Не един път вече сме се спирали върху личността и делото на видния наш поет-сатирик, мислител и македоно-одрински деец Стоян Михайловски. Преди години издадохме и непознатия му дневник, воден в малки тефтерчета и съхранявани в неговия личен архив. Публикувани са и протоколите на Върховния македоно-одрински комитети, където Михайловски има не просто, а ярко открояващо се мнение с неговите виждания за разрешаването на македонския въпрос. Въпреки това може би най-малко досега е писано за неговата дейност като македоно-одрински деец, а тя заслужава специално изследване. Някои от неговите брошури и сказки са познати по предишни публикации, но все още има и непознати за широката общественост негови статии и сказки. Належащо е тяхното събиране и публикуване, защото за него преобладават изследванията само от литературни историци и философи.

 

При опита ни да съберем разпръснатите негови брошури по македонския въпрос сме пропуснали една от неговите най-добри публични сказки, които той произнася на 15 септември 1903 г. когато Илинденско-Преображенското въстание все още продължава в Македония и в Тракия. А там във въстаналите области срещу турския поробител се сражават заедно четите на ВМОРО с тези на Върховния комитет, предвождани от ген. Иван Цончев и полковниците Стефан Николов и Анастас Янков. Десетки офицери от българската армия, които са същевременно и членове на ВМОК застават начело на сражаващите си чети или са военни инструктори в четите на ВМОРО.

В това си слово Ст. Михайловски обръща сериозно внимание на вредителската руска политика както по македонския въпрос, така и в по-широк антибългарски план. Той не отминава и отношението на някои от Великите сили по него. Михайловски се спира и на отношението на свободната част от българското отечество към останалите под робство македонски българи и изтъква греховете на официална България към нашите сънародници от другата страна на границата, подложени на изтребление от турския поробител, покровителстван от руската дипломация. Безцеремонният Михайловски не спестява истината, когато търси виновниците за поредния пропуснат случай България да реши македонския въпрос.

В тази му сказка могат да се забележат редица съвпадения и съгласуваност с вижданията на ръководните дейци на ВМОРО. Няколко месеца по рано през март 1903 г. ЦК на ВМОРО издава отвореното си писмо, носещо заглавието „Кой иска преобразования в Турция и кой пречи на тия преобразования?“. И ВМОРО, както и Ст. Михайловски директно обвиняват Русия като главна пречка за решаването на македоно-одринския въпрос. Другото голямо съвпадение може да се открие в обръщението на Главния щаб на въстанието в Битолско към българското правителство от 9 септември 1903 г., в което то се призовава да обяви война на Турция, за да съдейства на въстаналите българи и да се извоюва свободата на поробените наши сънародници. Същият призив отправя към правителството и Михайловски, което със сигурност се дължи и на тази съгласуваност между ръководствата на двете български революционни организации.

Само няколко години по-късно един от най-бележитите български революционери, идеологът на ВМОРО Христо Матов ще отчете тази възможност като поредния пропуснат случай от българския монарх Фердинанд Сакскобургготски да се реши македоно-одринския въпрос, а наскоро след тази реч на Ст. Михайловски и след редица негови статии срещу Фердинанд той ще бъде съден от българския съд за обида на личността на особата. Читателите ще забележат и съвпадението на русофилската и вредителска политика на предишното правителство на д-р Стоян Данев с тая на второто стамболовистко правителство на ген. Рачо Петров, въпреки неговите обещания да подкрепи въстаналите българи. Явно че руската нота към България в навечерието на въстанието ще се окаже решаваща за поредното бездействие на българското правителство.

Убеден съм, че нашите читатели ще почувстват силата на словото на Стоян Михайловски и ще се замислят над неговите пророчески думи.

Цочо В. Билярски

* * *

СКАЗКАТА НА СТ. МИХАЙЛОВСКИ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС.

(Държана на 15-й септемврий 1903 год.)

Встъпителни думи.

Господа!

Ония между вас, които са присъствували и друг път на моите публични конференции, знаят добре, че главната ми грижа е била винаги да бъда, при оценката на събитията, напълно безпристрастен и преимуществено да се придържам о фактите о тези факти, всеизвестни между българската публика, които никой не може да откаже и за които не може, следователно, да има ли тълкувания.

Ние гледаме обикновено твърде субективно на политиката в България; т.е. с преголяма страстност. Политиката изисква по-голямо хладнокръвие и самообладание: трябва да се изтръгнем, когато изказваме възгледи върху събитията, от своите влечения и интереси, да обхващаме какво става, какво се мисли и как се чувствува във всички сфери, които имат съприкосновение с вас; да бъдем, с една реч, колкото е възможно, повече безстрастни. Днес в сказката си имам намерение да засегна въпроси от преголяма важност, както видяхте от обявлението. Ще се мъча, следователно, пак да се поставя на тази почва – да бъда в оценките си не така пристрастена, както се показват много наши публицисти и обществени дейци, но да се поставя на такова едно становище, отдето можем не вече само като българи, но никакви като човеци, от точка гледна на върховните морални интереси на човещината, да съдим.

РУСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ.

Най-напред ще ви говоря, г-да, за руско-българските отношения.

Вие знаете какво се мисли за тия отношения у нашите политически сфери. Обичай е станало да се изказват резки съждения и да се осъжда безапелационно ту едната, ту другата страна. Онези. които обичат да гледат в делата на руската дипломация, какви да е враждебни стремежи или задни цели, правят я напълно черна, а за тях всичко българско, всичко, което изхожда из български сфери, е невинно, е бяло; и наопаки, ония, които обичат да плетат венци на Русия, стараят се винаги да умаловажат нейните домогвания, като хвърлят всичката отговорност върху нас, и твърдят следователно, че за всичко, което правим, виновници сме само ние, че никой не ни е крив, че ние сме черни, че Русия е винаги бяла. Това се дължи именно на тия увлечения, за които говорих по-напред. Даже ще намерите у нас люде, които, при оценката на тези руско-български отношения, показват и една пречудлива непоследователност. Ще ги видите заранта, под влиянието на не знам какви новини, пристигнали от Петербург, да кипнуват и да хвърлят горка присяда върху руската дипломация; ще ги видите вечерта, при узнаването на не знам какви не толкова искрени подвивания от нашите управници, да кипнуват тоже и да хвърлят жестоки приговори върху всичко българско и да оправдават всичко руско, – и това от едни и същи личности, в един и същ ден. До такава лесна раздразнителност и субективност сме достигнали ние в политиката, г-да! Може би, подобни явления, които се забелязват в нашите журналисти и в нашата интелигенция, да са един лош признак за нашия изобщо психизъм, да поясняват именно грешките, които сме вършили и да дават тоже пояснение на сегашното положение, което преживява българският народ. Такова заключение ще се опитам по-подире да извадя от това състояние на работите.

Господа! Вие сте забелязали, несъмнено, че от няколко време насам всичко, което изхожда из руските дипломатически сфери и се отнася към южното славянство, било в преки съобщения с нас, било в какви да е ходатайства или изявления в Цариград, всичко това носи явно враждебен характер спрямо идеалите, националните стремежи на новото българско поколение. Това не трябва да го крием. Винаги ние сме виновни; нас обвиняват, че ние сме смутители на мира на Балканския полуостров; нам говорят, че вие във всичките си домогвания сме несправедливи; че между многото народности, които населяват Балканския полуостров, едничкият, който се е отличавал до сега като център на размирие, на всякакъв политически и социален безпорядък, то е българският елемент, който произвежда най-голямото число пакостници политически и искатели на приключения. Тая песен я слушаме катадневно да се пее в Русия, преимуществено в правителствените сфери. И това върви crescendo от ден на ден; това антибългарско течение се усилва. Напоследък даже вие чухте да се хвърля обвинение върху български македонски дейци - и това без всякакви забикалки, – че те са истинските автори на жестокостите, които се вършат отвъд Рила. На тези дейци се говори: „Вие не рачихте да скръстите ръце и да се подчините на наставленията, които ви се дават: вие под своя глави работихте и предприехте едно дело, което докара едно общоевропейско размърдване и пълно разнебитване на Балканския полуостров; вие сте, следователно, първите автори, първите отговорни лица за тези пагубни действия, които сега се вършат в тоя Балкански полуостров“. Това се казва. Това като се говори за нас и като се говори нам, никой път не се прибавя, че има предизвикателства, че има от страна на османлийските власти действия възмутителни, че от две години насам в Македония и в другите християнски области на Турската империя има цял ред произшествия и явления, които възмущават обществената съвест, българска, славянска и европейска, и които са били вече осъдени на всякъде по света и пред които един народ що годе надарен с респект към себе си, със съзнание и самообладание, не може да седи със скръстени ръце. Това нито го съзнават, нито правят, макар какво да е далечно подмятане – нищо подобно не се говори, а само един укор, че ние сме размирници, че ние сме най-големите пакостници в югоизточния край на Европа. Ето как постоянно и crescendo всеки ден вървят тези оплаквания от нас и тоя обвинителен акт хвърлят върху ни. Напоследък каза ни се и това, че ние сме искали, като сме изхождали от не знам какви етнически ламтежи, да присъединим Македония към Княжество България. Това не се казва вече със забикалки и в прикрита форма, както едно време, но направо. При всичко това, г-да, от две години насам вие знаете през колко фази мина този въпрос у нас, в нашата преса и в нашите управляющи класове и между нашите партии и до какво последно становище е дошъл този въпрос; вие знаете, че, до като преди две години само няколко македонски дейци бяха обявили, че те не намират друг спасителен изход за този български, южнославянски въпрос, освен придържането о формулата на Гладстона – Македония за македонците – формула, която се поддържа от българските партии; вие, казвам, знаете, че от две години насам всички почти наши политически, обществени дейци, шефове на партии, политически мъже, приеха вече тази формула. Хора в българското народно представителство се произнесоха в полза на тая формула. Много български органи, органи на общественото мнение, омологираха тая тактика на Македонския комитет. С една реч, стана известно в цяла Европа даже, че ние се отказваме от тая териториална лакомия, тъй да река, и че се придържаме строго о принципа – Македония за всичките населения, които я населяват, безразлично, за 13-те елемента, които се намират там и които са признати даже и от нашите най-добри етнографи, за които имаме и специална географска карта, като онази, изработена от Васил Кънчев и т.н. Това, повтарям, се знае вече в Европа, за това писаха и английските вестници и т.н. Само русите продължават да игнорират този преврат в умовете у нас и продължават да ни обвиняват, че ние във всичките наши домогвания изхождаме само от едно ламтене за териториално разширение. Па и право имат или не, нека подчертая факта, че тези обвинения, когато изхождат от русите, без никаква дистрикция, без никакво стеснение и когато се приповтарят и възпроизвеждат от иностранните вестници, германски, австрийски, английски и т.н., произвеждат удивление и на всякъде хората си задават тоя въпрос: какъв специален интерес има руската дипломация да се опълчва против най-естествените домогвания на една раса, която иска своята унификация, своето обединение? На този въпрос русите не отговарят. Ние сме се въздържали да отговорим. Но този въпрос, повтарям да кажа, произвежда удивление. Като че хората се чудят: вярно ли е това, защо да излиза това от руски уста? И се така върви този обвинителен акт crescendo от ден на ден, като че се измерва, тъй да река, тежината на всеки параграф в тоя обвинителен акт така, дето всеки ден да бъде обвинението по-силно. Чувахме и следующето: че Турция имала пълнейше право да въдвори ред и порядък в Македония – това се каза в Цариград и това са постъпки направени тук, в София, и т.н., да въдвори ред и порядък в Македония, както си знае, както може, самопроизволно, понеже българските македонски дейци не искали да вземат от ум и разум. Ей го! Така че, когато в цяла Европа, дори и в страни като Англия, държавни мъже признаха за неоспорим факт, че каквато и да бъде кривината на българския елемент, колкото и несвоевременни да бъдат домогванията ва българите, да се дава carte blanche на османлиеца с кръвнина да ги усмирява, е нещо престъпно и абсурдно, защото миналото показва, как тълкуват такъв carte blanche в Цариград; когато, казвам, на всякъде в Европа това се призна и когато дори в Австрия вестниците се удивиха от това изявление на русите, русите, без никаква дистрикция, без никакво стеснение, без никакъв съвет, напр., за по-тихо действие, за по-миролюбиво, за по-меко, без никакво уговаряне, без никаква забележка, – да се тури кадифяна ръкавица, – явно казват: господари сте у дома си и имате право да се разправите с тези хора, които се бунтуват. Е добре, г-да, ако направим една справка в историята, напр., в историята на XIX-ия век, ако отидем към годините 1807, 1808, 1809 и 1810, вие ще узнаете с удивление, че тези думи на руската дипломация са дословно копирани от думите, които е казвал Метерних по случай въстанието на гърците – дословно, просто копирани. Метерних е казвал тогава: „Султанът има право да сгази и да смачка своите възбунтувани поданици, понеже те са нарушители на европейския мир и на мира на Балканския полуостров и въстават от името на не знам какви етнически, културни и исторически интереси, които не се признават за същински“. Ето – просто и чисто възпроизвеждане! Обаче, с тая разлика, че тогава и мало и голямо осъди думите на Метерниха и сам Метерних се принуди подир малко време да направи една пълнейша ретрактация на своите думи, да ги оттегли.

Нещо повече, г-да! Иностранните вестници донасят новината, че Русия е искала от Сърбия и Черна Гора да пазят пълна неутралност в случай на война между България и Турция. Това ви се вижда невероятно, но то се потвърди напоследък от 5–6 сръбски белградски вестници. Ето до къде се отиде в българофобията; ето всичките усилия, които се правят от страна на руската дипломация, за да се тури пречка на всяко национално българско стремление. Не малко се удивиха в цяла Европа, па дори и тук, на Изток, във всички сфери, където хората са уведомени за историческите събития от 25 години насам, не малко, казвам, удивление произведе обстоятелството, че никога Русия, никога, в тези всевъзможни ноти и изявления, натиски и т.н., никога Русия не направи ни най-мънинко загатване и подмятане към оная клауза, която фигурира, не в Берлинския договор, в текста му, а в протоколите му, че Турция отсега нататък и навеки, никой път няма да прибягва към посредството на башибозуците, за да усмирява своето население и въобще, за да въдворява ред и тишина в своите християнски провинции. Това носи подписа на всичките представители на Великите сили, па дори и на специалните пратеници на султана. Е добре, откак, повтарят, стават всичките тези демонстрации на руската дипломация, тия антибългарски демонстрации или, ако щете, да не си служа с такива думи, – тези въобще постъпки било в София, било във Виена, било в Цариград, никога русите не напомниха това задължение на султана, за което задължение, напротив, гледаме на много места в Европа често да се споменава И даже преди 2–3 седмици само един „Daily News“, един „Mantschester“, във Виена един „Die Zeit“ и няколко още английски и французски вестници споменаха за туй задължение на Високата порта. И така, г-да, в историята няма пример Русия да е ставала по такъвзи един абсолютен начин адвокатин на Турция, както днеска. Скърбя от все сърце, че си служа с тези думи, защото аз не съм русофоб. И оня, който обича най-много, роптае, г-да! Помнете това: никой път лицемерниците, никой път враговете не обичат да осъждат жестоко грешките на съседа; те знаят, че тям принадлежи да се ползуват само от тия грешки и само който е в душата си наранен за подобна непоследователност от страна на люде, който обича, само той говори с такъв тон.

Добре е, много добре е, голямо щастие за вас е, че в Цариград не вярват на русите и че каквито и съвети да се дават от Петербург, в Цариград ги претълкуват се своебразно, по своему, по турскому. Турците казват: „ Как е възможно бе джанам? В тия работи на (русите трябва да се крие нещо, трябва да има Бог знае какви замисли, трябва туй да е хитрина, трябва това да е хитроумство някакво, което ще ни вплете, ще ни вкара в беда – я да се пазим да не изпълним тия съвети“. Добре, г-да, че турците не вярват на русите, а да би вярвали, то, както вървят сега работите, преимуществено от 1 –2 месеца насам, да са ни изклали до крак. Г-да! Не искам да цитирам други факти, не искам да ви напомням, че, когато руската ескадра отиде в турските води, от Англия и от Франца се чу глас, писа се в „Temps“ и в други вестници, че главното нещо, което Русия би трябвало да иска на тая минута, подир тези убийства на руски консули в Турция, е да заповяда за своя интерес, да заповяда, казвам, по-високо онова, което се говореше в Англия и Франца, че Русия би имала право и има длъжност да прошушне в Цариград – руската дипломация не рачи да го каже, – а, именно, чисто и просто, съвет към Турция – съветът в нищо не ангажира, той не е една стъпка към намесване активно, че да се въвлечеш във война – съвет просто, да не си служи с албанските редифи, които албански редифи са известни като кръвопийци, известни в цяла Европа по своето пълно отсъствие на дисциплина. Това го казаха в Англия и във Франца. Но Русия не рачи да преповтори този съвет и онези хора, разбира се, като видят това недоброжелателство, както го те наричат, скръстят ръце.

Това поведение на Русия да не мислите че датира сега, от преди 4 месеца само, т.е откак се извърши в България едно политическо превращение, носяще характер на държавен преврат? – ни най-малко. Това поведение на Русия датира още от м. априлий, когато английски публицисти, членове на английския парламент, английски държавници, изказаха мнение: тъй като историята ни учи, че турците могат да преклонят глава само, както казват англичаните, при мерки, то тия опити на Русия са само едно игродумство и ето какво би трябвало да направи Русия, и те са готови да се присъединят, за да се достигнат истински и добри реформи: да се изпратят от страна на всяка от Великите сили офицери, които да присъствуват на тия въдворения ред и тишина и опит за преустройство в турско. Англичаните бяха готови, казвам. Обаче, когато се намери един французски вестник да поддържа тая тема, от Русия с един раздразнен тон и език хвърлиха се върху французите и им казаха: „На какво се месите вие там в Западна Европа? Вие немейте, мълчете, не е ваша работа!“ Ето, г-да!

Аз ви цитирах, до 15 факта и бих могъл, да имам на този момент, да пиша летопис, да ви изброя още 30, от които факти правя призив към вашата съвест, към вашата здрава смисъл, да се съгласите, че това – хайде да махнем думата злорадство, антибългарска политика, понеже, казах ви, че ще говоря безпристрастно; и аз съм безпристрастен човек, употребих тия думи, защото нямам други – но това неблагоразположение, да го речем, на русите е винаги растяло crescendo, както казват в музиката, увеличавало се е от ден на ден. Ето това е! Обаче, макар това лошо разположение на руската дипломация да не датира от това превращение, което стана у нас преди 4 месеца, истината, тая истина, която всеки трябва да респектира, тая истина, без която няма осветление, тая истина, потъпкването на която показва, че ний изхождаме само от омраза и само от раздразнителност в своите политически съждения и че, следователно, не сме в състояние да осветлим умовете, тая истина, следователно, която трябва да почитаме и пред която трябва да благоговеем, – тая истина ни налага длъжността да признаем, че само от денят на това превращение у нас, от 4 месеца, това лошо разположение на руската дипломация към всичко българско, влезе вече в един акутен период, взе вече този остър характер, който констатираме от 2–3 седмици насам, констатираме, че е дошъл в пароксизма си. Но то датира от тогава. Тая истина, за който следи зорко събитията, боде в очи.

Обвиненията, хвърлени от страна на руската дипломация върху нас, позволете ми, г-да, да не ги разчепквам. Така също се хвърлиха обвинения и върху българските дипломатически агенти в Македония, и то във времето, когато в България господаруваха, властуваха русофилите. Тогава, обаче, ето какво стана. Като забелязаха в Петербург какво роптание произведе в Българско това обвинение, веднага ни казаха, че това било една грешка на редактора на правителствения вестник, който допуснал подобни работи да се напечатат и щял да бъде отчислен веднага; така също Машков и други преместиха на други места, с една реч, залихосаха работата. А сега, наопаки; сега, както виждаме, нищо не залихосват, а казват: „Нямате право, вие сте жестоки, вие разваляте всяка година реда и тишината в Балканския полуостров, вие, сте най-големите размирници, които модерна Европа е видяла!“ Сега, когато виждат че се сърдим, не турят було, няма да се отчислява редактор на вестник, да се преместват лица, да се отчисляват консули и т.н. Самият тоя факт ви показва как са вървели работите от 4–5 месеци насам. До като тогава, макар и тогава да не са били разположени, но са се опитали да турят малко нещо кадифяна ганта, кадифяна ръкавица, сега хвърлят вече кадифяната ръкавица и с желязна ръка удрят плесница. Ето ти! Разбира се, повтарям г-да, ако аз исках сега да разчепкам този ред обвинения, тогавашни и сегашни, главният аргумент, на който трябва да се спра, е този: кой ни гарантира, че ако тогава русите признаха, че са се заблуждавали, или извършили една нетактичност и сега, или подир малко време, няма да признаят, че са въведени в заблуда, или не са извършили една нетактичност? Но, повтарям, това е вече въпрос от академически характер; никой път не трябва да подлагаме на подобно разглеждане едно явление, което изхожда от лесна раздразнителност, от омраза и т.н. То ще изфиряса един ден, то не търпи критика. Моята дял беше само да констатирам, първо, вървежа на нещата и, второ, дребната разлика между сегашния характер на това българоедство и характера на онова българоедство, което беше преди няколко време, когато ръката беше пак желязна, но се туряше ръкавица кадифяна.

И тъй, г-да, едно нещо бие в очи, боде в очи, то е, че руското ожесточение против нас достигна в последни времена до пароксизм, преимуществено от политическия преврат, който стана в България преди няколко месеца.

Между парантез, г-да, едно малко обяснение за думите, с които си служа, – политически преврат. Ония от вас, които четат европейските вестници и които, по повод мъчнотиите сега в Сърбия, знаят, че в Сърбия се предвижда и случай, когато камарата би могла да се разтури, преди да заседава, и знаят как подобни замисли се осъдиха и в Англия, и Франция и на всякъде в Европа и се титулираха за проектиран държавен преврат, ще ме разберат, че всякакво разтурване на камарата и всякакво пропъждане на правителството в извънредни, екстрени времена, не може и по теория, и по практика да се нарече другояче, освен държавен преврат. Затварям парантеза и продължавам.

* * *

И така, преди 4 месеца русите трактираха, а сега явно ни гонят. Кои са причините? За причините аз ще ви говоря, г-да, по-късно, когато ще свърша с нашите грешки, с нашите велики прегрешения, и подир, като знаем нашите и руските, ще видим тогава, кой крив, кой прав, кой кум, кой сват.

Да дойдем сега, г-да, до нашата българска политика.

И други път съм имал случай да отбележа печалното явление в новия живот на българите, че ние, както казват простите хорица у нас, не седим на лопата. Бе време, когато – позволете ми да си служа отсега нататък само с тая перефраза, с това изражение – бе време, когато върховната и безотговорна българска власт каза тези думи: „глубоко се убедих, че, без подкрепата на Русия, България не може да виpеe“. Напоследък, обаче, – това го знаем всинца, това се узна и в Европа, защото в Европа вече всичко следят, нищо не изпущат, и тук има всякакви чужденци, пратеници специални на чужди вестници и кореспонденти, които отбелязаха този феномен в нашия политически живот – напоследък, казвам, позволихме си – нека употребя първото лице на тая глаголна форма – позволихме си ние да говорим, тръгнахме да се скитаме на всякъде в България, че сме щели да изтръгнем из българската душа всякакво чувство на преданост или всякакво чувство на дружба към Русия. Това го чуха там заинтересованите и си рекоха: „що за пройдохи са тия хора и що за сукини, – простете ме за думата; вчера ми казваха, че без моята подкрепа не могат, че ме считат за творец на Балканския Полуостров и че без мене не могат, днеска се заканват да бръкнат в душата на Българина и да изтръгнат всякакво чувство дружелюбиво към мене?“ Вие знаете много добре, че при всичко че русите ни гонят – но недейте бърза, аз ще ви кажа и защо ни гонят – при всичко че русите ни гонят, те имат основания и много сериозни основания – вие всинца знаете това, – да се интересуват, щото Румъния да бъде смазана по-рано, много по-рано; те имат причини още повече да държат под карантина Румъния. И само поради тази причина, в деня на нашето скарване с Румъния, те ни помогнаха. Това трябва всички да признаем. Когато ние се видяхме изненадани при онези тикания и закачки от страна на румънския крал и румънските властници, които право отвеждаха към въоръжен конфликт, и когато се видяхме лишени от възможността да се борим с тия румъни, защото пак нямахме муниции и потреби, тогава, по привичка, отидохме в Австрия; но там отказаха да ни дадат муниции. Отказаха, защото Австрия има задължения спрямо Румъния и Австрия не може да помага нам, когато сме в конфликт с Румъния; има договори между Румъния и Австрия. И тогава ние, слисани, замаяни, отправихме се към Русия. Русия, - повтарям да кажа – не искам да кажа от любов към нас, но по друга сметка, просто, защото има интерес по-скоро да бъде смазана тази Румъния, която от 15 години насам я джавка, като бясно псе, – Русия ни помогна, даде ни барут, даде ни всичко и по този начин видяхме се в положение да отговорим на една атака от страна на Румъния. Ние, макар и такъв да беше задкулисния мотив на русите да ни помогнат – защото има манаф, че има и манафче, ако сме ние манафчето, румъните са манафина – макар и такъв да беше задкулисния мотив на русите, но просто, защото ни помогнаха така бързо и с такава пълна готовност, ние нямахме право да забравим това от толкоз свежи дейци в нашия нов политически живот и да покажем такава грубост. Ако сме непризнателни, има непризнателност, която подир 10 години, и подир век, и подир век и половина може да се прояви, но това, което е вчерашно, да го забравяме и да афишираме такива цинизми, това беше от наша страна съвършено престъпно. И русите не се подвоумиха да кажат двете истини: винаги сте били непризнателни и неблагодарни, никой не очаква от вас, че този път ще направите изключение. Русите ни помогнаха и във финансово отношение – вие знаете – два пъти под ред: помогнаха ни в Париж, помогнаха ни един ден и тук, в София – дадоха ни материални средства да излезем от беда. Може би, не при такива галантоски условия, при каквито трябва да се направи от баща и майка, както казваха някои; но макар да не беше при такива галантонски условия, с каквито си служи баща и майка, русите ни избавиха от едно горко бедствие. Това се призна на всякъде в Европа и най-напред във Виена си прехапаха устните. Ние и това забравихме.

Здравият разум винаги ни е казвал, па едно време и покойният Дядо Славейков в две свои брошури, на които не помня заглавието, две сензационни брошури и които тогава се прочетоха с наслада от българската интелигенция, казваше ни: „Не е прилично, не е добросъвестно, не подобава на облагодетелствувания и освободения да рита против своя освободител и, във всеки случай, ни казваше, коренно да са се изменили русите, пак, казва, никак не подобава на Хама да се смее, че баща му Ной е пиял и се е търкалял в калта; нека всеки друг да се смее, но не Хам. Няма право творението да се гаври, да напада, да ругае, да се опълчва против своя творец“. И други са ни казвали това нещо. Покойният Китанчев – той не е светило в нашия политически свят, но го цитирам, защото се отправям към присъствующите македонци; ще намерите в неговите статии – изрично казваше на някои македонски публицисти, които си позволяваха да ругаят Русия: „Абсурд е 2 милиона хора да ритат против 150 милиона, защото против силата на нещата не можем да вървим най-мъдрото е да оставиш винаги бурите да минат и отминат и да чакаш по-благоприятен ден, за да кажеш на оня, който, бидейки по-силен от тебе, да може да те смаже, да му речеш дума на приятелство, дума на окайване и съжаление, дума на призив, дума на побратимяване“. И думите на Славейкова, и думите на Китанчева, и на малкото наши публицисти, които са говорили в тази смисъл, винаги са оставали глас без отглас и винаги е надделявала у нас, в България тая мерзка и много проклета политика субективна, тая политика на встрастяване, която никога не нарежда нещо добро.

Между парантез, г-да, позволете ми, – защото у нас има хора, които играят акробатство, тъй да река, акробатствуват върху политическата полемика позволете ми сега да отблъсна обвинението, което би се породило у вас: защо и вие, Михайловски, в началото на речта си казахте някои непримирими работи по адрес на Русия? Видяхте ли ме някога да ги пиша? Аз ги казвам като българин и аз вярвам, че никой няма да отиде утре да ги пише в „Neue Freie Presse“, или в „Kolnische Zeitung“ – не; говоря за да се разберем, защото ще трябва да кажа после други неща: ще трябва да кажа, че тук, на Балканския полуостров, има ужасен дуел, и ще трябва да укажа двете страни и кой си паща. А той е нещастният български народ. Защо го казвам? Защото, като един историк на тези работи, съм дохождали до убеждение, че между нас, ако има лоши хора, не е лошо да си кажем кривината на двете страни, без осъждане, без приговор, без апелационна присъда. Това, както го казах в началото на речта си спрямо русите, няма човек, може би, и от всичките русофили в България от мене повече да ги обича и повече словянофил от мене, именно, защото е спасително да си кажем горчивата истина, да си видим прегрешенията, та да се поправим. (Ръкопляскания).

Да, г-да, аз ви дадох много примери и за нашите грешки и за грешките на русите, и излишно е да ви давам още. Белки не бих могъл сега да ви цитирам откъслеци от български вестници, които хулят и ругаят, нападат всякак Русия! Покажете ми един руски вестник, който на тая минута да хули българския народ и да го нарича „ламя“, „вълча раса“, „вълче племе“ и т.н.? Това ще го намерите в българските вестници спрямо руския народ. Ами че за това нещо държат сметка онези хора! Искам прошка, че хвърлям върху нашата интелигенция обвинение, но уверявам ви, че аз никаква омраза не чувствувам към българската интелигенция; аз знам, че всеки народ се води от своята интелигенция и знам, какво печално стечение от исторически обстоятелства увлече нашата интелигенция в такъв държавен разврат, в какъвто тя плава в сегашно време; но да ме прости тая интелигенция в това обвинение: qui aime bien cliatie bien, казват французите, – който обича добре, добре и наказва; аз обичам таз интелигенция, затуй казвам това; но фактът е факт, че тя е деморализирана до мозъка в костите си, (ръкопляскания), а руската интелигенция е честна. И питайте всички, които се връщат от Русия, – защото там отиваме всеки ден да черпим духовна мощ – питайте чували ли са от някой русин оскърбителна дума към славянството, преимуществено към българите? (Някой от публиката: Никога!) Никога.

Г-да! Налага ни се един въпрос, който ние трябва да решим, – ако не сме в състояние сега, без раздразнение да гледаме на подобни работи, нека се опитаме, позволете ми да се опитам, да намеря всевъзможни и всевъзможни фразеологии, хитродумства, преимуществено и забикалки, да ви убедя – налага ни се, казвам, този въпрос: защо ние раздразнихме русите преди 4 месеца с този държавен преврат в минутата, когато ни заплашва една война на границата? Сега ли беше време в България да се предприеме подобно всеобщо раздражение, и българско, и всеславянско, и руско, а преимуществено от точка гледна на отношенията между водачите, на българския народ, ония, които са предприели унификацията на българския народ и руската дипломация – сега ли, казвам, беше време да се хвърли ръкавицата върху Русия? А че се хвърли, аз ви казах напред. Аз ви казах, г-да, че с ушите си съм слушал, и с очите си съм чел, а и вие също – недейте го отказва, – какво се е говорило из България: ще изтръгнем из душата на българина всякакво чувство към Русия. Сега ли беше време, повтарям да кажа, г-да, да се предприема, даже ако би бил спасителен и потребен – даже до там ще отида – даже ако би бил подобен поход потребен, спасителен, наложителен, – сега ли беше обаче психическият момент, психологическият час, дванадесетия час, за прилагане в действие на подобен план?

Г-да! Вие виждате, следователно, – не искам да кажа, каква тенденция, защото аз не съм тенденциозен човек; никой не заслужва названието „тенденциозен“, когато иска да отдаде всякому приличната кривина, щом се опита да я изкаже, но вие виждате, г-да, каква е крайната цел, която аз преследвам в тая серия от сказки и конференции; тя е: да постигна да убедя съгражданите, че и, в двете страни има грешки, че ако има вина, не трябва само да падаме на колене пред всичко българско и да достигаме до идололатрия, до самоуважение, а всичко славянско или руско да хулим; не трябва, казвам, пък, от друга страна, да величаем всичко руско. Разбира се, повтарям да кажа, че когато говоря за руско и Русия, говоря само за официална Русия. Колкото за руския народ и за Русия, като държава, колкото за Русия, като стихия политическа в Европа, колкото за Русия, като спасителка, водителка на славянщината, колкото за Русия, като водителка на християнщината, колкото за Русия, като нация, всинца трябва да благоговеем, защото в Западна Европа благоговеят пред нея и защото в един французски парламент един Жорес, водител на французските социалисти, качи се на трибуната преди 3 месеци и произнесе тези многознаменателни думи: „без великия и человекоспасителния съюз руско-френски, Европа, която се намира под страшния гнет на лакомата немщина, Европа, която подир Седан ритна два века насам, би се възвърнала във варварщината, и тази Русия, като ни простря ръка, спаси цивилизацията“. (Шумни ръкопляскания). Това го каза един Жорес. Така, че когато аз говоря някой път в някои горчиви думи и фрази за някои руси, вие го отдавайте само на една шепа руски дейци. Вие не можете, например, да се съгласите да наречете един Машков гениален дипломат – нали? – вие не можете един Иларионов, един Ястребов, па дори и един Зиновиев, да наречете идеални дипломати, па, позволете, и едии Ламсдорф. Но да оставим на страна това: ние сме джуджета политически и не ни е позволено, не ни подобава да хвърляме толкова високо своята присъда към такива личности. Но, повтарям да кажа, това не е Русия. Аз не бих спорил нито една минута със славянин и българин, който би хвърлил такава една всеобща и безапелационна присъда към всичката руска държава, както намирам подобни присади у юдействующите журнали, пещенски и виенски.

Така, че моята цел, г-да, е била да направя да изпъкне тая истина, че и в двете страни има кривдина. Да се откажем от тази мания, да хвърляме присъда на едната страна, а другата страна да величаем и славословим винаги, и това по един най-абсолютен начин.

Господа! Ние, българите, трябва веднъж за винаги да разберем, че има нещо куцо и хромо, куцо и сакато, в нашите отношения с Русия още от времето на нашето примирение. Трябва ли тук да кажа голяма дума и да река, че примирието бе фалшиво; трябва ли да кажа, въз основа на много исторически явления, да си позволя да твърдя, а именно, че има неща счупени, които не може да се кърпят, има доверие изгубено, което не може вече да повторим, да се спечели; трябва ли да кажа тук, както многома твърдят, че подир дълго враждуване, както между два индивидиума, така и между две държави, не може да се достигне пак на първото приятелско положение, каквито и усилия да стават? Стъклото е счупено! Тези работи би могъл човек да ги рече и даже да дири в историята подкрепа, но те, повтарям, може би, образуват много тежка политическа храна за нашите стомаси; това би било една пища, която нашият стомах не би могъл да смели; не сме подготвени да чуем тези истини. Тези истини ще ми дадат повод, ако ги река, да кажа и друго нещо, – да кажа, че истинската историческа, политическа формула, която ще изложа за положението на Българския народ и българската държава сега, – и ще го покажа какво е – следующата: между официална Русия и върховната и безотговорна българска власт има един двубой, двубой отчаян, на живот и смърт, само че този двубой между върховната и безотговорна българска власт, от една страна, и, от друга страна официална Русия, този двубой наместо да бъде, както едно време, явно и с нож в ръката, сега е с целувки и прегръщания. (Ръкопляскания).

Г-да! Аз бих могъл много да кажа върху този предмет, но този път вече за пръв път в сказките си, позволете ми да ви кажа, че усещам се затруднен в думите си и в промишленията. Не искам да претоварвам вашите замисли, възгледи, политически убеждения с много руски формули за нашето положение. Това са истини, които би трябвало да се говорят само между същинските политически дейци и които не са – позволете ми да ви кажа – за широката публика. Така щото аз само с далечни забикалки, без да турям точки върху нотите, само със загатвания и подмятания ще изчерпя този въпрос от сказката си.

Да, г-да, от тези враждебни елементи помежду си, от които произлиза и сегашното, и ланшното, и по-ланшното положение, от тая гонитба между две стихии политически, ние българите плащаме, ние страдаме, и ето защо, колкото и деликатен да е въпросът, се пак трябва, макар издалече, да го засегнем; ние страдаме, ние плащаме за това положение на работите и за тая ужасна и непрестанна война между двете враждебни стихии, които еднакво имат претенцията да упражняват върху нас известно влияние, които еднакво имат претенцията да казват нам, на Българския народ, своята дума, за да ни упътват да вървим напред, които еднакво афиширват желание да упражняват върху българския дух не само едно просто влияние, но един същински натиск. Да, тези две мощни стихии ни притискат и ние от този дуел между тези две стихии страдаме. Е добре, г-да, забележете хубаво, че аз никой път няма да дам съвети за грозни предприятия. Е добре, пита се тук, каква трябва да бъде ролята на Българския народ при подобно положение на нещата, трябва ли Българският народ – и тук, говоря вече и за отвъдрилския и за отсамрилския – трябва ли Българският народ да отива да идентифицира своите съдбини, своите интереси с една дипломация, или с една върховна и безотговорна българска власт? Никой път! Но моето глубоко убеждение, Българският народ трябва да държи страната на Българския народ. (Някои от публиката се обаждат: Вярно...! – Продължителни и бурии ръкопляскания). Хора, абсолютно потребни, човешки разумни същества, без водителството и подкрепата на които една нация не може да се развива, такива същества не съществуват; Новата социална наука ни казва, че първото нещо, от което една нация трябва да се излекува, то е антропологията, человекообразуването. И великите съвременни мислители, публицисти във Франца винаги едно и също нещо казват на своите съотечественици: France, guerie-toi des grands homines – Францио, излекувай се от своите великани; сиреч бъди способна, чрез самоупование, самосъзнание и самообладание, сама да си начертаеш пътя към бъднината, без да очакваш от тогоз и оногоз. Сиреч, човещината, подир дълги и дълги лутания, дойде да повтори днес, в XIX-ия век най-напред и после в ХХ-ия, това, което се говори и в библията: „недейте се надява на князе и на синове човешки“; сиреч, сами си вършете работата. Абсолютно необходими личности, като водачи, като пробивани на нови пътища, като лица, които отвеждат към хоризонти, като спасители и възкресители – това е една басня, която се позволява само в далечните исторически, тъмни времена, когато народите се намираха още в пелените на своето културно развитие; днес никой не вярва това, днес няма вече, г-да, това, което французите наричат hommes providencieux – представители, личности, които представляват провидението; това няма. Днес знаете ли какво има? Има една масова душа, национална и племенна, има една колективна национална съвест – нея трябва да осветлим и в нея само требва да вярваме. (Гласове: Вярно! – Шумни ръкопляскания).

Такова е, г-да, психологическото, тъй да река, положение, което преживява българската нация на Балканския полуостров. Аз лично тъй си го формирам: един грозен, един страшен, двубой между две стихии, които се ненавиждат и мразят, макар да се прегръщат, които не си прощават една на друга, но, за голямо, велико наше нещастие, ние плащаме за тая вражда; единият се мъчи да гъврътне другия – не може; обратно – ние плащаме за тях.

И така, г-да, лаская се, че на въпроса: „какво трябва да се прави“, аз до известна степен отговорих, и то нарочно отговорих в непълна смисъл, защото и така желаех, в непълна смисъл да отговоря, желаех така да отговоря, като оставя вам да доизпълните мисълта ми, като оставя вам да решите въпроса, веднъж изхождайки от това начало, че Българският народ трябва да държи страната само на Българския народ, как България да лъкатуши, как България да криволичи между Сцила и Харибда, без да я засяга нито едната, нито другата от тези стихии, и да откара лека-полека корабчето си на спасителното пристанище. За това се изисква само едно нещо, – да възпитаваме постоянно, да говорим на сънародниците си себе си да вярват, в своето право, в своята енергия и в своята тактичност и мъдрост, а така също и нашите обществени дейци и нашите партии, и да им говорим още, каквато и глубока привързаност и обич да ни свързват с тия или ония личности, колкото и голяма да бъде нашата обич към една Русия, да не отиваме да се слагаме, да се предаваме със свързани ръце на Иларионовци, на Машковци, да се предаваме на Зиновиевци, или пък, от друга страна, колкото и всинца да съзнаваме великата и историческа, и политическа истина, че няма но-нещастни народи: позволете ми този път, за да не турям точка върху йотата, да прибегни към една басня на Езопа от жабите, които постоянно меняват жабоначалннка – вие знаете баснята, – до като най-носле попада един щъркел, който ги гълта 3 по 3. Езоп като казва тази басня в един моралитет, бележи накратко така: „Имаш ли малцинко, мънинко зло, цалувай го оттук, оттам, защото може да дойде тройно; защото винаги има от зло по-голямо зло и защото никога не си гарантиран, че ще вървиш винаги от зло към добро, тъй като историята на човешкия прогрес ви казва, че ако има стъпки напред в живота на народите, много пъти има и стъпка назад; затуй имаш ли си едно злонце, милвай си го и коткай си го, за да не дойде по-голямо зло“. С една реч, според баснята на Езопа, да не търсим щъркела, защото жабите са винаги безумни, когато търсят щъркела, защото щъркът дохожда и 3 по 3 гълта. Но, повтарям пак, нито на Русия – Русия можем да обичаме, аз ви дадох много пъти доказателства, как благоговея аз, особно пред руския народ, пред славянщината, пред идеята за славянско единство и т.н.; ако аз укорявам в нещо Русия, то е по известни постъпки на руската дипломация; но каквато и да бъде тази моя обич, никой път не бих мислил, че ще бъде от висока тактичност държавна да туряме на една тепсия съдбините на южното славянство и на тая тепсия да отидем да ги поднесем, напр., на един Зиновиев и да му речем: „Г-н Зиновиев, в знак на самоотверженост, на самоотричане, предаваме ви съдбините си; ако обичате, хвърлете ги в морето, ако сте нелогичен; в случай че сте налогичен, ще се примирим с положението си, ще рискуваме да се изгубим“. До там да не отиваме, понеже физиологията, философията историческа и пр. ни казват, че винаги е престъпно да се отива до там.

 

НАШИТE ПАРТИИ И ПАРТИЗАНСТВА.

Г-да! Имах намерение да подразделя днешната си конференция на три части: първата част – нашите отношения с Русия, грешките на българската държава, на българската дипломация, грешките на руската дипломация и пр.; втората част – нашите партии, нашето партизанство въобще, вървежът, развитието на нашите партии; и третата част – сегашното положение, сегашната перспектива военна и т.н. Позволете ми да прескоча втората част, защото нямам време – часът е вече 7. Щях да кажа за нашите партии това. Имахме вече няколко пъти събрания напоследък във Висшето училище и констатирах, с дълбоко прискърбие, че, наместо да се занимаваме със сегашните си бедствия, то хвърлихме се в миналото да разследваме коя партия имала повече право да господарува в България и коя не.

Г-да! Аз ще посветя друга една конференция на този много важен въпрос – не че ме интересува, но с него, за голямо нещастие, е свързан и Македонският въпрос. За сега ще ви кажа само, че аз мислех надълго да развия тезата си, ще ви кажа само, каква е канавата на моята теза по този партизански въпрос. Аз мислех да кажа, между другото, и това: нашите партии нямат право да претендират, че отговорността за сегашното положение тежи само на авторите на сегашния преврат и че, следователно, понеже правителството било незаконно, налагано, авантюристическо, то те изваждат пръстена си от играта и оставят да ядат тази каша ония, които са я заварили и т.н., и т.н. Такива работи се казаха в тия събрания. Аз щях да посветя 20 минути, 1/2 час, за да ви покажа нелогичността и встрастяването на българските партии, щях да ви покажа, че българските партии не са последователни, когато обвиняват тогова или оногова, когато си завиждат една на друга и когато забравят, че те всички идат винаги по милост, по подаяние на властта начело на държавата, а не с мандат, предварителен от народа; (Гласове: Браво! - Продължителни шумни ръкопляскания.) щях да кажа, г-да, че сега, напр., когато многоуважаемите, високопочитаемите шефове на нашата опозиция се готвят да искат ауденция от Княза, няма, наопаки, да направят зле да искат аудиенция от народа; (Гласове: Браво! – Продължителни шумни ръкопляскания.) щях да кажа, г-да, и да развия подробно тая теза, която, според мене, не търпи оспорване, а именно, че сега, когато нашите партии отиват при върховната и безотговорна българска власт да искат, щото тя да осигури свободни избори, тая власт би имала право и има право да даде следующия отговор: „или Българския народ има самопознание, т.е. е възмъжал, знае правата си и е готов да се бори за тях, знае длъжностите и е готов да ги изпълни, има политическа зрялост и тогава, ако е така, смешно ще бъде да мислите вие, че аз, Държавният глава, ще мога да осуетя всичките му усилия и да обезплодя всичките му домогвания за свобода; или пък вие мислите, че Българският народ е лишен от тези качества, че Българският народ е лишен от възмъжалост политическа, че в Българския народ няма ни сянка от политическа охрана, че Българският народ, следователно, не схваща интимната свръзка на държавния орган с народа, че Българският народ не е в състояние да се пази, брани и тогава и смешно, и глупаво ще бъде да искате от мене аз просто да импровизирам в 24 часа политическата възмъжалост на Българския народ“. Ето, г-да, какво би трябвало да отговори Държавният глава. А пък аз с това като защищавам подобна теза и като бих я развил надълго и на широко, както смятам един ден да направя, ето коя цел щях да достигна, ето в какво щях да ви убедя, че нашите партии трябва веднъж за винаги да разберат едно нещо: те са станали един вид властоприемачи и са направили Държавния глава властораздавач, понеже от него винаги вземат властта и, следователно, ако искат да му се наложат, те трябва да отидат да работят по 15 години между народа, да си пробият път и да дойдат подир силни и да третират с Държавния глава puissance de puissance – сила със сила и да му се наложат, но да знаят много хубаво многоуважаемите и високопочитаемите водачи на българските партии, че който дава, той има право да взема и че, понеже винаги просят властта от известно място, от същото място, отдето я получават, може и да им се вземе. И то знаете ли защо? Да ви кажа защо. Причините са две и важни: първата причина – българските партии нямат право да правят Върховния глава, Държавен глава souper arbitre, коя партия е честна и коя нечестна. Такова преимущество, такава прерогатива няма право Държавният глава да си присвоява; само една обществена съвест може да опетни и само една обществена съвест може да възнагради, само една обществена съвест може да даде дълъг мандат към оня, който счита за честен. Колкото за Държавния глава, той няма право да вземе, напр., само една партия да избере и да я увековечи на власт, да я държи 15 или 20 години. Освен това, той знае много хубаво, че ще огорчи толкоз много другите партии, щото могат да го застрелят на улиците; затуй Държавният глава – не само у нас, и в Румъния е така – Държавният глава, колчим от него просят на подаяние и милостиня властта, много логично постъпва, като ги изрежда всичките. Това мяза знаете ли на какво? На една жена, която раздава жито на гробищата и даде ли на едно дете, трябва да даде на всичките, изпуснели някое дете, гаврътне тепсията. (Веселост. – Шумни ръкопляскания.) Е добре, г-да! Българският Държавен глава именно от това се бои, да не хвълят тепсията от ръцете му, затуй изрежда всичките партии; а на ония, които му главоболят и му казват, ние сме по-почтени от комшията, той би имал право да им каже така: мен не избирайте за арбитър, че вие сте достойни, почтени, а другите са крадци и сопаджии, идете кажете на народа, там вземете мандат, че елате да ми се наложите и тогава ще ви оставя даже 15 години да стоите на власт, понеже ще бъда гарантиран, че няма да ме претрепят на улиците и да ми пращат по 10–15 заплашителни писма на ден. Ако отидат у народа, трябват 15 -20 години да проповядват, а тук става по-скоричко – всеки две години. (Веселост. – Ръкопляскане).

Ето, г-да, какви истини и много подобни истини по адрес на българските партии аз бих казал, и смятам наскоро да посветя специална конференция но този въпрос, защото време е вече тези високи истини да се кажат, тъй като българската преса мълчи за тях; тия горчиви истини трябва в най-приличната форма да се кажат на българина; но сега, повтарям, нямам време и затова ще прескоча веднага към последнята част на своята реч – страшните времена, които преживяваме сега за сега.

 

СЕГАШНОТО ПОЛОЖЕНИЕ.

Пред вратите ни има гроза, има плашило, има катастрофа на народа, може би тържество, ако сме на височината на задачата, която трябва да изпълним; има, във всеки случай, безизвестност, гроза, има яма, която зее или пък възвеличение – какво е, не знам, но има нещо велико и ние трябва да имаме куража да гледаме тая картина пряко и дръзновено; а това нещо се казва спречкване въоръжено с една силна държава, това нещо се казва война. Преди да отида по-нататък, ще ме попитате, може би: каква връзка имаше между първата част и последната на речта Ви? Връзката е тая: в тия воющи стихии, имеющи влияние върху нас, сме принудени за сега сами да се грижим за себе си, като се откажем от едно сляпо повинение, било към едни, или към други; сами ние трябва да се грижим – ние, народът – за съдбините си, сами трябва да решим, кое е съгласно с интересите ни, кое не е, без да получаваме урок оттам и оттатък; сами трябва да отидем в този смисъл да работим между народа, да го упътваме, къде му са интересите, да го възбуждаме даже, ако трябва да го възбуждаме, да го ориентираме към този спасителен изход, който нарекох по-напред „пристанището“, във всеки случай, да го ръководим, да му напомняме длъжностите – ето, г-да! – сами себе си да помогнем, без да очакваме от никого, soi disant, приятелство политическо. Ето каква е интимната връзка между първата част и тая, която засягам на тая минута.

Г-да, София бе посетена напоследък от всевъзможни чужденци, специални военни пратеници на много английски и други вестници, кореспонденти и т.н. Имах случай да говоря с някои от тия господиновци и, позволете ми да ви кажа, че един и същ въпрос отправяха към мене най-напред в нашето беседване; питаха ме: „Какво значи, бе джанам, това равнодушие, тая всеобща апатия; защо тъй сте скръстили ръце, защо тъй гледате, безразлично, тихо и спокойно на работите? Ние очаквахме да намерим тук кипеж, възмущение, ние очаквахме, във всеки случай, да намерим тук една глубока заинтересованост за работите на Балканския полуостров. Гледаме ви, седите си по кафенетата, ходите по шантаните, музики на ляво и на дясно, невъзмутимост! – Какво значи това нещо? Защо вие до вчера призовавахте Европа и продължавате и сега да я призовавате, а стоите със скръстени ръце?“ И аз бях принуден с всевъзможни словоизвъртания, да им кажа, че не, ние не седим със скръстени ръце, ние не сме до такава степен апатични – това си е в нашия темперамент въобще да се възмущаваме вътрешно и да кипим всякак у дома си, а външно, по лицата си, да не си личим! (Ръкопляскания). Е добре, г-да, това можем да го говорим на чужденците. Тези словоизвъртания, обаче, в нищо не ни помагат. В същност, ние помежду си, трябва да си кажем горчивите истини. Тези горчиви истини ето ги. В минутата, когато българщината извън България е предадена на огън, сеч и мор, ние се занимаваме с избори; когато една планина пада върху гърба ни, ние тръгаме цветя пред нас. Ето, в същност, какво правим. Г-да! Ще намерите в историята на Хамера – „История на Турция“ – и в много още историци една високо-поучителна работа. В минутата, когато Мохамед II се е прехвърлил в Златния рог, в деня на падането на Византия, гърците в своите разни учреждения, и филологически, и религиозни, спорили са по граматически, филологически и догматически въпроси. Това става и на тая минута в България. Когато турците четат смъртна присъда на българщината, ние спорим върху тоя въпрос: еди-коя статия от Конституцията може ли в деянията на тая и оная партия да намери приложение и приспособление или не може.

Г-да, позволете ми, да ви показа нагледно всичката грозота, всичката отвратителност на тая картина у нас, в политическите ни сфери; позволете ми да ви кажа, че има една голяма аналогия между сегашното положение в нашия публичен живот и епохата на падането на България – голяма идентичност, даже пълнейша идентичност. Знаете ли, г-да, съвременната славянска и българска историческа наука какво откри? Чуйте, г-да! Във времето, когато България падаше под гнета на османлийците, гледайте какви течения и веения е имало между прабългарите и вие тогава сами ще ми кажете, нямам ли право да отождествявам грешките и престъпките на прабългарите с грешките и престъпките на новобългарите. Гледайте, г-да, какво е било положението. Нахлуват покорителите, последователите на полумесеца, и населението в България е помагало на турския покорител, защото му е било черно пред очите да ахка и охка безутешно и без помощ, под гнета на своето болярство. Това е исторически вече факт, г-да; това се знае; има документи за това открити. Нашето просто население тогава се притекло на помощ на турчина само и само да се отърве от своите боляри, от своите кръвопийци боляри, от онези омразни старобългарски боляри, които – и ще го намерите в Йоана Екзарха – са казвали: „Народът за да бъде тих, кротичък и покорен, трябва да го държиш гладен и морен“. Притъмняло им било на очите и са помагали на турците. Но чуйте, какво е станало. Това като виждат българските боляри, отиват, че се потурчват, приемат исляма и се обръщат към простото население и му казват: „ха, мислите, че като помагате на турците ще се отървете от нас; ние ще станем турци и пак ще ви яздим!“ (Ръкопляскания). Е добре, г-да, има пълна идентичност и аналогия, повтарям, между прабългарите и новобългарите. Кажете ми, ради Бога, не са ли те същите ежби, същите братски омрази, същата яхка национална, същите политически раздробления, – правя призив към вашата душа – отговорете, аналогията не е ли същата? (Някои се обаждат: Същата). Същата, да! Пред нашите врати – позволете ми да употребя фигурата на Хамера, историка, – стои Мохамед II, готов да се прехвърли в стените ни и ние спорим върху палеонтологически, филологически и догматически въпроси.

Г-да! Едно безпримерно и неокачествимо малодушие е обгърнало българщината, обхванало е обществените духове у нас – ние се боим от война. Е добре, ние се боим от война, ама пред едно плашило да мижиш, то не значи, че унищожаваш плашилото. Войната е обявена, г-да, войната е обявена, както го казах вчера на един митинг публично, само че е обявена не на една организирана цялост политическа, именуема Княжество България, ами е обявена на Българския народ. Купища, наши еднородни са били накълцани от турския ятаган вече отвъд Рила. Мога да ви кажа – позволете ми да ви помоля да повярвате, че аз съм добре уведомен – мога да ви кажа, че више от 50 000 наши братя българи, са загинали вече отвъд Рила! Е добре, г-да, това като ви казвам, позволете ми да ви припомня, какво пишеше един български орган, орган на общественото мнение, или по-добре, на партия – защото ние нямаме орган на общественото мнение – орган на партия, на 30-й априлий 1903 год., текущата година, – пунктуирам: 30-й априлий 1903 година. – и той беше „Нов Век“. Ето, какво пише „Нов Век“ в тая дата: (Чете.) „Благоразумието и предпазливостта си имаха мястото тогава, когато огънят не беше запален, когато българите не бяха подложени на всеобща сеч, когато не бе почнало да се лее кръв; но сега? – сега е престъпление за едно българско правителство да мълчи н гледа хладнокръвно, когато цяла Македония е потънала в кървите на невинните жертви“. Ето, г-да! Ето какво пишеше органът на властвующата партия. Аз не обвинявам, не хвърлям това като обвинителен акт, защото всичките наши партии правят същото – всичките безразлично. Македонският въпрос бе едно оръжие в ръцете им: днес в опозиция, си служат с него; утре на власт, ритам ти всякаква македонщина. Така е било от 25 години насам винаги. Е добре, г-да! Повтарям, изтреблението е грозно отвъд Рила. Но недейте мисли, че султанът гледа с 4 очи да се ускори войната между Турция и България. Султанът, не иска война. Че защо му е война? Ами че той и без туй си върши работата, като предава на изтребление българщината и чисти почвата от всякакви елементи, противни на Исляма. Че защо му е война? Защо му е да се излага между три огъня: българи, на юг революция цяла – защото това въстание е взело характер на цяла революция; защото мало и голямо признаха в Европа, че от столетия у нас, на Балканския полуостров, не е имало подобно явление; – а може би и сърбите, които, по всяка вероятност, ще се намесят, и дано е така – то е една вероятност, а на такава вероятност не иска да се изложи султанът. Недейте вярва, че турците искат война; има една военна партия в Турция, състояща от няколко офицерчета, които са свършили сега, но султанът в неговия кружок, – както най-добре уведомените вестници в целия свят, английските, твърдят – султанът не иска война: той и без туй ни изкоренява. Вие помните, многознаменателните думи, които каза преди 6-7 седмици един турски паша. Ето тия думи: „Да, въстанието, което имаме пред себе си, е грозно, велико и небивало в Турция“; но - с една ехидна усмивка прибавя, като говори на един английски кореспондент – „но това въстание ще бъде последно на турската територия“. Виждате ли какво намерение имат? Имат намерение да изтребляват, да изколват. Искате ли да ви цитирам думите на един кореспондент на „Акрополис“ преди един месец? Ето какво говореше: „Положението е такова ужасно, такова безпримерно в историята, щото българщината, подир този грозен удар, казва, нито подир 40 години ще може да дойде на себе си, да се окопити, да се опомни. Таквоз е грозно положението, г-да!

Но ако турците не искат война, ще ми кажете: защо трупат тая грамадна турска армия в македонските местности? Ето защо. Просто и чисто, защото се боят за война от нас и искат да бъдат готови. Те и без война ще свършат работата. Тяхната задача вие знаете каква е. Тяхната задача ето как беше формулирана в древни времена от най-великия философи и исторически мислител в Рим, Тацит: „Опустошение правят, умиротворение го наричат“. Тяхната задача е, следователно, под претекст на умиротворение, да опустошават; нямат нужда от армия за това. Но, повтарям, защо им е тази армия? В случай, че ги нападнат българите, – виждате, че аз не крия никоя истина – в случай, че ги нападнат българите, да бъдат готови. Аз не обичам, г-да, като ония публични ритори, които, за да усилят своята аргументация, отслабват доводите, които пречат на тяхната теза, а усилват своите, не – пълната истина!

Е добре, г-да, продължавам сега. Турците готвят още няколко девизии и имаше разпореждане преди 10-15 дена да се пренесат още две дивизии, от Мала Азия в Македония, подир двете ще дойде трета, ще дойде четвърта и т.н. Аз ви питам: когато една такава грамадна маса, въоръжена, се изпречи на границите ни, ще можем ли ние, макар и турците да не желаят война, ще могат ли и самите те да избегнат въоръженото стълкновение и няма ли тогава с нас, ние, които толкова сме закъснели, ние, които ще сме чакали само и само за да имаме такава ужасна стихия против нас, няма ли, казвам, да стане с нас тогава това, за което говори един български аполог: едному предложили или да изяде 50 глави лук, или 50 тояги, или да даде 50 жълтици; най-напред искал да изяде лука – не утраял; склонил да изяде 50 тояги – пак не утраял и най-подир склонил да даде 50 лири – няма ли да бъде така с нас, когато всички свестни хора на всякъде ни говорят: „не губете благовремие: турците са изтощени на таз минута; не ги чакайте да докарат такава грозна маса от няколко корпуса, които само да ви наводнят, без да се биете, е достатъчно; не чакайте този момент: сега са именно голи и боси, сега са окапали, сега са изтощени, сега са огладнели, сега са лишени от финансова поддръжка, сега са за бъхтене, макар да не са negligeibles; сега е времето; ако имате, колко-годе, шанс, сега го имате; не губете благовремие“! Такива съвети ни се дават от много места.

Г-да! Ще ми кажете, че насъсквам на война, че аз съм дошъл тук да надъхвам българската публика. Ни най-малко. Още един път, за следен път, ще кажа, че да се касаеше за една нападателна война, аз пръв щях да бъда против нея, защото една нападателна война има нужда от предварителна подготовка; една нападателна война трябва, от гледна точка финансова, економическа, от точка гледна военна, от точка гледна политическа, от точка гледна дипломатическа, да бъде подготвена. Но тук не се касае за нападателна война; тук се касае за отбранителна война. Аз ви питам, всинца ви, г-да, – защото може между вас да се намират някои под гнета на терора от война – аз ви питам, всинца ви: онази година да бяха ви казали, по туй време, че от днес подир 12 месеца 60 000 българи ще загинат от турския ятаган, щяхте ли да вярвате, в онази година, че Княжество България ще стои със скръстени ръце? (Гласове: Бе). Аз ви задавам друг един въпрос, г-да, и ви моля да ми отговорите: това клане грамадно, масово, да се вършеше по не знам каква случайност, по не знам каква невъзможна, ако щете, случайност, не хипотеза; най-подир, да ставаше тук, в България, ще казвате ли: да седим със скръстени ръце, ще казвате ли и тогава: политиката на предосторожността, на търпението, на безмълвността, на безволието, на скръстените ръце и на благодатната политика? Че такава политика не е политика, ами е маска на една душевна низост. Брат ти колят и сестра ти порят и вадят от непразните жени децата – можете ли г-да, да давате такъв съвет? (Шумни ръкопляскания).

Е добре, г-да, едно от двете – аз ви моля да ми отговорите: считате ли онези хора отвъд Рила за ваши братя или не, считате ли ги вие за същински българи, за кръв и плът от вашата кръв и плът или не; считате ли ги за не еднакви братя, за нарицали братя или не; считате ли ги за заварени, а вие доведени; считате ли ги за братя не от едно и също легло, както казват французите? Ако е така, тогава имате право. Тогава кажете: те са людски за нас, че те не са братя от същото легло. Но ние не тая песен пеем от 25 години насам. Ние винаги сме твърдели, че Родопите и Рила са абсолютно артифициална и незначителна преграда, и че в същност отвъд Рила и отсам, както една мисъл има българска и едно сърце българско тупа. (Продължителни и шумни ръкопляскания). И при туй положение на работите аз ви питам, г-да: не е ли тук момента да се повтори или да се напомни една знаменита дума на един французски мислител, Виктор Хюго, в неговия „Chatiments“, който, като вижда Франция по едно време унижена да яде плесници и да търпи казва: „ако това е благоразумие, позволете ми – дума той – да мисля, че никога подлостта не е имала по-добър прякор от това благоразумие, че това благоразумие е синоним на подлостта“, (Ръкопляскания).

Да, г-да, не се касае за нападателна война, повтарям: една нападателна война трябва да се прощудира, трябва да се приготви, трябва да ти е запазен гърба, трябва да имаш съюзник. Но дохожда време, когато човек има да води народа, да води отбранителна война. А отбранителна война и нападателна са работи от две разни планети; те не са едно и също нещо; те не са еднаква война. Отбранителната война е война, която произхожда от друг принцип; нападателната война е война, която изхожда от друг принцип. Отбранителната война изхожда от един чисто нравствен принцип, от един принцип на социална морал, от един принцип на братска, християнска солидарност. Ей, отде произхожда отбранителната война! Нападателната война изхожда от етнически, исторически и исторически-културни принципи. Между тях има бездна и именно, защото нещастното българско общество не е осветлено добре за разликата между тия два вида война, защото у нас има – за да не кажа злоумишлени хора, но се таки зломислящи, – деятели, които се ползуват от това незнание и шарлатанствуват между българското общество. (Гласове: Вярно! – Ръкопляскания). Да, г-да, аз не искам да кажа, че задачата е легка, аз не искам да кажа това; напротив, ние днеска плащаме за една полица, която сме подписали преди 25 години и от 25 години под ред приподписваме я. Тежко е да се плати да, тежко е, но трябва да се плати. (Ръкопляскания). 25 години под ред в нашето Народно събрание – идете направете справка, в архивата му, – в нашата публика, – идете направете справка, в колекцията на нашите дневници – в нашите конгреси, навсякъде, 25 години казвахме на македонците: вие сте наши едноутробни братя, насъсквахме ги всякак, внушавахме им подкрепа, казвахме им напред, ние сме с вас, напред, който е против нашето право е против Бога, напред, който знае да се жертвува! Ето какво говорим от 25 години, г-да, и сега да ги оставим – това е неокачествима низост! (Гласове: Вярно! – Продължителни и шумни ръкопляскания).

Г-да! Печално е за един народ, за една държава да преживява такива моменти и да бъде поставена в такава алтернатива, да бъде принудена да избере от подобна дилема. Но има времена, дето няма избор, дето горчивата чаша трябва да се изпие, под страх на още по-велика катастрофа. Ние се намираме сега, г-да, в онова време, в което се намират не знам какви игроци – аз не съм игрок, но съм слушал и чел – не знам, казвам, какви игроци в Монако и другаде, които поставени в играта край зида, играят срещу банката и казват: „tout on rien!“ (всичко или нищо). Ние трябва да кажем тая дума, ние трябва да кажем „La Turquie“ и ако не го кажем, турците ще ни смачкат и ще станем предмет на позор и гавра в устата на нашите съседи и за цяла Европа. (Гласове: Вярно! – Ръкопляскания).

Българският народ е отговорен, прочее, г-да! Аз ви казах какво правим от 25 години насам. И че българският народ, българската държава са отговорни, нека добре да знаят това нещо онези, които постоянно, които катадневно говорят: „който е дробил тая попара, да я сърба“. Тая попара я дроби един цял народ. А освен туй, на ония, които a tout prie искат да намерят виновни в тая работа, при всичко, че не е сега време да се раздава всекиму приличната доза отговорност, позволете ми, г-да, да направя следующето изявление: да не мислите, че македонските дейци се боят от отговорност. Доще време, като дойде времето, разбира се, за академически дебати и т.н., да се отдаде всекиму приличното и вие ще узнаете много работи, които сега не знаете, тогава вие ще видите, че не са само македонските дейци, които насила някак докараха това стечение на обстоятелствата, изнасилиха историята и събитията. Не е вярно, г-да! Между многото работи, които ще узнаете, има и това – ще ви кажа отсега още: още лани, турските власти раздадоха оръжие на турското население в Македония, – знаете ли това? – още лани и по-лани се основаха от турците контракомитети в Македония. Знаете ли вие това? За да знаете припомнете какво съм ви говорил на толкова конференции и сказки, когато ви разправях тук напоследък, преди няколко месеца, за политиката на Абдул Хамида, политика, която Виктор Берар, един от онези, които най-хубаво познават турските работи, и много други публицисти в Европа са квалифицирали така: – „режимът на Хамида е режим на изтреба, режим на насилие“. Абдул Хамид отдавна замишляваше да изтреби това живо, пъргаво, надарено с много морални качества българско племе, защото той знае, че това племе пречи на развитието на исляма, той знае, че то е надарено с бъднина. И защото бяха образувани тези турски комитети, и защото беше раздадено оръжие на турското население, нашите братя в Македония не можаха да чакат по-дълго време, защото тогава катастрофата щеше да бъде още по-грозна. (Ръкопляскания). Но, повтарям, за сега тоя въпрос има само академически интерес, защото не е простимо в подобен момент да разискваме върху историята, върху исторически факти; като дойде време да разискваме върху исторически факти, с всевъзможни документи всичко ще се каже и подкрепи. За сега ние трябва да решим не какво сме били длъжни да вършим едно време, а какво сме длъжни сега да вършим.

Г-да! У мене се е съставило глубокото убеждение, че без война ние ще бъдем хиляди пъти по-компрометирани, и вярвайте ме, че инак за нищо на света аз нямаше да ви говоря за война. Всички помните, че до преди 4 месеца, които ме познават, които са присъствували, гдето съм присъствувал и аз – и във Висшето училище, и във всевъзможни събрания, и дружества и т.н. –, че преди 4-5 месеца аз мислех друго яче. Сега, обаче, у мене се е сложило това убеждение – чуйте го, г-да: какъвто и да бъде изхода на един въоръжен конфликт с Турция, какъвто и да бъде – аз не предполагам, че ще бъде розов, – но какъвто и да бъде, няма да бъде толкова грозен, колкото сега без война. Без война, г-да, ние ще бъдем компрометирани пред новото българско поколение, пред българската интелигенция и гражданство, пред себе си, пред нашите съседи, които ние ще насърчим тогава, и румъни, и сърби и т.н. да искат да ни делят, като недостойници, като шарлатани политически, като хора лишени от самообладание, като хора, които изменяват на националната и историческа задачи; ние ще бъдем компрометирани пред тях, ще бъдем компрометирани навеки и пред турчина, който ще започне да усилва системата на изтреблението. Аз ви уверявам, че ако преклоним глава, изтреблението на турците в своята ярост ще отиде до край. Ще бъдем компрометирани и в славянския свят, и в тая Русия, която ни обича, защото онази година някои руски военачалници и генерали казваха: „как да я оставим тая България да загине: ние сме създали това наше дете – няма да го оставим да загине“! Защото то значи себе си да погубят. (Гласове: Вярно! – Продължителни и шумни ръкопляскания.) Ние ще компрометираме себе си и пред Европа, г-да; ние ще компрометираме себе си и в целия културен свят, защото русите по едно време казаха за нас тази велика истина: „българинът е лош политикан, но отличен редник“, това се повтори и във Франца, и в Германия, даже на всякъде по света – аз лично имах случай да констатирам, да узная това нещо. Имат мнение за нас, че ние сме отлични храбърци, борци и сега ще се покажем, като най-нищожни хора, като един вид социални и етнически непотребници. Ще се скомпрометираме, и уверявам ви, ще ритнем със сто години назад. На оная полица, която преди 25 години подписахме и от тогава насам постоянно сме приподписвали, сега е дошъл падежа – и ето защо ние трябва да имаме куража да погледнем подписа си. (Гласове: Вярно! – Продължителни и шумни ръкопляскания).

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Свършвам, г-да! Вие схванахте много добре, защо съм дошъл днеска тук между вас да се опитвам  да прокарвам подобна идея. Вие виждате, че в моите думи и замисли, в моите стремежи, да ви направя да разделите убежденията ми, няма, освен най-похвални мотиви и чувства. Аз ви казах, че партизанските работи сега за сега трябва да останат на втор план, че пред нашата национална съвест, а така също и по мнението на всички, които ни симпатизират в Европа, а така също и по мнението на всички ония, които идат в София да се уверят как са работите, ние сме длъжни до денят, когато Македонският въпрос се реши, да оставим на страна всякакво партизанство, всякакви междуособни гонитби и хайки, всякакви цинцарски словопрения, прикрити с не знам какъв псевдоконституционализъм и псевдопарламентаризъм и да се занимаем с една задача само: да спасим българската чест от тоя позор, да избавим Българския народ от една неминуема гибел. (Гласове: Вярно! – Продължителни и шумни ръкопляскания). Ако вие, г-да, споделяте моите убеждения, аз ви моля в тая сфера, в която се и вие подвизавате – журналисти, политически мъже, интелигентни люде – дайте навсякъде, където отидете, да се разберат тези истини; дайте да се разбере, че колкото и тежък да бъде тоя дълг, който лежи днес на плещите ни, ние не трябва да се отказваме от него; дайте, да се разбере, че дохаждат времена в живота на един народ, когато най-реалното, най-положителното нещо е дългът, изпълнението на дълга, а всичко друго е незначително!

Нека, г-да, бъдем на височината па своя национален дълг! (Продължителни и шумни ръкопляскания).

Публ. в Сказката на Ст. Михайловски по Македонския въпрос. (Държана на 15-й септемврий 1903 год.) София, 1903, 40 с.