Вероятно много от нашите читатели се запитват защо нашите Македония, Северна Добруджа, Тракия, Моравско и Западните покрайнини са извън границите на България, а народа ни разпокъсан и подлаган на жестока денационализация и отбългаряване. Огромна е документацията, наша и небългарска която дава отговор на този въпрос. Един от най-категоричните отговори на него дава Кръстю Мисирков в дневника си. Той, както и писанията на Симеон Радев, д-р Владимир Руменов, Константин Стоянов, Данаил Юруков разкриват официалната руска политика спрямо България, както и действията на руските консули в Македония срещу народа ни. 

Нашите читатели познават повечето от творбите на посочените автори, но в архивите на Министерство на външните работи и на Българската екзархия се съхраняват хиляди документи, свидетелстващи за антибългарската дейност на руските консули в Македония, които все още стоят непрочетени и непубликувани.

На такъв един документ попада преди близо един век видния наш изследовател професор Любомир Милетич. Това, което и той отбелязва е, че това един поверителен рапорт на дългогодишния наш дипломат Атанас Шопов (1855, Панагюрище – 1922, София), български търговски агент в Солун до министър-председателя д-р Константин Стоилов, и двамата видни наши русофили. Проф. Л. Милетич публикува рапорта на А. Шопов до д-р К. Стоилов през 1928 г. в сп. „Македонски преглед“.

Стойността на документа е изключително висока поради това, че един български русофил разкрива пред друг, и то най-видният сред русофилите антибългарската дейност на руските консули в Македония. Самият А. Шопов е един от най-добрите познавачи на македонския въпрос. Той е дългогодишен български дипломат, дейността на когото преминава в Цариград и Солун. В Цариград той е висш чиновник (секретар) в Българската екзархия, докато в Солун е български търговски агент (1897-1908), а след 1908 до 1913 г. генерален консул. Огромно е неговото творчество, посветено на Македония, но днес то е напълно непознато за нашата общественост. Публикувана е само малка част от неговото документално наследство.

Нямам намерение да се спирам тук на политиката на руските дипломати в Македония тъй като проф. Милетич в своето кратко историческо встъпление към рапорта излага най-точно истината за руската просръбска и прогръцка политика срещу македонските българи.

Цочо В. Билярски

* * *

ОТ ПРОФЕСОР ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ
ЕДИН ДОКУМЕНТ ЗА РУСКАТА ПОЛИТИКА СПРЯМО МАКЕДОНИЯ (1897 Г.)

Българският народ след Руско-турската война напрегна всичките си сили да завърши осуетеното чрез Берлинския договор политическо обединение на българското племе. Естествено, всички българи, гдето и да се намираха, бяхa отначало дълбоко проникнати от вярата в крайното доброжелателство на Русия, за да се постигне този наш народен идеал, и требваше да се изминат години, докато постепенно се уясни, че в същност руската дипломация сериозно, ако и прикрито, ни противодействува, без да можехме добре да разберем мотивите на това, от българска гледна точка, чудовищно отнасяне на официална Русия. Горчиво разочарование тровеше българската душа, най-напред на активните политически дейци, които въпреки дълбоката си обич към братския руски народ, достигаща почти до религиозен култ, със скръб се убеждаваха, поставени лице с лице с неопровержими факти, че благородните им усилия в полза на народното ни обединение враждебно се кръстосват и от руска страна. Разбира се, тази горчива истина не можеше тъй лесно да се схване от всички, понеже видимо идеше в пълно противоречие с завещанието, оставено нам от Санстефанския договор, та се виждаше на по-голямата част от народа ни просто невероятна, дори невъзможна. По-здравомислещата част от българската интелигенция, а особено македонската, която по-отблизо та и по-ясно виждаше действителността, се опитваше да реагира на тая пагубна за народното ни бъдеще руска политика. Тази политика поддържаше сръбските завоевателни планове спрямо Македония, тя стана причина да се изостри борбата за освобождението на Македония до небивала жестокост, да се удесеторят даваните жертви, тя стана причина, щото българския народ, първоначално единодушно предан на Русия, да се раздвои, по отношение към нея, на два враждебни лагера, чиито междуособни подозрения и ожесточени партизански гонения умело се използуваха и от самата руска дипломация.

Венец на създалия се антагонизъм между българи и сърби се тури с вероломното заграбване на Македония от сърбите в 1913 година. Въпреки тайните задкулисни игри на дипломацията, българският народ посочи в лицето на руския дипломатически представител в Белград, – Хартвиг, по-далечния главен виновник на националната ни катастрофа, санкционирана с Букурещкия договор от 1913 год. След това вече числото на прогледналите българи неимоверно се увеличи и недоверието у българина към руската политика стана ръководеще начало на българската политическа мисъл; картите бяха вече разкрити и конфликтът между нас и Русия фатално стана неизбежен. България се намери усамотена и напълно дезориентирана. Българската история трябваше временно да се отклони от начертания си естествен път, за да се направят последни върховни усилия да се спаси целокупността на българската родина. В голямата война, в която и България се втурна, щастието на оръжието й измени и настана временно затишие, смущавано от болните стонове на пъшкащите под чуждо иго поробени наши братя. В този исторически промеждутък страстно се търсят отговорностите за станалите кървави събития, за дадените човешки жертви, за неуспехите на победените. Тайните архиви на дипломацията, особено на руската сега се откриват и най-новата история на Европа по-добре се осветлява. И нашата най-нова история ще стане сега по-ясна, ще се разбере, защо и как се случи невероятното, че България да се намери с оръжие в ръка срещу Русия. Този най-важен исторически въпрос сега вече не е тъй загадъчен благодарение на дипломатическите разкрития от разни страни през последното десетилетие. Трябва и от наша страна да се изнесат досежни дипломатически документи; трябва да се докаже документално, че българският народ в своята най-нова история не е бил лишен нито от разум нито от елементарно чувство на благодарност и привързаност към своята освободителка, но че благодарение на дипломацията на последната фатално е бил тласнат в кървавия път на легитимна самозащита. Затова смятам уместно тук да поместя изцяло съдържанието на един документ от 26.VIII.1897 год., съдържащ поверителен рапорт от княжеския български търговски агент в Солун, покойния г. А. Шопов, до българския министър на външните работи Стоилов. В доклада (който се пази в архивата на нашето Министерство на външните работи), г. Шопов описва противобългарските действия на руските консули в Македония. Докладът има толкова по-голямо значение на безпристрастен документ, че авторът му е известен у нас български родолюбец, който принадлежеше към партията на „русофилите“, към която се числеше и самия министър Стоилов. Колкото авторът на доклада да е бил верующ в доброжалателството на Русия и дълбоко ней признателен като българин, не е можел да не види горчивата истина и да не обвинява, ако и с горест на сърдцето, враждебната нам руска политика.

Доклада на г. Шопов предавам тук точно според оригинала, запазвайки и правописа му.

* * *

Солун, 26.VIII.1897.

Поверително.

Господине Министре,

Има едно много характерно обстоятелство, което човек не може да не забележи, най-вече ако е имал случая да дохожда и преди години в Македония, да се е запознал с всичко онова, което мисли и разсъждава в тая страна. Сравнение миналото с настоящето в отношение русофилскитe чувства, симпатии и доверие на българската интелигенция и въобще на българското население в Македония е именно характерно. Няма предишните чувства и симпатии, няма предишното доверие и обаяние, на които се радваха въобще руските консули измежду българската интелигенция и въобще измежду българското общество в Македония. Това е факт, който много лесно може да се забележи.

Преди години руските консулства бяха центрове, около които се въртяха надеждите, симпатиите, любовта, доверието и най-светите чувства на всичко интелигентно измежду българите. Всичките учители, всичките интелигентни сили влазяха с благоговение и с любов в руските консулства, а излазяха очаровани и пълни с преданост, защото посрещаха там съчувствие и братско състрадание.

С горест на сърцето си казвам, че сега не е тъй. Сега виждам, че българската интелигенция страни от руските консулства, отнася се с недоверие; няма ония симпатии, няма ония чувства.

Коя е причината на това?

Ако си даде човек труд да изучи основателно и безпристрастно въпроса, ще дойде до заключение, че главната причина, която е докарала до това охлаждение, е изменението на руската политика и руското поведение с всичките свои недобри последствия спрямо българите в Македония. Днес мъчно можеш да убедиш македонската интелигенция, че чувствата на руските консули спрямо българите в Македония са приятелски и благоприятни. Днес българската интелигенция, знае, че руската политика не е в интереса на правото българско дело в Македония, защото го е слушала и слуша от самите руски консули, па и защото ежедневно гледа факти, които не оставят никакво съмнение, че това е тъй.

Преди всичко, това с нищо неоправдано мнение на руските консули в Македония, че македонските българи не били българи, мнение противно на историята, противно на народната съвест и съзнание, противно на етнографията, противно на филологията в отношение езика на македонците, противно на вековните понятия, предания и сведения както на самото българско население тъй и на другите меншества в Македония, това мнение, казвам, до такава степен е изстудило добрите чувства на македонските българи към руските консулства, щото явно се вижда, че тия чувства се преобръщат в враждебни. И каква преданост и симпатии могат да се изискват от една интелигенция, която открито се укорява от руските консули в най-святото нещо, което тя има днес, – в нейната народност, в най-святите чувства и идеали, които са я въодушевлявали! Няма съмнение, че додето се продължават тия криви възгледи, това поведение и тая враждебност на руските консули спрямо българската народност, чувствата на българите в Македония не могат да се не обръщат във враждебни спрямо представителите на великата славянска държава.

Не трябва да си правим илюзии; в Македония и малко и голямо знае, че турските власти позволяват изкуствено и чрез подкупи да се отварят сръбски училища само по настояването и поддръжката на руските консули. Това не е тайна за никого. Това изповядват и с това се оправдават и самите турски власти. И може ли след това да се очакват русофилски чувства от македонската интелигенция?

В Македония има епархии, които до 40 години насам стоят без архиереи по единствената причина, че християнското население желае пастири, които да му проповядват словото Божие, да го учат и наставляват на родния му език, да го оставят да се развива в езика и народността си. Такива епархии са: Дебърската, Битолската, Кукушката, Мелнишката и пр. Необходимостта да се пратят български архиереи в тия епархии е голяма от чисто християнска точка зрение. Настоящето поколение в тия епархии не знае, що значи владика и архиерейска служба. Священиците, без надзор и ръководство, са достигнали до последно извращение, а християните изгубват своя религиозен дух и се поддават на всякакви изкушения, разврат, пороци и съблазни. Какво прегрешение, какво нарушение на каноните се намерва в желанието на християните да се молят, учат и развиват в народността си? Самия факт, че християните в такова положение повече от 40 години вече не признават гръцките владици, доказва, че и за напред едва ли ще се съгласят те да ги признаят, ако не бъдат удовлетворени в справедливите си искания. Във вярата, която изповядват, те искат да съхраняват народността и езика си.

Македонската интелигенция знае, че български владици в казаните епархии не се изпращат, защо е било и е противно на руското посолство в Цариград, на руската политика в Македония. Това не крият и самите турски власти. И разбира се, че при подобни условия не може да се очаква, християнското население в Македония да питае същите приятелски чувства и същото доверие, които е питаело от векове към великата Русия и нейната политика.

В Македония има няколко десятки села, дето църквите са запечатани от години насам по причина, че християните желаят да се молят в тях по славянски и че гръцкия священик, гръцкия владика и гръкоманските мухтари не желаят това. И по тая причина християнина няма възможност да изпълнява най-обикновените си вероизповедни треби.

Във всичките тия села християните не се раждат, не живеят и не умират вече като същински християни, защото няма къде да се кръщават, да се молят, да се причащават, да се изповядват, да се венчават и пр. Те гледат всред селото си църквата, направена с потта на бащите и дедите им, и с години не могат да влязат в нея, за да се помолят. Има случаи, когато покойниците на тия християни са седели по няколко деня непогребани и най-после са ги заравяли по нивята и ливадите, защото владиката и гръкоманският священик не са ги приемали в селските гробища. Това са работи възмутителни от чисто християнска гледна точка.

И всичко това се отдава главно на политиката и поведението на руските представители, ветото на които принадлежи в тия въпроси. – „Тия въпроси не се разрешават защото, руската политика не е такава“, ви отговарят много често християните.

По причина на всичко това, македонската интелигенция си е съставила мнение, че руското правителство е противно на духовните и народни интереси на българите в Турция. Това мнение не е в интереса на руското влияние, защото то много често се експлоатира от разни иностранни агенти. Против това трябва да се вземат мерки. Трябвало би руското правителство да разбере, че то губи влиянието и значението си с подобното поведение на руските консули в Македония. Това е противно на добрите приятелски отношения, които българският народ искрено питае към великата освободителка.

От разговорите, които съм имал с някои руски консули в Македония, можал съм да заключа, че повечето пъти те вътрешно съжаляват, дето са заставени да поддържат една крива идея, да всяват раздор и нравствено извращение между населението като поддържат сръбската пропаганда между българското население, пропаганда, която си служи с най-долни средства и която купува всичките си последователи; те съжаляват вътрешно, казвам, дето са заставени да служат не на правдата, а при случай и частно се извиняват с това, че тъй им било предписано от началството им в Цариград.

Официялно те твърдят, че са неутрални, че не поддържат нито сръбската пропаганда, нито българското дело в Македония, но в същност не е така. За отварянето на вcяко сръбско училище те дават съдействието и поддръжката си на сърбите пред вилаетските управления; те и чиновниците им открито говорят на населението, че то не било българско; мен лично Солунския руски генерален консул е казвал, че българските училища в Скопско, Битолско, Прилепско, Охридско и пр. трябва да се затворят и българските владици от ония места трябва да си отидат, а български училища трябвало да се отворят в Серско, Неврокопско и Одринско. В Скопско, Битолско, Охридско и Прилепско трябвало да се отварят сръбски училища, трябвало да се допуснат сръбски владици. Всичко това, разбира се, никак не доказва неутралността и безпристрастието на руските консули в македонските въпроси. Доказателства, че те преследват българското дело и силно поддържат сръбската пропаганда във всичките нечисти и развратителни нейни средства, има много и би можали да се съберат в цял обемист том.

Повтарям, че това поведение и тая политика на руските консули в Македония са направили и продължават да правят недоверчиви към Русия и руското влияние както македонската българска интелигенция, тъй и въобще мислещото българско общество във вилаетите.

Счетох за нужно да Ви изложа тия факти и тия мисли, Господине Министре, за да могат да се вземат някои мерки, ако се намери за нужно и полезно.

Приемете, Г-не Министре, уверение в отличното ми към Вас почитание.

Княжески търговски агент: А. Шοпов

Публ. в сп. „Македонски преглед“, г. IV, кн. 4, София, 1928, с. 99-106.