Наскоро предстои да излезе от печат том шести от спомените на видния български историк, вестникар и дипломат Симеон Радев „Лица и събития от моето време“. В него са включени спомените на дипломата обхващащи времето от лятото на 1913 г. до края на декември 1914 г., когато той е пълномощен министър в Букурещ. Спомените му са абсолютно неизвестни и непубликувани до настоящия момент с изключение на няколко кратки текста, които са отпечатани в българската периодична преса. Известно е, че С. Радев е един от българските делегати на Букурещката мирна конференция, която налага на България грабителския Букурещки мирен договор на 28 юли 1913 г., донесъл на страната ни първата национална катастрофа. Инструкциите, давани от тогавашния гръцки крал Константин, не грък по рождение, а от датско-руски произход, са да бъде наложен на страната ни колкото може по-жесток и грабителски договор, а ако има възможност и да бъде заличена и разграбена от съседите си. Познати са инструкциите, давани от него и за извършените злодейства от гръцките войници над българските военнопленници и мирното българско население в Егейска и Пиринска Македония и Беломорието. Еуфорията от лесно постигнатото надмощие над българските части и над паническо бягащото и поголовно изтребвано българско население, състоящо се от жени, деца и старци наскоро е прекъсната след стягането в обръч на гръцките варвари, начело с техния монарх в Креснеското дефиле. Спасява ги от изтребване и плен само несъгласуваността между българското главно командване и двореца. Изправената пред пълен крах гръцка армия донякъде съдейства за смекчаването на гръцките апетити за заграбване и заличаването на България от картата на Балканския полуостров. Въпреки това гръцката страна продължава да интригантства и заговорничи срещу България със съюзниците си Сърбия и Черна гора, с Румъния и дори с довчерашния си противник Турция. Главна роля в тази мръсна игра изпълнява гръцкия крал Константин. А най-добрия извор за това е личната интимна кореспонденция на краля.
За да разкрие тази опасна за страната ни игра се заема лично С. Радев. В навечерието на включването на България на страната на Тристранния пакт, който вече е започнал вече военните си действия срещу Гърция С. Радев пише една непозната днес работа, която озаглавява „Заговорът за ограбване на България в 1913 г.“ и която публикува в сп. Българска военна мисъл“ през пролетта на 1941 г. Тя е изградена на базата на интимната кореспонденция на гръцкия крал Константин с негова любовница. В писмата си гръцкият монарх не крие амбициите си, по подражание на византийския император Василий ІІ Българоубиец, да се разправи веднъж завинаги с България.
На нашите читатели предстои възможността да се запознаят с този напълно непознат Симеон-Радев текст, както и с напълно достоверни факти за мераците на този самозабравил се гръцки монарх циник, лудостта в семейството на когото е отдавна станала неизвестна. Не съм наясно докъде е стигнала в разкритията си съвременната гръцка историография за дейността на този гръцки владетел - амбициозен грандоман, но доколкото зная той е замесен и в убийството на родния си баща, предишния гръцки крал Георгиос.
В личния архив на С. Радев се съхранява и една неизвестна снимка от погребението на крал Георгиос, на което присъства и нашият циник, измамник и лицемер българският цар Фердинанд Сакскобургготски, заедно със сина си княз Борис Търновски. Българският монарх и престолонаследникът са с черни ленти на ръкавите си, заобиколени от четирима гръцки монаси. Снимката е датирана – направена е в Солун на 24 март 1913 г. Тази любопитна снимка също може да видите по-долу. Тук искам само да допълня с един известен факт от биографията на българския монарх. Той не много успешно лавира между православието и католицизма, което му донася анатемосването от римския папа. За този факт С. Радев също разказва в своите спомени след срещата си с един ватикански кардинал. Но в случая, тук през пролетта на 1913 г., Фердинанд когато се намира в Солун не отива да се черкува в българската православна черква, която гръцките варвари наскоро след Междусъюзническата война изравняват със земята, а в солунската гръцка католическа черква. Нашият измамник продължава както винаги да хитрува, опитвайки за пореден път да измами и Господа и дявола, по което си прилича с гръцкия си събрат.

Цочо В. Билярски

* * *

СИМЕОН РАДЕВ

ЗАГОВОРЪТ ЗА ОГРАБВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ В 1913 г.

Бъдещият историк на Балканската война ще има да прави портрети, за които ще се иска изкусна ръка. Венизелос, Пашич, Майореску имаха много струни. Крал Константин беше несложна фигура. За него да се говори е толкова по-лесно, че сам той много говореше за себе си. Датчанин по баща, русин по майка, но израснал в Гърция, той бе усвоил много от гръцкия характер, но от гърците не бе взел ни навика, ни способността да крие мислите си. В разговора му с чуждите дипломати в Атина го виждаме цял-целеничък. Такъв е и в писмата си.
Едни негови писма от Балканската война представляват особен интерес за нас. Те са писани до една негова приятелка в чужбина и обнародвани в Лондон преди няколко години под наслов: „Частните писма на един крал“.
Константин, престолонаследник и определен за главнокомандуващ, не гледал с голям ентусиазъм на идеята да се бие с турците. В 1897 година той беше вече командувал гър¬ците и тая нещастна война – за него една серия от бягства – бе му оставила печален спомен. Вярата му в гръцката войска и сега не бе голяма. Когато при мобилизацията народът го акламираше, пред очите му се мяркал образът на един нов разгром. Едва на 12 октомври писмото му показва повече доверие. „Защото - пишеше той - от моите сведения изглежда, че турците са изпратили най-големите си сили срещу българите.“ Но съм¬нението не го напуска при все това. Когато при Еласона се случи, че разби някои турски части, победата го изненада силно и после го хвърля в унес. „Един сън, един чудесен сън“ - провикна се той. Чудесното е, че турците след свършването на боя през деня се оттеглили през нощта. Константин не знаел нищо и останал сутринта крайно загрижен за това, което го очаква. „Сърцето слизаше в петите ми - признава той чистосърдечно - когато си мислех, че ще има да подновя кръвопролитията от миналия ден; вън от това, аз се съмнявах дали моите войници ще имат достатъчно кураж да издържат още един бой като вчерашния.“ Затова, когато му донесли за ненадейното турско отстъпление, сторило му се, като че ли Провидението има пръст. „Аз почти паднах на колене - пише той - и благодарих на Бога!“
Във всичките писма Константин говори за своите боеве още настръхнал от тях. Неговото въображение му ги рисува като страхотни. Той пише, че в боя при Еласона имал 1500 ранени и тая цифра му се вижда ужасяваща. За него и войниците си той намира, че извършеното е вече премного. „О, колко съм уморен!“ - провиква се той след влизането си в Солун. „Ние направихме едно огромно усилие и сега мисля, че скоро ще капнем!“ Тази умора, ако не е преувеличена за показ, не идеше във всеки случай от боеве, а от усилен поход: гърците бър¬заха, за да не влезем ние първи в Солун. Това им се удаде, но не другояче, а с хитрина. След интриги, върху които още не е хвърлена пълна светлина и в които подкупът не бе пренебрегнат, командуващият Солунския гарнизон Тахсин паша, като видя, че българските войски са стигнали наблизо, отиде да търси далече Константина, за да капитулира пред него. Константин в две писма разказва за тая капитулация, като представя себе си в героична поза. С тон на негодуване той опровергава, че българ¬ските войски стигнали в Солун преди неговите. Без да си дава сам сметка, той признава, обаче, че така е било в действителност. Той сам бележи, че, когато преговарял с турския паша, българските войска била на около три километра от Солун.
А отбелязва също на друго място, че в същия момент гър¬ците били на двадесет и два километра от тоя град.
Влизането в Солун дало на Константина неизразимо щастие. Гърците му целували ботушите. Той си мислел. „Сега е моментът да умра! Защото никога няма да преживея вече такава радост!“
Константин не си правел илюзии върху бъдещето на Со¬лун в гръцки ръце. „Без хинтерланд - пише той - Солун ще бъде загубен и ще пропадне за една или две години.“ Но Со¬лун можеше да получи хинтерланд само за сметка на бъл¬гарски земи. Ето защо още примирието не беше сключено в Ча¬талджа, когато той почнал да мисли за война с нас. „Една война с българите е неизбежна - пишеше на 11/22 ноември. В такъв случай ние ще имаме с нас като съюзници сърбите, които ги мразят толкова, колкото ги мразим и ние! Не е изключено да имаме с нас и румънците.“
Върху неизбежността на една война с България той се връща нееднократно в своите писма. Тая мисъл зрее в него, както напредва някоя болест. Докато баща му беше жив, той намираше в неговата предпазливост една спирачка. Но на 21 март крал Георги биде убит при загадъчни обстоятел¬ства, които породиха на времето всякакъв род подозрения, дори и най-чудовищните, и Константин, седнал на престола, можа да се предаде безпрепятствено на своите планове срещу България, за които бе намерил още при първата дума пълен отзвук от сръбските държавници и най-вече у сръбския престолонаследник княз Александър. Преговорите между гърци и сърби за ограбването на българските земи без мъка успяха, коварството и алчността бидейки еднакви от двете страни. На 24/14 май Константин пишеше на приятелката си: „Ще ви поверя една тайна. Ние направихме съюз със Сърбия и вчера склю¬чихме и една военна конвенция.“ Той бил убеден в сполуката на тоя заговор и в победата. „Поотделно те (българите) са по-силни от нас, но съединени ние сме по-многобройни. Аз имам малко повече от 100 000 души, а сърбите, както казват – 240 000 души.“ Като дава тая новина, Константин си прави и удоволствието да отбележи, че два дни преди това бил неговия имен ден и че по тоя случай разменил сърдечни телеграми с българския цар.
Сръбско-гръцкото споразумение срещу България, носещо датата 5 май (ст. стил), бе сключено с един протокол. Той трябваше да бъде заменен с един формален договор, който даде повод за нова размяна на мисли. На 26 май, про¬дължавайки да съобщава на приятелката си своите държавни тайни, гръцкият крал й пишеше: „Ние преговаряме със сър¬бите за един нов нападателен съюз, и, това, което ще Ви се види странно, преговаряме за един съюз и с турците.“ Макар чужденец по рождение и с благородна скандинавска кръв, Константин бе съвсем станал грък по своя начин на ми-слене и не чувствуваше стеснение от поведението си спрямо Бъл¬гария. „В обикновения живот - обясняваше той - това било грозно, но политиката изглежда да има съвсем друг морал.“ Той да¬ваше и някои подробности за преговорите с Турция. „Съюзът бе ми предложен от един турски генерал, когото плених в Янина; позволих му да замине за Цариград и вчера (25 май) той се завърна с отговора.“ После, доволен от себе си и забавляван от своята игра, добавяше: „Интересно, нали?“
Твърде интересно, наистина, но не както си мислеше кралят на елините.
Публ. в сп. „Българска военна мисъл“, год. VIII, април и май 1941 г., кн. IV и V (74 и 75), с. 1061-1063.