КАК СЕ СЪЗДАДЕ СКОТОБОЙНАТА ЗА БЪЛГАРИ ЮГОСЛАВИЯ И КАК СЕ БОРЕШЕ НАРОДЪТ НИ СРЕЩУ НЕЯ?

(РАЗКАЗЪТ НА ИВАН КОЛАРОВ ЗА ТРАГИЧНАТА УЧАСТ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ СЛЕД НЬОЙ)

Досега имахте възможност да прочетете два откъса от блестящата публицистика на Иван Коларов. Откъсите бяха от неговата непозната за днешните българи книга „Македония и българското племе (от Александра Великий до днес)“, която той отпечатва в София през 1932 г. Тя е забравена и непозната не само за българите от тукашна България, но и за тези от югозападните български земи, които днес живеят отвъд границите в днешна Република Македония и в т.нар. Северна Гърция. За нея не си спомнят и българите отвъд океана, а тя би трябвало да се издава и преиздава и да стане част от библиотеките на всеки българин. Ако я познаваха околовардарските потурнаци едва ли щяха да се осмелят да се наричат македонци, независимо от политическите си пристрастия. Там дори омърсиха святото име на ВМРО, кръщавайки на нея една сърбоманска партия.
По въпроса за учредяването на Сърбо-хърватско-словенското кралство, за суспендирането на Видовданската конституция, вследствие на държавния преврат на Александър Караджорджевич, който довежда до създаването на Югославия и настъпилия кървав държавен тероризъм е писано не само от сръбските историци, но и от всички чуждестранни специалисти по балканска история. Има изследвания и на български историци. Но ако тези изследвания са точни или приблизително точни, независимо от пристрастията на съответните автори то страниците, които ще прочетете по-долу са не само верни, но и силно емоционални, поради свързаността на Иван Коларов с откъснатата Македония от общата българска територия. За съжаление оптимизма и очакванията на Коларов съвсем не се оправдаха. Неговата констатация, че македонските българи били по-твърди българи отколкото тези от царството не издържа проверката на времето. Това, което турците не успяха да направят за почти шест столетия, сърбите осъществиха само за няколко десетилетия.
Ив. Коларов изказва своето възхищение и от твърдостта и устойчивоста и на другите народности живеещи в Югославия – хървати, словенци, унгарци, албанци, турци, власи и др. Но от всичките тях само македонските българи станаха македонци, докато всички останали запазиха народността си. Запазиха народността си въпреки изключителния натиск и западнопокраинските българи, но вижте само на каква цена – това е най-изостаналия край в т.нар. Източна Сърбия. По отношение на българите от Моравско там въпросът беше решен много преди учредяването на Югославия – те отдавна бяха станали „прави сърби“, като дори потурнакът Никола Пашич, потомък на тетевенските българи, в продължение на дълги години беше не само водач на Сръбската радикална партия, но и министър-председател. Верността си към сръбските си господари той демонстрираше и доказваше на гърба на довчерашните си сънародници, дори наскоро след налагането на Ньойския договор на България той публично беше заявил, че до десет години в Македония няма да остане и един българин.
Заканите и пророкуванията на бившия българин Н. Пашич така и не се сбъднаха напълно, въпреки нечувания терор и злодеяния на сърбите над народа ни, останал заложник в Югославия. ВМРО успя не само да се договори за бъдещи революционни действия с усташите, но и да ги осъществи на дело. Възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО отговаряше на държавния терор с революционен терор, като възмездието застигна и създателят на първа Югославия в късната есен на 1934 г. в Марсилия.
Приложените по-долу две глави от книгата на Ив. Коларов („Произходът на Югославия и Македония“ и „Терор и посърбяване на Македония“) ще спечелят вашето внимание с точността на излагането на фактите в неговия силно емоциоонален разказ и е възможно да събудят заспалата съвест на всички българи за скъпите жертви, които народа ни даде в скотобойната за българи Югославия.
Авторът проследява и ламтежите на сърбите от векове към чужди земи, програмирани в „начертанието“ на Илия Гарашанин и макар и най-некултурния народ на Балканите те успяват в един непродължителен период да заграбят все по-големи и по-големи чужди територии, като най-значителните по територия и по брой на населението бяха българските. Един некултурен и изостанал народ успя благодарение на покровителките си Русия и Франция да се превърне в нова тюрма на народите през модерния ХХ век. Ив. Коларов разказва за тези сръбски „постижения“ не само точнто, но и увлекателно, в което ще се убедите сами след като прочетете и последния ред от неговия текст.
Ще се радваме, ако сме спечелили негови нови читатели и искаме да зарадваме посетителите в сайта „Сите българи заедно“, че скоро ще имат възможност да се запознаят и с текста на книжката на Ив. Коларов за Първата световна война, чиято стогодишнина бележим сега.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОИЗХОДЪТ НА ЮГОСЛАВИЯ И МАКЕДОНИЯ.

Македония е отново под сръбско, и гръцко владичество, след войната. А от България, съглашенците, които бяха взели Беломорска Тракия, при окупацията и примирието, обещали да я върнат пак на България - сега я дадоха на Гърция. Моравско е пак сръбско, заедно със Струмишкия окръг взет от България, а още и с 2000 кв. клм. от старите предели на България, а Добруджа пак румънска, по Букурещкия договор от 1913 г. Цар Фердинанд доброволно напусна България на 3 октомврий 1918 г. В България управляват всички и никой, но главно се очертава да я управлява „Българският земледелски съюз“. С него са масите на народа, а русофилите, които наистина с руската си политика от 40 години доведоха България до катастрофата - истинската българска катастрофа от 1912-1913 г. - сега викат: цар Фердинанд, Радославов, Д. Тончев и Д. Петков са виновни за катастрофата... Те искаха войната, „народът“ не! Но нали този същият народ и тогава, в 1912-1913 г. и сега в 1915-1918 г. бе същия, нали той искаше обединението си, - той ли сега не е искал войната или защото тази война не бе за България заедно с Русия? -  Туй е едно страшно безумие и долна лъжа и демагогия, за да избегнат тези хора отговорностите си, да презрат и Македония и другите поробени части отново, а колко много бежанци има от всички български краища сега, особено от Македония, в България!... Но не е ли туй и вик, за спасяване на България пред победителите? Не. Туй е вик да се изложат националистите от русофилите, защото България не отиде да превземе Цариград за Русия, да пусне руските войски в България, като съюзни, и да не излязат от нея повече и защото тя не стана боен театър, като Белгия между Централните държави и Съглашението - заради борбата им около Турция. Но и къде щеше да бъде компенсирана България, ако отидеше с Русия, като Сърбия държи Македония? С Цариград ли?... Туй бе русофилското невежество и тъпоумие, пропито със злоба, омраза, ненавист и отрова срещу националистите в България. И то даде възможност една година по-късно в ноемврий 1919 г., да нахвърли Стамболийски македонските водители и всички видни либерали в затвора и осъди на доживотен затвор водителите на либералите, като при това се конфискуваха и имотите на мнозина, разориха ги, разплакаха ги, терзаха ги и пр. - и то защото сега Стамболийски шеф на „Земледелския съюз“ правеше югославянска политика, особено след диктатът-договор от Ньой - Париж. Така се спасиха всички русофили в България от отговорност за 40 годишната им дейност. Но по-после, след „унищожението“, с тяхна помощ на националистите-либерали, Стамболийски за свои партийни цели пристъпи към конфискацията и на русофилски имоти, а и самите русофилски кабинети - министрите им от Гешова - включително и Малинова осъди с народен съд и ги вкара в затворите, за да продължи политиката си на „българска република“ и сливане на България със Сърбия (нова Югославия), защото туй се желаеше и от Франция, съюзницата на Сърбия след погромът на Русия... Но българският национализъм на 9 юний 1923 г. унищожи тази политика, като свали от власт всичките й спекуланти, начело със Стамболийски.
Туй трябваше да кажем за уяснение на произходът на „Югославия“ и поробена в нея Македония. Произходът на „Югославия“, ако може така въобще да се каже и приеме туй понятие, без резерва, но не само без резерва, а абсолютно да се отхвърли, като неприемливо, - е понятието за образуването на Сръбското, хърватското и словенското кралство: чрез Берлинския договор - Сърбия и Моравско, чрез Букурещкия договор: Сърбия и българските земи Моравско и Македония и чрез общият тъй наречен „Версайлски договор“, а главно чрез Сенжерменският и Трианонския - всички парижки договори след Европейската война от 1914-1918 - Сърбия, Харватско, Словенско, Далмация, Черна Гора, Босна, Херцеговина, Воеводина, Банат, Марбург и българските земи Моравско, Македония и „Западните български покрайнини“. Туй е териториалният състав, съответно на който и различните националности: сърби, хървати, словенци, далматинци, черногорци, босненци, херцеговци, маджари, (Воеводина и Банат), румъни, немци и българи от Моравско и Македония и от старите, предели на България. По числото си тази държава или тъй нареченото по парижките договори кралство на сърбите, хърватите и словенците, без да се споменават другите, националности, възлиза на дванадесет милиона. Тези милиони от хора се поставиха под режима и егидата на старото сръбско кралство, което имаше и има само три милиона жители. Тъй че, девет милиона други жители, между които и турци, и албанци, и евреи и др. още се подчиниха и поставиха под режима на сръбското кралство и и на сръбския крал, под разпоредбата на сърбите, като „обединително ядро“.
Очевидно, тъй създаденото кралство, таено в аналите на руската царска политика, като идеал на противпоставянето му на немския „натиск на юг“, но същевременно и като идеал, щото един ден самата Русия да го постави в своите царски предали, както и България, - се създаде не от самата Русия, сега, ако не директно, то косвено, защото тя даде милионната си армия в Европейската война за спасението на съглашенските държави от победите на Централните държави, но сама проподна, бита и победена от германците и австрийците, вътрешно разгромена от болшевизъма, - се създаде главно от Франция на мирната парижка, но диктаторска конференция, от благодарност и в помощ на починалата царска Русия... Франция преди всичко искаше разпокъсването на Австро-Унгарската дуалистична монархия, за да се унищожи по този начин не само съюзът, но и, въобще, мощта на немците в Централна Европа. Така Кралството на сърбите, хърватите и словенците, без да се изброят и другите националности в името на титлата на същото кралство, поникна преди всичко на базата на Австро-Унгарската монархия, в по-голямата си част, защото, хърватите, словенците, далматинците (с италиянци размесени), маджарите, немците, румъните, босненците и херцеговците влизаха в пределите на казаната монархия. При това трябва да се отбележи, че в същото туй кралство се включи и старото кралство, самостоятелно до войната, на черногорците. Така че, кралството на сърби, хървати и словенци, само по себе, под хегемонията на старото сръбско кралство, стана общо хомогенно, колкото в същност и хетерогенно, над всички останали, неспоменати в герба му народности или националности, които всички заедно пък, от своя страна, чрез тъй наречената Видовданска конституция, подчини майсторски само известната Сърбия на себе си... Сега, какво може повече да се каже в туй отношение, ако не още и следното, че Франция (Клемансо), нито мислеше сериозно, нито демократично, нито човешки, когато създаде туй кралство. Тя провокира още в първия момент и Италия, и Австрия, и Унгария, и България и т.н., за да почнат веднага протестите и недоразуменията срещу туй кралство, кое-то в името на старото сръбско кралство се яви като едно историческо-политическо небивало чудовище. Франция, защото в Конференцията на мира господствуваше тя вече, след като американският президент Уйлсън се бе провалил пред краката на Клемансо със своите фалшиви „14 точки“ за правото и самоопределението на народите, - точки не малко допринесли, чрез шумът и пропагандата около тях, за намаление духовната сила и физическата енергия на армиите от съюза на Централните държави. - Франция прескочи всеки човешки разум и правда, с което именно остави отворени вратите за една нова война в Европа, по всички линии и по силата на мирните-декрети - договори (обезоръжаване на победените, премахване на армиите им, репарации, възстановление на разрушеното през време на войната и пр., и пр.), - тази Франция, при слабата енергичност и равнодушност на Англия (Лойд Джордж), без оглед, какво се създаве на Балканския полуостров, стига нейните интереси към Цариград и Cpедиземно море, да се не накърнят, - тази Франция създаде и подкрепи злото на Балканите - в лицето не само на Сърбия, разбира се, и при крайно глупавото държане и желание на хървати и др., при създаването на Сърбо-хървато-словенското кралство. Тя подкрепи Сърбия, да се впие като един паразит в тялото или стеблото и клонете му на балканските националности, както се подкрепи тя в 1913 г., пак от името на Русия, да се впие още повече в тялото на българското племе, чрез обсебването на Македония. ... Франция нито помисли, какво можеше да произлезе по-нататък, защото й трябваше, „една велика Сърбия“, едно голямо кралство, като съюзник, вместо Русия, сега, преди всичко, против немският свят от Централна Европа, а евентуално и срещу Италия. Тя си създаде по същия начин и на същите начала една държава-съюзник и в ли-цето на Чехословашко, за да не посочваме и другите съюзници, като Полша, от този род.
Създадено кралството на сърби, хървати и словенци в този мащаб, по този начин и за тази цел от Франция, то само по себе си свидетелствува, както и Чехословашко, че в същността си не е едно кралство, а само в георафическо и политическо отношение, защото преди всичко трябваше да се увреди и на Германия, и на Австрия, и на Унгария, а също и на България. Сега, без да споменаваме и другите националности в туй кралство, нека се спрем на главните му три съставни части: сърби, хървати и словенци, които сами по себе си свидетелствуват, че тук имаме работа с три различни съставни части по кръв или националности: сръбска, хърватска и словенска. За тези три националности, се поиска от политическите цели на Франция, да живеят в една държава, под едно държавно знаме, под една хегемония, - чисто сръбската.
Ако те бяха преди всичко от една и съща национална кръв, макар и под етикета, всички, на „славянството“, то туй „славянство“, както видяхме вече до тук, не е и една кръв. Славянска кръв няма сама за себе си, след всичко онова, което е станало в историята, във вековете, и туй „славянство“, разширило се и на Балканския полуостров, гдето е получило смешението си не само с македонците и българите, но и със сърбите, после с хърватите, после с други и т.н. Тези смущения именно създават новите националности в Европа, за да се отличават те едни други, както се отличават френците от германците, както се отличават англичаните от германците, макар всички от един род, и т.н. С други думи казано, сега, настроението, политическото настроение в даден политико-исторически момент, по едни или други причини, не създава нацията и не определя съдбата й, ако кръвта й не е претърпяла изменение, наред с туй настроение. А настроението на Франция, на Сърбия, на хърватите; и словенците, въз основа на войната, за да се създаде Сръбско-хърватско-словенско кралство не бе и кръвно настроение, а само политическо-войнственно. И туй настроение именно излезе фатално, много фатално, и то в най-кратко време за същото кралство, за да видим днес същото под една чудовищна диктатура на паразита в него, за да видим бързо и хър-вати и словенци, като центробежни елементи от Белград на „чистите“ сърби, или старите слуги на господарите си римляни и българи. Хърватската и словенската кръв бяга от кръвта на сърбите, както бяга и кръвта на българите и др. от нея, и толкова повече, след ония животински убийства в сръбската Скупщина от 1929 г. над хърватските водители, Радичевци.
Сърбите покориха българска Морава и българска Македония по своята воля. Те искат също така да покорят и хървати, словенци и др. на своята сръбска кръв и дух. Българска Морава и Македония, с българска кръв, култ и култура, близки по форма, но не и в дълбоката същност и по национален манталитет и чувство със сръбските, не могат да станат никога сръбски, освен, ако Сърбия ги владее няколко века и създаде от тях нещо не абсолютно свое, обикновено свое, а нещо ново, на базата на едно кръв-но смешение... Култът и културата се строят върху националната кръв, култът и културата на человечеството, до колкото нямат те кръвен, отделен национален характер, се възприемат от всички от чисто практически съображения, но всички повърхностно, всички временно, а не основно, кръвно. Никой не може да каже, например, в Европа, както и в Азия, че култът и културата са кръвно и по чувство еднакви. Японската религия и японската вяра ще си останат японски, както и европейската култура и култ ще си останат европейски, каквито общи знаци на писменност, на книжевност, на религиозни белези и пр. да имат взаимно Европа и Азия. С туй искаме да кажем, че, преди всичко, националната кръв е господствующа. А тя е господствующа и то различно в Европа и в Азия, и Африка, даже и тогава, когато техниката на машините, на корабостроителството и пр. се възприемат за практическия живот еднакво, от всички нации, и от расите на материците на земното кълбо. Имайки сега тази свещенна истина и туй основно разбиране на националната кръв, култ и култура предвид, не остава нищо друго, щото, когато една нация има да обсеби друга и да я има със себе си, то тя може да я има само с насилието и чрез насилието, ако не й остави пътят свободен в национално-култуво и културно отношение, щом тя изхожда от тях в живота си и щом тя само по други събражения, като симпатии, стопански причини, политически причини за обща симозащита и пр., иска да бъде в съгласие и с право в обща държава с първата.
Тези са били сега общите причини, а не кръвните, култовите и културните на хърватите и словенците в онова им настроение, за които споменахме по-горе, да образуват едно кралство със сърбите, а и за това се то нарече Кралство на сърбите, хърватите и словенците. Значи, всички тези не са се чувствували заедно като „сърби“, и понятно вече защо. До сега хърватите и словенците бяха живели при австрийските немци и маджарите, при които никой не посегна да ги изнасили нито в кръвта им национална, нито в култът и културата им, около последния. Нещо повече: техният култ, при тяхната национална кръв и чувство, бяха като австрийският и маджарския култ - католишки, когато сръбският е ортодоксален-ориенталски. Хърватите и словенците имат католишки или западен - Римски, папски, култ и култура, към своята национална кръв, която е вложила в тях и своето оригинално. Така сръбският национален култ и култура се отличават не само във формата си, а и в същността си от националния култ и кълтура на хърватите и словенците, вземени и по отделно последните. Тъй че, и в туй отношение произлиза един разрив или необщност и несъгласие между сърби, хървати и словенци, макар със собствените си имена под едно държано знаме, а що се касае до самата цивилизация на тези три различни съставни части на кралството, то тя е още по-различна. Цивилизацията на хърватите и словенците, въз основана култа и културата им, освен дето е чисто тяхна, но се и преплита и с тази на немци и маджари, т.е. отношенията, нравите, обичаите и пр., а също и религиозния език, обикновенно латинският, макар по техния национален, култивирен от интелигентното съсловие и пр. не е нито сръбски, нито немски, нито маджарски. А туй различие е тъй голямо между сръбската, от една страна, и хърватската и словенската от друга страна цивилизации, че и в самите им театри, танцове, събрания и пр. се коренно различава. Сръбските чиновници на държавна служба и тези на хървати и словенци, както и духовенството на тези страни - сърбите, хърватите и словенците - се също отличават; праздници, обичаи, кръстове и пр. също. А след това вече и самата книжовност и писменност: сърбите имат кирилицата, а хърватите и словенците латиницата и пр. Тъй че, сега, всичко туй не говори за едно циментиране родно - кръвно преди всичко между Кралството на сърби, хървати и словенци. То не е търговска сделка или финансова цифра от самия техен живот или въобще на обикновения практически живот в света, нито е една практическа военна, казармена сделка, обучение, стратегия и тактика за обща защита и нападение, които, като се изършат, всеки „по отделно“ да отиде у дома си сам.
След дадения живот, чрез кръвта и душата на човека, у последния, от името на живота му, неволно и волно, се пробужда чувството, изразено в понятието: „Боже мой!...“ Туй е всяко начало на култа или религията, около който култ начева вече културата му и културата въобще, която по-нататък се отделя от характера на чистата култура на чистия култ. Понятието „Боже мой!“ търси вече винаги израз за самия човек. Последният пристъпва към молитвата, която се извършва на определено място обикновено, в живота му, съпроводено сега с белези и удобство, с предмети и украшения, с песен, музика, танц, цветя, картини - икони, скулптура, книги и пр. И най-после всичко туй събрано в една величава постройка - храм, църква, монастир... Всичко е красиво и художествено в този храм. Но този храм е построен, хубаво, величаво, архитектурно - с олтар, огнище пренесено от дома му, на човека, в него, за молитвата, че може и той сам да не чете молитвата, а свещенник. Туй е важната форма на култа „Боже мой!“ изразен в тази култура - духовна и материална - за самия човек, за нацията му или родът на който той принадлежи по кръв. Разликата сега между култът и културата, например, между източните християни и западните, между ортодоксалните и католическите не е много голяма, те са всички християни, но при все това е разлика... Тя е православно-католишка разлика: църквата на православните е обърната с олтара-огнище на изток за молитва, а тази на католиците на запад: в първата няма скулптурни светци, във втората има; в първата няма инстру-ментална музика при литургията култ, във втората - има и т.н., и т.н., като се стигне до Божието триединств, в което също има различие в нареждането му: Бог, Дух свети, Исус Христос - Бог, Христос, Дух свети. В церемониите също, в обрядите също, в процесиите също, в празниците също и т.н. При тази култово-културна разлика са призвани сега православните сърби да живеят заедно с католиците хървати и словенци... Но туй е невъзможно, ако няма между тях абсолютна свобода. А такава не може да има там, гдето едни се считат господари - само на военно-държавна почва и като основатели на държавата, а от тук и сръбският терор и над хървати и над словенци, и над македонци, и над всички...
Сръбско-хърватско-словенското кралство се създаде в Париж на военна - сръбска база, с шеф сръбският крал. Този крал и тази база са сръбски. Кралят не е избран от всички, а е само сръбски. Армията е също сръбска, защото е под чисто сръбска-офицерска команда. Прочее, команда от висши офицерски кадър, начело със сърбин крал на цялото кралство, която - командата - изхожда само от волята, кръвта, култът и културата на сърбите от Кралство Сърбия. А тази кръв и тези въобще култ и култура се много отличават от тези на всички други подчинени на сърбите и хегемонията им в кралството националности, т.е. в Кралството на сърби, хървати и словенци, като при туй всички останали националности не се нито споменават, сигурно, нарочно, за да има сръбският шовинизъм от сръбското само кралство, какво да тероризира и денационализира. А туй не може никога да бъде нито идеално, нито истинско реално, и теоретически и практически в живота... Самите сърби от казаното кралство са най-некултурни и с най-малко религиозно чувство: Те са най-неграмотните, най-необразованите, статистически, и фактически само те от всички балкански народи псуват: „Богу, отцу и свецу“, т.е. „... Господа, бащата и светеца“ на противника или събеседника...
Основано сега туй „триединно“ кралство на сръбска военна база и команда, със сръбска полиция и джандармерия и със сръбско чиновничество, особено както туй се видя още в началото му, макар то да е поело ангажимент пред светът, уж, да даде всички права на малцинствата в себе си, включително и ония придобити от 1 януарий 1913 г., а тук са и македонците, следователно, а също и отнетите от пределите на България българи по Парижските договори, - а по-после и при диктатурата, официално сръбска, централистична, от 6 януарий 1929 г., а по-после и от създаването на „банствата“ и отместянето името на кралството, само с кралски декрет, вместо да бъде на сърби, хървати и словенци, да се нарича само „Югославия“, - ясно е, какво преследва сега сръбският шовинизъм, централизъм и терор. То е сръбската хегемония не само в кралството с ново име, но и на целия Балкански полуостров. А туй ще каже: сръбската кръв, култ и култура, чрез насилие и терор, да унищожи, т.е. да посърби не само всичко в своето кралство, но и на целия Балкански полуостров да получи хегемонията, чисто сръбската хегемония, от която произлиза сега истински и фактически понятието „Югославия“, в която и във формата на която се намира всичко туй, което до тук посочихме. В тази „Югославия“ сега сърбизъмът ще души всичко: българско, хърватско, словенско, черногорско, немско, маджарско, турско, албанско, румънско, босненско, херцеговинско и т.н. А туй е нечуван скандал в XX век, особено, след изгонването на турците от Европа, при тази голяма човешка култура, цивилизация, наука, демокрация и „самоопределяне на народите“ - дошло от задокеанска Америка... чрез Удро Уйлсън, като президент на Съединените щати още преди създаването на тази ... „Югославия“, за произхода на която Душан Лончаревич в книгата си „Jugoslaviens Entstehung“ пише фалшиво и несмислено фактически, исторически и теоретически. Тази „Югославия“ иде само по този начин, и то по-късно от неговото писане, само от властническите и централистично-денационализаторски пансръбски намерения. Но за нея ще поговорим и по-нататък, защото сърбите казват, че и самите хървати, чрез убитият им водител в Сръбската скупщина или парламент в Белград, Степан Радич, я искат. Но ние, казваме, че Радич не туй е искал, което сръбският шовинизъм разбира... Той искаше „Югославия“ с всичките равни права и пр. за всички народи в нея, а не сърбите само да са господари. За „Югославия“ на Балканския полуостров пишат и говорят много по-рано руските панслависти, за известните руски цели, а в същност Русия делеше Балканите с Австро-Унгария за своите съкровенни цели. Тази „Югославия“ я поддържа и един дълбоко „заблуден“ по всички линии германски депутат от Райхстага, в името на жестокия и кървав сръбски шовинизъм. Но и за туй по-нататък, т.е. и за книгата му „Der Kampf der Sudslawen um Freicbeit und Eincheit“ и за вестникарските му статии. За тази „Югославия мечтаят и всички глупци - пораженци за племето си българско, - в България...
Сега, този фанатически шовинизъм, опрян на армията и джандармерията, чрез всичките му големи и малки функционери в „сръбска“ Югославия, най-напред погубва езикът, училището, църквата и писмеността на Моравско, Македония и „Западните български покрайнини“. За българите от тези области няма политически и културно-човешки права. Те са „сърби“ - и нищо повече!... В името на същия щовинизъм се централизира и превърна „Югославия“ в чисто сръбска държава и по отношение на Черна Гора, в името на същия шовинизъм и за Босна и Херцеговина, за Банат и Бачка, за Хърватско и Словения и т.н. Пристъпът си този шовинизъм го продължи, след като прогони от Македония всичко цивилизовано, българско, от Моравско също, от „Западните покрайнини“ също. Сега той е обърнат, след пролятата хърватска кръв в Сръбския парламент, също както и при всички убийства на сръбски князе и крале, също и с убийството от сърбите и на австро-унгарския престолонаследник и съпругата му в 1914 г. - и срещу Хърватско и Словения, чрез диктатура, която унищожи парламента и конституцията, за да се стесняват и тероризират, арестуват и избиват вид-ните хървати, да им се контролират църквите и училищата, да им се спират вестниците, да им се контролират печатниците, да им се разтурят католишките организации, да им се уволняват чиновниците, да се размерват географски и стопански в нови банства, да им се разтурят соколските организации и пр., пр. А тъкмо туй е античовешко, антицивилизаторско, антикултово и антикултурно и то извиква страстите, резистенцията и революцията, даже и при живота на диктатурата и събирането на младите хора под сръбско или „югославянско“ знаме в казармите, но под чисто сръбска военна команда.
Но и още нещо: сръбското управление и сръбската команда изсмуква стопански, чрез страшно високи данъци, които сърбите не плащат, всички поробени на диктатурата им земи и населения... Очевидно, сега, в този век на демокрация, че и на чист фашизъм, ако щете, сърбите не ще постигнат нищо, нито в Македония, нито в Хърватско и другаде. Днес държавите не са затворени черупки, не са без железници, телефони, телеграфи, радио, автомобили и пр., за да не се научва бързо, къде какво става вътре в тях и във всяка друга, и то при една жестока диктатура и цензура, най-много за няколко дни. А туй значи много и за общата човешка култура и цивилизация, и за демокрацията, че и за общосветската съвест. Ето туй забравят сърбите от „Югославия“. Те сега, например, ще посегнат на католишката съвест на хърватите и другите католишки националности, но ще си изгорят ръцете и тук. Католицизмът, до колкото сме го наблюдавали и изучвали, е много по-силен и по-мощен от всеки друг култ, поне в сравнение с източно-православния, мохамеданския, еврейския, будисткия. От него се роди, в повече от тридесетгодишни борба и война протестанизмът, но протестантите изживяха католицизмът, като той не е и голият мохамеданизъм... Сърбите не държат сметка в шовинизма си, тяхната вяра и култура, по-слаби и от тези на българите, са още по-слаби и от тези на католицизма, който е мощно морално и либерално организиран, като прониква дълбоко във всички прояви на живота, че и с науката си, с религиозната си философия, че и с добродетелите си и с всевъзможните ор-ганизации и пр. Туй сърбите не ще постигнат. Тям предстои, следователно, или да станат католици, срещу което ще се разбунтуват самите и заради правата на църквата и култа си, или ще заставят католиците да станат източно-православни. - А и в туй лежи невъзможност. Инък тази „Югославия“ е обречена на един религиозен дуализъм и раздор, в която католицизмът е по-силен. А той се не изкоренява с шовинизъм, той си иска правата. При това, известно е, обаче, че всяка религия, национална религия, има своето голямо държавно значение. Австро-Унгарската монархия бе хомогенна, чрез католишката религия. В нея бяха и Хърватско и Словения. А за това Радич и другите хърватски водители викаха в лицето на сръбските шовинисти: „В кралството сега е по-лошо, отколкото в монархията!“ ... В монархията те страдаха национално, в Югославия страдат и национално и култово, т.е. религиозно. А туй ще направи страшна борбата между сърби и несърби... В Германия има католицизъм и протестанизъм, но има еднокръвен национализъм. Протестантизмът произлезе от църквата на католицизма. Той е едно вътрешно развитие и вътрешна национална веротърпимост. Следователно, между неграмотните и некултурни сърби с тяхната слаба Източна-православна религия и културните и образовани хървати и пр. с тяхната силна католишка религия не може да има мир и спокойствие до тогава, до когато не се пречупят политическите и шовинистически намерения на диктаторите по отношение на подчинените... Ясно, повече от ясно...
Сега за панславянска „Югославия“.
Идеята за „Югославия“-та на Балканския полуостров е преди всичко идея на руския панславизъм. (Виж главно съчиненията на Луй Леже, французки професор). Тя датира от тогава, откогато руският завоевателен империализъм е насочил вниманието си към Цариград, който е ключ на Балканския полуостров, в свръзка с Мала Азия, ключ, през който се минава за Азия, Африка и Европа, особено по море. Когато вече този империализъм, наченавайки след руските успехи, при Петра Великий, на север, реши да действува и на юг, с обект старата византийска столица, той и измисля, култивира и развива тъй наречената панславянска идея и панславянското движение, което се противопоставя на паннемското движение, идея, - особено на политическо-завоевателната активност на австрийската немска монархия, която също така има насочени погледите си на юг, към Балканския полуостров, гдето живеят „славянски“ народи. С противоположни намерения, но към един и същи обект, панславизмът и паннемското движение по отношение на този обект, Балканският полуо-стров, са в борба. Паннемското движение, обаче, е много близко до обекта си, граничи с него, развило се на почвата му почти (над „славянски“ области), а панславянското е далеч от този обект, през море и по сухо, чрез две малки, но чужди за „идеала“ му държави: Унгария и Румъния. Но то трябва да спечели духовно този обект, оспорван между него и паннемското движение, чрез една голяма пропаганда, чрез материални средства и пр. То започва именно с тъй наречените всеславянски или панславянски събори, книги, вестници, срещи и т.н., каквото виждаме в продължение почти на цял век, от началото на XIX век, че и до 1910 г. От този панславизъм се породи идеята за една единна „Югославия“, която като нова фирма на въжделенията на панславизма, покрива всичко минало, даже и повикът на българския Отец Паисий за миналото, историята, царете и бъдещето на българите... Тя закрива миналото и на хърватите, с Томислава, син на днешния крал Александра, сръбски, „олицетворяющ“ бележитият хърватски крал Томислав!...
Тази фирма, следователно, посочена от панславизма на „славяните“ от Балканския полуостров, преди всичко, на ония под австро-унгарското управление, от една страна, а на сърбите, току-що освободили се от турците, както и на българите, които са още под турско робство, (за да стигнат по-после панславяните българи и панславяните сърби до неудачния протокол за уния или „Югославия“ от 1867 и 1868 г.), се подема сега, в 1929 г. истински и се окачва от диктаторите в Белград на стената на Сръбското, хърватското и словенското кралство, в което между другото се намират и българските земи: Македония, Моравско и „Запад-ните покрайнини“, за да се каже на света: ето я истинската нова „югославянска“ държава!... За своята цел, следователно, да унищожат другите, в името на чистия си сърбизъм, сърбите възприеха името „Югославия“, която са лансирали пропадналите руски царски панславяни, за да осъществят делото им, а също и да им се отблагодарят за създаването от 1878 г., от 1912-1913 и от 1914-1917 г. „Велика Сърбия“... Те, сега, същите сърби казват, че и хърватите и българите и всички други „славяни“ от Балканския полуостров са били за „Югославия“... Туй е вярно, но с оглед на току-що казаното за панславизма и за пангерманизма. Преди всичко „славяните“ от австро-унгарските предели диреха освобождението си, националното си освобождение от Австро-Унгария, за туй възприемаха панславянската идея за една Югославия и за туй, сигурно, още в ХVIII сто-летие заговориха, преди всичко за Natio illyrica и за което се намират документи в австрийските архиви от XIX столетие, от 1803 г., за Сърбия, Босна, Херцеговина, Черна Гора, Далмация и Албания, които вкупом трябва да се измъкнат от турското владичество… (и Черна Гора!). Но туй е становището на Австро-Унгария за една „Югославия“, в което няма нито дума за българите от Мизия, Тракия и Македония. Постигнато сръбското освобождение от 1812 г., с помощта на Русия, срещу Австро-Унгария, след него Русия създава панславянската пропаганда в австро-унгарските „славянски земи“ - идеята за руската „Югославия“. След туй вече се навъждат всевъзможните поети, агитатори, дейци, писатели, владици и пр. от името на руския панславизъм, който за тази „Югославия“ - вземена от Турция и Австро- Унгария - създава печатници, списания („Матица“), както и за българите също в Цариград (сп. „Матица“), като най-голям представител на „югославянското“ движение в Австро-Унгария се явява владиката Щросмайер, след Людовиг Гай и Доситей Обрадович, а след освобождението на България в България - г. С. С. Бобчев със своя „Славянски глас“... Така се създава идеята за една „Югославия“ от руско и австро-унгарско становище, идея, преди всичко, целяща освобождението на „югославянските нации“ от Турция и Австро-Унгария - от руско становище, и освобождението на същите от Турция - от австро-унгарско становище.
Тъкмо туй не е разбрал г. Херман Вендел, по принцип, за да напише една голяма книга, а именно: „Der Kampf der Sudslawen und Freicheit und Eincheit“. Да се пише от един германец - социалдемократ за „Борбата на „южните славяни“ за свобода“ е понятно, но да се пише от същия и за „единство (Eincheit) на тези „славяни“, туй е непонятно, защото той не вижда нито руските цели на Балканския полуостров в лицето на една „Югославия“, както и тези на Австро-Унгария. Той схваща туй единство сега, (книгата му е от 1925 г.), само под сръбската хегемония; той в туй единство не схваща обаче равноправието на южните „славяни“ в една държава - равноправно изразена в името на тяхната различна кръв, култ и култура. Туй единство той го вижда в постигнатото „обединение“ на сър-би, хървати и словенци, в хегемонията на сръбския крал Петър I и на сръбската команда и власт над хървати, словенци, българи, босненци, черногорци, херцеговинци и др. А туй е невъзможно, защото е антинационално, антикултурно и античовешко!... Пруската хегемония в Германия, от която изхожда г. Херман Вендел, не е сръбската... Сръбската г. Херман Вендел в „Югославия“ я видя в лицето на избитите черногорци, на опожарените черногорски села, в лицето на избитите и прогонени македонци и опустошените села, църкви, училища, и пр. ... Но не, той туй не вижда, защото се повече грижи за неродените в бъдещето още „югославянски“ поколения, а не за настоящето на живите „югославянски“ поколения!... Херман Вендел мрази всичко национално, българско, а сам забравя, че произхожда от една нация, която му е дала всичко, която го е отгледала, която даже го направи свой депутат в Райхстага и която се би рамо до рамо с българите в голямото нещастие, през Голямата европейска война и която искаше не една „Югославия“ на сръбските шовинисти. Но, може би, той е невинен, ако някой сърбин в Белград не го е „почерпил приятелски едно кафе“, за да го заблуди в „югославията“ на краля; може би той е невинен, ако дири една „Югославия“ под скиптъра на сърбите само, за да може да прокарва германските индустриални произведения в тази „Югославия“, вместо тя да взема французките и английските; може да е „невинен“, ако е от „юдейските“ франкмасони и пр.
От Парижките мирни конференции, когато се създаваше Кралството на сърбите, хърватите и словенците, отсътствуваха руските царски делегати, а въобще и всякакви руски делегати. Ако първите биха били там, т.е., ако и Русия, царска, бе победителка, то по нейно желание щеще още тогава да се създаде не кралството, под трите имена, казано по-горе, а направо: „Царска руска Югославия на Балканския полуостров“, с оглед, че руската флота в Черно море е слаба срещу английската и че Англия, макар и дала вече Цариград на Русия, заедно с тази „Царска руска Югославия“ ще обвърже тази Русия, победителка заедно с нея, за да я направи безвредна по нататък и в Средиземното море и в Мала Азия... Ето туй още не е разбрал г. Херман Вендел, „приятелят“ на сръбската хегемония на Балканите, сега, за да даде възможност или морална помощ на тези сърби, чрез книгата си за „Южните славяни“ и „Югославия“-та, за да вършат те своите безчовешки и вредни за другите „славянски“ нации от полуострова злодеяния: убийства, насилия, терор и грабежи, чрез данъци и пp., а също и да подкрепя самите тези сърби, които в Париж, като „победители“, не пледираха и не искаха „Югославия“, а само кралство на сърби, хървати и словенци, и да изхвърлят, в името на диктатурата си и шовинистичната си хегемония в кралството и на Балканите, макар и късно вече, името на Кралството сърби, хървати и словенци и го заменят с „Югославия“, т.е. да вкарат един ден в нея, под своето държавно знаме и свободна България! ... А че туй им е планът, не ще никакво съмнение. Те имат в България „свои привърженици“, а в действителност хранят в Белград и другаде предателите на българското племе по настоящем - привърженици на убития от националистите в България - диктатор - „югославист“ - Стамболийски. Но да оставим вече г. Херман Вендел на спокойствие, който вижда умиротворението на Балканския полуостров не в равноправието на нациите и всяка една от тях в своите естествени граници, а в сръбската хегемония на династията Петър Карагеоргевич и в една обща стопанска, задружна работа, от която само в името на стомашните или животинските човешки нужди може да се роди мирът, т.е. като поставя всичко с главата надолу, като подчинява всичко на стомаха. А тъкмо туй показва, че той е глупав и невежа... не познава нито историята на балканските народи, нито общата история на народите, въобще. При все туй целта е постигната: „Югославия“ съществува вече от 1929 и тя не е нито руска, нито австро-унгарска. А в нея що става сега, говорят ясно събитията й. Говори ясно и един шовинист - сърбин - Йован Дучич... Говорят и други сърби, както вече говорят и бомбите и атентатите в тази „Югославия“, напук на мазната фраза на чешкия президент Масарик, че „славянин“ „славянин“ не бива да притиска! (Но...? той може други да притиска! - Браво Масарик! И чехите не притискат ли, освен немците и маджарите, и словаците, - които са славяни“?!); напук и на голямото франкмасонство за права и човещина на Н. Пашич..., защото все „славяни“ „славяни“ притискат и защото големият франкмасон Пашич пороби Македония...
Парламент, печатно слово, политически събрания, политическо-партийни организации и т.н. няма в Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Не, няма нищо подобно, по-добре казано вече в „Югославия“ от 1929 г. В нея вилнее само шовинизмът и военната диктатура. В нея е свободен и безнаказан произволът на шовинизма. Малцинства няма, права за малцинства и културни облага за тях няма. Всичко е сюспендирано, всичко е под терор и насилие. Малцинства, без всякакви права в тази „Югославия“, като Македония и Моравско, са вече и Хърватско и Сло-венско, за да не изреждаме и другите. Но право на свобода има само сръбският шовинистичен печат, в който се пише за „единство“, за „една реч“, за една „единна нация“ - всичко сръбско и всичко за сърбите. В Белград, столицата на „Югославия“, на сръбската (вместо руската) „Югославия“, излизат много сръбски вестници, а в Загреб и Любляна, в Цетина и Ниш, в Скопие и Битоля - не. Но по-добре, да, обаче, само, ако те са сръбски шовинистични вестници, в които, както в „Политика“ от Белград, може да пише един Йован Дучич и подобните му на тема „Реч Jугославjа“ („Политика“ от 30 октомврий 1929 г.). В тази статия на „Политика“, а също и във всички подобни от този вестник, както и другите шовинистични и свободно излизащи сръбски вестници, се вижда най-ясно сръбската шовинистично-национална-поробителна и терористична душа и политика. Дучич „реве“ с всичкото си душевно падение и безумие, за „една кръв и една земя!“ А тя е сръбската кръв и сръбската земя - или цяла „Югославия“. От где той вземе тази една кръв и тази една земя - туй е негова работа, но те са сръбската кръв и сръбската земя, а не тези на хърватите, словенците, македонците, босненците и пр. те са не тези на прусите, баварците, саксонците, хановерците и пр. в Германия, защото там не е Сърбия, с една история само от XII до XV столетие и от 1812 до днес, а от хиляди години една Германия. За да създаде обаче Дучич бързо „една кръв и една земя“, особено сега в XX век, туй ще рече да се избие, изколи, унищожи и затрие всичко, което в „Югославия“ на сърбите вижда не само „една кръв“, и не само „една земя“ и не само „една югославянска реч“... А тъкмо туй е предприела тази „сръбска Югославия“ над и срещу всички живущи в нея други националности, „по кръв и по своя земя.“
Изходният пункт на този толкова голям роб на сръбския шовинизъм е Паневропа, лансирана и прокламирана от Аристид Бриян, французки министр на външните работи, създал течение в Европа, чрез австриецът, с майка японка, г. Куденове Калерги. Тази Паневропа, стопанска, преди всичко, а после или никога политическа, естествено, е една, преди всичко, голяма политическа задача, на стопанска почва, за диктатите - политически договори от Париж от 1919 г. Чрез „Паневропа“ искат да задържат на „вечни времена“ в сила тези договори, като се прескачат националните, кръвни и култово-културни нужди, исторически и практически на другите нации, останали „победени“ от 1918 г. в името на страшното безумие на Парижката „мирна“ конференция, толкова ясно очертано и описано в статиите и книгите и на Лойд Джорж, и на Лансинга (за поведението на Уйлсъна), и на Нити, и на Кейнеса, и на Чърчила и на Моргана, и на Новак, и на д-р Радославов, и на граф Чернин, и пр., и пр., и пр., че ако щете и на Клемансо, и на Поанкаре и на Масарик, и на д-р Бенеш и на Изволски и на Палеолог и пр., и пр., които, последните, защищават безумието, но съвършено повърхностно, защото туй парижко безумие създаде 40 000 000 обезправени, поробени европейци. Сръбският шовинист Дучич го знае туй, непременно, но не иска да го знае и види нарочно, защото е без човешка съвест, за да каже в XX век: „една кръв, една земя! една реч!“ на македонци, моравци, хървати, словенци, босненци, турци, албанци, черногорци, маджари, немци, румъни и пр. от „сръбска Югославия“, - една, една, една - сръбска кръв, сръбска земя, сръбска реч, - а за туй бе нуждно името „Югославия“ на Кралството на сърбите, хърватите и словенците от 1929 г., за да маскира сръбският шовинизъм, сръбската кръв, сръбската земя и сръбската реч всичките злодеяния под божието слънце в тази „сръбска Югославия!...“ Бриян създава Паневропа без шовинизъм, без една кръв, без една реч, без една земя (национална), та защо пък сега сръбският шовинизъм, напротив, да не създава една кръв, една земя, една реч - сръбски - тъкмо противно на Паневропа, в пансръбска Югославия на Балканския полуостров!... О terapora, о mores!... Едно единство трябва да има в „Югославия“ - и според Херман Вендел и според сръбските поети шовинисти а 1а Дучич: то е сър-бите да бъдат над всички други в „Югославия“, като чудовището Минотавър над жертвите си... Но цяла „Югославия“ с разните си националности и техните разни култури не ще позволи туй на сърбите, защото тези последните не искат мирното подигане, а бруталното принижение на първите, на националностите, както и Европа не ще стане Паневропа заради Франция, за да се запазят за винаги диктатите мирни договори в полза на Франция и сателитите й.
Ако, сега, днешното ново понятие за „Югославия“, противно на договорите, по които се създаде Кралството на сърбите, хърватите и словенците, е такова само на сърбите, тъй като то е прието, без да са питани хърватите и словенците, само от краля и военните му шефове на армията, ако то е „Югославия“ сръбска, за да се не споменават повече хървати и словенци, а да се мисли, че те живеят в пълна хармония в „чисто сръбска“ „Югославия“, и че в тази последнята има само „югославяни“, посърбени „югославани“, то целта на сръбския шовинизъм е постигната. И то толкова по-добре, както се „постигна“ целта „само от сърбите“, при Кралството още на сърби, хървати и словенци в Македония!... Просто и чисто сърбите от туй кралство, или по-добре сърбите само от Шумадийско, от старото сръбско кралство, казаха без стеснение и срам на света, с помощта на Франция, Чехословашко и Румъния: „Няма Македония, няма Александър Македонски, няма апостол Павел в Македония, няма българи в Македония, няма св. Кирил и Методий, св. Климент, Охридска патриаршия, няма българска история в Македония, няма никакъв обединен живот на българите от Македония с българите от Мизия, Тракия, Моравско и Добруджа през петстотингодишното им турско робство, няма Рилски монастир, няма Паисий, няма братя Миладинови от Струга, няма Екзархия - училище и църква в Македония, няма чужди учени да са я изследвали и казали, че тя е българска, няма български въстания, няма „Илинденска революция“ от 1903 г., няма първа и втора Балкански войни от 1912-1913 г., през които българите от Македония бяха с другите българи, няма Европейска война, в която македонците се биха с българите срещу сърбите и я освободиха заедно от тях - уви, за да я подари тази Македония Клемансо и Франция на съюзниците си сърби! ... след войната...
Тази Македония отрекоха сърбите, когато в България един министър на външните работи в продължение на много години мълча за правата на македонските българи и за името, заличеното от сърбите име на Македония, за да се нарича тя „южна Сърбия“, т.е. южната част на Шумадия... И всичко туй може да го предприема и прокарва един наистина умопобъркан шовинизъм, който не вижда какви бури и какви катастрофи може да предизвика „утре“, пак на Балканския полуостров, и също, може би, и в цяла Европа, каквито той предизвика лудешки - да се пролее толкова човешка кръв, която дадоха жертвите на войната от 1885 г. между българи и сърби, която дадоха жертвите през двете Балкански войни от 1912-1913, която дадоха жертвите от Сараево през 1914 и жертвите на Европа, на цял свят, от 1914 до 1918 г., че и до днес вече, заради този безумен сръбски шовинизъм - кръв на милиони жертви, човешки същества, кръв, която напои не само земята, но и опръска и слънцето и небето...
Ако и сега този същият шовинизъм не признава никакви други нации и никакви други култури в пределите на сръбска „Югославия“, и никакви други народности или групи, а ги кръщава по своему „югославяни“, то туй не ще каже, че старата Римска империя бе пълна само с римляни... Тази империя бе направила много чудосии, даже и в Египет и в Йерусалим, много бюстове на императори бяxa поставени по площади и пътища в нея, за да им се кланят „римляните“ и в Палестина и в Македония, и във Франция (днешна) и др., но при все това над тези мраморни бюстове-„богове“ имаше един истински бог... Той събори Римската империя с „боговете“ й, защото тя му бе неугодна и отвратителна, с злодеянията си над „римляните“, които не бяха истински римляни. И римските императори деляха империята си на провинции, както днес „югославянският император“-диктатор подели „Югославия“ сръбска на „чисти сръбски“ („югославянски“) провинции или банатства. .. И в римските провинции влизаха други народности или нации, както в „сръбските“ югославянски банатства, но всичко бе тъй нагласено, че да се покрива и управлява само от върховни управители - истински римляни, както „сръбските банатства“ от истински сърби - генерали, чисти сърби...
Създадените провинции в „Югославия“, с един диктаторски кралски указ, без да се пита парламентът, защото няма такъв, без да се питат търговските камари, без да се питат финансово-банкерските кръгове, без да се питат търговците, без да се питат земледелците и занаятчиите, без да се питат върховните църковни тела и върховните учебни съвети, - с една дума, без да се вземат предвид маса интереси: и материални, и съдебни и административни, и църковни, и училищни, и пр.; без още, с други думи, да се питат самите националности от диктатурата в „сръбска Югославия“ - са най-голямото доказателство за чистият сръбски шовинизъм... Една шовинистична орда и оргия нареди тези банатства, чрез които се цели само затвърдяването на сърбите в „Югославия“ и поробването на всичко останало. И само за туй, чрез тези банатства, се изкара македонското население „неграмотно“..., за да го направят „грамотно“, види се, чрез сръбското му образование и когато в същност е известно, че самите сърби, както русите в царска Русия, бяха и са най-неграмотните в цяла Европа...
В Македонското или Вардарското банатство са изпратени сърби от Шумадия, които сега трябва да дадат образът пред света на истинска „сръбска“ Македония. Но не, както Вардар има своето величаво минало с песента и борбата за свободния живот на Македония, тъй и Охридското езеро, в което се отражават българските македонски очи - сега в сълзи и траур, но готови за жертви нови, и с молба към Всевишния, гдето и да е той, който и да е той, за отмъщение и свобода... са български.
На тази поробена Македония, било под турците, било сега под сърби и гърци нашепва освободителната си вековна песен и молитва върхът на Рила със своя монастир, а Вардар пее песента на загиналите българи, без-различно от кой български кът са те, че тази „Югославия“ - сръбска и некултурна, ще падне, както падна някога Троя, пред по-културна Атина. Ще падне, защото е противна на всеки здрав човешки разум и защото е противна на съвременната европейска душа, а още повече на душата на всички потиснати от сърбите в нея народности. И само когато падне „сръбска Югославия“ е възможно да се мисли за една истинска Югославия - но не сръбска, но не руска, не австрийска и то с позволението на Великите европейски сили, че тя не ще има никакви империалистични намерения със своята многочисленост. И само тогава може и България, днешна, да влезе в нея, с оглед на бъдещето на всички народи под новия закон на живота на европейските народности, какъвто ще бъде той, в момента, който е настъпил за Европа.
Този е той „произходът“, истинският произход на „сръбска Югославия“. Но и този е животът, борчески и страдалчески на македонските българи - на „южна Сърбия“ - на истинска Македония!.. на българска Македония!
Нека туй го знаят и българските „югославяни“ от България, които глупаво смесват държава, държавни интереси и пр. с нация и национални интереси: - държавата е с временни, преходни интереси, а нацията е с вечни, неизменни интереси, в които спада и самата държава. България не е крива, че „Югославия“ е затворена в Адриатическото море, респективно Валона-Бриндизи от Италия, за да дири Белград изход на Вардара чрез Солун. И България е затворена в Черното море - чрез Босфора и Дарданелите. Всичко туй обаче не дава право на българската държава да прави търговия с македонската земя за своите днешни държавни интереси, а Сърбия нека прави каквото ще, - тя, която шепне вече, че българите са малцинство от Югославия и че трябва да се образува от Триглав до Черно море една „сръбска „Югославия“... Върховните национални български интереси налагат разум в моментните държавни български интереси, тези трябва да изхождат преди всичко от името на националните. Никога България не е била в „целолупна“ Сърбия, напротив последнята е била във вековете в „целокупна“ България. Кръвта на милионните и милионни жертви на българите във вековете, че и до днес, за образуването на българското племе, е противна на всички желания за едно затриване на България в рамките на Югославия. Нациите покриват върховните ин-тереси, даже били те и стопански, на държавата си, а не държавата техните. Държавата е инструмент на нацията за интересите й. Търговски договори, митнически съюзи, политически съюзи и пр., туй са временни държавни интереси, а не вечни, наспроти вечно националното.
Всеки трябва да познава основно историята на нацията си и въз основа на нея да прави преди всичко национална, а после държавна политика. Иначе всичко е глупост.

* * *

ТЕРОР И ПОСЪРБЯВАНЕ НА МАКЕДОНИЯ.

Сръбският терор, както и посърбяването на македонското българско население в самата Македония начеват малко преди македонските реформи от 1904 г. и малко след Младотурската революция от 1908 г. Те се изразяват реално в появяването на сръбски разбойнически чети, организирани от самото сръбско правителство, както същото направи и гръцкото правителство, с гръцки разбойнически чети. И едните и другите бяха абсолютно незначителни в деянията и злодеянията си над българското население в Македония, но при все това очертават ясно манталитетът и на Белград и на Атина. Тези сръбски и гръцки разбойнически чети действуваха срещу освободителните чети на самото българско-македонско население, бореха се срещу тях, разбира се, за да бъдат унищожавани и от българските чети и от самото българско население на Македония, защото те нямаха за идеал свободата на последната от турското робство, както македонските-български чети, а разбойничествуваха, тероризираха и плашеха македонските българи. Те бяха тайни съюзници, срещу българските освободителни чети на Вътрешната Македонска Революционна Организация, на турската власт, на турската войска и на турската джандармерия, когато българските се бореха с оръжие тъкмо срещу произволите на последните. За туй сега може още и с пълно право и с най-голяма положителност да се допусне, че сръбските чети, както и гръцките са бивали инспирирани и пращани не само от правителствата на Сърбия и Гърция, но и при туй организирани и богато плащани от самата турска власт, ако не от Цариград, то от македонските турски власти (губернатори). Разбира се, сръбските и гръцките чети, които бяха съвършено чужди на българското население в Македония и които никога и никъде не влязоха в борба с турската джандармерия и войска, биваха немилостиво избивани от четите на Революционната Македонска Организация. Но, те, в услуга на турската власт, срещу българските чети, плащани за тази им услуга от турското управление, бяха в услуга, в „национално“ отношение, и за туй пък плащани отделно за тази услуга от сръбското и гръцко правителства, и на Сърбия и на Гърция. Последните смятаха, че България поддържа в големи размери и основно, а не самото македонско-българско население четите на Революционната Македонска Организация, за да „пипне“ тя един ден „плячката“ Македония от Турция само за себе си. За туй именно казаните, незначителни сръбски и гръцки чети в Македония, издържани и от Гърция, и от Сърбия, и от Турция, с двойната мисия за тях, както я посочихме, имаха значението и за Сърбия и за Гърция, да кажат тези на света, при изгонването един ден на турците от Европа, че Македония не е само българска, а и „сръбска“ и „гръцка“...
Наред с четнишката сръбска и гръцка дейност в българска Македония вървеше и сръбската и гръцка пропаганда. Тя се изразяваше, особено след създаването на Сръбската митрополия в Скопие (Фирмилиян) в разпространението на сръбски и гръцки книги, брошури, позиви, вестници и „награди“, а особено пари, безплатни учители, безплатни училища, безплатни учебници, но богато платени учители и свещеници... С парите си само диреха сърбите и гърците да купуват „мъртви български души“, в Македония, както Гоголевия Чичиков купува такива, наред с живите. Но в Македония „живите“ български души са много, твърде много, за да има между тях само 1 % „мъртви македонски български души“. И те купуваха само такива, както русите с пропагандата им в България купиха ония „мъртви български души“, които бяха останали под впечатлението на факта, че са дошли при тях руските войски, че ги видели, че видяха и боевете им с турците, и повярваха, че руският цар е пратил тези войски за „свободата на българите“, - „мъртви български души“, които са невежи, които нямат понятия исторически, които са непросветени и не научиха и не видяха, как именно Берлинският конгрес изгони завоевателите на България - русите, и даде свобода на последната... С тези „мъртви български души“ само можа дълги години да експлоатира руската политика и руската пропаганда, чрез русофилството, в България. Подобно нещо диреха да създадат за себе си в Македония, чрез нейните „мъртви български души“ и Сърбия и Гърция за своите политически цели и намерения.
Тъй че и терорът на четите им и богатата им парична пропаганда в Македония бяха само за „плячката“ Македония, както туй посочихме. Но тази Македония имаше опитът на своята сестра България с русите. Тя не допусна плановете на Сърбия и Гърция да се осъществят. Тя не допусна между нейните села и градове да поникнат сърби и гърци искуствено или временно създадени, особенно сърби, когато тук-таме имаше „гърци“, обаче гръкомани (по Патриаршията) - българи.
Но, но, но! Нещастна българска Македония!... Тя чрез тъй нареченият Балкански съюз, между България и Сърбия, от 1912 г., срещу Турция, още когато българските войски заедно с македонските си отряди се бият срещу турската армия, и когато сръбските и гръцките войски нямат почти никаква работа, но окупирали и разделили си Македония, - е отворила широко, приятелски, селата и градовете си, и за Сърбия и за Гърция, не само военно да я имат, но и да нахлуят сръбски и гръцки джандарми, чиновници-финансови, учители, свещенници, търговци, владици, адвокати и т.н., за да обхванат цялата страна и да положат първият основен камък на един организиран систематически терор, чрез който да посърбят и погърчат Македония, особено да я посърбят... И то тъкмо тъй, както мисионерите някъде „покръстват“ диваци, знаейки, че пред тях е не само мисионерът, а и респективната негова военна сила.
Още от навлизането на сръбските власти и на сръбската официална държава в „плячката“ - нещастна Македония - 1912 г. - сръбската държава и сръбската власт счете тази „плячка“ за своя. И не само за своя, но и за част от Сърбия, както днес я нарича „южна Сърбия“. Първата задача на сърбите в Македония, при траенето на войната с Турция, бе да узнаят, где именно са най-корави българите в тази земя и там, на техните врати и къщи да похлопат и настанят войскови части, да настанят при това от тези и в училищата, за да не могат последните да функционират, да настанят висшите офицери в митрополиите български, да направят военните си складове, а също и да настанят обозите си в богатите къщи на българите и т.н. и да пристъпят към реквизициите на съестни продукти и фуражи, без да ги плащат, пак при българите, коравите в патриотизма си българи, за да ги изтощат; да отстранят учители и свещеници, а също и владици от службите им, или да ги тероризират и заплашват, че тук вече няма нищо българско и пр., ако ли не, ако те държат на българщината си, да ги арестуват, съдят и осъдят, или да им дадат пътят за България..., ако мнозина от тях не са убити вече тайно, по един или друг предлог. Така училищата и църквите, така монастирите и митрополиите, така къщите на богатите хора, така селата и градовете, в по-голямата част на Македония, която е сега в сръбски ръце, са поставени под терористичния режим на Сърбия. „Българите не ще дойдат тук!“ - казват сърбите на македонските българи, от които още се бият, с хиляди, заедно с българската армия срещу Турция. Значи и тези македонски българи не ще се върнат в родните си места в Македония, ако се не върнат те, предварително признали се за „прави и истински“ сърби... Ето разковничето на целия сръбски терор в Македония, под формата и закрилата на „Българо-сръбския“ съюз срещу Турция, за „освобождението на българска Македония!“ Там, сега, гдето има възможност да се отворят българските училища, поради липса на учителите, които са на бойните полета срещу турците в Източна Тракия, заедно с българската армия, а също и църквите, свещениците на които са войскови свещеници, бързо сърбите поставят свои учители и свещеници, докарани от Сърбия, със съмнителни способности и качества - и като учители и като свещеници, без да знаят български език, но като добри сръбски патриоти и сръбски шовинисти... Те влизат сега в ролята на мисионерите, опряни на помощта на щиковете на сръбската армия, за да посърбват бързо българското македонско население, което се заставя сега насила да даде то и децата си на сръбските учители, а още и да посещава църкви, със сръбски свещеници насила, под заплашване... На туй население, както и навсякъде и от всички сърби, в Македония, се разправя, че то е сръбско, че то трябва да остане сръбско!... И всичко туй, още преди всякакъв изход на войната, като българите продължават да я водят срещу турците, и туй още, преди всичко, преди всека конференция и опит за мир между „съюзните“ балкански държави и Турция; туй, преди всичко, още когато е неизвестно, дали Македония ще остане сръбска, защото тя е „безспорна“ в по-голямата си част за България и защото е „спорна в по-малката си част между българи и сърби, но в тежест и полза тази „спорна“ Македония за България, както и туй още, когато се не знае, дали Великите сили не ще оставят Сърбия и Гърция до бреговете на Адриатическото море, т.е. в Албания...
Така се постави основното начало или основният камък на сръбския терор и на „погубването“ на Македония още в 1912 г., за да стане той - терорът, а също и погубването с по-голяма сила през 1913 г., когато България бе съкрушена от румъни, турци, сърби и гърци, въз основа на руската царска политика срещу нея и когато във втората Балканска война от същата година българо-македонските (македонските) войски се нахвърлиха в боеве срещу сръбската и гръцката армия с яростта на звяра за своята земя - за своята родна земя Македония, в която нито можеха да отидат в отпуск, нито пък от нея можеха да получат писма и др., - от близките си. Още в 1912 г. сърбите изпълниха Македония с една фалшива книжнина във всяко отношение - безплатно и насила раздавана на македонците чрез която се „доказваше“ на последните, че Македония е била от векове сръбска. Всички български книги: учебници, вестници, библиотеки и пр. се поставиха под сръбски контрол направо, ако не се унищожаваха. Те се наричаха от сърбите „безумни и глупави книги“, книги на „татари“, на „хуни“, на „варвари“, на „глупци“... И, наистина на „глупци“, защото българските русофили с наивността си и с глупостта си, и чрез същия договор със Сърбия и чрез съюзната военна конвенция продадоха за „паница леща“ Македония на сърбите, т.е. за две сръбски дивизии при Одрин и за няколко сръбски топа при него! Сръбската книжнина, заета във вековете от българската, но на сръбски език сега, чисто национална сръбска книжнина, измести българската книжнина на вековете. Български вестници и български книги в 1912 и 1913 г. не стигаха открито в Македония. Сръбската военна, шовинистическа цензура, не допущаше туй, за да подготви нарочно и насилствено пътя на сръбското погубване на Македония бързо, чрез сръбските вестници и книги - с органите, разбира се, на прочутото сръбско величие, всестранно „прочуто“ сръбско „величие“, за сръбската „велика история“, за сръбската „сяйна (храбра) армия“, за сръбското юначество?! Естествено, българите от Македония, по неволя, търпяха и търпят и сега още всичко туй. Но националната душа не се мени и създава лесно, за година, за десет, за сто, за двеста и т.н. Македонската българска душа е създадена заедно с българската от IX столетие, още преди хилядо години. Сърбите туй го забравиха и забравят. Те виждат в македонците нещо мизерно, нещо, като че ли са те от кал или от тесто направени, за да си играе всеки с родната им или националната им душа. Там, в българска Македония, на първо място се появи тогава теорията на един сръбски-белградски професор - Цвиич, какво македонският език е сръбски! Е, добре, от туй нещо по-голямо доказателство няма за „великия и безсмъртен“ сърбски шовинизъм: македонският език, според Цвиича, да е сръбски! Но Цвиич го нарича тоз език преди всичко „македонски“! Как тогава „македонският“ език може да бъде „сръбски“, както и сръбският език „македонски“, а где е вековният български език? Защо македонският език да не е този вековен български език, щом, например, „французкият“ език може да бъде „немски“ и обратното? Где е „българският език“, който е от векове и исторически и култово- културно в Македония и македонският - от векове и култуво-културно в България, а никога, никога, никога, не и сръбският, нито във вековете, нито в историята между Македония и Сърбия, нито в култа и културата им!? Но тука, наистина, трябва да има едно голямо недоразуме-ние, когато големият сръбски шовинист, заслепен от голямата сръбска държавническа шовинистична политика, вижда само едно, а именно: „македонският“ равен на „сръбския“ - „сръбският“ равен на „македонския“ език, чрез медиумът на „славяните“. А тези славяни, или техният медиум, са и в България, и в Македония и в Сърбия, от векове... Но те са формирани национално вече, чрез македонци - славяни, а по-после и българи в „българи“, както сърби и славяни (без македонци), по-после в „сърби“. Сега само на базата на този славянски медиум Цвиич иска да изкара македонските българи сръбски македонци. Какво научно нещастие е наистина всичко туй за учената, но в същност недоучена и безумна глава на един университетски професор от Белград! И срам и позор за нацията, за филологията, особенно за „славянската филология“, част от общата философия на науката за цялото человечество, но не и със значение за отделните „славянски“ нации, между които има и една сама за себе си и по кръв и по език, а тя е: македоно-славяно-българската, както и за себе: славяно или сърбо-славянската. Ясно е как се отнесоха „чистите и кръвни слависти“ към „теорията“ на Цвиича за „македоно-сръбския“ език на македонците и за „сръбско-македонския“ език на сърбите. Във всеки случай, ако, наистина, македонският език бе сръбски, или най-малко, в строгата смисъл на науката, близък на сръбския, то защо той да не е, ако не тъй наречения български език, то близък на българския, толкова повече, че Кирил и Методи и Климент Охридски, които създадоха културният български език са: първите „славяни“-македонци от Солун, а вторият е българин-славянин-македонец от пределите на Македония. Защо братята Миладинови от Струга събраха само „български песни“, а не и сръбски? Защо руският професор-филолог Григорович откри в Македония само български, но не и сръбски език? Защо немският професор Вайганд откри само македонският и т.н.
Ето така започнаха сръбският терор и посърбяването на Македония от 1912 г., по основно: терор и насилия, пропаганда и сръбска мизерия над кръвта на българските жертви за свободите на Македония. И за този терор и за туй посърбяване, от него време, ни дава най-удивителна ис-тория и свидетелство, г. професор Милетич от Софийския университет, чрез събраните и печатани от него материали: писма, окръжни, наредби, оплаквания и пр., и пр., през време на сръбската окупация на Македония в 1912-1913 г., които, изобилни, като материали за мартирологията на Ма-кедония, под сръбски режим, той издаде и напечати и които за вечни времена ще останат като голяма светла звезда над тъмнината на сръбското дело в Македония.
След Букурещкия договор от 1913 г., който преди всичко е голямо нещастие за Македония и който я предаде официално вече на Сърбия и Гърция, терорът и посърбяването се изграждат бързо в нечувани размери, в кули на нещастия за македонското българско население. Те са вече брутални, безчовечни и смъртоносни. Те предизвикват голямото нещастие на много македонски българи, със стотици хиляди да напуснат родните си огнища и бягат в България, за да разпорежда шовинизмът сръбски, сега, още по-жестоко в тази българска земя, наричана не по името й Македония, а „сръбска“ Македония, а по-късно „южна Сърбия“...
В тази Македония („южна Сърбия“) имаше в 1912 г., когато влязоха сърбите в нея с войските и властите си: 761 български църкви с 6 епископи (владици), 833 свещенници и 1600 български училища, с 1013 български учители и 78 000 ученици. Туй намериха сърбите в тази българска Македония, а не сръбска, за да я наричат днес „южна Сърбия“, защото в сръбска земя не може да има по силата на сръбския шовинизъм и империализъм никакви български училища, църкви, владици, учители, свещеници и ученици. Всичко трябва да бъде сръбско, както е „всичко“ сръбско по отношение и на другите народности в туй отношение в сегашна сръбска-диктаторска „Югославия“... Тази сръбска диктатура не признава дори никакви права на никакви малцинства, дори на малцинството на съюзната си Румъния, с „Югославия“. Но тя същата направи същото и с българските църкви и училища в земята, наречена от българите: „Западни български покрайнини“ - земя завзета от пределите на България по стратегически съображения (и то когато България е вече без право на армия и оръжие по силата на Ньойския диктат - договор!) - земя, която тя взе от България в 1920 г., в която няма нито един сърбин или от друга народност и която земя притежаваше 45 църкви и 116 училища, на едно население от 67 000 българи...
Но понеже сега е думата тук, какво е намерила Сърбия в българска Македония в 1912 г. и какво тя направи с него в 1913 г., след Букурещкия договор, като изгори всички български книги и разгони владици, свещенници и учители, - то в паралел с туй, в името на македонската българска целокупност нека кажем, какво намери Гърция в същата 1912 г. в частта от Македония, която по Букурещкия договор се падна на нея. В „гръцка“, но българска Македония и Тракия, Гърция намери 300 български църкви, 78 параклиси, 11 монастири, 408 основни училища, с 17 210 ученици, 23 прогимназии с повече от хилядо ученици и 3 средни училища с 825 ученици... Тя се опитва, разбира се, по пътя на Сърбия, да ги унищожи... При това нека кажем, че и в „сръбска“ Македония имаше много монастири, параклиси, прогимназии и средни училища и то много повече, отколкото в „гръцка“ Македония.
Тези културни блага не ги създаде България насила и искуствено в Македония, през времето на турския й режим до 1912 г. Самите македонци ги създадоха, в името на вековете, като българи, и те ги искаха да са български. Защото, ако македонското население бе сръбско и гръцко под турски режим, то султаните не можаха да му налагат нищо българско, толкова повече като се има предвид, че и Сърбия и Гърция, като самостоятелни държави заживяха, едната седемдесет години по-рано, а другата петдесет години, - отколкото България...
И, ако сега, т.е. в 1915 г. българите навлязоха в своята Македония и се помъчиха да възстановят изгубеното в 1912-1915 г. в нея, чрез сръбският терор и то при голяма несгодност и липса на средства, както във време и през време на война, то в 1918 г., когато се върнаха сърбите отново в тази българска Македония, и по-нататък, до днес, тe унищожиха не само всичко българско там, но и вдъхновено-сатанински забраниха на българите да говорят и българския си, родния си език - в улици, в църкви, в дом, навсякъде!... Нека сега каже цивилизованият свят, где и кога е било туй в историята?!... Дали то е било при фараоните в Египет над евреите, дали то е било в старата гръцка държава при робите, дали то е било в римската държава, при испанската инквизиция или при турците в Европа?!...
А при туй ето що казва в. „Акрополис“ от Атина, от ноемврий 1929 г. - между друго: в Гърция се говорят много езици... между които от Солун до Лерин „славянски“ (български). Разбира се, тази статия на „Акрополис“ не е, за да похвали Гърция пред светът, че в нея има свобода и търпимост на езици, а да застави гръцкото правителство, да направи същото, както сръбското туй направи, щото в Гърция да се говори само гръцкия език!... Така действуват всички шовинисти на земята, които в самите си души се чувствуват роби на миналото си...
При наличностьта сега на всички тези данни и аргументи, които толкова неопровержимо издигат справедливият и сърдечен, честен и безкористен глас на Македония, че тя живее под чужди терор и че се опитват главно да я посърбят, ето какво прави дивият султан, господар на Македония, преди „благородният“ сръбски крал, господар на Македония сега - от 5 декемвриий 1847 г.: „Василаки ефенди (погърчено име, б. авт.), член на Земледелския съвет, може да му се позволи да издава „един вестник на български език“ и пр., и пр..., но преди време „сръбският капукехая“ в Цариград, е изпросил издаването на „български“ на един търговски вестник. Министерският съвет нимира, че ще бъде полезно да се позволи. Султанът позволява. Султанското позволително за този вестник на Василаки е от 11 декемврий същата година. По-нататък „дивият“ султан се грижи за подигането на „българската“ просвета в Скопско и Солунско - от 21 февруарий 1868 г., когато още нито в Австро-Унгария, нито даже в Англия няма задължение за просвета и посещение на училище...
При възраждането на българите в Македония пак се грижи самият султан, „дивият“ султан. .. И то не въз основа на туй, че го принуждава някой или Парижкият договор от 1856 г. Този договор е без значение и забравен. Само Русия бе го споменавала пред Турция, но тя бе бита от последнята, в съюз с Англия и Франция... И ето за какво се грижи султанът: 1) На 16 февруарий 1858 г. гърците от Битоля искат да изпъдят като лекар Константин Мишайков и го заместят с един грък Атанас Каначо. Но указва се, че този Атанас Каначо не е никакъв лекар (доктор). Султанът отхвърля искането на тези „гърци“. Константин Мишайков е български лекар, градски лекар в Битоля, в туй време... 2) Султанът запрещава от 5 юлий 1872 год. да се изнасилват българите в Битоля, чрез турската власт, да се отнасят до Гръцката митрополия, защото си имат своя самостоятелна църква и Екзархия. Чрез солунския валия, той дава ин-струкция, да се задоволят българите и бащински да ги пазят. Туй нареждане на султана е тайно. Чрез него, отправено през Солун за битолския мутесариф (окръжен управител), той иска, щото последният да бъде „баща на българите“. 3) Турското население в Битолско иска с про-шение от султана да се изгонят някои българи, защото развивали българска агитация. Султанът се противи на туй искане в септемврий 1876 г.
Тези факти, изнесени въз основа на официални турски документи, още от времето на турското управление в Македония, свидетелствуват твърде прекрасно, че в тази същата Македония е имало и има не само българско население, но и българи видни, български лекари, църкви, български вестници, и пр., и пp., а е нямало сърби, нито в Скопие, нито в Битолско, нито в Солунско - няма ни един документ в тяхно име, като жители на Македония и че те напразно днес, сърбите, твърдят, че Македония е сръбска, защото турците в XV столетие я взели от тях. Охо!.. А сърбите пък я взели от турците в 1912 г.! Официалните турски документи за българщината в Македония са много и премного. Но нашата задача не е тук да ги изнасяме всички, а само чрез някои от тях да посочим мимоходом, че турците са знаели, какво в Македония има само българи, турци и „гърци“ (българи гъркомани, признаващи Гръцката патриаршия), но никакви сърби.
И само благодарение на туй обстоятелство, макар вече и при един сръбски владика в Скопие от 1902 г., подарен на Сърбия или на „несъществуващите“ сърби там от България, под руско влияние, както туй вече разгледахме подробно по-рано, сърбите днес, знаейки, че Македония е българска, знаейки при това че с десетки учени хора, които са я посетили в разни времена и от разните краища на света и са описали българският й характер - решиха, от злоба, като „победители“, в подарената им Македония от Франция да изтребят чрез терор българите, толкова повече, като знаят, че покровителката на Македония - България е обезоръжена и без армия ... Но, в своя терор сърбите прескачат и съвестта на тъй наречената „Карнегиева анкета“ върху Македония. Те прескачат и съвестта на много учени, на много чистосърдечни и добросъвестни хора от цял свят, които по едни или други причини може да мразят България и българите, но които обичат истината, и само чрез нея, да бъдат полезни и на България и на Македония. Например, най-големите защитници на сърбите: Скотус Вияторос (англичанинът Сейтон Уатсон) и Херман Вендел (германец) никога не са казали, че Македония се населява от сърби. А никой учен, журналист, публицист или пътешественник до днес не е казал, че Македония е населена със сърби. И всички ония от тях, които си плюят на съвестта сами, най-малко казват, че Македония е населена със „славяни“... но тези славяни не могат да бъдат без национален характер, толкова повече Македония, която от хилядо години живее с българите заедно, а не със сърбите, и не и с гърците.
Ето сега, например, какво пише за Македония и македонците един американски професор в 1922 година. Той е печатил статията си във вестник „Daily News-Sun“ от 13 октомврий с.г. - излизащ в Спрингфилд, Охайо. Този професор се казва Ф. К. Крюгер - професор по политически науки във Витемберг Колидж; той пише за теглото на македонците и за борбите за тяхното освобождение, като към статията си придава една карта на Балканския полуостров. От голям интерес е да се знаят следните пасажи от неговата статия за Македония и за македонците.
„Една от най-интересните групи между чужденците в Спрингфилд, казва професор Крюгер, са българите от Македония. Хиляди от тях емигрират през последните години в Америка, установявайки се или в Канада, или в С.А. Щати. Нашата страна е станала второ отечество на 40 000 души от тях. Най-големите групи от тях са в Торонто, Канада, Инчстаун, О. Детроит, Мичитор. Почти всички от македонците в Спрингфилд принадлежат към Българската православна църква. Те са всичко 120 души в града ни. От тях 20 семейства. Те са съдържатели на дукяни и работящи по фабрики и железнопътни линии. Те работят непрекъснато и тежко, имат си състояние, обичат домът си, приятни и любезни са и благодарни на случая, който им се удаде за напредване в тази страна. Повечето от тях най-добре използуват този случай. Те силно желаят да научат английски, те скоро успяват да научат разговоримия английски. Малцина от тях се връщат в родината си. Мнозинството от тях добива американско гражданство веднага, щом законът им даде право.
Както всички балкански народи, те силно се интересуват от политика. Макар американски граждани, те са само зорки наблюдатели на политическит условия в тяхната родна страна, и не могат, освен да подкрепят аспирациите на народа в татковината им, за добиване на по-голяма свобода и накрай за самоуправление. В тази си борба за свобода те значително се въодушевяват и насърчават от историята и идеалите на новото си, второ отечество“ (Америка, б. авт. на т. кн.).
Тук авторът-професор дава няколко исторически бележки за най-старата история на Македония; за завладяването на тази област по-късно, в средните векове, от турците, за Руско-турската война; за образуването на Вътрешната Македонска Революционна Организация през 1893 г., за Балканските войни и за подялбата на Македония след тези войни, особено след Световната войиа. По-нататък професор Крюгар дава сведения за числото на населението в Македония, а именно, че то е 2 800 000 и предава следните цитати от „Британската енциклопедия“:
„По-голямата част на Македония е населена със славянско население, главно българско в своите отличителни черти; крайбрежната линия и южните части на запад от Солунския залив са гръцки, а турски, влашки и албански заселища съществуват пръснати тук-там или на групи в много части на тази страна. - Почти всички независими авторитети приемат, че мнозинството от славянското население е българско. (Значи няма сърби - и в „Британската енциклопедия“ в Македония. Туй казват всички „независими авторитети“. Б. на авт.).
Езикът, продължава професор Крюгер, е твърде близък с българския. Турците управляваха в Македония, пише същият, твърде строго. Управлениито на сърбите, обаче, е безкрайно тираническо. Езикът на македонците, училища, църкви, вестници, читалища и пр. - всичко е било забранено. Не се позволява изразяване на национално самосъзнание. Страната се управлява с железна ръка от чужда за населението, сръбска, бюрокрация, на която се дават нареждания от Белград. Желанието е просто да се унищожи всяка македонска култура и да се замести тя от сръбски идеи и инструкции. Но македонците са с твърде високо национално съзнание и са решили да осигурят признаването на елементарните им човешки и народностни права, които им са гарантирани с клаузите за малцинствата на договорите за мир.“ По-нататък същият професор, между друго, все в защита на българите-македонци, споменава в същата си статия за големия и заслужил на българския народ и приятел на Македония, американецът Макгахан.
„Македонците от Спрингфилд силно се надяват, че духът на този обичащ свободата син на Охайо (Макгахан), ще се намери и между американските граждани в днешно време и че те ще следват заедно с тях интересът към родината им и аспирациите им за една Автономна Македония, като демократическа република, основана на същите високи идеали и принципи, на които се изградиха С.А. Щати - тяхното любимо вторично отечество“...
Така, сега, констатацията и присъдата над сръбския терор и режим в Македония, идящи не само от Европа, но и от задокеанска Америка, могат да служат за утеха на поробените българи в Македония под сръбския шовинизъм, който се е запретнал „мъжествено“ да посърбява Македония от 1918 г. до сега. Но туй „мъжествено“ посърбяване, чрез терор, на Македония, нищо чудно, среща и истинско мъжественият отпор на македонците. Тъй че, всички ония, които чуват и четат за деянията на Вътрешната Македонска Революционна Организация срещу сръбският терор и срещу посърбяването на Македония, нека не се нито възмущават, нито мръщят от тези деяния. Всяка сила, която насилва, има и намира своята контрасила. Това е един елементарен физически закон. Че сърбите със своя нечуван и позорен терористичен режим в Македония искат да разрушат всичко национално, култуво и културно в Македония, за да разширят и затвърдят сърбизма си там, че те чрез разрушение искат да създадат своето разширение и затвърдяване в Македония, - с и чрез разрушението на всичко българско, съградено в течение на десет века с борби, кръв и страдания, че те по един тиранско-насилнически начин, с какъвто си служи „болшевизмът“ срещу „буржоазията“, искат да господствуват, искат да наложат своята диктатура, за да консолидират една сръбска държава, наречена „Югославия“, но сръбска, - то нека се не види никому чудно, че срещат отпорът на македонците, които не рушат нищо друго с деянията си, а пазят правата си национални и културни от безсъвестни и безчестни похитители, похитители-рушители. За туй ма-кедонските акции не са нито разрушителни, нито античовешки, щом се противопоставят те на македонското разрушение и человекоядство, налагани от сърбите...
Но ние споменахме вече за една анкета в Македония - тази на Карнеги. Фондацията Карнеги, основана, от дарителя си американец, да служи на истината и мира, предприе анкетата в Македония, непосредствено след втората Балканска война от 1913 г., след Букурещкия договор, когато се говореше около него за ревизията му. Тази анкета, произведена в Македония, за да установи, какво е населението и културата на Македония, толкова оспорвани от гърци и сърби, изкуствено и чрез платената им пропаганда, особено в чужбина, не установи нищо друго, въз основа изследването на разните статистики, турски, български и др., освен, че в болшинството си населението, като най-голяма компактна маса, е българско, чувствува се българско, говори български, има църкви и училища български, с нуждния им български персонал: владици, свещеници, учители, ученици и пр. Тя даде в подробности имената на македонските градове и села и кои от тях са чисто български и кои смесени с българи и др., както и тези, в които няма българи. Тя, същата тази анкета, установи също, документално доказано и събрано всичко туй в едно голямо печатно издание, на французки език;, под името „Enquete dans les Balkans“, - че надмощието в Македония е българско, като същевременно посочи и на сръбските и на гръцките изстъпления над българското население в Македония и над културните му блага там през време на самата война срещу Турция от „държавите“ на Балканския съюз, при отсъствието на българските войски, които се биеха срещу турските и т.н. Тази анкета на Карнеги в Македония бе произведена от трима големи, със светска известност - благородни хора: един англичанин, един французин и един русин, от царска Русия, който не е споделял никога царската руска - панславянска политика, която наистина една година по-късно въвлече зарад Сърбия цяла Европа в голямата катастрофа на войната, за да пропадне и самата Русия - и военно, и вътрешно - в най-голямата катастрофа за себе си. И, сигурно, ако не бе започнала Голямата европейска война, голямата тази Карнегиева анкета щеше да има някакъв резултаг за ревизията на Букурещкия договор, в полза на Македония. Англичанинът от тази анкетна комисия бе Кентенбери, французинът бе Констан д’Естуриел, а руснакът – Павел Милюков. Тъй че, единственият най-голям паметник на сръбското и гръцко престъпление над българското население в Македония, с което се чувствуват по съдба заедно и турци, и албанци, и куцовласи, е тази анкета. Но тя, колкото и справедлива, кол-кото и добросъвестно и колкото обективно изпълнила дългът си, бледнее пред стореното в Македония от сърби и гърци, особено от сърбите, след Голямата европейска война. При все това, от нея същата анкета, преди всичко, трябва всеки да се убеди, че тогавашното българско правителство, което води войната срещу Турция за „свободата“ на Македония, със своята наивност, е било създало, предварително, не само една „спорна“, но „две спорни“, при една „безспорна“ македонска българска земя, а именно от север една със сърбите, а от юг една с гърците...
Разбира се, цялото българско население и от България, и от Македония остана извънредно благодарно на Карнегиевата анкета в Македония, тъй като цял свят може да види чрез нея чия е Македония, ако този същият свят се урежда от едно право не обосновано на силата и наси-лието, а на разума и истината, в името на които поне се кълне, уж, съвременната култура и цивилизация. А щом туй е така, то за вечни времена туй право ще бъде българско, щом то не ще бъде никога принудено да бъде защитено и от българска военна сила и насилие. Но и чрез тези то защитено, то никога, нито на съвестта на человечеството, нито на българите ще падне в укор и тяжест, че наистина за правата и свободата на Македония, че и за всички други български кътове с българско население, където и под чийто робство и насилие да се те намират, са упо-требили българите сила за освобождението им...
Насилието над населението в Македония след Голямата война се изрази в писък и сълзи до небеса от същото население спрямо „славяните“ сърби, за жестокостта и насилието им над „славяните“-македоно-българи. Там се втурнаха всички тъмни сръбски сили, всичкият шовинистичен бес, делото онова чувство на алчност за забогатяване и делото онова чувство болно до неизцеримост за властвуване - и с една животинска свирепост от тях бе избито, преди всичко, всичко по-живо българско, - свирепо от върналите се няколко хиляди сръбски войски, окупирали отново Македония, когато французки и др. войски държаха вече окупирана българската държава. Там се прогони всичко, което представлява българската култура и култ, възстановено през войната, до колкото се можа, като продължение от 1912 г., за българите, но прекъснато и унищожено от сърбите от 1912 до 1915 г. Владици, свещеници, учители, лекари, адвокати, съдии и редица още други - всичко туй бе избито или прогонено - и тайно и явно. Училищата се заключиха, църквите се отнеха, всичко българско, в културна смисъл, се унищожи; премахна се, тъй да се изразим, ядката на благородничеството, представляваща българското население там, за да няма водител в неговото лице македонското българско население. Къщите на туй благородничество се унищожиха, села се изгориха и опустошиха, градове запустяха и т.н. И над всичко туй синове се отнемаха от обятията на майките си, за да бъдат разстрелвани или немилостиво, до смърт и до изпочупване на костите, бити публично и в полицейските участъци и в затворите. Военните съдилища бързо действуваха. „Ставайте бързо сърби!“ бе адското сръбско искане в нещастна Македония, а и е и до днес!... Пари и богатства, земи, добитък, дрехи, жилища - всичко туй се бързо обсебваше от сърбите, толкова повече, че синовете на тази нещастна Македония бяха още или в демобилизирующата се българска армия или в онази й част, която бе предадена с оръжието й заедно на Съглашението. Така сега при окупирана България, особено от французите, се помага на сърбите - на военни и цивилни - да окупират, избият, прогонят и оберат във всяко отношение Македония, като създадоха в нея един ад неописуем, ужасен, небивал, даже във фантазията на един Гьоте, даже и във фантазията на един Данте, даже и във фантазията на един Милтон и даже на Сократа и на Йоан Златоуста - „Откровението“. Българският поет Яворов писа стиховете си „Бежанци“, както един Гьоте писа за немски бежанци, пред французите от XVIII столетие, но Яворов писа за бежанци от Македония при турския режим. Той, нещастният, бил се лично за свободите на Македония, при и срещу турския режим, не доживя да види сега „бежанците“ от същата, при сръбския терор и не само от нея, а също, по-после, и от гръцкия в гръцка - българска Македония. И честит е, че не доживя всичко туй да го види... Той не би могъл да го опише, колкото и духовит и голям български поет да бе...
Създаденият ад, по-страшен и от този на Данте, в Македония, след новото връщане на сърбите, е отразен и до днес не само в Македония, но и в свободна България. В Македония всичко българско е опустошено. Нейните владици, свещеници, учители, търговци и т.н. са вън от нея и се намират, ето вече повече от 10 години от свършването на голямата война в свободна България. От сръбска и гръцка Македония са избягали в България 600 000 души... Тези нещастни българи от Македония се намират в България на своя братска, родна земя. Те са тежък товар на България, на българската свободна държава, но са скъп и мил братски товар. Те могат само с туй да се утешават, че братята им българи от Бълга-рия им дадоха просълзени, след проливаните за тях кърви за свобода, своята братска ръка и подслон... Тези емигранти на Македония не предпочетоха да останат в Македония, под сръбски и гръцки режим, не ги съблазниха нито хубавите изгледи за чиновничество и търговия, нито от държавата скъпо плащани служби, защото не искат да станат, преди всичко „сърби“... защото не са сърби и не могат да бъдат сърби!.. Туй е още един път великата истина, която трябва да се знае от цял свят, че Македония е била и ще остане пак българска, а не „южна Сърбия“ или „северна Гърция“... Принципът за дележа на Македония на българска, сръбска и гръцка, е принцип на разбойника. .. Когато македонците казват, че искат възстановяването на единна Македония, то от сръбска и гръцка страна никой не казва, че частта от Македония, която е в държавните днешни предели на България, е сръбска или гръцка... Турците клаха българи в македонските градове, напр. в Щип, Кочани и Дойран и др. Те не клаха там сърби и гърци, за да бъдат тези градове днес сръбски или гръцки...
В Осмият редовен конгрес на Македонските братства в България, в които влизат всички емигранти, отпратени и прогонени от сръбския и гръцкия режим на Македония, председателят на тези братства г. д-р Станишев държа една велика реч за съдбата на Македония и за нейната емиграция в България. Той казва, че шестотинхилядната емиграция в България от Македония е разпределена в 200 братства и от които, значи от емиграцията, изхождат 20 хиляди организирани младежи - и всички: и братства и младежи, не са за нищо друго, освен за свободата на Македония. Младежта е надеждата, преди всичко, и упованието за бъдещето на Македония. „Всички македонци, по разни пътища, в разни групи, живеят с едно сърце, мислят и работят само за Македония“ - казва г. д-р Станишев. Последният очертава след туй на какво се надява Македония - и намира, че за нея е необходима истинска човешка помощ, както на запрегнатия кон, претоварен да влачи не по силите си товар и жестоко при това бит от господаря си. Чужденците, следователно, Европа трябва да даде помощта си на нещастна Македония, при жестокия и груб господар... Но при все това той казва: „Защо ние, македонците, да не направим (за Македония) всичко възможно, за да можем да създадем за нея един човешки живот, да улесним нейната тежка участ“? Д-р Станишев говори фигуративно в този смисъл, за претоварения и нещастен кон, който не е никой друг, освен поробена и нещастна Македония. Същият казва, по-нататък, че македонският въпрос съществува, макар че наглед Македония е поделена и то при условие, че България е бедна, изтощена и обезоръжена, а Румъния, Гърция и „Югославия“ са въоръжени до зъби, т.е. за да не мисли първата за Македония. Но! - „Не, това не е било във вековете, няма да бъде и днес“ ... По-нататък той излага пред конгресът, какво правят сърбите в Македония, те даже съдят и българският език в Скопие, в лицето на младежи, които свършиха и първоначално, и средно и висше образование само в сръбски учебни заведения, младежи, които никога не бяха живели с нас, живущите в България, които не бяха посетили никога България. Как да обясним този факт? и по-нататък отговаря: „Ние македонските българи претендираме да сме по-българи от българите в царството“. Българите в Скопие бяха съдени преди 2 години, защото искаха да говорят своя език. И как да го не говорят, като Македония е гробница на бащите им, на братята им, на дедите им, на всички ония починали в мир, във войни, във въстания, от терор и насилие в името на българска Македония?! И тези именно българи, както казва г. д-р Станишев: „Ще мислят по български и няма да станат сърби“… Преди всичко, той добавя, че македонците се надяват само на себе си за свободата на родината си, защото 3 милиона сърби не могат да владеят 9 милиона несърби. А при това македонци и хървати са си дали вече ръка и работят заедно срещу насилническа сръбска „Югославия“, в която са и те нещастно попаднали след Голямата европейска война. Така, освен това, се печелят и симпатиите на света. А над всичко туй той добавя: „Нашата сила е в нашето, македонското, единодушие. Нашата сила е в нашата воля, македонската, да бъдем свободни. И всеки, който ни спъва в това отношение и в това направление, бил той чужденец или неразбран българин, ще си опари ръцете от този огън“.
Тази стихия се противопоставя сега вече ясно и открито на сръбския терор и погубването на Македония от сръбската власт и шовинизъм. Но нека видим сега, е ли възможно всичко туй, щото този терор и този шовинизъм да минат безнаказано и да се постигне казаното посръбване? - Всеки терор и всеки безумен шовинизъм, които имат за цел и задача преди всичко злодеянието, а не доброчестините и мирът над управляваните, свършват катастрофално и сами по себе си. Историята на народите е пълна с примери и доказателство в туй отношение. Преди всичко, самите сърби, още под турското си робство, се противопоставиха на турския терор за извоюването на своята свобода и на своя вътрешен национален мир, за да си не служат сега над македонските българи с терор..., а при това и с посърбяването им... Но пък за туй да отричат правото на същите тези македонски българи да се борят не еднократно, а двойно срещу техния терор и срещу посърбяването им! Каузата на сръбския терор, на по-сърбяването, и на сръбската диктатура не само в Македония, но в цяла сръбска „Югославия“ е изгубена още при самото й рождение. Тя носи в себе си, още с рождението си и собственото си отрицание. Самите сърби, поради тяхното освобождение, преди повече от един век от турците, са учители за свобода днес не само на македонските българи, но и на всички потиснати в тяхната „Югославия“. Могат ли, следователно, да отрекат битието си, историческото си битие, те в туй отношение? Но не само туй. Ние споменахме вече, че Кралството на сърбите, хърватите и словенците, при образуването си, пое тържествено задължение пред всички Велики сили, които го създадоха, благодарение помощта, която указа за създаването му г. Клемансо, че ще даде права на всички намиращи се в пределите му меншенства още от 1 януарий 1913 г., т.е. преди подписването на Букурешкия договор срещу българите от същата година. Но то не даде тези права на българите, поне от Македония, понеже само сърбите от същото туй кралство заявиха, че в Македония няма българи, а днес, когато туй кралство е преименувано в „Югославия“, дали то не смята, че не съществува за него поетото по-горе задължение? Няма Македония, казват сърбите, няма българи казват те в Македония. Македония е „южна Сърбия“, в тази последнята има само сърби. Е добре, от кога стана Македония „южна Сърбия“ със сърби, без българи, когато е известно, че самото Сръбско кралство от 1912 г., в подписания договор с България, за войната срещу Турция, признава и Македония и българите в нея, поне в безспорната македонска зона и в „спорната“, - че е тя населена с българи, т.е., че Македония е с българи и е българска! Или днес Сърбия представлява от себе си една фабрика, в която се лесно фабрикуват сърби, преди всичко  такива, каквито са потребни и нужни на сръбския шови-низъм? И не са ли този шовинизъм и този пансръбски жест, които искат да кажат на Европа и на цял свят: „Само в Сърбия се обръщат другите националности в сърби лесно, забравете, че в Македония има българи, а в „Югославия“ и други националности!“...
Сръбският терор и посърбяването на Македония, както и терорът и посърбяването и на другите националности в „Югославията“ на сърбите, извиква и своята контраакция, извиква и реакцията срещу себе си. Тогава нищо чудно, че съществува и една Вътрешна Македонска Революционна Организация, като реакция и контраакция. За тази организация ще бъде дума в следната глава. Но не само тази реакция предизвика срещу себе си сръбския шовинизъм. Той със своето безумие губи вече почвата си в цяла Европа и в цял свят. Най-напред го напущат и малките симпатии, които му се отправиха от хора като англичанинът Сейтон Уатсон (Скотос Вияторос) и германецът Херман Вендел. Тези доскорошни защитници на сърбите и държавата им, са днес дълбоко възмутени от шовинизма на сърбите в „държавата на Югославия“. Първият изказва възмущението си в „The Times“, а вторият във „Vorwartz“.
Да се погуби Македония, да се каже, че в нея няма българи, че последните са в България, туй ще каже, да се невиждат милионите очи от България и Македония, очите на всички българи, които се срещат с поглед вперен в Рилския вековен български монастир, гдето мълчаливо си шепнат и над който българската душа, целокупната тази българска душа, се издига и понася към Бога и му казва: „Ние сме очи на българите, туй е душата на българите“ - „Милост искаме, кураж искаме! Помогни ни да бъдем свободни и обединени!...“ Туй ще каже, че живущите, прокудени в България българи-македонци, дирят гробищата и изтеклата във вековете кръв. а и до днес течаща от близките им, в родната им земя Македония, за да се кланят с горест пред тях и че в последната има още техни сестри, братя, родители, деца и т.н. за да милеят по тях... А само един шовинизъм, черен шовинизъм, може да твърди и отрича това.
Тогава, какво заслужава един такъв черен шовинизъм, какъвто е сръбският!? - Преди всичко: бързото ревизиране на мирните договори, относно Македония и даване права на последната по всички направления. Иначе - Революция!...
Публ. в Ив. Коларов, Македония и българското племе (от Александра Великий до днес). София, 1932, с. 391-427.