Биографията на Васил Левски Захарий Стоянов завършва на 10 октомври 1883 г., което той отбелязва върху запазеният й ръкопис. Излиза от печат следващата 1884 г. Както „Записки по българските въстания“, за които той отбелязва още на корицата на книгата, че са изградени по „разкази на очевидци“, така и при биографията на Васил Левски той още в предговора „публично благодари на господа: Христо Иванов, Иван Арабаджията, П. Попов, К. Даскалов, доктор Рашко и пр., които са му доставили някои сведения за живота на Левски“.

В много текстове от писаното за Апостола на българската свобода става дума за неговото отношение към Русия и към надеждите на българите, че Дядо Иван ще ни освободи, но все пак те не са изградени на автентична изворова база и там манипулациите са огромни. Поради тази причина се връщаме към автентичния Захарий-Стоянов текст, който без каквато и да било цензура е отпечатан от Издателството на БЗНС през 1980 г. Тук ще имате възможност да си припомните текста на летописеца, поместен в 7 раздел на първата глава на биографията на Апостола. В този случай не русофобството на З. Стоянов е водещото, който припомня думите на Апостола, предадени му от един от най-близките му съратници Иван Арабаджията от село Царацово, а истината. Много автори и днес цитират извратено думите на Левски, когато отговаря на въпроса на съселянина на бай Иван Арабаджията Божил Гергев в присъствието на Ангел Кънчев, Димитър Общи и Сава Младенов „какъв ще стане, когато се освободим?“ „Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви - отговорил той. - Тогава аз ще да ти отида в Русия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.“ Конюнктурните биографи и изследователи преобразуваха този текст, влагайки в устата на Апостола лъжата, че той щял „да отиде да се бори за свободата на други народи“. А по отношение на освободителната мисия на Русия и Сърбия, по-долу той ясно и категорично отбелязва: „Никому не се надявайте - говореше той. - Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство...“ Точно и ясно, за да не си позволяваме да обвиняваме само Захарий Стоянов за неговото русофобство, което наистина процъфтява, но малко по-късно след излизането на биографията на Апостола, по време на кризата в българо-руските отношения след детронирането на княз Александър Батенберг от офицерите-русофили и по време на управлението на Стефан Стамболов, когато З. Стоянов е председател на Народното събрание. В интерес на истината тук трябва да се отбележи, че своето отношение към Русия З. Стоянов не крие и когато публикува брошурата на Г. С. Раковски „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“ (1886 г.), а и през предните години когато се произнася по въпроса за суспендирането на Търновската конституция и върху ролята на княз Александър Батенберг, когото назовава в един свой неповторим памфлет като „Искендер бей“, поради което е принуден да мине Балкана и да се установи в източно-румелийската столица Пловдив. Едва ли летописецът на Априлското въстание и на революционните борби е пропуснал да забележи, че по времето на първия български княз начело на две български правителства стоят руските генерали Казимир Ернрот и Леонид Соболев, а за военни министри до навечерието на Съединението (1885 г.) са също само руски генерали – Пьотр Паренсов, Тимлер, Казимир Ернрот, Владимир Крилов, Лесовой, Александър Каулбарс, Редигер, Котелников, Михаил Кантакузин, Ваймарн, министри на вътрешните работи са отново русите Арнолд Ремлинген и Леонид Соболев, като Соболев е и министър на финансите и на обществените сгради, земеделието и търговията, сменен отново от русинът Михаил Хилков. Не знам какви други факти би трябвало да приведем в потвърждение на думите на Апостола, че „който ни освободи, той ще ни подчини отново в робство“.

 

Разказът на революционерът Иван Арабаджията, предаден от биографът З. Стоянов се потвърждава и от друг автентичен текст, излязъл изпод ръката на Апостола. Това е неговото писмо от 18 април 1871 г. до войводата Филип Тотю, който по това време се е намирал в руския град Одеса. Писмото прилагам веднага след текста на Захарий Стоянов, по неговата публикация от 1973 г. в документалния сборник „Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му“. Интересно защо изследователите на Васил Левски отхвърлят написаното от Захарий Стоянов, като същевременно се правят, че не съществува писмото на Апостола до Филип Тотю!?

На този въпрос съм сигурен, че читателите сами ще могат да си отговорят, като в подкрепа ще приведа за пореден път думите на македонския българин Старозагорския митрополит Методий Кусевич, че по негово време „русофилството е достигнало до идиотизъм“. Бих искал да вярвам, че днес вече не е така!

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1.
ИЗ ГЛАВА ПЪРВА, РАЗДЕЛ VII НА КНИГАТА НА  ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, ВАСИЛ ЛЕВСКИ (ДЯКОНЪТ) - ЧЕРТИ ИЗ ЖИВОТА МУ, 1883 Г.

Не било достатъчно само труд, решителност, юначество и патриотизъм за осъществяване великата задача на нашия герой - освобождението на България. Тук се трябвало и пари, без които нищо не било възможно. А где трябваше да вземе Левски тия пари, когато той, както и другарите му едномисленици бяха хора от долня ръка? Богатите, били те в Румъния, или България, не дават пребита пара, при всичко че тяхна милост обичат да говорят понякога след богатата си вечеря, че те държат света, от техния гръб се храни сиромашта. Това е прах в очите на простите. Между златния телец и патриотизма не може да има нищо общо.

За тая цел Левски намислил да взема насилствено пари от ония богаташи, които не давали с добро.

- Гдето ще да ги вземат турците, да се въоръжават с тях против нас, по-добре да ги вземем ние - говорел той.

В Карлово живеел някой си даскал Митко, човек не с празни ръце. Една прекрасна нощ Левски повел цяла дружина, състояща от Димитра Общия, Ив. Арабаджията, Макавей Хайдутина и Кузман Гатев, за да нападне даскал Митка. Д. Общия, който в много случаи е развалял плановете на Левски, и в тоя случай побъркал работата, така щото нападението не можало да стане. Чрез подобни средства, които ние напълно одобряваме в отношението на човек като Левски, той можал да събере достатъчно количество пари.

Лицемерните фарисеи, ония, които белят света през всичкия си живот само от жажда за богатство чрез разни спекули, базиргянлъци и фаизчелъци и които са най-безсъвестните крадци, вероятно ще да възнегодуват от тая постъпка на Левски. Да се не стряскат! Левски е събирал един вид данък, много по-законен, отколкото обикновения. Нощно време се е разчитал той със своите данъкоплащачи само затова, че е бил Левски, а не султанът. Освен това оня, комуто вземали парите, волею и неволею ставал бунтовник, така щото две цели се достигали от един път. „Който е против нас и целта ни, то нека някой от вас се преправи на турчин, да му удари един бой и работата е свършена“ - говорел той. Тая мярка е била най-сгодно средство за заспалите робове.

Събраните пари са се употребявали за купуване на оръжие.

Казах, че Царцово беше едно от най-главните свърталища на нашия герой. В това село е живеел Иван Атанасов Арабаджията, един от верните другари на Левски, с когото се е познавал още от 1864 год. Щом Левски се явил в Царцово в качеството си на апостол, бай Иван Арабаджията захвърлил своята тесла и тръгнал подире му. Той го е съпровождал по целия Пловдивски окръг, та затова знае много подробности за делата и живота му.

Бай Ивановата къщица е край селото откъм Пловдив. Малко настрана има високи брястове, под които расте мека зелена тревица, която никой утруден пътник не би заминал в нетърпимата лятна жега. Един ден, когато бай Иван с попотено чело дялал главини, известили го децата, че непознат човек лежи под брястите и се вижда, да не е здрав. Бай Иван от общи человеколюбиви стремления затекъл се под брястите да види страждающия, без да попита даже дали той е християнин, или неверник турчин. В лицето на непознатия бай Иван узнал нашия герой, когото не бил виждал отдавна и който се тръшкал върху зелената морава, прегънат на два ката.

От дума на дума разбрали се един други. Мъченикът български апостол, като идел за Царцово, заболял внезапно от сърцебол, болест, от която той често страдаел. За да не произведе по-голямо внимание на жителите с болезненото си състояние, от една страна, а, от друга, че едвам можал да се крепи вече на краката си, той предпочел брястовата сянка до настъпването на нощта. Бай Иван го прибрал в къщата си и чрез разни практически медицински средства можал да го повъздигне на другия ден.

Оттук нататък село Царцово станало за нашия герой безопасно прибежище. Къщата на бай Ивана, а по-после и на Божила Георгев служели за негово прибежище цели три години. Ако той се потърсел отнякъде, ако избягвал от шпионската клетка, то в Царцово намирал прибежище, гдето стоял по 10-15 деня, според времето. Доколко Левски е привличал на своя страна приятелите си и едномисленици, може да се види най-добре от следующия факт. Къщата на бай Ивана се състои само от една стаичка, така щото онова, което той говорел и вършел с Левски, бивало чуто и разбрано и от стопаницата на бай Ивана. Тя знаела вече Левски, кой е той и по каква работа ходи. Като майка на няколко дребни дечица, тя не можела да гледа хладнокръвно как мъжът й оставя своята работа и къщата си без ока брашно, та ходи подир страшния човек.

- Ти си намери другар като тебе, без жена и без деца - говорела тя на Левски и започнала да го ненавижда.

- Да я очистим - казал един ден нашият герой на бай Ивана.

- Съгласен съм - отговорил той, без да изпитва по-надълго причините.

Ако бай Иван беше от съсловието на богатите гюбрета, то той най-напред щеше да осигури своя алъш-вериш, та тогава се решаваше да вземе участие в народните работи. А бай Иван, освен че не помислял даже за дребнавите гечинмеци, но готов бил да пожертвува и децата си. Само сиромаси хора, които не е заробило богатството или дипломата - така също средство към благатки дни, - могат да се решават тъй смело да работят за другиго. Ето защо в българските нови движения, когато е ставало пазарлък с душицата, ние не виждаме да блещукат ни богати, ни учени; ето защо и Левски е имал такъв голям успех в своето дело, защото е поискал ръката на средната ръка хора, на презрените и обявените от благоразумните за нехранимайковци. Освен еснафите и земледелците между най-близките другари на Левски са се намирали и така наречените от целия свят - хайдути. Между тия последните са се намерили хора с идеал, отколкото между богатите и учените!...

Планът между Левски и бай Ивана бил скроен. Първият щял да дойде рано една заран да извърши престъплението, а бай Иван по обикновено ще да извика: „Тичайте, съседи, нападнаха ни душмани!“ Прилагането в действие на тая мярка обаче не се извършило на дело по желанието на Левски, който бил повикан да извърши друго по-важно дело.

Освен ненавистта си към турците Левски мразел още от Душа и други няколко елемента в България. Те били; богатите, т.е. чорбаджиите; учените, калугерите и мустакатите бабаити, които били юнаци само на слова.

- Когато България се отърве от турците, то трябва да се бори още дълго време, да махне от себе си кръстените турци, владиците и омразните калугери - говорел той. - Те мъчат народа заедно с турците и пречат на освобождението ни. Владици и патрици, царьове и князове и богати чорбаджии са народните пиявици.

- Кой ще да ни бъде цар, когато изгоним турците? - попитали го един път няколко души от работниците, като желаели да чуят името на бъдещия свой християнски господар.

- Цар, княз! Где се намирате вие? - отговорил нашият герой, като че бъдещият владетел на България идел вече за Велико Търново. - Ние се мъчим да се отървем от един, а вие желаете да поставите на мястото му други? Но бил той християнин, ако щете, и наш българин? Все едно; разликата ще бъде само тая, че единът е с фес, а другият със златна корона, украсена с кръстове!... Ако аз знаех, че България ще да се управлява от царски скиптър, то отдавна бих отишъл да служа при някой владика; ние ще да си се управляваме помежду си по републикански... (1)

- А ти какъв ще да станеш, бай Василе, когато се освободим? - попитал го един път Божил Георгев в присъствието на други трима апостоли: Ангел Кънчев, Димитър Общия и Сава Младенов.

- Когато се освободи България, за мен не остава вече работа помежду ви - отговорил той. - Тогава аз ще да ти отида в Русия и да съставлявам комитети, защото там, макар и да няма чалми, но народът е притиснат от нас повече.

В качеството си на дякон, учител, певец, слуга и пр. Левски имал възможност да се запознае най-добре и с лицемерната набожност, под маската на която се криели най-големите кепазета. Ето защо той нямал никакво вземане-даване с божите работи и с оня свят.

- Разправете ми най-напред: ходи ли тоя човек често на черкова и има ли намерение да посети Света гора? - питал той предварително, когато му обадели, че еди-кой желае да се запише за работник.

- Кога ще да се освободим поне от гърците и нашите чорбаджии? - попитали го един път в събранието, частно, в хана на Червен Стояна в Пазарджик.

- Когато захванете да ядете месо и през великите пости - отговорил той.

Късно една вечер, когато пристигал той в Т. Пазарджик заедно с бай Ивана Арабаджията, срещнали на пътя няколко калугери на коне, които кръстосвали наоколо по проситба. Левски пламнал. Щом той видял тия отвън света хора, които ходели между простото население да го лъжат и заблуждават, наумил си минали години, когато и той ходел така и бил принуден да кисне в килийските развратни вертепи.

- Безсрамници, харамоедци! Не ви е срам да крадете и лъжете в името на бога, да ходите да се храните от потта на народа, като че турските бюлюкбашии и заптии му са малко!

- Да бъдете проклети во веки веков! Още повече че вие имате пълна възможност да извършите големи добрини! ...

Така поздравил Левски някогашните свои во Христе братя, които не се обадили ни черно, ни бяло, а навели глави и заминали. Треперещият тон на Левски, неговият огнен поглед поразил манастирските бикове.

Въобще той се е пазел твърде много, когато предлежало да се приеме за работник някой поп или калугер.

За да се въоръжи Левски още по-много против всичко, щото не е било с народа, и да бъде до такава степен демократ, освен че естествено е бил наклонен към това още от млади години, по-после са му повлияли немалко Каравелов, Ботев и Ангел Кънчев, които, както е знайно, не хранеха особена симпатия към духовенство, към богати и авторитетни лица. Само ония, които са си предначертали да поживеят охолно на тоя свят, да не оставят наследниците си с голи ръце, са най-ярките защитници на големите и силните, макар и против волята си. И турските всесилни султани даже, които са имали най-малко нужда от подпорка и лицемерни съюзници, разбрали тая истина, и щом покорили разкошната Византия, оставили пълна свобода на фенерската патерица, за да я имат на своя страна. Много богопомазани щастливци, които не се бояли ни от бога, ни от ада и които отдавна били изгубили всякакъв образ и подобие на човек, мляскали лицемерно десницата на пияния поп, при всичко че го мразели от сърце и душа. Тем трябвали съюзници, за да поддържат слепотата в своята богодарувана империя. Скиптърът и патерицата са два фидана от едно и също дърво.

Ако целта на Левски и на неговите другари беше да лъжат и да работят за свои скрити сметки, то навярно биха написали на знамето си корона и патерица.

Горчивата практика и трудният опит научили Левски да може да познава хората още с първо виждане, само по външните черти. Поп Михал от с. Черпелий отдавна говорел на бай Ивана, че и той е българин, и той желае да се види с прочутия Дякон. Един прекрасен ден нашият герой слязъл от коня си в двора на поп Михаля, придружен от бай Ивана и Георги Данчева, така също негов верен другар. Светиня му го нямало дома. Поканили гостите в наредената стаичка, гдето брадатият стопанин си е държал калимявката обвита с чисто пешкирче и новото джубе, покачено до светогорските икони. На стената висял и портретът на отче попа с требника в ръката. Докато бай Иван се занимавал с разтоваряне на конете, наблюдателното око на Левски сполучило вече да изгледа всичко критически.

Зърнал той и портрета.

- Развързвай конете да вървим! - говори той на Ивана и излязва с дисагите в ръка из поповата къща.

Бай Иван, който не чакал по-нататъшни обяснения, захванал да оглежда пътните врата, но като не виждал нищо освен зачудения Данчева, попитал:

- Какво има?

- Попът, когото ми препоръчваш, не е добър човек, познах го по портрета - казал Левски и се метнал на коня си.

И действително после се оказало, че светиня му не чини нищо, само за любопитство искал да види Дякона. Страхливите и слабодушните натури били за Левски един вид божии същества, на които той гледал като на безполезни божии създания.

- Дайте им да плетат чорапи, па ги оставете да мируват - говорел той.

Извънредно е обичал Левски децата, с които често се е запирал да говори, да ги милва и да ги разпитва за едно-друго.

- Те ще да ни умият нас очите - говорел той. - Ние, старите, колкото и да се префиняме, все пак не можем да бъдем чисти българи, да изгоним от себе си турчина, който седи на сърцето ни с чибук в ръката.

Един ден, като се връщал от Каратопрак, минал покрай две малки овчарчета, които пасели своето вакло стадо до пътя.

- Всичко добро, малки момчета, но само едно ни бърка нас - турците бият - казал той.

- Но и ние ще да биеме тях, защото сме по-много - отговорили горските пилета и се изкикотили, без да знаят, че говорели с величието на България.

- Видите ли? - Казвал отпосле Левски. - И в малките деца, прости овчарчета, се появява човешко достойнство, жажда за отмъщение, когато учените глави и богатите не разбират тая проста истина и следват да пеят химни на изгнилия труп.

Той е бил още весел и засмян; но аз мисля, че всичко това не е било естествено. За да се покаже на всички, с които се среща, с които пътува случайно и с които говори, че той е обикновен човек, не ходи за друго за нищо, освен по алъш-вериш, принуждавал се е да бъде за винаги весел, да показва една лекост в поведението си, като човек, който е задоволен от всичкия свят. Малко по малко тая негова преструвка, това изнасилване на чувствата се е превърнало в обща привичка. Всички негови другари потвърдяват едногласно, че никога не го виждали умислен, когато е вън от заседанията, така щото, който не го е познавал, мъчно можел да повярва, че напреде му стои Левски. Щом се качел на коня си, отведнъж запявал песен обикновена, свирел с устата си, говорел нависоко с другаря си, смеел се с глас, като че се връщал от някой селски сбор или от осветяване на черкова. Кога минувал покрай хоро или млади жетварки, които да пеят, той се провиквал, колкото му е силата, в знак че е трогнат от робската унила песен, поздравявал ги с „поможе бог“ и в награда на това съчувствие приимал едно: „Добър ти път, батьо!“ О, колко е велик бил Левски! ...

Един път, когато с бай Ивана влязвали в Пловдив откъм Кършияка, край града се пощел гол арнаутин халваджия.

- Ако питаш за Ивана Арабаджията от Пловдив, който иска да стане комита, то ето го него същия - казал той, смеещ се, като сочел бай Ивана.

С тая откровеност и весел характер Левски е печелил твърде много. От един път хората се прилепяли до него и вземали участие в делото, тъй като от думите и обноската му виждали, че тук не е някоя страшна работа. Но щом се почвало вече сериозна работа, щом дохождало дума да се разисква нещо за свободата на България, неговата физиономия приемвала друго настроение, смехът се превръщал в звънтенето на горещо и решително слово, всяка дума поразявала присъствующите, които започвали да благоговеят като пред свръхестествена сила и узнавали в Левски двама души - Левски като човек и Левски като апостол.

Божил Георгев, който бил с Левски в много близки отношения п който чувал от него много шеги и отвлечени работи, позволил си един път във време на занятие да го попита за неща твърде фамилиарни и интимни...

- Още го помня, бог да го прости - разказва Божил. - Щом аз издумах, той ме погледна така страшно и разсърдено, щото аз замръзнах на мястото си. Друг път не бях го виждал в подобно положение.

Въобще хората, с които Левски е имал най-близки съприкосновения, научил ги да го не питат, докато той не заговори най-напред.

Друг един път Левски, придружен пак от бай Ивана Арабаджията, отивал в Карлово; като наближили до градините карловски, по мръкнало, откъм града се задали няколко души турци насреща им, а друг един турчин, който от по-напред вървял напреде им, като се срещнал с другите турци, спрял се и се обърнал назад към двамата пътници, като сочил и с ръка.

- Тук има нещо - казал Левски и поискал да остави пътя, за да вземат позиция зад плетищата.

Бай Иван забележил, че стомахът и гърдите на Левски се вдигали и слагали до такава степен, щото той представлявал не обикновен човек, а нещо съвсем страшно, когато преди малко, той пеял по обикновено.

Оказало се отпосле, че тук нямало никакво нещо, а просто турците били излезли да срещат говедата.

Всичките други апостоли, които излязоха подир Левски или които бяха негови съвременници като: Общия, А. Кънчев, С. Младенов, Узунов, Стамболов, Волов, Бенковски, Каблешков и пр., доколкото ги аз познавам, ни един от тях не е приличал на Левски в своите действия, не е работел така чистосърдечно. Всеки от тях си позволяваше да говори, че ние не сме сами. Русия и Сърбия ще да ни дадат топове, щом се разбунтуваме, ще ни се притечат на помощ, при всичко, че тия две държави нямаха - никакво известие. Те бързаха да вдигат въстание, въображаваха си, че в един-два месеца всичко може да се приготви. Не така постъпяше Левски.

- Никому не се надявайте - говореше той. - Ако не сме способни да се освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство...

Да вдига несвоевременни въстания никога и не помисляше даже. Неговото дълбоко знаене на народа му служеше за доказателство, че тая блажена минута не е настанала още. Главната му цел е била да се снабдява народът с оръжие, да се нареждат комитетите, върху което си е посветил всичкия живот.

Колкото пъти дохождал той в Царцово, ни един път не дошъл с едни и същи дрехи. Кога с потури, кога с шаячени панталони и палто, понякога със селски дрехи, где както изнася.

В началото на 1872 г. той не беше вече сам. Освен стария му другар Димитър Общия (македонец) той прибра за другар и А. Кънчев, човек със систематично образование(2), нещо, което е рядкост във въстаническите движения. А. Кънчева Левски щеше да остави на свое място, а той мислеше да се оттегли за определено време в Румъния, защото ставаше вече явен навсякъде. Той продължаваше да ходи още, за да запознае Кънчева с работата и хората. Тържество беше за Левски, когато той тръгна из България, придружен още от двама-трима апостоли, които слушаха и питаха него. Гордост беше за Левски да отговаря, когато го запитваха за новия му другар, че той е свършил военно училище преди една година. Освен това А. Кънчев беше до такава степен представителен момък, щото и в днешно време той можеше да произведе впечатление във всяко село и град.

В Царцово Левски се явява един ден, придружен от двамата си адютанти, всичките на коне. Левски говорел на смях, че единът му е хазнатар, а другият - секретар. Сега неговата шега повече минувала на Кънчева, когото той подигравал и му се присмивал на учените теории и доктрини, от които, разбира се, Кънчев не е бил още освободен.

- Я погледни няма ли решението на тоя въпрос да е писано в някоя от твоите книги или военни карти - говорел той на А. Кънчева, като разисквали някоя работа, защото тоя последният обичал да гледа много карти и различни описания на Турция.

Той посетил и Пловдив със своите другари, които представил на тамошните работници: Хр. Търнев, А. Батолов, Матевски и пр., в Търневия хан на Кършияка.

Към Д. Общия Левски не хранеше твърде взаимни чувства и доверие. Много пъти той е искал да го накаже, но при нямането на по-решителни хора, които да завземат мястото, отлагал е своето намерение. Когато на Общия се падна жребието да убие орханийския дякон Дионисия, то той е маял изпълнението на това решение няколко месеца, като не се е решавал да пристъпи към делото. Левски беше принуден да го уведомлява няколко пъти, че ако не изпълни решението, ще да бъде наказан със смърт.

На едно място в гората, гдето Хр. Иванов отишъл да търси Общия с няколко още момчета съвсем за друга цел, когато тоя последният видял, че се изправили напреде му толкова въоръжени хора все от тайната полиция, затреперал на мястото си, като мислел, че те са проводени да го накажат. Това беше преди убийството на орханийския дякон.

Левски не можеше да се помири с това просто обстоятелство, че когато Общият изгърмял да удари дякона, не можал да се качи от един път на коня си от страх, за което се бе разчуло по всичките комитети.

- Това е срам и унижение за мене - говорел той.

Че Левски е имал право да подозира Общия в безхарактерност, това се доказа най-добре, както ще видят читателите по-нататък.

Когато А. Кънчев тръгна да ходи с Левски, по това време именно уставът на Българския революционерен комитет беше съставен и двамата апостоли го носеха от град на град, за да го показват на комитетите за одобрение и потвърждаване. Тоя факт е достатъчен да потвърди доколко българските патриоти са ценели народната воля, доколко те са задържали право за себе си, на което никой нямаше да им попречи. Та и така трябваше да бъде. Там, гдето няма изедничество, тирания, дребнав интерес, пусто доктринерство и богопомазана ръка, никой се не бои от народната воля и широката свобода. Народите не са зверове, на които като отслабиш юздата, да хапят...

С Левски е ходел твърде начесто и Сава Младенов из Тетевен, който е познавал и военно упражнение. И до днешен ден още в къщата на бай Ивана Арабаджията личат дърветата на тавана, разрязани и окълцани от върховете на ножовете, когато Левски и Младенов правели упражнение със сабли и ножове.

Най-после аз съм длъжен да кажа, че Левски не е бил само революционерен апостол и бунтовник. Той е учел селяните в разстояние на всичката своя деятелност на много полезни неща: да си отварят училища, да изпращат децата си в тях, как да живеят и пр.

Твърде начесто, през два-три месеца, Левски е отивал в Букурещ да се среща с Л. Каравелов и да участвува в събранията, на които присъствували много делегати от България, изпратени от тайните комитети. Тия събрания ставаха в къщата на Каравелова и на Д. Ценовича.

Каравелов е обичал твърде много Левски. Той е бил за него идеал. Както е знайно, Каравелов не е излязвал от своето писалище в разстояние на шест месеца, ни пък се е обличал за пред хора; но когато е пристигал Левски, той е посетявал за негов хатър и Чешмеджиево, и булевара, и други публични места. Един път е ходил и до Гюргево, за да го изпроводи, придружен с други още приятели. Много сведения из България, които се поместиха в „Свобода“ и „Независимост“, се дължат на Левски. Завинаги той носеше със себе си по няколко екземпляра от тоя вестник, както и други Каравелови съчинения, които раздаваше на отсамните братя съзаклятници. Левски носеше и отрова при себе си във вид на петелка; от дясна страна на дрехата си той държеше постоянно голяма доза отрова, за да може да я глътне, когато се види в опасно положение.

Знакът, по който се разпознаваха работниците и който Левски бе дал на всичките, беше: A. Т. С. К., което значи аз и ти сме от един комитет.

----------------

() За бъдещата форма на управление в България най-много е говорел А. Кънчев. Навсякъде той е говорел и писал, че България ще да се именува Балканска республика. В едно заседание на комитета в Русчук, гдето е участвувал и сам Кънчев, е протоколирано следующето: „Днес, 17 декември 1871 г., решихме: първо, главното задължение на Ч. К. (частния комитет) е да се доставят хора за работа. Заради това отсега нататък действителните членове се задължават да се запознаят и да убеждават своите приятели, познайници и пр., да ги приготовляват във всеки случай за помощници на народното освобождение и Балканската република.“

Следват подписите с цифри.

(2) Учил се в Русчук, Табор, Болград и Белград. В последния град той беше свършил военно училище с чин офицер.

Публ. в З. Стоянов, Васил Левски (Дяконът) - Черти из живота му; Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата (1867-1868); Христо Ботйов – Опит за биография. Предговор Ефрем Карамфилов. Издателство на БЗНС. София, 1980, с. 61-70.

 

№ 2.
ПИСМО ОТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ФИЛИП ТОТЮ В ОДЕСА
БЪЛГАРСКО, 18 АПРИЛ 1871 г.

В еднодружний ми брате Филипе,

в Одеса.

Съчувствуваме ви гдето ни подавате ръка оттам, та да работим в едно! Бог нека е напред и име българско да е войвода!

Сами или с някои йоще родолюбиви българи предлагате ни в писмото си тия две главни предложения: т.е. подписи от всичко Българско и печати; за захващание на революцията зимно или лятно време. В тия две главни предложения са нам - в Българско - живот или гроб. За първото, което вий ни предлагате и искате го по-скоро, та чрез Н. М. Тошкова да помолиме негово високо императорско величество за помощ, на което сте уверени, че без друго ще ни помогне? Дай боже да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт в окната. Брате, тук за тоя ми предмет да не падате в съмнение, че аз противостоя на мнението ви? Не! Но няма и да ви отговарям, докато се не забележат именно кои са и отде са тамкашните ни родолюбци, които дават глас за тоя най-деликат[ен] и важен предмет, който е като цент[ъ]р на всичките други наредби; [за]щото като се предложи, води всичките и други след себе и в ръцете сме на прегледачът.

Брате, ний не отказваме помощта и от дяволът. Но имаме си предначертание. Затова и вий прибързайте, както ви пиша по-горе, та да прибързаме и ний към вас с нашето мнение. Ако ли никой не подпише, както казваме, и останеш ти сами? Тогава има пак какво да приказваме.

Сега ида за вторият ни предмет, който не е да се реши между тебе и мене, а остая за подирният ден да се реши по вишегласие от БРЦК в България с вас заедно, зиме или лете.

В първото си писмо дадох мнението си, че трябва зимно време. Като съм убеден твърдо за мене си, пресметвали сме и тук-таме пред няколко йоще наши по-разумни и казвали са: истина тогава е време. Но пак не смеем решително да кажем, ако и да сме убедени, че тогава е спасението ни, защото губи значението си Централният ни комитет, който трябва да подпише. Пак аз в първото си писмо, дето изрекох на вас, е срещу писмото ви на г-н Йованица Пишмиша в Т. Магурели, в което излагате да пренесете трите хиляди пушки из Одеса във Влашко, че да преминете през лятото за в Балканът. Право ли е да решавате сами, като знаете, че и в Българско се работи? Мисля, не! Ето сега ми казвате в писмото си, че сте дохождали често в разговор с някои си родолюбиви българи и на въпросът ви отговаряли, защо в 67 и 68-мо [лято] не [в]зеха българите участие с четите? Ето че те останват си глупави на това питание, а българите много хубаво направиха, че се не измамиха подир четите; защ[ото] на четите обязаността беше не да бунят народът, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция, да бъдат всички готови. Това, брате Филипе, ако си забравил да им кажеш на горните господиновци, то аз имам и законът в пазвата си от 67-мо [лято]. А и [в]сичките войводи изпълниха ли, както им налагаше законът? То не ни е засега работата да говорим. А искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руският цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, на кои в ръцете стои българската свобода; пък тогава нека отсвирюва България, чак до един век йоще. Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат от ония бърборенията. С факт имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам. В 69-то [лято] препоръчан единият от одеските българи за доб[ъ]р помощник на българите; пък не излезе така? Улових му няколко шарлатанлъци и хайде, отгдето е дошел. Коги стане за нужно, каза ще го с [в]сичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме!

Брате Филипе, чакам на това писмо отговорът ви, че тогава ще се разберем как и какво ще работим.

Приеми искреното ми поздравление и оста[в]ям докрай с вас, за свобода чиста или смърт.

(под.) В. Левский

Из Българско, член на РЦК в България.

[На с. 1, отстрани в полето текст:] 1871 апр. 18, копие от Ф. Тотюву.

НБКМ–БИА, ф. № 85 (ВЛ), II А 8011. Преп. с мастило. 2 л. 4 п. с. Публ. с малки неточности в Д. Т. Страшимиров, Архив на Възраждането. Т. I, София, 1908, с. 15-17, № 2, и в Д. Т. Страшимиров, Васил Левски – живот, дела, извори. Т. I. София, 1929, с. 25-28, № 12. „Точен препис от първообразното. 12-й априлий 1884 год. г. Карлово. Хр. Б. Загорски. В. Платнаров“, и бележка от ДТС: „(Забележка). Оригиналът се намира в ръцете у В. Ив. Платнарова.“

Публ. във Васил Левски. Документално наследство. Юбилейно издание по случай 100 години от гибелта му. Подготвили за печат К. Възвъзова-Каратеодорова, З. Нонева, В. Тилева, Н. Генчев. Редактирали: К. Възвъзова и Н. Генчев. София, 1973,  с. 81-83.