Преди дни от екрана на националната телевизия най-авторитетно беше заявено, че в България и на Балканите Русия е изпращала само слаби дипломати, а тя в действителност била имала много добра дипломация. Това съвсем не отговаря на истината. Русия винаги е имала силна дипломация и отделните й дипломати в България и на Балканите са изпълнявали точно нарежданията на руското правителство и на императора. Друг е въпроса, че руските интереси много рядко са съвпадали с нашите, българските интереси и те съвсем не са имали инструкции да поддържат България при решаването на своя национален въпрос. С най-голяма сила това се отнася до тяхното отношение към борбите на българите в Македония. Примерите за това са хиляди и в подкрепа на това може да се запознаете дори с излязлата през 2004 г. книга на скопския професор Александър Траяновски „Руски документи за Македониjа и македонското прашанье (1859-10918)“. Нямам намерение да ви запознавам с текстовете на тази книга, тъй като това бихте могли да направите и сами. Бих ви препоръчал да не отминавате и българските издания на книгите „Авантюрите на руския царизъм в България“ (1991), „Окупационния фонд основан за създаване на Руско-Дунавска област“ (1993) и „Балканската война или Руската оранжена книга“ (1914).
Един от най-добрите руски дипломати от края на ХІХ и началото на ХХ век е Николай Хенрихович Хартвиг (16 декември 1857 г., Гори - 10 юли 1914 г., Белград), заемал в продължение на 35 години редица важни дипломатически постове. Н. Х. Хартвиг е руски дипломат от кариерата. След завършването на философия в Одеския университет получава назначение в Министерство на външните работи в Петербург. След това е аташе в Цетина и консул в Бургас (от 1879 г.) и Бейрут. Поради високия си професионализъм този покръстен прибалтийски немец започва стремително да расте в дипломатическата кариера. Важен фактор за неговото издигане в кариерата са двете му съпруги, близостта му с външния министър и директора на Азиатския департамент. През 1897 г. е назначен за заместник-директор, а от 1900 г. за директор на тази най-важна руска дипломатическа служба – Азиатския департамент. Като директор той остава до 1906 г. и същевременно през 1904 г. получава титлата хофмайстер. Умелият и обигран руски дипломат по това време става дясната ръка на външния министър граф Владимир Н. Ламдсдорф (също от немски произход) и участва и в мирните преговори с Япония след Руско-японската война. През 1906 г. Хартвиг получава назначение в столицата на тогавашна Персия и остава на поста си до 1908 г.
Развиващите се събития на Балканите, последвали Ревалската среща (1907) - Младотурската революция, българската независимост и анексията на Босна и Херцеговина отново насочват руската външна политика към полуострова. Докато И. А. Зиновиев като пълномощен министър в Цариград ръководи балканската политика от турската столица, Хартвиг получава друг важен за Русия пост - пълномощен министър в Белград през 1909 г., на който остава до самата си смърт през 1914 г. Любопитното при този порусен и покръстен немец е неговата голяма омраза към Австро-Унгария, Германия и България. Той с право е определен като един от виновниците за разпада на Австро-Унгария и за първата българска национална катастрофа. Около неговата смърт в Австрийското посолство в Белград (1914) в ръцете на австрийския пълномощен министър барон Гизъл и до днес витаят редица неясноти и въпроси. Още тогава, въпреки сериозното разследване остават съмненията дали Хартвиг е отровен или умира от инфаркт, но едно е безспорно – благодарната Сърбия измолва от руския император и от руското външно министерство да бъде погребан с най-големи почести в Белград. Руската страна с радост се съгласява.
Преди време имахте възможност да се запознаете със статията на останалия анонимен „Марко“ за дейността на Н. Хартвиг. Тя е изградена на непубликувани документи от архивите на Руското външно министерство. Наскоро предстои да излезе от печат и том шести от спомените на Симеон Радев „Лица и събития от моето време“. В тях бележитият български дипломат, историк и вестникар разказва любопитни и непознати подробности от живота и дейността на Н. Х. Хартвиг. Сега ви предлагам да се запознаете с антибългарските публични изявления на Хартвиг пред вестник „Киевлянин“ и пред Добри Ганчев, който го интервюира през октомври 1913 г. във Виена и отпечатва интервюто във в. „Утро“. Към думите на този мразещ България и българите руски дипломат едва ли може да се каже нещо повече. Вие ще се убедите в това със собствените си очи.
Не само сръбската страна, а и руската дава висока оценка за дейността на Хартвиг, което е видно от историческата литература. Като илюстрация към текста прилагам и портрет на Хартвиг, както и снимка от неговия гроб и сръбския надпис на паметника му в Белградското гробище.

Цочо В. Билярски

* * *

Николай Г. Хартвиг

РУСКАТА ПОЛИТИКА НА БАЛКАНИТЕ

Българофилството на руското общество е един непрестанал още сантиментализъм - и то пакостен сантиментализъм. Аз признавам само реалната политика, т.е. политиката, която е насочена към служенето на националните интереси. А от тази гледна точка, какво може да ни даде усилването на България? - Само неприятности и усложнения. Силна една България ще бъде непременно наш противник. Тя ще се стреми старателно и настойчиво да завладее Цариград и Дарданелите, и, в това свое стремление, тя ще се спре на един съюз с враждебната нам Австрия. Да се разберем с една силна България ние не ще можем, защото нашите интереси ще бъдат непримиримо-противоположни с нейните. Съвсем друга е работата със Сърбия. Тя е нашия естествен съюзник. Интересите на Русия и на Сърбия никъде не се стълкновяват - напротив, те навсякъде съвър¬шено съвпадат. Австрия е нашия естествен и непримирим про¬тивник. Рязко и непримиримо ни разделят с нея въпросите: галицко-руски, „украйнцки“, полски и пр. Нашата борба с Австрия е неизбежна, и затуй ние трябва енергично да се готвим за нея. Решението на въпроса за Цариград и Дарданелите трябва да се отложи до разрешението на великия спор между Русия и Австрия, защото въпроса за Проливите може да бъде решен само върху развалините на Австрия ... Но готвейки се за борба с Австрия и към разрешението по тоя начин на вековните въпроси на нашата национална политика, поставени нам от историята (завършването на руското обединение - тъй нареченото „събиране на Русия“ - и завладяването на Проливите), ние никога не трябва да изпускаме из предвид Сърбия. Повтарям: тя е нашия естествен съюзник. Австрия е непримиримия враг на Сърбия. На пътя за осъществлението на великосръбската идея стои Ав-стрия, която угнетява повече от половината от сръбския народ. А тоя народ е вече достигнал до високо национално самосъзна¬ние и страстно се стреми към своето национално политическо обединение. Тъй че: помагайки за осъществлението на велико-сръбската идея, ние с туй само създаваме силна съюзница нам, непримиримо враждебна на Австрия. Помнете добре: че всяко засилване на Сьрбия е в наш интерес, защото силна Сърбия е остър нож за Австрия. Стълкновението на Русия с Австрия - когато и при каквито обстоятелства и да стане - автоматически ще поведе към туй, че Сърбия веднага ще се нахвърли на Ав¬стрия отзади, в тилът й. А що значи това? Това значи че Ав¬стрия ще оттегли от нас толкова свои корпуса, колкото ще ги има тогава Сърбия... Ето защо, аз съм сърбофил; ето защо според силите си, се стремя да изправя грешката на нашата дипломация, да уясня нашето положение тук и да поставя нашата балканска политика на правилни и определени релси ...
Публ. във в. „Киевлянин“ и в България и интригите на Русия (Сборник статии). 1914, с. 29-30.

* * *

ИНТЕРВЮ НА ДОБРИ ГАНЧЕВ С НИКОЛАЙ ХАРТВИГ

Виена, средата на октомври 1913 г.

...- Там у вас ме мислят за българоядец нали? - засмяно пита г. Хартвиг и ми сочи стол за сядане.
- За българоядец, не но за голям пакостник на България - да. Вам лично много отдаваме за несполуките и нещастията си.
- Затуй искате да ме убивате... Вие знаете, аз получих няколко заплашителни писма, само че датират от Австрия. - Може впрочем да са австрийска работа, - смее се.
Той взе да се оплаква за здравето си: че нервната му систе¬ма била разклатена, че сърцето му разширено; че по цели нощи не може да спи и че на туй всичко причината била войната.
- А колко, колко мъки, колко старания полагах да предотвратя това ужасно братоубийство... Двадесет и пет години да работиш за тържеството на славянското дело, а бъдеш тъй близко до него и внезапно - всичко в прах! Какво представлява сега южното славянство? - пепелище. Разгромено, унижено, съсипано. Таквиз две отлични армии да се самоунищожат! Боже мой, Боже мой, можехме ли да дочакаме по-ужасно нещо от това?
- Не сме ние виновати, ние имахме договор - рекох да се оправдавам.
Той ме пресече:   
- Договор!... Се тоз договор тикат в очите на сърбите.
Хартвиг подигна високо миглите си, нервно забучи пръстите си в дългата брада и продължа:
- А нима не бяхте вие първи, които се отказахте от него?
- ?!
- Да, да, вие се отказахте. Не ме гле¬дайте тъй очудено. Отказахте се чрез устата на г. д-р Данев. В Лондон той формалко е уведомил, когото трябва, че България няма да поддържа Сърбия в исканията й да излезе на адриатическия бряг. За¬що искате само те да зачитат тоз формален договор?... Адриатика е славянско море, сръбско море. Не трябваше да оставите сърбите. Оставихте ги, нарушихте договора първи, а когато те поискаха компенсация от друго място, вие завикахте: договор! договор! И кол¬ко скромни бяха първоначалните им искания! Спорната зона и При¬леп. Вие и да чувате не искахте!
Н. Г. Хартвиг продължи надълго и нашироко да разправя, как той се е старал да уговори двете страни към взаимни отстъпки. Упорството от страна на българите било нечувано. Говорил бил на д-р Станчова, да пише и изложи работата на царя, да го убеди към отстъпки; говорил бил на д-р Данев еднъж и дваж.
- Особено този Данев. Колко пакостен за славянството человек! Минава няколко пъ¬ти през Белград. Ела, един път да се отбие, да се срещне с тукаш¬ните хора, да поговори, да се споразумее. Пълно презрение! Защо бе туй оскърбително високомерие към съюзниците?... Един ден му думам, на Данева, да направи постъпки за споразумение и съглашение и с румънците. Аз предвиждах, че вие и от там ще имате не¬приятности. Пълно презрение и към тях. Аз му говоря, а той изтег¬нал се на стола, ей така, - тук Хартвиг изтегна крака, вирна назад глава и се облегна на стола, - тури двете са ръце на очилата, като да ги закрепи, па замахна с дясната си ръка:
- Ние с тях - казва - много, много лесно ще се разправим.
- Правеше впечатление като, че говори за муха някаква. -  Обадете ми, моля ви, всички ли в България като него бяхте се забравили след победите си над турците, та да мислите, че и Румъния ще раздавите?...
Фаталността на Данев
- Тоз Данев!... Колко фатален човек за славянското дело! Нигде ни капка симпатия за себе си: нито в Петербург, нито в Букурещ, нито в Белград. Казват, че и в Лондон не оставял дип приятни впе¬чатления за себе си. Неужели за таквиз времена вие не можахте там у вас да намерите по-подходящ човек?
Аз не исках да изнасям нашите кирливи ризи навън, да му каз¬вам, какво казват народняците за туй, как г. Данев всякога,кога ставало дума в Министерския съвет, да пращат някого с дипломатическа мисия, той от по-рано бил приготвил някого от своите, Абрашева или Хр. Тодорова, да преварят всяко предложение за другиго със споменуване името на шефа на прогресистите. Аз му подметнах една друга мисъл, която, може би, да не е далеч от истината:
- За таз мисия, Николай Хенрикович, се изискваше чистокръвен русофил, без най-малкото петно. Г-н Данев е тъкмо такъв. При това най-умният от нашите русофили, тяхно светило...
Българската дипломация
Г-н Хартвиг се позасмя, махна с ръка, като че не искаше повече да слуша за Данева, и продължи:
- Въобще - продължи г-н Хартвиг - всички ваши дипломати по онова време бяха се забравили. Като че бяха станали представители не на малката България, макар и победителката на някоя мирова империя. Даже и към нас, към руските дипломати, бяха взели да се отнасят с хладина, а даже и с из¬вестно недоверие, Като че врагове виждаха в нашето лице. Да ви раз¬кажа една много любопитна история на таз тема. У нас, между Минис¬терството на външните дела и канцелариите на посолствата се води една преписка, шеговито наричана „дипломатически буламач“. Знаете ли в що се състои тоз буламач? В съобщаване най-разнообразни слу¬хове, впечатления, интриги, дори скандални историйки, добивани във всички столици по всякакъв начин. Те се съобщават редовно в Петер¬бург, а оттам в копие, литографирани, се изпращат по всички наши посолства и мисии. Представете си изненада! През месец януари или февруари - не помня добре - аз прелиствам такъв един „буламач“ и на една страница чета: Българският пълномощен министър във Виена, Салабашев, систематически избягва срещи с нашия там представител. Приструва се, че не го вижда, а по някой път демонстративно обръща гръб... Обръщам друго листо. Почти същото чета за Гешова в Берлин, за Хаджимишева в Атина. Mot d`orde? Питам се. Трябва да е било таквоз нещо. Защото от тогаз аз забелязах новия курс в българската политика. На нас взехте да гледате вече не като на приятели и покровители, а като на врагове. Други приятели намерихте...
Г-н Хартвиг не спомена тези приятели, позасмя се малко и продължи:
- А за моя колега А. Тошев, за него и не питайте! Поведението му за мен и досега остава обидно. В очите ми той тъй долу падна.   
Отказвам се да предам душите на г. Xартвиг за г. Тошев. Не допущам да е всичко, вярно. Възможно е да има преувеличения и преиначения; възможно е г. Тошев да е изпълнявал пунктуално заповед от София. В единия и в другия случай, г. Хартвиг е прав да се счита обиден от българското представителство в Белград.
Арбитражът
Хартвиг продължи:
- Аз бях сполучил да убедя Пашича и другите водители на сръбските партии да се съгласят на арбитража по дого¬вора. Колко ми това струва? С всекиго трябваше да се срещам, да ги търся, да ходя в къщята им! Най-после се съгласиха. Компенсация¬та, задето вие продължихте войната, и задето се отказахте да ги поддържате по въпроса за Адриатическо море, трябваше да бъде При¬леп, Крушово и една ивица няколко километра по-на юг от Струга. За тез отстъпки крайните елементи в Скупщината им не искаха и да слу¬шат. Вие навярно чухте за бурното заседание в Камарата им, кога¬то Пашич съобщи, че сръбското правителство е решило да приеме ар¬битраж въз основа на базата на договора. Чухте и това, как той, за да се отърве от нападките на настървените патриоти, прекъсна заседанията на Скупщината.
„Протестът“
- Слушайте по-нататък. То е важно. Тук се започва печал¬ната страница от вашите грешки. Г-н Тошев още същия ден щом чул за заявленията на Пашича в Скупщината, т. е. за решението на сръбското правителство да се подчини на арбитража по договора, тича у мене.
- Истина ли е? - пита.
Отговарям му:
- Да! - От мене право отива на телефона, говори с Данева. Донесоха ми разговора им. Тошев обажда на Данева, че Пашич приел арбитража и че сега било времето за протест? Не разбирам нищо. Какъв протест? Пред кого? Защо?... То се обясни след два дена, когато получихме известието за сраженията при Беласица. Протеста, - виждате ли? - трябваше да се направи против сърбите, че те уж почнали нападенията. Плитка хитрина! Приказът на Савова, както знаете, се намери и на времето публикува.
Хартвиг за Савова
Като разказа горния случай, г. Xартвиг намери за нужно да разправи, как генерал Савов нарочно бил устроил свиждане между сръбски и нашите офицери; как едната и другите се братосвали помежду си; как се веселили и как на другия ден обаяните от любез¬ността на българите сръбски войници измамнически били нападнати. Убити били уж при туй нападение четиридесет сръбски офицери.
- Да, ето най-страшното престъпление! - провикна се Хартвиг. - Вие го причинихте, вие българите...
Чувството на пристрастие в полза на сърбите ясно се четеше във всяка Хртвигова фраза. Не криеше той и неразположението си към нас. Туй ме освободи от твърдото ми решение да не му възразявам в нищо, за да го изслушам докрай.
- У нас има хора, които вярват, че войната между българи и сърби се е подготвила много по-рано и по-отдалече...
Г-н Xартвиг, който бе облегнат на стола, бързо се изправи, широко разтвори очи, като ме подканяше да се доизкажа.
- Мнозина у нас вярват - продължавам, - че войната можеше да се из¬бегне, ако това го желаеше руската дипломация.
- Основания?
Поведението на Русия
- Основания много. Например, преди още да имаше какъв и да е знак за неблагоприятно настроение от наша страна към сърбите, те захванаха да правят укрепления в земите, които по договора вли¬заха в наша територия: Щип, Кочани, Султан тепе и пр. За кого се правеха тез укрепления?... Нима руската дипломация не знаеше за кого? А гоненията на нашите владици, на всекиго, който носеше фа¬милия на ов?
Г-н Хартвиг ме пресече. Не му се искаше да слуша укори върху    руската дипломация.
- Позволете, позволете!... Има работи, които не могат да бъдат известни на всекиго. Може и сърбите да са съ¬ветвани, както и вие; може и те да не са ни слушали, както и вие...
- А съюза с гърците, с черногорците?... Нима и той е станал без знанието на руската дипломация? - дума г-н Хартвиг - руската дипломация трябваше да възпрепятствува на Сърбия да приготви един съюз, за да се запази от вашите явни намерения, да я съсипете? Можете ли ми обади?... Тя чака спо¬годба с вас толкоз време, вие я отритнахте. Имайте предвид, че съюзът с гърците стана на 5 юни, т.е. десет дена преди началото на войната. Явни бяха за сърбите вашите намерения. И те щяха да бъдат последните глупци, ако не вземеха мерки да се запазят...
Грешките
- Впрочем - добави г. Хартвиг сдед минута замислюване - тук има, наистина, грешки, но те са сторени в Петербург. Аз за тях не отговарям. - Всичката ваша вина - продължи г. Хартвиг разговора си, като стана от стола и взе да крачи по дебелия килим из салона, - е тази, че вие престанахте да ни слушате. Другиго взехте за покровител и съветник...
Публ. във в. „Утро“, 28.Х.1913 г. Печата се по спомените на Симеон Радев.