Едва ли човек, докоснал се на младини до огромния роман на Виктор Фалк „Мъртвите сибирски полета”, до „Записките на революционера” на Пьотр Кропоткин или до романите на Сергей Степняк-Кравчински и Иван Тургенев, ще забрави през целия си живот романтиката в борбата на руските анархисти. Руските и френските анархисти бяха учителите и на българските анархисти. Гоце Делчев ще настоява пред приятелите и съратниците си Симеон Радев и Михаил Герджиков по време на следването им в Женева да изпратят за ВМОРО руска и френска анархистка литература (брошури от Бакунин и Кропоткин, от Жан Граф, от Емил Анри, от Елизе Рекльо и т.н.). Но можем ли да говорим само със суперлативи за българските анархисти, и то като знаем, че те за знаме имат великия Христо Ботев? На този и на редица свързани с него въпроси може да се отговори само като се познава запазената документация и книги, които все още стоят непобутнати в българските архиви и библиотеки.

Михаил Герджиков
Въпреки огромното количество анархистка литература, публикувана в България, все още е непроучен въпросът за участието на българските анархисти в революционните борби в Македония и Одринско. Вече имаме отпечатани книгите на Пьотр Кропоткин, Михаил Бакунин, голяма част от книгите на Степняк-Кравчински, дори и христоматия с откъси от трудовете на известните руски и западноевропейски анархисти. За българските анархисти разполагаме само с двете издания на книгата на Д. Даскалов (изградена на грешна методология поначало и на основата на измислени в Скопие документи) и с книгите на Г. Хаджиев, Г. Константинов, двете издания на сборника за Г. Шейтанов (където се прокарват и явни лъжи) и като че ли само с това се изчерпва направеното. За участието на българските анархисти в революционните борби в Македония и Тракия досега имаме само два сборника със спомените и документите на Михаил Герджиков, спомените на Петър Манджуков и някои незначителни приноси за солунските атентатори, както и книгите на Антон Страшимиров, на Георги Данаилов и Коста Църнушанов. Една от голямата гордост на българските анархисти са имената на писателя Г.П. Стаматов и дъщерята на Христо Ботев - Иванка Ботева. В сравнение с нас скопските измамници, без да имат право да се гордеят с нещо от нашата история, издадоха няколко тома с доклади и статии за Павел Шатев, като предстои и издаването на неговите спомени и книги, писани в Кюстендилския затвор. А покойният Данчо Зографски първи публикува документите на Македонския таен революционен комитет в Женева. Заслужава внимание и обзорната статия на германския историк Стефан Трьобст, но като се има предвид, че има един недостатък - изградена е на основата на лъжливите скопски писания. А какво да кажем за прожектирания десетилетия югославски филм „Солунските атентатори”, заливащ ни с лъжите на македонизма, но неслизащ от екрана на софийското кино „Македония”? Ако нещо истинско знаехме за българските анархисти, то беше от книгите на Христо Силянов, на Павел Шатев, на Стефан Аврамов и Ст. Симеонов, а за руския анархизъм го научавахме от изданията на скоропечатницата на сиромахомила Спиро Гулабчев, където се печатат книгите на Кропоткин, Бакунин, Степняк-Кравчински, на Плеханов и т.н.
Един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско в периода след Берлинския конгрес безспорно е Михаил Герджиков. Той е тясно свързан и с анархисткото движение в България, и в останалите още под робство Македония и Тракия. Герджиков е основател и ръководител на първите анархистки кръжоци и комитети, поставили си за цел да се борят за освобождението на поробените българи. Въпреки че за него може да се открие немалко информация в историческата и мемоарната литература, тук ще припомня някои главни моменти от неговия живот и дейност, а няма да се занимавам изобщо с българския анархизъм, тъй като той заслужава сериозно проучване, което до момента не е направено.


Михаил Герджиков
Михаил Иванов Герджиков е роден в Пловдив на 26 януари 1877 г. в семейството на Иван Герджиков, по това време директор на Пловдивската народна банка. Дейността си като анархист Герджиков започва в родния Пловдив, но скоро се пренася и в чужбина - в Женева.
Той е един от основателите и ръководителите на Македонският таен революционен комитет (МТРК), който се изгражда на основата на съществуващите в Княжество България ученически кръжоци, намиращи се под влиянието на анархизма, социализма и руския нихилизъм. Такъв анархистически кръжок е образуван в Пловдивската мъжка гимназия през есента на 1895 г. Негов пръв ръководител е М. Герджиков. Другите членове на кръжока са Стефан Михов от Пазарджик, Димитър Жечков от Сливен, Владимир Икономов от Сливен, Борис Христов от с. Градец, Сливенско, Петър Манджуков, родом от с. Мирковци, Скопско (племенник на Охридския и Пловдивски митрополит Натанаил), Гаврил Мачев от Пловдив (работник словослагател) и др. М. Герджиков и П. Манджуков успяват да привлекат към кръжока и двама участници в четата на Кочо Лютата - Йордан Божков от Велес (телеграфист в Пловдив) и Иван Костов от с. Вишени, Костурско.


Михаил Герджиков
Групата чете и разисква върху руската нихилистическа и анархистическа литература - брошурите на Пьотр Кропоткин и Михаил Бакунин, книгите на Сергей Степняк (С. М. Кравчински) „Подземна Русия” и „Попрището на нихилиста” и др. Кръжочниците искат да се посветят на борбата за освобождение на поробените българи в Македония и Одринско, а средства за започването на тази дейност възнамеряват да набавят от откраднатия брилянтен орден на митрополит Натанаил и брилянтения пръстен на майката на Герджиков Магдалена Герджикова. Дейността на кръжока завършва с изключването им от гимназията за неподчинение и неспазване на училищния ред. След изключването им кръжокът се саморазтуря, тъй като членовете му отиват да учат в други градове на Княжеството, където също създават подобни групи. Такива групи и кръжоци са основани и действат в цяла България (Казанлък, Стара Загора, Силистра, Лом и др.). Членовете на бившите кръжоци от Княжество България, събрали се да следват в Женева в последните месеци на 1897 г., се конституират в Централен комитет на Македонския таен революционен комитет. За влиянието върху МТРК и връзките му с чуждестранни революционни организации М. Герджиков отбелязва в конспекта на спомените си „Контакт с руските емигранти в Женева. - Социализъм, анархизъм, Плеханов, Черкезов, генералните стачки, пряката акция”, „контакт с арменските емигранти революционери”, а Симеон Радев изтъква в спомените си, че М. Герджиков поддържал в Женева и връзка с италиански работници.
Всички членове - основатели на МТРК, са от Княжество България: Михаил Герджиков от Пловдив, Димо Николов от Казанлък, Григор Попдочев от Казанлък, Димитър П. Общински от Пловдив, Светослав Мерджанов от Карнобат, Кина Генова от Русе, Олга Балинова от Русе, Тодора Златева от Кюстендил, Йордан Калчев от Тутракан, Иванка Ботева, дъщеря на Христо Ботев, Надежда Добрева и др. По същото време е написано възвание (прокламация) на МТРК към българския народ с призив „да вземе активно в своите ръце македонската кауза”, програма на МТРК, устав на МТРК и клетва за членовете на комитета.
Дейците на комитета остават анонимни - никъде в документите и във вестниците му не е отбелязано къде е седалището на комитета, кои са членовете му и къде се печатат неговите материали. Учредителите на комитета замислят и издаването на вестник, чрез който да пропагандират идеите си, но това се осъществява няколко месеца по-късно.


Никола Карев
В Пловдив е образувана по същото време Македонска анархистическа група, която действа като клон на комитета. В София МТРК установява връзка с групата на македонските революционери социалисти, събрани около в. „Политическа свобода”, редактиран от Васил Главинов и Никола Карев при близкото сътрудничество на Димо Хаджидимов, Андон Шулев и Димитър Влахов. Във в. „Политическа свобода” е публикувано съобщение за получаването на възванието на МТРК към българския народ в редакцията на вестника и е дадено резюме от него и цялата програма на комитета. В. „Политическа свобода” и в следващите си броеве продължава да публикува статии върху програмата на МТРК и кратки съобщения за дейността му. МТРК изпраща програмата на комитета в превод на френски език за публикуване във френския вестник „Тан”. Програмата му започва с думите: „Македонският таен революционен комитет отправи наскоро една прокламация до българския народ, приканвайки го да вземе активно в своите ръце македонската кауза.”
Липсата на средства довежда до това, че към средата на юни 1898 г. МТРК се разцепва и от него остават само трима - М. Герджиков, Й. Калчев и П. Манджуков. Св. Мерджанов, заедно с приятеля си - художника от Кюстендил Петър Соколов, по това време се намират все още в България, правейки различни комбинации за снабдяване на комитета с пари. Близък сътрудник на МТРК е и видният български писател Георги Порфириев Стаматов, който по това време изучава право в Женева. Той е същевременно и една от най-солидните връзки с руските анархисти. За него П. Манджуков казва, че от дружбата си и разговорите си с дейците на МТРК „той беше дооформил своя мироглед на пълна всестранна критика на съвременния живот, която провежда в своите разкази и която толкова много го доближаваше до нас”.
По едно и също време М. Герджиков и П. Манджуков се заемат със списването и издаването на два вестника - Герджиков с „Глас на Македонския таен революционен комитет”, а Манджуков с „Отмъщение”, който излиза като орган на македонските революционери терористи. Вестниците са отпечатани през юли 1898 г., но и от двата излиза само по един брой. По времето, докато се грижи за отпечатването на в. „Отмъщение”, П. Манджуков превежда на български от френски език брошурата „Престъпленията на Бога” от Жан Грав, и от руски език брошурата „Речта на Емил Анри”, а ръкописите на преводите са редактирани от Г. П. Стаматов. През октомври 1898 г. П. Манджуков ги предава на Гоце Делчев, с когото се среща в Пловдив. По-късно Гоце ги дава за печат.
След редица сериозни опити МТРК успява да си набави пари, но комитетът фактически е саморазтурен. През втората половина на септември 1898 г. П. Манджуков, Св. Мерджанов и Й. Калчев поотделно отпътуват за България с намерение да се прехвърлят в Македония: Св. Мерджанов да отиде при Д. Кощанов в Солун, а П. Манджуков и Й. Калчев - в Скопие, за да организират анархистически кръжоци сред учениците от Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и Скопското българско педагогическо училище с цел да пропагандират идеите на МТРК. Манджуков взема със себе си отпечатаните броеве от в. „Отмъщение”, като част от тях дава за разпространение на Йордан Шурков, председател на Пловдивския анархистически кръжок, а останалите броеве пренася в Скопие.
След напускането на Женева от членовете на МТРК и завръщането им в България комитетът престава да съществува. Дейците му се вливат във ВМОРО и ВМОК, а други полагат основите на групата на солунските атентатори („гемиджиите”), като всички се включват активно в борбата за освобождение на българите от Македония и Одринско.


Гоце Делчев
Към МТРК проявява интерес ВМОРО и търси връзка с тях. Г. Делчев поръчва на С. Радев да установи контакт с М. Герджиков в Женева. За това и за съвместния си живот в Женева с Герджиков разказва подробно в спомените си С. Радев. През 1898 г. М. Герджиков като представител на МТРК се среща в София с Г. Делчев, който по това време е задграничен представител на ВМОРО в София. По думите на М. Герджиков до този момент едната организация не подозирала за съществуването на другата. На тази среща е постигнато споразумение за обща дейност в Македония. По този повод Герджиков подчертава, че „срещата даде добри резултати и в редовете на Вътрешната организация навлязоха млади и просветени хора, възпитани в принципите, духа и идеологията на революционерите от 1789, 1848 и 1871 г. и принадлежащи към поколението, което израсна под непосредственото влияние на руската революционна литература, на Бакунизма и Ботевизма”. След сливането на двете организации МТРК оказва идеологическо влияние върху ВМОРО, като се внася и социален елемент в борбите за освобождението на българите в Македония и Одринско.
Св. Мерджанов и П. Манджуков след саморазтурянето на МТРК стават едни от идеолозите и основателите на групата на солунските атентатори, които на практика изпитват неговото влияние и превръщат в дело замислите на комитета: чрез атентати и терористични акции да се засегнат капиталите на западните страни в Османската империя. Със своята самопожертвувателност и с личния си пример солунските атентатори оставят една светла диря в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско като последователи на МТРК. Близко до групата на солунските атентатори стои С. Радев, който дори им подхвърля идеята да ударят по западните капитали в Турция, за да се повдигне македонският въпрос от дипломатите на Великите сили. Групата на солунските атентатори получава сериозна парична подкрепа и динамит от Гоце Делчев, който по това време е задграничен представител на ВМОРО в София, и от председателя на Върховния македоно-одрински комитет поручик Борис Сарафов.
След като Герджиков прекъсва следването си в Женева през 1899 г., от есента е назначен за учител в Българската класическа гимназия в Битоля, като използва личната карта на социалиста Тодор Луканов. Тук той учителства една година и заедно с Дамян Груев са членове и на Окръжния комитет на ВМОРО. Занимава се с революционна пропаганда и участва в издаването на хектографирания вестник „На оръжие”. След разкритията, които извършват турските власти по време на известната Попставрева афера (1900 г.), Д. Груев и други от революционерите са арестувани, Герджиков успява да се прехвърли в България. Скоро отново се завръща в Македония, но е принуден да премине в нелегалност и влиза в ръководена от Христо Чернопеев кукушка чета.
Герджиков действа първоначално като агитатор, но след разделянето на Чернопеевата чета той поема ръководството на новосформираната малка чета. В Македония четата му се придвижва из Гевгелийско и Струмишко до октомври 1901 г.
По това време (март 1901 г.) се провежда и процесът по Попставревата афера в Битоля. Герджиков, под името на Тодор Луканов, е осъден заедно с Д. Груев на десетгодишен крепостен затвор, но за разлика от Даме, Герджиков е осъден задочно.


Даме Груев
След като се прибира в България, Герджиков участва в работата на VII и VІІІ македоно-одрински конгрес в София (лятото на 1900 г. и април 1901 г.). Заедно с другите делегати, свързани с ВМОРО, той отстоява самостоятелността на Вътрешната организация.
По време на заседанията на VІІІ извънреден македоно-одрински конгрес се изказал и Герджиков, като представител на ВМОРО на конгреса. Той заявил, „че в Македония съществува една революционна организация. Поддържа, че движението трябва да бъде масово и че тукашната организация не трябва да се меси в делата на вътрешната, а трябва само да й помага и че двете трябва да хармонизират помежду си. Съзира, че има две течения, едно от което поддържа частичната, а другото масовата революция, и обяснява, че раздорите в комитета са били плод на тези две течения, понеже едни са поддържали частичната, а други масовата революция. Съобщава, че в Македония съществува революционно масово съзнание. Предлага щото деятелността на тукашната организация в бъдеще да бъде легална, понеже терорът се отразява вредно и в Македония.”
М. Герджиков заедно с Г. Делчев и д-р Владимир Руменов участват от страна на ВМОРО при подписването на т. нар. Майско съглашение с Върховния комитет и с групата на офицерите, представени от ген. Иван Цончев и подполк. Стефан Николов. След като начело на Комитета застават Стоян Михайловски и ген. Иван Цончев, Герджиков се включва активно в борбата срещу Върховния комитет, тъй като той започва да се стреми да си подчини Вътрешната организация. Заедно със задграничните представители на ВМОРО в София - Димитър Стефанов и Туше Делииванов, обикаля из страната по подготовката на следващия Х конгрес на ВМОК и агитира против дейността на комитета, който, без да се съобразява с Вътрешната организация, изпраща чети в Македония.

Михаил Герджиков
През април 1902 г. в дома на Герджиков в Пловдив се провежда Пловдивският конгрес на Одринския революционен окръг. Като представители на ЦК на ВМОРО в него участват Г. Делчев и М. Герджиков, задграничните представители Т. Делииванов и Д. Стефанов, членовете на Окръжния комитет Л. Димитров и Г. Василев, дейците Г. Кондолов, Л. Маджаров, Т. Шишманов, Хр. Караманджуков, В. Пасков, К Нунков и др. Опитът на Герджиков като агитатор по време на четничеството му в Македония на конгреса този път е насочен и за Одринско. Определен е за ревизор на четите, действащи в източната част на окръга. М. Герджиков влиза за пръв път в Одринско през октомври 1902 г. Той успява да организира цяло Малкотърновско и обикаля Бунархисарско и Лозенградско, като към края на годината през Одрин и Мустафа паша се завръща в България.
По времето, когато ЦК на ВМОРО свиква в Солун общ конгрес, който трябва да реши въпроса за въстание през 1903 г., в София в Задграничното представителство също се провеждат съвещания по въпроса за въстанието, на които присъствали Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, д-р Христо Татарчев, Пере Тошев, Михаил Герджиков. Несъгласни с преждевременното вдигане на недостатъчно подготвеното въстание, Гоце и Герджиков напускат заседанията, без да дочакат пристигането на Иван Гарванов и Велко Думев, които да докладват за взетото решение в Солун. Гоце и Герджиков решават да извършат атентати в Македония и Тракия. Г. Делчев заминава за Македония с малка чета и на 18 срещу 19 март 1903 г. извършва атентат при река Ангиста, но наскоро след това (на 21 април) загива при с. Баница, Серско. Подготвеният пък от четата на Герджиков атентат по жп линията Цариград-Одрин близо до Сенеклий излиза несполучлив.
Макар и противник на вдигането на неподготвено и преждевременно въстание Герджиков се подчинява на взетото в Солун решение се включва активно в неговата подготовка в Одринско и участва в конгреса на Петрова нива край с. Стоилово, Малкотърновско (в края на юни 1903 г.). На конгреса той е избран заедно с кап. Стамат Икономов и Лазар Маджаров за член на Главното ръководно боево тяло на въстанието. След като одринци правят неуспешни постъпки пред ЦК и ЗП за отлагане на въстанието за месец август, в края на юли Главното ръководно боево тяло взема решение въстанието да се обяви на 5 срещу 6 август (Преображение). За да се включи пряко в подготовката на въстанието, Герджиков се прехвърля в Одринско на 22 юли 1903 г.


Четата на Михаил Герджиков
От връх Китка в Странджа планина въстаниците, на брой около 80 души, предвождани от Герджиков, се отправят към градчето Василико и го освобождават, като установяват власт на местното население. За съвсем кратко време турската власт из целия Странджански край е премахната с изключение на Малко Търново, турските постове покрай границата са унищожени, а гарнизоните по селата са прогонени и цялата организационна територия в района е освободена. Въстаналият народ установява т. нар. Странджанска комуна, която просъществувала близо месец.
След прекратяване на въстанието Герджиков участва в съвещанията в ЗП в София (зимата на 1903) и във Варненския конгрес на Одринския окръг през 1904 г., където се обсъждат резултатите от въстанието, състоянието на освободителното движение и по-нататъшното му развитие, като застава на позициите на оформящата се левица, че въстанието е прибързано и неподготвено, и се настоява за сериозни промени в устройството и управлението на организацията.


Четата на Михаил Герджиков
След въстанието пред организацията предстои не само да възстанови разстроените си структури в Македония и Одринско, но и да събере средства за тази цел и да развие още по-активна пропаганда за тежкото положение на българите в Европейска Турция. За тази цел в Западна Европа ВМОРО изпраща Б. Сарафов заедно с М. Герджиков. Там те развиват мащабна пропагандна дейност в защита на поробените българи, като излагат и целите, и задачите на Вътрешната организация. В резултат те успяват да съберат значителни парични средства за революционното движение.
След завръщането си от обиколката из Европа Герджиков публикува редица статии по организационни въпроси (необходимостта от промени в устройството на организацията и в четническия й институт) в печатния орган на ВМОРО в. „Революционен лист”.
След Младотурската революция (1908) М. Герджиков участва в извънредния Одрински конгрес (края на август 1908 г.), като изнася доклад за необходимостта от по-нататъшното съществуване на революционната организация до окончателното стабилизиране на положението в Турция, като изказва съмненията си по отношение на младотурците, че не са последователни революционери и извършената от тях революция не е истинска и завършена. На основанието на Герджиковата позиция конгресът приема резолюция, в която се заявява: „Одринската революционна организация продължава да съществува. Тя остава и занапред революционна по замисъл и средства. Конгресът зема всички мерки за стягане на нейните редове.”
През 1910 г. Герджиков заедно с Павел Делирадев издава брошурата „Война или революция”, в която той се обявява против войната, стоейки на позициите на тогавашната европейска социалдемокрация. Но след като е обявена Балканската война, Герджиков нито за момент не се двоуми какъв път да поеме. Назначен е за командир на доброволческия отряд, който трябва да действа в района на Странджа. Отрядът му завзема Василико, Ахтопол, Резово, Малък Самоков още преди настъплението на редовната българска войска и се установява в района на Мидия със задача да снабдява Мидийския гарнизон с продоволствие. В началото на 1913 г., след като изпълнява възложените му задачи, отрядът е разформирован. Герджиков взема участие като офицер и в Първата световна война.

Гьорче Петров
В навечерието на Парижката мирна конференция (1918) Герджиков заедно с други дейци с леви убеждения, сред които Димо Хаджидимов, Гьорче Петров, Павел Христов, Таската Спасов Серски и Петър Ацев, се обединяват във Временно представителство на обединената бивша ВМОРО, като главната роля в него играе Д. Хаджидимов, който е и редактор на неговия орган, излизащ под името „Бюлетин на Временното представителство”. М. Герджиков е един от най-активните членове на представителство. Той участва в списването на бюлетина, като пише редица статии, в които излага вижданията си, сътрудничи при редактирането и преводите на френски език на документите на представителството, които то изпраща до Парижката конференция. Представителството отстоява принципа за връщане към стария лозунг на Вътрешната революционна организация за автономия на Македония, като по такъв начин се цели да се запази целостта на Македония и нейното българско население, а в случай че бъдат откъснати от България, да не се допусне тяхното разпокъсване между съседните държави-победителки и денационализирането на българите.
След Деветоюнския преврат (1923 г.) Герджиков е принуден да напусне България и се установява в Цариград. И в емиграция той участва в македонското и тракийското освободително движение, но стоейки на позициите на левицата в тях. Тук искам да отбележа и един изключително интересен момент както към биографията на Герджиков, така и за историята на ВМРО. Макар и идейни противници с члена на ЦК Тодор Александров, самият Александров чрез представителя на организацията в Цариград Янко Пеев се допитва за мнението на Герджиков по редица жизненоважни за организацията акции и действия.
След учредяването на ВМРО (обединена) във Виена през октомври 1925 г. от дейци на левицата и под прякото ръководство на Коминтерна и БКП, в лицето на Георги Димитров, Герджиков се включва активно в нейната дейност. Той се изявява като главен ръководител на Цариградския център на тази организация, където са съсредоточени заедно с българските революционери и редица авантюристи, както и агенти на болшевишките тайни служби. Цариградският център на практика ръководи Трета революционна област, обхващаща Пиринска Македония и цяла България и която, общо взето, съществува фиктивно.
Посредническата роля на Герджиков за обединяването на Цариградския център с Виенския и с откъсналите се от истинската ВМРО протогеровисти се оказва трудна задача, въпреки неговите срещи и преговори с главния ръководител на тази прокомунистическа организация Георги Димитров. Опитът да се създаде временен ЦК в състав Димитър Влахов, Юрдан Анастасов, Владимир Поптомов, Мишо Шкартов, д-р Филип Атанасов и М. Герджиков, който да работи до свикването на редовен конгрес на организацията, се оказва трудноосъществима задача поради съществуващите разногласия. Герджиков участва активно и е сред ръководителите на двете Цариградски конференции на ВМРО (об), които правят опит да привлекат в това ляво формирование и представителите на другите потиснати балкански народи в единен балкански революционен фронт с подкрепата на СССР, но не успяват да се похвалят със сериозни сполуки. Може би единственият успех в балкански план представлява излизането на в. „Балканска федерация” във Виена, който се печати на всичките балкански езици, но до обединение на революционните движения не се достига. Под натиска на Коминтерна организацията е принудена да премести седалището си в Берлин и след това в Москва, където продължава да съществува формално. Герджиков остава да живее и работи в Цариград, където около него се създава група, която се противопоставя на групата, която ръководят Димитър Влахов, Владимир Поптомов и Юрдан Анастасов във Виена и Берлин. Както отбелязах и по-горе, няколко пъти се среща в Берлин с истинския ръководител на ВМРО (об) Георги Димитров. Макар че Цариградската конференция се ръководи от Павел Шатев, фактическият ръководител на Цариградския център на ВМРО (об) е Михаил Герджиков. По това време той поддържа тесни връзки с Виенския център, с представители на Коминтерна и на задграничното БКП.


Михаил Герджиков
След като отказва да се премести в центъра на организацията в Берлин, Герджиков се завръща в България и се установява в София. До пенсионирането си през 1938 г. работи като журналист в някои от левеещите вестници, а за кратко време и в проправителствения орган на деветнадесетомайци в. „Нови дни”. Герджиков участва във всички юбилеи от годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, като помества свои материали и спомени в юбилейните вестници и има намерение да разкаже по-подробно спомените си за участието в революционните борби, както и за мястото на българските анархисти в тях.
Макар че редица от неговите съратници участват в антифашистката борба, Герджиков остава встрани, въпреки че поддържа връзки с тях. След 9 септември 1944 г. се обръща във в. „Заря” към своите другари от македоно-одринското движение с призив да подкрепят борбата за тържеството на новия строй: „Колкото и да сме вече в напреднала възраст - заявява той, - ние сме длъжни, докато сме живи и доколкото можем, да работим за щастието на народа, комуто сме дали клетва да служим още преди 40-50 години.” Но скоро се оттегля напълно от активна публична дейност, разочарован от новите управници. От роднините му съм слушал, че Васил Коларов го награждава с едно от най-високите държавни отличия за революционната му дейност. Герджиков връща отличието с думите, че няма да го приеме, докато не бъдат пуснати от затворите неговите другари анархисти. (С Коларов той се познава още от студентските им години в Женева.)
Михаил Герджиков умира в София на 18 март 1947 г., като неговото погребение е строго охранявано от милицията, тъй като то се превръща в една от последните публични демонстрации на българския анархизъм и на революционерите от македоно-одринското движение.
В заключение искам да подчертая, че ако в дейността на българските анархисти има редица петна по отношение на участието им в революционните борби в Македония и Одринско, то за М. Герджиков може да се говори само с преклонение за всеотдайната му борба и любов към поробените българи, на които той посвещава целия си живот.

Като приложение ви предлагам две интервюта на М. Герджиков от времето на Илинденско-Преображенското въстание и негов доклад от 1930 г. за срещите и разговорите си с Георги Димитров.

Цочо В. Билярски

№ 1

Интервю на М. Герджиков пред кореспондент на руския в. „Русские ведомости”

Август 1903 г.

Събитията в Македония.
Парижкият вестник „Temps” е получил от София кореспонденция, в която се предава беседата на негов сътрудник с един виден български деец, който играе значителна роля в македонското движение.
„Европа - казва този деец - почти забрави, че в едно от ъгълчетата на Турция се намира Адрианопол, столица на християнското население, което страда под игото на османлиите. Достатъчно дълго живяло така, то по-рано мълчеше, но тъй като за да получиш каквото и да било, е необходимо да се крещи, то Адрианопол на свой ред започна да крещи, както виждате, крещи силно и като че ли иска да догони Монастирския вилает, започнал да крещи преди него. Адрианополският вилает заема площ от 19 000 кв. км с един милион население: 600 000 българи, 290 000 турци, 30 000 арменци и 12 000 гърци. Планините, които се простират по северната граница и покрай Черно море, с техните безкрайни разклонения предоставят на въстанието твърде удобна арена за действия. Центърът на въстанието е около Малко Търново, Къркклисе, Ахтопол и Кайрубукара. Приготовленията за въстанието ставаха в течение на три години вече и на конгреса, състоял се на 11-14 юли, петдесет най-видни дейци изработиха детайлен план за военните действия. Цялата територия беше разделена на 5 големи района, подразделени на 17 окръга. Понастоящем са въоръжени 200 000 (?) души. Създадени са 4 отряда от техници, ако искате, можем да ги наречем отряди за разрушения. Главен водач на тази част от въстанието е Михаил Герджиков, родом от Филипопол, тридесетгодишен. Той е учил в Женева, където усвоява крайни социалистически идеи. Не можал да се установи в България, става учител в Монастир и там бива въвлечен в македонското движение. Скоро е подложен на преследвания и забягва в планината, където вече три години работи за интересите на угнетените македонски християни. Той е организатор на контрабанден превоз на оръжие и военни припаси в Македония. От самото начало на последното въстание е вожд на VІІ революционна област - Одринско. Гледайки неговото бледо лице, обрамчено с черна брада и одухотворено от мека усмивка, никой не би се сетил, че е вожд на въстание; енергичен, решителен, дори жесток; той има повече вид на поет, на мечтател, трудно е да се повярва, че собственоръчно е забил кинжал в гърдите на турския шпионин, осъден на смърт от комитета...
Ние протестираме против обвиненията в жестокост и варварство, с които ни обсипва част от европейската преса; те могат да се обяснят само с незнаене на онова, което трябваше да изтърпим от турците в течение на цели векове.”
Със заключителните думи на македонския деец е напълно съгласен и Клемансо, който пише в „Auror” по повод катастрофата в Кулели: „Деянието несъмнено е варварско, но как може да се очакват човешки чувства у хора, на които толкова време са отказвали човешки права. Не е необходимо да се принуждава народът към отчаяни постъпки. Такъв е най-простият урок от това събитие.”
Публ. във в. „Русские ведомости”, № 232, 1903 г. и в М. Герджиков, Спомени, документи, материали. С., 1984, с. 337-339.

№ 2

Интервю на М. Герджиков пред кореспондент на в. „Новое время”

26 октомври 1903 г.

Кореспондентът на „Новое время” е ходил в лагера на одринските въстаници и е имал следния разговор с началника им г. Герджиков:
- Как вървят работите ви? - запитах го.
Герджиков: Сега ние се намираме в едно тежко и безизходно положение... Цялата заета от нас област е наводнена от турски войски, главно от артилерия и кавалерия, и всичко изтребват и горят на пътя си, начна се общо клане и поради това населението бяга в България...
- Защо прогласихте въстанието в този неудобен момент, когато цяла Европа е против него? Как и по чия инициатива всичко това стана?
Герджиков: Сам съзнавам, че Европа не иска с нас да се занимава: Не предполагахме сега да прогласим въстанието, а след година, две, три... Населението не беше повсъде готово, например в Одринско приготовлението се почна преди една година, тук голяма част от населението още нямаше оръжие. Но от София генералите форсираха движението. Понеже в казите Джумайска, Петричка и Малешевска населението беше напълно готово за въстание и ставаше нетърпеливо с чакането си, тия господа навлязоха от България с четите си и прогласиха въстанието и ние не бяхме в състояние тук да удържим народа, а само в някои други места ни се удаде.
- Какъв беше резултатът?
Герджиков: Турците не вярваха в едно масово въстание на народа, мислеха, че всичко ще се ограничи с отделни чети, и поради това гледаха през пръсти на работите ни, бяха съвсем спокойни. Но миналогодишното въстание им отвори очите и те почнаха да преследват организаторите на въстанието: те увеличиха числото на войските си от 40 000 на 200 000 в Македония и Одринско, втурнаха се да търсят нашите складове, преследваха и арестуваха нашите агитатори, съставляващи най-добрата интелигентна сила на страната и въстанието. Положението беше такова, че турците можеха да избият и арестуват нашите организатори, и тогава ние като въстаническа организация трябваше да банкрутираме. Поради това организаторите на Битолското въстание, гдето населението беше доста подготвено, не можаха да търпят повече ужасното положение. От наша страна, ние употребихме всички усилия, за да избегнем катастрофата, но на едно събрание в Солун от представителите на Вътрешната организация биде решено таз година да се вдигне въстанието. Тогава Македония и Одринско бидоха разделени на седем главни окръга. Целият Одрински вилает се чете седми окръг. Нашият щаб се състои от двама съветници и аз за председател. В Битолско прогласиха въстанието на 20 юли, а ние по тактически съображения - 5 август.
- В какво положение е въстанието?
Герджиков: Не съвсем розово: Преди две недели бяхме господари на целия този край. Успехите надминаваха надеждите ми. Цялото селско население, способно да носи оръжие, се повдигна, ние заехме Василико и няколко други градове. По-големи сражения бяха при Дерекли, Гьоктепе, Стоилово, Граматиково, Цикнихор и Маджура, а малките свивания чет нямат.
- Какво впечатление направи появяването на руската ескадра при Енияда?
Герджиков: Макар да имаше слухове за идването на руска ескадра, изначало аз мислех, че туй са турски кораби, но аз се доста зачудих, когато ми донесоха моите куриери, че това била руската ескадра. Тук русите видяха въстанието. Когато четите завзеха Самоков, около 50 турски кавалеристи избягаха към Енияда - и тук връхлетяха върху неколцина руси, слезли да се разходят из горите. Турците почнали да ги пушкат. Ескадрата бързо свалила войници на сушата и пратила ги на помощ, те обиколили турските кавалеристи, арестували офицера им и го качили на кораба. Турските кавалеристи, освободени от русите, дойдоха към Василико, като не знаеха, че ние сме там, тук ги срещнаха нашите четници и ги избиха до един. Какво направиха русите на ескадрата си турския офицер, не зная, той, мисля, молил да го изпратят в Цариград, но те го пуснали, казват, на брега, той се скитал по горите, докато му светили маслото нашите четници. (Той беше Мухлюс ага - бел. на пр.)
- Сега Ви моля да продължите прекъснатия разказ.
Герджиков: Ние завзехме цялата страна, ако бяхте дошли една неделя по-рано, свободно ще можеше да посетите всичките градове и селата на Странджата. Василико ние държахме до 23 август. Но най-напред по море слязоха в Енияда 2000 души пешаци, три батареи и четири ескадрона кавалерия; във Василико слязоха докарани с два парахода 3000 души пешаци, шест батареи и пет ескадрона кавалерия, после един отряд от 200 души зае Граматиково и се отправи за Василико. По този начин грозеше ни опасност от три страни, не можахме да държим повече града, но за да дадем възможност на околното българско население да избяга, ние взехме висотите около Василико и три дни се сражавахме с тия войски. После отстъпихме. Сега големи турски сили постепенно заемат всичките села и градове, като застрашават да изколят всичките жени и деца. Ние мислехме, че турската войска ще се сражава с нас, а мирното и беззащитно население - жени, деца и старци, ще остави на мира, а излезе тъкмо обратното: турските войски с четите не се закачиха, само се занимават с ограбване и изгоряване селата, безчестене и убиване жените и децата. Вследствие на това ние сега малко изменихме тактиката си. Сега ние изключително се занимаваме с прикриване изселването, на жителите в България, за да ги избавим от общо клане.
- Колко са всички бежанци?
Герджиков: В началото на август минаха около 6000 души, вчера и днес минават около 4000. Още около 3-4000 ще пристигнат, а останалите по далечните краища ще бъдат изклани, те се скитат по горите и планините, гдето ще погинат от глад и болести и турски меч. Турската войска изкла повече от половината жители на селата Пенека, Велика, Резово и Пиргопуло. Ловят овчарите и ги убиват. Сега получихме известие, че в Малко Търново отвлекли повече от 100 моми и жени, които са предадени на разположение на войниците... След няколко дни ще преобразувам силите си на малки чети по 20-50 души, всичките мои въстаници са до 5000 души, ще имам около 160-170 чети. Тогава ще почнем отчаяна партизанска война. Нищо няма да пощадим. Моите четници изгубиха всичко, имуществата им са разграбени, семействата им се скитат по България. Четниците нямат вече какво да изгубят. Те са озлобени до последна степен, като лъвове ще се борят с турците, ще им отмъщават за всичко изгубено... Вие знаете, че селянинът е консервативен, но щом се закачи семейството му и имотът му - той става звяр и страшно отмъщава.
- Колко ще продължава още въстанието?
Герджиков: Имаме храни за три месеца до зимата. Ние ще скитаме по горите, които познаваме, а турците там не могат да действат нито с топове, нито с кавалерия. Ще нападаме не големите отряди, а малките обози, а нощем и на големите, патрулите, пощата, телеграфите.
- Но какво ще стане по-нататък, ако Европа нищо не стори?
Герджиков: Тогава ще погинат 20 000 жени и деца, а ще погинем и ние, но горко на турското население! Ние тогава ще се обърнем против турците, железниците, банките, канторите и не помогне ли и това, ще пренесем терора и в Европа, против тия, които се гаврят над нашата съдба.
Публ. във в. „Отзив”, № 3, С., 26 октомври 1903 г. и в М. Герджиков, Спомени, документи, материали, с. 339-341.

№ 3

Изложение от Михаил Герджиков до Временното ръководно тяло на III революционна област за срещата си с ЦК на ВМРО (об) и Георги Димитров

5-10 януари 1930 г.

Другари,
В изпълнение решението на Цариградската Конференция, да се придадат резолюциите, взети в последната на другарите от 6*, аз заминах да се срещна с тях. Това стана на десети декември. Срещите продължиха до деветнадесети този месец и бяха всичко седем на брой.
Още при първата среща направи се опит да се отстрани разглеждането на поставените от резолюцията въпроси, а да се пристъпи към лично разбирателство. Разбира се, аз отказах това, като заявих, че идвам не като частно лице, а в качеството си на делегат на Цар. Конф., че последната е взела известни резолюции, които поднасям и само върху които мога да третирам. Когато се разберем по тях, ще бъде излишно тогава да се разбираме и на лична почва.
Трябваше в две цели срещи да настоявам много на това свое гледище, за да се приеме то най-сетне.
Предложи ми се да се срещна с избрания от Берлинската Конф. ЦК на ВМРО (об) и с него да се разберем. Отказах, под предлог, че Ц. Конф. не признава категорично качествата на ЦК на хората, избрани в поменатата Б. Конф.
С един само от тях - 49 се срещнах, като със стар познат, но не и като представител на някакъв ЦК
Понеже както в самите резолюции на Ц. Конф., тъй и в първите две срещи с другарите, от 6 се повдигна въпроса за вмешателството на БКП в работата на ВМРО (об), което вмешателство самите другари от 6 отказват категорично, предложи ми се веднага да се срещна с един член от ЦК на БКП, който да ме убеди в това невмешателство.
Срещнах се. Той още по-силно закрепи в мен убеждението тъкмо в противното, поради самото обстоятелство, че вместо да отговаря направо на зададените от мен въпроси, почна да ги измества и да набляга, че аз лично трябва да се разбера с избрания в Берлин ЦК, който е едно законно тяло, и че Ц. Конф. е инспирирана от... Югославия.
Тая нелепост си позволиха да лансират и другарите от 6, макар и твърде издалеч. Те вече имат цяла постройка от басни, предположения и заключения, която могат да поднесат всекиму и да заблуждават всеки. Опитаха се да ме убедят, че и аз самият съм станал жертва на манипулациите на Цанковци, Недялко Атанасовци, Протогеровисти, Югославия, Италия и пр., и затова не трябва да се солидаризирам с хората, които са взели инициативата за Ц. Конф. А тия хора биле: Г/53 Югославянско и Италианско оръдие, 48- човека на земеделците, Ю-човек с особена революционна етика, която му позволява да участвува в две различни конф., изключващи се взаимно, 60-слепо оръдие на 53 и човек, който е присвоил името на ВМРО (об), без да има нищо общо с нея, и много още политически авантюристи, на които аз съм дал кредит, като съм председателствувал конф. Обаче заявих им, че ще прекратя всякакви по-нататъшни разговори, в случай че те продължават да твърдят тези нелепости.
Когато другарите от 6 разбраха, че усилията им да преговарят с мен, като с отделна личност не ще дадат положителни резултати и че твърдението им какво Ц. Конф. била инспирирана от всевъзможни чужди и на Мак. движ. фактори не почива на никакви данни и факти, пристъпиха тогава към конфериране. Те предложиха още при първата среща да се направят отстъпки от двете страни. Казаха, че е вече късно да се спре В. „М. Дело”, обаче може да му се наложи един по-друг начин на списване. Що се отнася до субсидията, според тях нейното прекратяване би било равносилно с парализирането всяка дейност у Берлинския ЦК. Обаче те смятат, че може да стане едно изменение в Берл. ЦК мимо устава, като се попълни с още двама, трима души и като му се даде мандат в тоя му състав, да организира и свика конгреса. А едновременно с това трябва да стане „сливане” или „обединение” и долу, та да се осъществи „пропорционалното” избиране на делегати.
На това предложение не дадох никакъв отговор, като заявих, че не съм оторизиран да водя преговори, а искам само отговора им на взетите резолюции в Ц. Конф. Обаче заявих, че ако действително видя признаци на добра воля у всички „фактори” да се постигне разбирателство и се избегне едно разцепление, тогава ще отнеса предложението долу и ще чакам от другарите оторизация да почна преговори.
В първата среща се засегнаха и странични въпроси. Каза ми се, че е желателно да се привлече на работа 64, обаче той бил въобще неопределен и без линия. 62 се лутал ту на една, ту на друга страна, а Ю съобщил, че той успял да привлече на своя страна 60 и да го отдалечи от 53. Загатна се също и за отчета на секретаря на третата рев. обл. пред конф. в 28, цифрите в който отчет се нарекоха „хиперболични”.
Още в тая първа среща мен ми направи поразително и неприятно впечатление обстоятелството, че хората в 31 са информирани отлично и в най-малки подробности върху всичко, което е станало и се е говорило в конф. в 28.
При втората среща се говори доста много върху вмешателството на БКП в работите на ВМРО (об.) и върху лошите последици от него. Разбира се, приятелите от 6 отрекоха това вмешателство, като заявиха, че 49 бил всъщност „между чука и наковалнята”, понеже левите го обвинявали в десничарство, а десните в левичарство. 50 не бил делегат на партията в ЦК на ВМРО (об.), а един добър „македонски революционер, повикан на днешния му пост от хора вън от партията и посочен от покойния Паница”.
В тая среща стана дума за 53. Както по-рано, и тоя път се лансираха обвинения кое от кое по-тежки. Каза се, че нему са давали пари да устрои конф. в 28, но тъй като последната дала резултати обратни на очакваните, то 53 изпаднал в немилост пред своите вдъхновители и дори затуй сега бил даже без средства за живеене. В тая същата среща другарите от 6 не скриха своето учудване от участието на Ю в конф. в 28. Това те отдават на лични настроения срещу 49 и все пак недоумяват как е възможно да заседава той в едно събрание наред с 53, против когото именно той най-много е говорил и донасял.
На тая втора среща другарите от 6 настояваха да се видя и с 49, на което аз се съгласих, като предварително заявих, че ще говоря с него като с отделна личност, с която ме свързва старо познанство.
Третата среща се състоя на 14.12.1929 г. На нея дойдоха приятелите от 6 заедно с 49. Още от самото начало бидоха изненадани с един странен въпрос: „В що се състои недоволството от 49?”. Отговорих, че това не е моята задача, че не ме интересуват личните дрязги и че аз бих желал само едно: да ми се даде по възможност по-скоро отговор на въпросите, повдигнати в резолюциите, за който отговор специално съм дошъл. Ако ли обаче въпросът бъде отнесен по-горе, за да се получи отговор от там, нека тогава ми се каже колко време ще се забави той, за да направя своя разчет и видя где бих могъл да го дочакам: тук или другаде. На това ми се каза, че едва ли ще стане нужда да се отнася въпроса до 25 и че по-добре и практично ще бъде да се „разберем” тук.
И почнаха се пак усилията да изместят въпроса: „Другарю - казаха те, - ела да видим дали ние лично с тебе ще можем да се разберем, па после да разгледаме конфликтите в Обединената.” Отговорих: „Моята лична ориентировка ще зависи от отговора, който ще се даде на резолюциите и изложението.” Това не направи добро впечатление и до края на срещата разговорите се водиха под влиянието на моя отговор. Очевидно другарите от 6, па и 49, не допускаха това упорство. Те обаче настояваха да се срещна още тази вечер с члена от 112 на БКП - Г. Д. Обещах. Другарите от 6 излязоха и явно умишлено ме оставиха насаме с 49. Последният призна много грешки, но те не били само негови. Отговорността за тях била колективна. Много благоприятни моменти действително били пропуснати, но още не било късно да се коригират грешките, ако се постигне сплотеност и единомислие. В това отношение някои личности - известни Мак. революционни левичари, останали вън от движението през последните години - биха могли много нещо да сторят, ако дадат своето съдействие на ВМРО(об.). Последната страдала от липса в нейните редове на стари опитни и известни революционери, които в настоящия момент ще попаднат под голяма историческа отговорност, ако не се наредят под знамето на Берлинската обединена. 49 бил готов на жертви, ако всички биха направили такива.
Същата вечер се срещнах с члена от 112 на БКП - Г. Д. Както казах и по-рано, той се постара също да измести предмета на нашия разговор и веднага пожела да влезе в ролята на арбитър, като вместо да опровергава посочените от мен случаи на партийно вмешателство, почна да говори за моята „историческа отговорност в днешния момент” и да ме увещава да се откажа от всякакви резолюции на „някаква Цар. конференция, която била дело на Югославянски, Италиански, Ляпчеви, Цанкови и други агенти”, като се съглася да вляза в Ц. К. на Берл. обединена, и по такъв начин „облекча” своето емигрантско положение. Тоя господин като че ли и не съзнаваше обидата, която ми нанесе, и ние се разделихме веднага, без да си дадем друга среща.
На четвъртата среща говорихме върху резолюциите. На нея присъствуваха само другарите от 6. Те признават, че в 28 не е имало никакво изместване на принципите и че всички стоим на една и съща линия. Окончателен отговор на самата резолюция още не дават, понеже не са проучили добре всички наши ревандикации.
На тая среща пак повдигнах въпроса за 53. Поисках да ми се каже защо не е бил изправен пред съда на конференцията (или конгреса) или пред другарски съд и защо е изключен един член от ЦК, без да му се даде възможност да се защити срещу обвинения нескрепени с никакви фактически доказателства. Подчертах, че тъй се създава един много опасен прецедент, който застрашава с участта на 53 всеки революционер, станал неприятен по чисто лични съображения на някой интригант, който случайно се е добрал до върховете на Организацията. Отговори ми се, че аз трябва да повярвам на направената анкета и нищо повече.
Петата среща, на която присъствува и 49, се състоя на 16/12/29. Другарите от 6 ме помолиха да се съглася на присъствие, понеже в края на краищата, в разрешението на споровете все ще стане нужда да се чуе мнението и на ЦК от Б. обединена. Съгласих се и 49 да присъствува, без да взима официално участие в разговорите.
Още от самото начало на тая среща забелязах у другарите от 6 едно нескрито желание да се постигне разбирателство и те веднага предложиха да се направят взаимни отстъпки и се побърза със свикването на конгрес и от двете страни съвместно, като се гарантира участието в тоя конгрес и на лица, които въз основа на минало и по право, трябва да присъствуват.
Относително вестник „Мак. Дело” другарите от 6 предлагат вестникът да спре кампанията си срещу 150/28 и хората около нея, обаче да продължава излизането си. Що се касае до субсидията, тя не бивало да се спира, понеже без нея всичко около Берлинската обединена рухвало. Аз използувах случая да подчертая обстоятелството, че щедростта в парично отношение на другарите от 6 е една от главните причини за лошите резултати от петгодишната дейност на обединената, която не успя в това дълго време да стъпи на краката си и сама да посреща своите материални нужди. Тая моя констатация, естествено, не се хареса никому.
И в тая среща отново зачекнах въпроса за 53. Поисках още един път съд и изнасяне на факти. Сега ми се отговори, че факти има, но те са били доставени по държавна линия, че се намирали в 25, та ще трябвало да се направи справка би ли се съгласила 25 да ги изложи на показ. Обаче призна се, че с 53 се е постъпило най-малко нетактично. Апелира се към мен да повярвам на това, което ми се говори, защото ми се казва с авторитета на една държава. Моят отговор бе твърде лесен. Казах, че обвиненията срещу 53 се лансират публично и, следователно, доказателствата за тия обвинения трябва също да се изнесат публично. Всичко друго е неморално от гледище на революционната етика. И настоях на ревизия и съд.
Него ден ми се предложи също среща и с останалите двама членове на ЦК на Б. обединена: 50 и 51. Аз я отклоних, като казах, че за мен тия хора не представляват никакъв интерес: първият е агент на БКП, а вторият си е отворил „дюкян на кьоше”, обаче и двамата не са имали и нямат нищо общо с Мак. рев. движ. Със своето мълчание другарите от 6 се съгласиха, че това е така, и не настояха повече. Него ден те ми заявиха, че при идущата среща ще ми направят по-конкретни предложения за помирение. Побързах да бъда на чисто и казах, че не съм оторизиран да водя формални преговори, че последните случайно се повдигат и че дори да се съглася на някакви условия на помирение, то ще бъде АД РЕФЕРЕНДУМ.
От тая среща извлякох впечатление, че другарите от 6 желаят на всяка цена да се постигне едно помирение в Обединената, като се привлекат в нейните редове всички дейни сили, запазили своята революционна чистота. А такива сили те признават, че се намират в игнорираната от БЦК III рев. област и около хората от 150/28. Те дори загатнаха, че ако стане нужда да се направят лични жертви, те ще наложат това да стане. „Защото - казват те - време е движението да вземе масов характер и се подготви за предстоящите съдбоносни събития в Югославия, гдето ВМРО (об.) е повикана да играе голяма роля, а то не ще може да има такъв характер, ако не приюти в себе си всички честни революционни сили, пръснати днес по четирите ветрове. Обединената трябва да изгуби своя книжовен характер и да стане една действителна революционна сила.” С тая констатация се разделихме при петата среща и аз наистина почнах да вярвам, че с малко добра воля и от двете страни ще могат да се коригират големите грешки и да се постигне действителното обединение.
Затуй се явих с голямо нетърпение на шестата среща. На нея присъствуваха само другарите от 6. Те направиха две предложения: първо - избира се специална комисия по равно число от двете страни, на която се възлага да организира и свика конгреса. Отказах да се съглася на това предложение. Направиха тогава второ, трима души от Временното Ръководно тяло, избрано от III рев. обл., да влязат в състава на Ц. К. при Берл. обединена и това да се смята за сливане, и се почне подготовката по свикване на конгреса. Отказах да се съглася и на това предложение.
Тогава поискаха от мен контра предложения. Предложих, разбира се, референдум: целия състав на Врем. Ръков Тяло - шест души души - заедно с трима души, посочени от ЦК при Берл. обединена, да поемат веднага ръководството на цялата ВМРО (об.) и подготвят в най-скоро време конгреса, който да стане в 28 и гдето да се изгладят всички недоразумения, като се ревизира и въпросът с 53. Казаха ми, че ще ми отговорят на следния ден, за когато и назначиха среща.
Обаче на уреченото време и място никой не се яви на среща. Други два дена минаха и все пак никой не се обади. Аз не допусках, че след толкова срещи и уяснения раздялата ни ще бъде тъй неделикатна, за да не кажа груба. Затуй и не губех надежда за нова среща, като предполагах някоя причина от твърде специален характер и от друго естество да е попречила на другарите от 6 да се явят на определената среща или пък да назначат друга още на следния ден.
Едва на двадесети (XII) сутринта бях повикан на среща, на която се явиха само другарите от 6. Още в самото начало констатирах у тях една дълбока промяна в настроението и спрямо мен. Любезността, която характеризираше техните досегашни отношения в нашите срещи, не бе оставила нито следа у тях. Те се държаха коректно, но хладно. Извиниха се за пропуснатите два дена и предложиха да се дойде веднага до едно заключение по водените преговори. Долових настроението и казах, че аз очаквам отговора на въпросите, повдигнати в резолюциите, които им връчих. И ако тоя отговор трябва да се чака от 25, в такъв случай аз трябва да напусна 31, понеже скъпият живот в тоя град не ми позволява да остана в него повече. Обаче другарите от 6 заявиха, че отговорът не се чака от другаде и че той може веднага да ми се даде. Но те намериха за нужно да ми подчертаят: първо - че резолюциите, макар и да не отричат общата линия, на която стои ВМРО (об.), макар и да не се отличават в принципно отношение от ония на Берл. конф., все пак са неоправдани от гледище на организационната дисциплина, че критиката в тях на „първата обща редовна конференция” е неоснователна, че исканията са дръзки и че станалото на Берлинската конф[еренция] е законно от уставно гледище и следователно, който се не съобразява с него, той е недисциплиниран и се самоизключва. Ако ли обаче са сторени грешки, опущения и пр., ако са избрани на ръководните места хора, които не заслужават да бъдат там, ако е пропуснато да бъдат поканени на тая конф. хора и групи, които би трябвало да присъствуват по право и заслуги - всичко това може да се коригира в бъдещия конгрес, който трябва да бъде свикан по възможност в най-скоро време от хората, които притежават качеството да свикват конгреси въз основа на организационния устав. Второ - що се касае до изложението, което придружаваше резолюциите и бе подписано от Ю, като секретар на 150/28, и мен, като неин председател, другарите от 6 намират, че това изложение има характер на ултиматум, и се чудят как е могло да бъде то подписано не от мен - който съм стоял досега настрана от движението при обединената - а от Ю, който се е движил постоянно по нейните върхове.
Що се отнася до въпроса за 53, един от другарите от 6 ми заяви, че 53 не представлява за тях абсолютно никакъв интерес вече, защото току-що другарят бил получил писмо от Ю из 28, в което последният съобщава, че успял да изолира 53 от другарите му, които са го подкрепяли досега.
Ясно бе, че в тия два-три дена, през които умишлено се е избягвала срещата с мен, случило се е нещо, което е повлияло решително върху настроението на другарите от 6 по третираните въпроси. Затова и аз поисках да ми се съобщи отговора на резолюциите, за който те казаха отначало, че могат веднага да ми го предадат. И те ми продиктуваха следния отговор, който аз предавам тук буквално:
1. По възможност по-скоро да се свика конгресът, на който да бъдат представени всички местни организации по ВМРО (об.).
2. Конгресът трябва да бъде предшествуван от обединението на отделните местни фракции, които стоят на платформата на ВМРО (об.).
3. За свикване конгреса и ръководене цялата работа на организацията до конгреса, „Българската обединена област” избира в своята областна конференция три лица, които влизат в състава на съществуващия ЦК.
4. Вестникът „Мак. Дело” продължава да излиза, като се ръководи от нуждата да се привлекат в движението ония слоеве, които действително стоят на платформата на ВМРО (об.).
5. Субсидията не се спира.
Подир тоя отговор аз не можех повече да продължавам разговорите и се простих с другарите от 6. Те поискаха да знаят моето мнение по него и онова на другарите ми. Казах им, че не съм обладан от голям оптимизъм що се касае до бъдещите взаимоотношения в средата на ВМРО (об.). А относително настроенията на другарите ми, ще им ги съобщя когато ги узная.
Помолиха ме за нова среща, след като получа отговора от другарите от долу, обаче аз казах, че не мога да обещая такава, защото тя ще зависи изключително от желанието на тия другари. Не изпуснах, разбира се, случая да заявя, че всичката отговорност за последиците в движението от тъй формулирания отговор на поднесените от мен резолюции пада изключително върху неговите автори.
И се разделихме.
Още същия ден подир обяд ме потърси 49 и поиска среща за същата вечер. Дадох му я. Очевидно той искаше да узнае впечатлението от получения отговор. Когато разбра, че аз смятам отговора на другарите от 6 за окончателен, от който ще трябва да се извлекат логическите заключения за по-нататъшния развой на отношенията всред създалите се вече фракции при обединената, 49 направи предложение да се разбере лично с мен. Наумих му, че не е в характера ми да изменям на другарите си и че въпросите, които сме третирали досега, съвсем не са лични. Той ми каза, че ако днес има случайни фигури по върховете на движението, това не значи, че утре те не могат да се изместят. Наблегна, че е готов да направи дори лични жертви, стига да се запази единството на организацията и да се привлекат в нейните редове хора с честно революционно минало, които и днес стоят по-наляво в своите разбирания. Помъчи се да ме увери, че вмешателството и на БКП в работите на Обединената е една басня, на която не трябва да се вярва. Фактически движението било независимо и неговата самостоятелност гарантирана. 49 си въобразяваше, че мен са неизвестни случаите на грубо вмешателство на БКП и аз трябваше да му наумя няколко факта, които той не можа да отрече. Казах му също, че ония честни революционни дейци от миналото, за които той държи да влязат в движението, не могат да дойдат при него, докато той е под опеката на БКП, както не са отишли и при фашистките организации на Т. Александровци, Протогеровци, Ив. Михайловци и пр., които също са в единен фронт с буржоазните държави и партии от гдето черпят своята материална сила. Както и по-рано, 49 още един път наблегна на обстоятелството, че аз нося в този момент голяма историческа отговорност. Казах му, че я съзнавам и че съобразно това съзнание извършвам своя дълг.
С 49 се разделихме при онова настроение, в което бяхме при първата среща.
Другари,
преди да завърша отчета върху срещите ми в 31, който ви дължа, смятам за не по-малък дълг да отнеса до съзнанието ви и следното:
Както ви съобщих при самото начало на настоящото ми изложение, още при първите срещи с другарите от 6 констатирах, че те са запознати отлично с всичко, което е ставало в 150/28, в най-малките подробности. Дори те знаят кой по какъв въпрос на какво мнение е бил. Това те не скриха. Не го скри и 49. Аз се срамувах, червях се, не че нещо престъпно се е вършило в тая конференция, но за това, че между хората, които са вземали участие в нея, имало е доносници и то не един. За тях се червях аз, срам ме бе заради тях. Не допусках никога, че революционният морал може да изчезне тъй коренно, като атрибут на революционера, дори на революционер от старите времена.
Донасяло се е в 31 по различни линии, от различни хора, все присъствующи на 150. Имало е случаи да се изпращат на ден по две донесения от едно и също лице. И това е ставало не само когато е траяла 150, но и след нейното закриване, па и тогава, когато аз съм бил на 31 да разговарям с хората, на които се е продължавало да се донася за всичко. Тъй моята работа се е подронвала, минирвала се е от ония, които би трябвало да ми дадат пълната си подкрепа.
Донасял е 54 по партийна линия и по частна. С един похват, свойствен само на известни хора, той е информирал „шефовете” и той им е внушил идеята за „Югославския вятър, който е веял над 150/28”.
Донасял е Ю, по своя частна линия, до един от другарите от 6, който другар намери за нужно да ми съобщава даже някои сведения, черпени от писмата на Ю.
Донасял е Х по служебна линия. Негова милост дори дойде от 30 в 31, докато аз бях там, и само с неговото присъствие мога да си обясня обрата на другарите от 6 в отношенията им с мен. Х бе в 31 тъкмо ония два дена, през които другарите от 6 избегнаха да се срещнат с мен, а се срещаха със самия Х. Последния видях в 31, запитах го що дири тук - каза: „Повикаха ме другарите от 6.” Не трябва човек да бъде звездоброец, за да разбере, че преди да ми дадат последния отговор, който ми обещаха в шестата среща, другарите от 6 са повикали своя агент Х, който също присъствува на 150/28, да им даде допълнителни сведения. Какъв е бил характерът на дадените от Х сведения, може да се разбере от обстоятелството, че докато в по-ранните срещи другарите от 6 признаваха, че 150/28 е изразявала волята на революционните маси от III рев. област и затова бяха готови на отстъпки и разбирателство с техния представител, какъвто бях в случая аз, на седмата среща - след като те вече бяха разговаряли с Х - отношенията им се измениха рязко, направените по-рано предложения се оттеглиха и мен дори ми се каза, че участвуващите в 150/28 не са представлявали никого други - освен себе си.
Като реливирам горните обстоятелства, искам да обърна вниманието на другарите върху печалния факт, че между самите нас - събрани на 150/28 - е имало хора, които са преследвали свои лични цели, нямащи нищо общо с Мак. Освоб. Дело. Тия хора уязвиха доброто начинание в тая 150 и осуетиха очакваните добри резултати от моята мисия.
Аз оставам на вас, другари, вие сами да окачествите тяхното поведение и сами вие да направите логическия извод от това. Лично аз си запазвам правото, като ваш мандатьор, да повдигна отново всички тия въпроси в предстоящия конгрес, който окончателно трябва да вземе решение по тия странности в нашия организационен живот.
С другарски поздрав:
М. Илич

ЦДА, ф. 1747 к, оп. 2. 7 л. Оригинал. Машинопис.
(В изложението имената са зашифровани със следния цифров и буквен шифър: 6 - руски другари, руски приятели; 25 - Москва; 28 - Цариград (Цариградска конференция); 30 - Виена; 31 - Берлин; 48 - д- Атанасов; 49 - Димитър Влахов; 50 - Томов (Владимир Поптомов); 51 - Атанасов (Юрдан); 53 - Георги Занков; 54 - Терзиянов; 60 - Христо Ампов; 62 - Мишо Шкартов; 64 - Петър Ацев; 112 - ЦК; 150 - конференция; 150/28 - Цариградска конференция; Г. Д. - Георги Димитров; Х - Лазар Поповски; М. Илич - Михаил Герджиков; Ю - Павел Шатев.)