освен чрез оръжие. Това убеждение още тогава се сложи у всички ония, които следейки с болка пакостните инициативи и лошото приложение на ония начинания, които до известна степен бяха съобразени с духа на времето, на дружбашката власт, не можеха да стоят чужди пред опасностите, които се рисуваха в бъдещето на родината.
През м. октомври 1920 год., бидейки още на военна служба, аз имах една среща с господата Александър Цанков, Д. М. и д-р К., която стана в деканата на Юридическия факултет. Тук, след размяна на мисли, главно върху предприетите преследвания срещу армията, се изтъкна като необходимо спасително средство ликвидацията на дружбашкия режим, додето тоя, последният, не е пуснал окончателно отровните нокти на своята поквара навсякъде в армията и интелигенцията.
В тоя момент офицерският корпус беше напълно готов с един замах да смъкне дружбащината и по тоя начин да спаси България. Едни само не бяха готови: водачите на политическите партии, които не искаха или не можеха да видят злото във всичката негова широта.
По този въпрос, когато настъпи времето, по- компетентни от мене ще кажат думата си.

В НАВЕЧЕРИЕТО НА 9 ЮНИ
След търновските събития през месец септември 1922 год. стана окончателно явно, че легалните пътища за сменяването на дружбашкия режим са вече заприщени и че единственият изход от страшното положение, в което бе изпаднала страната, не може да бъде търсен другаде, освен по пътя на нелегалната борба.
Търновските събития заслужават особено внимание. Върху тях ще има да кажат думата си по-компетентните. За мене и другарите ми обаче тия събития, в които така бляскаво бе манифестирано докъде може да се стигне, когато над общонародните стремления тежи духът на разединението, направляван от амбициозни политикани и партийни водачи, бяха от особено значение. Те трябва да служат и за напред като строго предупреждение към всички ония, на които е поверено управлението на страната.
Под натиска на мизерията - нека не се забравя, че в това време няколко души запасни офицери се самоубиха от глад - едни от нашите другари отдавна бяха напуснали столицата, за да търсят прехрана по села и градове. Едно незначително малцинство бе останало в София, търсейки там средства за живот. И едните и другите обаче не пропущаха нито един момент да работят за осъществението на тая акция, която целеше да освободи страната от натрапничеството на дружбашкия режим.
Подготовката на тая акция, на вид лесна, всъщност отне много енергия и, нека не скриваме, тя сломи много характери. Малцина бяха ония, чиято вяра остана несъкрушена, въпреки непоносимите условия, на които бяха подхвърлени.
Лично аз се установих на частна работа в Т. Пазарджик, работа, която изискваше тежки физически усилия, превъзмогнати изключително от издръжливостта ми. Не един, а мнозина добри селяни, които тогава се числяха в Земледелческия съюз, а сега са искрени сговористи, съчувствуваха на страданията, в които минаваха своите дни офицерите от запаса и не скриваха пред мене своите съжаления за нищетата, в която сме изпаднали. Ние обаче със стоицизъм понасяхме и физическите усилия и съжаленията на тия наивни хорица.
Останалите в София неколцина другари се бяха отдали телом и духом на подготовката на акцията. Тия неколцина са известни. Някой ден, може би, те ще кажат авторитетната си дума по събитията преди и след 9 юни.
Често ми се случваше да се виждам с тях в София, а най-близки връзки поддържах с господата И. В. и К. Г. Веднъж ходихме с втория в Пловдив, дето се срещахме с другарите и се размениха мисли върху подробностите на плана за предстоящите действия в Пловдивски окръг.
В тия разговори, между друго, бе обмислен въпросът и за бъдещия министър-председател и доколкото си спомням, дойдохме до общо съгласие, че за успеха на акцията, за по-безболезненото й осъществение, от една страна и от друга - от международно гледище - потребно е начело на новото управление да застане Кръстю Пастухов. Защо тоя проект остана неосъществен, ще кажат думата си ония, които впоследствие водиха преговорите по съставянето на новия кабинет.
Възложената на мене задача в Т. Пазарджик би била много лесна, само при едно условие: министър-председателят Александър Стамболийски, който повече от времето си прекарваше в своята вила край Славовица, местността „Чачовица“, на уречения ден да се намира в столицата, дето, подобно на другите министри, щеше да бъде арестуван още на 9 юни сутринта. Но имайки предвид, че той - както казах - рядко напущаше вилата си, особено в навечерието на акцията, трябваше да се вземат всички мерки за залавянето му. За тая цел своевременно бях помолил другарите в София да ми изпратят помощ в хора, които да слязат на гара Белово и от там, водени от мой човек, да се явят в тила на диктатора. Такава помощ, по едни или други причини, не дойде, вследствие на което трябваше със собствени сили да се изпълни задачата.
Макар че в Т. Пазарджик не бях лишен от верни другари, аз изобщо се въздържах да им говоря върху предстоящите действия, считайки, че абсолютната тайна е необходимо условие за успешното прокарване на акцията.

НАСТРОЕНИЕТО СРЕЩУ АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ В НАВЕЧЕРИЕТО НА 9 ЮНИ
Не е излишно, струва ми се, именно тук да опиша бегло съществуващото настроение, главно в Т. Пазарджишко, относно личността на Cтамболийски.
Нямаше човек, с изключение на детективите му, който да не таеше омраза срещу славовишкия тиранин. Тая омраза не беше случайна, а дълбоко напластена и основана на ред обективни условия, във вихъра на които живееше министър-председателят. Стамболийски не познаваше предел на желанията си, за него общественото мнение бе чисто и просто едно обстоятелство, с което той никога не се съобразяваше. За да удовлетвори един свой каприз, той хвърли значителна сума за постройката на гара Стамболийски, накърнявайки интересите на 5-6 села и задоволявайки самолюбието на родното село на баща си - Чангърли. Тази негова постъпка внесе дълбоко огорчение в душите на жителите от селата: Ковачево, Лозен, Злокучене, Ляхово, К. Муратово.
Стамболийски системно и преднамерено бравираше съвестта на т.-пазарджишкото гражданство, което кипеше от вътрешно негодувание, без да го изрази, вследствие големия брой детективи, с които бе наводнен градът и околията. Той пътуваше охраняван като султан. Имаше случаи, когато Стамболийски качваше при себе си, в автомобила, най-вулгарни престъпници, осъждани за убийства и срамни деяния, като „Чипия“, и в тяхната приятна компания се движеше между Чангърли и Славовица.
Връх на всичкия този цинизъм бе годявката на дъщеря му Надежда със сина на Григор Бояджиев. Тая годявка се извърши на открито, в горичката над Славовица. По своята разточителност и поквара тя съперничеше с вакханалиите на римските императори.
Там бяха отведени всички висши началници на българската армия, за да дадат блясък на антуража на Стамболийски. Там беше музиката на Военното училище, за да весели сватбарите. Там бяха откарани ученички, дъщери на добри български граждани, от Земледелското девическо училище в Т. Пазарджик, за да слугуват и шетат. Какво диво унизяване на учащата младеж и каква подигравка с девическото достолепие! За да се удовлетвори лакомията на многобройните гости, по заповед на Стамболийски всички готварски съдове и принадлежности от Военното училище бяха донесени от Славовица, за да бъдат задигнати след това от крадливите „сватбари“.
Една анкета ще установи потресни работи около тая чудовищна годявка и ще констатира отговорността на всички ония подведомствени на Стамболийски - военни и граждански лица - които бяха безволни и сервилни изпълнители на прищевките му. Няколко дни многобройни държавни камиони и автомобили кръстосваха из Т. Пазарджик и околията, за да пренасят дружбашките първенци, техните жени и деца до и от мястото на годявката. Една повърхностна анкета, произведена на бърза ръка, изброява разходвания бензин по тия лудешки разходи на сумата 450 000 лв.
Целият ден музиката на Военното училище непрестанно и неуморно свиреше, за да се веселят пияните сватбарски банди. На другия ден някои от музикантите, лично пред мене, не можеха да скрият своето възмущение от тая безподобна гавра над войнишката душа.
Във време на годявката славовишкият овчар е достигнал апогея на самозабравата си. Отношенията му към другите министри и висши военноначалници, „калесани на това домашно тържество“, са наподобявали отношенията на султаните към своите евнуси или харемски кадъни.
Всичко това не можеше да остане без зловещ отглас в народната душа, особено в Т. Пазарджик и околията, дето се разиграваше оргията на властвуващата простащина. Омразата на гражданството, буйна и клокочеща, срещу изгубилия човешко достойнство Стамболийски достигна кулминационната си точка.
И само така, само с това, може да се обясни фактът, че смяната на властта в Т. Пазарджик се извърши почти мигновено от двама офицери и трима въоръжени граждани. Ако по това време Стамболийски не беше във вилата си и ако той пръв не проля братска кръв, сигурен съм, че нито един вистрел, нито една жертва не щяха да окървавят подвига на 9 юни. Те щяха да бъдат изместени от небивало тържество по случай провалата на дружбащината, в което безспорно не щяха да участвуват заклетите оранжевогвардейци.
АКЦИЯТА НА 9 ЮНИ В Т. ПАЗАРДЖИК
На 8 юни мен ми беше известно, че Александър Стамболийски е във вилата си. Връзки с другарите в София поддържах непрестанно. Изпратеният за тая цел обаче мой другар в София, поручик Ч., запасен офицер - юрист, още на 7 юни е бил принуден да прекъсне сношенията с г-н Кимон Георгиев. На тоя ден софийската полиция, подушвайки, че се готви нещо, е посегнала да тури ръка на последния, вследствие на което, подир скриването си, г-н Кимон Георгиев, не е могъл по-нататък да поддържа връзки с нашия пратеник.
Вследствие на това, едва на 8 юни преди обяд софийските другари възлагат на запасния капитан Тодор Кожухаров - Федя Чорни, да тръгне с първия влак за Т. Пазарджик. Кожухаров пристигна надвечер и ме намери в къщи, дето ми съобщи датата на акцията и онова, което предстои да се извърши за сполучливото й провеждане.
Никой в града не знаеше нищо. Трябваше в късото време, което ни делеше от момента на действието, да се съберат всички верни хора, да се предупредят и приготвят. За тая цел към осем часа вечерта тръгнах из града на лов за „превратаджии“.
Срещнах пред читалището приятеля Александър П. и заедно с него продължихме обиколката. В непродължително време у дома се събраха неколцина приятели: г-н Кривошиев, който охотно се съгласи да поеме поста околийски началник, защото определеният за тази длъжност г-н Милко Балабанов отсъстваше от града, г-н Пенев, Вл. В. и поручиците Лазаров и Ш. Мисълта за предстоящите действия бе вдъхновила у нас борческо настроение и една голяма радост се четеше по лицата ни.
Според определения в София план акцията трябваше да почне в 3 ч. сутринта. По ред технически причини ние почнахме работата един час по-късно.
Завземането на властта в града съвсем не беше трудно, защото психологически в съзнанието на гражданството отдавна беше узряло смъкването на дружбащината. В продължение само на час и половина ние успяхме да заемеме цялата власт в града, арестувайки околийския началник, кмета и детективите, натоварени да охраняват скъпоценния живот на диктатора.
Мъчнотията изникна тогава, когато трябваше да се залови Стамболийски. Не защото той беше страшен и решителен противник, а защото вилата му отстоеше цели 35 км. от града, охранявана от полицейска и военна стража. Отиването до Славовица, без да разполагаме в този момент с превозни средства - в интереса на тайната, такива до този момент не бяха подготвени - рискуваше да отнеме много време и по този начин да се даде възможност на Стамболийски, узнавайки за преврата, да вземе мерки за самоотбрана или бягство. От друга страна, нашата „въоръжена сила“ се изчерпваше от 48 души войници, половината от които бяха караул в града, а останалите носеха служба в казармата.
Трябваше прочее, да се прибегне до хитрост, за да се предотвратят, преди всичко, вероятните кръвопролития. Реши се за тая цел да бъде изпратен с автомобил поручик Лазаров с двама войника, един фелдфебел и една 1 картечница, които да се явят във вилата и под предлог, че някоя опасност застрашава диктатора, да „засили“ охраната, да поеме командването й, подир което да арестува и самия Александър Стамболийски. Тая хитрост обещаваше да се ликвидира без кръв със славовишкия „герой“. Непредвидени обстоятелства обаче попречиха тя да се осъществи докрай, вследствие на което се започна по-нататък кървавата борба за залавянето на Александър Стамболийски.
Сутринта на 9 юни поручик Лазаров замина за вилата. Наближавайки четири километра от нея, той слиза от автомобила, който остава близо до с. Карамусал и тръгва към вилата, за да се срещне с началника на охраната. Додето става всичко това, времето вече напредва, Стамболийски е бил станал и се е разхождал по платформата пред вилата. Всички стражари и войници са били вече будни, условие неблагоприятно за доближаване на поручик Лазаров да началника на охраната.
Тук е необходимо едно малко отстъпление. През времето, когато се готвеше превратът, Александър Стамболийски, страхувайки се, че ще бъде нападнат от автономистите, бидейки в отчаян конфликт с Революционната македонска организация, е втълпил на своята охрана да бъде бодра, внимателна и готова всеки момент да отбие едно евентуално нападение. Говорейки за автономистите, той внушил на своята стража, че те носят каскети и повечето от тях - дълги рошави коси.
След тръгването на поручик Лазаров с двама войника, шофьорът и другият войник нагласяват картечницата на позиция, североизточно от вилата, далече около два километра и половина, зад една могила. Тук шофьорът г-н Ф. Б., бидейки по една случайност с каскет и рошава глава, издава неволно тайната, така добре запазена до тоя момент, благодарение на обстоятелството, че телеграфните и телефонните съобщения бяха в наши ръце и при всяко запитване от Славовица за новини от София и Т. Пазарджик, се отговаряше: „Всичко е спокойно и в ред“.
Шофьорът, участвувайки в пренасянето на картечницата, несъзнателно се надига повече, отколкото е потребно. Виждайки тая рошава глава, стражите на Александър Стамболийски надават вик: „Автономистите идат!“ и откриват огън.
Тъй се започна, предизвикана от Стамболийски, гражданската война около Т. Пазарджик.

В Т. ПАЗАРДЖИК СЛЕД ПРОМЯНАТА
Когато това ставаше около Славовица, поиска се помощ от Пловдив, която бе дадена веднага. Тя се заключаваше в ескадрона на майор Попов и две горски оръдия, едното от които, след няколко вистрела, спря да действува. Подир завземането на властта аз застанах начело на гражданския комитет. В качеството си на такъв отидох в околийското управление да видя какво се върши там, както и да проверя колко доброволци са се явили в услуга на новата власт. Тук заварих една картина, която - нека не си послужа с по-тежка дума - ме отврати. Една част от т.-пазарджишките чорбаджии се бяха надвесили над новия околийски началник, бързайки да осигурят материалните си интереси. Едни - да приберат земите, отчуждени по силата на закона за Т.П.С., други - парите си, дадени под лихва. Тая поразителна проява на алчност в едно време, когато цяла България бе изправена пред голямата проблема за освобождаването си от дружбашкия режим, ме застави да предложа на околийския началник да изгони с метлата от своята канцелария фарисеите и мародерите на 9-и юни.
Долу, пред управлението, площадът гъмжеше от доброволци, предимно синове на бедни и средносъстоятелни семейства, които се товареха на каруци и по групи заминаваха към Славовица. Ентусиазмът бе общ и неописуем. Командуването им се възложи на офицерите Петров и Колев, капитан Алексиев, запасен поручик Тома Христов и др. Вследствие на далечното разстояние, въоръжените команди достигат на три километра от вилата едва надвечер. Общото им командване се поема от майор Попов, който заповядва да се преустановят действията, вследствие настъпилата непрогледна нощ.
Още същата вечер обаче майор Попов изпраща по един селянин, „верен“ на Стамболийски, едно писмо до последния, с което явявайки, че правителството е свалено и заменено с друго, предлага му да се предаде доброволно, за да се избегне проливането на братска кръв. Към един часа след полунощ се получава отговорът на дружбашкия вожд. Писмото е било предадено на един конник, карамусалец, който в тъмнината се натъква на един пост, командван от поручиците Тома Христов и Лазаров. След прочитането му, за което в голямата тъмнина са били употребени 24 кибритени клечки, писмото бива препратено на майор Попова. Със свойствената си превзетост и театралност в това писмо, както е вече известно, Александър Стамболийски заповядва на майор Попова да сложи оръжието си и да се оттегли там, отдето е дошъл, защото няма да го побере нито България, нито коя да е друга държава.
От тона и съдържанието на това писмо ясно пролича, че Александър Стамболийски доброволно няма да се предаде.

ПРИГОТОВЛЕНИЯТА НА СТАМБОЛИЙСКИ
Едновременно с нашата подготовка, в лагера на Стамболийски настъпва раздвижване. Той пуща куриери по селата да съобщят, че е нападнат от автономисти и заповядва да се бие черковната камбана за тревога и помощ. Във вилата, освен охраната, състояща се от 24 полицейски стражари, 16 войници и 3 картечници, постепенно почват да се стичат хора от съседните села, влизащи в състава на оранжевата гвардия. За да се види, че съществуването на преторианската организирана сила за подкрепа на дружбашкото мракобесие не е празна приказка, за да се потвърди, че всички оражевогвардейци са имали предварително мобилизационно назначение, ще ни послужи една от многото заповеди, пръснати из селата от дружбашките кметове:

ДЖУМАЙСКО ОБЩИНСКО УПРАВЛЕНИЕ
Т. Пазарджишка ок.
с. Джумая, 2 ч. сл. пл., 9 юни 1923 год.
Заповед № 1
Вследствие на развълнувалите се във вътрешността на Царството два черни блока - Македонските организации и Военната лига, и заемането от тях на някои села и градове в България, обявявам в с. Джумая селска диктатура, като:
1) Всеки, който от селото се обяви против правителството и земеделската организация, да бъде веднага застрелян от гвардията за запазване вътрешния ред.
2) Всички лица, които идват от вън по каква и да е работа в селото, да се арестуват и под строг конвой изпратят в с. Калугерово, монастира „Св. Никола“.
3) Понеже аз съм назначен на друг пост от земеделската организация, заедно с бойните другари, при заминаването ми, за мой заместник оставям общинския съветник Саво Илиев, съвместно със съветниците си на дружбата Ангел Мусиевски и Иван Енчев.
4)  ...
5) Неизпълнителите на горната заповед, макар и сдружен земеделец, ще се прилага п. 1-и от настоящата заповед.
Помощник-кмет: Г. Г. Тотоланов

Чрез измама, най-съблазнителни обещания за бъдещи облаги и най-сетне чрез заплашвания Стамболийски успява да събере около себе си една значителна група селяни, които, използвайки слабостта на нашите части, повежда срещу Т. Пазарджик. Един характерен документ за заблудите и заплашванията, пръскани от Стамболийски, е следната заповед от 10 юни, издадена от кмета на с. X.:
„По заповед, издадена от г-н министера Стамболийски до общините, да се разгласи на населението, че Т. Пазарджик е веке окупиран и всеки, който има пушка, в един час срок да я пренесе в общинското управление, който я не пренесе, а я крие, ще бъде застрелян“.

СЛЕД ПЪРВИЯ НЕУСПЕХ
Макар ние да скрихме своя първи неуспех, гражданството не остана в неведение. Както обикновено става в такива случаи, стоустата мълва разпространи най-сензационни слухове, рисувайки опасността по-голяма, отколкото беше в действителност и всичко това всади тягостно настроение всред гражданството.
Още в събота, 9 юни след обяд, граждани ме помолиха да облеча формата и да застана начело на доброволците. И действително, вечерта на същия тоя ден бях повикан по телефона от началника на първокласния гарнизон в Пловдив полковник Стоянов, който ми предаде да поема командването на войските. Това съобщение бе потвърдено със следната телеграма:
„Запасният полковник Славейко Василев се назначава за началник на Т.-Пазарджишкия гарнизон. Предайте му управлението на гарнизона и донесете. 646.
10.VI.1923.
Стоянов, полковник, началник 1 кл. Гарнизон“.
Бидейки по тоя начин облечен във власт, на другия ден, неделя, назначих за комендант на града запасния подполковник Консулов - човек със здрава и енергична ръка, и отправих позив до гражданството да изостави временно частната си работа, за да се яви в помощ на акцията срещу дружбашката власт. На тоя позив се отзоваха всички млади хора и добри граждани, включително и членове на комунистическата организация. Наблюдавайки тия хора, без да съм заразен от долната партизанщина, трябва да призная, че между комунистите, особено тия, които са на по-заден ред в партията, има много добри българи, готови да работят за напредъка на своя народ. Според мене не всеки комунист е вреден за обществото. Има хора от буржоазните партии, които са по-лоши и по-вредни. Това са безбожните лихвари и алчните спекуланти - най-големите паразити и врагове на народа си.
В неделя сведенията гласяха, че към Стамболийски са се присъединили 1500-2000 души. На първо място, нужно беше да се предотврати всяко нападение извън онова, очаквано от ордите на Стамболийски. На запасното войнство се възложи задачата да потуши едно евентуално комунистическо движение вътре в града. За тая цел бидоха заети всички изходни пунктове. Останалата част от доброволните се изпратиха в помощ на малките групи, които от неделя сутрин водеха непосилна борба, оградени от оранжевогвардейци. Първите успехи на Стамболийски или по-право, първият наш неуспех, създаде борческо настроение в хората на дружбашкия вожд, което се засили още повече с обстоятелството, че командирът на горския взвод в Белово, капитан Йоновски, бе създал между селяните впечатление, че държавната власт е в ръцете на Александър Стамболийски и че нападението е извършено от отделни, екзалтирани личности. По съвкупност на ред благоприятни условия както у Стамболийски, така и у хората му се бе формирало убеждението, че имат срещу себе си твърде слаб противник и че успехът е много близък, стига да положат известни усилия, за да го постигнат.

НАСТЪПЛЕНИЕТО НА СТАМБОЛИЙСКИ КЪМ Т. ПАЗАРДЖИК
В събота през нощта във вилата се е състоял военен съвет, на който са присъствали: Александър Стамболийски, брат му Васил, Ст. Здравков, околийски акцизен началник и капитан Йоновски, дето е решено не само да се продължи борбата, но и да се премине в настъпление.
Същият ден, освен Славовица, бяха дигнали глава и селата Черногорово, Пищигово, Абдуларе, Мисилимето и др. Изобщо взето, първият наш неуспех със залавянето на Стамболийски бе бързо разпространен в цялата околия чрез телеграфа, телефона и специални куриери, пътувайки тия последните, с автомобилите на Стамболийски, които той имаше в достатъчен брой във вилата си.
С една дума, в неделя сутринта ние осъмнахме при положението, че селата северно от Марица почти всички се бяха явили в услуга на диктатора. На нас предстоеше да засилим редовете си с граждани и верни привърженици от селата като Доганово Конаре, Цръвча, Кара Мусал и др. Селските групи се ръководеха от Т. Линкин, Кълвачев, Алекс. Дошев и др.
В неделя сутрин групата на майор Петков се намираше между с. Кара Мусал и вилата, на два километра далече от последната, водейки престрелка с хората на Стамболийски. Тая група се състоеше от четиридесет души кавалеристи и неколцина доброволци, ръководени от капитан Алексиев. Ескадронът на майор Попов беше почти в невъзможност да действа вследствие пресечения покрит характер на местността. Пехотната група на капитан Алексиев, в която влизаха офицерите Колев, Петров, Лазаров и запасен поручик Тома Христов е подържала престрелка с настъпващите части, обкръжена от тях още през нощта. Тая група, заобиколена от три посоки, освен онази за с. Кара Мусал, попадна под кръстосания огън на дружбашите и за известно време се считаше пленена или унищожена. Благодарение на своето високо самообладание и неустрашимост, шепата храбреци, след четиричасов бой, успяват да пробият път през оранжевогвардейците и да се оттеглят на позиция във височината, западно от Кара Мусал. Тук пристигат две планински оръдия и доброволци, начело със запасните офицери Гагов, Гуджунов, Влайков и др. Нашите слаби части обаче не бяха в състояние да спрат многочислените отряди на Стамболийски.
След като направих всички необходими проучвания върху картата и предвидих разните възможности, дойдох до заключението, че Стамболийски едва ли би могъл до вечерта да доближи чертата на града. Но оказа се, че гражданската борба има свои, собствени закони, които нямат нищо общо с тия на модерната война. Тук елементите време и пространство се обуславят от други условия и причини, те не се подчиняват на твърдостановените принципи в обикновената война. Освен това, тук ролята на двигател играят омразата и жестокостта, които коренно видоизменяват характера и психологията на бойните действия. Види се, затова и моите сметки, изградени точно по картата и установените правила, бидоха опровергани в действителността. Очакването ми, че Стамболийски ще може да дойде към града едва надвечер, не излезе точно съобразено с хода на събитията. Въпреки отчаяната съпротива на малобройните ни отряди, оранжевогвардейците и блокари, примамени от предстоящите грабежи, напредваха стремително към града. Всеки момент долитаха куриери с молба за помощ, а същевременно куршумите на нападателите почнаха да префучават над града от към с. Кула Касапли. Помощ не пратих никому, преди всичко, защото такава нямаше отде да се получи и на второ място - трябваше да се организира отбраната на града. От друга страна, изпращането на помощ се явяваше безполезно, защото не се знаеха де са центровете и фланговете на нападателите. Тук, при настъплението на Стамболийски, произлезоха срамни сцени, които характеризират някои тъмни черти у българското племе, останали в наследство от петвековното робство. Така, при оттеглянето на нашите групи населението им устройваше овации, за да се присъедини веднага след това към хайдушката шайка на диктатора. Едни от тях се движеха от своите пламнали инстинкти за плячка, а други - по-голямата част, бяха увличани като овце чрез терор, насилие и заплашване.
Тук му е мястото да възпроизведа един документ, от който се вижда част от извършените жестокости, за да се подигне това мирно население срещу новата власт:

„12 юни
Началнику Щаба на армията
Днес обиколих селата: Сарая, Бошуля, Ветрен, Славовица, Кара Мусал и Кара Бунар, където сега владее пълен ред, но се разкриха потресающи изстъпления... Акцизният началник Стефан Здравков е застрелял двама селяни, защото не са искали да се присъединят към тях, а също е пребил и счупил ръката на едно 10-годишно момче от с. Сарая. В Кара Мусал лично видях трима наши войници, убити от тях и най-варварски обезобразени, като са им изрязали носовете, ушите и даже извадили очите. Във вилата на Стамболийски, при с. Славовица, между другите неща, са намерени маса принадлежности за жени и разни снимки в най-пикантни пози с жени от леко поведение. № 2
Началник войските
Т. Пазарджишки Район
от Генералния щаб
полковник: (п.) Василев

ОТБРАНАТА НА ГРАДА
Понеже лично не можех да напусна града, зает с организиране на отбраната му, изпратих с автомобил г-н Венко Пожаров да се ориентира върху положението на частите и главно да предупреди майор Попова да не очаква никаква помощ, защото, според изработения план, войсковите части ще се съсредоточат около шосейния мост върху р. Тополница, дето ще се даде решителният отпор на нападателите.
Додето вън на полето се водеше непосилна борба, в града - вследствие на най-фантастични слухове и вида на ранените - се бе създала силна уплаха, която застрашаваше да се разрази в паника. За да се предотврати тая възможност, която можеше да бъде гибелна за успеха на акцията, своевременно се взеха надлежните мерки. Из града бидоха пуснати патрули, по улиците се явиха някои от висшите военноначалници, а организацията на запасното подофицерство със своята сплотеност и самообладание, движейки се непрестанно сред гражданството принуди всички ония, които бяха приготвили багажите си, за да бягат, да изчакат с повече кураж развоя на събитията. Най-сетне, за да се успокои окончателно гражданството, лично аз отпътувах към местосражението, вземайки със себе си 8-годишното си дете. Тоя акт, на глед маловажен, всъщност окончателно парализира опасното развитие на уплахата и евентуалната деморализация.
С автомобила отидох между оръдията и веригатa, дето спрях и продължих пешком, придружен oт детето си, по канавката на шосето. В тоя момент куршумите пищяха и наблизо бидоха ранени двама войници. Някой от офицерите извика:
- Г-н полковник, вършите престъпление, че сте довели тук това дете. Куршумите не избират никого.
- От судьбы не уйдешь - отвърнах аз. Ако му е писано да загине в най-крехка възраст от братски куршум, нека загине.
Страхът между гражданството се породи, струва ми се, главно от куршумите, които свиреха над града откъм с. Кула Касапли. Не без ефект, в това отношение, остана и телеграмата, изпратена от Александър Стамболийски до т.-пазарджишкия околийски началник, комуто се заповядваше да извади населението и посрещне „победоносните му войски, които неудържимо напредват към града“.
Тия, които бяха в редовете на въоръжените команди, посрещнаха със спокойствие събитията, но ония, които бяха останали по домовете си, главно жени и членовете на комунистическата партия, бяха ревностни агитатори на безпокойствието и страха. Обикновено онзи, които води непосредствено борбата, е по-самоуверен и с по-висок дух, отколкото този, който е само наблюдател. Излишно е, струва ми се, да напомням, че през време на войната паниката се създаваше преди всичко в тила, отдето или преминаваше в бойците или заглъхваше на самото място.
Не оставаше друго, прочее, освен да направим сериозен опит за спиране при Тополница настъпващите оранжевогвардейци.

В ПРОТИВНИЯ ЛАГЕР
През време на настъпването си, според показанията на очевидци, Стамболийски често е менил своето настроение. В известен момент той вярвал напълно на своя успех, а в друг - изпадал в пълно униние, изгубвал всяко присъствие на духа. В това време, пред една внушителна група, западно от с. Кара Мусал, той е държал отвратителна реч, за да ги насърчи в похода срещу града. Спекулирайки с най-близките човешки инстинкти, Стамболийски е заявил на селяните, че те могат да извършат всякакви безчинства в Т. Пазарджик.
- Никакво наказание не ще понесете - провикнал се Александър Стамболийски - ако разграбите града, ако избиете населението и се забавлявате, както щете с нежните гражданки.
Тук, с един ненадминат цинизъм, яростният апостол на нравствеността, посочил и пределната възраст на обектите, предназначени да удовлетворят сексуалните прищевки на подчинените му: всички момичета от 14 години нагоре!

БОЯТ ПРИ ТОПОЛНИЦА
Додето Стамболийски по този начин е създавал настроение у хората си, ние бяхме сериозно загрижени върху положението и употребявахме свръхчовешки усилия, за да го подобрим.
Към четири и половина часа аз бях на Тополнишкия мост, дето се организираше отбраната и дето малобройните защитници със стоицизъм и несъкрушима вяра очакваха атаката. За да не се създадат погрешни заключения, потребно е да отбележа, че нашата „отбрана“, така громка по име, всъщност се състоеше от един слаб кордон войници и 4 картечници, пръснати на едно разстояние по фронта от 3-4 км. В центъра се намираше майор Попов, чийто ескадрон, поради усиления марш, бе страшно изнурен. Предложих лично той да се оттегли на почивка, за да го замести ротмистър Ракаров, обаче майор Попов, с едно похвално достойнство, отрече да почива в този критически момент.
Към пет часа след пладне ние успяхме да изпратим в помощ на групите, разположени на позиция на левия бряг на р. Тополница, две роти, командувани от капитаните Николов и Ангелов.
Знаех добре, че в гражданската война изобщо взема връх онзи, който съумее да подготви организирани сили в ръцете си и да действува смело, решителни и бързо. Знаейки обаче, че при оперирането с неизвестни величини, какъвто бе случаят, един евентуален неуспех може да обърне собствените ни доброволчески команди срещу нас самите, аз своевременно поисках помощ от Пловдив, дето тоя ден не е имало никакви усложнения. И действително, към шест часа вечерта тази помощ пристигна в лицето на два ескадрона, учебната команда при 9-та дружина, начело с капитан Сотиров и две полски оръдия с капитан Димитров под общото командване на подполковник Христов, командир на 3-ти конен полк. Тази войскова група по мое искане премина през селата, разположени източно от града, за да възстанови реда в случай, че последният е нарушен, както това се вижда от писмената заповед, издадена от началника на 1-во класния гарнизон в Пловдив:
„След заемането на Кричим с отряда си, продължете движението към Т. Пазарджик, като минете с част от отряда през селата: Полатово, Говедаре, Хаджиево, Текира, Саладиново, Синитово и Мисилиме. В тези села също да се възстанови законната власт. Спристигането си в Т. Пазарджик ще влезете в подчинение на началника на гарнизона, полковник Славейко Василев.“
Новите части бидоха изпратени веднага в подкрепа на фронта. Едно от оръдията зае позиция по шосето Т. Пазарджик - Ветрен, а другото - на десния бряг на р. Марица, шосето Т. Пазарджик - Чангърли. В тая посока бе изпратена и учебната команда, защото посоката бе открита и от Чангърли към града настъпваха силни дружбашки групи, командвани от брата на Александър Стамболийски, Васил, народен представител. Ескадроните на подполковник Христов останаха в резерв с ротата на поручиците Тома Христов и Дамянов, попълнена в по-голямата си част от български цигани.
Към седем и половина часа, въпреки тъмнината, оръдията откриха огън по фронта на дружбашите. Едното ги обстрелваше от фланга, а другото - по фронта. Пехотният огън се усили и от двете страни, без обаче от никоя страна да се премине в атака. Към девет и половина часа се получи донесение, че нови групи се концентрират към с. Кула Касапли - Миликадъново. Срещу тях се изпрати ротата на поручик Тома Христов.
Ескадроните, оставени в резерв и ротите, намиращи се в града, служеха за ядро, което да води борбата в случай, че нашата отбранителна линия бъде пробита.
Оръдията продължаваха да стрелят. Въпреки непрогледната нощ артилерийският огън, направляван вещо от началствуващите лица, обстрелваше сполучливо разположението на оранжевогвардейците. През време на стрелбата Стамболийски с автомобила си е бил недалече от моста, очаквайки да влезе победоносно в Т. Пазарджик. В този момент една граната изфучава в един клон, който пречупен пада върху автомобила. С неподражаема ловкост и удивителна бързина героическият главнокомандващ на преторианската гвардия изчезва под автомобила, отдето извиква на приближените си:
- Всичко е свършено!

НОЩНИЯТ ВОЕНЕН СЪВЕТ
През нощта и двете страни подържаха пехотния огън, обстоятелство, което създаваше впечатлението, че ще произлезат нощни атаки. Такива обаче не се предприеха нито от едната, нито от другата страна. От състоянието на нашия фронт, който два пъти обиколих през нощта, у мен се формира убеждението, че условията да преминем в атака са вече назрели. Вследствие на това реших в четири часа сутринта да се предприеме настъпление по целия фронт, като кавалерията бъде готова да преследва разгромените оранжевогвардейци.
В същото време в лагера на противника, два километра западно от р. Тополница, е бил свикан военен съвет председателствуван от Александър Стамболийски. На тоя съвет са присъствували капитан Йоновски, Васил Стамболийски, Стефан Здравков, Васил Георгиев и др., чиито имена не можах да узная. След дълги спорове и обсъждания стратезите решават да минат в атака сутринта в четири часа, с цел да вземат града. Тук е бил разискван въпросът за по-нататъшния ход на действията. Стамболийски е заявил, че след превземането на Т. Пазарджик, дето е разчитал да се снабди с оръжие и да привлече нови въоръжени селяни, трябва да се продължи настъплението към Пловдив с крайна цел: да се обяви първата република в България.
Тоя „военен съвет“, както разказва един участник, не е бил лишен от известен комфорт. Неумолимите войскови началници, в края на краищата, подсладили бойните си размишление с няколко шишета шартрьоз и други деликатни напитки. Може би почтеният бивш министър на просвещението, Стоян Омарчевски, искрено ще съжалява, ако прочете тия редове, че не е имал възможност да вземе участие в тоя нощен военен съвет край р.Тополница...
Решението за атака в четири часа през нощта, изглежда, че е било взето без преценка на обективните условия, а изключително под влиянието на алкохола. Защото не много след това, подир един часа, сам Стамболийски го е ревизирал. Тоя път Стамболийски е определил нападението да почне на разсъмване. От гледна точка на действителността и военния опит, второто решение е вече съобразено с качеството на войската, командвана от диктатора, войска, зле организирана, неспоена и невъодушевена от една голяма цел и лошо командвана, войска, която в никой случай не може да издържи специфичната трудност на нощните действия.

НАШЕТО НАПАДЕНИЕ
Но Стамболийски бе изпреварен. На разсъмване, на 11 юни, четири часа, ние настъпихме и по този начин взехме инициативата в свои ръце. Командуваната от мен колона, с едно оръдие, настъпи на десния бряг на р. Марица с цел да се яви в тила на дружбашите. Още в началото тази колона бе обстрелвана от неголеми групи, разположени северозападно от Чангърли. Тук командата на капитан Сотиров прояви завидна храброст и решителност. Настъпвайки с усилени прибежки към Карамантепе, нашите войници изтласкаха дружбашките групи, които оставиха 4-5 жертви, без загуби от наша страна. След отбиването на тия групи, ударът се насочи в тила на оранжевогвардейците, в чиито редове се забеляза разколебание. Центърът на ядрото им се измести към Миликадъново – Кула Касапли. В момента на това предвижване обаче, нашите части настъпиха бързо напред и след усилена престрелка, пръснаха дружбашите, за да ги обърнат малко подир това в паническо бягство. Тук падна убит запасният фелдфебел П. Г. Петров, от ротата на поручик Христов. Това убийство внесе голямо раздразнение сред нашите части, които в яростен устрем се понесоха напред по целия фронт. Оранжевогвардейците, в пълен безпорядък, се пръснаха по селата си, дето дигнаха бели флагове - знак на покорност.
Пред фронта бидоха намерени 50-60 трупа на оранжевогвардейци. Този брой би бил много по-голям, но бягството на противника се прикриваше от високите непожънати ниви. Към два часа след обяд престрелката бе преустановена. Тук-там се чуваха единични изстрели, а кавалерията, излязла напред, разчистваше местосражението.

СОФИЙСКИЯТ ОТРЯД
Още в неделя сутринта, едновременно с поискването помощ от Пловдив, аз помолих г-н министъра на войната да изпрати такава и от София, ако разбира се, има възможност да се отделят части от Софийския гарнизон. От София бе изпратен отряда на капитан Харлаков, който пристигна в Саранбей. На 11 юни, понеделник, преди обяд заминах за тая гара с един локомотив и веднага насочих този отряд към Славовица - Церово, да прегради пътя на отстъплението на Стамболийски, за когото, както това ще се каже по-нататък, имахме най-противоречиви сведения относно местонахождението му и броя на хората, които го придружават.
За действията на отряда, командуван от капитан Харлаков, аз нямам точни сведения, защото донесенията, а вероятно и релацията си, той е предал на своето началство.
От нашите части се формираха 3 колони: едната се насочи към Калагларе - Панагюрище (подполковник Кичуков), а другата - Калугерово - Елшица (капитан Ангелов). Конницата на подполковник Христов бе отправена към Черногорово - Ферезли - Панагюрище. Главната задача на трите тия колони бе да се обгради местността и да се улови Стамболийски. Това бе въпрос на чест за всички офицери, подофицери и войници, взели участие в сраженията около Т. Пазарджик.

ДЕГРАДИРАНЕТО НА КАПИТАН ЙОНОВСКИ
На друго място се спомена, че единствен от българските офицери, който има безграничното безсрамие да се присъедини към Стамболийски, увличайки насила и подведомствените си войници, бе капитан Йоновски, командир на жандармерийския горски взвод в Белово. Зет на дружбашкия депутат Делю Георгиев, тоя офицер беше типичен представител на оная мафия, която дружбашкият режим се опита да създаде в армията. Уличен в кражби и грабежи, злоупотребления с властта си при уредбата на горски въпроси, капитан Йоновски безспорно, тръгвайки със Стамболийски, е целял да получи, за благодарност, бързо повишение. Тоя единствен изменник бе заловен и в Панагюрище се извърши деградирането му. Ето телеграмата, подадена по този случай:

София
Военния министър
Днес в 12 ч. 30 м. сл. пл., в присъствието на цялото панагюрско гражданство и войсковите части, извърших деградирането на капитан Йоновски. Същият, заедно с брата на Кирил Павлов (бивш дружбашки министър) днес изпратих в София. № 3.
Панагюрище, 13 юни 1923 год.
Началник на войските в Т. Пазарджишки район, от Генералния щаб
полковник Василев

ЗАЛАВЯНЕТО НА СТАМБОЛИЙСКИ
След окончателното разбиване на оранжевата гвардия всички въоръжени селяни, хвърляйки оръжието, се пръснаха из селата си, за да укрият своето участие в нападението срещу Т. Пазарджик, както и да посрещнат с хляб и сол, еднакво с мирните си съселяни напредващите военни команди на новата власт. Убедените и заклети членове на дружбашкия съюз и оранжевата гвардия при първата по-голяма опасност напуснаха своя водител по най-вероломен начин. Така е, когато вождът не съумее чрез своя пример и дела, чрез светостта на идеята, на която служи да вдъхне сплотеност и обич между подчинените, такава е съдбата на всеки тиранин, който гради обаянието си не върху ентусиазма и доверието на масите, а върху щиковете на наемната гвардия, импулсирана от съблазнителни обещания. Още в понеделник след обяд, подир разгрома пред вратите на Т. Пазарджик, при Стамболийски остава една твърде малка група от най-близки лица, между които брат му Васил, Ст. Здравков, капитан Йоновски и др. От тук той почва своите лутания, блуждаейки като див звяр, гонен по петите от отрядите на капитаните Харлаков, Кичуков, Ангелов и подполковник Христов. След кървавата драма настъпи сякаш един спорт за улавянето на Стамболийски, за да се пресече еднаж завинаги възможността България да бъде подлагана изново на сътресения.
Цели четири дни, 9, 10, 11 и 12-ти юни, Т. Пазарджишкото гражданство, а безспорно и цяла България следеше с интерес тая хайка срещу Стамболийски, за която всекичасно се получаваха най-разнообразни и противоречиви сведения. За мене беше ясно, въпреки донесенията, че Стамболийски е напуснал околията, че е успял да прехвърли Балкана и т.н., че той подобно на заека, който се върти около гнездото на своите малки, мъчно ще се отдалечи от вилата, дето бе изоставил тайната си архива, тоалети, пари и пр. За да илюстрирам обаче, онзи хаос от противоречиви донесения, които съпровождаха бягството на Стамболийски, донесения, които в някои случаи носят характера на басни и легенди, от друга страна, за да характеризирам господствуващето убеждение, че Стамболийски трябва да бъде заловен на всяка цена, ще процитирам известни пасажи от някои писмени и телеграфни документи:

От началника на лявата колона
с. Динката, 12 VI
„... казва се, че Стамболийски през Калугерово се е оттеглил или за монастира „Св. Никола“, а по е вероятно за в. „Еледжик“ (Средна гора).“

От подполковник Христов:
„По сведения от местни жители, които лично са видели вчера около 5-6 ч., Стамболийски е заминал с автомобил по шосето за към Панагюрище. В автомобила е имало 4-5 войника.“

Една телеграма, подадена в Славовица на 13.VI.1923, 8 ч. 30 м., гласи:
„Вчера, 12-того, на височината североизточно от Славовица бе намерена касата на Стамболийски. Залових 1 200 000 фр. франка и 300 000 български лева по 1000 левови банкноти в пакет с надпис: „Министерство на външните работи“. Заобиколих с 2 роти височината, на която се намери касата и към 2 часа Стамболийски бе открит от една група и обстрелван, но в тъмнината се изплъзна. Височината е обградена и претърсването продължава. Стамболийски е сам с брата си. Всички негови хора го напуснаха. В следите сме. № 6.
Капитан Харлаков“.

Друга телеграма от 12 юни, подадена в Пловдив от командира на 2 полк, съобщава:
„Сам Стамболийски, избръснат и почернен е избягал в неизвестна посока. Да се предупредят всички военни и административни власти да наредят, където бъде срещнат Стамболийски, веднага да се залови и арестува. 1924“.

Комендантът на гр. Панагюрище, капитан Пепелюгов, телеграфира до началник гарнизона в Т. Пазарджик на 13 юни:
„По сведения, Стамболийски сам е бил в болницата или разсадника в Панагюрище. След щателен обиск и претърсване в 7 1/2 ч. вечерта, там не се оказа. Обаче, не след много донесоха сведение, че той сам се е движил през нивите и чукарите за село Попинци. За залавянето му бе изпратена моментално потеря“.

На 14 юни се получи следната телеграма, подадена в Славовица от началника на софийския отряд:
„След като вчера бе заловен брата на Стамболийски, този последният, като изгнаник се скита по баирите, сам, без хляб и горна дреха, достатъчно вече смазан от тежестта на собствените си грехове. Нечистата съвест му отне и последната доблест - да се предаде. Събрах цялото село и хвърлих светлина върху мистериозната личност на Стамболийски... След като чуха всичко, останаха изумени и преизпълнени с чувство на мъст и справедливо възмездие, като един, с колци и тояги, като фурия се понесоха да го преследват и заловят. Ще бъде открито и последното убежище на този герой на милионите. № 9.
Кап. Харлаков“.

Въз основа на горните и други донесения от тоя род бе изпратена следната телеграма до щаба на армията:
„Сведенията за оттеглянето на Стамболийски са противоречиви. Едни селяни казват, че го видели на кон, наедно с други сподвижници на 11 т. м. около 7 ч. след обяд да отстъпва в пространството между панагюрското шосе и Тополница, по посока на с. Елшица, а други - че са го видели около 6 ч. след обяд, да отстъпва с автомобила си, придружен от 6 души през Абдуларе, по посока на Попинци.
Началник войските в Т.-Пазарджишкия район от Генералния щаб
полковник Василев“

Както е видно от току-що публикуваните документи, Стамболийски, обграден от войсковите отряди, напразно се е опитвал чрез бързи преминавания от едно място на друго да заблуди своите преследвачи и да се изплъзне от ръцете им.
Тук му е мястото да се отбележи едно много важно обстоятелство, което днес ония, които правят кариера с името на Стамболийски, нямат никакъв интерес да бъде напомняно, обстоятелство, което напълно илюстрира известната мисъл, че когато корабът потъва, първи плъховете са, които го напущат. Лично пред мене известни лица, говорейки за последните дни на Стамболийски, не скриват своето учудване, че този последният, приготвяйки разни скривалища, тунели и др., за да спасява кожата си от народния гняв, не е предвидил да се снабди с един аероплан, с който в критическите дни да избяга вън от пределите на Царството. Според мене едва ли може да се вмени в грях на Стамболийски, че не е предвидил и аероплана като едно от средствата да се огради от любовта на народа, когото той смяташе, че води и представлява. Не аероплан, а само един-единствен верен, безкористен и изцяло предан приятел, ако беше съумял да привърже към себе си, без друго Стамболийски щеше да сполучи да се измъкне от ръцете на преследвачите си. Ако той имаше един човек, който да му взема храна, да го пази, когато спи и да го напътва из местността, няма никакво съмнение, че той не би изпаднал до положението да търси хляб в с. Голак под формата на търговец на дървен материал.
Но както се каза, Стамболийски, изоставен дори от родния си брат, скиташе сам от място на място, търсейки възможност да излезе от зоната на преследването. В тоя стремеж той достига близо да селото Голак, като ляга в канавата на цариградското шосе, местността „Паланката“, между Ветрен и Ихтиман. По това време тук минава един каруцар. Стамболийски, мъчен от глад, поисква хляб и сирене, които каруцарът му дава, без да познае, че този изгладнял пътник е доскорошният български министър-председател. Каруцарят продължава пътя си. Стамболийски остава на същото място, но свикнал на излишества и преяждане, той наскоро почувства отново атаките на глада. В невъзможност да издържи повече, Стамболийски решава да потърси храна в селото Голак, обнадежден от обстоятелството, че в последните избори гласоподавателните урни в това село са отбелязали само 2-3 опозиционни бюлетини. Вероятно, той не е предполагал, че в следващите избори това село няма да даде нито една оранжева бюлетина!
И действително, Стамболийски извършва последната си глупост: той влиза в селото и препоръчвайки се за търговец на дървен материал, поисква храна срещу заплащане. Селяните обаче, усъмнени още в началото в търговската физиономия на неочаквания посетител, след като е бил познат от младежа Биков от Ветрен, го арестуват и под конвой отвеждат във Ветрен.
Днес, когато Стамболийски не е вече между живите, има хора вън и вътре в България, които се бият в гърдите, за да убедят света, че са предани и верни на бившия министър-председател. Смешни и жалки усилия! Аз решително не се съмнявам, че всички ония паразити на селското невежество, които днес издават в чужбина „Земеделско знаме“ неизменно с портрета на Стамболийски, както и тия, които тук в България се давят в сълзи и оплакват смъртта на Стамболийски, първи биха го напуснали, с безгранична подлост и вероломство, ако тогава, при онова настроение, съставяха неговия антураж.

ПРИ СТАМБОЛИЙСКИ ВЪВ ВЕТРЕН
Веднага след залавянето на бившия министър-председател и отвеждането му във Ветрен, което е родното ми село, побързах да го видя. Стамболийски беше настанен в една малка стая, в къщата на Петкин. Вън пазеше часовият Георги Величков от Ветрен.
След като часовият ми съобщи, че преди малко група въоръжени лица са нападнали къщата, за да извлекат Стамболийски, които той е прогонил с оръжие, влезох в стаята. Седнал пред огнището, в което пламтеше буен огън, за да си изсуши измокрените и изкаляни дрехи, още при влизането ми Стамболийски се изправи, застана мирно като войник и ме посрещна с думите:
- Най-после, началникът на канцеларията победи военния министър!
И продължи:
- Твоят приятел ми изяде главата!
Останах в недоумение и го запитах:
- Кой е този мой приятел?
- Топалджиков. В мое отсъствие, когато бях в 100-дневната си обиколка, заместникът ми Марко Турлаков те е принудил да напуснеш службата си. На твое място той е, който назначи полковник Топалджикова, офицер необичан от деветтях десети на българското офицерство. Той и някои от министрите в кабинета са причината да избухне конфликтът между правителството и офииерството.
Стамболийски не скриваше намерението си да продължи разговора в тая посока, но аз го поканих да седне, да се нахрани по-бърже и да се приготви за път, защото времето бе напреднало, а трябваше да се върнем в Т. Пазарджик на светло, защото из полето бяха пръснати въоръжени групи, които в тъмнината можеха да ни обстрелват.
Седнал-неседнал, но вече значително успокоен, Стамболийски продължи:
- Благодаря на военните, че ме свалихте от власт. Тя вече ми тежеше много.
Не се стърпях да му не отвърна:
- Сигурно, ако бяхме в кръчма, щеше и да почерпиш!
Стамболийски се усмихна. Въпреки привидното спокойствие, той не можеше да скрие уплахата си. Може би, страхуваше се от голямото множество, което бе блокирало къщата, за да го види и чието настроение, очевидно, бе силно раздразнено. Бившият министър-председател беше облечен в леко пардесю-реглан, с каскет на глава, без яка и вратовръзка.

ЕДИН ИНЦИДЕНТ
След като привърши вечерята си Стамболийски бе настанен в автомобила ми, в който се качиха заедно с мене и офицерите Милан Балабанов, Лазаров и Влайков, а шофьори бяха Ф. Б. и Альошата. Тъй потеглихме за Т. Пазарджик. Минавайки край бащината си къща, останала от турско време, спрях да се видя с роднините си, които чакаха пред вратата. Тази е третата къщурка, построена от моя баща, на мястото на други две, изгорени от турците за наказание на непокорния българин, осъждан на смърт от властта и впоследствие амнистиран, благодарение намесата на Англия в 1876 год. И тази колиба, която недопуща под покрива си човек с ръст повече от 1,80 без последният да се наведе, беше отчуждена от органите на Стамболийски за акушерски участък, единствено за отмъщение на брата ми, който взе участие в борбите на Конституционния блок срещу дружбашкото правителство.
Още не се здрависал с роднините си, един шум в автомобила ме накара веднага да се обърна. Изникнали не зная отде, върху автомобила се бяха хвърлили шестима въоръжени селяни, не от Пазарджишка околия, дърпайки Стамболийски, за да го отвлекат със себе си. Ние всички се заехме да го защитим, с нескриваното намерение да употребим оръжие в случай, че нападателите не се оттеглят. След остър спор, в продължението на който Стамболийски даваше признаци на голяма малодушие, свойствено на страхливите натури, шестте непознати лица най-сетне се съгласиха да пуснат Стамболийски, но след като подписах разписка, че го получавам от тях. Сигурен съм, че тая разписка, настойчиво поискана и получена в този опасен момент, някой ден ще излезе във факсимиле, но дали ще бъда жив, за да я видя отново на бял свят това е въпрос, на който съдбата ще отговори. Подир събитията ми стана известно, че 10-15 минути след нашето излизане от Ветрен там са пристигнали два автомобила с въоръжени хора, идещи откъм Белово. Узнавайки, че Стамболийски е отведен от мен, въоръжените лица, спущайки се да ме гонят, са се заканили пред насъбралите се ветренци по следния начин:
- Ако настигнем автомобила, може би, край Стамболийски да отиде и Славейко Василев.
Тая закана остана неосъществена по простата причина, че бързият автомобил с голяма скорост ни отнесе в Т. Пазарджик.

ОТ ВЕТРЕН ДO T. ПАЗАРДЖИК
Преминали благополучно това премеждие, ние пуснахме автомобила с голяма скорост. Наближаваше да мръкне.
Автомобилът, който нашите милиционери бяха намерили скрит в плевнята на дядо Стоимен - бащата на Стамболийски, беше съвършенно нов, система „Фиат“, извънредно луксозен.
- Този автомобил е мой собствен, подарен от една фирма - каза Стамболийски и продължи: - Аз пък го подарявам на теб!
- Благодаря, приятелю, за щедростта, но крадена стока не приемам.
След тоя отговор настъпи кратко време общо мълчание.
Не зная в това време какво мислеше бившият диктатор, но добре помня мислите, които в този момент ме вълнуваха. „Тоя ли е Александър Стамболийски, който до вчера разпореждаше безконтролно със съдбините на България, а днес - така жалък и нищожен, е склонен на всяко унижение? До такава степен ли е променлива съдбата на човека, че само в един миг да падне от най-високото държавно стъпало в нищетата и забравата? Да, историята има своите силни и неизменни закони! Тя е еднакво неумолима към тираните от царски или селски произход. Тя жестоко наказва всекиго, който посяга върху незмблемите принципи, върху които се крепи обществото.“
Увлечен в тия мисли, аз усетих в автомобила приятния мирис на ароматичен одеколон. Отде иде тая миризма, която до качването на Александър Стамболийски не съществуваше? Да е от него? Невъзможно, защото той четири денонощия бе скитал и спал в полето на дъжда и трябваше по-скоро да мирише на пот и кал.
- Абе, г-н Стамболийски, да не носиш в тия трагични дни одеколон у себе си, та така се е размирисало?
- Не, отвърна Стамболийски, не нося. Но сигурно тялото ми мирише, защото много често се мия с одеколон, получен от странство, от приятели!...
Човекът на „селския народ“, за да бъде по-апетитен за големия брой нежни същества, които го посещаваха, се къпел в одеколон!
Пътят Ветрен - Т. Пазарджик (24 км.) изминахме за 45-50 минути, вследствие лошото състояние на шосето и локвите от проливния дъжд. През това време Стамболийски изпадна в обикновената си словоохотливост. Види се сериозната защита, оказана във Ветрен, му вдъхна окончателно спокойствие. През цялото пътуване Стамболийски не спря да говори, окуражен вероятно от обстоятелството, че аз и другарите ми се оказаха добри слушатели. Започнал от промяната на 9 юни, той продължи по-нататък с характеристики за някои политически лица, обръщай се към мене като към един голям и важен фактор в новото управление. Трябваше да го прекъсна и заявя, че съм само редник в борбата, за да спре по-нататък тоя унизителен маниер, в който беше изпаднал.
Преди всичко Александър Стамболийски изказа голямата си радост, че не вижда между новите управници своя бивш другар Димитър Драгиев.
- Участието на Драгиева в акцията на 9 юни - продължи по-нататък Стамболийски - щеше да се отрази гибелно върху целостта и единството на съюза. С тоя акт Драгиев, не се съмнявам, щеше да повлече със себе си голямата част от сдружените земледелци и съюзът окончателно щеше да се провали.
Мисълта му, неспокойна и без връзка, скачаше от въпрос на въпрос. Стамболийски продължи:
- Вие, военните, трябва да държите здраво. Иначе, ще изиграете само ролята на Керенски. Ще свършите като маша на ония, които ще дойдат след вас.
Говорейки за управлението, Стамболийски отново подчерта мисълта си, изказана във Ветрен, че е уморен от собствената си власт.
- Напоследък управлението страшно ме измъчваше, въпреки че всички ръководни лица на партията и министрите бяха възпитани в принципите на съюза. Аз ги третирах с една строгост, която достигаше до диктатура. За да слушат, за да бъдат верни, аз имах в ръцете си оставките на всички министри и депутати.
- Но това съвсем не прилича на народовластие - възразих аз, изумен от тая откровеност на бившия министър-председател.
Стамболийски се усмихна:
- Народовластие е едно, управление е друго. Народовластието е за наивните, а държавата трябва да се управлява със силна ръка.

СТАМБОЛИЙСКИ ЗА НОВИТЕ УПРАВНИЦИ
По пътя на своята неспокойна мисъл Стамболийски, сякаш забравил положението си, премина към характеристика на министрите от новия кабинет.
- Министър-председателят Ал. Цанков, моя заместник - започна Стамболийски - е безспорно честен, характерен и волеви човек. Аз обаче се съмнявам, че нервите му ще издържат гнета на управлението днес, когато е толкова мъчително да се управлява.
Тук Стамболийски доби такава самоувереност, че даже и даде срок на управлението под председателството на Александър Цанков.
- Не повече от 3 месеца! - решително отсече той.
Относно министъра на финансите Петър Тодоров, просто не намери ласкави думи, за да изрази чувствата си.
- Нека не ти се види чудно - забеляза Стамболийски - ако ти кажа, че някога мислех да го поканя за финансов министър в кабинета си.
По-нататък разговорът премина върху министъра на войната, генерал Вълков, за когото Стамболийски изказа ласкаво мнение. Между друго, той разправи на бързо следната случка, станала през зимата на 1922 год. Стамболийски срещнал на една вечеринка Вълкова, тогава полковник, приближава се до него и му казва:
- Полковник, вие сте се приготвяли да ме свалите!
На което г-н Вълков отговорил:
- Наистина все така приказват - че ще сваляме правителството. Каква нелепост!
Разказвайки тая случка, Стамболийски се опита да ме убеди, че той отдавна подозирал известни лица, които според сведенията му, непрестанно работели, за да го смъкнат от управлението.
На тая тема той продължи да говори, давайки една или друга атестация за останалите министри в новия кабинет...

СТАМБОЛИЙСКИ ЗА СВОИТЕ ДРУГАРИ
Стамболийски любопитстваше да знае какво поведение са държали първите хора на дружбашкия съюз при извършването на промяната.
- Как посрещна Цанко Бакалов вестта за свалянето на правителството? - запита ме Стамболийски.
- Много спокойно! Той благополучно се бил барикадирал в едно много сигурно място...
- Къде? - бързо ме прекъсна Стамболийски
- В една градина ...
- Че какво искате от него? Той е поет! - добави иронично събеседникът ми.
Особен интерес прояви Стамболийски относно поведението, което Недялко Атанасов, Христо Стоянов и Костадин Муравиев са държали при арестуването им.
- Тия млади сили в кабинета, в които аз имах пълна Вяра и на които разчитах - добави Стамболийски.
Когато му съобщих, че тия храбреци, които заплашваха с унищожаване на цели градове и с вартоломеевски нощи, най-безславно са захвърлили бомби и револвери при появата на един само офицер, Стамболийски остана изумен. Забелязах, че не ми вярва. Помрачен и замислен, той сякаш на себе си промълви:
- А пред мене какви клетви даваха? Как обещаваха, че ще се борят до смърт срещу противниците на съюза, които и да са те!
След кратко мълчание, Стамболийски се спря върху шуменските затворници:
- Безспорно е, че между тях има почтени и способни хора, които правителството трябва да използва като ги прати в чужбина...
Прекъснах го:
- Защо само в чужбина, а не тук, вътре в страната?
- Много се съмнявам, че те, останали тук, ще бъдат пречка за каруцата ви, която ще почне да скърца.
И Стамболийски се зае да предрича бъдещето на новото управление.
- Ще видиш - каза ми той, - че в тази коалиция, начело на която е застанал Александър Цанков, първи ще покажат рогата си широките социалисти и радикалите.
- Грешка е - продължи той, - че в кабинета не участва Кръстьо Пастухов.
- Вместо него, обаче - му отговорих - от страна на широкосоциалистическата партия участва един самоотвержен и честен българин - Димо Казасов.
- Слабо го познавам.
Непознавайки и министъра на правосъдието, Боян Смилов, относно националлибералите, тяхното участие в акцията и бъдещото поведение Александър Стамболийски не каза нито дума.
Но, надвесвайки се до ухото ми, Стамболийски прекрати за момент политическия разговор, за да ми прошепне:
- Няма да забравя добрината, щедро ще те възнаградя.
На три пъти той ми прави подобни предложения, вследствие на което му запретих да говори повече на тая тема, защото ме оскърбява.
Сконфузен, Стамболийски се отдръпна и веднага почна да говори за честността в управлението.
- Необходимо е управлението да бъде честно - заяви той. Към това бяха насочени всичките ми усилия.
Тук капитан Балабанов, инвалид от войната, силно възмутен от тая декларация на Стамболийски, която беше съвсем далече от тъмните афери, върху които се крепеше дружбашкият режим, възбудено извика:
- Не ви е срам да говорите така. Всички ваши органи разпиляваха най-безмилостно държавните средства и нямаше нито една молба, нито едно искане, колкото и законни да са те, да се урежда без рушвет. И от мен искаха 500 лева... Какво безсрамие!
Стамболийски веднага млъкна, а аз направих знак на капитан Балабанов да не продължава повече на тази тема.

В Т. ПАЗАРДЖИК
Градът наближихме почти на мръкване. Още на два километра отвън забелязах, макар да валеше дъжд, че пред града са струпани големи групи граждани, излезли да видят онзи, който беше станал синоним на престъпността, съшият този, който изрично ги бе заплашил с мъст, когато „победоносните му войски“ влязат в Т. Пазарджик.
Още със стигането си в града многобройното множество се нахвърли, за да спре автомобила. По лицата на тия хора, които три дни живееха под ужаса на гражданската война и на свирепите закани, отправяни от Стамболийски, ясно се четеше една необуздана ярост и желание за мъст. Една малка наша слабост и ние щяхме да бъдем безпомощни свидетели на един страшен линч в самата улица. Единственият изход бе да приготвим оръжието си и с най-бърз ход да преминем улиците на града. Това и сторихме. От началото на софийската капия чак до моста на р. Марица автомобилът мина през един шпалир от разярени хора, които ругаеха и крещяха:
- Предател! Подлец! Подкупник!
Едни от тия викове се отнасяха за Стамболийски, а други - за мене. Тълпата ме упрекваше, че не им давам Стамболийски, за да се разправят с него. Виждайки на моста на р. Марица войници-часови, аз сметнах, че опасността е избегната, вследствие на което с по-голямо спокойствие продължихме за казармата на 27-ма Пехотна Чепинска дружина.
Влизайки в двора на тая последната, пресрещнаха ни нови тълпи. Спряхме автомобила пред щаба на дружината, отдето трябваше да минеме 10-15 крачки, за да влеземе в кабинета на дружинния командир. Тия 10-15 крачки ми се видяха най-дългото и мъчнопроходимо разстояние. Още със слизането бяхме обградени от голям брой граждани, милиционери и др., които раздразнени и възбудени до пароксизъм, крещяха и напираха да вземат нашия пленник. Силно впечатление ми направи един селянин от Аликочово, който въртеше в ръцете си огромна цепеница и викаше:
- Дайте бе, братя, дайте да я стоваря веднаж върху главата му, да види как се бият блокари по Търново!
От автомобила до щаба на полка се образува гъст кордон от офицери, между който минахме. Хванал се здраво за дясната ми ръка Стамболийски се сви и прегърби, сякаш за да изглежда по-дребен, по-малък. Множеството се натискаше и протягаше ръце, но офицерите го отблъскваха. Тогава върху нас почнаха да хвърчат храчки и плюнки, някои от които засегнаха мене, подпоручик Влайков и др.
И така, под град от храчки, псувни и ругатни, уловил се за ръцете ми като дете, свалил каскета си, за да поздравява, вождът на дружбашкия съюз влезе в помещението. Тук в зданието, дето бяхме под закрилата на стените, Стамболийски, съкрушен, изпаднал в страшно униние, изгубил окончателно дух и присъствие, почти плачешком ми пришепна:
- Какво съм сторил на тоя народ, какво иска от мене? Благодаря ти, че ме спаси!
- Това значи народовластие - му казах.
В кабинета на дружинния командир Стамболийски се тръшна на един стол. Вътре навлязоха десетина офицери и граждани. Някои от последните, силно възбудени, се нахвърлиха върху него с думи и нападки. Намесих се, за да прекратя тази неприятна сцена. Със Стамболийски не останах нито миг насаме. Не желаех да падне върху мен каквото и да е подозрение, още повече, че когато минавахме из града, аз чух как тълпата ми викаше:
- Предател! Гарван гарвану око не вади!
Тук дадох нареждане да се приготви една стая, съседна на кабинета на дружинния командир, в която да пренощува Стамболийски, додето получа нареждания от София.
В това време успях да вляза във връзка със столицата. Говорих с министрите Александър Цанков, Вълков и Русев, които ми съобщиха, че е необходимо бившият министър-председател да бъде изпратен в София, по възможност веднага. Стамболийски можеше да бъде изпратен в столицата по четири пътя: с железницата през Белово, по шосета Белово - К. Баня - Самоков - София, през Ветрен - Ихтиман и най-сетне, по шосето Т. Пазарджик – Кара Бунар - Славовица - Ихтиман - София. Пътят през Ветрен, както вече се спомена, не беше сигурен. Още по-малко безопасен бе този през гара Белово, било по железницата, било по шосето, защото в това време там имаше въоръжени селяни от разни места и групи, слезли от Балкана, които на всяка цена търсеха да вземат в ръцете си Александър Стамболийски.
При това положение не оставаше нищо друго освен бившият министър-председател да бъде изпратен по единствения сравнително свободен път през Славовица, който, макар и заплашван от местни хора, се считаше за най-сигурен, защото беше в района на софийския отряд.
В този момент в казармата пристигнаха, идещи с автомобили от Славовица, капитаните Харлаков и Дипчев. Още с идването си капитан Харлаков заяви:
- Господин полковник, имам заповед да приема от Вас бившия министър-председател и да го отведа в столицата. Толкова повече, че той е заловен в района на софийския отряд.
Заповедта от София, предадена лично на мен по телефона, съвпадна с явяването на капитан Харлакова, вследствие на което поканих Стамболийски да го последва. И действително, още същата вечер автомобилите заминаха.

БЯГСТВОТО И СМЪРТТА НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ
Повече не видях водителя на дружбашкия съюз. Един ден след тръгването му в Т. Пазарджик се получи вестта за неговото убийство.
Около смъртта на Стамболийски, във връзката с предаването и отвеждането му в София, съществуват най-сензационни, противоречиви и в по-голямата си част нелепи слухове, повечето усърдно разпространявани от привържениците на диктатора.
Следните документи дават най-меродавно обяснение на обстоятелствата, при които е последвала смъртта на Александър Стамболийски:

ТЕЛЕГРАМА
Подадена в Славовица на 14.VI.,9 часа вечерта:
София
Военно Министерство щаба на армията
Копие: началник гарнизона Т. Пазарджик
В изпълнение на заповедта Ви приех бившия министър Ал. Стамболийски от Т. Пазарджик, но по пътя за Славовица автомобилът бе нападнат от въоръжени селяни и задигнаха Стамболийски.
Наредих за немедлено преследване на нападателите.
Капитан Харлаков

На другия ден една телеграма от Славовица, с дата 15 юни, 9 ч., 20 м. сутринта, донесе вестта за края на Александър Стамболийски:

Началник Гарнизона - Т. Пазарджик,
Военно Министерство - София.
Преследван и застигнат, избягалият бивш министър Ал. Стамболийски, в местността „Айледжик“, при съпротива, падна убит на място.
Капитан Харлаков.

МОРАЛНИЯТ ЛИК НА АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ
Александър Стамболийски по рождение би трябвало да се именува Стоименов, както е името на баща му. Презимето му „Стамболийски“ произхожда от това, че тогава, когато нашите бащи са водили борба срещу турското робство, дядо Стоимен е намерил за благоразумно да отиде в Цариград, дето е слугувал. Върнал се след Освободителната война отново в родното си село, той е спечелил прозвището „Стамболията“, отдето произхожда и презимето на Александър Стамболийски.
Близък по служебно положение до Стамболийски, аз имах възможност непосредствено да наблюдавам моралния му облик. Суетен и позьор, страстен журналист, неслужил нито един ден на военна служба, съвършено непосветен във военните въпроси, той изобщо не се интересуваше от всичко онова, което засягаше българската армия. Като военен министър той дори нямаше най-обикновеното търпение да изслушва началниците на разните отдели, даже и по най-важните въпроси. Към всичко се отнасяше с оскърбително лекомислие, употребявайки времето си в празни разговори. Най-вече с жени, които често посещаваха министерството и бяха станали, със своята дръзка нахалност, нетърпими за всички служащи, свикнали на по-друг ред, дисциплина и трудолюбие. В това отношение мога да посоча наред пикантни случки, но считам, че достойнството на българския министър трябва да се щади. При все това мисля, че не е излишно да отбележа накратко следния случай, който характеризира „сериозните занятия“ на Александър Стамболийски като министър на войната.
Беше месец май 1920 год. Служащият ми съобщи, че ме вика министърът. Отивам в големия салон и намирам Стамболийски, седнал на едно канапе, широко разкрачил краката си. Насреща му стои една елегантна, млада и красива жена.
Узнах впоследствие името й - г-жа В., софиянка. Още с влизането ми Стамболийски ме посрещна с думите:
- Василев, ще трябва да накажеш най-строго адютанта си, ротмистър П.
- Добре, ще го накажа, но кажете причината, за да се впише в служебната му атестационна книжка.
- Така ли? Трябва ли да се впише причината?
- Такъв е редът.
- Щом е така, ще кажа мотива. Твоят адютант е задържал вън тая хубава жена повече от един час и не я пуснал да влезе при мене.
- Тогава ще трябва да накажа себе си, защото аз заповядах на ротмистър П. да държи за реда при посещенията и да не допуша никакви отклонения.
- Е добре, в такъв случай аз ще посоча още по-сериозна причина, за да бъде наказан адютантът.
- Слушам!
- Адютантът ротмистър П., преди да пусне г-жа В. при мене, не е изпълнил своя кавалерски дълг. Той трябваше хубаво да я настиска и нацелува. А това не е направил.
Дамата се изкиска весело.
Без отговор, аз излязох и оставих военния министър да продължава сериозната си беседа с тая лека жена.
Подобни случки се разиграваха всеки ден. Разнообразни дами от най-съмнително естество, наводняваха Министерството на войната.
Спомням си друг случай, когато г-жа Т. говореше на Стамболийски в мое присъствие за назначаването на известни лица по дипломатическото ведомство. Намесих се в разговора и казах на министъра да не се вслушва в съветите на леки жени, защото исканията на последните нямат нищо общо с народните интереси.
- Предпочитам - отвърна Стамболийски - съветите на тия жени, отколкото наставленията на големите политикани от буржоазните партии.
Александър Стамболийски не беше човек със здрав личен морал. Тогава, когато той бълваше огън и жупел срещу софийския Содом и Гомор, в същото време се отдаваше на най-префинен разврат и оргии. Всичко това е много добре известно, за да се напомня повече.
Вилата му край Славовица беше действителния Содом и Гомор. Там аз отидох във вторник 12 юни, след като бе ограбена от оранжевогвардейците и обискирана от отряда на капитан Харлаков. Макар дошъл кьсно, аз можах да видя много пикантни работи, които характеризират извратеността на тоя човек и които, за честта на високото положение, заемано от Стамболийски, не всички могат да се изнесат. Там се намериха портрети на жени в най-интересни положения. Всевъзможни деликатни дамски костюми и фино бельо бяха разхвърлени из цялата вила. С тия „дреболии“ Стамболийски е дарявал всяка жена, която, посещавайки вилата, е имала с него по-интимни връзки. Предпазителните средства срещу венерически болести бяха в най-голямо изобилие. Между многобройните компрометирующи книжа тук се намери и едно писмо от г-жа М., която чисто и просто е играела ролята на предприемач, бидейки доставчица на сексуални обекти. В това писмо, например, тя му съобщава, че двете млади госпожици останали твърде доволни от първото посещение, вследствие на което пита - да ги доведе ли пак. Това интересно писмо е запазено.
Александър Стамболийски беше твърде жесток. Тая жестокост не го напусна и до последните дни на борбата му срещу новата власт.
Считам за потребно да изнеса някои жестокости, извършени в борбите около Т. Пазарджик по заповед и по вдъхновение на Александър Стамболийски.
Още на 10 юни измамнически и зверски бидоха убити на гара Чангърли трима наши доброволци. Ето и рапортът, подаден по този случай:

Комендантство, Гара Стамболийски
№ 1/11.VI.1923.
До Господина Началника на Гарнизона
в гр. Т. Пазарджик.
Рапорт
Донасям Ви, Господин Полковник, че в изпълнение предписанието ви №... от 10.VI. т. г. вчера 5 ч. 10 м. заех гара Чангърли, дето образувах комендантство. В момента, когато нареждах войниците си по постовете, разпределях службата им, ... бях нападнат из засада от голяма група въоръжени хора, състояща се от 60-70 човека, предвождани от Васил Стамболийски и др. Изненадан бях с пушечни залпове и след кратка престрелка бях пленен с четирима от войниците ми. От първите залпове на нападателите бидоха убити Христо Михайлов Ихтимански, полският стражар и редник Михаил Шопов. Биде ранен ефрейторът Здравко Драгиев, който беше доубит от нападателите. Мен, ведно с четиримата ми войници, останали живи, ужасно малтретираха, главата ми биде пукната от удар, по цялото тяло бях бит с приклади и дървета; войниците ми също така бяха бити и впоследствие бидох откаран ведно с войниците в с. Чангърли, затворен в избата на общинското управление и там държан до тази сутрин.
След първите топовни изстрели бях освободен от стари хора в селото и сега пристигам ведно с останалите ми живи хора.
Комендант на Гара Стамболийски
Запасен подпоручик Василев

В неделя, при преминаването средната колона на оранжевогвардейците през с. Кара Мусал, те са заловили трима пленници, които умъртвили по най-зверски начин, като им извадили очите, отрязали ушите и носа.
Обезобразяването на тия нещастни жертви е било тъй дивашко, че когато пристигат близките им, за да ги погребат, не са могли да разпознаят труповете.
В Миликадъново един от сподбижниците на Стамболийски, пазарджишкият акцизен началник до 9 юни, лично е застрелял двама селяни, защото отказали да тръгнат срещу новата власт. Тия и други наши жертви, убити в престрелките, пренасянето на ранените и погребението на убитите разгорещиха до крайност настроението срещу Стамболийски. С това само могат да се обяснят непоносимите оскърбления, които ми се нанесоха от тълпата, когато не позволих да спре автомобила и линчува Стамболийски.
* * *
В заключение, нека ми бъде позволена нескромността да изразя с няколко думи впечатленията, които извлякох от трагичните събития около Т. Пазарджик. Тоя град беше обречен на ударите на дружбашките гвардейци и едва избегна ужаса на гражданската война, която няма предел на жестокостите, отмъщението и коравосърдечието.
Т. Пазарджик бе спасен благодарение високия дух на действащото войнство, подкрепено с ентусиазъм от гражданите в села и градове, които се жертваха, за да спасят честта си, своите близки и България. Защото превземането на Т. Пазарджик от Стамболийски би усложнило до крайна степен положението на новото правителство и никой не може с положителност да предвиди как щяха да се развият по-нататък събитията в Пловдивски окръг. Обикновено психологията на масите е такава, че те се присъединяват към по-силния. Това най-вече важи за доброволците в гражданската война. Не беше изключена следователно възможността при първото наклоняване на везните в полза на Стамболийски, тия маси - около 2000 души - които до тоя момент бяха в наша подкрепа, моментално да ни обърнат гръб и по този начин да провалят започнатото дело.
Но, слава Богу! Щастието, което квартирува между добродетелите, не ни напусна и ние с чест и достойнство изпълнихме своята тежка и отговорна задача.
Поклон пред паметта на падналите и от двете страни наши братя!
Хвала и чест на героите, които на 9 юни записаха златни страници в нашата история!