Религията боледува, езикът се пренебрегва,
народността само на дума съществува.

Иван Селимински

Литературата върху българския църковен въпрос е огромна. Едва ли е останал проблем, свързан с него, който да не е бил проучен. Водещи сред неговите изследователи са акад. Иван Снегаров, Димитър Цухлев, акад. Иван Шишманов, акад. Михаил Арнаудов, Българския патриарх Кирил, акад. Димитър Косев, акад. Димитър Ангелов, акад. Петър Динеков и др., като заслужават внимание и по-новите изследвания на акад. Васил Гюзелев, проф. Николай Генчев и Зина Маркова. Заслужават внимание и документалните публикации за развитието на Българския църковен въпрос преди всичко на Димитър Мишев, Михаил Арнаудов и акад. Николай Тодоров. Родната публицистика също има свое извоювано място в проучването му като водещи тук са Симеон Радев и Тончо Жечев.

Един от най-ранните изследователи на българския църковен въпрос е д-р Иван Селимински (1799, Сливен – 1866, Галац), който освен че е виден книжовен и просветен деец е и участник в революционното движение на българския и другите балкански народи и в църковнонародните борби.

В ранните си години той има възможност да пътува не само из Турската империя и останалите части от Балканския полуостров, но и в Италия, Австро-Унгария и Франция, където е в тясна връзка с българската емиграция и на място се запознава с нейните и на другите славянски народи революционни борби. Особено активно младият Селимински участва в учредяването на революционни и културнопросветни организации и в борбите за освобождение и независимост на гръцкия и румънския народи. Това е времето преди започването на борбата му срещу фанариотите, когато той, заедно с Георги С. Раковски и Неофит Бозвели през 1843 г. в Атина участват в създаването на Дружество на трако-славяните, т.е. на българите. Д-р Селимински и Раковски са и сред учредителите на революционното крило на Македонската дружина.

Цариградска вселенска патриаршия

Голяма активност Селимински проявява последните две десетилетия от живота си в църковнонародните борби, съвпадащо с борбите на цариградските българи за самостоятелна църква и за освобождаване от упражняваното вековно духовно иго на Цариградската патриаршия върху народа ни. Той поддържа тесни връзки с най-изявените участници в борбите за самостоятелна българска църква и образование, сред които са Васил Априлов, митрополит Панарет, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Георги Золотович, Георги Раковски, д-р Петър Берон и Николай Тошков. През последните години от живота си той работи и по обемното си творчество по въпроси на историята, религията, философията и медицината. Това огромно творчество, въпреки оповестяването на голяма част от него все още остава недоразкрито и малко познато.

В продължение на близо три десетилетия Министерството на народното просвещение издава 14 книжки от неговото творчество и кореспонденция. Те започват да се печатат през 1924 г., когато излиза първата книжка от „Библиотека д-р Иван Селимински“ до 1931 г., през която излиза последната четиринадесета книжка. Наскоро след това, през 1938 г. въз основа на „Библиотеката“ и на други новооткрити документи акад. Михаил Арнаудов пише най-добрата и пълна биография на този виден наш възрожденец, революционер, просветител и учен. От тогава до днес „Библиотеката“ не е преиздавана в нейния антентичен и професионално изпълнен вид, макар че тя с право е сред най-значимите извори за Българското възраждане и за църковнонационалните борби на народа ни до времето преди учредяването на Българската екзархия.

Тази негова дейност е отразена най-добре в мемоарите му, в значителната му по обем кореспонденция, както и книгата му „Българският църковен въпрос“. Върху църковните борби за самостоятелна българска църква и за освобождаване от гнета на фанариотите той се спира и в други свои произведения. В изследването си върху църковния въпрос, което се явява една от първата най-ранна история, Селимински пише и обща история на религиите и по-специално на християнството. Големият патриот разглежда и появата на християнството по българските земи от най-дълбока древност, като засяга и въпроси, на които съвременната наука все още не си е казала окончателно думата.

В поредицата на Библиотека „Сите българи заедно“ нашите читатели ще имат възможност да прочетат книгата му за Българският църковен въпрос, както и текстове на Георги С. Раковски и Неофит Бозвели по тази тема, както и за съпротивата на народа ни срещу фанариотското потисничество.

Сега ще имате възможност да се запознаете с две писма от 1859 и 1862 г. на д-р Иван Селимински до неговият бивш ученик и впоследствие близък приятел Симеон Зевкидис, който по онова време пребивава в Букурещ.

Най-обстоятелствено и с голямо познаване както на историята, така и църковните книги и античните автори д-р Ив. Селимински разгромява с факти лъжите и измислиците, върху които е изградена гръцката история. Той подробно се спира на начините на лъжливата пропаганда и тиражирането ѝ, както и на манипулациите на фактите от древността до настоящото на д-р Селимински време. Той подробно се спира и на присвояването на българските революционери, книжовници и герои и обявяването им за гръцки.

В потвърждение на думите и на изложените факти от д-р Селимински е и обемистата документална книга на професорите Николай Тодоров и Веселин Трайков „Българи участници в борбите за освобождението на Гърция“ (1971 г.). Бяха публикувани и документални текстове за българи, творили на гръцки език. Тук бихме искали да припомним и за читателите и спомените на Григор Пърличев за участието му в гръцки литературен конкурс и за реакцията на журито след като разбира, че този талантлив младеж от Охрид е българин.

Включените тук писма на д-р Ив. Селимински са препубликувани от проф. Михаил Бъчваров и Николай Кочев в сборник с избрани философски съчинения през 1979 г. В предговора на това издание съставителят проф. М. Бъчваров пише следното за д-р Селимински: „Най-последователно, безкомпромисно и злъчно той критикува фенерското духовенство, Вселенската патриаршия и гръцката политика по българския църковен въпрос. В тази остра борба понякога Селимински непрецизно смесва омразното му фенерско духовенство и фанариотите с гръцките свещеници и гърците. Но същевременно той изразява ясно и определено високото си уважение към гръцката култура и дейците на Новогръцкото Просвещение и Възраждане, които са негови духовни учители.“ Явно е че уважаемият професор Бъчваров или не е чел внимателно текстовете на подготвената от него книга или просто се е съобразявал с политическата линия по онова време, когато дори Тодор Живков беше скандализирал обществеността с изказването си пред гръцкия президент Константинос Караманлис, че България няма нерешени проблеми и претенции към нашата южна съседка. В действителност историята и фактите говорят обратното

Сега читателите ще имат възможност сами да преценят дали са верни горецитираните думи на проф. Бъчваров след като се запознаят с автентичните текстове на писмата на д-р Селимински.

Цочо В. Билярски

№ 1

Писмо от д-р Иван Селимински до Симеон Зевкидис - Букурещ,

Браила, 6 юли 1862 г.

ДРЕВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ И ГЪРЦИТЕ

Изглежда, че човешките общества следват същия естествен закон на развитие, какъвто следва и личността. И едните, и другите минават през отроческата, юношеската, младежката, зрялата, старческата възраст и стигат до смъртта; имат деца, внуци, правнуци, роднини и други потомци. Всички те в резултат на времето, средата и различните други условия претърпяват редица физически и нравствени изменения, но в основата си запазват чертите от старото си родство и потекло. Като се ръководят от тези неща, съвременните учени успяха да проникнат в началната точка на човешкия род и да изучат какво е било неговото първобитно състояние. Съвременните европейски дружества за изучаване на Изтока вече успяха да хвърлят светлина върху действителната история на жителите на Земята. И днес всички са съгласни, че първата двойка на света се е появила и живяла в Едем, между реките Тигър и Ефрат в Азия. Избавянето на Ноевите синове от всемирния потоп станало на планината Арарат, която е във Велика Армения в Азия. Става ясно, че да може да се построи прословутата Вавилонска кула, е съществувало голямо човешко общество, което било добре уредено и напреднало в техническо отношение.

Първите и силни държави възникнали в Азия. Такива били тази на китайците, в Източна Индия на персите, на халдейците, на асирийците и финикийците, на египтяните, на скитите. По същото това време в Европа не съществували уредени дори и малки общества. В Азия най-напред се появили също и митологията, и поезията, и политическите закони. За да се увери в това човек, достатъчно е да прочете книгите на китайците, източноиндийските, санскритските книги на езика на брахманите, тези на Мойсей и Св. Писание.

Оттам народите се разпръснали из различните части на земята, а заедно с тях и знанията, законите, религията, различните политически устройства, техниката, промишлеността. Разпространението ставало постепенно, както и у нас, съобразно с различните изменения, с жизнените нужди и условия, с езика, нравите и политическите обстоятелства на всяка страна и всяко племе. Тези, които познават китайските и индийските работи, санскритски език, ни уверяват, че нашето обществено устройство е дошло оттам, налагайки се постепенно с нововъведенията на времето. За мостове послужили различните народи, които населявали свързани помежду си страни, през които минавали идеите и обществените устройства от един народ към друг, като при това всеки народ и всяка страна внасяли нещо ново в общественото устройство. Всекидневно проявяващите се промени и подобрения в отделните общества са причина тези общества да стигнат до такова съвършенство и, разбира се, те ще продължат да се усъвършенствуват. Днешните параходи, железниците, електричеството, телеграфът, печатът, светкавичното предаване на новите придобивки и събития от единия до другия край на земята; физико-математическите науки, развитието на търговията, различните икономически предприятия, световната изложба в Лондон и другаде, надпреварата между европейските народи, преобразуването на християнството, подето от Мартин Лутер и др., големите преселвания на народите, усъвършенствуването на военното изкуство и пр., всичкото това подготвя по-ново и по-еднородно об-ществено устройство за всички народи на земята.

Ето как човешките общества започнали последователно да се усъвършенствуват - като заимствували идеите, знанията, техниката помежду си и като ги предавали от народ на народ, като всеки допринася за всички други, следователно допринася за общия напредък и усъвършенствуване. Това означава, че нито хората, нито отделните народи без помощта на своите предшественици не биха могли да напреднат така. Затова всяко поколение и всеки народ, като има предвид примерите на своите предци, може да прибави към тях и своите постижения. По този начин от дивото си обществено състояние европей-ските народи стигнаха до съвременното си бляскаво състояние. Но по-късно родените хора, които са заварили известно ооществено положение, рядко си дават труд да научат къде, как и кога са били въведени в обществото им толкова технически отрасли, които те използуват и които са толкова необходими за сегашния им живот, като например земеделието, строителството, железарството, тъкачеството, шивачеството, кожарството, готварството, предаването на мислите и в най-отдалечените краища на земята посредством писмеността, печата, без които съвременните общества са немислими. Някои хора и племена, като гледали на работите и имотите си в обществото за лично свои, а не за получени по наследство от бащи и деди, са ги пазили в тайна или пък ги препродавали на съседи или преминаващи, които пък нарочно отивали и заживявали помежду им с цел да изучат занаятите им. Ето защо всичките съвременни поколения и народи не са устроени еднакво; ето защо у някои не са развити посочените по-горе отрасли, а са все още в първобитно състояние, докато у другите те са разпространени и развити много. Днес един човешки живот не е достатъчен едно лице да изучи било известен занаят, било някакъв клон от науката. Затова по-културните народи, като обработиха възгледите на своите учители, станаха по-съвършени и по- опитни. Те, изкачвайки се непрекъснато по стълбицата на напредъка, биха отишли много надалеч, ако понякога, ма-кар и за известно време, не са били принудени да прекъснат или да се отклонят от естествения си път на развитие. По този въпрос ще кажа нещо накратко сега в изложението си.

Народите по земята приличат на кварталите на един град, различните племена - на съседите в един квартал, а расите - на роднините от известен произход (род). И както в един град хората живеят, спогаждат се помежду си, помагат си при задоволяване на жизнените си нужди, така правили и правят помежду си и обитателите на големия земен град. Където най-напред се е появило човешкото общество, там най-напред са се появили необходимите за живеенето му занаяти, промишленост и науки. Такава първа люлка на цивилизацията била Азия, откъдето, както се посочи, тя се разпространила в Африка, Европа и Америка. От историята на Китай, на Източна Индия, на Персия, Финикия и Египет научаваме, че много векове преди нашето време там е имало религия, митология, поезия, правосъдие и добре уредени държави Съчиненията на Кон-чу (Конфуций) в Китай, на Ма-ну в Индия, на За-ратустра в Персия, на Теод във Финикия, на Моисей в Юдея ... са достатъчни, за да научим за тогавашното развитие на живеещите там народи, когато в същото това време народите на Европа още били в полудиво състояние. И така цивилизацията на тези общества в Азия била пренесена в Гърция, което станало така: от Финикия в Кипър, от Египет в Крит и Пелопонес (Елада) и оттам на Запад.

Пръв основател на добре уредена държава в Елада бил египтянинът Кекропс. Пръв учител по писменост бил финикиецът Кадмос. Пръв основател на религията тракиецът Орфей. Пръв поет и музикант - скитът Евмолп. Едновременно с това тези първи учители на елините в скоро време пренесли и техниката, изкуствата и науките. При това елините, за да се усъвършенствуват посещавали тези страни, както днес ние посещаваме европейските университети и особено университета в Париж. Следователно причина за появата на първото човешко общество е естествената необходимост за самозапазване на човека, с течение на времето биват постигнати и различните подобрения и усъвършенствувания в отделните общества. Ако приемем например, че първият политико-обществен живот се е появил в Китай, то естествено е китайците да са били и първите учители на съседните народи. Техните съседи индийците, след като внесли известни свои придобивки и подобрения, ги предали на съседите си перси и халдеи. Те пък от своя страна, като попълнили някои недостатъци, по-усъвършенствувани ги предали на египтяните и финикийците, които по същия ред на нещата ги предали на Елада. (вж. Херодот, кн. 2). И така познанията от източната част на Азия постепенно от страна на страна се предавали, докато стиг-нали на нейния западен бряг. Оттам пък хиляда години преди Рождество Христово били постепенно предавани и в Егейските острови, Пелопонес и Африка, т.е. на източния европейски бряг . Усъвършенствуваното уче-ние на египтяните и финикийците еладците предали на съседните си народи в Италия, откъдето, вече още по-усъвършенствувано, по същия начин преминало в Испания, Франция, Англия, Германия ... в цяла Европа. Оттук вече като от център, развито и усъвършенствувано все повече и повече, било предавано със светкавична бързина на околните народи. И това се осъществява чрез телеграфа, чрез железниците, корабите и печата. Затова с право можем да кажем, че Европа е първоучителят на всички народи.

Това предаване на техниката и науките отначало от Азия на Европа трябваше по известни причини да се прекъсне. Тогавашните трудности при съобщенията, липсата на печат, нашествията и опустошителните войни на различните народи - египтяни, перси, македонци, римляни, както и на кръстоносците и най-сетне тези на турците; появилите се нови верски преобразувания и споровете между народите, изгарянето на библиотеките в Александрия и Пергам, всичко това стана причина за забравянето на много неща. Голяма пропаст между Азия и Европа се създаде, след като мохамеданството се наложи в Африка, Арабия, Индия, Персия, Монголия и Мала Азия, в резултат на което Азия за дълго време, та дори и до днес остана неизвестна. Европейците отскоро започнаха да проникват в първата люлка на човечеството, там, където се зародило първото, политически уредено човешко общество. Запазените след общия погром при гореизложените обстоятелства няколко елински съчинения на различни места в Западна Европа дадоха оправдан повод да се каже, че на всичко добро светът е бил научен от елините. Макар самите елини да не вярват на това, обичат не само да слушат, когато други го повтарят, но и самите те започнаха да го разгласят, та по този начин често стават смешни в очите на цивилизования свят. Е надменното си искане те стават дори отегчителни - и това мнение за тях е обшо в целия свят. Те искат светът да вярва, че те са самоуки и първи учители на народите на земята. Те дори смятат за свои и чуждите, преведени на гръцки език съчинения. Въпреки това самите стари гърци признават, че Солон и Ликург учили право в Египет, Хипократ и Демокрит - медицина в Индия, Питагор - философия в Халдея, където според Диодор Сицилийски астрономията цъфтяла от преди векове. Според Волней кн. Битие на Мойсей е дословен превод на халдейската космогония. Това битоописание е възприето и от християнството (Вж. Платон).

Както старите гърци, така и днешните имат голяма слабост към хубавите работи, та често публикуват чуждите писания като свои. Омир, който произхождал от Мала Азия (неизвестно от кое място), поради хубавите му песни е присвоен от гърците. Същото се отнася и за фригийския баснописец, по произход арабин, Езоп, когото заради хубавите му басни наричан елин! Аристотел от Стагира (Халкидон), макар и да е „варварин“ македонец, поради знаменитите му съчинения, чието съдържание е черпено от изпратените от ученика му Александър Велики от Индия, Халдея, Египет и Персия книги, те оспорват народността му. Същото е и с Лукиан, макар и персиец по произход, понеже е писал съчиненията си на гръцки, те го смятат за елин. Същото е и с по-новите и известни хора като: Йоан Дамаскин, роден в Дамаск, Василий Кападокийски, Кирил и Методий от Солун, Теофилакт от България, Климент Евгений Астрахански, архиепископ, Константин Вардалах, който бил по произход египтянин, Атанас Богориди от Котел, Никола Пиколо от В. Търново, лиричния поет Атанас Христопулос от Костур (син на поп Христо и баба Стана), Димитър Дървалор от Клисура (Македония) и пр., и пр. много други живи и покойни те обявяват за гърци само защото са писали на гръцки език, въпреки че всички споменати с изключение на Вардалах са славяни от Турция. За чисти свои сънародници те обявяват Паяков от Солун, Шино от Велес, Тошица от Медово, Ризарас Карастатис, Арсаки и Запа, македонци, куцовласи и албанци, и това те правят заради големите им пожертвования, които са те направили за родината си, а не само за Гърция. (Тези добродетелни мъже, истински пазители на богатството, подбуждани от благочестиви и човеколюбиви чувства, пожелаха да посветят богатството си за просвета на сънародниците си и като не намираха убежище на друго място в Турция освен в Гърция, не можеха да направят дарение направо в родното си място поради противодействието на турското правителство и фенерските архиереи, изобщо поради покварата на първенците и безсилието на народа, а го направиха в Гърция, та по околен път да дадат на родината си това, което искаха. Всичките тези благодетелни мъже, въодушевени от благочестив дух, основаха много човеколюбиви заведения, на които дадоха своите имена, като вярваха, че тяхното благодеяние ще бъде предадено на родината им. Това означава, че гърците са само временни опекуни на тези завещания. Но те смятат, че тези имоти са техни по същия начин, както и монасите твърдят, че различните заведения, построени с дарения на християните в техните места, са дарение за тяхно лично ползуване. И така гърците не само че не показваха към другите християнски народи никаква признателност за направените големи дарения, но дори се опит-ват да поробят завинаги тези народи - техни благодетели, като по този начин заместят напълно турската власт.)

Марко Бочар, героят при Месолонги, е от с. Боча (Воденско) в Македония, хаджи Христо от гр. Ниш (Софийско), героят от Пелопонес хаджи Петър от гр. Сливен, Наум от гр. Воден, спасителят на Гърция Колокотронис, който по потекло е от с. Вишегоре (Костурско) и други юнаци, все от славянски произход, красят гръцката история, в която обаче никъде не се отбелязва техният истински произход, а винаги се споменава тяхното гръцко име и гръцки род! Колко смешни са подобни вярвания в днешния век! Гърците не само че не показаха никаква признателност към другите съседни на тях християнски народи за направените от тях огромни жертви, но като постигнаха целта си, т.е. като се освободиха през 1843 г., издадоха закона за туземците и за чужденците, с който те обявиха ксенолизация, т.е. изгонване на чужденците. Те и сега продължават да работят за тяхното пълно поробване, като по този начин искат да заместят турската власт, като че ли се намираме в старите варварски и завоевателни времена.

Както се вижда от филипиките на Демостен, атинците от трибуната хулели македонците, като ги наричали варвари. Но когато македонските царе се отличили във военното изкуство и се прославили с победите си в Азия над персите и други азиатски народи, те спечелили благоразположението на гърците, та тези последните започнали да наричат някогашните варвари-македонци гърци и по произход, а самата македонска династия да смятат за гръцка.

В границите на Византийската империя влизали голям брой равностойни помежду си народи. Тя била същинска Източна Римска империя, както се вижда от езика ѝ - латински, на който се пишели всички държавни заповеди, закони, договори и др. И до днес не е намерен още нито един държавен документ, написан отначало на гръцки език, а само такива, които били отпосле преведени. Същото е и днес в заместилата я турска империя, в която езикът е турски, но подчинените народи имат всеки свой език, някои от които са добре обработени, имат добре уредени училища, библиотеки, търговия, паметници на различните си езици. Когато някога турската власт падне, след време, например след един век, би изникнал въпросът: кой народ е бил господствуващ в турската държава? Ако съди по книгите, по паметниците, по учебните заведения, търговията и промишлеността, никой няма да повярва, че господари са били невежите турци.

През римската епоха умственото развитие на народите в различните области било доста напреднало. Много от учените говорели каква вреда носи на народите идолопоклонството. Много от поетите, и актьорите в театрите представяли боговете, свещениците и целия идолопоклонски род. С други думи, чувствувала се нуждата от верско преобразуване - сградата на идолопоклонството била на срутване. Необходимо било да се появи един разумен мъж, който, като схване новото, което се заражда, да създаде една нова разумна вяра и в същото време да намери сили да излезе да я проповядва. В подобно положение се намираме и днес. Извратеното от страстите и материалните облаги на тънещите в мързел манастирски ордени християнство не съответствува на идеите на XIX в.! Днес вече никой не почита и не вярва в изповядваните от името на християнството бабини деветини. В подобно едно време се появил Исус Христос, очакваният преобразувател на политическото общество, който със своите 12 апостоли, всички по произход евреи, провъзгласява новата, действително небесна религия, която получила името на основателя си Христова и която апостолите разпространили между всички народи. Най-бързо тя се разпространила по бреговете на Сирия и Египет и оттам навлязла във вътрешността им. По онова време гръцкият език, бидейки на мода, както днес е френският, мнозина похристиянчени вече отци от различни народности и ученици на александрийските училища написали съчинения на гръцки език, в резултат на което този език бил възприет в повечето от християнските църкви. Ето как поради въвеждането на гръцкия език нахлули гръцките свещеници навсякъде, които постепенно взели връх, докато най-сетне се обявили за господари в християнската църква, наричайки я, както и сега европейците, „гръцка“, като с това означавали, че преобладава гръцкият език, а не каква е преобладаващата народност в нея.

Гърция следователно не е изникнала самостоятелно из земята, нито пък е самоук нейният народ, а е ученик на източните си съседни „варварски“ народи. Тя не е и учител на Запада, а само мост, по който цивилизацията минала от Изток към Запад, от Азия към Европа. Визан-тийската империя е римска, а не гръцка. Учители и първи устроители на християнската църква били апостолите, които са евреи, а техните наследници, макар и да са писали на гръцки език, са произхождали от различни народности.

Гърците се освободиха с помощта на всички християнски народи, а не с тази на сънародниците си. Техните училища са били основани от мъже от чужда народност. Университет, гимназии, девически училища, богословско училище, морско училище, всичко е дарение от чужденци. На университета, който беше заложен в банка, княз Милош Сръбски подари 25 000 драхми! Д. Анастасов, по произход македонец, построи Атинската метеорологическа станция. Македонецът Ризарис издигна из основи и поддържа Богословската семинария в Атина. Албанецът Арсаки построи и поддържа тамошното девическо училище, което носи неговото име – „Арсакион“. Атинската катедрала е построена с помощта на християни извън Гърция. Библиотеката, опитната станция, музеят и др. в Атина са дарения от чужденци. Това означава, че и тези имоти не са техни собствени блага. Както вече споменах, повечето от известните герои на въстанието им не са гърци по народност. Най-сетне Русия, която е славянска империя, чрез въстанието я възкреси, което тя отдавна подготвяше, а с флота си, като опожари при Новарино египетско-турския флот, стана причина нейната независимост да бъде призната в клаузите на Одринския мирен договор с Турция от 1829 г. И така ние стигнахме до много печални за гърците изводи, а именно че те притежават дарбата да се кичат с чужди добродетели, да лъжат слушателите си и по този начин крият истината. Приписвайки на себе си всички големи и славни дела, искат да им бъде позволено да си служат с всевъзможни материални и нравствени средства.

След като станаха нетърпими със своите излишни доводи, гърците, за да се оправдаят пред света, измислиха съвсем неуместни приказки. „Нека всички знаят, че гърците от XIX в., както и гърците от времето на Изократ, смятат за най-добър признак на произхода и народното си достойнство не чистокръвността си, но общото гръцко учение, не благородството на произхода си, а благородството на духа си! Да произхождаме и от сарматите, и от които да било други варвари, не може да ни се отрече, че говорим чисто гръцки език.“ (В. „Клио“, № 35 от 1 март 1862 г.). Според това определение само съвсем невежите, говорещите само един език, принадлежат на известна народност, а говорещите повече езици изпадат в положението на Омир да бъдат без определена родина и народност, защото тогава принадлежат на няколко такива родини и народности, т.е. колкото езици говорят.

№ 2

Писмо от д-р Иван Селимински до Симеон Зевкидис - Букурещ

Калараш, 24 февруари 1859 г.

Здравей, приятелю Симеоне!

Писмото ти от 16 февруари т.г. заедно с преписите от писмата на приятеля ти в Цариград получих, които, като прочетох набързо, ти съобщавам, че на предпоследното ти писмо отговорих на 14 т.м. по редовната поща, а на последното ти отговарям: „Начало на всяко дело е смелостта“ (Демокрит).

Приятелю, аз съм почти на 60-годишна възраст и тъй като през живота си съм препатил много, се уверих, че за всяко нещо е необходима неустрашима смелост. Според мене в пет големи начинания, без да съм имал достатъчно средства, но въоръжен с твърдо решение и безстрашно мъжество, отправяйки се към целта, без да обръщам поглед встрани или назад, успявах да преодолея всички трудности и да завърша благополучно започнатото, което отначало беше дребно, едва забележимо зрънце, но с търпение се превръща в нещо съвършено. Времето между започването и появата им за мене бе най-мъдрият указател за използуване на различните непредвидени случаи и спестяване на трудностите - човешкият ум предварително не може да предвиди всички подробности при едно начинание.

Ако аз, приятелю, сам, немощен, успях в предначинания, които надвишават моите физически и душевни сили, колко повече биха могли да извършат неколцина, които са обединени и които имат предвид благото на родината, като действуват по законен начин и имат на разположение материалните и нравствените сили на 5 милиона човека! Защото, ако двама души се съгласят в извършването на нещо, което е вечно, истинско, което е евангелско слово, и пожелаят то да стане, ще стане, „понеже аз ще ви дам уста и премъдрост, на която не ще могат противоречат, нито противостоят всички ваши противници“ (Евангелие от Лука, 21, 15). Ние не трябва да обръщаме внимание на последствия, които плашат обществото и слабите по дух. Всяко едно предначинание, по възможност добре проучено и добре изпитано, трябва веднага да започне изпълнението му, защото, както казва Изократ, „бавно обмисляй, но бързо изпълнявай обмисленото“. Впрочем ако управляващите днес работите на княжеството проявят смелост и неустрашимост, каквито например проявиха сърбите, ще успеят във всичко. Те няма да бъдат нападнати с оръжие в ръка нито от турците, нито от някои други чужденци, защото поне засега не съществуват оправдателни причини за чужда военна намеса. Но ако предположим, че би се случило подобно нещо, то ще бъде само за лице - за удовлетворяване на някаква дипломатическа стъпка.

Всички онези семейства, които с нещо са се отличавали от заобикалящата ги обществена среда, след време са успявали да превърнат тази своя отличителна черта в признат белег, предаван в наследство, нещо, което е противно на законите на човешката природа, защото доб-родетелта не е естествено, наследствено качество, а придобивано от всеки, който я притежава поотделно. Всяка политико-обществена промяна има за цел да даде на всеки член от общественото тяло това, което съобразно със собствената му добродетел му принадлежи. По този начин цялото обществено тяло, като се съгласува и приспособява съобразно с размера на естествената служба на всеки свой член, се развива и крепне в мир „... цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ нараства, за да се съзижда в любов“ (Ап. Павел, Към ефесяни, 4, 16). Следователно политико-обществените промени в света спомагат за устройване работите на човешкото общество, защото, като отнемат много от благата на привилегированите семейства, ги дават само на достойните. Затова именно тези, които искат щастието на човечеството, ги поддържат. Ето защо такива семейства се противят на всяка политико-обществена промяна, която цели винаги отнемане на някои техни блага, които те случайно и с измама са отнели за рода си. Тази е причината за настоящото „смесване на езиците“ във Влахо-Молдавия. Защото „не е лесно да бъдеш слуга на смахнат господар“ (Аристофан).

Приятелю, младежта на сегашния век, която е надъхана с такива прогресивни идеи, не търпи неуравновесените родители, а още по-малко такива господари. Естествено и справедливо тази младеж презира невежите старци. Безспорно в обществените събрания тя ги превъзхожда, превъзхожда ги и в държавните длъжности така ги изоставя, както идващите след нея ще я изоставят като остаряла. Така си вървят нещата според изискванията на естествения закон за развитието и напредъка, вечен и неизменен, който никога не ще изменят човешките желания и усилия. Какво ли са извършили оръдията на лукавството и насилието от началото на човешкото общество, та досега? - Нищо! Да предположим, че човешкото общество отначало е било съвсем неустроено, в диво състояние, както в действителност е и било. Ние виждаме, че подобно състояние не е в противоречие с всекидневните научни открития и приложенията им към нуждите на обществото. Този следователно е порядъкът на човешкото развитие и в това се състои постепенният напредък към подобряване, както и самият пръст божий е предначертал.

За да станат по-ясни за възприемане, тези свои идеи ще изложа и в тяхното математическо развитие. Ако от всички съседни народи на първото (най-ниското) стъпало поставим българите, Влахия трябва да поставим на четвъртото място, Сърбия - на петото, а Черна гора на шестото. Така е, защото България притежава само неприкосновената си народност, Влахо-Молдавия притежава народност, държава, духовна власт и своя военна сила, т.е. четирите необходими съставни части за самостоятелното политическо съществуване на един народ. Сърбия освен тези четири условия има и неустрашима смелост и бойна способност, а Черна гора - и пълна политическа независимост.

Влахо-Молдавия благодарение на Руско-турската война от 1828 г. изглади повече от трудностите си в своята съдба. Дотогава тя се намираше при първото условие, необходимо за политически напредък, т.е. имаше само народност и тя беше средоточена единствено у благородниците в тези две области. Победоносното руско оръжие отне от тамошния турски ред още три условия и ги прибави към това на Влахо-Молдавия. С помощта на тези четири съществени съставни части на политическото съществуване войната от 1854 г. чрез обединяването на тези две страни подготви петото условие. Наближаващата война пък ще прибави и шестото условие - пълната независимост.

Приятелю, турците трябваше да си отварят очите във войната през 1828 и 1854 г., а не сега, когато влахо-молдавският въпрос е поставен вече на еднакво политическо равнище с турския по покровителството на Великите сили. Затова именно още една война ще прибави към поли-тическия напредък на Влахо-Молдавия и шестото условие - независимостта. Тогава ще се появи следното политическо уравнение: Влахо-Молдавия - Турция.

Но светът ще продължи да говори за Турция единствено от вежливост, а вътрешно ще я оценява съобразно естественото ѝ достойнство така, както оценява и нейните монети. Впрочем не се страхувай от тежките и бавни приказвачи, а от мълчаливите дейци.

Приятелят ти Константинидис, както и всички останали от фенерското съдружие, са „пряпорец на всеки вятър“ и както казва италианската пословица, понеже мерят мислите и делата с фанариотско мерило, те ще бъдат полезни за турците още за много кратко време, а с тяхното премахване ще престанат и те да съществуват.

Публ. в Д-р Иван Селимински, Избрани съчинения. Съставител и редактор проф. Михаил Бъчваров; сверил с гръцкия оригинал, подготвил за печат и обяснителни бележки Николай Цв. Кочев. София, 1979, с. 281-289, 394-397.