На 8 май 1925 г. във Виенския Бургтеатър се представя пиесата на Хенрих Ибсен „Пер Гинт", представление което ще влезе в историята. По време на петото действие, когато сред гръм и светкавици на затъмнената сцена потъва корабът на завръщащия се в родината си Пер Гинт, проехтяват няколко револверни изстрели. Така в центъра на Европа, във Виена, една жена, на която природата е предопределила да дава живот, екзекутира един от най-големите злодеи в македоно-одринското движение. Младата българка повтаря пред очите на смаяна Европа подвига на Шарлота Корде, убийцата на Марат. Анри Барбюс беше назовал убития със страхопочитание „Лъва", но според мен на него по-би му подхождало да носи името на чакала или лешояда, или на някое от коварните горски животни, а не на гордия цар на животинския свят.

Екзекутираният беше Тодор Паница, убиецът на видните български революционери, задграничните представители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в България Борис Сарафов, и Иван Гарванов, оставили светла диря с делата си в българското националноосвободително движение. Възмездието, заради дългогодишна фракционна и вредителска дейност, застигна Паница най-после във Виена, далеч от България. След Младотурската революция (1908 г.) той тероризираше българското население в Драмско, а Кюстендилския конгрес на ВМОРО (март 1908 г.) беше го осъдил на смърт, заедно с другите ръководители на Серския революционен окръг на смърт заради двойното убийство в София и за обгърнатото още в мъгла екзекутиране на драмския войвода Михаил Даиев. Изпълнението на смъртната присъда закъсня, но ефектът от публичното й изпълнение беше огромен. Определено може да си послужа с популярния израз от онова време – ВМОРО забавя, но не забравя!
Екзекуцията във Виена е кулминация в една борба, в която се изправят една срещу друга две силни личности в движението - слабата и нежна на външен вид жена, която притежава твърд и непреклонен характер, и един от най-смелите и решителни дейци на „левицата" в македонското движение, когото трудно може да спре каквото и да било препятствие по пътя му в преследване на целите. Точен и ловък стрелец, умеещ да стреля и с двете ръце, извършил едновременно двойното убийство на Сарафов и Гарванов в края на 1907 г. Него не е в състояние да го спре и ледената вода през Балканските войни, когато преплува в тъмната и непрогледна нощ Вардара с товар бомби, които хвърля в лагера на врага, и се връща отново при своите. От противник на земеделското правителство по-късно той става негов сътрудник в борбата му против Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). По същия начин от противник на сръбската и гръцката пропаганда в Македония след войните става техен верен съюзник и дори успява да отскубне от тях значителни суми пари. Безумният му героизъм често се сменя с безчинства и злодейства срещу своите. Има случаи, когато само споменаването на името му е всявало страх сред обикновените хора.
Смъртната присъда, която Вътрешната организация произнася срещу него още през 1907 г. и потвърждава в началото на следната 1908 г., така и не е изпълнена до 1925 г. В борбата срещу коварния и безстрашен вредител се възправя беззащитната, но волева Менча Кърничева.
Истинското име на Менча Кърничева е Мелпомена. В древногръцката митология Мелпомена е богиня на трагедията и покровителка на театъра. И както пише Менча за себе си с голяма доза сарказъм, едва ли кръстницата й е предполагала някога, че тя така «буквално" ще изтълкува името си, и ще сътвори трагедия в трагедията, и то в сърцето на следвоенна Европа, за да покаже отново за кой ли път с цената на собствения си млад живог, че един народ продължава да пъшка под робство. През целия си, изпълнен с трудности и опасности, живот тя ще помни съветите на една майка от Панчарево към младия й син офицер: „Бъди храбър, сине, и помни, че отечеството може без тебе, но ти не можеш без него!", а след геройската му смърт при Тутракан през войната тя нареждала без сълзи пред портрета му: „Горда съм с тебе, сине!"
Менча Кърничева е родена в Крушево на 16 март 1900 г. в семейство от българо-влашки произход. Едни от най-ранните й детски спомени се отнасят за Илинденското въстание (1903 г.), през което родното й Крушево има неизличимо място. С любов тя си спомня за него: „Крушево е кацнало на една височина над хиляда метра, обиколено с букова гора, като да е било нарочно построено там за епопеята, която населението изнесе през Илинденското въстание".
Бащата на Менча е търговец-сърмаджия, който обикаля градовете на огромната Отоманска империя. Детските години на Менча са свързани освен с родното Крушево и с граничния Цариброд, където баща й захваща нов занаят на сарафин. Тя учи на различни места, където събитията запращат семейството й, а през 1918 г. заминава за Германия, за да учи търговия. Тогава, през септември 1918 г., на път за Германия, Менча се запознава и сближава с балдъзата на Тодор Паница, Магдалена Измирлиева. По-късно се среща и сближава и със семейството на Паница. Лека-полека тя има възможност при срещите и разговорите си с тях да го опознае Паница.
След като се връща от Германия през 1919 г., тя се установява в София, тъй като след Ньойския мирен договор освен Вардарска Македония и Западните покрайнини с Цариброд, където е домът на семейството й, остават в ръцете на сърбите. В София тя завършва курсове по счетоводство. През това време тя следи с безспокойство враждата, която цари в самото македонско движение, а така също и противопоставянето между ВМРО и правителството на БЗНС. Във всички тия раздори Т. Паница играе пакостна роля за националноосвободителното движение. Опознавайки още по-добре Паница, у Менча се заражда идеята, че тя трябва да ликвидира злодея.
Тази идея се материализира след срещата й с Иван Михайлов, нейния бъдещ другар до края на живота й и ръководител на ВМРО. За пръв път Менча се запознава лично с Михайлов скоро след Деветоюнския преврат от 1923 г. Както тя споменава в мемоарите си, той първи проявява интерес към нея и то заради познанството й със семейството на Паница. Първата среща и разговор с Ив. Михайлов за Т. Паница, който той провежда с нея, е на 6 март 1924 г., което тя педантично е запомнила и записала. След първите си срещи с Ив. Михайлов Менча е спечелена за каузата на ВМРО вероятно и поради личното му обаяние и, излъчване. Тя пише в спомените си, че „през тия няколко часа се бях влюбила в него. И не само това. Проповедите окончателно ме бяха спечелили за освободителното дело на Македония. Бях открила идеала, който търсех."
На 15 март 1924 г. тя полага клетва като член на ВМРО и първата й възложена задача е да ликвидира Т. Паница.
Трудно може човек безпристрастно да прочете изпълнените с мъка редове от спомените й за убийството на водача на ВМРО Тодор Александров и кризата, която преживява верният му помощник и другар Ив. Михайлов. За чувствата, които вълнуват Менча след този удар върху ВМРО, скоро заговорва цяла Европа.
След срещите и разговорите, които Менча има с Ванчо, тя възприема присърце задачата да изпълни отлаганата смъртна присъда. Вътрешното й убеждение се покрива с произнесената присъда над вредителя, който успява да вземе пари от Гърция и Сърбия и за убийството на Т. Александров, хвалейки се че той му е организатора. Менча се снабдява с револвер и заминава за Виена през януари 1925 г. Тя окончателно възприема възложената й тежка задача не само поради убийството от 1907 г., но и заради новата предателска дейност на Паница, която той върши спрямо България и ВМРО. Т. Паница участва в сформирането на контрачети в сътрудничество със сръбските и гръцки окупационни власти в двата дяла на Македония – Вардарския и Егейския - и поддържа тесни контакти с болшевишките агенти в австрийската столица. Тук Паница е завербуван като за на КГБ и участва в акциите на българските комунисти, леви земеделци и анархисти срещу правителството на проф. Александър Цанков. С негово участие се взема и решението за убийството на проф. Никола Милев, за да се използва погребението му за изпълнението на атентата в софийския храм «Света Неделя». Същевременно Т. Паница е един от основателите на антибългарската комунистическа формация ВМРО (обединена), която е създадена като структура на Коминтерна под ръководството на Георги Димитров и Васил Коларов.
След като пристига във Виена Менча влиза отново във връзка със семейството на Т. Паница, търсейки удобен случай да изпълни смъртната присъда над злодея. Тази възможност се открива по време на представление в Бургтеатър, билети за което закупува Менча, като разпределя местата, така че да има възможност да застреля Паница. Тя избира и подходящия момент за убийството и с мисълта да се предизвика вниманието на цивилизования свят върху положението на поробените ни сънародници във Вардарска и Егейска Македония. При убийството на Т. Паница тя обезврежда и неговия телохранител, като го ранява в двете ръце, а така също наранява и съпругата на Паница в главата, засягайки и езика й, като по този начин тя е затруднена да даде показания по време на последвалия шумен процес.
След убийството Менча още в театъра сама се предава на полицията, като се стреми по този начин да потърси възможност и публично да изяви своето кредо пред света, останал чужд към мъките и страданията на народа ни. Менча е арестувана и срещу нея започва процес във Виена. Със своята постъпка тя успява да предизвика вниманието на света към македонския въпрос. Пресата е залята с подробности за убийството на Т. Паница и за личността на героинята.
В предварителния арест и в болницата, в която е настанена Менча получава, така нужната й подкрепа от Ив. Михайлов. Той й пише или праща известия по доверени хора и преди всичко по организационния представител във Виена Никола Велев. Запазен е и въпросника, с който Менча се обръща към Михайлов за нуждата й от повече информация за организацията, за да бъде колкото се може по-точна и конкретна по време на процеса.
По време на процеса сръбската полиция арестува и хвърля в затвора баща й, който по това време се намира в Цариброд. Освобождават го след четири месеца, след като изхарчва всичките си пари за подкупи на корумпираните сръбски чиновници. Майка й пътува до Виена с надеждата да се види с Менча, но не й разрешават, и тя се връща без резултат в България.
Процесът срещу Менча Кърничева започва на 30 септември 1925 г. Нейни защитници, които ВМРО наема, са едни от най-големите адвокати на Австрия д-р Рихард Пресбургер и д-р Игнац Курт Розенфелд.
Поради слабостта й след прекараните болести, съдът й разрешава да я внасят и изнасят на носилка, увита в одеяло, и да стои легнала по време на заседанията на съда. ВМРО влиза в директна връзка с нея чрез преводача й хърватина Алфред Фурякович.
Присъдата срещу Менча е произнесена на 2 октомври 1925 г. Над съда е упражнен натиск, че една оправдателна присъда не би се отразила добре върху сръбско-австрийските отношения. Произнесена е присъдата - осем години затвор, но съдебните власти я освобождават поради влошеното й здравословно състояние, страхувайки се да не умре в затвора. Менча започва и гладна стачка, което ускорява освобождаването на волевата българка. Тихомълком я качват във влака през един неделен ден. По този начин властите се стремят да запазят донякъде нейното инкогнито, страхувайки се от левия печат, който бълва статии срещу нея и в защита на убития злодей. Във влака я посрещат и придружават задграничния представител на ВМРО Тома Карайовов и Никола Велев.
Дългото и мъчително пътуване през Будапеща, Букурещ, Гюргево, Русе и София минава през неочакван за нея триумф. В София я посрещат като национална героиня. В дома й я посещава и другата бъдеща героиня, която ще повтори скоро нейния подвиг в Скопие - Мара Бунева. По примера на Менча, на 13 януари 1928 г. Мара ще застреля един от най-големите мъчители на българите във Вардарска Македония - Велимир Прелич, който е и палачът на скопските студенти през 1927 г. След атентата Мара ще се самоубие, за да не попадне в ръцете на сръбските джелати. До смъртта си Менча ще съхранява едно портретче на Мара, което ще стои винаги над леглото й.
Менча се венчава с Иван Михайлов на 25 декември 1926 г. в дома си в София. С мъка тя споделя в спомените си, че „по взаимно съгласие твърдо бяхме решили, че няма да създаваме наше поколение, за да бъдем по-свободни при изпълнение на задачите, които нему налагаше делото, а в много отношения задължаваха и мене."
До последните дни от живота си Менча е верен другар, съпруга и опора за вожда на ВМРО Ив. Михайлов. Тя пише в спомените си по-нататък не без гордост: „Повече от четвърт столетие го следвам като сянка, рамо до рамо в добро и зло, при несгоди и премеждия; и така ще бъде докато е рекъл Бог. С деликатното си здраве бях повече грижа и спънка за него. Но той поддържаше, че съм му била радост и опора".
Като на филмова лента се менят кратките и сбити описания в съвместния им живот, в редовете които й посвещава Иван Михайлов:
„На 12 септември 1934 г. минахме с Менча турската граница, както по-горе споменах. Но преди това, все през същия месец, имахме много премеждия, пътувайки към юг.
През септември 1938 г. пътувахме вече за Полша, напуснали Турция след четиригодишно политическо пленничество там.
През м. септември 1939 г. избухна граната в спалнята ни стая във Варшава, няколко часа след като бяхме решили да спим вече в долния етаж на къщата.
През септември 1944 г. с много премеждия пътувахме от Виена до София и Скопие; загинаха хора пред нас; минахме край сражения; и прочее.
Към края на септември 1948 г. се запътихме да минаваме нелегално граница в Средна Европа, и минахме благополучно.
На 12 септември 1964 г. стана погребението на Менча." Съпругът й я намира тихо заспала вечния си сън в градината им в Рим с любимото си томче с пиесите на Шекспир.
На 5 септември 1990 г. в Рим умира и нейният съпруг и водач на ВМРО Иван Михайлов. И двамата са погребани един до друг, тук в Рим, далеч от родната земя, но в място близко до всяко българско сърце.
Най-кратката и същевременно най-изчерпателна характеристика на Менча дължим на човека, който цял живот беше до нея - Иван Михайлов: „Тя беше кротка, скромна и човечна; умна, волева и юначна; възвишена по дух и по сърце. Ако любовта значи жертва - тя цял живот жертвуваше за Македония."
На 29 януари 1926 г. във вестник „Независима Македония" Менча разказва защо е убила Тодор Паница. Тя премълчава някои истини за връзките й с ВМРО и Иван Михайлов, на които се спрях по-горе, и които тя не е трябвало да споменава тогава в интерес на делото. Въпреки някои премълчани истини, в разказа на героинята се съдържат редица неизвестни факти, които са от голямо значение за разкриване на истината за онези жестоки и героични времена.
С отпечатването на разказа на Менча Кърничева искаме да върнем на сънародниците си скъпия спомен за една от неговите верни и достойни дъщери, която въпреки че беше близо четири десетилетия в сянката на безсмъртния вожд на ВМРО, посвети целия си живот на борбата за свобода на македонските българи.

Цочо В. Билярски

* * *

Менча Кърничева
ЗАЩО УБИХ ТОДОР ПАНИЦА?

През време на Общоевропейската война се запознах в Мюнхен с Магдалена Измирлиева, балдъза на Паница, а сега жена на Борис Бумбаров, емигрант в Сърбия. Още там тя често ми говореше за македонските борци, за споровете им, и ми изясняваше причините на тия спорове. Никога не пропускаше да подчертае, че всякога е бил и днес още си оставал привърженик на самостоятелността на македонското движение и специално противник на намесата в него от страна на България. За Паница аз дотогава бях чула само, че преди години е застрелял в София двамата известни македонски революционери Гарванов и Сарафов на разделяне с тях през една нощ подир дълъг разговор. Магдалена ми поясняваше, че това убийство Паница извършил в името на хубавите начала, които го въодушевявали като защитник на македонската борческа самостоятелност. По-късно, през лятото на 1920 г., имах случай да срещна в Лъжене, България, самия Тодор Паница. И от него чух, че в служба на което да е българско правителство той нямало да се постави никога. От всичко чуто аз оставах с уважение спрямо Паница и драго ми беше, че за Македония работят предани и твърди хора, готови на всички жертви за нея.
В градчето Лъжене Тодор Паница се криеше усърдно от преследванията на правителството на Стамболийски, което го дирело да отговаря за незаконно придобити през време на войната богатства, по силата на чл. 4 от един специално създаден в България закон. По адреса на това правителство Паница и семейството му сипеха много критики: ругаеха се министри и съдии, които се осмелявали да съдят един герой. Магдалена не отричаше, че зет й е направил крупно състояние в Драмско през войната, но не бил изнудвал населението както се разправяло, а просто тютюнотърговците мy давали добри комисионни, а като му давали, прибавяше тя - защо да не вземе. Магдалена премълчаваше срещу какво му са давали тия комисионни, и подобавало ли му е да се занимава с гешефти във време на война, когато хиляди хора умираха на фронта и в една територия като Драмско, където пък и населението умираше от глад. В този момент образът, създаден във въображението ми за ревоюционера Паница, не можеше да не загуби много от обаянието си.
След известно време Паница със семейството си замина за София, където продължаваше да се прикрива от властта, с която отношенията му оставаха повече от враждебни; така поне говореше семейството му. Един ден Магдалена ми каза, че зет й се срещал с министър Ал. Димитров. На очудването ми и на въпроса, как се е решил на това, тя ми отговори, че му е дотегнало да се крие и, въпреки молбата и опасенията на жена му, отишъл при министъра като се и добре въоръжил. Изругал бил министър Димитров, позаплашил го и последният му обещал да спре преследванията срещу него. Този факт ме извънредно изненада, но все още исках да вярвам на Магдалена. Не можеше обаче да остане скрита промяната в настроението на семейство Паница спрямо земеделската власт. Критиките престанаха, Паница също така престана да се крие усърдно. Обяснявах си, че това е вследствие уплахата и обещанието на министър Димитров; така че, когато усилено се заговори, че Паница се поставил в услуга на властта, аз не повярвах. И можеше ли да повярвам, когато стотици пъти чувах да ми се говори за самостойност, необвързвания и пр., а и в тоя момент ми се обясняваше, че враговете му пускали инсинуацията за неговата служба на правителството, за да го компрометират. Собствените дела на Паница наскоро го поставиха в пълно осветление.
Събитията около Неврокоп, където привържениците на ВМРО, тъй наречените автономисти, влязоха в открито стълкновение с органите на властта, затвърдиха у мене убеждението, че Тодор Паница наистина служи на българското, земеделско правителство, хоето неотдавна ругаеше. Ясно ми стана, че мотивите за такава промяна в поведението му са само от лично естество, и то естество много некрасиво - да не бъде преследван като незаконно забогатял. През въпросните събития около Неврокоп Паница стоеше начело на правителствените отреди. Впоследствие и публично се заговори и се писа, че тези отреди са били сформирани и изпратени от казармите на Софийския пехотен полк. При с. Сатовча, Неврокопско, Паница бил разбит от автономистите и с двама-трима другари едва се спасил. Моята приятелка Магдалена не можеше да скрива това премеждие на своя зет, и ми разправяше колко изтощен се е прибрал той в София. Къде оставаше прословутата независимост на Паница от българските правителства, за защита на която той уж бе убил хора? Можеше ли той да стане полицай на българското правителство, и да тръгне срещу едно население, сред което бе с години работил, и го е възпитавал за бунт срещу неправдите? В българска Македония. Стамболийски бе повдигнал възмущението на масата благодарение на безпристрастието и произволите, които там се насаждаха от страна на властта. Тамошното население, като македонско, недвусмислено проявяваше симпатии към започналата се отдавна македонска освободителна борба - това съобщаваше и печата на самото правителство, а Паница бе тръгнал с оръжие да разруши тия симпатии и, ако може, да застави македонците да подкрепят политиката на Стамболийски. Тази политика всъщност се насочваше направо срещу македонското движение; знаят се тайните преговори със сърбите в Ниш за обща борба против ВМРО, както и многобройните проявления на враждебност към легалните организации на македонците в България.
Връзките ми с Магдалена продължаваха. Тя ме уверяваше, че Паница завинаги ще се оттегли настрана от каквито и да е политически борби. След падането на правителството на Стамболийски Паница се прехвърли в Сърбия. Домашните му говореха, че ще отпътуват във Виена заедно с него, и там ще се установят на местожителство; разчитаха и на някакъв заможен роднина на Паница в Австрия, докато се обзаведат.
В началото на 1924 г. аз отидох при домашните си в Цариброд. Един ден Паница дойде у дома и ме замоли, като се завърна в София да кажа на домашните му по-скоро да тръгнат. Казах му, че те са много радостни задето той най-после ще се установи при тях във Виена. Паница обаче ми каза, че въпреки очакванията на домашните му, нему лично е невъзможно да остане във Виена, защото бил поел ангажимент спрямо Жика Лазич, началник на сръбската обществена безопасност, за засилване контрачетите в Южна Сърбия, т. е. подвижните бойни отделения, насочени против македонските революционни чети. Каза още, че били направени два опита с четите на Стоян Мишев, и резултатите възхитили господин Жика Лазич, а неговата, на Паница, опитност направила впечатление. Стоян Мишев бил всесилен в Щип, и че ако съм имала някаква работа в тоя град, могла съм да получа от него препоръка до Стояна, за да ми услужи. Казаният Стоян Мишев и неколцина негови другари бяха същите, които заедно с Паница се сражаваха против автономистите при с. Сатовча, и след поражението им избягаха в Гърция, а оттам минаха на сръбска полицейска служба. И Паница, значи, бе станал сръбски потераджия. Самопризнанието му ме порази като гръм, не исках да повярвам на ушите си; цялото ми същество бе възмутено, у мене се породи желание да го унищожа, но замълчах и се вцепених. Аз стоях пред един мизерен предател, който се готвеше да избива мои съотечественици и, може би, да разправя все още за идеализъм. В няколко секудни аз реших, че съм длъжна да премахна при пръв удобен случай това окаяно същество. Реших само да поддържам връзките си със семейството му, за да мога да се добера наново до самия него. Като се прибрах в София, предадох поръката на Паница до домашните му. Те се приготвиха и заминаха през Сърбия за Виена.
От Магдалена получих няколко писма, но завладялата ме наскоро болест прекъсна кореспонденцията ни за известно време. По съветите на лекарите аз трябваше да замина нейде в странство да се лекувам и реших да отида във Виена. Писах на моята приятелка, че ще я подиря. Тя ми отговори, че мога да отида право в нейната квартира. Към средата на м. януари 1925 г. пристигнах във Виена, установих се на квартира при Магдалена, и се постарах да поддържам с нея, г-жа Паница и познатите им възможно най-непринудени отношения. Цели четири месеца прекарах в тази среда, централна личност на която си оставаше Тодор Паница. Видяното със собствени очи илюстрира по най-поразителен начин на първо място неговото предателство, но наблюдавах и неща, които дотогава не предполагах. Невъзможно ми е да изредя всичко що видях; ще спомена само някои най-характерни факти, без особена класификация, тъй като деянията, от които и сега се гнуся, излишно е да класифицирам.
Семейство Паница не се осланяше на богат свой сродник, а си живееше самостойно, разполагайки при това с много пари. Тодор Паница през всичкото време почти отсъствуваше от Виена, обикаляйки ту в Солун, ту в Белград, ту в Ниш. От политическите борби не само не бе се оттеглил, но обратно - „политици" бяха вече и жена му, и Магдалена, и кръжокът около тях. Наричаха се македонски федералисти. Ето някои моменти от дейността им.
Тодор Паница беше в непосредствена връзка с шефовете на сръбските контрачети в Македония. Те редовно му пишеха и във Виена. Никола Иванов Дерменджиев, войвода не 50-членна такава чета в Берово, излагаше в едно писмо какъв състав имала четата му, какви пушки притежавала, какво уговарял със сръбския околийски началник по работата си. Когато дойде във Виена, Паница донесе фотографията на тази чета. Магдалена има куража да признае, че това е чисто сръбска чета; същото призна пред мене и Магдалена Васил Манолев, агент на Паница в Солун, който беше заболял и настанен във Виенската болница „Algemeines Krankenhaus". На Дерменджиев редовно се изпращаха по сто броя от вестник „Македонско съзнание"; експедираше вестника Магдалена от стаята, в която живеехме пратките стигаха на място; спомням си, че с едно писмо Дерменджиев съобщаваше за получаването на брой 4-и, и че околийският началник го извикал, за да му бъде нещо прочетено от вестника. На Великден тая година, в квартирата на улица „Seidengasse” в присъствие на г-жа Паница, студентите Миладинов и Тренчев, Тодор Паница запита, къде се продават телефонни слушалки, за да купи една, и я изпрати на Никола Дерменджиев в Берово. С тая слушалка Никола щял да подслушва разговорите на българските погранични войски; а че това щеше да става с помощта на сръбските военни постове, само по себе си е ясно.
Друг приятел на Паница, Георги Венев - „Венето", беше войвода на сръбска контрачета със седалище Радовиш. Нему пишеха писма на следния адрес: „Георге Венев, воjвода - Радовиш С. X. С." Венев е награден от сръбския крал с медал за заслуга.
Илия Пандурски, прочут ренегат и сръбски потераджия (наскоро наказан със смърт от ВМРО в Малешевско) бе убил в с. Дъбочица - българска погранична територия, някой си съселянин Димитрачко. Новината е била съобщена от самия Пандурски нанамиращия се тогава в Белград Паница и на Кочо Х[аджи]риндов, редактор на в. „Македонско съзнание" във Виена, С особена гордост биде поместено в речения вестник известието и окачествено като „подвиг на федеративна чета".
В Ниш се намираше другарят на Паница Димитър Арнаудов, когото назоваваха „член в Централния комитет".
През лятото на 1924 г. в едно сражение със сърбите македонският войвода Панчо Михайлов си изгубил чантата с книжа. Едно писмо измежду тия книжа, писано от Тодор Александров, се пазеше в дома на Паница във Виена. Сърбите са предали писмото на Тодор Паница, а той бе го дал на българските емигранти земеделци. Излизащият в Прага техен орган „Земеделско знаме" помести това писмо.
Паспортът на Паница бе сръбски, еднаж с име Николич (бащата на Паница се е казвал Никола), а друг път под името Арнаудович. А още при срещата ми с Паница в Цариброд видях у него специален открит лист за свободно движение из Южна Сърбия, т. е. Македония. Тогава той се даже заканваше на някакъв сръбски полицай, който влязъл в пререкание с него по повод на този му открит лист, издаден от жупана в Ниш.
В сръбските вестници се бе появило съобщение, че видният македонски войвода Тодор Паница се намирал вече в сръбска земя, и отпочвал сериозна борба против Македонския комитет. Също както би се съобщило от полицията с комюнике за движението на виден сръбски полицай.
От писмата на Паницовите приятели зная, че са били в непрекъсната връзка с офицерите на Солунския гръцки гарнизон. Самият Паница е правил посещения на губернатора в Солун. Заедно с Недялко Атанасов, бивш министър от кабинета на Стамболийски и емигрант в Сърбия, Паница е ходил в Атина, за да уговарят нещо против Македонския комитет и против България. Г-жа Паница също ходи с мъжа си в Атина и там се бяха фотографирали: тя, Т. Паница, телохранителя му Яни Богатинович, живеещия в хотел „Ермис" в Атина български емигрант Кантарджиев и неговата Госпожа. Тази фотографическа снимка биде намерена от австрийската полиция в дома на Паница, както и другите споменати фотографии.
На връщане от Атина Паница и жена му бяха спрели в Белград. Писмата от Виена до Тодор Паница се изпращаха тогава на адрес: г. Арнаудович, хот[ел] „Москва" - Белград.
В постоянна връзка с Паница бяха и братя Калайджиеви, които сигурно и до днес стоят на гръцките погранични постове при с. Ловча, преоблечени в гръцки войнишки дрехи, и промишляват за нападения в българска Македония над невинни селяни. Много често братя Калайджиеви пишеха писма до Магдалена, за да препраща тя на Паница. На Васил Манолев докато се лекуваше във Виена, сътрудниците му от Солун съобщаваха, че изпратили през гръцката граница лице, което да убие Филипов в Неврокоп. Предлагани са били на Паница от гърците анадолски бежанци, с които да нападне в българска Македония. Ако беше жив, вероятно щеше да се възползува от тази помощ. От адресите им за кореспонденция със Солун запомних тия: Rue Egnatia 376 - W. Christodorovitcs (това е Васил Манолев), Rue Vasilisse Olga 156 - W. Christodorovitch. „Македонско съзнание" изпращаха до някакъв павилион № 14 на същата улица - Vasilisse Olga. Ресторантът „Ogerokolumbus" е бил най-честата им спирка.
Земеделско-комунистическата чета на известния в България нелегален Георги Янчев е била подпомагана от хората на Паница в Гърция за свободно минаване през гръцко-българската граница. Не можах да разбера защо и тази чета Паница наименуваше „федералистическа". Понятието „федерализъм" го разпъваха по тактически съображения на македонска земя, но каква македонска федеративно акция имаше да твори Георги Янчев нейде в Източна Македония близо до Черно море?... За тая чета Паница разправяше пред цяла компания в хотел Mariahif във Виена.
Преди заминаването на Паница в Сърбия и Атина през м. януари т. г. в хотел «Herzoghof» в Баден при него бяха Димитър Влахов, видният болшевик Черски със свитата си и „федератиста" д-р Атанасов. Това поне не може да е тайна за Виенската полиция.
Около 20 март настоящата година в Белград стана конференцията на българските емигранти в присъствието на Паница. Шефовете на емигрантите Оббов и Коста Тодоров със своите привърженици са се изказали за по-широка акция против правителството на Ал. Цанков в България, като изтъквали, че Сърбия обещава въоръжена помощ за тази цел срещу отстъпването на мината Перник и унищожение на македонските организации. Сърбия щяла да намери претекст за навлизане в България и помитане на Цанковия режим. Друго крило обаче начело с бившите министри Недялко Атанасов и Христо Стоянов искали да се поддържа в България четничество и да се предприемат повече, терористически акции. Паница е лавирал между едните и другите, но близките му го представят повече като сътрудник на комунистите.
Бумбаров много съжаляваше за това раздвоение всред емигрантите в Сърбия като поясняваше, че още много работи биха се наредили успешно, ако не беше поникнало раздвоението. Така например разправяше как вкарали в България стотици килограми взрив със съдействието на намиращия се в Цариброд сръбски майор Динич, а могли поне още хиляда килограма да вкарат пак с помощта на Динич. Казаният сръбски офицер е завеждал някаква специална служба против България - нещо като шеф на шпионажа.
Годеникът на Магдалена Бумбаров по едно време замина за Прага, за да купува или приеме картечници.
В Чехия Бумбаров, както и всички негови приятели емигранти, е бил приеман и подпомаган като у дома си. Те там са имали големи връзки с властта. Като се завърна от Прага, попитах Бумбаров какво става с Цицонков, който застреля Райко Даскалов. Бумбаров ми отговори, че Цицонков е най-лошо гледаният в Чехия затворник; поставен бил в непоносими условия. Както самият Бумбаров, така и Паница, Григор Костов и Магдалена злорадствуваха, разбира се, над тая съдба на Цицонков.
По разказите на Магдалена разчитали много на едно въстание в България, подкрепено с навлизане на въоръжените емигранти. Смятало се е за възможно заемането на важен железопътен център в Западна България, вероятно Враца, откъдето щели да пратят телеграми из цяла България, че правителството на Цанков е свалено. Надявали се войските да се подчинят на заповедта им, но се боели да не би Цанков да нареди мобилизация в страната и да ги прогони.
Отправяха се постоянно закани към видни лица в България и към македонци; не се оставаше съмнение, че те са в течение на всички терористически замисли. Останали са в паметта ми заканите към македонците Ив. Михайлов, Йордан Бадев, Наум Томалевски, ген. Протогеров, Баждаров, Пърличев, Монев; също помня имената Григор Василев и Пано Бичев. В хотел “Mariahilf” пред мене и семейството си Паница каза: „Когато еднаж се възстанови селско-работническото правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, щото и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се нарекат македонци". А Магдалена ми казваше: „Еднаж да смъкнем Цанков от власт, та кой ще се занимава после с Македония".
С болшевишките големци във Виена, главно с Черски и Влахов, Паница беше също в голяма дружба. Влахов и Черски знаеха винаги и най-подробно за всичката дейност на Паница с потераджиите в Македония. Получаваните писма и фотографии от ренегатите се четяха и разглеждаха с голяма радост от Влахов. Семейства Влахови и Паницовци бяха неразделни. Болшевиките даваха пари за вестник „Македонско съзнание". Магдалена, която беше назначена за касиерка на „федеративната организация" във Виена, получаваше парите за вестника и подписваше разписки. Месечно се отпускаха 22 000 000 австрийски крони. На 13 февруари с. г. в гостилницата дето се хранехме, на ъгъла между улиците «Kaiserstrasse” и «Seidengasse”, в мое присъствие й донесе 22 милиона крони Кълев, анархокомунист, роднина на Влахов и негов човек. Втори път такава сума й бе донесена в квартирата на “Seidengasse” 32. Сумите Магдалена от своя страна предаваше на Кочо Х[аджи]риндов, редактор на вестника. Магдалена получаваше като заплата 2 милиона крони месечно, X[аджи]риндов - 5 милиона, студента Атанас Миладинов - 3 милиона, Григор Костов - 3 милиона. Според Магдалена още няколко души студенти се издържат с болшевишки пари; те са вероятно същите, за които Паницовци се хвалеха, че успели да ги отцепят от Общото македонско студентско дружество във Виена, главно анархокомунисти. Вън от заплатата си Магдалена получаваше и други суми. Димитър Влахов веднъж лично й даде в квартирата на «Antonigasse” № 32 150 долара, макар че по това време тя имаше в сандъка си около 500-600 долара. Други път Кълев й донесе 50 долари Според думите на Магдалена Влахов получавал по 60 000 лева на месец. Тя и г-жа Паница се възмущаваха, задето Влахов разполагал с много средства. Знаеш ли защо Димитър Влахов се отдели от Тодор Александров? - ме запита един път Магдалена. Аз й отговорих, че не зная, а тя побърза да обясни: „Защото болшевиките имат повече пари от Македонската организация – „за плячка".
И останалите „федератисти" във Виена пилееха много пари. Недоразумения съществуваха между Влахов - Паница от една страна и д-р Атанасов - Славе Иванов от друга заради пари. Обвиняваха Атанасов, че не е дал сметка за една сума от два милиона и четиристотин хиляди лева. Славе Иванов намираха неполезен и нямало защо да го хранят. Влахов и Паница казваха, че го държали още защото им бил разкрил неща, които те използували против Тодор Александров. И д-р Атанасов и Славе Иванов бяха смятани за безнравственици. Сам Черски е казал на Магдалена, че д-р Атанасов е неморален и че не желае даже да се ръкува с него; бил го виждал в едно кафене на «Karntnerstrasse” с две проститутки заедно със Славе Иванов; но ги търпели, за да не напакостят, като издадат някои тайни. Атанасов обвиняваха и в шпионаж - издал бил на Пашич срещата, която е станала в Баден между Черски, Влахов, д-р Атанасов, Тодор Паница и Кръстю Раковски преди близо една година. В квартирата си на “Antonigasse” 32 Димитър Влахов потвърди, че такава среща е имало. Паница се срещаше с Черски посредством Влахов. Магдалена бе виждала Черски на два пъти - веднъж през м. март и втори път през април с. г.
На 26 април вечерта в хотел «Marianhilf” Влахов каза, че е наредил до комунистическите организации в Америка да пречат на Йордан Чкатров, който бил изпратен от македонската емиграция в България да организира намиращите се в Америка македонски емигранти. Влахов изтъкваше, че Чкатров е имал успех в Америка и съжаляваше затова.
От Паница научих, а впоследствие и Магдалена ми каза, че когато Тодор Александров е бил в хотел «Бристол» във Виена, Черски и Влахов наредили да се явят при него с фалшиви полицейски значки двама комунисти хървати, и, поканвайки го да се яви в полицията, да го отвлекат някъде с автомобил, и да го убият - „да му светят маслото", както се изрази Магдалена. Кочо Х[аджи]риндов пък наричаше Тодор Александров глупак, защото не се съгласил да приеме предложенията на болшевиките, и да играе ролята на втори Ленин на Балканите. Подир атентата в софийската църква „Св. Неделя" Магдалена ми каза, че Паница се заканвал да устрои на Цанков нещо сто пъти по-страшно от този атентат. А на 26 април вечерта, денят на сватбата на Магдалена, в хотел “Marierihilf” г-жа Влахова предложи да си устроят банкет по случай Софийския атентат. Няколко дни преди атентата пак г-жа Влахова каза, че известният нелегален комунист в България Коста Янков пристигнал тайно във Виена. Изглежда, че той не се бавил много във Виена, защото скоро след атентата стана известно убийството му в София.
Много се радваха за убийството на професор Никола Милев и казваха, че това е удар за македонците, по-тежък от този с убийството на Тодор Александров. Съжаляваха като чуха, че убиецът на Милев - Милан Манолев е бил наказан от ВМРО. Магдалена ми каза, че от Влахов чула за идването на Милан Манолев във Виена и че между Влахов, д-р Атанасов и Манолев било уговорено убийството на Милев. Влахов и Манолев били отдавнашни познати и съграждани - и двамата от гр. Кукуш.
През април т. г. Паница получи последователно две телеграми от Белград, с които Недялко Атанасов и Христо Стоянов го викаха там, за да направели преоценка на положението. Паница обаче не отиде, а изпрати приятеля си Яне Богатинов.
Паница беше много недоволен от някои бивши министри в кабинета на Стамболийски заради недостатъчния им кураж в борбата срещу македонците. Визираше специално Томов и го ругаеше. С Александър Стамболийски Паница е имал уговорена среща за 12 юни 1923 г., понеделник, обаче превратът в България стана на 9 юни, и срещата не е могла да се състои. Двамата щели да приказват за необходимите решителни мерки против македонците. Паница признаваше, че по едно време успял да постави за окръжен управител в Петрич своя другар Ал. Буйнов, за да създаде силни земеделски ядра и с тях да дава отпор на македонците, но Буйнов не можал да направи нищо.
Кочо Х[аджи]риндов лично ми разправи, че при режима на земеделците със свои приятели дирил в София Любомир Весов, за да го убият. Любомир Весов е младият революционер и поет, който загина през 1922 г. близо до Крушево в борба срещу сърбите - дотам е стигнал в позора си X[аджи]риндов. Много естествено изглеждаха подир това намеренията на федератистите, и специално на Паница, да колят емиграцията в България след като организираха избиването на македонците в поробена Македония, и сами участвуваха в екзекутивните чети на сърби, и гърци.
В средата на посочените тук „федератисти" поникваха в последно време нови недоразумения. X[аджи]риндов и Григор Костов негодуваха против Димитър Влахов, защото получавал много пари. При един разговор в квартирата ни между Магдалена и Григор Костов последният й каза: „Значи бачо ти Паница са продаде на болшевиките". Влахов и Паница, за да ги обуздаят, спряха да дават пари на негодующите господа. Когато запитах Магдалена, защо са престанали да дават средства и на Григор Костов, който минаваше за любимец на Паница, тя ми отговори: „Нека! Да помни, кога е приказвал, че Паница се бил продал на болшевиките". От своя страна „недоволните" от Паница и Влахов, за да получат наново благоволението им правеха унизителни подмилквания; особено жалък ми се видя в това положение Григор Костов.
X[аджи]риндов, по думите на Магдалена, заявил, че не се плаши много от Влахов, защото осигурил 50 000 000 крони от друго място, и щял с приятелите си да издава с тази сума и вестник „Македонско съзнание". Обясняваше ми се от Магдалена, че това „друго място" е Белград, толкоз повече, че X[аджи]риндов бил направо във връзка с хора от сръбската легация.
Казаното по-горе е достатъчно, за да се види какво представлява и вън от България политическата и морална физиономия на „идеалиста" Паница, „строгия ревнигел на македонската револю ционна самостойност".
Едни от факторите, на които Паница скъпо се продаваше, не са имали и не ще имат нещо общо с Македония; други са пряко заинтересувани в нейното окончателно поробване. Сметката на Паница бе да получава повече пари. А съображенията на казаните фактори, за да му плащат, са твърде ясни. Сърбите имат охота да възстановят в България на власт свои оръдия и подпомагат емигрантите; а особено за денационализаторските си планове в Македония те имат нужда от хора като Паница. Гърците от своя страна имат еднакви със сърбите сметки против македонските борци, и с радост приемаха при себе си Паница, когото използуваха и срещу омразната им България. Болшевиките пък се надяваха Паница да допринесе много за болшевизирането на Балканите чрез терор и смутове. Вярвам, че сърбите знаеха за връзките на Паница с болшевиките, но основателно не се бояха от някаква негова болшевишка дейност на сръбска територия, защото пътя му минаваше всякога през полицейските канцеларии на тая територия. Па и сам Паница беше достатъчно съобразителен, за да върши наистина нещо, което не е в интерес на сърбите, и по тоя начин не само да загуби приходите си от Белград, но даже да плати с главата си. Вероятно е сърбите да не са имали нищо против, ако Паница и други като него, даже чрез болшевишка агитация отчуждят малко или много от гръцката държава населението около Солун, накъдето са насочени сръбските погледи. Обаче и гърците от своя страна не биха се боели от подобна дейност на Паница всред едно чуждо нему население от анадолски бежанци и при възможността да го унищожат при пръв довод, че работи против Гърция. Ето защо и сам Паница, имайки на ум риска за главата си и приходите от Гърция, си е изпълнявал и там акуратно само противомакедонските и противобългарски задачи. Българските емигранти от своя страна целят чрез конспирации да вземат властта в България и услугите на Паница са добре дошли и за тях поради неговата опитност.
Така лесно се продаваше Паница. А през това време Македония, земята на чието робство той, пришълецът от България, бе придобил някога известност, продължаваше да се превива от болки и да се къпе в сълзи.
Този Тодор Паница аз застрелях в Бургтеатър и смятам, че с това изпълних само дълг спрямо Македония.
В. „Независима Македония", София, 29 януари 1926 г.

* * *

Какво ни разказва Иван Михайлов за Менча Кърничева
Октомври 1964 г.

Наш кореспондент е замолил г. Иван Михайлов да даде за нашите читатели някои сведения върху личността и живота на Менча. По-надолу предаваме с благодарност водения разговор.
Въпрос - Мнозина биха искали да чуят нещо повече за Менча. Всеки, който бе чул името й, представлявал си е нейния образ по своему, както става с всички имена обкръжени с голяма известност, но за които не са били изнасяни много подробности. Дали можем да чуем от Вас някои данни, които да ни рисуват Менча като жив човек между хората? Тя е била четиридесет години неразделно с Вас.
Отговор - Аз съм неин съпруг. Ако ви кажа нещо, което би изглеждало субективно, надявам се други, които са я познавали, по съвест да допълнят моята преценка. Подчертавам, че ако си позволявам да говоря за нея, то е само заради това, че тя бе и до смъртта си борец в редовете на македонското освободително движение. Не само кураж, но и дълг имам да говоря и за този наш борец. Впрочем, аз и в моите спомени не ще я отмина. Ще се старая да ви я обрисувам такава каквато съм я виждал, оставяйки на край как съм я чувствувал. Питайте ме какво ви интересува по-точно. Но се боя да не би обясненията ми да станат предълги.
Въпрос - Колкото са по-дълги, толкова по-добре. Ще Ви питам първо: много лица в македонското движение, с които сте близък, са покойници. За загубата на кои от тях най-много сте скърбили?
Отговор - Този въпрос ми идва някак тежък. Всички загинали борци ми са скъпи. Сетне, и размера на човешката тъга често е обусловен от редица околни обстоятелства; някои от тях могат да я облекчават, а други могат да я задълбочават. Имайки на ум всичко това ще се задоволя все пак да спомена едно име, в кръга на моите познанства - то е името на Тодор Александров, чиято загуба силно съм почувствувал. Разбираемо е защо тук не мога да изреждам други имена.
Въпрос - Напълно Ви разбирам. Казвали сте понякога, че покрай всички качества или недостатъци на всеки човек, винаги изплува над всичко дадена негова особеност, която е именно главната черта на личността му. Кое у Менча беше първенствуващата й черта?
Отговор - Без никакво колебание отговарям: нейният напълно уравновесен характер.
Въпрос - Не бихте ли искали малко повече да ми кажете именно по този пункт? Характерът обхваща много нещо.
Отговор - Така е. В характера на Менча веднага падаше в очи нейната скромност, която приятели с право наричаха пословична. У нея нямаше ни помен от суета и високомерие. Бягаше от всеки блясък, от всяко себепоказване и себеизтъкване. Знаете, че и според Светото писание високомерието е извор на много човешки пороци.
Менча изпитваше притаена мъка, когато в думите и щенията на нейни познати долавяше загнездени споменатите недостатъци. Чудеше се как да пристъпи със съвет или подсказване, че трябва да се излекува от подобно зло.
Бях вмъкнал в предговора на моята втора книга със спомени (която сега се печата) половина фраза, за да изтъкна колко съм благодарен и за нейната настойчивост и за работата й по приготовляването на тия спомени. Едвам се съгласи. Измъчвала се обаче, задето е дала това съгласие, докато най-сетне изрично ме помоли да махна писаното. Така и сторих. Но сега като е покойница, т.е. когато никой няма да мисли, че възхвалявам живата ми съпруга, наново вмъкнах в предговора казаната фраза. Срамуваше се да се изтъква нейната заслуга в книгата с толкова изброени подвизи, герои и мъченици.
Дребнавостите, които тъй много изобилствуват между хората, обикновено дразнят. Но тя се дразнеше, а скърбеше. Не бих могъл да си спомня някоя друга жена измежду тези, които по-отблизо съм познавал, която да бе така недосегаема, защитена от дребнави пориви.
Тя беше искрен човек. Усмивката и очите й бяха най-верни изразители на широкото й, беззаветно сърце. Едва ли има човек, когото тя да е нагрубила и най-малко. Може на четири очи да е казала някому дадена истина тикана от желание да му стори добро.
Към хората пристъпваше с доверие, считайки, че по начало, че всички са добри; че лошите прояви у някого не означават непременно, че той е лош човек. Стремеше се за всяко лошо деяние да намери причините. Видял съм я да се възмущава - и то повече мълчаливо - срещу извършени пакости към народа ни - бил виновникът цар или пъдар.
Признателна беше за всяка направена й услуга. и винаги смяташе, че не се е достатъчно отблагодарила.
Не си допускаше да търси възмездие за зло, което е сторено лично на нея или най-близките от фамилията й. Нека спомена тук един най-пресен пример. Около един месец преди смъртта й, крадци бяха ограбили от къщата ни някои предмети, между които и единствените спомени на Менча от майка й - низица от стари жълтици, които иначе нямаха особена стойност. Стопанинът на къщата хвърли подозрение върху две жени, които познаваха обстановката в нашия дом, и изказа намерение да подхване деликатно разследване.
- „Не закачайте жените. Деца имат!" - отсече Менча кротко. Но погледът й иначе така нежен, изразяваше решителност, която правеше излишни всякакви намерения за разследване.
Доверила ми бе, че във Виена е могла да плати и на ренегата Димитър Влахов, а не само на Паница. Това могло да стане около сватбата на Магдалена Измирлиева, балдъза на Паница, която тя познаваше още от 1918 год. и при която се бе случило да квартирува в австрийската столица.
- Защо пропусна тоя случай? — я питах.
- Мина ми мисъл, че може да разстроя предстоящата женитба на Магдалена, и да остане тя сред път - тихо и сърдечно ми поясни Менча.
Въпрос - Не знам дали е подходящо да Ви питам: кое беше убеждението на Менча по уреждането на македонския въпрос?
Отговор - Най-естествено е такова запитване за един човек, който се е отдал през целия си живот на Македония. Напълно убедена бе Менча, че трябва да се работи за независима Македония в интереса на всички живущи там народности.
Тук е мястото да прибавя, че Менча е преценявала хора и събития с прозорливост. Нека спомена един - два случая.
След връщането й от затвора във Виена, месеци под ред са я посещавали у дома й в София хора от различни съсловия, за да я видят и поздравят. Като дойде един ден при мен ми разказа набързо:
- „Завчера, покрай другите гости, дойде една приятна тройка - един офицер с жена си, на име Главчев, бил роднина на професор Гаврил Кацаров; а с тях една млада друга жена, чийто съпруг бил също офицер - тя била сестра на Вашия другар Бунев. Чудно нещо... Досега при мене се изредиха стотици жени. Никоя не ми направи такова впечатление като нея; казва се Мара... Само ме гледаше и мълчеше. Много ми хареса. Аз вярвам, че тая жена е способна за големи дела.
- Ами нищо ли не разговаряхте с тях? - питам. Какво точно ти хареса у тая гостенка?
- Нищо особено не сме говорили, казвам ти, тя почти през цялото време си мълчеше. Но нейният поглед ми се видя най-дълбок, мил и съдържателен.
Тия думи Менча изговаряше като на себе си и нищо повече от това не спомена. Подир няколко месеци светът чу какво велико дело е извършила Мара Бунева.
Друг един случай. Към края на 1927 год. Едва-едва започнаха споровете ми с Протогеров относно свикването на Общия конгрес на ВМРО. Тя узна от мене в какво се състои въпроса и спокойно каза:
- На вратата ви чека борба с вампирясалия върховизъм. Не си правете никакви илюзии...!
Със силно развит инстинкт тя схвана, че щом като виновникът по убийството на Тодор Александров си позволява и сега да упорствува около свикването на конгреса, той очевидно има зад гърба си някои външни тъмни сили. Така се и оказа фактически; установиха го безспорно развилите се наскоро подир това събития.
Къде бих могъл да изброя стотиците моменти в течение на четиридесет години, когато тя с проникновение е присъждала по разни въпроси?... Тя бе с реалистичен поглед. Имаше и изобилие от идеи. Много от тях оставаха нереализирвани по липса на подходящи хора и средства, но не защото са били лишени от здрав смисъл. Безброй пъти е казвала - „ Ах защо не съм мъж?..." и е внушавала, че в полза на Македония трябва да се опитват всички почтени средства; непростена смяташе всяка срамежливост и особено мързел.
Въпрос - Как понасяше тя прикрития живот, какъвто бе осъдена да води с Вас толкова години наред?
Отговор - Най-спокойно и с любов. Но чувствуваше, че здравето й се руши постепенно, до голяма степен поради тоя нередовен живот. Смяташе се щастлива като е около мене. Естествено, малцина приемат такъв живот, и от нея самата наричан чергарски. Имало е периоди когато в течение на един месец е трябвало да сменява петнадесет легла. Спомням си думите на една кристална патриотка, Олга Караджова, сестра на знаменития тракийски войвода Лаз. Маджаров. Тая жена знаеше, че от собствения й дом загинаха неколцина мъже в борбата за Македония. Но казваше: - „Менча, ако освобождението и на десет Македонии зависеше от мене, не бих могла да понасям живот, какъвто ти водиш..." А Менча само приятелски й се усмихваше. Тя намираше нещо интересно в живота си; занимаваше я вътрешното негово съдържание.
Разбира се най-честият й събеседник бях аз. Известни теми може би сме повтаряли с нея десетки пъти. Но тя твърдеше искрено - не умееше и не желаеше да прави никому комплименти - че темите били развивани всякога по различен начин, та й се явявали дори като нови. Радостен бях когато виждах, че тя е доволна.
Въпрос - Значи тя не е бивала при родителите си след като се е венчала с Вас?
Отговор - Не. Отиваше често в София. Но и докато бяха живи те, най-често беше близо до мене. Майка й се помина през 1928 год., а баща й - през 1939 год. За смъртта му научихме пет месеци по-късно. Тогава бяхме вече в Полша.
Въпрос - Мога ли да питам каква беше Вашата сватба, имаше ли поканени гости?
Отговор - На самата сватба беше само лицето, което кумуваше и още един мой другар. Венчавката стана тайно, в един дом. Кумът често напомняше на попа да чете по-тихо, за да не се чуе нищо вън от къщата. Вечерта дойдоха още четири - пет души приятели.
Въпрос - Как минаваше времето като е била около Вас?
Отговор - Никога не каза, че е скучаела. Като се случваше да бъде в село, удоволствие й беше да разговаря със селянките. Наблюдавайки още примитивната обстановка в нашите селски домове, застарелите домакински познания на жените, слабата хигиена и пр., духът й бе понякога потиснат задето така бавно навлиза напредъка в нашите села. Мечтаеше да види въведен задължителен курс за всички селски жени по хигиена, домакинство, брачен живот. Добротата, скромността и мъката на нашата селянка и бяха мили. Ако разполагаше с милиарди свои долари - веднага би ги дала всички за повдигането на нашето село.
Много ми е помагала в моите работи. Години под ред съм й диктувал писма и други работи. Тя си служеше със стенография и пишеше добре на машина. Това е вършила и в емиграция, до 1959 година, когато за пръв път сърцето й подсказа, че трябва да избягва умора.
Много полезна работа е свършила при прегледа на моите спомени; направила ми е маса подсещания. И нямаше наш проблем, от който тя да не се интересува. Ежедневно следеше и вестниците.
Обичаше да чете. На младини повече й харесвали романи с психологически богатства. Но сетне се увличаше повече в исторически и обществени въпроси.
В последно време по два - три часа дневно се занимаваше с телевизията. Голямо добро й направиха група приятели от Америка, по инициативата на Райна и Кръсто Кизови, като й подариха телевизионен апарат. Преди това ние се съмнявахме да не би телевизията да я уморява.
Но уместно е да допълня: много често, ако не всеки ден, тя се връщаше заедно с мене към миналото в родния край. Нямат брой случките и хората, за които си спомняхме. Скърбеше че и досега не се реализираха обещанията, които съм й правил. Между тях две заемаха важно място. Едното бе - да види Щип и родното ми Ново село, които тя вече основно познаваше по мои разкази. Другото обещание, което бе се обърнало в неин интимен идеал, бе еднакво просто и сюблимно: с кон или магаре да обиколи домовете на всички четници поне от Осоговията, Огражден и Овче поле, които е имала случаи лично да познава. Копнееше да зърне долините и горите, където са отраснали тия левенти на ВМРО, чиято скромност бе заличила имената им и над всички стърчеше само едно название: четници.
Спомняше си много пъти и за посещенията й в Пиринска Македония, за кратките й гостувания при помашките села, където имаше случаи да чуе стародревни български изрази и думи. Еднаж край село Плетена, в Родопите, всред млади жени чула, че една от тях е годеница и наскоро ще се задомява. Показали й кой е момъкът.
- Подражила му се лани на жетва, пояснила една нейна другарка. „Подражила му се" - значи харесала му се. Чудно хубава дума; жалко, че българските писатели не я използуват в книгите си. Ние с Менча не я забравихме, покрай други прекрасни думи, чути от домакините.
Въпрос - Както мнозина са говорили за нея, животът на Менча в много отношения е бил спартански.
Отговор - Може да го наречем отшелнически, в много отношения. Казах, че тя не обичаше луксовете. Последните три години, с доста накърнено здраве, тя се смяташе щастлива в нейната стая с един обикновен креват и четири голи стени. От там се наслаждаваше на една малка съседна градина, където и зиме не липсваше зеленина, а понякога прелитаха гълъби. Върху прилепналия да кревата й плат, на стената винаги бе закачена някаква бележка с поръчки или подсещания за мене; и също едно миниатюрно портретче на Мара Бунева, обкръжено със сребърна рамчица. На отсрещната стена висеше една малка картина от Пирин планина, нарисувана от съпругата на наш другар. Но тази прескромна стая бе изпълнена с трепетите на нейното голямо сърце; винаги оживена с разисквания около редица въпроси.
Общо взето Менча може да мине в редицата на мълчаливците. Но е водила и много разговори. Със съпругът си често и „спорове" водеше все около македонските и български съдбини. И по-горе казах, че от нея можеха да се чуят здрави съждения, каквито рядко излизаха от устата и на мъжете.
Въпрос - Поне в чужбина не отиваше ли понякога на театър?
Отговор - В течение на двадесет години може би е била пет пъти на театър. И то - само да придружи гости. Едва ли се пада по еднаж годишно посещение на кино. Не пушеше, не пиеше, не танцуваше.
Въпрос - Ако не беше се срещнала с Вас, на каква професия би се отдала?
Отговор - Говореше, че обичала да стане лекарка. Но аз й казах, че би било по-подходящо да стане сестра - мисионерка. Не можех да си представя от колко души пациенти Менча би взела пари. Съгласяваше се.
Въпрос - От това, което до сега ми разказахте, оставам с впечатление, че тя е била повече замислена, задълбочена в себе си.
Отговор - Това е вярно, но само наполовина. Защото Менча знаеше да се смее от сърце, заразително. Смееше се и над явления, които съдържат тъга.
Аз изпитвам облекчение като си спомням колко пъти ми е изразявала благодарност задето сполучливо съм я разсмивал. Всекиму бе благодарна, когато каже нещо весело. Измежду тези й познайници на първо място ще поставя Кръсто Сарафов, големият български артист. Тя се бе сприятелила със семейството Сарафови, които не можеха да забравят, че Паница бе убил някога прославения им брат и син Борис.
При някои срещи с Кръсто, той разказваше дребни преживелици и случки, които предизвикваха неудържим смях. Менча можеше и да припадне като го слушаше. А Кръсто разказва, разказва, без да помръдне нито един мускул на лицето му. Сетне на няколко пъти тя е приповтаряла на приятели веселите историйки, чути от Кръсто Сарафов. Аз го бях чул да разсмива с една от тях цялото Прилепско братство, на една вечеринка в Софийския военен клуб преди много години.
Длъжен съм да спомена и за някои „слабости" на моята другарка. Поставям думата в кавички, защото в моите очи и тия й слабости изглеждаха добродетели.
Тя не умееше да прави „дипломация". Не бе родена за хитрувания, за фалшиви разговори, за разузнавателни подземвания при отношенията с хората; не й се удаваше дори да изведе безупречно дадена етикеция - чувствувайки в това нещо нагласено, не съвсем искрено. Акцията й срещу Паница нито на косъм не противоречи на тая й черта; защото там се касаеше до едно предателство, което флагрантно се е развивало пред очите й, и до едно решение, в което преди всичко своята глава е поставила в торба.
Друг нейн „недостатък", който понякога правеше впечатление на отделни наши приятели, бе готовността й да признава и изтъква качествата на противника, когато той ги притежава. Мнозина наши борци са склонни да съдят за враговете не само според тяхното отношение към нашата народна кауза. Тя, обаче, беше измежду онези, които намираха за полезно да се взима бележка от всичко, което даже у поробителя е поучително; да осъждаме шовинизма му, но да водим добра сметка за силата на патриотизма му, та да не грешим в нашите сметки.
Имах случай да констатирам как на едни нейни слушатели се видя малко странно, че тя изказва нещо като похвала за откровеността на Магдалена Измирлиева, споменатата вече балдъза на Паница. Но на Менча много харесваха искрените хора. Тя няколко пъти ми е повторила и признанието пред нея на Магдалена: „Аз съм казвала много пъти на бачо ми Тодор (думата е за Паница) - че който е взел болшевишки червонци, не е прокопсал."
Една нейна обективна слабост бе нежното й сърце. Но чини ми се, че малко са на брой жените, които - и ако са надарени с желязно здраве - биха издържали тъй храбро нейният четиридесет годишен живот, много нередовен и така изпълнен с напрежения.
Въпрос - Такава нежна и любвеобилна, каквато я описват всички нейни познати, предположил би човек, че тя ще е привързана доста към живота, т. е. че не би се излагала на рискове. Запазили всякога куражът, чрез който в 1925 година ни удиви?
Отговор - Спокойствието и куража си запази непокътнати до последния час. Помня няколко моменти, когато смъртта е била на близо до нея и мене на милиметър. Тъкмо тогава тя биваше най-спокойна и най-засмяна.
Имаше неща, които тя безмерно обичаше в живота си. Заради тях се стараеше да живее, да бъде здрава. Но без никакво колебание казвам и това - рядко съм срещал човек така готов да умре всеки миг, каквато бе тя. Подчертавам, че подобно явление не се среща често и всред мъжете.
Когато трябваше да покаже кураж, тя го показваше по твърде естествен начин, защото той бе в природата й. Казах, имам предвид много случаи; ако аз бях умрял преди нея, никой не би чул нищо за тях. Но за назидание на младите и за чест на нашата македонска жена ще си позволя да спомена два - три случаи, може би не най-добре подбрани.
На 12 септември 1934 год. тя и аз наближихме надвечер турската граница зад село Факия, в самото подножие на гористи височини от Странджа планина. Никога не бяхме отивали нататък преди това. Целта ни бе да се възкачим към върха през гората, за да прехвърлим на турска територия. Забелязал ни един овчар, който бил закрит нейде в пръснатите около нас купчини храсталаци. И извика силно: „Стойте, ей!..." И веднага тръгна към нас с насочена пушка. Гледа втренчено; забелязал бе види се, че ръката на жена ми бе върху малката й ръчна чанта, допряна до гърдите, а моята дясна ръка бе в джоба на палтото ми. Като наближи до около петдесет метра изведнъж Менча му извика заповеднически:
- Долу пушката!
Поколеба се някак овчарят; но с още повече впит у нас поглед пристъпваше бавно. И той едвам повдигаше стъпалата си поради налепилата се кал върху цървулите и навущата му. Предната нощ бе валял силен дъжд. И по нашите крака калта ни тежеше като олово; минавахме през нива наскоро изорана.
В тоя момент Менча - като на себе си - гласно проговори:
- Като да виждам дядо Вълйо...
Не бе минал един месец откак тя наново прочете в едно село на Врачански окръг спомените на Захари Стоянов, където се говори за дядо Вълйо, предателя на Бенковски.
Тоя човек като да очакваше с очите си да улови някой куршум, който би полетял към него - така ни гледаше напрегнато. Стигнал на двадесетина метра, Менча наново му извика:
- Сваляй пушката, ти казвам!
И моментално пушката му увисна в дясната ръка с дулото към земята.
- Къде ходите, бе хора, - вие сте сбъркали пътя... Какви хора сте? - проговори селянинът с тон на подчинение и примирителност или може би на извинение.
- Ела насам! - за трети път му заповяда Менча. Наблюдавах го добре. Беше около петдесетгодишен; изпечен от слънцето, с живи очи и пъргав. Дойде у нас, все още загледан у Менча. Поканихме го да седне край нивата, на още мократа трева. Завързахме разговор. Казахме му, че сме от земеделската партия в България и желаем да заминем за чужбина нелегално, понеже полицията не желае да ни даде паспорт.
Оказа се, че нашият събеседник е бил член на Вътрешната македоно-одринска организация през турския режим в Лозенградско, откъдето е избягал след Балканските войни. Споменаваше поименно войводите, чиито имена ни бяха добре познати. Бил е тогава куриер на Революционната организация и е минавал границата тайно десетки пъти. Падаше вече мрак. Той ни посочи къде по-точно да се упътим. Но ни каза, че няколко часа преди това по тревога била изпратена селската милиция от съседните три села, а била засилена и граничната войска. Камбаните в селата биели за тревога; пръскали се слухове, че Турция по някаква причина мобилизирала.
- Много внимавайте; нататък сега са залегнали, на граничната линия, най-малко триста души - предупреди ни тоя стар член на нашата борческа организация. Сетне ние узнахме, че в Бургас българската власт имала сведение за предстоящо минаване към Турция на голяма македонска чета; но не са подозирали за нас. В съдебния процес срещу нашите приятели в Бургас, подозирали че са ни услужвали, е бил повикан като свидетел и споменатия овчар. Там той разказал, че се уплашил от силните очи на жената.
Избухването на Втората световна война ни завари във Варшава. При опита да търсим връзка с приятели в България или Америка, за да не умрем от глад, Гестапо ни арестува. Стигайки в полицията, не можах да схвана накъде откараха Менча. Сетне разбрах, че била в същото здание, в отдалечена стая за разпит.
- От кого получавате пари, за да се борите против политиката на цар Борис и правителството? Ние сме в добри отношения с България; и какви български емигранти сте вие тук? - я запитва следователят, военно лице.
- Според цялата вражеска нам пропаганда, парите си македонското движение получава от Германия и Италия - му отговаря тя отсечено.
- Защо се борите против България?
- От къде знаете Вие, че се борим против България? - на свой ред го запитва Менча?
- Защо сте тогава емигранти?
- Господине, за мене е ясно, че Вие нищо не познавате от македонското движение. Излишно е да ме питате.
- Съпругът Ви в Полша е работил против Германия, заедно с поляците. Утре заран ще бъде застрелян.
- Това е Ваша работа и Вие отговаряте за работите ви. Против никаква Германия не сме работили. Застреляйте го. Няма по-добър повод от това да ви се смее целият Балкан.
- Защо сте във Варшава?
- Казах Ви, че не познавате македонското движение. Информирайте се за него и за нас в Берлин или в легацията в София. Излишно е да отговарям на въпросите Ви.
Закараха ни в затвора „Дежлна". Не я видях и тук тя накъде изчезна пред очите ми. След една седмица ни освободиха, но предварително ни закараха в друг квартал на града, в специално някакво отделение за фотографиране. Взеха ни снимки от всички посоки на лицето; ту в зимни палта, ту без тях, ту с шапка, ту без шапка и пр. Тогава аз не знаех никак немски; казах на Менча да преведе на лицето, че такива многобройни снимки считаме като оскърбително действие спрямо нас. Заведе се следния кратък, но напрегнат разговор между нея и военното лице, което ни фотографираше:
- Бихме искали да знаем дали ни считате за разбойници та ни взимате толкова снимки? - запитва тя.
- Как така? - възразява той. Аз съм в Гестапо и въпреки това са ми взели такива снимки в канцеларията.
- Напълно право. Вие сте в Гестапо и началството Ви трябва да има всички Ваши знаци. Но ние не сме членове на Гестапото, а политически бежанци. Съвсем лошо впечатление ни правят Вашите постъпки.
Почервенял от яд, фотографът побърза да ни каже:
- Вървете си, свободни сте!
Може би имаше намерение да ни отведе с колата си до някое място в града по-близо до дома ни. Това впечатление имахме. Но спора с Менча сигурно го разколеба. Подир около два часа пеша, прибрахме се. По такъв начин Менча отговаряше на властите, когато бяха на лице всички рискове.
Пролетта на 1959 год. поради болестта в бъбреците й настаняваме се в един почивен дом, под лекарски контрол, за няколко седмици. В околностите може да се правят хубави разходки. На 29 април след обед много се смяхме поради изявленията на английския маршал Монтгомери, че копнеел да застреля един американец. Той се беше запътил на визита в Москва, а познати бяха на обществото недоволствата му срещу Айзенхауер. Менча се преумори от смях. При мръкване се почувствува зле. В почивния дом имаше двама лекари - единият професор, а по-старият му брат също лекар с дългогодишна практика. Бързо се яви старият и схвана, че се касае до сърдечен удар.
Дойде му в помощ и една лекарка с две сестри. Почнаха да взимат кръв от двете й ръце. Взеха мерки за дишането й. Всичко се развиваше с разбираема тревога и бързина.
Аз се бях изправил срещу нея до кревата и следях помощната акция. А тя не откъсваше погледа си от мене и се усмихваше. Прескочихме благополучно опасността.
На другия ден, като го изпращах вън от вратата на стаята ни, старият лекар, чийто очи започваха да стават влажни, ми каза развълнуван: „Поверих това и на жена ми. През цялата ми дълга практика не съм имал подобен случай. Аз най-добре знаех какво беше състоянието на Вашата съпруга в ония минути. Следях пулса й, но и очите й. Тя нито за миг не ги отдели от Вас; с усмивки и погледи се стараеше да Ви внушава, че няма никаква опасност да бъдете спокоен. За мене стана ясно, че тя не мислеше за себе си, а само за своя близък. Няма да забравя тази пациентка. Бог да Ви я поживи..."
Въпрос - Може би някои читатели, особено между по-младите, биха желали да чуят нещо около станалото във виенския „Бургтеатър". Бихте ли ми казали някои подробности?
Отговор - По това е писано в книгата „Трите дела", но тя вече не се намира. Аз ще се спра на този въпрос в третата книга с мои спомени, която - надявам се - ще успея да отпечатам с помощта на приятели.
Но върху главните мотиви за виенската случка е писано в „Македонска трибуна" преди две-три години. А и в този разговор загатнах накратко. Нашето общество добре знае защо тази жена с изключително добро сърце трябваше да стреля върху човека. Нека повторя - потресена е била от предателството на Паница.
Като много важен момент е решението й да не се самоубива (обратното е желаела искрено) след деянието, а да напрегне крехките си сили по онова време, за да дочака процеса - с едничката надежда, че така ще се проговори по-нашироко за Македония и ще се разбулят повече коварните замисли на изменниците като Паница.
Но като почувствувала, че силите й може да изневерят (извънредно много е отслабнала поради засилилата се тогава бъбречна болест), за да не страда прекалено, взела ново решение - да турне край на живота си чрез гладуване. Няколко дни поред успявала да изхвърля и да прикрие донасяното й в килията ядене. Но тъмничарят, който често надничал през нарочната дупчица на вратата, видял я какво прави. Заплашили я тогава, че ще я хранят изкуствено. Все пак остава жива-здрава до съдебния процес, макар и носена в залата на носилка.
Един единствен път се просълзила пред адвоката си във връзка със  самия процес - когато научила, че противниците (комунистите) й хвърлят най-отвратителното обвинение - че за пари извършила убийството. В същност тя имаше в семейството си пари колкото би желала. Тя бе, както знаете, едничкото дете на родителите си; и те всичко биха дали за нея; бяха и заможни.
Крайно е била възмутена като научила, че старият й баща е бил арестуван от сърбите; намирал се е в Цариброд, за да продаде тамошната си къща. Арестували го като дошло от Виена съобщението за убийството на Паница. За да го пуснат обрали му - под форма на рушвети - всичките пари, които бил получил от продажбата на къщата си. Макар и с притаена мъка, но тя се смееше за начина, по който научил баща й за нейното деяние.
Разговарял с един прилепчанин в царибродски дюкян. Събеседникът му взел да чете вестник и вижда заглавие „Паница убит"; прочел го на глас.
- Арно му направили на това куче - побързал да каже бащата на Менча. Обаче приятелят му продължава да чете текста на съобщението и смутен произнесъл думите, които посочвали като атентаторка тъкмо дъщерята на Димитър Кърничев. Едва чул тия думи, баща й припаднал. А половин час след като го свестили явила се сръбската полиция и го замъкнала в затвора.
За ефекта от нейната акция всред родолюбивите българи по всички краища на света е излишно да говорим. Аз не мога да забравя особено впечатлението всред нелегалните наши борци - четници и войводи. Като да бяха се сговорили тия хора, та почти всички с удивление и признателност изговаряха тай кратка фраза:
- Посрами ни, посрами ни Менча... С това искаха да кажат, че тя ги е надминала в борческата им саможертвеност и в постигнатия за Македония морален резултат.
Въпрос - Във Вашата среда често я именуваха Мария. Дали по кръщение е имала и това име?
Отговор - Не. Това име й е било като прикритие пред непознати хора. И така си остана. Но минавала е понякога и като Павлина; например по селата в Северна България, накъдето нарочно отидохме подир преврата от 19 май 1934 година. Там прекарахме близо четири месеци, съвсем необезпокоявани. Тъй като сърбофилската власт в София тичаше да търси македонски борци само в Югозападна България.
Въпрос - Ако мога да питам: при македонски емигранти ли се прикривахте или как?
Отговор - Спокойно мога да Ви кажа: укривахме се повече при селяни от земеделската партия, но без да знаят кои сме точно. Чрез наши приятели влезнахме във връзка със селяните. А те лесно услужваха на хора, за които смятаха че са гонени или неприятели на властта.
Обаче, днес мога да призная и друго: че по околни пътища получихме покани от земеделски първенци, предлагащи ни услуги. Например, покойният млад земеделски общественик Стефан Цанов, който имаше голямо влияние в околии като Белослатинската и други, ми прати известие чрез мои приятели - да прехвърлим именно между техните привърженици селяни из България, ако не желаем да бъдем другаде. Изпратих му благодарност, пак чрез приятелите, заявявайки му, че ще се възползуваме от предложението, ако стане нужда. С години бихме могли да се укриваме измежду селяните в България, наистина.
Въпрос - Откъде познаваше Цанов?
Отговор - Срещал съм и него, както Стоян Омарчевски и други земеделски водачи. Цанов идва при мене на разговор и остана цял ден и цяла нощ. Ако хора като него биха се родили в Македония и видеха с очи сръбския режим, биха били измежду най-добрите войводи; така както при турския режим са идвали доброволци войводи откъм България. Цанов беше, според мене отличен патриот.
Въпрос - Позволете ми пак да се върнем към името на Менча. Така ли беше кръстена?
Отговор - Точното й име е Мелпомена. Както знаете, това е името и на музата на трагедията. Като се каже за някого „Любимец на Мелпомена", подразбира се че е трагически актьор.
Въпрос - Вие лично с кое име я наричахте, помежду Вас интимно?
Отговор - Когато съм се обръщал на име към нея, най-често и аз съм я наричал Мария.
Въпрос - Виждала ли Ви е някога преди аферата в „Бургтеатър"?
Отговор - Тя ми казваше, че за пръв път ме е видяла когато съм произнесъл кратката ми реч на площада „Света Неделя" в София, през септември 1924 година, за да известя на огромното множество, че са наказани и физическите убийци на Тодор Александров. Думата е за оня ден, в който десетки хиляди българи се събраха в центъра на София, за да присъствуват на панихидата за Тодора. По улиците и площадите около черквата говореха едновременно шест-седем оратори. Близо до мястото, където аз съм говорил, се намирала случайно тя, току-що пристигнала от провинцията.
Сетне ме била видяла в крушовския дом, пак в София, когато аз съм венчавал Кирил Силяновски. Достатъчно са тук тези сведения.
Въпрос - Какво друго по Ваш почин, бихте искали да добавите за нашите читатели, г-н Михайлов?
Отговор - Специално нашата емиграция в Щатите и Канада нека знае, че Менча имаше горещо желание да бъде, макар за кратко, между нея. Искаше да види как живеят, как работят нашите братя, които цели десетилетия не забравиха Македония. Ние двама с Менча дължим и лично голяма признателност към тази емиграция - независимо, че не сме били заети с лични работи в живота ни.
Всички от емиграцията, които тя можа да види, са оставяли у нея великолепно впечатление.
Нека Ви спомена, че през месец септември са се случвали важни събития в моя личен живот. Това знаеше и Менча. Ето някои факти:
През месец септември 1923 год. аз се намирах на Вършец. Поради случайност не останах още една вечер там. Същата нощ избухна комунистическото въстание в България. Вършец биде зает от комунистите. Едва ли бих останал жив.
На 12 септември 1924 год. биде спасено македонското освободително движение от болшевишката напаст и от слепите върховистки домогвания. Тогава се разиграха така наричаните „Горноджумайски събития", т. е. наказването на Алеко Василев и полковник Г. Атанасов, главните виновници - заедно с Протогеров - за убийството на Тод. Александров.
На 12 септември 1934 година минахме с Менча турската граница, както по-горе споменах. Но преди това, все през същия месец, имахме много премеждия, пътувания към юг.
През септември 1938 г. пътувахме вече за Полша, напуснали Турция след четиригодишно политическо пленничество там.
През м. септември 1939 година избухна топовна граната в спалнята ни стая във Варшава, няколко часа след като бяхме се решили да спим вече в долния етаж на къщата.
През септември 1944 година с много премеждия пътувахме от Виена до София и Скопие; загинаха хора пред нас; минахме край сражения и пр.
Към края на септември 1948 год. се запътихме да минаваме нелегално една граница в Средна Европа, и минахме благополучно.
На 12 септември 1964 година стана погребението на Менча.
Приповтарям сбито краткото ми описание за нея: тя беше кротка, скромна и човечна; умна, волева и юначна; възвишена по дух и по сърце. Ако любовта значи жертва - тя цял живот жертвуваше за Македония и за тия които обичаше.
Публ. във в. “Македонска трибуна”, год. 38, бр. 1955, Индиана, Индианаполис, 29 октомври 1964 г., с. 1-4.

* * *

Любомир Бобевски
НА ГЕРОИНЯТА МЕЛПОМЕНА КЪРНИЧЕВА

Виждам как разкъсва тежките окови
майката робиня, - как дни светли, нови
хоризонта тъмен ще да възсияят
и на робство черно виждам вече краят;

Виждам как възкръсва свободата мила,
свободата сладка, ведра, белокрила
в нашата Родина - сиротна, злочеста,
траурна вдовица, горестна невеста;

Виждам как страната, що от ред години
влачи иго ново, - чуки и долини
тъжно що оттекват кански рев, неволи,
как с триумф се кичи, с златни ореоли...

Нижат се пред моя взор образи свети,
на титани смели скъпи силуети,
с подвизи безсмъртни, чийто вечни лаври
неизвергна никой, нито се погаври!

Времето грядуще тез светци безчетни
няма да забрави; техните заветни
родни идеали ний ще продължиме
с чувства съкровени в светлото им име!

Пещерите мрачни, горските присои
вечно, ще нашепват за борци-герои,
племето ни храбро от род в род ще помни
тези епопеи шеметни, бунтовни!...

Не една покруса крили сме в гърдите
наболели с ярост и кои бедите
сме калили мощно... Не! - под робско бреме
ний чела си чисти няма да сведеме!

Воплите народни възраснаха в хала,
що със гняв настръхнал се е развилняла –
мъст са безгранична, - трус, разгром, фурия,
гроб са и гробари, черна орисия!

Идат нови сили, ей ги, на, дойдоха –
рожби на мечтана, приказна епоха, -
идат нови сили, легиони нови,
които ще смъкнат робските окови!

Редом с тез герои пламенни и смели
пътя към Голгота радостно поели
идат с пристъп славен и с души си жарки
буйни македонки - техните другарки!

Слава, чест и гордост на майката свята,
що кърми детето в дух към свободата
и в сърце му влага бащини копнежи,
родолюбе свято, доблестни стремежи!

Хвала на жената редом що с бащите,
с братя мъстоносци посреща бедите
и юнашки знае как се отстоява
на Родина мила свидна чест и слава!

Примера заветен на Екатерина,
що от подлост сръбска падна и загина –
кумановка знатна! - о, не бе напразно:
Нови подвиг ражда робството омразно...

В Крушево велико, дето отявлено
вдигна се на бунта знамето червено,
с гордост що записа дни на смут тревожни
и борци изправи огнени, възторжни; -

Там това роди се момиче безстрашно,
що чакаше с трепет времето сегашно,
готово да вдигне ръка над вразите
и струя на свежест да влее в борбите!

Чувства по Родина галят й душата,
дето изкълниха вече семената
майка й що хвърли с вяра от отдавна –
да подготви чедо за отплата славна!

С погледи на ястреб - стрелнати куршуми,
с вихрени подеми, с пламенни жар думи,
в гръд й наболяла тътне рев сподавен
и вулкан що няма втор на себе равен!

Оня час отреден за борба победна
чакаше „награда" да даде последна
на изчаде низко - рожба богомерзска,
рожба сатанинска, язвена и зверска!

С подвига си смели стана мъченица:
Срещна и сближи се тя с Тодор Паница –
планове за жертви що в умът скрои,
що изби коварно толкова герои!

Тоз беглец бездушен, който във Виена
беше се спотаил, съща бе хиена
дебнеща за още подвизи безстидни
да разкъса нови жертви скъпи, свидни!

На Родина сладка за честа велика
Мелпомена славна я дългът повика
да преодолее злото хитроглаво,
злото ненаситно, скверно и лукаво!

Македонка смела - македонка млада,
със куршум повали изверга на ада,
таз змия ехидна, тоз братоубиец,
людоед злораден, подъл кървопиец!...

О, момиче мило, с нищо несравнено,
героинйо светла със сърце безценно, -
робска Македоня тебе славослови,
тя в реда тури те на светците нови!...

Ний пред твоя подвиг скланяме чела си,
а борците нови всякога в дела си
теб ще подражават, тебе, Мелпомена,
с ореол народен ярко озарена!

И певците наши в мощна, дивна песен
образът ти сяен, подвига чудесен
гръмко ще възхвалят със свойто вдъхновене, -
в роден дух да крепне младо поколене!...