През 1944 г., след като бяха изритани от Вардарска Македония за три и половина години, сръбските варвари, благодарение на Великите сили, начело със СССР, отново се върнаха там, озверели стократно повече от жестоките инквизитори, описани с голяма болка през 1934 г. от френския журналист Анри Пози в ужасяващата му книга „Войната се връща“. Краткият лъч на свободата, изгрял над Скопско, Битолско и Охридско от 1941 до 1944 г., беше убедил сръбските поробители, че въпреки жестоките кланета, полицейски терор и нечувани мъчения, въпреки проведеното тотално посръбчване на всичко българско след 1919 г., българите там не са си забравили род и родина и са си останали истински патриоти.

Затова белградските вампирясали тирани се сетиха за антибългарската теория на Стоян Новакович и Коминтерна - македонизма, и решиха да денационализират и сърбизират българите този път чрез помакедончване. Стимулирани и насърчавани най-ревностно от Съветска Русия, поощрявани гласно и негласно от всички Велики сили, сръбските палачи и инквизитори се впиха като кърлежи в изстрадалия ни народ и започнаха отново варварската си антибългарска дейност. За съвсем кратък период, по думите на една почти забравена българска мъченица - Благородна Божинова, преживяла Титовия ад, са избити над 30 000 българи, а над 200 000 са инквизирани в скопските затвори. Всичко, носещо българско име - от гробове до небето, от книгите до църквата, от бебета до старците, „птица и риба във Вардар река, живо и мъртво на свои крака“, всичко, паднало под сръбския ботуш на извратените шумадийски престъпници, цялото културно-историческо наследство и настояще на този най-български от хилядолетие край, е подложено на брутално македонизиране. Българските възрожденци са прекръстени на „македонски преродбеници“, Братя Миладиновци - на „македонски учители и борци за македонски права“, българските революционери от времето на турското робство - на „етнически македонци - борци за свобода на македонскиот нород“. Думата „българин“ и „българско“ са забранени и заменени с „македонец“ и „македонско“, българският език - вулгарно сърбизиран, всички стари книги - унищожени, а България е нарочена за враг № 1, срещу който „македонците“ трябва постоянно да се борят. Българите са обявени за татари и окупатори на „македонците“, старите български  гробища са разорани и унищожени, паметниците с български надписи са разрушени, дори и старите икони в църквите - поругани и „помакедончени“. И като капак на всички тия свински простотии, за да бъде новоизмислената „македонска история“ древна и стара, най-просташки и безцеремонно по сръбски, българският цар Самуил е обявен за „велик македонски цар“. А за „убеждаването“ на беззащитните мирни българи в „новата македонска вяра“ веднага са впрегнати „в македонска просветителска дейност“ развилнелите се като бесни зверове полиция, прокуратура, тайни служби, сръбските съдилища и „сръбско модернизираните“ затвори, пред които турските зандани направо са изглеждали като детска забавачница.

Особено старание полагат сръбските поробители и техните еничари (палачи, инквизитори, фалшификатори и мародери) за помакедончването на стружките братя, великите БЪЛГАРИ - Димитър и Константин Миладинови. Навсякъде, във всички учебници и новонаписани книги, те са обявени за най-видните „македонски“ преродбеници, родната им къща в Струга е изгорена, оригиналните им писма са укрити, а на великата им книга „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ“ е наложено затъмнение и просташко фалшифициране. Навсякъде тя е обявена от скопските луди „историчари” и безграмотни политици като „македонски“ „Народни песни“, а снимките на заглавната страница са с отрязана първа дума „БЪЛГАРСКИ“ от заглавието на книгата. И на тези извращения на историята и на живота на стружките братя се учат и днес децата в концлагера специално за българи - БЮРМакедония. Но и това не е всичко в продължаващата и сега гавра с българския народ, срещу който българомразката Сърбия и днес води една необявена, но непрекъсната и жестока унищожителна война в Западните покрайнини, в сателита й Македония, а чрез уродливото си дяволско изчадие „ОМО Илинден“ - и в Пиринския край. За голямо съжаление на всички българи, примамени от скопската аванта за ибрикчиите, пръкнаха се като мършояди разни безграмотни драскачи и пропаднали псевдоучени, селски тарикати и историци-мижитурки от Русия, Беларус, Полша, Сърбия, Чехия, Словакия, САЩ, Турция и другаде, които, угодничейки на скопските престъпници и на държавните си ръководители, започнаха да пишат ужасно уродливи македонистични писания за историята на „македонскиот народ“, за живота и творчеството на „етническите македонци“ и доста обширно за песните на „македонските преродбеници“ Димитър и Константин Миладинови.                    
С цел да припомним на всички българи истината за великото дело на братята от Струга и да покажем днешната арогантна сръбска антибългарска политика, варваризма и простащината на скопските еничари, тъпотията и дебилността на някои чужди литератори - треторазрядни драскачи, разни неуравновесени поплювковци, провъзгласили се за учени, които обслужват най-безсрамно геноцида над македонските българи, с цел да покажем слепотата, мърлявщината и антибългаризма на уж културната световна организация ЮНЕСКО, която днес се ръководи от българката Ирина Бокова, публикуваме следващите материали за живота и дейността на БЪЛГАРСКИТЕ ВЪЗРОЖДЕНЦИ от Струга - братя МИЛАДИНОВИ. За да се знае и помни, че те са ВЕЛИКИ БЪЛГАРИ, отдали живота си за БЪЛГАРСКАТА ПРАВДА, написали и издали през 1861 г. една от библиите на Българското възраждане „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ“, и че българският народ няма да позволи на скопските мародери да продължават да се гаврят с тяхното име!

Никола Григоров

150 ГОДИНИ ОТ ИЗДАВАНЕТО НА „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ” ОТ БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

За братята Димитър и Константин Миладинови има огромен брой научна и научнопопулярна литература. Публикувани са по-голямата част от публицистиката, стиховете и документите, излезли изпод техните ръце, но въпреки това все още не са се изчерпали възможностите да се открият и нови материали, свързани с техния живот и дело. На читателите, които искат да научат нещо повече за Миладиновци, бих искал само да припомня изследванията и книгите на акад. Иван Шишманов, акад. Михаил Арнаудов, проф. Боян Пенев, акад. Петър Динеков, акад. Емил Георгиев, Кузман Шапкарев, Никола Табаков, Георги Баласчев, Иван Хаджов, Никола и Веселин Трайкови, българския патриарх Кирил и др. 
Ние, българите, сме свикнали с имената и с делото на братя Миладинови още от най-ранните си детски години. Едва ли има българче, което да не е сричало имената им, редом с имената на Отец Паисий, на Левски, на Раковски, на Кочо, на Опълченците на Шипка, разгръщайки Иван-Вазовата „Епопея на забравените”. Преди 150 години излиза техният легендарен сборник „Български народни песни”, с който те отстояват българската идентичност в Македония пред света и в борбата на българския народ за отхвърляне на още по-тежкото духовно робство на фанариотите. Едва ли тогава на братята от Струга им е минавало през ума, че след по-малко от един век ще се пръкне във Вардарско сръбско-коминтерновско недоносче, което дори и днес няма своята идентичност и което даже международните организации с присмех назовават БЮРМ (Бивша югославска република Македония). Скопските фалшификатори-простаци ще се опитат да си присвоят българските възрожденци братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот и кой ли не още, наричайки ги с белградската си терминология „македонски преродбеници”. Първият ми допир с фалшификаторите беше в далечната пролет на 1967 г., когато като ученик в Троянската гимназия заедно с мои съученици пътувахме до Македония. Пътеводители за Македония ни бяха Иван Вазов и Димитър Талев. Току-що излезлите Талева четирилогия за Глаушевия род и трилогията за цар Самуил в родния ми Троянски край минаваха от ръка на ръка. Симеон Радев в „Ранните си спомени” разказва как по същия начин и в Охрид преди повече от век е четено Вазовото „Под игото“, достигнало като отделни коли от „Сборник за народни умотворения”. За пръв път тогава през 1967 г. с трепет стъпихме по калдъръмените улички на българския Йерусалим - Охрид, и ние, възпитаните в атеизъм деца, на пръсти влизахме от черква в черква. Българският дух лъхаше все още от всяко кътче на вековния град. Диваците македонисти все още не бяха успели, въпреки терора, да отродят охридчани от българския им корен. Македонските деца все още знаеха за българското минало на семейства си. Никога другаде не са ни посрещали с толкова сърдечност и гостоприемство, както тогава. Направо ни разграбиха от автобуса нашите връстници в Скопие, Охрид и Струмица. Тогава чувството ни, че сме българи, беше споделено и от нашите домакини връстници. Този спомен винаги се връща в съзнанието ми, а се оказа, че това се е случвало много пъти. Елин Пелин разказва за подобен случай във Велес, когато българските войници са разквартирувани из българските семейства в надвисналия над вечната река град след освобождаването му още в началото на Първата световна война, а охридчани укриват българските войници през есента на 1944 г. и откупуват живота им с килограми злато и с кръста на църквата на Свети Климента. Емоциите и споменът от тази ученическа екскурзия, която предопредели моите занимания с българската история пред следващия половин век, са свързани и с града на великите братя Миладинови. Не можеше да отидем до Охрид и до „Свети Наум”, а да не видим Струга. Тя ни посрещна с пороен пролетен дъжд. Подслонихме се под навеса на една сграда, близо до брега на Черни Дрин. Над главите ни проплака бебе. Оказа се, че сме се подслонили под стрехата на родилния дом. Днес това бебе сигурно е вече на 44 години. Интересно как ли се е развил дотук неговият живот, но мракът на македонизма вече беше плъзнал навсякъде, та не е трудно да си представим.

Гр. Струга

Родният дом на братя Миладинови

Улицата с родния дом на братя Миладинови

Дотогава не бяхме виждали великата книга на Братята от Струга. Сред като престана пороят, нашата учителка ни поведе към наблизо намиращия се музей. Уредникът, щом разбра, че сме българчета, трябваше дълго да бъде увещаван да ни допусне в музейчето. И все пак влязохме. Учителката ни по история и по патриотизъм Мария Иконописова ни предупреди само да мълчим и да слушаме, без да коментираме. Къде ли не ни развежда македонският служител, само не и там където беше витрината с книгата, за която бяхме дошли. След дълго настояване ни заведоха накрая и до витрината на Миладиновци. От читанките бяхме виждали как изглежда жадуваната от нас - българските деца, великата книга, която винаги е стояла редом с Найден-Геровия „Речник на българския език”, Вазовото „Под игото“ и Захари-Стояновите „Записки по българските въстания”. Много добре знаехме до какво ни предстои да се докоснем и какво щяхме да видим. Но каква беше изненадата ни, когато застанахме пред тази книга, която за нас, българите, е като Библията. Тя е една от нашите свещени книги. Там, където трябваше да прочетем „Български”, беше поставено едно картонче, върху което македонският манипулатор и фалшификатор беше написал „Македонски народни песни”. Бяхме слушали вече в Охрид, когато се качихме до Самуиловата крепост, обясненията за „македонския” цар Самуил. Сега ни предстоеше да чуем безбожното омърсяване на нашите бележити възрожденци. Наистина не бяхме подготвени за тези уроци по антибългаризъм, които ни изнесоха отродените бивши наши сънародници, но те предопределиха завинаги нашите интереси. Тогава все още не познавахме думите на големия българин Кръстю Мисирков: „Загубата на Македония за българския народ е много чувствителна и е невъзможно българите да се примирят с нея”, които той изрича през 1913 г.

Беше в началото на 80-те години на миналия век. Знаех, че югославските дипломати, преди да ги назначат където и да било, ги подготвяха, или по-точно насъскваха срещу България и всичко българско с един интелектуално-исторически парцал, творение на Драган Ташковски. Той носеше гръмкото заглавие „Раждането на македонската нация”. Това произведение на човешкото падение го пазя в моята библиотека, редом останалия скопски бълвоч. То ми помага да не забравям, че както казва една наша поетеса, макар и по друг повод и за съвсем друга географска ширина, че „диваци живеят на Запад”. И друг път съм го казвал, и днес ще го повторя, марксистко-ленинския постулат, че количествените натрупвания в Македония не доведоха да качествени промени. Огромната скопска продукция само направи за смях нискочелите околовардарски изобретатели и мислители. Но да се върна на 80-те години. По това време познавах секретарките на югославския посланик в София, а и лекторката по сърбо-хърватски език в Софийския университет. Тогава те ме убеждаваха, че не ни трябват тези „изостанали македонски паланки” Охрид и Струга. Но най-впечатляващото беше, когато една от секретарките ми обясни, че братя Миладинови са се самоопределили като „македонци” след 1944 г. Като чух тая глупост, веднага я запитах кой има връзка със задгробния свят, та се е свързал с тях, тъй като те умират през 1862 г. в Цариградската тъмница? Леко пийналата сръбкиня веднага ме сряза, че само съм се заяждал, като всички българи, тъй като сме били дребнави. Та, не можах да разбера от нея механизма на самоопределението на мъртвите, а за живите щях да науча по-късно, когато се сблъсках с архивите. Можах да разговарям и с много други потърпевши от самоопределението на народите след Октомврийската революция при прилагането на марксистко-ленинските принципи за разрешаването на националния въпрос и ми стана пределно ясно какъв е бил механизмът на отродяването на българите.
Ако разгледате огромната скопска продукция ще се хванете за главата не само от впечатляващото количество, но и от големите лъжи и фалшификации, в които са затънали. Излизането от тази каша може да стане само ако се проговори истината, но там, около Вардара, тя не се уважава, а тъкмо обратното. Всеки защитник на истината там рискува само да си навлече неприятности. А в БЮР Македония дори има създадено Министерство на изселниците, което се занимава и с „външните македонци”. Как не им е хрумнало досега да създадат и Министерство на лъжата, но може и да няма нужда, защото там навсякъде лъжата е на мода. Лъжат платените държавни чиновници, лъжат членовете на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ), лъжат псевдоучените от институти и университети, лъжат журналисти, лъжат всички и навсякъде. Как възпитавате децата си от малки, когато им казвате да не лъжат и да крадат, когато живеете в държавата на лъжците и клептоманите?! Освен това сте и християни. Ами ако сте християни, би трябвало да знаете, че и в Библията сред Божиите заповеди на челно място са и тези - „не лъжи и не кради”. А в Скопско лъжат не само собствените си съграждани, но лъжат и извън границите на македонския лилипут - БЮРМ, лъжат и крадат с пълни шепи от българската история без какъвто и да било срам и свян.   
Но и в тази среда, в гнездото и люпилнята на фалшификаторите, преди десетина години един смелчага издаде фототипно сборника с българските народни песни на братя Миладинови. Воят беше неистов, въпреки опита на издателя им да се оправдава предварително в предговора към книгата. Негово дело се оказаха и статиите за великите българи в Македонската енциклопедия. Събирал и носел, както се казва, вода от девет кладенци само и само да не каже, че Миладиновци са българи, но се е оплел като пиле в кълчища в собствените си полуистини.
Няма да се впускам в подробности да Ви разказвам биографиите на братята Миладинови. Това са го направили много преди мене и то по-добре тези, които Ви посочих по-горе. Тук ще прочетете прекрасната статия за великите стружани от Георги Константинов, каквато днес трудно се среща. Няма кой да се сети днес да преиздаде неговите книги за Македония. Можете да прочетете и оригиналния предговор към сборника, който не беше отпечатан дори и в нашата мила татковина при последното българско издание, предназначено преди всичко за учениците. По какви причини, трудно ми е да си отговоря, но и издателите едва ли биха могли да отговорят. Изпуснал съм от предговора само подробностите, където се обясняват правописните и граматическите особености на записаните песни. По-долу ще прочетете и посвещението от издателя (К. Миладинов) към големия приятел на българите, бележития хърватски духовник епископ Йосип Юрай Щросмайер, който със свои средства подпомогнал издаването на Сборника в Загреб през 1861 г.

Епископ Й.Ю.Щросмайер

Прочетете и писмото на Константин Миладинов до Георги С. Раковски, до когото той изпраща след излизането на Сборника през юли 1861 г. исканите 14 екземпляра. Предлагам да си припомните и незабравимата поема на партиарха на българската литература Иван Вазов за Миладиновци, която също включвам по-долу.
От приложените документи от 1908 и 1912 г. се вижда и идеята да се създаде музей от родната къща на великите братя в Струга. Това е преписката между Архиерейското наместничество на Охридско-Преспанската епархия в Струга и Стружкото околийско учителско дружество с Климент Миладинов, син на Наум Миладинов и племенник на бележитите възрожденци, във връзка с подаряването на родната им къща на Стружката община и възстановяването и превръщането й в музей или читалище.
Родната къща на братя Миладинови се намирала в Горната махала, на Миладиновата улица, която се пресичала от шосето за Елбасан. От къщата са запазени няколко снимки и рисунки и кратки сведения, които се съдържат в спомени и писма. От тях се вижда как бедният изглед на къщата контрастирал със съседните богаташки къщи. Тя е неизмазана, изградена от камък и кални тухли, със схлупен керемиден покрив, с малка дървена портичка, извеждаща на тясната калдъръмена уличка. Къщата била двуетажна. Първия етаж, баща им - грънчарят Христо Миладинов, използвал за грънчарска работилница. Той продължавал занаята на дедите си и живеел с надеждата, че и синовете му ще станат грънчари. Неговите глинени съдове намирали добър пазар в Охрид, Битоля, Корча, Шкодра. С припечеленото той изхранвал огромната си челяд. На втория етаж живеело семейството. Както пише Царевна Миладинова, от чардаците на тяхната къща човек можел да се полюбува „на очарователната гледка, която откриваха бистрите като сълза води на Дрима”.

Фасадата на родния дом на братя Миладинови откъм двора

В този дом често звучал гласът на майката, която била известна изпълнителка на български народни песни. През пролетта на 1845 г. големият руски учен-славист професор Виктор Григорович посетил Димитър Миладинов в дома му в Струга. Димитър Миладинов пише по този повод: „Като стигнахме и двамата вечерта в татковината ми Струга, поръча на старата ми майка да пее болгарска песма, която и записа.” Тяхната скромна къща била посетена по-късно и от руския дипломатически агент в Битоля и Солун - М. Хитрово.
През 1904 г. един от големите български журналисти Петър Даскалов със специалното разрешение на турския султан Абдул Хамид посетил Македония, за да се запознае с прилагането на Мюрцщегските реформи и да види на място следите от турските жестокости през Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Като специален кореспондент на вестник „Вечерна поща” той изпраща впечатленията си от изстрадалата земя под формата на писма-репортажи. На 6 май 1904 г. П. Н. Даскалов посетил дома на бележитите възрожденци в Струга и запечатал в репортажа си картината на тази българска светиня. Ще цитирам дословно описанието на видния публицист, тъй като то е пряко свързано с посочените по-горе документи. Даскалов пише: „Когато се разхождах из града, аз си спомних, че се намервам в родното място на братя Миладинови, и поисках да видя къщата, в която тези знаменити българи са се родили и прекарали детинството си. Минахме през една улица и дойдохме до една стара къща, овехтяла, със затворени врата и необитаема от никого. Аз блъснах само вратата и тя се отвори. С години тия врата не са били от никого отваряни и никой не е надниквал в тоя дом, от който лъхна в лицето ми една студена хладнина. Аз влязох в едно малко дворче, кално от дъжда, който наскоро бе валял, и вперих погледите си в къщата, стаите на която се виждаха, защото нямаше останали никакви врати. Малката стълбичка бе полусъборена и коридорът изпълнен с боклуци и прахове и почти невъзможно бе да се влезе вътре. Това приличаше на една кочина, защото не е имало никой, който да се погрижи за тоя дом години наред, забулен от забравата и невниманието на всичките.
- Тъй е останала тая къща и един ден ще падне самичка, ми каза един от учителите.
- О, не оставяйте да се събори и изчезне тая къща, посъветвах аз всички онези, които ме придружаваха. За вашата Струга тя е един паметник и погрижете се да я запазите и да я дадете в завещание на бъдещата „Автономна Македония!”
Когато излязох от тоя тесен и кален двор на къщата на братя Миладинови и затворих наново вратата, до която от дълги години не се докосвала човешка ръка, аз продължих обиколката си из Струга и запазих едно задоволствие за себе си в моето сърце, когато взех тържествено обещание от стружките учители, че те ще положат грижи да запазят тая къща от срутване.”
През януари 1887 г. били организирани тържества по случай 25-годишнината от мъченическата смърт на братята, а по случай 50-годишнината от нея на 11 януари 1912 г. били организирани в Струга чествания и поставена паметна плоча на външната страна на родния им дом, на който пишело: „В памет на народните труженици братя Д. и К. Миладинови, 50-годишнина от смъртта им. Гр. Струга - 11.І.1912 г. От гр. община.”
Три от писмата са до Климент Миладинов от архиерейския наместник в Струга протойерей Дионисий от 25 септември 1908 г. и от Стружкото околийско учителско дружество от 15 февруари и 15 април 1912 г. В тях се настоява племенникът на будителите „да подари къщата, гдето са се родили незабравимите бр. Миладинови”, която да се „обърне на музей или читалище”. В тези писма се дава изключително висока оценка на делото на двамата братя - доблестни синове, които са будили заспалото народно чувство, които са положили основата на националния ни напредък”. В писмото от 15 февруари 1912 г. се съобщава за отпразнуването на 50-годишния юбилей на братя Миладинови на 11 януари с.г. в Струга. Председателят и секретарят на Учителското дружество определят родния дом на братята като „светиня за Струга и българския народ”.
На 8 март 1912 г. Климент Миладинов изпраща писмо-декларация до Стружкото учителско дружество, с което подарява къщата на Миладиновци на Стружката община. Под влияние на писмото на дружеството от 15 февруари той пише: „То ми дава хубавия случай да видя, че съгражданите на великите мои чичовци са въодушевени от мисълта да дадат един реален израз на оная почит, която ние, българите, дължим за увековечаване паметта на двамата борци за българско самосъзнание.”
В последния документ, писмото на дружеството от 15 април 1912 г., с което се изказва благодарност за родолюбивия жест на Климент Миладинов, се отбелязва, че вече са направени постъпки пред общината за ремонтирането на къщата, „за да се запази за вечни времена като народна светиня”.
За съжаление събитията, които последват, довеждат до откъсването на Македония от България и заграбването й от Сърбия и Гърция. През 1925 г. на 26 юли (5 август, нов стил) домът на братя Миладинови изгаря до основи. Това не е случайно. Направен е поредният, но безуспешен опит да се заличи споменът за братя Миладинови, най-ревностните защитници на българщината в Македония.
С тези думи искаме да припомним на всички българи, където и да се намират те, че през месец юни 2011 г се навършват 150 години от отпечатването на безсмъртния сборник „БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ“ на великите български просветители от Струга, братя Миладиновци , които платиха с живота си за голямата си любов към своя български народ.

Цочо В. Билярски

Иван Вазов

БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

Попейте ми, красни македонски деви,
попейте ми ваште невинни припеви,
втъкнете си китки, пратете ми клик
на вашия кръшен и звучен язик.
Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам
и към вас ще фъркам и ще да въздишам
ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,
ведно с ека жалний, що праща Пирин;
летете, ехтете, песни македонски,
печални кат песни на бряг вавилонски,
сдружени с въздишки и с оковен звън,
дигайте, будете от гробния сън
тез спомени стари, тез преданья вети,
що кат сенки чудни пълнят вековете:
юнаци измрели без гроб, без венци
за хорска свобода паднали борци,
орляци левенти, дружини отбрани,
покрити със слава, със кърви и с рани,
наредени мълком, готови за бран,
окол Крали Марка - вечен великан!

Дивний Крали Марко! Всеславянска славо,
на тъмни фантазий създанье мъгляво,
Ролан македонски, заветен и мил,
ти векове с твойто име си пълнил!
По кои полета, по коя пустиня -
ти не си размахвал сабя дамаскиня?
Да не се е мяркал твоят страшен стан?
Къде не си мятал златен боздуган!
Де не си се борил с Муса Кеседжия?
Де не си препускал коня Шарколия?
В коя скала здрава, във кой камък як
диря не остави грамадний ти крак?
От Белграда до Прилеп, де в глуха пещеря
турят ти въртопа тъмните поверья,
до Кукуш печални и до Хеликон
призракът се носи на черний ти кон
и се мярка твойта неизмерна сенка.
Коя ли бе тая баснословна ненка,
що откърми тоя дивен исполин -
с един крак на Емус, с другий - на Пирин?!

Летете, о, песни, спомени големи,
въздишки последни за бившето време!
Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,
пейте ги при Струга, град хубав и стар,
дето се родиха двата Миладина,
на Македония двата верни сина.

Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони,
помежду вековни и потни стени,
гниеха два братя, в окови два роба,
кат два живи трупа, фърлени в два гроба.
Векове минаха!...От слънце заря,
нито от надежда до тях не огря!
Проклети бъдете, о, тъмници влажни!
Колко вий стопихте, сърца, сили снажни,
колко зли насилья, жъртви, младини
погълнаха ваште смрадни глъбини!

Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна.
Константин по-после кат него изчезна.

Защото в един век, за правдата глух,
разбуждаха смело народния дух
и на братя родни чрез родното слово
те готвеха битви и бъдеще ново;
защото те първи усетиха срам -
туй велико чувство, и в глухия храм
сториха да екнат химни ясни богу
на язик, погребан от векове много;
защото казаха: „Народ сме велик
и господ познава нашият язик!”
И викнаха силно: „Мразиме хомотът
позорен и мръсен на фанариотът!”
Защото смеяха, без да ги е страх,
с силний да се борят и не бе ги грях
да пропаднат жъртви заради народа
с тия сладки думи: наука, свобода;
защото сбираха песни по цял край,
тъй както при Тунджа момите през май
триндафили сбират и в кошници гуждат,
затова по-рано от сън се събуждат;
защото увиха китка миризлива
от здравец и росен, и от клас на нива;
защото от всите гори и реки
седенки и сватби, хора и тлъки
напевите сбраха, въздишките сляха,
на седата старост в паметта копаха;
защото струпаха в един общи тон,
всичко що бе отзив, припев, звук и стон,
затова една нощ патрикът нахлузи
свойто черно расо и злобно каза:
„За тез два хайдука трябват железа.”

И ето защо са днеска оковани,
и в тия тъмници живи закопани.

Дълго те търпяха. Тъмничният смрад
отравяше бавно животът им млад.

Внезапно известье за милост довтаса.
И Фенер, котило на ехидна раса,
гняздо на кощунство, на леност, на блуд;
Фенер, по срама си позорно прочут;
Фенер, от където през векове цели
разврат и мъртвило в света са се лели
и който забули всичкия възток
с една гъста мрежа и никой тълчок
на духа не даде нито мисъл нова
на човека, паднал във дрямка сурова,
без вяра в борбата и без идеал;
Фенер при такваз вест потрепера цял
и уплашен рече: „Друг е божий съд!
Тия два убийца трябва да умрът!”

И кат се прекръсти, прати им отрова.

Нощта бе студена, мрачна и сурова.

На заранта рано тъмничния свод
огласиха думи: милост и живот!
А бедните братя в предсмъртни страданья
изпущаха свойте последни стенанья.
И вече обзети от гробния хлад,
те пращаха сбогом на божия свят
и шушукаха тихо с гаснееща сила:
„Как много те любим, Българио мила!”

Пловдив, 1882

Георги Константинов

ИЗ „ВЪЗРАЖДАНЕТО И МАКЕДОНИЯ”

Всички наши книжовници от Македония, явили се след Паисия, предшественици на Априлова и Раковски , приемат като свой пръв дълг отстояването на езика и народността си. Този дълг по време на църковните борби през шестдесетите години обхвана всички македонци. Тогава те излъчиха
Димитър и Константин Миладинови

Димитър учил най-напред в гръцкото първоначално училище в родния си град, а после продължил учението си в манастира „Св. Наум” и в Охрид. На 1830 година бил назначен за учител в Охрид, а две години по-късно заминал за Дурацо, гдето станал книговодител при една търговска къща. С припечелените пари отишъл през 1836 година в Янина и следвал три години в прочутата тамошна гимназия. Научил добре италиански, гръцки и френски езици. На 1839 година се върнал в Охрид и станал учител. Преподавал по гръцки, но вече проявявал и будно национално честолюбие, явило се в него още в Янина. На следната (1840) година той се прехвърля в родния си град. И тук преподава на гръцки, но винаги превежда уроците си и на български. За неговото пламенно родолюбие, за красноречието и за дарбите му ни дава сведения ученикът му Григор Пърличев в своята „Автобиография”. Славата на Миладинова се разнесла далеч отвъд Струга и Охрид - и това страшно дразнело враговете на народа ни.
През 1845 г. в Охрид пристигнал руският учен Виктор Григорович, който обикалял българските земи с научна цел. Той се срещнал с Димитра Миладинова и се учудил, че българин преподава на гръцки език. Тая среща е от голямо значение за бъдещата дейност на Миладинова. Отишъл след 1851 г. в Битоля, той там вече призовава българите на борба за извоюване църковна и културна свобода, като праща и дописки в „Цариградски вестник”. Тая му дейност срещнала организирана съпротива от гърци и гъркомани, та той, след три години учителствуване, требвало да напусне Битоля.
През 1856 г. Димитър Миладинов непрекъснато пътува: отишъл най-напред в гр. Мостар (Херцеговина) и станал писар при тамошния владика; от там, след шестмесечно пребиваване, заминал през Сараево за Карловци и Нови Сад, гдето по това време бил Раковски; сетне се прехвърлил в Белград и към края на годината се прибрал в родния си град. Тогава решава да изпрати по-малкия си брат Константина в Русия, за да се изучи добре, та двамата да подемат народопросветната дейност. До това време Константин бил минал основна школа, завършил гимназия в Янина, учителствувал из някои села, следвал три години история и филология в Атина (до 1852 г.) и пак учителствувал в с. Магарево и в Битолското централно училище.
На 1856 г. Константин заминава за Русия, а Димитър бил назначен учител в Прилеп, заедно с Иван Жинзифов - баща на Райко Жинзифов, който също помагал в училището. Сега вече Димитър Миладинов - след като видял с какъв ентусиазъм работели сръбските народни учители - изцяло бил отдаден на българската национална просвета. Той извеждал учениците си в околностите на Крали-Марковия град и с вдъхновение им говорел за българското минало. В същото време събирал народни песни и други народоучни материали, които пращал на брата си в Русия; географски, исторически и др. сведения за Македония той пращал и на московския професор Яков Орел-Ошмянцев.
През 1857 г. Димитър Миладинов, заедно с Райко Жинзифов, учителствувал в Кукуш. Двамата неуморно учат на българска грамотност и стари, и млади. Миладинов дори се заел да проведе някои черковни текстове, за да можело богослужението да се извършва на български език. Обучавал десетина младежи с нарочна цел да отвори с тях заедно две български гимназии - в Охрид и Струга.
На 1858 г. в Кукуш пристигнал русинът Александър М. Рачински, изпратен от Славянското благотворително дружество в Москва, за да види какво може да се направи срещу разрастващото се униатско движение в Македония. Заедно с Миладинова той обикаля около един месец из Македония и двамата увещават българите да не се увличат подир католическите агенти.
На следната (1859) година Миладинов работи в Струга и Охрид. Той стои начело в борбата срещу Мелетия, когото Патриаршията иска да изпрати на мястото на починалия Йоаникий. На четири пъти охридчани изпращат писмени протести, подписвани от хиляди граждани (четвъртият протест, от 20.II.1860 г., бил подписан от 12 000 души), срещу Мелетия. Те настоявали за български владика, но Патриаршията не ги послушала. На 9.IV.1860 г. Мелетий пристигнал като натрапник в Охрид. През същата година Миладинов тръгва из Македония, за да събира помощи за строещата се нова българска черква в Цариград. Мелетий взема повод от тая обиколка на Миладинова, както и от по-раншната с Рачински, за да представи родолюбивия просветител като враг на държавата. Той дори приготвил махзар, подпечатан с фалшиви подписи, в който уж сами българите обвинявали своя учител в бунтовничество...
* * *

Петър Тодоров, Любен Каравелов и Константин Миладинов в Москва – 1858 г.

Конст. Миладинов от 1857 до 1860 г. е студент в Историко-филологическия факултет при Московския университет, поддържан материално от Одеското българско общество. Той често ходел в село Минино, Смоленска губерния, при големия приятел на българите Ал. Рачински. По негово внушение Миладинов превел книгата на Йоанна Флеров „За православните църковни братства в Югозападна Русия”, която изпратил в България, за да подкрепи чрез нея борбата срещу униатите.
В Москва К. Миладинов се движи в средата и славянофилите Аксаков, Хомяков, Денкоглу, Погодин... и на българите Сава Филаретов, Л. Каравелов, К. Геров, Нешо Бончев, Р. Жинзифов, Вас. Попович, Вас. Чолаков и др., които издавали спис. „Братски труд”.
Едновременно с това К. Миладинов работи над събираните от него и от брата му народни песни от Македония. Към тях той прибавя и нови песни, събрани от Жинзифов, Нешо Бончев и Вас. Чолаков. В бр. 20 от 7. II. 1861 г. на в. „Дунавски лебед” той печата покана за събиране абонати на приготвения вече сборник с народни песни.
Руските му приятели не обърнали особено внимание на този сборник и К. Миладинов, огорчен и недоволен, се обърнал за помощ към големия славянофил - епископ Щросмайер, който - заинтересуван и от католическата пропаганда в Македония - посрещнал предложението на Миладинова благосклонно. През есента на 1860 г. Миладинов дошъл във Виена и се срещнал с Щросмайера. По препоръка на последния, К. Миладинов преписал песните с кирилска азбука, а не с гръцка, както били писани най-напред. Три месеца Миладинов живял в Дяково при благородния епископ и преписвал песните (660 на брой). В началото на 1861 г. те заедно отишли в Загреб и дали сборника в печатницата на А. Якич. През  юни с. г. сборникът бил отпечатан: „Български народни песни - собрани от Братья Миладиновци, Димитрия и Константина и издадени от Константина. В Загреб. В книгопечатницата на А. Якича. VII+524 стр.” Сборникът е посветен на Щросмайера - „епископ босански или дьяковачки и сремски - великодушен покровител на народната книжнина”.
Този Сборник е между най-скъпите, най-обичаните книги на народа ни. Неизмеримо е влиянието, което той е упражнил над нашата литература. Вж. статията на Ив. Хаджов - „Сборникът на Братя Миладинови и българските писатели” в сп. „Училищен преглед”, год. XXXVIII, кн. I. (1939 г.).

Епископ Й.Ю.Щросмайер

След като престоял близу година при Щросмайера, К. Миладинов тръгнал за Македония. В Белград той се срещнал с Раковски и от него научил за арестуването на брата си. Веднага заминал за Цариград и стигнал там в началото на м. август. Наместо да освободи брата си, той сам бил грабнат ненадейно, както ходел из една улица близо до моста, който свързва Галата с Истанбул, и бил хвърлен в тъмница. Епископ Щросмайер, чрез австрийския министър на външните работи, както и други видни лица, се застъпили за двамата братя - но напразно. Турците отказали да ги освободят, защото вярвали на доносите на патриаршеските агенти.

* * *

Тая братска двойка много напомня Солунските свети братя. Като Кирила и Методия, Димитър и Константин Миладинови живеят в нашето съзнание само със своя общ подвиг. Те губят отделните си имена и са за нас „Братя Миладинови” - дружна, скъпа жертва за свободата на родния ни език...
Димитър Миладинов е роден през 1810 г., а Константин - през 1830 г. И на двамата родно място е Струга. Баща им бил беден грънчар, но, като всички събудени български еснафлии, обичал много учените хора и положил всички старания еднородният му син да се изучи. До 1857 г. Димитър е деятел на гръцката образованост. Едно пътуване из Сърбия и срещата му с русина Александър В. Рачински през 1858 г. влияят върху съзнанието му също тъй, както Венелиновата история влия върху Априлова. Миладинов, подобно на габровския просветител, със срам в душата разбира до каква слепота са го довели гръцките заблуди и веднага се отдава на пламенна родолюбива дейност. Негови създания са първите български училища из Македония. Народът го обиква, тъй както тракийци, шопи и мизийци обичаха Левски. Той за македонците е призваният, пратеният от съдбата спасител.
„Споменът за тоя човек - пише Ал. В. Рачински - не ще се изличи никога от моята памет. В негово лице аз видех за пръв път народен деец... В изконната славянска страна видът на Димитър Миладинов, който притежаваше съвършено елинско образование и който не го използуваше за лични изгоди, требваше да възбуди удивление. Човек, способен да бъде пръв учител в кое и да е гръцко училище и с това да заслужи почит и изгоди от гърчеещите се граждани - стои скромен учител по гръцки език в българско село, което враждува против гърка владика и против всичко, що го напомня!... При това търпи сиромашия - и каква! - като в празник само облича по-прилична дреха; цяла неделя мъкне всекидневна антерия или изтъркано кожухче, в неотоплена стая, с димящ мангал пред мръзнещите ученици. Тълкува им той Софокла под звъна на стъклата, които треперят от острия вятър, що духа от Солунското поле и от клисурите на Олимп и Кожани”...
Рачински е срещнал в лицето на Димитра Миладинов из българските земи през 1858 г. такъв идеален тип на народник, какъвто руската общественост можа да види едва през седемдесетите години, когато „отиването на народа” стана религия. Тая религия бе позната на българските дейци от началото на нашето Възраждане. Пръв неин представител е Паисий. Димитър Миладинов също я следва с героична самопожертвувателност. Той жертвува всичко, за да бъде близо до народа си. И там, в общуването с народа, намира постепенно своето призвание на национален просветител.
Още преди да преподава на родния си език, Д. Миладинов е прочут из цяла Западна Македония. Неговият ученик Григорий Пърличев в своята автобиография, като спомня за ученичеството си в Охрид през 1848 г., пише: „Навсякъде се раздаде слух за цъвтенето на Охридското училище. От много градове и паланки на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид, за да се учат при Миладинова.”
През 1857 г. в едно писмо до свои съграждани Д. Миладинов изповядва: „О, как се срамувам загдето съм принуден да изразявам своите чувства на гръцки език!... И кой е крив за това? - Гръцките архиереи, които са отнесли най-драгоценното богатство на нашата народност.”
Тъй искрено може да говори само великият човек. А каква непресторена радост блика от писмото му до кукушани, които, начело с неуморимия Нако Станишев, през същата година го викат, за да отвори в града им училище:
„С удоволствие прочетох вашето приятелско писмо и с възторг узнах за вашите благородни чувства по образованието на нашия народ. Изпитвам безкрайна радост, като виждам вашето стремление и любов към нашия майчин език, особено поради това, че много от юношите и свещениците показват решително усърдие да се учат на славянски език, така че след няколко месеца да могат да служат богослужението и на наш прадедовски език.
„Горе главите! Укоряват нашия език и наричат варварски един от най-старите и най-богати езици! Гърците ни отричат! Но това е стара песен и те не могат вече да хапят. Фанариотите ще ни анатемосат, ще кажат, че българското писмо е противно на Бога, както говореха и преди. Но минаха тия времена. Слънчевите лъчи проникнаха и в най-тъмните кюшета и сега фанариотите не могат да лъжат както преди 50 години в Костур. Тогава те анатемосаха българския език, но само градът се погърчи, а всички костурски села си останаха чисти и непримесени, както се вижда от езика и песните им.
„Вие първи в Източна Македония почвате да изучавате езика на дедите ни, вие първи обезсмъртявате в историята вашия град, който след време ще се удостои със славянски архиереи... Нека се обогатим с мисли и идеи на наш език и после да се учим на други езици!”
(Тая препоръка е дословно повтаряна от всички български просветители: Берон, Априлов, Н. Рилски, Бозвели и т. н.)
Струга, Охрид, Прилеп, Кукуш - цяла Македония знае Димитра Миладинов. Деца, жени и старци се трупат при него, за да ги учи на родния им език, тъй както преди векове са се трупали прадедите им при Климента. И когато българите от Цариград решават да строят своя черква в турската столица, човекът, който ще обикаля Македония за събиране на помощи, е готов. Димитър Миладинов е подел вече борбата срещу пияните и полуграмотни хищници, които Патриаршията е пращала за архиереи из българските земи... Но тия хищници знаят жестоко да отмъщават. В тяхно разположение са „произволът и клеветата”, за които К. Държилов, оплаквайки Миладинова, пише на Раковски. Какво по-лесно от това, да убедят турците, че Миладинов е враг на султана?... И ето: този опасен апостол е арестуван на 16 февруари 1861 г. и окован във вериги, воден е в Охрид, Битоля и Цариград на съд.
* * *
В това време Константин, проявил се като добър студент в Москва, автор на статии и патриотични стихове, печатани в „Братски труд” и „Дунавски лебед” е във Виена и Загреб, при великия хърватин Щросмайер. Песните, както знаем, били записани с гръцки букви, но Щросмайер се съгласява да ги издаде само ако Константин ги препише с кирилица.
„Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи: остави се, прочее, от техните букви и прегърни славянските писмена!”, казва Щросмайер на К. Миладинов.
„Едва ли можете да си представите - продължава Щросмайер - каква радост светна из очите и из цялото лице на благородния момък. - Блажени са устата - каза ми той, - които изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мене да го изпълни.”
Щом научил, че брат му е затворен, Константин веднага заминал за Цариград. И тая мила, братска привързаност разкрива непосредствено величието на Миладиновската нежна душа. Тъй постъпват само хора с изключително благородство в сърцето, хора, които не желаят да принадлежат на себе си. Съдбата сякаш е искала да събере двамата братя заедно, за да станат обща жертва на фенерската злоба... Народът създава легенди за тяхната последна братска прегръдка.
Д-р Хр. Стамболски в своята Автобиография пише: „На 21 февруари той (т. е. Стамболски) се отправя право в затворите, в които те (братя Миладинови) бяха затворени и на които гвардианите му бяха познати. От последните той узнал, че патриаршески човек за Коледа и Нова година дохождал там и раздавал на православните затворници помощи, от които не лишил и мортоджиите (така се наричаха износвачите на умрели из затворите), за което последните завидели на първите и недоумявали за честите посещения на мортоджиите при всеки едного от братята, без да бъдат повикани от гвардианите, тъй като нямало нито болен, нито умрял от затворниците в килиите им. А когато ги видели да изнасят труповете им, разбира се, не в същия ден и в същия затвор, недоумението им се превърнало във вероятност, даже и в сигурност, че братята са били отровени, тъй като по труповете им не са били забелязани никакви насилствени признаци. При по-приятелски и поверителни разпити за по-точни потвърждения на вероятността и сигурността си гвардианите се поизгледали и млъкнали.” (Вж. „Автобиография, дневници и спомени на д-р Хр. Тенев Стамболски от Казанлък”, т. I, стр. 157).
През януари 1862 г. двамата братя починали. Народът е убеден, че те са отровени от фанариотите. Отклик на това убеждение даде и народният поет Ив. Вазов в стихотворението, посметено на братя Миладинови. Ала някои документи свидетелстват, че братята са умрели от болест и то не в един ден. За Константина е установено, че се е поминал на 18 януари - срещу Богоявление, 1862 г.
Константин Миладинов е бил крайно нежен, сантиментален момък. От него имаме няколко оригинални стихотворения, между които „Тъга за юг” изпъква с искрената си младежка мечтателност и заразяваща носталгия:

Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам:
на наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата,
и сънце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите природна сила
со сета раскош ги разтурила;
бистро езеро гледаш белеит,
или от ветар синотемнеит;
поле погледниш, или планина,
сегде божева je хубавина.
Тамо по сърце с кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.

Уви - съдбата, или по-точно фанариотите, подготвиха друга смърт на този мил, нежен поет...

* * *

Димитър Миладинов в ония дни, когато българското съзнание едва е почвало да мъждука, предрича на народа ни велико бъдеще.
„Когато отдалеко го изпровождахме като апостолите Христа на явна гибел - пише Куаман Шапкарев за момента на раздалата, след арестуването на Д. Миладинов, - той съвсем спокойно, като показваше шепата си, думаше ни: „Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот; за толко ли ще се уплаша? Аз отивам на верна смърт, но народът български нема да умре заедно с мене; той ще остане жив и един ден ще възкръсне. Тогава той ще оцени и моята кръв...”
„Аз посех семето, а вие бъдете живи да пожънете плодът му.”
Тия думи са изречени просто, естествено, без всякаква театралност. Tе са думи на пророк.
Публ. в Г. Константинов, Възраждането и Македония, с. 128-140.


Посвещение от Константин Миладинов върху сборника „Български народни песни” към Йосип Щросмайер
Загреб, 1861 г.

На Негова Превозвишеност и Пресветлост Господина Йосипа Юрия Стросмайера
епископ босански или дяковачки и сремски, узпрестолник на негова светос, апост. управител на Белградската и Смедеревската епископия, римски граф на н. цар. кр. величество действителни тайни советник, дворски духовник, вировитички велики жупан, извънредни държавни советник, доктор на философията и богословията, изящните науки и пр. и пр. и пр.
Великодушниот покровител на народната книжнина
со най-глобоко уважение
посвещават
Издавательот.

Ваша Превозвишеност и Пресветлост!
Пред неколку години българскиве песни собрани, още много време ке стойеха закопани в неизвестност, ако не беше високото Ваше участие. Ваша пресветлост глобоко почувствува, че народното образование йе най-големото ръчателство за благоденствието од народот; и нищо пред него не щадеещем, щедро 'секога и 'секаде помогна в полезни издаваня и училишни потребности. При 'сите тие благородни стремления Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни българи и да покажит великодушното йе участие в издаваньето на това общеполезно сокровище; и на конец, окрилатена од народното доброжелателство, захвати най-плодородната идеа и основа Югославянската академия, той драгоценен венец на толку големи Ваши благодеяния.
При такви сияйни Ваши услуги на книжнината се осмелих да посветам на името од Ваша пресветлост това собрание од народните песни, кое молям благосклоно да приимит заедно со глобоката ми признателност, со коя имам чест да останам
на Ваша превозвишеност и пресветлост
най-покорни слуга
К. Миладинов

Из Предговора от сборника „Български народни песни”
'Сиве почти песни се слушани од жени; седмата од них част се собрани од восточните и другите од западните стърни, именно: од Панагюрище, София, Струмнишко, Кукушко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско. Най-повике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Богатството од песните йе неисцърпано. В Струга съде една девойка ни каза до сто и педесет прекрасни песни, од кои повике юначки. Така и 'сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се исцърпи 'сето богатство; но кога поминвит во друга махала, тамо нахожат много други песни, како од нов извор. Затова требит да чекаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това. Най-повике песни се слушани в Струга од Депа Кавайова, в Прилеп од Гюргя Коте'а; в Панагюрище од Хаджи Мария X. Томова. - Од 'сите най-голема благодарност за това общеполезно собрание заслужили со искреното им усердие г. В. Чолаков, кой снабди нас со 'сите почти песни од восточните стърни; и г. Р. Жинзифов, кой най-повике ни помогна со песни и обичаи од западните стърни.
После песните се прикладени обичаи свадбени и годинешни, 'секакви верования, игри, пословици, предания, гатанки и собствени народни имина. Огромността од книгава не позволи да се печатат б[олгарските] слова и песните со ноти.
Правопис употребихме по возможността най-лесен и най-сходен со произношението од словата [...]
В песните се употребват падежи дателни, винителни и творителни едни пъти во най-стариот им вид [...]
По-горе казахме, че 'сиве почти песни се слушани од жени. Това, мислиме, ке приносит в удивление 'секого, кой не знаит од близу нашиот народ; затова не ке беше несовместно, ако нещо се речит за народното хоро, това училище, къде се усовършенствувала народната ни поезия. В Струга на неголемите празници в 'секоя махала се чинит хоро; а во големите, како Велигден, Гюргевден и др., 'сите моми се берат на некоя градина надвор од варошот и чинет едно дълго хоро, кое водит танчарката со некоя песна. Половина од хорото йе помогвит на пееньето, а другата половина преземвит 'секои стих, дури да се свършит песната. Тога хороводката или танчарката устъпвит местото си на другата мома, коя йе до неа и коя зафащат да водит хорото; а тая се фащат на крайот. Кога се свършит другата песна, пак втората хороводка се фащат на крайот, а тая, що йе по неа, се чинит хороводка; и така со ред 'сите моми се чинат хороводки неколку пъти, ако хорото се продължи много време. Но обикновено танецот повике водит тая мома, коя имат хубав глас и знаит многу песни. Танците още се чинат под звукот од гайдата или други свирби, на кои малу по малу фати да отстъпвит место пееньето. Такви народни хора се чинеле и в другите градища како в Охрид и Битоля и др., къде влезе по-рано употреблението од свирбата. В Струга пред неколку години во големите празници хорото се чинеше околу църквата, къде се виеха три хора: едно од девойки, друго од невести, третьо од юнаци. Во Кукуш на Велигден еднакво се берат на едно место, къде момите играет на две или три хора, кои на играньето се здружват на едно много любопитно. 'Сите моми двесте, триста или повике ситно подтърчват едновременно и беспогрешно (кога се слушат шум дълг и едномерен); а после три чекори медлено едновременно се вращает и по 'съта дължина се слушат едномерен тропот од чевлите им.
Еднакви хора се чинат и во восточните стърни, но по-великолепни в големите села. В Панагюрище (по сведението на г. В. Чолакова) в 'секой празник в четирите махали се чинит по едно хоро, кое обикновено се вършит со песна или гайда. Час пред захожданьето од сънцето момите се распущат и пак 'секоя по махалата со котли или стовна се собират на определена и за хоро способна чешма, къде вторично зафащает хорото, кое се продължават половина час. На едно общо хоро се собирает момите, кога водат некоя мома на венчанье. Тамо пречекват другарката им, како да искат последни път да я видат между них и после да я попратат в невестинскиот кръг. Дури се свършит венчаньето и излезат од църков, момите надвор продолжавает хорото, а после разходит 'секоя дома. Тие моми, кои обикновено водат хорото и знаят многу песни, се една или две в едно село или градище. Од такви хороводки се собрани най-повикето од тие песни. Петнаесетина се слушани од слепци (вид. 29, 30, 38, 47, 50, 55, 101, 143, 173 и неколку други).
Песните се разделени на самовилски, църковни, юначки, овчарски, жальовни, смешни, любовни, свадбени, лазарски и жетварски. На юначките подходат самовилските, църковните и овчарските; на любовните 'сите други. (До самовилските се кладени песни под име „други стари”, во кои повике се представят да говорат дървата, птиците и други животни.) Това разделение по строга смисл не йе довардено. Од неколку песни сме избрали по-харната. Еднакви песни се кладени едни пъти две или три, кога обете или трите по поднаречието или содържанието им се любопитни. Медю песните в некои живо се отражават глобока старина со верования, кои се односит дури на предхристиянските времина; во други тие се смешани со по-нови идеи; и така една част од песната принадлежит на стари, друга на нови времина; а во други се огледвит старината под ново облекло. Вообще 'сиве песни, освем неколку малобройни, имает печат од народното просто, ясно и силно творчество, кое така живо трогат сърцата ни. Народот наш в най-големата простота развил в себе си божевата умствена дарба; той чрез земледелието приближен до природата, живят в 'секогашни сношения со неа, така да речиме, се разговорвит со неа, се одушевляват от неа и църпит тие богати изреквеня, кои така силно поражавает нас со необикновената им хубавина и виразителност. И чужите песни, по народниот дух изречени, имает своите красоти; а кога поминват у нас, без да се слеят по народниот дух, како това се чинит во нови по подражание преземани песни, тога произлегвит нелепост, коя доходвит до отвращение.
Народните песни се показалька на степенот од умственото развитие од народот и огледало на неговиот живот. Народот в песни изливат чувствата си, в них увековечвит животот му и давнешните му подвиги, в них находвит душевна храна и развлечение; затова в жальба и в радост, на свадба и хоро, на жетва и грозьебранье, на везанье и преденье, по поле и по гори, щедро изливат песните, како од богат извор; затова можит да се речит, че народот йе 'секогашен и велик певец. У народите, со кои той живеал по соседство или смешан, се стретват еднакви песни; напр. у власите (цинцарите) (пес. 73), у гърците (песн. 200);. [еднаква Краковска песна (вид. 262)]. Но най-повике песни сходни имат с хорвато-сърбските, особено тие, кои се въртат около времето од Марка Крале и современите му герои. По разнообразните обстоятелства, кои се искажват, се употребват и разни стихови къси или дълги; така се стретват редови со четири, пет, шест, седум, осум, девет, десет, едина'есет, двана'есет, трина'есет, четирина'есет и петна'есет слогови. Од 'сите най-повике се употребват десетосложните и осмосложните; и обете, кога ударението имает на вториот слог, призимает необикновена живост и сила. Десетосложните принадлежат на юначката (епическата) епоха. Осмосложните йе преход од неа на по-нови времина, во кои се проявили силни 'секакви движения; затова и осмосложниот, особено кога ударението йе на вториот слог, йе лек и бистр како 'секавица и силен како рофя (гром). Обете се употребват на юначките песни; а осмосложниот по лехкостта му преходит в любовните, в кои най-повике се употребвит; еднакво и десетосложниот по медлената му равноумереност преходит во други. Четирисложниот и шестосложниот се употребват со еднакво теченье на бистри и лесни изреквеня. Двана'есетосложниот повике се употребвит со еднаква соразмерна бистрота на жальовни искажуваня (вид. 229, 169, 232 и др.); еднакво и четирина'есетосложниот, но со заметна медленост (вид. 218, 224).

ДОКУМЕНТИ
№ 1.
Писмо от Константин Миладинов до Георги С. Раковски - Белград. Възхищението му от народополезната дейност на Раковски. С радост чете „Дунавски лебед". Изпраща му за обнародване две свои стихотворения и покана за написване спомоществователи на „Български народни песни".
Загреб, 31 януари 1861 г. (ст. ст.)

Почтени мой приятелю!
Радосно приях писмото ви от 19 января и со него две Ваши газети. Гледам, мой приятелю, достохвалните ваши стремления за нашата бъднина. Радите! Колку повике радите, толку повике честите народността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеникот од отечеството ни и толко повике привлеквите народната любов, коя денеска йе най-благата награда на благородните души.
Религиозниот наш вопрос имат денеска голема тежина, и неизвестно, али ке се заприт до къде остана. Ние знаиме историческата гърска хитрост, со коя толку пъти леляха нас и со увереност можим да речим, че еднакво и сега ке се случит: но како болгарите не първи път се лъжат, за това неке останат до къде останаха. Стърната, на коя ке се завъртаме, не се предвидвит, но всетаки можеха умни люгие да ръководат това стремление и да го довадат до еден тихък спасителен път.
Колку за тая книга, що пишите за папизма, тая тука не йе известна; много люгие опитах и никой нищо не знайт.
Песните, овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от априля. Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Веч гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя, и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю. Българско, и затова и цената определих неголема.
Газетити ваши со радост прочитах, ке ги покажам на негова светлост г. Кукулевича, тукашни жупан. И од тука можите да добиете некого спомоществователя. А мене, молям ве, изпращайте ми я за три месеца, а парите ке ги получите, кога ке се обогата, т. е. кога од предбройници ке собера пари. Имината од предбройниците нека ви се изпратат тамо, и вие ми ги изпращате овде.
Една от последните ви издани книги (со ликови, кои представят гърцкиот цар роб пред болгарскиот) видох во Беч последните тамо дни от моето пребивание, но немах време доста да ги прочитам. Кога ке слезам за дома, се надевам лично со вас да се познакома, поминвещем през Белград, и да прибава драгоцените ваши книги на моята сиромашка книжница.
Ви изпращам две мои песни, кои молям да вместите во почтениот ваш лист, ако йе по направлението му. Во противен случай, т. е. ако не йе възможно, имайте го како спомен од мене. Песните нека сет безимени.
Оставам секогашен Ваш искренен приятел
К. Миладинов
12 февруария 1861 Загред (Аграм)
БИА НБКМ, ф. Раковски, I В 1245

№ 2.
Писмо № 576 от Архиерейското наместничество в Струга до Климент Миладинов
Струга, 25 септември 1908 г.

Господине,
Пов. мен Нах. См. Съвет в днешното си ред. заседание реши за да Ви помоля и имате добрината за да подарите къщата, гдето са се родили незабравимите Бр. Миладинови в гр. Струга, защото Поч. Нах. См. Съвет мисли, постепенно, да я ремонтира и обърне на музей или читалище, спроти обстоятелствата.
Вам во Христе молитствовател
Арх. Наместник: Прот. Дионисий

№ 3.
Писмо № 42 от Околийското учителско дружество в Струга до Климент Миладинов
Струга, 15 февруари 1912 г.

Уважаеми Г-не
На 11-и м.м. Струга отдаде подобаващата се чест към паметта на братя Д. и К. Миладинови, като отпразнува извънредно тържествено 50-годишния им юбилей. Честита е тя, че може да се гордее с два свои доблестни синове, които са будили заспалото народно чувство, които са положили основите на националния ни напредък. Ала тия самоотвержени народни труженици са, преди всичко, гордост на семейството, към което принадлежат; гордост на наследниците си. Ето защо, като към техен прям наследник, по тоя случай отправяме Вам своите сърдечни поздрави и почитания.
Уважаеми Г-не,
Като се имат предвид грамадните на стружките два великана заслуги за българския народ, от преголяма важност е всичко, което напомня за техния живот и епохата, в която са се подвизавали те. На първо място, от най-голяма цена е хижата, където са се родили и откърмили тия народни великани. Тя е, и трябва да бъде, светиня за Струга и бълг. народ; тя трябва да се запази като паметник, който ще напомнува за величавшите образи и ще служи за поука на идещите поколения. За преголямо съжаление, обаче, тая народна светиня се намира в надвечерието на срутяването си и, ако не се побърза с ремонтирането й, в скоро време, за общ срам, би се обърнала в развалини. Прочее, необходимо нужно е да се ремонтира къщата и то час по-скоро. За да извърши това общината, като народно учреждение, преди всичко, тя трябва да стане неин юридически стопанин, а това зависи най-много от вас. Ето защо Стружкото учителско дружество счита за свои нравствен дълг да се отправи до Вас, уважаеми г-не, с молба да бъдете тъй добър и отстъпите припадающия се Вам дел от къщата, та по тоя начин се даде възможност да се осъществи това благородно дело - запазването на народната светиня. Смеем да вярваме, че и Вий, като истински наследник на стружките светила, ще направите тая жертва за благото на българския народ. Струга и честта на семейството Д. и К. Миладинови.
С почитание и поздрави
Председател: П. Василев
Секретар: Ил. Захарчев
(Печат: „Околийско Учителско Дружество СТРУГА”)

№ 4.
Писмо от Климент Миладинов до Околийското учителско дружество в Струга
София, 8 март 1912 г.

До Околийското Учителско Дружество
в гр. Струга
Уважаеми Господа,
Аз съм дълбоко трогнат от писмото № 42 от 15-ий февруарий н.г. на Околийското учителско дружество в гр. Струга, което ме кани да отстъпя на Стружката община припадащия ми се дел от къщата, дето са се редили и живели моите чичовци Димитър и Константин Миладинови. То ми дава хубавия случай да видя, че съгражданите на великите мои чичовци са въодушевени от мисълта да дадат един реален израз на оная почит, която ние, българите, дължим за увековечаване паметта на двамата борци за българско самосъзнание.
И аз съм щастлив, че мен се пада честта, да заявя на учителското дружество, че подарявам драговолно къщата си, наследствен дял от баща ми Наум Миладинов, брат на покойните борци Димитър и Константин, находяща се в гр. Струга, Охридско, за тая цел.
Настоящата декларация има сила пред всички обществени и държавни власти. Ако са необходими и некои други още формалности, съобщете да ги направя.
Приемете, Господа, уверения в отличното ми към Вас почитание.
К. Миладинов

№ 5.
Писмо № 40 от Околийското учителско дружество в Струга до Климент Миладинов
Струга, 15 април 1912 г.
До господина
Климент Миладинов, чиновник в София
Уважаеми Г-не
Стружкото околийско учителско дружество счита за свой най-приятен дълг да изкаже сърдечната си благодарност, за показаното от Вас най-благосклонно внимание към молбата му - да отстъпите на общината къщата си, в която са се родили Вашите чичовци - приснопаметните братя Д. и К. Миладинови. Писмото Ви от 8-и март, т.г., с което декларирате, че доброволно подарявате въпросната къща, за да се запази за вечни времена като народна светиня, е от естество да подчертае Вашето родолюбив и да докаже, че Вий сте достоен наследник и последовател на славните си чичовци. Като изказваме дълбоката си признателност по тоя повод, идем да Ви съобщим, какво учит. дружество вече е направило до тукашната община постъпки за ремонтирането на къщата и за напред то ще прави всичко зависяще от негова страна за тая цел.
С почит
Председател: П. Василев
Секретар-касиер: Ил. Захарчев
(Печат: „Околийско Учителско Дружество СТРУГА”)
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 3, а.в. 233, л. 1-5. Оригинал. Ръкопис.