(170 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА АВТОРЪТ НА „МАТИ БОЛГАРИЯ“)

Тези дни се навършиха 170 години от смъртта на един от най-бележитите български възрожденци – Неофит Хилендарски Бозвели (1785, Котел – 4 юни 1848, Хилендарски манастир). За продължителя на делото на Отец Паисий, Софроний Врачански и Васил Априлов има изключително богата литература. Многократно са публикувани и неговите произведения, а капиталният му труд „Мати Болгария“ и до днес остава като една от най-популярните книги от времето на Българското възраждане. Тя се нарежда редом до Паисиевата история, Софрониевото житие и Рибния буквар на д-р Петър Берон.

През последните десетилетия благодарение на движението „Мати Болгария“ се възроди интересът към нейният автор.

Безспорно Неофит Бозвели е един от най-видните духовни и политически водачи на народа ни от времето на Възраждането. Той е и един от най-ревностните противници и борци срещу фанариотското робство, за което плаща скъпа цена.

За пръв път най-висока оценка за него като личност и водител на народа си, както и на творец дава патриархът на българската национална революция Георги С. Раковски. Но за нас потомците на творците на Българското възраждане делото и творчеството на Бозвелията са познати преди всичко от публикациите и изследванията на академик Михаил Арнаудов (5 октомври 1878, Русе – 18 февруари 1978, София). Той е автор на три обемисти изследвания за Неофит Хилендарски -  Неофит Хилендарски Бозвели (1785-1848). С., 1930, 848 с.; Непознатият Бозвели. С., 1942, 491 с. и Неофит Хилендарски Бозвели. Живот, дело, епоха: 1785-1848, Том 1-2, С., 1971, както и на десетки по-малки статии и студии.

Сега нашите читатели ще имат възможността да се запознаят с една ранна работа на акад. М. Арнаудов, публикувана за първи път в първия брой на започналото да излиза през 1928 г. списание „Българска историческа библиотека“. В нея освен биографията на Неофит Бозвели акад. М. Арнаудов включва в текста и значителни откъси от творчеството на Бозвелията, които са предадени с неговия звучен и въздействащ език. Тук акад. М. Арнаудов включва и седемте точки от програмата на Неофит Бозвели, която в действителност е една от първите национални програми, излезли изпод перото на този виден наш духовен водачи.

С повторното публикуване на статията на акад. Михаил Арнаудов искаме да отбележим както 170 годишнината от смъртта на Неофит Бозвели, така и 140 годишнината от рождението и 40 годишнината от смъртта на акад. Михаил Арнаудов.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ПРОФ. МИХАИЛ АРНАУДОВ
НЕОФИТ ХИЛЕНДАРСКИ – БОЗВЕЛИ 
(1785–1848)

 

Значението на Неофит Хилендарски – или както сам той се подписва Архимандрит Неофит Петров Котленец, или както другите го наричат често, по стар прякор, Неофит Бозвели – лежи там, че той пръв след Паисия заговаря отново и настойчиво за възраждане на българската народност, при което – за разлика от мирния просветител Софроний Врачански, посредник между двамата – главната тежест се полага върху премахване на духовното робство, наложено от Гръцката патриаршия. Ученик на Софрония в Котленската келия, той ще се запознае рано с историята на Паисия и ще почерпи от нея първите си уроци по родолюбие, първите си идеи върху причини на българското политическо пропадане и върху неотложното пробуждане на сънародниците си. Той е чел с трепетно сърце тирадите на хилендарския проигумен против светски и духовни угнетители на българския народ и ако потисничеството от турска страна му се е виждало неизбежно, по силата ма нещата, това на гърците той е смятал че може и трябва да се отхвърли. „Болгариа на среде турчином, близо Цариград; за то су весма озлобени и попрани болгари от турков, якоже видит се“, пише Паисий. Така вярва и Неофит. Но турците все пак са дотолкова безопасни, доколкото ощетяват материално и социално българите, без да засягат народните им чувства, вярата, книжнината и духа им. Гърците, които не са добили правата си чрез открита борба, а чрез коварство, се домогват до пълно духовно подчинение на българите, до затриване на самото народностно съзнание. Те спечелват разположението на турските властници чрез най-низки средства, чрез подкупи и угодничество, за да турят ръка върху българската черковна управа и така да експлоатират беззащитното християнско население, на което искат да натрапят и своя елинско-византийски патриотизъм. Говорейки за това, как цариградските патриарси усвоили чрез насилие Търновската патриаршия и как на „пакост и злоба, що имеют на болгари още из перво време, не поставляют от болгарскаго язика епископи болгарам, но све от грчески език“, Паисий забелязва още за характеристика на гръцкото духовенство в България: „И не радат отнюд за болгарски школ или учение, но обращают все на грчки язик; за то су остали болгари прости и неучени искусно писание, и много се от них обратили на грчаска политика, и за свое учение и язик слабо брежат. Тая вина болгаром от грчка духовна власт приходит. И много насилие неправедно от грчки владици трпат в сия времена, но болгаре приимают их благоговейно... сугубо плащают им длжное...“

Тежки, непоносими за бедното население владишки данъци; омраза към многобройното това население, което никога е заплашвало независимостта на Византия; недопускане на български архиереи до митрополитски столове; назначаване в българските епархии само на чистокръвни или погърчени възпитаници на Фенер; потъпкване на българските училища и български език; старание да се уведе в практическия живот, черквата и образованието гръцки език; презрение към българските прости нрави и заместването им чрез гръцка етикеция („политика“) и гръцка гордост; денационализация на паството и груба корист: ето вината, която разкрива у гръцкото духовенство Паисий – и ето в кои точки той ще намери отзвук в душите на малцината издигнати българи, успели да се спасят от елинизация. Един от тези българи, надарен с мъжествен характер, възвишен патриотизъм и гореща обич към просветата на народа си, е и Неофит Хилендарски. И неговия подвиг се състои в това, че той въплощава напълно идеала на Паисия за един смел борец против робски чувства и срам от всичко свое, от всичко народно, и че развива една дейност, която го поставя на чело на изпитаната фаланга, подйела т.н. черковен въпрос. От появата на Паисиевата книга в 1762 г. до почина на Неофита от 1839–1840 г. да се положат основите на една общенародна организация в Цариград, която да иска български йерарси и да защищава българските права в гражданско и черковно-просветно отношение, ние не знаем по-крупен исторически факт, способен да подтикне възраждането на българския народ. И доколкото Неофит ръководи с героично самопожертвуване движението, увенчано с победа на българския дух, той заслужва да се постави между най-крупните представители на българския народ. Други такива примери за нравствено величие и мъжествен подвиг ние ще имаме едва откак неговата проповед мине като живителен лъх над българската земя; защото тъкмо в школата на Неофита ще почерпят уроци за фанатично родолюбие и Раковски и Славейков, двамата най-значителни двигатели на Българското възраждане след смъртта на Неофита (1848 г.), и тъкмо неговата „Мати Болгария“ ще начертае най-напред идеала за умствено издигане и национално съвземане, както той всеобщо се подйема в 50-те и 60-те години на XIX век.

* * *

Неофит Хилендарски ще се е родил около 1785 год. Точни вести било за раждане, било за род на този необикновен котленец ние нямаме – и произходът му се губи в мрака на легендата тъкмо тъй, както и произходът на Паисия. Нищо не знаем за баща му, освен че се именувал Петър, и нищо за първата наука на отца Неофита, която може-би е добита под ръководството на Софрония, учител в Котел до 1795 г. При какви семейни условия, при какви внушения на детинството и юношеството, под какви влияния на средата и историческия момент Неофит попада на мисълта да напусне родното си село и да потърси спасение на душата си в Атон – не знаем. Можем да предположим само, че не без значение за тази аскетическа насока на ума ще е било келийното учение, с предпочитането на житиета на светци при четенето, влиянието на атонските калугери, пръснати из България като проповедници, свещеници и таксидиоти. Подканвайки стари и млади да идат на поклонение в Света гора, гдето всред тайнствена обстановка, в пост и молитва живеят толкова отшелници, гдето всяка християнска душа може да почерпи утеха за живота от гледката на чудни мънастири, от докосването на свети мощи и от временното прекарване в този разкошен кът на природата, монасите-таксидиоти вършат собствено една пропаганда в полза на своите обители, които имат нужда от лептата на благочестивите посетители.

Неофит постъпва в Хилендарския мънастир, който някога е бил съвсем български по състав на братското общежитие, макар и със сръбски ктитори. Той отхвърля мирското си (непознато нам) име и почва да се нарича отец Неофит, бидейки навярно 18-19 годишен. Как той прекарва тук близо 10 години (1803-1813 г.), какво образование получава, какви чувства храни за мънастиря, не знаем. Знаем само толкова, че старецът му, т.е. монахът, който го прибира като слуга и ученик, го е пращал да се учи извън Хилендар, навярно в Солун и на о-в Хиос, гдето тогава процъфтяват добри гръцки школи; и че когато този старец умира, Неофит не иска да остане повече в мънастиря и само на сила бил задържан още 2 години като дякон и една година като свещеник. Кое го е накарало да напуска тази тиха обстановка на мънастирската крепост, това безбурно прозябание на монасите, сенките на красивите кипариси и гъстолиствени маслини в околността и обета си да прекара до края на дните си в отшелничеството? Св. Атанасий, основател на най-стария атонски мънастир (Лавра), предписва в типика (устава) си: „Мразете света и не се връщайте към делата на света! Освободени от веригите на страстите... откажете се от всяко удоволствие и от всичко преходно на земния живот“! Строг пост (120 дни в годината), няколко часа всеки ден черковна служба, послушание към по-старите братя и игумена, безропотно подчинение на реда – така се бори монахът против греховност и достига блажено смирение на духа си. Но Неофит не може да изтрае под тази тиранична дисциплина - не защото ламти за радости в света или духът му е слаб да понесе ограниченията на аскета, а защото у него заговаря все по-настойчиво чувството на дълг към народността, защото у него се пробужда идеалът на Паисия – с всичката решителност на тая деятелна натура, неспособна да мисли за лично доволство, когато наоколо правдата, вярата и просветата се тъпчат немилостиво. Идва момента в развоя на тоя ум и характер, когато трябва да се избира между апатия и любов към народа, когато трябва да се предпочете едно от двете несъвместими поприща – това на съзерцателния или онова на активния живот. Ако древният философ (Аристотел) различава живот активен от живот съзерцателен, несъмнено е че отец Неофит е способен само за първия. Практиката, активността е за него съкровена потребност, – не „теоритическото“, контемплативното отношение към света и хората. И взимайки сбогом от старците на Хилендар, той заминава на „таксид“ за Свищов. Той ще може да се откъсне от мънастиря само под това условие – да бъде негов агент за събиране милостиня и за изпращане поклонници. И на тая служба той ще остане само три години, след което ще скъса напълно връзките с мънастиря, за да се предаде на своята обществена мисия - да бъде учител на децата и възпитател на гражданите да буди у едните и другите както християнски добродетели, така и политическо и национално съзнание.

В Свищов Неофит пристига навярно в 1813 година, току след свършека на Руско-турската война (1809–1812), която е довела между друго до пълна разруха на града при бомбардирането му от русите и до разпръсване на заможните по-преди граждани по селата в околността или отвъд Дунава, в Румъния. Млад свещеник, 29-годишен, Неофит изпитва живо състрадание към морално и материално съсипаните свищовци и се заема да им бъде полезен според силите си. Той има случай, значи, още при напускане на мънастиря да опита желанието си за братска помощ, да развие енергията си като духовен наставник, утешавайки нещастните в злополуката им, вадейки ги от отчаяние, вдъхвайки им бодрост и помагайки им всячески, и словом и делом, за възобновата на бащини огнища. Така той си спечелва благодарността на свищовци, и затова те могат да пишат в заявлението си от 1844 г. до Високата порта, гдето защищават заточеният от патриаршията свой бивши свещеник и учител: „...преди четире лета митрополит Терновский начна да гони стараго нашето духовнаго отца Неофита Архимандрита, който от двадесет и пет години у нас е живял, с нас остарял, нас от младостта си наставлял и учил, как трябва да изполняваме вярно должностите наши къмто Бога и къмто държавното царство... А в заявлението си от същата година до покровителя на Неофита в Цариград, султанския зет Мехмед Али паша, свищовци казват: „...от самото време, когато подир прежнята Росийска война возвратихме се от Влашката земя, гдето ни беше прекарала сила росийска, и начнахме да правиме убогите наши домове отгор на пепелта, ... укрепяваше ни духовний наш отец Архимандрит в самото ни тогда нещастие, и мало по мало собираше ни от Влашката земя като овците, които нямаха пастиря, и живееше сос нас от своите трудове даже до само това време, когато го злоба и ненавист Терновскаго митрополита из между нас торгна и неправедно заточи.“

Неофит прекарва в Свищов само 18 цели години, тъй като онова пресмятане за 25 години включва и отсъствието му в Сърбия, Търново, Цариград и други места. Покрай длъжностите си на духовник, той има две главни грижи, залегнали дълбоко: първата е да преподава в Свищовската келия, наред с учителя Емануил Васкидов, който става негов верен приятел; а втората – да държи проповеди в черква. Ако с училищната си дейност, както и с учебните си помагала („Детоводство“ от 1835 г.), той се врежда между първите наши педагози, заемайки видно място покрай Берона, Христаки Павлович, Райно Попович и др., с проповедите си той отваря път на идеите, които движат напредничавата интелигенция в епохата на т.н. черковен въпрос. Проникнат от истините на християнството, и привърженик на една дейна вяра, той смогва да съчетае религията с жизнените интереси на Българското национално възраждане, да бъде моралист и патриот в един издигнат смисъл на думите. Взел в помощ живото българско слово, пламенен оратор, който действува в съгласие с убежденията си, той държи всяка неделя речи пред пасомите си, увличайки ги, превръщайки ги душевно, спечелвайки ги за учението си. Когато по-късно той е пратен на заточение в Атон, неприязнените към него калугери говорели – по показанията на един съвременник, дякон Григорий: „Нему прилича ли да остави монастирското послушание, че да бърка таковии работи: да отървава България да я не съблачат гръцките владици, да гледа да просвещава народа: той може да има поучителни слова, пръснати из България да ги събира някой с коля. Боже мой, кога ги написал опасний человек! Нему никогаж в празник, гдето се улучи, не се затварят устата! Топ пуква, ама ще скаже слово! Обаче колко слова сме му виждали списани и колкото сме го слушали кога приказва, барем у едно няма да помене или за Божи гроб или за Света гора да ходят за спасението си... Най-много в словата му ще намерни – дa имат человеците помежду си любов, съгласие, да се жалят и спомагат един другиму, да поменуват изпадналите си ближни, да женят сирачета, да посещават болни и запрани ... а най-много ще намериш за училище да правят и изкусни учители да доведат, децата си при тях да проваждат, за да се просвещават с науката ...“

* * *

Това, което е укор за потъналите в груб егоизъм калугери, то е най-висока похвала за съвременници и за историка от по-късно. Волята за добри дела подтиква разпаления патриот да върши дълга си безстрашно – да буди съвестите, да настройва хуманно, да помага на слабите, – и никой друг в онова време, 20-те и 30-те години на XIX век, не си е поставял такава широка програма за народно въздигане, в хармония с историческите условия. Той няма да препоръчва ходене по светите места, защото и без това народа го върши. Важното в негови очи е да се практикува християнството и дома, по отношение на злочести, отритнати, онеправдани от съдбата, както и да се пръскат полезни знания посред тъй изостаналия, лишен от светлината на науката народ, когото гръцки владици държат с умисъл в невежество, за да го ограбват по-лесно и безнаказано.

Правилен усет за нуждите на момента, съчетан с гражданска доблест, характеризуват духовния лик на свищовския проповедник. Тъкмо за да отговори на тия нужди, той става и писател. Виждайки колко бедна е българската школска литература (напечатани са до тогава само 4–5 скромни пособия), той се залавя да напише една малка енциклопедия за основните училища, за да въздействува и на младите, които не могат да го чуят, за да бъде полезен на цяла България. В 1824 г. един котленец, Петър Берон е издал своя знаменит „Рибен буквар“, гдето са прокарани нови гледища в обучението по родния език; в 1833 г. свищовският учител Христаки Павлович печата своята „Аритметика“. Неофит чувствува в себе си сили, да се прояви също тъй като автор, и в съдружие с приятеля си Васкидов пуска в 1835 г. своето „Славеноболгарское детеводство за малките деца“, нагласено в шест части, към които идат отделно издадени други две книги: „Краткая свещенная история“ и „Свещенни катехизис“, всички напечатани в Крагуевац (Сърбия). Детоводството съдържа сведения за обхождаме с разни лица, граматика на чернославянски езици, аритметика, география и писмовник, всичко това написано на един език, в който странно се примесва живият новобългарски с усвоения от Неофита в Хилендар черковнославянски. Поразен от упадъка на българския народ, поради липса на училища и ни образование, Неофит е същевременно враг и на старата келийна метода, която е поставяла на пръв план богословските текстове, трудни за разбиране, Часослова, Псалтира и Апостола, които едвам разумът на черковните отци постига. Той иска настойчиво едно обучение в съвремен дух, обучение, основано при това на родния език, а не на гръцки. Само така ще се премахне злото, което Неофит, поетически настроен, изказва в тия стихове:

Ах! Бoлгapia, всеокаянная Бoлгapia!

Скоро оумилно презовы пророка Epeмia!

На планината най-высока да ся каче!

Жалостно да тя нарежда и оумилно оплаче!

Защо кой от другийт рода си возненавижда,

Както нашего рода, друг другиго да обижда! …

За да наблюдава сам печатането на ръководството си, Неофит заминава в 1834 г. за гр. Крагуевац, гдето е тогава резиденцията на сръбския княз Милош Обренович и гдето се намира, преместена, белградската печатница. Преди това, в продължение на една година, Неофит обикаля България, да записва абонати на книжките си и да събира градиво за географията си на страната, както то е изложено в част V. При този случай Неофит се убеждава, колко ниско стои още българският народ в културно отношение, щом дори уж събудени люде не дават поддръжката си на книжовника. В Крагуевац и после в Белград Неофит остава от есента на 1834 г. до лятото на 1836. През това време той има възможност да проучи сръбската оригинална и преводна литература, както и да предприеме излет до Буда-Пеща, добивайки представа за живота на свободните народи. Досади по печатането, проточено твърде дълго – при което след ограбване на парите и на ценните му вещи известна помощ му оказва княз Милош – нетърпение на абонатите, обвинения в забавяне, съзнание за загубено време, всичко това гнети духа на Неофита, който след завръщането си в България не желае повече да остане в Свищов – и потегля из България, спирайки главно в Габровския и Троянския мънастир, гдето е спечелил добри приятели, особено в лицето на Йосифа Соколски, игумен на Габровския мънастир.

Никой друг като него не знае тъй основно положението в България – икономическо, просветно и политическо, както добре се вижда това от част V на Детоводството (Землеописание), гдето е отделено доста място на българските градове и селища; и никой друг не е тъй твърдо убеден, че главната пречка за свестяването на българския народ иде от инородното духовенство, убило социалните и националните добродетели на този народ. Това, което Неофит вижда в свободните сръбски и унгарски земи, го навежда на мисълта, че първата грижа на интелигентните българи требва да бъде – да се освободи страната от враждебно настроеното, надменно и лакомо за лични облаги гръцко духовенство, за да се сдобие тя със свои „природни“ владици, архиереи и свещеници, които не само ще проповядват словото божие на български език, разбран за паството, но ще се покажат и по-хуманни в обноски, в помощ, в изискане на средства за издръжката си, ще се чувствуват задължени да издигнат просветно и нравствено този народ, ще бъдат вождите му и застъпниците му пред властта, тъй нехайна към неорганизуваното и лишено от идейни представители българско население. Българите са мнозинство в Европейска Турция, но те са изтикани от по-малобройните гърци, които съумяват да вземат под духовната си власт всички християни и да насаждат между тях елинизма.

Починът за организуване на народните сили, при живото съдействие на Неофита, ще дойде от най-будния край на България, Търновско. Тук, към края на 30-те години, ще се зароди едно недоволство от търновския гръцки владика, което ще се разпростре постепенно по цяла България, като поход срещу целокупното гръцко духовенство и като повик за своя национална йерархия. Вярно е, че още в 20-те и началото на 30-те години се издигат тук-таме в България протести срещу злоупотреби на гръцките владици и се изказват пред турската власт и пред Цариградската патриаршия пожелания за назначаване българи на митрополитските и епископски катедри; но тези действия още нямат по-сериозен колективен характер, остават местно явление, без по-значителни последици. Във Враца най-напред (1824), по-късно в Скопье (1830) и в Самоков (1833) първенци и граждани се опълчват против своите недостойни владици, уличени в неморален живот и груба корист, обаче до положителни резултати не се достига, нито пък до връзка с другите български центрове. Едва в Търново това движение добива по-демонстративен и общенароден характер – и то откак в 1837 и 1838 г. тук пристига отец Неофит.

* * *

Всеки, който иска да разбере при какви условия и по какви причини търновци се вдигат против своя владика, би трябвало да чете двата неоценими като исторически документи и лична изповед труда на Неофита Хилендарски, писани между 1841 и 1845 г.:1. Просвещеннй Европейц, Полумершая Болгария и сын Болгарии, и 2. Мати Болгария. В тези диалогически сатири или памфлети ни е обрисувано най-пълно грозното положение на българската рая в началото на XIX век, току след затриването на еничарите и кърджалиите, и вилнението на гръцките владици, разсипали икономически тази рая. Показанията на Неофита се посрещат – като картина на черно политическо робство и на нетърпима духовна угнетеност – от една страна с писаното по-рано „Житие“ на Софрония, от друга страна със съставените по- късно майсторски изложения на Раковски („Горски Пътник“, 1857) и на Д-р Селимински („Исторически спомен“, 1855). Нека видим накратко, как схващат общото положение последните двама високообразовани мъже, съратници на отца Неофита, и как последният представя положението специално в Търновско, гдето сам е наблюдавал по-продължително работите.

Коренът на злото в България, колкото се отнася до духовната власт, се крие в Цариградската патриаршия. „Великата“ православна черква е забравила, според Раковски, своята евангелска цел и се е превърнала в някакво търговско-финансово учреждение, гдето на търг се продават служби и данъчни предприятия. Който има повече пари и по-силни ходатаи, той заема вакантния владишки стол. Образование, морал, авторитет не са необходими, за да се заеме най-високото място в черковната йерархия. Всеки може да стигне до там, като почне най-отдолу, стига да отговаря на условията, – т.е. да знае да угажда на влиятелните фенерски първенци, да притежава ония отрицателни качества на характера, които се ценят най-много в тази покварена среда: ласкателство, присторена набожност, сервилност, да спечели протекцията на турски и патриаршески сановници чрез подкупи и бакшиши. За голямо удивление на страничните наблюдатели, на митрополитски столове се качват личности, които имат най-позорно минало. И напредването им по лестницата на черковните чинове става необикновено бързо, щом съумеят да се приспособят. „Днес чибукчия, утре дякон, в други ден архидякон, протосингел, след малко епископ, митрополит, и всесвятейши патриарх на новия Рим, всевселенен! Днес банкрутирал безкнижник, некой си грък, и толкова търговци онеправдал, патриаршията го задячва, запопва, само требва да се съгласи и да плати, ето ти го после владика! Днес свирач или играч по кръчми и кафенета – патриаршията го приема за певец, облача му черна шапка, дълъг биниш... слугува всесветейшему в звание кафеджия и добива негово благоволение, ето ти го търновски митрополит!“ Опразни ли се някоя епархия, тя се сматря дял на оногова, който наддаде най-много или който, бие с лукавстото си всички съперници. Представят се разни кандидати, и те обещават на патриарха, на великия логотет (мирски началник в патриаршията) и на синодалните старци, добре запознати със сребърната тежест на всека епархия, определено, и то твърде високо възнаграждение. Заеме ли кандидата мястото, той ще събира насилствено от покорното християнско стадо тази сума във вид на разни произволни данъци и налози.

От далечната Одеса, Васил Априлов, който е добре запознат с работите в отечеството си, ще изтъква още преди Раковски тази недостойна игра на патриаршията при раздаване владишките места, като не ще пропусне да изобличи ония продажни българи-гръкомани, които улесняват грабежите на инородните владици. В писма до габровци от 1840 г. нататък, големият родолюбец, подтикнал тъй мощно българската просвета чрез новооснованото Габровско училище, ще настоява да се възползуват българите от правата, които им дава Хатишерифът от 1839 год., и да отказват изплащането на незаконната владичнина или пък да склонят за определен „хак“ на владиците си. „Онези болгоре“, говори той за оръдията на гръцките владици, „дето своята полза предпочитат от общата полза, дето се подкупват от користолюбието да утесняват братята си, тези болгаре са изчадие дяволско, юдово колено, те имат вечното проклятие от родът си“. Особено остро осъжда Априлов предателите между българските „малодушни“ чорбаджии. „Ако имаха болгарете общо согласие, ако  чорбаджиите им, богатите и големците гледаха общото добро и ползата на родът си, и не ги подкупваха хитро владиците с дарби и армагани, за да могат да угнетяват простият народ чрез тях, тогаз според нинешкото султанско узаконение немаше нито един грек да е владика или епископ по България, защото на болгарете требват архипастири и пастири природни болгаре, от които да можат да слушат учение болгарско и наставления на езика си... и на които владици да си изповедуват греховете и прочия потреби без толмач“.

Д-р Селимински, който води оживена преписка с Априлова, заема същото отрицателно становище по въпроса за гръцкото духовенство и бичува остро неговите недъзи, познати му от общуване с гръцките владици. Той цитува в мемоарите си писма на българските общини, гдето между другото се казва: „Поради надменността, алчността и ненаситността на гръцките фенерски владици, епископствата в Турско се продават на търг, а наддавателят се ръкополага за архиерей. В днешно време цената на една архиерейска епархия достига до 500 000 гроша. Тази сума се плаща отчасти на Вселенския патриарх, а отчасти на видните архиереи и силните при Високата порти (паши, арменци, банкери, евреи и разни фанариоти). Силните при Високата порта паши и пр. препоръчват ръкоположения пред провинциалните владици, а пред цариградската централна власт оправдават владишките злоупотреби...“ Многострадалният български народ често се е оплаквал срещу тези злоупотреби, но от оплакванията не е излизало нищо – понеже владици и паши са си осигурили взаимно подкупи и грабежи. Излизало е често обратното: „самият народ е бил обвиняван пред правителството като бунтовник: първенците из провинцията са бивали арестувани, пращани на заточение или осъждани с други присъди“. И като навежда примери за подобни низки доноси на гръцките владици, пратили в затвор или на бесилка най-добрите българи, само защото са имали смелост да въстават против произвола им; като характеризува обстойно противобългарската и противохристиянска дейност на тези владици, Селимински заключава: „Гръцкото и фенерско духовенство в България е инороден елемент: то е неизцерим рак и вечно гибелно за нас... Докато не се изкорени от българската земя този плевел, нема там да се роди никакъв добър плод. Нито просвета, нито промишленост, нито търговия не ще може да се въведе ... Всички, по един сигнал, требва да изхвърлим гръцкото духовенство вън от границите на нашето отечество, както то е изпъдено от Влахо-Молдавия, Сърбия и от самата Гърция“.

* * *

Сигналът за тази решителна борба против духовното робство е даден в Търново, гдето най-рано българщината се пробужда от летаргията си. И основанията за нея са изтъкнати най-сполучливо в поменатите два труда на Неофита. Тук е очертана в подробности картината на владишки произволи и български неволи, тук ние четем една крайно правдива и потресна хроника на живота в България през първата половина на XIX век. С патоса или сарказма на библейските пророци Неофит бичува рушителите на морал и вера, изказвайки жива скръб за нещастните си сънародници, вината на които е само тая, че искат божествена служба на свой език и от почтени пастири.

Неофит описва драстично, как търновският митрополит „угнетява, оголва и онеправдава“ девет най-добри български области, влезли в състава на голямата Търновска епархия. Дошъл тук като еничерски спахия, владиката има за първа грижа да предприеме „девер“ (обиколка) по градове и села, за да разхвърли и съобщи данъците си: че той продава вяра с пари. И ето владиката, окръжен с голяма свита ясакчии, дякони, калугери и прислуга (кафеджия, чобукчия), тръгва „да дере овци и да храни бесни волци“. Пропищяват селата, гдето мине тази ордия. „Че така като кондисат в някое горско село“, говори Неофит, „приспават две или три нощи, грековладиката светява общо на селото вода и зема 550 гроша, и за обща селска милостиня им зема – според колкото е селото – по негде си 3300, 2200, а най-долу от най-малкото село 1550 гроша; събира и от всекиго на венчило 15 гроша, от вдовец и вдовица по 8 гроша...“ Освен това, селото плаща 150 гроша на протосингела владишки, 350 на челебиите, 200 на дяконите, 50 на прислугата, 100 на ясакчиите. И ако селото не може да плати, владиката го наклеветява пред пашата и кадията, които пращат гавази да доведат непокорните. На тия владиката говори тогава: „Вие, дебели българи! Аз ви познах, че сте султану противни, както и на християнската си вера, ето че се опирате и не ми плащате“. И сиромасите се молят със сълзи на очи за прошка, и вземат пари под лихва, за да избегнат гнева на владиката.

Когато някой поиска да се запопи, той трябва да плати такса на владиката до 2000 гроша и отделно друга сума на хората му. Често пъти кандидатите вземат тая голяма за времето сума под лихва от чорбаджиите, и ако не могат да я изплатят, продават мило за драго, или се виждат принудени да ходят по просия с една „пантахуса“ (позволително писмо). Извън тая такса, свещеникът трябва да внася ежегодно на владиката 250–300 гроша „емватик“, 2 оки краве масло, една кола слама, разни плодове, яйца ... Всеки монастир внасял по същия начин 500 гроша годишно, 30 кила сирене и др. Калугери и свещеници работят, освен това, ангария в митрополията, колчем стане нужда. Те робуват, обаче, и на чорбаджиите от партията на владиката, на които носят данък в натура – яйца, кокошки, прасета, масло и т.н. – за да се радват на благоволението и покровителството им. Тези чорбаджии-гръкомани са не по-малко врагове на просвета и граждански свободи, отколкото фанариотите. „Чорбаджиите се наричат българи, но се гърчеят, християни се именуват само, но работите им далеч от християнството. Колко са от синовете ми (говори Мати Болгария) за божа правда продали и праведната им неповинна кръв разлели ... С клевети, лъжесвидетелства и кръвопролитства са се крепили и до тоя час...“ Те се хвалели, че са наследили влиянието си от своите прадеди и че като съветници на владиката и оръдия на властта могли да правят какво си щат: „черковни, монастирски, граждански каси в наше с пълномощие,... митрополита, мухасалина, кадията и агите са наши, ... когото щеме в кюрека (затвор) хвърляме, ... гдето обичаме сюрдисваме (заточаваме), запт му струваме имането... и гол го събличаме“. Такава е тая „многоглавна морска хидра“, такива са „хитролукавите грекофатрически лисици“, „помрачените беломорски болвани и истукани“, „ядоутровните безсъвестни и безчоловечни грекоманочорбаджии, които са съгласни и съединени с греховладиците“ и които чрез ясакчии обират на бедните българи „от дворовете им керамиците, веригите, котлите и чергите“, запечатват черквите им и афоресват селата им и „децата им некръстени измират“, догде да се съберат грошовете за откупване божествените тайни. „Тежко и горко!“ провиква се отец Неофит, попадайки в силно вълнение при разказа си за множеството безобразия и насилия над смирения и злочест народ – който не смее да издигне глас, да се оплаче и потъжи пред никого.

Търновските владици, накичени с титлата „екзарх на цела България“, са заемали още от началото на българското робство по-особено, привилегировано положение между другите гръцки митрополити в България. Те са били най-деятелни сътрудници на фанариотите в тяхната националистична пропаганда, те са подпомагали енергично на завераджиите от 1821 година, като са основавали клонове на „хетерията“ в по-големите градове на епархията и са привличали там, в името на християнската идея, и по-видните българи. Търновският митрополит Йоаникий е бил обесен навръх Великден в Цариград, заедно с патриарха, като един от главните виновници за избухналото революционно движение в Гърция. Неговият приемник, Иларион Критски, се държи на страна от всяка политика, но затова пък ревностно насажда елинизма и люто гони по-събудените българи, щом те му искат назначаване на български епископи и българско образование в училищата. Търпейки по неволя отварянето на Габровското училище (1835), той няма да позволи в 1836 г. на казанлъчани да настояват за ръкополагането за епископ на добрия проповедник и родолюбец Онуфрия Попович и ще прогони тоя предан другар на отца Неофита. Славейков право забелязва: „...този владика Иларион не даваше да се помене българско и кога ходеше на девер по селата, дето четеха български, гълчеше ги, харизваше им гръцки книги и принуждаваше ги гръцки да четат в черквите; дето немаха поп, гръцки попове им проваждаше и по-първите хора от селата караше ги да дават децата си гръцки да се учат...“ Груб и немилостив към българите, Иларион мрази българското народно движение и оставя лош спомен с поведението си по т.н. Велчова завета, която костува живота на най-добрите българи от Търново и околните села. И когато умира от чума през 1838 г. (февруарий), населението го е кълнило да се не стопи в гроба си.

Негов наследник е Панарет. Ако вече Иларион внася охлаждение между паството със своята надменност и алчност, този ексцентричен българомразец настройва всички против себе си. Познатата сатира на Славейкова от края на 40-те години го нарича „луд гидия“ и го представя като смахнат грубиян, който псувал и биял поповете; а в една хумореска от по-късно същият Славейков разказва, че Панарет „знаял на парата кайметя“, и не избирал средства за да трупа богатства: – „Колко роднини изжени! колко оженени разведе! се за пари. Хеле пък туй поповете, попеше ги каквито се изпречваха напреде му. Слепи с едно око, глухи, гърбави... земаше им по две, по три хиляди гроша, а немаше да ги пита, знаят ли да четат, не знаят ли“. Обирите му немали край – между другото завдигнал всичкото сребро от мънастирите и черквите и го стопил и продал...

На народа в Търновско се досадило от Панарета, и всички искали да бъде той махнат. Затова в началото на 1840 г. били изпратени от всяко по-голямо село по двама представители в Цариград, с прошения до Високата порта и до патриаршията – да се отдалечи Панарет и на негово място да бъде назначен българин, именно отец Неофит Хилендарски, Когато това движение се ширело и решението било взето, сам Неофит се намирал в Цариград. Но той поддържал оживени писмени връзки с приятелите си в Търново, които се чувствували окуражени за борба особено откак в 1839 г. бива възвестен Гюлханийският хатишериф, с равноправието в политическо и религиозно отношение за всички поданици, и откак две години по-рано (1837) султан Махмуд е пътувал из България, обещавайки навред законна закрила срещу всяко насилие от гдето и да иде то. Закрепнало икономически, като търговски и занаятчийски център, Търново ще съзнае твърде рано позорната зависимост на българската просвета от гръцките владици и ще се домогва до национализация на черкви и училища. Будният еснаф ще даде и тук, както и другаде у нас, най-крепката опора на борците за народност, народна черква и народна книжнина.

* * *

През пролетта на 1839 г. Неофит Хилендарски, след като е учителствувал известно време в Габровския мънастир и в Калофер (и след като в пътуването си през 1838 г. спохожда Котел, Сливен и Одрин) е вече в Цариград. Навсякъде, гдето мине, той подклажда с резки критики настроението против гръцкото духовенство, главния виновник за невежеството и обществения назадък на българския народ, и навсякъде той разкрива светли изгледи за този народ, в ерата на реформи и законност в държавата, ако бъде отстранено гръцкото потисничество.

Към 1839 г. в турската столица живеят голям брой българи, пръснати като работници, занаятчии и търговци и дошли от всички краища на България да дирят тук своята прехрана. Загубени между турци, гърци и други племена, те минуват под името руммилет, ромейски народ, тъй като верското им единство с гърците и подчинението им под патриаршията дава основание да не се признава тяхната народност. Не стига това, те нямат нищо общо помежду си, никаква организация на племенни начала и никакво съзнание за общи домогвания. Народностното чувство е у мнозина у тях затрито, и, макар да са грамадна колония от 30–40 хиляди души, те не представят особен елемент в разнородното население на столицата. Малцината по-образовани българи, които благодарение на личните си качества са могли да изпъкнат и да заемат някаква държавна служба или по-издигнато обществено положение, отричат и крият народността си и минават за гърци. Между търговците се издигат постепенно енергичните и пестеливи балканци, дошли от Калофер (братя Христо и Никола Тъпчилещови, Д. Тошков), от Копривщица (Гавриил Моравенов), от Карлово (братя Гешови), от Сливен (Илия Неделкович) и др. Занаятчиите са групирани в своите професионални, еснафски организации: хлебари, млекари, градинари, терзии, абаджии и пр. Най-сплотени са шивачите на царска служба, близо 1000 души, които работели в особена грамадна сграда, т.н. Хамбар, и имали военна уредба, под началството на свой главатар, Иван Спасов, и на свой командир, Махмуд паша. На държавна служба били и двамата най-първи българи, Стефан Богориди от Котел, дългогодишен съветник на Султана, и Василаки Вълков от с. Върбица, които се ползували с голямо влияние пред правителството. Между всички тези българи, поставени на разни социални стъпала и с разно потекло, не се подържат никакви духовни връзки, няма нищо, което да ги обединява като обществен идеал. В денонощен труд, в грижи за съществуване и икономическо издигане те изживяват всичката си нравствена сила, всичките си помисли за днес и утре. Народностната идея не е още пробудена.

И ето, отец Неофит пристига тук, „като от Бога проводен посланик до българите, да посее първото семе на възродения народен дух“, по думите на Раковски, който отблизо е следил дейността на смелия инициатор. Опитен оратор, огнен темперамент, екзалтиран родолюбец, свикнал да общува с простия народ и добре познал чувствата му, копненията му, болките му, Неофит успява да спечели бързо доверието на българските еснафи и търговци било в Хамбаря било по разните квартали на Стамбул. И разпродавайки издадените в 1835 г. свои книжки, той намира начин да заговори за потлачената народност, да пробуди чувството на дълг към родината и милост за хвърлените под икономически и духовен гнет българи. Намерил отзвук в тия честни души, той намисля да осъществи една своя величествена мисъл: „да се състави (както ни съобщава Раковски) в Цариград едно българско общество, щото да могат българите да се събират в едно място и да скроят как да действуват, за да сполучат желанието си. Такова място в Цариград не можеше в тях времена да бъде друго, освен една народна българска черква, която трябва да съсредоточи не само живущите в Цариград българи, но още и в България да има влияние над всички българи и на неин позив всички единодушно и съгласно да действуват за общото благои.

Тази мисъл ни разкрива всичката далновидност на отца Неофита, пръв познал необходимостта от една организация, носителка на колективната воля за народностно повдигане, която да застъпва някак официално жизнените интереси на българския народ, като член в голямото семейство народи под турско владичество. Заслугата тук е двойна: от една страна Неофит вижда, че не може да има никакви изгледи за сполука, ако не се създаде едно централно сборище на българската интелигенция, което в най-лоялна форма да работи за верското и гражданското освобождение на българите. Черквата се явява в случая символ на единството и гаранция пред властта за най-чисти културни домогвания. От друга страна, тази черковна община, като представителка на българския народ в такъв смисъл, в какъвто Вселенската патриаршия застъпва върховните просветни интереси на гръцкия народ, не би могла да действува нийде другаде в страната тъй сигурно, както тъкмо в столицата на султана, под непосредствения надзор на правителството и в близък дотик с влиятелните политически и духовни фактори. Към всичко това идва съображението, че нийде другаде в България, при малобройното градско население и слабо подготвената почва за новите идеи, не би могло да се постигне тъй лесно учредяването на оная верско-национална община, като юридическа, единица, както тъкмо, в Цариград, гдето са събрани най-много интелигентни и заможни българи и гдето има готови кадри за пропаганда, в лицето на ония еснафски корпорации, съставени от чисти българи. Да се възпламени в тях искрата на народност и да се извикат за живот заспали нравствени сили е сравнително лесно за един човек като Неофита, който има, вече установена репутация на книжовник и проповедникът който, познава добре душата на народа си – при толкова обиколки из България – и който притежава огромна енергия на духа, ентусиазъм, упорен характер и висок християнски морал, който му придава мощ за изтрайване в несгоди и страдания. Никой друг не съединява толкова, благоприятни за един народен вожд черти на ума, на темперамента и на волята, никой не е въодушевен тъй искрено от идеала да се работи за възраждането на народността, както този монах, съчетал хармонично в себе си твърда вяpa и готовност за самопожертвуване.

Неофит открива плана си на по-събудените търговци и еснафи, и намира тутакси пълна подкрепа от тях. Той служи дори българска литургия в една стаица на Хамбаря, превърната в параклис – първата българска литургия в Цариград, откак българин е стъпил тук – и радост просиява по лицата на бедните шивачи, навикнали да слушат само неразбраната гръцка молитва. Тъкмо когато става това, когато се обсъждат начини за издействуване позволение от патриаршията за българската черква в диоцезата на патриарха, Цариград, – от Търново пристигат вести за усиленото недоволство от владиката Панарета, пристигат и делегатите, които трябва да искат свалянето му и заместването му с чистокръвен българин – какъвто търновци виждали и посочвали чрез прошенията си в лицето на отца Неофита, добре познат тям защитник на угнетените. Приятелите на Неофита в Цариград се раздвижват, за да измолят разрешение за завладичването му, без да съзнават на какви непреодолими пречки ще се натъкнат. Защото патриаршията, дозела вече вълнението в разни краища на България против нейните йерарси, компрометирани като безнравствени или алчни за богатство българофоби, не ще поиска да допусне прецедент, който би засилил враждата против Фенер и би довел до пълното прогонване на гръцките владици из България. Тя ще стори всичко възможно, ще иде до коварство и подлост, до заплашване и заточение само и само да смаже в зародиш българското черковно движение, насочено против нейните национални домогвания и материални интереси. От България патриаршията има най-големи облаги, и тя няма тъй смирено да приеме отказа от богатите епархии, особено от най-богатата, Търновската. Тук именно отец Неофит попада в трагичното положение да бъде български кандидат, срещу когото ще бъдат насочени най-жестоки удари от всесилната и безогледна в преследването си патриаршия. Нека не се забравя, че все по това време, когато търновци работят за назначението на Неофита, видинци са се застъпили за ръкополагането в гр. Видин на Дионисий Контаров, котленец, който има покровителството на видинския паша; и че, като не може да отбие препоръката, патриаршията предпочита да бъде Дионисий отровен, отколкото да признае правото на един българин да бъде владика. Отравянето на Дионисия хвърля в голям смут всички събудени българи и им показва, на какви жестоки репресалии е способна чуждата духовна власт.

* * *

Българите в Цариград действуват пред Високата порта не чрез високомерния и почти погърчен свой сънародник княз Богороди, а чрез по-скромни и незначителни хора, обзети от любов към рода си. Султан Махмуд имал двама кочияши българи, калофереца Илия и свищовеца Тодор, на които се доверявал особено, поради ловковстта им да обуздават най-буйните арабски коне. Тъкмо те се нагърбили да подадат просбите за назначаването на Неофита, при което и султанката-майка им съдействува за това пред патриаршията. Обаче патриаршията коварно отстранява кандидатурата на Неофита, като подкупва пратениците от Търновската епархия, като им взема снабдените с печати махзари и като им пошушва да искат за владика пак един Неофит – 25-годишния патриаршески протосингел, някакъв развратен грък, който тичал по сарафи, задлъжнял стотици хиляди гроша и изкупил от патриарх, синодални старци и влиятелни чиновници във Външното министерство назначението си. На нашия Неофит, задлъжнял също, докато се бави в Цариград и си достави необходимите за завладичване одежди, не остава друго – напуснат тъй позорно от пратениците и лишен от материална поддръжка – освен да приеме унизителното предложение на патриарха, да стане протосингел на новоназначения търновския митрополит, като бил обнадежден, че по-късно ще бъде произведен епископ, заедно с други български епископи в Търновската епархия, именно в Русе, Враца, Ловеч и Стара Загора.

През м. юлий 1840 г. младият митрополит Неофит потегли със свитата си за Търново, придружен от отца Неофита, който харчил по пътя от свои средства, покривайки разходите на началника си. В Търново той бил посрещнат бляскаво от народа и местните власти, които по-късно иска да разположи, като раздава на управител, кадия, мухасали, чорбаджии и селски първенци разни подаръци. Малко, след това владиката предприема обиколката си, определяйки и събирайки високи такси. Нашият Неофит наблюдава със свито сърце новите произволи и злоупотреби – и решава да се откаже от протосингелството. За него е ясно, че той трябва да отговаря за чужди грехове, че той трябва да стане съучастник на един нов, най-безогледен грабител на българите. И оттегляйки се в Лесковския мънастир, гдето може да споделя възмущението си с горещия патриот игумена Максима, той изчаква завръщането на владиката, за да си получи взимането от него. Обаче вместо честна разплата – идва неочаквано заточение. През нощта на Великата среда, април 1841 г., той бил арестуван – по донесение на митрополит Неофита и заповед на Цариградския патриарх – от сеймени на търновския управител и бързо откаран за Света гора. Без съд духовен, без връчено обвинение, без защита той е лишен от сана си и пратен в изгнание – очевидно само защото мъти водата на пакостния владика и защото патриаршията се бои от неговата агитация между българите.

Докаран на гол кон и с вериги на нозе в Хилендарския мънастир, Неофит бил твърде зле посрещнат от събратята си. Те го винели, че се занимавал със светски работи, че пренебрегнал интересите на мънастиря, че не пращал поклонници – и главно, че се борел с патриката за някакви права на българите и за назначаването си владика. Той писал до приятели в Цариград и в провинцията, но от нийде ни вест ни помощ. Измъчвала го и немотия й равнодушие на сънародниците му. И на Йосифа Соколски той се оплаква: „Чудно, аз сам в Цариград и тука (в Търново) седях за народа си, а един цел народ да ме остави... да ме мъчи за божа правда един насила и с прелести долаш... Брате, за мене не ги ли е грях: освен що изгубих всичко, но и здравето си съвсем изгубих от трипроклети несносни и досадни всечасни навикваници!“ А на младия Раковски, тогава ученик в Куручешме (Цариград), като го моли да действува за освобождението си чрез майката на Богориди, той изповядва: „Тако ми прилича да се муча до смерти и да ме прости Бог и св. Богородица... Блазе на Неофитовата душица, тежко и горко на живота му!“

През пролетта на 1842 г. Неофит бил преместен в българския Зографски мънастир, но тук той бил безчовечно обран – завдигнати му били от братята всички пари, които пастрел за напечатване на някои свои ръкописи и които щял да изпрати в Цариград за тая цел („да ми се напечатат за общенародна полза книгите“). Поради разпри със зографци, патриаршията разпоредила да бъде той преместен в гръцкия мънастир Дионисиу. И тук той бил по-добре гледан – усмирявайки болната си изтерзана душа с величествената гледка към морето и с разходки до келиите на аскетите в планината и край морския бряг. Виждайки, че българите в Цариград не са в състояние да му помогнит, той наглася с помощта на верния си приятел Онуфрий Попович, калугер в близкия скит „Св. Ана“, избягването си. И качен на една гемия, той напуска в началото на август 1844 г. Света гора, за да се озове в Цариград. Тук той се укрива няколко дни от патриаршеските съгледници, докато си набави покровителствени тескерета от султановия зет, началника на артилерията Мехмед Али паша, и от великия везир Риза паша, и едва на 21 август подиря българите, в тяхното главно свърталище, ханът Бал капан, гдето се намирали конторите на най-видните български търговци.

Неофит ни описва сам в един трогателен разказ, как се появил внезапно в средата на балкапанци и как те останали като вцепенени от неочакваното му освобождение и пристигане. В мълчаливо вълнение той ронел сълзи при вида на толкова близки приятели и съмишленици и едва могъл да се овладее и да опише мъките си. И бързо той се съвзема, ободрявайки и другите, за да започне още по-ревностна борба против гръцкото духовенство. Заточението е повдигнало духа му, направило го е фанатик за идеята. Никога той не е обичал тъй горещо отечеството си, както кога е бил отдалечен от него; и никога готовността му да жертвува всичко, дори живота си за избавата на народа от грозното фенерско иго не е била тъй голяма. На приятеля си Васкидов, в Свищов, комуто съобщава за избавата си, той пише: „Мню, яко нест ничего тако сладчайшаго как любви к Отечеству... ни тако честнейшее, как положения живота за Отечество.“

* * *

Сега, спасен „като по чудо“, Неофит е честит да намери по-благодарна почва за агитацията си, понеже султан Абдул Меджид е решил да продължи реформеното дело на баща си Махмуда и е насърчил търпимостта по верски въпроси и просветата на народностите. Сега Неофит намира здрава опора не само у еснафа и новата интелигенция на Цариград, но и у един високо образован и мъжествен ратник за българската черковна свобода, роденият в 1812 година еленчанин Иларион Михаиловски, също монах от Хилендарския мънастир. Двамата тези вожди на българското движение се допълнят взаимно в смисъл, че са обзети от същия идеализъм и че ако единият знае да увлича масите, чрез популярното си и огнено слово, другият, по-образован, умее да вдъхне доверие у по-издигнатите и у самото правителство, което вижда в негово лице тактичен и политичен български първенец. По-импулсивна натура, първият действува под напора на силни афекти, на въодушевение и на омраза, и не спира под никаква опасност. „Отец Неофит, казва Раковски, в това си предприятие показа една безпримерна неустрашимост и следва да бъде същий до последна минута на живота си.“ Но все пак Неофит и Иларион подирят покровителството на разни видни лица, на султанските министри и особено на поменатия султанов зет Мехмед Али паша, така че патриаршията не смеела да ги нападне явно: тя тайно подготвяла плана си за тяхното обезвреждане и очаквала благоприятни случаи за оклеветяването и компрометирането им. Намерили по-здрава опора за своята черковна политика в организацията на еснафите и в благоволението на някои държавници с по-напреднали идеи, те правят опит да групират около себе си, да обединят в една национална воля цялата страна, всички съзнателни българи, за да могат да се налагат с по-голяма тежест на решаващите фактори.

Отличен повод за по-смела дейност дава на двамата една важна везирската буйрултия от началото на 1845 г. Като напътвала местните власти към прилагане на хатишерифа от 1839 г. тази заповед нареждала да бъдат изпратени в Цариград от всека област по двама избраници на населението, които да изложат пред една конференция от висшите сановници на империята нуждите на народностите и да препоръчат сигурни мерки за тяхното задоволяване. През м. февруарий Неофит бърза да изпрати до свищовските си приятели преписи от хатишерифа и буйрултията и в писма до тях и до съмишлениците си в Русе, Търново и други градове настоява да се побърза с избора на пратеници. За да се използува благата воля на султана и да се отърве българският народ от игото и своеволията на фанариотите. В писмо от 15 март 1845 г. той се обръща към свищовските младежи, които приканя към ревност за българската, просвета, с думите: „На златоцветущаго ви возраста стана, туй благодатно божие благоволение, за да ся освободи и бедний ни болгарски народ от грековладишко и грекоманското тиранско порабощение и да си биде само верна султанска рая, а не грековладишки и грекомански роби. Боже помози!“ Той препоръчва на първенците в Свищов (на 3 април с.г.): „Чини ми се, какво ще бы полезно да се отделите духовенството от Търновскаго грекоманства, сиреч от Росица река кам Свищовска каза сос Севлiевска та и Никополска та (ако е можно и Плевенска та), чи да сте си мирни, спокойни и верни султански поданици. Можно е и русчуклии, враджатлии и ловчелии да си изпросят и тии болгари архиереи…“ И друг път, до приятеля си Емануил Васкидов, свищовския учител: „вратчените, ловчените и рухчуклите, ако са согласны и готово е правителството да им пpoмени епископите и да им положи от Болгарскаго рода. Доволно само да ищат.“ Така не само ще се отслаби влиянието на търновския митрополит-екзарх, ще се ограничи чувствително натиска му над няколко нови епархии, но ще може да бъде поискан Неофит за епископ на някоя от тях. Той е подготвил вече от по-рано духовете за една такава възможност, дирейки хармонията между общенародните интереси и своите потъпкани права.

Още на 11 септемврий и на 17 октомврий 1844 г. Неофит е подканил свищовци, да му изпратят патриархо-синодалните писма, с които в 1840 г. се е обещавало на населението в Търновско, че ще бъдат ръкоположени български епископи, помощници на Светотърновски, във Враца, Ловеч и Русе. Той е съобщил за насърчение – че за исканията на българитe се били застъпили пред Портата двама иностранни дворяни (един от тях ще е бил непременно Чайковски). И той сам е подкрепил застъпничеството им, като представил на властите колкото просби и писма от епархиите се намирали у него. Сега, когато предстояло да се разгледа дисциплинарно поведението на Неофита Търновски по заточването му без съд и ограбването му, той моли свищовци да му изпратят едно прошение в този дух до силния му покровител Мехмед I Али паша. Свищовци се отзовали на просбата на Неофита и подали до Мехмед Али паша и до великия везир съставените от самия Неофит заявления, в които изтъквали, как в продължение на четвърт век били поучавани от народния избраник върху своите длъжности към Бога и държавата, как той ги напътвал със съветите си, учил ги да бъдат милостиви към бедните си съграждани и да радеят за просветата, и, особено какви бащински грижи е полагал при настаняването на свищовци в опожарения и разрушения, свой роден град. Заявленията завършват с позив към правителството, да бъдат верните български поданици избавени от преследването на гръцкото духовенство и да се изпълнят справедливите лични искания на Неофита.

Между това през м. април 1845 г. били пристигнали в Цариград народните пратеници. Надеждите, обаче, възлагани на тях, се оказали съвсем напразни. Както разказва Раковски, тези хора, в по-големия си брой гръкомани или невежи страхливци, са явили най-напред при патриарха – и той ги наплашил да не казват нищо против реда в областта и само да благодарят на султана, че са от всяка страна доволни. Патриархът се боял от техните разкрития и не искал да позволи заместването на гръцките владици с български, за да не пресекне изворът, от който фенер хрантутел толкова „денгубци, сплетници и беломорски просяци“. Ония български пратеници, разказва хумористично Раковски, „видевши всесвятейшаго фанариота и пивши по едно черно кафе при него, мислеха се веки че са се приближили Богу и послушаха негови пагубни и лукави наставления“. Някои от по-развитите млади българи в Цариград се потрудили да ги убедят да кажат пред Портата самата истина, да изтъкнат именно злоупотребите на чиновници и на владици в областта си, но малодушните и прости тия хора се били вече обвързали пред патриарха, пък се и бояли да не бъдат афоресани от него. Склонили ги да идат поне при всемогъщия тогава Риза паша, за да му изтъкнат желанието на българския народ да бъдат избрани измежду пратениците четирма души българи, които да останат в столицата като постоянно присъствие от страна на българския народ по светските и черковни общи работи; но когато да бъдат тия пратеници представени на пашата от благосклонния към българите и тъй влиятелен пред държавните учреждения поляк Чайковски, боязливите тези хорица се измъкнали незабелязано от приемния салон на пашата, без да дочакат среща с него. „Ето що приноси простота и невежество!“ провиква се Раковски. „Така се изгуби и това драгоценно време за наш народ“, прибавя с меланхолия този свидетел на борби и усилия, на ентусиазъм от една страна и жалки рабски чувства от друга. И че тъй изложената история ще е вярна, показват ни записките на самия Чайковски. Според него, в събранието на народните представители българите показали странно малодушие и мълчали красноречиво; думата взимали само мусулманите, врагове на реформите, като защищавали старите си привилегии и не допускали никакво равноправие на християните. Негласният парламент не дал по такъв начин никакви практически резултати и бил дори заподозрян от европейското обществено мнение като несериозен опит, като жалка, нарочно инсценирана комедия, която трябвало да узакони възвръщането към реда преди Танзимата.

* * *

Правителството, което в действителност сериозно е мислело да тръгне по пътя на държавните преобразования, ще е съзнавало добре безсилието на свиканото от него събрание, затова било разпоредило още през м. април да заминат за областите специални комисари (меймури), които да проверят на самото място истинското състояние на нещата и да изложат нуждите на населението без страх от провинциалните големци. Именно с оглед към тази анкета на правителството, Неофит се отнася писмено до свищовските си приятели, да използуват сгодния момент и между друго да изпросят от Портата „свещенноначалника от българскаго рода, в славу Божию, в чест и похвалу вери и на роду на ползу.“ Той пише още на свищовци (3 април 1845): .„Смишлявайте колико беди, напасти и умрази е претерпял горкият ни Болгарский народ за грековладишката пуста да упостее Морра (Морея, Гърция) – което то беломорско утровно коварство не престава, но тайно подействующе грекоманите подбеснява – и горкият Болгарский народ в напаст увалява. За то требва да са посабудиме – на правлението да са молиме да са искоряни тая бесновата жилка из Болгария ...“ А на приятеля си Емануил Васкидов в Свищов той поверява, все тогава: „Слава всевишняму! Ето коликото са нахождат от всякъде тува в Цареград из Болгария сущи Мати Болгарии рожби и искрении любородцы ся согласиха и подписно общенародная жялба на високой Порти дадоха, просящи да им ся даде дозволение да си направят в Цареград и болгарите една церква и при нея една типографиа и едно училище – и да имат и болгаре не от родът си из Болгария, каквото и другийте народи четирма сущи ефорй всегда седящи в Цареград показующи на в[исоката] П[орта] лице народа своего болгарскаго, и да представляват общенародните нужди, и да приимат царските к „народу милости без греческаго влияния.“

Към всичко това, Неофит склонява двамина от народните пратеници (от Силистра и Шумен) Петър х. Петков и Антон х. Савов, да поднесат на Великия везир написаното от самия него заявление, което те и сторили на 23 април 1845. В това заявление, като се изтъкват известните вече неправди на гръцкия патриарх и на владиците, се настоява: „Того ради... се молиме да ни отарвете от ти грекоархиереи чрез полномоището Високия Порти и да ни ся поставят природни apxiepeи (както и на другите ви поданици), които ни знаят болгарският народный язик, нрав и обичай. И да ни определите от нине тува в Цареград кому прочее да си проваждаме общенародните случайни, нужди, за да ги обажда на Высочайшата вы Порта искренно и да получаваме прещедрата от державнаго ни Султана милость“.

Платформата на българските вожди е вече разширена с един национално-политически мотив от голямо значение. Както ще се види и от изложенията, които наскоро след това Неофит и Иларион подават сами до Великия везир, иска се не само черква в Цариград и владици в епархиите, но и представително тяло в столицата, като посредник между народ и правителство и като законен носител на народната воля по всички вътрешно-политически въпроси. Така гръцко-българската разпря се изместя полека-лека от тясната ивица на един епизодически конфликт и на чисто черковна управа към една широка площ, гдето се формулират искания за народно обособяване и за пряко разбиране между българи и правителство, без намесата на патриарха, до тогава духовен и светски застъпник на цялото православие в Турско.

Нека изтъкнем, че, все по настояването на Неофита, и жителите на Търновската епархия поднесли на Великия везир една просба от април 1845, подписана от 65 първенци на Търново, Габрово, Елена, Севлиево и други мecтa. В нея те протестирали рязко против своя алчен митрополит, изброявали користолюбивите му похвати и враждебни на българщината действия и заявявали: „Вяра та наша са обърна на разбойническа търговщина и народат изстина от вярата си. Чаками винаги да са сподобим с apxiepeй според законат си... а то по наше нещастие дохождат ны apxiepeи неми, натоварени до уши с борч знающи само языкат на паритe.“

Турското правителство взима най-сетне бележка от тези небивали по-рано манифестации, понеже и само се убеждава, че е наложително за спокойствието в империята да се задоволят исканията на един огромен народ, полезен на държавата, щом тe са подкрепени с толкова несъмнени факти на произвол и занемарен архиерейски дълг. Към всички външни заплитания, поради съперничеството на Русия и Франция от една страна, на Франция и Англия от друга страна в работите на Изток, към подозрителнитe военни приготовления в Гърция и в Сърбия, които имат за обект разклатената Турция, идат и някои вътрешни смутове, способни да усложнят положението и да предизвикат нова интервенция на великите сили. Ето защо Великият везир решава да излезе от пасивността си и да наложи на патриаршията известни отстъпки, в духа на българските искания. Тия искания са предявени по силата на пълномощното, дадено на 25 юний 1845 година на Неофита и Илариона от големия абаджийски еснаф и подписано от протомайстор Драган Димов и други майстори българи, гдето се казва: „…Темже общеиснафски призвахми г. Архиманд Неофита Кот[ленца] и г. П. Илариона Еленца (които и не хотиащи) молиищи им cia за общенародна любов да восприемват от общеиснафската наша страна и да представлиават Всесвиатейшему патриарху и синоду и височайшему Правлению нашите нуждни потреби, които cia от носиат до нашата вера, от които сми лишейни и тува в Цариград и по всичката Болгариа и дору до сега“.

По силата на това пълномощно, Неофит отправя през м. юлий с.г. един обстоен доклад до Високата порта, гдето ясно сочи виновниците за недоволството в България: и иска радикално лекуване на злото. Гръцките архиереи са „строги изстязатели и неумолими судiи“; те не разбират български език, но знаят да разказват на българите, колко борч са направили докато откупят от правителството и патриарха правото си; те събличат и употребяват българите като „откупени роби“: и поради тях народът е дошъл „до такава бедност и убожество“, да не може да си строи ни черква, ни училища. Те обвиняват непокорните, „като бунтовници царства“, пращат ги с клевети на заточение, подкупват с рушвети чиновниците, за да преследват безконтролно невинните, и т.н. За да се избегне пълната гибел на народа, Неофит предлага следните седем точки, като колективно желание на българския народ:

1. Да обясни патриаршията, от какво е произлезъл нейният огромен дълг и защо требва да го изплаща и българският народ чрез извънредни данъци, събирани от владиците;

2. Да се посочи какъв е дългът на всека епархия, за да се изплати той наведнаж, – понеже българите нямат нужда от него;

3. „Да се дадат на българите архиереи българи, които би били правилни законни нихни пастири“ и би учили и служили на родния си език;

4. Да се определи на всички архиереи месечна и годишна плата, за да не вършат никакви злоупотреби;

5. „Да се определят трима българи архиереи за заседатели греческаго синода в патриархията наедно с греческите архиереи“...;

6. „Да се избират тия архиереи всекогаж от народа... и да се потвърждават от Високата порта“ – и никога да не се менят по волята на патриарха и синода му;

7. „Да се определят от страна българскаго народа четирма человеци векили, природни българи... за да седят тува в Цариград и да представляват всичките народни нужди и прошения на Високата порта и да приемат пак обратно всичките решения и високите повеления държавнаго царство во всякое без влияние греческаго“.

* * *

Тия седем точки трябва да бъдат новата харта на българската народностна автономия, първият опит за отцепването на българският народ в черковно и мирско отношение от опеката на гърцизма, тъй като патриаршията всякога, още от попадането на българския народ под турско иго, е имала светска юрисдикция върху българите, чрез своите, владици. Естествено, патриаршията е живо възбудена от това дръзко поведение на непокорния отец Неофит и на другаря му Илариона, и ще тури в действие най-коварната си тактика, за да сломи българското упорство. Привидно тя е съгласна да изпълни желанието на българите – особено поради настояването на Великия везир, който има интерес да не настъпват размирици в страната. И патриархът скланя да назначи Неофита и Илариона за български митрополити. „Отоманска порта, пише Раковски в мемоарите си по черковния въпрос, повеле патриарху да приемни тия български свещенни лица, да им даде обиталище в патриаршия и след малко време да ги нареди за митрополити в България“.

Още през м. май 1845 патриархът ги приема наистина в патриаршията, под натиска на правителството – и всички българи са се зарадвали, че най-сетне ще надвие народната воля и че ще видят след пет века духовно робство йерарси от своя род. „Патриаршия ги на яве прие с обичливая фенерска лъскавина и лицемерие, но оти и от вътре им плетеше хитролукаво трънений венец казни и чакаше да сполучи време да им го наложи на глави и да умори и разори всеки конечна нихна дързост за подобно предприятие“, казва пак Раковски, свидетел на всички тези усилия за българска победа. Правейки капитал от някои невинни посещения на двамата български йерарси в католишкия мънастир „Сан Бенедето“, гдето тe се чувствували по-безопасно, и от сношенията им с полския емигрант Чайка Чайковски (Садък паша), който работел за една коалиция на Турция и Европа против Русия, патриархът обвинява Неофита и Илариона пред руския посланик Титов, че тe искали да изневерят на православието, че нарушавали единството на вселенската черква и че се явявали опасни агенти на западните сили, с тенденциите им да приобщат българите към католицизма или протестантството. Руският посланик, ревнив за привилегиите на патриарха и за интересите на Русия (която не иска да се накърнява верското единство на българите), дава съгласието си за арестуването на опасните български размирници, и Високата порта, останала на страна от интригите и без намеса във вътрешните черковни работи на патриаршията, признава това право на патриарха, да наказва според черковните канони непокорните си служители. Така Неофит и Иларион, в ожидание да получат епархии, биват изненадани от патриаршеските евтаксии (стражари), хванати насила и заточени на о-в Принкипо и от там – отново на Света гора, единият (Неофит) в мънастиря „Лавра“, а другият в „Симо-Петра“.

Българите в Цариград са тоя път по-решителни и деятелни. Те подават наскоро след заточването (1845) прошение до великия везир Решид паша да бъдат освободени заточените, но не било постигнато нищо друго, освен преместване на злощастните жертви на патриаршеската измама в мънастиря „Хилендар“.

Ако лавриотите държат строго Неофита и дори го обиждат жестоко и изтезават, хилендарци го оставят малко на мира, без да се грижат, обаче, за положението му и да му спастрят големи огорчения. Оставен на себе си, в самотата на келията, той нахвърля жлъчни тиради против умразните „грековладици“ и подканя в писма приятелите си, „да орат винограда господен“, да сеят просвета и борчески дух между народа. Взел бележка от усилената борба против Неофита Търновски, който бил най-сетне вдигнат в 1846 г. от епархията си, той ликува и сърадва патетически архимандрит Максима и Андрея Робовски, своите предани другари, за успеха им. Две негови писма от 1 декемврий 1847 и 17 март 1848 ни увеждат подпълно в екзалтацията и скърбите му. Той пише в първото писмо за себе си: „Дух бодр, милодрагий ми любимче и сътрудниче! народности ради, но плот немощна... от единия страни дряхлая старост, от другия – немощ болезни! от третия крайная нужда и нищета ме прехлупи!“ Отпаднал физически, често болен, и в напреднала възраст, той страда над всичко още от безпаричие, търпи лишения; но все пак моралът му е висок и верата в крайната победа на народното дело твърда. Възторжен патриот и непоколебим гръкомразец, той предава и на другите, чрез писмата от последните си години, своя светъл мироглед, заедно с тая остра антипатия към въплътеното народно зло – фенерската олигархия.

Лишен от възможност да въздействува чрез живо слово, неспособен да мълчи, навикнал да предава на книга чувствата си, да поучава чрез писани речи, той хваща в заточение отново перото. Сега той няма да съчинява учебници за децата, а ще потърси аудиторията на възрастните, за които има строги уроци по родолюбие и обществен дълг. Главен документ на писателската му дейност е незабравимата „Мати Болгария“ – един диалог между олицетвореното отечество и добрия син на народа, гдето пред нас и днес изпъква живо суровият обличител на невежите и предателите и искреният наставник на чистите души. Наистина, Неофит не се мисли напълно подготвен за задачата си да напише една книга – завет на българския народ, да очертае пътищата на развоя му и повеленията на момента в съгласие с напредъка, достигнат на Запад: неговите знания са често оскъдни и кръгозорът му – стеснен донякъде от възпитанието и средата му. Но, в замяна – и подобно на първоучителя си Паисия – той има здрав усет за културните нужди на народа си и сърце за неволите му. Никои като него не чувствува тъй болезнено неправдата; никой не жигосва тъй смело угнетителите, егоистите, крепителите на робство и тъма. Той е всмукал в себе си страданията на народа, и патосът на излиянията му е от най-чиста проба. Със запаса си от библейски и класически реминисценции, в духа на псалмиста и пророцитe, той ще се провиква в оня диалог:

„Милая ми майко! Трябва да имам небото за хартия, морето за чернило и Матусаловите години, и да призова из стихотворците боговдохновенаго царя пророка Давида, чуднаго Гомира, дивнаго Виргилия, чудеснаго Овидия и плачевноридателя иерусалимскаго пророка Иеремия, за да ми спомогнат оживително да ти изложа туй смертоносное тегло“ ...

В мънастиря тъй е и поетически настроен, предава се, по стар навик, на стихотворни импровизации, каквито са напр. тия от 1848 година:

С искрената любов любов питая;

За народат ни сърдце ми кат воск истая!

Всячески кат теб, Андрее, за доброто му са стараня! Просвещението му винаги и всегда желая!...

Злобствующите, щат нещат да престанат ...

За обществото страдащите така нещат да престанат.

Дерзай любимче Андрее!

Сичко народът ще успее.

И защото ти си Болгарски Ахилес,

За то говори, настой, ори и сей днес...

Друго едно стихотворение, пак насърчение към Андрея Робовски в Елена, гласи:

Премилая горка мати Болгария!

В двор ти са вселила усойна змия!

Из устата й притворно яд кат захар капи!

Мили те ми искрени рожби смертелно хапи!

Аз окаяний сам затворен! ...

Но пак е в мене дух храбоборен!

Но вие дерзайте, говорете,

Гърци из Болгария испадете!

Някаква смес от елегия и сатира ни дава трето едно стихотворение:

Дови ми се вече и додея

И да говоря право не смея:

Любимче Андрее!

Любонародний герое!

Речи и кажи на Максима

Да не дава греку таксима...

Твоего и моего другаря,

За да не го пуща и в олтаря …

Бил кой да бил, нали е Грек,

Да пукне и изчезне в век...

Страстна омраза към всичко гръцко дишат тия тиради в стихове и проза на стареца, – както и неизсекаем оптимизъм, несъкрушима воля за нови подвизи. Твърдо увeрен в неминуемото поражение на Гърка и тържеството на справедливото българско дело, той не губи надежда – въпреки болест и старост – да доживее часа на победата, час и на свободата си. Той не допуска, с всичкия си бодър инстинкт за живот и за борба, че може „да изгние в заточение.“

Но краят на дните му е наближил вече, сломеният от физически страдания и нравствени кризи няма да утрае до ново свиждане със сънародници и гибелта на фенерското иго. От разказа на дякон Григория (послешен Доростоло-Червенски митрополит), който тогава е пристигнал в Хилендар, ние знаем, как прекарва последните си дни 60 и няколкогодишният народен мъченик. Загубил сили, загубил съзнание, той лежи по цели часове неподвижно на одъра в келията си, без да се знае где се намира – между живите или умрелите. И най-после той издъхва на 4 юний 1848 г. на ръцете на Григория, който от състрадание се бил прибрал да живее при злочестия заточеник и да му прислужва, и който има голямата заслуга да ни е спасил част от ценното ръкописно наследство на Неофита, което иначе би било унищожено.

* * *

На Г. С. Раковски се пада честта, да е изтъкнал пръв крупното значение на този български герой и мъченик, възпитал цяло поколение борци за народност и популяризирал незабравимите идеали на Паисия. „Негова най-свята длъжност е била на света да помогне бедному си роду и да го избави от тяжкия окови духовнаго фенерскаго ига! За това он презре сичко на свет, изложи в опастност и самий си живот и най-после издъхна в калугерски влажни тъмници... с най-последна реч в уста си България мила Мати!“ Трябва днес да отдадем пълно право на автора на „Горски пътник“ и редактора на „Дунавски лебед“, когато той в 50-те и 60-те години нарича Неофита „първи двигатель“ на въпроса за издигането на народна черква в Цариград, когато той подчертава, че „Неофит първи почна явно да проповедва по България и да възбужда народа да иска исторически си права“, и когато му признава доблестта, че „се улови първи в явна борба с фенерска Патрикана, пострада толико от гръков и най-после принесе жертва и живота си за народа!“

Героичният лик на Неофита е с тия думи правилно обрисуван. Днес ние съзнаваме още по-добре, отколкото преди 70 години, какво дължи народът ни на тоя неистов родолюбец, учител и агитатор.

Истинският подвиг на отца Неофита лежи тъкмо в голямата последователност на далото му и в чистотата на помислите му. Обжегнат от любов към народа си, познал тежкото му обществено и нравствено състояние, той си поставя за жизнена цел да съдействува за националното му окопитване и за сдобиването му с ония граждански свободи, които имат съседите гърци, сърби и румъни. Прозрял пръв изхода от това плачевно състояние – като се отхвърли гръцкото духовно иго – нему се пада и достойнството - да набележи пръв основната програма на всички борци за народност, в епохата след Танзимата (1839). Съзнанието, че само черквата може да бъде безопасен и сигурен обединяващ принцип и че за нея трябва да се организират всички здрави сили и умове в България, като се подкрепи почина на цариградските еснафи, го издига високо в очите ни като вдъхновен реалист-политик! Лозунгите за българска просвета, българско духовенство и, гражданска солидарност между българите са негово знаме в борбата. Около тях той групира млади и стари, заразявайки ги с ентусиазма и безкористието си; за тях той жертвува мило и драго, оставайки до край верен на дълга си към родината. Не стига неговата устна проповед и практическа дейност, той хваща и перото, за да завещае на последователите си едно евангелие на българина, гдето християнското и човешко начало са най-хармонично съчетани. Влагайки благородство във всички свои домогвания, той остава до край неопетнен идеалист. И в ореола на този възвишен идеализъм той ще живее в паметта на всички, които чрез неговата „Мати Болгария“ могат да си възкресят онова мрачно минало, предвестник на нашата политическа и верска независимост.

Публ. в сп. „Българска историческа библиотека“, г. I, кн. 1, 1928, с. 194-224.