Изминаха 116 години от Илинденско-Преображенското въстание на македонските и тракийските българи. Издадени са десетки хиляди страници със спомени, дневници, документи и публицистика за този героичен акт на народа ни. Но като че ли интересът повече беше съсредоточен към въстанието в Македония, а не толкова и към нашите сънародници от Тракия. Наистина няма сериозно изследване, в което да е пропусната тази част от общото въстание на българите, още повече че сериозните изследователи са наясно, че във въстанието участват освен македонци и тракийци, но и българи както от Княжеството, така и българи от Южна Русия и Бесарабия.

Нещо повече – редица от войводите от Македония са тракийски войводи, а значително число от македонските войводи са по потекло от Тракия. Борбата бе обща – тя бе борба на поробените българи от двата дяла – Македония и Тракия, подпомогнати от свободните си братя, значителна част от които бяха не просто военнослужащи, но и висши военни. Тук бих искал да припомня и факта, че председател на конгреса на Петрова нива на одринци беше македонският българин Васил Пасков, а един от секретари на конгреса беше също македонския българин Христо Силянов. По-късно след конгреса Силянов ще е действащ войвода в Одринско, а след това ще бъде историк на общото българско въстание от 1903 г.

Но това, което направиха за увековечаването на Илинденско-Преображенското въстание македонските българи проф. Любомир Милетич, Христо Силянов и Боян Мирчев, тракийския българин Иван Панделиев Орманджиев (Лозенград, 21 август 1891 – 18 септември 1963, София) направи сам, за да съхрани паметта на за героизма на тракийци, но и да разкаже тяхната история. Необхватно е неговото документално наследство, от което само малка част е публикувана. Между 1927 и 1941 г. той успява да публикува само четири тома от неговите „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско“, както и една не малка част от събраната документация за въстанието и за революционното движение в Одринско в сборника „Преображенско въстание“, в Известия на института за българска история при БАН, и в периодичните издания на Тракийския научен институт. С изключителна стойност е включената от него документация за историята на Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон“. Само със съжаление трябва да говорим за останалите непубликувани томове със събрани документи и спомени за революционното движение в Тракия, за отношенията между ВМОРО и ВМОК, както и за първия Български екзарх Антим Първи.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с пълния текст на една малка брошурка, дело също на Ив. Орманджиев. Това е книжката му „Преображение“, която той публикува през 1933 по случай тридесет години от въстанието на българите в Тракия. В нея Орманджиев прави макар и кратък, но изключително богат като информация и точност очерк за Преображенското въстание. И за тракийския историк въстанието е общо българско въстание, но той прави сериозни изводи за известни различия в целта на борбата между тази на тракийци и на македонци.

Тази книжка представлява изключителен интерес и доколкото знам, няма второ издание и днес тя представлява библиографска рядкост.

Цочо В. Билярски

 

 

 

ИВ. П. ОРМАНДЖИЕВ
ПРЕОБРАЖЕНИЕ
ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ ВЪСТАНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В ТРАКИЯ

 

I.

Сан-Стефанска България и двете течения в македоно-одринските българи. – Защо се прибягна до революционната борба. – Илинденско и Преображенско въстание и къде главно стана последното. – Произход на вътрешната и външна организация и тяхното отношение до 1900 г. – Агитация чрез чети в 1901 год. – Масово организиране през 1902 г. – Комитети и смъртни дружинки или селски чети в 1903 г. – Решението за въстание и конгресът на одринци в „Петрова нива“. – Защо не почна въстанието в Македония и Тракия едновременно, поради което имаме Илинден и Преображение.

 

Сан-Стефанският договор начерта границите на една българска държава, която стана идеал на свободните и поробени българи в Мизия, Тракия и Македония. Разпокъсването на тая Сан-Стефанска България в Берлин още в годината на нейното създаване раздели българите само политически. Чрез св. Екзархия те останаха и след решението на западноевропейската дипломация културно и духовно обединени. Общобългарският въпрос в историята на освободителната епоха, обаче, се замени с въпроса за освобождението на българитe от Македония и Одринско, за да бъде народа ни напълно освободен и обединен. Но поради завоевателните стремежи на нашите съседи гърци и сърби и поради империализма на великите сили, дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация издигнаха лозунга за автономно управление на нашите южни земи – Македония и Одринско. Във връзка с тоя лозунг и с прямите стремежи за тяхното присъединение към България се създадоха две течения в революционното движение – централисти и върховисти, които в разгара на движението поставиха начало на братоубийствата в героичната борба на македонските и тракийски българи за свобода и човешки правдини.

Тук няма да се спирам на причините за освободителното движение в Македония и Одринско чрез революционна борба. Ще кажа само, че друго средство не оставаше за повърнатите в робство българи от Македония и Южна Тракия (Одринско) след решението в Берлин. Безчовечието всякога се събаря с безчовечни средства. Тиранията на деспотичната и теократична империя на султаните можеше да се раздруса и събори само чрез издигнатата до култ въстаническа борба, в която ред поколения виждаха своето евангелие.

* * *

Въстанието на тракийските българи през 1903 год. е неразделно свързано с въстанието на македонските българи. Едното наричат по деня на започването му Илинденско, а другото – Преображенско. Те не бяха повсеместни, защото в много райони се води партизанска борба само.

Преображенското въъстание обхвана главно северната половина на Лозенградския санджак: Малко-Търновска, Ахтополска и отчасти Лозенградска и Визенска каази. Въстаниците от полето се оттеглиха в планината, където бе създадена кратковременна република от 6/19 август 1903 год. до началото на септемврий същата година. Каква е прочее, накратко, историята на нейната подготовка в разгара на борбата на македоно-одринските българи?

Останалите под робство българи след Берлинския конгрес по течението на Вардар, Струма, Места и Марица съзнаваха своето значение за бъдещето на свободния български народ. Това тяхно значение още по-добре се схващаше от самите свободни българи. В това общо схващане на свободни и поробени се крие произхода на македоно-одринските дружества в България, като база на вътрешното революционно движение. От тези две взаимно подпомагащи се организации външната, подкрепена от официалната власт, не веднъж се опита да се наложи на вътрешната, която по произход предхождаше първата.

Вътрешната революционна организация в Одринско изникна след македонската. Началото на последната отнасят към 1893 год. Външната организация заработи след падането на Стефан Стамболов от власт. В края на лятото на 1895 год. Мелник бе нападнат от четата на Борис Сарафов. Същевременно Македонският комитет прати в Странджа планина, към Малко-Търновско, една чета от четири души: капитан Стойчо Гаруфалов (от М. Търново), капитан Луков (от Сливен), капитан Бозуков и поручик Пожарлиев. Неуспехът на тия чети даде една по-правилна насока на организирането на революционното движение. Видя се, че външната организация нищо не ще може да върши в Турция, без насаждане просвета в народната маса чрез вътрешната революционна организация, на която външната да бъде в морална и материална подкрепа.

През учебната 1895-1896 год. в Лозенград бяха учители Павел Генадиев и Костадин Благоев (от с. Ракита, Леринско.) За следната учебна година (1896-1897) първият бе преместен в Свиленград, където образува комитет. Същата година в Одрин дойде учител Лазар Димитров (от Дебърско), който стана председател на целия окръг и стоя такъв до 1900 г. Псевдонимът на окръжното седалище беше Орлеан, а на председателя му – Витанов. Секретар му бе Георги Василев (от Свиленград) с псевдоним Селвие.

Целта на това движение по това време бе ясно определена: „политическа автономия за населението в Македония и Одринско, приложена и гарантирана от Великите сили“, съгласно окръжното на Върховния македонски комитет № 143 от 18 май 1896 год.

През същата година във Варна се образува самостоятелно емигрантско д[ружест]во „Странджа“ от Петър Драгулев (от М. Търново), капитан Петко войвода и други, което да работи за освобождението на Одринско. Това дружество изпрати през 1897 г. и чета в М. Търново от 14 души, с войвода Минчо Томов. Душата на четата, обаче, бе Стоян Петров (от М. Търново), когото властта залови в с. Стоилово и го освободи чак в есента на 1902 год.

Самостоятелното организиране на емиграцията от Одринско скоро се прекратява и замества с общи македоно-одрински емигрантски дружества, поради образуването в Турция на македоно-одринска вътрешна организация, Казах и по-рано, че в Одрин Л. Димитров постави началото на „IV окръг“. (Преди него, там е работил Хр. П[оп]коцев). Димитров кореспондирал само с Централния комитет в Солун („Св. Гора“), а в окръга кореспондирал секретарят му Георги Василев, който „беше много буен и предан на делото“, както сам председателят пиша в спомените си. Василев работил с три шифъра: един за Лозенградския санджак, друг за Дедеагачко и трети за Свиленградско и Узункюприйско.

През великденската ваканция на 1897 год. П. Генадиев отишъл в Лозенград и поставил началото на комитет. В есента на същата година дошъл там главен учител Лазар Маджаров. Той взел в ръцетe си делото на движението и покрил околията с комитети, като дейността му се простряла дори в М. Търновско и Бунар-Хисарско. В 1899 год. той тръгва нелегален, след като в М. Търновския район учителят Стефан Добрев става организатор, а в Бунар-Хисарския район бе изпратен за ръководител Христо Настев (от Щип).

Срещу тая простряна навсякъде в Турция обща Македоно-одринска вътрешна организация и в България се създава обща външна организация на емигрантите от Македония и Одринско. В София конгресът през 1899 г. реши да се образуват македоно-одрински дружества. Във Върховния македоно-одрински комитет конгресът избрал Георги Минков (от Лозенград). В името на общата работа Гоце Делчев обиколил Одринско през пролетта на 1900 год., за да се запознае и с тоя български край на Турция, като началник на всички бойни чети в Македония и Одринско. Няколко месеца след това бе изпратена чета начело с Георги Тенев (от Свиленград), със задача към Родосто, която да изпълни с помощта на арменци от тоя град. Върна се без да извърши нещо. В Лозенградския район, и то западно от града, в мeстността на с. Раклица, тя залови гръцкия лекар Керемидчиолу, с което създаде афера, която прати в затвора много хора от Лозенградско и Бунар-Хисарско и разстрои по тоя начин цели два революционни района.

Четата извършила на своя глава залавянето, за да не се върне празна в България. Председателят на окръжния комитет в Одрин Л. Димитров, когато Стефан Добрев отишъл там, за да го улеснят да се прехвърли в България, след като всички учители в Лозенград бяxa вече арестувани, казал сърдити думи по адрес на пострадалите, за гдето са се сношавали с нелегални, без да имат нареждане от окръжния комитет. Очевидно бe, че външната организация е искала да извърши нещо без знанието на вътрешната. От липсата на тая връзка пострадаха маса дейци и се разстроиха за известно време два важни района на окръга. Поуката от това бе голяма за бъдещата дейност в Турция на двете организации, особено поради обстоятелството, че на следната година външната почна да сформира и праща малки агитационни чети в услуга на вътрешнитe комитети.

* * *

През 1901 г. Л. Димитров не бе вече в Одрин. Той напусна окръга с комитети по селата на Чокенско, чийто център бе с. Ташлъ Мюселим, на Дедеагачко, Лозенградско, Бунар-Хисарско и М. Търновско. До въстанието председатели на окръжния комитет по ред са били Панайот Манов (от Щип), Спас Мартинов (от Битоля) и В. Думев (от Воден). И при тях секретар е бил пак Георги Василев. В Лозенградско работата поел учителят Прокопиев, в М. Търново – Димо Янков, а в Бунар-Хисар, малко по-късно (учебната 1902-1903 г.) –  Ан. Сп. Разбойников. Забягналите пък в България местни дейци като Яни Попов, Лазо Лазов, Димитър Ташев, Ив. Котков, Коста Тенишев и др. почнаха да агитират в качеството си на нелегални членове под войводството на Георги Кондолов, Лазар Маджаров и Тодор Шишманов. По тоя начин и след Керемидчиолувата афера делото не умря. То получи тласъка си, обаче, отвън, чрез нелегалните, а не от вътре, както започна зараждането му. Ето защо от 1901 г. имаме нов етап в подготовката на революционното движение: легалните дейци улесняват пропагандата и агитацията на нелегалните между народа, особено в селата.

Дейността на нелегалните в някои краища датира собствено от по-рано. Още през 1899/1900 год., например, Л. Маджаров, Т. Шишманов, П. Напетов, К. Нунков, по двама или сами, обикаляха из Странджа планина за поединично посвещаване. Същата дейност е имало и в Ахъ-Челебийско. Като център на района е било с. Чокманово (с псевдоним Орлово), с председател Таню Стоев и секретар Хр. Караманджуков. През есента и зимата на 1900 год. последният слязъл в Ксанти, Габрово, Еникьой и образувал комитети, с представител Васил Докторов (от с. Габрово), живущ в Ксанти) като съдържател на хотел. През същата зима на 1900 год. Сечинката (Константин Антонов от гр. Ст.-Загора) уби Шапарданов и Дечо Стоянов (търговец от Устово) за централизъм, въпреки че след това и той стана такъв, като пунктов заведующ в Чепеларе, където бе заместил убития Вълчо Сарафов, поради което наричаха и него Вълчо Антонов.

В Ахъ-Челебийско Салих паша (Сиврията) тормозел населението при събирането на юшура. В пролетта на 1901 год. една чета се яви към Палас да го залови или най-малкото да го сплаши. Вместо на него, четата попада на Хаджи Нури, осиновен от Салих, когото успяла само да нарани. По тоя повод Караманджуков избяга в България на 8 юний 1901 год. За председател на района остана Пею Шишманов (от с. Карлуково).

От тая година изобщо, по съгласие между Върховния македоно-одрински комитет и Гоце Делчев, като представители на Централния комитет на вътрешната организация, се възприе агитацията чрез чети. Една чета с Мерджанов и Соколов замина към Одрин, със задача, според Георги Минков, да залови валията Ариф паша и да поиска срещу освобождението му пускането на всички затворници от времето на Керемидчиолувата афера. Четата обаче залови Нури бей и остана в една местност до с. Хаскьой, Свиленградско, където бе открита на 5 юлий 1901 год. и разбита от войската.

По-успешно извърши задачата си първата патриотическа чета от десет души на чело с Георги Кондолов в Странджа планина. Въпреки че и нейните следи бяха открити от властта, тя обиколи повечето села от Малко-Търновско, чийто ръководител тогава бе Димо Янков, като проникна дори във Василиковско и Бунар-Хисарско. - В Свиленградския район агитационната чета се предвождаше от Александър Кипров (от Свиленград).

Към Илинден 1901 год. Хр. Караманджуков, с чета от десет души, обиколил Гюмурджинско, с маршрут: Карлуково, Соючук, Буковска планина, Узун дере, Читак, Кирли, Карлък (Гюмурджинско). Четата посетила българските села Дерекьой, Козлукьой, Кушланли, Чадарли, Караагачкьой, Сачанли и Манастир, в които създала комитети. Обиколката й траяла от юлий до средата на септемврий. През зимата на същата година (1901) Хр. Караманджуков и Стефан Чакъров (от с. Дерекьой, Пашмаклийско) посетили гюмурджинските села Кушланли, Чадарли, Караагачкьой, като органи на върховистско-сарафисткия пункт в Чепеларе. Понеже, от друга страна, окръжният революционен комитет гледал да откъсне Гюмурджинско, Ксантийско и Ахъ-Челебийско от влиянието на върховизма, за което пратил секретаря си Георги Василев учител в Дедеагач, от където да влезе във връзка с изброените околии, Караманджуков се срещнал с него в тоя беломорски град и пак се върнал при другаря си в Чадарли. На срещата уговорили да се свика конгрес по Коледа в Търново-Сеймен, който стана обаче по Великден 1902 год. в Пловдив и реши, как да се действува по-нататък в съгласие между двете организации – вътрешната и външната.

Ортакьойско служело само за канал, който почвал от Харманли и през Кочаш, Деве дере, Дребишна, Суванлъците, Дервент (Суфлийско), Доган-Хисар е стигал в с. Дервент (Дедеагачко), където е било ръководното тяло на Дедеагачкия район, с председател Георги Маринов и членове Крайо Атанасов и свещеник Алекси М. Калайджиев. Втор канал излизал от Хасково и през Инжекьой, Златоустово и Ортакьойско е стигал пак в Дедеагачко.

В Узункюприйско център на района е бил с. Чопкьой, с ръководител учителят Спас Цветков (от Ресен), а в Кешанско – с. Булгаркьой, с ръководител Ламбо Мърдев, който е бил във връзка с арменския революционен комитет в Малгара.

По-системна агитационна дейност с чети започва през 1902 г., и то главно след конгреса в Пловдив, който конгрес заседавал в дома на Михаил Герджиков. На заседанията присъствувал и Гоце Делчев. След това заминали в Турция три чети: в Лозенградския район, с войвода Лазар Маджаров, в Малко-Търновския – с Георги Кондолов и в Бунар-Хисарския – с Тодор Шишманов. Като агитатор и секретар на втората чета в Малко-Търновско е бил и Хр. Караманджуков. Той временно изоставил Пашмаклийско, понеже го е преследвал ръководителят на Чепеларския пункт – Сечинката, по това време сарафист, за гдето се е споразумял с Георги Василев и Гюмурджинско да мине под ръководството на окръжния комитет в Одрин, като централистичен. След Пловдивския конгрес, обаче, и Сечинката станал централист, поради което е бил назначен подвижен член на окръжния комитет в Одринско западно от Марица, какъвто е бил същевременно пък Михаил Герджиков източно от Марица.

За да привлекат в движението и чуждонародното население в империята, недоволно от режима, в устава на организацията поставили един член, че „всеки живущ в Турция, без разлика на пол, вяpa, народност и убеждение“ може да членува в редовете на революционната организация.

* * *

През есента на 1902 год. в Лозенградския санджак се постави начало на масовото посвещаване. Районните комитети минават в ръцете на смели и енергични лица: в Лозенград – Никола Славейков, в Малко-Търново – Райко Петров и в Бунар Хисар – Анастас Спасов Разбойников. Убиването на някои чорбаджии вся такъв страх в населението, че цялото чорбаджийство побърза да се нареди също в редовете на организацията. В края на 1902 год. движението бе вече в последния етап на подготовката си. Във всяко село и град имаше революционни групи от по 10 души, с десетник начело. Няколко такива групи образуваха местната организация, селска или градска. Начело на всяка местна организация стоеше комитет – селски или градски, подчинен на околийския или районен комитет, над който стоеше в Одрин окръжният, подчинен от своя страна на Централния комитет, който бе „всякъде и никъде“, а в действителност пребиваваше винаги в Солун.

Освен средствата за съобщения (канали, куриери, поща и шифъри), организацията имаше и свой съдебен институт, както и своя действуваща и запасна армия. Първата се състоеше от четите, а втората – от избрани легални дейци, които съставляваха така наречените селски чети или смъртни дружинки. Последните се създават най-първо, независимо едни от други, в Одринско и Битолско, след което Централният комитет ги е препоръчал на всички райони със специален правилник.

През декемврий 1902 год. Централният комитет издал окръжно за конгрес в Солун на 1 януарий 1903 год. Тоя конгрес решил да се дигне въстание партизанско-четнишко, а не масово. Дало се право на всеки окръг да свика свой конгрес за обсъждане прилагането на решението. Гоце Делчев не бил съгласен с това решение. Преди да се противопостави и препоръча терористичната система, той направил атентат при Ангиста. Едновременно с тоя атентат, Михаил Герджиков се опитал да направи същото през месец февруарий 1903 год. при гара Черкезкьой, Чаталджанско. Като се върнал от там в Странджа планина, в с. Велика (по псевдоним Ботево) поставил Кръстьо Българията районен войвода в М.-Търновско, вместо поболелия се Георги Кондолов. Районабил разпределен на участъци, с малки чети начело с Дико Джелебов, Пано Ангелов, Пеньо Шиваров и самия районен войвода. С това разпределение тая част на Странджа планина стана средище на революционното масово движение в Одринско.

След средата на март организацията в тоя край претърпя първия трус в с. Сармашик. Там паднаха убити в борба с много аскер двама души от четата: войводата й Пано Ангелов и Никола Равашола. На погребението им в М. Търново взело участие цялото гражданство, заедно с учителите и учениците. Тая демонстрация против властта бе израз на духовната връзка между поробените и борците за свободата им. Малко-Търновският район все пак остана запазен, неразстроен, когато Лозенградският цял бе обезоръжен и маса хора затворени. За другите райони настъпиха дни на очакване и страхове. Чувствувало се е навсякъде натегнатост на времето, която предвещавала буря. Турците станали много подозрителни. Комитетите са действували затова пък с голяма бързина, за да въоръжат и обучат народа по-скоро.

При тая натегната атмосфера трябвало да се свика, съгласно решението в Солун, конгрес, който да реши въпроса за въстанието. В Одринско тоя конгрес е заседавал на „Петрова нива“ (в землището на с. Стоилово, М.-Търновско) няколко дни, като почнал на Петровден 1903 год. Целият окръг е бил разделен на 15 революционни участъци. Избрали Боево тяло в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов, което да ръководи въстанието. На тях било предоставено да определят деня на самото въстание, за да се запази решението в пълна тайна.

През май 1903 год. Герджиков получил съобщение, че Смилевският конгрес решил да се вдигне въстание в Западна Македония на 1 юлий. Това решение му наложило свикването на конгреса в „Петрова нива“, след чието закриване отишъл в България за оръжие и телеграфирал на Централния комитет, че Одринско не е готово за определената дата. Отговорили му, че въстанието се отлага за Илинден, 20 юлий или 2 авгусг. Но Одринско небе готово и за тая нова дата. Върховният комитет в България употребил парите на Одринско за оръжие по стъкмяването четата на Матов за Македония. Когато в последната почна въстанието, в. „Автономия“, издаван от Карайовев и Наумов, писал към 24 юлий за въстание и в Странджа планина. Боевото тяло, което по тактически съображения искало въстанието в Одринско да не почне едновременно с въстанието в Македония, било принудено от тия умишлено неверни съобщения да побърза и решило да се дигне въстанието на Преображение Господне, 6 или 19 август 1903 год. Така Одринско забави въстанието в Македония с двадесет дни, а последното ускори въстанието в Одринско с десетина дни, тъй като Боевото тяло смятало да го почне към средата на август (стар стил).

Тъй се дигнаха на въстание българите в Одринско, с 1970 кримки, с брадви и колове, за да съборят вековната турска империя. Малкото им въоръжение, обаче, се допълваше от силния дух и от вярата им в успеха на неравната борба. Така се обяснява само победата им над 10 587 души аскер, въоръжен модерно, в Странджа планина, на 6/19 август 1903 год.

 

II.

Разбиването на отряда в с. Маджура на 4 август. – Руската флота в Енияда. – Борбата на въстаниците с гарнизонитe на революционните участъци в Странджа планина на 6/19 август 1903 год. – Чети в Западна Тракия. – Отстъплението на въстаниците и жертвите на българското население. – Междуособицата на върховисти и централисти в Западна Тракия след въстанието.

 

Въоръжената борба започна собствено два дни преди въстанието в с. Маджура, Василиковско. На 4 август в това село дошло едно отделение войници, които се настанили в две къщи. Тъкмо по обед, още същия ден, въстаническите отряди на Цено Куртев и Петър Ангелов заградили селото и разбили аскера. Докато научи властта, въстанието навсякъде започна срещу Преображение. Отрядите на тия войводи нападнали, съгласно дадената им заповед, турското село Корфуколиба, когато терористическата чета на М. Герджиков нападна и превзе Василико.

Наскоро закипя борбата и по самото черноморско крайбрежие. Пред Енияда стоеше на котва една руска ескадра, дошла да демонстрира в турските води по повод убийството на руския консул Ростковски в Битоля. Въстаниците и народът помислили, че русите с им дошли на помощ. А прожекторите на тая флота с пръскали своите лъчи далеко навътре в недрата на планината. Тия лъчи са стоплили сърцата на робите и увеличили надеждите им за траен успех в неравната борба.

На 5 срещу б август вечерта по сред нощ всички гарнизони в Странджа планина бяха нападнати от спотаилите се чети и от въоръжени селяни. Не бяха нападнати само М. Търново и Лозенград. Южно от последния, обаче, полето пламна още през деня на 5 август, привечер. Яни Попов възвести въстанието в с. Каваклия и се отправи към с. Ениджия, отдето през нощта се отзовал със своите „хуни“ на „Марковец“, около Дерекьой, край пътя от Лозенград за М. Търново.

Всичките отряди в Странджа планина изпълниха задачата си успешно. Казах вече какво е станало в Енядския и Пиргопловския участъци начело с Цено Куртев и Петър Ангелов и терористическата чета на М. Герджиков. В Граматиковския участък на войводата Пеньо Шиваров бе нападнат гарнизонът в с. Граматиково и прогонен. В Кладарския участък на Димитър Халачев е нямало гарнизон, поради което отрядът му бе изпратен в помощ на П Шиваров и Герджиков. В Камилския участък на Стоян В. Махеров бе нападнат гарнизонът в с. Цикнихор. Тук задачата бе изпълнена най-сполучливо. На δ август до обяд аскерът бе разбит напълно. Повече от 30 маузерови пушки бяxa взети трофей. Ранените изпратили в М.-Търново, където разказвали на другарите си турски войници, че комитите не са лоши хора. В Стоиловския участък, с войвода Дико Джелебов, бе нападнат аскерът, разположен на палатки край самото с. Стоилово. В Гъоктепенския участък пък на Киро Д. Узунов, който бе ранен на Илинден в едно сражение с аскера около с. Сармашик, бяха нападнати аскерът в с. Гьоктепе, полицейският участък и митницата в с. Конак и турският пост „Босна“. В Паспаловския участък на Георги Кондолов бе нападнат гарнизонът в с. Паспалово. Борбата бе също завършена с успех, ала там загина най-смелият от всичкитe войводи в Одринско – Георги Кондолов. В Пенешкия участък на Коста Калканджиев бяха скъсани жиците от четата. Повече дейност прояви в тоя участък смъртната дружина на с. Пенека начело с Тодор Шишманов. Тя завладяла селото и при колибите Апартес разбила един патрул от 9 души, като убила двама войници. След това, обаче, селската чета се разстроила и предала войводата си в ръцете на властта. Във Величкия или Бунар-Хисарския участък, с войвода Стоян Петров, бе нападнат гарнизонът в гръцкото село Инджекьой, за да го задържат и не му позволят да иде на помощ другаде. В тая акция е участвувал и капитан Стамат Икономов. Задачата бе изпълнена успешно. Отрядът остави убит Никола Панайотов Саракчиев (от Бунар Хисар), който бе годеник.

В Лозенградския район особени акции не станаха. От всички участъци: Тастепенският на Янко Стоянов, Лозенградскияг на Яни Попов и Дерекьойският на Лазо Лазов, само в последния бе нападнат гарнизонът и телеграфната станция на с. Дерекьой. В нападението е участвувал и Лазар Маджаров. В Чокенския участък Кръстьо Българията нападнал турското село Хаджи Талъшман, мюдурлък с 600 къщи, запалил го и се оттеглил.

* * *

Около бреговете на Марица и в Западна Тракия, съгласно едно решение на местни войводи и дейци, независимо от решението на „Петрова нива“, не се предприе нищо, за да не се предизвика властта и разори населението. Ето защо в Одрин никакъв атентат не стана, а четите на Георги Тенев и Христо Арнаудов от Мустафа-пашанския участък направили само демонстрации край границата от българска територия. В Пашмаклийско пък четите на Христо Караманджуков, с участък Чокманово, Лламидере, Габрово, Фатово, Пещера, Аpда, Кремене; на Пею Шишманов Карлуково и Петково; на Андон Дечев (от Чепеларе) – Горно и Долно Дерекьово и Устово и на Никола Гюмушев – Левочево. Райково и Пашмакли навлезли да пазят населението в случай на застрашаване от аскер или башибозук. Самото население нямало оръжие. Понеже никой не го застрашил, четите, които влезли в Турция към 10 август, през септемврий се върнали в България без да предприемат нещо срещу властта.

* * *

Въстаниците в Странджа планина останали господари на положението до края на август. Това е периодът на кратковременната странджанска република. В началото на септемврий всичките чети се отправили в България, заедно с много бежанци. Боевото тяло не взе никакви мерки за едно системно отстъпление, което рано или късно щеше да се наложи, тъй като немислимо бе Турската империя да остави ненаказани смелите въстаници, които се дигнаха пред самите врати на Цариград. Затова и настъплението на турците почна тук по-рано от настъплението им в Македония. Яростта и ожесточението на властта бe голямо, понеже тя не допущаше да се говори за Одринско, наред с Македония, поради което изненадата бе голяма за света, че и в Одринско има много българи, които се бунтуват наред със западните си събратя.

Към края на август, под командата на Шукри паша, защитникът на Одрин през Балканската война, една армия от пехота, кавалерия и артилерия, на брой 40 000, настъпи срещу въстаниците от три места: откъм морето, откъм Малък Самоков и откъм Лозенград, през М. Търново. Четите помогнали на населението да отстъпи в България с добитъка и багажа си. Последна отстъпила четата на Ст. Петров, и то с голямо разочарование. Някои от живите борци и сега още не могат да се помирят, че са отстъпили без да дадат решително сражение, което считат главен недостатък на въстанието при отстъплението. Тоя недостатък не бил плод на страх във всеки случай, а на съзнанието да не се дават жертви при неизбежното отстъпление. Страх е имало в редовете на турците. Затова те настъпвали много бавно и с голяма предпазливост.

В никой от въстаналите вилаети не се дадоха толкова много жертви. От въстаниците загинали 38 души срещу 314 турци. Обаче, разори се много мирното население: убити и изклани 2556, обезчестени моми и жени 920, пленени моми 135, опожарени къщи 2610, обездомени българи 12 880, а избягали в България 3013 семейства, които брояха 15 185 души. Тук не влизат арестуваните в разните затвори на Одринско, в Цариград и в Анадола. Станалите сражения през време на въстанието са били около 40.

* * *

Не е нужно тук да се говори за разочарованието, което настъпи у дейците и народа, поради неуспеха на въстанието и разорението на маса хора, особено в Странджа планина. И все пак, революционното движение съвсем не заглъхна. До хуриета в Турция (1908 г.), то се ограничи, обаче, в редовете на учителите само, като обхвана по масово народа ни в Западна Тракия. Но там то, по вина на двете течения във върховете на македоно-одринските дейци, се изрази в една междуособица за надмощие между централисти и върховисти (сарафисти), която междуособица взе доста жертви и охлади самото население към борбата. След взаимните гонения между четите на Таню Николов и Христо Арнаудов, от една страна, като сарафистки, и последователно четите на Димо Николов, Александър Иванчев, Вълчо Георгиев и Бойко Чавдаров, от друга страна, като централистки, последният отглас на тая междуособица бе трагедията с Петър Васков, Лазар Маджаров, Георги Гешанов и Яни Милков при с. Лъджакьой, Дедеагачко, на 7/20 ноемврий 1907 г. и убиването на Бойко Чавдаров на Богоявление или на Ивановден 1908 г. при с. Окуф, пак Дедеагачко.

 

III.

Целта на въстанието в 1903 г. – Поправка в целите на македоно-одринското движение и защо е извършена тя. – На българския народ е нужна земя. – За какво се борим днес.

 

Въпреки че Вътрешната революционна организация проповядваше автономията като цел на борбата, никога тая идея не пусна корени в редовете на народната маса в Одринско. Народът си остана всякога убеден, че борбата се води за присъединението на родината му към България. Към това го е навеждал и съставът на организацията. Последната си остана чисто българска, макар че уставно можеха да членуват в нея и хора от други народности.

Въстанието в 1903 год. не раздвижи европейското обществено мнение, както стана след Априлското въстание в 1876 год. България воюва по-късно в съюз със Сърбия, Черна Гора и Гърция, за да разреши македоно-одринския въпрос, ала в резултат той се заплете още повече. Една от причините за това е, че бе изоставена автономията на Македония и се искаше, наравно с Тракия, нейната пълна анексия към България.

Днес ние, синовете на борците от 1903 год., родени в Одринско, сме направили една поправка в уставната цел на македоно-одринската организация от преди тридесет години и искаме присъединението на родината ни към България, като естествено нейно продължение на юг, по долината на Марица, към Бялото море. Ако тая поправка се на-правеше още по онова време от самите дейци на македоно-одринското революционно движение и се държеше искрено и здраво за автономията на Македония, сигурно, днес държавата и народът ни щяха да имат по-друга участ.

Тая наша поправка не е само плод на здрава историческа поука из миналото на последните три десетогодия. Тя е извършена и като плод на дълбоко проучване инстинкта и чувството на привързаност на нашия народ към земята, към плодородните полета на Тракия, които стоят безплодни в ръцетe на поганеца ето вече двадесет години след героичните борби на целокупния български народ през Балканската война. Как завършиха тия борби, всички знаем добре. На нас, прокудените синове на Тракия, остава все пак да кажем, че бъдещето е пред нас. С ентусиазма на борците от 1903 год. ние гърмим и ще продължаваме да гърмим с всичката си сила против договорите, които ни озлочестиха без наша вина. Макар и с други средства и методи, ние ще водим борбата до край, защото и тогава, преди тридесет години, и днес, тя е все пак борба за свободата, благоденствието и самостоятелността на народа ни и на нашата държава, България.

Публ. в Ив. П. Орманджиев, Преображение. Тридесет години от въстанието на българите в Тракия. София, 1933, 32 с.