КАК РУСИЯ ПОГЪЛНА ПОЛША, ФИНЛАНДИЯ И КРИМ И БЕШЕ ПОСТАВЕНО ПОД ВЪПРОС СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ?

ЕДНО НЕПОЗНАТО ПРОУЧВАНЕ НА В. „СВОБОДА“ ПРЕЗ 1893 Г.

За известният руски дипломат, историк и публицист Сергей Спиридонович Татищев (1846-1906), като че ли се избягва да се пише. През възходящата си дипломатическа кариера той е чиновник за особени поръчки при министрите на вътрешните работи граф Н. П. Игнатиев и Д. А. Толстой (1881-1883), а през 1898-1902 г. изпълнява длъжността на руски финансов агент в Лондон. Същевременно той е и плодовит руски историк и високо ценен публицист. С. С. Татищев сътрудничи на „Новое Время“ и „Русском Вестнике“ като голяма част от неговото творчество и дейност са свързани с България и българите. За нас българите най-голям интерес представлява книгата му „Из прошлаго русской дипломатии“ (1890 г.).

Любопитното в случая е че руските, а и нашите историци избягват да я ползват в своите изследвания, а и да си спомнят за нейното съществуване. Тя е резултат на настроенията в най-реакционната антибългарска част от руското общество и в нея се излагат плановете му по отношение на бъдещето на Отечеството ни и земите ни след развихрилата се криза в българо-руските отношения след 1885 г. Тя е същевременно и отговор на твърдата антируска политика на Стамболовото правителство. Тази изключително важна за нас българите книга и до ден днешен не е позната и не е издавана в България, а тя заслужава да бъде прочетена. В нея няма да се срещнете със сълзливата руска обич към страната и народа ни, а с най-искрената и цинична омраза на най-висшето руско общество. В потвърждение на думите ми ще цитирам откъс от тази книга - „След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.“ (с. 503) По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока“, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка срещу великата Русия“. Но явно тази омраза не е насочена към все още непризнатия българския княз Фердинанд Сакскобургготски, тъй като само 4 години по-късно този руски дипломат и историк ще договори с княза свалянето на Ст. Стамболов. Но интересът на Татищев към Балканите и специално към българските земи продължава и по-късно. През 1897 г. в „Новое время“ той публикува статията си „По Востоку“, написана след обиколката му в балканските държави след Гръцко-турската война. Вероятно след отварянето напълно на архивите на руското Министерство на външните работи и на Азиатския департамент ще станат известни все още забулените в информационна мъгла горчиви истини за нас българите, а вероятно и за зловещата роля на Кобургготския натрапник на българския престол и по организирането на убийството на Стамболов, отворило пътя за възстановяването на руско-българските дипломатически отношения.
До известна степен може да се каже, че българският отговор на Татищев и на тези реакционни руски среди, чийто представител е той, е публикуваната през 1892 г. във в. „Свобода“, а по-късно и в отделна книга документация на Окупационния фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област. Документите тогава са публикувани на оригиналния им език – руския - и са от архива на Руското консулство в Русе. Те се предхождат от едно пространно и аналитично въведение от редактора на вестника Димитър Петков, в което блестящият публицист, държавник и политик разкрива руската агресивна политика спрямо България. Само няколко месеца по-късно, като продължение на тези разкрития, отново въз основа на руски документи и изследванията на руските професори – Соловьов, професор по история в Петербургския университет, Ф. Мартенс, професор по международното право, също в Петербургския университет и френския изследовател Comte de Garden на страниците на в. „Свобода“ и в отделна брошура е отпечатана книгата „Още няколко думи по изменението на Конституцията и грабителската политика на Русия“. Възможната богата по онова време документална база представляват публикуваните руски тайни документи в поредицата „Сборник Русскаго Императорскаго Историческаго Общества“, „Собранiе договоров и конвенцiи“ и мн. др. Авторът на това изследване остава анонимен и не е посочен, както в книгата, така и в известните ми и достъпни библиографии. Но ако се направи анализ по възможните и набиващи се на очи съвпадения и белези може да се допусне, с много условности, че този труд в много отношения представлява един ранен първообраз на капиталния труд на д-р Петър Гудев  „Историята на Източния въпрос преди освобождението на България“ (1908 г.). Отново искам да подчертая, че това предположение може да бъде потвърдено или отхвърлено само след едно сериозно проучване, което е въпрос на бъдещето.
Темата на тази книга е изключително важна и от днешно гледище, а не само от исторически интерес. Най-важният въпрос от българска гледна точка е необходимостта от промяната в Търновската конституция при управлението на Стефан Стамболов, в един момент когато все още българският княз е непризнат нито от Русия, нито от Турция, а и от Великите сили, подписали Берлинския договор. Но на този въпрос авторът се спира в завършващата част на книгата.
Особено интересни са паралелите, които прави анонимния автор с руската агресивна политика към народите и държавите, с които граничи голямата северна империя. Само след един бегъл поглед върху географските и исторически карти и по всичките белези, които я характеризират, тази агресивна политика може да бъде определена като продължителна пълзяща колонизация. Показан е по най-убедителен начин целият механизъм за завладяването на Полша, Финландия, Кримския полуостров и Дунавските княжества. Заграбването на тези територии е свързано с действията на Руската империя чрез подкупи, интриги и манипулации, разчитайки и на временни съюзници, както например при овладяването на държавното управление чрез марионетни владетели, промени в конституциите им, последвано и от присъединение – за заграбването на Полша Русия разчита силно на Прусия, докато в борбата срещу Швеция за заграбването на Финландия се договаря с Англия. По същия начин се разиграва и заграбването на Крим от Турската империя, като се използват марионетни татарски предводители. Същата схема е приложена и за Дунавските княжества, а и в плановете и за завладяването на България при свалянето на княз Александър Батенберг и заменянето му с Мингрелския княз.
Авторът, въз основа на публикуваната в Русия богата изворова база проследява руските амбиции към територията и населението на току-що възкръсналата българска държава, като се създава сериозна руска опозиция в страната чрез всякакви прийоми и се правят сериозни внушения сред народа за освободителната руска мисия и се разработват и до днес неувяхналите митове за „дядо Иван“, за „по-големия брат“, за „славянското и православното единство“ и т.н.т. Запознаването с текста на тази книга най-ясно ще покаже смисъла на понятието „рубладжия“, познато и спрягано и до ден днешен.
Макар и написана преди повече от 120 години тази книга дава отговори на много въпроси, на които не винаги можем, а не винаги смеем да си отговорим. На много от тези въпроси даде отговор през 1935 г. публикуването на документалния сборник „Авантюрите на руския царизъм“ след даденото разрешение на Георги Димитров и Васил Коларов от съветския Наркоминдел  да се прегледат и публикуват документи от руските царски архиви. Издирването и подготвянето на документалния сборник за печат е извършено от бъдещият професор по история Петър Георгиев, името на когото е отбелязано като П. Павлович. След излизането от печат на „Авантюрите“ твърденията на автора на „Още няколко думи по изменението на Конституцията и грабителската политика на Русия“ бяха потвърдени по най-категоричен начин.
Независимо от начина на изложението и ограничената документална база силата на тази преследваща политически цели книга през 1893 г. е не само във внушенията и паралелите, които прави, но и със сериозната документална, руска по произход база, на която е стъпил анонимния стамболовист.

Цочо В. Билярски

30.03.2016



* * *

ОЩЕ НЯКОЛКО ДУМИ ПО ИЗМЕНЕНИЕТО НА КОНСТИТУЦИЯТА И ГРАБИТЕЛСКАТА ПОЛИТИКА НА РУСИЯ.

ИЗДАВА РЕДАКЦИЯТА НА В. „СВОБОДА“

София, Българска народна печатница, 1893 г., 74 с.

Настоящата брошура е печатана във вид на статия в нашия вестник. Историческите данни, които тя съдържа и които много подхождат на епохата, която прекарва нашето отечество, подбудиха редакцията на вестника да я издаде на отделно, с някои значителни допълнения.
Документите, които не отдавна публикувахме, ясно разкриват адските действия на руското правителство за поробването на България; историческите сведения, които даваме сега, доказват, че това правителство е действувало и другаде по същия начин. Ако България успя да се изплъзне из ръцете му, то е благодарение на големия патриотизъм на българ[ския] народ и на далековидността на държавните му хора. Тези ис-торически сведения не са крадени из руските архиви; тях руското правителство не може да ги отрича, както документите, че биле фалши-фицирани или измислени от някой коварен френец или немец, руски зломишленик; те са преведени буквално от руски източници, издадени от руски професори и от руски общества, съставлявани с царски укази и публикувани в самия Петербург. Тяхната истинност не подлежи абсолютно на никакво съмнение, защото те са взети 1) от „Исторiя Россiи“ от професора по историята в Петербургский университет – Соловьев, който пък от своя страна ги е взел от „Сборник Русскаго Императорскаго Историческаго Общества“, което в грамадни томове публикува постепенно старите документи на руските тайни архиви; 2) от „Собранiе договоров и конвенцiи“ от професора по международното право в Петербург - Ф. Мартенс, 3) от няколко класически френски автори, като Comte de Garden и пр. Руското правителство ще публикува някога и издадените от нас документи, но когато те не могат вече да принесат врeда, както не принасят и публикуваните днес от руските историци, които ний цитираме. Желателно е щото читателите, които имат възможност да прочетат посочените от нас руски съчинения, защото извлеченото тук не съставлява нито стотната част от мръсните дипломатически дeйствия на руското правителство изложени в тези съчинения.

* * *

Указът за избирането на представителите, които ще дадат гласът си за изменението на Конституцията, е издаден вече. Въпросът за това изменение изглежда като да е изчерпан отдавна, ако се вземе предвид шумът, които дигаха около него всички опозиционни вестници преди няколко месеци и мълчанието им сега. Действително, всеки от тях го разглежда доста на пространно; някои даже, като взеха него за повод, изляха върху правителството всичката си отрова; други огън храчеха (!) против известни точки на изменението, които трети одобряваха. Ний мислим следователно, че могат да се кажат на място още няколко думи по предмета, та ще се потрудим да разгледаме в общи черти изменението и да осветлим, доколкото можем, читателите върху тяхната същност като посочим значението, което те имат за утвърдението на нашето положение.
Първият въпрос, който се представя, като става дума за нашата Конституция, е: трябва ли да се изменява изобщо. Ако вземем да говорим с езика на един физик, ний би казали да, по простата причина, че в света няма нищо вечно, всичко се изменя, движи се, усъвършенствува се, следователно нашата Конституция не може да направи изключение от тоя божествен или естествен закон. Както човек е в невъзможност да се облича в същото облекло, от детинство до старост колкото добре и да е сложено на тялото му при изработването, така и народите не могат да се обличат вечно в същите закони. Няма пример в историята, гдето някое правило за управлението на хората да не се е изменило от времето. И най-мъдрите закони на Солона не траяха дълго време след смъртта му, ако и за тяхното създаване той да е пропътувал целия тогавашен cвят, за да намери най-подходящите за отечеството си. Па и другояче не може да бъде. Както един закон излиза от появившите се нужди на обществото, което го приема, така и с течението на времето могат да се появят нови нужди, които да правят необходимо неговото премахване, изменение или допълнение. Това правило няма изключение. Погледнете на държавите, които съществуват със стотини години вече; и техните законодатели намират нова работа, и те изменят съобразно с времето държавните наредби. Английската конституция не прави изключение, ако и нейното изменение да не става писмено.
Може ли тогава ний да излезем вън от това естествено правило и да провъзгласим нашата Конституция за облечена в една свята неприкосновеност? Нали това ще бъде да признаем най-големия абсурд: че нашия народ е галерия от автомати, неподвижни, неспособни за усъвършенствувание, вън от естествения закон? Ние сме далеч от да сме съвършени. Наопаки, самата наша младост е причина да не стоим тъй, както са ни оставили, а трябва най-внимателно да не пропущаме нито една минутка от нашия обществен живот, без да извлечем от нея урок за подобрението на този живот. И у нас има достатъчно доказателства, че притежаваме тая способност, че успеем добре да се ползуваме от уроците на времето. Няколкократното изменение на издадени закони по обществения ни живот, може да потвърди това. Законът за изборите и тоя за печата, които по няколко пъти са влазяли вече в Народното събрание, са най-добрите примери, без да посочваме на осъвършенствуването ни в политическия живот.
Ако, прочее, сме изменили по няколко пъти закони, изработвани от самите нас, което е един залог, че са съобразни с битието на народа, то какво трябва да кажем за един закон, вдъхнат от чужбина, почти наложен на първите български представители в Търново? Ако Конституцията беше излязла из средата на нашия опит, ако тя беше следствие от един дълъг политически живот, ако българский народ беше дал силни доказателства, че тя е необходимо условие за неговото по-нататъшно развитие, ако той я беше извоювал, с жертви, даже и тогава не можеше да се провъзгласи тя за една светиня, защото в светът вечен застой не съществува. А какво трябва да кажем тогава за тая Конституция, когато при нейното скрояване не е вземано мярка от тялото на българския народ? На какво може да се основе нейното провъзгласяване за свята и неприкосновена; какви доказателства има, че тя е съвършена за нас, че не трябва да я зачекваме? А ако прибавим при това, че нейните вдъхновители, същинските й създатели, а не Търновското Велико събрание, което от неопитност, а най-вече от признателност, трябваше да приеме даденото му, не са биле непорочни; ако напомним, че подобни конституции те са давали и другаде, че са ги защищавали със своя войска, защото са имали интерес за поддържането им; че чрез тези конституции те са гонили и постигвали лоши цели; че у нас има вече доказателства, какво и в България са се гонели същите тези цели; тогава с какво име може да се нарече провъзгласяването на нашата Конституция за неизменяема? И има у нас лица, интелигенция уж, които проповядват, че било „добросъвестно изпълнение на длъжността си, като депутат“ (Габрово), ако поддържаш тая неизменяемост на Конституцията. Ние би му дали друго название, но задържаме правото си за по-нататък, когато събитията ще захванат да се произнасят; а засега нека прибавим, че авторите на тая Конституция, ако обстоятелствата бяха малко по-благоприятно сложени за тях, с оръжие щяха да защитят неприкосновеността й. Та „добросъвестните“ изпълнители на своя мандат стават хора на тези автори. Но и историята на нашата Конституция, от издаването й до сега, е най-осезателното доказателство за нейното несъвършенство, за нейната несъобразност с нашия живот. Няма нужда да спомняме, че това са били повеляющи, непреклоними обстоятелства, когато е имало борба за живот, които са създали тая история. Изменението на основния закон, прочее, се налага и от няколко годишната само практика.
При това състояние на въпроса и като се вземе предвид здравия разсъдък, който не може да се откаже на нашия народ, неволно излазя въпроса: защо народната маса изобщо гледа на Конституцията като на светиня, като на незаменима гаранция за съществуванието на България, която, по-добре е, никак да се не похваща? Ако оставим настрана лично заинтересуваните политикани, които сами са готови по-радикални изменения да въведат, но искат да експлоатират разположението на масата, за да напакостят на противниците си и да извлекат лична полза от въпросът, ние мислим, че необяснимата за населението и сляпа привързаност към Конституцията намира своето извинение в следното:
Един моряк, хвърлен от бурята в морските вълни, най-напред се бори юнашки за избавлението си, но, с продължение на времето, силите му постепенно изчезват. Пред него захваща да се мярка дъното на бездната с черната смърт, която се готви да го грабне. В тая минута, когато той е на върха на отчаянието, когато чувството за самосъхранение е помрачило у него последната следа от разсъдък, нему притърчва на помощ някой, когото той схваща през ръце с всичката сила на отчаянието си и не му позволява да се мръдне от място; никакви увещания, още по-малки заплашвания са способни да убедят давещия се да остави свободни ръцете на своя спасител, за да го изведе на брега. С помрачения от отчаяние ще загине и явившия се на помощ.
Българский народ цели 500 години е бил в положението на давящий се, и когато последний опит за спасение, вместо избавление, тикна го по-дълбоко в задушающия елемент, явява се един чистосърдечен или заинтересуван доброжелател и му подава едно оръдие, което да го носи към живот. Това е нашата Конституция. Въобразете си, че не беше се минало много, откак той беше се притиснал сляпо о тая спасителна вещ и ето че излазят други и с камшик в ръка я отнемат от него. Това беше превратът в 1881 г. Туй, което народът прекара до докопването отново до Конституцията, никак не беше от естество да го разположи към второ отказване от нея. Впечатленията от събитията, преди даването на тая Конституция и през времето на отнемането й, са толкова пресни и тъй мрачни, щото потребно е поръчителството на един Стамболов, за да склони народа да отстъпи за едно малко закърпване гнилата дъска, върху която той е поставен всред морето. Ако се прибави при това майсторската и шумна агитация, която един изгубен вече държавник води, повече от шарлатанство нежели по убеждение, върху светостта на Конституцията, по който начин той успя да вземе второто място на държавната трапеза и оттам, да пее почти същата песен няколко години народ; ако се вземе предвид, че през неговото властвувание отечеството прекара една победоносна война, когато от друга страна финансовото му положение изглеждаше цветуще, никакъв заем не съществуваше, ще си обясним защо народът има сляпа привърженост в Конституцията; той утъждествява всичките тези приятни времена с нея; без нея е невъзможно да ги има – е идеята, която първенствува при въпросът за изменението й.
Ние мислим, че само страхът от злините, който несъзнателно кара недалековидната маса, да гледа в целостта на Конституцията своето спасение, без да иска да разбере, че тя може да се преправи, за да кара по-спокойно държавния кораб. Добросъвестното изпълнение на представителский мандат не се състои прочее, безразсъдно да отхвърляш всяко изменение на тая Конституция, както направиха габровските представители и способните да боравят повече с пушката, отколкото с разума, а здраво да обсъдиш тези изменения, да ги разтълкуваш, та да се убедиш в тяхната вредителност. Само неуспоримото доказване на пакостите, които могат да сполетят държавата вследствие тези изменения, трябва да реши народния представител да подаде гласът си против тях. А горепоменатите депутати надали след едно подобно убеждение подадоха гласът си.
Така щото, въпреки настроението на масата, Конституцията трябваше един ден да се изменява, понеже вечността за нея е немислима. Този ден дошъл ли е? Ако речем че го няма още, кой ще ни покаже, кога той ще пристигне; по какви знаци ще признаем, че е настанала благоприятната минута за преглеждането; ще чакаме провидението ли да ни вдъхнови, или ще трябва пак сами да претегляме обстоятелствата? Ако ще е нужда, сами да определяме благоприятноста на времето, не е вече рано да си дадем този труд. Историята на Конституцията показва, че няма нужда да чакаме още, че въпросът е повече от узрял, че по-нататъшното му отлагане може да навлече злини, които да отнесат както самата Конституция, тъй и нашето съществуване, като отделен народ. Има само едно обстоятелство, което би било желателно да не съществуваше поне в очите на никой българин; но трябва ли заради него да се изпущат настоящите благоприятни минути, които надали ще се представят втори път? Нека не забравяме думите на не помня кой дипломат, че един руски консул е по-опасен от цял полк войска. Па ако в 1879 год. ние приехме цялата Конституция, не толкова от убеждение след зрялото й изучване, колкото от доверие към авторите й, защо сега най-сетне да не дадем подобно доверие на авторите за изменението на няколко нейни членове? Нима в 1879 год. имахме по-големи доказателства, че създателите на цялата Конституция са се водили от единственото желание на нашето благосъстояние, а пък днес сме уверени, че сегашните изменения на тая Конституция се водят от обратни желания? Наопаки, тогава, а още повече сега, има доказателства за противното: че чужденеца, уверен в нашата сляпа признателност ни е дарил с Конституцията, за да постигне лоши намерения, когато днешния водител на съдбините на отечеството ни е изпълнил своя живот с обратни доказателства. Защо тогава да се не доверим, че той е притеглил най-добре сгодността на времето? Но и вън от неговата гаранция, изменението на Конституцията се налага като неотлагаема вече нужда.
Ако гореказаното е вярно, явява се въпросът: в каква смисъл трябва да стане това изменение? Ний, лично, сме убедени, че най-съобразното с достойнството на человека управление е републиканското, в което народът сам, непосредствено, създава законите, по които ще се управлява. Такова би било желателно да бъде управлението по цяла вселена. Но ето, че цялото человечество не е дошло на една степен на развитие и когато едни се наслаждават вече от подобно управление, други вярват, че то е разврат, а пък трети и не се съмняват, че може да съществува подобна наредба. Един демократ би казал, че това нищо не пречи, щото всякой разбран человек, в каквато среда и да се намира, да воюва за тези идеи, защото те действуват благотворни върху всякой народ, защото дават на человека да съзнае своите права, следователно и длъжности.
Тук именно се състои грешката: туй, което е истина на едно място, на друго място е лъжа. Ако Швейцарската федерация със своето развито население беше не в Алпите, а в Кавказките планини, нейното име никак не би се появявало в историята, или би излязло за някой месец и би загинало завинаги. Ако Полската и Краковската републики би били между Франция и Австрия, или около Пиринеите, или най-сетне на Британските острови, те би цъфтели днес. Ако Париж би бил не на Сена, а на Босфора, той би изгубил преди 100 години и повече своята народна физиономия. Туй, което може следователно да съществува в Алпите, в Америка, или оттатък Лотарингия, това не може да вирее другаде, а около руските граници най-малко. Да не се лъжем, че на това местността е виновата, или народите са съвсем различни способности. Дайте на българина, на поляка, или на мюсюлманина една местност каква да е, но го избавете от лошите намерения на по-силни съседи и той би бил примерен гражданин на едно републиканско управление. Туй последното условие е необходимо за всякой демократически строй. Съседството на силните държави винаги има влияние върху ходът на работите у по-слабите. Ако това влияние е благосклонно и безинтересно, слабият лесно може да се оправи от временни някои сътресения, които би го сполетели; но ако то е предумишлено и злонамерено, той е осъден на непременно изчезване, защото раздорите и анархията са гробът на държавите. А при един демо-кратически строй, гдето народната маса решава съдбините на страната, могат да стават големи злоупотребления с идеите на тая маса. Един влиятелен гражданин, един силен съсед, може с различни средства да експлоатира невежеството на народа; с подкупи и обещания да разбърка умовете, да спечели привърженици, да произведе раздор, смутове, анархия, още повече ако той си е спечелил име на покровител и доброжелател. Затова в много страни най-родолюбивите демократи и либерали несъзнателно стават оръдия на чужденеца и разрушители на отечеството си.
Много от съвременните държави са употребявали демократическото управление като средство за поглъщане на по-слабите си съседи. Нека да дадем няколко примера.
На западната руска граница съществуваше една от най-старите републики в  света: Полската. Нейната конституция е била по-демократическа от нашата: кралят се избирал от Народното събрание всякога, след смъртта на царствующия; той нямал почти никаква власт защото тя била в ръцете на депутатите, от които всякой бил по-силен от самия крал, понеже можел да спре и унищожи решението на цялата камара (Liberum veto). Тая конституция представлявала най-голяма гаранция за постигането злите намерения на трите силни съседи на републиката, и те се заловили да я защищават, докато им даде нужния резултат. Най-напред трябвало да се направи, щото поляците да си изберат за крал едно лице, което да изпълнява исканията на съседите, а да не бъде като царствующето сега, Август II, който „като искал да установи в Полша наследствеността на престола, отнасял се към Русия, Прусия, даже и към Австрия от различни предложения, които имали за цел да се добие съгласието на тези три държави, непосредствено заинтересовани във въпроса“1. Но ходатайството му като противно на интересите на тези държави, бивало винаги отхвърляно. На това още преди неговата смърт руската царица Анна (1733) захванала да се грижи за един по-добър наследник. По земята не липсват хора, които за пари на всичко са готови. Между Русия и Прусия още на 19 септември 1730 бил сключен договор, на който втория таен член между другото гласи : „Понеже И. И. И. руската царица и Н. К. В. пруския крал желаят да имат под свое попечителство съседната Полска република, щото тя да запази първите си учреждения, волности, преимущества и права и щото всичко, предприето против това положение, да може на време да се отстрани, то поменатите И. и К. Величества не само кога се опразни полския престол, но и от сега ще работят съгласно, щото на полския кралски престол да бъде възкачено лице, което да не бъде опасно за полските волности...“2 А на 13 дек. 1732 между тези държави и Австрия бил сключен друг договор гдето се казва: „че те при изпразнюванието на полския престол що намерят такъв наследник, които предварително би се съгласил да поддържа настоящата Конституция и волностите на Събранието и следов. да бъде в съгласие с всичките договоряющи страни“.3 Явява се един кандидат – Фридрих Август, – който склонил на предлаганите условия и подписал едно задължение, срещу Русия, в което се казвало: чл. 1. Кандидата се обещава да употреби всичките си усилия, за да добие за Русия едно пълно удовлетворение на законите и искания срещу Полската република. Чл. 3. Ако кандидата се възкачи на полския престол, ще поддържа съществующата конституция. Чл. 5. Нейно И. В. (руската царица) обещава да подкрепи в съгласие със своите съюзници (Австрия и Прусия р.) кандидата да се възкачи на полския престол, било с влиянието си, било с пари, а в противен случай и с войска. Тя ще вземе със своите съюзници достатъчни мерки, за да не би кандидата да бъде отхвърлен и свободата на избора ограничена, ще спре действията на тези, които би пожелали да премахнат републиката и достигнат неприятелските си действия“.4
Тогава препоръчват Ф. Августа на поляците, като най-способен човек да въздигне отечеството им, който ще разшири свободата, ще намали налозите, с една реч ще направи всичко, което може да желае един народ. Не ще съмнение, че    гореказаните условия се пазели тайно от полския народ; но те биле пак усетени, и въпреки всичките подкупувания, обещавания и заплашвания на трите държави, болшинството на Сейма отхвърлило кандидатурата на Ф. Августа. Меншеството обаче, по подучванието на съюзните държави, се    отделило и в Краков, под председателството на Краковский митрополит, избрало за крал чуждия кандидат, който бил и признат за такъв от тримата съседи и наложен със сила. През неговото царстване в Полша владеяло анархия, на която краля не можал да тури край, защото се бил задължил предварително. „Известно ми е, говорел Ф. Август на руския при него посланик, Бестужев, как поляците ме ненавиждат и вие сами знаете как, ругателски постъпиха към мене миналата година в Сейма, и как аз, ако и да стоях цяла нощ на тронът, да ги съветвам и да обещавам, но нищо не излезе от това“.5 На същото място, с. 135, е изложено, какви подаръци е просил руския посланик да подкупува представителите: кому кожух, кому сабля с диа-манти, кому „Анна на шею“, кому пенсия, кому китайски рядкости и пр., и пр. „По моето мнение, пишел Бестужев, по-добре е да се оставят поляците в слабостта и безредието, в които сега се намират, да се поддържат в тях и да се не допуща умножението на войската, защото тя на нас няма да бъде полезна, а пък ако за напред стане нужда на руските войски да минават през тукашната земя, може тя да им прави препятствие.“
Някои от полските държавни хора разбирали, че злото произлазя от Конституцията, но без съгласието на Русия не се наемали нищо да направят. Така, министърът Брюл говорил на руския посланик: „Разбърканото и злочесто състояние на Полското господарство е очевидно; господарствените дела могат да се разглеждат само в Събранието, но когато решението на това Събрание зависи не от желанието на болшинството, или почти на всички, а от това на едного, то от само себе си излазя, че съдбините на краля, на републиката и на всичките държавни работи зависят от волята на едно лице, което някоя държава употребява за свои цели. Едно господарство, на което Конституцията е такава, че доброто винаги среща препятствие, а злото не може никога да се избегне, трябва най-сетне само да се разложи. На такъв път се намира сега и Полската република: нейната волност представлява само един способ, от който неприятелите й се ползуват, за да припятствуват на всичко, което е полезно и изгодно за нея.“6 Руският посланик, като съобщавал това на царицата, молел да се помогне на републиката, да излезе от това безизходно положение. „Но от Петербург било предписа на Кайзерлинга да употребява всичките си усилия, щото Полша да стои непременно с настоящия строй и нищо ново да се не въвежда.“7 После година и нещо се събрал Сейма, и същият руски посланик получава ново наставление щото, „с всички сили да не допуща изменението на Конституцията и унищожението на liberum veto“. Ако някои от далековидните патриоти вземел инициативата за един полезен закон, той бивал спиран; защото стигало един депутат да не е съгласен и най-добрите намерения оставали без последствие. Когато обаче всички поляци захванали да съзират, къде ги води настоящия ред и се решили да направят едно преглеждане на своята конституция, тогава царица Елисавета изпратила на своите консули в Полша следующата декларация, за да бъде съобщена на целия народ: „Тъй като Н. И. В. руската царица в качеството си на истинен съюзник и покровител не пристава да се грижи не само за благоденствието и спокойствието на Полската република, но и за запазванието на нейните правдиви и свобода ... За да даде още едно доказателство за своите миролюбиви чувства и чистосърдечно приятелство, които тя питае към полския крал и републиката, дава заповед на своите пратеници в Полша, да обявят на кралят или на населението, и да ги уверят по един най-категорически начин, че тя няма да допусне никакви съглашения, или преобразования, както против свещената особа на кралят или републиката, тъй и против нейната свобода и правдини (на републиката), от гдето и да идат те, от когото и да е и под какъвто предлог да бъдат предлагани, и че наопаки, Н. И. В. царицата ще се възпротиви с всичките си сили на подобни преобразувания“.8 (Идат ни на ум големите препятствия, които се правиха у нас, за да не можем да излезем из безцарствието. P.)
След смъртта на Августа, през царуванието на когото съседите успели да задържат анархията в Полша, руската царица Екатерина изпратила в Полша един специален свой представител княз Репнин, комуто „било поръчано да работи с всичките си сили, щото предадените на Русия поляци да изпратят пред самата императрица една формална просба, с която да се проси покровителството на царицата. „Чрез това, говорило се в инструкцията, ний, освен собствените си интереси, ще получим известно право да се месим по един прям начин в това важно дело.“9 В същото време тя сключва един договор с пруския цар, за да работят там съгласно. В този договор се казва: „Двата царски двора решават, щото избора на бъдещия полски крал да стане свободен и в полза на един поляк, одобрен от двете държави“ и от най-благоразумната част на народа. (чл. 1) Тъй като Нейно И. В. вече е взела някои мерки заедно с най-здравата част от нацията за избирането на кандидата, то Н. В. пруский цар се обещава да бъде съгласен с тези мерки. (чл. 2) Чл. 4 от договора гласи: „Понеже интересите на Н. И. В. руската царица и на Н. В. пруския крал изискват щото Пол[ската] република да си запази правото да избира своя крал то да не би някое лице да направи престола наследствен или да стане самодържавен управител Н. И. В. руската царица и Н. В. пруский крал чрез настоящия таен член се задължават взаимно по един най-решителен начин не само да не позволят никому да лиши Пол[ската] република от избирателното й право, но и да попречат с всичките си средства на всяко подобно намерение, щом то бъде открито и да прибягнат даже към силата на оръжието, за да запазят републиката от едно унищожение на Конституцията и на основните й закони“.10 Като че ли не стигало да се каже това веднъж, когато подир 5 години 12 окт. 1769 бил и сключен съюзен договор между двете държави, те счели за нужно да впишат в четвъртия му таен член буквално същото решение: „понеже интересите на Н. И. В. всеросийската царица и на Н. В. пруския крал искат те да употребят всичките си старания, щото Полската република да бъде оставена в своето право свободно да избира кралят и щото никому да се не дозволи да направи наследствено в своята фамилия това кралство или да стане там самодържавен, то Н. И. Величество и Н. В. пруския крал с настоящия таен член обещават и взаимно се задължават по един най-силен начин да не позволят, щото който и да е да лиши републиката от правото и на свободно избиране, да направи кралството наследствено…“11 и т.н. същото, както по-горе. Пруският крал освен това се обещал да подкрепи с войската си лицето, което покаже Екатерина. Нейният избор паднал върху Станислава Понятовски, „отдавна познати на царицата, с когото тя имала, приятни сношения“, говорил c насмешка Фридрих II. „Тъй като ние сме съгласни, пишела Екатерина на същия Фридрих II да се избере един Пяст, то трябва сега да се обясним и аз без много заобикалки предлагам на В. В. между Пястите такъв, който повече от всички ще дължи на Вас и на мене всичко, което ние ще направим за него. Ако В. В. сте съгласни, то той е граф Станислав Понятовски и ето моите причини: от всичките претенденти за престола, той има най-малко средства да го получи и следователно най-много ще е длъжен на тези, от ръцете на които го е получил“. Екатерина съобщила своето решение и на австрийската императрица Мария Терезия, като ходатайствувала за нейното съдействие. М. Терезия предлагала да се избере за крал сина на умрелия крал но най-сетне се съгласила да се избере Пяст, „стига само тя да получи пълна увереност че нямa да има никаква мисъл за разделението на Полша сега или в бъдеще“.12
Екатерина дала обещанието, защото тя ценяла твърде добре правилото, че дипломатическите обещания много лесно се забравят.
Като умрял Ф. Август и престола бил вече вакантен, полските сановници се явили при Кайзерлинга „и направо го попитали, кого мисли царицата да се избере за крал защото и те за него ще гласуват; угодно ли е на Н. И. В. да види на полский престол Саксонский принц или повече иска един Пяст и има ли съглашение с пруския крал? Кайзерлинг отговорил, че императрицата желае да се избере един Пяст и за това е направила съглашение с пруския цар при което обещал силна помощ на всички, които, като истински деца на отечеството, ще съдействуват на Н. И В. както за своето тъй и за онова на отечеството си благополучие“.13
Действията на руската царица и на пруския крал колкото и да се пазили тайно, все достигнали до ухото на народът, който захванал явно да роптае против руското покровителство и захванал да търси средство да се отърве от него. Екатерина изпратила тогава следующата декларация, която да се съобщи по цяло Полско: „Ако демона на лъжата е сполучил някога да измисли една пълна лъжа, то е когато е разпръснал слухът, че ако поддържаме да се избере за полски крал един Пяст (поляк, дворянин, p.), то сме имали за цел да улесним чрез неговата помощ или с неговото съдействие отцеплението на някоя област и съвършеното подчинение на кралството под наша власт. Този слух, измислен не на време и съвършено безосновен, пада от само себе си, като лишен от всяко основание. Нашето намерение е да направим народа си честит без да правим завоевание на чуждото. Правдата и человеколюбието cа нашето правило, те са ни въздигнали на престола. (Екатерина, за да седне на престола свали мъжа си и после го удуши, за да й не пречи. б. p.). Ний трябваше да премълчим с приличното презрение тези лъжливи и низки измислици, но за да блесне истината и да обявим на цяла Полша чистотата на нашите намерения и да осветлим съмнението на тези, които са далеч от държавните работи, обявяваме по най-тържествен начин, че сме решени да поддържаме Полската република в настоящето й положение, нейните закони, нейната свобода, както и нейните владения, съобразно с договора от 1686 год.; и понеже имаме присърце запазването целостта на Полската земя, ний няма да позволим, нито ще претърпим, щото тя да се накърни от когото и да е.
В също време ний обвяваме на всички, че водими от длъжностите на един истинен приятел и добър съсед, желаем, щото при избирането на новия крал поляците да турят на престола един Пяст, роден в Полша, от баща и майка поляци. И какъв по-добър крал за републиката от един поляк, който се е родил и отхранил в нейните закони, на които е навикнал да се покорява? Един крал избран и взет от сърцето на народът, не може да има друга цел освен да направи своето отечество спокойно и честито; в такъв случай подозренията и безпокойствието, което един чужденец цар може да причини на своите съседи, няма да имат мястото си; пълното доверие, приятелството и доброто съседство ще почиват тогава на непоколебими основи“.14 (През май 1800 год. княз Мещерски препоръчваше да се избере за княз на България г. Стамболов. Той казваше: „Ний приемаме да видим самия Стамболов, на княжеското място, но никак не можем да допуснем, щото в България, освободена с руски пари и жертви, чужд княз да царува – бил той Батенберг или Фердинанд. И без всяко съмнение Стамболов би бил най-добър княз понеже познава страната и народа“ (вест. „Свобода“, 9 юни 1890 година. Какво сходство с деклара-цията на Екатерина!)
Целта на Екатерина беше чисто и просто да усамоти съвършено Полската република, да й отреже всички връзки с другите царски дворове и тогава да се разправи с нея. (Забележително е, че руския кандидат за български княз Мингрели, е в същите условия, само че не е българин). Като издавала горната прокламация царицата изпратила наставление на Кайзерлинга, „в което се повтаряли напредните съвети, щото за полски крал да бъде избран един Пяст, който да дължи короната си само на Русия, та да й бъде напълно предаден и да изпълни известните вече изисквания“. Върху наставлението царицата писала: „по какъвто и да е начин да се привържи към нас първия министър; ако с по-малко не може, да се дадат до 100 хиляди рубли даже“15. Върху същия кандидат руският посланик във Варшава, Кайзерлинг, писал на Екатерина: „Един силен полски крал никога няма да бъде полезен за Русия; ако той е богат ще може да живее със собствените си средства и нашите ще бъдат безполезни, ще се грижи малко за Полша, а за Русия никак няма да помисля, ако и чрез нея да получи короната си. Благодарността е днес рядка добродетел. А един чужденец принц, който би имал роднински връзки и обязателства с Великите и силни европейски дворове, не може никога, да бъде полезен за Русия“.16
За да стане избора на Понятовски още „по-свободен“, по границите биле натрупани големи маси руска войска, която трябвало да навлезе в Полша при първото поисквание от руския консул във Варшава. „Не се удивлявайте за движението на моите войски по границата, пише Екатерина на пруския крал. Всеки смут ми е противен и аз горещо желая, щото великото дело да се свърши спокойно“17. Криво-ляво след благополучното избиране на руския кандидат, той поискал малко войска да го пази, което на часът било изпълнено. Тая войска, ако и да срещнала малко съпротивление, скоро се приближила до самата столица. Заедно с нея Понятовски получил и 100 000 рубли „за обзаведение“, освен годишната субсидия, 50 000 рубли, които царицата се задължила да му плаща. „Бедният крал за всичките подарки и благодеяния можел да изпрати на своята благодетелница само едно сандъче гъби; но ний знаем какво желали да получат от него в благодарност за короната“18. Числото на войската скоро се увеличило и тя захванала да става несносна за народа, та кралят помолил царицата да си я прибере, защото му не била потребна вече. Тогава Екатерина се заловила сама да създаде причина за неизтеглюванието й. Тя предприела да направи Полската конституция още по-демократическа. Нейният посланик трябвало да иска, щото с всички политически права да се ползуват, и всички държавни и изборни служби да бъдат достъпни за всичките поданици на републиката, без разлика на вяра и произхождение. Ходатайството било за православните и протестанти поляци, за които Репнин писал: „От няколко време вече търся с нарочни пратеници да ми доведат от тях когото и да било малко нещо способен, но досега никого не съм открил, защото те всички само земята работят и са без всяко възпитание“19. „Остава ми да ви препоръчвам най-главно две работи, писала Екатерина на Репнина: тая за дисидентите и оная за границата; мойта слава е заинтересувана и в двете, помнете това; двете работни са във вашите ръце, действувайте съобразно наставленията и инструкциите“20.
От доброжелателство не било това искание, защото в Русия не само тогава, а и до ден днешен не може да се говори за политически права на никой поданик в широката Руска империя, а и за всички, които са имали нещастието да бъдат родени от еврейка, или въобще от не рускиня, по-голямата част от държавните служби са недостъпни. Царицата е знаяла, че това й искание ще срещне съпротивление, особено в духовенството, ще породи раздори, смущения; но те са именно които ще й дадат възможност да постигне намерението си. Във Варшава биле уверени, че исканото преобразование не ще може да се достигне по мирен начин. Понятовски писал в Петербург: „Заповедта, дадена на руския посланик, да се въведат дисидентите (поляци от православно и протестантско вероизповедание. Р.) в законодателните събрания, е един гърмежен удар за цялата страна и за мене лично.“ Отвсякъде последвали протести против руските желания.
Кралят се заловил от друга страна да измени Конституцията в смисъл да се затвърдят държавните работи. „Но за прокарванието на това преобразование трябвало да се вземе съгласието на съседните държави, особено на Русия, и затова Понятовски се заловил да убеждава царицата че преобразуванието е необходимо за успеха на дисидентското дело ... Вий желаете щото Полша да бъде свободни, пишел той на Екатерина; аз искам същото и с тая цел искам да я избавя от безредието, което царува в нея. На голяма част от ревностните патриоти дотолкова е дотегнала анархията, щото те захващат явно да говорят, че ще предпочетат монархическото управление на отвратителното злоупотребление със своеволията. Аз желая да ги предпазя от подобно отчаяние, но единствено средство за това е въпросното преобразование“.21 Като отговор на Понятовски, било му дадено да разбере, че преобразуването е преждевременно. Руският посланик, Репнин, се възпротивил следователно и когато литовский канцлер му казал, че „Поляците имат право да правят у себе си всички преобразования, които те считат за полезни“, той отговорил:    „Вий сте свободни да правите у вас каквото искате, а ний сме свободни да приемаме само това, което желаем: вий можете да подпишете вашия проект и да го внесете в Конституцията си, но при попълнението му ще срещнете съпротивление от наша страна, защото ний по съседството си трябва да наблюдаваме, щото да се не изменя формата на тукашното управление.“ Исканото от поляците изменение се състояло в това, щото решаванието на финансовите и военните въпроси в Камарата да става чрез болшинството на гласовете. „Увеличението на приходите и на войската са главните пунктове на държавните работи; ний не можем да допуснем подобно изме-нение на Конституцията, защото то е противно на главната ви свобода, която се заключава в liberum veto, чието унищожение ний не можем да позволим“, говорил руския посланик. Вследствие настояването на кралят, да се прокара това преобразование, той бил лишен от субсидията, 50 000 рубли, която получавал ежегодно от царицата. Желанието на Екатерина било удовлетворено най-сетне: преобразованието, предложено от кралят, било отхвърлено.
След този успех, Репнин получил наставления да работи за изменението на Конституцията, според показаното по-преди желание. „Дисидентското дело трябва да решите не за разпространението в Полша на нашата и на протестантската вери, но за придобиванието чрез нашите едноверци и веднъж завинаги една твърда и надеждна партия, която да има законно право да участвува във всичките полски работи. Нe само по поръчителството, което Н. И. Величество взема за целостта на полската конституция, но и вследствие покровителството на дисидентите, което ний си присвояваме за вечни времена, като най-слаба част в бъдещето полско правителство, те ще могат да се държат в него само с нашата помощ. Протестантската религия, като обуздава народното суеверие, може чрез излишното си разпространение в Полша да стане вредителна за Русия, която ще трябва в бъдеще да се яви, като главна нейна съперница, защото между политическите общества не може да съществува ни злоба за претърпяната вреда, ни благодарност за направеното благодеяние“.22 Като се имало това предвид, руския посланик употребил най-отвратителните средства да прокара преобразованието. Неговите действия би трябвало да знае всякой българин, защото тези на Каулбарса бяха второто им издание, с твърде малко приправки.
Когато въпроса бил внесен в Събранието, против него въстанали всички депутати, и когато владеял най-големия разгар, явява се сам Репнин в залата на заседанието, както Каулбарс на Софийския митинг. Той поискал да мълчат и когато неговите думи били посрещнати с оглушителен шум, той извикал силно: „Престанете да викате, защото ако продължавате да шумите, то и аз ще вдигна шум и моя шум ще бъде по-силен от вашия .... Вий забравяте, продължил той, колко доказателства имате за до-брожелателството на Η. И. Величество; вий забравяте, че само под нейното покровителство можахте да се съедините за запазванието на вашите волности и права“.23 На два пъти посланикът бил прекъсван и на двата пъти принуждавал депутатите да мълчат, за да не хване и той да шуми по-нависоко, под което разбирал руските топове, що били наредени около Събранието. Страхът произвел своя ефект, забелязва руския историк. Под щиковете на руската войска и след арестуванието на водителите, Събранието приело руското предложение. Тутакси пламнало на всякъде въстание за защита на вярата. Русите това и чакали. Опустошенията се захванали. Руските войски станали господари на цялата страна под предлог, че гонят въстаниците. Руското правителство обаче не вземало строги мерки за погашение на въстанието, защото било в негов интерес анархията да се продължи колкото се може по-дълго за да викнат поляците най-сетне аман и да поискат Екатерина за своя господарка, която да въдвори мир в страната. „Каква слава ще съставлява щастието на един цял народ, ако му се позволи да излезе от безредието и анархията“ пишел Репнин на царицата; но тя останала глуха на плачът на поляците. Когато Портата поискала от Екатерина да се отнася малко по-човешки със своята жертва и да освободи между другите затворници и Краковский епископ, руския посланик във Варшава: съветва: „За удовлетворение исканията на Портата аз не виждам друго средство освен да се обяви, че Краковский епископ е умрял, а в същото време той да се изпрати на веки веков там, от гдето не може да доде вест че е жив“.24
Когато анархията изтощила съвършено полските сили, Нанин пише на руския посланик във Виена: „Императрицата, в съгласие с Пруския крал е изволила да се реши да обърне против поляците тяхната неблагодарност и да направи на тяхна сметка едно прилично присъединение както към своите граници тъй и към тия на своя съюзник, пруския крал. Сега е необходимо княз Кауниц да разбере, че ние сме се решили вече на всичко и за това дали не ще бъде по-добре и за виенския двор да направи едно присъединение, и вместо да влазя в една неизвестна и опасна война, да увеличи своята част на сметка на Полша, в което нито ний, нито пруский крал няма да му припятствуваме, ако само той на време се съгласи с нас и с него.“25 На 17 януарий 1772 Австрия се съгласила да влезе в преговори, защото „тя не желае никакво разделение на Полша, но предвид противното решение на съседите й, тя не може да се отнесе равнодушно към увеличението им и към нарушението на политическото равновесие“.
На 4-й януарий 1772 била сключена тайна конвенция между Русия и Прусия относително първото разделение на Полската република. В мотивите на тая конвенция се говори: „В името на Пресвятая Троица, Н. В. всеросийската императрица и Н. В. пруский крал като се намират в искрено съгласие относително всичките интереси на техните монархии, считат за длъжност да обърнат най-сериозно и обмислено внимание както на общия смут, в който се намира Полската република вследствие разединението на велможите и разваленоста на нравите у всичките граждани, тъй и на войната, в която е въвлечена Н. И. В. руската царица с Турция вследствие събитията в тая република. Казаните Техни Величества, като вземат предвид, че от всичките, употребявани от тях, средства нито едно не достигна целта си; че, наопаки, ожесточението там на партийните духове и крамолите всеки ден придобиват нови сили и че анархията толкова се закоренява там, щото трябва да се боят да не би продължителността на смутовете и раздора да повлекат след себе си разпаданието на господарството. Като вземат още в съображение, че вследствие на тези обстоятелства Н. В. императрицата е заповядала на един корпус своя войска да навлезе в Полша и да заеме тези окръзи, на които тя претендира. Казаните Величества, като притеглиха зряло непосредствените отношения, които едно такова положение на работите в съседното им господарство има върху интересите на собствените им владения и върху безопасността на техните граници, те признават за необходимо да се съгласят помежду си върху средствата за да предпазят своите права и изисквания на сметка на Полската република, като присъединят известни окръзи от това кралство към своите владения, като предполагат, че по този начин ще запазят от една страна своите интереси, а от друга ще произведат силно впечатление върху разединения дух на поляците и ще приближат към тях окончателното умиротворение на отечеството им.“26
А на 25 юлий същата година в П[етер]бург било сключено окончателен договор между Русия, Прусия и Австрия за първото разделение. Мотивите на този договор са от особена поучителност за нас, за това ги привеждаме нацяло. „В името на Пресвятая Троица. Партизанския дух, смутовете и междуособията, от които се вълнува вече от много години Полското кралство, и анархията, която там печели всякой ден нови сили, така щото подрива съвсем властта на законното правителство, възбужда справедлива опасност че може да настъпи съвършеното разпадвание на държавата, че интересите на Полските съседи ще бъдат нарушени, ще бъде нарушено доброто съгласие, което се е възстановило между тях и ще бъде възбудена всеобща война, както вече е възбудена от тези смущения война между Н. И. В. руската царица и Отоманската порта. В същото време съседните на Полската република държави, като имат към нея права и искания колкото стари толкова и законни, удовлетворението на които никога не са получавали, рискуват да изгубят безвъзвратно тези права ако не вземат мерки за тяхното обезпечение и не ги турят в изпълнение сами, съвкупно с възстановлението спокойствие и ред във вътрешните работи на републиката, като определят политическото и устройство да бъде по-съгласно с интересите на нейните съседи.“27
След като бил сключен договора, Русия нямало вече защо да гали поляците с думи: покровителка, доброжелателка и д. т. Когато един от полските министри се оплакал на руския посланик, че пруските войски се разпореждат като у себе си в оная част от Полша, която те биле вече завзели, и молел да се изпрати една депутация пред царицата, за да се оплачи против тези действия на пруския крал посланика отговорил: „Аз мисля че царицата няма да приеме никаква депутация от Полша докогато смутовете се продължават. (Помни читателя, че по-преди същата искаше да й се изпрати нарочно подобна депутация, чрез която да може да произведе по-лесно смутовете; сега беше вече излишна такава една. Б.p.). Н. И. Величество много добре помни всичко, което се е направило тук от много години насам; тя забележва не само равнодушието на полския двор относително нея, но и явното възпротивление на всичките й добри намерения. Как искате руската царица да се застъпи за Полша пред пруския крал когато той е единствения господар, който действува единодушно с нея в сегашните работи, и как искате моята господарка да направи една неприятност на своя приятел като се застъпи за поляците, които са нито топли, нито студени и на които може да се гледа като на руски неприятели ... Императрицата иска от кралят и републиката една благоразумна дружба, основана на поддържанието естествената полска конституция. Ако кралят и неговите приятели желаят да стоят в бездействие и да упорствуват в своето равнодушие, то вината не е нейна, ако вземе някои мерки съответствующи на нейното достойнство и на ин-тересите на нейната империя.“28
И в същото време руския канцлер пишел на посланика: „Настоящето положение на нашите работи при виенския двор изменяна съвършено същността на комбинациите, движенията и интригите във всичко, което се отнася до вашия пост. Много работи, които инак би заслужвали някакво внимание от наша страна, сега губят значението си... Ний трябва да отговаряме с мълчание на полските оплаквания против Прусия. Нашето съгласие с пруския крал е вече подписано, затова от наша страна ще бъде противоречие да обръщаме внимание на оплакванията против войската на този господар; нашият интерес изисква, щото той да притеснява силно и по-силно поляците и да бъде в състояние да ни помогне при окончателното обяснение с Полша.“29
През септемврий месец същата година официално било съобщено на полското правителство за първото разделение. В същото време бил издаден един манифест от името на трите държави, с който се обявявало на поляците, че разграбванието на отечеството им става по причина на смутовете, анархията и пр., които владеят в страната от няколко години. Манифеста бил перефразирание на мотивите на договори за разделението.
Трябвало да се свика Народното събрание, за да одобри разделението. През февруарий 1773 год. руския посланик във Варшава, Щакелберг, получил наставление как да работи с посланиците на другите две държави, щото Събранието да одобри без никакви изменения разделението. В туй наставление, между другото, се говори: „Колкото се отнася до Конституцията на републиката, то избирателното управление трябва да бъде възобновено и утвърдено завинаги; занапред за полски крал ще трябва да се избира само полски болярин, роден в Полша, и тамошен землевладелец: чуждестранните принцове се изключват завинаги … Liberunu veto трябва да остане неизменим заκοн... Всичките преобразования трябва да клонят към установлението на едно равновесие между властта на краля, на Сената и на владелците… Тъй като влиянието на велможите и на кралят върху съдилищата служи за притеснение на народа, и нарушава равновесието на властите, то председателите, и членовете на съдилища да се избират от окръзите и околиите и да се издадат закони, които да освободят съвсем съдиите от зависимостта на краля и ма велможите.“30
Хубавият резултат от анархията за полските неприятели ги накарали, да поддържат още по-силно съществующата конституция, която била направена още по-демократическа, защото изпълнителната власт била отнета от краля и дадена на един постоянен съвет, състоящ, се от 18 сена-тори, 18 депутати и в които кралят влазял само като член. Те сключили помежду си един договор, който руският посланик съобщил, в Диетата, като казали, че „неговата господарка, заедно с двамата немски императори решили: 1) полския крал ще бъде избираем вечно; всеки наследствен ред ще бъде забранен. Всяко лице, което би предприело да наруши този закон, ще бъде провъзгласено за неприятел на отечеството и ще бъде преследвано; 2) ще се приеме за закон, щото от сега нататък никой не може да бъде избран, за полски крал ако не е поляк по народност, благороден по произхождение и ако няма земи в Полша; 3) управлението ще бъде вечно свободно, независимо и републиканско“. Той прибавил, че тези решения трябва непременно да се впишат от Събранието в конституцията, инак трите съюзници ще ги наложат насила. Заплашванието произвело своя ефект и Полша била принудена да подпише договора, като че доброволно отстъпва земите си на своите съседи.
Следствията от новата конституция не закъснели да излязат същите, както тия преди разделбата. Всичките полски патриоти виждали где е злото, та за това, въпреки заплашванията на съседите, на 3-й май 1701 г. Диетата, като вижда, че Русия е заета във война с турците, изменява Конституцията в недемократически дух: Престолът става наследствен в лицето на Станислава Понятовски, Liberum veto се уничтожава, а изпълнителната власт се дава на кралят и министрите му, които cа отговорни пред Събранието. Продадените на Русия депутати употребили всичките си сили да не позволят изменението, но не сполучили. Τе се ограничили или напред само да протестират. На съобщението от руския посланик за преврата, Екатерина, която била заета още с турците, отговаря: „Както преди, тъй и сега ний ще останем спокойни зрители докогато самите поляци не поискат от нас помощ за възстановлението на старите закони на Републиката.“31 На това една депутация от руските партизани се отправя в Петербург да иска от Екатерина отменението на новата Конституция. Царицата ги приела на радо сърце и под предлог да им помогне, както и на съмишлениците им, които според техните думи съставлявали целия народ, тя изпраща няколко хиляди войска на полската граница.
От друга страна царицата сключва с пруския крал един съюзен договор (27 юлий 1792), на който втория таен член гласи: „Тъй като старата Полска конституция, поддържанието избираемостта на кралят, правдините на Републиката и основните й закони, влазят в постановленията на договорите, сключени по-преди между договоряющите страни, като въпроси, които най-много заслужват сериозното внимание ... то Н. И. В. руската царица и Н. И. пруский крал се задължават между себе си, тъй и съвместно с Н. И. унгарский и бохемский крал да действуват в тясно съгласие, като се стремят да премахнат нововъведенията, които конституцията от 3 май 1791, приета отчасти на сила, отчасти ненадейно, въвежда противозаконно в предишната Полска конституция и които са съвсем несъвместими с интересите на договоряющите се страни. Вследствие на което споменатите Техни Императорско и Кралско Величества се обещават и задължават по един формален начин да си помагат взаимно и да се поддържат един други за възстановлението и поддържанието в Полша една форма управление, което да се приближава към онова, предвидено в старата конституция.“32
„Екатерина, като сключила мир с Портата (Яшкий. Б. P.), намислила да се възползува от своите войски, които се връщали от турските земи, за да нанесе един нов чувствителен удар на Полша.“33 В същото време на-ставлявала своя посланик във Варшава, Булгаков, да излезе от първата си недеятелност и да обещава руска помощ на привържениците на стария ред. Когато нейната войска на полската граница била в достатъчно количество, руския посланик във Варшава съобщава на Събранието, че „всичко, което е направено досега: изменението на Конституцията, гарантирана от Русия; обидите, нанесени на Руската държава; изгнанието на множество поляци, най-отличните по своите качества и род, въстанали да освободят отечеството си от хомотът на новата Конституция и които молят да им даде Русия своята помощ всичко това принуждава царицата да навлезе с войска в Полша и силом да възобнови свободата и гражданските правдини“. Напразно Нар[одното] събрание отговорило, че Полша, като независима държава, има право да прави всичките вътрешни преобразования, които мисли, че й са потребни. Съвременно с това руската войска навлязла в полските предели, за което бил издаден манифест, гдето се говорило, че тя иде като приятелка, за да възстанови старото републиканско управление и да заварди равновесието на властите. Тези които, я приемат като такава, ще получат, освен пълно забравяние на миналото, още и всякакъв вид помощ и безопасност както за себе си лично тъй и за своите имущества.“34 Заедно с това била съставена от самите поляци една конфедерация за възстановлението на стария ред на работите. След като войската завзела цяла Полша, стария ред, бил напълно възстановен и анархията пак се захванала. Тая анархия взема за предлог Екатерина да сключи подир година нещо (12 януарий 1793) една конвенция с пруския крал за второто разделение на Полша. В мотивите на тая конвенция се говори: „Смутовете, които съществуват в Европа, вследствие гибелната революция, която се е случила във Франция, представляват една неизбежна и всеобща опасност по своето развитие и разпространение … Н. В. всерусийската императрица и Н. В. пруския крал намират основание да се боят, повече от всекиго, защото по някои верни признаци са се убедили, че същия този дух на въстание и нововъведение, който царува сега във Франция, е готов да се обяви в Полското кралство, непосредствено прилежаще към техните владения. Такова едно положение на работите, естествено дава на техни И. и К. Величества да почувствуват необходимостта да удвоят своите усилия и предпазливост за запазванието своите поданици от последствията на съблазнителния и често заразителния пример и в същото време да устроят тъй, щото тези усилия да послужат в същото време и за безопасността на настоящето и бъдещето и за възнаграждение извънредните издръжки, които ще им бъдат причинени.“35 Член II от тая конвенция определя полските земи, които си присвоява Русия, а чл. V тия, – които си присвоява пруския крал. Към тая конвенция не след дълго време се присъединява и Австрия.
Вследствие на това, пруския крал завзел по-голямата част от Велика Полша, защото „по причина на революционерните и демократически идеи, които са били вкоренили в тая страна, той считал за необходимо да я присвои, за да не премине заразения с такива идеи дух на неговите поданици. Със съгласието на руската императрица той признава, че за безопасността на неговите владения и за да се даде на Полша едно пространство съобразно със силите й за да може да си уреди едно здраво управление, необходимо е да си присъедини всичките области, които окупирва сега“. От своя страна руската царица не закъсняла да обяви: „тъй като се уверила какво полский народ бил съвсем неспособен да защищава своята политическа независимост и да пази какъв-годе ред в страната, то тя се решила да постави Полската република в по-прилични за нея граници и да си присъедини полските области, които са по нейната граница“. Полското събрание по най-отвратителен начин било принудено да признае за законно новото разделение. В същото време то било принудено да приеме свързванието на един съюз с Русия, чрез който тая последната ставала господарка на останалата Полша. Чл. 4 от този договор гласи: Русия се отказва от всякаква претенция над областите, които сега съставляват републиката и гарантира целостта и властта на владенията й. Другите членове постановяват, че двете държави ще си помагат, ако някоя от тях бъде нападната, при което началствуванието на войската ще принадлежи на оная държава, която извади повече войска; Русия може във всякой случаи да въвежда войските си в Полша: без съгласието на Русия, Полша не може да сключи съюз с никоя държава; без съгласието на императрицата Полша не може да изменява вътрешното си устройство.
След този договор, който давал право на Русия да води вътрешните и вънкашните дела на Полша, ней не оставаше друго освен да намери първия сгоден случай да вкара войските си в независимото уж Полско царство.
Не се минало много време и размириците, поддържани под форма на свобода, от руското правителство, плюс въстанието на Костюшко, дали мотив на царицата да пише: „Дойде минутата, когато трите, съседни държави трябва да се погрижат не само да угасят до последна искра запаления огън между техните граници, но и да му отнемат всяка възможност да се запали някога.“36
На 8 декемврий 1794 станала първата конференция за окончателното разделение на Полша; но грабителите не могли да дойдат до съгласие за дяловете си. За това на 23 декемврий с.г. бил подписан договор само между Русия и Австрия. В мотивите на този договор се говори: „Усилията, които Нейно И. Величество е била принудена да употреби за обузданието и прекращението на метежите и въстанието, които се появиха в Полша със стремления най-пагубни и опасни за спокойствието на съседните с Полша държави, се увенчаха със съвършено пълен и честит успех и Полша биде съвършено покорена и занята от войските, на императрицата: за това Н. Величество като е предвиждала подобен изход, уповающа се на справедливостта на своите искания и като е разчитвала върху силата на средствата, приготвени от Нея за удържание на победата, побързала е предварително да влезе в съгласие със своите двама съюзници, а именно: Н. Величество римския император, и Н. Величество пруския крал, относително вземанието на най-действителни мерки за предотвращението на смутове, подобни на онези, които справедливо ги разтревожиха и на които зародишите, постоянно развивани в умовете, напоени до дъно с най-нечестиви принципи, не ще се забавят рано или късно да се подновят, ако там не бъде въдворено едно твърдо и силно управление. Тъй двама монарси, убедени от опитите на миналото в пълната неспособност на Полската република да устрои у себе си едно подобно управление или да живее мирно под покровителството на законите, когато се намира в каква да е независимост признават за добре, за съхранението на мира и щастието на своите поданици, че съвършеното разделение на тая република между трите съседни държави се представлява като крайно необходимо.“37 Тогава стана последното разделение на Полската република.
* * *
Друг пример. От приведеното дотука не в трудно да се забележи, че Полша дължи своето затривание главно на републиканската си конституция. Прекаления демократизъм, с който тя беше напоена, даде възможност на силните и съседи да се месят и бъркат във вътрешните й наредби, чрез експлоатиранието на народните свободи. Когато осветлените полски патриоти съзряха ямата, към която ги тикаше тяхната конституция и поискаха да я изменят, то беше вече късно: техните неприятели се бяха вече съгласили върху участта на отечеството им.
Нека сега пък да дадем един друг пример, гдето изменението е станало на време, когато народните сили още не са се биле сплули. Това изменение е станало малко превратаджийски, но ний искаме да покажем единствено какви са биле неговите резултати.
Преди 150 години нещо (1740) Швеция се управляваше от една конституция много по демократическа от нашата. Кралят нямал никакви права върху държавните служители: всичката власт била в ръцете на Събранието и на Държавния съвет; депутатите, като демократически представители, не получавали никаква заплата, но за това те били господари за раздаванието на всички държавни места; всичко се вършило по тяхното желание.
Кралят, като гледал как силните му съседи, Русия и Англия, експлоатират тая конституция, за да поддържат постоянни разногласия и слабост в шведското управление за своя полза, бил наклонен да я измени. Като подушва това руската царица, Елисавета, пише на наследника, който бил избран за такъв само с нейната поддръжка, да се пази от хората, които му дават подобни съвети, защото „те като знаят вашето към тях доверие, търсят със своите предприятия да възбудят против вас шведския народ, който ревнува за своята свобода и за сегашното управление и с подобни коварства да постигнат злите си намерения за безвъзвратното ви изгубвание. Моите към Ваше Кралско Височество чувства, както винаги са имали единствено вашето благополучие, тъй и сега аз имам на сърце най-главно постоянното Ваше благосъстояние.“38 Когато царицата говорила официално така, тайно работила да разслабява и омаломощава Шведското кралство. Но наследника разбирал добре интересите на отечеството си, за това като действувал от една страна да помогне за изменението на кон-ституцията, от друга уверявал руския посланик в Стокхолм, „че без да гледа на всичките противни внушения, той постоянно ще се труди за общия интерес на Русия и Швеция, ще постъпва винаги със съгласието на императрицата и че тези хора, които го съветват в противното, той не ги признава за свои приятели.“39
През юний месец щели да стават изборите за камарата, която се делила на три съсловия: благородни, духовници и селяни. За руски посланик във време на изборите бил изпратен нарочен човек, Корф, с мисия да прокара болшинството от руската партия, наречена Патриотическа, или Калпаците. Когато Корф пристигнал в Стокхолом, тук изборите биле вече извършени и противната партия, Капелите спечелила. Той тутакси се заловил на работа да спечели поне в провинцията изборите и влязъл веднага в сношение с Калпаците. Те му обещавали успех, но за това трябвало пари: в предишната камара те имали в начало болшинството, защото разполагали, със 133 хиляди рубли руски пари, но когато парите се привършили, болшинството минало на противната страна. Английският посланик се съгласил с руския да разделят помежду си разноските за изборите; той бил дал вече за подкупувание в провинцията 10 000 талера на едного от водителите на Калпаците, които искали засега още 8000 рубли, които също тъй им дали двамата. В Петербург отпуснали 20 000 рубли за подкупувание депутати в тези избори, а Корф писал, че „не трябва нищо да се жали, защото щом злото министерство бъде свалено, то Швеция ще бъде в пълна зависимост от Русия“40 и искал да се дадат вън от тая сума 5000 рубли на барона Унгерна, за да вземе тяхната страна. За да се разположи шведския народ към Русия, решено било да се изнесе 1000 ласта храна без мито за в Швеция, а по мнението на Бестужева трябвало да се позволи изнасянието без мито още на толкова храна, „което между патриотите действува по-добре, нежели много хиляди рубли“.41 Руския и английския посланици се срещнали с водителите на тези патриоти, които просили 100 000 рубли, за да     се поддържат    в    столицата техните партизани, които не би били в състояние да харчат свои пари през време на сесията, както и за привличание от противната партия. Водителите на Калпаците молили тези пари да се имат тутакси на разположение, инак болшинството е изгубено. „За себе си те, водителите, няма да вземат нито петаче; същото ще направят и шведите, които обичат отечеството си; думата е за хората, които са толкова бедни, щото през сесията не могат сами да се поддържат в столицата.“42 Корф известил в Петербург за това. На известието канцлерът, Бестужев, писал на царицата: „ако не тридесет, то поне двадесет хиляди рубли трябва най-скоро да се пратят на камерхера Корф и за това е необходима най-бързата височайша резолюция, защото ако се пропусне благоприятното време за раздаванието на парите, то вредата, която ще произлезе от това, не може се поправи даже и с една война“.43 След като се получили и раздали парите, Корф, явява, че „делото ще върви изрядно, ако само пари има; ако нямаме недостатък от тях, то министерството непременно ще падне“.44 На избиранието председател на камарата трябвало да се дадат 12 000 рубли на дворянското съсловие, на селското, – 6000, а на духовното – 3333; освен това, за подкупуванието на хофмаршала Бромана, други 15 000 рубли. След всичкия този разврат, който не би се случил при друго управление, ако и Русия да е съседка, бил избран за председател кандидата на Патриотите, Унгерн, само с 18 гласа болшинство. Борбата между двете партии се усилила още повече и Корф дал още 15 000 рубли за поддържание слабата партия.
Но не били само парите, които употребявало руското правителство, за да събори омразното нему министерство. Корф съобщил, на това министерство, че 26 руски кораби с войска ще преминат от Петербург за Ревел, и ако вятърът ги принуди да спрат на шведския бряг, то на основание на Абовския договор, войската да бъде приета като съюзническа. Това известие произвело страшна тревога между противната партия, когато Калпаците тържествували, че руска войска ще им дойде на помощ; но това не траяло дълго време. При изборите за постоянния комитет Капелите победили, което съставлявало много по-голяма загуба за руската партия, от колкото избиранието на председател. Оставало да се спечели болшинството в общото заседание на Сейма. Корф не се надявал вече на градското съсловие, за това гледал селското. Той, преоблечен, нощно време се срещнал с водителя на това съсловие, който се оказал съвършено съгласен с взглядовете на руския посланик. „Ний имаме причина, говорил водителя, да считаме царицата за своя майка и благодетелница; съобщението за корабите принесе ни голяма полза: патриотическата партия би била съвършено унищожена, ако не бе добила надежда за една такава помощ.“45 Тук Корф го научил как трябва да постъпи селското съсловие в заседанието на Сейма, за да може той да се разтури, което ще даде повод за нови избори, гдето може да се успее. „Той свършил разговора си с уверението, че императрицата няма да остави водители без едно щедро възнаграждение, още повече, че той, като патриот, от хвърлил прелъстителните предложения на противната партия.“ Корф имал подобно свиждание и с един от водителите на духовенството и така докарал работата, както сам съобщавал на царицата, че „нито една партия не може да успее да се задържи твърдо, при всичко че наследника държи страната на противната партия, което задържа патриотите от енергически някои действия“.46 Полека-лека обаче Капелите взели да се усилват: патриотите, губили, защото Корф изчерпал своята каса; те му говорили, че ако Капелите овладеят селското съсловие, страшна опасност заплащана настоящия режим и молили руския посланик да не жали за Бога никакви пари за поддържане на селяните. Корф като виждал, че парите малко помагат захванал, със заплашвание, както постъпвала, противната партия. Той изходатайствувал да се подаде една заплашителна нота на шведското правителство, в която да се заплашва най-много наследника, понеже той се тъкмял да принуди краля да отстъпи нему престола, за да направи по-скоро преобразованието. Нотата била получена. В нея се говори: „На цял свят е известно, че Ваше Височество за настоящето си благополучие е длъжен на Нейно И. Величество. Грамотата на императрицата от 6 юлий миналата година, беше ново доказателство на нейното старание за вашето благополучие: в нея тя ви предпазваше от тези хора, които с вънкашните си ласкания желаят да спечелят вашето доверие, за да се ползуват от него във вреда на кралството, от което щяха да произлязат вредителни следствия и за Ваше Височество. Но Н. Имп[ераторско] Величество с прискърбие се научи след това, че водителя на противната партия, граф Тесин, съумял да задържи в своите ръце благосклонността и сърцето на Ваше Височество, ако и да не е тайно за Ваше Височество, че той се старае с всички сили да припятствува на съгласието между Русия и Швеция ... Ако Ваше Височество и след това поиска да държи в милост графа Тесина и неговите съдружници и да следва неговите зли съвети и следователно да се отдалечава от Нейно Величество, то и Н. Величество ще бъде принудена не само да прекрати своето искрено старание за Ваше Височество, но и съвсем да го прекъсне.“47 Тая нота произвела своето действие, но не постигнала напълно гонимата цел защото наследника виждал добре где са интересите на не-говото отечество.
През априлий (1748), Корф бил заменен с Панина, който донасял в Петербург: „Кралят ако и да не почини скоро, но по причина на старостта си и на невъздържанието, последния му час не ще да е далеч и бдителната противна партия взема своите мерки; наследника почти всякой ден ходи в Сената, гдето предадените му сенатори присъствуват постоянно, когато наречените патриоти - твърде рядко. Тези патриоти добре виждат лошите следствия от смъртта на краля, но слаба е надеждата, че те ще могат да вземат някои полезни мерки, защото всички признават слабостта и страхливостта на своите едномисленици. Един от тях ми казва, за тяхната партия, че не може се въздигна без помощта на някоя вънкашна държава.“48 Панин съветвал в същото време как трябва да се действува после смъртта на кралят и че Русия трябва да има предвид три задачи: 1) да не допуща установяванието на самодържавно управление; 2) да събори настоящето министерство; 3) да постави вместо тези министри някои добри патриоти, с което ще се вържат ръцете на младия крал. Да се постигне този резултат чрез старата руска партия (Калпаците) е невъзможно: трябва да се избере от противната партия някои силен человек и да се склони към наша страна.49
Не след много Панин получил едно тайно наставление, в което се казва: „Като виждаме от вашите рапорти, че владеющата партия се старае да въведе самодържавно управление по исканието на кралят, ний, като се грижим за благото и целостта на нашата империя и за отхвърлянието на всичко онова, което може да бъде вредително за нейните интереси, то сме заповядали на нашия канцлер да се съгласи с данския представител тук, за да можем със съединени сили да разбием лошите замисли на тая шайка и с това да направим надежден и постоянен мирът на Север. И ние се полагаме на вашата вярност и изкуство, щото тая деликатна материя да водите с най-надеждните патриоти толкова тайно, щото нещо наяве да не излезе от това.“50
После няколко месеца Панин получил една нота, която трябвало да съобщи на шведските министри. В нея се говорело, че Русия ще се възпротиви с всичките си сили против въвежданието на едно самодържавно управление. Данский посланик направил същото, защото между Русия и Дания било направено съглашение със сила да се възпротивят на всяко предприятие в подобен смисъл. „Военните приготовления на съседите няма да причинят никаква вреда на Швеция, говорил Панин на шведите, които му изказвали своя страх от въоръженията на Дания и Русия; те имат за цел да запазят шведските волности; не ще съмнение, че ако Дания и Русия не би пазили тъй бдително сегашната форма на управление, то шведите отдавна би били роби на известната „ватига“ и поданици на Франция и Пруссия.“51 В разговорите си с водителите на Калпаците, на техните въпроси: „могат ли те да се надяват, че царицата като излезе из нетърпение, ще даде нужното правосъдие за неблагодарността на наследника, и кога, благодарение на нейното оръжие, народът ще дочака часът на своето из-бавление“, Панин се задоволявал да отговаря: „Вий можете да бъдете уверени, че Нейно Величество има едно само желание, то е да поддържа вашата свобода. По моето мнение, трябва двама или трима от най-известните патриоти тайно да се съгласите и заедно да искате защитата и помощта на Нейно Величество, като обмислите здраво по кой начин да се извърши това дело.“52
В края на май, Панин получил едно дълго наставление, как да даде втора нота на шведското правителство против изменението на Конституцията. В наставлението се говорело: „Ако    кралят и да уверява, че няма подобни намерения, нашия естествен интерес, с който е свързана безопасността на империята и запазванието спокойствието и равновесието на север, изискват да не се доверяваме много на даваните уверения. А за да се излезе веднъж завинаги из настоящето съмнение и да се не боим занапред за своя собствен интерес и за свободата на шведския народ, ний считаме за нужно към тая нота да се прибави следующето: ако, след смъртта на кралят, в Швеция помислят за изменявание настоящата форма на управление, то, за да се преварят всичките бъдещи безредия, ний сме взели решение да навлезем с един корпус в шведска Финландия, не като неприятели, но като приятели, верни съюзници, защитници на притеснената шведска свобода. Този наш корпус ще бъде поддържан с наши средства, ако, разбира се, целия шведски народ посрещне нашата войска по един дружелюбив начин. Ако обаче някои шведи вземат криво да тълкуват нашите намерения и рекат да се възпротивят на войската, на такива ще се гледа като на неприятели.“53 При всичко, че Панин при подаванието на нотата прибавил, че „Русия не търси да разпространява своите граници, за което има достатъчно доказателства“, тя произвела голямо впечатление не само в Швеция, но и в странство. Никой от съюзниците на Русия не искал да я поддържа в тоя път за това трябвало посредством самите шведи, да се препятствува на изменението. За тая цел на Панина биле изпратени 50 000 рубли да образува нова партия, защото Калпаците се оказали не толкова ревностни. Заслужва да се спомене, по кой начин тези пари са внесени в шведската столица, за да не бъдат забележени от властта. Двама агенти ги домъкнали до стените на Стокхолм и когато едина останал да ги пази, другия влиза в градът да съобщи на Панина. Този последния излязъл за лов със своите секретари и се установил да пренощува на ханът, гдето бил слязъл куриерът с парите, под предлог че е болен; през нощта парите биле пренесени в стаята на посланика, който със своите секретари ги натуряли в чантите си вместо лов и ги внесли в града.54
„Не виждам друго средство за сформируванието на нова партия, пишел той след получванието на парите, освен подкупуванието на 2 или 3 сенатори, които би имали всичките качества на водители и които би взели върху си съставлението на партията, и понеже сесията на Сейма е далеч още, а работата иска много пари, то английското правителство ще може да надвие тук със златото си силата на Франция.“ Но и тези пари не спомогнали да се постигне тутакси гонимата цел. Скоро умрял кралят и на престола дошъл избрания по желанието на царицата наследник, който гледал с жалост всичките интриги на чужденците в държавата и чакал с нетърпение благоприятната минута да пресуши почвата, в която те виреят. Тая минута обаче не бързала да се представи, а между това Панин пак искал 20–30 000 рубли да може да подкрепи партията на Калпаците и да се избере един руски партизанин за ландмаршалския жезъл.
Между това, на Панина било заповядано да подаде една третя нота, с която да се иска от шведското правителство да сключи един договор с Русия, в който договор то да се задължава, че никога няма да изменя фор-мата на управлението. Но и тая нота не произвела желаемото следствие, защото в отговор на нея шведското правителство решително се отказало да влезе в какви да е преговори относително формата на управлението. В същото време Англия се отказала да помага на Русия, ако тая последната вкара своята войска във Финландия единствено от досада, че Швеция не се съгласява да сключи с нея договор относително променението формата на управлението. Австрия била на същото мнение. Като отговор на деклара-циите на тези държави, между Русия и Дания бил сключен договор, с който те се задължавали взаимно да си помагат за възпротивлението с всички средства против въвежданието на самодържавие в Швеция.
Но въпреки това, като отговор на ходатайство си за нови пари, Панин получил от руския канцлер писмо, в което между другото се говори: „повече не ни остава, освен да оставим шведите на собственото им жребие, като се ползуваме само при удобните случаи да вселяваме помежду им недоверие един към друг и несъгласие. Между нас казано: колкото и да доказваме на шведите, че собствените им интереси изискват, щото винаги да бъдат в съгласие и искрена дружба с нас, при всичко това аз никога не мога да намеря тези интереси; а и за тях само на дума се говори; никога не е предприемано доказванието им.“55
В това състояние се намирала Швеция, когато на руския престол дошла Екатерина II, която още с първата си инструкция дала да се разбере какво поведение ще държи относително Швеция: „като се ограничаваме върху формата на управлението, да се поддържа противната на владеющата партия“, пишела тя за своя посланик в Стокколм. Остерман, който заместил Панипа, писал: „Никога не съм чувал толкова ожесточени нападения против настоящата форма на управление.“ Когато попитал едного от шведските държавни хора върху сегашното състояние на работите, Остерман получил отговор, че „целта на просветените шведи е унищожението на съществующите безредици, което не може да се постигне без преглежданието на основния закон, без отстранението на противоречията, които съществуват в него и без точното определение границите на кралевата и сенатската власти“. Това изменение се заловила да подкрепя и най-злата тогава неприятелка на Русия, Франция, която досега поддържала противниците на кралевската власт като се водела от общото правило, че слабостта на тая власт дава възможност на другите държави да се месят в работите на страната и да прекарват в нея своето влияние. Между това Остерман поискал и получил из Русия 50 000 рубли, за да „запази непоколебано съществующето свободно управление“, при което Екатерина му пише: „Ний признаваме за благонамерени патриоти всички, които се стараят само за възстановлението на пълно равновесие между трите власти.“56
Царицата искала шведската Конституция да се направи още по-демократическа и за да не може да става изменението й в обратна смисъл приглежданието й трябвало да се съпровожда с такива формалности, които би го правили почти невъзможно. „Тя искала да си състави в Швеция своя, независима партия, или да въздигне старата партия, Калпаците, която от една страна да противодействува на френското влияние, а от друга да въздържа кралят от стремлението му да измени Конституцията. „Заповядвам ви, прибавела тя. да давате на истинските благонамерени патриоти всяка помощ не само в съвети, но и в пари. Вий трябва да съставите от тези патриоти един действующ корпус.“57
Остерман изпълнил добре поръчката на своята господарка. „Без да се гледа на всичките интриги и на паричните разходи от страна на френската партия, пишел той, за председатели на Сейма е избран един благонамерен патриот. Истина е, че не малка сума пари похарчихме за тая цел с английский консул, но затова пък никога не е имало такъв благополучен Сейм, защото всички оратори са избрани от благонамерените.“58 „Сега, донасял същий, зависи от В. И. В. да започнете благополучното начало, за да направите шведский народ вечно да прославлява вашето име.“59 За постигание горния резултат руския посланик похарчил 30 000 рубли и английския 15 000 рубли, а за поддържание на този успех, Остерман поискал още 70 000 рубли, на което царицата написала: „да се отправят, без да се губи време“. С помощта на тези нари болшинството в Сената се усилило още не много, като изключвало из Събранието своите противници и ги заменявало със свои партизани.
След този успех канцлерът Панин писал на Остермана: „Здравата политика изисква щото вие от своя страна да турим друга основа на нашите работи в Швеция. Сега трябва да се стараете най-много, щото нашата партия да се затвърди в самото правителство, което може да се постигне ако се промени министерството и ако се вкарат в Сената няколко членове от нашата партия, чрез което само ще се обезпечи нейната твърдост и безопасност подир закриванието на Сейма; другояче, след затварянието му може да се разсипи партията. А понеже чрез тая реформа в Сенатът народа ще се увери, че и при настоящата форма на управление работите могат да се подобрят, то естествено ще изчезне и неговото негодувание против това управление, та и за нас ще премине опасността от неговото променение. Ваше Сиятелство няма нужда да се съобразява с желанията и удобствата на шведския двор, а трябва да обърнете всичките си грижи в полза и за затвърдяванието властта на благонамерената партия, при което е желателно да се съкрати още повече кралската власт така щото на Техни Шведски Величества да остане в памет двукратната им към нас неблагодарност и да помнят колко е вредително да се упорствува против народното благо.“60
Като че ли тези успехи не били достатъчни за Екатерина, та на 11 март (1705) бил сключен съюз с Дания, на който третата тайна статия говори, че двете договорящи страни се задължават да поддържат основната конституция и да възстановят равновесието на властите в Швеция. От друга страна, с подкупувание на демократите, патриоти, руския посланик бил същинския господар на страната. Той поискал нови 100 000 рубли, за да се завърши заседанието на Сейма според неговите желания. С тия пари той успял да прокара изменението на конституцията в още по-демократически дух. На това донесение Панин писал за царицата: „Това дело ще реши завинаги полезната за Русия форма на управление в Швеция, което прадедите на И. И. Величество не можаха никога да постигнат, ако и нашите действия в тая страна да са имали най-много това предвид.“ Според новата Конституция правителството било лишено от всичката власт почти, за това и кралят не се съгласил да я приеме.
През февруарий (1760) се събрал Сеймът на заседание. Остерман поискал 207 250 рубли, за откупувание гласове, защото слухът за изменението на конституцията в обратна смисъл захванал силно да се разпространява. Дания се въоръжила, на основание тайния договор с Русия, с оръжие да защищава шведската свобода. А Екатерина писала на своя посланик да обяви на всеослушание, че „да остане и един швед за защитата на свободата то аз и него ще поддържам. Освен това, заповядайте да се напише в тая смисъл една статии, като излязла от някое чуждо лице, която да се напечата и разпръсне в цялата страна.“61 На Остермана било заповядано да употреби всичките си усилия за запазвание съществующата конституции. Но понеже Русия била се заловила във война с турците, въпроса за изменението и в обратен смисъл на руските желания все повече и повече напредвал. Двете съществующи партии били наклонни да се съгласят на взаимни отстъпки само да се направи изменението. Всичките усилия на Остермана, се обърнали да не допусне съглашението между партиите. Той постигнал желанието си: руската партия надвила и довела работата до там, щото било забранено да се повдига въпрос за изменението на конституцията. Тая операция коствувала на руската държава 450 000 талера; а за да се възползува от благоприятното настроение и да завърши Сейма според желанията на царицата, Остерман поискал още 150 000 рубли.
След закриванието на Събранието, той донасял, че въпреки всичкото усърдие от руска страна, голяма част от шведския народ гледа подозрително на Русия, на което донесение Екатерина написала: „Каквото и да говорят държавните служители, всякой швед, който люби своята волност, трябва да признае, че Русия е най-силната защитници на техните волности, за което трябва да се предпише на графа Остермана по-често да го повтаря на шведите, които са привързани към своите волности.“62 В същото време обаче тя се безпокояла, че шведския крал ще се възползува от войната й с Турция и ще извърши нежелателното изменение на Конституцията. „Времето от ден на ден ни показва, че злонамерената в Швеция партия, съставена от кралски и френски креатури, никак не се отказва от своето намерение да премахне законната форма управление, а даже се стреми с всички сили да ускори събитието“63, пишела тя на Остермана и му изпращала 30 000 рубли да противостои на злонамерените.
В началото на следующата година Остерман явявал за смъртта на кралят и искал пак пари „за поддържанието на благонамерените патриоти, които се стремят за запазванието на народната свобода“. При това щели да стават избори за нов Сейм. Руският посланик смятал, че за да спечели партията на патриотите, ще са потребни 250 000 рубли. Парите биле похарчени, но болшинство било спечелено само в селското съсловие. Тая победа принудила Остермана да прати нарочен куриер в Петербург за пари, като явявал, че у него останали само 9000 рубли. Екатерина писала Панину: „По-добре да дадем пари, нежели да видим силно правителство в Швеция.“64 Дадени биле 337 900 рубли. При всичките тези пари, Остерман пак се оплаквал, че „в Швеция не съществува нито едно печатано политическо съчинение, гдето да се не говори за руските действия в Полша и да се не доказва, че същата участ очаква и Швеция с настоящата й конституция“. Въпреки това, руският посланик успял да състави болшин-ство за своята партия, като изискал от Петербург още 100 000 рубли. „Сега, писал той на царицата, след спечелванието на болшинството и в трите съсловия, всичката власт се намира в ръцете на нашата партия и доколкото може да се предвижда, не само че всяка опасност против нас е предотвратена, но от В. И. Величество зависи да определи началата на най-тясното свързвание между Русия и Швеция.“65 За да превари едно подобно свързвание, шведский крал кроял да измени конституцията, като остави на разните съсловия свободата, но като им отнеме правото да правят зло и да измeнят на отечеството. Като средство против това решение на новия крал в Петербург било решено да се изпрати в Швеция храна за 50 000 р. Вследствие това, руската партия пак се съвзела; тя спечелила в селското съсловие, но тая печалба коствува 62 000 долара на руската държава. Подир месец нещо били изпратени в Стокхолм още 100 000 рубли, но Остерман писал, че тая сума е недостатъчна и трябват още пари, вследствие на което Екатерина написала Панину: „Ако приведените напоследък графу Остерману пари са недостатъчни, и вие мислите, че трябва да му изпратим още, то изпратете му толкова, щото употребените му досега усилия да не отидат напразно.“66 Изпратени били още 100 000 р.
Известието за първото разделение на Полша карало шведския крал да бърза с преобразованието. Още млад той записвал в своя дневник между другото и това: „полските известия са все същите: анархия и подкупи. Същото ще бъде и с нас, ако не си помогнем с някои силни мерки“. А из журналите се четяло: „От какво произлазя нещастието на Полша? – От мягкостта на законите, от постоянното унижение на правителствената власт и оттам неизбежното вмешателство на съседните държави във вътрешните дела.“67 При подобно съзнание, и подкупите не биле в състояние да спрат преобразуванието на Конституцията.
На 19 август 1772 г. кралят направил със сила превратът, когото руските рубли правили невъзможен по други начин. Конституцията била изменена в недемократически дух. Оттогава анархията престанала. Екатерина, ако и да била във война със султана, готвела се със сила да отмени направеното изменение, защото „унищожението на шведската форма управление, пишел Панин на Остермана, е за нас от най-голяма важност. Но за да имаме при бъдещето наше действие в полза на шведските волности едно съдействие в самата Швеция, вие трябва, без да давате съмнение върху си и по един тайнствен начин да, подкрепяте надеждата на благонамерената партия на скорошното променение на настоящето поробвание и да приготовлявате по един изкуствен начин духът и за пред-стоящата борба за общото благо.“68 Приготовленията от страна на Русия да защити шведската конституция следвали, но войната и с Турция и К[ючук]-Кайнарджикския договор със своите шумни последствия, плюс делбата на Полша, я принудили да отложи за по-далечно време своето намерение.
И тъй, благодарение на ограничението разпасаната свобода, с която шведите бяха подвеждани да злоупотребяват, днес Швеция съществува. Отне и се само Финландия, благодарение пак на един демократ републиканец, Шпрингпортен. Милостта му се намирал в Париж, когато там станала революцията и била провъзгласена републиката. Когато се завърнал в отечеството си, Финландия, той се заловил и тук да присади туй, което видял да вирее в Париж. По своето произхождение и с богатствата си, той бил в състояние да приготви достатъчно партизани, които я нагласили да направят и те своята революция, и провъзгласят Финландия за република. От Петербург предложили на републиканеца да му дадат оръжие и войска, защото руския цар обичал републиканското управление. Оръжието захванало да се внася тайно, а един корпус войска се наредила по границата и чакала само повикванието на Шпрингпортена, под чиято заповед била поставена. Но заговора бил открит и организаторите му трябвало да бягат; те се спасили в Петербург, гдето биле приети, както нашите емигранти. Комплота не сполучил, но не се минало много и хвърленото семе дало плод: с тайното помагание на руското правителство, идеята за републиканско управление заразила всичкото почти население във Финландия. Този път революцията успяла: руските войски навлезли в разбунтуваните страни под предлог да помагат на въстаналите. Когато цяла Финландия била окупирана, цар Александър издал приказ за нейното задържание под покровителството му. В приказа се казвало, че царят „да тури край на непрекъснатото раздражение и вълнение, което е обхванало тая страна от някое време, което вълнение се придава и на неговите погранични поданици и може да се отрази и върху цялата империя, спокойствието на която изисква неговото изкоренение, той взема под свое покровителство тая област“. Финландия е днес руска област.
* * *
3-й пример. През 1708 г. Наполеон навлезе в Египет. Цар Павел предложил на султана, да му помогне срещу френците и една руско-турска ескадра се отправя да превземе островите, които бяха попаднали във френските ръце. Адмирал Ушаков напада Йоническите, които бяха покорени от Наполеона, и чрез многобройни обещания към населението, успява да го разбунтува срещу усамотените френци, които скоро били изгонени. Султанът предлага тогава да се образува от тези острови нещо като Влашко и Молдавия, едно княжество с християнски управител назначаван от Портата. Павел не се съгласявал, защото, ако тези о[стро]ви се върнеха на Турция под една или друга форма, те се изгубваха за него. За това той предложил и султана приел да се създаде от тях една република под покровителството на двамата владетели. Не се минали няколко месеци от създаванието на тая република и руския представител успял вече, по същия начин както в Швеция, да състави няколко партии, които с разпалеността, свойствена на гърците и инатът, свойствен на арнаутите, с които са населени тези о[стро]ви, се заловили да се покажат неспособни за независим живот. След година и половина, гонението между тези партии достигнало да създаде такава анархия и насилия, щото всичкото население взело да съжалява френското управление. Това било и целта на Павела. Когато Портата крояла, какви мерки да се вземат, за да се даде мир и спокойствие на страната, руския посланик там употребявал последните си усилия, да разпали още повече партиите една против друга, та да докара анархията до върхът й. Когато плодът бил вече узрял и всички викнали аман от този ред на работите, руския посланик с пари и обещания сполучил да създаде една партия, която да иска защитата на царят. В своето отчаяние жителите на тая република с готовност приели да се подчинят на едно управление, каквото и да било, само да получат ред и спокойствие. Една депутация предложила на царят подчинението на островите нему. Този последния с готовност приел отдавна очакваната молба и тутакси пратил там един руски губернатор с две фрегати и няколко полка войска. Така седемтях Йонически о[стро]ви, след едно четиригодишно републиканско управление, станали руска губерния.
* * *
В 1769 год. Екатерина обявява война на Турция. Въпросът бил внесен в Държавния съвет, който трябвало да реши: „каква цел трябва да има войната и в случай на успех, каква полза да се извлече от нея?“ Решено било ,,при сключванието на мирът между друго да се иска и свободно плавание по Черно море, за това още през войната, да се построят пристанища и крепости на това море. Понеже войната вземала големи размери, па и Австрия гледала с недоверие на руските действия, то, за да не се повдигнат и кримските князе против Русия, на Панина било написано от царицата: „Ний намерихме за добре да опитаме, не е ли възможно, щото Крим и всичките татарски народи да се поколебаят в тяхната вярност към Портата, като им се внуши, че могат да си съставят едно независимо правителство. Тук ви се прилага черновката на едно писмо, което вий ще отправите от ваше име на кримския хан. Ако кримските водители не ви отговорят, в такъв случай да разпръснете между татарите копия от това писмо, от което все ще може да произлезе един малък разврат между тях.“69 „Работата обещава успех“, отговарял Панин.
В това време Държавний съвет решава: „Чрез приеманието татарите под свое непосредствено поданство, Русия ще възбуди против себе си обща и основателна завист и подозрение, че се стреми да увеличава безконечно своите владения; благоразумието изисква да се предпазваме от възбужданието на подобни чувства, особено когато няма никаква съществена полза, защото татарските народи под името поданство разбират всичко да искат в своя полза. Но ако ползата за Русия е малка от покорението на Крим и на другите, принадлежащи към него татарски орди, то голямо може да стане увеличението на силите и, ако татарите се изтръгнат от турското владичество и съставят едно независимо владение ... За да може да се получи тая полза през настоящата война, трябва да обърнем нашия постоянен предмет - свободното плавание по Черно море - към ободрение и помагание на татарите, и за това преди всичко да се вземе едно окончателно решение да се не слага оръжието, ако даже това и да роди едно излишно продължение на войната, докогато Портата не признае тържествено независимостта на Крим с принадлежащите към него орди. Вследствие на това, да се водят с татарите преговори по този начин, щото Панин да ги убеждава не да приемат нашето поданство, но към независимост от Турция, да им обещава нашето поръчителство, покровителство и защита, като им дава надежда, че ако те подпишат сега договор с нас за своето отричание от Турция, то ний няма да сключим с последнята мир, докогато не утвърдим чрез договора независимостта на Крим. Наконец, граф Панин да поиска от татарите, щото, за да могат да ни дадат възможност да ги защищаваме от турците, да пуснат наш гарнизона, в някои от крепостите си и да ни дадат едно пристанище на Кримския бряг, отгдето нашата флота да може да препятствува на едно турско излазяние на сушата.“ (Срещу тези думи в протокола Екатерина прибавила: „Не по-малко ни е нужно да имаме в наши ръце проходът от Азовско в Черно море, за това и той да се иска.“)70
Разбира се, че в началото на преговорите с татарите исканията за землени отстъпвания не можаха да се обявят: работата и без това била трудна. Ако се оставят съвсем независими, с право да избират своите приятели и съюзници, Русия не би спечелила твърде много. Това право трябвало да им се откаже, което можало да се постигне, само ако татарите приемат покровителството на руската царица; но в такъв случай русите завземат мястото на турците в Крим, в което чуждите държави ще съзрат властолюбивите стремления на руското правителство. Татарите много добре разбирали, че от тях искат да ги прехвърлят от турска в pycка зависимост, за това когато Панин cе завзел да изпълни заповедите на Екатерина и изпратил своето увещателно писмо на кримския хан, този последния му отговаря: „Обясняваш ни, че твоята господарка иска да възстанови старата ни волност; но ти не трябва да пишеш подобни думи. Ний познаваме себе си. Ний сме съвсем доволни от Портата и се наслаждаваме от благоденствие. А едно време когато бяхме независими от Отоманската порта, цял свят знае, какви междуособни борби и безпокойствия съществуваха в Крим, и за това каква нужда имаш ти да ни представляваш тези наши раздори за по-добри? В това твое намерение нищо друго се не заключава освен пустословие и безразсъдство.“71 Увещанията сами следов. не били в състояние да дадат на Русия желаемия резултат. Татарите се крияли и зад Алкорана, като казвали, че той не позволява, щото мохамеданина, да се отказва от едноверния си господар, до когато не е заплашен с меч и огън. Трябвало прочее да се направи едно заплашвание от руска страна. За това не се минало много и руската войска завзела всичките крайбрежни точки на Крим. което принудило ханът, Селим Гирей, да избегне. На, негово място бил избран за княз Сахиб Гирей, които и подписал заедно с всички други водители, че се отказват от Портата.
Когато след това главнокомандующия уведомил хана, че в кримските твърдини трябва да останат руски гарнизони за запазвание страната от турско нахлувание, ханът отговорил, че Крим, като се е отделил от Портата, ще се защищава сам и че без руска войска страната ще има най-голяма независимост, а ако турците се появят, напролет той навреме ще съобщи на главнокомандующия. На това този последния отговарял: „Аз нямам власт да изведа гарнизоните, защото те са доведени по повелението на моята господарка, вашата великодушна покровителка и най-щедра благодетелка.“ Подир малко на ханът бил представен един акт, който той трябвало да подпише и който гласял, че „Крим става свободна и от никого независима държава и понеже това съкровище му е дадено единствено от человеколюбието и милосердието на Нейно Величество Екатерина Велика, то Крим влазя във вечна дружба и неразривен съюз с Руската империя под силното покровителство и поръчителство на нейната самодержица.“72
От страна на Русия бил пратен нарочен човек да уреди независимостта, комуто било поръчано да иска, щото трите най-големи крайбрежни градове да се отстъпят на царицата. Кримските пълномощници се противили на това, като казвали: „каква ще бъде нашата независимост, и свобода, когато в три главни точки ще има руска войска? Народът ще се безпокои постоянно от тая отстъпка, като се страхува от съ-щото угнетение, което търпяхме, когато турците владеяха тези градове“. Събран бил нарочен съвет от всички стареи, да решат въпроса; но и те отхвърлили това предложение. „Ако имах една значителна сума пари, пишел руския посланик, то всичките затруднения и упорства щяха да бъдат преодолени, защото този народ по своето користолюбие е съчинил поговорката, че парите са една вещ която върши всичките работи.“73
Никакви увещания с добро не помагали против упорството на татарите. „За какво има да се пази волния человек? Като сме независими, ний можем да се съгласяваме и да не се съгласяваме с вашите предложения“ и д.т. възражения правели те. Но най-сетне Сахиб Гирей бил принуден да подпише акта, в който се заклевал, че с целия кримски народ се отделя завсякога от Отоманската порта и ще стои под покровителството на Екатерина Велика и на нейните наследници.
Освен съгласието на самите татари, което не би било много трудно да си добие от Русия, трябвало и това на Портата, която владеела по-преди Крим. Но упорството на турците било по-силно от това на татарите: „Можем ли ний да отстъпим независимостта на татарския хан както иска Русия, говорил турския представител; това е противно на нашите закони, на нашата религия… Да отстъпим Керч Еникале, (градове на кримския бряг, б.p.), то значи да влезем в зависимост), от Русия, която в късо време ще построи там страшна флота и ще ни предписва закони.“
След 2 годишно воювание се събира конференция във Фонтани, гдето руските пратеници предложили между друго и освобождението на татарите от турското владичество. Турците отхвърлили това искание и войната се продължила. Подир други две години събрала се нова конференция, сега в Букурещ, гдето руския пратеник Обрешков говорил, че „понеже Русия се отказва от всяко завладявание, то Крим трябва непременно да се признае за независим“. Турците пак се отказали да се съгласят и войната пак се продължила. Чак когато руските войски завзели една голяма част от Северна България и Турция била съвсем изтощена, тогава в Кючук Кайнарджа Екатерина получила многожелаемата и многоожидаемата независимост на татарите.
Тутакси руската царица се заловила да урежда освободената страна, на която била дадена една конституция неписана, а устна, както английската, и много по-демократическа от нашата: народът, между друго, имал и право да избира князът. Едва се минали няколко месеца от освобождението и татарите почнали да се ползуват от своята независимост според желанието на своите освободители. Един от техните водители, който бил живял дълго време в Русия, се заловил да седне на княжеския престол. „Ний искаме, щото неговото желание да вземе властта над ногайците, да не излазя във вид на насилие, но да се извърши със запазванието всичката вънкашност на свободата, пишела Екатерина на своя представител в Крим; дайте да разумее на Шахим Гирея, колко му е нужно и полезно да не упо-требява никакво насилие с помощта на нашите войски.“74 Татарите обаче сами дошли на помощ на Русия, за да излезе тя като безпристрастна покровителка. Те свалили своя хан, Сахиб Гирей, и избрали вместо него Девлет Гирея, а не руския кандидат.
В Цариград разбрали, че с това сваляние и качвание на князът, кримската независимост скоро ще изчезне, за това ходатайствували пред руската царица да се установи в Крим един наследствен ред за княжеската власт. Екатерина отговаря: „Нито ний, нито турците, имаме право да се месим в татарските работи, защото те (кримците) са независими.“75
Новия хан естествено се показвал не до там предан на царицата, за това тя накарала своята креатура, Шахин Гирей, подобен на Мингрели, да навлезе с един отряд руска войска в Крим и да се провъзгласи той за княз. Татаринът с готовност изпълнил отеческите съвети на Екатерина. Тогава тя явява в Цариград, че се „принуждава чрез избиранието на Шахин Гирея да пази свободата на кримските и ногайски татари, които желаят под неговото управление да се ползуват от дадената им чрез мирния договор свобода“. Портата се възпротивила на избиранието Шахин Гирея за хан, защото то било станало в присъствието на руските войски. Екатерина отговаряла, че оплакванията на Портата са несправедливи и че войската не се месила при избора на хана, и че тя няма да излезе из Крим, докогато Турция не го признае за законен господар на независимата област.
Заедно с новия хан били изпроводени в Крим няколко съветници руси, които да го упътват в работите му. „Като слушате техните съвети, му пишела Екатерина, вий ще спечелите моето благоволение, което ще ви донесе големи богатства и ще ви направи силен и свободен цар. Инак вий рискувате да изгубите дадената ви от мене корона.“ Златото и величието, така изобилно обещавани, заслонили невежествения татарин, който се обърнал на кукла в ръцете на натрапените си съветници, тези последните имали за мисия със средствата, употребявани в Швеция, да произведат резултатите на Йоническата република. С подкупи и ласкания скоро те успели да създадат три партии и да ги хвърлят една върху друга: едната, съставена повече от чиновниците, искала руското покровителство; другата, по-умерена, искала самостоятелна независимост, а третата се борила за възстановлението на стария ред. Отгоре над тези партии, които се хвърлили с ожесточение една против друга, самия княз по съветите на руските си съветници, държал такова поведение, което да докача всичките му поданици и да ги повдига против себе си, без разлика на партии. Така, той бил принуждаван да носи на шията си кръста, който Екатерина му подарила нарочно, да ходи в християнската черква през царските празници и да се облича не като мюсюлманин, - всички постъпки способни да възнегодуват и най-разумния мохамеданин против него. Всичко това имало за цел да докара въстанието на жителите против Шахин Гирея.
Когато от една страна съветниците вършили това, от друга – тайно съветвали населението да се оплаче пред султана и да иска сменението на този омразник. Бутани от невидима ръка татарите захващат на явно да изказват своето негодувание. Князът съзирал, къде ще го изведат съветите на наложените му съветници, но не бил в положение да ги не слуша; той усещал народния гняв и искал да спре по-нататъшното му подклаждание, но за това именно той бил и турен на княжеския престол: да вижда, и да мълчи. Екатерина го поддържала, защото, като приготовлявала вътрешната революция пред неговите очи, той трябвало да мълчи и да върши каквото му кажат, за да ускори огънят, а не да попречи на междуособията. Той се надявал, че милостивата царица богато ще надари услугите му, за това и съдействувал на намерението й.
Така приготовляваната революция не закъсняла да избухне. Шахин Гирей бил свален от престола. Руските войски, които отдавна чакали по границата, навлезли да турят ред в страната и да защитят руските партизани. Станало нов избор, в който бил избран за княз един не добре разположен към Русия татарски бей, но и стария получил няколко гласа. Него именно русите турили пак на престола, защото „другия избраник не изражавал свободната воля на населението“, писала Екатерина на султана и настоявала и той да потвърди нейния кандидат, защото другояче сама ще се разпореди. Турция протестирала против руското навлизание в Крим и предлагала да се оставят татарите, като независими, свободно да изберат своя княз. Екатерина не искала да чуе, и нейните войски продължавали да окупират страната, което накарало Портата да й обяви война. Но появившата се холера турила край на приготовленията и в Айнал Кавак Турция отново се задължила да признае съвършената независимост на Крим.
След окончателното припознавание на руския кандидат работите в Крим тръгнали тъй, както било решено по-отрано. Шахим Гирей, който всичко дължал само на Екатерина, бил длъжен да й се отплаща оттук нататък; той трябвало да даде на народът нужната свобода, за да докаже, че е неспособен сам да се управлява, че е недостоен за дадената му независимост и че не е напуснал старите си обичаи за опустошение. Това било необходимо на царицата, за да може да оправдае покорението. Когато ханът искал да покаже малко независимост Екатерина писала на Румянцова да му съобщи: „Ний се надяваме, че настоящия хан много добре помни и признава, че спечеления му трон е сам по себе си мечта без нашето съдействие и покровителство, че тъй като той дължи само на Русия своето повдигание, то за своето запазвание и за целостта на новата татарска държавица той е длъжен и за напред да се покорява на благонамереното ръководство на нашия двор, следов. да съгласява своите действия с неговите политически интереси и да не захваща работи, които могат да го заведат право в пропастта.“76
Екатерина сама му показала какво трябва да върши в тая смисъл. Близо до самата граница на Кримския бряг турците владеяли един малък остров, гдето държали постоянно войска. Това островче трябвало да стане причина за нови разбърквания. Екатерина съветвала Шахин Гирея да го отнеме от Турция и да го присъедини към земята си; с това той щял да докаже, че старото юначество не е угаснало у татарите и с това щял да стане съвсем независим, като изгони турските войски, които постоянно го надзиравали. Тя предложила сама да го превзема, ако татарите се боят и после да им го предаде на готово. (Гледай въпроса за Араб Табия, колко е сходен с този). Шахин Гирей се съгласил, защото той бил поставен само да се съгласява. Руските войски навлезли в Крим и завзели най-укрепените места. Князът видял сега, где го водели, но пак мълчал, докогато една нова революция, подготвена от самите му съветници, го свалила пак от престола. Екатерина заповядала пак да го покачат само за форма, защото руските генерали се разпореждали вече с Крим като с руска земя. Най-сетне и нему дотегнало; той се съгласил да приеме обещанията на царицата и да се откаже от своята корона в нейна полза. Екатерина му обещала чин по-висок от кримски княз, почести императорски, злато с шепи, докато получи отричанието му. Веднъж подписа му получен, тя издава следния приказ:
„Само любовта към порядъка и спокойствието принуждава русите да завземат Крим. Естествената немирност на татарите, подбуждани от един известен нам източник, беше подкопала повдигнатото от нас здание за тяхното благоденствие; те злоупотребиха с подарената им свобода и независимост под владичеството на един княз избран от самите тях. Разноските, причинени от необходимостта да стои винаги въоръжена, за да защищава Крим и нуждата да тури един край на тези постоянни смутове, принуждават Русия да си присъедини Крим, като едно възнаграждение за разноските, които тя бе длъжна да направи, за да подържа мирът и тишината.“
Да не дадем място на един подобен приказ, трябва да употребим всичките си усилия. А дали към подобно нещо се е стремила и нашата неканена освободителка от освобождението насам, оставяме на читателят сам да прекара през памят по-главните събития от новейшата ни история.
* * *
Да продължаваме с примери, мислим, че ще бъде вече излишно. Посочените дотук са достатъчни, за да определят направлението, в което трябва да става изменението на нашата конституция, докогато имаме за съсед и натрапен покровител родната дипломация на княз Мещерски. Да не се оболщаваме с идеята, че в Русия гледат на нас с друго око, като на родна рожба, че там мислят само добро за България да сторят. Действията на руската дипломация от 1885 год. са известни и на децата, та няма нужда да ги спомняме. Има обаче едни нови доказателства, които заслужават да се споменат, като уверения за лошите намерения, които е гонила нашата покровителка, с препоръчванието да приемем, за основен закон една конституция, която е почти последната дума на демократизма.
В Документите, на страница 16, четем: „В другите страни конституционното управление е било следствие от един исторически опит… Българите обаче, като са стояли 500 год. под турското иго, в продължение на това време не са имали възможност да бъдат свободни, следователно историческите примери на другите народи не могат да се приложат към тях… Като взема в съображение, че на първо време в България няма да има подготвени хора за управлението на държавата и че без поддръжката на една силна държава, едва ли ще бъдат в състояние да управляват страната, Военний съвет (от висши руски офицери, който е заседавал в Пловдив при сключванието на войната. Р.) дошел до това заключение: 1) Българското княжество да има едно конституционно упра-вление, т.е. законодателната власт да принадлежи на народа, в лицето на неговите представители; 2) Българския княз само да утвърдява законите, издадени от народните представители, а сам той да не може да има закодателна власт; 3) Свобода на религията на събранията и пълна свобода на печата… По отношение свободата на печата и на събранията, в протоколите на Съвета, между друго е изказано и следующето мнение: за да дойде българский народ сам, без вънкашно влияние, в съзнанието, че му е необходим протектората на руското императорско правителство, трябва да му се даде свобода на печата и на събранията. Свободата на печата влече след себе си постоянното осъждание на правителствените власти; създава опозиционни партии в самото законодателно тяло и предизвиква събрания за явно осъждание на правителствените мерки. Като се ограничи княза да не взема участие в законодателната власт и при отсъствието в България на способни хора да управляват господарствената машина, то печатът и събранията се явяват като букаи за правилното течение на държавните работи и чрез това от само себе си ще се породи застой в делата на централното управление, ще се усилва недоволствието на населението против правителството и някога против върховния глава на държавата. Тогава ще се обяви необходимостта, за един държавен преврат. Λ при съществуванието на един такъв строй на работите, българския народ ще дойде в съзнание за руския протекторат и сам ще се обърне към покровителството на Царя Освободителя“. (Сравнете и вижте, не е ли това буква по буква копие от наставленията, давани от същото руско правителство на неговите представители в Крим, Полша и пр. страни, които са днес негови владения? Р.).
Не се минава дълго време и княза захваща да съобщава в Петербург следствията, предвиждани от Военния съвет. „Правителствените мерки се осъждат публично в уличните събрания; подбудител към това се явява съществующия в Княжеството свободен печат“ (стр. 38). Понеже той се крил зад тая свобода при отказванието си да удовлетвори многото руски искания, в Петербург решили да премахнат тая пречка, за да могат по-скоро да се удовлетворят желанията им. Убийството на Александра II и донесенията на тайната полиция, че България е свърталището на нихилистите, окончателно решават руското правителство за премахванието на демократическата конституция, при всичко че дипломатическия руски агент в София, Кумани, пишел: „Мене ми се струва, че за нас е по-вигодно конституционното управление, нежели едно самодържавно княжество с княз Батенберга начело.“
Нам е чудно, как руската дипломация се е удала така леко на една толкова груба погрешка по управлението на България, когато опитът трябваше да я кара да действува в обратна смисъл. Ний отдаваме тая грешка на убийството на царя и моменталното помрачавание на умовете от омразата към нихилистите. „Г. Кумани отива по-надалеч, говори един от руските дипломати; той, като се опира на конституцията, казва, че в България всичко се върши на законно основание, значи; нашите емигранти намират прибежище в България на законно основание, разпространяват в България разни забранени книги от швейцарско издание - на законно основание; вселяват всред младото интелигентно българско население вражда и ненавист към нашето правителство - на законно основание; пропагандират там против монархическите принципи - на законно основание... Вий гледате на България, като на отделно европейско княжество, или на област а 1а Швейцария, напр., а ний гледаме на България като на една руска губерния, управлявана не на общо основание. Като имаме възможности да изменим формата на управлението и да направим една крачка за присъединението на България към империята, не трябва да се отлага за утре, по пословицата: „Удряй желязото докато е топло.“
България клонеше следователно, да направи единствено изключение в дипломатическите действия, на Русия за завоевание в Европа. Хитрото поведение на княз Александра съдействува в това отношение; той беше дал на русите да предполагат в него един азиатски емир, който е готов да направи всичко за руския цар, та руското правителство се съгласи да уничтожи препятствията, които той уж срещаше в конституцията. „Вий се отнасяте с недоверие към княз Батенберга, пише същия дипломат, и търсите някакви негови вдъхновители, а ний напълно му доверяваме и имаме за това неоспорими доказателства.“ (стр. 43) При всичко това в Русия не били напълно заблудена спрямо нашия княз. Вместо да му дадат в ръцете нещо постоянно, което той може да обърне някога против руската дипломация, „чрезвичайния съвет на министрите единодушно прие следното решение: исканието на българския княз за изменението формата на управлението в Княжеството, да се отхвърли. Съществующата в България конституция, която е съставена от управлението на императорския комисар и е приета от Вел[икото] Народно събрание, не подлежи на изменение … Можем да се ограничим със спиранието за известно време действието на конституцията, като се упълномощи царствующия княз да управлява страната с особени права, но с условие, че това пълномощие да се одобри от Народ[ното] събрание не за повече от 7 години.“ Така се връзваше княза да върви по желанието на руското правителство, защото той се поставяше под едно постоянно заплашвание: възстановлението на съществующата конституция. Събитията дадоха право на руското недоверие и конституцията бе възстановена.
Но и след решението на Министерский съвет да се дадат пълномощия на княза, мнозина руски дипломати не се съгласявали с тая мярка, ако и да не се осмелявали явно да изказват мнението си. Така, директора на Азиатския департамент пише на консула в Русе между друго, че „генерал Обручев мисли, че удовлетворението желанията на княза Батенберга не влазя в нашите грижи за България“, но сам директора вярва, че „настоящата крачка, направена от нас в България, е правилна, вярна и действителна за постиганието на благата цел“. „Вий казвате, продължава той, че ний не се бихме за някого си княз Батенберг. Аз съм съвършено съгласен с туй; но ний още повече не воювахме за някакви си Петко, Драган и Стефан. А тайно ще ви кажа, че не воювахме и за някои братушки. Нашата задача беше да очистим пътят за известния пункт ... Тая цел ще можем да достигнем по-лесно, когато ще имаме работа само с едно лице, а не с уличната тълпа, която българите наричат Народно събрание ... Дайте на княза права и само тогава искайте да изпълни длъжностите си.“ (стр. 58).
Съмишлениците на преврата вярвали, че по-лесно ще се постигнат руските желания, ако княза събере в ръцете си всичката власт и изцяло я сложи в ръцете на царят, по примера на азиатските емири и ханове. Когато се увериха, че немецът, ако и да дължи короната си на руския монарх, няма да се съгласи да я предаде доброволно, тогава русите обърнаха да постигнат това със съдействието на конституцията, както това са правили другаде. Но още при самото извършвание на преврата те захванали да се съмняват в благите му следствия. Хитрово пише на консула в Русе: „Пълната индиферентност и въздържанието на чуждестранните представители към настоящите събития в България ми дават да се съмнявам, дали княза не си е обезпечил предварително съгласието на другите държави за сегашния преврат и не ставаме ли ний в този случай слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия?“ А когато генерал Еренрот казвал на Хитрово: „На, ний всичко устроихме за вас“, този последния му казва: „Ний още не признаваме устроения от вас държавен преврат в Бъл-гария за полезен на Русия. Може би, по-подире ще стане нужда да разваляме сварената каша. На нас именно се възлага грижата да изпълним историческото предначертание. Хубаво, ако княз Батенберг изпълни даденото от него задължение, - но в противен случай ще трябва да разрушим до основа всичко, което вий устроихте и да прибегнем към други, съвършено противоположни мерки.“
Като какви можаха да бъдат мерките, за които намеква Хитрово, читателят ще се сети от действията на руската дипломация в държавите, които споменахме по-горе. Скоро същата дипломация тръгва в България из пътят, който е следвал в тези държави. На 9-й септемврий 1882 година Азиатския департамент дава своята тайна инструкция на руските консули в България, гдето е казано: 1) под думите народна партия да се разбира опозиционната партия; 2) на тая партия да се дава съдействие, както в морално тъй и в материално отношение, в случай на нужда. Около същата дата Зиновиев пише в Русенското консулство: „необходимо ни е, за да постигнем нашето предначертание в княжеството, да поддържаме либералната партия. Аз се основавам на това, че преди всичко ний трябва да се грижим за нашите собствени интереси, които по никакъв начин не съвпадат с личните интереси на княза Батенберга и следов. по възможност трябва да гледаме да поколебаем доверието на народа в княза“.
От като руското правителство се увери окончателно, че княз Александър не се съгласява да играе ролята, която му се предписваше, то захваща да работи за възстановлението на конституцията. С телеграма началника на Азиатския департамент заповяда на русенский, а навярно и на другите консули: „Вий сами, или посредством други лица, но не явно, да ръководите действията на народната партия, като я направлявате към възстановлението на конституцията. Необходимо е също така от страна на опозицията да се устрояват по-често народни митинги за порицание на правителствените мерки.“ На друго място, Министерството на външните работи учи консулите, как да уреждат депутации от народа, които да искат от княза сниманието на пълномощията. Работата дохожда до там, че руския представител в София се явява лично при княза и му предлага: или да възстанови непокътната конституцията, или да се откаже от престола. Захванало се даже приготовление за свалянието на княза, ако не се съгласи с желанието на руското правителство. Това опитвание от една страна, от друга, голямата агитация, която биде заведена между народа, принудиха княза да възстанови конституцията.77
След всичко казано до тук ний питаме пак, в каква смисъл трябва да става изменението на Конституцията? Като имаме толкова доказателства, че нашата освободителка си служи с демократическите идеи, за да изнурява и убива слабите си жертви, трябва ли да се поведем по умът на един невежа, който по повод на изменението съветва: „Не угодно ли, като у някои конституции, да бива представителя сам народът? О, да, ний бихме ръкоплещили на такова изменение на Конституцията, защото не ще бъде възможна никаква игра с цял народ. Преди да бъдем „социалдемократи“, добре е да бъдем по-преди само „демократи“. Или трябва да послушаме социалдемократа от в. „Прогрес“, който иска, щото вместо да се увеличи срокът на депутатский мандат, да се намали до една година, до едно заседание само и депутатите вместо 300 да бъдат 30 000, даже 300 000. „Какво може да има от подобни крайности, освен сгодности?“ наивно задава въпроса милостта му. Целувка през камъш би бил най-сполучливия отговор. Представете си 300 000 депутати, преизбирани всяка сесия, всяко заседание, изпращани и връщани в София на държавни средства. „Читателите ще се съгласят, че освен добро, тези крайности нищо друго не представляват“ се осмелява да прибави същия писател. Като оставим настрана постоянната анархия, която ще произлезе от един подобен ред, ний ще прибавим, че в България и да расте манна за прехрана на вечноизбирающите, то едва ли ще може да се изработи никога един само закон. Проповедниците на тези форма управление, както се вижда, живеят в Сандвичите, за това и ний ще споменем само тяхното желание, без да се спираме повече върху него.
Като оставим нашите „демократи“ и се обърнем към защитниците на вечната неизменяемост на конституцията, ний се боим, че надали ще се намери между тях поне един, който да се е уверил след едно зряло и всестранно обсъждание, че основния ни закон не е бил вдъхнат по същите мотиви, по които са били вдъхвани изброените по-горе конституции. Ний сме на мнение, че, наопаки, убеждението в непорочността и съвършенството на нашата Конституция се е предавало и разпространявало по съчувствие, а не по убеждение. Фиаското на първия опит за изменение твърде много съдействува в това отношение. Така щото, ако да нямахме даже доказателства, че руската дипломация е гонила чрез някои точки на конституцията да постигне и у нас същия резултат, както у други държавици, то само примера на тези последните трябваше да ни вразуми, че обезпечението на съществуванието ни като народ изисква да имаме едно силно правителство, правителство, което да има достатъчно власт, за да може ползотворно да употреби народните сили. Ако, било в Полша, било на Йоническите острови, правителството имаше достатъчно власт и сила, за да даде ред и спокойствие на страната, там, руската ръка не би достигнала, както се вдигна да пипа в Швеция, след преобразованието, за което говорихме.
Всичкото стремление на народът трябва следователно да бъде, да се даде власт и сила на правителството, за да отбива действията на вънкашните неприятели. Слабостта на нашата конституция, слабост нарочно прокарана, се състои именно тук, че по буквалния й смисъл никаква трайна власт е немислима в България. Всичките й изменения трябва, прочее, да гонят унищожението на този недостатък. Мнозина може би ще викат, едни от заслепение, други от чужди подбуждения, че народната волност свободата, пропадат; но на този вик разбраната част на българский народ не трябва да обръща внимание, защото свободата и независимостта на отечеството са по-мили на хората, които водят държавната машина, отколкото на всеки другиго. Ний видяхме, че за неограничена свобода и волност викат най-много руските дипломати, когато у себе си дума не пропущат да се каже за такива неща. Самия знак, че тези дипломати ни искат нещо, трябва да служи за доказателство, че то е пагубно за нас и трябва да се пазим от него. Когато руский консул в Букурещ казал на едного от румънските държавни хора, защо да не провъзгласят Румъния за република, а трябва да викат един немец за свой господар румънина отговорил: „Ний република можем да провъзгласим, но само защото я иска Русия, няма никога да го направим“. Но това правило трябва и ний да се водим. Под диктовката на руското правителство невежествения Цанков е вдигнал вече врявата из чуждите вестници, че народната волност, свободата, се унищожават чрез изменението. Това трябва още повече да ни увери, че с изменението се прави добро за отечеството.
Нека най-сетне да разгледаме в общи думи проектираните изменения, за да видим, дали те са в състояние да дадат резултата, който трябва да гонят всичките наши закони: усилванието властта на правителството.
Изменението на членовете 6, 58 и 59 е оформирание на едно съществующе положение, та няма какво да се спираме върху тях. За чл. 115 може да се каже същото нещо. Чл. 38 е, който повдигна най-големия шум, та заслужва да се кажат няколко думи, които трябва да бъдат като отговор на въпросите: 1) каква цел се гони с изменението му, 2) какви жертви се правят и 3) резултата ще струва ли жертвите.
Каква е целта на изменението на чл 38, това е известно: създаванието на една династия чрез оженванието на господаря. Ако Н. Ц. В. княза беше припознат от Силите, навярно не щеше да има нужда да се зачеква чл. 38, защото Той би имал по-голям простор на действие. Но понеже Той се счита за незаконен владетел от известни държави, а ний гоним да постигнем неговото припознавание за законен, то трябва да направим всичките улеснения, за да може Той повече да се затвърдява на българский престол. Не ще съмнение, че и при сегашните обстоятелства не би ставало нужда за това изменение, ако народното достолепие допущаше да стане коя да е българска княгиня. Освен достолепието обаче, при задомяванието на държавните глави се взема във внимание и държавния интереси: Княгинята трябва да доведе приятелството на някоя държава, сродяванието с някой силен цар, който би ни помогнал в случай на нужда. За постиганието на един подобен резултат, българский народ на драго сърце трябва всячески да се действува на Господаря, защото България, особено сега, има нужда от подобно сродявание. Нашите неприятели, както другаде тъй и у нас, се стремят да ни изолират от европейските дворове, за това и сега бяха повдигнали чрез духовното наше началство кръстоносен поход против изменението, което се прави да улесни женитбата. А пък че този последния резултат се е гонил, събитията не отдавна потвърдиха това: сгодяванието на Н. Ц. И. княза последва тутакси след вотиранието закона за изменението.
Какви жертви се правят за постиганието на този резултат? Негово Блаженство плака като Еримия, че праотеческата вяра на народа пропадала. Ако да не знаяхме, че титулярът на този пост го е заел повече от нужда, нежели от убеждение, ний бихме наклонни да се отзовем по-подробно на неговия плач; но като имаме предвид, че Блаженството експлоатира своя пост по чисто светски съображения, ще се задоволим да кажем, че жертви няма никакви. Ако в Цариград плакаха, то е, защото скръбта идеше от Петербург, гдето жалеят за изгубванието на милата рожба България. Досега у нас не е станало събитие, гдето Екзарха да не се е явявал оръдие на руското правителство, а ний споменахме, че то има важни причини да бъде недоволно, не от изменението на самия чл. 38, а от следствията, които косвено ще се родят от това изменение. Че народната вяра се заплашвала, че щяла да се потъпче от наследника, само защото изповядвал друга религия, това са празни думи, без никакво упование. Не виждаме ли ний днес да се явяват най-върли гонители на разните вероизповедания самите онези, които са се кръщавали в тях и обратно? Па и да беше работата тъй, както я разправя Блаженството, то за затвърдяванието и съществуванието на отечеството, за запазванието светските интереси на България, за създаванието на една достойна династия, трябваше да направим една жертва.
„Ако отидете при последний овчар и говедар нямайте съмнение, че ще чуете същите думи: „лошо е“ (изменението на чл. 88. P.), казва Екзарха. А ний ще прибавиме, че ако отидете при най-изумелите и прегърбени вече бабички, ще чуете нещо повече: камъни ще паднат Господ няма да търпи, светът отива, клетви, бабишки ругания. Там ли обаче трябва да отидем, когато се отнася работата до държавни интереси? защото тук единствено държавния интерес играе роля, а не някакво въображаемо гонение на праотеческата вяра. Ний поне мислим, че не е мнението на „последния овчар и говедар“, което трябва да има преодоляюще значение при разрешаванието на политическите интереси на Княжеството. На разбраните хора, на тия, които виждат по-далеч от последния овчар и говедар и от прегърбените баби, тях трябва преди всичко да питаме, те да обяснят важността за нашето съществувание, като народ, на въпросното изменение. А тези последните надали ще са на мнението на Екзарха, че престола щял бил да се подкопае, като се позволи и на наследника да изповядва не православна вяра. Преди всичко, за това, българските държавни хора се грижат повече, отколкото всяка духовна власт, на която седалището е вън от България. Блаженството трябваше да вика само едно, именно, че вярата пропада, а какво ще докара за светското ни битие предметното изменение, нека остави на светските те да му мислят. В настоящия век, когато и самите служители на черквата, из килии и манастири, се отнасят твърде леко към званието си, материалните, политическите интереси са, които могат да подкопаят престолите. Особено в България трудно ще се намери днес лице, което да не туря земните блага по-високо от други грижи. А именно за охранението на тези интереси, на тези блага, става изменението на 38-й член. Българските държавни хора вярват, че престола е по-подкопан, когато Господаря е сам, когато няма кой да дойде след него, ако, не дай Господи, той изчезне внезапно; че престола ще се подкопае още повече, ако по една пречка от конституцията той бъде принуден да дели този престол с една коя да е княгиня: че, наопаки, същия престол се затвърдява, ако Му се даде възможност да вземе някоя принцеса отколкото е възможно по-висока фамилия, която би довела едно сродявание с една силна държава.
Кое трябва сега да предпочетем: не изменението на чл. 38, или такава женитба за Господаря? Някой озлобен духовник би предпочел първото, но хладнокръвните хора, които турят своя разум преди страстите си, те би плюли на подобен духовник. „Оносвен закон не е добре да пада под съвременен политически натиск“, би възвило Блаженството, подобно на един издъхнал вестникар. Съвсем обратно трябва да става, би отговорили ний; когато го иска някоя съвременна нужда, всичките закони трябва да се изменят, защото не е държавата, която е създадена за законите, а законите са създадени за държавата и те трябва да се изменяват според нейните нужди и политически интереси. За закрепяванието на българский престол трябва, в случай на нужда, да се измени нещо повече от    чл.    38, който има повече значение за    едно съсловие, а не за целия народ.
Ще    се постигне ли целта, която се гони с изменението на    чл.    88? Сгодяванието на    Господаря е един потвърдяющ факт: бъдещата княгиня между друго ни донася и сродяванието с един от най-силните царски дворове, от най-заинтересуваните в нашите съдбини. Може ли това обстоятелство да се не счита като един важен фактор за затвърдяванието на българската корона? Един вестник пишеше, че всичките улеснения за това оженвание няма да помогнат много, защото в съседните нам държави и след това имало антидинастически агитации. Ний споменахме где е корена на тия агитации и как могат те да се ограничават, понеже за тяхното изчезвание не може да се мисли докато съществува днешния дух в Русия. Но трябва ли, защото    ги има, ний    да стоим със скръстосани ръце и да чакаме спасението си от небето? Наопаки, нека създадем една княжеска фамилия, да се обезпечи наследството на престола чрез няколко законни наследника, да имаме един силен приятел, с една реч да създадем всичките гаранции за обезпечението на българския престол, че нека да видим тогава колцина ще се намерят наши охотници за неговото премахвание. Върху неограденото със защита винаги се полакомяват по-лесно. Изменението на чл. 38 ще съдействува прочее, за постиганието целта, която трябва да имат всичките ни закони: затвърдението и усилванието на правителството. Това го оценява най-добре руската коварна дипломация, за това и издаде своето официално съобщение, като допълнение на Цанковата прокламация, гдето тя, под булото на майчини съвети и с крокодилски сълзи кани българския народ с въстание даже да се възпротиви на това изменение. Ней не й е за вярата, с която тя си е служила и служи като с ръкавица, а именно за този резултат, който е най-големия неприятел на нейните мрачни планове.
Изменението на чл. 144 е необходимо следствие от изменението на чл. 86, за това нека видим какво значение има изменението на този последния член. Както е известно, според това изменение, числото на народните представители се намалява от 300 на 150 и мандата им се продължава от 3 на 5 години. Каква е важността на това намаление? Не е икономията, която е водила правителството в този случаи, защото икономиите при народните събрания винаги са давали гибелни резултати. От примерите, които приведохме, ний видяхме, че главната причина за загинванието на руските жертви, и въобще на всяка слаба държава, се явява безсилието на правителството. Там, гдето водителите на държавата нямат достатъчно власт и сила да преварват смутовете, да турят край на анархията, там не ще закъснее да се яви неприятелския крак. Сама България не е ли най-бляскав пример за това? Между посочените документи има, които ни показват, че руската дипломация е имала предвид това средство за покорението на България при изработванието на Основния ни закон; отказванието от пълномощията бе едно следствие от това съображение; след детрониранието на Александра I ако беше се вървяло по демократическите съвети на генерал Каулбарса, ако не беше се намерила една далековидна глава с твърда ръка, която да тури край на свободата и разюздаността, проповядани от същия генерал, кой не може да предвиди каква участ ни чакаше? Ако в това време г-н Стамболов беше послушал съветите на нашите демократи, че „против злините, пораждани от новопридобитата свобода, има само едно средство и това средство е - самата свобода“, както бил казал Стюарт Мил, то сега нито ний, още по-малко те, щяхме да пишем вестници. От наведените примери видяхме какво са правили от подобна неразбрана свобода гладните за чуждо държави. Няколко годишното управление в България, което я изтегли от устата на зиналата срещу нея мечка, което тури край на чуждата намеса в страната, ни показва пътят, в който трябва да вървим докато народът се сдобие с известно политическо възпитание.
Изменението на чл. 80 има този дух именно. Чрез намалението числото на депутатите, партията, която е на власт ще има възможности да избере хората си, способни за представителския мандат, които сигурно би поддържали правителството в попълнението програмата на партията. Това постигнато, този, които е на власт ще бъде обезпечен за одобрението на своите действия и ще има ръцете си свободни в границите на законите. Но този начин правителството ще бъде силно, ще може свободно да разполага с народните способности, ще може да се предава на всички полезни предприятия, които изискват една трайна и обезпечена власт. Продължението на представителския мандат дава същите следствия: правителството, снабдено с власт ще има един по-дълъг живот, та страната ще бъде в право да изисква от него по-здраво обмислени закони и нецелесъобразни мерки за въздиганието на отечеството.
„Биват случаи, и не само у нас, когато представителските места се добиват не чрез свободния вот на избирателите, а благодарение на разнородни влияния“, говори един демократ, по случай изменението на този член. Чрез намалението числото на избираемите и чрез продължението на техния мандат се туря именно едно ограничение на разнородните влияния, които, никому не е тайна, че се упражняваха в един голям размер от нашите неканени доброжелатели. Това е едно второ благотворно следствие от изменението и само за неговото избягвание руските консули биха употребили безчет рубли, ако бяха в България. „Но, казват нашите демократи, по този начин ще се даде по-голяма възможност за възцаряванието на грубата сила.“ От казаното до тук читателят ще си е съставил мнение, по кой начин може да се даде възможност за възцаряванието на грубата сила, дали чрез неограничената, разюзданост под вид на широка свобода, или чрез едно усилвание на правителствената власт предназначена да пази възцаряванието на тази груба сила. Ний видяхме, че откогато се появи една, силна правителствена власт в Бълга-рия, оттогава намаля страхът за възцаряванието на грубата, руска сила. Демократите се утешават, че народът бил дошел в съзнание, и не искал подчинението на Русия та нямало нужда да се вземат мерки. „Нека си говорят каквото щат, но освен няколко личности, които се знаят на пръсти, в цяла България няма днес нито един човек, който да би желал да види държавата ни обърната на Задунайска губерния, Босна-Херцеговина или Източна Румелия“, казват те. Ний пък казваме, че няма абсолютно нито един българин, който да би желал намалението независимостта на отечеството Му. Пречи ли обаче това на зломишлениците да употребяват народът като маша, да прескачат неговите желания и под един предлог да го водят към съвсем друга цел? Никой народ не е дипломат, а още по-малко излезлия вчера, от робство, та, да може да съзре употребяват ли го или не за оръдие. А нима питаха народът когато свалиха княз Батенберга? Всички знаем, че той беше любим навсякъде в България, това обаче никак не попречи за успяванието на комплота против него. Съмнителната народна любов следователно е слаба гаранция срещу мрачните действия на вънкашния неприятел. А срещу тях именно трябва да се даде власт и сила на правителството.
Изменението на другите членове има второстепенно значение, за това, и ние спираме до тук своите „няколко думи“ от опасение да не дотегнем на читателите си. Считаме за нужно обаче да обърнем още веднъж вниманието им върху примерите, които цитирахме. Те излазят като едно осветление на документите, публикувани от редакцията на „Свобода“. От тях читателят ще се е уверил, че не само у нас руската дипломация е действувала по коварния начин, изложен в тези документи, но че нейните действия са едно повторение на вършени другаде работи. Като имаме предвид резултатите, към които тя е достигнала в разните случаи, нашето невъзползувание от тези примери ще съставлява една непростима грешка.
Публ. в Още няколко думи по изменението на конституцията и грабителската политика на Русия. Издава редакцията на в. „Свобода“. София, Българска народна печатница, 1893 г., 74 с.
--------------------
БЕЛЕЖКИ:
1 Ф. Мартенс, Собранiе трактатов и конвенцiи, т. I, с. 64.
2 Мартенс, Собранiе, т. V, с. 288.
3 Мартенс, т. I, с. 319.
4    Comte de Garden, Histoire generale des traits de paix, m. III.
5 Соловьев, История Паденiя Польши, т. XXII, с. 135.
6 Соловьев, т. XXIII, с. 68.
7 Соловьев, т. ΧΧΙΙΙ, с. 69.
8 Chodzko, La Pologne illustree.
9 Соловьев, т. XXV, с. 307.
10 Мартенс, т. VI, с. 26.
11 Мартенс, т. VI, с. 221.
12 Мартенс, т. II, с. 7.
13 Соловьев, т. XXV, с. 305.
14 Chodzko, La Pologne illustree.
15 Соловьев, т. XXV, с. 302.
16 Соловьев, XXV, с. 299.
17 Соловьев, XXV, с. 314.
18 Соловьев, ΧΧVI, с. 64.
19 Соловьев, XXVII, с. 245.
20 Соловьев, XXVI, с. 66.
21 Соловьев, XXVI, с. 68.
22 Соловьев, XXVII, с. 236.
23 Соловьев, XXVII, с. 246.
24 Соловьев, XXVII, с. 271.
25 Мартенс, II, с. 17.
26 Мартенс, VI, с. 71.
27 Мартенс, VI, с. 85.
28 Соловьев, XXVIII, с. 363.
29 Соловьев, XXVIII, с. 364.
30 Соловьев, XXIX, с. 37.
31 Соловьев, История Паденiя Польши, с. 247.
32 Мартенс, VI, с. 230.
33 Мартенс, VI, с. 161.
34 Соловьев, И. П. Польши, с. 209.
35 Мартенс, II, с. 228.
36 Мартенс, т. II, с. 219.
37 Мартенс, II, с. 240.
38 Соловьев, XXII, с. 76.
39 Соловьев, XXII, с. 72.
40 Соловьев, XXII, с. 140.
41 Соловьев, XXII, с. 147.
42 Соловьев, XXII, с. 147.
43 Соловьев, XXII, с. 140.
44 Соловьев, XXII, с. 151.
45 Соловьев, XXII, с. 156.
46 Idem, с. 157.
47 Соловьев, XXII, с. 158.
48 Соловьев, XXII, с. 244.
49 Соловьев, XXII, с. 245.
50 Соловьев, XXII, с. 245.
51 Соловьев, XXIII, с. 82.
52 Соловьев, XXIII, с. 83.
53 Idem.
54 Соловьев, XXIII, с. 91.
55 Соловьев, XXIII, с. 207.
56 Соловьев, XXVI, с. 98.
57 Соловьев, XXVI, с. 99.
58 Соловьев, XXVI, с. 182.
59 Idem.
60 Соловьев, XXVI, с. 190.
61 Соловьев, XXVIII, с. 96.
62 Соловьев, XXIX, с. 188.
63 Соловьев, XXVIII, с. 190.
64 Соловьев, XXVIII, с. 307.
65 Соловьев, XXVIII, с. 308.
66 Соловьев, XXIX, с. 312.
67 Соловьев, ХХVIII, с. 385.
68 Соловьев, XXVIII, с. 392.
69 Соловьев, XXVIII, с. 32.
70 Соловьев, XXVIII, с. 116.
71 Соловьев, XXVIII, с. 119.
72 Соловьев, XXVIII, с. 223.
73 Соловьев, XXVIII, с. 224.
74 Соловьев, XXIX, с. 102.
75 Соловьев, XXIX, с. 203. Известно е, че последната руска нота по нашите работи казва, че понеже Берлинския договор не определил ясно, дали българския трон е избираем или наследствен, то Русия не може да го счита за наследствен. Този въпрос е от капитална важност както за нас, тъй и за освободителката. Защо обаче Русия е поддържала тогава, че никой няма право да се меси във вътрешните работи на Крим, а днес поддържа противното за България? Оставяме на читателя сам да реши въпроса.
76 Соловьев, XXIX, с. 244.
77 В днешна Гърция се случи нещо подобно в началото на съществуванието й. Със съдействието на Русия, гърците провъзгласили републиканско управление у себе си. Примерът с Йоническите острови блазнел потомците на Павела. Анархията в скоро време достигнала до такава степен, щото клоняла да завлече едва създадената Гърция. Но европейските държави, като предогаждали, кой ще се възползува от гръцките безредия, в Лондонската конференция решават, щото новата държавица да има едно монархическо управление. Русия не се възпротивила, защото за монарх бил избран един руски министър, Каподистрия. Наопаки, тя се е заловила да го поддържа толкова яко, като вярвала в неговата покорност както вярваше в тая на княз Александра при извършванието на преврата, щото той бил убит от самите гърци пред черковните врата. На негово място дошъл един немски малолетен княз, Отон, който взел да управлява под попечителството на едно регентство. Тутакси Русия извърта своето поведение. Нейни агенти тръгват из Гърция да подбуждат населението да не припознава това регентство, да го премахне, а заедно с него и чуждестранеца княз, които го търпи, и да провъзгласи република под покровителството на цар Николая. Самите думи, Николай и република, би трябвало да открият заслепението на гърците. Но както всякъде тъй и в Гърция се намерили водители, някои от слепота, други за обещавани от царят блага, които повдигнали въстание за придобиванието на тая особена република. Благодарение, че голямата част от гръцкия народ имала трезвеността да види открито заложения капан, та въстанието било потушено; инак, съществуванието днес на Гърция щеше да бъде много съмнително.
Русия обаче не се отчаяла от тая несполука. Тя се обявила явно против Отона, както беше се обявила против княз Александра, и поставила своите препятствия на всяка крачка, както правеше и прави у нас. Нейните агенти пак се разпръснали по Гърция, сега да проповядат едно конституционно управление. Монархията е срам за нашия век, бил девизът на руските партизани. Захванали да се печатат с руски пари разни книжки, които се раздавали даром по всичките ъгли и в конто се проповядало изгонванието на чужденците, приеманието на една либерална конституция и един цар от гръцко произхождение. Сърбия, Влашко и Молдавия, се говорило в тях, ако и да не са независими княжества, имат си князе от своя вяра и народност; в разни краища на Европа има потомци от старата византийска царска фамилия; защо да не се избере някой от тях за цар на Гърция. (Читателят ще се сеща какво се е гонило с това.) Руската партия вдигнала поход и против цивилната листа на княза, който уж живеел разкошно, когато народът нямал хляб да яде, като че ли руския монарх няма на разположение всичките държавни имущества. За да наостри още по-силно суеверната маса, тая партия разгласявала, че немеца цар след осветяванието на палата си от гръцкия православен владика, извикал своя свещеник, католик, за да го изчисти от първото му благославяние. И народът вярвал на всичко това.
В Русия предполагали, че Отон ще се счете за докачен от този начин на действие от страна на поданиците си и ще напусне престола. Престолът празен, - тъкмо това било желанието на руската дипломация. Гръцкият крал имал слабостта на един младеж: само защото идеята за една кон-ституция се поддържала от една държава, гдето монархът е всичката законодателна власт, не искал да послуша желанието на поданиците си. Той имал основание да се съмнява в чистотата на това желание, за това бил наклонен да влезе в пътеката, към която го тикала Русия: по-скоро да се откаже от короната, нежели да отстъпи пред руските агитации. Истинските гръцки патриоти обаче му посочили важността на събитието, което той се готвел да върши и което можало да навлече, ако не от ново поробванието на страната, то силното й вътрешно разклатвание и вънкашното й компромитирание. Предвид упорството на Отона, Русия напрягала всичките си сили да го премахне. Гърция се бе лишила от всичкото очарование в Европа; едновремешните симпатии, спечелени чрез дългогодишната борба, бяха заменени с подозрение и съмнение в способностите на нинешните Солунови потомци. Още няколко криви отлики от страна на гърците и тяхната независимост бе осъдена на затривание. В Петербург потривали ръце и когато от една страна тикали неопитната държавица към всякакъв род пронунциамента, от друга, подавали нота до европейските сили, че гръцкото правителство е некадърно и несъстоятелно, понеже не си плаща дълговете.
Тая нота на руското правителство разпалила умовете до крайност. През нощта на 3-й септемврий 1813 год. дворецът на краля бил обсаден и той се принудил да обещае желаемата конституция, без обаче да се откаже от престола. Русия пак не можа да постигне целта си, та трябваше сетне да приготовлява свалянието на Отона, както направи това на княз Александра.