На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима български интелектуалци създават Македонската революционна организация. Учредителите на организацията са д-р Христо Татарчев от Ресен, Дамян Груев от с. Смилево, Битолско, Иван Хаджиниколов от Кукуш, Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Андон Димитров от с. Айватово, Солунско, и Христо Батанджиев от с. Гумендже, Ениджевардарско. Шестимата заседавали на няколко пъти, но след продължителни обсъждания каква да бъде целта на организацията, по думите на д-р Татарчев, отхвърлили гледището „прямо присъединение на Македония с България”, защото виждали, че „туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция”. Накрая шестимата възприели принципа за „автономия на Македония с предимство на българския елемент”, който ще влезе както в устава на организацията, тъй и във всичките й програмни документи. Тази революционна организация не е нещо ново в историята на българския народ. Тя е продължение на съществуващия преди Руско-турската освободителна война (1877-1878) Български революционен централен комитет, но вече при нови и променени условия.

Основната задача, която си поставяла организацията, е борбата срещу чуждия поробител за извоюване на политически права за Македония, гарантирани от Берлинския договор. При решаването на тази задача се формират идеологията и тактиката на ВМОРО, като наред с това се изграждала и гъста мрежа от революционни комитети. Прокламираната борба за извоюване на автономия на Македония и Одринско всъщност представлява тактическо прикритие за ВМОРО, докато крайната цел е освобождението на поробените български земи и обединението на разпокъсаните части на Отечеството в една държава. Тя е създадена, както подчертават нейните първи ръководители, и за да се даде организиран отпор срещу активизирането на чуждите пропаганди в Македония - сръбската и гръцката.
Още при създаването на Вътрешната организация, нейните учредители застават на становището, че ще се борят за „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като член на организацията можел да бъде „всеки българин, без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде полезен на революционното освободително дело”. Тази формулировка влиза в член 1 от първия ни известен устав на Българските македоно-одрински революционни комитети от 1896 г. От 1896 г. Одринско влиза също в революционната територия на организацията, което е посочено и в устава. В спомените си Гьорче Петров разказва, че на първия Солунски общ конгрес от 1896 г. по тази формулировка не е дискутирано, тъй като тя е взета наготово от решенията на Първия македонски конгрес от март 1895 г., проведен в София. (Гьорче има предвид учредителния конгрес на Върховния македоно-одрински комитет.) Целта на организацията остава непроменена през целия период на съществуването й, като известни промени претърпяват формулировките не за целта, а по въпроса за членската маса. От 1902 г. започват да се употребяват регионалните термини - македонци и одринци, както и християни. Но определено трябва да подчертаем, че българският характер на организацията остава непроменен до ликвидирането й през 1934 г. От 1905 г. отпадат и термините за регионалната принадлежност, а вече се говори за „всеки живущ в Европейска Турция, без разлика на пол, народност, вяра и убеждения”.

След Първата световна война в програмните документи на Вътрешната организация ще започне да се споменава като цел на организацията и създаването на независима македонска държава. Това се налага по следната причина. След Ньойския договор (1919 г.) Македония е разпокъсана на четири дяла: най-голямата част - Егейска Македония, е заграбена от Гърция; втората по големина територия - Вардарска Македония, е заграбена от Сърбо-Хърватско-Словенското кралство (по-късно то ще започне да се нарича Югославия); известни райони остават в Албания, а единствено свободна е Пиринска Македония, която остава в България. Това на практика означава, че автономията не може да бъде осъществена. Затова Т. Александров и по-късно Иван Михайлов отстояват идеята за независима македонска държава, която да се създаде, след като се откъснат географските й части от четирите държави. По техните думи, това е само начинът, чрез който ще се запази българското население от денационализацията, на което е подложено от сръбска и гръцка страна. За да стане ясно на читателите, ще посоча по този повод едно красноречиво изявление на Иван Михайлов.

През декември 1934 г. в Цариград, където Михайлов се намира като политически емигрант, заявява пред кореспондента на Американската агенция „Юнайтед Прес”: „Ние искаме да установим една напълно независима Македония, която се простира от албанската граница до река Места на изток, от Шар планина на север до близо 40-тия градус ширина на юг. Това ще включи доста голяма територия не само от Югославия, но също така Гърция ще загуби част от тракийския си бряг, включително Солун и Кавала. Докато за България тя ще трябва да отстъпи част от нейната западна територия на македонската държава.“ И сега, както и по-късно, както и през целия си живот, Ив. Михайлов, който е приемник и продължител на делото на Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров, стои на позицията за запазване и отстояване на българския характер и език на населението в Македония, подложено на насилствено отродяване във Вардарския и Егейския дял на Македония. Тези идеи Михайлов доразвива, като се аргументира изключително подробно в книгата си „По трънливия път на македонското освободително дело” (1939 г.). Тук той отделя значително място на принципа за автономията на Македония и отношението на официална България към него през различните години, както и еволюцията в официалната българска политика. Той не смята, че този принцип е бил в противоречие с мечтата на всеки български патриот - обединението на българските земи. По този повод Михайлов подчертава, че „нито един македонски водач-българин не е бил поначало против идеята за обединението на българския народ. Всички ръководители на ВМРО са смятали тая идея двойно скъпа - и като идея на българската нация, и като велик принцип, издигнат след Френската революция за знаме и жизнена необходимост на всеки събуден народ. Нито един измежду най-отговорните хора на организацията не е считал за империализъм българското национално обединение. Те много не се поддадоха на купешки и звучни фрази. В същото време обаче те отлично разбираха, че политическият път на македонското движение трябва да води към автономия, бидейки налице цял комплекс от елементи, очевидно затрудняващи българското национално обединение.” Какво по-ясно и по-точно да се каже по въпроса за автономията и за независимостта на Македония. Те определено са два етапа в борбата на Вътрешната организация за постигането на декларираните й български цели. Всякакви други напъни и фалшификации от страна на околовардарските манипулатори са чиста проба лъжа, която се опровергава от запазената и публикувана документация и от мемоарите на нашите революционери.
Преди години в Централния държавен архив попадна едно неизвестно дотогава изказване на члена на ЦК на ВМРО Тодор Александров от юли 1919 г. относно идеята за автономия на Македония. Става дума за едно негово писмо до известния деец на македонското революционно и легално движение Владимир Карамфилов, съхранявано в личния архив на Т. Александров. Това, което знаехме от спомените на дейците на Вътрешната организация, този път беше потвърдено и документално. В навечерието на Ньойския мирен договор (1919 г.) Т. Александров все още се надява на справедливо разрешаване на македонския въпрос, което личи от това негово писмо. Там той пише за програмата на ВМОРО и за нейните цели и тактически замисли, като подчертава, че автономията на Македония е разбирана само като етап в борбата на организацията за обединение на българския народ и от основателите, и от всичките дейци на организацията. Тук той не цитира писаните устави, правилници и програми, а се опира на неофициалните виждания на ръководителите на организацията. В писмото са показани и позициите на ВМОРО, на Изпълнителния комитет на македонските братства, на Временното представителство на обединената бивша ВМРО и на българското правителство във връзка с поставянето на българския национален въпрос на Парижката мирна конференция. Прави впечатление силната вяра на Т. Александров, че българският национален въпрос ще бъде решен правилно. Вероятно читателите ще забележат и крайното негативно отношение, което Александров има към дейците на Временното представителство Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков и Гьорче Петров. Но както ще се види, през следващите години борбата на идеи между различните течения в македонското движение ще прерасне и в братоубийствено кръвопролитие. Т. Александров в текста споменава и за в. „Лист за македонската емиграция. Орган на Изпълнителния комитет на македонските братства в България”, от който излизат само 5 броя (от 2 юли до 14 септември 1919 г.), и за редактирания от Димо Хаджидимов орган на Временното представителство на Обединената бивша ВМОРО в. „Бюлетин”, от който през 1919 г. излизат 10 броя.
По своята стойност този документ държи първо място сред всичката документация, показваща борбата за автономията на Македония в истинския й смисъл, т.е. като етап към обединение на българските земи.
Освен текста на документа прилагам и факсимилета от неговия оригинал.
Цочо В. Билярски

Писмо от Т. Александров до Владимир Карамфилов

София, 6 юли 1919 г.

„Драги Карамфилов,

Вашият апел не съм чел, защото аз си дадох вече оставката от делегатството в събора на братствата, понеже като един от представителите на Вътрешната орг[анизация] имам достатъчно работа вътре, където е силата на орг[анизацията], за да не губя време и с работите на емиграцията, с които почти никога досега много не съм се занимавал.
Много съжалявам, че и интелигентни хора като тебе, които познават положението вътре, не са добре осведомени върху „различията” между мафиотите Х[аджи]димов, Герджиков и фамозния Георче, от една страна, и Изпълнит[елния] к[омитет] на макед[онските] братства - от друга. Съжалявам също, че не мога да намина там, за да научиш подробно самата истина.
Ако ти би можал да дойдеш за 1 ден макар, добре ще сториш. Тия дни ще получиш и втора брошура, както и 1 екз[емпляр] „Лист за макед[онската] емиграция”, които до голяма степен ще те ориентират.
Но ето ти и кратък отговор на писмото ти:
1. Вътр[ешната] М.-О. Р. Орг[анизация] никога не е поставяла в своя устав „самостоятелна (автономна)” Македония, както пишеш. В нейния устав бе поставена целта: автономия на Македония, и то като етап. Така се разбира тая цел не само от основателите на орг[анизацията], но и почти от сички техни другари и заместници, от цялата македон[ска] интелигенция и от цялото макед[онско] организ[ирано] население. (Агитациите на шепа хора анархисти и социалисти около Сандански - сички родом от България - в противна на тая смисъл не само не се одобряваха от населението вътре, но и не се разбираха даже.)
Въпросът за независима Македония се повдигна сега и от нас, и от Изпълн[ителния] к[омите]т на Макед[онските] братства, защото при променените сега условия не може да се иска автономия: има опасност да дадат тая автономия под сръбски (югославянски) или гръцки протекторат.
2. Нито ние - представит[ели]те на орг[анизацията], нито Изпъл[нителния] к[омите]т, нито правителството сме били безусловно за присъединение или против независима Македония, обаче сички сме търсили неатакуемо искание от принципите на Уилсона, въз основа на които щеше да се реди светът, едно, и второ, да се запази моралното единство на нацията, което е по-важно в сегашния момент даже от една временна свобода: чрез морално единство рано или късно ще се получи народ[ното] обединение - с тая война не се свършва историята и изглежда, че новите войни не ще закъснеят много, а еднаж разклатено моралното единство и създадена пропаст между българите от една област срещу ония от друга, и да се освободим, има опасност по вътрешни причини да бъдем бити и поробени по части.
3. Директивата от събора на братствата след дълги обмислювания и преценки е:
І. Неделимост, цялост на Македония и
ІІ. Присъединяване към България. Разбира се от само себе защо на първо място се туря целостта.
4. Правителството на Малинов още първите седмици след погрома заяви на съглашенските представители, че въз основа принципите на Уилсона би трябвало Македония, дето болшинството на населението е българско, да бъде дадена на България, ако обаче ще се правят отстъпления от тия принципи и не може да стане това, бълг[арското] правителство е съгласно да се създаде от Македония независима държава под протектората на вел[иките] сили. Това заявление е направено преди Георчевци да имаха смелостта да се яват на сцената. Нещо повече, близки до правителството хора заявиха на тия съглаш[енски] воен[ни] представители, че ако за да се осъществи независимостта на Македония, е нужно България да върне получената част от Македония през 1913 г., тя е готова и това да стори.
5. Не е вярно, че емиграцията от автономистите искала автономия, а не присъединение. Тъкмо противното е вярно, защото сички схващат, че автономията носи неизвестни и нови борби. От това се плашат и чужденците, което личи от мн[огото] статии във вестн[иците] им. Сички възприемаме автономията или по-право създаване независима Македония като по-малко зло пред невъзможността да се обединим сега. Само теснякът болшевик Х[аджи]димов, анархистът-лентяй Герджиков, шмекерът- велзевул Георче и изменниците и в миналото, и сега на бълг[арския] народ санданисти говорят и агитират, че трябва да се иска автономия на Македония, защото тя е отделна икономич[еска] и географическа единица с отделен „македонски народ”, със своя история от столетия и за да не плащали дълговете на България, а някои от тях се заканват така: „Ако по чудо бъде дадена цяла Македония на България, ние ще се борим с оръжие в ръка, за да не позволим това обединение.”
6. Бълг[арското] население в Макед[ония] е още по-единодушно за обединен[ието] с България, ако може да стане то. По това има трогателни сцени в цяла Македония...
7. Бълг[арската] емиграция в Америка, Швейцария и др. също така е единодушна.
8. С мафията Георче - Х[аджи]димов - Герджиков са само 2 братства от по 50-60 чл[ена] в София и в 7-8 града в България по 20-80 души най-много, и то повече бившите санданисти - младотурски оръдия и неосведомени лица. Те секи ден губят почва под краката.
9. В Македония ние по-добре знаем що иска бълг[арското] население от секи друг, защото връзките ни с там са големи. Що се отнася до борбата с Георчевци в Македония, от която Вие тъй много се плашите, тя е не лесна или почти няма да има такава борба, защото, ако, не дай Боже, Македония остане под робство, сички „борци-автономисти” сега ще се скрият в миши дупки, както направиха (1906-1918 год.) и знае се кой ще продължи борбата, а ако се получи свобода, независимост на Македония, населението вътре познава добре своите безкористни и смели водители, научи през борбите и злоупотребителите и малодушните, та първите години поне няма по никой начин да се излъже.
Сърд[ечни] поздрави Т. Александров
P. S. Като искате споразумение с „Георчевци”, губите време напразно - биете вода в хаван, защото това е абсолютно невъзможно: те са непримирими по много причини, които не мога да ти изброя. Чети бюлетините им и ще узнаеш непримиримостта, а истинските причини ще ти кажа при случай.
Същият
P. S. Добре е по-скоро да избере братството Ви 2 делегата за събора на братствата тук - може да си изберете ти и Благов напр[имер] и да идвате на 1 неделен ден тук, когато има заседание съборът, за да изучавате направо положението тук, „различията” и новините и да държите в течение и чл[еновете] на братството.
Същият.”

Както посочих и по-горе, писмото е изпратено до председателя на Прилепското благотворително братство в София Владимир Карамфилов, учител и участник в националноосвободителните борби на българите в Македония, оставил ценни спомени и за Т. Александров. По това време Вл. Карамфилов ръководи Македонското братство в Пазарджик. Препис от писмото, на което Т. Александров отговаря, се съхранява в личния архив на Вл. Карамфилов в ЦДА. Писмото на Вл. Карамфилов, изпратено от Пазарджик и тъй като от него също се получава ценна информация, прилагам и неговия текст:
Цочо В. Билярски

Писмо от Вл. Карамфилов до Т. Александров
Пазарджик, 1919 г.

„Драги Тодоре,
Благодаря ти за изпратеното удостоверение и за книгата „Новите смутители всред македонската емиграция”. На 15 т. м. свиках тук на събрание голяма част от Макед[онското] братство, но по причина на повечето, че от тях са работници по селата, само една малка част се явиха и затова образуването на дружеството отложихме за друг път, но събраните решиха да се изпрати един апел до Изпълнителния комитет и до Временното представителство на Мак[едоно]-одр[инската] р[еволюционна] организация с предложение на помирение. Някои от присъствуващите искаха да се заклейми Изпълнителния комитет. Обаче аз силно протестирах и не позволих да се приказва по тоя въпрос, като изтъкнах, че Изпълнителният комитет доста нещо е направил, за да се вземе предвид желанието на Макед[онската] организация за една самостоятелна Македония. Апелът се изпрати до Изпълнит[елния] комитет на братствата и до Врем[енното] представителство на Мак[едоно]-одринската организация - по пълномощие, подписан от мен и Ив. Васков. Ако има нещо, което да ни кара всички присъствуващи да се съгласим, за да искаме помирение, за което аз и моите другари - учители не вярвахме да може да стане, това беше страха, че съществующето разцепление ще докара голяма вреда на макед[онския] народ. От факта, че аз събрах толкоз стотин подписа за мемоара на Изпълнит[елния] комитет, че Макед[онската] организация от града и околията напълно поддържаме и одобрявахме делата на Изпълнит[елния] комитет. След като представителството се съгласява на плебисцит за Македония, аз мисля, че добре щеше да е Изпълнит[елния] комитет да излезе с едно изложение, че макед[онската] емиграция, заедно с населението на Македония и в такъв случай на тези събрани около Х[аджи]димов и Гьорче Петров ще се отнеме всяка възможност да злоупотребяват със старите принципи на Вътр[ешната] организация. Нека го призная, в срещите ми с много другари от Вътр[ешната] организация съм констатирал едно съжаление загдето Изп[ълнителния] комитет на братствата не е взел предвид принципа на Вътр[ешната] организация за автономия на Македония. Гьорче Петров и другите около него като че не са схванали истинското желание на макед[онското] население и затова направо ратуват за автономна Македония. От мемоара на Изпълнит[елния] комитет на братствата личи, че се иска самостоятелна Македония, но това се предпочита пред един евентуален дележ. Обаче преди всичко се иска присъединяване на Македония към България. Навярно дипломатическа формула трябва да е да се иска от една конференция максимално, но това трябва да го иска българското правителство, а не една емиграция, която ще се надява на благоволението на всички заинтересовани страни по макед[онския] въпрос, които са вредни за самото присъединяване на Македония към България. Напоследък във в[естни]к „Народност” в много статии се говори за самостоятелна Македония и това напълно одобрявам. Нека с висок глас от всички страни на България и Македония да се признае и във всички страни да се пише, че искаме самостоятелна Македония, та нашите неприятели сърби и гърци да имат един факт по-малко, за да клеймят България и да я представят като грабителска на чужди територии. Ние сме победени и затова трябва да искаме това, което е възможно да ни се даде и за което смятаме да бъдем поддържани от някоя от четирите сили в Парижката конференция. При един плебисцит в Македония за самоопределение идеята за самостоятелна Македония ще има най-голям успех, защото за нея турци, някои гръкомани ще гласуват. Гърците са лукави, те може би и да направят известни отстъпки на турците в Тракия, пък и още сега, колкото турци има в тяхна територия и да ги удовлетворят в религиозно и просветно отношение и утре, когато се произвежда плебисцит, ако ние искаме присъединяване към България, те ще гласуват за присъединение към Гърция и в такъв случай ние ще изгубим. Вие в София знаете по-добре положението на макед[онския] въпрос пред конференцията. Но от туй, което чета по вестниците, и от това, което научавам от близки хора на правителството, заключавам, че България няма никакъв шанс, за да присъедини Македония; затова и аз смятам, че е по-добре да се действува направо за самостоятелна Македония.
Вл. Д. Карамфилов.”

Изготвил: Цочо В. Билярски